Гранд авеню

10.

Барбара се събуди с впечатленията от един сън, в който някакво бебе с памперси размахваше нож и я преследваше около леглото ѝ.

— Мили боже — прошепна тя, пресегна се и изключи будилника, преди сам да е спрял. — За какво бе всичко това?

До нея мъжът ѝ спокойно хъркаше. Рон лежеше на една страна, с гръб към Барбара. Тъмната му коса бе започнала да поизтънява на върха. Но все още си беше красив, помисли си тя, докато гледаше как одеялото на зелени райета се повдига и пада с всяко негово вдишване. Бореше се с желанието да целуне голото му рамо. Но това можеше да го събуди, а тя имаше много работа да свърши в половината час, преди той да стане. Барбара нагласи часовника да звънне отново в шест и трийсет и се измъкна от леглото.

— О, боже — каза на отражението си в огледалото на банята. Същото повтаряше всяка сутрин, въпреки че, в интерес на истината, никак не изглеждаше зле. Кожата ѝ действително бе малко по-бледа от необходимото, но очите ѝ, благодарение на лифтинга, извършен от доктор Стийвс преди две години — сама си направи този подарък за четирийсетия рожден ден — бяха будни и без бръчки. Може би прекалено будни за шест часа сутринта.

— Ти си луда — беше ѝ казала тогава Сюзан. — Какво толкова лошо има в няколко фини бръчици?

— Защо да се месим на съвършенството? — попита я Вики. — Изчакай още няколко години.

Крис, разбира се…

Мили боже, горката Крис.

Барбара затвори очи и прогони мислите за Крис от ума си. Нищо не можеше да направи за нея. Нима полицията не ѝ бе казала същото?

Барбара замени копринения шал, с който увиваше косата си, преди да легне, с гумена шапка за баня, съблече бялата си найлонова нощница и влезе под душа, като внимаваше водата да е хладка и да не пада върху главата ѝ. Сапуниса наскоро оформените си гърди, масажира ги по начина, указан от доктор Стийвс, така че да не се втвърдяват, после премина към проблемната област на корема. Може би трябваше да се срещне с добрия доктор относно една козметична операция и на това място, но беше чувала, че са доста болезнени и крият голяма опасност от инфекция. Обаче упражненията не помагаха. Триста коремни преси на ден, а упоритото малко шкембе пак не искаше да изчезне.

Барбара приключи с къпането, изсуши се, изми си зъбите, нави една шепа горещи ролки на косата си и седна пред огледалото за началото на своя ежедневен ритуал. Първо крем за очи, после хидратант. Почти двеста долара за едно малко бурканче с двойно дъно. Луда ли бе? Свекърва ѝ би получила инфаркт, ако знаеше. „Не е зле да ѝ кажа“ — прошепна си Барбара и нанесе по един слой крем под всяко око. След това покри кожата си с лек фон дьо тен, като по скулите и врата го втри с внимателни дълги движения, преди да нанесе пудра на бузите си. „Малко и на носа, и челото“ — напомни си тя. За да се създаде илюзия за естествен тен. Не че Барбара някога би допуснала вредните лъчи на лятното слънце близо до кожата си. Дори и посред най-мрачната зима на Синсинати тя се мажеше с лосион против слънце с предпазен фактор трийсет.

Очерта очите си с виолетов молив, а устните с черешовочервен, после нанесе черна спирала и коралово червило. Измъкна горещите ролки и разчеса тъмната си коса, разнищвайки я на места, приглади я около раменете си, а зад ушите я фиксира с няколко скрити фиби, при което се зачуди дали корените ѝ не се нуждаеха от малко боя. Барбара Буш може и да предпочиташе по-естествения вид, но гледката дори и на един сив косъм бе достатъчна да накара тази Барбара да посегна към успокоителните. Тя отново си облече нощницата и се върна в леглото в мига, преди часовникът да оповести шест и половина.

— Рон, скъпи — прошепна Барбара, наблягайки в гласа си на сънливите нотки. Наклони се към него и гърдите ѝ леко докоснаха ръката му. — Време е да ставаш.

Той издаде някакъв звук, по-силен от въздишка, по-слаб от грухтене, но не помръдна.

— Рон, миличък. Шест и половина е.

Той се преобърна по гръб, отвори очи и се взря във вентилатора на тавана, който тихичко бръмчеше над главите им.

Барбара се наведе към него и обсипа шията му със серия нежни целувки. Рон едва помръдна.

— Добре ли си? — попита го тя, отдръпвайки се назад.

Той нищо не отговори и продължи да се взира в тавана.

— Рон, добре ли се чувстваш?

— Добре съм — каза той и седна, но избягваше погледа ѝ. — Просто съм уморен.

— Напоследък си доста уморен. Не мислиш ли, че трябва да идеш на лекар?

— Нямам нужда от лекар.

— А от какво имаш нужда? — предизвикателно го попита Барбара, навря се пред очите му, отпусна връзките на нощницата си и притисна неотдавна напомпаните си гърди в неговите. Може и да не бе обърнал внимание, когато ѝ направиха очите, но със сигурност забеляза, когато се прибра вкъщи с тези. Е, нищо че поизмръзваха малко през зимата. Нищо че зърната ѝ не бяха вече толкова чувствителни и откликващи, както преди. Поне му привличаха вниманието.

В следващия миг той бе вече върху нея и в нея. Секунди по-късно тласъците му бързо го поведоха към кулминацията, а тя имитираше своя оргазъм и се чудеше кое не прави както трябва. Докато се измъкваше от нея, Рон небрежно я целуна по челото, после стана от леглото, без да поглежда назад.

Така ли се държеше и с другите си жени?

Барбара се облегна назад върху блестящата абаносова табла и се заслуша в звука от водата в банята. Трябваше да спре да се тормози с непрекъснати мисли за другите жени на Рон, за възможността от зараза, за ужасяващата опасност от СПИН. Как можеше да очаква да бъде задоволена, като не се отпускаше? Сигурно Рон използваше презервативи, когато изпитваше нужда да се отклони от правия път, молеше се тя, твърде уплашена, за да повдига открито въпроса или да иска от него да използва предпазни средства, когато правеха любов. Да кара мъжа си да слага кондом в леглото бе равносилно на признание, че вярва на слуховете и инсинуациите, на отявлените лъжи, които хвърляха сянка на брака ѝ от самото му начало.

А нещата между тях вървяха много по-добре откак Тони така грозно избухна онзи следобед в къщата на Вики преди около три години. Ужасните лъжи, които намекна — не, не намекна, а направо наговори, нарече я чучело, за бога, обвини я, че не е достатъчно добра да задържи Рон при себе си, захвърли в лицето ѝ авантюрите на мъжа ѝ пред всичките им приятели, а на тях им се искаше да потънат в земята, понеже знаеха, всички знаеха за забежките на Рон, всеки знаеше. На път за вкъщи тя фактически се извини на Рон за избухването на Тони, като че ли то бе по нейна вина. „Това ужасно малко човече“ — спомняше си, че му каза. — „Как можа да наговори такива отвратителни неща?“

„Не се безпокой — бе ѝ отвърнал Рон. — Така или иначе никой не обръща внимание на този кретен.“

След това известно време изглеждаше, сякаш Рон се престарава да докаже, че Тони греши. Бе любящ, чаровен и внимателен. И Барбара реши да бъде възможно най-добрата съпруга, най-добрата компаньонка, най-добрата готвачка, най-добрата любовница. Взе да разучава разни секс списания и екзотични готварски книги — единствените книги, които имаше търпението да дочете до край — и прекарваше часове да измисля специални рецепти, така че мъжът ѝ да иска да се прибира навреме за вечеря. И действително, той винаги канеше гости у тях, приятели от факултета, а после и малки групи студенти, групи, състоящи се от все по-нарастващо число млади момичета, които открито боготворяха красивия си професор.

— Ставаш параноичка — нетърпеливо си прошепна Барбара. Само защото през последните няколко месеца Рон бе малко резервиран, не означаваше, че има авантюра. Имаше прекалено много работа, това бе всичко. Много му се насъбра, особено с извънредните летни курсове, които бе поел. Няколкото нощи, в които се прибра късно, не значеха нищо. Нямаше защо да се тревожи. Нали току-що бяха правили любов, за бога?

— Имаш ли много работа днес? — попита го тя, щом той излезе от банята, току-що избръснат, стройните му бедра, загърнати с голяма бяла хавлия.

— Обичайното. — Рон отвори гардероба и прегледа ризите си. — Мислех евентуално да излезем на вечеря днес. Само двамата.

Наложи се Барбара почти да седне на дланите си, за да не заръкопляска. Кога за последен път съпругът ѝ я бе канил на романтична вечеря?

— Звучи чудесно.

— Ще направя резервация във „Фатом“. В седем часа става ли?

— Идеално. — „Фатом“ бе най-изисканият ресторант в Синсинати, място, където да отидеш и да те видят. Там винаги бе претъпкано.

— Мислиш ли, че ще успееш да намериш маса?

— Ще видя какво мога да направя. — Той бързо се облече в синя риза на тънки райета и черни панталони. — Какво е времето днес? — Рон махна към прозореца.

Барбара незабавно стана от леглото, дръпна руските завеси в зелено и бежово, и надникна в обления от слънце заден двор.

— Изглежда, че ще бъде хубав ден.

„Фатом“ бе разположен на „Шеста улица“ в сърцето на район „Квадратният фонтан“, в самия център на Синсинати. Наоколо луксозните ресторанти бяха обградени от старомодни закусвални, изключителни бутици стояха редом с огромни магазини, впечатляващи нови небостъргачи контрастираха с историческите забележителности. Таксито остави Барбара пред изящния стогодишен фонтан „Тайлър Дейвидсън“, издигащ се в средата на един от най-натоварените площади в Америка. Навсякъде имаше хора; те се разхождаха, смееха се и дори танцуваха под звуците на жива музика, която се носеше в топлата юлска вечер. Отстрани бяха подредени файтони с коне. Може би щеше да склони Рон на една романтична разходка след вечерята.

Ресторантът бе декориран да изглежда като дъното на океан. Ярко оцветени екзотични риби плуваха в огромни аквариуми, наредени край морскосини стени; от застлания със сини плочи под се издигаха лампи, изработени от корали и обвити с водорасли. Барплотовете, от двете страни на помещението, бяха изсечени от скали. Полилеите, висящи от високия таван, напомняха на носещи се по водата октоподи.

— Дали Рон Ейзингер е пристигнал? — Барбара попита симпатичната млада жена на входа. Момичето изглеждаше като всички млади момичета на нейната възраст — висока, прегърбена, руса, с незначителен грим. Тя почти не обърна внимание на Барбара, докато я водеше в просторния салон към стъклената маса, на която седеше Рон.

— Вашият сервитьор ще дойде веднага. — Момичето се усмихна на Рон, като се забави може би малко повече от необходимото, докато слагаше на масата голямото синьо меню от фибростъкло. — Приятна вечер.

— Отдавна ли си тук? — попита Барбара.

— Дойдох преди две минути.

— Добре. Притесних се.

Той изглеждаше изненадан.

— От какво си се притеснила?

Прав е, помисли си Барбара. Защо се притесняваше толкова през цялото време?

— Сюзан покани Трейси за вечеря — помъчи се да обясни тя. — Така че трябваше да я заведа, после се отбих при Лаура Закхайм, а бога ми, колко приказва тази жена.

— Коя е Лаура Закхайм?

Очите на Барбара тутакси се напълниха със сълзи. Гласът ѝ спадна.

— Знаеш я, жената, която купи къщата на Крис.

Рон се пресегна през масата и потупа ръката на Барбара. Докосването му я наелектризираше дори сега, след всичките тези години.

— Минаха повече от две години — нежно каза той.

— Зная. — Дали някога щеше да може да произнася името на Крис, без да се разплаква?

— Мисля, че и на двамата ще ни дойде добре по едно питие. Какво да бъде?

— Малко бяло вино? — попита Барбара, сякаш не бе сигурна.

Рон направи знак на сервитьора и прегледа заедно с него листа с вината, а Барбара докосна очите си и се опита да не мисли за Крис. Лаура Закхайм бе много приятна жена и винаги я канеше у тях да види какво е направила с къщата, но Барбара не можеше да си наложи да отиде. Може би вече бе време да загърби миналото, да погребе старите духове, да пропъди отдавнашните страхове.

— Поръчах Pouilly-Fuisse — каза Рон и Барбара се усмихна при мисълта, че тази вечер той изглежда особено красив, въпреки че бе дошъл направо от работа и в очите му имаше безпокойство.

— Идеално. Е, какво ти се случи днес, че имаш нужда от едно питие?

— Спречкахме се с онзи задник, Симпсън.

Барбара потисна въздишка на облекчение. Каквото и да тревожеше Рон, то нямаше нищо общо с нея, а с онзи задник, Симпсън, Бог да благослови дребната му душа.

— За какво се спречкахте?

— Да ти кажа право, не зная за какво бе яхнал метлата този път. Вечно нещо го дразни. Както и да е, няма смисъл да навлизаме в това сега. Само ще се ядосам още повече. А ти? Как мина денят ти?

Барбара сви рамене.

— Закарах Трейси до лагера, ходих на гимнастика, обядвахме набързо с Вики, ходих на маникюр. — Тя разпери във въздуха дългите си червени изкуствени нокти. — После взех Трейси и я заведох да ѝ купим няколко нови тениски. — Млъкна за малко. Нямаше ли нещо, от което денят ѝ да изглежда по-вълнуващ? Дори на нея ѝ звучеше отегчително. — Мислех да се запиша на някакви курсове — чу се да казва. Така ли бе наистина?

— Наистина ли? — По лицето на Рон моментално се изписа интерес. — Какви курсове?

— Съвременна политика — излъга тя, изричайки първото нещо, което ѝ мина през ума. Откъде бе дошло то? Никога не се бе интересувала от съвременна политика. Едва ѝ стигаше търпението да прегледа рубриката за ежедневието във вестника.

— Мисля, че това е чудесна идея. — Рон се усмихна.

— Да, е, в мен има и нещо повече от едно симпатично лице, както знаеш — каза през смях Барбара. Наистина ли в нея имаше нещо повече от едно симпатично лице? Лицето ѝ ѝ бе донесло всичко — внимание, харесване, възхищение. Дали щеше нещо от това да остане, когато то си отиде?

Донесоха им виното и Барбара проследи с поглед как сервитьорът им налива чашите, а после оставя бутилката в шампаниера, пълна с лед, наподобяваща плажна кофичка.

— Бихте ли желали да чуете какви са специалитетите? — попита сервитьорът и Барбара изслуша предложенията на главния готвач за деня.

— Аз ще опитам от морския костур — каза Рон. — И домашна салата с малинов сос.

— Звучи добре — съгласи се Барбара. — Но ако може соса за моята салата да бъде отделно. — След като сервитьорът се отдалечи, тя се обърна към Рон. — Опитвам се да сваля два килограма и половина. — Надяваше се да я погледне с онова закачливо изражение, което правеше понякога, когато тя кажеше нещо особено глупаво, и да я попита защо, за бога, би искала да сваля килограми, при положение че така си бе прекрасна, но той само се засмя и повдигна чашата си.

— Наздраве. Да сме живи и здрави.

— За добрите времена — добави Барбара и чукна чашата си в неговата.

— Добрите времена — повтори той и отпи голяма глътка, като задържа виното в устата си. — И доброто вино. — Рон сложи чашата си на масата. — Тази вечер изглеждаш много красива.

— Благодаря. Ти също.

Той се засмя. Барбара отпи от виното си и усети как то сгрява гърдите ѝ. Обичаше звука от смеха на мъжа си. Той я караше да се чувства спокойна.

— Мислех да се обадя на майка ти — започна тя; смехът му я караше да се чувства изненадващо словоохотлива, — и да я поканя на вечеря някой ден през следващата седмица.

— Не е нужно да правиш това.

— Не, бих искала. Не сме я виждали от доста време.

— Аз я видях вчера.

— Така ли?

— Отбих се в апартамента ѝ на път за вкъщи от работа.

— По някаква специална причина ли? Искам да кажа, тя е добре, нали?

— Добре е. Просто имаше някои неща, които исках да споделя с нея.

— Какви например?

— Просто неща — повтори Рон, наля си нова чаша и огледа шумното помещение, което бързо се пълнеше.

Барбара проследи погледа му.

— Чудно е как си успял да запазиш маса за толкова кратко време.

— Всъщност, запазих я преди една седмица.

— Така ли? — Какво искаше да каже? Че някакъв друг ангажимент е отпаднал и тя е запълнила дупката в последната минута? — Не разбирам.

— Трябва да поговоря с теб за някои неща. Мислех, че това е добро място да го направя.

Барбара отново се огледа из претъпкания салон. Защо бе избрал да говори с нея посред оживен ресторант? Със сигурност, ако беше нещо важно, той би предпочел интимността на дома им. Тя затаи дъх, почти се боеше да пита за какво искаше да ѝ говори.

— Аз си отивам — произнесе Рон, без повече предисловия и се усмихна на някаква двойка, която се опря на масата им, докато се придвижваше към своята.

— Отиваш си? Сега ли? Да не ти е лошо?

— Не ми е лошо. Нямах това предвид.

— А какво имаш предвид? Къде отиваш?

— Изнасям се.

— Изнасяш ли се?

— Да.

— Не разбирам.

— Бракът ни не върви — просто каза той.

— Как така не върви?

— Не върви — повтори Рон, като че ли това обясняваше всичко.

Сервитьорът се приближи със салатите им.

— Ето го и вашият сос — обърна се той към Барбара.

— За това ли ме покани на вечеря, за да ми кажеш, че бракът ни не върви? — невярващо попита Барбара.

Сервитьорът остави малката каничка със соса на масата и забързано се отдалечи.

— Това не би могло да те шокира — отговори Рон. — Трябва да си имала известна представа.

Барбара се мъчеше да проумее думите му. Беше ли пропуснала нещо?

— Когато излезе тази сутрин, всичко изглеждаше съвсем наред, много ти благодаря. Как бих могла да имам някаква представа? И защо да не съм шокирана? За какво говориш?

— Би ли могла да говориш по-тихо?

— Но ние се любихме, за бога. Какво, това ли трябваше да ми подскаже, че нещо не е наред?

— Стана случайно. Нямах намерение да го правя. Ти ме хвана неподготвен.

— Да не би да съм те насилила?

— Разбира се, че не.

— Просто не е било част от твоя план.

— Не — каза той, грабна вилицата си и я помота над салатата.

Ако хапне и един залък, помисли си Барбара, ще го намушкам в сърцето с ножа за масло.

— Това не може да е истина. — След всички тези години, след като си затваряше очите пред всичките му изневери… — Има ли някоя друга? — чу един глас да пита и едва позна, че е нейният.

— Не. — Но очите му ѝ подсказаха, че има.

— Коя е тя?

— Няма никоя.

— Коя е тя? — попита го отново, с по-силен и настоятелен глас.

Той остави вилицата си на масата.

— Пам Муър — каза тихо, сякаш тя щеше да се сети за името.

— Пам Муър? — В съзнанието на Барбара бавно се оформи образът на млада жена, на двайсет и няколко години, с обло лице и бледи, издължени очи. — Пам Муър — повтори, когато образът се проясни. Червеникаворуса коса, спускаща се по кокалест гръб, малки, безнадеждно щръкнали гърди и големи, страстни устни. Когато погледнат тези устни, мъжете си мислят само за едно нещо, спомни си, че си помисли първия път, когато Рон ги запозна.

Глупаво малко момиче, с лице като питка, помисли си сега Барбара. Дори имаше пъпки по брадичката. Една голяма и две по-малки, надигащи се под пепелявобледата ѝ кожа. Нос, покрит с лунички, като фъстъчено масло, намазано върху бял хляб. Как смееше съпругът ѝ да я изоставя, заради една пъпчива, луничава ученичка, с лице като питка, която отгоре на всичко бе довел в техния дом, право във всекидневната им, в трапезарията даже. Та тя я бе гощавала, за бога!

„Много мило от ваша страна да поканите групата за вечеря, госпожо Ейзингер“ — бе казала пъпчивата, луничава, с лице като питка Пами, докато помагаше на Барбара да подреди мръсните съдове в миялната машина.

„За мен бе удоволствие“ — бе незабавният отговор на Барбара.

Мили боже.

— Пам Муър.

И като си помислиш, че почти ѝ бе станало мъчно за момичето. Може и да имаше блестящ ум, както неведнъж бе изтъквал съпругът ѝ — най-умната студентка, на която бил преподавал през почти двайсетгодишната си практика, но тя нямаше и представа как да направи добро впечатление, как да извлече максималното от външността си. Като че ли дългата руса коса, малките щръкнали гърди и подутите, сякаш от удар, устни, не бяха достатъчни, с тъжна ирония си помисли Барбара.

Е добре, значи той все пак бе имал авантюра. Тя и преди подозираше. Е, и? През цялото време на брака им бе имал авантюри. Това не означаваше, че трябва да я напуска. Не означаваше, че не могат да оправят нещата.

— Просто се случи — каза Рон, въпреки че не го бе карала да ѝ обяснява.

Сервитьорът предпазливо се приближи с техния костур.

— Гладна ли си? — попита Рон и Барбара поклати отрицателно глава, но макар и странно, тя бе изгладняла. Рон отпрати сервитьора.

— Какво мога да направя? — попита Барбара. Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя повдигна брадичка, за да им попречи да се търкулнат. Ще смъкнеш десет години от лицето си, бе обещал докторът, когато ѝ направи очите. А Рон дори не бе забелязал. Трябваше да поискам да са двайсет, помисли си Барбара.

— Нищо не можеш да направиш — отговори ѝ той. — Вината не е твоя.

Но, разбира се, вината бе нейна, даде си сметка тя. Казано простичко, тя вече не беше момичето, за което той се бе оженил; бе пораснала и остаряла. Независимо от грима и козметичните операции, под кожата ѝ постоянно се образуваха нови бръчки, готови да се покажат при пръв възможен случай. Гравитацията не спираше безмилостните си атаки отвсякъде, дори когато спеше. Съвършените ѝ изкуствени гърди само подчертаваха всички останали несъвършенства.

— Нищо не можеш да направиш — повтори Рон.

— Трябва да има нещо, което да мога да направя, за да те накарам да промениш решението си — взе да се моли тя, ненавиждайки своята безпомощност и самата себе си. — Готова съм на всичко. — Би паднала на колене, ако не се намираха сред най-известния ресторант в града. Барбара вдигна ръце в умоляващ жест, но размисли и съкрушена ги постави обратно на масата, при което треперещите ѝ пръсти неволно пометоха приборите на земята.

— Необходимо ли беше това? — попита Рон, сякаш го бе направила нарочно.

— А това? Предполагам, че трябва да съм ти благодарна, че не ми поднесе изненадата на шоуто на Фил Донахю.

Явно Рон нямаше представа кой е Фил Донахю.

— Просто си помислих, че ако сме на обществено място, нещата ще минат по-гладко.

— Контролът на тълпата — измърмори Барбара.

— Нещо такова. — Той се усмихна.

Барбара се облегна назад.

— Страхливец.

— Надявах се, че ще избегнем обидите.

— Задник. — И какво, по дяволите? Така и така го бе загубила.

— Добре, съзнавам, че си разстроена.

— Нищичко не разбираш, по дяволите. — А тя? От какво точно бе толкова разстроена? От факта, че съпругът ѝ я напускаше заради друга жена? Че тази жена бе наполовина на нейната възраст? Наполовина на нейните размери? Че мъжът ѝ бе имал нахалството да я доведе в техния дом и да я представи на жена си и дъщеря си? Че бе избрал възможно най-оживеното място, за да ѝ поднесе новините? Че сутринта бе правил любов с нея, знаейки, че вечерта ще я изрита? Че бе планирал бягството си поне от една седмица? — Ето защо си ходил да видиш майка си снощи — констатира Барбара, но едва след като произнесе думите, осъзна, че са истина. — За да ѝ съобщиш, че ме напускаш.

