Граф или бръснар

Тринадесета глава

— Добро момче е този Мийч — каза Тони и седна на масата, — но си пада малко сноб. Не ти дава възможност да забравиш откъде идва.

Поли кимна с глава и нападна един сандвич със здравия апетит на момиче, което си е заработило обяда с неуморен сутрешен труд.

— Интересно защо е напуснал Трюфо — отбеляза тя преглъщайки.

— Това е поредната тъмна тайна, така обичайна за фризьоро-бръснарските среди — каза Тони със сериозен глас. — Човек чува по някой слух от време на време в елитните бръснарски клубове като „Одеколон“ или „Ножиците“, но никой не знае нищо определено. Истината е забулена в тайна.

— Може да е бил граф — предположи Поли. Тони обмисли предположението.

— Възможно е — каза той. — Но не мисля, че е това. Ние, ексграфовете, имаме някакво особено излъчване, което е невъзможно да се сбърка. А такова не мога да открия в Джордж Кристофър Мийч. Лично аз смятам, че неговото падение се дължи на чисто кавалерство. Съгласил се е да бъде уволнен, за да защити доброто име на някоя жена.

— Каква жена?

Тони отхапа от сандвича си замислено.

— Така както го виждам аз — продължи разсъжденията си на глас той, — сигурно е била дребна синеока маникюристка — крехка, но много предана. Цялата й заплата отивала, за да издържа своя баща инвалид. За известно време всичко вървяло добре. Всяка събота тя носела вкъщи тънкия плик и те харчели съдържанието му за наема, храна и унция тютюн за стареца. Но един ден, връщайки се в своето скромно жилище, там я очаквала трагедия.

— Само не казвай, че е бил мъртъв.

— Не е бил мъртъв, но бил започнал да оплешивява. Можеш ли да си представиш какво е означавало това за бедния старец? Вече не бил само инвалид, а плешив инвалид. Да става каквото ще, казало си момичето, но той се нуждае от лосион за възстановяване на косата. Но откъде може да намери пари за лосион за възстановяване на косата? Нямало откъде. Не било по силите й. Цяла неделя до късно през нощта Мейбъл — нейното име било Мейбъл — трескаво размисляла. И едва по време на сутрешната си закуска от пушена херинга, това се случило в понеделник сутринта, открила решението. Спомнила си, че господин Трюфо е скътал шише с лосион на горната полица в стаята, където тя и Джордж Кристофър Мийч работели рамо до рамо от толкова месеци наред.

Поли потръпна.

— О, нали тази млада жена няма намерение да го открадне?

— Напротив, точно такова било намерението й — отвърна твърдо Тони. — Откраднала шишето още същия ден, когато Мийч излязъл за обяд. Няколко дни по-късно господин Трюфо изпратил заръка Мийч да се яви в кабинета му.

Тони взе втори сандвич и известно време предъвква мълчаливо.

— Можеш сама да се досетиш какво се е случило. Кражбата била разкрита. Господин Трюфо я приписал на Мийч. Според собственото му разследване възможните извършители се свеждали до двама — Мийч и Мейбъл. Но Мийч бил по-вероятният извършител. И тогава нашият Мийч, който можел да докаже алибито си, предпочел да поеме вината върху себе си. „Аз бях, господин Трюфо“ — казал той с тих, но твърд глас. Господин Трюфо бил видимо разтърсен. „Помисли добре, Джордж — казал му той приятелски, защото харесвал своя служител. — Наистина ли твърдиш, че си ти?“ „Твърдя, сър“ — отвърнал Мийч. Последвала дълга тишина. Господин Трюфо въздъхнал. „Така да бъде, Джордж — казал той. — Щом признаваш, нищо друго не може да се направи освен да оставим правото да възтържествува.“ И същият следобед всички служители биле строени в редица, Мийч бил извикан отпред и господин Трюфо официално го лишил от служебните ножици.

— Какъв мъж! — възкликна Поли с благоговение.

— Господин Трюфо? Или Мийч?

— Мийч.

— Скромен герой — съгласи се Тони и посегна към бутилката с шампанско. — Готова ли си за малко газиран елексир „Лукреция Борджия“?

