Гранд авеню

18.

— Ариел, виждала ли си лилавия ми кашмирен пуловер? — Сюзан стоеше посред вградения си гардероб, около босите ѝ крака бе разхвърляна купчина пуловери. Тя чуваше радиото да гърми откъм стаята на Ариел, така че дъщеря ѝ си бе там и вероятно още се излежаваше. Сюзан си погледна часовника. Осем и трийсет и пет. Което означаваше, че Ариел ще закъснее за училище. Отново. А това бе нещо, с което Сюзан не бе подготвена да се заеме точно в този момент. В девет часа имаше съвещание на редколегията и тъкмо сега липсата на лилавия ѝ пуловер бе по-важна от нейната патологично мудна тийнейджърка. — Ариел?

На вратата на гардероба се показа главата на Оуен.

— Нещо не е наред ли?

— Лилавият ми пуловер го няма. Сигурна съм, че Ариел го е взела.

— Нищо няма да постигнеш, докато стоиш в гардероба и крещиш.

Сюзан се засмя, но всъщност ѝ се искаше да метне някоя обувка към главата на мъжа си. Винаги ли трябваше да бъде толкова дяволски логичен? А и тя не крещеше.

— Ариел, скъпа — извика по-силно, — виждала ли си лилавия ми пуловер?

Този път последва бърз, яростен отговор, който се блъсна в стената помежду им като възпламенен динамит:

— Откъде да зная къде е глупавия ти пуловер!

— Не казвай нищо. — Сюзан предупреди съпруга си, който бързо отстъпи назад и изчезна от погледа ѝ. Тя пое дълбоко въздух и насочи вниманието си обратно към рафтовете, които вече бе претърсила. — Ако се караш — хапеш — тържествено произнесе тя мантрата, препоръчана ѝ от доктор Слотник за случаите, когато я обхващаше неудържимото желание да удуши трудната си по-голяма дъщеря или лесно отстъпващия си съпруг. Според изтъкнатия семеен терапевт, с когото за кратко се бе консултирала Сюзан, Ариел просто опипваше почвата, бунтуваше се, защото от тийнейджърите се очакваше да го правят. Това бе нейният начин да се отдели от родителите си, обясни добрият доктор, нейният начин да добие индивидуалност, да докаже своята уникалност и независимост. Сюзан трябваше да положи усилия да не го приема лично. Което и щеше да направи, само да не беше уникалната независимост на Ариел толкова уникално непоносима.

Оуен, от друга страна, изглежда, че не срещаше трудности да следва съвета на доктор Слотник. Той се отнасяше към дъщеря им с нейния лош характер също толкова мило, както и към пациентите си. Бе нежен, проявяваше разбиране и неизменно уважение, независимо колко грубо и невъзпитано се държеше Ариел. Той бе класически модел за правилно родителско поведение, помисли Сюзан и осъзна, че наистина започваше да ѝ лази по нервите.

Тя издърпа най-горното чекмедже, ръката ѝ претършува сред спретнато подредените бикини и сутиени и без изненада установи, че пуловерът не е там. И защо би го сложила другаде, а не при останалите пуловери? Тя затръшна чекмеджето, забравяйки, че пръстът ѝ все още е вътре.

— По дяволите! По дяволите, по дяволите, по дяволите! — Заподскача в тясното пространство, мятайки пръсти във въздуха, сякаш да изтръска ужасната болка.

— Какво има сега? — попита от спалнята Оуен.

Не какво има, а какво има сега? Къде отиваше прословутото му търпение, когато ставаше дума за нея? Сюзан влезе с окаян вид в спалнята.

— Прищипнах си пръста с чекмеджето. — Тя протегна ръка към мъжа си.

— Ще се оправиш. — Той хвърли бегъл поглед към сгърчените ѝ пръсти. — Престани да ги мяташ така.

— Боли ме. — Не можеш ли поне да ги целунеш, за да ми стане по-добре, почти произнесе, но замълча. Бе уморена от формалните целувчици, които осейваха дните ѝ. Целувка за добро утро на закуска, целувка за довиждане, когато всеки тръгваше на работа, целувка за здрасти, когато се върнеха, целувка за лека нощ, когато изтощени се покатерваха на леглото. Целувки като препинателни знаци, помисли си Сюзан, зачудена кога приятностите бяха изместили страстта в брака ѝ, кога сексът бе станал привичка, нещо, което правеха, защото така се очакваше, почти от любезност. Все още бяха съхранили способността си да се задоволяват един друг, но вече не успяваха да се изненадат. Кога за последен път бяха опитали нова поза или техника? Кога за последен път бяха правили любов сутринта? А защо не сега, хвана се, че мисли тя и направи крачка към съпруга си. Може би бих могла да го сграбча, да разтворя чистата му бяла риза, да разкопчея лъскавия му черен кожен колан.

— Не мислиш ли, че трябва да се обличаш? — попита Оуен.

Сюзан се вледени, погледна надолу към сутиена и бикините си в телесен цвят и се почувства, сякаш я бяха залели с кофа студена вода.

— Добре ли си? — попита мъжа ѝ.

— Да.

— Не закъсняваш ли малко?

— По дяволите — възкликна Сюзан, осъзнала времето, върна се при гардероба, пребори се с чифт боксерки, смъкна една бежова копринена рокля от закачалката, нахлузи я през главата си, вмъкна ръце в дългите ръкави, после нервно я придърпа надолу по бедрата си. Влетя в банята, бързо прокара четка през своенравната си, дълга до брадичката коса и се намръщи на отражението си в огледалото. Отново бе взела да пълнее. Нищо чудно, че Оуен бе почнал да губи интерес. Не че самият той бе в кой знае каква форма. Не и като Питър Басет, който работеше упорито, за да поддържа тялото си стегнато с три посещения седмично в гимнастическия салон.

— Би трябвало да се присъединиш към мен някоя вечер — беше ѝ предложил едва миналата седмица, а тя се засмя, макар че не знаеше защо и каза, че ще си помисли.

Какво толкова имаше да му мисли? Нямаше начин да позволи на Питър Басет да я види по спортни гащи-страстоубийки или по-лошо — по трико. Дотолкова не беше във форма, че сигурно нямаше да минат и десет минути, преди да ѝ паднат акциите. Не бе спортувала от векове. Което беше глупаво. Редовните упражнения не само щяха да ѝ помогнат да свали излишните килограми, но и щяха да подобрят самочувствието ѝ. Общо взето прекарваше твърде много време да се тревожи за майка си, да воюва с дъщеря си и да поглъща всичко, което ѝ се изпречи на пътя.

— Изглеждам ужасно — произнесе на глас.

— Добре изглеждаш — обади се Оуен, приближи се зад нея и я целуна по врата.

— Благодаря — потиснато отговори тя. Добре не бе най-въодушевяващата подкрепа.

— Лек ден — каза ѝ той на излизане от стаята.

Минута по-късно Сюзан чу дрънченето на гаражната врата, докато се отваряше и затваряше.

— И на теб също — промърмори тя.

— Пак ли си говориш сама? — сухо попита Ариел, която изскочи отнякъде. Току-що разрошената ѝ синьо-черна коса стърчеше като прясно боядисани бодли на таралеж на върха на главата ѝ.

Сюзан скочи, както правеше напоследък, щом видеше по-голямата си дъщеря, това крехко малко ангелче, откърмено от нея, с мека златна косица, излъчваща чудесни бебешки миризми и обещания за бъдещето. Обещания за какво, почуди се Сюзан, опитвайки се да изпълни съвета на доктор Слотник и да мисли позитивно.

Е, я да видим: Ариел имаше красиви очи, независимо че упорито ги обграждаше с нещо като дебел слой сажди; имаше чудесна кожа, макар че понякога бе трудно да се забележи под всичката тая бяла пудра; имаше красива фигура, въпреки че прекомерно големите парцали, които навличаше далеч не я правеха привлекателна; имаше остър ум.

И още по-остър език.

Мисли позитивно. Мисли позитивно.

Имаше си собствено мнение.

Това положително ли беше?

— Откъде изкопа тая рокля? — въпросът на Ариел прозвуча като обвинение.

От същия магазин, от който си купих и лилавия пуловер, искаше ѝ се да отговори, но си замълча.

— Не трябваше ли вече да си на училище? — каза вместо това и мълком се прокле. Определено не беше правилното нещо да се каже, ако искаше да избегне сблъсъка. Нали доктор Слотник я бе посъветвал да остави училището да се справя с патологичните закъснения на Ариел? Това е тяхна работа, не твоя, бе заявил оплешивяващият терапевт.

Внезапно Сюзан си припомни първия път, когато Питър Басет я бе повикал в своя кабинет. Говореше по телефона с училището на дъщеря си, обсъждаха същия проблем. Нищо чудно, че толкова добре я разбираше. Имаха много общо помежду си, помисли си тя с усмивка.

Изненадващо, Ариел също се засмя. Ясно изразени трапчинки се очертаха изпод дебелия слой бяла пудра, който покриваше лицето, но свършваше до врата ѝ, така че тя изглеждаше като пострадала от някаква пълзяща кожна болест.

— Да — призна Ариел. С пръстите на дясната си ръка тя пукаше кокалчетата на лявата, а Сюзан се стараеше да не потръпва при звука им. — Закъснявам, а днес е класното по математика за първия срок.

— Тогава по-добре тръгвай. — Сюзан на два пъти си погледна часовника. Почти девет часа. Даже ако Ариел тръгнеше на секундата, нямаше шанс да стигне навреме в училище. А тя дори не бе облечена още. Или пък беше? Сюзан се опита да не се взира в развлечената риза осеяна с мръсни петна и торбестите раздрани дънки, които носеше дъщеря ѝ.

— Има ли нещо? — Самият тон на Ариел бе провокиращ.

Сюзан поклати отрицателно глава и се втренчи в пръстите на краката си. Ако се караш — хапеш.

— Надявах се, че ще ме хвърлиш.

— Да те хвърля?

— До училище. Така няма да си изпусна класното.

Сюзан затаи дъх, мълчаливо преброи до десет, отвори уста да каже нещо, после я затвори и пак преброи до десет. Колко пъти вече бяха говорили за това?

— Това вече сме го говорили.

— Хайде де, мамо. Един път…

Никога няма да се научи, ако през цялото време я спасяваш, бе я предупредил доктор Слотник. Трябва да я оставиш да си носи последствията от собствените постъпки.

— Не мога — чу се да казва Сюзан.

— Какво искаш да кажеш с това „Не мога“?

— Ариел, имам важно съвещание в девет часа. Нямам време да те закарам.

— Ще отнеме само една минута.

— Не мога.

— Не можеш или не искаш?

— Трябва да се обличам.

— Ти си облечена.

— Изглеждам ужасно.

— Е, и?

Въпросът изумяваше с простотата си. Кой го е грижа, ако изглеждаш ужасно, означаваше той. Така или иначе, кой те поглежда? Кой те вижда? Ти си жена на средна възраст, за бога, не съзнаваш ли, че си невидима?

— Боя се, че просто ще трябва да отидеш до училище сама.

— И да закъснея за класното?

— Може би е трябвало да помислиш за това преди половин час.

— Може би ти трябва да вървиш по дяволите — изстреля в отговор Ариел.

— Една минута, млада госпожице — започна Сюзан, но Ариел бе вече изчезнала, обзета от собствената си ярост, краката ѝ тропаха надолу по стълбите. Входната врата се отвори и затръшна, неприятни вибрации отекнаха из къщата. Сюзан се завтече към стаята на Ариел и си проправи път до прозореца, който гледаше към улицата.

— Не си взе чадър — разстроено промърмори тя. Видя как дъщеря ѝ извади от задния си джоб пакет цигари, запали една и, без да обръща внимание на априлския дъжд, леещ се върху нея, бавно се упъти към ъгъла. — Вали като из ведро, а тя дори не забелязва.

Трябваше да закара Ариел до училище. Само още веднъж. Една цигара по-малко. Валеше, за бога. Сега дъщеря ѝ ще закъснее, няма да си направи класното и отгоре на всичко ще хване пневмония. Сюзан стоеше насред стаята на Ариел, която изглеждаше, сякаш през нея току-що е преминала тропическа буря и едва не се разплака. Какъв хаос! Леглото, бюрото, пода, всяко налично пространство бе отрупано с дрехи, гримове, касети. Подобно на трохи, по килима бяха пръснати монети. На пода, до крака на леглото стоеше пластмасова опаковка от използван тампон. Сюзан затвори очи и се помоли да не намери и другата му част, когато се наведе да го вдигне. Пусна го в празното кошче за боклук, може би единствената вещ в стаята, която не бе запълнена с нищо.

— Господи, как може да живее така? — Тя автоматично се захвана да събира дрехите от пода, да ги изтръсква и скатава. Отвори вратата на гардероба, махна замърсените и изпомачкани дрехи и направи място за другите.

И тогава го видя — смачкан на стегната топка и заврян в най-отдалечения ъгъл на втория рафт. Нейният лилав кашмирен пуловер. Пуловерът, в търсене на който отиде половината ѝ сутрин, същият за който Ариел отрече да знае каквото и да било, пуловерът, който искаше да носи на съвещанието тази сутрин, онзи, за който Питър бе казал, че подчертава синьото в очите ѝ.

— Ще я застрелям — прошепна Сюзан, когато видя друг свой пуловер, едно бяло ангорско поло, което не бе виждала от месеци, да се подава изпод купчина смачкани тениски. Тя грабна пуловерите и се върна с тях в стаята си, въпреки че знаеше, че са твърде мръсни, твърде пропити с цигарен дим, за да ги носи където и да било в скоро време. Мисли позитивно, каза си тя. Може би това означаваше, че вкусът на Ариел се подобрява. — Тя ме излъга — каза Сюзан и спря. Гласът на дъщеря ѝ още ехтеше в ушите ѝ.

Откъде да знам къде е глупавият ти пуловер?

— Опитай се да не го приемаш лично — припомни си съвета на доктор Слотник.

— Майната ти — заяви Сюзан на добрия доктор, върна се при своя гардероб и нахлузи чифт нови кафяви обувки с високи токчета. Бяха малко по-високи, отколкото носеше обикновено и отколкото ѝ беше удобно да носи, но реши, че има нужда малко да си повдигне духа.

Бог ми е свидетел, че имам нужда, помисли си тя.

— Сюзан, мога ли да поговоря с теб за минута? — попита я Питър Басет, докато тя напускаше заседателната зала след края на сутрешното съвещание.

— Разбира се. — Сюзан присви пръстите в обувките си, които ѝ убиваха цяла сутрин. Другите редактори и асистентите им напускаха залата.

— Защо не затвориш вратата?

Тя тутакси затвори вратата на просторното помещение, едно от общо двете на етажа, които не бяха със стъклени врати. Питър предпочиташе тази зала за съвещанията, защото тук по-малко се разсейваха. Нямаше прозорци, нито вътрешни, нито външни, които да привличат окото. Четири бежови стени обграждаха дълга дървена маса и шестнайсет скучни бежови стола. Единственото цветно петно в стаята се привнасяше от подредените в три редици обложки на „Виктория“, поставени в рамки и подредени на едната стена. Останалите стени бяха празни. На отделен плот в единия край на залата бе поставена кафемашина. Поднос с недокоснати сладкиши стоеше зад нея.

Сюзан се бореше с желанието да си грабне от тях, още откакто бе влязла, но бе закъсняла с десет минути и съвещанието течеше с пълна пара. Освен това, забеляза, че никой друг на масата не ядеше нищо. Очевидно всички бяха имали време да закусят, поне онези, които изобщо ядяха. По дяволите всички тези тънки бедра, така или иначе, прокле ги Сюзан и реши, че започва да звучи като Барбара. Кога бе започнала да се тревожи от такива неща?

— Извинявайте, че закъснях — бе изрекла тя, преди шефът ѝ да има време да я упрекне.

— Всичко наред ли е?

Сюзан сви рамене. Което означаваше: все същото.

— Дъщеря ти още ли ти създава проблеми?

Сюзан се засмя.

— Не би трябвало да ѝ позволявам да си играе с мен.

— Понякога не е лесно. Повярвай ми, зная го от личен опит.

— Така или иначе, това не извинява закъснението ми. — Не трябваше ли той да го каже, зачуди се тя.

— Няма значение — каза вместо това Питър. — Не е краят на света. Как е майка ти?

— Не много добре.

— Съжалявам да го чуя.

— Благодаря. — Тя се върна на стола си, без да е сигурна защо е тук. Бе предположила, че Питър иска да я смъмри за закъснението, да ѝ напомни, че колкото и да ѝ влиза в положението, те имаха да правят списание и тя не бива да допуска личните ѝ проблеми да пречат на работата ѝ. Нима Джуди Бътлър не бе уволнена по съвсем същата причина преди няколко месеца? Вместо това обаче, ето, шефът ѝ ѝ казва да не се притеснява, че не е дошъл краят на света. И се усмихваше, не се мръщеше, с протегнати напред крака и ръце, подвити под главата му, която лежеше отпусната в дланите. — Искаше да говорим за нещо? — започна предпазливо тя.

— Исках да ти възложа да изготвиш програмен доклад.

— Програмен доклад? — За какво говореше той?

— Нали не си си помислила, че съм забравил предложенията ти относно подобряването качеството на списанието?

На Сюзан ѝ трябваше една минута да проумее какво имаше предвид Питър Басет. Онзи разговор бе толкова отдавна, че тя дори не си спомняше какви бяха предложенията ѝ.

— Нещата в нашия бизнес се придвижват много бавно. Отговорните фактори не обичат да променят формулата на успеха си, дори когато тя започва да става безнадеждно остаряла. Доста трудно бе да убедя висшестоящите да променим основната насока, особено в светлината на растящите цифри от продажбите. Менажерите твърдят, че читателската аудитория на „Виктория“ ще продължава да се разширява, само ако списанието остане сладко и лъскаво и най-вече повърхностно. — Той поклати глава. Жестът говореше: заедно сме в това. — Но искам да знаеш, че не съм се отказал, че имам намерение да продължа да настоявам за подобрение. И съм решен повече от всякога да пробутам няколко съществени статии.

— Как можеш да направиш това?

— Много внимателно — отговори той с намигане. — Ще открадна тук една страница, там — друга. По-аргументирани, с по-богат контекст и дълбочина. Накрая — кой знае — може дори да успеем да вмъкнем между другото и някоя напълно сериозна статия.

— Това би било чудесно. Всъщност, имам цял куп идеи.

— Например?

— Ами, надявах се, че ще можем да измислим нещо във връзка с тази нова терапия чрез замяна на хормони, около която толкова се вълнува медицинското съсловие. Темата в действителност витае от доста време, но изведнъж стана много актуална. Зная, че не е нещо, което непременно ще ангажира по-младите ни читатели, но…

— Можеш ли да го направиш да звучи секси? — прекъсна я Питър.

— Какво?

— Секси. Като обувките ти. — Той отново намигна.

Сюзан усети как бузите ѝ силно се изчервяват. Добре че не си сложи лилавия пуловер, помисли тя. В този момент никак нямаше да ѝ отива.

— Предполагам, че бихме могли да му придадем някакъв секси нюанс — заекна тя, опитвайки се да се съсредоточи върху мисълта си. — Нещо като: „ТЗХ — новият извор на младост?“.

Питър наклони глава, сякаш се опитваше да си представи заглавието.

— Мисля, че това може и да е находка.

— Наистина ли?

— Абсолютно. — Питър Басет се изправи на крака, заобиколи масата до мястото, където седеше Сюзан и седна на стола до нея. Краката му леко докоснаха нейните, но той не даде вид, че е забелязал.

Сюзан изживя шок, подобен на онзи, сутринта, когато си прищипна пръста, само че този път трепереха бедрата ѝ от вътрешната страна.

— Защо не опиташ самата ти да го напишеш? — попита той.

— Какво?

— Това е твоя идея. Защо не я осъществиш ти?

— Наистина ли?

— Не обещавам нищо, разбира се.

— Разбира се. — Тя се опита да стане, но той седеше толкова близо до нея, че не можеше да мине. — Веднага се захващам.

— Защо бързаш?

Тя се засмя, глупав момичешки смях, помисли си, отвратена от звука.

— Нещо смешно ли казах? — попита отново той.

Сюзан поклати глава, а той се наведе още по-близо.

Боже мой, нима щеше да я целуне?

— Имаш нещо под окото — каза и наплюнчи пръста си. — Стой спокойно. — Той се наклони дотолкова към нея, че устните им се оказаха само на сантиметри едни от други. Лявата му ръка се протегна и хвана брадичката ѝ, а средният пръст на дясната остави мокра следа от слюнка под лявото ѝ око. Сюзан имаше чувството, че се разтапя от допира му, сякаш щеше да се превърне в поток гореща лава. Кога за последен път някое докосване на Оуен бе имало такъв наелектризиращ ефект върху нея? — Ето — каза Питър. — Така е по-добре.

Щеше ли да я целуне?

Как щеше да постъпи тя, ако го направеше?

