Гранд авеню

Въведение

Ние наричахме себе си Гранд дамите1: четири жени с различни ръст, тегло и възраст, с твърде малко общо помежду си, или поне така ни изглеждаше по времето, когато се видяхме за първи път преди около двайсет и три години — встрани от факта, че всичките живеехме на една и съща тиха улица с три платна за движение, всички бяхме женени за амбициозни и успешни мъже и всяка имаше дъщеря на около две години.

Улицата се наричаше Гранд авеню и въпреки промените, направени с годините на Мариемонт, модерното предградие на Синсинати, в което живеехме, самата улица се бе запазила учудващо непроменена: една редица спретнати дървени къщи, разположени навътре от пътя, който мързеливо се извиваше встрани от натоварената главна улица, преди да се пресече с нея при малкия парк от другата страна. Тъкмо в този парк — „Гранд парк“, както градският съвет бе кръстил миниатюрния триъгълник, явно без да схваща иронията — ние се срещнахме за първи път преди почти четвърт век, четири зрели жени, които се надпреварваха за три детски люлки, съзнавайки, че за отпадналия ще остане пясъчника и разочарованото момиченце ще изрази протеста си със силен плач, така че да го чуе целият останал свят. Нямаше да е първата майка, която не оправдава очакванията на дъщеря си. Със сигурност не и последната.

Не си спомням кой загуби това състезание, нито пък кой на кого заговори пръв, нито за какво беше този първи разговор. Спомням си само с каква лекота се лееха думите помежду ни, колко лесно минавахме от тема на тема, познатите вицове, разбиращите усмивки, приятната, макар и неочаквана задушевност, още по-приятна, тъкмо защото бе неочаквана.

Но повече от всичко останало, си спомням смеха. Дори и сега, след толкова много години — въпреки всичко случило се, въпреки непредвидените, понякога ужасяващи поврати в живота ни — аз все още го чувам, неорганизирана и все пак странно мелодична смесица от кикот и кискане, която се движи по октави с различна височина, всеки смях — своеобразен подпис, тъй индивидуален, както самите нас. И все пак, колко добре се смесваха тези звуци, колко хармоничен бе крайният резултат. Аз носех този смях със себе си, където и да отидех, в продължение на години. Извиквах го, когато пожелаех. Той ме крепеше. Може би, защото по-късно от него остана толкова малко.

В онзи ден ние останахме в парка, докато не заваля, внезапен летен дъжд, за който никой не бе подготвен, и една от нас предложи да преместим импровизираното парти в нечия къща. Трябва да съм била аз, понеже по-късно се озовахме в моя дом. Или пък е било, просто защото моята къща бе най-близо до парка. Не помня. Спомням си само нас четирите, щастливо приютени в облицованата ми с дърво всекидневна в сутерена, боси, с влажни коси и подгизнали дрехи, как пием прясно сварено кафе и продължаваме да се смеем докато наблюдаваме дъщерите си, играещи в краката ни, гузно осъзнавайки, че се забавляваме повече от тях, че децата ни скоро ще си бъдат по домовете, където няма да им се налага да си дават играчките и да се конкурират с някакви непознати за вниманието на майките си.

— Трябва да си направим клуб — предложи една от жените. — Да организираме това редовно.

— Чудесна идея — бързо се съгласиха останалите от нас.

И за да отбележим събитието, аз изрових занемарената видеокамера „Кодак супер 8“ на съпруга ми, с която се справях също толкова отчайващо, колкото и със съвременните ѝ аналози, така че крайният резултат бе по-малко от задоволителен, с много резки движения и замъглени женски образи, на които липсваха горните части на главите. Преди няколко години прехвърлих филма на VHS касета и, колкото и да е странно, той изглежда много по-добре. Може би това се дължи на напредналата технология, или на широкия екран на телевизора ми, три на три и половина метра, който се спуска от тавана с просто натискане на един бутон. Или пък просто зрението ми се е замъглило достатъчно, така че да компенсира техническите ми неуспехи, но така или иначе, сега жените изглеждат ясни и много по-фокусирани.

