Гранд авеню

Епилог

От смъртта на Барбара бяха изминали почти девет години и осем, откакто съдът подпечата съдбата ни веднъж завинаги. Бяхме навлезли в нов век, ново хилядолетие. Годините изминаха по-бързо, отколкото си мислех, че е възможно. Много неща се бяха променили, но Гранд авеню си остана в общи линии същият, поне външно. Аз все още живея тук. Единствено аз останах.

Филмът свършва. Автоматично натискам бутона за пренавиване и слушам как лентата тихо жужи, подобно шума на загасваща флуоресцентна лампа. Колко пъти вече бях изгледала този филм днес? Пет? Шест? Може би повече. Опитвам се да не мисля колко пъти съм го гледала през всичките тези години. Сигурно стотици. Рождени дни, годишнини, твърде много дни между тях. Но все още не съм готова да кажа сбогом на тези млади жени, които обичах и ще обичам до смъртта си. Гранд дамите, произнасям безмълвно, почти като молитва, когато лицата им отново изпълват екрана на огромния телевизор и смехът им стапя сърцето ми. Възможно ли е наистина да са минали двайсет и три години от онзи първи следобед? Възможно ли е? Защо не мога да ги пусна?

На входната врата се звъни.

— Мамо, вратата! — вика глас отгоре.

— Можеш ли ти да отвориш, миличка? — питам аз. — Сигурно е за теб.

Стъпки по стълбите. Чуват се като от стадо слонове, макар да е само едно момиче на двайсет и една години.

— Виж кой е, преди да отвориш — виквам, но вече е твърде късно. Чувам вратата да се отваря. Слаби гласове достигат откъм малкото фоайе към новонагласената „техническа зала“ отляво на предния коридор. — Кой е, миличка? — питам, когато дъщеря ми се показва на прага.

— За теб е. — Крехките рамене се свиват. — Тя казва, че те познава.

Спирам филма и виждам как жените замръзват на екрана. Станах много сръчна в управлението на видеото, което ме удивлява не по-малко от останалата част на семейството ми. Всъщност, аз съм единствената, която знае как да го програмира така, че да записва докато ни няма или спим. Зная дори как да записвам някое шоу по един канал, докато гледам друг и съм странно, дори плашещо горда с това си постижение.

— Каза ли си името? — питам и неохотно се надигам от дивана.

Още едно свиване на рамене. Стъпвам си на краката и следвам дъщеря си към предната част на къщата.

Цял ден съм седяла на климатик в кабинета си, със спуснати завеси, в затъмнена стая, с изключение на светлината, идваща от телевизионния екран и съм забравила колко е ярък денят, колко е топло юлското слънце, колко е свеж въздухът навън. Той почти ме поваля в нетърпението си да ме обхване цялата, щом приближавам вратата.

Тя стои на прага, лицето ѝ е наполовина засенчено от растящата наблизо плачеща върба. От нея се носи мирис на свежи цветя. Виждам букет, като бебе, да лежи в треперещите ѝ ръце.

— Здрасти — простичко казва тя и сърцето ми спира.

Отварям уста да кажа нещо, но никакви думи не излизат. Какъв жесток номер ми погажда въображението, чудя се. Толкова дълго ли съм седяла в тъмнина, че започвам да виждам духове и вече не различавам действителното от невъзможното?

— Госпожа Норман? — пита тя и ме кара да се осъзная.

— Мамо? — Уитни докосва ръката ми. Чувствам тревогата в пръстите ѝ.

— Предполагам, че не ме помните. Аз съм Монтана — казва тя, сякаш не е съвсем сигурна. Гласът ѝ е някак нервен, задъхан, съвсем различен от гласа на майка ѝ, но встрани от това, двете жени са почти еднакви. Изглежда сякаш Крис е излязла от екрана, приела е твърда форма, изтичала е отпред на къщата и сега стои пред мен. Сякаш съм натиснала погрешен бутон и по чудодеен начин съм изтрила последните двайсет и три години. — Мога ли да вляза? — пита тя.

Отстъпвам назад, за да я пусна да влезе.

— Монтана — промърморвам, неспособна да произнеса друго.

Тя се усмихва, втъква дългата си руса коса зад ушите с жест, забележително приличащ на майчиния ѝ.

