Гранд авеню

26.

В пет и половина сутринта телефонът в спалнята на Вики иззвъня. Тя се пресегна за него още при първото позвъняване, чу треперещия глас на Сюзан, бързо погълна информацията, затвори телефона, влезе в просторната си баня и повърна върху мраморния под. Четирийсет минути по-късно тя и Джереми завиха с новия си черен ягуар по Гранд авеню и паркираха пред бившата си къща. Полицията бе вече там, цялата околност бе завардена, а къщата на Барбара бе обградена с жълта лента, която я определяше като място на престъпление.

— Аз съм Вики Латимър — съобщи тя на минаване край един от полицаите.

— Съжалявам, госпожо…

— Аз съм Джереми Латимър — мъжът ѝ каза на младия полицай и той тутакси се отдръпна да ги пусне.

Най-напред Вики видя Оуен. Той седеше на един стол край камината, главата му бе заровена в треперещите му ръце, целият пребледнял, сякаш бе покрит с фин тебеширен прах. Вики тъкмо се канеше да го попита къде е Сюзан, когато тя излезе от кухнята, също бледа и цялата покрита с петна. Носеше дълга бяла тениска върху отпуснати кафяви шорти, явно първото, попаднало ѝ под ръка, помисли си Вики и погледна към младото момиче, което Сюзан бе прегърнала.

Трейси се движеше бавно, големите ѝ кръгли очи отворени и празни, сякаш в тях завинаги се бе отпечатал ужасът на видяното. Лицето ѝ бе смачкано от плач и просмукано от сълзи. Памучната ѝ пижама представляваше странна комбинация от розово и червено. Само няколко секунди бяха нужни на Вики да разбере, че червеното бе кръв, и когато го осъзна, тя едва не повърна отново. Същото беше и когато забеляза изцапаните с кръв ръце на Трейси.

— Трейси? — каза Вики, без да е сигурна какво точно искаше да я попита.

Трейси вдигна глава от рамото на Сюзан и пак я отпусна, без да осъзнае присъствието на Вики.

— Тя добре ли е? — Вики попита Сюзан.

Сюзан поклати глава.

— В шок е. — Изражението на лицето ѝ показваше, че всички са в това състояние.

— Беше ли в състояние да каже на полицията какво се е случило?

— Само откъслечни неща. — Сюзан насочи Трейси към стария зелен диван и потъна до нея, а Вики грабна един стол и го приближи до тях.

При тях дойде един полицай. Той бе висок и едър, с врат като на ръгбист и бицепси, които издуваха светлосивото му спортно яке. Бе на около четирийсет — четирийсет и пет години, с оредяваща руса коса и сини очи с гъсти мигли. Вики си помисли, че ѝ изглежда бегло познат, но в този момент всички полицаи ѝ изглеждаха така.

— Госпожо Латимър — обърна се той към нея, сякаш я познаваше.

— Полицай…

— Лейтенант Якобек — обясни той. — Миналата година давах показания по случая Кийвъл.

Вики бързо си припомни всяка дума от показанията му. Спомни си, че той бе много добър на свидетелското място. Толкова добър, че почти ѝ бе провалил случая.

— Разбирам, че сте се познавали с жертвата.

Думата жертва бързо върна Вики тук и сега. Тя мъчително преглътна, за да противодейства на повдигането в гърлото си.

— Тя бе една от най-близките ми приятелки. — Вики ахна като се чу с каква лекота използва минало време. Забеляза една сълза да се търкулва по бузата на Сюзан. — Какво точно се е случило тук?

— Надяваме се да можете да убедите момичето да ни разкаже — заяви лейтенант Якобек. Няколко полицаи забързано преминаха през всекидневната и се заизкачваха по стълбите.

Съдебни полицаи, реши Вики, стана от стола си и коленичи пред Трейси. Чу мъжа си да говори с Оуен.

— Видя ли я? — питаше Джереми.

— Трейси, скъпа — започна Вики. Канеше се да вземе ръцете на Трейси в своите, но кръвта по пръстите на момичето я накараха да се отдръпне и да отпусне ръце. — Трейси, можеш ли да ме чуеш?

Трейси кимна, но очите ѝ си останаха все така празни и разфокусирани.

— Трейси, можеш ли да ни кажеш какво се случи, скъпа?

Тялото на Трейси започна да се тресе напред-назад, а от гърлото ѝ се изтръгнаха тихи стенания. Те изпълниха стаята, извисиха се по стените и закапаха от тавана като дъжд.

— Откакто сме дошли все е така — каза Сюзан.

— Тя ли ти позвъни? — Вики се опита да не издаде изненадата си, че Трейси се е обадила на Сюзан, а не на нея.

— Беше неадекватна. Не можахме да разберем какво е станало. Оуен повика полицията и ние незабавно дойдохме. Входната врата беше широко отворена.

Вики забеляза, че най-малко един полицай си водеше записки.

— После какво?

— Втурнахме се нагоре по стълбите и намерихме Барбара. — Едва сега някой за първи път споменаваше името ѝ и то увисна във въздуха. Сюзан направи безпомощен жест към стълбите. — О, боже, толкова беше ужасно. Тя лежеше на пода до леглото си, покрита с кръв. Отначало дори не я познах. Цялото ѝ лице бе размазано. О, боже, след всички тези операции…

— Къде беше Трейси? — Вики се взря в момичето, но то гледаше през нея, сякаш я нямаше.

— Седеше на пода до майка си. Държеше ѝ ръката. Имаше толкова много кръв. Опитахме се да я накараме да говори, но…

— Трейси, говори ми — заповяда Вики. Трейси извърна поглед. Вики хвана с ръка брадичката ѝ и я завъртя обратно. — Трейси, трябва да ни кажеш какво се е случило. Чуваш ли ме? Трябва да помогнеш на майка си.

— Майка ми…

— Тя има нужда от твоята помощ, Трейси. Нужно ѝ е да ни кажеш кой ѝ е сторил това.

— Тя е мъртва — каза Трейси.

— Да — съгласи се Вики, но думата прозвуча странно, като че ли идваше от нечия друга уста.

— Той го направи.

— Кой?

— Тони.

— Сигурно си е помислил, че Крис е тук — каза Сюзан, сякаш се опитваше да обясни. — Полицията тръгна да го търси.

— Крис не спа тук — каза Трейси и всички в стаята се наклониха към нея. — Майка ми я караше, но тя каза, че е наред и че ще се оправи сама.

— Къде е Крис сега? — попита Вики.

Нови сълзи потекоха по бузите на Сюзан.

— Не знаем. Не си беше в апартамента.

Вики не произнесе онова, което вероятно всички си мислеха — че Тони я е намерил и че сигурно бе само въпрос на време, преди още едно ужасяващо телефонно обаждане.

— Добре, Трейси — каза отново Вики. — Наистина е важно да ни кажеш какво се е случило тук тази нощ.

Трейси се огледа из стаята, празният ѝ поглед изведнъж се фокусира, като обектив на фотоапарат.

— Аз спях — започна тя, с изненадващо оживен глас. — Изведнъж дочух онези звуци. Отначало си помислих, че сънувам кошмар, но после осъзнах, че съм будна. Чух блъскане, стъпки, майка ми пищеше, още звуци… — Трейси вдигна ръце във въздуха и отново ги отпусна. — Бях уплашена. Станах от леглото. И тогава го видях.

— Видяла си Тони?

— Да. — Трейси погледна от Вики към Сюзан и към лейтенант Якобек, после пак към Вики. — Сигурна съм, че беше той — каза тя така, като че ли изобщо не беше сигурна.

— Видя ли лицето му? — попита лейтенант Якобек.

Трейси поклати глава.

— Той носеше ски маска.

— Ски маска? — попита Вики. В тази горещина, почти чу Барбара да пита.

— Бе дръпната върху цялото му лице. Виждаха се само очите му.

— Значи е възможно и да не е бил Тони?

— Кой друг би могъл да бъде? — попита в отговор Трейси. — Хауърд?

— Хауърд? — повтори лейтенант Якобек.

— Хауърд Кърбъл, нейният годеник — обясни Оуен.

— Невъзможно — каза Вики. — Хауърд обожаваше земята, по която стъпва.

— Някой трябва да му се обади — каза Сюзан.

— Ние ще се погрижим — каза ѝ лейтенант Якобек и кимна на партньора си.

— Хауърд обожаваше майка ми — намеси се Трейси. — Трябва да видите пръстена, който ѝ подари.

— Тя носеше ли този пръстен снощи? — попита лейтенантът.

— Винаги го носеше — отговори Трейси.

— Пръстенът липсва — отбеляза един от близко стоящите полицаи.

— Ти къде беше, когато най-напред видя мъжа? — Лейтенант Якобек попита Трейси.

— Какво?

— Ти къде беше? — повтори Вики. Искаше ѝ се лейтенантът да се дръпне. Ако не внимаваха, Трейси можеше отново да изпадне в кататония.

— Не зная. В коридора, предполагам.

— Той видя ли те?

Трейси кимна.

— Гледаше право в мен.

— Колко беше висок? — попита лейтенантът.

— Не зная. Стана толкова бързо. Беше се привел, бягаше.

— Бягал е надолу по стълбите?

Трейси енергично кимна.

— Носеше ли нещо?

— Не разбирам.

— Бейзболна палка? Някаква тояга?

— Не зная. Не мисля. Не зная. — Тонът ѝ постепенно се повишаваше.

Вики се опита да я успокои.

— Няма нищо, скъпа. Справяш се чудесно. Кажи ни какво стана след това.

— Отидох в спалнята на майка ми. — Гласът на Трейси се нормализира. Говореше бавно, замислено, сякаш повтаряше стъпките си една по една. — Отначало не я видях. Извиках ѝ, но тя не ми отговори. После чух стенание, заобиколих леглото и тогава я видях. Лежеше на пода. Беше покрита с кръв. Отначало даже не бях сигурна дали е тя. Лицето ѝ…

Вики погледна към пода и преглътна няколко пъти, преди отново да вдигне очи. Трейси бе използвала почти същите думи, които каза по-рано Сюзан.

— Изтичах до телефона — продължи Трейси. — Обадих се на Сюзан.

— А баща ти? — попита Вики.

— Какво за него? Не беше той.

— Не, разбира се, че не.

— Само защото те много се караха не означава, че…

— Разбира се, че не — повтори Вики и крадешком хвърли поглед на лейтенант Якобек.

— Как можем да се свържем с баща ти, Трейси? — попита той.

— Не беше той — настоя тя.

— Някой трябва да му каже какво се е случило тук тази нощ.

Трейси неохотно даде на полицаите адреса на баща си.

— Баща ми е много зает човек. Има две малки деца и Пам отново е бременна. Не искам да остана с тях.

— Няма да се наложи — увери я Вики.

— Ще останеш с нас — каза Сюзан и погледна към лейтенант Якобек да потърси съгласието му.

— Няма проблеми. Може да остане там, където ще ѝ е най-удобно.

— Не искам да остана при баща ми — повтори Трейси. — Леглото скърца и децата стават много рано. Никога няма да мога да се наспя.

За момент Трейси напомни на Вики за сестрата на Сюзан, Даян. Тя бързо прогони неуместното сравнение от главата си. Какви ли не смахнати неща говори човек, подложен на краен стрес, помисли си и несигурно се изправи на крака.

Трейси се изкиска.

— Коленете ти изпукаха.

Откъм стълбите се дочу шум и Вики видя няколко полицаи да носят голям зелен чувал за трупове към входната врата.

— О, боже — прошепна тя, осъзнавайки, че вътре е тялото на приятелката ѝ.

— Тя беше толкова красива — говореше Трейси, на никого конкретно. — Беше бивша Мис Синсинати, нали знаете?

Вики кимна в знак на съгласие.

— Лицето ѝ бе напълно смазано. — Сега, след като Трейси бе принудена да заговори, тя не можеше да спре. — Изглеждаше, сякаш изобщо няма лице. — Тя издаде звук, нещо средно между смях и плач. — След всичко, което направи, за да остане красива. Да няма лице. — Гласът ѝ пресекна така рязко, като навита играчка, на която ѝ е развита пружината.

Вики затвори очи, опита се да не си представя приятелката си, как лежи посред пода на спалнята си, обезобразена до неузнаваемост.

— Мога ли сега да отведа Трейси у дома? — попита Сюзан, явно изтощена от събитията през последната седмица. Първо смъртта на майка ѝ. Сега убийството на приятелката ѝ.

Лейтенант Якобек кимна.

— Ще се отбием по-късно, ако е удобно. — Той подаде визитката си на Оуен. — Ако междувременно вие или Трейси се сетите за нещо…

— Ще ви уведомим — каза Оуен.

— Ще се кача горе и ще взема някои от нещата ти — предложи Сюзан.

— Не — каза Трейси. — Аз ще отида. Не знаеш какво ще искам.

Вики видя как младият полицай, който ги бе спрял на вратата, съпроводи Трейси по стълбите.

— Не мога да повярвам, че всичко това се случва — проплака Сюзан. — Продължавам да си мисля, че е някакъв лош сън и всяка секунда ще се събудя.

— Мислиш ли наистина, че Тони е способен на това? — попита Вики.

— Мисля, че е способен на всичко. Горката Барбара!

— Ето кое няма никакъв смисъл — каза Вики. — Защо Барбара?

— За какво говориш?

Вики почувства нарастващото раздразнение на Сюзан.

— Просто не виждам никакъв смисъл.

— Нищо, свързано с Тони, няма смисъл — заяви Сюзан. — Той е долен, жесток човек. Чу го днес у нас. Заплаши Крис, че ще я убие.

— Крис, да. Не Барбара.

— Той заплаши всички нас. — Сюзан се обърна към лейтенант Якобек и му разказа за инцидента след погребението на майка си. — С пръсти имитира пистолет. Насочи го към Крис. Каза още, че имало достатъчно куршуми за всички нас.

— Ще поставя полицаи до къщата ви, докато го издирваме — каза той, след като си нахвърля тази последна информация.

Не мисля, че е необходимо, помисли си Вики, но не каза нищо. Дори и Тони да бе виновен за смъртта на Барбара, тя не мислеше, че ще тръгне да преследва Сюзан. Крис бе тази, която тероризираше от години, нея искаше да унищожи.

Така че, защо ще убива Барбара?

Дали е нахлул в къщата на Барбара, предполагайки, че Крис е там? Толкова ли е бил разярен, задето не я открива, че вместо нея се е нахвърлил на Барбара? Дали я е убил в знак на предупреждение към Крис, знак, че ще последва още по-голям ужас?

И ако е така какво?

Оставил е мястото, покрито с кръвта на жертвата си, сигурен, че никой няма да го види? Спокойно се е върнал у дома си, при децата си, сменил си е дрехите и е унищожил доказателствата, убеден, че нито ще го заподозрат, нито ще го издирват, въпреки факта, че е оставил Трейси жива и способна да го идентифицира?

Нямаше никакъв смисъл.

Естествено, не се и налагаше да има смисъл, напомни си тя. Имаше опит с достатъчно криминални престъпления, за да знае, че убийството рядко имаше смисъл, че хората си имаха собствена сложна система, оправдаваща всичко, което правят, независимо колко отвратително е то. Никой никога не се виждаше в ролята на лошия. Винаги имаше някаква причина, колкото и перверзна и налудничава да е тя. И убийците, както и всички останали нарушители на закона, винаги се мислеха за неуязвими. Въпреки всички следи, които оставят след себе си, никога не вярват наистина, че ще бъдат заловени.

Така че нямаше защо да се търси смисъл защо Тони е убил Барбара, а не Крис. Това, което имаше значение, бе фактът, че Тони се е намирал в убийствена ярост, а Барбара се е оказала на неподходящо място в неподходящо време.

Само дето тя си е била в собствения дом. В собственото легло.

— Няма следи от нахлуване с взлом — каза Вики на Джереми по дългия път обратно към дома. Тя вдигна ръце към очите си да ги засенчи от изгряващото слънце. Ленти от розови облаци, като парцали захарен памук, се носеха по блестящото бледосиньо небе. Червено небе през нощта, произнесе наум Вики, припомняйки си стиховете от своето детство, които майка ѝ рецитираше заедно с нея, е радост за моряка. Червено небе сутринта, моряко, е знак за тревога. Барбара би харесала това небе, помисли си тя, борейки се с напиращите сълзи. Мъжът ѝ разтри уморените си очи.

— Плачеш ли? — попита Вики, без да си дава труд да крие удивлението си.

— А ти не плачеш ли? — попита на свой ред учуден той.

Вики не бе плакала от почти четирийсет години, от онази сутрин, когато разбра, че майка ѝ я бе напуснала и никога нямаше да се върне. В този ден бе проляла достатъчно сълзи, да ѝ стигнат за цял живот, а до къде я бяха докарали? Точно до никъде. Сълзите ѝ достигнаха до глухи уши. Майка ѝ със сигурност не бе разбрала за тях. И да не би от сърцераздирателните ѝ хлипове на Вики да ѝ стана по-добре? Не. Ако имаха изобщо някакъв ефект, той бе, че се почувства по-зле. Сълзите отслабват силата на човек, замъгляват погледа му, затварят го в доброволната му мъка, не му дават да продължи напред, да си поеме живота в ръце. В живота на Вики нямаше място за ровене в миналото, в онова, което бе приключило безвъзвратно и не би могло да се промени, нямаше място за сълзи. Вече не.

— Какво искаш да кажеш, че няма следи от нахлуване с взлом? — попита Джереми, сякаш едва сега я чу.

— Проверих. — Вики порови в чантата си за слънчевите очила и ги сложи на носа си. — Нямаше счупени прозорци. Входната врата не беше разбита. Задната бе заключена.

— Може би Барбара е пуснала Тони вътре.

— Няма начин да го е пуснала.

— Може да я е измамил.

— Няма начин Барбара да го пусне — твърдо повтори тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Не зная.

— Мислиш, че е бил Хауърд или Рон? Предполагам, че всеки от тях би могъл да има ключ.

— По стълбите нямаше кръв.

— Какво?

— Който и да е убил Барбара, трябва да е бил покрит с кръв. Нямаше кървави стъпки, нямаше кръв по стъпалата, никъде, освен в спалнята. И по Трейси — добави тя и почувства как студени тръпки преминаха нагоре-надолу по гърба ѝ.

— Трейси? Е, разбира се, тя бе покрита с кръв. Чу какво каза Сюзан. Трейси е седяла до майка си и ѝ е държала ръката. Естествено е да е покрита с кръв. Какво целиш с това?

— Не зная.

— Да не мислиш, че Трейси прикрива някого?

— Не зная.

— Мислиш ли, че Трейси знае повече, отколкото казва?

— Не зная. — Колко пъти щеше да повтаря все едно и също? — Не зная — каза отново и после пак, понеже не се сещаше за друго: — Не зная.

— Спомена ли нещо от това на полицията?

— Защо да им върша работата?

Джереми вкара колата в алеята пред тяхната къща, изгаси мотора и се обърна с лице към жена си.

— Ти си странна и чудна жена, госпожо Латимър. Кажи ми, какво следва?

— Прибираме се, вземаме душ, отиваме на работа и чакаме телефонът да звънне.

— А после?

— Стискаме палци — каза тя. — Моли се да не съм права.

27.

— Колко време ще остане тук полицията? — попита Ариел, влизайки в кухнята. Тя се пльосна до кръглата бяла маса. Носеше сравнително чиста синя тениска, завързана на възел под гърдите, и отпуснати дънки с паднала талия. Сюзан се опита да не обръща внимание на малкия златен пръстен промушен през пъпа на дъщеря ѝ.

— Предполагам, че докато намерят Тони — отговори Сюзан.

— Не ми харесва да стоят отвън по цял ден. Полазват ме тръпки от тях.

— За нашата сигурност е.

— Предполагам. — Ариел се огледа из стаята. — Трейси още ли спи?

Сюзан вдигна поглед към тавана.

— Мисля, че преди малко я чух да се движи горе.

— Цял ден ли спа?

— Почти.

— Даян кога си тръгна?

— Около обяд. — Сюзан тежко се отпусна на кухненския плот. Куфарът на сестра ѝ бе вече приготвен и чакаше до входната врата, когато тя и Оуен се прибраха от къщата на Барбара с Трейси. Даян измърмори няколко кухи фрази, в смисъл че знае какво ѝ е на Трейси, понеже самата тя бе изгубила майка си и през останалата част от сутринта се скатаваше, колкото можа. Успя да си придаде обиден вид, когато Сюзан отказа да я откара до гарата и се наложи да вземе такси.

Уитни, разбира се, веднага предложи да пропусне дневния лагер и да си остане вкъщи да помага на Трейси, но Сюзан бе настояла тя да си следва програмата. Кой можеше да каже колко време Трейси ще остане с тях? Кой можеше да каже колко време Уитни щеше да е в състояние да си следва програмата?