Когато гледам филма днес, онова, което най-силно ме поразява, онова, което всъщност неизменно спира дъха ми, независимо колко пъти го гледам, е не само колко неописуемо, невероятно млади сме били, но и как всичко, което бяхме — и всичко, което щяхме да станем — вече присъстваше в тези удивително гладки лица. И все пак, ако ме накарате да погледна тези видимо щастливи физиономии и да предскажа бъдещето им, дори и сега, двайсет и три години по-късно, когато съм напълно наясно как се обърнаха нещата, аз не бих могла да го сторя. Макар че зная каквото зная, за мен е невъзможно да свържа онези жени със съдбата им. Дали това е причината толкова често да се връщам към филма? Отговори ли търся? Може би търся справедливост. Може би мир.

Или решение.

Може би е точно толкова просто — или трудно.

Зная само, че когато погледна тези четири млади жени, себе си в това число, младостта ни, уловена, всъщност затворена във видеолентата, аз виждам четири непознати. Никоя не ми изглежда по-позната от останалите. Аз самата съм си също толкова чужда, колкото която и да е от другите.

Казват, че очите са прозорец към душата. Ако някой се вгледа в очите на тези четири жени, може ли наистина да каже, че вижда толкова надълбоко? И сладките невинни дечица в ръцете на майките им — има ли поне един сред вас, който да проникне отвъд големите им нежни очи и да чуе как отдолу бие сърцето на чудовище? Не мисля.

Виждаме само онова, което искаме да видим.

И така, ние си седим там, в нещо подобно на полукръг и поред се усмихваме и махаме на камерата, четири измамно обикновени жени, събрани от случайни обстоятелства и от един неочаквано дъждовен следобед. Имената ни са също толкова обикновени като самите нас: Сюзан, Вики, Барбара и Крис. Обичайни имена за жени от нашето поколение. Дъщерите ни, разбира се, са друга работа. Деца на седемдесетте, продукт на нашето въображение и преимущества, потомците ни бяха всичко друго, но не и обикновени, или така поне бе убедена всяка от нас, и имената им отразяваха това убеждение: Ариел, Кирстен, Трейси и Монтана. Да, Монтана. Тя е тази най-вдясно, русокосото, червенобузо херувимче, което яростно рита глезените на майка си, огромните ѝ морскосини очи се изпълват с горчиви сълзи, точно преди пълничките ѝ крачета да отведат непреклонното ѝ телце извън обсега на камерата. Никой не е в състояние да разбере причината за внезапното ѝ избухване, още по-малко майка ѝ, Крис, която прави всичко възможно да я омиротвори, да я приласкае обратно в сигурността на протегнатите си ръце. Безполезно. Монтана упорито стои извън кадър, не желае да бъде придумана и приютена. Крис остава известно време в тази неудобна поза, седнала накрая на стола с високата облегалка, слабите ѝ ръце са протегнати и празни. Дългата ѝ до раменете руса коса е опъната назад от сърцевидното ѝ лице и вързана високо в конска опашка, така че прилича по-скоро на спретната тийнейджърка детегледачка, отколкото на жена, наближаваща трийсетте. Изразът на лицето ѝ говори, че тя вечно ще чака дъщеря ѝ да ѝ прости тези въображаеми прегрешения и да се завърне там, където принадлежи.