Той се облегна назад и се усмихна. Боже мой, какво ѝ ставаше? Разбира се, че нямаше да я целуне. Той ѝ беше шеф и можеше да има която си пожелае жена. Клюките мълвяха, че вече бе имал няколко. Не възтежки майки на средна възраст с бежови дрехи, които ги правеха да изглеждат като част от мебелировката, присмя се на себе си Сюзан, а привлекателни по-млади жени, като Роза Леони и Джуди Бътлър, неработещи вече за списанието. Не че Сюзан вярваше на клюките в офиса. Тя разбираше, че зачестилите обеди и частни срещи на Джуди с шефа ѝ бяха строго ограничени до работата. И все пак, не можеше да се каже, че е нещастна от напускането на Роза Леони или Джуди Бътлър. Не че беше ревнива, за бога. Та тя бе омъжена жена. Щастливо омъжена жена, патетично си напомни и сключи ръце в скута си. Мили боже, какво ѝ ставаше? От къде се взеха тези странни мисли?

— Кажи ми нещо лично за себе си — каза Питър Басет.

Сюзън помълча, несигурна накъде бие.

— Не съм сигурна, че разбирам. Какво би искал да знаеш?

— Каквато и да е информация, която можеш да довериш. Ти си мистериозна жена, Сюзан Норман.

Тя би могла да се изсмее, ако не бе така нелепо поласкана.

— Едва ли.

— Не мога да намеря път към теб.

— Така ли?

— Работим заедно вече, от колко време? Почти две години? А ти все още ме интригуваш.

— Аз те интригувам? — повтори Сюзан, хипнотизирана от думите, които бе подбрал. Тя бе на четирийсет и три години. През целия си живот не бе интригувала никого.

— Ти си очарователна жена.

Мистериозна, интригуваща, а сега и очарователна, помисли си Сюзан. Нямаше повече съмнения — Питър Басет флиртуваше с нея и тя го знаеше. И той знаеше, че тя знае, и всичко това бе толкова очевидно и глупаво, че Сюзан би превъртяла очи и би се изсмяла в лицето му, ако не се нуждаеше от цялата си енергия, за да се възпира да не скочи в скута му и да не обвие бедра около кръста му. Мили боже, какво ѝ ставаше?

— Наистина бих искал да те целуна точно сега — прошепна Питър Басет.

Сюзан не каза нищо. Разнесе се звук, сякаш някой имаше проблеми с дишането и тя знаеше, че собственото ѝ тяло я предава. Питър се наклони още по-близо, докато тя почти усети дъха му на върха на езика си. Миглите му докоснаха нейните. Устните му обхванаха нейните. Тя усети някаква искра, като от клечка кибрит, да изгаря кожата ѝ. Какво правя, помисли си Сюзан, докато устните му се притискаха все повече към нейните, а езикът му нежно обхождаше устата ѝ.

Твърде интелигентна съм за подобно нещо, помисли си и сякаш се наблюдаваше някак отстрани, как ръцете му я придърпват още по-близо. Коя е тази жена? Със сигурност не е принципната, практична, възтежка Сюзан Норман, жената на добрия доктор. Не беше ли казала веднъж на Вики, че няма начин някога да помисли да мами съпруга си?

Никога не казвай никога, бе я предупредила Вики.

Почукване по вратата изведнъж ги раздели.

— Да? — попита Питър, скочил на крака и вече до вратата, владеещ се напълно.

— Джейсън Елиът чака в кабинета ви — Сюзан чу секретарката му да съобщава.

— Веднага се връщам. — Питър се обърна към Сюзан, която продължаваше да седи на мястото си, неспособна да помръдне. — По-късно — каза ѝ той.

19.

Звънът на телефона събуди Вики от сън, в който тя преследваше една жена без лице по непозната улица. Точно когато жената спря и се обърна, Вики с всички сили се блъсна в коравата тухлена стена. Пред очите ѝ се замятаха искри, в ушите ѝ звъннаха камбани, после осъзна, че това е телефонът и неохотно си възвърна съзнанието.

— Ало — прошепна в слушалката и взе да разтрива чело, в опит да пропъди надигащото се главоболие. Червеното вино бе твърде много, помисли си и се помъчи да си спомни колко бутилки бяха пресушили.

— Добро утро. Поръчали сте събуждане за шест и половина.

Вики автоматично погледна часовника до голямото двойно легло. Точно шест и половина. Точно както го бе поръчала. Кой каза, че провинциалните хотелчета не предлагали четиризвездно обслужване?

— Благодаря. — Тя постави слушалката, седна в леглото, повдигна колене към гърдите си и намачканият бял чаршаф се свлече от малките ѝ голи гърди. Как може да е вече шест и половина? Не си ли бяха легнали току-що? — Ей, ти, поспаланко — подвикна тя към голия мъж до нея. — Събуди се, скъпи. Време е денят да почне.

— Кой казва? — Гласът на мъжа звучеше като ниско ръмжене, със следи от съня, сякаш си правеше гаргара с пясък.

— Аз. — Вики скочи от леглото и се отправи към банята.

Е, добре, не бе точно „Риц“, помисли си тя, пусна душа, влезе във ваната и се мушна под струята. Почувства как тялото ѝ постепенно се разбужда от горещата вода, обгръщаща я отвсякъде. Прозя се, после се насапуниса със скъпия „Шанел“, който бе донесла от къщи и бавно изви врата си назад. Така водата обливаше врата ѝ като език на любовник.

Тогава чу някакъв шум, почувства студената струя въздух от отварянето на вратата и видя една сянка да се движи към нея. Завесата се отметна и сянката се материализира в гол мъж. Той стъпи във ваната зад нея и пое сапуна от ръката ѝ.

— Позволи на мен — каза ѝ.

Джереми винаги бе обичал да прави любов под душа, помисли си Вики с усмивка. Казваше, че му напомняло за медения им месец на Хаваите. Там бяха успели да си намерят един уединен водопад, недалеч от хотела и всяка нощ правеха любов под звездите.

Само че тук не беше Хаваи.

И мъжът не беше Джереми.

Хлъзгавите от сапуна ръце на мъжа се обвиха около нея, обхванаха гърдите ѝ и Вики въздъхна. Джереми бе във Флорида да преговаря с някаква местна телевизионна станция за партньорство, а тя бе тук, в провинциалния хотел на летище Синсинати, който всъщност се намираше в Ерлангер, Кентъки, заедно с помощник щатския прокурор Майкъл Роуз, с който имаше наистина гореща афера през последните три месеца. Може би беше време да я прекрати, мислеше си Вики, а той бързо проникна в нея изотзад, пръстите му се впиха в миниатюрната татуирана маргаритка, която наскоро си би поставила на вътрешната страна на бедрото. Тласъците му бяха изпълнени с такава утринна страст, че тя почти припадна и за да запази равновесие се наложи да се подпира с ръце на покритите с бели плочки стени.

Само това ми трябва, помисли си, нагласяйки се към неговото темпо. Да си счупя някоя ръка или крак. Как да го обясня после? Макар че се съмняваше Джереми да иска обяснения. Не ми задавай въпроси, ако не искаш да те лъжа. Нали това бе мълчаливото им споразумение? Тя самата се съмняваше, че мъжът ѝ прекарва сам многобройните си нощи надалеч от нея, въпреки че напоследък той бе успокоил малко топката, така че вероятно сексът за него вече не бе кой знае какво.

— Господи, това беше добре — чу се да казва, доволна, че той стоеше зад нея. Така не се налагаше да го гледа и да се преструва, че е нещо повече, отколкото бе в действителност. Достатъчно бе, че е млад, поне пет години по-млад от нея и не бе нужно да бъде предразполаган. Вики обичаше мъжа си, но бога ми, понякога с него бе трудно. Стоеше по двайсет минути на колене и за какво? — наградата бе трийсетсекундна. Мъже като Майкъл Роуз бяха нейният начин да изравни уравнението.

— Ти си нещо различно — прошепна той в ухото ѝ.

Защо мъжете считаха за нужно да говорят? Особено когато не казваха нищо конкретно. Ти си нещо различно. Какво по дяволите означаваше това? Вики изсумтя възхитено, но в интерес на истината, не се чувстваше възхитена. Тя, във всеки случай, не правеше нищо, заслужаващо възхищение. Просто си стоеше там и си гледаше живота. Не бе кой знае колко яко, както би се изразил синът ѝ Джош. Господи, какво ли би казало момчето, ако можеше да види какво прави майка му сега.

А Кирстен?

— Не разбирам. Защо няма да си вкъщи тая нощ? — с негодувание бе попитала дъщеря ѝ, когато Вики я уведоми за плановете си.

— Казах ти. Един клиент пристига със самолет от Ню Йорк и ще се срещнем на летището. Предполагам, че срещата ще продължи до полунощ. Ще бъде по-лесно, ако просто остана там.

— Не разбирам — повтори Кирстен, макар че може би разбираше, помисли си сега Вики. Може би твърде добре разбираше. В края на краищата, бе почти на петнайсет години. Вики си представи дъщеря си, абсолютно нейно копие на същата възраст, цялата кокалести крайници и остри колене, малки, щръкнали гърди, хлътнал корем. Само косата ѝ бе различна. Червената коса на Кирстен бе един-два нюанса по-тъмна отколкото на майка ѝ и свободно падаше по гърба и челото, прикривайки лице, което бе по-скоро интересно, отколкото красиво, лице, което тепърва имаше какво да разкрива. Може би тя предпочиташе очите ѝ да са по-големи, а носа по-малък, същото, което искаше и Вики на времето.

Дали и нейната майка бе желала същото за себе си?

Вики тръсна глава да прогони неочакваното натрапничество на образа на майка си. Не бе мислила за нея от месеци. В крайна сметка, след цялото това време, бе освободила частния детектив, когото бе наела да я издири. Каза му, че не се нуждае повече от услугите му. Човек трябваше да знае кога да спре. Нямаше нито време вече, нито търпение да се занимава с тази, продължила твърде дълго, игра на котка и мишка. Ако майка ѝ имаше някакъв интерес да я види отново, е, тогава неин ред бе да направи нещо по въпроса. Вики свиваше бойните знамена и вместо тях развяваше бяло знаме. Ти печелиш, аз се предавам.

В такъв случай, какво правеше сега тук майка ѝ, нежелана и неканена, нервно си помисли Вики и отново тръсна глава, толкова силно този път, че цялото ѝ тяло се разтресе. Майкъл Роуз изтълкува погрешно внезапните ѝ движения като сигнал, че се приближава до оргазъм и тутакси пое инициативата. Започна яростно да блъска тяло в нейното, докато тя се озова толкова тясно притисната до мократа стена, че едва дишаше. Усети как Майкъл потръпна, щом стигна до кулминацията, почувства устните му на рамото си, докато леко се измъкваше от нея.

— Ти си нещо различно — повтори той.

Само това ли се сещаше да каже, зачуди се Вики. Тя грабна сапуна и отми онова, което бе останало от него между краката ѝ. Нищо чудно, че заключителните му речи пред журито винаги оставяха по още нещо да се желае. Нищо чудно, че никога не бе срещала трудности да го разбие в съда. Ти си нещо различно, повтори си наум и обърна очи направо към струята вода.

Добре де, аз съм нещо различно, помисли и си представи Джереми да спи в леглото си в „Бразилски двор“ в Палм Бийч. Трябваше да отиде с него. Няколко дни във Флорида щяха да ѝ се отразят добре. Имаше нужда от почивка, а в офиса сигурно щяха да се оправят и без нея. Но пък тогава щеше да изпусне обаждането на Сюзан, а каквото и да искаше Сюзан да обсъди с нея, звучеше неотложно. Първата ѝ работа сутринта щеше да бъде да я посети. В осем часа, преди да отиде на работа. Вики спря рязко водата, заобиколи помощник щатския прокурор Майкъл Роуз и излезе от ваната. Какво ли бе толкова дяволски важно, че Сюзан не можеше да почака?

Когато Майкъл се показа от банята, Вики бе вече почти облечена. Тъмната му коса падаше върху широкото чело, тънките му бедра бяха загърнати с хавлия. Висок, мургав, с традиционна хубост, помисли си Вики, без да гледа право в него. Тя винаги обръщаше повече внимание на общите впечатления, отколкото на подробностите, внимаваше да не задълбава. По този начин ѝ бе по-лесно да пази дистанция. Да каже сбогом.

— Трябва да тръгвам — обяви тя.

— Сега? Мислех да поръчаме румсървис.

— Нямам време. — Вики намести сивата си разкроена пола, така че гънките да падат гладко по бедрата ѝ и грабна елегантното си сако от плюшения стол до леглото.

— Рано е още. — Майкъл Роуз погледна китката си, на която обикновено стоеше часовникът му.

Вики се опита да не забелязва въпроса в очите му, нарастващата болка в гласа му.

— Един клиент ще ме посети в осем. — Тя прокара набързо гребен през късата си влажна коса.

— А довечера? Вечеря в кафе „Де Фелис“?

— Не мога. — Тя мушна ръце в ръкавите на сакото си, закопча копчетата от изкуствени перли.

— Мислех, че мъжът ти ще отсъства до края на седмицата — неприятна нотка си проправи път между думите му.

— Така е. Но аз имам две деца, забрави ли?

— Кажи им, че ще работиш до късно.

— Не мога.

— Вики…

— Майкъл…

Той се засмя, но в смеха му се чувстваше поражението.

— Какво ще кажеш за утре?

— Майкъл…

— Вики…

Неин ред бе да се засмее, но в смеха ѝ се усещаше заплахата от лоши новини.

— Мисля, че може би е време да си дадем малко почивка.

— Почивка от какво? — Изненада, загриженост, после и недоверие преминаха по лицето му. — От нас?

— Няма никакво нас, Майкъл. — Вики спря да си оправя дрехите и го погледна право в очите за първи път, откакто бяха станали. — Аз си имам съпруг. Ти имаш жена.

— Е, и?

— И… — Вики вдигна ръце, сякаш питаше: Това обяснение не е ли достатъчно?

— Това никога преди не те е спирало. — Недоверието бързо прерастваше в гняв.

Вики усети как гърдите ѝ се стягат, като че ли я бяха притиснали.

— Съжалявам. Не исках да те наранявам.

— Мисля, че пукната пара не даваш как се чувствам.

— Майкъл, моля те. Нужно ли е това?

Майкъл безпомощно се огледа из стаята.

— Мислех, че нещо става между нас.

— То стана. — Става, става, стана, помисли си тя. — Не е заради теб, Майкъл.

— Няма да обиждаш интелигентността ми с изтърканото „Не е заради теб, заради мен е“, нали?

— Не, разбира се, че не — излъга Вики. — Виж, наистина съжалявам.

— Не мога само да разбера как така ролите ни се размениха — каза след малко той и отметна глава невярващо, докато Вики вървеше към вратата. — Искам да кажа, аз съм този, който се предполага, че трябва да бърза за работа. Ти си тази, която би трябвало да стои гола по хавлия и да ме молиш да остана.

Значи заради това бе тази малка сцена, удиви се Вики. Не любов, не и похот. Нито разочарование, нито нещастие. Отнасяше се до нараненото его, до желанието да напусне пръв.

— Съжалявам, Майкъл — повтори Вики, макар вече да не се чувстваше така. После не можа да се въздържи и добави: — Предполагам, че ще се видим в съда.

— Добре, какъв е проблемът? — Вики седна зад бюрото си с чаша горещо кафе в ръка и повдигна току-що очертаните си вежди към приятелката си. Времето тъкмо ѝ стигна да се гримира, преди Сюзан да пристигне, десет минути по-рано от уговореното. Сюзан се усмихна, но определено изглеждаше, че ѝ е неудобно, което за нея бе непривично, тя винаги се чувстваше чудесно в собствената си кожа. Сега неспокойно се въртеше в стола си, поглеждаше от прозореца към скута си, после обратно, не забелязваше кафето пред себе си, очевидно уплашена от онова, което се канеше да каже. Бе облечена в стилен костюм с панталон, а косата падаше около облото ѝ лице на меки вълни. Това бе един от плюсовете да си с наднормено тегло, помисли си Вики. Лицето ти е по-пълно, с по-малко издаващи възрастта бръчки около очите и устата. Вики отбеляза бледопрасковеното червило, придаващо свеж блясък на плътните ѝ устни и лекия руж, който подчертаваше закръглените ѝ бузи. В очите ѝ светеше непознат блясък. Вики с учудване забеляза, че всъщност Сюзан цялата грее. — Да не си бременна? — ахна тя.

— Да не си луда? — ахна в отговор Сюзан.

Вики с облекчение се засмя.

— Какво става тогава? Какъв е проблемът?

— Всъщност, няма проблем.

— Поради което първата ти работа сутринта бе да дойдеш да ме видиш в офиса ми?

— Мислех, че така ще е по-дискретно.

— А се нуждаем от дискретност, защото…?

— Не съм сигурна от къде да започна.

Не бе в характера на Сюзан да звучи двусмислено. Обикновено биеше право в целта. Това бе едно от нещата, които Вики най-много харесваше в нея. Не като Крис, която прекалено се срамуваше, за да изтъква своята гледна точка пред останалите, нито като Барбара, прословутият чар на която бе в това, никога да не изглежда напълно сигурна точно за какво става дума. Сюзан бе от онези рядко срещани хора, които ободряваха с това, че винаги казват каквото мислят и винаги мислеха каквото говорят.

— Как са момичетата? — попита Вики, давайки възможност на Сюзан да си събере мислите.

— Добре.

Ясно, не са момичетата.

— Оуен?

— Добре.

Още един е добре.

— Майка ти?

— Все същото.

— Съжалявам да чуя това. — Не е и майка ѝ. — Продължаваш ли да си харесваш работата?

— Обичам си работата.

Вики сви рамене, което означаваше: не ми остана никаква възможност.

— Още някакви заплашителни обаждания от Тони?

— Напоследък не. А при теб?

— Не. Май се е поуспокоил, след като съдът му присъди временно попечителство.

Двете жени поклатиха глави в недоумение.

— Как стана така? Можеш ли да ми обясниш?

— Да пукна, ако знам — искрено призна Вики, все още ядосана от решението на съдията. — Май това, че всичките деца заявиха, че искат да останат с баща си, малко или много подписа работата.

— Задник — промърмори Сюзан.

— Лайнян шибан задник — доразви мисълта Вики. — Но ти не си тук за това — меко добави тя.

— Не.

— Ще ми кажеш ли, или да продължавам да гадая?

Сюзан пое дълбоко дъх и погледна към прозореца.

— Има един мъж.

Вики проследи погледа на Сюзан до прозореца. Как можеше от тук да види някого?

— Мъж? Къде?

Сюзан наведе глава и леко се засмя.

— Не. Нямах предвид…

— О — възкликна Вики, изненадана, че я свариха толкова неподготвена. Възможно ли бе Сюзан наистина да казва това, което си мислеше, че казва? — Искаш да кажеш… мъж?

Лицето на Сюзан се покри с естествена руменина, стана яркорозово.

— Мъж, различен от Оуен? — попита Вики, внимавайки да не направи грешни предположения.

— Мъж, различен от Оуен — повтори Сюзан и покри уста с ръце, сякаш да върне думите обратно.

— Ти имаш афера? — Вики се опита, но не можа да прикрие удивлението в гласа си.

— Не. Разбира се, че не — побърза да отговори Сюзан.

— Разбира се, че не — повтори Вики, мъчейки се да следва обратите в разговора. Сюзан се намираше в кабинета ѝ от десет минути, а тя все още нямаше никаква представа защо бе тук, нито за какво говореше. — Не разбирам.

— Нуждая се от съвет.

— А аз от информация.

— Извинявай. Много ми е трудно.

— Имаме време. — Вики тайно хвърли око на часовника си. Един клиент щеше да дойде в осем и четирийсет и пет, но по дяволите, това тук бе по-важно. Ако се наложеше, клиентът щеше да почака.

— Има един мъж…

— В работата ли?

— Не!

— Добре — каза Вики, не напълно убедена. Отричането на Сюзан дойде малко по-бързо и малко по-развълнувано, отколкото трябваше. — Никога не е добра идея да си вадиш оная работа там, където си вадиш хляба.

— Моля?

— Джереми винаги казва: „Не бива да си вадиш оная работа там, където си вадиш хляба“. — Вики прогони от ума си мисълта за голия Майкъл Роуз. — Значи че…

— Работата и удоволствията не бива да се смесват.

— Именно. Така, къде срещна този мъж?

Сюзан се поколеба.

— Това има ли значение?

— Не зная. Ти ми кажи.

— Не мисля.

— Добре. Какво тогава?

— Не те разбирам.

Вики вдигна ръце, останала без търпение.

— Сюзан, по някое време ще трябва да ми кажеш нещо.

— Има един мъж, към когото установих, че съм много привързана.

— Добре.

— И не съм сигурна какво да направя по този въпрос.

— Какво искаш да направиш?

— Не зная.

— Мисля, че знаеш.

Сюзан събра ръце и закърши пръсти.

— Аз обичам съпруга си.

— Това няма нищо общо със съпруга ти.

— Няма ли?

— Освен ако не си влюбена в този мъж. Влюбена ли си?

— Мили боже, не! Не съм сигурна дори дали го харесвам.

Вики почти се изсмя. Понякога Сюзан можеше да бъде толкова наивна.

— Добре, срещнала си някого. Привлечена си от него. Искаш да спиш с него. Това ли е?

— Не зная дали искам да спя с него. Не зная какво искам. Просто…

— … си женена от дълго време — Вики продължи изречението ѝ.

— Да.

— Нещата вече не са толкова вълнуващи, както едно време.

— Не че Оуен не се старае.

— Но този приятел те кара да се чувстваш специална. Слуша всяка твоя дума. Когато те погледне, коленете ти омекват.

— Никой преди това не ме е гледал така.