Ариел се бе подала от стаята си и по лицето на майка си прецени, че е по-добре да излезе от къщата. Явно в очите на майка ѝ имаше повече болка, отколкото би могла да понесе… Тя се озова извън вратата, преди Сюзан да има възможност да я попита къде отива.

— Къде беше цял ден? — попита тя сега.

— Навън. — Ариел сви рамене и прокара потъмнелите си от цигарен дим пръсти през розовите и лилави кичури на косата си.

Сюзан кимна, твърде изтощена, за да я разпитва повече. Ариел бе излязла, но сега си бе вкъщи. Беше в безопасност. Това бе всичко, което Сюзан искаше да знае.

— Бях у Моли — добави Ариел.

Сюзан се опита да свърже някакво лице с името, но не успя и бързо се отказа. Приятелите постоянно влизаха и излизаха от живота на Ариел. Май никой не се задържаше за по-дълго. Всъщност нямаше значение коя точно бе Моли.

— Моли е момичето, с което се запознах в салона за татуировки — обясни Ариел, без да я питат.

— Хм.

— Тя е много добро момиче. — Ариел сякаш се защитаваше.

— Сигурна съм, че е така.

— Има страхотна татуировка над задника си. Нещо като абстрактно цвете.

— Сигурна съм, че е много хубаво.

Ариел погледна озадачено, дори разтревожено.

— Добре ли си?

Сюзан почти се засмя.

— Не съвсем. — Очите ѝ се напълниха със сълзи. Господи, никога ли нямаше да свършат?

Изражението на лицето на Ариел говореше, че не е сигурна дали да вземе да успокоява майка си, или да излезе от стаята.

— Съжалявам — каза тя, достигайки до някакъв компромис. — Наистина съжалявам.

— Зная, миличка.

— Нямах намерение да отсъствам цял ден. Но всичко ми дойде малко в повече. Първо баба, а сега и Барбара. И горката Трейси. Този ужасен празен поглед в очите ѝ.

— Разбирам.

— Аз като Даян ли съм? — жално попита Ариел.

— Какво? — Сюзан отново едва не се засмя. — Мили боже, не. Нищо общо нямаш с Даян.

— Не ме ли мразиш? — Сълзи изпълниха очите на Ариел и тя извърна поглед.

— Да те мразя? Как бих могла да те мразя? Ти си моето бебче и аз те обичам. Винаги ще те обичам. Моля те, помни това.

Ариел кимна мълчаливо.

— Моля те — повтори Сюзан. Сърцето ѝ се изпълни с такава нежност към дъщеря ѝ, каквато от дълго време не бе изпитвала. — Може ли да те прегърна?

Ариел тутакси се хвърли в прегръдките на майка си. Те останаха така няколко секунди, полюшваха се насам-натам, придържаха се една-друга. Ариел тихо плачеше на рамото на майка си, сълзите ѝ мокреха врата на Сюзан.

— По радиото казаха, че Барбара е била пребита до смърт.

Сюзан кимна, опита се да прогони спомена за своята близка приятелка, как лежи на пода в спалнята си, а кръвта покрива онова, което бе останало от някога красивото ѝ лице. Знаеше, че ще носи този образ, докато е жива. Който и да бе направил това на Барбара, трябва много да я е мразил.

— Защо полицията се бави толкова в търсенето на Тони? — попита Ариел, сякаш четеше мислите на майка си.

— Не зная.

— Чу ли нещо за Крис?

— Не. — Мили боже, ако Тони бе направил това на Барбара, какво ли би сторил на Крис? Нови сълзи избликнаха от очите на Сюзан.

— О, боже, съжалявам. Нищо не мога да кажа като хората. Трябваше да остана у Моли.

— Не, миличка… — Сюзан потупа главата на дъщеря си и с удивление установи колко меки са кичурите ѝ.

— Коя е Моли? — прекъсна ги един глас.

Ариел незабавно се отдръпна от ръцете на майка си. Сюзан се обърна и видя Трейси да стои на вратата на кухнята. Тя бе спретнато облечена в бяла блузка и синя плисирана пола, тъмната ѝ коса бе измита и вързана на конска опашка. Сюзан втъкна своята несресана коса зад ушите и приглади с ръка гънките на тениската и шортите, които носеше от ранна утрин.

— Коя е Моли? — отново попита Трейси и седна до масата.

Ариел вдигна рамене и се присъедини до Трейси на масата.

— Едно момиче, което срещнах в салона за татуировки.

— Според мен, татуировките са отвратително нещо. — Трейси погледна към Сюзан, сякаш очакваше одобрение. — Ще те затрудня ли, ако те помоля за чаша мляко?

Сюзан изтри сълзите от очите си, размаза ги по бузите като руж.

— Какво? О, разбира се. — Тя наля на Трейси чаша мляко и я постави пред нея на масата. — Сигурно си гладна. Мога ли да ти предложа нещо? — От самата мисъл за храна ѝ се повдигна и тя си помисли, че и Трейси се чувства по същия начин. Но за Трейси бе важно да пази силите си.

— Обожавам онези малки сандвичи — каза Трейси. — Онези, които сервира след погребението на майка ти. Имате ли още от тях?

Сюзан се мъчеше да не покаже изненадата си. В края на краищата, Трейси бе тийнейджърка. Имаше нормален младежки апетит, който очевидно надвиваше трагедията. Освен това, може би храната бе начинът ѝ да се справи с ужаса на случилото се. Трябваше да внимава да не я съди. Човек никога не можеше да разбере болката на другия. Сюзан се върна при хладилника, извади големия поднос със сандвичи и ги постави на масата до чашата на Трейси.

— Тези най-много ги харесвам. — Трейси взе един от тънките сандвичи, разгледа дебелия слой риба тон и яйца, намазани между малките филийки бял и черен хляб. Отхапа веднъж, после още веднъж. Погълна сандвича на две хапки. Трейси си облиза пръстите, същите пръсти, които едва сутринта бяха покрити с кръвта на майка ѝ. — Толкова са вкусни — отбеляза тя, взе нов сандвич от подноса и го вдигна до устата си.

Сюзан извърна поглед, не бе сигурна, че ще успее да прикрие отвращението си. Не бива да я съдиш, напомни си тя.

— Как можеш да ядеш в такъв момент? — попита Ариел, която не изпитваше подобни скрупули.

— Какво? — Трейси изглеждаше объркана, поразена.

Ариел невярващо поклати глава.

— Не мога да разбера как можеш да говориш за сандвичи, когато майка ти е била убита.

— Ариел — предупреди я Сюзан, но не бе сигурна какво друго да каже. Самата тя си мислеше същото.

— О, боже, майка ми — простена Трейси. Тя пусна сандвича в чинията, хвана се за корема и започна яростно да се клати напред-назад. — Майка ми. Горката ми майка.

Ариел скочи на крака.

— О, боже, съжалявам, Трейси. Моля те, прости ми. Съжалявам. Мамо? Наистина съжалявам.

— Няма нищо, миличка. Защо не излезеш отвън да почакаш автобуса на Уитни?

— Къде е Уитни? — попита Трейси, когато Ариел изскочи от кухнята и хукна към входната врата.

Кога за последен път Ариел бе проявила такова нетърпение да види сестра си, почуди се Сюзан.

— На дневен лагер — отговори тя, но ѝ беше трудно да се придържа към внезапните обрати на разговора. — Тя е ПТ.

— Какво е това?

— Помощник-треньор. — Наистина ли провеждаха този разговор?

— Никога не съм ходила на лагер.

— Не?

— Винаги съм искала, но мама…

— Тя обичаше да си при нея.

— Тя каза, че това лято мога да отида, предполагам, заради Хауърд. — Трейси направи физиономия. — Още не съм му се обадила. Предполагам, че е ужасно от моя страна, но не ми се иска да говоря с него. Той само ще ме пита какво се е случило, а аз се уморих да говоря за това. Не искам повече да говоря за това.

Мисълта ѝ скачаше от едно изречение в друго. На Сюзан ѝ бе трудно да я следи.

— Мама толкова се вълнуваше за сватбата, трябваше да я видиш, мислеше даже да си купи бяла рокля, каза ли ти за това?

— Спомена, че може би е добре да е с цвят на слонова кост.

— Това не е ли бяло?

— Повече като избеляло.

Трейси кимна и се пресегна за нов сандвич.

— Искаше аз да съм облечена или в тревистозелено, или в лилаво. Щях да ѝ бъда шаферка, знаеш.

— Ние щяхме да бъдем нейните съпроводителки — каза Сюзан и си се представи как ходи по алеята между седалките между Вики и Крис.

Мили боже, къде ли беше Крис?

— Спомням си сватбата на баща ми — говореше Трейси. — Бе много спретната. Пам бе в онази красива бяла рокля от „Вера Уанг“. Всички филмови звезди се обличат с „Вера Уанг“. Татко каза, че струвала цяло състояние.

— Сигурна съм, че е била чудесна — каза Сюзан, понеже не можа да се сети за нищо друго.

— Е, да… — Трейси се огледа разсеяно. — Кой ще ми дава джобните?

— Какво?

— Джобните ми. Всеки петък получавам по десет долара.

— Сигурна съм, че баща ти… — започна Сюзан, но спря.

— Говорила ли си с него?

— Не. Полицията се опитва да го открие. Явно е извън града.

Трейси погледна смутено, големите ѝ кафяви очи се събраха на носа.

— О, да, точно така. Той и Пам щяха да ходят до Атлантик сити за два-три дни.

— Атлантик сити? — Сюзан се пресегна за телефона. — Трябва да съобщя на полицията.

— Не искам да стоя при тях.

Леглото скърца и децата стават много рано, каза си наум Сюзан.

— Не ме разбирай погрешно. Децата са чудесни. Но те са бебета. Вдигат много шум. Освен това… — Трейси понижи глас, а в ъгълчетата на очите ѝ внезапно се появиха сълзи. — Не мисля, че майка ми би искала да стоя там, как мислиш?

— Той ти е баща, Трейси.

— Предполагам. — Трейси се пресегна за нов сандвич.

Ариел е права, помисли си Сюзан, докато наблюдаваше как сълзите се изпаряват с всяка хапка. Тя е странна.

Телефонът иззвъня. Сюзан се пресегна, благодарна за прекъсването.

— Ало?

Настъпи миг на колебание, после:

— Госпожа Норман? — Гласът бе млад, женски, вероятно някоя от приятелките на Ариел. Може би тайнствената Моли.

— Да?

— Обажда се Монтана Маларек, дъщерята на Крис.

— Боже мой, Монтана, как си? Къде си? Всичко наред ли е? — Думите се изливаха от устата ѝ като пясък от купчина.

— Полицията току-що арестува баща ми. — Гласът на Монтана звучеше невярващо. — Казаха, че е убил госпожа Ейзингер.

— Там ли е полицията сега?

— Претърсват къщата. Имат заповед. Но той не го е направил, госпожо Норман. Зная, че не го е направил. Снощи цяла нощ си беше вкъщи. Излезе рано тази сутрин, защото имаше уговорена среща в Лексингтън. Но полицията не вярва. Те мислят, че е убил госпожа Ейзингер.

— Искаш ли да дойда?

— Не — бързо отговори Монтана. — Татко каза, че ще се върне веднага, щом изясни тази каша. Госпожо Норман…

— Да, скъпа?

Още един миг на колебание.

— Чули ли сте се с майка ми? — Дълга пауза. — Защото полицията каза, че е изчезнала. И аз просто се чудех дали не се е свързвала с вас…

Сюзан долови тревогата в гласа на Монтана, почувства любовта ѝ, дори и тя самата да не я чувстваше.

— Не зная къде е — тъжно призна Сюзан. — Никой не я е чувал.

— Нали не мислите, че нещо ѝ се е случило? Искам да кажа, нали не мислите, че който и да е убил госпожа Ейзингер, би… — Монтана се разплака.

— Защо да не дойда там и да те взема заедно с братята ти у нас? — предложи Сюзан, чудейки се как би реагирала Трейси на това да е в една стая с дъщерята на човека, убил майка ѝ.

— Не. Всичко е наред. Баща ми каза, че скоро ще се върне. Каза никъде да не ходим и че ще се върне за вечеря.

— Може и да не успее.

— Ще ми се обадите ли, ако се чуете с майка ми?

— Разбира се.

— Не казвайте на баща ми, че съм се обаждала, става ли? Искам да кажа, може Ариел да се обади, да се престори на моя приятелка от училище или нещо такова, в случай че той вдигне телефона.

— Монтана, баща ти не може да те спира да се виждаш с майка ти.

— Аз не искам да я виждам — бързо каза Монтана, въпреки че всичко в гласа ѝ говореше обратното. — Просто искам да зная, че е добре. Така че, бихте ли накарали Ариел да се обади?

— Разбира се — отговори Сюзан и Монтана ѝ продиктува номера си. Тя затвори телефона. Сюзан остана абсолютно неподвижна за няколко секунди, с глава силно притисната до слушалката, а свободният сигнал нетърпеливо бръмчеше в ухото ѝ.

— Това дъщерята на Крис ли беше? — попита Трейси.

— Полицията току-що е арестувала Тони. — Сюзан разсеяно се почуди защо не изпитва облекчение.

— Това е добре. Надявам се да гори в ада. Никога няма да забравя как ме погледна. Мислех, че при всички случаи ще ме убие.

— Какво? — Трейси не бе споменавала за това.

— Погледна ме и направи няколко крачки към мен.

Направил е няколко крачки към нея?

— Каза ли нещо?

— Не. Просто гледаше с онова забавно изражение, сякаш се чуди дали да ме убие, или не.

— Как можеш да знаеш какво изражение е имал на лицето си?

— Какво имаш предвид?

— Ти каза на полицията, че е носил маска.

— Точно така. Ски маска. Черна.

— Тогава как можеш да знаеш какво изражение е имал на лицето си? — отново попита Сюзан.

Трейси вдигна рамене.

— Можех да го видя в очите му.

Сюзан кимна. Реши, че е напълно възможно Трейси да е забелязала убийственото намерение в очите на Тони. А дори и да не беше, могла е да си го представи.

— Какво стана тогава?

— Той просто се обърна и хукна надолу по стълбите.

— И ти си сигурна, че е бил Тони? Защото Монтана твърди, че си е бил вкъщи цяла нощ.

— Е, естествено, че ще каже така.

— Но ти си сигурна, че е бил той — по-скоро заяви, отколкото запита Сюзан.

Трейси сви рамене.

— Колко беше висок мъжът, когото си видяла?

— Не зная. Среден на ръст, предполагам.

— Тони е доста нисък.

— Беше приведен.

— Защо?

— Какво искаш да кажеш?

— Защо е бил приведен?

— Не зная. Тичаше.

— Но ти каза, че е спрял и те е погледнал, а после е направил няколко крачки към теб. И тогава ли беше приведен?

— Не зная. Защо ме разпитваш? Бях уплашена. Не помня. — В очите на Трейси се появиха сълзи, сякаш някой ѝ бе зашлевил шамар.

— Съжалявам — бързо се извини Сюзан, грабна една салфетка от плота и нежно попи сълзите на Трейси. — Не исках да те разстройвам. Просто се опитвам за себе си да разбера какво се е случило снощи. Не искам Тони да бъде освободен заради… — Заради несъответствия в разказа ти, готвеше се да каже.

— Няма да го пуснат — с неочаквана сигурност заяви Трейси. — Тя ще дойде ли?

— Кой?

— Монтана. Ще дойде ли?

— Не.

— Много лошо. Отдавна не съм я виждала.

Сюзан кимна, почти се боеше да говори. Беше свикнала тийнейджърите да скачат от тема на тема, но никога не ѝ се бе случвало точно такова нещо. Може би шокът от жестоката смърт на майка ѝ бе разхлабил някои от връзките в главата на Трейси. Очевидно, не мислеше ясно. Може би Сюзан очакваше прекалено много от момичето.

Само дето какво толкова очакваше в края на краищата?

Най-малкото, очакваше Трейси да е толкова завладяна от мъката си, че да не може да стане от леглото. Вместо това, след няколкочасов сън, тя бе изкъпана, преоблечена и ненаситно гладна. Почти не плачеше. Всъщност, по-скоро изглеждаше, сякаш трябваше да ѝ напомнят да плаче. А дори и тогава очите ѝ пресъхваха с тревожна бързина. Сякаш не присъстваше напълно, помисли си Сюзан и се почуди дали винаги е била такава. Ариел и Уитни определено мислеха така. Защо тя никога преди не го бе забелязвала?

— Мисля вече да се кача горе, ако това е добре — каза Трейси.

— Разбира се. — Сигурно има нужда да се пъхне в леглото, помисли Сюзан. Едва сега започва да осъзнава какво се е случило. Едва сега я връхлита.

— Може ли да гледам телевизия?

— Какво? О! Разбира се.

Трейси любезно върна подноса със сандвичи в хладилника, постави празната си чаша в мивката и без да бърза излезе от кухнята. Секунди по-късно Сюзан чу стъпките ѝ по стълбите. Тя се пресегна за телефона.

— Вики — започна веднага, щом чу гласа на приятелката си. — Можеш ли да дойдеш тук? Мисля, че може би имаме проблем.

28.

Бе почти шест часа вечерта, когато Вики пристигна в къщата на Сюзан. Тя забеляза с известно смайване, че Сюзан е все още със същите дрехи, с които беше у Барбара и че по бялата ѝ тениска има бледокафеникави петна като от засъхнала кръв.

— Съжалявам, не можах да се измъкна по-рано — извини се Вики, прие предложението на Сюзан за чаша кафе, отпусна се в един от кухненските столове и се огледа. — Смешно е как винаги накрая се озоваваме в кухнята, не мислиш ли?

— Можем да отидем във всекидневната…

— Не. Тук ми харесва. Къде е Трейси?

Сюзан вдигна очи към тавана.

— Спи ли?

— Гледа телевизия.

Вики отпи дълга глътка кафе.

— Странно момиче.

— Така е.

— Предполагам, че тя е част от проблема, за който ми спомена по телефона.

Сюзан се присъедини към Вики на масата и понижи гласа си до шепот.

— Навярно ставам параноичка…

— Но нещата не пасват?

— Просто нейното поведение не изглежда нормално. Все си повтарям, че трябва да е в шок, но…

— Мислиш, че е нещо повече?

— Може би, когато полицията изтръгне признание от Тони…

— Полицията го освободи. — Вики видя изненадата, която се изписа по лицето на Сюзан, тя пребледня, сякаш бе потопена в белина.

— Какво!

— Нямат достатъчно улики, за да го задържат.

— Не разбирам.

Вики забеляза, че ръцете на Сюзан треперят и ги покри със своите.

— Тони твърди, че цяла нощ си е бил вкъщи. Децата му го подкрепиха.

— Е, те естествено ще го подкрепят.

— Оказа се, че Рауди е настинал лошо и през нощта е държал всички будни с кашлицата си. Монтана се кълне, че по времето, когато мозъкът на Барбара е бил разбит, баща ѝ е давал сироп за кашлица на Рауди. Извинявай, че съм толкова директна — извини се Вики, когато видя Сюзан да трепва.

— И това бе достатъчно да задоволи полицията?

— Това и фактът, че няма физически доказателства, които да свързват Тони с убийството. Никакво оръжие, никаква ски маска…

— Би могъл да ги изхвърли.

— Никаква кръв. Никакви следи от плът, косми или кости, по които и да е от дрехите му.

— О, боже.

— Следователите минаха цялата му кола с фина четка. Беше чиста.

— Може да не е бил с колата си; може да се е изкъпал; може…

— Може да не го е направил той.

— О, боже — отново каза Сюзан.

Вики си изпи кафето, стана и си наля ново.

— Тогава кой го е направил? Рон?

— Рон е бил в Атлантик сити. Полицията най-накрая го откри. В момента е на път за вкъщи.

— Не мислиш, че може да е бил Хауърд, нали?

— Ами, него още го разследват — отговори Вики. — Той няма алиби за времето на смъртта на Барбара.

— Тогава може да е бил той.

— Но също така няма и мотив.

— Тогава, накъде клониш?

— Мисля, че знаеш.

Сюзан поклати глава.

— Не зная.

— Мисля, че знаеш. Мисля, че затова ми се обади и каза, че имаме проблем, повика ме тук.

— Имах предвид само, че може да имаме проблем, защото Трейси се затрудняваше да разказва смислено.

— Обикновено хората не се затрудняват да разказват смислено, когато казват истината.

— Мислиш, че тя лъже?

Сякаш нарочно откъм тавана се разнесе внезапен изблик на смях.

— Мислиш ли, че е нормално да се смееш на някакво тъпо телевизионно предаване дванайсет часа след като черепът на майка ти е бил разбит?

— О, боже.

— Извинявай. Все забравям, че ти наистина си я видяла.

— Беше толкова ужасно. — Сюзан зарови лице в ръцете си, сякаш да прогони кошмара от видяното, раменете ѝ се затресоха от плач.

