Граф или бръснар

Втора глава

Няколко минути след тази внесла смут в родителското сърце тирада Вайолет Уодингтън получи пълна власт над цялата дневна и спокойно се пресегна към един сандвич с краставица, който явно спечели одобрението й, защото при появата си Почитаемия Фреди Чок-Маршъл я завари да отхапва от третия по ред. Младият мъж беше връчил своята телеграма на шофьора и сега се връщаше в търсене на следобедните си калории, защото твърдо държеше на задължителната глътка чай в определеното за нея време.

— Ехо — поздрави той жизнерадостно. — Май си съвсем сама?

— Да — отвърна Вайолет. — Лейди Лидия се качи да се преоблече, а татко тръгна към „Дройтуич армс“.

— Да удари едно?

— Не. Смята за необходимо да съобщи на вестниците за последния светски годеж.

Фреди смръщи вежди.

— О? — изблея той разочаровано. — Кофти късмет за младия Тъби. Страхувам се, че ще изпусне своята сензация. Ти май не познаваш младия Тъби?

— Не.

— Свястно момче, но с твърде пагубна склонност да се поднася със стария си родител. А като заговорихме за стареца, да ти кажа, че се опитвам да му продам нов лосион за коса.

— Не знаех, че и ти си в професията, Фреди.

— Само се опитвам да заработя нещичко. Тони домъкна едно шише от Лондон преди месец-два, а съдържанието ми се стори доста добро. Взел го от бръснарницата на онзи Прайс. Та този Прайс го забърквал по някаква тайна стара рецепта на дядо си. Струва ми се, че ако реализирам някакви продажби, ще мога да измъкна от нашия човек твърда комисионна. Човек никога не знае.

— Прайс ще идват тук този следобед — предъвквайки, каза Вайолет.

— О, по дяволите! — възкликна Фреди. — Наистина ли ще ни се натресат? Мамчето е била бавачка на Тони.

— Знам.

— Ужасно женище. А пък синът й е още по-зле. Отровно малко чудовище.

— По думите ти съдя, че нямаш намерение да се срещаш с тях.

— Не и ако ги видя пръв — потвърди Фреди.

Разговорът за момент замря.

— Ъ-ъ — изгъгна след малко Фреди.

— Какво?

— Докато бях навън, зърнах стария Тони на хоризонта. Беше се насочил насам. Ще се появи всеки момент, предполагам. Искаш ли да се омета или нещо такова?

— Разбира се, че не.

— Добре, защото знам какви ги вършат младите влюбени. Щом няма да преча обаче…

Звук от стъпки по чакълената алея го накара да замълчи. В средния от трите френски прозореца се появи солидна по размери мъжка фигура. Беше Антъни, лорд Дройтуич, лично и персонално.

— Чай! — викна той дрезгаво. — В името на вси светии, чай!

— Здравей, Тони — каза Вайолет. — Май доста си позагрял.

— Не само съм загрял, ами направо пуша. Голямо магаре съм — да взема да поправям проклетите тенекии в ден като този. На всичко отгоре сега трябва да ходя до селото за акумулатор.

Петият граф Дройтуич беше едър млад мъж около трийсетте. Портретът му, висящ над камината, показваше, че той може да изглежда ако не красив, то поне чист и симпатичен, но в този момент видът му не беше от най-привлекателните. Беше облечен в риза с къс ръкав, косата му беше разчорлена, а лицето му зачервено. Един рус кичур бе залепнал за челото, украсено с не едно петно от машинно масло, а по ръцете му имаше солидно количество мръсотия.

Видът му изтръгна от устата на по-малкия му брат остър критичен коментар.

— Тони — каза Почитаемия Фреди повече тъжно отколкото ядосано, — изглеждаш отвратително.

Лорд Дройтуич се спря пред огледалото и изглежда констатира, че присъдата, макар и тежка, е напълно справедлива.

— Налей ми една чаша догоре, скъпа — каза той. — Връщам се след минутка.