— Не го прави — каза Вики и изненада себе си повече, отколкото Сюзан. Канеше се да каже на приятелката си да се хвърли в това, да поразпусне, да се позабавлява. Да се присъедини към клуба. Вместо това каза точно обратното.

— Какво?

— Не го прави. — Господи, каза го отново. Какво ѝ ставаше?

— Защо? Мислех, че ще ми кажеш…

— Че няма нищо? Така е. За някои хора.

— Но не и за мен?

— Не и за теб.

Сюзан гледаше така, като че ли не знае да плаче ли, или да се смее. Затова направи и двете.

— Погледни се. Още отсега плачеш, а дори не си направила нищо. Или си направила? — попита Вики, само за да е сигурна.

— Целунахме се.

— Това ли е всичко? Сигурна ли си?

Сюзан кимна.

— Добре, значи си целунала някого, който не е Оуен, това те е накарало да се разтрепериш и си си помислила, че може би ти се иска нещо повече, поради което си дошла да се консултираш със специалиста по взаимоотношенията между възрастни…

— Нямах намерение да те обиждам.

— Да ме обиждаш? Кой казва, че съм обидена? По дяволите, та аз съм поласкана.

— Просто имам нужда от съвет.

— Мисля, че искаш нещо повече.

— Какво?

— Мисля, че искаш разрешение.

— Разрешение ли?

— И аз няма да ти го дам — отговори Вики с твърд глас. — Ти не можеш да имаш афера. Ясно ли е? Върви си вкъщи при Оуен. Бъди добро момиче.

Сюзан скочи на крака.

— По дяволите. Уморих се да бъда добро момиче. През целия си живот съм била добро момиче!

— Ето защо сега е твърде късно да се променяш. Повярвай ми, не би искала да направиш това.

— Така ли?

— Да. Това, което ти се иска, е малко романтика, като в гимназията. Иска ти се да си държите ръцете, да правите дълги разходки и може би още нещичко в някоя кола, преди да си кажете лека нощ. Аз те познавам, Сюзан. На теб ти трябват меки целувки, не твърди пениси. Ще се почувстваш нещастна. На сутринта ще се мразиш. И ще бъдеш толкова смазана от чувството на вина, че най-вероятно ще признаеш всичко на мъжа си, което ще сложи край на брака ти, а той е един от добрите и аз няма да ти позволя да го прецакаш по какъвто и да е начин.

Сюзан се засмя и поклати глава. Какво още би могло да се каже? Вики беше права. И двете го знаеха.

— Понякога ме удивляваш.

— Понякога и сама себе си удивлявам. А сега се махай от тук, за да мога да удивлявам хората, които ми плащат, за да ги удивлявам. И не прави нищо глупаво — добави Вики, когато Сюзан се пресегна към вратата. — Ти си моят герой. Помни това.

Сюзан спря, обърна се, очите ѝ бяха натежали от благодарствени сълзи.

— А ти си моят.

20.

— Сюзан, трябва да те видя в кабинета си, когато ти остане минутка. — Питър Басет каза на минаване край кабинката ѝ.

Сюзан кимна мълчаливо, въпреки че той вече се бе отдалечил. Той очаква да го последвам, помисли си тя, неспособна да помръдне. Беше го избягвала цяла седмица, правеше така, че никога да не остават насаме, гледаше да е в офиса преди девет и да си тръгне точно в пет, постоянно да е заета, заета, заета. Не ѝ оставаше време нито за обяд, нито за кафе, нито за откраднати целувки в заключени заседателни зали. О, боже, какво ѝ ставаше? Трябваше да прогони тези мисли от главата си.

Сюзан се размърда на стола си и се втренчи в купчината книжа, струпани на бюрото ѝ. Кога за последен път бе видяла изподрасканата му дъбова повърхност? Започваше да прилича на пода в стаята на Ариел. Просто имаше твърде много неща и нямаше място за всички, точно както Ариел твърдеше редовно и на висок глас. Може би беше прекалено строга с по-голямата си дъщеря. Може би не бе зле да почне да обръща малко повече внимание на онова, което тя говори. Което крещи, поправи се тутакси Сюзан, съзнавайки, че вероятно Питър я очаква и дори наблюдава от кабинета си отсреща.

Може Ариел да крещи толкова, понеже си мисли, че не я чувам, даде си сметка Сюзан.

Може би е права.

Сюзан превъртя очи и установи, че се взира в един паяк, който бавно пълзеше по горния ръб на японския параван, отделящ кабинката ѝ от съседната. Паякът бе едно от онези измамно крехки създания, крачетата му представляваха деликатни сребърни нишки, които се протягаха в неестествени ъгли от миниатюрното черно топче на тялото му. Как така тези крака не се чупят, почуди се Сюзан и проследи бавното движение на насекомото по бежовата преграда, представяйки си миниатюрните мускули, движещи паяка, учудваща се дали паяците имат мозък, ум, чувства.

— Пак започваш да мислиш като първокласничка — промърмори си тя. Видя как паякът изчезна зад преградата и осъзна, че печели време. Защо ли стои тук и размишлява за тайнствения живот на паяците, когато би трябвало да е на път за кабинета на Питър Басет?

— Ела в кабинета ми, казал паякът на мухата — произнесе на глас.

— Извинявай — разнесе се глас от съседната кабинка. — Каза ли нещо?

Сюзан поклати глава, но се сети, че Кери не можеше да я види.

— Не. Извинявай.

Главата на Кери се подаде иззад преградата. Лицето ѝ беше слабо, бледо, ъгловато, обградено от безразборни руси къдрици, сякаш набързо втъкнати в главата ѝ. Бе на двайсет и пет, но вече два пъти разведена, с лек астигматизъм на лявото око, което я правеше да изглежда леко кривогледа.

— Добре ли си?

— Да.

— Великият Мъж те предизвиква?

— Не е нещо, с което да не мога да се справя — каза Сюзан, чудейки се дали това бе вярно. — Внимавай, има паяк — предупреди я тя, когато Кери облегна глава на паравана.

Без много да променя позата си, Кери се протегна и плесна с длан по преградата. Тя се разклати насам-натам, а Кери гордо показа разтворената си длан. Останките от паяка се бяха размазали по ръката ѝ като някаква абстрактна татуировка.

— Ти също — каза Кери и изчезна.

Сюзан си пое дълбоко въздух, неспособна да потисне ирационалното чувство, което се надигна в нея. Защо ѝ трябваше да убива проклетото нещо? То не правеше нищо. Просто си ходеше, гледаше си собствената работа и изведнъж — бам! В един миг беше живо, в следващия вече не. Смазано до неузнаваемост, мелодраматично си помисли Сюзан, удивена от безгрижието на младите. Нямаха ли представа колко ценен е животът? Тя самата имаше ли, когато бе на възрастта на Кери?

Освен това, да се убие паяк бе лоша поличба. Ако убиеш паяк, казваше майка ѝ, ще вали.

Сюзан погледна към прозорците на околните стени и отбеляза тежките тъмни облаци, събрани в единия край на небето. Почувства, че те вече се движат към нея. Природата претворява мислите на човека, припомни си тя един израз от часовете по английски. Патетична заблуда. Поне така си мислеше, че е правилният термин за подобно нещо. Годините, прекарани в университета бяха започнали да избледняват, да се смесват в съзнанието ѝ. Толкова много неща бе забравила вече. Започваше да се чуди какъв е бил смисълът? Взе си дипломата. Чудо голямо. Можеше ли дипломата ѝ да забави безмилостното прогресиране на рака на майка ѝ? Можеше ли да накара по-голямата ѝ дъщеря да я обича? Можеше ли да я предпази от най-голямата грешка в живота ѝ? Много лошо, че в университета не ги учеха на здрав разум, помисли в мига, в който телефонът звънна.

— Здрасти, скъпа — чу Оуен да казва. — В неподходящ момент ли те хващам?

— Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. — Сюзан си представи милата му усмивка от другата страна на жицата. — Просто ми се обади Ед Фрайзингер да пита дали сме свободни в петък да вечеряме заедно. Казах му, че ще го съгласувам с теб и ще му звънна обратно.

— Петък е добре.

— Чудесно. Ще му кажа.

— Добре. Ще се видим по-късно.

— Обичам те.

— И аз те обичам. — Сюзан затвори телефона и зарови глава в ръцете си.

Телефонът иззвъня отново.

— Трябва да те видя — изръмжа в ухото ѝ Питър Басет. — Сега — добави той, точно преди да прекъсне.

Сюзан неохотно се изправи и леко се усмихна на Кери, докато минаваше покрай кабинката ѝ. Преди да стигне края на тесния коридор, тя се пресегна и закопча най-горното копче на памучната си розова риза. После отново пое дълбоко дъх — толкова бе въздишала, че започваше да се чувства замаяна — изпъна рамене и се отправи към кабинета на Питър Басет.

Вратата бе вече отворена. Питър седеше зад бюрото си и даваше вид, че е погълнат от някакво четиво.

— Затвори вратата — заповяда той, без да си дава труд да вдигне поглед, сякаш прелюдиите не го интересуваха.

Сюзан прочисти гърло и затвори вратата зад себе си. Сърцето ѝ силно биеше. Не бъди глупава, каза си тя и се насили да гледа право към своя началник, макар че той продължаваше да я пренебрегва. Нямаше за какво да се тревожи. Нищо не можеше да се случи. Не и сега. Не и посред бял ден в кабинет със стъклени стени, заобиколен от любопитни служители.

— Подлудяваш ме, знаеш ли това? — попита той, все още без да я поглежда.

Сюзан усети как дъхът ѝ замира в гърлото. О, боже, помисли си тя и почувства познатото треперене между краката си.

— Седя тук цял ден и се опитвам да работя, но не успявам нищо да свърша, понеже не мога да спра да мисля за теб. — Той вдигна глава и погледна право към нея.

Дори не е толкова красив, опита се да си каже Сюзан. Твърде слаб и подобен на кукумявка. Оуен изглежда много по-приятно. Само че, кога за последен път Оуен я бе поглеждал с такава младежка страст? Младежка, повтори мълком тя, проклинайки прекалено развинтеното си въображение. Никога ли не се отказваше?

Внезапно Питър Басет скочи от мястото си и ѝ връчи сноп листа.

— Последвай ме — нареди той и излезе, преди тя да успее да попита защо.

Знаеше къде отиват, още преди той да завие към заседателната зала. Моля те, Господи, нека да е заета, помоли се тя. Питър почука, после отвори вратата.

— Брегът е пуст — прошепна през смях той, после добави по-високо, така че близко стоящите да могат да чуят: — Подреди тези неща на масата пред всеки стол.

Сюзан поставяше книжата на масата, както ѝ бе казано, когато чу вратата да се затваря, а после и да се заключва зад нея.

— Какво правиш? — попита той.

— Мислех, че искаш…

— Знаеш какво искам. — Изведнъж той се озова точно зад нея, дишаше тежко и звучно. Сюзан усещаше как дъхът му я обгръща бавно, сякаш невидими кадифени въжета стягаха ръцете ѝ към тялото. — Толкова си напрегната — шепнеше той, а опитните му пръсти напипаха нежните мускули под раменете ѝ. — Опитай да се отпуснеш. — Ръцете му се плъзнаха към гърдите ѝ. Преди да успее да се възпротиви, те вече опипваха бедрата ѝ, повдигаха ѝ полата. Мили боже, наистина ли се канеше да я люби точно тук, посред офиса? Щеше ли да му позволи наистина?

Не го прави, чу Вики да казва.

— Недей — чу се да шепне, неубедителна дори за самата себе си.

— Искам да те целуна — каза той, завъртя я, ръцете му си проправяха път под блузата ѝ, дърпаха сутиена ѝ. — Искам да те целувам навсякъде.

О, по дяволите, помисли си Сюзан.

Бъди добро момиче, беше ѝ казала Вики.

— Отпусни се — дрезгаво произнесе Питър и трескаво задърпа ципа на панталона си.

Иди си вкъщи при Оуен.

Оуен, помисли Сюзан, отново чу гласа му по телефона, как гради невинни планове за петък вечер. Оуен, когото обичаше още от гимназията. Първата ѝ любов. Единствената ѝ любов. Добрият, мил, разумен Оуен, който никога не би я предал по начина, по който го предаваше тя сега. Нали винаги бе мразила мъжете, които мамят жените си? Помисли за Рон, напомни си тя. Помисли за ада, в който той хвърли Барбара. Това ли искаше за собствения си брак? Вики беше права. Щеше да се мрази на сутринта. По дяволите, тя вече се мразеше.

— Не — чу се да казва. — Не. Недей. Спри. — Сюзан започна да се дърпа, за да извие лицето си настрани от Питър, но устните му бяха залепени за нейните като анкерпласт. — Спри — повтори тя, изплювайки думите от вътрешността на устата си, единственото свободно останало ѝ място, но той не спираше. Тя сграбчи ръцете му, опита се да ги избута настрани, но той я държеше здраво. Трябваше ли да пищи, за да го накара да спре?

— Престани — помоли още веднъж и успя да се откъсне, да го задържи на разстояние.

— Какво има? — В очите му се мярна объркване, устните му се изкривиха.

— Не мога да го направя.

— Разбира се, че можеш. — Ръцете му отново я заопипваха навсякъде, по косата, по гърдите, под блузата. — Никой няма да влезе.

— Не е това.

— А какво тогава?

— Просто не мога да го направя. — Сюзан го отблъсна толкова силно, че Питър загуби равновесие и удари бедрото си в ръба на масата.

Той се взря в нея с очи, твърди като камък.

— Каква дяволска игричка си играеш, лейди?

— Съжалявам — извини се Сюзан, мъчейки се да намести дрехите си, да втъкне блузата си в полата. — Не исках нещата да стигат толкова надалеч. Не можем ли просто да забравим, че всичко това се е случило?

— Да го забравим ли? От месеци се бъзикаш с мен и изведнъж искаш да го забравим?

— Съжалявам.

— Кършиш снага край бюрото ми. Трепкаш с мигли всеки път, когато искаш някаква отсрочка. Навеждаш се ниско над бюрото ми…

— Не съм… — Така ли правеше?

— Играеш си на малката госпожичка Безпомощна. Малката госпожичка Потисната. Толкова загрижена за майка си…

— Аз съм загрижена за майка си.

— Загрижи се за работата си.

— Какво?

— Не обичам да си играят с мен.

— Не съм си играла с теб. — Как така всичко се оказа по нейна вина?

— Мислех, че ме харесваш — произнесе той умолително и нежно. — Мислех, че това искаш.

Сюзан чу шепот зад вратата.

— Съжалявам — повтори тя.

Питър се изправи, оправи си дрехите, притегна си вратовръзката. Погледна листата, които бяха паднали от масата, докато се боричкаха и сега лежаха разпилени по пода.

— Събери тия боклуци — каза той, отвори вратата и излезе от стаята, оставяйки я сама да оправя неразборията.

Три седмици по-късно телефонът в кабинета на Сюзан звънна.

— Трябва да те видя в кабинета си, колкото е възможно по-скоро — каза Питър Басет. — Донеси онази статия за терапията чрез замяна на хормони, по която работеше.

Статия? Каква статия, чудеше се Сюзан, ровейки из книжата по бюрото си. Той я натоварваше с толкова работа през последните седмици, че изобщо не ѝ остана време да работи върху статията. Бе подготвила само няколко предварителни бележки, в най-добрия случай. Резюме, може би. Къде беше то?

Телефонът отново звънна.

— Когато кажа, колкото е възможно по-скоро — каза Питър Басет, — нямам предвид, когато ти скимне, по дяволите.

— Идвам. — Сюзан нервно се покашля в ръката си.

— Не се разболяваш отново, надявам се?

— Да се разболявам? — Отново да се разболява? Кога за последен път беше боледувала?

— Просто донеси статията.

Най-накрая Сюзан откри единичния лист под други подобни на него и набързо си прегледа бележките, преди да се отправи към кабинета на Питър.

— Да видим какво си донесла — нетърпеливо произнесе той, щом тя влезе.

Сюзан се пресегна през бюрото, подаде му единствения лист, като гледаше да избягва погледа му. Всеки път, щом го погледнеше, изпитваше пристъп на гадене. Откачаше ли?

— Какво, по дяволите, е това? — попита Питър, достатъчно силно, че да го чуят стоящите в близката околност.

Сюзан почувства топла руменина да се надига от врата към лицето ѝ, като армия от огнени мравки.

— Това е всичко, с което разполагам в момента.

— Това ли наричаш задоволителна работа?

— Наричам го резюме, няколко предварителни бележки…

— Съзнаваш ли, че статията трябва да е готова до края на седмицата?

— Какво? Не, разбира се, че не. Никога не сме обсъждали някакви срокове.

— До петък сутринта статията трябва да е завършена и да е на бюрото ми.

— Но това е невъзможно. Вече ми даде да редактирам три други.

— Да не би да ми казваш, че не можеш да се справиш с работата си?

— Разбира се, че мога да се справя с работата си, но…

Питър Басет се усмихна и се облегна назад в стола си.

— Виж, Сюзан. Опитах се да проявя търпение.

— Какво? — За какво говореше той?

— Зная, че имаш тежки проблеми вкъщи, с майка си, дъщеря си и бог знае с какво още. Може би тази работа ти идва малко в повече.

— Какво?

— Химиотерапията взема своето от всекиго. Погледни се. Изобщо не изглеждаш добре. Изпуснала си се, наддала си още килограми.

Думите му я зашлевиха като шамар.

— Какво? — Колко ли пъти бе задала този въпрос?

— Не мога да ти давам повече шансове.

— За какво говориш?

— Зная, че обичаш работата си. Твоят ентусиазъм е възхитителен. И се опитах да бъда снизходителен към твоята неопитност. — Той поклати глава. — Но не съм сигурен, че мога да продължавам да те прикривам.

— Да ме прикриваш?

— Работата ти просто не отговаря на стандартите в това списание.

Сюзан не можеше да повярва, че чува това. Той наистина ли казваше тези неща? И наистина ли очакваше тя или някой друг да им повярва?

Усмивката в очите му ѝ даде отговор.

— Уволняваш ли ме?

— Не. — Той се пресегна през бюрото си и взе една черно-бяла писалка „Монблан“. — Аз съм добро момче, Сюзан. Ще ти дам последен шанс.

— Какво означава това?

— Означава, че те слагам на изпитателен срок.

— Изпитателен срок ли?

— Мисля, че имаш нужда от малко време да обмислиш нещата, да решиш точно колко означава за теб тази работа, дали можеш да ѝ посветиш цялото си внимание и да станеш колективен играч, както трябва.

Както трябва, повтори наум Сюзан.

— Не можеш да направиш това — каза на глас тя.

— А, мога, мога — каза той с весела нотка в гласа, докато подписваше временното ѝ отстраняване. — Това е, Сюзан. О, не забравяй първата ти работа в петък сутринта да бъде да донесеш статията на бюрото ми. И затвори вратата на излизане.

Това не може да се случва, мислеше си Сюзан, докато се движеше обратно по коридора към кабинката си, мърморейки под носа си: „Как смееш! Копеле такова! Как смееш!“.

Какво, по дяволите, се очакваше от нея да направи сега, чудеше се тя, без да поглежда вляво или вдясно, докато минаваше покрай дългата редица кабинки. Не обърна внимание и на озадаченото изражение на Кери, когато мина покрай бюрото ѝ. Тежко се отпусна на стола си, без да иска бутна книжата, които лежаха зад компютъра, видя ги как се разхвърчаха и се посипаха по пода, сякаш търсеха спасение. „Върви по дяволите, Питър Басет.“ Какво трябваше да прави сега? Нямаше нищо нередно в работата ѝ, знаеха го и двамата. Смисълът беше друг. Не ставаше дума за работата ѝ. Всъщност ставаше дума за това, че го бе отблъснала. Отблъснала го била! За каква се мислеше — за красива млада героиня в старомоден корсаж? Не, тя бе прекалено емоционална, възтежка жена на средна възраст, която бе допуснала да бъде така заслепена от вниманието на плейбоя в службата, че едва не извърши нещо невероятно глупаво и сега имаше опасност да изгуби работата си заради това.

Господи, какво изобщо я бе прихванало?

Вики бе невероятно права. За всичко.

Сюзан вдигна телефона и набра номера на Вики.

— Трябва да говоря с госпожа Латимър — каза тя на секретарката ѝ.

— В момента е на съвещание. Бихте ли оставили съобщение?

— Спешно е. Бихте ли ѝ предали, че приятелката ѝ Сюзан Норман иска да говори с нея веднага? Ще почакам колкото е необходимо.

Трийсет секунди по-късно Вики се обади.

— Сюзан, къде си? Какво става?

— На работа. Помниш ли за какво говорихме миналия месец?

— По дяволите — бавно произнесе Вики. — Вадила си си оная работа там, където си вадиш хляба.

21.

— По дяволите! — каза Барбара, когато нервните ѝ пръсти неволно мръднаха и четчицата на спиралата бръкна в дясното ѝ око. — По дяволите, по дяволите, по дяволите. — Тя мигаше бързо, от което тушът се размаза траурно под окото ѝ, сякаш някой я беше ударил. — Чудесно. Изглеждам направо чудесно. — Тя се пресегна за парче памук, изстиска на него малко лосион за отстраняване на грим, после внимателно изтри чернилката, така че да не премахне и останалото от грима си. — По дяволите — процеди отново, щом осъзна, че ще трябва да почне отначало, независимо от старанието си.