Вики се върна на масата и обви с ръка треперещото рамо на приятелката си, когато нов прилив на смях се промъкна през стените.

— Наистина съжалявам. Знаеш, че това е моят начин да се справям с нещата, с които не ми се иска да имам работа.

— Може би е същото и с Трейси. Може да е в състояние на отрицание — упорито настоя Сюзан. — Може би чувствата ѝ са толкова объркани…

— Може би няма никакви чувства.

Сюзан вдигна глава и се взря право в очите на Вики, сякаш молеше за пощада.

— Какво говориш? Мислиш, че Трейси би могла да убие майка си?

— А ти не мислиш ли същото?

Настъпи тишина.

— Но това би я направило някакво чудовище.

Вики сви рамене. Жестът означаваше, че нищо не би я учудило.

— Не може да бъде — възрази Сюзан. — Искам да кажа, защо? Защо Трейси би искала да нарани майка си? Барбара я обичаше повече от всичко друго на света. Трейси бе нейният живот, за бога. Тя правеше всичко за това момиче. Няма никакъв смисъл.

Вики отново сви рамене. Жестът питаше: А кое има?

— Мисля, че трябва да я повикаме тук. Да се опитаме да поговорим с нея, преди да дойде полицията.

— Ти си повикала полицията?

Вики потри чело. Какво ѝ ставаше на Сюзан, нервно си помисли тя. Как можеше жена на нейната възраст да е толкова дяволски наивна?

— Естествено, че не съм повикала полицията. Но колко време мислиш, че ще им трябва, преди да почнат да си задават същите въпроси, които си задаваме и ние? Колко време, преди да стигнат до същите изводи?

— О, боже.

— Би ли могла да спреш да повтаряш това? — попита Вики и веднага се извини. — Съжалявам. Предполагам, че нервите ми са малко опънати.

— Няма нищо. Разбирам.

Отгоре се разнесе нов смях.

— Може би ще успееш да обясниш това — каза Вики.

Сюзан поклати глава, пое дълбоко въздух и вдигна брадичка към тавана.

— Трейси! — извика тя. — Трейси, можеш ли да слезеш за малко?

Стъпки. Звук от изключване на телевизора. Още стъпки.

— Къде е Оуен? — попита Вики, внезапно осъзнала отсъствието му.

— Трейси помоли за китайска храна на вечеря — отговори Сюзан и сега неверието в гласа ѝ звучеше силно като камбана. — Оуен отиде да купи. Взе момичетата със себе си.

— Пристигна ли храната? — попита Трейси, отваряйки кухненската врата. Изражението ѝ на щастливо очакване изчезна, щом видя Вики. — О, здравейте, госпожо Латимър. Как сте?

При други обстоятелства това би могло да мине за нормален въпрос, помисли си Вики, изучавайки невъзмутимото лице на момичето.

— Добре съм, Трейси. А ти как се справяш?

— Добре… Е, нали знаете.

— Не. Не зная. Кажи ми.

— Не разбирам.

— Седни, Трейси. — Вики издърпа стола до Сюзан, гледа докато Трейси се настаняваше на него.

— Всичко наред ли е? — попита Трейси.

Странен въпрос, помисли си Вики и по погледа на Сюзан разбра, че и тя си мисли същото.

— Ами, всъщност не — каза тя и зае третото място до масата. — Полицията разпитва Тони цял следобед и после го освободи.

— Освободили са го? — невярващо повтори Трейси. — Защо?

— Изглежда, че нямат достатъчно улики, за да го задържат.

— Но това е смешно. Всички знаят, че Тони го е направил.

— Така ли? — попита Вики. — Откъде?

— Какво имате пред вид?

— Разкажи ми за снощи — предложи Вики.

— Вече ви разказах за снощи.

— Разкажи ми пак.

— Не искам. — Трейси се размърда неудобно на стола си. — Не искам отново да минавам през това. — В ъгълчетата на очите ѝ се появиха сълзи, но Вики забеляза, че нито една не се търкулна по бузите ѝ.

— Знаем, че ти е трудно, миличка — нежно каза Сюзан. — Но ти сигурно разбираш, че ако не бе толкова важно, Вики не би те питала.

— Просто още веднъж си припомни нещата заедно с мен — убеждаваше я Вики. — Спяла си, когато си чула някакъв шум.

— Чух шум — повтори Трейси.

— Какъв шум?

— Не зная. Силен. Блъскане.

— Какво блъскане?

— Не зная.

— Блъскане по пода, по леглото или по стената?

— Не зная.

— Защото нито по пода, нито по стените имаше следи.

— Може би беше по-скоро шум от боричкане — каза Трейси, озъртайки се към двете жени.

— Шум от боричкане, достатъчно силен да те събуди?

— Да.

— Но преди ти каза, че е бил шум от блъскане. Има голяма разлика между шум от блъскане и шум от боричкане.

— Не зная какъв звук е бил. Зная само, че ме събуди.

— После какво?

— Чух майка ми да пищи.

— Първо си чула блъскането, после майка ти да пищи?

— Да.

— После какво?

— Имаше още шумове. Повиках майка ми, но тя не ми отговори.

— Продължавай.

— Бях уплашена. Видях някакъв мъж с черна ски маска. Взираше се в мен, сякаш щеше да ме убие. Не можех да помръдна.

— В леглото си ли беше?

— Да.

— На полицията каза, че си била в коридора.

— Какво?

— Тази сутрин. Каза на полицията, че си отишла в коридора. Тогава си видяла мъжа.

— Точно така.

— Току-що каза, че си си била в леглото.

— Обърквате ме.

— Кога видя мъжа, Трейси?

— В коридора.

— Сигурна ли си?

— Да. Сега си спомням. Чух шумовете. Чух майка ми да пищи. Станах от леглото. Отидох в коридора.

— И тогава си видяла мъжа с черната ски маска?

— Да. Той ме погледна така, сякаш искаше да ме убие, после се обърна и побягна по стълбите.

— И навън през входната врата?

— Предполагам.

— Как е влязъл в къщата, Трейси?

— Какво? Не зная. Разбил е вратата, предполагам.

— Нямаше следи от нахлуване с взлом.

— Може да съм оставила входната врата незаключена. — Очите на Трейси нервно се въртяха насам-натам. — Понякога забравям да я заключа.

Вики се опита да прикрие нарастващото си отвращение. Невинните хора никога не се оправдаваха. Само виновните поднасят неочаквани обяснения.

— Той носеше ли някакво оръжие?

— Не зная. Беше тъмно. Не можах да видя.

— Но е било достатъчно светло да видиш очите му.

— Не видях оръжие. — Отново се появиха сълзи.

— Трейси, не мога да ти помогна, ако не зная какво се е случило.

— Казах ви какво се случи.

— Чула си майка ти да пищи и си се събудила — подтикна я отново Вики.

— Да.

— Преди това каза, че те е събудил някакъв силен шум.

— Чух силен шум. Тогава чух и майка ми да пищи.

— И си се втурнала в коридора?

— Да.

— И си видяла мъжа.

— Да.

— И си си помислила, че е Тони.

— Да. Но бях уплашена, а той целият бе приведен. Би могъл да бъде всеки.

— Баща ти?

— Не. Не зная. Може би.

— Не би ли познала баща си?

— Той носеше ски маска.

— Дори и със ски маска.

— Мисля, че беше Хауърд — заяви Трейси. — Хауърд Кърбъл. Той и майка ми имаха голям скандал снощи.

— Преди изобщо не спомена за голям скандал.

— Забравих.

— Забравила си да кажеш на полицията, че майка ти и нейният годеник са имали голям скандал в нощта на нейното убийство?

— Бях объркана. Бях разстроена. Страхувах се, че ще се върне и ще ме хване.

— Ти каза, че си мислела, че е Тони.

— Сбъркала съм!

— Но сега казваш, че е бил Хауърд?

— Не зная кой беше! — Трейси скочи от стола си с такава сила, че той се прекатури и падна с трясък на пода.

Сюзан незабавно скочи на крака, изправи стола и се опита да успокои Трейси.

— Трейси, миличка, всичко е наред. Нещата ще се оправят.

— Защо ми причинява това? — Трейси погледна обвинително към Вики. — Майка ми е мъртва! Някакъв ненормалник я уби! Не зная кой беше. Какво се опитвате да ме накарате да кажа?

Откъм входната врата се чу превъртане на ключ, вратата се отвори и затвори, което бе последвано от шума на стъпки по коридора. Ариел и Уитни се появиха на прага с големи кафяви пликове, разнесе се лютива миризма на китайска храна.

— О, чудесно — каза Трейси. — Умирам от глад.

Вики поклати с недоумение глава. В един момент момичето пищеше, че някакъв ненормалник е убил майка ѝ, а в следващия вече се облизваше за китайска храна.

— Къде е баща ви? — Сюзан, не по-малко потресена, се обърна към момичетата.

— Говори с някакви хора отвън — отговори Уитни. Тя и сестра ѝ сложиха пликовете на тезгяха, а Трейси тутакси се озова там и взе да наднича в тях.

— Хора? Какви хора?

— Заприличаха ми на ченгета — каза Ариел.

В този момент Оуен, последван от лейтенант Якобек, влезе в кухнята. Елегантно облечена жена, почти официална, вървеше след тях. Вики се изправи.

— Лейтенант Якобек — поздрави тя, приемайки ролята на домакиня, сякаш домът бе неин, а не на Сюзан.

— Госпожо Латимър, госпожо Норман. — Лейтенант Якобек кимна по посока на жената, чиято тъмна коса отиваше на мургавия ѝ тен. — Това е моята партньорка, лейтенант Джил.

— Разбрах, че сте освободили Тони Маларек — обади се Сюзан.

— Боя се, че нямахме друг избор.

— Мисля, че беше Хауърд Кърбъл — заяви Трейси.

— Мълчи, Трейси — нареди Вики, без да откъсва очи от полицаите. — Защо точно сте тук, лейтенант?

— Имаме още няколко въпроса към Трейси — предпазливо отговори лейтенант Якобек. — Имате ли нещо против? Тя явно желае да сътрудничи.

— Това не може ли да почака за след вечеря? — попита Трейси.

Оуен пристъпи напред и съпроводи дъщерите си до вратата.

— Защо мислиш, че Хауърд Кърбъл е убил майка ти? — лейтенант Якобек попита Трейси, веднага щом те излязоха.

— Защото двамата с майка ми имаха голям скандал снощи. Забравих да ви кажа за него.

— Трейси… — прекъсна я Вики.

— Тъкмо разказвах на госпожа Латимър и госпожа Норман за това — продължи Трейси. — Скараха се, понеже майка ми му каза, че не иска да се женят. Дори му върна пръстена. Затова не беше на нея.

— По кое време стана този скандал? — попита лейтенант Джил, която внимателно записваше всичко, казано от Трейси.

— Не зная. Предполагам, около седем часа.

— Снощи, към седем часа, Хауърд Кърбъл е вечерял заедно със сина си — съобщи лейтенант Якобек.

— Това стана по-късно — незабавно се поправи Трейси. — Трябва да е било по-скоро към девет.

— Той не е напуснал къщата на сина си преди десет часа.

— Значи е било десет. Какво значение има по кое време е било?

— Мълчи, Трейси — отново ѝ каза Вики. — Накъде клоните, полицай?

— Просто се опитваме да установим какво се е случило — отговори лейтенант Якобек, точно както очакваше Вики.

— Моята клиентка заподозряна ли е? — попита тя.

— Тя ваша клиентка ли е?

— Заподозряна ли е?

— Окървавен стик за голф бе открит в дъното на гардероба на Трейси. В кутийката ѝ за бижута бе намерен диамантен пръстен.

— Каква работа сте имали да ми ровите в нещата? — протестира Трейси. — Не се ли изисква да имате някаква заповед?

— Млъкни, Трейси — сопна ѝ се Вики. Тя погледна към Сюзан, която бе затаила дъх. — Повтарям, клиентката ми заподозряна ли е?

— Нещо повече, адвокат — отговори лейтенант Якобек. — Тя е арестувана.

Сюзан ахна при вида на двамата полицаи, които приближиха до Трейси.

— Имате право да мълчите — започна лейтенант Джил.

Трейси се изкиска.

— Също като в „Закон и ред“.

— Не казвай нищо повече — обади се Вики през монотонната рецитация на полицайката. — Обади се на баща ѝ — нареди тя на Сюзан, докато полицаите извеждаха през кухненската врата замаяната Трейси. — Ако още не се е прибрал, остави му съобщение. Кажи му да дойде да се срещне с мен в полицейския участък, колкото се може по-скоро.

— А после? — попита Сюзан.

— Вечеряйте. Опитай се да поспиш. Нещо ми подсказва, че нещата ще станат по-лоши.

29.

Крис седеше на тъмно в апартамента си, без да помръдва. Пред нея телевизионният екран мигаше без звук. Пред слисаните ѝ очи се изреждаха различни образи — на Барбара, Трейси, къщата на Гранд авеню. Накрая тя вече почти не ги виждаше: Барбара с нейната усмивка на Мона Лиза, усмивка, която ангажираше колкото се може по-малко мускули, но все пак успяваше да изрази неудържимата радост в душата ѝ; Барбара, с очи, излъчващи майчинска гордост, плътно обвила с ръце Трейси, безстрастно гледаща към обектива; Трейси, като пълничко бебе, като къдрокоса кукла, като малка женичка в нейната розова рокля от тафта, с дълга къдрица, падаща през челото ѝ към големите, празни кръгли очи. Защо никога преди това не бе забелязвала колко са празни, зачуди се Крис. Или само в ретроспекция очите на Трейси ѝ изглеждаха лишени от емоция? Имало едно време едно малко момиченце — Крис чуваше Барбара да припява през дългата поредица снимки — което имало малка къдрица… Крис седеше неподвижно, а остра болка, като от нож, забит в гърдите ѝ, спираше въздуха ѝ, така че тя трябваше да си напомни да диша.

Как е могло това да се случи? Как може нещо толкова ужасно да се случи на такъв чудесен човек като Барбара? Как е възможно по какъвто и да е начин, Трейси да е отговорна за него? Не, това просто бе невъзможно. Някой е направил грешка. Барбара не бе мъртва; Трейси не бе обвинена за убийството ѝ. Нищо от това, което ѝ бе казала Сюзан, не бе вярно. Сюзан си правеше някаква ненормална, жестока шега. Просто ѝ бе ядосана, че изчезна след погребението и не остана в къщата на Барбара, както бе обещала, че отсъства цял ден и половината нощ.

— Къде беше? — бе я попитала веднага, щом Крис вдигна телефона, преди да успее да каже дори „ало“. — Цял ден ти звъня.

— Какво има? — попита в отговор Крис, но вече знаеше, че нещо не бе наред и се боеше да си представи какво.

— Не си ли чула? Къде, по дяволите, беше?

— Какво да чуя? Какво става?

— О, боже.

В този момент стомахът на Крис сякаш се смъкна в петите ѝ. Първата ѝ мисъл беше за децата ѝ. Катастрофа с Монтана или някое от момчетата. Монтана вече бе достатъчно голяма да шофира. Мили боже, ако нещо ѝ се бе случило…

— Кажи ми — каза тя, но вместо нормалния ѝ глас излезе някакво странно гъргорене, сякаш гърлото ѝ бе прерязано от ухо до ухо и всяка дума трябваше с усилие да изскача през обилния поток кръв.

— Барбара. — Гласът на Сюзан още отекваше в ушите ѝ. Барбара. Барбара. Барбара. — Тя е мъртва. — Мъртва. Мъртва. Мъртва.

Крис не помнеше какво стана след това. Смътно си спомняше, че някой пищи, но вече не бе сигурна дали това бе Сюзан, или самата тя. Някой ѝ разказа всички ужасни подробности. Може би Сюзан. Може би телевизора. Не си спомняше да го е пускала, но ето го, той светеше и мигаше като дискотечна лампа, шумен и натрапчив, дори и с изключен звук. Кога ли го бе включила?

Чантата ѝ лежеше на пода до тънкия ѝ морав пуловер, където навярно ги бе пуснала, бързайки да вдигне телефона. Отнякъде се носеше слаба миризма на повърнато, но само неприятният вкус в устата подсказваше на Крис, че ѝ е призляло.

— Кой го е направил? — помнеше, че попита. — Знае ли се?

— Полицията арестува Трейси.

Трябва да е станала грешка. Или някой от налудничавите номера на Тони. Това беше — Тони. Разбира се. Защо по-рано не си бе помислила за него? На телефона не беше Сюзан. Бил е Тони, имитирайки нейния глас. През годините той бе изработил доста добра способност да имитира всичките ѝ приятелки. Какво ѝ ставаше, че не можа веднага да го познае?

Само че, разбира се, как тогава можеха да се обяснят образите, излъчвани от телевизионния екран? Те се навираха в лицето ѝ, притискаха се до носа и устата ѝ, като задушаваща възглавница, независимо колко пъти сменяше канала. Как можеха да се обяснят мистериозно сменящите се говорители, които изреждаха все едни и същи ужасяващи подробности от престъплението, напълно безчувствени към жестокостта? Крис бе изключила звука, за да заглуши веднъж завинаги репетираното им безразличие, но все пак нещо я възпря напълно да загаси телевизора.

Значи не е бил Тони.

И това не бе шега.

Барбара бе мъртва. Трейси бе обвинена за убийството ѝ.

— Къде е Трейси сега? — Крис си спомни, че бе попитала Сюзан.

— В женския затвор „Хелън Маршал“. Рон искаше да плати гаранцията, но явно жена му не е желаела Трейси в дома си.

Сигурно имаше още, но Крис бе твърде уморена, за да го вади от шокираното си съзнание. Нека да ѝ се изяснява малко по малко, късче по късче, на малко парченца. Нека идва и си отива.

Наистина ли се случваше всичко това?

Последната нощ бе толкова хубава. Всичко в крайна сметка си бе дошло на мястото. А сега това…

Крис облегна глава назад върху ярките синьо-зелени квадрати на дивана. Той бе отвратителен, толкова неудобен за сядане, колкото и на вид, но какво друго да очаква човек от мебелиран апартамент в един от евтините квартали на града? Когато бе наела това едностайно жилище, не очакваше да остане в него повече от няколко месеца. Веднага, щом откриеше адреса ѝ, Тони щеше отново да почне да я тормози, да я бомбардира с телефонни обаждания по всяко време на деня и нощта, да стои с часове от другата страна на прозореца ѝ, да залива хазяина ѝ с невероятни истории за нея, да подхвърля кучешки лайна пред вратата ѝ. Независимо колко строга бе охраната, Тони винаги намираше начин да я преодолее. Нямаше значение на кой етаж бе апартамента ѝ, никога не бе достатъчно нависоко. „Надигни се и изгрей“ — щеше да припява в телефонната слушалка той в четири часа сутринта. — „И отдай на Бога слава, слава.“

Но вече бе средата на август и до неочакваната поява на Тони в къщата на Сюзан онзи ден тя не го бе нито виждала, нито чувала от месеци. Може би това бе част от големия му план да я държи в неведение и напрежение? А може и да си мислеше, че сам по себе си, този апартамент бе достатъчно наказание. Нямаше начин да знае, че тук Крис бе по-щастлива, откъдето и да било другаде, след напускането на Гранд авеню. Не знаеше, че тук тя бе намерила онова спокойствие, което така и не откри цял живот.

Какво ли би казал, ако разбереше къде бе прекарала последната нощ?

Какво ли биха казали всички останали?

Какво би казала Барбара, зачуди се Крис и в гърлото ѝ се надигна нов писък. Барбара. О, боже, Барбара. Защо Барбара? Какво изобщо бе направила Барбара, за да заслужи такава ужасна смърт?

— Това трябваше да съм аз — простена на глас Крис. Не беше ли тя тази, за която всички се страхуваха? Нима не бяха затаявали дъх с години, в очакване на това страшно телефонно обаждане посред нощ, което да им съобщи, че приятелката им е била пребита до смърт в леглото си?

Само че, когато най-накрая обаждането бе дошло, то не спомена името на Крис. Смазаното тяло, с неестествено извити крайници, лежащо на пода до леглото в локва от собствената си кръв, не бе нейното.

И какво бе правила Крис, докато главата на приятелката ѝ бе удряна, за да се превърне в кървава пихтия? Намираше се в шикозно двойно легло в един старомоден малък хотел в покрайнините на града, заслушана в сладки любовни слова. Докато Барбара е пищяла от ужас, Крис бе пищяла от удоволствие, доведена до оргазъм от най-нежни докосвания, от най-възбуждащи ласки с език. Крис се бе унасяла в сън, докато Барбара е умирала на пода и се бе събудила в любовна прегръдка, когато най-добрата ѝ приятелка е била напъхана в чувал за трупове и отнесена в моргата.