— Всъщност, предпочитам Ана. С едно „н“.

— Ана — повтарям след нея и вкусвам простия звук.

— Никога не съм се чувствала удобно с името Монтана. — Тя поглежда цветята в ръцете си, сякаш ги вижда за първи път, и ми ги подава. — За вас са.

— За мен? Благодаря.

— Ще ги поставя във вода — предлага Уитни, почувствала, че не съм способна да реагирам с нормалната си скорост. — Защо вие двете не отидете във всекидневната да седнете? — Тя посочва пътя, сякаш може да съм забравила. Аз чинно повеждам Монтана — Ана, както предпочита да я наричат сега — към слънчевата стая в задната част на къщата. Чувам в кухнята да се пуска чешмата.

— Имате прекрасен дом — казва Ана и сяда на ръба на един от столовете с двойни облегалки и дамаска на цветя от двете страни на никога неизползваната черна мраморна камина.

Нито аз, нито Оуен не питаем и най-слаб интерес към камините, което внезапно ме поразява. Ние изглеждаме като хора, за които би било най-голямо удоволствие да хвърлят по някое и друго дърво в огъня, да се облегнат и да се наслаждават на топлината му. Признавам си, тази представа е чудесна. Но в действителност — твърде много труд. Никой от нас не желае да си го дава. По-просто е да се включи отоплението.

Колко пъти, чудя се аз, докато се колебая между стола с облегалката и дивана в розово, разположен под прав ъгъл с него, нещата са такива, каквито изглеждат?

В крайна сметка избирам дивана. Отнема ми няколко секунди да се настаня удобно.

— Би ли желала нещо за пиене? Вода? Лимонада?

— Нищо, благодаря.

Секунди по-късно Уитни се появява с цветята, спретнато подредени в дълбока кристална ваза и ги поставя на стъклената масичка пред дивана.

— Аз ще се кача горе, ако не възразявате. — Тя поглежда към тавана, като че ли това е достатъчно обяснение.

— Радвам се, че те видях отново — казва Ана, когато Уитни излиза. И добавя, малко по-тихо: — Не мога да повярвам колко е пораснала.

Кимвам. Аз също не мога да повярвам. Всъщност, дори съм изненадана, че Монтана изобщо помни по-малката ми дъщеря. Толкова много време бе минало, откакто я е виждала.

— Тази година е последен курс.

Ана поклаща глава с изумление, което обикновено изразяват много по-възрастни от нея жени. Тя е само на двайсет и пет, твърде млада, за да осъзнава изтичането на времето.

— В кой университет?

— Дюк.

— И Ариел ли отиде там?

— Ариел предпочете да не постъпва в университет — казвам аз и се опитвам да запазя усмивката си. Все още ме безпокои фактът, че по-голямата ми дъщеря се отказа от висше образование и вместо това предпочете да се омъжи за един съвременен каубой, с когото замина в едно ранчо край Каспър, Уайоминг. Там тя очаква през декември първото ми внуче. — Толкова е странно — чувам се, че споделям. — Половината си живот прекарах в усилия да получа степен. Смятат ме за нещо като авторитет по женските въпроси. Изнасям лекции из цялата страна. Пиша дори книга… — Млъквам. Какво я е грижа тази млада жена за живота на една застаряваща жена? — А имам такава дъщеря — продължавам, въпреки че не ми се иска, — останка от минала епоха, която смята, че е романтично да ходиш боса и да си бременна.

— Може да се върне в училище по-късно.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Вие го направихте.

— Права си. — Усмихвам се и се чувствам по-добре. Както и да е, какво мога да направя за теб? Това си е нейният живот. Да я оставим да си го живее.

— Тя ще се оправи — казва Ана с такава сигурност, че се улавям, че ѝ вярвам. И добавя: — Чух, че Вики станала истинска звезда.

Усмивката ми угасва.

— Това не е изненада.

— Гледаш ли понякога нейното шоу?