— Какво има? — Трейси, облечена в синя плюшена хавлия, същата като на майка ѝ, стоеше до вратата на банята.

— Погледни ме. Изглеждам така, сякаш току-що съм изкарала десет рунда с Майк Тайсън. — Барбара се пресегна за шишенцето с лосиона и взе да втрива кремообразното бяло вещество в бузите и челото си с опитни движения.

— Мисля, че изглеждаш добре.

— Благодаря ти, миличка, но добре не е точно наречието, към което се стремях.

— И какво толкова? Ще сме само ти, аз и Ричард Гиър.

Барбара се взря в образа на дъщеря си в огледалото.

За какво говореше Трейси? Какво общо имаше Ричард Гиър?

— Изпускам ли нещо?

— „Офицерът джентълмен“. Любимият ти филм. Дето ме накара да го взема от видеоклуба за тази вечер.

— О, боже.

— Забрави ли?

— Съжалявам.

— Излизаш ли?

— Съжалявам — повтори Барбара.

— Пак със същия мъж ли?

— С Хауърд, да.

— Ти каза, че ще гледаме филм. Накара ме да го взема. Купих пуканки.

— Толкова съжалявам, миличка. Наистина, съвсем забравих.

— Не можеш ли да откажеш?

Цял ден Барбара чакаше тази вечер — вечеря в „Мезонета“, най-изискания ресторант в Синсинати, заедно с Хауърд и няколко от най-близките му приятели. Нямаше начин да откаже, особено в последната минута. Трейси, естествено, щеше да я разбере.

— Не мога. Съжалявам, скъпа.

Трейси звучно въздъхна.

— А утре?

— Какво ще кажеш за неделя? — попита в отговор Барбара.

— Утре вечер пак ли ще излизаш?

— Фирмата на Хауърд ще празнува годишното си тържество. Сигурна съм, че ти казах за това.

— Не, не си. — Трейси се облегна на вратата. — Е, каква е работата? Действително ли го харесваш?

Барбара сви рамене и се опита да изглежда по-безразлична, отколкото беше в действителност. Нямаше смисъл излишно да тревожи дъщеря си. Тя и Хауърд се срещаха от по-малко от два месеца. Не можеше още да се каже до къде ще стигнат.

— Много го харесвам. — Тя насочи отново внимание към лицето си, изтри лосиона със салфетка, изми се с топла вода и се подсуши. — Би могла да поканиш някоя от твоите приятелки да гледате заедно филма — предложи тя, осъзнавайки, че би ѝ било много трудно да назове по име която и да било приятелка на дъщеря си.

Трейси поклати глава, макар и не толкова силно, че да размърда дългата си до раменете коса.

— Не, не мисля.

Възможно ли бе дъщеря ѝ да няма никакви приятелки?

Барбара видя как очите на Трейси я изучават, докато умело поставя грима си. Започна с разнообразни овлажнители и кремове за очи, после положи по една четка фон дьо тен под всяко око, блясък, бледосини сенки, морскосин молив, накрая обилно напласти черна спирала. Внимателно очерта устните си с черешовочервен молив, после ги запълни с тъмнооранжево червило и леко ги размеси.

— Как е? — попита дъщеря си, когато сама остана доволна.

— Красиво.

— Наистина ли?

— Какво толкова? — Трейси последва майка си извън банята до гардероба ѝ. — Искам да кажа, доколко е специален този приятел? Да не би да се жените или нещо такова? — каза го на шега, но Барбара различи сериозния тон.

— Не, разбира се, че не. Той е просто приятел. — Тя дръпна една черна официална рокля от закачалката.

— Тази рокля нова ли е?

— Всъщност не — излъга Барбара.

— Етикетът още ѝ виси.

Внезапно Барбара се почувства виновна, макар че не бе сигурна защо. Защо трябваше да се чувства виновна, че излиза на среща? Защо трябваше да се чувства виновна, че си е купила нова рокля? Защо излъга Трейси?

— Е, купих я миналия месец, така че технически погледнато не е нова — уточни тя, чудейки се защо чувстваше нужда да се оправдава пред дъщеря си.

— Хубава е.

— Взех я на разпродажба от магазина. Петдесет процента отстъпка плюс отстъпката ми на служител. Можех ли да откажа?

— Няма нужда да ми обясняваш. — Трейси се пльосна на земята до крака на леглото и загледа как майка ѝ си сваля хавлията и внимателно пристъпва в роклята. — Какви обувки ще си сложиш?

— Не съм решила още — пак излъга Барбара, понеже вече си мислеше за новите черни обувки, украсени с пайети, с осемсантиметрови токчета, които още не бе извадила от кутията им в гардероба. — Може да се обадиш на Ариел.

— Ариел? Защо да ѝ се обаждам?

— Не зная. Може да поиска да дойде и да гледа филма с теб.

— Тя е ненормална. Виждала ли си я скоро?

Барбара кимна и се зачуди как се оправя Сюзан с нея, благодарна, че Трейси не бе изпитала необходимост да си отреже косата или да си обезобрази тялото с противни татуировки. Три, по последна сметка, бе признала Сюзан. Имитация на някакъв японски символ на дясното рамо, нещо, което изглеждаше като изстискан ананас, на левия глезен, и последната, паяжина отзад на лявото бедро. Само почакай да порасне и всичко да започне да се разтяга. Тази паяжина щеше да изглежда като разширени вени. Барбара провери за следи от невидими сини нишки по собствените си крака, не откри никакви, слава богу, въпреки че без контактните си лещи, не бе много сигурна. Вероятно единственото положително нещо на остаряването, реши тя, е, че все по-трудно човек забелязва как собственото му тяло се разпада.

— Какво ще кажеш за Кирстен? — Барбара си представи чудесната дъщеря на Вики, с нейната огнена коса, колкото умна, толкова и популярна, на петнайсет години вече бе избрала да прави кариера в правото.

Невярващото изражение по лицето на Трейси ѝ каза всичко. Само защото ти и майка ѝ сте приятелки, казваше видът ѝ, не значи че аз трябва да съм приятелка с дъщеря ѝ.

Предполагам, че е така, тъжно си помисли Барбара, отпусна се на леглото до дъщеря си и я прегърна. Главата на Трейси моментално се зарови във врата на майка ѝ. Барбара винаги бе мислила, че подобно на майките, и дъщерите ще станат приятелки. Те се познаваха почти цял живот. И все пак, нито едно от момичетата не беше дори малко по-близко с някое от останалите, което може би не беше чак толкова изненадващо. Всички те бяха толкова различни.

Нямаше смисъл даже да се споменава дъщерята на Крис, Монтана. Никой не беше виждал момичето повече от година. Горката Крис, помисли си Барбара, сърцето ѝ се късаше.

Наистина ли бяха минали осемнайсет месеца, откакто Крис се появи на входната ѝ врата в онази студена декемврийска нощ? Осемнайсет месеца, откакто бяха седели заедно на същото това легло? Осемнайсет месеца, откакто си бяха разменили онази толкова неочаквана целувка?

Барбара вдигна пръсти до устните си и усети дъха на Крис нежно да я докосва. Тя поклати глава. Не беше време за такива мисли. Хауърд щеше да пристигне след по-малко от десет минути. Трябваше да привърши подготовката си.

— Какви обеци да сложа?

Трейси сви безразлично рамене, после се затътри навън от стаята и тежко заслиза надолу по стълбите към кухнята. Барбара я чу да рови в хладилника и се намръщи.

— Не пипай сладоледа — провикна се тя и забърза към банята да си тупира косата и да сложи лещите.

Точно в седем часа на вратата се звънна и Барбара се понесе надолу по стълбите да посрещне новия мъж в живота си.

— Няма да закъснявам — увери тя Трейси и на излизане целуна дъщеря си по челото.

Очите на Трейси обвинително се присвиха.

— Тези обувки нови ли са?

Барбара бе срещнала Хауърд преди шест месеца, когато се записа на курс по съвременна политика в центъра „Мариемонт“, малко по-надолу по улицата след модния бутик, в който работеше от почти една година. Курсът бе последното нещо на света, за което имаше настроение — интересуваше ли я наистина, че Ирак е пренебрегнал крайния срок, 15 януари, да се изтегли от Кувейт и че Обединените сили, включващи САЩ, Канада, Великобритания, Франция, Япония, Италия и Пакистан, както и членове на Арабската лига, са предприели ответна шестседмична въздушна атака, или че Съветският съюз потиска движенията за независимост в Прибалтийските републики? — но той бе съществена част от нейния план да се справи с живота си. Какъв избор ѝ бе оставил Рон?

Освен това, ако Крис можеше да напредва, въпреки непрестанните заплахи и тормоз на Тони, можеше и тя. По дяволите, това бе най-малкото, което можеше да направи.

За нейна изненада, след няколко седмици Барбара откри, че я е грижа какво става в Средния Изток и Съветския съюз, че искрено я вълнува съдбата на хората в Сомалия и Южна Африка. Установи, че ѝ е приятно да разбере, че светът съществува и отвъд Гранд авеню, че ѝ е приятно да знае какво става в него, да говори за това и да обсъжда важни актуални въпроси със Сюзан, Вики и Крис.

Не беше отишла да си търси мъж. Всъщност, почти не забелязваше Хауърд Кърбъл до последния час, когато той без да иска изтърва надраскания си от подчертаване вестник на пода, а когато се опита да го вдигне, целия го заля с кафето си.

— Някакви проблеми? — попита Барбара, докато му помагаше да оправи бъркотията.

— Цели купища — отговори той и глуповато се засмя. — И това е само един от моите проблеми.

Барбара се бе разсмяла на глас, с цялото си лице, не си спомняше да е правила това от години. Следващото нещо, което си спомняше бе, че тя и Хауърд пиха кафе след часовете, на следващата седмица обядваха заедно, а на по-следващата — вечеряха.

Хауърд Кърбъл бе вдовец с двама пораснали сина, а наскоро му се бе родил и внук. Срещам се с дядо, мислеше си от време на време Барбара. Нравеше ѝ се мисълта, че е поставена в ролята на по-младата жена, макар че в действителност разликата им беше само осем години.

Отначало Барбара възприемаше Хауърд Кърбъл единствено във връзка с бившия си съпруг. Хауърд бе висок, не толкова, колкото Рон, но малко по-масивен от него. Косата му бе по-рядка и по-прошарена. Очите му бяха сини, не кафяви; пръстите му бяха по-дълги, а ръцете — по-малки. И ако Рон безспорно бе по-красивият от двамата, Хауърд определено бе по-забележителен, макар и не толкова суетен, колкото Рон, и по-достъпен. Той беше точно толкова интелигентен, колкото и Рон, но не тъй склонен да го изтъква. Никога не говореше за работата си — застрахователно дело — докато разговорите на Рон винаги се въртяха около неговото преподаване. Хауърд никога не караше Барбара да се чувства глупава, за разлика от Рон. Хауърд ѝ даваше усещането, че е ценена. А Рон успяваше винаги да я накара да се почувства неадекватна.

— Искаш ли да видиш апартамента ми? — питаше я сега Хауърд. Седяха в черния му „Линкълн“ пред един нов модерен хотелски комплекс в „Меринг Уей“.

— Бих искала, но… — Но какво? Но е почти единайсет часа и трябва да се прибирам? Но беше такава чудесна вечер, защо да я разваляме? Но не съм била с мъж от онзи ужасен маратон с Кевин и дори не съм се целувала с никого след…? Боже мой, осъзна Барбара. След Крис.

— Изглеждаш прекрасно — беше ѝ прошепнала онази нощ Крис. — Толкова ми липсваше.

— Ти ми липсваше.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

А после целувката, незабавно последвана от шума, който ги раздели, тласна ги да се щурат в различни посоки и установи неловко мълчание помежду им.

— Това, което стана преди малко… — беше се опитала да обясни след това Крис.

— Разбирам — каза ѝ Барбара.

— Наистина ли? Защото аз не съм сигурна за себе си.

— Можем ли да поговорим за това сутринта?

Само че никога не го направиха. Целувката, която си размениха, се бе изпарила като в сън, фрагменти от нея се явяваха, дразнеха, търсеха по-дълбоко значение, после пак изчезваха, връщаха се, накрая избледняваха и никоя от жените не бе напълно способна да я осмисли, и двете се бояха дори да опитат. Така че, нищо от случилото се помежду им не бе обсъждано повече, нито споменавано. Барбара и Крис се върнаха всяка в своя живот, в старите си роли на приятелки и довереници. В крайна сметка Барбара реши, че целувката е била израз на две самотни, уязвими жени в един особено самотен, уязвим момент от живота им. Нищо повече.

А истината бе, че макар често да не ѝ се искаше да си го признае, Барбара предпочиташе мъжете — самата им маса, тела, размери, естествена сила, грубостта на кожата им, мириса им. Бе продължило някак твърде дълго, реши тя сега, почувства вятъра и се усмихна на Хауърд:

— Много бих искала да видя апартамента ти — каза му тя.

Двустайният апартамент бе толкова хубав, колкото очакваше. Семпъл, но не прекалено мачовски. Прозорци от пода до тавана, дървен под, мека кожена мебелировка, цветни килими, великолепен изглед към река Охайо.

— Би ли желала едно питие? — попита Хауърд.

Барбара поклати глава.

— Не съм сигурна, че мога да го направя — прошепна тя.

Той не я попита какво има предвид.

— Искаш ли да те откарам у дома? — попита вместо това.

— Не. Не искам да си ходя у дома.

— А какво би искала? Ще направя всичко, което пожелаеш.

— Това май е най-хубавото нещо, което някой някога ми е казвал — произнесе Барбара и двамата се засмяха.

— А ако кажа, че мисля, че може би се влюбвам в теб? — попита Хауърд.

Тя усети, че очите ѝ се напълват със сълзи.

— И това е много хубаво.

— Тогава, накъде ще вървим сега?

— Още не си ми показал спалнята.

Минута по-късно те стояха до огромното легло и той със сигурни ръце разкопчаваше дрехите ѝ.

— Мина известно време — предупреди го тя. — Не съм сигурна дори дали ще си спомня какво трябва да правя. Нали няма да ми кажеш, че е като карането на колело?

— Не, по дяволите — възкликна с неподправен ужас в гласа Хауърд. — Всеки път, когато се кача на колело, падам и си чупя китката.

Тя усети как роклята ѝ се плъзва надолу и пада на пода. Вдигна ръце пред черните си дантелени бикини и сутиен, сякаш да се предпази.

— Тези цици не са мои — не се сдържа, когато Хауърд се наведе да я целуне по врата.

Той я погледна объркано.

— А на кого са?

— Аз ги… как се казва? Уголемих. С хирургическа операция.

— И си платила за тях?

Барбара кимна, сдържайки дъха си. Защо бе изрекла такова глупаво нещо?

— Ако си платила за тях, бих казал, че са си твои. — Хауърд се наведе и ги целуна една по една.

— Направих си операция и за стягане на корема — продължи Барбара, неспособна да спре нежелания изблик от признания, докато Хауърд нежно я полагаше върху пухкавата бяла завивка на леглото. — Казвам ти всичко това, защото може да забележиш някои белези.

— Аз пък претърпях операция на апендикса преди няколко години. — Хауърд си вдигна ризата нагоре и разкри дълъг разкривен белег.

В този момент Барбара разбра, без всякакво съмнение, че се влюбва.

Внимателно, без да бърза, той изследваше тялото ѝ с нежни пръсти, макар че Барбара бе твърде нервна, за да се наслаждава истински, твърде нетърпелива да се свърши работата по-бързо. Следващият път ще се отпусна повече, каза си тя. Следващият път нямаше да се тревожи толкова за подробностите, нито за това да направи добро впечатление. Хауърд бе страстен и нежен любовник и не бе негова вината, че тя не бе способна да изпита оргазъм, помисли Барбара. След около пет минути на упорити тласъци тя имитира няколко стона и въздишки, които винаги бяха имали успех с Рон, но изглежда, че изобщо не измамиха Хауърд. Може би и Рон не бяха мамили. Какъв бе онзи ужасен виц, който веднъж бе подслушала да си разправят двама мъже? „Защо жените имитират оргазъм?“ Отговорът бе: „Защото си мислят, че ни пука“.

Но на Хауърд му пукаше.

— Какво правиш? — попита той с потайна усмивка, докато тя се мяташе енергично под него. — Зная, че не си готова.

Откъде знаеше?

— Вината не е твоя — бързо го увери тя. — Аз никога не получавам оргазъм. Това няма нищо общо с теб.

— А би трябвало, не мислиш ли? — Той леко се измъкна от нея. — Легни. Затвори очи. Не мисли за нищо. — И тогава главата му изчезна между краката ѝ.

— Не, Хауърд, не трябва да правиш това.

— Да трябва? — измърмори той, заровен в бедрата ѝ. — Шегуваш ли се?

Езикът му бе навсякъде, проправяше си път във всичките ѝ скрити гънки. Нежен, силен, твърд, мек.

— О, боже мой — чу се да проплаква Барбара. — О, боже. О, боже. — После изведнъж изкрещя, извика на глас от чистото удоволствие на това, което преживяваше. — Не спирай — молеше му се тя. — Не спирай. Не спирай.

Той не спираше. И когато по-късно отново проникна в нея, тя бе повече от готова. Тялото ѝ изригна в серия от яростни спазми, каквито никога не бе вярвала, че са наистина възможни.

— За какво си мислиш — попита я той, докато лежаха в прегръдките си, потънали в пот.

Барбара силно се засмя и едва проговори:

— Че нямам търпение да разкажа на приятелките си за това — и двамата се засмяха.

— Можеш ли да останеш за през нощта?

Изведнъж Барбара си представи Трейси, която сигурно я чакаше и поклати глава.

— Може би следващият път. — Тя целуна Хауърд по устните и усети на езика му собствения си вкус.

Те се облякоха. Той я откара вкъщи, изпрати я до вратата, увери се, че е на сигурно място вътре, отново я целуна.

— Ще се видим утре — каза ѝ и тя затвори вратата след него.

Барбара дълбоко въздъхна, отметна глава назад и тихо изписка от удоволствие. Притисна уста с ръката си да заглуши звука. Къщата тънеше в тъмнина. Телевизорът не се чуваше. Може би в края на краищата Трейси бе заспала. Барбара си изхлузи обувките и тъкмо се канеше да ги отнесе нагоре по стълбите, когато забеляза нещо да се движи пред нея.

Внезапно къщата се изпълни с писъци. Те следваха един след друг — първо Барбара, после Трейси, пак Барбара, и пак Трейси.

Бяха само двете, осъзна Барбара, дишайки накъсано, докато дъщеря ѝ изплува от сенките със стик за голф в ръцете. Той падна от разтворените ѝ пръсти, тупна на пода и отскочи към краката на Барбара. Трейси се хвърли в ръцете на майка си, хълцайки неудържимо.

— Боже мой — проплака Барбара, вкопчена в дъщеря си. — Какво става? Какво се е случило? Добре ли си?

— Толкова се изплаших. — Трейси се тресеше толкова силно, че едва изричаше думите.

— От какво? Какво става?

— Бях в кухнята да си взема нещо за ядене и изведнъж чух шум, обърнах се и видях на прозореца някакво лице.

Барбара хукна към кухненския прозорец, взря се в тъмнината, но не видя нищо.

— Лице? Чие лице?

— На мъж. Не съм сигурна. Стана толкова бързо. Така се изплаших.

Тони, стреснато си помисли Барбара. Трябва да е бил той. Кой друг? Не му стигаше, дето продължава да тормози Крис, трябваше да тероризира и беззащитни млади момичета също.

— Горкичкото ми дете. — Не трябваше изобщо да излиза. Не трябваше да оставя Трейси сама. Като си помислиш само — докато тя се е мятала в екстаз, дъщеря ѝ е умирала от страх. Проклет да бъде този Тони Маларек! Вовеки проклет!

— Намерих един от старите стикове за голф на татко в дъното на гардероба. Помислих си, че бих могла да го използвам да се защитя, нали разбираш, ако се наложи. Предполагам, че трябваше да повикам полиция, но не се сетих. Просто бях много уплашена. — Сега Трейси бърбореше непрестанно, очите ѝ бързо се стрелкаха, сякаш се опитваха да догонят думите ѝ. — После изведнъж стана много тихо и след малко аз се качих горе. Предполагам, че съм заспала. Не зная. Внезапно чух вратата, грабнах стика и хукнах към стълбите. Не мислех ясно. Забравих, че може би ти се връщаш от срещата си.

— О, миличка, толкова съжалявам, че излязох.

— Не си виновна ти.

Дали въображението на дъщеря ѝ не ѝ бе изиграло шега или наистина някой бе надничал отвън?

— Утре ще си остана вкъщи.

— Не, не ставай глупава. Всичко е наред.

— Ще си остана вкъщи — повтори Барбара и силно притисна Трейси. Поведе я нагоре по стълбите. — Ще си направим пуканки и ще гледаме Ричард Гиър и Дебра Уингър в оня страхотен филм. Как ти звучи?

— Чудесно — с благодарен смях отговори Трейси.

Те се изкачиха.

— Искаш ли да спиш при мен тази нощ? — попита Барбара и Трейси енергично кимна. Напоследък Барбара бе настояла Трейси пак да спи в собственото си легло.

— Като в доброто старо време. — Трейси отметна завивките на леглото на майка си и се мушна под тях.