Тя бе закусила в леглото, бе направила дълга разходка сред природата, бе поела чистия въздух дълбоко в дробовете си, бе попила мира и спокойствието и бе внимавала нищо да не наруши новото за нея умиротворение. Никакви вестници, никаква телевизия, никакво радио. Нищо такова дори и в колата на връщане към града. До вкъщи я съпровождаше само изпълнението на пиано на Глен Гулд.

— Искаш ли да се кача горе? Да те сложа да спиш? — бяха я попитали.

— Не, добре съм — бе отговорила Крис. И тя наистина беше. За първи път в живота си тя честно можеше да каже, че е добре и го вярваше. Намираше се в мир. Знаеше каква е. Вече не се страхуваше.

Чу телефона да звъни, още щом излезе от асансьора. Сигурно е Тони, помисли си и без да бърза тръгна по коридора. Беше я открил. Чудесно. Така да бъде. Тя вече не се страхуваше.

Отвори вратата, заключи я след себе си, зачуди се дали да вдигне телефона или просто да го остави да си звъни. Кой друг, освен Тони, можеше да ѝ звъни в единайсет часа посред нощ? Тя почти го остави да спре от само себе си, но нещо я тласна към слушалката. Ами ако беше нещо важно? Крис вдигна телефона до ухото си и гласът на Сюзан я връхлетя преди още да е казала „ало“.

— Къде беше? Цял ден ти звъня.

Може да е било сън, помисли си Крис сега и макар да знаеше, че не е така, предпочете да се преструва. Тя затвори очи и си представи лицето на Барбара. Милото ѝ лице, помисли си Крис и го видя как се променя, как става неестествено по-младо, колкото повече време минаваше. Барбара нямаше нужда от тежкия грим, който упорито носеше, нито пък от пластичните операции, на които се подлагаше през годините. Действително, тя си бе останала красива, сякаш напук на себе си. Защо никога не разбра колко бе красива?

— Моята сладка, красива Барбара — проплака в твърдата възглавница на карирания синьо-зелен диван Крис. — Дори не успях да ѝ кажа сбогом.

Думите освободиха поток от яростни, горчиви сълзи и Крис трябваше да захапе възглавницата, за да не запищи на глас.

— Не! — виеше тя и се гърчеше като от физическа болка, покрила лице с възглавницата, сякаш за да прогони всякакви звуци, образи и чувства. — Не! — Думата потъна в евтиния плат, мокър от сълзите ѝ. — Не, не, не, не, не!

Крис почти не чу плахото почукване по вратата, но дори и когато го чу и осъзна, че това не бе умът ѝ, който се блъскаше в черепа, за да се освободи, че в коридора действително имаше някой, който искаше да бъде пуснат вътре, тя не бе сигурна дали има силите да стане и да отвори. Навярно бе Сюзан, дошла да види как е. Или някой от съседите, ако е чул приглушените ѝ стонове. А може би Тони, дошъл лично да ѝ поднесе новините. Или да я отърве от нещастията ѝ веднъж завинаги.

— Кой е? — провикна се тя от дивана и се насили да стане. Но единственият отговор, който получи, бе ново почукване. Крис тръгна по посока на звука, без да си дава труд да изтрие сълзите си, нито да пита отново кой е, нито да погледне през шпионката, изобщо не я бе грижа кой се намираше от другата страна. Чудесно, каза си тя. Така да бъде. Пое дълбоко дъх и отвори вратата. Дъхът обаче тутакси заседна в гърлото ѝ, въздухът около нея замря.

— Боже мой — прошепна тя. — О, боже мой.

— Може ли да вляза?

Крис отстъпи назад, влажните ѝ очи бяха широко отворени от шока.

— Добре ли си?

Крис кимна, поклати глава, затърси думите, които не ѝ идваха.

— Не мога да остана дълго. Татко мисли, че съм у една приятелка. Не мога да остана дълго.

Крис нетърпеливо изтри сълзите от очите си. Те ѝ пречеха, а тя нямаше да позволи нищо да скрие гледката на прекрасното младо момиче, стоящо пред нея.

— Монтана — прошепна тя едва чуто, а очите ѝ поглъщаха вида на дъщеря ѝ като животворна течност — дългата руса коса, бледата кожа, облите бузи, невероятните морскосини очи. Тя вече бе млада жена.

— Добре ли си? — отново попита дъщеря ѝ.

— Добре съм — чу се да отговаря Крис.

Монтана затвори вратата след себе си, но направи само няколко предпазливи крачки навътре.

— Тук е хаос — извини се Крис, гледайки стаята през погледа на дъщеря си — старомодния оръфан килим в същите крещящи тонове като дивана, малката масичка, покрита със стъклен плот, притисната от два различни стола, малката като каюта кухня.

— Няма нищо.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Сюзан ми каза. Обадих ѝ се днес следобед. Тя ми позвъни, след като бе говорила с теб.

— Ти си ѝ се обадила?

— Барбара е мъртва. Те си помислили, че татко може… — Монтана млъкна, преглътна, сведе очи към пода, сякаш да избегне настойчивия поглед на майка си. — Никой не знаеше къде си.

— Ти си се притеснила за мен?

— Къде беше?

Крис се опита, но не можа да откъсне очи от дъщеря си, сякаш се боеше, че ако извърне поглед, дори за част от секундата, момичето ще изчезне.

— Искаш ли да седнеш?

Монтана поклати отрицателно глава и се облегна на вратата.

— Мога ли да ти предложа нещо за ядене или за пиене? Вода?

— Няма нужда — каза Монтана и добави: — А ти искаш ли вода?

Крис кимна и се отпусна на дивана, понеже усети, че краката ѝ не я държат. Проследи с поглед дъщеря си до миниатюрната кухня и продължи да я гледа, докато тя напълни една чаша с вода и я донесе във всекидневната. Когато пръстите им за кратко се докоснаха, като че ли електрически заряд премина през тялото на Крис. Трябваше да събере и сетните си сили, за да не се хвърли към дъщеря си и да не покрие лицето ѝ с целувки.

— Къде беше? — повтори въпроса си Монтана.

Крис поклати глава, неуверена какво да каже.

— След погребението на майката на Сюзан, реших да се поразходя в провинцията. Прекарах нощта в един малък хотел, на другия ден се поразходих наоколо, посетих няколко магазина за антики…

— Сама?

— Не. Бях с приятели. — Колко можеше да ѝ довери, зачуди се Крис. Мили боже, имаше толкова много да ѝ разказва.

— Значи не си чула нищо за това, което се е случило…

— Допреди около час. — Крис бавно отпи от водата, без да откъсва очи от красивата млада жена, която нервно пристъпяше от крак на крак. Монтана носеше бели дънки и розов пуловер без ръкави, ръцете ѝ бяха тънки и загорели. До болка ѝ се искаше да почувства тези ръце около себе си, помисли си Крис. Монтана дръпна един стол от малката, кръгла стъклена масичка и седна.

— Отначало помислиха, че татко го е направил.

— Зная.

— Но снощи той си беше вкъщи, грижеше се за Рауди.

— Рауди болен ли е?

Монтана енергично поклати глава.

— Просто е настинал. Кашля през цялото време. Не оставя никой да заспи.

— Водихте ли го на лекар?

— Това е просто настинка — отговори Монтана с отбранителен тон. — Татко добре се грижи за него. Всяка нощ става да му дава лекарството.

Крис не каза нищо. Нейното бебче е настинало. Тони му дава лекарството.

— Той е добър баща — каза Монтана. — Добре се грижи за нас.

— Радвам се.

— Предполагам, че не ми вярваш.

— Вярвам ти.

— Зная, че вие двамата имахте проблеми…

Нищо не знаеш, искаше ѝ се да отговори, но не каза нищо.

— Но откакто ти ни напусна…

— Много пъти се опитвах да ви видя. Знаеш колко много…

Монтана скочи на крака.

— Трябва да си вървя.

Крис тутакси също скочи.

— Не, моля те. Моля те, не си отивай. Моля те.

Очите на Монтана взеха нервно да се движат между майка ѝ и вратата, сякаш се опитваше да прецени колко време ще ѝ отнеме да пробяга късото разстояние и се боеше, че ако опита, майка ѝ ще я събори на земята. Колебанието продължи цяла вечност, после тя отново седна.

— Той е добър баща — повтори тя.

Крис кимна. Боеше се да каже каквото и да било, да не би Монтана отново да скочи от мястото си.

— Как е Уайът? — осмели се да попита след дълга пауза.

— Добре е.

— А ти?

Монтана изглеждаше изненадана от въпроса.

— Аз? Аз съм добре.

— Изглеждаш чудесно.

— Благодаря.

— Училището върви ли?

— Да. Още една година и отивам в колежа.

— Само още една година?

— Мисля да подам документи за „Дюк“. Или може би „Корнел“.

„Дюк“ или може би „Корнел“, безмълвно повтори Крис в почуда.

— Още не съм сигурна какво точно да избера. Може би политология. А може и английска литература. Още не съм решила.

Наистина ли просто си седяха тук и водеха учтив разговор? Нещо от това случваше ли се в действителност?

— Имаш ли си приятел? — позволи си да попита Крис. Страхуваше се да не прекали, но бе така зажадняла за информация, че го усещаше почти физически.

— Да — каза Монтана. — Не зная дали може да се нарече точно приятел. Ходим заедно.

— Как се казва?

— Дейвид.

— Дейвид — повтори Крис. — Винаги съм харесвала това име. Как изглежда?

— Висок, с чувство за хумор, доста интелигентен.

— Внимателен ли е?

— Какво?

— Внимателен ли е?

Монтана сви рамене, изразявайки нарастващата си досада от разговора.

— Предполагам.

— Това е най-важното. Да е внимателен.

Настана миг тишина. Крис умоляващо гледаше към Монтана. Ако нищо друго не ти остане от това посещение, говореха очите ѝ, разбери това.

— Е, къде работиш напоследък? — попита Монтана и се размърда неудобно на стола си. Кръстоса крака, после пак стъпи с двата на пода.

— Работя в приемната на една рекламна агенция. „Смит-Холъндейл“. Може да си ги чувала. На ъгъла на „Вайн“ и Четвърта улица.

Монтана поклати отрицателно глава.

— Шефката ми е наистина чудесна жена. Емили Холъндейл. Запознахме се, когато работех във ветеринарната служба „Мариемонт“. — Крис си спомни ужасния ден, когато бе излетяла от кабинета на доктора. Джобовете ѝ тогава бяха пълни с приспивателни, а умът ѝ — със самоубийствени мисли. Отново почувства ръката на лакътя си, видя се как се обръща и застава пред загрижените очи на Емили Холъндейл. Неохотно бе приела поканата на Емили за кафе, а после с благодарност бе приела предложението ѝ за работа. В „Смит-Холъндейл“ Крис бе срещнала голямата любов на своя живот. Смешно, как се извъртат нещата, бе си помислила тогава.

Смешно, как се извъртат нещата, помисли си и сега.

— Мислиш ли наистина, че Трейси е убила майка си? — попита Монтана с нисък глас, сякаш се боеше, че някой може да подслушва.

— Не зная какво да мисля — искрено отговори Крис.

— Никога не успях да я опозная достатъчно.

— Така е — съгласи се Крис.

— Но винаги ми е изглеждала мила.

— Да, така е.

— Не мисля, че тя го е направила. Искам да кажа, как може да убиеш собствената си… — Монтана рязко млъкна и нервно се огледа. — Наистина трябва да вървя. — Тя се изправи. — Нали няма да кажеш на татко…

— Разбира се, че няма. — Крис последва дъщеря си до вратата, давайки си сметка, че няма смисъл да протестира. — Може ли пак да повторим това някой път? — попита тя, чувствайки се като нервен ухажор.

Монтана бавно кимна с гръб към майка си.

— Аз ще ти се обадя. — Тя отвори вратата и вече се канеше да излезе.

— Монтана?

Монтана спря, здраво стиснала дръжката на бравата.

— Мога ли да те прегърна? Само за миг? Става ли?

Монтана бавно се завъртя към протегнатите ръце на майка си, поколеба се, после спря, отдръпна се и поклати глава.

Крис неохотно отпусна ръце. Явно дъщеря ѝ не бе готова за тази внезапна стъпка. Бе отнело цялата ѝ енергия, всичкия ѝ кураж, само да поднови контакта помежду им. Крис почувства леко стягане на мускулите около сърцето си.

— Няма нищо. Разбирам.

Монтана отново се обърна към вратата.

— Радвам се, че си добре. Ще ти се обадя.

И после си отиде, вратата се затвори след нея.

Крис протегна ръце да прегърне аромата на бебешка пудра, примесена с малко лимон, останал след дъщеря ѝ. Тя пое дълбоко дъх, обви ръце около кисело-сладкия аромат, задържа го дълбоко в дробовете си.

— Ще чакам — каза на празната стая.

30.

Вики спря черния си ягуар на претъпкания паркинг близо до женския затвор „Хелън Маршал“ така, че нарочно да застане точно на разделителната линия между две места. Нека ме ругаят, помисли си тя, слезе от колата и си проправи път през паркинга към потискащо модерната осеметажна постройка, която приютяваше жените престъпнички. Последните два етажа бяха запазени за онези, на които им предстоеше съд. Поне не караше кемри или лесабр, нито пък някоя от онези луксозни имитации с претенции за величие, които понякога виждаше да се ширят на по две паркинг места, сякаш имаше значение дали някой щеше да ги одраска отстрани или не.

Тя бързо се изкачи по предните стъпала и влезе в просторното фоайе от розов гранит и черен мрамор, мина през металния детектор и подаде чантичката си от алигаторска кожа и куфарчето, в комплект с нея, на охраната за проверка. Взе си ги обратно, вписа името си в регистъра и се отправи към асансьорите отдясно на фоайето, благоразумно навела глава — послание към всички, които я срещаха, че няма време за случайни разговори.

— Вики — повика я някой все пак.

Тя вдигна глава, за да види една адвокатка на име Грейс или Джой, или Хоуп, или Фейт, едно от онези вдъхновени имена, които почти винаги гарантираха разочарование3. Тя ѝ махаше изпод голям гоблен, с преобладаващи оранжево-червени цветове, опънат на една от стените.

— Снимката ти във вестника онзи ден бе страхотна.

Вики кимна за благодарност, въпреки че изпита по-скоро леко раздразнение. Не намираше снимката си за чак толкова страхотна. Придаваше ѝ по-скоро злокобен вид, а челюстта ѝ изглеждаше твърде голяма. През следващите няколко седмици трябваше да внимава как се държи, да гледа да е с вирната брадичка и сведени очи, със самочувствие, но не надменна. С едва забележимо кокетство. Достатъчно да заинтригува, но не толкова, че да отблъсква. Бе номер, но успешен. Трейси не беше единствената, на която предстоеше дело.

И най-добре щеше да направи да се придържа към тъмните тонове. Слава богу, че бе краят на септември и есенните цветове започваха да се възраждат. Освен че правеха човек да изглежда по-слаб, тъмните тонове бяха по-драматични, особено на снимка. А Вики очакваше често да се вижда в пресата през идните месеци. Две статии вече бяха посветени на нея, една в „Синсинати Инкуайърър“, другата в конкурентния му „Поуст“. Тази в „Инкуайърър“ определено бе по-ласкателна. „Поуст“ продължаваше да гледа на нея просто като на амбициозно продължение на своя съпруг. Луксозна имитация, помисли си Вики и предизвикателно сви рамене. Статията бе поставила под съмнение мотивите, способностите, дори решението ѝ да защитава младото момиче, обвинено в хладнокръвното убийство на една от най-близките ѝ приятелки.

И те не бяха единствените.

Сюзан, Крис, дори и Джереми, се бяха усъмнили дали е разумно да поема случая.

— Ами ако е виновна? — почти едновременно бяха попитали Сюзан и Крис.

— А ако не е? — бе възразила тя.

— Ако загубиш? — бе попитал Джереми.

— Какво значение има? — отговори Вики, съзнавайки, че в крайна сметка публиката щеше да запомни името ѝ, а не дали е спечелила, или не.

Освен това, тя нямаше намерение да губи.

Вики влезе в асансьора, забила твърд поглед в кафявите си спортни обувки, докато няколко тела невнимателно се отъркаха в светлата кожа на сакото ѝ.

— Седми етаж, моля — каза тя, на никого конкретно, с крайчеца на окото си погледна дали ще натиснат съответния бутон и не вдигна очи, докато не чу вратите да се затварят. Лек тласък и асансьорът започна болезнено бавното си изкачване.

Почти веднага той отново спря. Вики погледна таблото над вратите. Втори етаж, за бога. Една едра жена бавно тръгна да излиза, явно не бързаше да стигне там, накъдето се бе запътила. Щеше ли да умре, ако се бе изкачила по стълбите, зачуди се Вики. Тя протегна ръка да натисне бутона за затваряне на вратите и нетърпеливо потропа с крак, когато вратата не реагира достатъчно бързо.

— Голяма дата? — попита изотзад един познат глас.

Нямаше нужда да се обръща, за да разбере кой е.

— Майкъл — каза тя и бавно се завъртя, по-скоро за да установи кой друг бе в асансьора, отколкото от нетърпение да види помощник щатския прокурор и неин бивш любовник. В дъното стоеше жена в дънки и отпуснат жълт пуловер, вглъбена във вестника си и безразлична към двамата юристи. — Как си?

— Чудесно — каза той.

Действително, той изглеждаше страхотно. Вики забеляза, че косата му е вчесана различно от последния път, когато бе в такава близост до него. Тя подуши познатия му афтършейв, и почувства нежелано потръпване между краката си. Да, наистина, Майкъл Роуз изглеждаше доста елегантен в тъмносиния си раиран костюм, бледосиня риза и яркочервена вратовръзка. Всичко в него издаваше успешния обвинител, помисли си тя, борейки се с импулсивното желание да прекара ръка по предницата на панталона му в името на доброто старо време. Вики отхвърли нежеланата мисъл от главата си. Тя нямаше интерес отново да изминава този път, още повече че скоро щеше да се наслади на голяма част от Майкъл Роуз в съда.

— Разбрах, че списание „Тайм“ подготвят водеща статия за теб — саркастично вметна той.

— Засега не — отговори Вики с усмивка. Всъщност, тя още обмисляше предложението на „Венити Феър“ за интервю с оглед на статия, която те подготвяха по случая, както и молба за снимка на нея и младата ѝ клиентка. Една голяма правна фирма от Ню Йорк бе направила любезни проучвания, дали може да изпрати свой представител в Синсинати, който да се срещне с нея на обяд, когато тя намери свободно време. А друг, холивудски агент, си бе предложил услугите и опита, в случай че Вики реши да размаха криле и да отлети на запад.

Колко ли време оставаше, преди списание „Пийпъл“ да я впише в списъка на „Петдесетте най-красиви хора“? Колко ли време, преди „Тайм“ наистина да я отпечата на корицата? Дори и да загуби този случай, Вики знаеше, че вече е спечелила.

Асансьорът спря на четвъртия етаж и жената, която си четеше вестника, го затвори и излезе.

— При клиентката си ли отиваш? — попита Майкъл, когато вратите бавно се затвориха отново.

Вики погледна към таблото и видя, че Майкъл също отива на седмия етаж.

— А ти?

— Една сладка млада дама, наела човек да убие новата приятелка на бившия си приятел, казва, че е готова на споразумение.

— Предполагам, че наемният убиец е бил ченге под прикритие?

— Не са ли всички такива?

Вики си помисли, че за момичето е по-добре да рискува и да отиде в съда. Майкъл Роуз, макар и свестен прокурор, бе така лишен от въображение в съда, както и в леглото. Един добър адвокат би могъл да го оплете в мрежите си. А тя бе много добър адвокат, помисли си Вики, и разтегли в усмивка тясното си лице.

— Може би и от твоя страна би било умно да пледираш за доброволно признание, адвокат — подхвърли Майкъл.

Вики повдигна едната си вежда. Да иска доброволно признание в най-големия случай от своята кариера? Луд ли беше?

— Какво предлагаш?

— Пълни самопризнания. Излежава максимална присъда.

— Сънуваш. Освен това, тя не го е направила. Защо да я карам да признава?

— Уликите са недвусмислени. Заглавията са едно, а доказателствата — друго нещо.

— Много хора четат само заглавията. — Господи, колко време трябваше, за да стигнат до седмия етаж?

— Това ли е всичко, което има значение за теб? Заглавията? Мислех, че убитата ти е била приятелка.

— Мотивите ми — и приятелствата ми — едва ли са твоя работа, Майкъл.

— Боже, тя ми произнесе името. Успокой се, сърце.

Вики пое дълбоко дъх и се опита да говори с възможно най-помирителен тон.

— Хайде да не правим това, става ли?

— Жена ми е подала молба за развод — каза той по начин, който някак си внушаваше, че това е по нейна вина. — Знаеше ли?

— Да, мисля, че чух нещо такова. Съжалявам.

— Наистина ли?

— Не, всъщност не — изстреля Вики, напълно изгубила търпение. — Виж, не искам да прозвуча…

— Като кучка?

— Мисля, че този разговор приключи.

