Гранд авеню

1.

Крис лежеше със затворени очи в широкото си персон и половина месингово легло. Снежнобелите памучни чаршафи плътно я обвиваха от краката до брадичката. Ръцете ѝ лежаха вдървени от двете страни като приковани. Представи си, че е египетска мумия, погребана в древна пирамида, а тълпи любопитни туристи тъпчеха над главата ѝ с износените си мръсни сандали. Това би могло да обясни главоболието, помисли си тя и би се засмяла, ако не беше непрестанното пулсиране в слепоочията ѝ, което отразяваше глухото биене на сърцето ѝ. Кога за последен път се бе почувствала толкова изгубена, толкова уплашена?

Не, страх бе твърде силна дума, незабавно се поправи Крис, преди още мисълта ѝ да се е оформила напълно. Това, което я бе накарало да замре, не бе толкова страх, колкото уплаха, някакво смътно неспокойно гъделичкане, протичащо през тялото ѝ като отрова. Тъкмо това неопределено и може би неопределяемо чувство държеше очите ѝ плътно затворени, ръцете ѝ прилепнали до вцепененото тяло, сякаш бе умряла в съня си.

Дали мъртвите чувстваха това натрапчиво, всепроникващо чувство на безпокойство, зачуди се тя и, изнервена от мрачните си мисли, допусна утринните звуци да проникнат в главата ѝ: шестгодишната ѝ дъщеря Монтана пееше долу в хола; тригодишният Уайът си играеше с влакчето, което получи за Коледа; Тони отваряше и затваряше кухненските шкафове точно под нея. За няколко минути парализиращият страх бе сведен до обикновено неудобство, с което можеше да се справи много по-лесно и в крайна сметка да пренебрегне. Още няколко минути и Крис би могла действително да убеди сама себе си, че случилото се предната нощ не бе нищо друго, освен лош сън, продукт на претовареното си — превъзбуденото би казал Тони — въображение.

— Това е душевна мъка! — провикваше се Монтана от стаята си в края на коридора.

— Трака-трак, трака-трак, трака-трак, трака-трак, трака-трак — силно шептеше Уайът, имитирайки тракането на влака.

Някъде под нея още една вратичка на шкафа се отвори и затвори. Дръннаха съдове.

— Просто душевна мъка!

Крис отвори очи.

Имам си тайна, помисли тя.

Очите ѝ обходиха малката съпружеска спалня, но главата ѝ остана да лежи по средата на огромната пухкава възглавница. Слънцето се процеждаше през тежките завеси с цвят на слонова кост, оцветяваше бледосините стени в призрачнобяло и осветяваше блуждаещите във въздуха над главата ѝ прашинки. Черното поло, което Тони носеше снощи на вечеря, бе небрежно метнато върху облегалката на малкия син стол в ъгъла. Единият му ръкав висеше над износения син килим, точно там, където все още лепнеше от отдавна разлят ябълков сок. Вратата към тясната им баня бе отворена, както и гардероба и най-горното чекмедже на камъшитения шкаф. Часовникът на нощната масичка до нея показваше 9:04.

Вероятно трябваше вече да стане, да се облече и да види какво правят Уайът и Монтана. Тони очевидно вече им бе дал да закусят, което не я изненадваше. Неделя бе неговият ден да се оправя сутринта с децата. Освен това, след голям скандал той винаги се държеше изключително мило с нея. Тя го усети, когато тихо се измъкна от леглото при първите викове на Уайът, но се престори, че спи, докато той набързо си облече дрехите и се наведе да я целуне по челото. „Поспи“ — чу го да шепне и с кожата си усети успокоителния му нежен дъх.

Опита да се унесе отново, но не можа, а сега, когато сънят милостиво натежа на клепачите ѝ, бе вече твърде късно. Всяка минута децата щяха да се отегчат от самотните си занимания, да нахлуят през вратата на спалнята и да изискат нейното внимание. Трябваше да стане, да вземе душ и да се подготви за натоварения ден, който ѝ предстоеше. С решителен жест Крис отметна завивките и плъзна крака отстрани на леглото. Невидими трохи полепнаха по босите ѝ ходила, докато вървеше към банята. „О, боже“ — промълви тя, щом видя подпухналото си лице в огледалото над мивката. — „Зная, че си там някъде.“ Пръстите ѝ опипаха отеклата плът около очите. Не беше ли вече твърде стара, за да плаче, докато заспи?

Само дето изобщо не бе спала. През цялата нощ. „Крис“ — тя чуваше Тони да шепне от време на време в ухото ѝ, после, след като не му отговаряше, се дръпваше в своята част на леглото. „Крис, будна ли си?“

Така че и той не беше спал, каза си със задоволство, докато плискаше лицето си със студена вода. Сложи на очите си студен компрес и почувства как уморената ѝ кожа постепенно се прибира в нормалното си положение. „Коя си ти?“ — питаше се уморено не за първи път, отмятайки от страните си няколко кичура матоворуса коса. „Избиват ми чивиите“ — отговори отражението ѝ с гласа на Вики и Крис се изкикоти с глас, който стържеше в гърлото ѝ като котка по вратата.

— Това е душевна мъка! — Монтана изпя зад стената на банята.

Можеш да го кажеш отново, помисли си Крис и пристъпи под душа. Завъртя кранчето и изпита удоволствие, когато горещата вода обля ръцете и краката ѝ, зашиба гърба ѝ с хиляди тънки жилави камшичета. Случилото се предната нощ бе колкото по вина на Тони, толкова и по нейна, призна си тя и се намести точно под струята, така че водата да удря косата ѝ в центъра и после да тече надолу по лицето.

Дали децата ги бяха чули като се карат, почуди се тя и долови далечното ехо от караниците на родителите си под пороя гореща вода. Три десетилетия по-късно гласовете им бяха все още тъй силни и мощни, както и тогава. Крис си спомни как лежи в леглото си и чува разправията им долу, яростните им реплики чукаха по стените на стаята ѝ, сякаш искаха да въвлекат и нея, нервно се завъртаха из коридора, процеждаха се през прага, просмукваха се във въздуха, който дишаше. Тя притискаше малката възглавница към лицето си, за да не вдиша отровата, запушваше уши с треперещите си ръце в опит да заглуши неприятните звуци. Веднъж дори слезе от леглото си и се скри в дъното на вградения гардероб, но гласовете станаха дори по-силни, сякаш вътре при нея имаше някой. Тя усети как някакви невидими пръсти я мушкаха откъм окачените над главата ѝ дрехи, а чужди езици я ближеха по бузите. Тогава с плач се втурна обратно към леглото си, зави се през глава и така лежа до сутринта, вцепенена, с ръце от двете ѝ страни и плътно затворени очи.

Всъщност, не беше ли направила същото нещо предната нощ?

Изобщо ли не бе пораснала?

Крис спря водата, излезе изпод душа и уви главата си с мека хавлия, раирана в синьо и бяло, а тялото си с друга, благодарна на парата, че замъглява образа ѝ в огледалото. Тя отвори вратата на банята и незабавно усети как студеният въздух я обгръща. Как стигнах до тук, зачуди се, пристъпвайки обратно в спалнята. Насред кошмара на своите родители.

— Здравей, мила — Тони се обади меко иззад прозореца.

Крис кимна безмълвно, с поглед забит в пода, а носът ѝ долови аромата на току-що приготвени палачинки.

— Донесох ти закуската в леглото — добави той.

Крис се отпусна на леглото, облегна се назад върху възглавниците и видя как пред нея като по чудо се материализира един поднос с купчинка палачинки с боровинково сладко, заедно с чаша прясно изцеден портокалов сок и каничка великолепно ухаещо кафе. Купичка от неръждаема стомана, пълна с масло, бе положена до малка бяла керамична кана с истински кленов сироп. Изкуствен червен гербер се подаваше от тънка стъклена вазичка.

— Нямаше нужда да правиш това — с нисък глас каза Крис, все още загледана настрани. Не го заслужавам, мислеше си тя.

Тони седна на края на леглото. Усещаше погледа му, докато мажеше палачинките с масло, топеше ги в топлия сироп, внимателно набождаше една след друга хапките с вилицата и ги поставяше в устата си. Странно, но с всяка хапка ставаше все по-гладна и все по-жадна с всяка глътка. За няколко минути палачинките изчезнаха, чашата със сок остана празна, кафето свърши.

— Вкусно ли беше? — попита Тони. Долавяше усмивката в гласа му.

— Чудесно — отговори му, твърдо решена да не го поглежда, защото знаеше, че ако го погледне, това ще бъде край на играта.

— Толкова съжалявам, Крис.

— Недей.

— Знаеш, че не исках да стане така.

— Моля те…

— Знаеш колко много те обичам.

Крис усети, че очите ѝ се изпълват със сълзи. Господи, никога ли не спираше да плаче?

— Моля те, Тони…

— Няма ли поне да ме погледнеш? Толкова ли много ме мразиш, че не можеш дори да ме погледнеш?

— Не те мразя. — Крис повдигна очи и те погълнаха съпруга ѝ с един бърз поглед.

