Граф или бръснар

Осемнадесета глава

„Най-важното условие за стойката на ездача върху гърба на коня — се казва в обширната статия на Енциклопедия Британика, относно язденето на кон — е да бъде стегната и изправена. Ездач с неправилна стойка е изправен пред опасността да бъде хвърлен от коня при всяко негово внезапно движение.“ Сид не беше автор на тази статия, но ако бе помолен да даде мнение по въпроса, би повторил почти дословно същите наблюдения. Цялостният му вид при появата му в салона говореше твърде красноречиво на околната публика, че отрицателното му отношение към това иначе благородно животно, коня, не почива само върху някакво си голо предубеждение. Шапката му беше смачкана, дрехите — кални, а движенията му — бавни и болезнени. Неговият отказ да язди на Роу явно не бе продиктуван от празна прищявка.

Тони го погледна със съчувствие.

— Здрасти! — приветства го той. — Май си претърпял злополука?

— Май — измърмори мрачно Сид.

Поли, която винаги бе харесвала своя бивш работодател, веднага влезе в ролята на състрадателен ангел. Гледката на страдалеца разбуди у нея всички дремещи женски инстинкти за грижа и утешение.

— О, господин Прайс! — извика тя. — Нека ви донеса малко арника.

Сид отхвърли предложението й с махване на ръка. Той бе прекалено зает с болежките си, за да забележи, че тя се обръща към него с име, от което се бе отказал.

— Не! — смръщи лице той. — Не бих разрешил на никоя представителка на нежния пол да налага с арника мястото, което ме боли.

Преизпълнен с щастие, Тони бе готов да му предложи с пълни шепи съчувствие и разбиране. Бяха изминали много години от момента, в който и той бе преминал през изпитанието, внесло такъв хаос във външния вид на Сид, но не бе забравил емоциите около първите уроци по езда.

— Бедният стар Сид, явно конят отново те е метнал.

Горчива гримаса разкриви лицето на Сид.

— Да, метна ме — каза той. — Бях започнал да свиквам с това, но чашата на търпението ми преля, когато проклетото животно ме срита.

— Ритна те? — изпищя Поли.

— Три пъти на едно и също място — възмущението на Сид бе разбираемо. — Това със сигурност е конят с най-точния шут в света, да го вземат мътните. Ако седна сега някъде, няма начин да не оставя отпечатък от копито.

След последвалите съболезнователни въздишки и възклицания Поли изрази мнение, че е най-добре Сид да се откаже от всякакви контакти с коне. Ясно беше, че не е замесен от тестото, от което се пръкват жокеите. Здравият й разум си бе казал тежката дума.

— Вече съм ги пратил по дяволите, не се притеснявай — отвърна мъченикът и поредният болезнен спазъм сбръчка лицето му — в момент на невнимание се бе облегнал на бръснарския стол и беше ясно, че се е изправил лице в лице с оголената си същност.

— Не искам никога повече да видя кон, освен накълцан на малки парченца и набоден на шиш — призна той.

След това изказване разговорът замря. По всичко личеше, че Сид няма какво повече да каже, а двамата му събеседници не желаеха със своите коментари да тикат още по-дълбоко ножа в раната. Сид си свали шапката и няколко мига разглежда мълчаливо отражението си в огледалото. После взе една четка и с няколко обиграни жеста премахна следите от драматичните събития върху косата си. Последва мъчителна въздишка и той се обърна към Тони.

— Слушай какво — каза той. — Искам да се видя с теб.

— Давай, плакни очи — окуражи го Тони.

— Искам да поговорим делово.

— Цял съм в слух.

Сид се погледна отново в огледалото, но онова, което видя, изглежда само затвърди взетото вече решение, защото премина направо към темата без повече предисловия.

— Какво беше онова предложение, което ми направи, за да се откажа от претенциите си? — попита той. — Онзи ден в Лангли Енд, когато започна цялата тази бъркотия… Хиляда лири на година… Нали така?

— Мисля, че беше толкова.

Сид помълча малко.

— Не казвам, че ще го приема — предупреди той, явно смушкан от гордостта си.

— Ти и тогава така каза.

