Граф или бръснар

Петнадесета глава

Всички непредубедени хора знаят, че един човек на изкуството трябва да бъде оценяван според своята работа, а не според някоя случайно допусната грешка. Затова ние не трябва да сочим с пръст към Сид Прайс само заради това, че един единствен път е цепнал брадичката на клиента си, защото неговата слава на най-добрия бръснар западно от Марбъл Арч все още не е залязла.

Въпреки всичко Сид наистина здраво цепна епидермиса на Фреди. Неочакваното възклицание имаше стресиращ ефект върху нервната му система, тренираната до съвършенство ръка трепна и Фреди, скачайки от стола с див вик, зарови лице в кърпата и изпълни въздуха с горчиви вайкания.

Сид почти не забеляза пораженията на клиента си. Той гледаше пребледнял нашествениците.

Тони заговори пръв.

— Я виж ти, я виж ти! — възкликна той. — Цялото мило семейство.

Лейди Лидия го удостои само с бегъл поглед.

— Как си, скъпи? — попита тя набързо и върна погледа си върху Сид. — Значи ето какви ги вършиш, щом за миг те изпуснем от очи!

Тони хвана спипания на местопроизшествието претендент и го побутна напред.

— Елиша — каза той, — запознай се с хрътките!

В тези няколко мига Фреди се беше отдал единствено и само на своите скърби. Заковал поглед в огледалото, той изучаваше променената си фасада с нещастен и самоокайващ се поглед.

— Виж какво направи! — викна той с трептящ от емоции глас. — Каква ужасна рана! И ти наричаш себе си бръснар!

Отговорът на Сид можеше да бъде подобаващ — да, случи се, но и бръснарите стават жертва на неволен спазъм, когато някой им кресне неочаквано в ухото насред тази деликатна работа — бръсненето… Но Сид погледна на нещата от друг ъгъл.

— Аз не съм бръснар. Аз съм граф.

Сър Хърбърт изпръхтя.

— Прекрасен граф!

Тони огледа профила на Сид.

— Наистина ли мислиш така? — попита той със съмнение в гласа.

— Исках да кажа — ама че граф! — поясни сър Хърбърт. — Бръсне!

— Сигурно през тези две седмици страшно са му липсвали бръснарските ухания — намеси се и Вайолет. Никой не харесваше особено Вайолет и последната забележка обясняваше защо.

Сид бе успял да възстанови своите временно изчезнали от шока солидни способности в изкуството на спора, а това пък му възвърна самоувереността. Той много добре знаеше на какво е способен в словесните битки.

— Добре, добре, добре! — вдигна ръце той. — Съжалявам. Поддадох се на импулса. Но вината не е моя. Всички Дройтуич са били импулсивни. Дойдох тук, за да си взема някои неща, но когато видях, че има опасност да прережат гърлото на по-малкия ми брат, се намесих. Не съм направил нищо лошо, нали така?

— Не, с изключение на тези противни предположения, че съм щял да прережа гърлото на Фреди — не се съгласи Тони.

— Но то е прерязано — изстена гореупоменатият. — Кървя като фонтан.

Борбеният устрем на Сид скоропостижно се спомина. Напрежението на последните две седмици си каза тежката дума. Той остави бръснача и разпери мълчаливо ръце в знак на отчаяние.

— О, по дяволите с всичко! — измърмори той. — До гуша ми дойде.

След тези си думи Сид се дотътри до прозореца и се загледа навън, а гърбът му, единствено видим за компанията, бе досущ като на човек, понесъл премного скърби. Сър Хърбърт и лейди Лидия размениха заговорнически погледи.

— Разбирам — каза лейди Лидия. После замълча, а когато заговори отново, гласът й звучеше спокойно, без предишната войнственост. Сега поведението й беше на добросърдечна жена, потресена до дъното на душата си от иеблагодарността. — До гуша ти е дошло от обучението, което се изисква за твоята обществена позиция? Не оценяваш онова, което правим за теб? Добре тогава, ако не желаеш нашата помощ…

Сид подскочи като ужилен, обърна се бързо, а по лицето му бе изписана тревога.

— Не съм казал подобно нещо.

— Тогава какво, по дяволите, означава твоето поведение? — намеси се разгорещено и сър Хърбърт. — Ти трябваше да яздиш на Роу, а ние те откриваме тук в този салон и то отдаден на предишните си просташки занимания…

— Каква е ползата — попита лейди Лидия — да се мъчим да те образоваме, когато…

— Съжалявам.

Тони се размърда неспокойно. Досега той искрено се забавляваше — наслаждаваше се на тази занимателна комедия, а гледката на стенещия в стола Фреди приятно галеше сетивата му. Но сега за първи път осъзна, че ситуацията има и своята драматична нишка. Погледна към Сид. Бедният кандидат-аристократ се бе сгърчил като изцеден лимон. Тони въздъхна и загриза устни.

За разлика от Тони лейди Лидия не споделяше подобни угризения и продължи с масирания артилерийски обстрел.

— Струва ми се, че ти изцяло си се предал.

Сид я погледна жално.