Тони не би могъл да бъде описан като блестящ, за разлика от съпруга на Барбара, или изискан като съпруга на Вики, нито дори мил, първата дума, която ти идва на ум, описвайки съпруга на Сюзън, но щом веднъж те уловеше с очи, нямаше връщане назад. Загадъчен мъж, произнесе се Барбара. Впечатляващо присъствие, прецени Сюзън. Секси, кратко обобщи Вики. Нешлифован диамант, съгласиха се всички.

По-грапав, отколкото лъскав, помисли си Крис сега, наблюдавайки как съпругът ѝ бавно се приближава към нея в леглото, ръката му едва докосва влажната кожа на краката ѝ, но сякаш през нея преминава електрически ток и стига до сърцето ѝ. Отблизо Тони изглеждаше по-дребен, по-стегнат, отколкото на пръв поглед, едва един и седемдесет и три висок, макар да беше по-мускулест, отколкото предполагаха тесните му рамене. Носеше дънки и тревистозеления пуловер, който му бе купила за последния рожден ден, мекият цвят на вълната подчертаваше по-остро зеленото на очите му. Косата му бе гъста и кафява, с изключение на едно малко бяло петно до дясното слепоочие. Тони разправяше на всички, че петното било резултат от някаква травма в детството, макар че конкретната травма се променяше всеки път, когато разказваше, подобно на обяснението за белега, който разсичаше кожата му от основата на лявото око до извивката на челюстта. През единайсетте години на техния брак Крис бе чула толкова много версии за това как е получил този белег, че вече не можеше да си припомни дали е било в резултат на почти фатално падане в детството, почти смъртоносна катастрофа, или кръчмарско сбиване. Бе сигурна, че отговорът се съдържаше в нещо много по-прозаично, отколкото който и да било от тези варианти, макар че никога не би си и помислила да се усъмни в историите на Тони. Той имаше слабост към драматизма. Изопачаваше подробностите, преувеличаваше обикновеното, пресилваше нещата. Това бе част от неговия чар, от енергията му, правеше го по-творчески. Човек не можеше да отвори вестник, без да види някоя от неговите реклами, на всяка пресечка се виждаха проектирани от него билбордове. Негови бяха и „Котешкото мяукане“, кампания за квалитетна котешка храна, и „Истинското сирене“, кампания за сирената „Деъривейл“. Затова беше най-бързо издигналият се до поста старши художествен директор в историята на „Уорш Рубикан“. А нима тази негова естествена склонност към преувеличаване не бе поне част от онова, което я бе привлякло най-напред към него? В ония ранни години Тони правеше всичко да изглежда толкова вълнуващо и неограничено, толкова възможно.

Крис се усмихна и това бе достатъчно да го окуражи. Тя го видя как незабавно се придвижи в леглото към нея. Той отмести подноса, внимателно го постави на пода и взе ръцете ѝ в своите.

— Тони…

— Това никога няма да се повтори, Крис. Обещавам.

— Не бива.

— Няма.

— Уплаши ме.

— Уплаших и себе си — съгласи се той. — Чух някакъв глас да крещи. Не можех да повярвам, че е моят. Ужасните неща, които казах…

— Не говоря за това.

— Зная. Моля те, прости ми.

Можеше ли, зачуди се Крис. Можеше ли да му прости?

— Може би трябва да потърсим консултация. — Крис затаи дъх и се приготви за яростта, която бе сигурна, че ще последва. Нима Тони не бе изразил болезнено ясно мнението си за брачните консултации? Не ѝ ли каза, че по никакъв начин няма да допусне някой много учен шарлатанин да се бърка в личния му живот?

— Консултацията няма да помогне — тихо отговори той.

— Би могла. Можем поне да опитаме. Каквито и проблеми да имаме…

— Уволниха ме.

— Какво! — Крис бе сигурна, че не е чула добре. — За какво говориш?

— Освободиха ме — заяви той, без повече обяснения.

Крис видя как думите се разхвърчаха пред очите ѝ, подобно на прашинките, носещи се в светлината, опита се да ги улови, да ги задържи достатъчно дълго, за да разбере смисъла им, но те отказваха да се дадат толкова лесно.

— Освободиха те? — повтори безпомощно, но думите не ѝ станаха по-ясни от това, че ги произнесе на глас. — Защо?

Тони сви рамене.

— Дан Уорш спомена нещо за необходимостта от свежи виждания, нови идеи.

— Но те винаги са харесвали твоите идеи. Кампаниите „Котешкото мяукане“, „Истинското сирене“, мислех, че ги харесват.

— Харесваха ги — миналата година. Сега е 1982, Крис. Намираме се сред голяма рецесия. Всички са уплашени.

— Но… — Крис млъкна. Тони не се ли оплакваше винаги, че тя не знае кога да спре? — Кога се случи това?

— В петък сутринта.

— Петък! Защо не ми каза?

Очите му се напълниха със сълзи. Той се извърна.

— Опитах се да ти кажа снощи.

Крис пое дълбоко въздух и се опита да си припомни последователността на събитията от миналата нощ, точния ред на всичко казано, преди нещата да излязат от контрол. Но тя толкова усърдно се бе опитвала да потисне гневните думи, че те сега отказваха да дойдат, явяваха ѝ се само някакви неясно изръмжани откъслеци, обстрелваха я смътни образи, само за да се замъглят още повече, като снежинки в стъклото на кола при снежна буря. Тони винаги я бе обвинявал, че не го слуша. Господи, нима беше прав?

— Толкова съжалявам — каза му сега, взе главата му в ръцете си и я притисна през хавлията към гърдите си.

— Ще се оправим — побърза да я увери той. — Не че не мога да си намеря друга работа.

— Разбира се, че ще си намериш друга работа.

— Не искам да се тревожиш.

— Не се тревожа. Просто ми се иска да бях знаела. Тогава може би снощи нямаше…

— Не се опитвам да се извинявам за поведението си снощи.

— Зная.

— Бях извън себе си.

— Бил си разстроен от загубата на работата си.

— Това не ми дава право да си го изкарвам на теб.

— Вината беше колкото моя, толкова и твоя. Тони, толкова съжалявам…

— Обичам те, Крис. Толкова много те обичам. Не ме е грижа за проклетата работа. Мога да загубя милион работи. Не мога да загубя теб.

— Няма да ме загубиш. Няма. Няма.

И тогава те се прегърнаха, и той я целуваше така, както я бе целувал, когато тя бе на деветнайсет, а той я бе убеждавал да избяга с него, така, както я бе целувал първия път, когато правиха любов, така, както я целуваше винаги, когато се сдобряваха след скандал, къси, нежни целувки, едва докосващи устните ѝ, почти боязливо поддаващи се на поканата. После изведнъж усети как той размотава хавлията от главата ѝ и тя се свлече върху голите ѝ рамене. Влажната коса падна в небрежни къдрици на лицето ѝ. Крис автоматично посегна да я подвие зад ушите си, но ръцете на Тони вече дърпаха хавлията от гърдите ѝ и я разтвориха, докато я събаряше на леглото.

— Мамо! — разнесе се внезапен вик зад вратата.

Крис незабавно усети как тялото на Тони се стяга и затаи дъх в очакване на реакцията му. Но той само се засмя и в този неочакван гърлен звук тя долови всички причини, поради които се бе съгласила да избяга с него преди толкова много години. Звукът обещаваше едновременно сигурност и постоянство, нещата, които ѝ липсваха в детството.

— Точно сега мама е малко заета, Монтана — провикна се Тони. Ръцете му вече бяха на ципа на дънките му.

— Искам мама — настоя детето, натискайки бравата.

— Идвам след минута, тиквичке — каза ѝ Крис и се опита да седне, но Тони неочаквано я обхвана здраво за раменете, докато Монтана продължаваше да бута вратата на спалнята. Защо той я бе заключил?

— Мамо! Мамо! — Тънкото гласче на Уайът се присъедини към това на сестра му в коридора.

— Помните ли какво говорихме на закуска, деца? — попита Тони. Ерекцията му видимо издуваше дънките. — Че мама не се чувства много добре и ще ѝ позволите да си поспи до късно? Помните ли?

— Но тя вече е будна — настоя Монтана. — Чух ви да си говорите.

— Да, но тя все още не се чувства много добре.

— Какво ѝ е? — Гласът на Монтана съдържаше повече обвинение, отколкото загриженост.

— Мамо! Мамо! — проплака Уайът.

— Тони — прошепна Крис и целуна брадичката му. — Можем да направим това и по-късно.

Хватката му върху раменете ѝ се затегна.

— Върнете се в стаите си, деца. Мама наистина ще дойде скоро.

— Сега! — настоя отново Монтана.

— Тони, моля те — каза Крис. — Няма начин да се отпусна.

— Няма да отнеме много време. — Тони си смъкна дънките и дръпна главата ѝ към слабините си. — Хайде, Крис. Не можеш просто да ме оставиш така.

— Мамо! Пусни ме вътре.

— Моля те, Крис.