— Ако за теб има някакво значение, тя каза, че правя грешка.

— Е, тук определено е права — не скри изненадата си Барбара и реши, веднага щом се върне вкъщи, да се обади на Вики. Щеше да му даде да се разбере на копелето, щеше да сложи ръка на всичко, което можеше — къщата, заплатата, скъпоценния му „Мерцедес“.

Само дето не искаше никое от тези неща. Искаше си съпруга обратно.

Защо?

Защото бе свикнала да е около нея? Защото не ѝ харесваше идеята да бъде самотна майка, още една в статистиката, да спи сама нощ след нощ? Защото се боеше да остарява сама? Заради едно или заради всички тези неща?

Или си го искаше обратно, за да направи този път всичко както трябва, за да може тя да е тази, която да го напусне, така, както трябваше да постъпи още преди години, когато все още бе сравнително млада и пленително красива, когато все още си имаше някаква гордост? Кога за последен път бе изпитвала някаква гордост? Освен за Трейси, разбира се. Единственото нещо в живота си, което бе направила както трябва. Може би, ако бе успяла да роди още деца, ако го бе дарила със син…

— Какво ще кажем на Трейси? — попита с монотонен глас.

— Че я обичаме — отговори Рон доста зряло за човек, който я напускаше, заради момиче два пъти по-младо от него самия. — Че моето напускане няма да промени това. Че само защото родителите ѝ не могат да се справят заедно…

— Понеже баща ѝ не може да си държи оная работа в гащите!

Лицето на Рон се зачерви от гняв, когато погледна към близките маси. Някъде зад тях една жена нервно се изсмя. Рон вдигна салфетката от скута си, хвърли я върху салатата и се изправи на крака.

— Може би това не беше толкова добра идея.

— Не. Моля те. Позволи ми. — Барбара скочи от мястото си и се втурна към тоалетните в дъното на ресторанта. Тя блъсна тежката синя врата и я чу как се затръшна зад гърба ѝ. Облегна се на нея, няколко пъти пое дълбоко въздух, с усилие, сякаш се давеше. Добро сравнение, помисли и налудничаво се изкикоти като разгледа стените, облепени с мозайка от тъмносини плочки и чу шума на вода, падаща от висок водопад, който служеше и за мивка.

— Не може да направи това — проплака тя и долови смутено покашляне от една от кабините.

Само дето го правеше. Както винаги, Рон Ейзингер правеше точно това, което му се иска. Да, сър. Беше си бизнес, като всеки друг и тя нямаше избор, освен да продължи живота си. Трябваше да бъде силна, ако не заради себе си, то поне заради Трейси. А и не можеше да се каже, че не е привлекателна. В морето имаше още много други риби.

— Риби в морето — произнесе на глас и от гърлото ѝ се изтръгна истерично кискане. — Не е ли свързано с темата? — И пак се разсмя.

Някъде се пусна вода от тоалетна, но от кабинките не излезе никой. Вероятно се бои, реши Барбара. Тя изправи рамене, глътна корем, изпъчи внушителния си бюст. После отвори вратата и пристъпи в главния салон на ресторанта, за да установи без изненада, че Рон вече си е тръгнал.

— Джентълменът се погрижи за сметката — осведоми я сервитьорът.

Барбара се усмихна, чудейки се в кой точно момент животът ѝ се бе изплъзнал от контрол. За половин секунда се бе обърнала и всичко бе свършило.

11.

Сюзан бавно се пробуди от един сън, в който тя изнасяше важна реч пред президентския съвет по въпросите на физическото възпитание. Очите ѝ се отвориха точно в мига, в който осъзна, че стои съвършено гола пред голямата тълпа, включваща президента и практически целия му кабинет.

— Защо трябва винаги да съм гола? — простена тя и погледна часовника до леглото. Седем и двайсет и девет. Седем и двайсет и девет! Не беше ли нагласила часовника за седем часа? Сюзан се пресегна над спящия си съпруг и обвинително сграбчи будилника, но забрави, че е включен в контакта и електрическият шнур рязко се плъзна по носа и устата на Оуен. Той тутакси се преви в леглото, разтърка лице, пръстите му панически се опитаха да махнат дразнещия обект от устата му.

— Извинявай — бързо се опита да го успокои Сюзан. — Само проверявах за колко часа съм навила будилника.

Оуен тежко въздъхна и се почеса по оплешивяващото теме.

— Сънувах, че съм на сафари. Изведнъж усетих това нещо да се движи по лицето ми. Помислих си, че е змия.

— Толкова съжалявам. — Сюзан се пребори с желанието да се разсмее. Рано сутринта мъжът ѝ винаги изглеждаше много уязвим, особено когато бе прекарал нощта, пробивайки си път през джунглата. — Добре ли си?

Оуен се наведе да я целуне и в същия миг алармата на часовника зазвъня. И двамата скочиха, Сюзан изтърва часовника на леглото и после трябваше да тършува под одеялото, за да го намери и да изключи проклетото нещо.

— Боже, колко е силно — възкликна тя.

Оуен върна часовника на мястото му върху нощното шкафче.

— Точно седем и половина. Както винаги.

— По дяволите. Имах намерение да го навия за по-рано.

— Какъв е проблемът?

— Тази сутрин трябва да говоря пред класа на Ариел за работата си. Седмица, посветена на професиите или нещо от този род и аз обещах да взема участие. Както и да е, надявах се и да посвърша малко работа, преди да ида в офиса.

— В колко часа си легна снощи?

Сюзан потърка очи, за да се разсъни и си представи как Барбара ѝ казва да престане веднага. Кожата около очите е много деликатна, би добавила Барбара. Особено, когато жените остареят. Нито една от статиите ли, които редактираше не беше прочела?

— Май беше по някое време след полунощ. Работех върху онази статия относно кое прави банковото инвестиране секси. — Тя се засмя, въпреки че работата беше бавна и отегчителна. Толкова по въпроса да си помощник-редактор, който нанася корекции върху граматиката на автора, пренарежда трудносмилаемите понятия и се опитва да подреди разбърканите части в добре организирано цяло. Това ли щеше да каже на класа на Ариел?

— Ще умра. И кое прави банковото инвестиране секси? — попита Оуен.

— Мисля, че има нещо общо с парите. — Сюзан се усмихна, наметна на раменете си една бяла хавлиена роба и нахлузи чифт пухкави розови пантофи. После се затътри навън от спалнята към стаите на дъщерите си. Душът в банята между двете стаи на момичетата вече бе пуснат.

Вратата към стаята на Уитни беше отворена и леглото ѝ бе празно. Дрехите на деветгодишното момиче бяха спретнато сгънати на леглото, в очакване тя да се появи. Сюзан се засмя. Уитни винаги ставаше първа сутрин, първа се обличаше, първа свършваше със закуската, първа излизаше пред вратата. В училище тя първа вдигаше ръка, да отговори на въпросите на учителите, да се запише по желание за някое специално поръчение или да прочете съчинението си на глас. Не се налагаше да ѝ се напомня да си измие ръцете, след като е ходила до тоалетната или да си измива зъбите след всяко ядене, или да си ляга навреме. Бе неизменно вежлива и мила. Във всяко отношение, жива кукла.

И точно затова Ариел я мразеше.

— Тя е извънземно — подиграваше ѝ се. — Не си ли забелязала как никога нищо не разлива, как ръцете ѝ са винаги чисти, как на лицето ѝ вечно е залепнала тази глупава усмивка? Не е нормална. — И Ариел казваше в лицето на сестра си: — Ти си извънземно.

— Ти просто ревнуваш — спокойно отговаряше Уитни.

— О, да, точно така. Сякаш ще ревнувам от извънземно.

Уитни никога не се хващаше на въдицата. Тя вдигаше рамене и отминаваше, което, разбира се, само ядосваше Ариел още повече.

— Дебело и гадно извънземно — викаше подире ѝ Ариел, но Уитни никога не се обръщаше.

— Ариел, скъпа. — Сюзан повика от вратата по-голямата си дъщеря. — Време е да ставаш. — Голям, изписан на ръка надпис бе залепен на вратата с анкерпласт: „НЕ ВЛИЗАЙ! ЛИЧНА СОБСТВЕНОСТ! АБСОЛЮТНО НИКАКВИ ИЗВЪНЗЕМНИ НЕ СЕ ДОПУСКАТ!“. Сюзан леко почука, после пак, този път по-силно, за да я чуе дъщеря ѝ, заровена под купчина розови одеяла през силно пуснатото радио, което изстрелваше рокмузика право в ухото ѝ. — Кого заблуждавам? — запита се Сюзан, пристъпи прага и взе да си проправя път през разхвърляните по земята дрехи. — Сигурна съм, че някъде тук отдолу имаше килим. — Опита се да го открие с боси крака и си помисли: две деца, отгледани от едни и същи родители, в една и съща къща, възпитани в едни и същи ценности, а не можеха да бъдат по-различни. Тя стигна до леглото, отметна завивките от раменете на Ариел, вдигна възглавницата от главата ѝ, наведе се и целуна топлата от съня буза на дъщеря си. — Събуди се, сладко кексче.

Без да отваря очи, Ариел се пресегна, сграбчи възглавницата от ръцете на майка си и я захлупи обратно върху лицето си.

— Хайде, скъпа. Помогни ми. Вече закъснявам, а трябва да излезем от тук най-късно в девет без петнайсет.

— Голяма работа, ако закъснеем с десет минути. Кой го е грижа? — дойде приглушеният отговор.

— Мен ме е грижа. Ако закъснея за твоя час, ще закъснея и за работа и… — Тя спря. Защо се оправдаваше пред едно тринайсетгодишно момиче, което очевидно изобщо не се интересуваше? — Просто стани! — заповяда Сюзан и излезе от стаята.

— Здравей, мамичко — бодро я поздрави Уитни, появявайки се от банята, увита в мека жълта хавлия.

Сюзан обичаше да ѝ казват „мамичко“. Само звукът от думата я изпълваше с радост и гордост. След някоя и друга година Уитни без съмнение щеше да замени тази дума с не толкова детското „мамо“ или сухото „майко“, с което напоследък се обръщаше към нея Ариел. Усети пристъп на тъга, сякаш думата вече ѝ липсваше.

— Здравей, красавице — отговори тя.

— Тя не е красива. Тя е извънземно — долетя вик от другата стая.

Удивително бе как Ариел чуваше каквото си пожелае, помисли Сюзан и топло прегърна Уитни, чувствайки влажната ѝ кожа на бузата си.

— Затвори ми вратата! — излая Ариел. — Нещо там вънка мирише на лошо.

— Стани и си я затвори сама — извика в отговор Сюзан, а Уитни изчезна в своята стая да се облича. — Две момичета, отгледани в един дом — измърмори си Сюзан, влезе в банята до спалнята и пусна душа. — С едни и същи родители, възпитани в едни и същи ценности. — Докато се събличаше и се вмъкваше под горещата струя вода, тя продължаваше да си мърмори. — Само да не е станала, докато се приготвя.

Ариел, естествено, не беше станала и когато най-накрая Сюзан успя да я вдигне, тя започна да се чуди какво да облече, после какво да избере за закуска, така че, разбира се, закъсняха за училище, което на свой ред доведе до това, че се наложи първа да говори госпожа Кейлър, а Сюзан трябваше да изслуша една невероятно отегчителна реч относно какво точно означава да си зъбен хигиенист. После дадоха думата за въпроси и Сюзан се молеше да са малко — жената със сигурност бе изяснила всичко в изложението си — но те се оказаха доста много, най-вече, благодарение на внезапния и необясним интерес на Ариел към темата. Въпросите валяха един след друг, не остана нищо незасегнато, но госпожа Кейлър бе поласкана от вниманието и търпеливо повтори всичко отначало за Ариел.

Нарочно го прави, осъзна Сюзан, опитвайки се в същото време да не дава никакви признаци на нетърпение или притеснение. Знае колко мразя да закъснявам и че всички тези въпроси наистина ще ме забавят за работа. Тя ненавижда това, че ходя на работа, точно както мразеше, когато ходех в института. В нощта, преди някой изпит, на нея винаги ѝ ставаше лошо, не е ли така? И не проявяваше ли най-много капризи точно когато имах да пиша есе? И промени ли се нещо изобщо през двете години, откак Сюзан най-накрая си взе дипломата и отиде на работа в последното начинание на Джереми Латимър — едно лъскаво женско списание, наречено на името на жена му?

Когато ѝ дойде редът, Сюзан си произнесе речта възможно най-стегнато и бързо и никой от учениците не зададе въпрос, най-малко пък Ариел, която през цялото време разговаряше с момичето до нея или зяпаше през прозореца. Сюзан учтиво се извини, преди Дани Перели да се впусне в радостите и скърбите на успешния бизнес с безпрашното почистване.

Някаква катастрофа на магистрала I-75 задържа движението цели двайсет минути и докато Сюзан стигне до внушителната сграда от кафяви тухли на улица „Макфарланд“, в която се помещаваше непрекъснато разрастващата се издателска империя на Латимър, минаваше единайсет часа и тя изцяло бе пропуснала сутрешната оперативка.

— Питър те търсеше — съобщи ѝ една колежка от съседната кабина. — Изглеждаше разочарован, че те няма на оперативката.

— Страхотно. — Сюзан погледна към редицата остъклени офиси в далечния край на квадратното помещение, надявайки се да зърне Питър Басет, красив мъж, във втората половина на четирийсетте, който се бе присъединил към екипа преди по-малко от месец, неин непосредствен началник. Но той не бе в офиса си. Нито пък се виждаше да марширува по коридорите между кабинките, да се перчи с мършавата си фигура и да важничи, развявайки своята арогантност, подобно на скъп одеколон. Какво намираше в него за толкова дяволски привлекателно? Сюзан не бе сигурна дори дали го харесва.

Редакторският отдел на „Виктория“, където работеше, се състоеше от трийсет малки кабинки, подредени в шест редици по пет, отделени една от друга с красиви паравани в японски стил. По три от четирите стени на офиса бяха наредени прозорци от пода до тавана, които обикновено осигуряваха достатъчно светлина, но октомврийското небе бе станало мрачно и в помещението едва-едва проникваше сива пелена, хвърляща дълги сенки по екраните на компютрите. Сюзан си прегледа съобщенията, отбеляза, че имаше по едно от тримата автори, над чиито статии работеше, от Карол от отдела по изкуствата, от Лий, шеф на екипа по проверка на фактите в списанието, от Барбара и две от майка ѝ. Това бе необичайно. Майка ѝ никога не ѝ се обаждаше в работата.

Тъкмо се пресягаше за телефона да се обади на майка си, когато той иззвъня.

— Сюзан — каза мъжки глас с тон, подсказващ, че няма време за предисловия. — Питър Басет е. Чудех се дали не мога да те видя в кабинета си след, да кажем, десет минути?

— Разбира се. — Сюзан постави обратно слушалката, чудейки се дали ще я уволнят. Списанието издъхваше и една помощник-редакторка вече бе загубила работата си, откакто Питър Басет бе назначен в редколегията да помогне нещата да се обърнат. От седмици се носеха клюки, че в следващите месеци ще хвърчат още глави. Джереми Латимър може и да бе от значение за назначаването ѝ, но това не я правеше недосегаема. Може и да си скъсваше задника от работа, за да достигне сегашното си положение, но това не означаваше, че не могат да я уволнят.

Сюзан обичаше работата си. Независимо от ежедневните разочарования и понякога късните нощи, тя се чувстваше благословена, че работи нещо, което ѝ доставя толкова голямо удоволствие. Не всички имаха този късмет. Нали тъкмо това каза на класа на Ариел тази сутрин?

Сюзан отпусна глава върху дланта си и се втренчи в празния екран на компютъра си. Отсъствието на сутрешната оперативка изобщо не ѝ бе в услуга. Пет минути по-късно тя все още се взираше в екрана, когато телефонът отново звънна.

— Оная мърла е бременна — обяви Барбара, вместо „здравей“. — Можеш ли да повярваш? Женени са от по-малко от шест месеца и тя вече е бременна.

— Ти как си? — попита Сюзан.

— Не зная. Имам нужда да поговоря с някого. Свободна ли си за обяд?

Сюзан потри чело и погледна към кабинета на Питър Басет, макар че не можеше да го види от високата бежова преграда.

— Не. Съжалявам. Виж, защо не наминеш за вечеря? Можем тогава да поговорим. Доведи и Трейси. Сигурна съм, че Ариел ще се радва да я види. — Защо ли каза това? Ариел никога не се радваше да види когото и да е.

След като Барбара затвори, Сюзан побърза да се обади на майка си. В мига, в който чу треперливото „здравей“ на майка си, тя почувства, че нещо не е наред.

— Какво има?

— Обадиха ми се от кабинета на доктор Кинг — колебливо отговори майка ѝ, сякаш говореше на чужд език, който не бе усвоила достатъчно. — Изглежда в мамограмата ми има нещо съмнително. Искат да ми направят биопсия.

Сюзан се опита да каже нещо, но не излезе никакъв звук.

— Вероятно няма нищо — продължи майка ѝ, изговаряйки всичко онова, което би трябвало да каже Сюзан, ако би могла да си върне гласа. — Съвсем малко е и казват, че тези неща обикновено са безобидни, така че ще се опитам да не се тревожа.

— Кога искат да отидеш? — неохотно изрече Сюзан.

— Утре сутринта в десет часа.

— Ще дойда с теб. — В календара ѝ бе отбелязана друга оперативка за десет часа, но Питър Басет просто ще трябва да прояви разбиране. Или няма да прояви, помисли си тя.

— Благодаря ти, скъпа. — Майка ѝ видимо си отдъхна. — Наистина оценявам това.

— Ще те взема в девет и половина. Ще успеем ли да стигнем навреме?

Майка ѝ я увери, че ще имат предостатъчно време и Сюзан се сбогува с думите, че ще се видят сутринта. Тя постави слушалката и затвори очи. Моля те, нека майка ми да е добре, помоли се безмълвно. „Работата ми няма значение“ — прошепна във високата яка на зеления си пуловер. Вземи ми работата, продължи без думи. Само нека майка ми да е добре. Усети как по бузите ѝ се стичат сълзи.

Трябваха ѝ няколко минути да се съвземе и още една да почувства краката си достатъчно стабилни, за да стане. Точно петнайсет минути след обаждането на Питър Басет, тя застана пред стъклената стена на кабинета му.

Той говореше по телефона, но със свободната си ръка ѝ направи знак да влезе.

— Затвори вратата — прошепна, закрил с длан слушалката. — Сядай. Само една минута.

Сюзан затвори вратата, издърпа един син стол с висока облегалка срещу бюрото му, бавно седна на него и се опита да не изглежда, че му подслушва разговора.

— Напротив — казваше той. — Това е задължение на училището. Ако аз поема това, ако забраня на Кели да излиза през уикенда, задето бяга от час, тогава само ще си създам повече проблеми вкъщи, а няма да помогна с нищо за решаването на проблема в училище. Ваша работа е да я накарате да си понесе последствията. Последствията няма да имат нужния ефект, ако по съмнителен начин се налагат отвън. Вие знаете това така добре, както и аз. — Той нетърпеливо завъртя очи и обърна към Сюзан една месингова рамка със снимка на три привлекателни тийнейджъри.

Сюзан разгледа снимката: две усмихнати момчета от двете страни на една намръщена девойка. Нищо ново, помисли си тя и още повече хареса Питър Басет сега, когато разбра, че и той има същите проблеми като нея, дори и да се канеше да я уволнява.

— Какво предлагам ли? — попита Питър Басет. — Предлагам ви да си вършите работата. Следващият път, когато дъщеря ми избяга от час, наложете ѝ наказание. Ако не се подчини, отстранете я временно от училище. По този начин функционират нещата в действителния свят.

Сюзан затвори очи. Тя бе пропуснала сутрешната оперативка. И бе на път да бъде отстранена. За постоянно.

— Извинявай — обърна се към нея Питър Басет, докато затваряше телефона. Той посочи към снимката. — Кели е на петнайсет и е голяма беля. И братята ѝ са беля, но поне не бягат от училище. Е, как си?

— Добре, благодаря.

— Липсваше ни на оперативката тази сутрин.

— Да, много съжалявам. Трябваше да говоря пред класа на дъщеря ми за моята работа. Седмица, посветена на професиите или, както там го наричат. Както и да е, бях предупредила Сара. Тя трябваше да открие оперативката — обясни Сюзан, имайки предвид жената, която Питър Басет бе заменил.

— Надявам се, че си попаднала на нещо интересно за списанието. — Проницателните сиви очи на Питър Басет закачливо проблясваха, което Сюзан намираше за неустоимо привлекателно.

— Опитах, колкото можах — отговори тя.

— Добре. Имаме нужда от всяка възможна помощ.

— Да, сър. — Не можа да измисли нищо друго да каже.

— О, боже, моля те, не ми казвай „сър“. Питър напълно върши работа. — Той стана от стола си, заобиколи бюрото от нейната страна и се подпря на ръба му, протегнал дългите си слаби крака. — Как мислиш, кое не е наред със списанието? — Въпросът му завари Сюзан напълно неподготвена.

— Какво мисля, че не е наред ли?

— Интересува ме мнението ти.

— Защо? — не се сдържа Сюзан.

— Защото питах всички останали на сутрешната оперативка и не получих никакви задоволителни отговори. Най-вече исках да чуя какво ще кажеш ти, защото мисля, че си интелигентна и статиите, върху които работиш, неизменно са най-добрите, които публикуваме.

— Благодаря — каза Сюзан и се изправи в стола си, осъзнавайки, че в края на краищата няма да я уволнят.

— И така, какъв ѝ е проблемът на „Виктория“? Защо, според теб, продажбите са ниски?

Сюзан си пое дълбоко дъх. Можеше ли наистина да му каже кое, според нея, не бе наред със списанието?

— Мисля, че подходът ни е погрешен — чу се да казва. — Изглежда, сякаш се опитваме да подражаваме на „Космополитен“, но защо жените биха искали да четат нас, вместо да си купят оригинала? Освен това — продължи тя, набирайки смелост от неговата усмивка, — вече прекалено много женски списания се конкурират за един и същи пазар, а ние имаме този недостатък, че не сме в Ню Йорк или Лос Анджелис, а в Синсинати.

— И какво е решението?

Играеше ли си с нея, зачуди се Сюзан, смутена от настоятелния му поглед.

— Мисля, че трябва да престанем да се състезаваме с големите играчи на техен терен и да се опитаме да си намерим своя ниша — започна тя, постепенно въвеждайки мисълта си. — Това е местно списание. Трябва да се съсредоточим върху онова, което интересува жените в Синсинати. Да оставим настрана посещаващите ни второкласни знаменитости и да започнем да си създаваме свои такива. Да спрем рубриките за мода, представена от кокалести нюйоркски манекенки, носещи дрехи, каквито никой в този град няма да облече посмъртно, а да започнем да публикуваме истории за истински жени с истински проблеми и нека тези истории да са по-дълги от хиляда думи. Защо толкова се боим от нещо по-пространно? Мисля още, че трябва да започнем да публикуваме разкази — продължи Сюзан, без да му даде възможност да я прекъсне. — Ако трябва да подражаваме на някого, нека това бъде „Ню Йоркър“. Бихме могли да печатаме по един, непубликуван до сега разказ на месец, може би дори да проведем конкурс.

— Вече сме почти в деветдесетте — продължи Сюзан. — Днешните жени се интересуват не само от мода и хороскопи. Ние се интересуваме също от злободневни теми и политика, и как решенията, които се вземат във Вашингтон днес ще се отразят на живота ни в Синсинати утре. Нека да не търсим само най-малкото общо кратно, а да разширим хоризонтите си. Не да следваме водачите, а да оглавим наш собствен парад. Да надуем собствения си рог. Нека другите да подражават на нас. — Сюзан рязко спря. — Съжалявам. Сигурно си мислиш, че съм пълна идиотка.