— Аз съм изхвърлен? — попита Майкъл, докато вратите на асансьора се отваряха.

Вики мина покрай него и излезе в коридора, без да каже дума.

— Знаеш ли, наистина очаквам с нетърпение да те захапя за задника — извика след нея той.

Вики отметна глава назад и се засмя.

— Задникът ми вече не е в твои ръце — каза тя, без да поглежда към него.

— Винаги се радвам да ви видя.

Вики влезе в малката стая без прозорци в края на дългия коридор. Стените бяха боядисани в някакъв болезнен нюанс на зеленото, като презрял пъпеш, а флуоресцентното осветление на тавана не им помагаше особено. По средата на стаята имаше правоъгълна маса от некачествено дърво, цялата покрита с драсканици: „Няма гравитация, земята ни засмуква!“; „Мартин обича Синди, Синди обича Джоана“; „Да ти го начукам“; „Да го начукам на шибаняците“; „Да го начукам на адвокатите“; „Да го начукам“; „Да го начукам“; „Да го начукам“; „Да го начукам“. Толкова много „Да го начукам“, че при последното си посещение Вики не успя да ги преброи.

Тя седна на дървения стол с висока облегалка от другата страна на масата, срещу Трейси. Ако се изключи очевидното ѝ безпокойство от това, че бе затворена вече повече от месец, Трейси изглеждаше забележително добре. Въпреки флуоресцентната светлина цветът на лицето ѝ изглеждаше добре, косата ѝ бе чиста и гладко сресана. Нямаше торбички под очите, никакъв знак, че е прекарала нощта плачейки, докато заспи. Бледосиният цвят на затворническата униформа по-скоро ѝ отиваше. Ръцете ѝ изглеждаха стегнати, сякаш е вдигала тежести и навярно беше така. Вики потръпна, когато осъзна, че Трейси изглежда чудесно, че всъщност животът в женския затвор „Хелън Маршал“ ѝ понасяше много добре.

— Всичко наред ли е?

— О, да — безгрижно отговори Трейси. — С изключение на съквартирантката ми. Затова ви повиках. Трябва да уредите да я преместят.

Вики заби лакираните си нокти в алигаторското куфарче на масата пред себе си.

— Това ли беше толкова неотложно, че да ме викаш по спешност?

Трейси изглеждаше искрено учудена от изненадата ѝ.

— Тя по цял ден си седи на леглото и плаче. След известно време това почва да ти къса нервите.

— За какво плаче?

Трейси сви рамене, при което няколко от къдриците ѝ паднаха. Тя ги отметна от челото си. Една отново падна.

— Просто си хленчи. Сещате се — съжалява за случилото се. Нямала предвид да рита детето толкова силно. Искала мама. Такива неща.

— Всичките тези приказки за майка ѝ — услужливо подсказа Вики. — Предполагам, че те разстройват.

— Е, ами, както вече казах, почва да ми лази по нервите.

— Липсва ли ти майка ти, Трейси?

Трейси изглеждаше озадачена от въпроса. Раменете ѝ се повдигнаха.

— Предполагам.

— Предполагаш?

— Мислите ли, че можете да уредите да я преместят?

Вики кимна.

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря. — Трейси се усмихна.

— Как е всичко останало? — Вики отвори куфарчето си и извади няколко документа.

— Чудесно.

Вики поклати глава. Боеше се да вдигне глава към клиентката си, да не би очите ѝ да разкрият какво ѝ се върти в главата. Колко хора биха описали живота зад решетките като „чудесен“ и да звучат така, сякаш наистина го мислят?

— Как мина срещата ти с Нанси Джоплин?

Трейси гледаше безизразно.

— Служебният психиатър — обясни Вики. — Не трябваше ли да се срещнеш с нея тази сутрин?

— О, да. Тя беше мила.

— Мила — повтори Вики, предъвквайки думата, сякаш искаше да я преглътне. — Какви въпроси ти зададе?

Трейси отметна къдрицата от челото си.

— За майка ми. Сещате се.

— Не се сещам.

— Ами, я да видим. Каква е била връзката ни, ако сме били близки, какво съм изпитвала по отношение на годежа ѝ, такива неща.

— Ти какво ѝ каза?

— Истината. Както ми казахте. Че сме имали чудесни взаимоотношения, че сме били много близки, че съм харесвала Хауърд.

— Какво друго те пита?

— Не ми се говори за това.

— Трейси, времето ни изтича. Отиваме на съд през януари. Не мога да ти помогна, ако не искаш да говориш.

Трейси протегна крака пред себе си и погледна към тавана.

— Разпитва ме за нощта, в която почина майка ми.

— Ти какво ѝ каза? — попита Вики.

— Знаете какво. — Трейси скръсти ръце на гърдите си, устните ѝ се нацупиха.

— Не зная — настоя Вики, без да си дава труд да прикрива нарастващото си раздразнение. Колко пъти още трябваше да повтарят едно и също. — Казала си ѝ, че някакъв маскиран е нахлул и е убил майка ти?

— Да.

— Тогава защо няма никакви улики, че такъв човек съществува?

— Не зная.

— Нека ти обясня срещу какво сме изправени. — Не беше ли обяснявала това вече сто пъти? — Дори ако оставим настрана липсата на каквито и да е следи от насилствено нахлуване, липсата на кръв където и да било другаде, освен в спалнята и навсякъде по теб, остава незначителният факт, че полицията откри оръжието на престъплението, скрито в твоя гардероб, покрито с твоите отпечатъци, а също и липсващият диамантен пръстен на майка ти, който полицията откри в твоята кутия за бижута…

— Зная всичко това.

— Как се е озовало оръжието на престъплението в твоя гардероб?

— Не зная — настоя Трейси. — Може той да го е сложил там.

— Кой? Самотният воин?

Отговорът на Трейси бе нервен кикот.

— Кога го е сложил там?

— Не съм сигурна.

— Ти каза, че той не е влизал в стаята ти, че си се сблъскала с него в коридора.

— В такъв случай, трябва да е влязъл по-късно, когато бях при майка ми.

— Но ти каза, че той изтичал по стълбите и излязъл през вратата.

Трейси скочи на крака и започна да крачи напред-назад.

— Не зная какво е направил. Объркана съм. Вие толкова ме обърквате, че не мога да си спомня какво се случи.

— Това не върши работа.

— Защо не?

— Защо не! — с удивление повтори Вики. — Защото не можеш все да си променяш историята. Не можеш да твърдиш едно, после друго. Областният прокурор ще обръща внимание и на най-малкото несъответствие. Майкъл Роуз може и да не е най-добрият прокурор в света, но не му се и налага. Той разполага с цял куп показания на експерти; има възможност; има и мотив.

— Мотив? Какъв мотив?

— Ще каже, че си ревнувала майка си от връзката ѝ с Хауърд Кърбъл.

— Това не е вярно. Аз харесвам Хауърд.

— Че си свикнала майка ти да е само твоя.

— Е, и?

— Че си убила майка си в пристъп на ревност.

— Аз не я убих в пристъп на ревност!

— А защо я уби?

— Защото така! — изкрещя Трейси и ахна, сякаш се опитваше да си върне думите обратно. Тя остана безмълвна, втренчена в стената.

Вики затаи дъх, цялото ѝ тяло се тресеше. Боже мой, нима Трейси действително призна, че е убила майка си? Това ли се канеше да признае? Вики почувства как мускулите ѝ се превръщат на желе. Тя се хвана за масата, за да не падне от стола си.

— Защото така — повтори Трейси, в очите ѝ се появиха сълзи и се търкулнаха по бузите ѝ.

— Кажи ми какво се случи онази нощ, Трейси.

Трейси поклати глава.

— Не мога.

— Моля те. — Вики бавно се изправи на крака, с треперещи колене се приближи до Трейси, която започна да обикаля наоколо във все по-нервни малки кръгове. Вики протегна ръце и обгърна Трейси в мига, в който от гърлото ѝ се откъсна отчаян вопъл.

— Не мога да ви кажа. Не мога. Моля ви, не ме карайте. Не мога. Не мога.

Вики отведе Трейси до стола ѝ, сложи я да седне и коленичи пред нея на нестабилните си колене. В този момент вратата се отвори и една мускулеста надзирателка, с изненадващо женствена физиономия, надникна вътре.

— Всичко наред ли е тук? — попита тя.

— Да, благодаря ви — каза Вики на жената, макар в действителност отговорът да беше „не, нищо не е наред“. Нищо вече нямаше да бъде наред. И щеше да стане много по-лошо. Сигурна бе в това.

Надзирателката кимна и излезе, като затвори вратата след себе си.

— Кажи ми какво се случи, Трейси.

— Ще ме намразите.

— Няма да те намразя.

— Нямах намерение да го направя.

— Зная, че е така.

— Не исках да я наранявам. Умолявах я да престане.

— Да престане? Какво?

Трейси разтърси глава толкова силно, че косата ѝ се уви около врата ѝ, като докосна Вики по лицето. Очите на Вики тутакси се напълниха със сълзи. Тя ги изтри и зачака отговора на Трейси.

— Беше около девет часа — започна Трейси. — Крис вече си беше отишла. Мама каза, че ще си вземе хубава гореща вана и ще си легне. — Трейси млъкна и целенасочено се взря в отсрещната стена, сякаш беше екран. — Помоли ме да ѝ изтрия гърба и аз го направих. После ме попита дали искам да спя в леглото при нея. Аз бях свикнала често да спя в нейното легло, но не и напоследък. Вече не мислех, че е толкова добра идея.

Вики неудобно се размърда. На къде клонеше това?

— Казах, добре, но не исках. Не исках тя да…

— Какво не си искала? — попита с чужд глас Вики.

— Сещате се.

— Не се сещам. — Какво се опитваше Трейси да каже?

— Не исках да ме докосва.

— Да те докосва? Какво искаш да кажеш, да те докосва? — Вики се изправи на крака, по ръцете си усещаше сърбеж от нарастваща нервност.

— Вие се ядосвате — тутакси отбеляза Трейси. — Мразите ме. Знаех си, че ще ме намразите.

Разбира се, че те мразя, глупава малка лъжкиня такава, безмълвно възнегодува Вики. В действителност каза:

— Разбира се, че не те мразя. Продължавай. Моля те, Трейси, кажи ми какво се случи. — А после върви по дяволите, лъжлива малка кучка такава!

— Тя винаги ме докосваше.

— Тя ти беше майка, Трейси. Майките докосват дъщерите си.

— Не по този начин. Не и по гърдите. Не и между краката.

— Майка ти те е докосвала между… — Вики не можеше да се накара да повтори думите ѝ. Нужно ѝ беше цялото самообладание да не зашлеви шамар по лицето на Трейси, да не извие нейния глупав, лъжлив малък врат.

— Наричаше това нашата малка игричка. Играехме я от години. Заявих, че вече не искам да я играем. Тя каза, че нямам избор, че тя ми е майка и може да прави каквото си поиска. Умолявах я да спре. Умолявах я да не ме изоставя. Но тя не слушаше. Грабна годежния си пръстен, сложи го на пръста ми и каза, че аз съм единствената ѝ истинска любов.

Вики отклони поглед.

— После какво?

— Не си спомням точно. Предполагам, че някак съм изключила. След като всичко свърши, тя заспа. Аз просто си лежах там и треперех. По някое време през нощта слязох долу и взех стика за голф от гардероба във всекидневната. Намирах се в някакъв транс, сякаш бях някъде извън себе си, сякаш изобщо не бях аз. Върнах се горе в спалнята ѝ. Спомням си, че застанах над нея. Тя отвори очи и се пресегна към мен. И тогава си казах, не мога да ти позволя да ме докосваш повече. Трябва да те спра. Ти си ми майка и аз те обичам, но не мога да ти позволя да продължаваш да ме нараняваш. Трябва да те принудя да престанеш.

Вики се строполи на най-близкия стол, здраво стиснала зъби да не повърне. Знаеше, че всичко, което Трейси току-що каза, е куп дебели лъжи. Барбара не бе способна сексуално да малтретира дъщеря си повече, отколкото да си обръсне главата или да носи ниски сандали. Нямаше и най-малка възможност нещо от казаното да е вярно. Или имаше?

Имаше ли?

— Майка ми винаги казваше, че ако кажа на някого, никой няма да ми повярва и всички ще ме намразят — проплака Трейси. — И сега го виждам в очите ви. Вие не ми вярвате. Мразите ме.

Вики не каза нищо. Чувстваше се така, сякаш Трейси отново бе използвала зловещото си оръжие, но този път върху нейната глава. Тя потри чело с пръсти, студени като смъртта.

Милостиви боже, какво се очакваше от нея сега?

31.

— Какво говориш, по дяволите!

Вики отстъпи крачка назад, потърси спасение зад новото си масивно бюро.

— Сюзан, успокой се.

— Не ми казвай да се успокоя.

— Тогава, моля те, говори по-тихо.

— Кажи ми какво, по дяволите, става тук.

— Ще се радвам, стига да ми дадеш възможност.

— Какви са тези глупости, които чета?

— Не са глупости.

— Трейси убила Барбара при самозащита! И ти не наричаш това глупости?

— Наричам го разумна защита.

— Това е незащитима защита — възрази Сюзан и направи няколко големи крачки по новозакупения индиански килим, проснат на пода пред бюрото на Вики. Движението накара Вики да отстъпи още една крачка назад и да вдигне предупредително ръце.

— Ако седнеш само за малко…

Сюзан изненадващо се отпусна в един от двата нови кървавочервени кожени фотьойла, които стояха като гвардейци пред бюрото. Беше облечена в елегантен черен костюм с панталони и бяло поло. Светлокестенявата ѝ коса нежно обгръщаше брадичката ѝ, заграждайки зачервените от искрено негодувание бузи.

— Говори — каза тя и в този момент телефонът започна да звъни.

Вики не му обърна внимание, въздъхна дълбоко и остана права. Така имам повече сили, реши тя, макар че започваше да съжалява, задето не бе обула по-ниски обувки. Ниските по-лесно се обуваха, с тях по-лесно можеше да се избяга, ако се наложеше.

— Знаеш, че не бих правила това…

— Защо го правиш тогава?

— … освен, ако нямаше наложителни причини.

— Слушам.

Вратата на кабинета се открехна и секретарката на Вики подаде глава.

— Обажда се Марина Ръсел от „Глоубъл ТВ“. Казва, че сте ѝ обещали да ѝ се обадите до три часа, а вече е три и десет.

— Кажи ѝ, че утре сутрин ще се обадя най-напред на нея. И поеми останалите обаждания. — Сякаш по даден знак, няколко други линии започнаха да звънят едновременно.

Секретарката кимна и затвори вратата след себе си. Телефоните спряха да звънят, само за да започнат отново.

— Натоварен момент — отбеляза Сюзан.

Вики сви рамене, предпочете да не обръща внимание на горчивината в гласа на приятелката си и обвинението в очите ѝ.

— Трябва много да внимавам какво говоря — каза тя след дълга пауза. — Знаеш за поверителността на казаното между адвокат и клиент.

— Не. През последните четирийсет и четири години съм живяла на Марс.

— Може и без сарказъм.

— Може и без глупости.

— Чудесно. — В крайна сметка Вики реши да седне, строполи се в огромното въртящо се кресло зад бюрото и кръстоса крака, обути в бежови панталони „Армани“. Облегна глава на тъмночервената кожа, затвори очи и съжали, че не бе запазила старата мебелировка на кабинета си. Другият ѝ стол бе далеч по-удобен. Когато сядаше на него, не се чувстваше толкова претоварена и смазана. Разбира се, обикновено най-близката ѝ приятелка не ѝ крещеше, помисли си Вики и се опита да не се чувства наранена от презрението в гневните очи на Сюзан. Когато всичко това свършеше, Сюзан щеше да разбере защо е трябвало да го направи. — Знаеш, че не мога да предам клиентката си.

— Но нямаш проблеми да предадеш приятелката си.

— Не предавам приятелката си. Защитавам онова, което тя ценеше най-много на света.

— „Нещо“ определено е най-точната дума за нея. Как можеш да правиш това?

— Трейси заслужава възможно най-добрата правна защита.

— И ти се явяваш такава?

— В този случай, да.

— Защо?

— Защо? — повтори Вики. Що за въпрос бе това?

— Защо пък да си ти?

— Защото Трейси ми вярва. Защото има нужда от мен. Защото искрено вярвам, че това е, което би желала и Барбара.

— Барбара би желала да защитаваш нейния убиец?

— В този случай, да.

— Би желала паметта ѝ да бъде опетнена, а репутацията ѝ унищожена?

— Нямам намерение да правя което и да било от двете.

— О, така ли? Мислиш, че репутацията ѝ няма да пострада ни най-малко, ако ѝ лепнеш обвинение в сексуален тормоз над деца?

— Трябва да защитавам клиентката си.

— А най-добрата защита е доброто нападение?

— Понякога.

— А сега?

Вики погледна към прозореца, загледа се в дъжда, който се лееше над улицата.

— Аз бях не по-малко шокирана от теб, когато Трейси ми разказа тези неща.

— Да, всеки ден на първа страница вестниците гърмят за твоя шок. Ти не би си и помислила да повлияеш на бъдещото жури, нали?

— Обществеността има право да чуе и двете страни на случая.

— Обществеността има право на истината.

— О, моля те — каза Вики. Наистина ли Сюзан бе толкова наивна?

— Да не се опитваш да ми кажеш, че действително вярваш на глупостите, които Трейси бълва?

— Няма значение какво вярвам аз.

— Не ми пробутвай тези боклуци — презрително заяви Сюзан. — Аз може и да не съм адвокат, но гледам достатъчно телевизия, за да зная, че не можеш да призовеш свидетел, за който си убедена, че съзнателно ще лъжесвидетелства.

— Кой казва, че Трейси ще лъжесвидетелства?

— Аз — твърдо отговори Сюзан. — А също и ти, ако си откровена.

— Да не би да поставяш под съмнение моята честност?

— Поставям под съмнение мотивите ти.

— Какво искаш да кажеш? Че се захващам с това заради парите, славата или известността?

— Не зная. За това ли го правиш? Чие внимание искаш всъщност да привлечеш, Вики?

Вики почувства, че пулсът ѝ се ускорява и бузите ѝ се зачервяват от гняв. Накъде, по дяволите, клонеше Сюзан?

— Не разбирам за какво говориш.

— Наистина ли?

— Това не се отнася за мен — изстреля в отговор Вики с глас, който предупреждаваше Сюзан, че навлиза в опасна територия.

— Именно — възрази Сюзан, не допускайки да я сплашват. — Виж — продължи тя, — Барбара е била дълбоко заспала. Дори ако приемаш абсурдните твърдения на Трейси, които аз не приемам нито за миг, как би могла изобщо да твърдиш, че по времето, когато е убивала майка си, Трейси се е страхувала за живота си? Каква заплаха би могла да представлява Барбара, щом е спяла?

Вики издиша затаения в гърдите ѝ въздух, радостна, че са се върнали на по-удобен терен.

— Трейси е била убедена, че щом майка ѝ се събуди, насилието над нея ще продължи.

— И какво? Не е можела да избяга? Не е можела да каже на баща си? Убийството е било единствената ѝ възможност?

— Тя твърди, че насилието е продължавало, откакто е била малко момиче и че никой не е направил нищо, за да ѝ помогне през цялото време.

— Това са глупости и ти го знаеш.

— Така ли? Ти знаеш ли го?

— Какво!

— Как можеш да си толкова сигурна, че Барбара никога не е посягала на Трейси?

Сюзан поклати глава.

— Това е абсурдно.

— Факт е, че не можеш да си сигурна. Никой от нас не може да е сигурен, независимо колко добри приятелки бяхме.

— Аз съм сигурна — упорито подчерта Сюзан.

Сюзан винаги ли беше толкова дяволски уверена за всичко?

— Би ли характеризирала Барбара като добра майка? — внезапно попита Вики.

— Разбира се.

— Ангажирана с дъщеря си майка?

— Да.

— Не би ли описала връзката ѝ с Трейси като малко прекалено ангажирана и натрапчива?

— Не, не мога и не бих я описала така.

— Помисли върху това за минута — предложи ѝ Вики.

— Ти помисли. Само защото ти самата си израсла без майка…

Вики почувства думите като шамар.

— Може ли да не замесваме майка ми?

— Не зная. Можем ли?

Вики затаи дъх, опита се да брои до десет, но едва стигна до пет и избухна.

— Добре, до тук с тези евтини психологически боклуци! Тук не става въпрос за моята майка. Противно на онова, което може би си мислиш, аз не се опитвам да използвам този случай, за да привлека вниманието на майка ми. Нито пък се опитвам да разруша репутацията на Барбара като майка, понеже имам нещо против майките изобщо, тъй като собствената ми майка ме е изоставила като малка.

Сюзан изглеждаше искрено учудена от избухването на Вики.

— Не съм казала това. Дори не съм си го помислила.