Поклащам глава. Преди четири години Вики и семейството ѝ се преместиха в Лос Анджелис. По-късно тя се прикрепи към „Корт ТВ“, а напоследък списание „Пийпъл“ я обяви за една от „Петдесетте най-красиви хора на света“. Статията съобщаваше, че наскоро се била събрала с майка си. Имаше снимка на двете заедно и въпреки че снимката бе много малка, семейната прилика бе несъмнена. Всяка от тях имаше същото фино лице, същото свирепо изражение на очите. Ръката на Вики бе небрежно отпусната на рамото на майка ѝ, но аз не можех да не си помисля, че подсъзнателно се опитва да я задържи да не избяга отново. Оуен каза, че извличам прекалено много от снимката и навярно е прав. Във всеки случай, надявам се, че събирането им е всичко, което Вики е искала и от което е имала нужда и че майка ѝ е такава, каквато Вики се е надявала да бъде. Мислех да ѝ се обадя, да ѝ пожелая всичко хубаво, но се отказах. Някои рани са твърде дълбоки, за да се докосват.

— А Трейси? — пита Ана. — Чувала ли си я?

— Не, слава богу. За последно чух, че играела в някаква второразредна пиеса. — Млъкнах, обхваната за момент от една от малките иронии на съдбата. — А ти? Какво те носи обратно в Синсинати? Не ми казвай, че ти е дотегнала френската кухня.

Усмивката на Крис се излъчва от сърцевидното лице на дъщеря ѝ.

— Не, Париж е чудесен. Не мога да си представя да живея другаде. А и срещнах едно момче там… — Изречението прекъсва, думите се носят като цигарен дим. Тя извива очи и се смее със смеха на майка си.

— Виждала ли си баща си?

Ана се намръщва и челото ѝ се сбръчква.

— Дойдох да видя братята си.

— Как са те?

— Добре са. Трудно е да се каже. Знаеш ги момчетата — не говорят много.

— Не съм виждала Тони от години — отбелязвам повече на себе си, отколкото на момичето, което някога знаех като Монтана.

— Той не се е променил. Миналата година преживя автомобилна катастрофа. Това малко го стресна. Сега леко накуцва, но встрани от факта… — Тя млъква и бавно и дълбоко си поема дъх. — Разкажи ми за майка ми — добавя тихо.

Затварям очи, отварям ги отново и виждам Крис на мястото на дъщеря ѝ. Какво мога да кажа?

— Какво искаш да знаеш?

Ана вдига брадичката си към тавана, сякаш да попречи на сълзите, насъбрани в очите ѝ да се търкулнат по бузите.

— Всичко.

Поклащам глава, все още сърдита на горчивата ирония на живота.

— Преди около три години си открих бучка на едната гърда — започвам и все още чувствам заплахата. — Майка ми почина от рак на гърдата няколко години преди това. Не зная дали си спомняш.

Ана кимва почтително.

— Както и да е, докторът ми назначи мамограма. Бях ужасена. Майка ти предложи да ми прави компания, а после реши и тя да си направи мамограма. Моята бучка се оказа безвредна киста…

— Моята майка не е била такава късметлийка — прошепва Ана.

— След това всичко се разви много бързо. За по-малко от две години тя си отиде.

Ана приглушава едно слабо хлипане в гърлото си.

— Нямах представа, че е била болна.

— Опитахме се да се свържем с теб, но баща ти ни даде грешен адрес. Всичките ни писма се върнаха обратно.

— Копеле — ясно произнася Ана полугласно. — Всичко, което получих, бе едно телефонно обаждане, след като тя бе починала. — Тя скача на крака, но не помръдва след това. — Макар че в действителност не мога да хвърля цялата вина върху него, нали? Мое беше решението да я изключа от живота си, както и да замина за Европа.

— Ти бе едно объркано младо момиче.

— Бях една егоистична кучка.

— Не — казвам ѝ и ми се иска да я прегърна, но се боя да не прекрача невидимата граница помежду ни. — Не бива да се чувстваш виновна. Майка ти те обичаше. Толкова се гордееше с теб.

— Защо? Какво изобщо съм направила да заслужа гордостта ѝ?

— Ти беше нейна дъщеря.

— Това достатъчно ли е?

В един миг пред мен се появява лицето на Ариел, в многобройните му превъплъщения, израства от ревниво хлапе в разбунтувана тийнейджърка и в бременна жена.

— Да — казвам меко, — достатъчно е.

Ана избърсва една сълза от бузата си и пак сяда.