Питър Басет се разсмя на глас.

— Напротив, възхищавам се на ентусиазма ти. Не съм сигурен, че съм съгласен с всичко, което каза, някои неща не са много практични, но с удоволствие ще помисля върху това. Може би бихме могли да обсъдим някои от тези идеи с останалите на утрешната оперативка.

— Това би било чудесно… О, не. Не, не мога. Съжалявам.

— Някакъв проблем ли има?

— Майка ми трябва да постъпи в болница утре сутринта за биопсия. Обещах да я заведа. — Сюзан се подготви за порой от обвинения: Ние тук вършим работа, Сюзан. Как ще осъществим тези големи идеи, ако ти продължаваш да поставяш личния си живот пред работата си? Причината за спада в продажбите, единствената причина за спада в продажбите и за проблемите на това списание, е в хора като теб, които говорят за велики неща, но са дяволски заети да посещават училищата на дъщерите си и да водят майките си на лекар, не и да посещават важни заседания. Това е действителния свят, Сюзан. Кое от двете избираш? Семейството или кариерата?

— Разбира се — каза вместо това Питър Басет.

Какво?

— Какво?

Той вдигна рамене.

— Не е кой знае какво. Можем да обсъдим идеите ти друг път. Списанието няма да се преориентира за една нощ, важното точно сега е твоята майка, тя има нужда от подкрепата ти.

— Благодаря — прошепна Сюзан. Чудеше се дали ѝ личи колко бе шокирана.

— Няма защо. — Питър се оттласна от бюрото, атлетичното му тяло се полюшна в пространството помежду им. Приближи се до стола ѝ и леко постави ръка на рамото на Сюзан. Чувстваше топлината на пръстите му през тънкия си пуловер. — Всичко ще се оправи. Мисли позитивно.

— Добре — каза Сюзан и затаи дъх.

— Моля те, предай на майка си моите почитания. — Питър Басет махна ръката си от рамото ѝ, отправи ѝ тъжна, но окуражителна усмивка и се върна на мястото си зад бюрото.

Сюзан се изправи, завъртя се към вратата, но спря и се обърна да му благодари отново. За разбирането, търпението и мъдростта. Кога за последен път някой я бе изслушвал с толкова жив интерес? Но Питър Басет бе вече зает да печата нещо на компютъра си. Погледът ѝ се плъзна към снимката на трите му деца върху бюрото и чак сега забеляза друга снимка, този път на привлекателна жена, малко по-млада от нея самата, с къса тъмна коса и чаровна усмивка. Госпожа Басет без съмнение, съобрази Сюзан и си помисли, че тя прилича много повече на двамата си сина и изобщо не прилича на проблемната си дъщеря.

Вие сте щастливка, госпожо Басет, каза с очи Сюзан на снимката. Надявам се, че оценявате това, което имате. После отвори вратата и излезе от кабинета.

12.

— Виж това, Трейси, мила. Този екип ще ти стои чудесно. Какво ще кажеш?

Трейси затвори книгата, която четеше, пресече просторната чакалня пред лекарския кабинет, седна до майка си и погледна последния брой на „Виктория“ в ръцете ѝ.

— Не мисля, че ще ми отива — каза тя по повод на синьо-бялата раирана фланела и тесните морскосини панталони, с които една млада блондинка позираше пред фотообектива.

— Защо не?

— Ами, виж я, мамо. — Трейси кимна към младата манекенка, която лудуваше на страницата на списанието. — Тя няма бричове. А в случай че не си забелязала, аз имам.

— Това са детски тлъстини — увери я Барбара, макар че не бе напълно убедена. През последната година тялото на Трейси бе претърпяло радикална промяна. С идването на мензиса ѝ, Трейси се бе преобразила от слабичка девойка в нещо, което при добро желание би могло да се нарече внушителна млада жена. Не че Трейси беше дебела, нито дори пълна. Тя просто бе наедряла на погрешните места, широка там, където би трябвало да е тясна, плоска, където следваше да е сочна. Несъмнено това бе наследено от страната на Рон, с горчивина реши Барбара. — Съвсем скоро ще ги смъкнеш. Трябва само да избягваш лошокачествени храни. Започни да се храниш правилно. Ела с мен в гимнастическия салон някой следобед. Знаеш ли какво ще направим? — продължи тя почти на един дъх, въпреки че Трейси вече си бе прехвърлила вниманието обратно на книгата. — Бих могла да уговоря среща със специалист по храненето и да отидем заедно. Защото си мисля, че не е зле и аз да сваля малко килограми и че това е страхотна идея. Ти как мислиш?

Трейси погледна майка си с празен поглед.

— Разбира се.

— Добре. Защото аз наистина мисля, че това е страхотна идея. Не проумявам защо не съм се сетила по-рано. — Барбара виновно сведе поглед към скута си. От седмици не бе мислила почти за нищо друго, чудейки се как да се доближи до тази тема, без да нарани чувствата на дъщеря си. И го направи. Бе постигнала целта си, без на Трейси да ѝ настръхне перушината. Тя се взря в профила на дъщеря си. Толкова симпатично момиче, помисли си Барбара. Би било срамота да пропуска някои неща, само защото е допуснала слабо невнимание и не е обърнала достатъчно внимание на външността си. А външността бе важна, независимо какво се опитват да ви казват хората тези дни. Ако изглеждаш така, сякаш пукната пара не даваш за себе си, е, тогава никой друг няма да дава пукната пара за тебе.

Барбара се пресегна и потупа бузата на дъщеря си. Трейси се засмя, без да вдига поглед от книгата. Какво четеше всъщност?

— Какво четеш?

Трейси захлупи книгата и показа корицата на майка си.

Барбара я пое от ръцете ѝ, отвори на първа глава и прочете началните редове.

— Звучи доста добре — каза тя и тъкмо се готвеше да върне книгата, когато видя подписа, надраскан от вътрешната страна на корицата. „Пам Ейзингер“ се точеше през горната част на страницата в яркочервено. Като кръв, помисли си Барбара и пусна книгата обратно в скута на Трейси. Моята кръв.

— Помислила си, че може да ми хареса — измърмори Трейси и постави книгата на стола зад себе си. — Но е доста глупава книга. Няма да я чета. — Гласът ѝ замря.

— Глупости. Ако ти харесва…

Трейси поклати глава.

— Не. Не ми харесва. Не е много добра.

Барбара си пое дълбоко дъх.

— Как се справя Пам с новото бебе? — Тя си прочисти гърлото, думите сякаш насила се изстъргаха от устата ѝ.

— Не толкова добре. Той плаче през цялото време.

— Много лошо. — Барбара се усмихна. Благодаря ти, Господи, помисли си тя. — Кажи ми пак, как му беше името? Все забравям.

— Брандън. Брандън Тайрон.

Глупаво име. Нищо чудно, че не можеше да го запомни.

— Той е сладко бебе. Просто плаче през цялото време. — Трейси погледна право напред, без да гледа нещо специално.

Винаги ли е имала тази подутина на носа си, почуди се Барбара. Може би, като така и така са тук, нямаше да е лошо да накара доктора да я погледне.

— Извинете — обади се от мястото си Барбара, прогонвайки мислите за бебето Брандън Тайрон Ейзингер от ума си. — Колко още смятате, че ще се наложи да чакаме?

— Само още няколко минути — отговори жената на рецепцията иззад стъклената си преграда. Тя гледаше общо в посоката на Барбара, сякаш се взираше през гъста мъгла.

Разбира се. Защо не? Какво бяха няколко минути в повече? Така или иначе, нямаше какво по-важно да прави с времето си. Не се налагаше да бърза за вкъщи, за да се грижи за новородено с колики. Не се налагаше да решава задачи, нито да сменя памперси. Не се налагаше да приготвя вечеря за отрудения си съпруг. Не, нищо не я притискаше, нищо не изискваше спешно вниманието ѝ. Тогава, какъв по-добър начин да убие един влажен летен следобед, от това да седи в плюшената чакалня на най-уважавания козметичен хирург на Синсинати? Времето нямаше значение. Нали затова бе тук? Да се справи с времето.

Но докторът можеше поне да си вземе по-удобни столове, помисли си Барбара и махна някакъв ненужен конец от тъмновиолетовото кадифе на седалката. Бяха претапицирани през двете години, откакто за последен път дойде тук. Барбара погледна стените в прасковен цвят и се опита да си спомни какъв цвят бяха по време на последното ѝ посещение. Явно нищо в живота на доктор Стийвс не биваше да проявява признаци на старост.

Вратата на кабинета се отвори и в чакалнята влезе някаква жена, по-голямата част от лицето на която бе увито с огромен син шал от шифон. Тя тихо поговори с рецепционистката, после напусна стаята, като само хвърли поглед в посоката на Барбара. Никой не ме забелязва вече, помисли си Барбара и се почувства някак незначителна. Сякаш не съществувам.

— Госпожо Ейзингер — каза рецепционистката, докато гледаше някъде встрани от нея, — можете вече да влезете.

— Няма да се бавя дълго — каза Барбара на Трейси, която бе забила поглед в някаква литография на цветя на отсрещната стена. Момичето кимна, без да погледне към майка си. Сякаш не съществувам, помисли си отново Барбара.

— Барбара — поздрави я доктор Стийвс и протегна ръка. — Радвам се да те видя отново.

— И аз се радвам да ви видя — каза тя, въпреки че не можеше да не забележи, че Норман Стийвс гледаше малко уморено през ясните си сини очи. И бе качил няколко килограма от последната им среща, а изпод прошарената му брада се подаваше леко подута гуша.

— Изглеждаш добре. Как се отнася животът с теб напоследък?

— Доста добре. — Любовницата на мъжа ми наскоро роди трикилограмово бебе, на име Брандън Тайрон, а дъщеря ми има бричове, големи колкото Охайо, но аз се чувствам съвсем добре и готино, много благодаря.

— Кажи ми, какво смяташ, че мога да направя за теб. — Доктор Стийвс посочи към виолетовия фотьойл пред огромното му махагоново бюро. Барбара седна и преди да заговори изчака и докторът да седне, така че да е сигурна, че е привлякла цялото му внимание.

— Става дума за корема ми — каза му тя. Става дума за живота ми, помисли си. — Искам да кажа, винаги съм имала коремче, но напоследък то не е толкова малко.

Доктор Стийвс надзърна в картоните си.

— На колко години си сега?

— На четирийсет и четири — отговори Барбара и се покашля в дланите си, за да приглуши резкия звук.

— Колко деца имаш?

— Едно. — Барбара сведе поглед, опита се да прогони мисълта за бебето Брандън Тайрон. — Мислех си евентуално за лифтинг на корема.

— Добре, съблечи се и дай да погледна. Малко хора се кандидатират за този вид операция. — Той ѝ подаде една синя памучна роба и тръгна към вратата. — Можеш да останеш по бикини. Когато си готова, кажи на сестрата.

След по-малко от пет минути тя лежеше на кушетката за прегледи, синята памучна роба бе вдигната и разкриваше чифт черни дантелени бикини, дръпнати надолу към бедрата ѝ, а опитните ръце на доктор Стийвс опипваха релефния белег от цезаровото сечение.

— Мускулният тонус е доста добър, като се има предвид — каза той, но не си даде труда да уточни какво. — Бихме могли да направим разреза върху вече направения.

Барбара трепна. Спомни си предишната операция, месеците, които ѝ бяха необходими, за да се възстанови. Наистина ли искаше отново да премине през същата болка и неудобство?

— Е, какво мислиш за иракското нашествие в Кувейт? — внезапно попита доктор Стийвс. — Смяташ ли, че Хюсеин ще завладее Саудитска Арабия?

Барбара си помисли, че неволно е заспала и отново сънува един от онези причудливи сънища, които ѝ се явяваха напоследък. Възможно ли бе наистина да лежи тук почти гола, ако не се смятат черните ѝ дантелени гащички, смъкнати почти до пубиса ѝ, някакъв мъж да я опипва по корема и в същото време да ѝ говори за Садам Хюсеин? Дали все пак на бе изчезнала окончателно?

Със сигурност още бе в състояние да привлече вниманието на мъжете, да ги накара да обръщат глави след нея. Със сигурност единственото, което трябваше да направи, бе да излезе сред хората, да се постави на разположение, да излъчи съответните сигнали. Бог знае, че все някой ще я забележи.

Имам нужда някой да ме забележи, помисли си.

— Защо не отделиш няколко дни и не проучиш литературата — попита я доктор Стийвс, след като приключи с прегледа. Барбара кимна и се зачуди защо лекарите винаги наричат брошурите, които ти дават „литература“. — Поговори със съпруга си и ме уведоми какво си решила.

Барбара се намръщи, но докторът вече се бе запътил към вратата.

— Кога най-скоро ще можете да направите операцията?

— Трябва да провериш при сестрата на рецепцията. Тя ми има програмата.

— А колко ще…?

— Отбелязано е в литературата.

Имам нужда някой да ми покаже, че още съм желана, помисли си тя.

— За какво е всичко това? — няколко минути по-късно попита Трейси, кимайки към брошурите в ръцете на Барбара, докато чакаха асансьора.

— Литература — засмя се Барбара и забеляза, че Трейси не носи нищо. — Забравила си си книгата…

— Нарочно я оставих там. — Трейси се усмихна. — Глупава книга. — Тя сви рамене. — Ще кажа на Пам, че съм я загубила.

— Ти си добро момиче.

Имам нужда от мъж, помисли си Барбара.

Оказа се, че мъжът е по-скоро момче, което беше най-важното, като се замислиш, реши Барбара, докато се възхищаваше на твърдото голо тяло, извито над нейното. Горе-долу на възрастта на противната Пами. По дяволите, ако Гаднярът Рон можеше да почувства щастие с една овчеглава фльорца, то същото можеше и тя.

Казваше се Кевин. Поне Барбара така си мислеше. Напоследък май всички се казваха Кевин. Беше висок и силен, и красив по онзи сладникав начин от билбордовете на Калвин Клайн, целият нацупена арогантност и плочки по корема. Той така ги и нарича, помисли с усмивка Барбара. Плочки. Като че ли щеше да отнеме бог знае колко време и усилия да каже коремни мускули. А може и в действителност да си мислеше, че това е названието на коремните мускули. Плочки.

— Зная едни страхотни упражнения за долните и горни плочки — каза Кевин, когато тя за пръв път се доближи до мускулестия млад треньор в салона по гимнастика в деня, след посещението си при доктор Стийвс. — Нямаш нужда от операция — заяви ѝ с лукава усмивка. — Отдели ми един месец. Ще те вкарам във форма. — Това бе всичкото насърчение, от което Барбара се нуждаеше, за да реши, че Кевин Младото Твърдо Тяло е тъкмо нещото, предписано от доктор Стийвс.

Кевин бе работил през последните шест седмици във фитнес клуба в сградата, където се помещаваше и офисът на Вики. Личните треньори са последният писък на модата, обяви Вики. Струват си всяка стотинка. Барбара тутакси се записа при Кевин за осем лични тренировки, по два пъти седмично, независимо че кредитните ѝ карти вече бяха почти стигнали до лимита, а Рон надаваше вой относно всички тези пари, които харчи. Да, той се бе съгласил да поеме разноските от кредитните ѝ карти в продължение на пет години, като част от споразумението по развода, но в рамките на разумното.

Да се шибаш, Гаднярю Рон, помисли си Барбара. А после, през смях — не, шибай мен! Което и правеше толкова добре Кевин, хиляди благодарности. Тя си помести задника, за да се нагоди към продължителните тласъци на тесните бедра на Кевин. Колко много енергия имат младите, помисли си и хвърли поглед на часовника от другата страна на огромното, но твърде кораво легло на Кевин. Трябваше ли всичко негово да бъде толкова дяволски твърдо? Тя почти се изкиска, но смехът ѝ можеше да се изтълкува погрешно.

Кого се опитваше да измами? Той не би я чул. Можеше дори и да не помни, че тя бе все още там, от толкова време вече се клатеше. Почти четирийсет минути, ако можеше да се вярва на този часовник. Бе два часа сутринта. Той никога ли не се изморяваше? Колкото до нея, тя бе изгубила всякакъв интерес към цялата работа още преди двайсет минути, когато стана ясно, че няма да изпита оргазъм. Обещаващите тръпки се бяха превърнали в болезнени дразнения. Вместо възторг, изпитваше огорчение. Ако не ѝ се удадеше скоро да заспи, торбичките под очите ѝ щяха да стигнат до брадичката. Време бе малко да ускори нещата. Да ги вземе в свои ръце. Което и направи.

Тя го сграбчи за задника, простена, започна добре усвоения ритуал. Последва серия от къси стенания, придружени от леки движения с главата. Нищо твърде драстично, само колкото да даде на момчето да разбере, че е готова и не се налага да се старае толкова. Но Кевин сякаш не разбра и продължи постарому. Стоновете преминаха в писъци, писъците в задъхване. Но момчето си знаеше своето.

Като пътнически влак, помисли си Барбара и се стовари върху възглавниците, опитвайки се да се намести удобно. Явно, тя нямаше да ходи никъде. Представи си как става от леглото, а младият мъж стои прилепен към тялото ѝ като куче, захапало крак. Можех да съм коя да е, даде си сметка и задоволството ѝ премина в удивление. За Кевин тя не съществуваше в по-голяма степен, отколкото за Рон или за доктор Стийвс, или за Садам Хюсеин, ако беше на въпрос. Бе изчезнала в някакъв по-долен свят на захвърлените, мъглива област, пълна с жени над четирийсетте, статистки във филм, които запълват сцените, или заемат място, без да отвличат вниманието от главните герои. Служат за фон. Може би привлекателен, но все пак фон.

Над нея Кевин продължаваше тласъците си с плътно затворени очи.

Той не ме вижда, помисли си Барбара, също затвори очи и взе да си възстановява нещата, които трябваше да свърши на следващия ден. Трейси щеше да се прибере след уикенда с Рон към три часа. Май трябваше да напазарува, да пооправи малко къщата, може би да приготви на Трейси любимата ѝ вечеря от макарони със сирене, преди да отидат до „Индиан Хил“, за да гледат участието на Кирстен Латимър в пиесата „Оливър!“, поставена от нейната гимназия. Не, реши Барбара и обви с крака стегнатия малък задник на Кевин, щеше да изведе Трейси на вечеря. Нека плаща милият ѝ стар татко. На ти, Гаднярю Рон, помисли си тя и яростно се изтласка с бедра. И пак, копеле такова. И пак. И пак.

В следващия миг Кевин, може би изненадан от нейния неочакван страстен изблик, нададе силен вик, стегна се, сякаш зае стартова позиция за бягане, после изведнъж се стовари отгоре ѝ, като кукла, чиито конци внезапно са били прерязани.

— Уау — възкликна той, тялото му лъщеше от доволна пот. — Невероятно беше. Ти си нещо различно, знаеш ли?

Барбара се засмя. Подходящо описание, помисли си тя. Главата ѝ бе обхваната от познато усещане за обърканост, подобно на фина мъгла. Бе станала чужда дори на себе си.

Нещо различно.

Нещо друго.

Барбара напусна малкия апартамент на Кевин в три часа сутринта. Тръгна си с колата, като смотолеви някакво извинение, че рано сутринта трябва да посрещне Трейси вкъщи.

— Мога да те събудя — каза ѝ той и залепи влажна целувка на врата ѝ, а Барбара все повтаряше, че точно от това се страхува. Последното нещо, от което се нуждаеше нещастното ѝ тяло, бе още един маратон с момчето чудо. Всеки с възрастта си.

Освен това, всичките ѝ гримове и кремове бяха у дома ѝ, а нямаше да допусне Кевин да види лицето ѝ оголено, както не му бе позволила да я види гола. „Така е по-секси“ — бе настояла, когато той се опита да свали розовия ѝ сатенен комбинезон. — „Остави го.“

Нямаше да може да заспи, даде си сметка тя, когато отвори входната врата. Бе твърде неспокойна, разстроена и огорчена. Вероятно ще получа възпаление на пикочните канали, помисли си и се отправи към дъното на тъмната къща. Или гъбички. Или по-лошо, сепна се Барбара. Какво ѝ бе станало? Защо не бяха използвали презерватив? Нима вестниците не бяха пълни с напътствия за безопасен секс? Да не се мислеше за неуязвима, да не би средната възраст да бе ваксина срещу СПИН?

— Това изисква чаша кафе — каза на глас тя и думите ѝ проехтяха в празната къща. Включи чайника и сипа в чашата си лъжичка нескафе. Барбара не обичаше Трейси да я няма, сякаш отсъствието ѝ я караше да чезне още повече. Откри, че винаги когато Трейси я нямаше, почваше да си говори на глас — звукът я уверяваше, че наистина я има. Напоследък дъщеря ѝ бе почнала да спи в нейното легло. Може би трябваше да преустанови това, помисли си Барбара и си наля вода от чайника, преди да е кипнала. Но какво лошо имаше? Приятно ѝ беше да се събужда, обгърната от ръцете на дъщеря си. Цял ден след това се крепеше, благодарение на тези ръце.

Кафето горчеше, дори и с две лъжички захар и Барбара прибави трета. Сега пък стана много сладко. Какво от това, каза си тя и потърси в хладилника дали не е останало нещо от онзиденшната ягодова пита. Но нямаше. Това означаваше, че Трейси я бе изяла, което не бе добре. Трябваше да направи нещо по този въпрос, да уговори онази среща със специалиста по храненето, да сложи Трейси на диета, преди нещата да са излезли от контрол.

За това ще платиш пак ти — каза Барбара, мислейки си за Рон и погледна към белия телефон на стената.

В следващия миг тя се намери до телефона, набра един номер, чу сигнала веднъж, после отново, докато отсреща не го вдигнаха.

— Ало? — обади се сънлив женски глас, нещо средно между детски и женски. Горката Пами, сигурно току-що бе заспала след храненето на Брандън в два сутринта. Какво безобразие някой да звъни и да я буди.

— Ало? — повтори Пам.

— Кой е? — Гласът на Рон бе обида за слуха на Барбара, премина през телефона и изпълни малката кухня.

Тя незабавно затвори. Сърцето ѝ биеше бясно. Закрачи напред-назад между телефона и кухненската маса.

— Това бе доста глупаво — каза на глас и се засмя. — „Ало?“ — имитира детското гласче на Пам. — „Ало?“

Барбара седна, довърши си кафето, чувствайки се странно ободрена. Може и да бе глупаво да се обажда в дома на Рон, но със сигурност бе забавно. Достави ѝ удоволствие, каквото от дълго време не бе изпитвала, включително преживяването от тази вечер. За един кратък, но славен момент тя бе тази, която диктуваше и владееше нещата, тя определяше кой ще спи и кой не. Не че Рон щеше кой знае колко да пострада. Щеше да му отнеме само няколко минути да успокои уплашената си малка женичка, после ще се обърне на другата страна и ще заспи. Но горката малка Пами бе друга работа. Тя бавно ще се унесе в неспокоен сън, вероятно ще сънува мъже без лица, които дебнат с ножове зад вратата ѝ, докато накрая бебето Брандън Тайрон ще я събуди ненавреме.

Няколко седмици така и кой знае? Може самата Пам да започне да посещава доктор Норман Стийвс.

Внезапен пристъп на страх вдигна Барбара на крака. А какво, ако Рон и Пам я заподозрат, че им е звъняла? Но не, реши тя и пак взе да крачи, нямаше начин да проследят обаждането, а и нямаше причина да я подозират. Не бе направила нищичко, с което да ги усъмни. Хората получаваха случайни обаждания през цялото време. Тя бе в безопасност. Никой нямаше представа. Можеше да пробва пак след една седмица и отново никой нямаше да я подозира. Или утре вечер. Или даже още сега…

Барбара се върна при телефона. Изчака цели пет минути, достатъчно дълго време, за да се успокоят онези, да прогонят болните си фантазии. После набра номера на Рон и нетърпеливо зачака сигнала.