— Благодаря.

— Между другото, Фреди е бил тук сутринта.

— Видя ли се с него?

— Не. Но щял да дойде по-късно.

— Чудя се как се справят с новото положение.

— Да. Ще бъде добре да научим малко новини. — Тони хвърли към бутилката подозрителен поглед. — Знаеш ли, може би трябваше да изпробваме съдържанието върху някоя мишка. Това тук може да е отровно.

— Никога досега не съм опитвала шампанско — призна Поли.

— Под въпрос е дали ще опиташ и сега — отбеляза Тони и след като изтегли тапата се чу окуражителен пукот. — Все пак изпука — доволно съобщи той. После напълни чашите и побутна към Поли една от книжните кесии. — Вземи си трушия. Може да подобри вкуса.

Поли отпи.

— Мисля, че е добро — отсъди тя.

Тони също отпи.

— Можеше да бъде и по-зле — съгласи се той. — По вкус малко прилича на лосиона на Прайс „Дерма виталис“.

Поли остави чашата си.

— Ти си чудесен — каза тя простичко.

— Аз? — макар и доволен от признанието, Тони остана изненадан. — Защо?

— Не са много хората, които ще са така весели в твоето положение.

— Имаш предвид това, че обядвам с теб ли? Но аз обичам да обядвам с теб.

— Знаеш много добре какво имам предвид. Сигурно е ужасно да паднеш до това положение — след всичко, което си имал.

— Нищо подобно. Никога не съм си прекарвал така приятно както в последните две седмици.

— Наистина ли? — попита Поли с недоверие.

— Най-накрая попаднах на мястото си. Моите предци са били бръснари и в тази атмосфера на одеколон и брилянтин моята изтерзана душа най-накрая намери покой. Кръвта говори… Знаеш как е.

Поли допи шампанското на малки врабчи глътчици. Лицето й доби замислено изражение.

— Наистина ли вярваш, че си син на госпожа Прайс? — попита тя след известно време.

— Да. А ти не вярваш ли?

— Не. Мисля, че тази жена е смахната.

— Това твое твърдение е крайно интересно. Вземи си сандвич.

— Нещо повече — продължи Поли, — когато настъпи моментът, не мисля, че тя ще повтори думите си.

— Не мислиш?

— Не мисля. Ще се откаже от историята, която ни разказа.

— И какво те кара да мислиш така?

— Да го наречем предчувствие.

— Казала ли ти е нещо в този дух?

— Много. Колкото пъти я срещна, все за това ми говори. Пълна е с угризения.

— Горката женица — цъкна Тони съчувствено. — Предполагам как се чувства. Бих я сравнил с човек, който е метнал клечка кибрит в буре с барут.

Поли хвърли на Тони бърз поглед на скрито одобрение. От всички качества, които тя смяташе за достойни за възхищение у Мъжа, тя поставяше най-високо способността Той да може да губи с достойнство. А Тони се справяше най-добре от всички, които досега беше срещала. Нито веднъж от онзи фатален ден тя не бе забеляза у него дори минутно самосъжаление.

— Положението е неприятно за всички — каза тя. — За сър Хърбърт например. Или за лейди Лидия.

— Или за Фреди — допълни Тони. — Горкият стар Фреди, сигурно горко окайва късмета си.

— А Слингсби? Представи си, че трябва да казваш „милорд“ на племенника си!

— Така е. Голяма и хубава бъркотия — съгласи се Тони, — от която трудно ще се намери изход. Но да забравим за нея и да вземем да обсъдим къде ще отидем този следобед.

— Трябва ли да ходим някъде?

— Разбира се. В страхотен ден като днешния ти трябва да прекараш поне следобеда на чист въздух. Аз съм бизнесмен и изчислих, че ще си способна да свършиш много повече работа за мен, ако дробовете ти са пълни с чист въздух.

Поли го погледна строго.

— Не бива да ме поднасяш така — каза тя. — Помни, че аз трябва да продължа да си изкарвам прехраната, след като ти отново станеш граф.