Минути по-късно Барбара легна до нея. Сутринта щеше да се обади в полицията и да съобщи за скитници. Хауърд щеше да я разбере за вечерта. Трябваше. Просто нямаше да може да го понесе, ако нещо се случеше с Трейси.

— Имало едно време едно малко момиченце — започна Барбара с тих напевен глас, обхвана Трейси с ръце и приглади косата ѝ. — То имало малка къдрица, точно по средата на челото си.

— И когато била добра — продължи Трейси, — тя била много, много добра.

— А когато била лоша…

— Тя била наистина лошо момиче! — в един глас изрекоха майката и дъщерята.

22.

— В началото си мислех, че е чудесна — говореше на притихналата зала Питър Басет. — Може би работата ѝ не беше на нивото на професионалните стандарти, но тя бе интелигентна, ентусиазирана, пълна с идеи и аз си помислих, че ще се научи. Освен това, очевидно бе, че си пада по мен. Предполагам, че съм се почувствал поласкан. Вижте, зная, че бе глупаво. Не се гордея с това, което съм направил — аз съм женен мъж. Но инициаторът бе Сюзан, не аз.

Сюзан прочисти гърло, втренчи се в скута си и пак си прочисти гърлото. О, боже, помисли си тя и погледна за помощ към Вики. Но Вики само се усмихна с онази нейна малка полуусмивка, която изобрази още щом започна прослушването, и не каза нищо.

Трябваше ли да си дава този дяволски вид, че се чувства напълно удобно, зачуди се Сюзан. Макар че защо да не се чувства удобно? Тя бе в свои води. На Вики ѝ харесваше, че се намираха в голямата заседателна зала на най-голямата юридическа фирма в Синсинати, заобиколени от скъпи картини и великолепни гледки. Тежката дъбова маса, около която бяха насядали, заемаше почти всичките дванайсет метра на стаята, а шестнайсетте стола с високи облегалки в есенни цветове вероятно струваха повече, отколкото бе струвало на Сюзан да обзаведе цялата си къща. Съпругът ѝ, видимо вдълбоченият Джереми Латимър, бе заобиколен от трима високоплатени, безупречно облечени адвокати със сериозни изражения и всички очакваха да видят какво ще направи Вики.

Какво правеха тук? Как бе допуснала да се стигне толкова надалеч?

— Ще съдим копелето! — заяви Вики, когато Сюзан я запозна с цялата истина за случилото се между нея и Питър Басет.

— Какво!

— Нарича се сексуален тормоз и ако това не е идеален пример за подобно нещо, не зная какво друго е.

— Не можем да го съдим — бе възразила Сюзан.

— Защо не?

— Ами, като начало, това означава да съдиш собствения си съпруг. Списанието е негово.

— И какво от това?

— Такова, че то е наречено на твое име. Тук няма ли малък конфликт на интересите?

— Не и ако ми повериш да защитавам твоите интереси.

— Моите интереси не са ли противоположни на твоите?

— Джереми и аз не сме впрегнати един за друг. Той е голямо момче. Може сам да се грижи за себе си.

— И все пак, какво ще каже, ако го зашлевиш с един съдебен процес?

— Шегуваш ли се? Той не би могъл да си купи този вид популярност и с пари. Всеки миг ще му носи наслада.

— Но…

— Но какво?

— Но аз не съм съвсем невинна. Позволих на Питър да ме целуне.

— Да, и затова ще ти дамгосат алена буква А на челото — безстрастно произнесе Вики. — Хайде, Сюзан. Ти не си използвала тази целувка, за да го шантажираш да спи с теб. Ни повече, ни по-малко, Питър Басет те е заплашил, че ще те уволни, ако не спиш с него. Не виждам да ти е оставил някакъв избор.

— Наистина ли мислиш, че имаме шансове?

— Нека веднага да изясним едно нещо. Никога няма гаранции, ако отидеш на дело. И този случай няма да е лесен да се спечели.

— Тогава защо да рискуваме?

— Защото следващата жена, която този негодник вземе да тормози, може да бъде собствената ти дъщеря — просто каза Вики.

След това не го обсъждаха повече.

Пет месеца, след като това се случи, Анита Хил повдигна обвинения срещу Кларънс Томас, те направиха сексуалния тормоз горещата новина на деня и изтикаха делото на Сюзан на първите страници на вестниците.

— Голям късмет — обяви Вики. — Ударихме джакпота.

— Късмет? — възрази Сюзан. — Как можеш да кажеш това? Нямам работа. Мъжът ми почти не ми говори. Няма случай да отворя вестник и да не видя голямото си дебело лице на снимка. Никое жури няма да повярва, че не аз съм се натискала на Питър.

— Мисля, че си красива на снимката. Освен това, вярвай ми. Този случай никога няма да влезе в съда.

— Благодаря ви, господин Басет — каза адвокатът му. — Госпожо Латимър, сигурен съм, че имате някои въпроси към моя клиент.

В отговор Вики бръкна в куфарчето си, извади оттам малък черен предмет и внимателно, но демонстративно го постави по средата на дългата маса. Натисна един бутон на миниатюрния касетофон, облегна се назад в стола си и се усмихна на Сюзан.

Сюзан затаи дъх и зачака да чуе звука от отваряне и затваряне на далечна врата.

— Добре, добре, я да видим какво имаме тук — произнесе мъжки глас.

Всички в стаята се обърнаха към Питър Басет.

— Какво, по дяволите, е това? — гневно попита той.

— Завърших статията за лечението чрез замяна на хормони — Сюзан движеше устни заедно с гласа си на лентата. — Зная, че нямате търпение да я видите.

— Що за игрички си играем тук, господин съветник? — попита най-старшият от тримата адвокати на Джереми Латимър и незабавно скочи на крака.

— Седни си на мястото, Остин — твърдо каза Джереми и солидният мъж, по-възрастен от него, тутакси направи каквото му бе казано.

— Възразявам на това — заяви най-младият адвокат, ръцете му се размахваха в няколко посоки едновременно, сякаш не бе съвсем сигурен точно на какво възразява.

— Спести ни театралностите, Том — сухо го скастри Джереми. — Не се намираме в съда. Нека чуем проклетото нещо.

Всички погледи бързо се върнаха на малкия касетофон и се вторачиха в него, като че ли бе голям телевизионен екран.

— Какво ще кажеш да разгледаме това в заседателната зала — произнесе безплътният глас на Питър Басет. Спокойният му баритон изпълни стаята и привлече всички слушатели. — Това не те притеснява, нали?

— Ти си била с жици? — драматично попита Питър с глас, преизпълнен с възмущение.

Сюзан не му обърна внимание и погледна към Вики.

Вики се засмя. Идеята бе моя, говореше усмивката ѝ.

— Това законно ли е? — попита той.

— Млъкни, Питър — каза Джереми Латимър.

Питър Басет потъна в стола си и затвори очи. В този момент в стаята се възцари тишина, тежка като черен дим.

И тогава:

— Не желая никакви проблеми, Питър. Моля те, би ли могъл просто да ме оставиш да си върша работата?

— Точно в този момент работата ти е подложена на голям риск. — Думите, изплюти от касетофона, сякаш изпръскаха всички, които слушаха, като отрова от зъбите на кобра. — Надявах се, че ще се вразумиш. Аз те харесвам, Сюзан. Много те харесвам. Мислех, че и ти ме харесваш. Мислех си също, че ти харесва да работиш тук.

— Мисля, че ще намериш статията за повече от задоволителна.

— Аз пък мисля, че ще я намеря за твърде незадоволителна.

— Ако поне я погледнеш…

— Убеди ме да го направя.

— Какво?

— Убеди ме да я погледна.

— Питър, моля те. Не може ли просто да прекратим това, преди да е станало твърде късно?

— Да не си мислиш, че можеш просто да ми се фръцкаш тук, да въртиш този великолепен задник пред мен и аз да не реагирам по начина, по който всеки американец с гореща кръв би реагирал, начин, който и на самата теб ти харесва?

— Искрено съжалявам, ако с нещо съм ти създала погрешни впечатления — каза Сюзан с глас, пълен със сълзи.

— Много повече ще съжаляваш, като се наредиш на опашката за безработни.

— Сериозно ли говориш? — попита след известно мълчание Сюзан. — Наистина ли ще ме уволниш, ако не легна с теб?

— Ще лежиш, на каквото си постелиш — многозначително произнесе Питър Басет.

Сюзан си спомни как той вдигна ръце, сякаш се предава, сякаш казва: следващият ход е твой.

— Моля те, не прави това — умоляващо произнесе тя за последен път.

— Считай го за направено. Уволнена си, госпожо Норман. Ще повикам охраната да те съпроводи до изхода.

Вики се наведе и изключи касетофона. Тишината се просмука в стаята като отровен газ, толкова наситена, че заплашваше да експлодира с първата произнесена дума.

— Някой иска ли да прослуша лентата отново? — със сладък глас попита Вики, но все пак успя да не прозвучи самодоволно.

— Благодаря. Мисля, че чутото бе напълно достатъчно. — Разгромът се примесваше с трудно прикривана гордост, докато Джереми Латимър се мъчеше да не се усмихне на жена си. — Приемете искрените ми извинения, госпожо Норман — започна той и кимна по посока на Сюзан, — за мъките и неудобствата, които очевидно сте понесли.

Сюзан кимна с благодарност, устните ѝ трепереха, а очите ѝ се изпълниха със сълзи.

— Защо не направим малка почивка — предложи той, когато Вики прибра обратно касетофона в куфарчето си. — Да се срещнем пак тук в, да кажем, три часа? — Джереми огледа залата. Всички глави около масата закимаха нагоре-надолу подобно на ония животинки играчки, които хората слагат на задното стъкло на колите си. — Това ще даде време на мен и колегите ми да постигнем някакво споразумение, което се надявам да удовлетвори всички ни.

Вики тутакси скочи на крака.

— На мен ми звучи добре.

Сюзан усети как я дърпат за лакътя, изправи се несигурно, главата ѝ неочаквано се замая. Нима този кошмар най-накрая свърши? Можеше ли вече да се върне на работа и да си продължи живота? Наистина ли всичко приключи? Тя се хвана за масата. Мили боже, нима щеше да припадне?

— Определено умирам от глад — каза Вики, докато насочваше Сюзан към коридора, а тежката дъбова врата се затваряше зад тях.

— Чувствам се малко замаяна — прошепна Сюзан и тежко се облегна на отсрещната стена.

— Малко шампанско ще свърши работа. — Вики се изсмя с кратък енергичен изблик, като кучешки лай.

— Шампанско?

— Шампанско — повтори Вики и пак излая, после помъкна Сюзан надолу по дългия коридор. — Ние победихме, скъпа. Време е да празнуваме.

— Добре, колко човека ще дойдат?

Сюзан спря за миг да рови в кухненските чекмеджета, където търсеше свещи, изгорели по-малко от две трети, и взе да брои на глас хората, поканени на вечеря:

— Чакай да видим. Ти, аз, Ариел, Барбара и Трейси, Вики и Кирстен, Крис…

— Монтана?

— Монтана имаше други ангажименти. — Очевидно Монтана ѝ бе затворила телефона в момента, в който чу гласа ѝ.

— Как стана така, че татко няма да вечеря с нас? — попита Уитни.

— Твърде много жени — отговори Сюзан с надежда, че лъжата ще задоволи дъщеря ѝ, която бе доста умна за своите почти тринайсет години. Уитни бе висока и слаба, и с всеки изминал ден ставаше все по-красива. Имаше очите на баба си, осъзна Сюзан и собствените ѝ очи незабавно се изпълниха със сълзи. Тя се обърна, престори се, че е погълната от търсенето на неизползвани свещи.

— Да не сте се скарали с татко?

— Не. Разбира се, че не.

— Тогава защо не си говорите вече?

— Говорим си — неуверено възрази Сюзан, но изглежда дори и солидното споразумение, което бе постигнала, не бе достатъчно да компенсира наранените чувства и его на Оуен. Тя потръпна като се сети за онази ужасна сцена, когато най-накрая му призна цялата истина за случилото се.

— Ти си го целунала? — бе попитал Оуен, а лицето му изобразяваше смесица от болка и объркване.

Позволих му да ме целуне, едва не го поправи тя. Не го спрях. Но не каза нищо, понеже нищо от това не бе цялата истина.

— Да — бе всичко, което отговори и видя как болката се затаи дълбоко в очите на мъжа ѝ. — Глупаво беше, зная. Не означаваше нищо за мен. — Наистина ли бе казала това?

— Какво става, Сюзан? — простичко бе попитал той в отговор. — Променили ли са се правилата?

— Разбира се, че не — увери го тогава тя, твърдеше, че я била обхванала временна невменяемост, кълнеше се, че подобно нещо никога повече няма да се случи и отново, и отново му повтаряше колко много го обича, колко високо цени техния брак. Молеше го за прошка. Най-накрая, след хиляди молби, след много сълзи и от двете страни, той каза, че разбира, но Сюзан виждаше, че не е вярно.

Уитни беше права, осъзна сега Сюзан. През последните няколко месеца разговорите със съпруга ѝ ставаха все по-кратки и официални, докато стигнаха границата с нищото. Вече почти не можеше да го гледа в очите, толкова ясно се отразяваше в тях предателството ѝ.

Не че го обвиняваше. Той имаше всичкото право да се чувства наранен и обиден. Вестниците надминаха себе си с новината, че Вики съди собствения си съпруг за сексуален тормоз. Ако не бяха се споразумели, ако действително бяха отишли в съда, ако всички сензационни подробности излезеха наяве… Сюзан потръпна. Оуен може и да проявяваше разбиране и подкрепа, но той също така бе и твърде горд. И много разочарован.

Тя го бе измамила.

Вики ѝ каза да му даде време. Оуен я обичаше; в края на краищата щеше да му мине.

Разбира се, но какво знаеше Вики? Нима не беше я уверила, че ще се върне на работа? „Съжалявам, Сюзан, но ти нали не очакваше да те наемат отново, след като си ги съдила? Искам да кажа, че за тях ти, как да кажа, създаваш проблеми“ — бе добавила с многозначителна усмивка.

Предполагам, че е така, даде си сметка Сюзан и поклати глава в удивление. С един бърз поглед огледа стаята: кръгла орехова маса стоеше под модерен полилей от месинг и стъкло. Тя бе обградена от осем виненочервени стола с високи облегалки; до две от млечнобелите стени стояха два еднакви скрина; камина, никога неизползвана, независимо от добрите намерения и уверения на Оуен; набраните завеси с цвят на слонова кост бяха дръпнати и хванати с големи панделки от двете страни на обширния прозорец, гледащ към улицата, сякаш бяха рамка на дърветата, загубили вече почти всичките си листа, запазили само малко червени, оранжеви и жълти, а предишната им пищност бе повехнала или опадала на земята. Сюзан отново си помисли за майка си, която лежеше бледа и прекомерно отслабнала под грубите избелели болнични чаршафи и с живота я свързваха само системата от тръбички и едната воля за живот.

Тя грабна две тъмночервени свещи, от които бяха останали само къси угарки, и ги забучи в чифт елегантни свещници. После подреди хубавите си кристални чаши на масата, а Уитни донесе приборите. Не искаше да мисли нито за майка си, нито за Оуен, нито за трудностите около намирането на нова работа. Слава богу, Питър Басет бе в още по-лошо положение. Той не само бе уволнен по най-бързата процедура и публично унизен, но и жена му го напусна, заедно с трудните им тийнейджъри и семейното куче.

— Мислиш ли, че трябва да се преоблека?

— За какво? Хубава си така.

— Толкова си мила.

— Кой е толкова мил? — Гласът бе мрачен, някак заплашителен, също като петнайсетгодишното момиче, на което принадлежеше. Ариел бе облечена изцяло в черно, какъвто бе обичаят ѝ напоследък, в несресаната ѝ коса наскоро бяха нанесени тъмночервени кичури, устните ѝ приличаха на кървава рана. — Възможно ли е да става дума за извънземното?

— Не започвай пак — предупреди я Сюзан.

Ариел хвърли свиреп поглед на току-що приготвената за вечеря маса, сякаш тя нарочно бе предназначена да я дразни.

— Какво става тук?

— Малко женско парти — обясни Сюзан. — Казах ти за него миналата седмица. Крис, Вики, Кирстен, Барбара, Трейси…

— За отпразнуване на твоята победа ли? — Гласът на Ариел потрепери от раздразнение. Вече многократно се бе оплакала на майка си, че нейният процес я е превърнал в посмешището на класа.

— Не, всъщност не. Просто мина доста време, откакто сме се събирали всички заедно и си помислих, че…

Ариел направи такава физиономия, сякаш някой се бе оригнал.

— Мен не ме брой.

— Какво?

— Няма начин да вечерям с Трейси Ейзингер — подигравателно изрече Ариел.

— Че какво ѝ е на Трейси? Тя е чудесно момиче.

— Тя е откачалка.

— Не е откачалка.

— Просто ей така си седи с тъпата си усмивка през цялото време.

— И от кога е откачено да се усмихваш?

— Прилича на някоя от ония восъчни кукли на Мадам Трюсо.

— Тюсо — поправи я Сюзан.

— Какво?

— Тюсо, не Трюсо2. Трюсо е нещо, което си носиш, когато се жениш.

— Зная какво е трюсо — изстреля Ариел, а бледите ѝ бузи почервеняха от ярост.

— Барбара среща ли се все още с онзи човек? — прекъсна ги Уитни.

— Хауърд Кърбъл — каза Сюзан, благодарна за нарочната намеса на дъщеря ѝ. — Да, срещат се.

— Мислиш ли, че ще се оженят?

— Възможно е.

— И тогава тя може да си има едно Тюсо — безстрастно заяви Уитни.

Сюзан се разсмя.

— На мен ли се смееш? — обвинително попита Ариел.

— Не, разбира се, че не — отговори Сюзан, уморена, преди още вечерта да е започнала. Ариел постепенно я бе накарала да се чувства така. — Това бе просто майтап.

— Самата Уитни е един майтап.

— Достатъчно.

— Тя и Трейси би трябвало да са сестри.

— Казах достатъчно.

— Трейси наистина е малко откачена, мамо. — Изненадващо, но този път гласът бе на Уитни.

— Какво?

Уитни сви рамене.

— Как става така, че на нея не ѝ крещиш като ти казва такива неща? — поиска да знае Ариел.

— И на теб не ти крещях.

— Винаги ми крещиш.

— Никога не ти… — Не хапи. Не хапи. Не хапи. — Нека просто да оставим това. Става ли?

— Добре — каза Ариел. — Понеже излизам.

Усмивката на Сюзан мигом угасна.

— Какво искаш да кажеш с това, че излизаш?

— Имам си други планове.

— Какви по-точно?

— От типа „не е твоя работа“.

Сюзан няколко пъти си пое дълбоко дъх и мълком преброи до десет поне дванайсет пъти, преди да отговори.

— Никъде няма да ходиш, млада госпожице. А сега, защо не ни помогнеш с подреждането на масата?

В отговор Ариел излезе в коридора, отвори вратата на гардероба и започна да си облича палтото.

Сюзан незабавно се озова до нея.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Казах ти, че излизам.

— А аз ти казах, че оставаш.

Ариел поклати глава и напъха ръце в ръкавите на старото черно палто, което бе взела от някакви дарения.

— Тогава си имаме проблем.

Сюзан набързо предприе друг подход:

— Виж, Ариел, просто го направи заради мен тази нощ, а? Наистина с нетърпение очаквах всички да се съберем заедно. Сигурна съм, че би могла да понесеш Трейси за една нощ.

— Не — твърдо заяви Ариел.

— Хайде, скъпа. Толкова неразумно ли е това, за което те моля?

— Да. — Ариел отвори входната врата. Вътре нахлу вихър студен нощен въздух.

— Остави я да върви — провикна се от трапезарията Уитни. — Ако не е тук, може и наистина да си прекараме добре.

Има нещо вярно, даде си сметка Сюзан и отстъпи назад. Защо толкова настояваше Ариел да си остане вкъщи? За да ѝ се мръщи цяла вечер? Да обижда сестра си и да не обръща внимание на гостите? Да насажда мрачното си настроение на цялата маса като заразна кашлица? Остави я, повтори си наум тя. Остави я да си върви. Сюзан отстъпи назад в коридора, а Ариел излезе и затвори вратата след себе си.

— Така е по-добре. — Уитни се усмихна на майка си и махна към масата за вечеря. — Изглежда много добре, а?

— Чудесно изглежда. Благодаря ти, скъпа. Не зная какво бих правила без теб.

Изведнъж входната врата с трясък се отвори и Ариел нахлу обратно в къщата, с изкривено от ярост лице.

— Какво искаш да кажеш, че ако не съм тук, може наистина да си прекарате добре!

Сюзан би се засмяла, ако от изражението на Ариел не бе ясно, че е дяволски сериозна. Уитни превъртя очи и не каза нищо.

— Не ми връткай очи, кучко! — изкрещя Ариел.

— Престани, Ариел — предупреди я Сюзан. — Веднага престани.

— Не ѝ обръщай внимание, мамо. — Уитни обърна гръб на обзетата от ярост Ариел.

— Не ми се измъквай, идиотка такава! — Без всякакво предупреждение Ариел се спусна към наредената маса, сграбчи една от хубавите кристални чаши на Сюзан и я вдигна във въздуха.