— Ало? — изрева сърдитият глас на Рон в телефона. — Ало? Ало?

Барбара затвори с доволно изражение. Нямаше причина тя да е единствената будна цяла нощ. После се качи нагоре към спалнята си, съблече се и се мушна в леглото. Заспа, преди още главата ѝ да докосне възглавницата.

13.

Вики се събуди от сън, в който отчаяно се опитваше да изпълзи от дълбока черна яма. Пръстите ѝ дращеха по стените на нейния затвор, в ръцете ѝ пръстта се ронеше и се навираше под ноктите.

— Ох!

Тя отвори очи и видя мъжа си, седнал до нея в леглото да разтрива една доста дълбока драскотина на ръката си.

— Май’ш тря’а да отрежеш тия нокти, скъпа — с усмивка произнесе Джереми Латимър.

— О, боже, толкова съжалявам. Не мога да повярвам, че ти причиних това. Горкичкият. — Вики вдигна ръката на мъжа си до устата си и прокара език по тънката ивица подкожна кръв.

— Ще ми се да ме беше одрала малко по-надолу. — Бледите бузи на Джереми се разтеглиха в дяволита гримаса.

Вики се разсмя и стана от леглото, правейки се, че не забелязва поканата в очите на мъжа си. Мъжете никога ли не се уморяваха? Та той бе на шейсет и пет, за бога. Не се ли предполагаше, че вече трябва да се повъздържа? Тя влезе гола в банята, пристъпи под душа и изчезна под струята гореща вода. Твърде много неща ѝ се въртяха в главата, за да си позволи лукса от една бърза утринна игричка. Трябваше да е в Луисвил до един часа, а преди това имаше да свърши нещо, което отлагаше от седмици. Искаше вече да го приключи.

Вики чу вратата на банята да се отваря, видя една сянка да се приближава към нея, усети струя студен въздух, когато вратата на душа се отвори и съпругът ѝ влезе вътре.

— Помислих си, че може да имаш нужда от малко помощ. — Джереми взе сапуна от ръката ѝ и я обърна на другата страна. — Сещаш се — за трудно достъпните места.

Силните му ръце нежно масажираха основата на врата ѝ, после се спуснаха надолу по гърба и покриха костеливия ѝ задник. Никога ли не порастват, зачуди се Вики. Изглежда, че нямаше значение дали са на шестнайсет или на шейсет — бяха си все едни и същи. Е, може би не съвсем същите, поправи се тя, припомняйки си шестнайсетгодишното момче, което бе първият ѝ любовник, с неговото мършаво кораво тяло, блъскащо се в нейното, докато пръстите на съпруга ѝ проникваха между краката ѝ. Но коравите тела не бяха всичко. Виж, например, моето, помисли си Вики, но не го погледна. То се променяше всеки ден, но не към по-добро, въпреки личния треньор, който идваше вкъщи два пъти седмично. Кевин не спираше да ѝ повтаря, че изглежда чудесно, но това бе част от работата му. От него се очакваше да я накара да се чувства добре. И всъщност, успяваше. Това, че бе на четирийсет, не беше толкова ужасно. Все още караше много глави да се обръщат след нея. Знаеше, че съпругът ѝ определено я намира секси и я желаеше, така че реши да не се противи на възбудата, обхващаща тялото ѝ и да се наслади на непредвидения антракт, дори с цената на изоставане от програмата си.

— Натоварен ли ти е денят? — попита по-късно на закуска Джереми.

— Трябва да довърша някои неща. — Вики бе вече на крака, пусна сутрешния вестник на масата и целуна мъжа си за довиждане.

— Къде отиваш? — попита Кирстен, която в този момент влезе в кухнята с брат си, хванал се за задния джоб на дънките ѝ.

— На работа. — Вики целуна пътьом децата си, докато бързаше към входната врата.

— Днес е неделя — напомни ѝ Кирстен.

— Скоро ще се върна.

— Пиесата започва в осем.

— Ще се върна много по-рано. Не се тревожи. Стискам палци.

Вики бе в колата на половината път за Синсинати, преди да си даде време да помисли. Погледна си часовника. Едва десет часа. Имаше много време. Не се тревожи, опита се да се успокои. Вършиш правилното нещо.

— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете, госпожо Латимър — говореше ѝ сестрата. — Той пита за вас само преди един ден.

Вики последва внушителната чернокожа сестра по дългия, в прасковен цвят коридор, сдържайки дъха си, опитвайки се да не вдишва тежкия застоял въздух. Подобно на всичко останало в четириетажната сграда от жълти тухли, и въздухът носеше мириса на разложение и отчаяние. Независимо колко ярко боядисвате стените, колко яростно изстъргвате пода, колко често дезинфекцирате стаите, тази смрад винаги остава — тъжната миризма на изоставените, на които им отнема твърде дълго време да умрат.

— Питал е за мен? Какво каза?

— Попита защо дъщеря му от толкова отдавна не е идвала да го посети.

Вики пренебрегна преднамерения упрек, реши да не отговаря. Какъв смисъл имаше? А и какво би могла да каже? Сестрата бе права. Бяха минали месеци от последната ѝ визита, месеци откакто за последен път се бе взирала в празните очи на баща си с надеждата да го чуе да промълвя името ѝ.

— Как е той?

— Днес изглежда малко по-добре. Изяде си цялата закуска. Направи малка разходка по коридора.

— Наистина ли пита за мен? — Вики спря пред вратата на стаята на баща си.

— Е, не с толкова много думи — призна сестрата. — Но ме погледна особено — знаете онзи негов симпатичен поглед от време на време — и съм сигурна, че мислеше за вас.

— Благодаря — каза Вики, давайки си сметка, че не би използвала „симпатичен“, за да опише баща си.

— Ще съм малко по-нататък по коридора, ако ви трябвам.

Вики сведе очи към добре почистения под, издиша дълбоко, после бутна вратата.

Мъжът в единичното легло на малката стая имаше цвят на бледожълт тебешир.

— Почти си отиваш със стените, татко — произнесе Вики, приближавайки се бавно към леглото, втренчена в крехката фигура на мъжа, който бе само пет години по-стар от мъжа ѝ.

Той на свой ред се взря с влажните си кафяви очи, един нюанс по-светли от нейните и се засмя със същата плътна гримаса, която тя помнеше от детството си. Само дето веднага се разбираше, че той няма представа коя е тя. Мина поне една година, откакто му се бе появил въобще някакъв спомен за нея.

— Е, как се отнасят с теб, татко?

— Добре — дойде незабавният отговор. — Много добре.

— Съжалявам, че не съм идвала да те видя от известно време.

— Била си заета — каза, сякаш разбираше.

— Да, така е. Помниш ли какво работя, татко?

— Ти си много заета — повтори баща ѝ, загледан в снежния пейзаж, окачен на стената срещу леглото.

— Аз съм адвокат, татко. Точно като теб. В „Петерсън, Манинг и Карлайл“ на „Мърсър стрийт“. Помниш ги, нали?

— Разбира се — отговори той. Главата му се клатеше нагоре-надолу върху сухия му врат, а адамовата му ябълка се издаваше навън толкова остро, сякаш в гърлото му бе заседнало детско кубче за игра.

Вики се наведе, приглади няколкото бели косъма, стърчащи от оплешивялата му глава, намести яката на синята му фланелена пижама.

— Миналата година ме направиха пълноправен партньор. Не си спомням дали ти казах.

— Била си заета.

— Е, не е нужно да ти разправям колко смахнати са нещата в голяма юридическа фирма. Но не е зле. Постигнах голяма победа по случая Маккарти. Може да си чел в пресата. Беше на първа страница. — Тя млъкна. Какво дърдореше? Баща ѝ нямаше и представа за какво става въпрос. Едва ли бе поглеждал вестник от години.

— Това е много добре — каза той. — Добре е за теб.

Да, за мен е добре, помисли си Вики, дръпна стола, поставен до една от стените и се отпусна на него, усещайки иронията. „Добре е за теб“ — това бе може би най-хубавото нещо, което ѝ бе казвал баща ѝ някога, а дори не знаеше за какво говори. Тя почти се засмя и отклони поглед покрай баща си към дървото, докосващо прозореца на отсрещната стена. Ярките му октомврийски листа шляпаха по стъклото и металната дограма.

— Доста е топло за това време на годината — обади се тя.

— Да — съгласи се баща ѝ.

— Трябва да ги караш да те извеждат на разходка.

— Разходка на открито. Да, доста е топло за това време на годината.

Вики пристегна червената кърпа, която си бе преметнала. Въпреки неестествено високата температура и претоплената стая, тя чувстваше студ.

— Значи ще те запиша за всичко, което е запланувано — в гласа ѝ прозвуча фалшив ентусиазъм.

Баща ѝ се засмя със своята стисната полуусмивка, същата, с която ѝ се подиграваше, когато загуби литературното състезание в пети клас, когато се класира на второ място в дебатите в гимназията, когато получи само осемдесет и седем точки на матурата по английски в колежа. Нищо от това, което правеше не бе достатъчно добро. Нали, тате, помисли си Вики сега и изпита желание да изтрие ужасната гримаса от лицето му. Нищо, което някой някога правеше, не бе достатъчно добро.

Затова ли ги напусна майка ѝ?

— Внуците ти са много добре — каза на глас Вики, опитвайки се да прогони наплива от неприятни мисли. — Кирстен расте като тръстика. На тринайсет е, а е почти цяла глава по-висока от мен. Чакай, имам една снимка. — Тя претършува голямата си черна кожена чанта марка „Ботега“ за портмонето си, извади леко намачкана снимка на Кирстен и я подаде на баща си. — Е, тази всъщност е отпреди няколко години. По дяволите, мислех си, че имам по-нова. — Бе напълно сигурна, че Кирстен ѝ даде своята последна училищна снимка да си я носи в портмонето. Къде ли я бе дянала? — Но и така можеш да видиш колко е хубава. Оттогава лицето ѝ малко се поизтъни, а косата ѝ е доста по-дълга. Иска да я пусне до кръста. А в училище се справя много добре. Миналата година бе първа по успех в класа. Ти много би се гордял с нея.

Дали? Вики се съмняваше. „Осемдесет и седем?“ — още го чуваше как ѝ се подиграва. — „Едва ли някой би се гордял с такава оценка.“

— Все още няма гадже или нещо такова. Е, малка е още. — Вики се облегна назад, за да се пребори с неочаквания пристъп на сълзи. Тя едва бе навършила четиринайсет, когато загуби девствеността си. Възможно ли бе Кирстен да е също толкова активна? Вече да прави секс?

Няма начин, реши Вики, макар че, как би могла да знае? Така и нямаше да разбере, че на Кирстен ѝ бе дошла менструацията, ако прислужницата не се бе оплакала, че тоалетната е запушена от превръзки. Момичето бе сравнително сдържано по такива въпроси и рядко споделяше с майка си, предпочиташе личните неща да си останат лични, което напълно устройваше Вики. Ако иска да разбере нещо, винаги може да ме потърси, разсъждаваше Вики. Тя поне знае къде е майка ѝ и това е повече, отколкото аз бих могла някога да кажа за моята майка.

— Получи главна роля в училищната пиеса — произнесе на глас Вики, уморена от вътрешния си монолог. — Нанси в „Оливър!“. Помниш ли мюзикъла „Оливър!“? Оливър, Оливър — тихичко изтананика тя, а баща ѝ тактуваше леко с глава. — Е, тя, слава богу, има по-хубав глас от мен, но въпреки това, трябва да ти призная, че мисълта, че едно тринайсетгодишно момиче ще пее „До тогава, докато той има нужда от мен“ е някак ужасяваща. Както и да е, ще я гледам довечера. Ще бъде последното представление. Не успях да отида на премиерата. Беше в сряда и аз трябваше да работя до късно, така че… — Вики млъкна, щом видя, че очите на баща ѝ се затварят. — Татко? Татко, спиш ли?

— Ти си много заета — каза той, сякаш я бе слушал.

— Както и да е — продължи Вики, — всички ще ходим. Джереми и Джош, който засега не е много добър ученик, но това може да се промени, човек никога не знае, и по-странни неща са се случвали. Приятелките ми, Сюзан с мъжа си и Барбара, както и децата им, всички ще са там. Без Крис — добави Вики, при което гласът ѝ се понижи. — Никой нито е чувал, нито е виждал Крис, откакто напуснаха Гранд авеню. Сякаш изчезна от лицето на земята.

Като още някой, когото познаваме, помисли си Вики.

— Аз ще я видя — заяви тя внезапно.

— Какво? Говори по-високо — заповяда баща ѝ, а сълзите в очите ѝ заплашиха да се отприщят. „Чу ли ме? Говори по-високо, казах. Да не си мислиш, че ще те пусна на танци с подобни оценки?“

Вики изчака заплахата да отмине и тогава проговори:

— Казах, че ще я видя.

— О — каза баща ѝ, без да изисква някакви пояснения. Обясненията не го интересуваха.

— Майка ми — каза Вики. Думата тежеше на езика ѝ.

— Ти си много заета.

— В Луисвил. — Вики вече говореше, за да убеди сама себе си. — Поне си мисля, че е тя. Няма да съм сигурна, докато наистина не я видя и не поговоря с нея. От известно време съм наела детективи да я издирват. От време на време изскача по нещо. Преди няколко години мислеха, че са я открили на испанското крайбрежие. Но не беше тя. Искам да кажа, жената бе американка и отговаряше на общото описание и така нататък, но в момента, в който я видях, знаех, че не е тя. Тази жена в Испания бе твърде висока за нея. Обаче другата, в Луисвил, би могла и да е тя. Притежава нужния ръст и тегло и се нарича Рита Пайпър, което, разбира се, бе моминското има на майка ми. Не е омъжена. Явно живее сама. Така че, по всичко личи, че би могла и да е тя. И в снимките, които ми изпрати детективът има някаква прилика. За мен, разбира се, е трудно да си спомня, защото бях много малка, когато тя ни напусна, но… — Гласът ѝ внезапно прекъсна. — Теб всъщност не те интересува, нали? — горчиво попита тя баща си. — Изобщо не те интересува. Тя затова си и отиде, нали?

Само че защо трябваше да напуска и мен, безмълвно се запита Вики. Не е ли могла да ме вземе със себе си?

— Убий ме, ако зная защо правя това — каза Вики, вдигна ръце във въздуха, а после те паднаха с плясък на бедрата ѝ. — Искам да кажа, не може да се каже, че тя се е изтрепвала от опити да се свърже с мен. Не че не е знаела къде да ме намери.

И не бе направила опит. Нито един. За всичките тези години.

— Така че не съм сигурна каква е целта на това малко занятие, но какво пък, хубав пролетен следобед е и аз имам настроение да шофирам.

— Хубав следобед е — съгласи се баща ѝ.

Вики си погледна часовника.

— Както и да е, става късно. Наистина трябва да тръгвам. Не бива да закъснявам за последното представление на Кирстен. Не мога да пропусна и него. Казах ти, че тя играе главната роля в „Оливър!“, нали? — Вики скочи на крака. Сега тя бе тази, която не помнеше. Трябваше да се махне от тук, преди сестрите да са я взели за една от пациентките. Приведе се напред и доближи устни до сухото чело на баща си. Целуна въздуха, потупа го по рамото, усети как той се разтресе от докосването ѝ. Дори и сега, помисли тя. — Скоро ще намина пак. Да те държа в течение как съм.

— Да — каза баща ѝ, сякаш отговаряше на въпрос.

Вики постоя до вратата няколко секунди и наблюдаваше как баща ѝ гледа в стената. Усети как годините на безразличие я изтласкаха в коридора.

— Довиждане, татко — каза тя и затвори вратата след себе си.

Отне ѝ малко повече от час да стигне до малката, бяла, облицована с дъски къща в Луисвил. Вики три пъти мина покрай къщата, обиколи квартала, опитвайки се да намери най-добрия подход към жената, която би могла да бъде нейната майка. Може би трябваше да се обади предварително, да ѝ даде време да се подготви за тяхната среща. Да ѝ даде време да си стегне багажа и да офейка, помисли си Вики. Затова бе решила да не ѝ се обажда. Майка ѝ много я биваше да си стяга багажа и да напуска града. Нямаше намерение да ѝ предостави още една възможност.

Не, по-добре бе да я изненада, направо да се изправи насреща ѝ, макар че не бе сигурна какво точно щеше да ѝ каже. Дни наред обмисляше разнообразни речи, от мига, в който Бил Пикъринг се бе обадил в офиса ѝ да съобщи, че е открил жена, на име Рита Пайпър, която съответствала на описанието на майка ѝ и не живеела на испанския бряг, нито била погребана в дървена селска колиба, нито била отлетяла за Канада. Тя живееше в непосредствена близост в Луисвил, Кентъки, на един хвърлей място от дъщерята, която бе напуснала преди трийсет и шест години. Достатъчно близо да я държи под око, да следи постиженията ѝ в пресата, да не я изпуска от поглед. Достатъчно близо за дъщеря ѝ да я намери, ако иска да я търси.

— Здрасти, мамо. Помниш ли ме? — произнесе на глас Вики и спря колата на половин пресечка от къщата. Не би могла да паркира право пред къщата. Не можеше да се каже, че от всички коли лъскавите нови червени ягуари са най-малко подозрителни. Не искаше да стряска майка си, тя да види, че някой наблюдава къщата и така да ѝ даде възможност да избяга през задната врата. Вики паркира колата, пое дълбоко дъх и видя как от въздишката ѝ едно малко петно на предното стъкло се замъгли. — Ти вероятно не ме помниш — започна отново, но спря. — Извинете, вие ли сте моята майка? — попита с превъртане на очи. Да бе. Как не. Това щеше да свърши работа.

— Какво говоря? — Вики попита спретнатата бяла къща, неособено различна от която и да било от останалите по тази определено работническа улица. Защо не си се опитала да се свържеш с мен? Би трябвало да знаеш коя съм, за кого съм омъжена, какво съм постигнала. Няма причина да живееш в толкова скромен квартал, когато би могла да тънеш в разкош. Джереми е щедър човек. Би сторил всичко, за да ме направи щастлива. — И няма нужда да се безпокоиш повече за него — произнесе Вики, защото винаги бе знаела, че за внезапното напускане на майка ѝ трябваше да бъде обвиняван баща ѝ. Не че упражняваше физическо насилие като мъжа на Крис. Вики се съмняваше, че на баща ѝ някога му се бе налагало да вдигне ръка, за да изрази неудоволствието си. Достатъчно бе да те погледне с тези студени кафяви очи и ти си знаеш, че си преценен и намерен за неудовлетворителен, че колкото и упорито да се стараеш, винаги ще си разочарование за него.

Нищо чудно, че майка ѝ трябваше да си тръгне.

Вики си погледна часовника. Почти един часа. Бил Пикъринг ѝ бе казал, че жената, наричаща себе си Рита Пайпър, служеше като доброволка всяка неделя сутрин в местната болница и се прибираше обикновено до един. Разбира се, би могла да иде на пазар или да се отбие да хапне нещо. Вики усети как коремът ѝ изкурка. Май трябваше да спре в „Макдоналдс“ и да си вземе един „Биг Мак“ и ягодов млечен шейк. А също ѝ порция картофки. Колата тутакси се изпълни с неподправения мирис на въображаемата храна.

— Май е време да си взема нещо — каза Вики и тъкмо се готвеше да подкара колата, когато забеляза един старомоден зеленикавокафяв плимут да завива зад ъгъла и да спира пред входа на малката бяла къща. — О, боже — произнесе тя, сдържайки дъха си, докато наблюдаваше как колата спира и шофьорът излиза.

— Майко… — прошепна Вики и надникна през предното стъкло към дребната жена с кестенява коса, която се показа от предната седалка и затвори вратата, смеейки се. Защо ли се смееше?

Тогава се отвори вратата от страната на пасажера и оттам слезе още една жена. Тя бе по-висока, по-едра, във всяко отношение по-голяма от Рита Пайпър, а косата ѝ бе навита на голяма руса топка на върха на главата. Тя също се смееше. Явно някой бе казал нещо смешно. Може би виц. Какво ли чувство за хумор имаше майка ѝ? Вики не знаеше. Баща ѝ отказа да говори повече за нея, след като ги напусна. Бе унищожил всичките ѝ снимки, освен една, останала в гардероба в стаята на Вики, снимка на майка и дъщеря, за която той вероятно бе забравил и която Вики по-късно бе мушнала под матрака си, защото усещаше, че е в опасност.

Вики бръкна в чантата си и извади малката снимка, скрита в шофьорската ѝ книжка. Взря се в образа на красива млада жена, само на двайсет по времето, когато се бе родила дъщеря ѝ, дългата ѝ до раменете червена коса бе прилепена до гладката буза на бебето ѝ, а искрящите ѝ зелени очи излъчваха в еднаква степен и радост, и скръб. „Имам очите на баща ми“ — забеляза Вики и втъкна наследената от майка ѝ червена коса зад ушите си. „Блазе ми“ — каза си тя, докато наблюдаваше как двете жени влязоха в бялата дъсчена къща и затвориха вратата след себе си.

А сега какво?

Не можеше просто да почне да чука по вратата и да изисква някакви права по рождение, когато майка ѝ си имаше компания. Щеше да се наложи да почака, докато посетителката си тръгне. Вики се облегна назад в черната кожена седалка, чудейки се колко ли време щеше да отнеме това. Тя изключи двигателя, затвори очи, опитвайки се да потисне чувството на глад в стомаха си и бързо заспа.

Събуди я звукът на нещо, което изплющя отстрани на колата.

— Извинете, госпожо — извика някакъв тъничък гласец отвън и Вики се изправи на мястото си. Едно малко момче се шмугна пред колата да си вземе синята гумена топка от пътя, после я хвърли към останалите малки момчета, които чакаха на отсрещния тротоар.

Какво ставаше? Къде беше? Колко бе часът?

Отговорите дойдоха толкова бързо, колкото и въпросите. Тя седеше в колата си в Луисвил, Кентъки, в очакване да се изправи срещу майка си, а вече бе почти четири часа следобед. „Четири часа!“ — Не би могло да е четири часа. Не бе възможно да е проспала три часа? Невъзможно. Никога не си подремваше през деня. Сигурно нещо не бе наред с часовника. Проклетият ягуар. Все нещо не бе наред с тъпото нещо.

Погледна си часовника. „Не, не може да бъде. Не може.“ — Главата ѝ рязко се обърна към бялата дъсчена къщичка. — „Не, не мога да повярвам. Моля те, нека това се окаже просто още един смахнат сън.“ — Но още докато произнасяше думите, Вики осъзна, че това не бе сън, че зеленикавокафявият плимут не е вече пред входа на бялата къщурка и че майка ѝ е заминала. „Къде отиде? Къде отиде?“ — извика тя и блъсна длани във волана, така че клаксонът писна и неволно привлече вниманието на двете момчета с топката от другата страна на улицата. Тя припряно им махна с ръка, за да успокои тревожните им погледи и те се върнаха към играта си, въпреки че от време на време скришно хвърляха по някой и друг поглед в нейната посока. — „Идиотка! Как можа да заспиш?“

„Нищо ли не можеш да свършиш като хората?“ — чуваше баща си да пита.

— А сега какво? — запита се отново, този път на глас. Какво ще правиш сега? — Добре, добре — произнесе тя в дланите си, в случай че момчетата гледаха. — Къде ли е отишла? — Може просто да е откарала приятелката си до дома ѝ и в такъв случай скоро щеше да се върне. Само дето Вики не знаеше в колко часа е тръгнала. — Може да са отишли на кино — промърмори тя. — О, боже, не мога да го понеса. Как можа да бъдеш такава глупачка? Беше в ръцете ти. Точно тук.

Отново си погледна часовника. Минаваше четири. Трябваше да се върне в Синсинати преди осем. Най-късно в осем. Бе обещала на Кирстен. Колко дълго можеше да си позволи да чака?