— Разкажи ми за тези две години. Тя страда ли много? Беше ли самотна?

— Не страда — казвам ѝ честно. — Имаше чудесни лекари. Те направиха така, че да я боли колкото се може по-малко. И не, не беше самотна. Приятелката ѝ, Дона, беше с нея.

— Дона е жената, с която е живяла?

— Срещнали се, когато Крис работеше за Емили Холъндейл. Дона е чудесна жена. Мисля, че ще ти хареса.

— Имаш ли телефонния ѝ номер?

Кимвам.

— В кухнята е. Ще ти го донеса.

— Благодаря.

Отнема ми малко време да намеря телефона на Дона. Кухненското ми чекмедже представлява една бъркотия от отделни листчета и стари изрезки от вестници. Имам, разбира се, тефтерче за адреси, но то е безнадеждно остаряло. Не съм вписвала нищо в него от години. Така че трябва да прегледам всеки разкъсан плик, всяка визитка, докато намеря настоящия адрес и телефон на Дона. Най-изненадващо той се оказва на върха на купчината, но първия път съм го пропуснала. Стисвам го в юмрука си и го отнасям обратно във всекидневната.

Ана не е там.

Обзема ме моментна паника, докато се втурвам към входната врата. Тръгнала ли си е? Може би все още мога да я настигна…

И тогава я чувам да плаче тихо. Тръгвам по посока на звука, зная точно къде ще я намеря.

Тя стои на прага на обновения ми кабинет, сега напълно оборудвана техническа зала, с внушителната си поредица от компютри, стереоуредби, CD-плеъри, тонколони и огромен телевизионен екран. Взира се в майка си, само няколко години по-стара, отколкото е Ана сега. Влизам на пръсти зад нея в стаята и натискам старта на видеото. Отстъпвам назад и гледам как жените оживяват. Камерата подскача от Крис към Барбара и Вики. Лицето на Барбара изпълва екрана, когато тя грабва камерата, обръща я по посока на мен, а после се връща на Крис, която се мъчи да задържи Монтана в скута си.

Ана гледа как детето Монтана рита майка си по глезена и се изхлузва от скута ѝ. Бебешкото ѝ лице е обляно в сълзи, както е лицето на Ана сега. Крис протяга ръце и търпеливо чака дъщеря ѝ да се върне. Но Монтана не иска и упорито стои в края на картината.

— Хайде, миличка — гука Крис. — Бъди добро момиче. Ела при мама.

— О! — проплаква Ана, звукът се отронва от устните ѝ като любовна въздишка. Ръцете ѝ се повдигат, сякаш дръпнати от тънки струни. Тя полита напред и се понася към екрана. Аз инстинктивно се пресягам, натискам паузата и виждам как Монтана се сгушва в обятията на майка си.

Чакала е толкова дълго време, мисля си аз, приближавам тихо, заемам мястото на Крис и притеглям дъщеря ѝ. Чувствам, че краката на Ана поддават и тялото ѝ се отпуска върху мен. Плачем заедно, и двете сме завладени от спомена, намираме неочаквано успокоение една в друга.

Ако животът е избора, който правим, както веднъж ми каза майка ми, то твърде голяма част от този живот ние прекарваме да оплакваме направения избор. Твърде много време похабяваме да скърбим. За миналото не можем да направим нищо, освен да го признаем и приемем. То е свършило. Приключило. Няма го.

Но макар че вече не съм младата жена, която виждам на екрана да се смее заедно с приятелките си, аз зная, че тя не е напълно изчезнала, че все още е част от мен. Понякога я виждам да ми намига, когато гледам с уморени очи в огледалото. Понякога чувствам как опъва раменете ми назад, когато ми се иска по-скоро да се отпусна. Тя побутва пръстите ми, когато пиша, избира думите, които изричам. Тя е гласът на моята младост, на всичко скъпо и близко до сърцето ми и все още шепне в ухото ми.

Тя е моя приятелка.

Кой казва, че животът трябва да има смисъл? Че ни дължи някакви обяснения? Може би няма такова нещо като справедливост. Може би никога няма да има мир. Или решение.

Но има надежда, мисля си, докато прегръщам Ана и притискам до себе си всичко, което е било и всичко, което ще бъде.

А има също и любов.