— Ариел, моментално остави това на мястото му — надигна глас Сюзан, но чашата вече бе излетяла от ръката на Ариел и летеше към Уитни. — Уитни, внимавай! — изпищя Сюзан, когато чашата мина на косъм от главата на Уитни и се разби в стената, разпръсквайки се на хиляди малки парченца.

— Съжалявам — тутакси каза Ариел, а на лицето ѝ бе изписан ужасът от това, което бе направила. — Нямах намерение да я хвърлям. Излетя, преди да мога да я спра.

— Махай се от тук — изръмжа Сюзан с толкова нисък глас, че сама едва го разпозна. Как можеха нещата тъй бързо да отидат толкова на зле? Преди една минута всичко бе спокойно. А сега навсякъде по пода на трапезарията бе разпръснато строшено стъкло. Уитни вече лазеше по колене и се опитваше да събере парчетата. Сюзан можеше да види сълзите, стичащи се по бузите на детето, въпреки че то се опитваше да ги прикрие. — Махай се от тук — повтори тя.

— Мислех, че искаш да остана тук тази вечер — възрази Ариел.

— Промених си мнението. Махай се.

— Къде да отида? — извика Ариел.

— Не ме интересува — отговори Сюзан и в този момент това бе самата истина.

— За всичко си виновна ти — изкрещя на сестра си Ариел.

— Още една дума от тази твоя отвратителна уста — бавно произнесе Сюзан — и ще извикам полицията, и ще ги накарам да те арестуват за тормоз.

Ариел невярващо се втренчи в майка си.

— Защо не го наречеш сексуален тормоз? — процеди тя. — Не беше ли това по твоята специалност?

— Пръждосвай се по дяволите. Веднага.

Ариел се спусна навън от стаята, по коридора, крещейки ядосано. Отвори входната врата и я затръшна след себе си. Няколко секунди бяха нужни на Сюзан да осъзнае думите ѝ и да си ги повтори, след като Ариел излезе. „Ще съжаляваш“ — повтаряше дъщеря ѝ. — „Ще съжаляваш. Ще съжаляваш. Ще съжаляваш.“

23.

— Съжалявам, госпожо Хелъндейл, в кой ден от следващата седмица казахте, че бихте искали да доведете Чарли да го види доктор Маркус?

Крис видя как раменете на Емили Хелъндейл се повдигат и спускат в явно раздразнение.

— Казах, че по принцип ми е удобно в сряда следобед. — Тя гушна Чарли, миниатюрен бял пудел, в реверите на черното си боброво палто, дълго до прасците. Тонът ѝ подсказваше колко ѝ е неприятно, че се налага да повтаря. На четирийсет и няколко, Емили Хелъндейл имаше импозантно присъствие, висока и пълна, с къса тъмна коса и маслинен тен, издължени скули и нетърпимост към всякаква некомпетентност.

Мрази ме, помисли си Крис и докато вписваше името на Чарли в календара на доктор Маркус, реши, че чувството е взаимно.

— Ето — един часа в четвъртък, деветнайсти март 1992 година. — Разтреперана, Крис надраска информацията на едно картонче, опитвайки се да не обръща внимание на непрестанното звънене на телефона зад нея и подаде картончето на Емили Хелъндейл, която я гледаше така, сякаш бе пълен идиот.

— Сряда — поправи я Емили Хелъндейл с равен глас, подсказващ, че Крис не си струва повече усилията да се ядосва.

— Извинете. Вие наистина казахте сряда, нали?

— Три пъти.

— Да, много съжалявам.

Телефонът продължаваше да звъни. Крис се взря в него и втъкна зад ушите си няколко отпуснати краища на дългата си до раменете коса.

— Не мислите ли, че трябва да го вдигнете?

— Не. — Крис се насили да се усмихне и да не се разпищи. За коя се мислеше тази жена, че да ѝ казва какво да прави?

— Не съм сигурна, че одобрявам тона ви — заяви Емили Хелъндейл.

— Съжалявам — побърза да се извини Крис.

— Може би трябва да поговоря с доктора относно хората, които е наел на работа.

— Може би трябва да го направите — съгласи се Крис и попълни друго картонче, после го затръшна на бюрото, без да вдигне очи. — Сряда. Осемнайсти март, 1992 година. Един часа. Приятен ден.

Емили Хелъндейл остана неподвижна до бюрото за няколко минути, сякаш премисляше възможностите си, после пъхна картончето в голямата си черна крокодилска чанта.

— Не забравяйте да промените датата в календара на доктора — хладно ѝ напомни тя, докато се отправяше към вратата, а малкото кученце до шията ѝ излая за довиждане.

— Няма ли някой да вдигне проклетия телефон? — и без това грубият глас на доктора изрева от една от задните стаи.

Крис кимна и си помисли, че с всеки изминал ден докторът започваше да звучи все повече като пациентите си. Не направи никакво движение да вдигне телефона. Какъв смисъл имаше? Вече знаеше кой е на другия край на жицата.

— Вдигни проклетия телефон. Вдигни проклетия телефон — достигна вик от средата на тясната чакалня.

— Тихо, Лидия. — Крис изшътка на величествения папагал, кацнал отгоре на клетката си. Лидия бе талисмана на кабинета, заядлив папагал, докаран тук за преглед преди шест месеца и оттогава изоставен.

— Тихо — повтори папагалът. — Тихо, Лидия. — Голямата птица взе да крачи напред-назад по клетката си, клатейки глава нагоре-надолу в неуловим ритъм.

— Какво прави? — попита едно малко момиченце откъм редицата черни кожени столове край стената. Бе на около осем години, с чип нос, покрит с лунички. То седеше и полюшваше в скута си малко сиво котенце. На детското му личице бе изписана загриженост като у възрастен. Майка му седеше до него, с глава, отпусната на бледорозовата стена, със затворени очи, под картина на лудуващ делфин.

— Просто малко се упражнява — каза Крис на червенокосото дете и се опита да прогони образа на Монтана на същата възраст.

Детето незабавно скочи на крака и отиде до клетката.

— Внимавай, понякога хапе — предупреди я Крис.

Момичето тутакси направи крачка назад, бледозелените му очи се разшириха като палачинки, то протегна ръце напред да предпази от беда котенцето си.

— Дали ще ухапе Флафи?

Би изяла Флафи на закуска, помисли си Крис, но не каза нищо, удивена в каква ранна възраст се задействаше покровителственият инстинкт, колко естествено ставаше това. Пак се опита да не мисли за Монтана, но както обикновено, дъщеря ѝ бе навсякъде, образът ѝ изпълваше всеки празен стол, сянката ѝ падаше на прозорците като тежка завеса, очите ѝ поглъщаха светлината от улицата, устните ѝ изсмукваха въздуха в стаята като вода през сламка. Крис се почувства замаяна и слаба, почти не можеше да диша.

— Телефонът! — отново излая доктор Маркус.

— Телефонът — повтори Лидия и тръсна глава назидателно. — Телефонът. Вдигни проклетия телефон.

Крис затвори очи, опитвайки се да не вижда дъщеря си, пое дълбоко въздух и почувства как той прониква в дробовете ѝ като режещ нож. После вдигна слушалката и пак я постави на мястото ѝ, без да я доближи до ухото си.

— Защо постъпихте така? — попита момиченцето и очите ѝ се разшириха още повече, заеха цялото ѝ лице.

— Беше грешка.

— Откъде знаете?

Крис се засмя и не каза нищо. Какво можеше да каже?

— Дали ще отнеме още много време? — попита майката на момичето, а очите ѝ все още си оставаха затворени.

— Надявам се, че не. — Телефонът отново започна настойчиво да звъни. — Тази сутрин докторът имаше спешен случай — продължи по-силно тя, за да заглуши звъна. — Едно куче, блъснато от кола. Това измести всичко останало. Съжалявам — извини се тя на другите двама души в чакалнята — един възстар мъж, който държеше на рамото си като бебе треперещата си немска овчарка и възрастна жена с бяла къдрава коса, която пееше тихичко на въздебелата си персийска котка. Никой от двамата не изглеждаше да е обърнал особено внимание. Вероятно бяха свикнали да чакат. Доктор Маркус имаше процъфтяваща, вечно натоварена практика. Вероятно това бе причината ветеринарят с вид на момче да я наеме, въпреки липсата ѝ на опит.

Крис имаше късмет да си намери тази работа и отчаяно желаеше да я задържи. Какво си бе помислила преди малко? Ако не внимаваше, щяха да я уволнят. Щеше да се наложи да се обади на Емили Хелъндейл по-късно и да се извини за грубостта си. Не можеше да си позволи да бъде толкова разсеяна. Не можеше да подскача всеки път, щом телефонът звъннеше. Нито пък да отказва да го вдига. Пресегна се за него, но се поколеба. Моля те, нека да не е като последния път, помоли се тя, както правеше всяка сутрин, когато напускаше малкия си апартамент в приземието, за да отиде на работа. Моля те, не позволявай на Тони да ме намери. Моля те, накарай го да ме остави на мира.

Но той, разбира се, всеки път я намираше. И тя знаеше, че никога няма да я остави на мира. Без значение колко пъти се местеше — четири пъти само през последните шест месеца. Няма значение колко пъти си сменяше телефонния номер — поне шест пъти. Той въпреки всичко я откриваше, преследваше я, тормозеше я на работа и вкъщи, до такава степен, че Крис не можеше да спи, не можеше да се съсредоточи, не можеше да се справи и с най-леките задачи и в крайна сметка отчаяните ѝ работодатели нямаха друг избор, освен да я отпратят. „Съжаляваме“ — казваха ѝ те, достигнали предела на проявеното разбиране, с изчерпано търпение. — „Знаем, че вината не е твоя. Но имаме работа да вършим.“ Първата ѝ работа бе на сервитьорка в закусвалня в стил „петдесетте“. Тони откри къде работи и започна да я следи до ресторанта и обратно, седеше кротко на някоя маса в ъгъла по време на дежурствата ѝ, наблюдаваше всяко нейно движение с онази своя навъсена усмивка, онази ужасно изкривена гримаса, която казваше, че има големи планове за нея по-късно, докато накрая тя вече едва ходеше от маса на маса, спъваше се и вечно нещо разливаше.

След три месеца я уволниха.

(„Съжаляваме. Знаем, че вината не е твоя…“)

След това Барбара предложи Крис да започне работа в някоя висока сграда с охрана на входа. Накрая тя си намери такава работа, рецепционистка в рекламна агенция на дванайсетия етаж в една четиринайсететажна сграда с двайсет и четиричасова охрана, но я освободиха след четири месеца, понеже Тони започна да бомбардира офиса с безсмислени телефонни обаждания. („… но имаме работа да вършим.“)

Крис си издейства ограничителна заповед срещу Тони. Тя нямаше ефект. Нито пък втората, която му размаха в лицето, когато една вечер я преследваше до дома ѝ след работа. Ограничителните заповеди не си струваха и хартията, на която бяха написани, каза ѝ той. Куршумите бяха по-силни от хартията; юмруците имаха повече тежест от юридическите постановления. Ако ограничителните заповеди изобщо имаха някакъв ефект върху Тони, той бе да го ядосат още повече и да го подтикнат повече от всякога да превърне живота ѝ в ад.

— Може да се наложи да го застреляш — просто каза Вики и Крис потърси по лицето ѝ знак, че се шегува, но не откри такъв. — Не се безпокой — утеши я Вики. — Аз ще те защитавам. Няма да останеш и един ден в затвора. Обещавам ти.

Това ли бе решението, мислеше си сега Вики и се зачуди дали би могла да го направи. Той ми отне всичко: моите деца, моя дом, моето спокойствие. Но и това не му бе достатъчно. Никога нямаше да бъде. Ще танцувам на гроба ти, бе ѝ казал веднъж. Ще танцувам на гроба ти, казваше ѝ сега телефонът.

— Няма ли да вдигнете телефона? — попита момиченцето.

— Вдигни телефона — повтори на глас Лидия. — Вдигни телефона. Вдигни проклетия телефон.

— За бога, Крис. Какво става тук? — попита доктор Маркус, който се подаде от вътрешния кабинет и се приближи зад нея. Грабна телефона от поставката му и пое дълбоко дъх. — Ветеринарна служба „Мариемонт“ — измърмори той.

— Слава богу. — Крис чу някаква жена да възкликва. — От половин час звъня. Постоянно прекъсваше.

— Имаме проблеми с телефоните — бързо отговори доктор Маркус и малките му копойски очички ѝ хвърлиха озадачен поглед. — Какво мога да направя за вас?

Крис потъна в стола си, отправи празен поглед към прозореца и се заслуша в успокояващия глас на доктора, който взе молива от ръката ѝ и записа името на жената в календара си. Колко ли време ѝ оставаше, преди да загуби и тази работа?

— Да, госпожо Нюман, съгласен съм, че е обезпокоително. Доведете Снагълс около четири часа и ще се опитаме да ви вмъкнем в графика. И още веднъж съжалявам за трудностите с телефона. — Доктор Маркус отново погледна въпросително към Крис. — Има ли някакъв проблем — меко попита той.

— Проблем? — изкрещя от върха на клетката си Лидия.

— Не, докторе. Съжалявам. Няма никакви проблеми — отговори Крис.

— Наред ли е телефонът?

Сякаш нарочно телефонът взе отново да звъни.

— Вдигни телефона — ясно заповяда Лидия. — Вдигни проклетия телефон.

Крис усети всички погледи обърнати към нея, докато вдигаше телефона.

— Ветеринарна служба „Мариемонт“ — със стържещ глас произнесе тя.

— Здравей, курво — каза познатият глас.

Крис пребледня и изпусна телефона на бюрото.

Доктор Маркус бързо го вдигна и поднесе до ухото си.

— Ало? Тук е доктор Маркус. Мога ли да ви помогна? — Настъпи секунда тишина. — Разбира се. Тук преглеждаме всякакви кучета. Кога бихте искали да дойдете? — Докторът нетърпеливо прерови страниците на календара си. — Следващият вторник в десет часа е добре. Вашето име, моля?… Смит? Е, това е доста лесно.

Възможно ли бе да е чула погрешно, зачуди се Крис. Дали въображението ѝ не ѝ играеше номера? Дали не започваше да чува несъществуващи неща?

— Името на кучето?… Монтана? — повтори доктор Маркус и сърцето на Крис бе пронизано от остър спазъм. — Интересно име. Май не съм чувал такова досега. — Той затвори телефона и се взря надолу към Крис, която отново имаше проблеми с дишането. — Може ли да поговорим за минутка, моля? Извинете ни само за миг — извини се той на чакащите. — Добре ли се чувстваш? — попита я, след като я въведе в една от стаите за прегледи. За миг Крис си помисли, че ще я преслуша със стетоскопа на врата си.

Тя се облегна на високата стоманена маса за прегледи по средата на малкото помещение, без да каже нищо. Какво можеше да каже?

— Крис, какво има? Не си ли добре?

Тя забеляза загрижеността в кафявите, изпъстрени със златни точици очи на доктор Маркус и разпозна същото изражение като на мъжете, които я бяха уволнявали от предишните ѝ работи. След седмица-две загрижеността щеше да отстъпи място на практичността.

— Съжалявам. Бих искал да не ми се налагаше да правя това — чуваше го вече да казва, — но имам работа да върша.

— Може би е най-добре да си починеш през останалата част от деня. Катлийн може да поеме твоята работа. — Той кимна с квадратната си челюст към задните стаи, където неговите сестри успокояваха пациентите. — Иди си вкъщи, наспи се добре и да се надяваме, че на сутринта ще се почувстваш по-добре.

Крис поклати глава. Утре сутрин щеше да е още по-зле. Днес бе само началото. Първият нов ден на Тони от добре организираната му кампания на терор. Първият ден от остатъка на живота ѝ, помисли и почти се засмя. Тони бе сатана. Бе ѝ дал почти три месеца този път, три месеца да свикне, да се отпусне, да се почувства удобно в новото си обкръжение. Цели две седмици повече, отколкото последния път. Две седмици, през които тя постепенно спря да се стряска от сянката си, две седмици, през които бе започнала отново да се чувства като човешко същество, да усети нещо подобно на надежда за нормален живот.

И тогава — телефонът бе започнал да звъни още щом прекрачи прага на офиса тази сутрин в осем часа. „Ветеринарна служба «Мариемонт»“ — бодро бе произнесла тя. Слънцето блестеше. Оставаше една седмица до пролетта. Бе време за нов оптимизъм, за ново начало.

— Здравей, курво — дойде разтърсващият отговор.

— Може би не трябва да идвам утре — каза сега Крис, изтиквайки неохотно думите от устата си, с очи, пълни със сълзи. Тя обичаше работата си, обожаваше животните. Бе започнала да си мисли дори да спести достатъчно пари и да се върне в училище, за да се изучи за помощник-ветеринар.

Кого заблуждаваше, горчиво си помисли Крис. Беше почти на четирийсет. За нея бе твърде късно да се връща в училище, твърде късно да стане нещо друго, освен това, което си беше, а то бе едно нищо. Нима Тони не ѝ бе повтарял тъкмо това в продължение на години?

— Мислиш, че се разболяваш ли? — Доктор Маркус протегна ръка и провери челото ѝ за температура.

— Не съм болна — каза тя и по бузите ѝ потекоха сълзи. — Съжалявам. Не мисля, че мога да продължа да работя тук. — Помисли си, че този път би могла тя да го каже. Да спести на добрия доктор неудобството. Да му спести грижите. Така просто ускоряваше неизбежното.

— Какво има, Крис? Мога ли с нещо да ти помогна?

— Благодаря ви, доктор Маркус. Не, нищо не можете да направите. — Никой нищо не може да направи. — Моля ви, разберете ме. За всички ще бъде по-добре, ако напусна.

Крис забеляза как по озадаченото лице на доктора се мярна нерешителност. Дали да се опита да я предразположи и да открие какво не бе наред, или да остави нещата така, да приеме, че тя е една грижа в повече, да я освободи, преди да му е причинила още някакви неудобства?

— Както искаш — каза след известна пауза.

Крис тъжно се усмихна. Така бе по-добре. Щеше да си намери друга работа, да се надяваме, че щеше да си осигури още месец-два, преди Тони да я открие отново. Може би беше време да помисли дали да не се премести в друг град и там да започне нов живот.

Живот, без децата си.

Живот, без приятелките си.

Само дето тя нямаше деца. Вече не. Рауди я бе сритал последния път, когато се опита да го вземе в ръцете си. Уайът отказваше да ѝ говори и дори да я погледне. От почти две години не бе виждала Монтана.

Не, тя нямаше деца.

А приятелките ѝ бяха заети със собствения си живот. Вики бе претрупана от работа; от ден на ден тя ставаше все по-известна; Сюзан наскоро бе публикувала няколко статии в „Синсинати поуст“ и бе поканена да изнесе основния доклад на симпозиум, посветен на секса и работното място; Барбара бе заета с планове за сватба през есента.

Барбара, помисли си Крис и се усмихна през сълзи. Изтри ги и споменът за устните на Барбара върху нейните отново оживя, въпреки изминалото време. Възможно ли бе през цялото време Тони да е бил прав за нея? Някъде в изкривеното си съзнание да е попаднал на истина, за която дори тя не си даваше сметка?

Крис сви рамене. Какво значение имаше? Явно бе, че Барбара не страда от подобно объркване. След шест месеца тя щеше да се омъжи за чудесен и грижовен мъж. Каквото и просветление да бе изпитала Крис онази нощ у Барбара, то си беше само нейно. Целувката, която си бяха разменили с Барбара, бе колкото неочаквана, толкова и кратка. Но тъкмо тази целувка, повече от всичко друго, бе подпечатала съдбата на Крис. Тя си призна, че бе пресякла някаква линия; нямаше връщане назад.

Бе изненадала всички, особено Тони, но най-много себе си. В началото всички очакваха да се върне при него. Самият той се държеше разкаяно, пращаше ѝ купища цветя, често и многословно се извиняваше. Това бе само на шега, опитваше се да я убеди. Тъкмо се готвел да отвори вратата, когато тя изчезнала. Сигурен бил, че тя ще види смешното в ситуацията, че по-късно ще се смее на това. Ей, помниш ли, когато те изхвърлих навън, на вледеняващия студ, само по бельото ти на Супержена?

Но на Крис не ѝ бе смешно и тя не се върна у дома. „Никога повече няма да видиш децата си“ — бе я заплашил той и бе спазил обещанието си. Крис потръпна, щом си припомни изражението на лицето на Монтана, когато отвратена се отвърна от майка си, застанала почти гола на снега, молеща да я пуснат вътре, за да бъде тормозена още повече. Крис никога повече не искаше да види това изражение на ничие лице.

Толкова съм уморена, помисли си тя сега, борейки се с импулсивното желание да се свие на стоманената маса и да заспи. Уморена да бъде обект на презрение и подигравки, на съжаление и загриженост. Уморена от изтощеното изражение по лицата на приятелките си. Уморена да ги уверява, че е добре. Уморена да се мести от един ужасен тесен апартамент в друг. Да свиква с работа, за която знае, че не може да задържи. Уморена вечно да се озърта през рамо. Да живее в страх. Да бъде разочарована. Да бъде сама. Уморена да бъде уморена.

Какво чакаше още?

Отговорът бе толкова прост.

— По дяволите — прошепна тя, внезапно намерила отговора.

— Доктор Маркус — извика една от сестрите и Крис осъзна, че докторът все още е до нея.

— Веднага се връщам. — Доктор Маркус се поколеба, сякаш се досещаше за мислите ѝ.