Сега ми изглежда непонятно, макар да зная, че бе така, че нито една от нас не се намираше за особено симпатична, камо ли красива. Дори Барбара, която беше бивша „Мис Синсинати“ и финалистка за титлата „Мис Охайо“ и която никога не спря да харесва дългата коса и високите токчета, постоянно бе обзета от съмнения, непрекъснато се притесняваше за теглото си и агонизираше при всяка миниатюрна бръчица по кожата около големите си кафяви очи и пълни, почти неприлично сочни устни. Това е тя, до Крис. Високата каска на косата ѝ е малко сплескана от дъжда, а стилните лачени обувки „Ферагамо“ лежат захвърлени до входната врата сред сандалите и гуменките на другите жени, но стойката ѝ пак е идеална с пищната си хубост. Барбара никога не носеше ниски обувки, дори и в парка и не притежаваше нито един чифт дънки. Тя винаги бе безукорно облечена и откакто бе навършила петнайсет години, никой не я бе виждал негримирана, включително съпругът ѝ, Рон. Тя призна пред групата, че през четирите години на техния брак, всяка сутрин ставала в шест часа, цял половин час преди съпруга си, за да вземе душ и да си направи прическа и грим. Рон се е влюбил в една „Мис Синсинати“, провъзгласи тя, сякаш се обръщаше към съдебно жури. Само защото сега бе станала „мисис“ нямаше право да отстъпва. Дори и през уикендите тя ставаше достатъчно рано, за да е сигурна, че ще има представителен вид, преди дъщеря ѝ, Трейси, да се събуди и да поиска да бъде нахранена.

Не че Трейси някога е била капризна. Според Барбара, дъщеря ѝ във всяко отношение бе идеалното дете. Всъщност, единствените трудности, които изобщо някога е имала с Трейси, са били в часовете преди раждането ѝ, когато повече от четирикилограмовото бебе, стабилно застанало с дупето напред, никак не бързало да се появи на бял свят и отказвало да се преобърне, така че трябвало да бъде извадено с цезарово сечение, оставяйки белег от пъпа на Барбара до пубиса ѝ. Днес, разбира се, докторите най-често предпочитат по-малко обезобразяващия и козметичен напречен срез, който засяга по-малко мускули и остава скрит под линията на бикините. Но за Барбара дните по бикини бяха отминали, както самата тя унило си признаваше. Още нещо, за което да се терзае. Още нещо, което разделяше „Мис Синсинати“ от всичките мисис на тоя свят.

Вижте колко царствено става от стола си Барбара и стъпва на пода, по навик оправя полата под коленете си, докато показва на осемнайсетмесечната си дъщеря най-добрия начин да нареди кубчетата, с които се бори, търпеливо ги събира, когато падат, окуражава Трейси да опита отново, накрая ги нарежда сама и ги пренарежда отново, всеки път когато дъщеря ѝ случайно ги събаря. Сега всеки миг Трейси ще се покатери в закрилящите ръце на майка си, тъмните къдрици, наследени от Барбара обграждат порцеланово кукленското ѝ лице и ще затвори очи за сън.

— Имало едно време едно малко момиченце — гледам устните ѝ безмълвно да се движат във филма и все още мога да чуя как Барбара казва с успокоителния напевен глас, с който винаги говореше на дъщеря си, — което имало малка къдрица точно по средата на челото. И когато била добра, тя била много, много добра. А когато била лоша, тя била…

— Наистина лошо момиченце! — Трейси се провиква ликуващо, шоколадовокафявите ѝ очи рязко се ококорват. И всички ние се смеем.

Барбара се смее най-силно, макар че лицето ѝ се движи най-малко. Ужасена от неизбежните бръчки, и, на възраст от трийсет и две години, най-възрастна от присъстващите жени, тя бе усъвършенствала изкуството да се смее, без в действителност да изобразява усмивка. Устата ѝ се отваряше и излизаше силен, дори груб звук, но устните ѝ си оставаха странно неподвижни, отказваха да мръднат или да се извият. Това бе в ярък контраст с Крис, всичките черти на която се включваха, когато се смееше, устата ѝ безгрижно се кривеше насам-натам, въпреки че произведеният звук бе деликатен, дори нерешителен, сякаш знаеше, че ще трябва да плати цена за приятното си прекарване.