— Мамо-о-о!

— Защо не изпееш на мама една песен? — предложи Тони и насочи устата на Крис към себе си. Бавно движеше главата ѝ с ръка напред-назад.

— Какво да изпея?

— Каквото иска мъничкото ти сърчице — каза Тони, а пръстите му се забиваха в темето ѝ.

— Това е душевна мъка! — Монтана запя с пълно гърло. — Просто душевна мъка!

Мили боже, помисли си Крис. Това наистина ли се случваше?

— Обзема те, щом стане твърде късно. Чувстваш се като клоун.

Наистина ли правеше това със съпруга си, докато шестгодишната ѝ дъщеря пееше за душевни мъки зад вратата на спалнята? Не, не би могла да прави това. Бе твърде откачено, абсурдно.

Сякаш усетил нарастващото ѝ неудобство, Тони пое инициативата. Крис се хвана за рамката на леглото, за да не загуби равновесие.

— О, това е душевна мъка…

— Господи, Крис, толкова е хубаво. Толкова те обичам.

— Просто душевна мъка…

— Тони…

— Сега, Крис. Сега!

Тя усети как тялото му потрепери над нея, ръката му се отпусна върху косата ѝ, когато се отдръпна. Той бързо нахлузи отново дънките си. Крис преглътна, избърса си устата, масажира си челюстта, а той отиде до вратата и я отвори. Монтана и Уайът моментално нахлуха вътре, скочиха на леглото и в скута ѝ, сдърпаха се за място.

— Миришеш смешно — каза Монтана.

— Утринен дъх — намигна Тони, вдигна Уайът във въздуха и го задържа високо над главата си, а детето закрещя от възторг.

— Брей — каза Монтана, изхлузи се от ръцете на майка си и се хвърли към краката на Тони.

Баща ѝ без усилие я подхвана със свободната си ръка и я провеси от другата си страна.

— Кой ще спечели Суперкупата? — предизвика ги той.

— „Бенгалс“ — извика Уайът.

— Ти си мой човек.

— „Бенгалс“, „Бенгалс“! — Монтана се разпищя още по-силно, за да не я надвикат.

Господи, Суперкупата, помисли си Крис и срамежливо закри уста с ръка. Напълно бе забравила. Имаше толкова много да свърши, а дори не бе помислила какво ще сервира за обяд.

— Крис — обърна се към нея Тони, докато избутваше Монтана и Уайът извън стаята. — Виж, ако нямаш нищо против, да не казваш на никого нищо за това, че съм без работа…

— Разбира се, че няма.

— Поне не днес.

— Естествено.

— Няма смисъл да проваляме купона.

— Разбирам — усмихна се тя.

Сега вече си имам две тайни, помисли си Крис.

2.

Жените се бяха наредили около кръглата дървена маса, заемаща по-голямата част от малката кухня на Крис. По средата на масата стояха отворени няколко бутилки вино, бяло и червено, заобиколени от поне шест различни стъклени чаши. Между клюките и глътките шардоне Крис разсеяно белеше връзка големи моркови, Вики си играеше с краищата на новите си, не много сполучливи къдрици, а Сюзън и Барбара се смееха на съдържанието на най-новия брой на „Космополитен“. Бяха облечени делнично, в топли пуловери и дънки, само панталоните на Вики бяха кожени. Единствено Барбара беше с пола — в кралскосиньо и стигаше до земята.

— Това е купон за Суперкупата — иронично отбеляза Вики, когато я видя, — не сватба.

— Зная — безгрижно отговори Барбара и размаха пръсти. — Зная, зная.

— Тя не може да измени на себе си — каза Сюзан.

В стаята с телевизора, точно под тях, мъжете им пиеха бира и поред окуражаваха с викове или порицаваха с ръмжене безразличния екран. Във всекидневната децата им — общо седем, пет момичета и две момчета — ядяха пуканки и се кискаха на ентия епизод на „Драконът на Пийт“, под внимателния, макар и изморен поглед на неделната бавачка на Вики.

— Е, как мислите, каква е тайната ѝ? — внезапно попита Сюзан.

Ръцете на Крис замръзнаха както си белеше, усещайки всички погледи насочени към нея. От къде можеха да знаят, зачуди се тя и усети, че страните ѝ придобиват цвета на морковите. Нищо не бе казала, на никого не се бе доверила. Толкова ли добре бяха настроени на вълните една на друга? След едва четиригодишно приятелство, толкова чувствителен ли бе станал взаимният им радар? Нищо ли не можеше да скрие от тях, независимо колко е лично и срамно?

Крис бавно вдигна глава, с вече готови лъжи: Тайна? Каква тайна? Не, разбира се, че няма нищо. Но ако те продължаваха да я притискат, ако упорито отказваха да приемат искрените ѝ възражения и отхвърлеха лъжата, че само така им се струва, тогава какво? Можеше ли действително да им каже истината?

Но когато Крис вдигна поглед, видя, че никой не я гледа с тъжни питащи очи. Всъщност, никой не гледаше към нея. Сюзан и Барбара все още бяха заети със своето списание. Дори Вики бе спряла да си играе със своенравната си прическа и се бе присъединила към тях. Те поглъщаха с очи една снимка на Ракел Уелч, на която тя преливаше от миниатюрните си бели бикини и играеше йога на обления от слънце бряг на Малибу.

— Тайната ѝ ли? — повтори Барбара. — Шегувате ли се?

— Не ми казвай, че си е правила пластична операция — каза Сюзан.

— Разбира се, че си е правила — отсече Барбара.

— Ти казваш това за всички.

— Само защото е вярно. Хайде, стига, тя е над четирийсет.

— Чух, че са ѝ махнали две ребра — добави Вики.

— Сигурна съм, че е така — отбеляза Барбара.

— Мислите ли, че и циците ѝ са уголемени?

— Не.

— Да.

— Ако го е направила — поде Барбара, — искам нейния доктор. Свършил е страхотна работа.

— Да бе — съгласи се Вики. — Ако си с изкуствени цици, имаш две огромни буци посред нищото, със зърна, около шест сантиметра по-високо, откъдето трябва. Изглеждат смешно и всички знаят, че не са истински.

— На мъжете не им пука — каза Барбара, точно когато силен рев се понесе от долната стая. — Харесват ги, независимо колко изкуствени изглеждат.

— Вие бихте ли си направили някога пластична операция? — попита Крис, опитвайки се да се освободи от уплахата, стаена в гърдите ѝ и да се включи в разговора.

— Никога — отговори Сюзан и решително затвори списанието.

— Никога не казвай „никога“ — каза ѝ Вики и си наля още една чаша червено вино.

— А аз ще си оправя нещата. — Барбара потупа обилния си бюст, скрит под бледосинята ѝ копринена блуза. — В мига, в който тези бебчета увиснат, ще си взема друг чифт. При първия знак за бръчки и отивам на операционната маса. И никакви глупости от рода на „направете ме да изглеждам по-свежа“. Искам да съм тъй гладка, като че ли ме е брулил вятъра.

Жените се засмяха.

— Ти си луда — каза ѝ Крис. — Защо ти е притрябвало да пипаш това красиво лице?

— Не можем ли да остаряваме и пак да сме грациозни? — попита Сюзан.

— О, моля те — възрази Барбара. — Какво грациозно има в това да остаряваш?

— Ето защо всички трябваше да се ожените за по-стари мъже — отбеляза Вики. — Така винаги си оставате по-младите.

— Да де, ама не се ли минаваш така? — попита Барбара и повдигна едната си внимателно почистена вежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ти може и да оставаш млада — Барбара намигна, — но дали те остават твърди?

От гърлото на Крис излезе хриплив писък, а бузите ѝ от оранжеви станаха червени. Тя скочи от масата, забързано пусна обелките в кошчето под мивката, а морковите в голямата дървена салатиера на белия теракотен плот.

— Крис, домъкни си задника обратно — нареди ѝ Вики, — темата, която обсъждаме, е много важна.

— Не мисля, че е редно да говорим за такива неща — проговори Крис, опитвайки се да не вижда щръкналия пенис на Тони да танцува пред очите ѝ, да не го чувства как се удря във вътрешността на устата ѝ.

— Винаги говорим за такива неща — възрази Вики.

— Зная, но… — Крис хвърли поглед към всекидневната. — Нали знаете поговорката за малките играчи с големите уши?

— Тъкмо за големите играчи е приказката — ухили се Вики. — Освен това, аз бях предизвикана. Знаете, че не бягам от предизвикателствата.

— Значи, в това отношение няма проблеми? — Барбара продължи умишлено да подкача Вики. — Искам да кажа, Джереми сега е… на колко, шейсет?

— На петдесет и седем — поправи я Вики.

— И?

— И в това отношение всичко е съвсем наред, много благодаря. — Вики отпи голяма глътка вино. — Пък и играчът Джереми не е единственият на игрището.

— Какво! — в един глас ахнаха останалите жени.

— О, боже! — възкликна Барбара. — Какво говориш?

— Ей, може ли малко да намалите тона? — провикна се отдолу Тони.