Вики скочи на крака, понеже почувства опасно потрепване в бедрата си. Тя сграбчи облегалката на стола си за опора.

— Мислиш се за голяма умница. Мислиш си, че всичко знаеш. Знаеше ли, че Барбара е имала навика да прави анонимни обаждания по телефона в дома на Рон по всяко време на нощта? — попита Вики, като рязко смени темата, опитвайки се да си върне контрола над разговора.

— Какво? За какво говориш?

— А, значи все пак има някои неща за приятелката ни, които не знаеш.

Бе ред на Сюзан да се почувства явно неудобно. Тя се размърда на стола си.

— Добре де, голяма работа. Дори и да допуснем, че Барбара е правила някакви злополучни телефонни обаждания, в което не вярвам непременно…

— Разбира се, че не вярваш.

— Това все още е много далеч от сексуално малтретиране на собственото си дете.

— Защо би лъгала Трейси?

— Ох, не зная. Мислиш ли, че желанието ѝ да излезе от затвора би могло да има нещо общо с това?

— Смяташ, че си измисля цялата история?

— Зная, че си измисля цялата история.

— От къде знаеш? Ти прекара по-малко от два дена с нея. Как можеш да твърдиш, че я познаваш толкова добре?

— Изобщо не я познавам! Но познавах Барбара. А също и ти, по дяволите.

Вики отиде до прозореца и се взря към улицата. Почакайте ме, безмълвно викна тя към пешеходците, забързани насам-натам.

— Добре, с какво разполагаме тогава? — Тя се обърна отново към Сюзан и забеляза сълзите в очите ѝ, но се престори, че не ги вижда. — Имаме едно шестнайсетгодишно момиче, което признава, че е убило майка си.

— След като многократно лъга полицията. И мен. И теб.

— Да, тя излъга.

— Тогава какво те кара да мислиш, че не лъже и сега? Разполагаш ли поне с едно доказателство в подкрепа на твърденията ѝ?

Вики изви глава назад и потърка мускулите в основата на врата си. Сюзан бе права. Тя не разполагаше с доказателства, с нищо, което да потвърди невероятните обвинения на Трейси. Журито щеше да иска нещо повече от няколко крокодилски сълзи, за да издаде решение за невинност.

— Нямаш доказателства, нали?

— Все трябва да има причина Трейси да извърши това, което е извършила.

— Кой го казва?

— Момичетата не убиват майките си просто така, по прищявка.

— Може би на Трейси не ѝ е харесвало, че вече не е в центъра на майчината си вселена. Може да не ѝ е харесвало това, че майка ѝ си гради нов живот. Може пък просто да не ѝ е харесало онова, което майка ѝ е сервирала за вечеря онази нощ.

— Или пък може майка ѝ да я е тормозила сексуално — с безизразен глас заяви Вики. — Кажи ми, Сюзан. Щеше ли толкова бързо да обвиниш Трейси, ако тя се бе оплакала по същия начин от баща си? Не можеш да пренебрегваш твърденията на Трейси, само защото Барбара беше жена.

— Аз не ги пренебрегвам, защото тя беше жена. Пренебрегвам ги, защото ми беше приятелка.

— И ако те призова като свидетел…

— На твое място не бих направила това.

Вики сви рамене.

— Но не си на мое място.

Сюзан отиде до вратата, отвори я рязко и излезе в коридора.

— И всеки божи ден благодаря на Господ за това. — После затръшна вратата зад гърба си.

— По дяволите! Мамка му! — Вики взе една писалка „Монблан“ от бюрото си и я захвърли към вратата в мига, в който секретарката ѝ надникна вътре. Писалката се размина с главата на младата жена само на сантиметър. — По дяволите, никога ли не чукаш?

— Чух да викате — започна секретарката и избухна в сълзи. — Съжалявам. — Тя забързано излезе и затвори вратата след себе си.

— По дяволите! — Сега щеше да се наложи да праща цветя на грозноватата млада жена, помисли си Вики. И което бе по-лошо, да ѝ се извинява. А можеше просто да ѝ повиши заплатата. По дяволите, защо всички през тези дни бяха толкова дяволски чувствителни? Крис се оказа така разстроена от твърденията на Трейси, че отказа да ѝ се обади, въпреки оставените съобщения; Сюзан, която не страдаше от подобна плахост, бе нахлула в кабинета ѝ и открито постави под съмнение мотивите и честността ѝ. И тези абсурдни намеци за майка ѝ, за бога. Дори Джереми се съмняваше дали е разумно това, което прави.

— Може би трябва да оставиш някой друг да се оправя с този случай, скъпа — бе я посъветвал той.

— Може би ти трябва да си гледаш твоята работа — бе възразила тя.

Защо не можеше да ги послуша? Заслужаваше ли си наистина заради защитата на Трейси да изгуби уважението на съпруга си? Заслужаваше ли си да изгуби най-добрите си приятелки? Наистина ли вярваше, че Трейси е нещо по-различно от една студена и пресметлива малка психопатка, напълно обяснима със средствата на популярната психология, която се опитва да избегне последствията от постъпките си?

— Не зная — горчиво проплака Вики. Но това, което знаеше, което чувстваше в дъното на душата си, независимо какво си мислеха Сюзан, Крис и Джереми, бе, че прави каквото Барбара би желала, че най-много от всичко, че независимо от всичко, Барбара би искала дъщеря ѝ да бъде предпазена. Дори ако Трейси бе убила майка си без друга причина, освен че така ѝ се е прищяло, то Барбара пак би искала Вики да я защитава, да направи всичко по силите си, за да не допусне дъщеря ѝ да иде в затвора.

Правя това, което трябва, каза си Вики.

Дори и ако подозираш, че Трейси не е наред и може би е опасна за околните? — попита някакъв малък глас. Дори с цената на всичко, което ти е скъпо?

— Това не се отнася до мен — каза си тя. Предложенията от Ню Йорк, запитванията от Холивуд, вниманието на пресата, нищо от това нямаше значение. Единственото, което имаше значение, бе да зачете паметта на приятелката си по най-добрия начин, който ѝ бе известен.

— Какво лицемерие — чуваше как подмята подигравателно Сюзан.

— Добра софистика — пригласяше ѝ Джереми.

А Крис се обръщаше настрани, отказвайки да говори.

— Чудесно — каза им Вики и обърна гръб на въображаемите им оценки, точно както те ѝ бяха обърнали гръб.

По един въпрос обаче, те бяха единодушни: тя не разполагаше с доказателство. Можеше да теоретизира колкото си иска. В крайна сметка нямаше нищо, освен думата на Трейси.

— Знаеш ли, с нетърпение чакам да те захапя за задника — бе казал Майкъл Роуз и образът му ѝ намигна през стаята.

— Няма начин да допусна това да се случи — произнесе на глас Вики. Тя грабна чантата си и се отправи към вратата. — Вземи си почивка през остатъка от деня — каза на озадачената секретарка и се втурна по коридора.

— Не разбирам — казваше Трейси. — Какво правите тук?

— Нуждая се от нещо повече — повтори Вики, удивена, както винаги, от цвета по лицето на Трейси и от факта, че тя изглеждаше цветущо зад решетките.

— Казах ви всичко.

— Не е достатъчно.

— Това е истината.

Откога истината бе престанала да е достатъчна, зачуди се Вики, а грубата флуоресцентна светлина действаше болезнено на очите ѝ.

— Нуждая се от повече — повтори тя.

— Няма нищо друго.

— Помисли добре, Трейси. Имало ли е някога някакви свидетели?

— Свидетели?

— Някой, който може да е видял майка ти да те докосва по недопустим начин.

Трейси поклати глава.

— Не мисля. Тя го правеше само когато бяхме сами.

— Някога не е ли споменавала нещо двусмислено в нечие присъствие?

— В какъв смисъл двусмислено?

Вики опита друг подход.

— Има ли някой, когото мога да призова за свидетел и да потвърди разказа ти?

Трейси сви рамене и отклони поглед.

— Трейси, има ли някой, когото мога да призова?

— Не.

Вики започна да обикаля около масата. „Да ти го начукам“; „Да го начукам на шибаняците“; „Да го начукам на адвокатите“ — прочете тя и си помисли, че това вече бе станало. Добре ѝ го бяха начукали.

— Имам нужда от нещо, Трейси. Не мога да отида в съда, без нищо друго, освен твоята дума за случилото се онази нощ.

— Мислите, че журито няма да ми повярва?

— Дай им някаква причина да ти повярват, Трейси. Дай ми на мен някаква причина.

Трейси се изпружи на стола си, дългите ѝ крака се протегнаха пред нея. Тя потърка ръце в бледосиния плат на затворническите си панталони.

— Има едно нещо, което бих могла да ви кажа.

Вики спря да обикаля, застина абсолютно неподвижна и зачака Трейси да продължи.

— Нещо, което ще ви убеди, че казвам истината. Което ще убеди и журито.

— Какво е то?

— Нещо за майка ми. Нещо, което не знаете. Нещо, което не съм казвала на никого.

— Можеш да кажеш на мен.

Трейси отново се изпъна и застана като истукан на стола си. Тя посочи с брадичка към стола от другата страна на масата.

— Може би е по-добре да седнете.

32.

Началните пледоарии започнаха в четвъртък, 14 януари, 1993 година.

Вики видя как Майкъл Роуз стана от мястото си в прокурорската ложа и преднамерено се отправи към журито от съдебни заседатели. Съставът им бе избиран три дни и в крайна сметка се установиха на седем жени и петима мъже. Осем от членовете бяха бели, двама черни и двама от азиатски произход. Девет от тях бяха неженени, двама разведени и една самотна майка. Общо имаха трийсет и две деца, сред които и внуци, в това число двайсет момичета. Всички се заклеха, че нито са били повлияни от сензационните публикации, предшестващи процеса, нито са си съставили предварителни мнения. Половината изглеждаха нервни, очите им блестяха от нетърпение и те седяха на местата си, приведени напред; останалите изглеждаха отегчени, очите им бяха полупритворени и те седяха, облегнати назад, опитвайки се да се наместят по-удобно. Съдията вече ги бе предупредил, че процесът може да продължи от три седмици до три месеца.

— Дами и господа съдебни заседатели — започна Майкъл Роуз, — добро утро.

Позволете ми да ви благодаря предварително, познатата рецитация прозвуча в главата на Вики.

— Позволете ми да ви благодаря предварително — продължи Майкъл Роуз и закопча най-долното копче на тъмносивото си сако, същото, което винаги носеше в първия ден на важен съдебен процес. Нещо като талисман за добър късмет, както бе обяснил веднъж на Вики. Сив костюм, жълта вратовръзка за началната пледоария, син костюм, червена вратовръзка за заключителната.

Мъж, който планира нещата, помисли си Вики и закри уста с ръка, за да не се вижда как произнася безмълвно думите едновременно с него.

— Работата, която ви предстои, няма да е лека.

— Казахте ли нещо? — прошепна Трейси зад гърба ѝ.

Вики махна ръка от устата си, протегна я назад и потупа Трейси по ръката, съзнавайки, че движението ще привлече погледа на поне един от съдебните заседатели. Ръцете на Трейси бяха хубави и топли, отбеляза Вики, за разлика от нейните, които сякаш цяла нощ са били затворени във фризер за месо.

— Но аз ще се опитам да я направя колкото се може по-лесна за вас — продължи Майкъл. Все същата проклета реч всеки път, помисли си Вики и погледна към съдия Фицджералд, чиято физиономия създаваше измамното впечатление за любезен господин на шейсет и четири години. Съдия Фицджералд изглеждаше като нечий любим чичо, със своето кръгло лице и прошарена коса, но приятелската усмивка прикриваше язвителен език, а зад добродушните му сини очи се таеше злобна душа.

— Фактите по този случай действително са твърде прости — продължи Майкъл. — По някое време между три и пет часа сутринта на осемнайсти август, 1992 година, една четирийсет и шест годишна жена, на име Барбара Ейзингер, е била брутално пребита до смърт.

Вики наблюдаваше лицето на Трейси, когато Майкъл подхвана своето драматично изложение на зловещите факти. Трейси изглеждаше спокойна, дори ведра, в бледосиния си пуловер и плисирана морскосиня пола, твърде подобна на добре възпитаната ученичка, която всъщност беше. Тъмни къдрици обграждаха ангелско лице без грим, с изключение на едва забележимата спирала за мигли, която Трейси бе настояла да си сложи, непосредствено преди журито да влезе. Достойна дъщеря на майка си, помисли Вики и забеляза, че в ъгълчетата на очите ѝ се събират сълзи, докато Майкъл Роуз описваше в подробности характера и жестокостта на раните на Барбара.

— Не се бой да заплачеш — Вики я бе инструктирала по-рано. — Дай възможност на журито да види колко много си обичала майка си.

Истински ли бяха сълзите ѝ сега, или Трейси просто следваше адвокатския съвет?

Не е моя работа, каза си тя и нервно обходи с поглед високия таван и тъмната ламперия на удобната стара съдебна зала. Аз съм просто адвокат. Не съдия, нито съдебен заседател. Моята работа не е да отсъждам вина или невинност, а само да осигуря на клиентката си възможно най-добрата защита.

Колко пъти още трябваше да си напомня това, за да престане да се чувства толкова дяволски виновна? Имаше работа да върши и щеше да я свърши. Фактът, че и Сюзан, и Крис не ѝ бяха говорили от месеци, че и двете доброволно се бяха съгласили да свидетелстват в полза на обвинението, само засилваше решимостта ѝ и правеше работата ѝ по-лесна.

— Моите уважавани колеги ще се опитат да ви убедят, че Трейси Ейзингер е убила майка си при самозащита — продължи Майкъл. Гласът му представляваше интересна смесица от възмущение и неверие. Сега, след като бе приключил с изложението на случая, той се опитваше предварително да дискредитира защитата, да приглуши ефекта от аргументите, които Вики би могла да предложи. — Те ще се опитат да замъглят простите и ясни очертания на този случай, като призоват вашата нужда да вярвате, че децата не могат просто така да убиват родителите си, без достатъчно основателна причина. И за да направят това, ще се наложи да се справят с добре познатия костелив орех — да обвинят жертвата.

Добре познат костелив орех, повтори си Вики и си представи един чепат кафяв орех да се търкаля по износения бежов килим на залата. Вики спря смешната метафора с острия връх на черната си обувка и с токчето си я стри на невидим прах. За пред журито тя поклати глава в подигравателно недоумение и си погледна часовника. Майкъл говореше вече повече от четирийсет минути.

— Ще ви кажат, че всеотдайната майка е имала скрита страна, за която не е знаел никой друг, освен нейната дъщеря и която тя успешно е крила от най-близките си повече от едно десетилетие. Те ще се опитат да ви убедят, че Барбара Ейзингер е била чудовище, което редовно е малтретирало сексуално дъщеря си.

— Но с какви доказателства разполагат за неоснователните си обвинения? — Вики си помисли думите секунди, преди Майкъл действително да ги произнесе.

— С никакви — каза той, отговаряйки на собствения си въпрос. — Те не разполагат с абсолютно никакви доказателства до момента. С нищо друго, освен думата на момичето, убило майка си.

— Не им позволявайте да се измъкнат с това, дами и господа съдебни заседатели. — Вики прошепна заедно с него и отмахна някакво малко бяло пухче от правата си зелена пола.

— Фактите по този случай са несъмнени. — Майкъл припомни на съдебните заседатели, които слушаха внимателно. — Не се оставяйте да бъдете заблудени от театралните и словесни упражнения на защитата.

Словесни упражнения, безмълвно повтори Вики. Това беше ново.

— Не позволявайте на това момиче — Майкъл посочи към Трейси, която пое дълбоко дъх и го погледна право в очите, — което вече си призна убийството, да убие майка си отново.

Вики бе на крака и се намираше пред журито, още преди Майкъл Роуз да си седне на мястото.

— Прокурорът бе прав, когато заяви, че фактите по този случай са несъмнени, че в ранната утрин на осемнайсти август 1992 година Трейси Ейзингер е взела железен стик пети номер от гардероба на първия етаж и с него е пребила майка си до смърт. Той бе прав, когато ви каза, че по-късно тя излъга полицията за това, че си измисли история за някакъв маскиран непознат, който нахлул в дома им и че тя дори го идентифицира. — Вики обходи с очи посетителите в залата и забеляза Тони Маларек, който ѝ отговори с многозначително подхилване. — Той каза, че тя е променила показанията си, едва когато се е сблъскала с планината от улики срещу нея. Това е вярно. — Вики направи достатъчно дълга пауза, за да даде възможност казаното от нея добре да се възприеме. — И същевременно не е вярно. — Очите ѝ упорито се местеха от един съдебен заседател към друг и в крайна сметка успя да установи контакт с всички. — Да, Трейси Ейзингер излъга. — На това място тя рязко се обърна към Трейси, убедена, че погледите на всички съдебни заседатели ще я последват. Трейси отвърна на погледа през тежка пелена от сълзи. — Но тя излъга не за да предпази себе си — нова пауза, още по-дълга от предишната, — а за да предпази майка си.

Вики стоеше неподвижно и внимаваше фокусът да не се отклони от клиентката ѝ.

— Тя е излъгала, понеже не е искала никой да разбере за ужасните противоестествени неща, които майка ѝ е вършела с нея от години. И ако мога да си послужа с елегантната фраза на прокурора, тя не е искала „да убие майка си отново“. Но в крайна сметка тя нямаше избор. Точно както не е имала друг избор, освен да убие майката, която е обожавала, за да се предпази от ескалиращото ѝ сексуално малтретиране.

С крайчеца на окото си Вики забеляза Майкъл Роуз да клати глава, както бе направила тя преди това.

— Помощник областният прокурор заяви, че ние не разполагаме с никакви доказателства в подкрепа на твърденията си. Той греши. Каза, че ще ви представим само думата на Трейси. Той отново греши. Сгреши също, когато ви посъветва да пренебрегнете онзи малък гласец в главите ви, който упорито ви пита: „Защо? Защо едно любящо и обичано шестнайсетгодишно момиче би направило такова ужасно нещо?“. Аз ви моля да послушате този глас. Това е гласът на разума. Това е гласът на разумното съмнение.

Вики тъжно се усмихна на журито, после бързо премина покрай прокурорската ложа и зае мястото си.

Обвинението призова на свидетелската ложа най-напред лейтенантите Якобек и Джил. Те описаха по сходен начин сцената на убийството, поведението на Трейси, променливите ѝ разкази, явните ѝ лъжи. Друг полицай съобщи как е намерил оръжието на убийството, затрупано в дъното на гардероба на Трейси, как после открил годежния пръстен на Барбара в кутията за бижута на Трейси и че по него още имало миниатюрни частици кървава плът, полепнала по тънката платина. Няколко експерта описаха в мъчителни подробности броя на жестоките удари, нанесени от Трейси, точното разположение на раните, степента на увреждане на тялото, преднамереното обезобразяване на лицето на Барбара.

Вики задаваше конкретни и кратки въпроси. Нямаше смисъл да се опитва да дискредитира физическите улики. Един дълъг разпит само щеше да запечата ужасните образи в колективното съзнание на съдебните заседатели.

— Как бихте описали поведението на Трейси, когато отидохте в къщата онази сутрин? — питаше тя всеки от полицаите.

— Тя бе твърде разстроена — призна лейтенант Якобек.

— Беше в истерия — съгласи се и лейтенант Джил.

— Изглеждаше травматизирана — прочете в бележките си третият полицай.

— Нямам други въпроси — каза Вики.

На петия ден от изслушването на свидетелите Майкъл Роуз призова на свидетелското място Сюзан Норман.

— Вдигнете дясната си ръка — инструктира я областният служител. — Моля кажете си името и го произнесете по букви за протокола.

Сюзан си каза името, произнесе го още веднъж бавно и внимателно, после си седна, без да отвърне на усмивката на Вики.

Както искаш, помисли си Вики и забеляза, че червеното поло на Сюзан подчертава естествената руменина на бузите ѝ.

— Каква бе вашата връзка с Барбара Ейзингер? — попита Майкъл Роуз. Той бе облечен в кафяв костюм на фини райета, а двуредното му сако много приличаше на това, което носеше Вики. Щом забеляза това, Вики се намръщи и полу на шега си помисли по-късно да го попита в какъв цвят ще се облече на другия ден.

— Барбара бе една от най-близките ми приятелки.

— От колко време бяхте приятелки?

— От четиринайсет години.

— Можете ли да разкажете на съда какво се случи на сутринта, в която бе убита Барбара?

Сюзан си пое дълбоко дъх, прочисти гърло, погледна към журито, след което бавно и внимателно описа подробностите на онази ранна августовска сутрин. Поколеба се, само когато стигна до вратата към спалнята на Барбара.

— Какво видяхте в тази стая, госпожо Норман? — попита Майкъл Роуз.

— Видях Барбара. — Обикновено силният глас на Сюзан се разтрепери. — Тя бе на пода, покрита с кръв. Нямаше лице.