И изчезна, за да се появи няколко мига след това приемливо чист и сресан. Все още беше по риза с къс ръкав, защото беше оставил сакото си в гаража. Въпреки усилията си, той така и не успяваше да достигне модните висоти, където се ширеше брат му. Затова Почитаемият Фреди отдавна се беше отказал от намерението да придаде на брат си някакъв по-приличен вид.

Лорд Дройтуич взе с нетърпение чашата, която Вайолет му подаде, и я пресуши наведнъж.

— Още — изстена той.

Вайолет му напълни отново чашата. Тони изгълта и нея и едва сега лицето му се поразведри. Той огледа пейзажа около себе си и запали цигара.

— Фреди научи ли вече новината? — обърна се той към Вайолет.

Вайолет кимна.

— Как я прие?

— Така окаменя от учудване, че човек можеше с перце да го бутне.

— Виж какво, Тони — включи се меланхолично Фреди.

— Казвай!

— Ако ти се иска да й лепнеш две-три целувки — предложи великодушно по-малкият брат, — давай без да се колебаеш. Нямам нищо против.

Беше щедра оферта, но преди някоя от заинтересованите страни да успее да се възползва от нея, вниманието им бе отклонено в посока алеята пред къщата, откъдето долетя неприятен шум. По нея приближаваше моторно превозно средство с неизвестен произход. Фреди, който беше най-близо до прозореца, надникна навън, докато Тони се надигна зад него на пръсти и щом взора му се спря на пристигащите, нададе кратък вик на ужас и политна назад.

— О, дявол го взел! — беше неговият коментар.

— Само не ми казвай, че са някакви посетители — смръщи лице Вайолет.

— Посетители са, но нямат нищо общо с теб. Пристига мамчето Прайс.

— Не ти ли е приятно да я видиш?

— Ами тя ме е люляла, пяла ми е, играла е с мен на боц, гуши-муши, булю-булю и други такива простотии. А сега ще има сълзи и целувки. Доста противен и неприятен процес, уверявам те. Мога да разбера някой човечец, който като ме види, веднага избухва в сълзи. Мога да разбера също така и някой ексцентрик, който иска да ме целува. Но да се правят и двете едновременно — ето това не ми го побира главата. Тия неща взаимно се изключват.

И за да събере сили за изпитанието, Тони изгълта още една чаша чай. Тези периодични посещения на неговата стара бавачка бяха като визити на Светата инквизиция за него. Ако наистина се е наслаждавал на компанията на мамчето Прайс като бебе, то това доказва само колко непретенциозен е бил в забавленията си по онова време.

— Чух, че ще води и сина си.

Фреди тихо простена.

— А той ще те целува ли? — заинтересува се невинно Вайолет.

— Със сигурност няма — отвърна Тони. — Да целуне представител на благородническото съсловие ще означава да пристъпи всичките си принципи. Той е социалист.

— Делегацията, както забелязвам — обади се Фреди, — включва и едно извънредно симпатично момиче. Коя ли може да е?

— Това е маникюристката.

— Ти откъде знаеш?

— Слингсби ми говореше за нея — Вайолет стана. — Е, аз случайно ще мина покрай задния вход и ще им хвърля един поглед — обясни тя оттеглянето си. — Жената, оцеляла при целуването на Тони като бебе, си заслужава да бъде разгледана.

— Доколкото ми е известно съм бил много красиво и любвеобилно бебе — възрази й Тони.

— Идваш ли с мен?

— Трябва да си взема акумулатора.

— Добре, но ако срещна госпожа Прайс, ще й кажа, че чакаш с нетърпение онази целувка.

— Но бих я предпочел суха този път.

— Ясно — каза Вайолет. — Ще се опитам да ти я уредя такава.

Вратата, която скри от погледа възхитителния гръб на Вайолет, отново се отвори. Тони стана и я затвори, върна се обратно до масата и откри, че брат му се е втренчил пред себе с изражението на любопитна риба. Това поведение на Фреди го посмути и по неизвестни причини го накара да се почувства неспокоен. Леко смутен, той внимателно си взе резенче от кейка. Около Фреди Чок-Маршъл в този момент витаеше някакъв зловещ ореол и на Тони това изобщо не му хареса. Фреди често караше по-големия си брат да се чувства сякаш е хлапак в компанията на врял и кипял светски ветеран и затова си позволи да наруши тишината.