— Имате ли нужда от помощ там горе, скъпа? — разнесе се гласът на Джереми.

— Справяме се чудесно, скъпи — отвърна му Вики.

— Какво по-точно правиш? — попита Сюзан.

Вики се усмихна:

— Е, всички знаем, че разнообразието е солта на живота.

Крис бързо се върна на мястото си край кръглата дървена маса.

— Връзка ли имаш?

— Не бъдете толкова шокирани. То не значи нищо.

— Как може да не значи нищо? — попита Сюзан.

— Това е само секс — обясни им Вики, сякаш бе очевидно. — Да не искате да ми кажете, че никога не сте имали странични връзки?

— Точно това казвам — отговори Сюзан.

— Никога не казвай „никога“ — отново ѝ напомни Вики.

— А ако Джереми разбере?

— Няма.

— Как можеш да си толкова сигурна?

— Защото никога преди не е разбирал.

— О, боже мой!

— Не ти вярвам.

— Какво става там? — провикна се Тони.

— Ти си крила от нас — кафявите очи на Барбара се свиха обвиняващо.

— Всичко с времето си — заяви Вики.

— Мамо! — едно от децата викна от детската.

— Да — едновременно отговориха четирите жени.

— Главата на Уитни е твърде голяма. Пречи ми.

Сюзан въздъхна.

— Главата на сестра ѝ била твърде голяма — повтори тя и срещна разбиращи кимания. — Дай ѝ целувка, Ариел — провикна се тя в отговор. — Ще се свие.

— Като говорим за целуване на глави… — подметна Вики.

— Ужасна си — каза през смях Барбара, а Крис наведе поглед към скута си. — Виж, притесни нашата домакиня.

— Наистина ли? Обожавам това. Крис, притеснявам ли те?

— Може би трябва да говорим за нещо друго — отново предложи Крис.

— Какво например?

— Не зная. Политика, литература. Някой да е чел интересна книга напоследък? — Крис погледна към Сюзан. Тя винаги четеше нещо.

— През Коледните празници прочетох последната книга на Джон Ървинг.

— Добра ли е?

— Хареса ми.

— Досадно! — произнесе се Вики с престорена прозявка. — Хайде, момичета. Сега не е време за интелектуални дискусии. Да се върнем на добрите теми. — Тя посочи едно от заглавията на корицата на „Космополитен“. „Умножете оргазмите си“, думите сякаш крещяха. — И така, кой тук, освен мен, разбира се, получава по няколко оргазма?

— Не мога да повярвам — каза Барбара. — Никога не се предаваш.

— Ти получаваш по няколко оргазма? — Крис се чу да пита.

— Понякога — сви рамене Вики. — А ти не ли?

Крис вдигна чашата с вино до устните си и отпи голяма глътка. Какво, по дяволите, помисли си. Вече пазеше достатъчно тайни.

— Аз никога не съм имала оргазъм.

— Искаш да кажеш, че никога не си получавала по няколко оргазма — поправи я Вики.

— Искам да кажа, че изобщо никога не съм получавала оргазъм.

— Не може да го казваш сериозно.

— Аз също не съм — след кратка пауза шепнешком призна и Барбара.

— Я стига бе — отсече Вики. — Мислех си, че от Рон се очаква да е невероятен в леглото.

— Той е. — Барбара се втурна да защитава съпруга си. — Не е негова вината, че аз не получавам оргазъм.

— А чия е тогава? — простичко попита Вики. — После премести проницателния си поглед на Сюзан. — А ти?

— Време е да видим децата. — Сюзан бързо скочи от стола и изчезна в детската. — Как я карате всички тук? — Крис я чу да се обръща към разнообразната група.

— Главата на Уитни все още е твърде голяма — шумно протестира Ариел.

— Което отново ни връща към оралния секс — отбеляза Вики и се обърна към Барбара и Крис.

— Какво? Уау! Как така се върнахме на това?

— Това е най-сигурният начин да получиш оргазъм. Повярвайте ми, по което и да е време упоритият език е по-добър от един корав шип. На съпрузите ви им харесва, не е ли така?

Крис и Барбара си размениха потайни погледи.

— Рон предпочита най-вече да е от страната на получателя — призна Барбара, а Крис се загледа в пода. Истината беше, че Тони категорично отказваше сам той да прави орален секс.

— Кой беше казал, че е благословия да даваш, не да вземаш? — попита Вики.

— Не и Рон — отговори Барбара.

— Мисля, че беше Исус — обади се Крис.

— Все още ли говорите за секс, момичета? — Сюзан се върна в стаята.

— Изглежда, че дори и Исус е говорил за това — каза Вики.

— Някой ден ще гориш в ада. Знаеш това, нали? — засмя се Барбара.

— Всички ще горим там — съгласи се Крис, мислейки, че това вероятно беше истина.

— Гори ли нещо? — Тони надникна в кухнята, целуна Крис по челото и се отправи към хладилника.

— Свърши ли играта? — Крис гледаше как мъжът ѝ грабна няколко леденостудени бири от фризера.

— Шегуваш ли се? Едва започваме битката.

— Кой води?

Тони намигна:

— Добрите.

— Това не е ли шикалкавене? — попита Вики.

— Внимавай кого наричаш шикалка — игриво я предупреди Тони. — Между другото, за какво толкова си приказвате тук, момичета?

— За политика — с безизразно лице отвърна Барбара.

— Литература — каза Сюзан.

— Е, това със сигурност обяснява всичкото кискане и дюдюкане — заключи Тони на излизане от кухнята.

Жените се засмяха и го проследиха с поглед.

— Пак ли ще ми кажеш, че този секси мъж не обича да си дава езика? — попита Вики. — Мисля, че това би могло да бъде основание за развод. И като стана дума за това, имам един виц — продължи почти на един дъх. — Защо разводите са толкова скъпи?

— Защо? — очаквателно попитаха жените.

— Защото си струват.

Дълго след като жените си тръгнаха, Крис все още чуваше смеха им. Тя затвори очи, за да съхрани звука.

— Крис — повика я от горния етаж Тони. — Няма ли да си лягаш?

— Само да свърша със съдовете — провикна се в отговор тя, махна последните бирени чаши от миялната машина и ги сложи на местата им по рафтовете.

Движеше се бавно, наслаждавайки се на усещането от топлото стъкло в ръцете си, очарована от нежната извивка на дългите тънки чаши. Добро парти беше, помисли си тя. Всеки бе донесъл по нещо за вечерята: Барбара — патладжанов сос, Сюзан — нейните прочути двойно препечени картофи, Вики — впечатляващ шоколадов мус, макар и да призна, че го е приготвила домашната ѝ помощница. И всички превъзнасяха новата рецепта на Крис за сочните ребърца. Точното количество чесън, поднесен достатъчно леко. Нито едно парченце не остана, даде си сметка тя, въпреки че салатите можеха да стигнат до пролетта.

Макар че в края на краищата Синсинати падна от Сан Франциско с 26:21, Тони бе щастлив, защото предателски бе заложил на четирийсет и деветките и взе шейсет долара от останалите в облога. Имаше само няколко напрегнати момента. „За какво си говорехте всъщност, момичета?“ — на няколко пъти бе попитал той по време на вечерта. — „Видях Вики да ме гледа някак насмешливо“ — отбеляза по едно време. — „Да не си ѝ казала нещо?“

„Разбира се, че не“ — отговори му Крис. — „Не се тревожи, Тони. Всичко е наред.“

А беше ли?

Крис затвори вратичката на бюфета, излезе от кухнята и мина през тъмната всекидневна. Миризмата на пуканки с масло се носеше около дивана и столовете, и я последва в предния хол. Тя побутна входната врата, за да провери дали е заключена, но вместо това я отвори и пристъпи навън в студения въздух. Беше ясна нощ. Мастиленосиньото небе, отрупано със звезди, бе осветено от три четвърти луна. Предните дворове на еднофамилните старомодни къщи в джорджиански стил бяха покрити със сняг. Крис се огледа нагоре-надолу по тихата улица. Четири къщи по-надолу семейство Олбрайт заменяха стария си покрив с кедров, а полуразрушения си тухлен комин с нов от блестяща мед. Тони бе казал, че са луди, че медта ще позеленее и ще изглежда грозно. Но Крис не бе съгласна. Тя мислеше, че ще е хубаво.

И други промени се задаваха. Семейство О’Конър, които живееха на половин пресечка от тях от другата страна на улицата, говореха, че на пролет ще пристроят още една стая към къщата си от червени тухли. Идеята породи доста мърморене сред няколко от съседите, които решиха, че целостта на квартала е заплашена. „Някои хора просто не понасят промените“ — бе отбелязала наскоро Сюзан и добави, че двамата с Оуен обсъждат варианта да разширят кухнята си с около метър по посока на задния двор. Крис ѝ бе предложила да си направят остъклена зимна градина. Тя винаги бе харесвала зимните градини.

— Крис? — провикна се от вътрешността на къщата Тони.