— По-добре вървете — каза му Крис. — Не се тревожете за мен. Ще се оправя.

— Сигурна ли си?

— Благодаря ви за всичко.

Крис остана абсолютно неподвижна по средата на стаята в продължение на няколко секунди, след като докторът излезе, после бързо отиде при шкафовете до стената и взе да ги отваря по ред, докато не откри лекарството, което търсеше. До каква степен се различаваха приспивателните за животни от тези за хора? Сигурно цяло шишенце от едните ще е толкова смъртоносно, колкото и такова от другите. Тя пъхна в джоба си една, после още една кутийка с хапчета. Какво толкова, по дяволите? Трябваше да е сигурна. Може би в следващия си живот щеше да се преобрази в малкото като играчка пуделче на Емили Хелъндейл.

Крис се върна до бюрото да си вземе палтото и чантата и с учудване намери там Емили Хелъндейл да стои и да я чака.

— Бих искала да ви се извиня — започна Емили Хелъндейл.

— Да се извините?

— За моята грубост и нещата, които наговорих.

— Наистина, няма нужда.

— Следващата сряда съм заета — глуповато заяви Емили Хелъндейл. Мъничката главица на Чарли се показа от пазвата на разкошното ѝ черно боброво палто. — След всичката тази шумотевица, която вдигнах за това, че сте объркали дните, се оказа, че напълно съм забравила за срещата, която трябва да председателствам в сряда. Спомних си, едва когато стигнах до колата.

Крис се усмихна.

— Катлийн ще се погрижи — каза тя и се наметна с кафявото си палто, а Катлийн я замести на бюрото.

— Доктор Маркус каза, че напускаш? — попита я Катлийн, сякаш бе разбрала неправилно.

— Напускате ли? — повтори Емили Хелъндейл.

— Напускате ли? — високо повтори Лидия от върха на клетката си.

— Надявам се не заради нещо, което съм казала! — възкликна Емили с нарастващ ужас и вдигна облечената си в ръкавица ръка към гърдите. Малкият бял пудел тутакси се захвана да я ближе.

— Не — бързо каза Крис. — Повярвайте ми. Вие нямате нищо общо със случилото се.

— Какво се е случило? — попита Емили.

Телефонът започна да звъни. Катлийн го вдигна при първото позвъняване. — Ветеринарна служба „Мариемонт“.

Крис затаи дъх, усети как кръвта се стича в краката ѝ.

— Ало? Ало? Има ли някой? — Катлийн сви рамене и постави слушалката. — Вероятно е грешка.

Крис грабна чантата си.

— Трябва да вървя.

Тя бе наполовина изминала улицата, когато усети нечия длан на лакътя си.

— Какво искаш от мен? Ти спечели! Предавам се! Не можеш ли просто да ме оставиш на мира? — Завъртя се, без да е сигурна какво щеше да види най-напред — Тони, или юмрука му да размазва лицето ѝ.

Вместо това видя Емили Хелъндейл.

— О, извинете. Взех ви за някой друг.

— Същият някой, който звънеше цял следобед ли?

Крис не каза нищо, не можеше да се довери на гласа си.

— Изпуснахте тези, когато излизахте — каза ѝ Емили и извади от джоба на бобровото си палто кутийка приспивателни.

Очите на Крис се разшириха от уплаха.

— Мисля, че чаша кафе ще ви дойде добре — каза Емили.

Крис реши, че се намира по средата на нервна криза, че Емили Хелъндейл и малкият бял пудел до гушата ѝ не съществуват и че може да приеме каквото и да ѝ предлагаше този призрак.

— Ще идем у нас — каза Емили.

24.

— Би ли желала чаша кафе?

— Не, благодаря. — Сюзан се усмихна на Вики, която стоеше права до нея. Канареножълтият ѝ костюм контрастираше на прекалено розовите стени и тъмночервената найлонова дамаска на мебелите в болничната чакалня. Августовското слънце се процеждаше през венецианските щори на прозорците и хвърляше тъмни сенки, подобни на райетата на зебра, по белия линолеум на пода. Купища изненадващо нови списания стояха по малките масички, пръснати из голямото помещение. Изкуствено получен студен въздух духаше в лицата им от няколкото близки вентилационни отвора. Сюзан се чудеше как е възможно в една стая да бъде едновременно твърде горещо, твърде студено и да не достига въздух. — Не мога да ти опиша колко много значи за мен присъствието ти тук. Зная колко си заета.

— Случи се лек ден — каза Вики.

Сюзан знаеше, че тя лъже и че сигурно е отложила няколко ангажимента, за да дойде.

— Как е тя? — попита Вики.

— Не е добре.

— Какво казват лекарите?

— Че не могат да направят нищо повече и че навярно няма да изкара седмицата. — Сюзан погледна към дългия болничен коридор към стаята, където спеше майка ѝ, неузнаваема под зле стоящата ѝ руса перука, която ѝ купи Сюзан, когато косата ѝ започна да пада. Операциите в продължение на години, хемодиализата и радиацията бяха смалили горката жена до по-малко от половината ѝ тегло, бяха ѝ отнели силата, от която се нуждаеше, за да се бори с безмилостно прогресиращия рак.

Вики кимна разбиращо и взе ръката на Сюзан в своята.

— Какво мога да направя за теб?

— Ти вече го правиш.

— Искаш ли да се обадя на някого? На брат ти и сестра ти…?

— Кени лети довечера. Все още събирам нерви да се обадя на Даян.

Сюзан си представи по-големия си брат и по-малката си сестра, костенурката и заека, както веднъж шеговито ги нарече майка им. Кени бе висок, набит и муден, докато Даян бе мършава, жилава и не бе в състояние да стои мирна повече от няколко минути. Докато Кени бавно и методично се придвижваше през различните етапи на живота си, Даян, с всичката си излишна енергия, изглежда, че вечно се въртеше в кръг. Избягва всичко, помисли си Сюзан, припомняйки си как сестра ѝ бе избягала, когато тя се показа от водата, с крака, покрити с пиявици. В последвалите десетилетия тя не се бе променила много. Сестра ѝ все още бягаше и от най-малкия намек за някаква неприятност.

— Последният път, когато говорих с Даян, тя каза, че много би искала да дойде да види мама — каза Сюзан на Вики, — но съм я улучвала в наистина лош момент за нея. Май луната или нещо такова, била в погрешната планета, не си спомням.

— Защо да не се опитам аз да ѝ звънна сега? — предложи Вики.

Сюзан надраска лосанджелиския номер на сестра си на късче хартия, което намери в чантата си, подаде го на Вики и се загледа след приятелката си, която се отправи към телефонния апарат до по-отдалечената стена. Горката Вики, помисли си Сюзан. Няма представа какво я чака.

Даян бе от онези хора, които мислеха, че смъртта е заразна. Когато съпругът ѝ почина неочаквано от сърдечен удар преди пет години, Даян изхвърли не само чаршафите, но и леглото. Тя тутакси обяви къщата им в Уестууд за продан и се премести в малко бунгало в Холивуд. Нямаха деца, защото тя винаги бе таяла убеждението, че ще умре при раждането; отказваше да лети, понеже бе абсолютно сигурна, че самолетът ще катастрофира; имаше дори предубеждение относно шофирането по мостове.

— Мисля, че лекарите не очакват тя да живее толкова дълго — Сюзан чу Вики да казва тихо в телефона. — Не, разбирам това. Просто…

Сюзан си пое дълбоко дъх, насили се да стане от стола, при което кафявите ѝ памучни панталони, залепнали за найлоновата седалка, издадоха неприятен смучещ звук.

— По-добре да поговоря с нея — прошепна тя и протегна ръка за телефона. Вики може и да бе гений, що се отнася до справянето с хитри престъпници и умни прокурори, но никога не би могла да се оправи с някой като Даян.

— Знаеш, че наистина бих искала да съм там — взе да хленчи Даян веднага щом Сюзан каза „здрасти“. — Просто това е действителен лош момент за мен.

Правилно е да се каже действително, не действителен. Това е наречие, на Сюзан ѝ се искаше да извика. Но вместо това каза:

— Не остана много време.

— Не си ли леко мелодраматична?

Сюзан винаги бе мразила думата леко. Трябваше да си прехапе езика, за да не закрещи.

— Тя от месеци е така — настоя Даян.

Сюзан чу пафкането от неизменната цигара на сестра си.

— Този път е различно.

— Как можеш да си толкова сигурна?

— Защото съм тук всеки ден.

— А аз не съм, това ли искаш да кажеш? За това ли е всичко?

— Отнася се за нашата майка — бавно произнесе Сюзан, представяйки си пепелта от цигарата на Даян, как застрашително виси от филтъра, после се прекършва и пада към пода, разпръсквайки се на прах във въздуха. — Която умира.

— Ще се оправи.

— По-зле ще стане.

— Говориш на инат.

— Говориш глупости.

— Затвори — нетърпеливо заповяда Вики изотзад. — Не си хаби силите.

— Кой е това? — ядосано попита Даян. — Да не би да ти каза да ми затвориш телефона?

— Даян, трябва да вървя.

— Виж, ще видя какво мога да направя — неохотно произнесе Даян и издуха пушек в ухото на Сюзан.

— Това би било чудесно — каза Сюзан и затвори телефона.

— Не е ли очарователна? — каза Вики.

Сюзан се засмя, мислейки за по-голямата си дъщеря.

— Предполагам, че във всяко семейство има по един такъв.

— Ариел продължава ли да ти създава проблеми? — попита Вики, сякаш бе проникнала в мозъка ѝ.

Сюзан сви рамене и пак потъна в един от столовете.

— Не зная как го правеше майка ми. Тя винаги бе толкова спокойна, толкова честна. Не си спомням някога да е повишавала тон, когато е била ядосана. — Сюзан удивено поклати глава. — Толкова много се опитвам да бъда като нея.

— Просто бъди самата себе си.

— Аз вечно крещя. Не си спомням майка ми някога да ми е крещяла така, както аз крещя на Ариел.

— Това е, защото ти не си майка си, а Ариел не е ти. Това е съвсем различна динамика. Повярвай ми, обзалагам се, че майка ти доста е крещяла на Даян.

— Мислиш ли?

— Ти си чудесна майка, Сюзан. Престани да бъдеш толкова строга към себе си.

— Ариел ме мрази.

— Разбира се, че те мрази. Това ѝ е работата.

Сюзан се усмихна с благодарност и се отпусна на Вики, когато тя я прегърна.

— Толкова се радвам, че си тук.

— Аз също. — Вики я целуна по косата.

Двете жени леко се залюляха, звукът от дишането им изпълни стаята. Постепенно Сюзан долови други гласове, осъзна присъствието на други хора — една двойка, която си шепнеше в ъгъла, един мъж, който преглеждаше статията за банските костюми в „Спортс илюстрейтид“, една жена, която се опитваше да чете книга, но очите ѝ се замъгляваха от постоянния поток сълзи.

— Не съм сигурна, че ще се справя с това.

— Ще се справиш.

— Не съм готова да ѝ позволя да си отиде.

— Не мисля, че децата изобщо някога са готови да позволят това на родителите си — съгласи се Вики и в гласа ѝ прозвуча тъга, каквато Сюзан не бе чувала преди. — Знаеш ли, на мен действително ми се пие кафе. А на теб?

— Добре — отвърна Сюзан. — С двойна сметана. Без захар.

— Връщам се след няколко минути.

— Ще вляза при майка ми.

Сюзан проследи с очи Вики, докато тя изчезна от погледа ѝ, после се изправи и тръгна надолу по тихия болничен коридор. Умът ѝ отдавна бе свикнал с постоянните звуци на болницата — чуваха се звънци, колички се движеха по пода, разнасяха се съобщения по вътрешната уредба, пациенти стенеха зад полузатворени врати — така че сега почти не ги чуваше. Те се носеха покрай ушите ѝ като трамвайна свирка в далечината.

Тя стигна до вратата на полусамостоятелната стая на майка си и бавно я отвори, изпълнена с боязън от това, което можеше да види.

— Здравейте, госпожо Анджър — обърна се към побелялата жена с миловидна физиономия на леглото до това на майка ѝ и тя ѝ се усмихна в отговор, макар че очите ѝ гледаха празно като човек, който няма представа коя бе тя. — Здравей, мамо. — Сюзан потъна в един от двата стола пред леглото на майка си и бавно вдигна глава към нея, за да си даде време да се подготви за мъртвешката ѝ бледност, за кожата ѝ, толкова опъната на лицето, че сякаш щеше да се сцепи, за очите, изпълнени с болка и объркване. Но очите на майка ѝ бяха затворени, а лицето отпуснато. Дъхът на Сюзан спря, тя се ослуша дали майка ѝ диша и не долови никакъв звук.

Едва когато забеляза леко потрепване под болничните чаршафи, разбра, че майка ѝ е все още жива. За да спре треперенето, Сюзан взе ръката под завивките в своята, макар че и тя трепереше, и целуна тебеширенобледото сухо чело, при което размести прекалено русата перука, застанала на върха на главата като барета. Сюзан си представи естествената коса на майка си, как всеки кичур винаги бе на мястото си, от едно къпане до следващото и не се нуждаеше от нищо повече, освен да бъде приглаждана с гребен. Косата на майка ѝ бе едно от чудесата в детството на Сюзан, припомни си тя и се опита да намести перуката, без да безпокои жената. Облегна се назад в стола си, мъчейки се да се намести удобно.

— Кени лети тази нощ от Ню Йорк. Говорих и с Даян. Ще дойде колкото може по-скоро. Така че, горе главата. — Сюзан преглътна напиращите сълзи. — Знаеш каква е Даян, щом стане дума за болни хора.

— Даян ще идва? — попита майка ѝ, без да отвори очи и без да мърда устни.

Дали Сюзан не си бе въобразила, че е чула нещо изобщо?

— Да, мамо, в този момент се опитва да го уреди.

— Трябва да съм много зле — каза майка ѝ и устните ѝ се извиха в усмивка.

— Не, всъщност се справяш доста добре. Докторът каза, че определено забелязва подобрение.

— Сюзан. — Майка ѝ отвори очи, но не каза нищо, сякаш името на Сюзан бе изчерпало всичките ѝ сили.

— Не искам да чувам нищо негативно. Знаеш какво казват — много е важно да мислиш позитивно.

— Те не страдат от постоянни болки — бавно прошепна майка ѝ.

— Боли ли те сега, мамо? Искаш ли да ти намеря нещо за това?

Майка ѝ бавно кимна. Сюзан незабавно позвъни на сестрата.

— Ще ти намерим нещо, мамо.

Няколко дълги минути по-късно на вратата се показа една сестра. Тя бе висока и ъгловата. Малки очила, без дръжки, се мъдреха на дългия ѝ патрициански нос.

— Майка ми изпитва болки — каза Сюзан, опитвайки се да не звучи остро. Какво толкова се бавеше тази жена? — Има нужда от някакво успокоително.

— Ще се консултирам с доктора — каза сестрата и изчезна, преди Сюзан да успее да каже още нещо.

— Искаш ли малко вода, мамо? — Сюзан осъзна, че с майка си се чувства толкова безпомощна, колкото и с по-голямата си дъщеря. Майки и дъщери, помисли си тя. Има ли на света по-сложно, по-трудно взаимоотношение?

Сюзан напълни чаша вода от машината до леглото и я поднесе до напуканите устни на майка си. Тя послушно отпи, но Сюзан се съмняваше нещо да стига до гърлото ѝ.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам, скъпа.

— Има толкова много неща, които искам да ти кажа.

— Имаш добра слушателка. — Майка ѝ се опита да се усмихне, но вместо това лицето ѝ се сгърчи.

Сюзан примигна, за да попречи на сълзите, опита се да успокои треперещата си брадичка. Можеше ли да каже всичко, което трябваше, всичко, което изпълваше сърцето ѝ, без да се прекърши?

— Просто искам да ти благодаря — започна тя бавно. — За всичко, което си направила за мен. За това, че ми помагаше с децата. За това, че винаги бе до мен, когато имах нужда от теб. За това, че ме обичаш. За това, че толкова добре се грижеше за мен през целия ми живот.

По бузите на майка ѝ бавно се стекоха сълзи.

Тя разбира, че се сбогувам, осъзна Сюзан.

— Искам да знаеш каква привилегия е за мен това, че те познавах — произнесе, плачейки вече открито. — Ти бе най-добрата майка, която едно момиче би могло някога да се надява да има. И аз толкова много те обичам.

— За мен бе удоволствие, скъпа — каза майка ѝ, опита се да се усмихне, но вместо това изплака от болка.

Сюзан незабавно скочи на крака.

— Къде те боли, мамо?

— Навсякъде.

Сюзан нетърпеливо се огледа към вратата.

— Сестрата трябва да е тук всеки миг с лекарството. — Къде беше тази проклета жена? Какво я бавеше толкова? Ако не се появеше скоро, ако не се появеше на секундата, Сюзан щеше да напише гневно писмо до болницата. Не, забрави това. Щеше да напише статия в „Синсинати поуст“. Щеше да се погрижи темата да получи вниманието, което заслужаваше, дори ако това означаваше да съди болницата. Не биваше да принуждават пациентите да страдат ненужно. Не биваше майка ѝ да прекарва последните си дни в непоносими болки.

Сякаш по команда, вратата се отвори.

— Слава богу — каза Сюзан. Само че не беше сестрата. Бе един санитар с количката с храна. Той бе нисък и черен, а главата му бе плешива и лъскава като топка за боулинг.

— Време е за вечеря — обяви той.

Сюзан си погледна часовника. Бе едва четири часът следобед.

— Ранно пиле рано пее — каза санитарят в отговор на въпросителния ѝ поглед и отметна покривката от чиниите. — Я да видим, какво сте си поръчали, дами. Говеждо печено с вкусен кафяв сос за госпожа Анджър, и пиле с вкусен кафяв сос за госпожа Хил. Добър избор, дами — каза той и поднесе храната на съответните подноси. — И нека не забравяме битерлимона на госпожа Анджър, както и черешовия сок на госпожа Хил. Лично аз повече харесвам черешовия сок. Bon appetit. — Той махна с ръка, отдалечавайки се към вратата.

Няколко секунди Сюзан стоя и се взира в неапетитната храна.

— Хм, това не изглежда ли… ужасно — каза тя, неспособна да си криви душата. Това, че ракът бе стигнал до мозъка на майка ѝ, не означаваше, че я е превърнал в идиот. — Как мислиш, мамо? Пие ли ти се черешов сок?

Отговорът на майка ѝ бе остър писък на болка.

— Добре, това е. Къде е проклетата сестра? — Сюзан яростно погледна към вратата, а жалните стонове на майка ѝ изпълниха стаята. — Опитай се да потърпиш, мамо. Отивам да доведа лекар. Веднага се връщам. — Тя изтича към вратата. — Веднага се връщам.

Тя хукна надолу по коридора към стаята на сестрите. До една масичка седяха три сестри и си бъбреха. Никоя не вдигна поглед, когато Сюзан се приближи.

— Извинете — каза тя и удари с ръка по масата, с което си осигури вниманието им. — Преди десет минути помолих една сестра за болкоуспокояващи. Майка ми е в агония.

— Бихте ли намалили тона, ако обичате? — обади се една от сестрите до масата.

— Бихте ли си надигнали задника, за да донесете нещо за болките на майка ми? — изстреля в отговор Сюзан.

Най-възрастната от сестрите стана, бавно се приближи до нея и внимателно заговори:

— Добре, а сега можете ли да се успокоите? Не искаме да плашим другите пациенти.

— Не ни пука за другите пациенти — каза ѝ Сюзан. — Просто искаме малко морфин за майка ми.

— Моля ви, опитайте се да говорите по-тихо — помоли сестрата, чиято черна глава бе увенчана с подобна на парцал къса, къдрава оранжева коса. — Вашата майка е…?

— Розлин Хил. В стая 407.

Сестрата си погледна картона.

— На госпожа Хил е бита инжекция морфин в два часа следобед. Не ѝ се полага друга преди шест.

— В този момент тя има болки.

— Съжалявам. — Сестрата постави картона на бюрото.

— Това ли е всичко? Съжалявате?

— Нищо не мога да направя.

— Искам да говоря с доктор Уъртман.

— Доктор Уъртман не е тук в момента.

— В такъв случай искам да говоря с друг доктор. С някакъв доктор.

— Аз вече говорих с доктор Зарб — изписука друга от сестрите, същата онази, с острите черти, която се бе отзовала на позвъняването ѝ. Изглежда изтощена, помисли си Сюзан, но не си позволи да изпита съчувствие. — Той каза, че предпочита да изчака поне още един час.

— Така ли? А би ли предпочел да изчака още един час, ако той имаше рак?

— Моля ви, госпожо Хил…

— Казвам се Норман. Майка ми е госпожа Хил. Тя е пациентът и тя има рак. Този рак се разпространи от гърдата към лимфните възли, дробовете, гръбнака, а сега и към мозъка ѝ. Тя си отива. И страда от невъобразими болки. А вие просто си седите тук и не правите нищо. — Сюзан безпомощно погледна към дългия коридор, по който отекна гласа ѝ и очите ѝ се замъглиха от сълзи. — Не мога да ви разбера. Майка ми умира. Каква вреда биха ѝ нанесли малко повече болкоуспокояващи? Да не се боите, че ще стане зависима? Това ли е? Да не би да се страхувате, че ще умре като наркоманка?