— Ще ѝ дам още един час — каза Вики. Рита Пайпър сигурно щеше да се върне до тогава.

Зеленикавокафявият плимут навлезе в алеята в пет без десет и Рита Пайпър слезе от предната седалка с ръце, пълни с покупки.

— Слава богу! — Вики затвори очи от облекчение, но тутакси ги отвори, да не би жената отново да изчезне. Добре, беше си вкъщи. Време бе шоуто да започне. — Какво се очаква да направя? Да изтичам и да ѝ помогна да си внесе покупките? — Нямаше ли да е мило? Майка и дъщеря се запознават отново, докато зареждат хладилника. Не, по-добре да остави жената да се прибере, да ѝ даде време да остави всичко, да си поеме дъх. — Както и аз — каза си тя, отвори вратата и пое въздух.

Пет минути по-късно Вики почука на предната врата. „Здравейте, аз съм Вики Латимър. Вашата дъщеря. Помните ли ме?“

— Момент — достигна отговор от вътрешността на къщата. Хубав глас, помисли си Вики, мъчейки се да открие прилика със собствения си глас, но не можа. — Кой е? — попита жената, без да отваря.

— Рита Пайпър? — попита Вики. Сърцето ѝ силно биеше.

Вратата се открехна леко. От другата страна надникнаха любопитни тъмнозелени очи.

— Да?

— Казвам се Вики Латимър. Чудех се дали мога да поговоря няколко минути с вас.

— Не продавате нищо, нали?

Вики поклати глава.

— Не — каза тя и почти се засмя.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Още преди вратата да се отвори напълно, Вики осъзна, че привлекателната, шейсетгодишна жена с тъмночервена коса и питащи зелени очи, застанала пред нея, не бе нейната майка.

— Съжалявам. Направила съм огромна грешка. — И тогава избухна в порой от горчиви, гневни сълзи.

Без да каже дума повече, жената, която не бе майка ѝ, обви ръце около тресящите се рамене на Вики и я въведе в дома си.

14.

Ръцете на Барбара трепереха.

А още дори не съм започнала упражненията, помисли си тя и постави тежките торби, които носеше на зеления мраморен под, за да се пребори с внушителната стъклена врата, през която се влизаше във фитнес центъра „Тела по поръчка“, разположен на шестнайсетия етаж на комплекса „Силвън Тауър“ на „Мърсър стрийт“ в центъра на Синсинати.

— Някой сериозно е напазарувал за Коледа — русата, с бронзов загар рецепционистка изчурулика иззад бюрото си, боядисано в същите цветове, когато Барбара мина покрай нея на път за стаята с уредите в дъното на центъра.

— Дяволски сте права — подвикна ѝ тя и се засмя. Почакай само Рон да получи сметката от „Виза“ за този месец. Да, господине, Дядо Коледа бе особено добър към бившето ви семейство тази година. Костюм от „Армани“ за Барбара, яке „Гучи“ за Трейси, подходящи часовници „Картие“. С кожени каишки, изсумтя презрително Барбара, докато минаваше покрай залата с огледала, претъпкана от потящи се бели жени на средна възраст, които се опитваха да не изостават от своята неуморна, млада чернокожа инструкторка по аеробика. Не ѝ стигна дързостта да купи другите със златни верижки, които ѝ харесваха повече. Може би догодина.

1990 бе към края си. Приближаваха се към новото хилядолетие.

Един бог знаеше какви изненади криеше следващото десетилетие.

— Нямам търпение — промърмори Барбара в черната лисича яка на зеленото си туидено палто, миналогодишният коледен подарък на бившия си безобразен съпруг. Сам не знаеш колко си щедър, нали, помисли си Барбара и се засмя, но лицето ѝ остана неподвижно.

— Още четири пъти! — крещеше в микрофона, окачен на врата ѝ инструкторката по аеробика и протегна напред първо дясната, после и лявата си ръка. — Още три.

— Повече не — изтананика Барбара, пренареди торбите в ръцете си и се заклатушка на високите токове на зимните си ботуши към задната част с уредите, чудейки се дали Сюзан и Вики са вече там. Вероятно. Тя бе закъсняла поне с половин час. Сюзан винаги бе толкова точна. А офисът на Вики бе само два етажа по-долу. Въпреки че бе събота, тя без съмнение бе прекарала сутринта в работа. Както и най-вероятно щеше да се върне там, след като свърши тук. Вики винаги работеше.

Тя дори не си даде труда да дойде на училищната пиеса на дъщеря си миналия месец. Твърдеше, че имала работа. Някакво неубедително извинение, че била вързана с някакъв клиент, не си дала сметка за времето и т.н., и т.н. Дали пак нямаше някоя авантюра, чудеше се Барбара и си помисли, че това нямаше да е първият път, в който мами съпруга си, но щеше да ѝ е за първи път да крие тази информация от приятелките си.

Не че Барбара бе доверила на Вики или Сюзан за кратката си забежка с Кевин. Защо ли не го направи? Притесняваше ли се? Срамуваше ли се? Боеше се да не я съдят? Или да не я съжаляват?

Нещата се бяха променили, тъжно си помисли Барбара, макар жените с всички сили да се преструваха, че не е така. Гранд дамите някак бяха понесли преместването на Вики от „Мариемонт“ в „Индиан хил“, но ненавременното напускане на Крис бе нанесло фатален удар върху тях. Бавно, неусетно, неумолимо живецът на групата бе угаснал. Това не бе съвсем неочаквано. В края на краищата, сега имаше три, вместо четири жени и Барбара се чувстваше излишна. Особено след развода си.

Барбара признаваше, че нито Вики, нито Сюзан имаха намерение да я изключват. Те просто по-добре си пасваха, и двете образовани жени, със съпрузи, които ги обожаваха, с богати доходи и успешни кариери, които им носеха удовлетворение. Те не можеха да си представят какво е да си в нейното положение, да си без образование, без любов, без сигурност. И макар че Вики и Сюзан никога не го казваха гласно, Барбара бе сигурна, че си мислят, че за нея е крайно време да се вземе в ръце и да започне да прави нещо полезно с живота си. Рон никога нямаше да се върне; беше ѝ време да продължи напред.

Само че тя не можеше да се помръдне.

Бе вързана.

И не знаеше как да излезе от кашата, наречена неин живот.

Ако поне Крис бе тук да си поговорят. Крис би я разбрала. Но Крис си бе отишла, отвлечена посред нощ от едно чудовище, което тихомълком бе продало къщата ѝ на Гранд авеню и я бе затворило в малка къща под наем в недалечното предградие „Батавия“. Вики нае един частен детектив, който бързо откри местонахождението им и жените отидоха на „Елм стрийт“ и се изправиха срещу Тони на входната им врата. После, когато той отказа да им позволи да видят Крис, повикаха полиция. Но полицаите ги уведомиха, че нищо не може да се направи, понеже Крис отказва да подаде оплакване и им изнесоха строга лекция за това, че трябва да си гледат своята работа.

Барбара бе пренебрегнала предупрежденията им и в следващите няколко седмици продължи да ходи до „Батавия“ почти всеки ден, паркираше колата пред миниатюрното дървено бунгало, с надеждата да зърне Крис. Но завесите бяха винаги дръпнати. Нямаше признаци на живот. Месец по-късно Барбара спря пред къщата, за да открие, че предната врата зее разтворена и къщата е напусната. Крис бе изчезнала.

Не последваха други опити да я намерят. „Нищо не можем да направим“ — казваха от време на време жените през следващите години, но Барбара не вярваше в това, а бе сигурна, че и другите не вярват. В процеса на времето, неизречената им вина се сгъстяваше, после се втвърди като защитна обвивка. Когато се срещнеха, те вече не се целуваха по бузите, а вместо това си пращаха въздушни целувки. Когато се прегръщаха, вината им ги държеше на разстояние.

Гранд дамите не бяха толкова велики без Крис.

Барбара стигна до залата за упражнения в дъното на дългия коридор и забеляза Сюзан да се бъхти на една от шестте ленти за тичане, докато Вики упражняваше тласъци на най-близкия от трите гладиатора. Това не е много подходящо за теб, помисли си Барбара, бутна стъклената врата с рамо и незабавно усети гореща вълна в лицето си.

— Ето я! — извика Вики и пет запотени глави се обърнаха в нейната посока. — Чудехме се какво ти се е случило.

— Започнахме да се притесняваме — упрекна я Сюзан.

— Извинявайте. Изгубих представа за времето. — Барбара пусна пликовете си на земята, свлече палтото си от раменете и остана по току-що закупеното си трико на синьо-черни райета. Тя осъзна, че си е забравила гащетата.

— Хубав екип — каза Сюзан. Носеше свободни сиви панталони за джогинг и безформена бяла тениска. Кафявата ѝ коса, дълга до брадичката, бе влажна от усилията. — Кога го купи?

— Тази сутрин.

Сюзан поклати глава и няколко едри капки пот се плъзнаха надолу от челото до върха на носа.

— Нещо ми подсказва, че известен колежански професор няма да е особено щастлив. — Струйка пот се търкулна към устата ѝ и несигурно се задържа върху извивката на горната ѝ устна.

— Следващият път, когато се развежда, трябва да чете и най-ситно изписаното — каза Вики, скочи от уреда и стисна ръката на Барбара, отправяйки се към свободните тежести в центъра на помещението. Носеше черни шорти и подходяща тениска със знака на „Тела по поръчка“ върху лявата си гръд.

— Тя отново е бременна — съобщи Барбара. Думите отекнаха в ушите ѝ, замаяха я.

— Какво?

— Кой?

— Гаднярът Рон и Гнусната Пами — каза им Барбара и се подпря на най-близката скамейка. — Чакат друго бебе през юни. Можете ли да повярвате? Тя все още кърми невръстния Брандън, за бога.

— Кога разбра?

— Трейси ми се обади от дома им рано сутринта.

— Тя как го приема?

— Напълно спокойно — удиви се Барбара. — Знаете каква е Трейси. Нищо не е в състояние да я развълнува.

— А ти? — Сюзан намали скоростта на пътеката си и загрижено погледна Барбара.

— Добре съм. — Барбара сви рамене, макар че в действителност бе всичко друго, но не и добре. От седмици не бе спала като хората, а уикендите, които Трейси прекарваше у Рон, бяха особено тежки. Бе свикнала Трейси да спи до нея в леглото. Новината за бременността на Пам се бе стоварила върху нея с тежестта на петкилограмова плесница. Да харчи парите на бившия си съпруг бе само временно облекчение за нея. Дори догадката, че най-вероятно бившата ѝ свекърва плаща сметките, донесе само моментно удовлетворение.

Такава каша забърках, помисли си сега Барбара, досещайки се колко ядосан щеше да е Рон от безконечните ѝ прищевки. Нима вече не я бе заплашил да се върнат отново в съда, ако не започне да контролира разходите си? Какво се опитваше да направи тя? Не знаеше ли, че като му извива ръцете може да получи шамар по лицето?

Барбара се завъртя, стараейки се да избегне отражението си в огледалните стени наоколо. Какво толкова имаше да се види в крайна сметка, освен една истерична жена на средна възраст в нелепо трико на синьо-черни хоризонтални ивици, които само подчертаваха наедрялата ѝ талия. И какво изобщо правеше тук? Упражненията нямаше да ѝ помогнат. Нищо не можеше да ѝ помогне.

— Е, чу ли новината за Кевин? — питаше Вики.

— Кевин? — повтори Сюзан, а сърцето на Барбара спря.

Мили боже, помисли си тя. Той има СПИН. Аз съм мъртва.

— Треньорът ми — обясни Вики. — Нашият треньор. — Тя протегна ръка в посоката на Барбара. — Бивш треньор май трябва да кажа.

— Да не е умрял? — ахна Барбара.

— Умрял! Не, просто го уволниха, това е всичко. Защо си мислиш, че е умрял, за бога?

— Защо са го уволнили? — попита Барбара, пренебрегвайки въпроса, опитвайки се да си възвърне самообладанието.

— Явно е спял с половината си клиентки. Стигнало до управата и те изритали сладкия му малък задник.

— И ти ли? — попита Барбара, ужасена от мисълта, че тя и приятелката ѝ може да са споделяли един и същ сладък малък задник.

— Какво и аз ли? Дали съм спала с Кевин? Ти майтапиш ли се? Аз си имам правило никога да не спя с някой, който е по-хубав от мен. А ти?

— Какво? Разбира се, че не.

— Твърде лошо — каза Вики и върна петкилограмовата щанга на стенда ѝ. Взе две гири по два килограма и половина и почна да ги повдига последователно зад врата си и над главата си. — Предполагам, че теб няма нужда да те питам — добави тя, поглеждайки към Сюзан, която само превъртя очи. — Не съм си и помислила. Както и да е, боя се, че трябва да си съкратя тренировката. Един мой клиент ще дойде в два часа.

— Днес е събота — припомни ѝ Сюзан.

— Това е бизнес — отговори Вики. — Какво става с обяда в петък? Аз си сверих календара и действително имам свободен час тогава.

— Не мога — каза Сюзан. — В петък ще обядвам с прекия ми началник.

— О-о, това звучи интересно. Какъв е той, все пак?

— Много мил. Много умен.

— Много готин, както схващам.

— Не съм забелязала.

Сега беше ред на Вики да превърти очи.

— Господи, Сюзан, не си никак забавна. Нали, Барбара?

Барбара сви рамене. Очакваше Вики да отправи поканата си за обяд и към нея. Но Вики продължи да повдига гирите над главата си в тишина и не каза нищо повече за обяда в петък.

— Добре, трябва да тръгвам. По-късно ще се чуем, момичета — след няколко минути обяви Вики, пусна гирите, събра си нещата, прати им въздушни целувки и с бързи, резки движения, които ѝ придадоха вид на размазана фотография, напусна залата.

Само въпрос на време е тя напълно да изчезне от живота ми, помисли си Барбара, докато гледаше как вратата се затваря зад гърба ѝ. Първо Крис я напусна, после Рон. А сега Вики и Сюзан се сближаваха, прекарваха си времето заедно, споделяха си и все повече я изоставяха навън, на студеното. По дяволите, дори сладкият малък задник на Кевин си бе отишъл. Колко ли време оставаше, докато Трейси реши, че предпочита да живее с баща си? Колко още имаше, докато остане съвсем сама?

— Барбара?

Сюзан слезе от пътеката и направи няколко стъпки към нея.

— Барбара, какво става?

— Да става ли? Какво имаш предвид?

— От две минути ти говоря, а ти нищо не чуваш, не е ли така?

— Извинявай.

— Добре ли си?

— Разбира се. Защо? Има ли някакъв проблем?

— Ти ми кажи. Стоиш си просто така по средата на залата. Не си помръднала, откакто си свали палтото.

Барбара преглътна неочакваните си сълзи. Какво ѝ ставаше?

— Предполагам, че нямам много настроение да се упражнявам днес.

— А за какво имаш настроение?

— За сладоледа на Грейшър — тихо отговори Барбара, очаквайки Сюзан да я упрекне.

Но вместо това тя се засмя.

— Звучи чудесно.

— Участваш ли?

— Не мога — извини се Сюзан. — Оуен ще дойде да ме вземе след половин час. Ще идем да видим майка ми.

Барбара незабавно се почувства виновна, задето не се бе поинтересувала за майката на Сюзан, която бе в болница и се възстановяваше от последната си операция. Горката жена — мастектомия миналата година, а сега още една операция за премахване на раков лимфен възел на врата.

— Тя как е?

Сюзан се опита да се усмихне, но едва помръдна устни и ги прехапа.

— Ще се оправи.

— Зная. — Сюзан се качи на един от стационарните велосипеди, но тутакси слезе отново. — По дяволите упражненията. Животът е адски кратък, а имам половин час, докато се покаже Оуен. Какво чакаме? Да поемаме за Грейшър. — Ръката ѝ се плъзна по рамото на Барбара. — Казвала ли съм ти напоследък, че те обичам? — попита я тя с тъжна усмивка.

— Кажи ми отново — отговори Барбара.

Тъкмо излизаше от „Сакс“, когато го видя.

Не, каза си моментално Барбара и докосна очите си да изтрие от тях късното следобедно слънце. Почувства ги влажни от избликналите сълзи. Какво ѝ ставаше? Защо плачеше, за бога? Продавачката не искаше да я разстройва. Та тя бе още дете, бога ми. Какво разбираше от дипломатичност, от такт, от живота? „«Лалик» тъкмо пуснаха тази чудесна нова серия за зряла кожа“ — бе казала тя, когато Барбара я попита за някакъв нов крем за лице. И тогава изведнъж се разплака. Точно там, в центъра на отдела с гримовете, в „Сакс“. Точно пред ужасената продавачка и любопитните клиенти.

Напоследък май плачеше през цялото време, сякаш всички я гледаха накриво или казваха не каквото трябва, или поне си го мислеха и тя тутакси започваше да лее сълзи, за което доктор Стийвс без съмнение би ѝ казал, че е много лошо.

Толкова бе уморена. Уморена от дните си. Още повече от нощите си. Умори се да се справя. Умори се да страда. Умори се да пазарува, господи. Умори се да се преструва, че всичко ще се оправи, че Рон ще се вразуми и ще се върне у дома. Той никога нямаше да се върне. Сигурна беше. Той си имаше Пами и Брандън и още едно бебе на път. Цял един нов живот. А какво имаше тя? Раните от стария си живот.

Понякога си мислеше, че ще е хубаво да заспи някоя нощ и никога да не се събуди. Може анестезиологът да ме приспи, мислеше си тя по време на последната козметична процедура, нещо да се обърка и никога повече да не се съвземе. Случва се. Доста често бе чела за подобни неща. Тогава Вики би могла да ги осъди и да направи Трейси богата млада жена. Приятелките ѝ ще се грижат за дъщеря ѝ и повече няма да се налага Барбара да се притеснява как да остане млада и да си придвижва живота. Какъв живот?

Барбара си представи шишенцето с хапчета в аптечката вкъщи. Сигурно, ако ги погълнеше всичките това щеше да сложи край на нещастията ѝ. Нямаше да изпита буквално никаква болка. Жалкото ѝ подобие на живот щеше да приключи веднъж завинаги, без повече да чака тялото ѝ да се изравни с душата. Само че Трейси щеше да бъде тази, която да я намери и без съмнение щеше да обвинява себе си, да си мисли, че тя е провалила майка си. А Барбара не можеше да причини това на дъщеря си, не би могла да натресе този ужас на единственото същество, което за нея значеше повече от всичко друго на света. Барбара си припомни колко опустошена бе самата тя след смъртта на майка си, колко самотна се бе почувствала, колко черен ѝ изглеждаше светът и колко безсмислено собственото ѝ съществувание.

Но Трейси я бе спасила. Барбара не си бе позволила лукса да се разпадне, защото имаше невръстна дъщеря, за която трябваше да се грижи. Същото важеше и сега. Трейси може и да бе тийнейджърка, но все още си беше нейното бебче. И то имаше нужда от майка си. Колкото и всеки друг път. Може би дори повече. Заедно двете можеха да преминат през всичко това. Заедно биха могли да преминат през всичко.

Какво ѝ ставаше? Защо не можеше да заприлича поне малко на Сюзан, която приемаше трудните ситуации като предизвикателство, или на Вики, която със сила си проправяше път право през тях? Или на Крис, която сякаш приемаше всяка трудност и унижение, които животът ѝ предоставяше. О, господи, горката Крис. Горката, сладка, чудесна Крис. Защо ли мислеше толкова много за нея напоследък? Дали защото до Коледа оставаше само един месец, а Крис винаги бе изпитвала детинско удоволствие от празниците? Загубата на Крис бе като ампутация. Крайникът бе премахнат, но дори и сега, години по-късно, фантомните болки оставаха.

Което обясняваше защо ѝ се привиждаха духове, видения, които не бяха истински. Излиза си от „Сакс“, в ушите ѝ звучи коледна музика, някакъв непознат пресича улицата, лицето му е заровено в яката на дебелото яке, умът ѝ ѝ погажда номера, мисли за Крис се въртят в мозъка ѝ като безразборните снежинки, които вятърът хвърля в очите, слънчевият блясък рисува чертите на Тони върху лицето на непознатия, мъжът изчезва в тълпата и видението се стопява.

Разбира се, това не беше Тони.

Само че, ето го пак. Барбара го видя, докато изкарваше колата си от паркинга зад пощата на „Пета“ и „Мейн“. И този път нямаше никакво съмнение, че е някой друг, а не самия той — подло, злобно, малко човече.

— Боже мой — прошепна Барбара, сърцето ѝ учести биенето си, на предното стъкло се образуваха замъглени петна от дъха ѝ. — Какво да правя сега — прошепна си тя, забави колата, наведе брадичката и очите си, в случай че Тони се обърне и я види.

Той вървеше бързо, с дълги и уверени крачки и тръгна по „Шеста улица“. Барбара зави зад ъгъла, като внимаваше да спазва достатъчна дистанция помежду им. По някое време Тони спря за секунда да си завърже обувката и тя паркира на едно свободно място до тротоара. Естествено, той не носеше ботуши, подигравателно си помисли Барбара. Те не бяха за такъв мачо като него.

Къде отиваха? Колко време смяташе да го преследва?

На „Рейс стрийт“ Тони свърна наляво. Намираха се точно в центъра на хотелската област: „Синсинейшън“, „Клериън“, „Теръс Хилтън“. Възможно ли бе да е отседнал в някой от тези хотели? Може би по-добре бе да слезе от колата и да го последва пеша, помисли Барбара, но реши, че идеята не е добра. Нямаше да насмогне на неговото темпо, особено с тези високи токчета, пък и какво щеше да прави, ако той внезапно се качеше на колата си и потеглеше?

Даде си сметка, че се връщат обратно в „Сакс“. Защо? Къде отиваше той? В кръг ли се въртеше? Знаеше ли, че тя го следи? Барбара хлътна на мястото си и рязко натисна спирачки. Мъжът в колата зад нея изрази негодуванието си със силно натискане на клаксона. Барбара дишаше на къси, болезнени спазми. Страхуваше се да се изправи, да вдигне очи. Ами ако Тони стоеше до прозореца на колата? Ако точно сега бе застанал там и гледаше надолу към нея с онази своя ужасна, самодоволна усмивка?

Нетърпеливите шофьори отзад надуваха клаксоните си. Барбара бавно повдигна глава, като костенурка, която се подава от черупката си. Тони бе изчезнал.

— По дяволите! — извика тя и удари с длан по волана. С ужас долови звука на собствения си клаксон да цепи въздуха.

И тогава той отново се появи. Караше стар син „Нисан“, влезе в потока коли и зави надясно по „Елм стрийт“. Барбара засече един черен „Фолксваген“, чийто собственик незабавно ѝ показа среден пръст, после изпревари друга кола от вътрешната лента. Тони зави надясно по „Шеста улица“, после пак надясно по Сентръл авеню и отново надясно по „Седма улица“. Тогава изведнъж се оказаха извън район „Квадратния фонтан“, на Джилбърт авеню. Подминаха автобусната спирка „Грейхаунд“, подминаха район „Маунт Адамс“ и навлязоха в 184-те красиви акра, които съставляваха историческия район „Идън парк“.

Какво правеше Тони тук, почуди се Барбара, заобиколи покрай градския резервоар и сезонния „Павилион на Мърей“, построен през 1959 година в чест на бившия кмет. След още няколко завоя те се озоваха пред „Художествения музей на Синсинати“, после пред водната кула на „Идън парк“, отличителен знак на долината на Охайо, която не функционираше от 1908 година. Минаха покрай консерваторията „Ървин М. Крон“, покрай каменните орли, които украсяваха стария мост „Мелан арч“, за да се озоват на входа на онази част от „Идън парк“, която се наричаше „Туин лейкс“. „Туин лейкс“ някога е бил каменна кариера, затова предоставяше великолепни изгледи към река Охайо, особено през пролетните и летни месеци. Сега обаче дърветата бяха голи, а алеите кални. Нямаше деца, които да си играят край водата, само от време на време по някой случаен любител на джогинга. Какво правеше тук Тони?