— О, не говори така. Просто ми стана криво за момент. Струва ми се — продължи той унило, — че нищо не правя както трябва и започвам да се чудя дали ябълката си струва стомашните болки.

— Интересна метафора — отбеляза лейди Лидия, затваряйки очи.

— Дали конфитюрът си струва брашното, трябваше да кажа, може би.

— Смисълът е същият.

По време на целия разговор, окайвайки трагичната си участ, Фреди продължаваше да се блещи пред огледалото.

— Кървенето спря — изкрещя неочаквано той. — А сега какво? Тетанус, предполагам.

— Съжалявам — изрази отново разкаянието си Сид.

— Твърде късно е за съжаления — отвърна мрачно Фреди. — Твърде късно е. Виж ме на какво приличам.

Лейди Лидия върна разговора на предишната тема.

— Е, добре, няма да го обсъждаме повече — отсече тя. — Върви и си вземи урока по езда.

— Урока по езда ли? — повтори унило Сид. Той таеше слаба надежда, че в общата неразбория и суматоха въпросът с язденето ще бъде забравен.

— Мъргатройд те чака с конете от два и половина.

— И ако не уважаваш името Дройтуич — заядливо се обади сър Хърбърт, — то поне уважавай конете.

Дори Фреди, който все още гледаше на себе си като на едва ли не разчленен труп, остана впечатлен от забележката.

— За бога, прав си — възкликна той. — Бедните коне! Сигурно вече са подивели. Хайде!

Войнственият дух на рицарите-кръстоносци, за който бе споменал Тони, изглежда бе изчезнал безвъзвратно в небитието, защото претендентът за техен потомък стоеше насред стаята като подплашена яребица. Върху лицето му бе изписан ужас.

— Не мога да дойда — изблея умолително той. — Ако ми видите синините, сърце няма да ви даде да ме карате да ходя. Десният ми хълбок прилича повече на картина на слънчев залез, отколкото на човешки крак.

— Предлагам — обади се Вайолет — господинът да ни покаже своя десен хълбок.

Тони отново се раздвижи неспокойно. Изпитваше точно същото чувство за крещяща несправедливост както когато гледаше група побойници да налагат някой по-слаб от тях.

— Синини, не синини — отсече сър Хърбърт надуто — ти трябва да се научиш да яздиш. Наясно ли си, че като граф Дройтуич ти автоматично ставаш Водач на ловната дружинка на Малбъри?

— Предполагам си мислиш — иронично отбеляза лейди Лидия, — че водачът на ловна дружинка може да предвожда хората с велосипед.

След всеки залп на обединената артилерия Сид ставаше все по-мрачен.

— Ако зависеше от мен, щях да разпусна проклетата ловна дружина на Малбъри.

Напрегната тишина последва репликата. Сър Хърбърт се обърна към съпругата си с ледено спокойствие.

— Няма смисъл, Лидия — каза той. — Трябва да се откажем да се занимаваме с него, защото усилията ни са безполезни. Да го оставим да се пържи в собствения си сос. Щом не иска да бъде подготвен за положението, което ще заеме, да прави каквото иска.

Искрата на бунта, пламнала в гърдите на Сид, угасна безславно и обхванат от паника той се предаде.

— Ще отида — отчаяно извика той. — Ще отида. Добре че калта на Роу изглежда сравнително мека.

— Почакай малко — спря го Тони.

Обичайната му ведрина бе изчезнала и когато пристъпи към Сид лицето му бе смръщено. Тони имаше намерение да постави нещата на мястото им.

— Чакай малко — каза той. — Слушай, Сид, нещастно заблудено магаре. Те те правят на глупак.

— Тони! — викна лейди Лидия.

— Няма нито една причина, поради която се налага да яздиш, ако не ти се иска.

Сид беше спрял пред вратата и го изучаваше с присвити очи. Кокни до мозъка на костите си, той притежаваше и вродената подозрителност на тази особена категория лондончани към внезапни прояви на добронамереност.

— Какво те накара да ми кажеш това?

— Жал ми е за теб.

— О? — Сид се засмя горчиво. — Мислиш си, че си по-умен от мен, така ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Аз обаче веднага прозрях намеренията ти — каза Сид със задоволството на добър човек, открил и разобличил змия в човешки образ. — Ти не искаш да се науча да яздя, нали? Иска ти се да спрат да ми помагат и да ме оставят да стана за посмешище преди моят случай да се разгледа другия месец от комисията. Това те устройва идеално, а? Но аз отивам да яздя, дори целият да заприличам на картинна галерия.

— Не забравяй концерта в пет — напомни му лейди Лидия.

— Концерт ли? — ченето на Сид увисна като повехнала хризантема. — Господи! Съвсем забравих. Добре, лельо, ще бъда там… Какъв живот!

И той повлече крака навън — същински мъченик на път за кладата. Фреди хвърли последен самосъжалителен поглед в огледалото и го последва. Непосредственото бъдеще за него бе също толкова черно колкото и за неговия партньор по неволя.

— Когато ме видят на Роу, сигурно ще се разбягат — въздъхна той. — Така съсечен през средата на лицето, всеки затворник ще ме помисли за свой събрат!