Тя се обърна по посока на гласа му. Знаеше, че е време да се прибира. Бе станало късно. Повечето от къщите бяха вече тъмни и обитателите им си бяха легнали за през нощта. Дали някой не я наблюдаваше иззад гладката редица старомодни прозорци?

Какво щеше да стане, ако в този момент хукнеше да бяга? Просто да затвори вратата зад себе си и да поеме надолу по улицата? Щеше ли някой да я види? И колко далеч щеше да стигне без палто и ботуши, без пари и документи? Колко време щеше да мине, преди Тони да разбере, че я няма и да тръгне да я търси? Колко километра щеше да остави между себе си и децата си, преди да тръгне обратно? Как би могла да ги напусне? И къде, за бога, щеше да иде?

— Крис? — извика отново Тони.

Тя го чу да се движи из къщата, усети стъпките му по дървения под на фоайето. Тялото ѝ се наклони към улицата, сякаш се бе надвесила от покрива на висока сграда. Единият ѝ крак се повдигна, сякаш готова да полети във въздуха. Върви — подтикна я някакъв вътрешен глас. Не се обръщай назад.

Вратата зад нея се отвори.

— Крис? — повика я Тони. — Какво правиш тук навън?

Без да каже дума, Крис позволи да бъде върната обратно в къщата.

— Навън е страшен студ, за бога. — Тони взе да разтрива ръцете ѝ. Едва тогава тя осъзна студа. — Какво правеше?

— Нищо. Просто гледах. Толкова красива нощ.

— Добре ли си?

Крис кимна.

— Сигурна ли си? Последните няколко дни се държиш някак странно.

— Добре съм. — Забеляза тревогата в очите му. Ръката ѝ се протегна и леко го погали по бузата. — Как са децата?

— Спят. Като бебета. — Той се засмя и обхвана кръста ѝ с ръце. — И като говорим за бебета… — Тони протегна брадичка и повдигна едната си вежда.

Крис тутакси усети стягане в гърдите.

— Тони, сега май не е най-доброто време да мислим за още едно бебе.

— Аз ще си намеря друга работа, Крис. Ако за това се притесняваш.

— Не се притеснявам.

— Добре. Тогава какъв е проблемът?

— Няма проблеми — бързо отговори тя.

— Добре. — Тони стегна прегръдката си. — Тогава да вървим в леглото.

3.

— Извинете. Вие ли сте Барбара Ейзингер?

Барбара вдигна поглед от менюто, което изучаваше от половин час — четеше го от толкова време, че вече трябваше да го е научила наизуст, помисли си — и кимна.

— Аз съм — произнесе тя с равен мек глас, а големите ѝ кафяви очи надзъртаха към келнера изпод тежко гримирани клепачи. Дали изобщо младият мъж я намираше за привлекателна, зачуди се и съвсем леко изви главата си наляво, позволявайки му да види онази нейна страна, която винаги бе намирала за по-красива. Дали поне подозираше, че някога е носила короната на „Мис Синсинати“ и че се е класирала на второ място за титлата „Мис Охайо“? Очите ѝ потъмняха. Осъзна, че е напълно възможно младежът дори да не е бил още роден, когато тя гордо носеше огромния си букет от червени рози по подиума.

— Търсят ви по телефона. — Келнерът, въпреки младостта си, вече бе усъвършенствал изкуството на изискано превъзходство, типично за заведения като „Грил Огнената Лисица“, разположено на улица „Белведере“ в сърцето на район „Маунт Адамс“. Един журналист веднъж бе сравнил безспорно очарователния стар квартал на Синсинати със Сан Франциско и оттогава районът не беше се опомнил напълно, носеше гордостта си като тежка броня, заплашваща от време на време да смаже миниатюрната област. — На бара. — Келнерът посочи с брадичка към предната част на тесния, покрит с теракотени плочки, ресторант.

Барбара отмести ленената салфетка в прасковен цвят от полата на бледосиния си костюм и внимателно приглади гънките, образували се на хълбоците ѝ — неприятно потвърждение, че кантарът (първото нещо сутрин бе да стъпи на него) вероятно е бил прав: за две седмици бе качила един килограм. Глупости, просто задържаше повече течности, каза си тя, заслушана в звука на своите високи токчета по теракотения под, докато отиваше към бара. В нея оживя споменът за онази незабравима разходка по подиума с бански костюм и токчета, много подобни на сегашните, когато усещаше погледите на зрителите да я следват. Барбара внимателно вдигна слушалката до ухото си, да не изкриви въображаемата си корона. Дали ме познават, чудеше се тя. Или просто ме съжаляват? Видяха ме, че цели трийсет минути седя сам-самичка на масата. Подозират, че съм изоставена. Барбара отмахна от телефона дългата си тъмна коса, но тя бе покрита с невидим слой силен лак и едва помръдна. Може би я търсеше Сюзан да ѝ каже, че в края на краищата ще успее да дойде.

— Ало?

— Барбара, Вики е. Много съжалявам. Няма начин да успея за обяд.

— Какво?

— Не мога да мръдна от тази глупава среща. Не се обадих по-рано, защото все си мислех, че ще свърши, но те просто поръчаха сандвичи и продължиха, така че няма начин да се измъкна. А наистина очаквах с нетърпение равиолите с фъстъчено масло, но ти изяж едни и за мен. Направо си умирам. И ме извини пред Крис и Сюзан. Наистина съжалявам. О, боже, викат ме обратно. Трябва да вървя. Чао.

Вики затвори, преди Барбара да успее да ѝ каже, че Сюзан също няма да дойде. Изглежда, че половината нощ е стояла будна с момичетата. Те и двете страдаха от някаква противна пролетна настинка, така че Сюзан не успяла да завърши есето, което трябвало да предаде на професора до края на деня. „Наистина съжалявам“ — беше ѝ казала. — „Предай извиненията ми на Вики и Крис.“

Какво да се прави, помисли си Барбара, сви рамене и се върна на масата. Нямаше големи основания да очаква Вики да отложи важни клиенти заради един глупав обяд с приятелките си, нито пък Сюзан да закъснее с предаването на важно есе. Благодаря на Бога за Крис, помисли си тя, докато седеше и автоматично захапваше още едно руло. Само че къде беше Крис? Никак не бе в неин стил да закъснява толкова.

Десет минути по-късно Барбара все още чакаше и обмисляше следващия си ход. Вече бе свършила всички рула в кошничката, бе изпила две чаши минерална вода, а келнерът бе отнесъл два комплекта прибори. Къде, за бога, беше Крис?

— Извинете — каза, след като отново грациозно измина пътя до бара, — мога ли да проведа още един бърз разговор?

Барманката, млада жена с черни панталони, снежнобяла риза и вързан на фльонга червен шал, кимна и се усмихна, една от онези малко плахи усмивки, които откриват половината от венците и два реда зъби. Не би трябвало да прави така, помисли си Барбара и пръстите ѝ автоматично напипаха фините линии около собствената ѝ уста, линии, които не можеха повече да бъдат скривани дори и от плътен слой фон дьо тен. Тя се огледа в огледалото зад бутилките на бара и за миг се сепна от жената на средна възраст, взираща се в нея. Не ставай глупава, каза си, а кафявите ѝ очи се разшириха тревожно. Трийсет и шест са силно казано средна възраст. Те си бяха младост, за бога. Бе в най-добрата си форма. Да, трябва да са минали осемнайсет години, откакто с гордост носи короната на „Мис Синсинати“, но подобно на доброто вино, с възрастта тя само се разхубавяваше. Поне така казваха всичките ѝ приятелки, когато им се оплакваше, че сутрин, като стане очите ѝ са малко подути, кожата ѝ — леко петниста, или дрехите ѝ — малко тесни. Барбара несъзнателно се пресегна да опъне гънките на полата си. Няма начин да изглеждам на трийсет и шест, мълчаливо възрази на отражението си тя и прокара деликатен език през бледорозовото червило на устните си. По-скоро двайсет и шест, а може даже и двайсет и пет. Всъщност, с малко повече усилия, би могла дори да мине за една от младичките студентки на мъжа си.

— По никакъв начин не бих искала да съм тийнейджърка отново — бе обявила веднъж Сюзан, а Вики и Крис кимнаха в съгласие.

А аз бих дала всичко да съм тийнейджърка отново, помисли си Барбара и сега, както тогава. Да съм най-красивото момиче в Синсинати, с рози в ръцете и целият град да е в краката ми. Усети как сълзи попарват очите ѝ и бързо набра номера на Крис. Помисли, че за Крис е твърде нетипично да не се обади, ако ще закъснее.

— Ало? — Мъжки глас отговори на третото позвъняване.

— Тони? — Какво правеше той вкъщи посред бял ден? Не беше ли започнал нова работа едва миналия месец? — Барбара е — добави, понеже не можа да се сети за нищо друго. — Търся Крис. Трябваше да се срещнем за обяд.

— Боя се, че Крис няма да може да дойде. Не се чувства много добре.

— Така ли? Беше съвсем добре, когато говорих с нея тази сутрин.