Те минаха покрай колежа „Еджклиф“ на „Виктори паркуей“, подминаха старите черкви по „Медисън роуд“ и продължиха край „Провинциалното висше дневно училище“ и „Крайградския клуб“ на Синсинати, докато не стигнаха виадукта „Грандин роуд“ на възвишението „Лукаут“. Дали Тони не възнамеряваше да спре и да се порадва на гледката? Какво щеше да прави тя тогава?

Той не спря. Тони продължи по „Грандин роуд“, навлизайки в един чудесен квартал, с просторни домове, озеленени площи и гледки към реката. Възможно ли бе те с Крис да живееха тук? Барбара затаи дъх. Възможно ли бе той да я отведе при Крис?

Но те завиха надясно покрай красивите къщи и живописните терени и навлязоха в зоната за отдих на „Алмс парк“, за да завият обратно в подножието на един хълм. Няколко пресечки преди изхода на „Колумбия паркуей“ Тони паркира отстрани на пътя и изключи мотора. В следващия миг той бе вече извън колата и се движеше право към нея.

Барбара замръзна. За секунда през главата ѝ мина налудничавата мисъл да го блъсне, после — да скочи от колата и да хукне пеша, но не направи никое от тези неща. Вместо това, тя също паркира, свали стъклото и се загледа в глупавата усмивка, залепена на лицето му. Като си помислиш само, че изобщо някога го бе намирала за привлекателен. Нешлифован диамант, бяха решили тогава.

— Здравей, кукло Барби — каза той, думите му сякаш се понесоха към нея на бяло въздушно мехурче. — Хареса ли ти разходката? Да знаеш, че обикновено вземам такса за това.

— Ти си знаел, че те следя — проговори Барбара, повече на себе си, отколкото на Тони.

— Трудно е да се пропусне тази коса, скъпа. — Тони се засмя. — На няколко пъти си помислих, че може да съм те загубил, но трябва да ти призная, че ти ми се лепна идеално. Харесвам това в една жена.

— Къде е Крис? — попита Барбара, пренебрегвайки подигравателната усмивка и циничния поглед.

— Крис е вкъщи, където ѝ е мястото, грижи се за децата, приготвя вечеря за мъжа си. Затова ли ме следеше? Надяваше се да зърнеш моята невеста? А аз си помислих, че животинският ми магнетизъм те привлича и възбужда. — Той се наведе по-близо, усмивката му се разтегна и добави: — Не бих имал нищо против да те привлека и възбудя.

— Върви по дяволите!

Тони настръхна.

— Отивай си вкъщи. Гледай си своята работа. На хората, които не си гледат работата, им се случват лоши неща.

— Заплашваш ли ме? — невярващо попита Барбара.

Но Тони вече вървеше към колата си. Тя го чу да подвиква нещо през рамо. В следващия миг репликата му стигна до ушите ѝ:

— Карай внимателно.

15.

Крис внимателно слизаше надолу по стълбите към малкото помещение с пералнята до гаража. На всяко стъпало тя спираше да си почине, поемаше си въздух на малки глътки, защото така я болеше по-малко, притискаше ризите на Тони до все още болезнените си ребра, не поглеждаше нито наляво, нито надясно, само надолу към пантофите си. Не искаше краката ѝ да поддадат. Не можеше да рискува още едно падане. Нали така каза на лекарите при последното си посещение в спешния кабинет — че е стъпила на някакъв лед и е паднала по външните стълби?

— Сигурна ли сте? — бе попитал младият лекар с нисък глас. Той бе първият доктор, който се усъмни в рутинния ѝ отговор. — Сигурна ли сте, че някой не ви е причинил това? — И бе погледнал към завесата, зад която Тони крачеше нетърпеливо напред-назад, глухият шум от стъпките му отекваше по коридора. Тя знаеше, че Тони подслушва. Слуша и чака. Чака я да направи някоя грешка, да каже погрешното нещо.

Тя винаги грешеше.

Единственото, в което никога не го разочароваше.

— Стъпих на някакъв лед — бе настояла упорито, а по момчешкото лице на доктора се изписа разбираща гримаса, подобна на сянка. — Никой не ми го е причинявал.

— За какво, по дяволите, бе всичко това? — ядосано попита Тони в колата на път за вкъщи. — Ти стоя с оня почти половин час. Какво, по дяволите, стана там?

Крис се взря през прозореца на колата, без да каже нищо.

— Какво? Сега пък не ми говориш ли? Откарвам ти тромавия задник до болницата, а ти не ми говориш? Какво ти има, Крис? Изприказва си приказките ли? Новото ти гадже те е изтощило от приказки и не можеш да говориш с мъжа си ли? Какво ти става все пак? Трябва ли да тичаш след всеки мъж, който видиш? Трябва ли да ме притесняваш така? Какво, по дяволите, ти става?

— Извинявай. — Сълзи потекоха надолу по наранената ѝ брадичка, а мислите ѝ вече бяха в тяхната спалня, подготвяха я за бруталността, която знаеше, че ще последва. Мисълта за нея с друг мъж изглежда го възбуждаше. Той използваше безоснователните си обвинения като стимулант. Подобни тиради бяха просто предварителна любовна игра. Сексът в резултат на нея обикновено биваше жесток и противен, юмрукът му притискаше устата ѝ, за да заглуши писъците. Но това нямаше значение. Никой никога не чуваше нищо.

Откакто напуснаха Мариемонт се бяха местили много пъти. Първо наеха къща в Батавия, после друга в градската зона Андерсън, след това в Амелия, а сега тази — мебелирано дървено бунгало в Ню Ричмънд. Колкото по-далеч от приятелките ѝ се местеха, толкова по-страшно ставаше насилието над нея, сякаш сега, когато вече не се налагаше Тони да се притеснява от тях, неговата бруталност се бе разюздала напълно. И защо не? Наоколо нямаше никой, който да го спре.

Крис стигна подножието на стълбите, намести размъкнатите си розови пантофи, нахлузени на босите ѝ крака, и се усмихна на децата си, струпани около баща си в оскъдно мебелираната всекидневна. Монтана си пишеше домашното; Уайът седеше на пода и си играеше със своя „Геймбой“; Рауди се бе сгушил в скута на Тони и гледаше „Роузен“.

— Къде отиваш? — попита Уайът с гласа на баща си, втренчил в нея обвинителен поглед.

— Да пера. — Крис протегна трите ризи в ръката си почти като оправдание.

— Можеш да свършиш това по-късно, скъпа — каза Тони и протегна към нея едната си ръка. — Защо не седнеш и не си починеш за малко? — Той потупа празното място до себе си на износения морскосин кадифен диван. — Хайде, Криси. Пералнята няма да избяга.

Звучеше толкова смислено, разумно, обичливо, помисли си Крис. Ако само можеше да се научи да не го предизвиква, всичко щеше да бъде наред. Можеха отново да са щастливи, както в началото на брака си. Крис затвори очи и се опита да си припомни последния път, когато бе изпитала нещо, което поне малко се доближаваше до щастие.

— Какво има, Криси? Не искаш ли да правиш компания на мъжа си?

Крис почувства скритата заплаха в мекия глас на мъжа си. Не ставай глупава, напомни си тя. Нямаше никаква заплаха. Причуваха ѝ се разни работи, точно както Тони казваше винаги. Приписваше му измислени думи. Правеше неверни заключения. Прибързани изводи. Сама си създаваше проблеми.

Крис стоеше в коридора, неспособна да помръдне. Пристъпваше от крак на крак, тялото ѝ се клатеше неуверено, докато наблюдаваше семейството си, скупчено в другата стая. Къде бе нейното място, почуди се тя. Никъде ли нямаше място за нея?

— Прави каквото искаш — каза Тони, оттегляйки поканата си, и отново насочи вниманието си към телевизора.

Крис остана замръзнала на мястото си, опитвайки се да реши кое ще ѝ донесе по-малко пагубни последици по-късно.

— Какво чакаш? — с равен глас се обади Тони, без да откъсва очи от телевизора. — Да дойде Коледа ли?

Рауди избухна в детински кикот.

— Коледа! — весело заповтаря той. — Какво чакаш? Да дойде Коледа ли?

Коледа, безмълвно повтори Крис. Не се бе сещала за Коледа, а тя бе почти дошла, след по-малко от три седмици. Тони бе споменал нещо, че ще ги изведе всички тази седмица да изберат елха. Може би щеше да го уговори да ѝ даде малко допълнителни пари, за да купи картички и да ги изпрати на приятелките си. Не беше ги виждала от толкова дълго време. Те нямаха представа къде е тя, нито че все още е в областта на Синсинати. Нито че е още жива.

— И докато переш тези ризи — обади се Тони, тъкмо когато се бе обърнала да излиза, — можеш да помислиш дали да не изпереш и тази нощница на тебе. Приличаш на пачавра.

— Пачавра! — високо повтори Рауди. — Пачавра, пачавра, пачавра.

— Млъкни, глупчо — заповяда му Уайът и за миг Крис си помисли, че той може би се опитва да я защити. Тя се обърна, в очите ѝ избиха сълзи на благодарност, но това което видя, бе как Уайът ядосано размахва своя „Геймбой“ пред лицето на по-малкия си брат. — Сгреших заради теб! Развали всичко!

— Мамо! — проплака Рауди, слезе от скута на баща си и изтича към нея. Блъсна се в коленете ѝ и тя изпусна ризите на Тони, които се свлякоха на пода.

Тони тутакси се озова до тях и насила откъсна ръцете на Рауди от краката ѝ.

— Ти какво, да не би да си някакво мамино синче — тичаш при майка си, вместо сам да се защитаваш? Върни се обратно и фрасни брат си по носа.

— Тони!

— Ти нямаше ли да переш? — попита той, а Рауди се върна във всекидневната и се изправи срещу брат си. Крис с тревога наблюдаваше как двете момчета започнаха да се блъскат. Тя се наведе и вдигна ризите от земята.

Тони се усмихна и закачливо я плесна по задника, докато се отдалечаваше. Сигурно замисля нещо специално за нея по-късно, помисли си Крис, отвори вратата на пералното помещение, после я затвори след себе си, приглушавайки звуците от битката на двамата си сина. Всяка секунда Монтана щеше да затръшне учебниците си и раздразнено да избяга от стаята, крещейки към майка си: „Какво ти става? Не можеш ли да направиш нещо?“. А какво можеше да отговори тя? Нищо. Крис бе точно толкова безполезна, колкото всички твърдяха.

Тя пусна топлата вода и внимателно положи ризите на мъжа си в големия леген до автоматичната пералня със сушилня. Тони отдавна бе решил, че химическото чистене е ненужен разход и че предпочита ризите му да се перат и гладят на ръка. Крис имаше много свободно време. Нямаше причина да не може да включи прането на ризите му в дневната си програма. Ръчно изпрани, бе настоял той, дори и след като тя му показа инструкциите, разясняващи, че няма опасност ризите да се перат и сушат машинно. Спорът бе приключил с една звучна плесница през лицето ѝ, която отекна чак до окото и предизвика нервен тик на бузата, задържал се три седмици, преди да изчезне.

Отначало Тони имаше навика да я гледа, докато пере и да критикува всяко нейно действие. Водата беше или твърде гореща, или твърде студена; използваше или твърде много препарат, или твърде малко; изстискваше или твърде силно, или твърде слабо. Какво ѝ ставаше, не можеше ли нещо да направи като хората?

Но след известно време той се отегчи, остави я и Крис откри, че всъщност ритуалът по прането на ризите му ѝ доставя удоволствие. Харесваше усещането на ръцете си, потопени в топлата вода, уверените движения на пръстите си, които премахваха потта от яките му, неуловимият ритъм на влажната памучна материя, когато шляпаше по стените на емайлирания леген. Харесваше ѝ спокойствието и тишината. Тръпката да бъде сама. Пералното помещение се оказа единственото място, където се чувстваше сигурна, единствената стая, която можеше да нарече своя.

Собствена стая, помисли си Крис, припомняйки си новелата на Виржиния Уулф. Сюзан ѝ я бе заела и тя жадно я бе погълнала. Преди колко години бе това? Преди цял един живот, помисли си Крис. В един друг живот, в който тя не бе нито глупава, нито безполезна. Живот, който включваше книги, филми и приятно прекарване. Живот, в който тя имаше чувство за хумор, способна бе да накара хората да се смеят и самата тя да се смее в отговор. Някога имах такъв живот, спомни си Крис, изплаквайки сапуна от ризите на Тони. Имах радост. Имах любов. Имах приятели.

Гранд дамите, помисли си с усмивка тя и си представи четирите млади жени, накацали внимателно на ръба на пясъчника в малкия парк на края на Гранд авеню. Какво стана с нас?

Тя все още следеше отстрани какво става с тях. Важни подробности от живота им достигаха до нея от разстояние, от време на време, на отделни парченца, като в сън. Понякога прочиташе във вестниците за подвизите на Вики, във вечерните новини чу за последните постижения на Джереми. Веднъж, докато чакаше в чакалнята на болницата, видя името на Сюзан сред редколегията на един изоставен брой на списание „Виктория“. Тони злорадо ѝ бе съобщил за развода на Барбара. Крис плака, защото се досещаше през какво преминава Барбара, искаше ѝ се да можеше да помогне на приятелката си, но съзнаваше, че не може. Как би могла, като не бе в състояние да помогне дори на себе си?

Крис струпа мокрите ризи на Тони отгоре на пералнята и изсипа сапунената вода от легена. Гледаше как и последните сапунени мехурчета танцуват около дупката на канала, преди да потънат. Нейният живот се бе изплъзнал между пръстите ѝ също толкова лесно, помисли си тя. Изчезна пред очите ѝ.

— Какво правиш тук, Крис? — чу Тони да вика. — Колко време отнема да се изперат няколко ризи?

— Почти свърших. — Тя бързо пусна студената вода да изплакне ризите.

— Малко съм гладен. Имаш ли нещо против да направиш на мъжа си един сандвич?

— След минутка.

— И внимавай да не извиеш яките като миналия път.

Ръцете на Крис трескаво се заеха да оправят гънките по влажните яки на бледосините ризи на Тони. Но ризите бяха стари и лесно се сбръчкваха. Без значение колко внимателно ги переше, колко педантично ги гладеше, яките им все пак се набръчкваха. „По дяволите тези ризи“ — прошепна тя с нарастваща паника, докато пръстите ѝ безуспешно разтриваха упоритата материя. — „По дяволите тези тъпи ризи.“

Тони почука на вратата.

— Крис, какво правиш тук, скъпа? — Вратата се отвори. Главата му надникна вътре. Той се усмихваше. Крис затаи дъх. — Имам малък подарък за теб — каза той със закачлива усмивка.

— Подарък ли?

— За по-късно.

Крис усети как сърцето ѝ заби учестено и устата ѝ пресъхва.

— Ще го оставя на леглото.

Тя кимна.

— Побързай с тези ризи — добави той.

Точно след новините в единайсет часа Тони обяви, че е време за лягане. Монтана измърмори, но иначе не се противопостави. Момчетата бяха вече в стаите си, макар че Крис се съмняваше Уайът да е заспал. Представи си го как яростно натиска копчетата на своя „Геймбой“ под чаршафите в тъмното и се усмихна. Няма ли малко място и за мен там, почуди се тя. Искаше ѝ се да можеше така лесно да изчезне. Но за нея никъде нямаше място. Знаеше това. Особено в живота на децата си. Тони се бе погрижил за това. За тях тя бе съвсем малко повече от добра прислужница, някой, на когото крещяха заповеди или пренебрегваха, в равни дози.

Крис не се чудеше на момчетата — съвсем естествено бе да последват примера на баща си. Рауди бе на седем години, растеше бързо и макар че все още тичаше при нея, щом нещо не вървеше както трябва, това щеше скоро да престане. Вече чувстваше, че го губи. Още половин-една година и той ще се отдръпне. Тя тъжно си даде сметка, че Уайът никога не е бил неин. Той бе син на баща си още от деня, в който грубо си проправи път извън утробата ѝ.

Монтана бе тая, от която Крис най-много се изненадваше. Тя винаги се бе надявала, че Монтана ще прозре манипулациите на баща си, не дотам прикрития му тормоз, явните побоища. Може би не, докато беше на възрастта на Рауди, нито дори колкото Уайът. Но сега вече Монтана със сигурност бе достатъчно голяма, за да схване какво всъщност става. Въпреки това, тя безгрижно поглъщаше всяка скръбна приказка за измислената непохватност на майка си, приемаше за даденост това, че майка ѝ е чисто и просто „предразположена“ към инциденти. С еднаква лекота пренебрегваше видяното със собствените си очи и страха в очите на Крис. Нямаше много търпение, още по-малко пък съчувствие към съдбата на майка си. Всъщност, ако Монтана съчувстваше на някого, това бе баща ѝ. Как бе възможно?

Крис си припомни една прочетена във вестника статия, в която се обясняваше как жените съдебни заседатели съчувстват по-малко на изнасилените жертви, отколкото мъжете. Това бе някакъв женски начин да се дистанцират от жертвите, твърдеше статията. Ако жените съдебни заседатели намерели начин да държат жертвите поне частично отговорни за това, което им се е случило, то тогава те се чувствали по-спокойни, по-сигурни, че подобна ужасна съдба не би могла да сполети самите тях. Да съчувстваш на жертвата, означава да се чувстваш уязвим. Да се идентифицираш с насилника, означава да се чувстваш силен. Да си безпомощен или да владееш контрол над нещата. Това бе изборът, който предлагаше на дъщеря си.

Нищо чудно тогава, че Монтана се придържаше на страната на баща си. Каква друга възможност имаше?

— Е, какво чакаш? — попита я Тони. Той седеше на ръба на двойното легло и наблюдаваше Крис, докато тя въртеше малкия пакет в ръцете си. — Отвори го.

Тя бързо разкъса ярковиолетовата хартия, по която на равни интервали, с големи розови букви, бе щампована фразата „Страстно време“. Тя затвори очи. Моля те, Господи, нека бъде просто шал, отправи молитва тя и почти се засмя. Кой каза, че нямала чувство за хумор?

— Харесва ли ти?

Крис отвори насила очи, макар че нямаше нужда да гледа, за да разбере какво е. Чекмеджетата ѝ бяха пълни с евтини черни бикини, колани с жартиери и воланчета, чорапогащи и неудобни червени бюстиета. Тони редовно ѝ ги купуваше, настояваше да ги носи, да се разхожда с тях пред него и да имитира пози от „Пентхаус“ — всичко това като прелюдия към все по-ексцентричен секс. Мили боже, какво ли ѝ бе приготвил тази нощ? Крис се втренчи в прозрачния лилав комплект от изрязан сутиен и бикини, украсени с изкуствена кожа. За презрамките на сутиена бе прикрепено наметало от шифон. Сигурно се шегува, помисли си Крис и щеше да се засмее, ако не бе толкова ужасена.

— Не мога да нося това — думите се изплъзнаха от устата ѝ, преди да успее да ги спре.

Тони незабавно се изправи на крака и тръгна насреща ѝ.

— Защо не? Не ти ли харесват?

Крис започна да отстъпва.

— Много са малки, Тони. Сигурна съм, само като ги погледна.

— Половината удоволствие е в това да са малки. — Той се притисна към нея и потърка ръка между бедрата ѝ. — Хайде, Крис. Облечи ги.

Крис го изчака да си махне ръката и треперейки се упъти към банята. Какво ѝ ставаше? Защо му създаваше проблеми? Само отлагаше неизбежното. На нищо ли не се бе научила досега?

Гласът на Тони я спря до вратата:

— Мислех си за приятелката ти Барбара.

Крис бавно се обърна, боеше се да му отговори. От къде дойде пък това?

— Преди няколко седмици се натъкнах на нея. Не ти ли казах?

— Видял си Барбара?

— Забравил ли съм да ти спомена?

Крис кимна. Тя знаеше, че Тони никога нищо не забравя.

— Как е тя?

— Изглежда великолепно.

Крис се усмихна, представи си приятелката си и се зачуди как ли са я променили годините.

— Какво каза тя? Пита ли за мен?

— Какво каза тя? Пита ли за мен? — злобно ѝ се подигра Тони. — Чуй се само. Човек би си помислил, че сте били любовници, като те гледа как се държиш.

— Исках само…

— Защо не се обадиш на кукличката Барби — внезапно предложи Тони.

— Какво? — Сигурно не бе чула добре.

— Обади ѝ се като толкова те интересува как е.

— Не разбирам.

— Сигурно е много самотна да живее сама в онази грозна стара къща и да няма с кой друг да си поговори, освен с дъщеря си. Вероятно започва да изпитва отчаяна нужда от малко мъжка компания. От колко време мислиш, че не са я чукали?

Крис не каза нищо, умът ѝ препускаше напред, опитваше се да разбере накъде води този разговор.

— От колко време? — повтори Тони.

— Не зная.

— Обзалагам се, че от достатъчно дълго. Което е срамота. Тя изглежда дяволски добре, казвам ти.

Крис мачкаше тънкото бельо, докато то се превърна в стегната малка топка.

— Ти не би имал нищо против, ако ѝ се обадя?

— Защо да имам нещо против? По дяволите, обади се на куклата Барби. Покани я тук.

— Да я поканя тук? Кога?

— Кога? А ти кога мислиш? Тази нощ. Веднага.

— Сега? — На къде клонеше той? — Късно е, Тони. Тя няма да дойде по това време.

— Сигурен съм, че ще дойде. Само да чуе гласа ти и ще е на половината път. Ще довтаса преди още да си затворила телефона.

И тогава какво, зачуди се Крис.

— И тогава какво?

— И тогава ще оставим природата да си вземе своето. — Тони млъкна за малко и прокара многозначително език по долната си устна. — Ние, тримата.

Крис поклати глава. Сигурно се шегуваше. Наистина ли намекваше за тройка, включваща нея и най-добрата ѝ приятелка? Допускаше ли и най-слабата вероятност Барбара да се съгласи?

— Какъв е проблемът, Криси? Да не би да искаш да запазиш малката си приятелка само за себе си?

— Сигурно се шегуваш — прошепна Крис и болезнено ѝ се прииска да изтича до телефона и да се обади на приятелката си, дори само за да чуе гласа ѝ отново.

— Майка ти не те ли е научила да си даваш нещата? Не ти ли е казвала, че не е учтиво да си пазиш играчките само за себе си?

— Това е смахнат разговор, Тони.

— Моля? Какво каза? — Главата му се наклони на една страна. — Какво става тук, Криси? Трябва ли да ти давам урок? Това ли ме караш да направя?

Крис паникьосано се огледа от едната стена в убит цвят на горчица, към другата. На горната ѝ устна и челото изби пот.

— Виж, нека се преоблека в това хубаво бельо, което си ми купил. — Тя започна да го разгъва и да го приглажда върху бедрата си. — Не се нуждаем от никой друг, за да си прекараме добре.

— Виждал съм те как гледаш другите жени, Крис. Зная, че би искала лично да опиташ как е. Просто се опитвам да направя нещо хубаво за теб.

— Ти си единствения, когото искам, Тони.

— Наистина ли?

— Знаеш, че е така.

— Защото понякога не чувствам да ме цениш достатъчно — говореше той, сякаш на себе си. — Случва се да отделя време и грижи да ти купя нещо хубаво — той посочи все още смачканото бельо в ръцете ѝ, — а ти не изглеждаш наистина щастлива от това. Ето защо си помислих, че може би ще се зарадваш повече, ако включим още някой, когато правим любов.

О, боже, помисли си Крис. От колко ли време зрее тази идея?

— Не е нужно да е куклата Барби, ако това ще те накара да се чувстваш твърде неудобно. Бихме могли да намерим някой друг.

