Граф или бръснар

Десета глава

— Е? — викна господин Уодингтън — Е?

— Страхувам се, че положението е лошо, господин Уодингтън — каза Тони.

— Нали не искаш да кажеш…?

— Той знае всичко и има намерение да се бори.

— Какви са шансовете му да спечели — попита Вайолет.

— Изключително големи.

— Ако тази дяволска жена даде показания — избухна сър Хърбърт, — от нас няма да остане и парченце за мостра.

— Мили боже! — ахна господин Уодингтън.

— Има само една надежда — каза лейди Лидия. — Трябва да изпратим да намерят онова момиче и да видим какво може да направи тя.

— Какво момиче? — попита Вайолет. — Онова, което Прайс доведе със себе си?

— Да. Може би тя ще успее да го вразуми. Иди и я намери, Фреди.

— Отлитам.

Вайолет повдигна вежди.

— Защо пък тя ще го вразумява?

— Изглежда го разбира.

— Тя сгодена ли е за него?

— Не — отвърна Тони.

— Може и да е, ти откъде знаеш — възрази Вайолет. — А в този случай ми се струва, че интересите са й изцяло в другата посока. Ако нашият господин Прайс грабне титлата, тя ще стане графиня.

— Тя не е сгодена за него — настоя Тони. — И от онова, което каза, останах с впечатлението, че не иска да става графиня.

— Какво странно момиче! Мислиш ли, че е падала като бебе на главата си?

— Виж сега… — започна господин Уодингтьн.

— О, татко, млъкни! — отряза го Вайолет.

Господин Уодингтън запрелива от емоции.

— О? — възмути се той. — В моята младост момичетата говореха на бащите си с уважение и смирение.

— Те сигурно са имали друг тип бащи — отсече Вайолет.

Само след миг, поне така се стори на Съвета, Фреди влетя в стаята заедно с Поли и присъстващите я посрещнаха ентусиазирано.

— О, влизай, скъпа — любезно я покани лейди Лидия. — Имаме нужда от твоя съвет. Моят племенник обясни ли ти ситуацията?

— Накратко — потвърди Фреди.

— Разбрах, че господин Прайс знае — обобщи Поли.

— Да. Затова бихме искали да отидеш при него — каза лейди Лидия — и да му обясниш нещата така разумно, както направи пред нас преди малко.

Поли поклати глава.

— Няма да има никаква полза.

— Какво искаш да кажеш?

— Щом вече знае, няма полза да се говори с него.

Тони кимна.

— Тя е права, разбира се. Единственото нещо, което можем да направим, е да се подготвим за войната колкото се може по-добре.

— Борба до смърт! — одобри Фреди.

— Или изобщо да не се борите — обади се Поли. — Така ще бъде по-добре.

— Откъде-накъде? — надигна глас господин Уодингтън. — Вие говорите врели-некипели. Вре-ли-не-ки-пели!

— Изобщо не си го помисляй — възрази му Фреди. — Пред нас стои жена, която никога не говори врели-некипели. Аз я наблюдавах отблизо и ми е ясно, че има някаква идея. Някакво хрумване. Някакъв план.

— Да, имам — потвърди Поли. — И мисля, че е добър. Искате господин Прайс да не предяви претенции, нали?

— Искаме — съгласи се печално сър Хърбърт.

— Единственото нещо, което може да го откаже от титлата, е да опита да бъде граф и да разбере колко самотно, неприятно и не на място ще се чувства, ако наистина стане такъв.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Предлагам ви да го направите лорд Дройтуич веднага. Дайте му титлата.

— Но, скъпо мое момиче… — сър Хърбърт беше разочарован. Той беше очаквал нещо по-добро. — Но, скъпо мое момиче, ние не можем да му я дадем. Случаят трябва да се разгледа от комисия в Камарата на лордовете.

— Да, разбрах, но междувременно вие можете да го оставите в къщата и да му кажете, че трябва да го обучите, да го подготвите да бъде лорд Дройтуич — да го шлифовате така че да не посрами фамилията, когато случаят бъде разрешен.

Лейди Лидия нададе ентусиазирано възклицание.

— Каква чудесна идея!

— Това се казва ум! — съгласи се сър Хърбърт.

— Казах ви, че това момиче никога не говори врели-некипели — включи се и Фреди.

Господин Уодингтън отказа да се присъедини към хора на възхвалата.

— Изобщо не мога да разбера какви ги говори това момиче — измърмори той.

— О, татко! — Вайолет притежаваше в изобилие от нетърпимостта на съвременните момичета към бавно загряващите умствени реотани на по-възрастните си роднини. — Използвай мозъка си, ако имаш такъв. Идеята е да направят нещата толкова неприятни за господин Прайс, че той да се откаже от претенциите си по своя собствена воля.

— Как?

— Има хиляди начини — каза сър Хърбърт. — Аз ще го накарам да язди.

— Аз ще водя по добри класически концерти — обеща лейди Лидия.

— Аз ще го тормозя във всеки възможен миг заради дрехите — добави Фреди.

— А Слингсби ще повдига веждите си и ще гледа през него — даде своя вклад и Вайолет.

Фреди възрази на това предложение.

— Прайс няма да се впечатли. Слингсби е негов чичо.

— Тогава наемете иконом, който може да гледа през него.

Най-накрая господин Уодингтън схвана идеята.

— Разбрах — светна той. — Да, да, да, наистина чудесно хрумване.

— Но не много спортсменско, а? — изкоментира Тони.

— Спортсменско ли? — лейди Лидия беше шокирана. — Скъпо мое момче!

— Така е — настоя Тони. — Доста долно ми изглежда.