— Откъде ти хрумна, че отново ще стана граф? Аз лично нямам такова усещане. По-скоро смятам, че ще ме откриеш тук, в този салон, след четиридесет години с кепе и побелели мустаци. Симпатичният стар бръснар! Дори чувам как хората си казват един на друг: „Пустият му старец! Каква невероятна скица е!“

— Грешиш. След четиридесет години ти ще си един жалващ се от подагра стар граф, който ще разправя на всеки как страната отива по дяволите.

— Така ли мислиш?

— Знам го.

Тони кимна примирено.

— Е, добре, щом толкова настояваш, така да бъде. Нали така е казал господин Трюфо на Мийч. Предполагам, че имаш право да се придържаш към възгледите си. Самият аз не го вярвам. Но ние се отклонихме от темата. Накъде ще полетим този следобед със старата вярна бричка? Към реката? Към слънчевия Съсекс? Кажи ми посока.

Лицето на Поли леко се смръщи.

— Не мисля, че за мен е добре да излизам където и да е с кола — почти изшептя момичето.

— Но защо?

— О, не знам.

— Защо, Поли?

Поли смело срещна погледа му, макар устните й да трепереха.

— Когато бях дете, ме изпращаха във фермата на дядо в Кънектикът за две седмици всяко лято. Ще попиташ дали ми харесваше? Бях на седмото небе. Но една година отказах повече да ходя там. Разбираш ли, прекалено много ми харесваше там и знаех колко ужасно ще се чувствам, когато всичко свърши.

Тя замълча и отвърна очи. В другия край на масата Тони изпъшка тежко и се пресегна, за да хване ръката й.

— Поли!… Нима искаш да кажеш…? О, по дяволите!

Звук от отваряща се врата и нахлулият през нея шум от Мот стрийт зад гърба му го предупреди, че вече не са сами. С натежало от мисли сърце Тони рязко пусна миниатюрното съкровище, до което току-що се бе добрал и се обърна ядосан. Бе помислил, че Джордж Кристофър Мийч се е върнал и намерението му беше да го нахока и отпрати с твърд и строг тон. Но бе сгрешил в предположенията си. Натрапникът се оказа Слингсби.

Икономът беше зашеметяващ в дневния си костюм и безупречно бомбе, с които неизменно предприемаше разходките си из метрополията, когато семейството се установеше тук. В този миг Слингсби тихо пухтеше, защото хубавото време го беше изкушило да извърви разстоянието от Арлингтън стрийт до салона пеш и сега състоянието му бе близко до пълното изтощение.

— Здрасти! — викна Тони, щом съзря стария си служител.

— Добър ден, милорд.

От очите на Слингсби струеше почтителна благост. Но същия начин някой овчар би гледал изгубената си овца, към която е изпитвал определена слабост. Решението на сър Хърбърт да се преместят за няколко седмици в Лондон бе срещнало пълното одобрение на иконома. Защо ли? Бедният Слингсби бе изтърпял прекалено много след заминаването на Тони от Лангли Енд и копнееше да го види отново и да му довери терзанията си.

Виждайки, че е пристигнал по време на обяда, той с лекота влезе в пожизнената си роля. Приближавайки се към масата без всякакви коментари, той взе бутилката, погледна етикета, леко се намръщи и наля шампанско в чашите. След като направи това, той зае място зад стола ма Тони.

— Хайде, хайде, чичо Тед — каза му Тони, — не трябва да ни чакаш.

— Предпочитам да ви изчакам Ваша светлост.

— Аз не съм ти светлост. Аз съм твоят племенник.

— Предпочитам да гледам на Ваша светлост като на Ваша светлост.

Поли, с типичната за умните жени тактичност, разреши очертаващата се патова ситуация.

— Ние свършихме — каза тя. — Поне аз. А ти? — обърна се тя към Тони.

— И аз приключих — потвърди сътрапезникът й.

Поли се изправи и след като отклони предложението на Тони да й помогне, започна да разчиства масата. Правеше го много професионално, прибирайки хартията и остатъците с минимум усилия.

— Сигурна ли си, че можеш да отнесеш всичко това?

— Напълно, благодаря.