— А къде беше Трейси?

— Тя бе на пода до Барбара, държеше ѝ ръката.

— Каза ли нещо?

— Каза, че Тони Маларек е убил майка ѝ.

— Какво стана после?

— Пристигна полицията. А после и семейство Латимър.

Майкъл Роуз обвинително погледна към Вики.

— Имате предвид адвокатът на защитата?

Сюзан кимна.

— Да. Аз ѝ се обадих. Тя и съпругът ѝ също бяха приятели на Барбара.

Останалата част от показанията на Сюзан се отнасяше за странното поведение на Трейси по време на краткия ѝ престой у тях, за променливите ѝ истории.

— Вие сте ставали все по-подозрителна?

— Да. Трейси изглеждаше почти безразлична към смъртта на майка си. Изглеждаше сякаш има нужда да ѝ се припомня да скърби.

— Възразявам, Ваша чест — каза Вики.

— Приема се.

— Как бихте описали връзката на Барбара с нейната дъщеря?

— Барбара бе чудесна майка. Тя обожаваше Трейси. Би направила всичко за нея.

— През всичките години, в които сте познавали Барбара, виждали ли сте я да малтретира дъщеря си по какъвто и да било начин?

— Не. Това е смешно. Барбара никога не би направила нещо, с което да нарани Трейси.

— Нямам повече въпроси — завърши Майкъл Роуз.

Вики се изправи.

— Госпожо Норман, заявихте, че когато Трейси ви се е обадила онази сутрин, тя толкова силно е плачела, че не сте могли да разберете какво казва.

Сюзан изпъна рамене и се взря във Вики с неприкрито презрение.

— Точно така.

— Била е в истерия?

— Създаде впечатление, че е в истерия.

— Звучеше или не звучеше истерично?

— Да.

— Била е в такава истерия, че вие веднага сте се втурнали натам. Такава истерия, че сте се обадили на полицията. Така ли?

— Да.

— А когато сте намерили Трейси, тя се е намирала на пода до тялото на майка си, това също ли е вярно?

— Да.

— Мисля, че казахте, че е държала ръката на майка си.

— Да.

— Странно поведение за хладнокръвна убийца, не мислите ли?

— Възразявам. — Майкъл Роуз почти скочи на крака.

— Приема се.

— Вие какво направихте, когато видяхте Трейси да седи в кръвта на майка си и да ѝ държи ръката?

При този въпрос Сюзан се замисли за момент.

— Мисля, че я обгърнах с ръка, помогнах ѝ да се изправи и я изведох от стаята.

— Значи сте била загрижена за състоянието ѝ?

— Да.

— Изпитвахте ли някакво съмнение, че Трейси е искрено разстроена?

— Тогава не.

— Тогава не — повтори Вики. — И след като полицията я разпита, вие отведохте Трейси в дома си. Така ли е?

— Да.

— Защо го направихте?

— Баща ѝ отсъстваше от града. Не можех просто да я оставя сама.

— Защото е била толкова разстроена ли?

— Защото майка ѝ беше мъртва.

— И не сте имали никаква причина да подозирате Трейси в нещо лошо — по-скоро заяви, отколкото попита Вики.

— Не, тогава не.

— Но после сте започнали да изпитвате подозрения.

— Да.

— И какво направихте?

— Не съм сигурна, че разбирам въпроса.

— Обадихте ли се на полицията?

— Обадих се на теб. Помолих те да дойдеш.

Вики кимна към журито.

— И когато дойдох, какво ми казахте?

— Не си спомням точно.

— Колкото си спомняте.

— Мисля, че изразих загриженост по отношение поведението на Трейси и че май ѝ е трудно да поддържа версията си.

— Спомняте ли си моята реакция?

За първи път, откакто зае свидетелското място, Сюзан се усмихна.

— Казахте, че на хората не им е трудно да поддържат версиите си, ако говорят истината.

Вики също се усмихна. Това бе точно отговорът, на който се надяваше.

— Значи аз бях първата, която допусна, че Трейси може би лъже.

— Да.

— А вие спорихте с мен, не е ли така?

Усмивката рязко изчезна от устните на Сюзан.

— Да.

— Не ме ли попитахте каква причина би могла да има Трейси да убие майка си?

Сюзан се размърда на мястото си.

— Може би.

— Значи ви е изглеждало неприемливо, Трейси да е направила такова нещо?

— Отначало да.

— А сега? Не се ли питате все още защо?

— Възразявам, Ваша чест.

— Ще перифразирам въпроса — бързо каза Вики. — Обвинението предположи, че Трейси е убила майка си от ревност към новата ѝ връзка с Хауърд Кърбъл. Трейси казала ли е или направила ли е някога нещо, с което да ви остави това впечатление?

— Възразявам, Ваша чест — отново се обади Майкъл Роуз. — Свидетелката не е психиатър.

— Отхвърля се — каза съдията. — Свидетелката е напълно способна да отговори на въпроса.

— Не — призна Сюзан.

— Трейси казвала ли е някога нещо, което да ви накара да си помислите, че не се е чувствала щастлива от годежа на майка си?

— Не.

— Всъщност, изглеждаше щастлива за майка си, нали?

— Изглеждаше щастлива.

— Не се ли вълнуваше, че ще бъде шаферка на сватбата на майка си?

— Предполагам.

— Нямате причина да подозирате обратното, нали?

— Не.

— Барбара някога изразявала ли е притеснение, че Трейси може да е ревнива или нещастна?

— Не.

Вики обърна озадаченото си лице към журито.

— Вие свидетелствахте, че сте познавали Барбара Ейзингер от четиринайсет години. Колко често сте се събирали?

— Различно.

— Бяхте ли заедно по двайсет и четири часа на ден?

— Разбира се, че не.

— Колко тогава? По няколко часа на ден?

— Опитвахме се да се виждаме поне по веднъж седмично.

— Разбирам. По няколко часа веднъж седмично. И все пак, вие сте в състояние да се закълнете с абсолютна сигурност, че Барбара никога не е малтретирала дъщеря си.

— Да — упорито каза Сюзан.

— Барбара някога обсъждала ли е сексуалния си живот с вас?

Сюзан погледна към помощник областния прокурор, сякаш го молеше за помощ. Той услужливо се изправи на крака и възрази.

— Ще позволя въпроса — каза съдията.

— Понякога.

— Казвала ли ви е някога, че намира сексуалния си живот с бившия си съпруг за незадоволителен?

— Да.

— И че по време на брака си само се е преструвала, че изпитва оргазъм?

— Да, но какво от това? Милиони жени се преструват. Това не значи, че сексуално малтретират деца. Барбара беше нормална жена. Тя харесваше нормалния секс.

— Барбара харесваше секса с мъже; следователно, не е имала причини да малтретира дъщеря си. Това ли искате да кажете?

— Да — предпазливо произнесе Сюзан с треперещ глас, погледът ѝ уплашено се мяташе насам-натам, сякаш се боеше да не попадне в капан.

— Благодаря ви, госпожо Норман — усмихнато каза Вики. — Нямам повече въпроси.

33.

Следващият понеделник прокурорът призова на свидетелското място Рон Ейзингер.

Рон, който през последните години вече не изглеждаше толкова елегантен, но по-мускулест, свидетелства, че въпреки развода им, Барбара винаги е била примерна майка, че тя и Трейси са били изключително близки и че Трейси никога не му е казвала майка ѝ да я е малтретирала по какъвто и да било начин.

— Никога ли не се е оплаквала от майка си? — попита Вики при кръстосания разпит.

— Не, никога.

— Тийнейджърка, която никога не се оплаква от майка си? Това не ви ли се виждаше странно?

Съдебните заседатели се засмяха. Прокурорът възрази на въпроса.

— Давайте по същество, адвокат — заповяда Хенри Фицджералд.

— Господин Ейзингер, колко често се виждахте с Трейси след развода?

— Всяка сряда вечер и през един уикенд.

— За какво си говорехте, когато бяхте заедно?

Рон прочисти гърло, кръстоса ръце, после вдигна едната си длан във въздуха.

— Не съм сигурен. Обикновените неща, предполагам.

— Трейси говореше ли за училище?

— Да — каза Рон, но не изглеждаше много уверен.

— За приятелите си?

— Предполагам.

— Трейси има ли много приятели, господин Ейзингер?

— Сигурен съм, че има.

— Назовете три имена.

— Какво?

— Можете ли да назовете три от приятелките на Трейси?

— Ами…

— А една? Можете ли да си спомните името на поне една от приятелките на дъщеря си?

Рон погледна към тавана.

— Мисля, че има една Лайза.

— А, да — каза Вики с усмивка. — Винаги има по една Лайза.

Сред зрителите, както и сред съдебните заседатели, се разнесе смях.

— Истината е, че дъщеря ви няма много приятели, не е ли така?

— Трейси никога не е изпитвала нужда от много хора около себе си.

— Защото е имала майка си?

Вики видя, че Майкъл Роуз се поколеба на мястото си, явно не бе сигурен дали да възрази. Подобни въпроси всъщност можеха да му помогнат, почти долавяше мислите му тя.

— Не е ли вярно, господин Ейзингер, че нерядко сте се оплаквали, че Барбара е твърде ангажирана с живота на дъщеря си? Че по време на брака си често сте се чувствал встрани и изолиран?

— Трейси и майка ѝ бяха твърде близки.

— Неестествено близки ли?

— Възразявам.

— Приема се.

— Не сте ли накарали жена си да иде на психиатър? — попита Вики.

— Може и да съм я накарал.

— По-точно, не сте ли ѝ казали веднъж, че не е добре и трябва да си прегледа главата?

Откъде знаеш това, питаха очите на Рон.

Тя ми беше приятелка, забрави ли, отговориха му нейните.

Наистина ли, питаше последвалата тишина.

— Бях много ядосан, когато казах това — отговори Рон.

— Казахте или не казахте на жена си, че не е добре и трябва да си прегледа главата?

— Да.

Вики преглътна, пое дълбоко дъх, почуди се дали да направи немислимото и да зададе въпроса, в чийто отговор не бе сто процента сигурна. Тя погледна към Рон, който тъкмо гледаше дъщеря си и осъзна, че предпочита да е навсякъде другаде, само не и тук. Той обичаше дъщеря си. Не изпитваше лоялност към бившата си жена. Та той бе професор по социология, за бога, почти долавяше мислите му Вики. Един горд, изтъкнат представител на своята общност. Няма начин да е произвел някакъв хладнокръвен социопат.

Вики почувства как ъгълчетата на устните ѝ потрепват в усмивка. Кой казва, че не знае отговора?

— Господин Ейзингер — уверено произнесе тя, — смятате ли, че е възможно Трейси да е била малтретирана от майка си?

Настана дълга пауза.

— Възможно е — каза накрая Рон.

Хауърд Кърбъл бе много по-полезен свидетел за обвинението. Нямаше внушителната осанка на бившия съпруг на Барбара, но въпреки това излъчваше спокоен авторитет. Той прочувствено разказа как са се срещнали с Барбара, как са се влюбили, за плановете им относно съвместното бъдеще. Сексуалният им живот бил чудесен, отговори, когато го попитаха. Барбара била нормална жена, с нормални сексуални желания. Не проявявала абсолютно никакви странности. Твърдението, че е малтретирала дъщеря си било под всякаква критика. Барбара била всеотдайна майка. За нея Трейси винаги стояла на първо място.

— Значи Трейси не е имала причини да ревнува майка си от вашата връзка — заключи Вики, когато дойде нейният ред да разпитва свидетеля.

— Би трябвало да попитате Трейси.

— Така възнамерявам — каза Вики и освободи свидетеля.

— Щатът призовава Кристин Маларек.

Бе началото на третата седмица от процеса, когато задните врати на огромната зала се разтвориха и Крис бързо премина по централната алея, без да поглежда встрани. Носеше бледоморав пуловер и сиви панталони, русата ѝ коса падаше на меки вълни върху раменете ѝ.

Изглежда по-красива от всякога, помисли си Вики и хвърли поглед на Тони, който от първия ден на процеса седеше все на едно и също място — точно зад двете редици, запазени за пресата. Дали щеше да направи сцена, усъмни се Вики. Дали нямаше да измъкне пистолет и да обсипе залата с куршуми? Слава богу, че имаше метални детектори, помисли си тя и докато Крис се заклеваше, зърна Сюзан на последната редица. Майкъл Роуз зададе на Крис няколко формални въпроса относно възрастта и професията ѝ, преди да премине по същество.

— Бихте ли описали връзката си с Барбара Ейзингер? — помоли той.

— Бяхме приятелки от четиринайсет години. Най-добри приятелки — уточни Крис.

— Познавате ли също така дъщеря ѝ, Трейси?

— Познавам Трейси, откакто бе на две години. — Крис погледна към Трейси и очите ѝ за кратко срещнаха погледа на Вики, преди да се отклонят.

— Бихте ли определили Барбара Ейзингер като добра майка?

— Тя бе чудесна майка.

— Виждали ли сте я някога да удря дъщеря си?

— Барбара не вярваше в телесните наказания.

— Никога ли не я е удряла в гнева си?

— Никога. Барбара бе много любяща майка. Тя обожаваше Трейси.

— Виждали ли сте някога, през всичките години, през които сте били приятелки, Барбара да докосва дъщеря си по неуместен начин?

— Разбира се, че не.

— Някога доверявала ли ви е неестествен интерес към дъщеря си?

— Не. Това е абсурдно.

— Благодаря ви — заключи Майкъл Роуз и кимна по посока на Вики. — Свидетелката е ваша.

Свидетелката е моя, наистина, помисли си Вики и бавно се изправи на крака. Мога ли действително да направя това, почуди се тя, но отхвърли съмненията си с тръсване на глава. Нима имаше избор?

— В какъв смисъл тя бе любяща майка? — попита Вики.

Крис се поколеба.

— Не съм сигурна, че разбирам въпроса.

— Виждали ли сте я да гали дъщеря си по косата?

— Да.

— Виждали ли сте я да я целува?

— Разбира се.

— Да я прегръща?

— Да.

— А Трейси как отговаряше на ласките на майка си?

Крис се опита да си припомни многобройните случаи, в които бе виждала Барбара и Трейси заедно.

— Никога не е имало никакви проблеми, ако клоните към това.

— Никога ли не сте чували Трейси да протестира?

— Не.

— Бяхте ли шокирана, когато научихте, че Трейси е арестувана за убийството на майка си? — Вики почака Майкъл Роуз да възрази и почти се засмя, когато той не го направи.

— Помислих си, че трябва да е станала някаква грешка.

— Бяхте ли шокирана, когато научихте, че Трейси си е признала?

— Да.

— Защо?

— Защо? — повтори Крис.

— Защо бяхте шокирана?

— Не съм сигурна как да отговоря.

— Бяхте ли шокирана, понеже не сте могли да си представите Трейси да извърши такова ужасно нещо? — Прокурорът със сигурност ще възрази на това, помисли си Вики и зачака.

— Възразявам — чинно се обади от мястото си Майкъл Роуз. — Мнението на свидетелката по този въпрос е безотносително.

— Приема се.

— Трейси казала ли е или направила ли е някога нещо, с което да покаже, че не се чувства щастлива от скорошния годеж на майка си?

— Не.

— Значи, доколкото ви е било известно, всичко между Барбара и дъщеря ѝ, е било наред.

— Да.

— Но Трейси все пак е убила майка си. Как е възможно?

— Възразявам.

— Приема се.

— Ще се съгласите ли, че трябва да има дяволски добра причина една дъщеря да убие майка си?

— Възразявам.

— Приема се. Внимавайте какво говорите, адвокат.

— Трейси имаше ли лош характер, госпожо Маларек? — попита Вики, пренебрегвайки както възражението на прокурора, така и предупреждението на съдията.

— Доколкото ми е известно, не.

— А известно ли ви е Трейси да е удряла майка си преди онази фатална нощ?

— Не, аз поне не зная такова нещо.

— И все пак, това младо момиче, което по всичко личи, е било образцова дъщеря, е станало посред нощ и е убило майка си. Това звучи ли ви смислено?

— Не — призна Крис, преди прокурорът да има време да възрази. — Нищо от случилото се онази нощ, не ми звучи смислено.

Вики дълбоко и бавно си пое дъх. Сега или никога, помисли си тя. Пое си отново дъх и си наложи да зададе следващия въпрос.

— Вие и Барбара Ейзингер били ли сте някога любовници? — попита тя и чу как през залата премина приглушен шепот.

— Какво! — Лицето на Крис бе станало призрачнобледо.

Майкъл Роуз скочи на крака и се втурна към съдията.

— Възразявам, Ваша чест!

— Ваша чест — обърна се и Вики, вече озовала се до Майкъл Роуз. — Ние изслушахме показания, според които жертвата е била нормална жена с нормални сексуални предпочитания. Тогава областният прокурор не възрази. Смятам, че трябва да ми се позволи да докажа, че Барбара Ейзингер невинаги е била такава, за каквато са я мислели останалите и това включва нейните сексуални наклонности.

— Тя е права, прокурор — каза съдията на посърналия Майкъл Роуз. — Ще допусна въпроса.

— Вие и Барбара Ейзингер бяхте ли любовници? — незабавно повтори Вики.

— Не! — заяви Крис.

— Напомням ви, госпожо Маларек, че се намирате под клетва.

— Не е нужно да ми напомняте.

— Възразявам, Ваша чест. Свидетелката отговори на въпроса.

— Приема се.

— Омъжена ли сте, госпожо Маларек? — попита Вики, бързо сменяйки темата.

Крис гледаше така, като че ли всеки момент щеше да падне от свидетелското място, очите ѝ се замятаха из залата и се спряха на бившия ѝ съпруг.

— Разведена — прошепна тя, а Тони се засмя и се приведе напред.

— Съжалявам — каза Вики. — Не ви чух.

— Разведена съм.

— Кога точно напуснахте съпруга си?

— Преди малко повече от две години.

— Бихте ли описали на този съд какво се случи в нощта, когато напуснахте съпруга си?

— Възразявам, Ваша чест — изръмжа Майкъл Роуз. — Какво отношение има това?

— Убедена съм, че връзката ще проличи след малко — заяви Вики.

— Побързайте — заповяда съдията.

— В нощта, когато сте напуснали съпруга си, сте отишли в дома на Барбара Ейзингер, така ли е?

— Да.

— Всъщност сте се показали по бельо, така ли е?

— Да, но това стана, понеже Тони ме заключи вън от къщи.

— Значи вие отидохте на Гранд авеню да видите Барбара Ейзингер?

— Не знаех къде другаде да отида.

— По кое време беше това? Девет часа? Десет?

— Бе около полунощ.

— Значи сте се появили около полунощ в къщата на Барбара Ейзингер по бельо — обобщи Вики. — Какво се случи после?

Крис поклати глава, сякаш не ѝ се искаше да си припомня подробностите от онази нощ.

— Не си спомням точно.

— Не си спомняте? — недоверчиво попита Вики.

— Мисля, че Трейси ми направи чай.

— А Барбара ви напълни ваната?

— Умирах от студ. Тя се опитваше да ме стопли.

— Затова ли ви покани в леглото си? За да ви стопли?

— Възразявам!

— Къде спахте онази нощ? — промени въпроса си Вики.

— В леглото на Барбара.

— Сама?

— Не.

— Барбара също ли спа там?

— Да. Но нищо не се случи.

— Не се ли целунахте?

— Какво?

— Вие и госпожа Ейзингер целунахте ли се?

Крис безпомощно се огледа из залата, не можеше да повярва, че тези думи идваха от приятелката ѝ.

— Защо правиш това?

— Ваша чест, бихте ли накарали свидетелката да отговори? — извърна се от приятелката си Вики. Тя вече знаеше отговора. Трейси бе видяла двете жени заедно, после избягала в леглото си и се престорила, че спи, когато майка ѝ дошла да я провери след няколко минути. Какво щеше да прави, ако Крис отречеше това?

— Целунахме се, но…

— По устните?

— Да.

— Тази целувка приличаше ли на онези, които обикновено си разменяте с приятелки?

— Не.

— Каква бе тази целувка?

— Не зная.

— Като между любовници?

— Да — тихо произнесе Крис и Майкъл Роуз зарови глава в ръцете си. — Но нищо не се случи. Целунахме се. Това беше всичко.

— Вие хомосексуална ли сте, госпожо Маларек?

— Възразявам, Ваша чест. Какво отношение може да има това? Свидетелката не е подсъдима.

— Ваша чест, по наше мнение, Барбара Ейзингер и Крис Маларек са били въвлечени в лесбийска авантюра — противопостави се Вики, — което би доказало, че майката на Трейси не е изпитвала отвращение от секса с жена. Така че, сексуалността на свидетелката е твърде свързана с темата.

— Ще го допусна — постанови съдията, след известно обмисляне.

— Аз имам три деца — прошепна Крис.