— Да, хм, какво да ти кажа? Точно сега вече не се чувства толкова добре. Обади ми се на работата и ме помоли да се върна вкъщи.

— Повикахте ли лекар?

— Преди две секунди. Каза, че имало някакъв гаден грип.

— Наистина ли? Не съм чула.

— Виж, Барбара, трябва да си размърдам задника. Ще накарам Крис да ти се обади веднага щом е в състояние да си вдигне главата от тоалетната, става ли?

— Разбира се — каза Барбара на сигнала свободно в слушалката. Тя натисна копчето, но се направи, че още слуша, в случай че някой я наблюдаваше и се опита да се отърси от неприятната представа как най-добрата ѝ приятелка е с глава, завряна в тоалетната чиния. — Доста неочаквано — произнесе, с мисълта, че през последните няколко дни Крис бе по-тиха от обикновено. Може би ѝ имаше нещо. Възможно ли бе да е бременна? Крис бе споделяла, че Тони настоява за повече деца, но бе казала също, че все още е на противозачатъчни.

Барбара шляпна слушалката в отворената си длан и реши, че по-късно ще намине към Крис да разбере какво точно става. По-спешният въпрос бе какво да прави в този момент. Не беше удобно просто да си тръгне, не и след като бе резервирала четири места на една от най-добрите маси в едно от най-известните заведения в града в продължение на цял час. Нито пък ѝ се искаше да обядва сама, въпреки умопомрачителните равиоли. Имаше ли някой друг, на който да може да се обади? Свекърва ѝ? Тя винаги се оплакваше, че Барбара не прекарва достатъчно време с нея. Не, тази жена би прекарала целия обяд, кудкудякайки за другата си снаха, върховно надарената и слаба Шийла, машината за производство на бебета. Четири деца, а все още тежеше толкова, колкото и на сватбата си. И не стига това, ами тя просто доставяше тези деца без всякакъв проблем. Като кокошка, която снася яйца, винаги се изкушаваше да каже Барбара, но никога не събра достатъчно смелост. Да, моля ви се, Супер Шийлата не само се оправяше с къща и четири деца под осемгодишна възраст, но и извън дома си успешно ръководеше служба за организиране на партита и вече работеше по бебе номер пет, докато Барбара не бе успяла да произведе нито едно братче или сестриче на почти седемгодишната Трейси, въпреки че в добре лакираните си ръце имаше предостатъчно време. Най-малкото, което можеше да направи, бе да си намери работа, подчертаваше от време на време свекърва ѝ, но Барбара не искаше никаква работа, заради която не би могла да си е вкъщи за Трейси, когато се върне от училище. Освен това, Рон не възразяваше срещу това, тя да си стои вкъщи или пък да имат само едно дете. Не че не се опитваха да имат още деца. Просто още не беше се получило. Но имаше време. Тя все още бе млада. Намираше се в добра форма, въпреки че бе качила няколко излишни килограма. На трийсет и шест човек определено не бе толкова стар, че да не може да роди друго дете.

Барбара отново се погледна в огледалото и реши, че е твърде бледа. Моментално си пипна челото. Може би се разболяваше от онова, което бе повалило Крис. Или по-скоро, ружът, който напоследък използваше, не бе точният нюанс. Вероятно се нуждаеше от нещо с по-голяма дълбочина. Може би сега ще направи тъкмо това, помисли си тя, върна слушалката на мястото ѝ и се усмихна на барманката, без да си движи устните, показвайки ѝ как трябва да го прави и тя, но нехайната млада жена пропусна да забележи и вече бе заета да си бъбри с друг клиент. Защо ставаше така, че хората винаги ѝ затваряха телефона, преди да е свършила да говори или пък си тръгваха, докато тя продължаваше да стои? Барбара все още бе поразително красива жена и умееше да се представи добре. Какво имаше около нея, което пропускаше да забележи?

Да не би да бе косата ѝ? Хората не приемаха на сериозно дългата коса. Може би трябваше да я подстриже? Веднъж Барбара бе чула свекърва си да се кикоти с нейна приятелка на телефона. „Изглежда, сякаш са я замразили през шейсетте“ — бе казала, но после се престори, че е говорила за някаква позната от гимназията, на която се натъкнала същия следобед. „Виждаш ли колко е стилна късата прическа на Шийла?“ — едва онзи ден бе отбелязала свекърва ѝ. — „Идва време, когато жената е вече твърде стара за дълга коса.“

Можеше и да дойде такова време, помисли си Барбара, връщайки се на мястото си, но все още не бе дошло. Тя харесваше дългата си коса. Би могла да я остави да порасне колкото на Кристъл Гейл, под коленете, до самия под. Как ли щеше да се хареса това на свекърва ѝ? Барбара даде знак на келнера да донесе сметката и се почувства като опърничаво дете.

— Приятелките ми няма да дойдат — заяви тя, подготвена за намръщената му физиономия, но той вече ѝ бе обърнал гръб.

Това, че другите не дойдоха, не бе кой знае какво. Можеше да мине и без обяд, макар че я болеше глава, когато пропуснеше някое ядене. От друга страна, бе изяла всички тези рула. Нямаше да умре от глад. А и имаше други належащи задачи. Бе обещала на Трейси да купи плат, подобен на една рокля, която си бе купила наскоро и да накара шивачката си да ушие на детето абсолютно същата. А учителката на Трейси, която вече бе в първи клас, им бе дала да пишат доклади на тема пролетните цветя. Трейси искаше нейният да е най-добрият в класа и Барбара, която бързо осъзна, че за пролетните цветя не знае нищо друго, освен това, че нарцисите са жълти, а лалетата с големи чашки, обеща на дъщеря си да ѝ набави необходимата информация. Би могла да се отбие до библиотеката, а после да купи букет пресни цветя, които Трейси да занесе на госпожица Атертън. По-късно можеше самата тя да занесе един на Крис.

— Осем долара за две чаши вода! — възкликна Барбара, когато видя сметката, неспособна да прикрие изумлението и потреса си. Какво би казала свекърва ѝ за това? Най-вероятно, че синът ѝ не работи толкова усърдно, за да може жена му да прахосва спечелените му с труд пари за такова глупаво нещо като трапезна вода. И би била права, помисли си Барбара, остави десет долара на масата и изхвърча от ресторанта, преследвана от мълчаливите, но сериозни обвинения на свекърва си. Никакво уважение ли не хранеше към усилията на Рон да поддържа семейството си? Заплатата на един университетски професор не бе като да е царска издръжка. Не можеше ли поне малко да се ограничава? Погледни Шийла…

Докато излезе на улица „Белведере“, Барбара вече мигаше учестено от нов приток на сълзи. Тя докосна с показалец долните си мигли, внимавайки да не размаже уж водоустойчивата спирала. Бръкна в чантата си за слънчевите очила и не дотам нежно ги тропна на носа си, в опит да прогони видението на подобната на пор физиономия на свекърва си. Справедливо ли беше собствената ѝ майка, жена, колкото топла и внимателна, толкова и красива, да умре от остра лимфна левкемия скоро след раждането на Трейси, докато майката на Рон, студена и подла, и също толкова непривлекателна, навярно щеше да живее вечно? „По дяволите“ — произнесе в дланта си Барбара, когато осъзна колко много всъщност ѝ се е искало да обядва с приятелките си, особено да види Крис.

От всички Гранд дами, Крис ѝ беше любимата. Сюзан бе страхотна — умна и земна, макар и малко прекалено практична за вкуса на Барбара, а Вики беше… е, Вики си беше Вики, динамична и много забавна, но понякога твърде недискретна. Барбара отдавна се бе научила да не казва на Вики нещо, от което би се чувствала неудобно, ако го види на първа страница на „Синсинати поуст“. Най-близка се чувстваше с Крис. Може би, защото никоя от двете не работеше извън къщи, Крис винаги имаше време за нея. Никога не приемаше грижите на Барбара като дребни и незначителни; никога не си тръгваше по средата на разговора; никога не я караше да се чувства маловажна. Слава богу, Тони най-накрая си беше намерил работа. Не че някога Крис се бе оплаквала. И все пак, положението сигурно не е било приятно, което най-вероятно бе причината за внезапното ѝ разболяване. Не казваха ли специалистите, че депресията отслабва имунната система? Макар че минаха седмици, откакто Тони бе започнал работа, Крис все още изглеждаше прекалено ангажирана. Нещо не беше наред. Трябваше да поговори с Крис, когато се оправеше, да я изведе някъде.

Барбара постоя няколко секунди по средата на тротоара пред „Грил Огнената Лисица“, а стомахът ѝ ръмжеше от недоволство. Нуждаеше се от храна, както и от уверение, че всичко със света е наред. Погледна си часовника: 12:45. Ако побърза, можеше да стигне навреме до университета, за да заведе на обяд красивия си съпруг.