— Не е ли прекалено тежко за крехката ти фигура?

— По-силна съм, отколкото изглеждам — увери го Поли, отвори вратата към дамското отделение и потъна във вътрешността му. Тони стана и запали цигара.

— Много мило, че намина — каза той. — Чух, че народът се е примъкнал насам. Как са вкъщи?

Дълбока бръчка разсече иначе ведрото икономско лице.

— Има само една дума, за да се опише ситуацията, милорд — отвърна преданата душа мрачно. — Катастрофа!

Тони изпръхтя замислено.

— Катастрофа, значи?

— Да, милорд.

— Искаш да кажеш, че нещата не се развиват много добре?

— Не, милорд.

— Не знам какво може да се направи по въпроса. — Тони седна върху масата. — Разбираш ли, скъпи друже…

Слингсби се намръщи.

— Разбираш ли, скъпи мой друже — продължи Тони без да обръща внимание на неговото неодобрение, — ние трябва да погледнем фактите лице в лице. Ти знаеш и аз знам, че моя милост не е лорд Дройтуич…

Не беше в навиците на Слингсби да прекъсва член на Семейството, но при последните думи той не можа да се удържи.

— Не знам нищо подобно, милорд. Наблюдавах младия Сид и никой не може да ме убеди, че той е аристократ. Човек, в чиито вени тече кръвта на благородните му предци — каза Слингсби, върнал се на любимата си тема, — може да използва ножа за риба за предястието, но никога няма да вземе залък хляб и да го топне в соса.

— О, ще се научи. Трябва да му дадете време.

— Бих му дал десет години — каза икономът иронично, — ако зависеше от мен.

И Слингсби щеше да продължи да излага оплакванията си, ако в този момент вратата на дамското отделение не се отвори отново и оттам не се измъкна фигура, която отклони изцяло мислите му.

— Ха! — възкликна яростно той. — Точно теб исках да видя.

Мамчето Прайс преглътна мълчаливо. Беше съвсем различна жена от онази личност, редуваща в шеметен калейдоскоп смях и сълзи и криволичеща из древния интериор на Лангли Енд преди две седмици. Наистина, тя и сега имаше вид на плачеща върба, но сълзите, които течаха по страните й, не бяха пиянски сълзи. Те бяха предизвикани от душевно страдание, а не от алкохолен стимулант. Мамчето Прайс бе обвита в черен сатен и разкаяние.

Поли, която я следваше, се закова на място зад мамчето Прайс, щом видя внушителната фигура на иконома, заредена с мълнии като градоносен облак.

— Моля ви, не й се сърдете, господин Слингсби — каза тя. — Тя е много нещастна.

Последва шумно преглъщане от страна на мамчето Прайс. Беше прекарала две не особено спокойни седмици, а предположението на Тони, че чувствата й би трябвало да са идентични с тези на човек, гръмнал със собствените си ръце буре с барут, беше близо до истината. Всъщност нейните усещания превъзхождаха по разрушителност тези, приписани й от Тони. Тя се чувстваше така, сякаш е пробила дупка в язовирна стена и сега гледа как хиляди загиват в долината под нея.

Но икономът отказа да бъде отделен от жертвата си.

— А какво право има тя да бъде щастлива? — поиска да узнае той с възмущение. — С купа глупости, които натвори ли?

Мамчето Прайс подсмръкна нещастно.

— На никого не съм искала да направя нищо лошо — изцвърча тя.

— Разбира се, че не си искала — каза успокоително Тони, отиде при нея и я прегърна през рамо.

— Вашето снизхождение е похвално, милорд — Слингсби напомняше за фигурата на Съдбата, — но волно или неволно тази глупава жена стори зло на много хора. Казвам ви, просто кръвта ми кипва, когато гледам този Сид. Не съм свикнал — сподели икономът с горчивина — да служа в къщи, където така нареченият глава на семейството посред обяда предлага да прегледа главите на гостите и да види защо им пада косата.

Поли зяпна.

— Това ли… направи?

— Това. И каза на сър Грегъри Пийсмарч, че ако не вземе мерки, скоро ще му се наложи да се накичи с чужда перушина.