— Но тези хиляда лири ще ни послужат като някакъв начален ориентир.

— Не схванах много добре — вдигна рамене Тони, — но какво имаш предвид под „начален ориентир“?

— База за преговори, не се ли сещаш?

Тони остана напълно озадачен. Онова, което чу, можеше да означава само едно, но той все още се колебаеше да приеме тази интерпретация. Независимо от твърденията на сър Хърбърт и сие на скорошното събрание на Съвета, което бе прекъснато така внезапно, той не можеше да повярва, че само няколко близки срещи с калта на Ротън Роу ще се окажат достатъчни, за да накарат Сид да се откаже от борбата, която почти бе спечелил.

— За какво по-точно намекваш? — поиска да изясни нещата Тони.

Сид се подразни от костенурската скорост, с която работеше мозъкът на събеседника му.

— Искам да се откажа — каза той кратко.

— Да се откажеш от претенциите си?

— Точно така…

Тони леко подсвирна.

— Така неочаквано?

— Всъщност… идеята ми се върти в главата от известно време — сподели Сид с вида на болник, изреждащ оплакванията си. — Уроци по езда… концерти… лекции… — той помълча малко и после със слаб глас призова Бог за свидетел. — Писна ми от всичко. Така че ако предложението ти е в сила и нямаме разногласия за сумата, аз се оттеглям, а ти можеш да си върнеш обратно проклетата титла и прав ти път.

На Поли й се стори, че не е редно да присъства на подобна съдбоносна дискусия. Нещата, които се обсъждаха, бяха прекалено лични.

— Да изляза ли? — попита тя.

— Разбира се, че не — отвърна й Тони.

— Я не решавай вместо мен — каза раздразнено Сид.

— Но нали искате да си говорите…

— Ще говорим — каза Тони. — Най-малкото аз ще говоря. Смятам да изнеса на тази бедна заблудена овца кратка поучителна беседа. Сид, нещастна кратуна такава — продължи Тони с решителен глас, — слушай ме добре. Преди да преминем към въпроса, който ти повдигна, искам да отговориш на един мой.

— Казвай — подкани го Сид с тон на примирение, което изглежда бе обладало изцяло душата му.

— Кажи ми каква точно е твоята представа за един граф?

Въпросът видимо затрудни Сид. По всичко личеше, че няма готова дефиниция в главата си.

— О-о… — смръщи той чело срещу рекламата на Болкоуспокоителя на Уилбрахам, която висеше на стената, сякаш опитвайки се да почерпи от нея вдъхновение. — Ами не знам… човек от висшата класа…

— Образован тип?

— Може и така да се каже.

— Който обича да ходи на концерти и лекции, а в същото време е отличен стрелец, невербятен ездач, страхотен танцьор, брилянтен оратор и забавен разказвач.

Сид отново се консултира с Болкоуспокоителя, като че ли търсейки съвет от експерт.

— Да — най-накрая призна той. — Поне така ми казаха.

— И ти им повярва!

— Добре де, какъв е проблемът? — поиска да разбере Сид.

Тони се засмя.

— Ако можеш да ми намериш дори един граф, който отговаря на горните условия, аз на момента ще изям шапката си. Тя е филцова с кафява панделка.

Сид се беше оцъклил насреща му. Завесата все още не се бе смъкнала от очите му, но вече силно се люлееше.

— Какво искаш да кажеш?

— Девет от десет от същите тези графове — каза Тони поверително, като човек, познаващ добре породата — изобщо не са способни да различат Брамс от Ървинг Берлин например, а пък и не ги е грижа. Седемдесет процента от тях не са и помирисвали лекция. Осемдесет и пет не могат да кажат две свестни изречения, дори да им платиш. А на всичко отгоре има и такива, които не могат да яздят.

Още към средата на тирадата на Тони откъм мястото на Сид бяха започнали да долитат хълцащи звуци като на риба, извадена на брега и дочула шокиращи новини.

— Тогава защо — поиска да разбере той, поставяйки пръст в отворената рана — ми казаха, че трябва да се подготвя, за да бъда като другите?

— За да се почувстваш толкова зле, че да направиш това, което току-що понечи да направиш — да ти дойде до гуша и да се откажеш.