— Наистина, Тони. Не искам никой друг. Ние двамата сме всичко, което ми е нужно.

— Наистина ли?

Тя трескаво закима.

— Позволи ми да ти го докажа. Моля те, Тони, нека ти докажа.

— Преобличай се.

Крис се втурна в банята, затвори вратата след себе си, а от очите ѝ се стичаха сълзи надолу по бузите, докато разкопчаваше нощницата си. „Моля те, Господи, помогни ми.“ Какво щеше да прави? Достатъчно добре познаваше Тони, за да знае, че тази идея не му е хрумнала просто така, че от известно време я е обмислял и е изчаквал удобно време да ѝ я подхвърли. И нямаше да я изостави. Само защото временно е изоставил тези мисли, не означаваше, че ги е забравил. Не, помисли си Крис и изхлузи нощницата през главата си. После обу тънките лилави бикини с тяхната абсурдна гарнитура от изкуствена кожа и несръчно ги опъна на бедрата си. Нямаше начин Тони да се откаже от последната си гадост, докато не я принуди да се съгласи. „Не мога да го направя“ — прошепна тя, докато нахлузваше неудобния сутиен с нелепата му шифонена пелерина. „Няма да го направя.“

Само дето си знаеше, че ще я принуди. Щеше да ѝ се кара, да я тормози и да я бие, докато накрая тя не просто щеше да се предаде, но и сама да го желае. Точно както стана тази нощ. Нима не го бе молила сама? „Ти си всичко, от което се нуждая“ — бе повторила повече от един път. — „Моля те, Тони, позволи ми да ти го докажа.“

— Отвращаваш ме. — Тя заплю отражението си в огледалото и видя как една струйка от слюнката потече надолу по стъклото. — Жената чудо — подигра се и размаха лилавата шифонена пелерина, украсена с изкуствена кожа, която падаше свободно по гърба ѝ. Сети се за трите си деца в стаите им надолу по коридора, какво ли щяха да си помислят, ако видеха майка си, облечена като някаква противна анимационна героиня. Какво по дяволите, каза си и отвори вратата на банята, скочи в спалнята, сякаш скачаше от висока скала.

— Аз съм Супермама! — обяви, съзнавайки, че е обезумяла, че Тони няма да намери нищо смешно в нелепото ѝ поведение, че предизвиква бедствие, подписва си присъдата, подпечатва собствения си смъртен акт. Нарочно ли го направи?

Подготви се за яростта на Тони, стегна се да посрещне юмруците му. Нека просто да свършваме, помисли си тя. Довърши ме. Можеш. Един добър ритник в главата и всичко ще приключи милостиво. Лилавата Жена гушва букета!

Само че ръцете на Тони си останаха отпуснати, а краката му — на тънкия кафяв килим. Той спокойно се взираше в нея, устните му се сключваха в равна линия, тъмните му очи бяха кухи. Крис го погледна и разбра, че вижда най-лошия си кошмар, че всичко, случило се до този момент, бе нищо в сравнение с това, което щеше да последва.

— Мислиш, че това е някакъв майтап ли? — попита той с нисък, уверен и овладян глас.

— Просто се опитвах…

— Аз съм просто един голям майтап за теб. Така ли?

— Не. Разбира се, че не.

— Обади се на куклата Барби.

— Какво?

— Докажи ми, че не съм един голям майтап за теб. — Тони се пресегна за телефона. — До тук с твоите тъпи игрички. Обади се на Барбито веднага. Покани я тук. Сега.

— Не мога. — Крис се чу да мърмори. И по-силно: — Няма.

— Не можеш? — с удивление повтори Тони, сякаш за първи път чуваше тази дума. — Няма? — Направи физиономия, сякаш бе сдъвкал нещо кисело.

Крис поклати глава. Нямаше начин да се обади на Барбара. Независимо как я заплашваше Тони, какво ѝ правеше, независимо колко отчаяно ѝ се искаше да види приятелката си, да чуе гласа ѝ.

— Ще те напусна — прошепна тя, но думите се блъснаха в черепа ѝ със силата на необуздан писък. Крис тутакси се опита да преглътне неочакваните си слова, да ги натика обратно в гърлото си, но бе твърде късно. Тони вече се приближаваше към нея с протегната ръка, пръстите му яростно сграбчваха въздуха, думите избликваха в стакато, като пушечен откос, изстрелван от устата му.

— Какво каза? Ще ме напуснеш? Това ли каза?

— Тони, моля те…

— Искаш да ме напуснеш? Веднага? Облечена така? Разбира се. — Той сграбчи Крис за лакътя и я заблъска към коридора.

— Какво правиш? Тони, спри! Пусни ме.

— Престани да викаш, Крис. Искаш да събудиш децата ли? — Той я изблъска към стълбите. — Да не би да искаш да те видят в този вид? Това ли искаш да е последният им спомен за майка им? — Той заметна шифонената пелерина над главата ѝ. Тя падна върху очите ѝ като було.

Крис се вкопчи в парапета, бореше се да се задържи права, но Тони издърпа пръстите ѝ, изрита ѝ краката и я избута по първите две стъпала.

— Последният им спомен ли? Какво говориш?

— Да не би да си мислиш, че някога отново ще видиш децата си? — Тони сграбчи развяващата се пелерина и изправи Крис на краката ѝ. — Ставай! Нали искаше да напуснеш? Върви! Махай се от къщата ми, по дяволите!

— Какво правиш? Не можеш да ме изхвърлиш навън облечена така!

Без дума да каже, Тони продължи да блъска Крис надолу по стълбите. Всеки път, когато се препънеше, той я изправяше обратно и продължаваше да я бута по-надолу. Тя се подхлъзна на последните няколко стъпала и падна най-долу на коленете си.

— Моля те, Тони. Позволи ми да си облека нещо.

Но той бе вече зад нея, сграбчил я за ръцете и я дърпаше към входната врата. Мили боже, наистина ли щеше да я изхвърли навън в смразяващия декемврийски студ, без нищо по нея, освен бельото? Боса и без пари? Без нищо на гърба ѝ, освен проклетата шифонена пелерина?

— Не можеш да направиш това!

— Само гледай. — Тони отвори входната врата с една ръка, а с другата дръпна Крис.

Снежният вихър я блъсна по голата плът.

— Не, Тони! — изпищя тя. — Не прави това! Дай ми поне да се облека!

Той се спря.

— Може би малко свеж въздух ще ти проясни главата — спокойно ѝ заяви. После я грабна под мишниците и я изхвърли през вратата.

— Тони!

Вратата се затръшна в лицето ѝ.

— Тони! — Крис започна яростно да блъска по вратата, ужасният студ на площадката изгаряше босите ѝ крака, сякаш бе стъпила на горещи въглени. — Тони!

Тя слезе няколко стъпала надолу и като обезумяла огледа пустата заснежена улица. Зачуди се какво да предприеме. Треперейки вдигна глава и видя Монтана да я наблюдава от прозореца на стаята си.

— Монтана — извика тя, но думата бе отнесена от ледения пристъп на вятъра. Крис безпомощно видя как дъщеря ѝ се отдръпна от прозореца и една по една всички светлини в къщата угаснаха.

16.

Барбара си беше в леглото и се опитваше да свърши първа глава на книгата, за която всички твърдяха, че била чудесна, но не успяваше да се съсредоточи. Прочете последния абзац поне четири пъти и пак нямаше представа за какво се отнася. Тя затръшна книгата и я пусна до коленете си. Трейси спеше до нея, с възглавница, захлупена на главата, за да не ѝ пречи светлината. „Мило дете“ — прошепна Барбара. — „Какво щях да правя без теб?“ — Тя постави книгата на нощното шкафче и загаси. После внимателно махна възглавницата от лицето на Трейси и приглади разпиляната по челото ѝ коса, поглъщайки дъщеря си с очи, както сюнгер поглъща водата. Трейси се размърда и се обърна по гръб. Очите ѝ потрепнаха, като че ли щяха да се отворят.

— Трейси? — с надежда попита Барбара. Понякога Трейси сякаш подсъзнателно усещаше кога на Барбара не ѝ се спи, събуждаше се, изправяше се в леглото и те разговаряха. За филми, мода, козметика, тържества. Барбара съзнаваше, че говори най-вече тя, а Трейси предимно слуша. Понякога Барбара отиваше по-далече — споделяше своите страхове, разочарования, колебания, а Трейси спокойно я окуражаваше. От време на време Барбара си мислеше, че струпва твърде много на крехките ѝ рамене, но Трейси никога не се оплакваше. Чувстваше се удобно в ролята си на възрастна. Кога ли си бяха разменили ролите, зачуди се сега Барбара. Кога точно тринайсетгодишното момиче във фланелена пижама на синьо-бели точки бе станало родителя, а тя — детето? Не се ли предполагаше, че тя трябва да знае всичко, да бъде мъдра и опитна, търпелива и силна? Вместо това беше глупава, несръчна, слаба. Измамница. Нищо не знаеше. Дали Трейси го усещаше? Затова ли споделяше толкова малко за самата себе си с майка си?

Не че Трейси бе потайна, груба, или дори трудна. Не, дъщеря ѝ бе неизменно учтива, отзивчива и внимателна. Тя отговаряше на всички въпроси на майка си — за училището, приятелите, момчетата — откровено и с лекота. С две думи, училището беше наред, приятелите ѝ — чудесни, а на хоризонта се мотаеха няколко момчета. Когато Барбара я притиснеше за подробности, Трейси незабавно ги излагаше, предавайки фактите от ежедневието си внимателно и точно, сякаш рецитираше стихотворение пред класа. Изглеждаше, че няма истински амбиции, нито изгарящо желание да бъде това или онова, в резултат на което рядко, ако изобщо някога, биваше разочарована или потисната. Лесно се бе справила с развода на родителите си, добре се приспособяваше към растящото си ново семейство и успяваше да продължи напред със собствения си живот по такъв начин, че майка ѝ можеше само да гледа отстрани и да ѝ се възхищава, понеже самата тя бе толкова неспособна да се справи.

— Трейси? — попита отново Барбара, но очите на Трейси си останаха плътно затворени.

Барбара потупа бузите ѝ и си даде сметка, че изобщо не познаваше както трябва дъщеря си.

Свършила си чудесна работа, уверяваха я приятелките ѝ. Трейси е прекрасно дете, съгласяваха се те.

Което не би могло да се каже за всичките дъщери от Гранд авеню.

Докато дъщерята на Вики, Кирстен, се развиваше забележително добре — забележително, като се има предвид фактът, че бе отгледана от поредица детегледачки и рядко виждаше изобщо майка си, което бе пряко отражение на начина, по който е била отгледана самата Вики, осъзна Барбара — първородната дъщеря на Сюзан, Ариел, в най-добрата си светлина бе едно начумерено дете, а в най-лошата — направо груба. Което, според майка ѝ, се случваше през повечето време. Ариел бе непокорна и войнствена, бързо се ядосваше и бавно прощаваше, в почти всяко отношение бе пряка противоположност на Сюзан.

Колкото до дъщерята на Крис, Монтана…

Барбара изрече безмълвна молитва и затвори очи. Крис рядко напускаше мислите ѝ, откакто се бе натъкнала на Тони преди няколко седмици. Но сега не можеше да си позволи да мисли за Крис. Ако ѝ позволеше да навлезе в мислите ѝ, щеше да остане там цяла нощ, а вече беше късно, тя се чувстваше уморена и беше време да поспи. Барбара се отпусна по гръб, а мислите за Крис витаеха някъде зад очите ѝ, като изгубен самолет, който търси своята писта в мрака.

Напомни си да се отпусне. Започнете с пръстите на краката, пишеше в едно скорошно издание на „Виктория“. Пръсти, отпуснете се, заповяда им мислено, но ги усещаше, че мърдат под завивките. Сега бавно се придвижете нагоре по тялото. Първо краката. Крака, отпуснете се. Сега глезените. Глезени, отпуснете се. Може би, ако започнеше да носи по-практични обувки, помисли си Барбара, нямаше да ѝ е нужно толкова време, за да се почувстват краката ѝ удобно. Прасци, отпуснете се. Сега коленете. После бедрата. Моите дебели бедра, неспокойно си помисли тя. Преди имаше такива великолепни крака, че само с тях бе спечелила състезанието по бански костюми. А сега я ги погледни! Не, не ги гледай. Ще видиш само целулит, разширени вени и прораснали навътре косми. „Крака, отпуснете се“ — заповяда на глас Барбара, мятайки се неспокойно в леглото. А сега, задника ти, каза си тя. О, бива си го и него. Моят голям, дебел, непрекъснато растящ задник. Ако го отпуснеше още малко, той щеше да заеме цялото легло. „Отпусни се, да те вземат мътните“ — изсъска Барбара и мислите ѝ се завъртяха около корема. Моят голям, дебел, подут корем, помисли си тя с отвращение. Глупавото проклето нещо. Първата ѝ работа сутринта щеше да е да се обади на доктор Стийвс, да си запише час и да върви по дяволите и болката, и колко струва, и всичко.

Барбара се надигна и отхвърли завивките. Е, малкото упражнение завърши с шумен успех, каза си тя, с усещането, че адреналинът ѝ е скочил. Със същия успех би могла да погълне една доза кофеин. Сега щеше да будува цяла нощ. „По дяволите!“ Тя потърси Трейси в тъмното. — „Трейси? Трейси, будна ли си?“

В отговор Трейси се обърна на другата страна, с лице към стената.

— По дяволите. — Барбара завъртя неспокойно глава насам-натам. Почуди се дали да не стане и да иде до банята, но реши да не си прави труда. Пресегна се за книгата, но вместо нея хвана телефона. — Почти полунощ — отбеляза със задоволство, докато набираше цифрите, които пръстите ѝ знаеха наизуст. — Вече всички би трябвало да сте заспали.

Телефонът иззвъня веднъж… втори път…

— Ало? — Гласът на младата жена бе натежал от сън.

Барбара се засмя. О, горкичката, събудих ли те?

— Ало? — отново попита гласът.

Глупаво момиче, помисли си Барбара. Човек би си помислил, че вече си е взела поука.

— Барбара, ти ли си? — внезапно попита Пам.

Барбара постави слушалката на мястото ѝ, ръката ѝ гореше, като че ли бе попарена с киселина. Сърцето ѝ биеше така силно, че заплашваше да изскочи от гърдите. Мили боже, какво беше направила?

Успокой се. Отпусни се. „Сърце, отпусни се“ — каза си тя и се изсмя на глас с пронизителен звук, който отекна в тъмнината като пропукване на лед.

— Мамо? — промърмори Трейси и обърна глава към майка си.

— Всичко е наред, миличка. — Барбара потупа рамото на дъщеря си. — Просто имах кошмар. Заспивай пак.

Всичко е наред, повтори си безмълвно тя. Всичко бе наред. Пам просто се мъчеше да отгатне, подхвърли първото име, което ѝ дойде наум. Нямаше начин да докаже каквото и да било. Няма нищо. Лягай. Опитай се да поспиш.

Минаха няколко минути и постепенно сърцето ѝ се нормализира. Изтощена, уплашена, уморена, накрая тя се унесе в неспокоен сън, в който тичаше по Гранд авеню, преследвана от един бесен доберман. Кучето дишаше в петите ѝ и всеки момент щеше да я ухапе, но изведнъж спря, извърна глава и се ослуша. За какво ли, почуди се Барбара.

И тогава тя чу звука.

Барбара се надигна и погледна часовника. Десет минути след полунощ. Тя почака и реши, че звукът е бил част от съня ѝ. Помоли се и обаждането до Пам също да е било част от него. Тъкмо се канеше пак да си легне, когато отново чу този звук.

Какво бе това?

Първата ѝ мисъл беше, че трябва да е Трейси, че е станала и е отишла до кухнята да хапне нещо. Но Трейси дълбоко спеше до нея, Барбара го осъзна, без да я поглежда. Това означаваше, че е нещо друго, някой друг и че този някой се движи около стълбите. Крадец?

Защо един крадец би избрал нейната къща, когато по улицата имаше толкова по-хубави къщи, които не изглеждаха нито изоставени, нито занемарени? Защо изобщо някой би избрал тази къща?

Освен ако знаеха кой живее тук. Освен ако имаха лична причина за посещението.

Тони.

Той трябва да е, осъзна Барбара и затаи дъх. Той я беше заплашил. Лоши неща се случват на хората, които не си гледат своята работа, беше ѝ заявил. Това бяха точните му думи. И сега бе тук да изпълни заканата си.

Мили боже, какво можеше да направи? Ако само посмееше да докосне Трейси…

Барбара вече се пресягаше за телефона да набере 911, когато долови приглушените стъпки по стълбите и чу познатия глас.

— Барбара — произнесе гласът, после пак, по-настойчиво: — Барбара.

Тя затвори очи. Не знаеше да плаче ли, или да се смее. Нямаше нужда да пита кой е. Познаваше този глас толкова добре, колкото и собствения си. Барбара мълчаливо стана от леглото и наметна тъмносин халат върху бледосинята си нощница. Хвърли поглед към Трейси, която все така шумно спеше, и се отправи към коридора.

Той я чакаше на върха на стълбите. Твърдата поза на раменете му под тежкото зимно палто издаваше, че е ядосан.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Какви, по дяволите, ги вършиш ти? — попита той на свой ред.

Барбара вдигна пръст към устните си.

— Трейси спи — прошепна тя. — Да слезем долу.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита я отново, преди да са стигнали всекидневната.

— Би трябвало аз да те попитам същото — отговори Барбара, почувствала се изведнъж изненадващо спокойна, сега, когато се изправи лице в лице с бившия си съпруг. Нима Вики не бе твърдяла винаги, че най-добрата защита е доброто нападение? — Как влезе?

— Имам ключ — напомни ѝ Рон.

— Бих искала да ми го върнеш.

— Това е моята къща.

— Вече не. Нямаш право да нахлуваш тук посред нощ.

— Аз ли нямам право?

— Можеш ли да понижиш гласа си, ако обичаш? Не мисля, че би желал Трейси да те чуе.

— А може и да искам. Може би си мисля, че е време Трейси да разбере какво прави майка ѝ в свободното си време.

О, боже.

— Рон, няма нужда от това.

— Няма нужда? Няма нужда?

— Моля те, успокой се.

Рон закрачи напред-назад пред нея, размахвайки ръце във всички посоки, така че от черното му палто из въздуха се разлетяха снежинки, сякаш бе вкарал зимата вътре. Дори и в яростта си си оставаше красив, не можа да се сдържи да не си помисли Барбара. Дори и сега трябваше да се бори с желанието си да се хвърли в тези ядосани ръце и да го моли да се върне обратно. Какво ѝ ставаше? Никакво самоуважение ли не ѝ бе останало?

— Какво, по дяволите, си мислиш че правиш, като звъниш в дома ми по всички часове на нощта и безпокоиш жена ми?

— Не зная за какво говориш. — Наистина ли очакваше да ѝ повярва?

— Не ме баламосвай, Барбара. Зная, че ти се обаждаш. Не зная само защо. Някакво перверзно удоволствие ли изпитваш да безпокоиш семейството ми? Това ли е? Защото ми дойде до гуша. На всички ни омръзна. И сега съм тук да те предупредя, че ако това не престане, и то веднага, ще отида в полицията.

— Полицията ли?

— И в съда.

— В съда? За какво говориш? — Какво ставаше? Кога бе изгубила контрола над разговора, над ситуацията? Какво бе станало с най-добрата ѝ защита?

Споразумението по развода чудодейно се озова в ръцете на Рон. Той го размаха пред лицето ѝ.

— Това не е за вечни времена, нали знаеш? Ако се наложи, ще се върнем обратно в съда.

Барбара чу стъпките на Трейси горе на стълбите и разбра, че дъщеря ѝ слуша.

— Мисля, че трябва да се успокоиш.

— Омръзна ми, Барбара. Предупреждавам те. Още едно обаждане, и аз самият ще проведа няколко разговора.

— Няма да има повече обаждания — тихо каза Барбара и видя как ръцете на Рон се отпуснаха отстрани на тялото му.

— Това място е същинска кочина — каза той, почти на себе си.

Барбара погледна към модните списания, разпръснати по пода, към мокрите петна по масичката за кафе пред намачкания тревистозелен диван. Той бе прав — въпреки че лунната светлина смекчаваше гледката, мястото си беше кочина.

— Наложи се да уволня чистачката. Нямаме достатъчно пари.

— Давам ти доста пари.

— Не са достатъчни.

— Повече от достатъчни са.

— Тази къща е скъпа за поддръжка.

— Тогава я продай.

— И да ти дам половината?

— Ти подписа такова споразумение.

— Споразумението казва, че мога да остана тук, докато Трейси завърши гимназия.

— В къща, която не можеш да си позволиш да поддържаш както трябва?

— В къщата, която обичам.

— Би могла да намериш нещо по-малко.

— Не искам нещо по-малко.

— Би могла да живееш под наем, за бога. Или да си купиш апартамент. Точно сега на пазара има голямо разнообразие от предложения.

— Не искам апартамент. Не искам да живея под наем — заяви Барбара, опитвайки се да не изостава от разговора. — Не искам да откъсна Трейси от корените ѝ.

— Всичко е наред с Трейси. Тя няма да има проблеми с местенето.

— Аз ще имам проблеми с местенето.

— И защо? Половината ти приятелки вече се изместиха. Какво те задържа тук, освен ината?

— Не е необходимо да се оправдавам пред теб.

— Аз съм професор, Барбара — каза той, в опит да звучи разумно. — Не печеля много пари. Не мога да си позволя да издържам две семейства.

— Може би трябваше да помислиш за това, преди да напуснеш — горчиво отбеляза Барбара, — преди да решиш, че искаш повече деца.

— Затова ли е всичко? — Изражението в погледа на Рон се колебаеше между съжаление и презрение. — Защото имам син? Защото аз и Пам очакваме второ бебе?

— Трейси също е твое дете.

— Зная това. И съм напълно съгласен да осигурявам Трейси. Бъди разумна, Барбара. Не е като да те карам да живееш на улицата.

— Няма да напусна Гранд авеню.

— Правиш това само на инат.

— Кое? Това, че оцелявам?

— Доста добре оцеляваш, бих казал, като съдя по банковата си сметка.

— Това бе твоя идея.

— Идеята беше сметката да се използва само в спешни случаи.

— Наистина ли? Аз не я разбрах така.

— Няма значение — заяви Рон и поклати глава в знак, че приключва разговора. — От този момент нататък, считай кредита си за отменен.

— Какво?

— Имате лош кредит, госпожо.

— Не можеш да направиш това.

— Само виж.

— Ще се обадя на моя адвокат.

— И аз ще се обадя на моя. Сигурен съм, че всеки съдия би проявил разбиране относно спешния случай „Армани“ за три хиляди долара миналия месец, особено в светлината на среднощните обаждания, които правиш в дома ми.

Барбара погледна към стълбите.

— Говори по-тихо, ако обичаш!

— Ще ми направиш ли една услуга, Барбара? Следващият път, когато отидеш при доктора си за лифтинг, накарай го да ти прегледа главата.

Откровената злъч на Рон сякаш зашлеви Барбара и я блъсна към стената.

— Махай се от тук — тихо произнесе тя, твърде вцепенена, за да направи каквото и да било движение. — Искам да напуснеш къщата ми веднага.

Рон се загърна в палтото си и закрачи към входната врата.

— Ти се нуждаеш от помощ, Барбара. Превърнала си се в смачкана стара чанта, в злобен паразит, и никаква пластична хирургия не може да направи и едно проклето нещо, за да промени това.

Вратата се затръшна след него. Краката на Барбара мигом се подкосиха и тя загуби опора. Плъзна се по стената, срина се в безформена купчина, като мръсно пране, струпано от някого и забравено.

Тя все още седеше там, когато няколко минути по-късно Трейси плахо се подаде откъм стълбите.

— Мамо? Мамо, добре ли си?