— Чужда перушина ли?

— Перука, милорд — обясни икономът.

Тони остана впечатлен.

— Трябва да го запомня — каза той. — Полезно е. Ще действа добре при проблемни клиенти.

Мамчето Прайс изглежда не успя да удържи на напрежението и се отдаде изцяло на скръбта си. Тя зарида безутешно.

— Хайде, госпожо Прайс, недейте така! — опита се да я утеши Поли.

— Какво направих, майчице, какво направих? — стенеше разстроената жена.

Икономът я гледаше намръщено.

— Ще ти кажа какво направи. Ти изгони Негова светлост от дома на дедите му и тръсна на негово място някакво чудовищно недоразумение, което нарече Негово благородие дукът на Певънзи лукова глава.

— Сериозно, нарече стария Певънзи лукова глава? — извика с приятна изненада в гласа Тони.

— Да, милорд. В лицето му го каза. Негово благородие говореше — доста авторитарно, какъвто му е навикът — и младият Сид му каза да не забравя, че той не е единствената лукова глава в салатата.

— Точно това съм искал да му кажа и аз години наред — призна Тони.

Слингсби каза укорително:

— Може би на Негова светлост му доставя удоволствие да гледа на нещата лекомислено, но аз мога да ви уверя, че последва изключително болезнена сцена. За миг си помислих, че Негово благородие ще получи удар.

— О, боже, о, боже, о, боже — изстена мамчето Прайс, вперила тревожно очи в Поли. Разчиствайки масата, Поли не бе прибрала бутилката с шампанско, но сега я забеляза, взе я и тръгна към вратата.

— Внимавай с туй нещо, Поли — изграчи с дрезгав глас мамчето Прайс. — Пази се от него! Прави много поразии!

Поли кимна в знак на съпасие и излезе с бутилката. Нейното оттегляне изглежда даде на Слингсби усещането, че най-накрая ще може на спокойствие да разреши семейните проблеми без смущаващо чуждо присъствие.

— Слушай ме сега! — каза той строго. — Да си говорим направо. Какво смяташ да правиш с кашата, която забърка?

— О, боже, о, боже, о, боже!

— Престани да виеш като хиена, жено!

Тони се намеси.

— Успокой се, Слингсби. Обуздай язвителността си с малко сдържаност.

— Милорд — икономът го изгледа с укор. — Е?

В последвалата пауза грешната му сестра подсмръкна нещастно.

— Главата ми се завъртя, Теодор, и аз вече не знам какво да направя, та да бъдат доволни всички.

— Не знаеш ли? Разбира се, че знаеш. А пък ако не знаеш, аз ще ти кажа. Отказваш се да даваш показания. Изхвърляш на боклука измислената си история. Прекратяваш цялата тази простотия.

— Ами, може и да го направя — каза мамчето Прайс колебливо. — Сега съм тръгнала към църквата — ще се моля за напътствие. Поли, скъпа — каза тя, когато момичето се върна, — отивам до църквата да се моля за напътствие. Ела с мен до ъгъла, скъпа.

— Добре, госпожо Прайс.

Мамчето Прайс избърса очите си.

— Трябваше аз да се сетя, че ще вземе да стане нещо лошо. Сутринта преди да тръгна за Лангли Енд строших огледало.

— Не е трябвало да гледаш в него — смъмри я Слингсби.

Когато вратата се затвори след двете жени, Тони го погледна изумен. Познавайки само професионалните възможности на иконома, които изключваха проявата на каквито и да било бурни емоции, той остана изненадан от множеството неподозирани качества на този нов Слингсби. Тони изобщо не предполагаше, че икономът е способен на нещо толкова остроумно като последната му забележка и беше впечатлен както всеки, който изведнъж открие неочаквани дълбини у свой отдавнашен сподвижник.

— Пипаш с твърда ръка, Слингсби — каза той възхитено. — Умът ти сече като бръснач, а ръката ти не трепва.

Икономът дишаше тежко.

— Напротив, милорд, всичко в мен се разлюлява, като си помисля за бедите, които ни докара тази стара глупачка. Чак брадата ми настръхва.