След по-малко от десет минути Барбара паркира черната си „Сиера“ на едно току-що освободено място на Клифтън авеню, известно повече като „Братството“, заради множеството мъжки и женски студентски клубове, подредени от дясната страна на улицата по посока на университета на Синсинати — вторият най-стар и най-голям общински университет в Америка. Тя бързо отмина високата бетонна сграда на научно-инженерния център „Броуди“ и забеляза по-скромната двуетажна сграда от червени тухли, в която се помещаваше отделът по обществени науки, където мъжът ѝ водеше лекции върху обща психология и бихевиоризъм. Тя поздрави с разсеяно кимване няколко, облечени в дънки и кожени якета студенти, струпани около парадното стълбище, отвори тежката дъбова врата и тръгна надолу по дългия коридор, а токчетата ѝ шумно контрастираха на меките обувки, които изглежда, че всички носеха.

Красива стара сграда, помисли си Барбара и леко забави крачка, щом зави надясно и продължи по коридора, на чиито стени бяха подредени черно-бели фотографии на отдавнашни възпитаници. Тъмна дървена ламперия, внушителни прозорци, изискани стари арки. Така, както би трябвало да изглежда един университет. Скърцащ и величествен, и леко заплашителен. Не че тя трябваше да се чувства уплашена, реши Барбара, докато се качваше по широката стълба в далечния край на коридора. Това, че след като спечели титлата си не отиде в колеж, не означаваше, че е глупава, нито че трябва да се чувства по-низша. Може и да не умееше да цитира Шекспир, като Сюзан, нито да споменава правни прецеденти, като Вики, а и да си каже истината, доста щеше да се измъчи, ако трябва да направи разлика между психология и социология, но въпреки това имаше свое становище в разговорите със съпруга и приятелките си. Освен другото, още не бе късно. Ако искаше, винаги можеше да запише няколко курса и да работи за научна степен, както правеше вече от години Сюзан — по един курс от време на време, когато домашният живот и бебетата позволяваха. Разбира се, щеше да се наложи да намери нещо, което наистина да я заинтригува и да не ѝ отнема много от времето с Трейси и Рон. Барбара сви рамене и си се представи като Скарлет О’Хара от „Отнесени от вихъра“: щеше да мисли за тези неща по-късно — утре бе нов ден. След като хвърли поглед на отражението си в стъклото на една стара снимка до аудиторията на мъжа си и видя Вивиан Лий да се взира в нея, Барбара отвори вратата и влезе.

Залата бе просторна, банките амфитеатрално разположени, като на стадион, от тавана до земята, където съпругът ѝ — висок мъж, със сурова хубост — бе застанал зад катедрата си, пред голяма черна дъска и изнасяше лекция пред близо триста студенти, внимателно поглъщащи всяка негова дума. Барбара се отпусна на една свободна седалка в дъното, съзнавайки, че към нея са обърнати многобройни погледи, включително този на мъжа ѝ, който регистрира присъствието ѝ с почти неуловимо кимване и продължи да говори.

— Една от основните трудности в областта на поведенческите изследвания е тенденцията проблемите прекалено да се опростяват в категориите на тясната мотивационна теория — казваше той. — Един такъв пример: Гетщалтската школа вярва, че хората се стремят към по-обхватна и стабилна организация на психологичната област, където индивидът непрекъснато се опитва да примирява противоположни впечатления, за да проумее света около себе си и по този начин да увеличи възможностите си да се адаптира.

Барбара чу яростно скърцане на химикалки по хартия, когато всички студенти около нея се хвърлиха да записват всяка дума. Дали действително имат някаква представа за какво говори той? — зачуди се тя и положи голямо усилие да се съсредоточи, за да може на обяд да дискутира тези теории с мъжа си. Но вече губеше нишката на лекцията му, умът ѝ се връщаше към Крис и се чудеше как ли се чувства и дали може да ѝ помогне с нещо.

— След метода на поощрение и наказание идва друг мотивационен модел — говореше съпругът ѝ, а кафявите му очи обхождаха залата. — Този модел разглежда човешкото поведение като част от адаптивния отговор към обществения свят, където груповите норми са от първостепенно значение и индивидът търси приемане и подкрепа от своята група.

На английски ли говори? — чудеше се Барбара, почувствала се изведнъж като нов имигрант, току-що слязъл от кораба. Къде се е научил да говори така? Тя измери с поглед преобладаващия дамски състав, студентките, превити над тесните банки, нетърпеливи да запишат всяка дума. Нито едно от тези момичета не знае нищо за грима, помисли си Барбара и поклати изумено глава. Може да знаеха много за мотивационните модели, но относно сенките и контурите бяха кръгла нула.

— И накрая, трябва да споменем личностната теория, която изтъква вътрешната динамика, лежаща в основите на поведението, където нуждата на индивида да съхрани собствената си личност и цялост е по-важна от външните поощрения и наказания. — Внезапно Рон млъкна и се засмя. — Утре ще продължим с това. Моля, прочетете от страница 121 до 139 във вашия текст. Благодаря.

Студентите незабавно станаха от местата си, взеха да си събират нещата и да се изкачват по стълбите, без да обръщат внимание на Барбара, която тръгна надолу към подиума при мъжа си.

— Каква приятна изненада. — По постоянно загарялото лице на Рон се разля усмивка. — Какво те води насам?

— Мислех да изведа красивия си съпруг на обяд — отговори Барбара с умоляващ поглед, стиснала незабелязано палци зад гърба си. Моля те, кажи да.

— Мислех, че ще обядваш с момичетата — каза Рон и се огледа из залата, сякаш търсеше нещо определено. — Ейми — провикна се внезапно. — Ейми, трябва да поговорим една минутка за есето ти.

Барбара проследи с поглед дългокосото момиче в почти униформените впити дънки и кожено яке, което спря на върха на стълбите, прошепна няколко думи на приятелките си и се отправи надолу.

— Отложи се — обясни Барбара. — Така че си помислих да се възползвам и да видя дали си свободен.

— Звучи чудесно — каза Рон и Барбара въздъхна дълбоко с облекчение. — Дай ми две минути да се погрижа за това.

— Няма проблем. Има ли наблизо тоалетна?

— По стълбите нагоре. Вдясно.

— Ще те чакам във фоайето.

— Идвам след две минути — повтори Рон, когато Ейми се приближи. Тя затъкваше с нервни пръсти косата зад ушите си.

Малко спирала за мигли би дала на това момиче всичкото самочувствие на света, помисли си Барбара, докато се изкачваше по стълбите. Обърна се за малко и забеляза, че тя стои може би два сантиметра по-близо до съпруга ѝ, отколкото бе редно, гърдите ѝ се докосваха до ръката му, а той не си даваше труда да се отмести. Не ставай глупава, каза си Барбара и излезе от залата. Отново я обхващаше параноя. Момичето просто стоеше достатъчно близо, за да чуе какво ѝ говори Рон. А гърдите ѝ изглеждаха притиснати до ръката му само от мястото, на което бе застанала Барбара.

Тя бързо намери тоалетната, оправи си косата и червилото пред правоъгълното огледало над редицата от мивки и разтри кожата около очите си, докато малките бръчици, които ги ограждаха като скоби, изчезнаха. „Изобщо не изглеждаш по-стара от кое да е от ония момичета“ — прошепна на отражението си Барбара и се зачуди как така, без никакви диети и упражнения, Рон успяваше да поддържа младежката си външност. Не изглеждаше да са му навредили и всички часове, които отделяше за слънчеви бани. И сега си беше точно толкова красив, колкото и в деня, когато за първи път го забеляза на бара „При Арнолд“, още тогава обграден от жени. О-хо, спомни си тя, че си помисли, когато очите им се срещнаха. Беля.

Тя, разбира се, бе наясно с клюките, които се носеха за съпруга ѝ. Клюки се разнасяха през всичките десет години на техния брак. Но Рон постоянно я уверяваше, че те са злостни и неоснователни и тя отдавна бе взела решение да не им обръща внимание. Бе решила също, че дори и да са верни, дори и мъжът ѝ да се ангажираше от време на време с някой случаен флирт, това не значеше нищо. Не каза ли същото Вики за собствените си забежки? Че те са само секс?

Барбара разкопча синьото си сако, втъкна бялата си копринена блуза в полата и тъкмо се чудеше дали да ползва тоалетната, когато външната врата се отвори, вътре влезе и се приближи към огледалото момичето от класа на мъжа ѝ („Ейми, трябва да поговорим една минутка за есето ти.“).

— Здрасти — каза Барбара, а момичето пусна книгите си на мивката и започна да се сресва с дълги, плавни движения. Тя бе симпатично момиче, с бледо фино лице и големи тъмни очи, които я правеха да изглежда по-интересна, отколкото вероятно беше, прецени Барбара, но пак не ставаше за конкурс по красота. „Мис Миловидност“, може би, помисли с усмивка Барбара, опитвайки се да не обръща внимание на кръглото ѝ малко дупе, изпълващо прилепналите дънки и на малкия висок бюст, който можеше да се опише като наперен. Младите нямат нужда да са красиви, осъзна Барбара. Достатъчно бе, че са млади.

— Здрасти — каза Ейми на отражението на Барбара.