Удивително е, че Барбара и Крис никога не се бяха виждали преди този следобед, независимо че всички живеехме на Гранд авеню от поне една година, но те незабавно станаха най-добри приятелки, доказвайки старата поговорка, че противоположностите се привличат. Встрани от очевидните физически различия — едната руса, другата брюнетка, едната ниска, другата висока, едната с естествен блясък на лицето, другата с блясъка на дневния грим — вътрешната им природа бе също толкова различна, колкото и външната. И все пак, те идеално се допълваха, Крис бе мека там, където Барбара бе твърда, силна, където Барбара бе слаба, скромна, където Барбара не бе. Те бързо станаха неразделни.

Това е Вики, навира се в кадър, налага присъствието си по начина, по който постъпва с почти всичко в своя живот. На двайсет и осем години Вики бе най-младата от жените и най-успешната. Тя беше адвокат и по онова време, единствената от нас, която работеше извън дома си, макар че Сюзън следваше в университета с цел да получи степен по английска литература. Вики имаше къса червеникавокафява коса, подстригана по диагонал, което подчертаваше острите черти на продълговатото ѝ фино лице. Очите ѝ бяха кестеняви и малки, но почти тревожно напрегнати, дори заплашителни, което без съмнение беше плюс за амбициозен съдник от престижна градска юридическа фирма. Вики бе по-ниска от Барбара, по-висока от Крис и със своите четирийсет и седем и половина килограма, най-слабата в групата. Слабата ѝ фигура с дребни кости ѝ придаваше измамно крехък вид, но криеше сила и неограничена енергия. Дори когато седеше спокойно, както тук, тя изглеждаше че се движи, тялото ѝ трептеше като камертон.

Дъщеря ѝ, Кирстен, бе само на двайсет и два месеца, но вече бе копие на майка си. Имаше същата деликатна костна структура и ясни кестеняви очи, същия маниер да гледа някъде покрай теб, когато ѝ говориш, сякаш винаги има нещо по-интересно, по-ангажиращо, по-важно точно зад теб, което тя не може да пропусне. Неотдавна проходила, тя вечно скачаше нагоре-надолу, напред-назад и шумно изискваше вниманието и одобрението на майка си. От време на време Вики разсеяно я потупваше по главата, но очите им рядко се срещаха. Може би детето бе ослепено, както и всички ние първоначално, от огромния блестящ диамант на средния пръст на лявата ръка на Вики. Вижте как той периодично замъглява всички останали образи и прави екрана призрачнобял.

Вики бе омъжена за човек, по-възрастен от нея с двайсет и пет години, когото познавала от детството си. Всъщност, тя и най-големият му син били съученици и гаджета в гимназията. Докато, разбира се, Вики не решила, че предпочита бащата пред сина, с което предизвикала скандал и разбила семейството. „Не бихте могли да разбиете щастлив брак“ — увери ни в онзи следобед тя, цитирайки Елизабет Тейлър и останалите жени закимаха в унисон, въпреки че не можеха напълно да прикрият шока си.

Вики обичаше да шокира хората, жените бързо разбраха това, точно както разбраха, че тайничко им доставя удоволствие да бъдат шокирани. Защото, колкото и прегрешения да имаше, а те не бяха малко, Вики почти винаги бе страшно забавна. Тя бе искрата, която запалваше огъня, нейното присъствие даваше официално начало на всяко парти, тя бе двигателят, говорителят, тази, към която всички се стремяха и всички одумваха. Дори и да не търкулваше тя топката — изненадващо, това обикновено правеше доста по-скромната Сюзън — Вики неизменно бе оная, която я поемаше и имаше грижата нейният отбор да отбележи победния гол. А Вики винаги играеше, за да победи.