— Хомосексуална ли сте? — повтори Вики. Мразеше звука на собствения си глас.

— Моля те, не прави това.

— Животът на една млада жена е в опасност.

— Моят също — тихо каза Крис.

Съдия Фицджералд се наведе напред и заповяда на свидетелката да отговори на въпроса.

Крис затвори очи и леко издиша. Тя стоя така няколко дълги секунди и Вики отново се зачуди какво щеше да прави, ако Крис отречеше. Щеше ли да е способна да ѝ противопостави откритията на частния детектив, когото бе изпратила по следите на Крис от няколко седмици? Той бе направил снимки, доказващи, че Крис има авантюра с една жена от нейния офис. Моля те, не ме принуждавай да ти причинявам това, мълком се помоли тя. Чувстваше как жигосващото презрение на Сюзан прогаря дупка в гърба на тъмносиньото ѝ кашмирено сако, как злобното кискане на Тони си пробива път в залата.

— Хомосексуална ли сте, госпожо Маларек? Да или не?

Крис отвори очи. По сърцевидното ѝ лице се бе изписало спокойствие, сякаш най-накрая бе постигнала мир със себе си, нямаше повече да бяга уплашена.

— Да — призна тя със силен и уверен глас. — Да, такава съм.

34.

— Вики — секретарката ѝ се обади по интеркома. — Това беше от съдебната зала. Журито се е върнало.

— Какво? Това е невъзможно. — Вики си погледна часовника. — По-малко от три часа!

Бе прекалено скоро. Бе някак прекалено скоро, помисли тя, грабна си палтото и се втурна към паркинга. След един процес, продължил почти пет седмици, бе невероятно журито да е стигнало до присъда за по-малко от три часа. Какво означаваше това?

— Добре ли е, че се върнаха толкова бързо? — попита Трейси, когато заеха местата си в залата.

Вики вдигна ръце във въздуха. Колкото ти знаеш, толкова и аз, говореше жестът. Неведоми бяха пътищата, по които тръгваха съдебните заседатели. Никога не можеше да предвиди какво ще направи едно жури, независимо колко експерти си наел, независимо колко добре си проучил състава им. Те си изработваха собствени методи, собствена логика и правила, които не биха могли да бъдат отгатнати. Безполезно бе да се опитва.

Точно както бе безполезно да се опитваш да отгатнеш присъдата по времето, което е отнело на журито да я постигне. Някои състави бяха бавни и методични, припомняха си всяко късче от доказателствата, преди да си дадат гласа; други биваха бързи и решителни. Някои се случваха толкова нетърпеливи, че гласуваха веднага, щом влезеха в стаичката си. Защо да се губи време да си припомнят доказателствата, ако всички вече бяха постигнали съгласие? Пет седмици бяха достатъчно дълго време. Хайде да приключваме с това шоу и да се махаме от тук, по дяволите.

— Дами и господа съдебни заседатели, стигнахте ли до присъда? — запита съдия Фицджералд. Във въпроса му звучеше изненада, сякаш и той самият не бе очаквал да се върне в залата толкова скоро, след заключителните си инструкции.

— Да, Ваша чест — отговори мъжът на средна възраст, който бе говорител на журито.

Вики затаи дъх, когато тя и Трейси се изправиха с лице към журито. Това беше. Още няколко секунди и всичко щеше да приключи. Също и приятелството ѝ с двете жени, чиято любов и подкрепа я бяха съпътствали от четиринайсет години.

Може би след време Сюзан и Крис щяха да ѝ простят, че бе защитавала Трейси. Може би щяха да разберат, че го е направила колкото за себе си, толкова и за Барбара. Но разпитът, на който подложи Крис, бе отишъл твърде далеч. Бе престъпила линията, бе използвала доверените ѝ тайни като оръжие, за един час бе причинила повече вреди, отколкото бе успял да причини Тони за десет години. По дяволите, та Тони бе аматьор в сравнение с нея.

Не, Сюзан и Крис никога нямаше да ѝ простят. А дали самата тя щеше да си прости, зависеше до голяма степен от присъдата.

Говорителят на журито погледна право към съдията.

— Ние считаме обвиняемата…

Той изглежда толкова сериозен, помисли си Вики. И не гледа към Трейси. Никой от съдебните заседатели не гледаше към Трейси, което не бе добър знак. Съжалявам, Трейси, безмълвно се извини тя. Съжалявам, Барбара. Моля те, прости ми.

— … за невинна.

— О, боже мой! — прошепна Вики. Коленете ѝ трепереха.

— О, боже мой — изпищя Трейси, а залата избухна. — О, боже мой! О, боже мой! — Тя се хвърли в ръцете на невярващата Вики. — Благодаря ви. Толкова ви благодаря.

В един миг в очите на Вики блеснаха светкавици от щракащи фотоапарати, репортери ѝ навираха микрофони в устата, размахваха бележници и химикали пред лицето ѝ. От всички страни зрители крещяха към нея поздравления, а Майкъл Роуз гневно си проправяше път покрай нея в коридора, думата „кучка“ се отрони като отрова от езика му, попарвайки душата ѝ. „Жалък нещастник“ — почти извика след него Вики, но вместо това се засмя, знаеше, че смехът ѝ е много по-унищожителен за него. Видя как Рон се приближи до дъщеря си, внимателно я прегърна, макар че младата му жена се отдръпна. По гладкото ѝ лице бе изписано неудобство. Трейси благодари на всеки член на журито.

— Късмет, скъпа — Вики дочу няколко от съдебните заседатели да промърморват.

— Благодаря — повтаряше отново и отново Трейси, тъй убедителна в победата си, както беше и на свидетелската ложа. — Толкова съм ви благодарна!

На Вики ѝ отне повече от час да се откъсне от различните представители на пресата и да се върне в кабинета си, където бе посрещната със спонтанни аплодисменти от своите партньори и колеги.

— Браво! — чуруликаше секретарката ѝ и се отдели от бюрото си, за да я прегърне.

Вики намираше проявите им за смущаващи. Може би просто бе уморена. Определено раздразнителна. Което бе странно, защото обикновено се чувстваше приповдигната след победа. Особено след победа от такава величина, несъмнено най-голямата в нейната кариера. Едно промърморено „благодаря“ към развълнуваното множество, събрано пред кабинета ѝ, бе всичко, на което бе способна.

— Съпругът ви се обади да ви поздрави — съобщи ѝ секретарката, след като всички си отидоха. — Каза да ви предам, че е ангажиран с някаква среща, но ще се видите по-късно.

Вики кимна, престори се, че отмахва няколко косъма от челото си, в опит да прикрие разочарованието в очите си. Сега пък оставаше да се разплаче! Мили боже, трябва да беше много изморена! И все пак, щеше да бъде хубаво да може да сподели триумфа си с някой друг, освен с наетите помощници. Ако не с Джереми, то поне със Сюзан или Крис. Или Барбара, помисли си Вики, влезе в кабинета си и се строполи в масивния стол зад бюрото. За първи път от месеци насам си позволи да си представи човека зад името, допусна мислите за убитата ѝ приятелка да изпълнят ума ѝ. Образът на Барбара изплува пред очите ѝ. Все още носеше онези проклети осемсантиметрови токчета, помисли си с усмивка Вики. „Зная, че ти ме разбираш“ — прошепна в дланите си тя. По бузите ѝ потекоха сълзи и стигнаха ъгълчетата на устата ѝ. В този миг, изведнъж зазвъняха всички телефони.

— Тук ли си? — извика секретарката ѝ.

— Не — викна в отговор Вики и нервно изтри сълзите от лицето си. — Приемай съобщенията.

— Какво има? — попита един глас от прага. — Нямаш ли настроение да празнуваш?

Нямаше нужда да вдига глава, за да разбере кой говори.

— Сюзан — каза тя с глас, равен, като спаднала автомобилна гума. — На какво дължа удоволствието?

— Чух новината по радиото. Помислих си, че може да имам късмет да си тук.

— Струва ми се, че не си дошла да ме поздравиш.

— Напротив. Както обикновено, ти беше блестяща. Не всеки може да предизвика най-първичните предразсъдъци на журито и да направи това да изглежда благородно дело.

— Това ли си мислиш, че съм направила?

— А ти как би го нарекла?

— Истината — просто отговори Вики.

— Истината? — Сюзан поклати глава с удивление. — Истината е, че онази нощ нищо не се е случило между Крис и Барбара и ти го знаеш. Истината е, че дори и нещо да се беше случило, то няма абсолютно никакво отношение към делото. Истината е, че да си гей, не те прави автоматично педофил. В действителност, повечето възрастни, които малтретират сексуално деца, не са хомосексуалисти. Дяволски извратени — продължи тя, гласът ѝ ставаше все по-тих, както когато бе много разстроена, — но не са хомосексуални. — Сюзан отиде до прозореца и се загледа в лекия сняг, който валеше над улицата долу.

— Зная, че не разбираш.

— Какво не разбирам, Вики? Решението на журито? Грешиш. Разбирам, че съдебните заседатели са човешки същества. Разбирам, че на никой не му се иска да повярва, че едно добро момиче от средната класа, ще вземе да убие майка си без причина. Така е много по-лесно, много по-удобно, майката да се изкара чудовище. И защо не? В тази страна мразим майките, колкото мразим и хомосексуалистите. — Сюзан се отдръпна от прозореца и втренчи силния си поглед във Вики. — Мисля дори, че разбирам защо точно ти пое случая.

— И защо? — Вики сама се хвърли срещу обвиненията, за които бе сигурна, че ще последват.

— Дали ми вярваш или не, но аз не смятам, че всичко е било за пари и слава. Мисля, че направи това, което искрено си вярвала, че Барбара би желала. А наистина смешното нещо е, че аз съм напълно съгласна с теб. Мисля, че Барбара би желала ти да защитиш Трейси, независимо от всичко.

По изгарящото чувство в гърдите си Вики разбра, че не диша.

— В такъв случай разбираш защо трябваше да направя това, което направих.

— Не — бързо каза Сюзан. — Никога няма да разбера нещата, които направи.

— Говориш за Крис — каза Вики и разтри челото си, за да прогони болката. — Тя добре ли е?

— Ами, дай да видим. Тя изгуби работата си заради негативните публикации и се наложи да се измести от апартамента си. Освен това, връзката ѝ с Монтана се върна в начална позиция и може да забрави някога отново да види децата си. Но, ей, дай да погледнем от хубавата страна — една хладнокръвна социопатка се отърва безнаказано. Така че — защо да не е добре?

Вики не каза нищо. Какво можеше да каже?

— Странното е, че аз мисля, че Крис наистина е добре. Ще си намери друг апартамент. Ще си намери нова работа. Мисля, че след време може дори да ти прости. Познаваш я Крис. Тя е много лоялна към приятелите си.

Вики почувства как думите пронизаха сърцето ѝ.

— А ти? Ти можеш ли да ми простиш? Толкова неща преживяхме заедно.

— Да, така е.

— Обичам те — каза Вики и от очите ѝ потекоха сълзи.

— И аз те обичам.

— Ще ми простиш ли някога?

Сюзан отиде до вратата на кабинета.

— Няма шанс да ти простя дори и в ада.

Вики пиеше вече четвърта чаша червено вино, когато на входната врата се позвъни.

— Роза — викна тя, преди да осъзнае, че прислужницата си беше тръгнала поне преди един час. Кое ли време беше? Погледна си часовника, но двете стрелки танцуваха напред-назад по оградения с диаманти циферблат и тя не можа да разбере дали е по-близо до осем или до девет часа. Кой можеше да се отбива, без да се е обадил предварително, независимо колко е часа? Тя с мъка се изправи от стола в трапезарията и се запрепъва към входната врата. Навярно Джереми или някое от децата. Колко пъти трябваше да им се напомня да си взимат ключовете? Впрочем къде ли бяха всички?

— Трейси! — каза Вики на червенобузата млада жена, когато отвори вратата и отстъпи назад, за да я пропусне. Какво правеше тя тук?

— Навярно трябваше предварително да се обадя. — Трейси изтърси финия снежец от черните си ботуши, но не направи никакво движение да свали тежкото си яке от агнешка кожа.

— Всичко наред ли е?

— Чудесно — с лекота отговори Трейси и се огледа. — Да не прекъсвам нещо?

Вики прогони притеснението ѝ с махване на несигурната си ръка.

— Нищичко. В действителност съм сам-сама. Джереми е ангажиран с някаква среща, а децата са… някъде. — Тя се засмя. Смътно си спомняше, че Джош спомена нещо за тренировка по хокей, а Кирстен вероятно бе в библиотеката. — Искаш ли чаша вино? — По дяволите, помисли си Вики и се понесе обратно към трапезарията. Ако децата са достатъчно големи да убиват майките си, тя е достатъчно голяма да си пийне.

Трейси я последва.

— По-добре не. Аз шофирам.

— Баща ти е позволил да караш скъпоценния му „Мерцедес“? — Вики наля в чашата си малкото останало вино в бутилката.

— Всъщност, карам колата на майка ми. — Трейси се изкиска. — Предполагам, че сега е моя.

Вики гаврътна част от виното си.

— Имате толкова красив дом.

— Какво те доведе по целия този път до тук? — Вики се просна отново на стола си, като едва не се размина с яркооранжевата му седалка.

Трейси остана права от другата страна на дългата тясна маса. Тя сви рамене, сякаш не бе съвсем сигурна какво я е довело до „Индиан хил“.

— Нуждаех се от малко свеж въздух. В къщата на баща ми е такъв хаос. Децата постоянно пищят. Мисля, че ще ми се наложи да си потърся собствено жилище.

Вики глътна остатъка от виното си.

— Какво ще стане с къщата? — попита Трейси.

— Къщата ли?

— Къщата на майка ми. Моя ли е, или на баща ми? Зная, че той още плаща ипотеката и всичко.

— Нямам представа — нервно ѝ отговори Вики. Нямаше търпение да изпрати момичето. — Трябва да попиташ някой адвокат.

— Аз питам някой адвокат.

— Съжалявам. Това не е в моята област. — Вики покри носа си с вече празната винена чаша и вдиша тежката ѝ възкисела миризма. Почуди се дали да не слезе долу в избата и да си вземе нова бутилка. Или може би да се фрасне по главата с нея. Да се цапне така, че да изпадне в безсъзнание. По дяволите, каквото и да е, но да преживее нощта.

— Май трябва да вървя. — Трейси се усмихна, но не тръгна. — Вие ще се оправите ли?

— Аз ли? Аз съм добре. Благодаря ти, че попита.

— Щото ми изглеждате малко…

— Пияна?

Трейси отново се изкиска.

Господи, какъв дразнещ звук.

— Трейси, имаш ли нещо против да ти задам един въпрос? — Вики се чу някак отстрани да пита.

— Забийте го.

Неподходящ избор на думи, помисли си Вики и залитна напред, а стаята леко се измести надясно.

— Защо уби майка си?

Трейси запристъпва от крак на крак. Или може би главата на Вики се люлееше. Тя не бе сигурна.

— Знаете защо.

— Зная какво представихме на съда.

— В такъв случай знаете всичко.

— Но аз познавах също така майка ти.

По иначе безизразното лице на Трейси се изобрази нещо средно между отегчение и ужас.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че точно сега журито не е тук. Делото приключи. Обвиняемият е реабилитиран.

— И аз вече не мога да бъда съдена, така ли е? Независимо от всичко?

В стомаха на Вики се надигна пристъп на гадене, като котка в кошница.

— Точно така.

Трейси сви рамене, разгледа полюлея от месинг и кристал, висящ над тъмната старинна дъбова маса.

— Тогава сте права — безгрижно произнесе тя. — Майка ми никога не ме е малтретирала сексуално.

Стаята яростно се завъртя. Вики сграбчи страничните облегалки на старинния си стол, опита се да стои изправена, да не се разпищи.

— Измислила си всичко?

Трейси отново сви рамене.

— Е, не всичко. Искам да кажа, тя наистина постоянно ме докосваше. Знаете я каква беше.

— Зная, че майка ти те обичаше повече от всичко останало на света.

— И аз я обичах.

Вики затвори очи и видя Барбара, Сюзан, Крис. Мили боже, какво бе направила?

— Обичала си я, но си я убила без причина?

— Имаше причина.

— Каква беше тя? — Имаше ли смисъл този разговор? — Защото си я ревнувала от връзката ѝ с Хауърд?

Трейси вече клатеше глава.

— Не беше това.

— А какво?

— Няма да разберете.

— Не, навярно няма. Но все пак ми кажи.

— Не съм сигурна, че ще мога да обясня. — Трейси разкопча най-горното копче на зимното си яке и помаха с пръсти пред лицето си, сякаш искаше да си набави малко въздух. — Бяхме толкова близки, че понякога изглеждаше сякаш сме един човек. Сякаш не съществувах наистина, когато тя не бе наоколо. Разбирате ли какво искам да кажа?

Вики кимна, но в действителност нямаше представа за какво говори Трейси.

— Бе толкова хубаво, когато баща ми ни напусна и си останахме само двете. Бяхме винаги заедно. Но тогава тя срещна Хауърд и всичко се промени. Изведнъж тя си имаше цял нов живот, а аз бях просто… Не зная… Аз бях нищо. Сякаш не съществувах повече. Сякаш ми бе откраднала въздуха. И единственият начин, по който можех да си го върна, единственият начин, по който можех да си върна живота, бе да я убия. Разбирате ли? Не исках да я наранявам. Просто си исках живота обратно.

Главата на Вики се въртеше. Имаше ли смисъл нещо от това, което Трейси току-що каза?

— А сега? — попита тя. Думите се блъскаха в мозъка ѝ. Като стика, който Трейси бе стоварила върху главата на майка си, помисли си Вики и затвори очи. — Нищо ли не чувстваш? Никаква вина? Никакви угризения?

Настана дълга пауза.

— Чувствам облекчение.

О, боже.

В ключалката на входната врата се превъртя ключ.

— Здрасти — извика след секунда Джереми. — Има ли някой вкъщи?

— Тук съм. — Вики не направи никакъв опит да стане, знаеше, че краката няма да я издържат.

Трейси се усмихна.

— Трябва да вървя. Баща ми ще започне да се тревожи. Сама ще изляза. Благодаря ви още веднъж — извика тя, когато стигна коридора, после: — Здравейте, господин Латимър. Как сте?

Неизменно учтива млада жена, помисли си Вики, а стенният часовник с махало зад гърба ѝ отмерваше минутите. Вики си представи баща си да седи на леглото си, втренчен в стените на старческия дом. Така ли прекарваше нощите си, запита се тя. Брои минутите до сутринта и се моли да изпадне в безсъзнание?

— Вики? — чу мъжа си да казва. Гласът му идваше някъде отдалеч, макар да се оказа, че стои точно пред нея. — Добре ли си? Вики?

Вики премигна и бавно кимна с глава. Мислеше си — той изглежда толкова стар.

— Трейси изглежда много щастлива.

— Е, ние определено не бихме искали Трейси да е нещастна. — Вики взе празната винена бутилка. — Празнувах. Защо не донесеш отдолу нова бутилка и не се присъединиш към мен?

Джереми тъжно се усмихна.

— Не съм сигурен, че съм в настроение да празнувам тази нощ, скъ-ъпа.

О, боже, и той, помисли си Вики. Какъв ли беше неговият проблем?

— Имах интересна среща по-рано тази вечер.

Вики го погледна въпросително. Защо ѝ говореше за срещи?

— С Майкъл Роуз.

О, боже. Вики усети как стомахът ѝ пропадна.

— Срещнал си се с Майкъл? Защо?

— Повярвай ми, не беше моя идея. Той дойде в офиса ми, хвана ме тъкмо когато се канех да си тръгвам и ми наговори доста интересни неща.

— Е, надявам се, че не си взел на сериозно нищо от това, което си е наумил да ти каже. Той е ядосан, ревнив и навярно пиян.

— Навярно. И все пак, бе доста убедителен.

Вики се взря в очите на съпруга си и видя, че знае и го боли. Можеше ли още да го обижда като го излъже в лицето относно любовната си авантюра? Не беше ли причинила вече достатъчно вреди на хората, които обичаше?

— Това не означаваше нищо — призна тя и изтрезня по-бързо, отколкото ѝ се искаше.

— А кое означава? — просто попита Джереми.

— Какво?

— Просто започвам да се чудя, скъ-ъпа, това е всичко.

Щеше ли да я напусне, запита се Вики и си помисли, че всички хора в живота ѝ я напускат. Успяваше да привлече вниманието им, но въпреки всичките си театрални усилия, не успяваше да ги задържи.

— Както и да е, скъпа, днес бе дълъг ден и аз съм уморен. Отивам да си легна. — Джереми направи пауза. — Идваш ли?

— Веднага — каза с благодарност Вики. — Идвам веднага.

После се отпусна назад на коравата облегалка на старинния стол, от време на време излизаше от дрямката си и слушаше как стенният часовник зад гърба ѝ отброява минутите до сутринта.