— Е, казвай, слузест червей такъв?

— Какво искаш, безгръбначно влечуго? — не му остана длъжен Фреди.

Последва още една пауза. Тони усети, че трябва веднага, още в този миг да научи лошата новина. Ако брат му не одобрява неговия годеж, нека да му го каже и да се отърве от това напрежение.

— Какво мислиш за ситуацията? — попита той. — За Вайолет и мен. Одобряваш ли?

Фреди претегли въпроса със сериозното изражение на висш жрец, потърсен за съвет от абориген.

— Ами… и да… и не — отвърна накрая той.

— Това не е отговор. Какво имаш предвид?

Фреди изтърси една прашинка от ръкава на сакото си. Изражението му стана още по-сериозно.

— Предполагам, си наясно с факта — каза той, — че като твой бъдещ тъст, старият Уод ще придобие законно право да те тупа по гърба когато си поиска.

— Това е вярно.

— Ще ти кажа едно нещо — продължи Фреди твърдо, но не грубо. — Ако той си мисли, че сега ще го взема под ръчица и ще го представя в „Бъкс“, жестоко се лъже.

Тони го изгледа замислено.

— Да — каза той, — признавам, че старият Уодингтън е странна птица и леко чалнат. Но като изключим това, не мислиш ли, че съм най-щастливият мъж на света?

Фреди го погледна с братско съжаление.

— Искаш ли да говоря открито?

— Искам.

— И да обоснова мнението си с доводи от богатото хранилище на моето познание?

— Закова го.

— Ами тогава, предполагам знаеш — изрече тържествено Фреди, — че си ловко изигран?

Тони смилаше в мълчание неприятната дума.

— Изигран? — повтори той.

— Цялата работа е нагласена.

— Стига си говорил измислици.

— Не са измислици, старче.

— Опитваш се да ми внушиш, че момиче като Вайолет ще вземе да тича след тиквеник като мен?

— Скъпото ми наивно идиотче — каза Фреди, — нима капанът за мишки тича след мишката?

— До този следобед изобщо не съм и сънувал, че нещата ще се развият така.

— Обаче тя е.

Тони започна да губи самообладанието, отличаващо кастата на избраните.

— Ти май знаеш всичко за нея, а? — сопна се той грубо на брат си.

— Антъни Клод Уилбрахам Брайс — изпъна гръб Фреди, — аз знам всичко за всички. Наричат ме Фредерик Непогрешимия, защото никога не бъркам.

— Повдига ми се от теб.

— О, аз не бих го вземал толкова навътре, старче — каза Фреди миролюбиво. — Дори е комплимент, истина ти казвам. Това показва, че имаш пазарна стойност.

— Хайде бе!

— Както и да е, работата вече е приключила. Впрочем приеми сърдечните ми поздравления! Мисля, че ще бъдеш много, много щастлив… може би.

— Как така „може би“?

— Няма значение, старче, няма значение. Просто „може би“.

Отговорът, целящ да постави на мястото му нахалния многознайко, затрептял върху устните на Тони, така и остана неизречен. Поглеждайки към този съвременен оракул, в полезрението му се появи нов обект.

В рамката на френския прозорец стоеше млад мъж на неговата възраст. Той беше облечен в къс голф, а горната му устна се загрозяваше от тънък, змиеподобен мустак. В поведението му се смесваха арогантността и неувереността на кокни (коренен жител на източен Лондон, където са били разположени по-бедните квартали, говорещ определен тип диалект), който е изтръгнат от собствената си позната среда и е пуснат на място, чуждо за него.

— Здрасти! — обади се младият мъж, дарявайки своите домакини с доста стеснителна усмивка. — Съжалявам. Не знаех, че тук има някой. Добър ден, милорд.