До напрегнатата като пружина Вики, Сюзън изглежда почти неподвижна, седнала с ръце, отпуснати в скута ѝ, светлокафявата ѝ коса спретнато подгъната под брадичката, типична колежанка, само дето все още си носеше шест и половина килограма от близо шестнайсетте, които качила, докато била бременна и не бе успяла да свали от раждането на Ариел. Излишните килограми я правеха забележимо неуверена, тя се срамуваше от камерата, макар че и преди предпочиташе да стои отстрани, а не на централната сцена. Другите жени я окуражаваха и съветваха, споделяха диетите и упражненията си, а Сюзън ги слушаше, но не от любезност, а защото винаги бе предпочитала да слуша, вместо да говори, умът ѝ бе като гъба, която поглъща всяко предложение. По-късно тя си отбелязваше предложенията им в дневника, който си водеше от раждането на Ариел. По едно време си мечтаеше да стане писателка и дори си призна, когато я притиснаха. Тогава Вики ѝ каза, че трябва да поговори със съпруга ѝ, който притежаваше поредица търговски списания и мислеше да разширява растящата си империя.

Сюзън се засмя, понеже дъщеря ѝ гъделичкаше краката ѝ, докато си играеше с босите ѝ пръсти. Тя смени темата, предпочиташе да говорят за курсовете ѝ в университета. Те бяха по-реални от мечтите, а Сюзан бе твърде практична. Напуснала училище, когато се омъжила, за да помогне на съпруга си, който следвал медицина. Едва сега, когато практиката му бе установена и бе потръгнала успешно, тя решила да се върне и да довърши обучението си. Тя сподели с жените, че съпругът ѝ силно подкрепя решението ѝ, а майка ѝ ѝ помага като се грижи за Ариел през деня.

— Ти си късметлийка — отбеляза Крис. — Моята майка живее в Калифорния.

— А моята майка почина веднага след раждането на Трейси — каза Барбара и очите ѝ тутакси се напълниха със сълзи.

— Аз пък не съм виждала майка си, откакто бях на четири години — обяви Вики. — Тя избяга с бизнеспартньора на баща ми. От тогава не съм я чувала тая кучка.

И тогава стаята потъна в тишина, както често се случваше след някое от пресметнатите изказвания на Вики.

Сюзън си погледна часовника. Останалите я последваха. Някой отбеляза, че е станало късно и вероятно е време да се прибират. Решихме да си направим обща снимка, за да отбележим следобеда и със съвместни усилия успяхме да нагласим фотоапарата върху една купчина книги в далечния ъгъл на стаята, наредихме се заедно с дъщерите си, така че всички да влезем в обсега на обектива.

И така, ето ни, дами и господа.

В ъгъла Сюзан, по дънки и широка риза, крепи в скута си дъщеря си Ариел, чието жилаво малко телце е в ярък контраст с отпуснатото едро тяло на майка ѝ.

В другия ъгъл Вики, по шорти и блуза на точки с гол гръб, опитва се да откъсне ръцете на дъщеря си Кирстен от врата си, малките ѝ очи закачливо бляскат, докато устните ѝ произнасят нещо неприлично право в обектива на апарата.

По средата са Барбара и Крис, Крис, с бели панталони и тениска на червено-бели райета, мъчи се да попречи на дъщеря си Монтана отново да я напусне, докато Трейси седи послушно в полата на майка си, а Барбара движи нагоре-надолу ръчичката ѝ, така че двете, майка и дъщеря, махат едновременно.

Гранд дамите.

Приятелки за цял живот.

Разбира се, оказа се, че една от нас изобщо не ни е била приятелка, но тогава не го знаехме.

Нито сме могли да предвидим, че двайсет и три години по-късно две от жените ще са мъртви, едната убита по най-жесток начин.

Оставам, естествено, аз.

Натискам друг бутон, слушам как лентата се пренавива, намърдвам се на стола си и чакам филмът да започне отначало. Може би, мисля си, когато жените изведнъж отново се появяват на екрана, с децата в скутовете си, с бъдещите съдби в лицата им, този път всичко ще придобие смисъл. Ще открия справедливостта, която диря, мира, който желая, решението, от което се нуждая.

Чувам смеха на жените. Историята започва.