Тони зяпна насреща му.

— Настръхва, така ли? Искаш ли да те обръсна?

— Не, благодаря, милорд.

Истината смути Тони — животът изглежда не бе нищо повече от постоянно рухване на светли надежди.

— Умирам от желание да обръсна някого. Бръснарят не е истински бръснар, докато не пусне кръв на някого.

Икономът свъси вежди — почтително, но укорително.

— Никак не ми се иска да слушам Негова светлост да говори така.

— Извинявай — каза Тони, — но професионалистите сме такива — не можеш да ни откъснеш от работата.

След последните си думи замълча озадачен. Неговият събеседник бе изсумтял внезапно и силно, а лицето му бе добило наситен морав оттенък на кръмно цвекло. Обръщайки се, Тони веднага разбра причината за неочаквана та промяна. По време на последната му забележка на прага се бе появила фигура с доста унил изглед. Мъжът бе облечен в костюм за езда, но жизнерадостното настроение, което обичайно вървеше в комплект с това облекло, напълно отсъстваше.

— О, доколкото мога да вярвам на очите си — викна Тони, — петият граф лично и персонално! Влизай, стари друже.

Сид не благодари за поканата. Той гледаше иконома с мрачна враждебност. Изглежда пробният период в Лангли Енд бе изострил съществуващата между двамата нетърпимост. В този момент бе доста трудно да се каже кой от тях гледаше другия с по-голямо отвращение.

— Аха! — най-накрая каза Сид. — Вече си се довлякъл тук, така ли?

— Да, тук съм — отвърна му икономът войнствено.

Лицето на Сид потъмня още повече.

— За да клеветиш и заговорничиш, както винаги, предполагам!

— Виж какво Сид…

— За теб съм „милорд“!

— Господа — намеси се Тони помирително, — моля ви!

И се обърна гостоприемно към новодошлия.

— Заповядай, седни.

— Предпочитам да остана прав — отвърна Претендентът.

— Има ли някаква специална причина?

— Да — отвърна кратко Сид. — Уроци по езда.

Тони прояви съчувствие.

— В началото малко боли, нали? Но не се притеснявай, скоро ще препускаш безгрижно.

— Напротив, съвсем скоро ще бъда труп. И защо, по дяволите, проклетият кон ме хвърля непрекъснато? Аз вече не съм човек, а пришка в човешка форма.

Сид замълча. Изглежда се чудеше дали да отвърне на ужасно неприятния смях с източник Слингсби, но явно реши да не се принизява с дребни заяждания и продължи.

— Казаха ми — обърна се той към Тони, — че двама от моите предци са били убити по време на лов.

Тони кимна.

— Точно така. Един прадядо и един чичо. Двама, всичко на всичко.

— Неща като тези винаги вървят по три — отбеляза мрачно Сид.

— Е, ами noblesse oblige. (благородството задължава, лат., бел. пр.)

— Какво каза?

— Както и да е — махна с ръка Тони.

Икономът се намеси в разговора.

— Заслужи своето право, младежо. Подражавай на по-добрите.

— Изобщо не искам да чувам гласа ти, мерзавецо.

— Господа! — отново се наложи да влезе в ролята на рефер Тони.

Сид се намръщи.

— Грешката е на мама — каза той заядливо. — Ако беше казала истината, когато бях по-млад, всичко щеше да стане много по-лесно.

— Човекът е това, кое е… — обади се Слингсби.

— Ще престанеш ли да си пъхаш гагата където не ти е работа — сряза го Сид.

— Човек е това, което е — повтори икономът, натъртвайки думите — и всеки, който се опитва да направи от себе си нещо друго, се превръща само в дресирана маймуна. Когато научиш всичките си уроци и се накиприш като граф, ще приличаш на някаква ужасна стара жена, която така е опънала кожата на лицето си, че се страхува да се усмихне, да не би да се цепне някъде.

Сид изхълца.

— Да не би да очакваш да се откажа от законната си титла… тъпако?

— Не ме наричай „тъпак“.

— Все някой трябва.

— Господа! — опита се да внесе малко разум в спора Тони. — Господа!