Последва напрегната тишина. Беше нужно време, докато смайващата истина проникне до съзнанието на Претендента. Когато заговори, гласът му беше като на човек, на когото му се е замаяла главата от бездънната бездна, до която е способна да се срине човешката природа.

— Леле! — изхъхри той.

Тони продължи атаката.

— Учудвам се, че си им позволил да те правят на идиот — каза той. — Аз пък си мислех, че си отгатнал играта им от самото начало. Виж ме мен — смяташ ли, че някога съм стъпвал на лекция или пък на концерт? Аз яздех — да. Но тогава ми харесваше. Ти наистина си голям баламурник, Сид, не е ли така?

Претендентът му хвърли кос, подозрителен поглед. Беше гледал Тони по същия начин, когато при предишната им среща той се опита да го убеди да не отива да язди. При онзи случай му се стори, че си правят гаргара с него, сега през главата му също мина подобна мисъл. Животът не беше подготвил Сид Прайс да приема на доверие каквито и да било прояви на алтруизъм — той винаги подозираше скрит мотив и грижливо го търсеше.

— И защо ми казваш всичко това? — попита Сид.

— Мотото на фамилия Прайс е „Играй играта“!

Сид потръпна от справедливо възмущение.

— Така ли? — викна той. — Но това изглежда не е мотото на фамилия Басинджър. Да ме правят на глупак!… Да се преструват, че искат само да ми помогнат, а всъщност…

Като не успя да намери достатъчно силни думи, за да изкаже негодуванието си, той потърси спасение в познатото ни вече „Леле!“. Вече беше убеден. В Тони имаше нещо, което внушаваше доверие, и той свали подозренията си от него. Ако графовете наистина са такива, каквито ги описва Тони — а той би трябвало добре да ги познава — тогава черният заговор на сър Хърбърт и лейди Лидия беше очевиден.

Тони се опита да защити отсъстващите.

— В същото време не бива да се настройваш толкова срещу тях — каза той.

— Ами? — не повярва на ушите си Сид.

— Разбираш ли, те ме харесват.

Сид нямаше намерение да приема подобни смешни доводи.

— Моите роднини да ми правят мръсно! — ревна той бесен. Беше чувал, че хората от висшето общество са способни да извъртят някой долен номер, но не беше предполагал, че са чак толкова подли.

— Но те не се чувстват като твои роднини. Сър Хърбърт, лейди Лидия и Фредерик смятат, че аз съм истинският лорд Дройтуич.

Сид изсумтя силно и горчиво.

— Така смятат значи?

— Не можеш да ги виниш.

Изсумтяване № 2 подсказа, че Сид намира за напълно възможно да ги види. Той закрачи енергично напред-назад из салона. Очите му горяха, а ушите му бяха добили цвета на червени пиперки.

— Може би си мислят, че от мен няма да излезе добър граф?

— Страхувам се, че имат нещо такова наум.

Сид изсумтя за трети път и това сумтене превишаваше по сила и продължителност предишните, вдигайки летвата твърде високо за следващи такива. Освен това беше достатъчно неблагоразумен да вдигне ръка и да я стовари с все сила право върху хълбока си — грешка, която беше твърде късно да поправи. Остър крясък, като на гладен лешояд, прокънтя из салона и за миг Сид застина превит на две, разтривайки с нежно разкаяние мястото на необмисленото съприкосновение.

После изглежда болката попремина и той се изправи със свирепо изражение.

— О? Ще им покажа аз на тях. Ще видят те звезди посред бял ден.

— Да смятам ли тогава за изстинала — каза Тони — офертата, която смяташе да ми предложиш?

— Смятай я за по-ледена и от целувка на мащеха — отвърна Сид разпалено, издигайки се до необичайни висоти на въображението си. — Представяш ли си — да се оставя да ме водят за носа! Човек като мен, с глава, твърдо стояща на мястото си!

Той изпръхтя отмъстително и за миг на присъстващите им се стори, че акустиката в салона е произвела ехо. След това обаче стана ясно, че пръхтенето не е било единично, а си е имало двойник.

Второто бе изскочило от гърлото на мамчето Прайс, която току-що беше влязла в помещението.