— В ситуация така отчайваща като тази — каза сър Хърбърт — ние не можем да си позволим да бъдем деликатни. Все пак в някаква степен правим добро на младежа. Просто му показваме какво го чака.

— Ясно — отсече Тони сухо. — От чисто човеколюбие.

— Във всеки случай, Тони — каза лейди Лидия, — ти няма да участваш. По-добре иди в Лондон и не пречи.

— Много добре.

— Аз също трябва да се върна в Лондон — обади се Поли. — Ако господин Прайс остане тук, той няма да може да ме върне обратно.

— Аз ще те откарам — откликна Тони, като за първи път от началото на драматичните събития лицето му леко се разведри. — Готови ли сте всички?

— Мисля, че е по-добре да се сбогувам с господин Прайс.

— Добре. Ще те чакам при задния вход след десет минути.

— Благодаря, лорд Дройтуич.

— Казвай ми Сид — предложи Тони.

Лейди Лидия се обърна към Поли.

— Е, госпожице Браун — каза тя. — Не мога да ви опиша колко сме ви благодарни за предложението.

— Трепач е — съгласи се Фреди. — Трепач.

— Благодаря, лейди Лидия — каза Поли.

Одобрително шушукане последва оттеглянето й.

— Какво момиче! — въздъхна сър Хърбърт благоговейно.

— Голям мозък — добави Фреди. — Солидна работа.

— Не съм срещал момиче, което да ме впечатли повече — присъедини се към облажаването и Тони.

Вайолет го погледна криво.

— Затова ли с такава готовност й предложи място в колата си! — заядливо отбеляза тя.

В неловката пауза, последвала последната забележка, Сид прекрачи през френския прозорец.

— Е, слушам… — каза той, но после спря и подозрително се огледа около себе си, открил промяна в числения състав на вражеската армия. — Охо! Отборът май се е увеличил, докато ме нямаше.

Тони се погрижи за етикета.

— Моята годеница, госпожица Уодингтън. Бащата на моята годеница, господин Уодингтън. Мога ли да ви представя лорд Дройтуич?

Сид видимо се стресна.

— Охо! — възкликна той. — Значи реши да изчезнеш, така ли?

— Улучи право в десятката — отвърна Тони. — Смятам да се омета и да ти оставя всичко. — Той извади от джоба си връзка ключове. — С този голям златен ключ можеш да си отключваш дрешника, пощенската кутия, винарската изба и още няколко други неща, които Слингсби ще ти покаже. Това е ключът от къщата ти на Арлингтън стрийт, а това е ключът от тази входна врата. — Той хвърли връзката на масата. — А сега ми дай ключовете от проклетия си бръснарски салон и ще сме уредили всичко.

Сид зяпна. Нещата се развиваха прекалено бързо за възможностите му.

— Довиждане на всички — извика Тони. — Довиждане, лельо Лидия. Довиждане, чичо Хърбърт. Бай-бай, Фреди.

— Чао до скив, старче.

— Довиждане, Вайолет.

— Довиждане, Тони.

Тони се обърна към Сид.

— Au revoir, лорд Дройтуич. Ще се срещнем при Филипи (древен град, където през 42 г. пр. Хр. Марк Антоний и Октавиан побеждават Брут и Касий, бел. пр.) — махна с ръка той и излезе.

Сид гледаше след него безпомощно.

— Ехей! — викна той, след като забеляза как компанията бързо се разпада. — Къде тръгнахте всички?

— Време е да се преоблечем за вечеря, Хърбърт — каза лейди Лидия.

— Да, скъпа.

— Идваш ли, татко? — обади се Вайолет.

— Ъ? — откликна господин Уодингтън. — О, да.

Фреди остана последен. Той беше втренчил поглед в Сид. Сид се наежи.

— Е? — каза той. — Давам пени за онова, дето се мъти в главата ти.

— Просто си мислех — не изчака да го подканят Фреди, — че ако все пак някога те поканят да заемеш място в Камарата на лордовете, аз непременно ще бъда сред публиката. И съм сигурен, че ще падне голям смях.

— Ха! — опонира му Сид.

Но забележката му срещна само празно пространство. Фреди беше изчезнал. Сид остана за момент неподвижен в колебание какво да предприеме. След което отиде до камината и вдигна поглед към портрета на Дългия меч, висящ над нея. Малко неуверено той зае познатата вече поза — брадичка нагоре, ръка върху дръжката на меча. Но не усети същата тръпка и се върна обратно. Докато крачеше из стаята обаче, изглежда го споходи друга мисъл.

Той спря и застана в поза на оратор — пъхна едната си ръка в джоба на сакото, а другата размаха с широк жест нагоре.

— Милорди! — каза полугласно Сид с тържествен тон. — За първи път в тази историческа сграда аз се обръщам…

Замлъкна насред изречението леко смутен. В стаята се беше появил Слингсби.

— Да! — каза икономът навъсено.

— Здравей, чичо Тед.

Очите на иконома потъмняха.

— Лорд Дройтуич! — каза той с леден тон.

— О? — Сид продължаваше да бъде весел и безгрижен — състояние, което другите преди него безуспешно се бяха опитвали да постигнат. — Те са ти казали?

— Знам всичко — отговори икономът. — Побързайте. Време е да се преоблечете за вечеря.

— Ами дрехи?

— Дрехите са готови.

— Аха! — Сид претегли информацията. — Добре, тогава искам да се изкъпя.

— Щом така желаете.

— Чичо Тед — каза Сид енергично, — приготви ми банята.

— Пригответе си я сам, милорд — отвърна икономът.

И той се оттегли високомерно от стаята. Претендентът за графската титла на Дройтуич го гледаше с празен поглед и зяпнала уста. Върху лицето му бе изписан израз на нарастваща паника.