Барбара кимна, без да каже нищо, понеже не можеше да се довери на гласа си.

— Той е просто ядосан — каза Трейси и коленичи до майка си на износения зелен килим. — Знаеш, че не мислеше това, което каза. Мамо?

Думата загатваше цял куп неизречени въпроси. Мамо, какво правеше татко тук? Мамо, защо той бе толкова разстроен? За какви телефонни обаждания говореше? Мамо, моля те, говори с мен. Кажи ми, за какво всъщност ставаше дума тази нощ. Аз ли съм виновна?

— Мамо?

Барбара се усмихна на Трейси през пълните си със сълзи очи, удивена, както винаги, от чудото, което бе създала. Трейси се взираше обратно в майка си с кръгли, тъмни очи, които не издаваха нищо. Какво ли всъщност си мисли за мен, помисли Барбара, пресегна се и нежно погали косата на дъщеря си. Пръстите ѝ се заплетоха в разбърканите ѝ от съня къдрици. Дали вижда онова, което и Рон — истерична разведена жена на средна възраст, изоставена от съпруга си, оставена да си седи сама в тъмното, витаеща в бледи спомени за отминала слава? Смачкана стара чанта, злобен паразит?

— Би трябвало да спиш — каза Барбара на дъщеря си.

— Ти също.

Може би трябваше да приеме съвета на Рон, колкото и злъчно да бе запратен в лицето ѝ, и да се посъветва с лекар, някой, който да ѝ помогне да се справи с проблемите си, да продължи с живота си. Само че лекарите струваха пари, а Рон недвусмислено ѝ бе заявил, че банката е затворена.

— Трябва да си лягаш — каза тя на Трейси.

— Ти също.

— Върви, миличка. Идвам след няколко минути.

— Ще те почакам.

— Не, върви — настоя Барбара. — Моля те, миличка. Ще се оправя. Просто имам нужда от няколко минути.

Трейси погледна майка си твърде изморено, за да спори, после се изправи на босите си крака.

— Обещаваш ли, че няма да се бавиш?

— Две минути.

Трейси се наведе, целуна майка си по челото, после бавно тръгна да излиза от стаята.

— Благодаря ти — каза Барбара.

— За какво?

— За това, че толкова добре се грижиш за мен.

— Опитай се да не мислиш за онова, което каза татко — посъветва я Трейси, сякаш четеше мислите на майка си, сякаш те бяха изписани на челото ѝ и светеха в тъмното.

— Вече го забравих — излъга Барбара и затвори очи. Обгърна я успокояваща тъмнина, когато Трейси неохотно напусна мястото си.

— Мамо? — почти веднага я повика Трейси отгоре. — Минаха две минути. Идваш ли?

Барбара се изправи с уморена усмивка и като в транс тръгна към стълбите. Беше вече на първото стъпало, с ръка на парапета, когато чу по алеята да се задава кола, после стъпки по пътеката. Рон ли е, зачуди се тя. Връща се да изплюе още омраза към нея, да изрече още думи, които е забравил в първия рунд? Дали този път ще почука или пак ще използва ключа си? Още утре трябва да иде до ключаря и да уговори смяната на всички брави в къщата. После ще изпрати сметката на Гадняра Рон. Да види той, че старата чанта крие още няколко коза в ръкава си.

Но чукането по вратата бе тихо, почти плахо, макар че, докато тя се колебаеше, стана по-настойчиво. Барбара бавно се приближи към вратата и погледна през шпионката към мразовитата нощ.

— О, боже мой!

— Мамо — извика откъм стълбите Трейси. — Кой е?

Барбара отвори вратата и протегна ръце. В следващия миг Крис грохна в тях.

17.

— Боже мой, какво ти се е случило? — Барбара размахваше ръце около Крис, без да знае къде да ги спре. Тя докосна треперещите ѝ рамене, подгизналата ѝ от сняг коса, измокреното ѝ от сълзи лице. — Трейси, донеси ми няколко одеяла. Побързай!

Крис погледна назад към алеята, към шофьора на таксито, който се бе облегнал на вратата на колата и гледаше нервно.

— Това е неговото сако — дрезгаво прошепна тя и смъкна окаяното черно кожено яке от раменете си. Барбара го хвана, преди да е паднало на пода. — Нямам никакви пари.

— Ние ще се погрижим за това. — Барбара се чудеше, какво по дяволите ставаше тази нощ. Всички ли бяха полудели? Дори не беше пълнолуние, разсеяно помисли тя. В това време Трейси слезе забързано по стълбите, носейки в ръце няколко сини и зелени одеяла, които Барбара незабавно уви около Крис. Мили боже, в какво бе облечена тя? — Върни това яке на шофьора и вземи малко пари от портмонето ми — инструктира дъщеря си Барбара и поведе Крис към всекидневната. — И донеси някакви по-дебели чорапи — извика тя към Трейси, която вече тичаше нагоре за портмонето на майка си. — Не мога да повярвам, че си била навън в студа боса. Нещастните ти крака — добави и взе да ги масажира.

— Ще приготвя малко горещ чай — няколко минути по-късно предложи Трейси. Вече бе платила на шофьора, след което го увери, че всичко е наред. — Добре ли сте, госпожо Маларек? — Тя гледаше как майка ѝ нахлузва дебелите сиво-бели чорапи за аеробика на посинелите от студ крака на Крис.

Тялото на Крис трепереше толкова силно, че не бе ясно дали нарочно кимна с глава или не.

— Чорапите стават ли?

— Напълно, мила — отговори ѝ Барбара. — И чаят е добре дошъл.

Барбара бързо обгърна с ръце приятелката си и нежно я залюля напред-назад, като бебе. Не можеше да повярва, че Крис наистина е тук, че я държи в ръцете си. Колко бе жадувала да я види. И колко красива беше Крис, въпреки отминалото време и ужасите, които несъмнено бе изживяла. Барбара целуна леденото ѝ чело, жестоко измръзналата ѝ буза и усети как годините и болката се стопяват. Изведнъж те някак се озоваха отново в пясъчника в далечния край на Гранд авеню. Смееха се, бяха щастливи и безгрижни, също като децата, които си играеха в краката им. Нищо лошо не би могло да им се случи. Не и докато бяха заедно.

— Можеш ли да ми кажеш какво се е случило?

Крис се взря в Барбара с объркани, уплашени очи.

— Тони и аз се скарахме ужасно. — Тя потрепери, но Барбара не можеше да каже дали от студа, или от спомена. — Той ми купил това. — Крис разтвори отпред одеялата и втренчи празен поглед в бельото си. — Настоя да го облека. Можеш ли да повярваш? — попита с растящо недоумение. — Искам да кажа, чувствах се такава идиотка в това нещо, с тази шантава кожена украса и вееща се пелерина. Не можех да повярвам, че го прави на сериозно.

Барбара погледна към кухнята, чу Трейси около мивката да сипва вода в чайника.

— И какво стана?

— Опитах се да се пошегувам. „Аз съм супермама“ — казах. Помислих си, че може би ще се засмее, но той така побесня. Никога не съм го виждала толкова ядосан.

— Удари ли те?

Крис я погледна учудено, отне ѝ време да осъзнае въпроса, сякаш той трябваше да преодолява дебели пластове замръзнала кожа, за да достигне до нея.

— Не — произнесе тя след дълга пауза. — Не е ли странно? Той не ме удари.

— Защо да е странно?

— Защото ме бие през цялото време.

Барбара почувства как бузите ѝ се изчервяват от срам.

— Какво стана, Крис? Какво те накара да избягаш от къщи без пари, без дори да се облечеш? Защото можем да повикаме полиция…

— Моля те, не викай полиция.

— Защо не? Ако те е заплашвал…

— Не ме е заплашвал.

— А какво направи?

— Изхвърли ме навън. — Крис се засмя с пресеклив глас, който при допира с въздуха сякаш се счупи като ледена шушулка от стряхата.

— Изхвърлил те е от къщи практически гола?

— Моля те, не викай полиция.

— Защо не? Този човек е луд. Можеше да измръзнеш до смърт.

— Той каза, че никога повече няма да видя децата си.

— Е, той може да си бълва каквото поиска — твърдо заяви Барбара. — Ако някой няма да види вече децата си, то това по-скоро ще е той.

Крис се опита да се усмихне.

— Не може да ми попречи да виждам децата си, нали, Барбара?

— Разбира се, че не. Първата ни работа сутринта ще е да се обадим на Вики. Тя ще знае с кого трябва да говориш.

— Ако повикаме полиция, нещата само ще се влошат.

— Как могат да се влошат повече от това? Те ще арестуват копелето, Крис. Натикай го в затвора.

— Той ще излезе и ще се върне. Ще бъде моята дума срещу неговата. И тази на децата — меко добави Крис. — Той не би могъл да ми попречи да виждам децата, нали?

Барбара чу чайника да изсвирва в кухнята.

— Не, не може да ти попречи.

В следващия момент се появи Трейси с две чаши димящ чай в ръце.

— Билков е — отбеляза тя и отмести няколко списания от масичката пред дивана, за да постави чашите. — Ягода и киви. Нов вид.

— Благодаря. — Крис се наведе напред и взе да си топли ръцете на парата.

Въздухът се изпълни с успокояващия мирис на екзотични плодове.

— Благодаря ти, миличка — каза Барбара, изпълнена с чувство на гордост от единственото си дете. Нека Рон да произвежда бебе след бебе с младата си жена. Тя вече бе взела най-доброто от неговото семе. — Защо не се върнеш вече в леглото, скъпа? Утре сутрин си на училище.

— Мога ли да ви донеса още нещо, госпожо Маларек? Може би малко бисквити?

— Не, благодаря ти, Трейси. Много си мила.

Трейси се помая, пристъпи от крак на крак, сякаш се опитваше да си представи какво е да имаш сняг между пръстите на краката и лед по петите.

— Лека нощ, госпожо Маларек. Лека нощ, мамо. Ще съм в стаята си, ако ви потрябвам за нещо. — Тя целуна майка си по бузата и изчезна нагоре по стълбите.

Барбара вдигна едната от чашите и я приближи до устните на Крис, която засърба горещата течност.

— Хубав е — каза Крис, пое чашата от ръцете на Барбара и я обгърна със своите.

— Значи той просто те изхвърли на улицата — поде отново Барбара, в опит да подреди фактите, да чуе подробностите и да осмисли цялата история. Дали Крис е изтичала при съседите? Дали те са отказали да я приемат? Как ли е намерила такси, което да я откара до Мариемонт в почти един часа през нощта, при положение че имаше вид, сякаш е излязла от някой филм на ужасите.

— Не знаех какво да правя. — Погледът на Крис се мяташе насам-натам, сякаш търсеше отговорите. — Не можех да повярвам, че това се случва, че Тони ме изхвърля от къщи гола, че наистина стоя навън в мразовития студ без палто, без обувки и пари, и той не ме пуска вътре. Удрях по вратата. Хукнах към задния вход. Помислих дори да счупя един от прозорците. Но се уплаших, че ако го направя, той ще побеснее още повече. И тогава си помислих… о, господи, ужасно е, че децата ми са все още вътре… Помислих си, не, не искам да се върна в къщата. Аз напуснах. Наистина напуснах. Той вече не е над мен. Не ми диша във врата. Не ме изнасилва.

— О, боже.

— Аз съм свободна. — Крис се огледа из всекидневната на Барбара, невярваща и благодарна. — Напуснах.

Очите на Барбара се напълниха със сълзи.

— Да, така е. Не се налага да се връщаш повече там.

— Но децата ми…

— Ще измъкнем децата ти от там. Никой съд на света няма да присъди децата на това чудовище.

Крис кимна и пое нова голяма глътка от чая.

— Мислех си да ида при съседите — продължи тя нишката на разказа си. — Но вече бе почти полунощ. Всички къщи бяха тъмни. Знаех, че всички вече сигурно спят. Не можех да разбудя хора, които едва познавам и да им позволя да ме видят в този вид. Така че просто взех да тичам.

— Тичала си? Къде? Как?

— Не зная. В кръг. Подхлъзнах се, паднах няколко пъти, накрая се намерих на някакъв главен път. Няколко коли ме отминаха с надути клаксони, но никой не спря. Предполагам, че съм ги изплашила. После изведнъж се появи това такси. То спря, шофьорът не говореше много добре английски, но разбра, че съм в беда и каза, че ще ме откара до болницата или полицията, но аз отвърнах не, закарайте ме до Мариемонт, при приятелката ми Барбара, тя ще ви плати, когато пристигнем. Тогава той си свали сакото и го наметна върху мен. — Гласът ѝ заглъхна. Тя погледна към входната врата.

— Погрижила съм се — успокои я Барбара.

— Да. Благодаря. — Крис допи остатъка от чая и постави чашата обратно на масичката.

Барбара незабавно постави втората чаша в ръцете ѝ.

— Децата чуха ли нещо? — Барбара си мислеше за Трейси и как тя слушаше от върха на стълбите сблъсъка ѝ с Рон. Каквото и да е копелето, помисли си сега тя, поне не беше като Тони.

— Момчетата спяха.

— А Монтана?

Крис поклати глава, че не знае. По бузите ѝ потекоха сълзи.

— Всичко ще се оправи. Сега си в безопасност. Той не може да те нарани повече.

— Той държи децата ми.

— Не за дълго. Още утре сутрин ще се обадим на Вики. Тя знае какво трябва да се направи. Междувременно ще останеш тук с мен. А веднага щом вземем твоите деца, и те ще останат тук, поне докато нещата се изяснят. Което и ще стане, обещавам ти. Сега нека се качим. Ще махнеш тези смешни дрехи, аз ще ти напълня една хубава гореща вана и после ще поспиш. Как ти звучи?

Крис се усмихна:

— Твърде хубаво, за да е вярно.

Барбара приседна на ръба на ваната, загледа се във водата, която течеше от кранчето, протягаше от време на време ръка към струята, за да провери и намести температурата. Гореща, но не прекалено. Не толкова, че Крис да не може да се отпусне. Не искаше по никакъв начин да увеличава страданията ѝ. Мили боже, през какво е трябвало да премине тази жена? Явно нещата, които сподели с Барбара тази нощ, бяха само върхът на айсберга. Въпреки че това не я учудваше, нима Тони не я тормозеше от години? Та той бе отрязал косата ѝ, за бога! И тя — всички те — се бяха отдръпнали и не бяха направили нищо!

Гранд дамите. Приятелки за цял живот.

Какви ти приятелки.

Барбара затвори очи от срам и разкаяние. Твърде лесно бе да се заключи, че никой нищо не може да направи. Твърде лесно бе да се прехвърли отговорността само на треперещите рамене на Крис и бруталните юмруци на Тони. Всички те бяха отговорни.

И все пак, какво би могла да направи тя?

— Вината не е твоя — внезапно се обади Крис, влезе в банята и седна до Барбара на ръба на ваната. Тя бе загърната в широкия кадифен халат на Барбара, а косата ѝ, пораснала отново до раменете, бе втъкната зад ушите.

Конската опашка си бе отишла завинаги, каза си Барбара и осъзна колко много ѝ липсва.

— Трябваше да съм до теб — прошепна тя. — Трябваше поне да съм до теб.

— Ти беше. — Крис се пресегна и взе ръката на Барбара в своята.

— Не. Спрях да се опитвам да те намеря.

— Какъв избор си имала?

— Мислех за теб през цялото време.

— Зная.

— Всички си мислехме. Гранд авеню никога не беше същото без теб.

— Как са останалите? — попита Крис с внезапно жадни за информация очи. — Вики и Сюзан? Оуен и Джереми? Децата?

— Всички са добре.

— Заедно ли са още? Добре ли са?

— Заедно са и са добре.

— Толкова се радвам. А ти, как си ти?

Барбара се усмихна:

— Сега, като си тук, съм по-добре. — Тя докосна красивото лице на Крис, сякаш да се убеди, че тя наистина е там, а не просто видение на самотното ѝ въображение. — Моля те, кажи ми, че никога повече няма да се върнеш при него — помоли се тя. Почти не смееше да произнесе думите на глас, от страх какво може да ѝ отговори Крис.

— Никога няма да се върна при него. — Гласът на Крис бе изненадващо твърд.

— Независимо какво може да каже или да направи.

— Никога няма да се върна — повтори Крис още по-твърдо.

— Обещаваш ли?

Крис кимна:

— Обещавам.

Барбара се изправи.

— Влез във ваната.

Крис развърза колана на кръста си и махна прекалено големия халат. Като пеперуда, която се измъква от пашкула си, помисли Барбара. Тя вече се канеше да излезе от банята, когато я спря гласът на Крис:

— Остани.

Барбара не каза нищо. Вместо това затвори капака на тоалетната чиния, седна на него и се загледа в Крис, която се отпусна гола във ваната, а тялото ѝ бързо потъна в топлата вода. Винаги ли е била толкова слаба, така ужасно крехка, почуди се Барбара и трепна при вида на многобройните синини по тялото на приятелката си — по вътрешната страна на ръцете ѝ имаше мръсножълти петна, по бедрата — ярколилави кръгове, навсякъде охлузвания. Имаше и други белези, осъзна Барбара, неспособна да отмести поглед. Драскотини по врата и ребрата, следи от ухапвания на лявото рамо и на гърдата, точно над малкото кафяво зърно.

— Как е водата? Не е ли твърде гореща? — Барбара си даде сметка, че говори само за да чува собствения си глас, защото в противен случай щеше да заплаче и нямаше да може да спре.

— Идеална е.

— Сигурно си изтощена.

— Мислех си същото за теб.

— Не се тревожи за мен — каза Барбара.

— Ти не се тревожи за мен.

Двете жени кимнаха мълчаливо, разбиращо.

— Искаш ли да ти изтрия гърба? — след няколко минути попита Барбара.

Крис се засмя, взе сапуна от поставката и го подаде на Барбара. После повдигна колене, наведе се към тях и приближи бедрата си до гърдите, а Барбара натопи гъбата във водата и започна да разтрива гърба ѝ. Крис простена, изви глава наляво-надясно и затвори очи.

— Силно ли е?

— Чудесно е. Съвършено.

Барбара натри сапун на гъбата и започна да я хлъзга по гърба и врата на Крис. Нежните движения хипнотизираха и двете.

— Обещай ми, че никога няма да се върнеш при него — настоя както по-рано Барбара.

И Крис отново обеща:

— Никога няма да се върна.

Едва по-късно, когато Крис пак бе загърната в белия кадифен халат, мократа ѝ коса завита в дебела бяла хавлия и двете жени седяха на леглото ѝ, Барбара забеляза, че Крис я гледа с особен, любопитен поглед, сякаш я вижда за първи път.

— Какво има?

— Лицето ти. — Крис повдигна ръка към бузата ѝ. — Има нещо различно.

Барбара стеснително потупа крайчеца на косата си:

— Наскоро си направих малка операция.

— Каква операция?

— Малко подръпване оттук-оттам. Момичетата трябва да остават красиви.

— Ти винаги изглеждаш красива.

Барбара усети, че очите ѝ натежават от сълзи.

— Наистина си красива. — Крис нежно изтри сълзите от лицето на Барбара.

— Благодаря. — Барбара прехапа устни, за да не изхлипа.

— Толкова ми липсваше.

— И ти на мен. — Барбара притисна другата жена към себе си и двете се разплакаха.

В същия момент всяка се отдръпна и започна да трие сълзите на другата.

— Обичам те — каза Крис.

— И аз те обичам.

Тогава Крис внезапно се наведе и притисна устни до устните на Барбара, толкова нежно, че Барбара не бе сигурна дали ги усеща наистина.

Боже мой, какво става, запита се Барбара. Опита се да си представи, че всичко е сън, че цялата налудничава нощ е сън, само че знаеше, че не е. Не знаеше само как да реагира. Не знаеше какво да направи сега. Тя обичаше Крис. Обичаше я с цялото си сърце и душа. Но никога не си бе мислила за нея в сексуален смисъл, никога не си бе фантазирала нещо подобно да се случи между тях. Крис също бе уплашена и объркана. Тя току-що бе избягала от един луд мъж. Бе благодарна и отпусната и отчаяно се нуждаеше от топлина. От привързаност. От любов.

Това бе всичко.

Една изгубена душа протягаше ръце към друга.

И тогава те чуха звука. Бързо се раздалечиха.

— Какво беше това? — попита Крис. Страхът бързо се върна в очите ѝ и те се замятаха от прозореца на спалнята към коридора, после пак към прозореца.

Барбара изтича до прозореца, надникна зад тежките завеси към задния двор. Тя се взря в тъмнината, опитвайки се да зърне някой или нещо. Но видя само безмълвна зимна картина — голям, колкото пощенска картичка двор, обилно посипан със сняг, обледените клонки на малките дръвчета се люлееха безредно на студения вятър. Дали някоя от тях не бе изпукала или паднала на земята? Дали някой не бе хвърлил камък по прозореца?

Барбара огледа за стъпки по земята и за драскотини по прозореца, но не откри нищо необичайно. Дали Тони не бе разбрал, че Крис бе дошла тук? Дали сега не се криеше отвън, притихнал в тъмното и наблюдава къщата?

— Стой тук — нареди Барбара и се отправи към коридора. Имаше ли вероятност Рон да се е върнал и сега да претърсва къщата за нещо, което е забравил първия път?

— Къде отиваш?

— Веднага се връщам.

Барбара пресече коридора, отвори вратата към стаята на Трейси и погледна към леглото. Може Трейси да е отишла до банята. Може това да са чули. Само че Трейси си спеше дълбоко в леглото, дишаше спокойно и ритмично.

— Приятни сънища, мое мило момиче — произнесе Барбара и целуна челото на дъщеря си. После оправи завивките на раменете ѝ и излезе на пръсти от стаята.

Стигна до стълбите като опипваше с пръсти стената. Предпазливо заслиза по стълбите, готова всеки момент да почувства неприятелски ръце на раменете си. Но нямаше нищо. Никакви нежелани гости не бяха проникнали в къщата. Не се носеха зловещи духове. И входната, и вътрешната врата бяха добре заключени. Барбара отново надникна навън, но не видя никого.

— Махай се, който и да си — заяви тя в злокобната тишина. — Стой настрани.

— Барбара? — Гласът на Крис достигна до нея от върха на стълбите.

— Всичко е наред. Няма никой.

— Може би беше от самата къща — каза Крис, когато Барбара се върна при нея. — Знаеш как понякога къщите пукат, когато стане много студено.

Барбара предпазливо се огледа.

— Сигурно е било това.

Двете жени стояха неловко по средата на стаята. За първи път се чувстваха неловко една с друга, тъжно си помисли Барбара.

— Барбара — започна Крис, но млъкна, чувствайки се несъмнено по същия начин.

— Трябва да поспиш — каза Барбара. Опитваше се да не мисли какво се бе случило помежду им само преди няколко минути. — Сигурно си напълно изтощена.

— Да — с готовност се съгласи Крис. — Така е.

Барбара кимна с облекчение.

— Аз също.

— Това, което стана преди малко…

— Разбирам — прекъсна я Барбара.

— Наистина ли? Защото аз не съм сигурна за себе си.

Барбара се опита да изобрази една от своите красиви усмивки, но устните ѝ отказаха.

— Може ли да поговорим за това сутринта?

— Разбира се.

Без повече думи, двете жени легнаха в леглото на Барбара. Гърбът на Крис се изви пред нея, като две лъжици сме, помисли си Барбара и позволи на ръката си да се отпусне върху Крис.

— Лека нощ — промърмори Крис. Дрямката приглуши думите ѝ, те прозвучаха повече като въздишка.

— Приятни сънища — прошепна Барбара, докато тялото на Крис се отпускаше под ръката ѝ. В следващия миг Крис вече спеше. Барбара обаче упорито оставаше в съзнание, не се предаваше на съня. Тя лежа будна през остатъка от нощта, гледа как тъмното небе избледня и накрая просветна, стоеше като страж до любимата си приятелка до сутринта.