— Сюзан? — Внезапно Вики се озова до нея. — Сюзан, какво има? Случило ли се е нещо?

— Майка ми е в ужасни болки, а никой не иска да ѝ помогне.

— Ще се опитам да се свържа с доктор Уъртман — предложи третата сестра.

— Моля ви, опитайте се да се успокоите, госпожо Норман — посъветва я втората сестра. — Истерията ви няма да помогне на майка ви.

— Майната ти! — Сюзан хукна по коридора, ръцете ѝ неистово се размахваха и тя без да иска бутна пластмасовите чаши в ръцете на Вики.

Вики я последва.

— Сюзан…

— Моля те, не ми казвай да се успокоя.

— Не се опитвам да те успокоя. Искам да спреш за малко.

Сюзан спря и пое дълбоко дъх.

— Съжалявам.

— За какво?

— Цялата те залях с кафе.

— Не. Повечето отиде на пода.

— Мислиш ли, че ще повикат охраната?

— Нека само се опитат — закани се Вики. Те стигнаха до стая 407 и влязоха заедно.

Майката на Сюзан лежеше на леглото, гърбът и вратът ѝ бяха извити от болка, очите ѝ плътно затворени, костеливите ѝ ръце бяха сграбчили чаршафите.

— О, боже, виж я — прошепна Сюзан и закри уста с ръка. — Толкова я боли. — Тя приближи до леглото, срина се на стола и тихо заплака.

Майка ѝ отвори очи и събра всичките си сили да повдигне глава от възглавницата.

— Какво има, миличка? — попита тя Сюзан. Тогава нов спазъм премина през тялото ѝ и тя извика — силен, пронизващ писък, от който сестрите веднага дотичаха, както и един млад доктор, предписващ някакво лекарство. Сюзан с благодарност наблюдава как биха на майка ѝ инжекция с морфин, усети как тялото ѝ постепенно се отпусна, как бръчките на лицето ѝ се увеличиха, като смачкана хартия в разтворен юмрук.

— Може би трябва да си идете вкъщи и да си починете — посъветва я младият доктор.

Сюзан поклати глава и силно се притисна до ръката на Вики.

— Сюзан?

— Да, мамо?

Но майка ѝ вече се бе унесла. Сюзан се наведе към нея, намести ѝ перуката, придърпа чаршафите под брадичката ѝ. После отново потъна в стола си и загледа как диша майка ѝ. Ръката на Вики лежеше на рамото ѝ.

— Тук съм, мамо — прошепна тя. — Тук съм.

25.

Майката на Сюзан почина четири дни по-късно.

И двамата, Сюзан и брат ѝ, искаха погребението да се извърши колкото се може по-скоро, но се наложи да го отложат с една седмица, за да дадат време на сестра им да пристигне с кола от Калифорния. В действителност тя не дойде с кола. Взела влака.

— Ужасно беше. — Даян разправяше на всички, които имаха желание да я слушат. — Три дни не съм спала. Все още ми се повдига. Само при мисълта за обратния път… — И прекъсваше, сякаш мисълта бе прекалено мъчителна, за да я понесе.

Оплакваше се през цялото време, откакто Сюзан я взе от гарата. Отказа да отиде в погребалния дом, отхвърляше такива демонстрации като варварски и безчувствени. Освен това, била разбита, заяви и се отправи към леглото си в стаята за гости на Сюзан. Леглото, естествено, бе твърде малко, матракът твърде мек, а Ариел пускала музиката си прекалено силно.

— Знаех си, че си има причина да нямам деца — повтори повече от веднъж Даян, макар че нищо не казваше, когато караше Уитни да ѝ донесе нещо за пиене, сандвич, или списание. — Господи, тези списания са толкова стари — каза, вместо благодаря.

На погребението беше все същото. Даян носеше черно от главата до петите, включително много тъмни на цвят чорапогащи и шапка с периферия, отрупана с пера и прозрачен воал, напълно покриващ лицето ѝ, въпреки августовската жега.

— От къде сестра ти намери тази шапка? — попита Барбара в църквата.

— Мисля, че е живяла в Холивуд твърде дълго — добави Крис.

— Сигурна ли си, че не е арабска терористка? — попита Вики.

Някак си дори и погребението все се въртеше около Даян. Докато Сюзан и Кени споделяха мили спомени за майка си с останалите скърбящи и дори Ариел, сравнително чиста и тиха, отдаде трогателна почит на баба си, която бе обожавала, Даян се превъзнасяше и обсъждаше разнообразните удари, нанесени ѝ от съдбата, сред които смъртта на майка ѝ бе само последния от дългата редица кръстове, обречена да понесе.

— Искаш ли копие от речта ми? — Сюзан я чу да пита жената на Кени, Мерилин, когато се върнаха вкъщи. Сюзан бе поканила всички у дома си след погребението, на кафе и сладкиши, и докато бързаше насам-натам, за да върви всичко гладко, Даян привличаше всеобщото внимание в центъра на всекидневната. — Пътуването с влака бе същински ад. — Сюзан я чуваше да се превзема. — Всичкото това спиране и тръгване. И тези проклети свирки. Не мисля, че съм спала повече от два часа за всичките три дни.

— Тя е толкова погълната от себе си — коментира Барбара.

— Има проблеми да се справи с мъката си — допусна Крис.

— Тя е путка — каза Вики.

— Ш-ш! — извикаха почти едновременно Крис и Барбара. — Сюзан не бива да чува подобни неща.

— Твърде късно — каза Сюзан, влизайки в кухнята си. Нямаше думи от благодарност да види трите си най-добри приятелки, събрани около отрупаната с храна маса. Крис, Барбара и Вики бяха тук всеки ден, откакто почина майка ѝ, правеха ѝ компания, държаха ѝ ръцете, слушаха я, когато искаше да говори, седяха тихо до нея, когато имаше нужда да помълчи, плачеха с нея, опитваха се да я разсмиват. Те изпращаха храна, правеха кафе, подреждаха къщата за гостите. Даян, разбира се, не правеше нищо. Тя бе твърде разстроена. Повдигаше ѝ се. Беше безполезна, реши Сюзан. — Вики е права — каза тя сега. — Тя е путка.

Крис отново извика, в гласа ѝ прозвуча странна смесица от възмущение и възхищение. Тя се изкиска.

— Знаете ли, никога не съм произнасяла на глас тази дума.

— Стига бе — каза Вики. — Кажи я сега.

— Не мога.

Вики погледна удивено.

— След всичко, което преживя с този твой бивш съпруг, мръсно копеле и шибан педал, се притесняваш да произнесеш думата путка?

Крис зарови лице в ръцете си.

— Не мога да повярвам, че просто така го казваш.

— Кое? Мръсно копеле и шибан педал, или путка?

— Престани!

— Я се виж — засмя се Вики. — Изчервяваш се като малко момиченце. Кажи го.

— Не мога.

— Аз също никога не съм го казвала — срамежливо призна Барбара.

— Никога не сте казвали путка? Не ви вярвам. Хайде, кажете го. Много е освобождаващо. Ще видите. Кажете го заедно, ако не можете поотделно.

— Сюзан, къде си? — Звукът от гласа на Даян връхлетя ушите на Сюзан от другата стая.

— Кажете го — каза тя на приятелките си. — Предизвиквам ви.

— Аз двойно повече — обади се отново Вики.

Крис и Барбара се хванаха за ръце, сякаш щяха да скачат от висока скала.

— Путка! — извикаха те едновременно. В този момент вратата на кухнята се отвори и Ариел замръзна на прага.

— Моля? — Тя носеше карирана пола и бяла блуза и, като се изключи шокиращата ѝ розово-лилава коса, изглеждаше поразително като нормална тийнейджърка, която се връща вкъщи от училище и чака за своето мляко и сладкиши.

Четирите жени избухнаха в безсилен смях.

— Мамо? Мамо, добре ли си?

Сюзан не можеше да си спомни кога за последен път бе видяла Ариел толкова загрижена за нея. Това я накара да се разсмее още повече.

— Добре съм, миличка. Имаш ли нужда от нещо?

— Даян иска още една чаша кафе. — Ариел внимателно се приближи до кафемашината на плота.

— Мисля, че речта ти бе чудесна — каза Крис с неестествено високия глас на човек, който отчаяно се мъчи да не се разсмее.

Ариел изгледа жените с подозрение, сякаш се канеха да се нахвърлят върху нея.

— Благодаря — каза тя несигурно.

— Не говорехме за теб — увери я Вики и жените отново се превиха от смях.

— Какво става тук? — извиси се друг глас. Той бе толкова остър, че прониза болезнено ушите.

Сюзан видя как по-малката ѝ сестра нахлу в стаята като разярена пчела, бясна, че е изгубила кошера си. Воалът ѝ бе отметнат назад и разкриваше слабо лице, оградено от права руса коса. Яркочервените ѝ устни горяха на иначе безцветната ѝ физиономия. Тъмните очи излъчваха негодувание. Смехът тутакси замря в гърлото на Сюзан.

— Наистина, Сюзан, ние току-що погребахме майка си. Как можеш да демонстрираш такова неуважение? Чак от другата стая те чувахме да се смееш.

Сюзан усети острия упрек като шамар.

— Уважението е нещо, което се демонстрира на живите — каза Вики.

— Понякога смехът намалява болката — добави Крис.

— Не ти ли е ужасно горещо с тази шапка? — попита Барбара.

— Путка — едва чуто промърмори Ариел.

— Какво? — заекна Даян. — Какво каза?

— Казах „чашка“. Голяма или малка. — Ариел вдигна чайника с прясно приготвеното кафе. — Каква предпочиташ?

— О! О, да. Голяма по-добре. Нещо ме втриса. С всички тези хора, които трябва да забавлявам. — Даян си намести шапката. Воалът се отпусна и падна върху лицето ѝ. Тя нервно го отметна назад.

— Не мисля, че някой очаква да бъде забавляван — каза Сюзан.

— Е, човек прави каквото може. Както и да е, да се надяваме, че скоро всички ще си отидат. — Даян недвусмислено се взря в трите приятелки на Сюзан. — Тогава ще мога да си почина.

— Да, изглеждаш малко уморена — обади се Барбара.

— Така ли?

— Всички го обсъждахме — добави Вики.

— Сигурно е от това ужасно пътуване с влака — каза Крис.

Ариел се приближи до леля си с димящата чаша кафе в ръце.

— Ето ти кафето. Черно, нали така?

— Да, точно така. — Даян пое кафето, без да благодари. — Е, предполагам, че трябва да се върна при гостите. — Но не помръдна. — Трябва да изпуша една цигара. — Със свободната си ръка тя бръкна в малката черна чантичка, която висеше от китката ѝ.

Сюзан мислеше да възрази, но реши да не го прави. Даян знаеше какво е отношението на Сюзан към пушенето. Знаеше и че Оуен не позволява да се пуши в къщата. Но явно не ѝ пукаше. Какво толкова, по дяволите, каза си Сюзан. След няколко дни сестра ѝ щеше да си отиде. Не си струваше да прави сцени.

— Вкъщи не се пуши — напомни Ариел.

Сюзан се засмя на дъщеря си, потискайки желанието си да я разцелува по розово-лилавата коса.

Даян с досада махна с ръка по посока на Ариел, измъкна една цигара от пакета и я поднесе към устата си.

— Съжалявам — каза ѝ Сюзан. — Боя се, че ще трябва да я изпушиш отвън.

— Учудвам се, че пушиш — каза Крис.

— Това е мръсен навик. — Вики поклати глава с неодобрение.

— Предизвиква бръчки. — Барбара посочи собственото си гладко лице.

Даян изви очи към тавана, сякаш молеше за божествена намеса. Когато такава не дойде, тя върна цигарата обратно в чантата си и се отправи към вратата.

— Чудесно. Ще изляза отпред. Ще трябва ти да се погрижиш за останалите ни гости. — С чантичка в едната ръка и кафе в другата, тя бутна вратата към всекидневната с бедрото си.

Четирите приятелки я изгледаха, докато излизаше, после се обърнаха една към друга.

— Путка — безмълвно произнесоха те едновременно.

— Чух това — засмя се Ариел. — Господи, какъв пример давате само.

— Благодаря, миличка — каза Сюзан.

— За какво?

За това, че не ми създаде проблеми. За това, че се държа като човешко същество. За това, че си млада, жива и здрава. За това, че си моя.

— За хубавите неща, които каза за баба си на погребението.

Ариел кимна, тръгна към майка си, но спря, понеже вратата на кухнята се отвори и вътре се подаде главата на Трейси, дъщерята на Барбара.

— Ето къде сте били — каза тя, бързо дойде до майка си и обви ръка около талията ѝ, а Барбара я целуна по челото. — Чудех се къде сте изчезнали. Здравей, Ариел.

В отговор Ариел измърмори нещо нечленоразделно.

Сюзан внимателно погледна от едното момиче към другото, опитвайки се да ги смеси в ума си, да вземе нещо от едната и да го предаде на другата, да смеси най-добрите им качества. На Ариел би ѝ се искало да даде зрелостта и добрите маниери на Трейси. На Трейси би заела духа и приключенската натура на Ариел. Би притъпила бунтарството на Ариел с малко от уважението на Трейси към по-възрастните; би обогатила тихата резервираност на Трейси с частица от видимото безстрашие на Ариел. Трейси бе едро момиче, майката на Сюзан би описала структурата ѝ като масивна. Имаше симпатично лице, макар че никога нямаше да стане красива като майка си. Може би ако си подстрижеше косата и си направеше кичури, например розови. Сюзан едва не се засмя на глас. Боже мой, какви ги мислеше?

— Как е Кирстен? — Трейси попита Вики.

— Добре е. Съветник е в лагера „Уоки-Токи“ или както там наричат проклетото място. Тя го обожава.

Трейси погледна към Крис и се поколеба.

— Как сте, госпожо Маларек?

— Добре, благодаря ти, Трейси. — Вече никой не питаше Крис за Монтана.

— Готова ли си да си тръгваме вече? — прошепна Трейси на майка си.

— Не още — отговори Барбара.

— О, не, моля ви — бързо каза Сюзан. — Момичета, не е нужно да седите тук целия следобед. Зная, че си имате и друга работа. Моля ви. Вие и така направихте много.

— Да не мислиш, че ще те оставим сама с путката Дракула? — попита Вики и жените отново избухнаха в смях.

— Ама вие наистина сте ужасни — поклати глава Ариел.

— Не разбирам — каза Трейси. — Кое е толкова смешно?

— И аз бих искала да зная. — Даян отново влезе в кухнята, като блъсна силно вратата и остави почти видима следа от дим след себе си.

— Много бързо я изпуши — забеляза Вики.

— Пуша ги само до половината. А и срещнах някого отвън. Красив мъж. Хубаво облечен. Тъкмо се качваше по стъпалата, когато излязох. Явно никой не му бе казал за погребението. — Тя погледна обвинително към Сюзан и се озърна към вратата. — Много настоява да изкаже съболезнованията си.

От другата стая се долови слабо раздвижване, чуха се гласове. („Какво правиш тук?“, „Не мисля, че това е добра идея“, „Сега не му е нито времето, нито мястото.“) После вратата се отвори и вътре влезе Тони Маларек.

— О, господи — простена Крис, дръпна се в единия ъгъл и автоматично хвана косата на врата си.

Сюзан мълчаливо се взря в Тони. Ако не го познаваше добре, тя сигурно щеше да го опише точно като сестра си. Красив, по някакъв суров начин, хубаво облечен в черни панталони и черна риза с къс ръкав. Косата му бе ниско подстригана и леко прошарена, лицето и мускулестите му ръце имаха тъмен загар. Имаше отпочинал и уверен вид. Дори щастлив, помисли си Сюзан и потръпна. Зачуди са какво прави той тук, какво смяташе да предприеме.

— Добре, Тони — каза Оуен, който влезе в кухнята заедно с Джереми Латимър. — Не желаем никакви проблеми тук.

— Какво става? — попита Даян и взе да мести очи от човек на човек.

— Спокойно — каза Тони и спря поглед на бившата си жена. — Не съм дошъл да създавам проблеми.

— Кой е този човек? — попита Даян.

— Дойдох само да поднеса съболезнованията си.

— Не е необходимо.

— Мисля, че е.

— Тогава защо просто не кажеш това, за което си дошъл и не си тръгнеш? — Сюзан се стараеше гласът ѝ да не потрепери.

— А, гласът на разума. Както обикновено. — Гласът му бе наситен със сарказъм, гъст като течен шоколад. — Съжалявам за майка ти, Сюзан — каза той, без да мръдне очи от Крис.

Сюзан кимна безмълвно.

— Впрочем, аз съм Тони Маларек — отговори той на Даян, сякаш изведнъж си бе припомнил въпроса ѝ. — А това истерично малко същество е жена ми, Крис.

— Бивша жена — заяви с изненадващо силен глас Крис.

— Бивша жена. — Тони протегна ръка, пръстите му изобразиха въображаем пистолет, насочен право към главата на жена му. — Предполагам, че не е обърнала внимание, когато свещеникът каза „Докато смъртта ви раздели“. — Пръстът му натисна въображаемия спусък.

— Достатъчно — възмути се Джереми Латимър, натисна надолу ръката на Тони и двамата с Оуен го избутаха към вратата.

— Задник — измърмори Барбара.

— Педал — гласно произнесе Вики.

— Внимавайте, момичета — викна им Тони. — В този пищов има много патрони. — Смехът му проехтя из къщата. Секунди по-късно входната врата се отвори и затръшна.

За минута сякаш никой не дишаше.

— Боже мой, що за приятели имаш? — извиси глас Даян.

Сюзан не ѝ обърна внимание и бързо приближи до Крис.

— Добре ли си?

— Да — каза тя. — Много съжалявам. Никога не съм допускала, че ще дойде тук.

— Всичко наред ли е? — попита някой зад вратата.

— Да повикаме ли полицията? — попита друг.

— Да — каза Сюзан.

— Не — възрази Крис.

— Защо не?

— Те не могат нищо да направят.

— Той те заплаши, за бога. Всички сме свидетели.

— Аз нищо не видях — бързо каза Даян.

— Полицията няма да помогне — с тихо примирение каза Крис.

Сюзан отпусна рамене.

— Най-малкото, ще останеш тук тази нощ — настоя тя.

— Къде ще спи? — попита Даян.

— Няма нищо. Ще се оправя.

— Не можеш да го пренебрегваш, Крис. Той е бомба със закъснител.

— Не мога вечно да бягам от него. Омръзна ми.

— Не вечно — каза ѝ Сюзан. — Просто още няколко нощи. Докато се поуспокои.

— Няма нищо — намеси се Барбара. — Ще взема Крис с мен у дома. Не приемам възражения.

Крис одобрително се засмя, сякаш приемаше, че е безпредметно да спори.

Не мога вечно да бягам от него. Омръзна ми да бягам.

Сюзан си повтаряше думите на Крис отново и отново, след като всички си отидоха. Чуваше ги да се провират през гласа на Даян, докато сестра ѝ уреждаше последните подробности около завръщането си в Калифорния. По-късно същата нощ още ги чуваше да се блъскат около мозъка ѝ, докато се промъкваше в леглото до Оуен, затваряше очи и ту се унасяше, ту отново се разбуждаше. Те звучаха в неспокойните ѝ сънища. Сънища за голи жени, движещи се безпомощно в кръг, за изгубени деца, скитащи се в гъсти джунгли. Не мога вечно да бягам от него. Омръзна ми да бягам.

Телефонът иззвъня.

Оуен седна в леглото, а тя взе да опипва в тъмното. Часовникът на нощната масичка показваше 4:42. Телефонът отново звънна.

— О, боже — каза Сюзан, вместо „ало“ и се разплака, преди още да е чула гласа от другата страна.

— Сюзан? Сюзан, ти ли си?

— Да, аз съм. — На кого говореше? Мъчеше се да разпознае гласа. — Какво има? Нещо не е наред ли?

— Помогни ми. Трябва да ми помогнеш.

— Какво се е случило? Какво става?

— О, боже, о, боже, о, боже — виеше и мъчително хлипаше младото момиче. Едва тогава Сюзан разпозна познатия тембър на гласа на Трейси.

— Трейси, какво има? Кажи ми!

— Не мога!

— Моля те, Трейси — настоя Сюзан. — Трябва да се успокоиш. Трябва да ми кажеш какво става!

— Тони…!

— Тони? Тони там ли е?

Оуен светна лампата и взе да се облича.

— Не. — Сюзан почти видя как Трейси поклати глава. — Отишъл си е. Той… той…

— Какво той? Трейси, какво е направил Тони? Наранил ли е Крис?

— Крис? — Трейси повтори името така, сякаш го чуваше за пръв път. — Крис не е тук.

— Трейси, какво стана? Моля те, кажи ми какво се е случило. — Дъхът в гърдите ѝ внезапно се смрази. Защо говореше с Трейси? Къде беше Барбара?

Мили боже, къде беше Барбара?

— Къде е майка ти? — изкрещя в слушалката Сюзан. — Трейси, дай да говоря с майка ти!

Ариел и Уитни изведнъж се показаха на вратата на спалнята.

— Мамо — каза Ариел, здраво стиснала ръката на Уитни. — Какво има?

— Трейси, отговори ми — заповяда Сюзан. — Къде е майка ти?

Отговорът на Трейси бе писък, който разтърси тялото на Сюзан като гръмотевица. Този звук, помисли си по-късно, тя щеше да отнесе със себе си в гроба.