След последната размяна на реплики Слингсби стигна до заключението, до което бе принуден да стига толкова често в миналото, че няма голям шанс да надприказва Сид в словесна престрелка. По-мъдро беше да не му обръща внимание. И той демонстративно го направи.

— Пожелавам ви приятен ден, милорд — каза той бавно. — Аз тръгвам.

— Да, може би това е най-разумното решение — съгласи се Тони — преди да се е проляла кръв. Намини пак някой ден.

— Благодаря, милорд.

Икономът изгледа Сид с унищожителен поглед и се оттегли.

— Значи са ти дали голям зор, така ли? — каза Тони.

— Дали са ми дали? — лицето на Сид се сгърчи. Поведението му напомняше на човек, попаднал в лапите на инквизицията, но пуснат по-случайност от стаята за мъчения и запитан от любопитен приятел как е било там. — Божичко, няма секунда, през която някой да не ме преследва и да не ми казва да правя точно обратното на онова, което ми подсказва здравия разум. — Той въздъхна. — Знам, че е много мило от тяхна страна, разбира се. Опитват се да ми помогнат.

— А каква е програмата по принцип?

Сид се замисли.

— Да вземем днешния ден. Посещение при шивача с брат ми Фреди. Езда на Роу с Фреди в два и половина. Концерт с лейди Лидия в пет. Някаква лекция след вечеря. И когато всички приключат с мен, аз съм отпращан при противния Слингсби за уроци по хранене и зубкане на разни видове вина, вилици, лъжички и всякакви там сатърчета. Как се яде и пие, кое с какво, защо, кога…

— Ако ще яздиш с Фреди в два и половина, няма ли да закъснееш?

— Смятам не само да закъснея — изсмя се горчиво Сид, — а изобщо да не отида. Ще му вържа тенекия.

— И реши да наминеш към старото гнездо?

— Р-р! — Сид пое шумно дъх. — Хубаво мирише, нали?

— Значи ли това, че ти липсва салонът?

Този невинен въпрос изглежда имаше алармен ефект върху душата на Сид. Той хвърли бърз поглед към Тони, поглед едновременно печален и отбранителен, като на човек, който подозира, че му готвят някакъв капан и всеки момент ще го шляпнат с нещо тежко и мокро по главата.

— О, не — каза той, опитвайки се да звучи безгрижно. — Просто дойдох да видя как вървят нещата.

— Разбирам.

— Ние от фамилията Дройтуич сме такива — импулсивни. Освен това има едно-две неща, които искам да взема от бившата си стая. Имаш ли нещо против?

— Изобщо. Нищо не е местено.

— Ти не живееш ли сега в нея?

— Не, спя в клуба си.

— Мам… — започна Сид, но се поправи бързо. — Госпожа Прайс още е тук, предполагам?

— Да, но в момента я няма. Отиде на църква.

— Иска ми се да я видя — каза Сид с нотка на умиление в гласа.

— Навъртай се наоколо и ще я видиш. Впрочем — каза Тони, — като си дошъл, не искаш ли да те обръсна?

На очите на Сид, които той оцъкли от изненада, би завидяла всяка по-напредничава жаба.

— Да ме обръснеш? Ти? Не, благодаря. Все още не смятам да слагам край на живота си.

— Хайде, хайде. Нима това е храбрият дух на рицарите кръстоносци от рода Дройтуич!

— Изобщо не ме е грижа какво е — остана твърд Сид. — „Безопасността на първо място“ е моят девиз. Послушай съвета ми и не се опитвай да бръснеш никого, докато не си готов за това. Ако искаш да правиш нещо, стрижи коси. Така няма опасност да умъртвиш клиента си. А когато подстрижеш косата, без да се притесняваш можеш да опиташ да гориш връхчетата. Горенето изисква точна ръка.

След тази професионална консултация Сид се оттегли.

— Горенето изисква точна ръка — измърмори Тони. — Ето как човек може да научи по нещо всеки ден.

И все още размишляваше върху новото познание, когато мислите му бяха прекъснати от пристигането на нов посетител.

— Здрасти, Тони, стари друже — викна от вратата Фреди.