— Вие сте в класа на мъжа ми — отбеляза Барбара, опитвайки се да звучи нехайно.

Момичето сви рамене:

— М-м-м.

— Той е добър преподавател — продължи Барбара, макар ясно да личеше, че момичето не проявява интерес към разговора.

Ейми върна четката обратно в размъкнатата си черна кожена чанта.

— Най-добрият — каза тя и очите ѝ за кратко срещнаха нейните в огледалото, но се забавиха съвсем малко повече от необходимото, сякаш мълчаливо я предизвикваха. После изведнъж си тръгна, излезе през вратата, с дългата си кестенява коса, развяваща се зад нея, с чантата, която се удряше в хълбока ѝ.

Барбара остана още няколко минути пред редицата от мивки, опитвайки се да не мисли какво ли е прекъснала с внезапната си поява, опитвайки се да не мисли изобщо за нищо. Понякога е по-добре човек да не мисли. Мисленето само те вкарва в беля. Колкото си по-тъп, толкова си по-щастлив, реши тя и добави още малко руж към отново пребледнелите си страни. Още веднъж намести блузата и оправи полата си. После почака да се нормализира дишането ѝ, погледна се за последен път в огледалото и излезе в коридора да търси мъжа си.

4.

Крис чу звънеца на входната врата и помисли дали да не отвори, но реши, че е по-добре да го остави да си звъни. Тони щеше да отвори и да каже на приятелките ѝ, че е заета и ще им се обади по-късно. Само дето по-късно тя вероятно щеше да е заета с нещо друго, а после би било вече твърде късно да им звъни и така щеше да мине още един ден, а след това друг. Можеше да мине цяла седмица без нито да види, нито да говори с тях. Вече бе пропуснала обяда по случай рождения ден на Сюзан, отложи пазаруването с Барбара, отклони последната покана на Вики за вечеря. Неусетно половината от септември се изтърколи, а тя се бе събирала с тях общо колко… три пъти от юни насам? Бяха свикнали да се чуват всеки ден. Нищо важно. („Здравей, просто се обаждам. Отивам до магазина. Имаш ли нужда от нещо?“) Такива неща. („Почакай само да чуеш какво направи вчера Ариел.“, „Трябваше да видиш колко сладка беше Трейси в новия си анцуг.“, „Кирстен каза, че дневният лагер е гадост.“) Всекидневните неща. („Ще се чуем по-късно.“, „Почакай да чуеш това.“, „Звънни ми утре.“) Нещата, които те пазеха да не полудееш.

(„Обичам те.“)

И аз те обичам.

Кога спря да им се обажда? От кога бе станала твърде заета да се вижда с приятелките си?

Чу Тони да отваря входната врата.

— А-а, здравейте, момичета. Каква приятна изненада.

Три гласа изведнъж заговориха едновременно.

— Къде е тя?

— Не приемаме „не“ за отговор.

— Крис, домъкни си задника тук, долу.

— Идвам веднага — провикна се Крис отгоре, а сърцето ѝ думкаше, докато бързаше към спалнята да провери в огледалото на банята как изглежда. „Изглеждам добре“ — увери сама себе си, прокара гребен по дългата си до раменете коса и я захвана на конска опашка с една лилава шнола. Смени изцапания сив анцуг, който носеше през последните два дни с бял памучен панталон, а на мястото на похабената жълта тениска сложи бледолилава. И защо цялата тази суматоха, зачуди се Крис. Къде толкова отиваше? Просто долу да каже „здрасти“.

— Крис, какво, по дяволите, правиш там горе? — провикна се Вики от вратата.

— Веднага слизам. — Крис не помръдна. Може би, ако минеше достатъчно време, те щяха да се уморят да я чакат и да си тръгнат.

— Броя до десет, после се качвам горе — предупреди Барбара.

Крис хвърли последен поглед на огледалото и се втурна в хола. Появи се на върха на стълбите в мига, в който Барбара започваше да се качва.

— Ето я! — зарадвана обяви Барбара. — Истинска е. Съществува. Не сме си я измислили.

В следващия миг Крис се озова в прегръдките на Барбара, топлината на другата жена обгърна кожата ѝ като кашмир, финият ѝ парфюм затанцува около главата ѝ като вълшебен прашец. Крис затвори очи и зарови глава във врата на Барбара, вдъхвайки чудесния ѝ аромат.

— Всичко наред ли е? — прошепна Барбара и здраво я притисна.

От устните на Крис се откъсна неволен стон — наполовина плач, наполовина въздишка — и тя се отдръпна назад, далеч от ръцете на Барбара.

— Какво има?

— Явно не си знаеш силата, Барби — каза Тони през смях, присъединявайки се към двете жени на стълбите. Той обви ръка около жена си и внимателно я поведе надолу по стълбите към предния хол, където чакаха Сюзан и Вики. — Крис е малко контузена. Не ви ли каза, че миналата седмица падна по стълбите?

— Какво? — Сюзан.

— Паднала си по стълбите? — Вики.

— Боже мой, добре ли си? — Барбара.

— Само от последните две стъпала — успокои ги Крис. — И да, добре съм. Боя се обаче, че не мога да кажа същото за влакчето на Уайът, което строших напълно с приземяването си. — Опита се да се засмее, но болезненото пулсиране в ребрата ѝ пресече смеха.

— Дай да видя. — Барбара моментално застана до Крис, повдигна фланелката ѝ и нежно докосна с пръсти голямото кръгло петно с цвят на горчица, отляво.

— Уау, момичета — обади се Тони. — Да няма нещо между вас двете, което трябва да зная?

— Това натъртване изглежда доста зле — заяви Вики.

— Може би не е лошо Оуен да го види — предложи Сюзан.

— Добре съм — възрази Крис. — Наистина. Нищо не е.

— Мама падна по стълбите и смачка влакчето на Уайът — обяви Монтана, която в този момент влезе от кухнята в хола.

— Така разбрахме и ние — каза Вики. — Това не е било много умно от нейна страна, нали?

— Тя винаги пада — констатиращо отбеляза Монтана.

— Може би, ако ти и брат ти си прибирахте играчките от време на време… — започна Тони.

Монтана направи физиономия, сграбчи пръстите на майка си и взе да я тегли за ръката.

— Хайде, мамо. Ти обеща да правим курабийки.

— Защо не накараш баща ти да ти помогне да направите курабийките? — предложи Сюзан.

— Да, а ние ще вземем мама с нас за малко — добави Вики.

— Не! — сопна се Монтана.

— Не се мръщи — предупреди я Барбара. — Ще ти излязат бръчки.

— Не мога да дойда — каза Крис, а Монтана продължи да я дърпа за пръстите. — Уайът всяка минута ще се събуди, а и наистина обещах на Монтана…

— Аз мога да гледам децата — предложи Тони. — Върви, скъпа. Не си излизала от къщата цели седмици.

— Не! — пак се провикна Монтана. Деликатните ѝ черти се събраха по средата на мъничкото ѝ личице, а дългата ѝ руса коса се мяташе от буза на буза с всяко упорито тръсване на главата. — Тя обеща да правим курабийки.

Тони незабавно взе дъщеря си в ръце.

— Какво има, дечко? Мислиш, че татко ти не може да прави шоколадови курабийки ли? Ще ти дам да разбереш какъв майстор на шоколадовите курабийки съм. Всъщност, аз ги правя много по-хубави от майка ти. Не знаеш ли, че най-добрите готвачи в света са мъже?

Монтана се изскубна от ръцете на баща си и се вторачи в майка си.

— Не те харесвам повече. Ти не си добра мама.

— Монтана…

— Всичко е наред, Крис — каза Тони, когато Монтана избяга отново в кухнята. — Ще ѝ мине. Върви с приятелките си.

— По-късно ще си добра мама. — Вики бързо поведе Крис към входната врата.

— Наистина, не би трябвало…

— Ще я върнем вкъщи навреме за обяд. — Сюзан отвори вратата и избута Крис навън.

— Къде отиваме? — попита Крис и дълбоко си пое дъх, поемайки топлия септемврийски въздух. Вдигна лице към слънцето, затвори очи и усети как слънцето изгаря бузата ѝ като гореща ютия. Дали не ми остави белег, почуди се тя, наведе отново глава, обърна се към къщата и зърна сянката на Тони да я наблюдава иззад спуснатите завеси на всекидневната.

— Отвличаме те — обяви Вики и поведе жените към „Ягуар“-а в цвят бежов металик, паркиран на половин пресечка надолу по улицата.

— Наистина. — Крис рязко спря. — Не мога да направя това. Трябва да се върна.

Жените я обградиха, пречейки ѝ да избяга, а Вики отключи колата.

— Влизай в колата — каза една от тях.

Крис надзърташе през задното стъкло на голямата луксозна кола и гледаше как виещият се път бяга назад. Караха едва от десет минути, а вече изглеждаше сякаш са в друг свят, вълшебен, недокоснат от прозаичните проблеми на суровата действителност. Свят, в който просторни имения се редяха далеч от пътя, а пътни знаци предупреждаваха, че се пресичат алеи за езда. Свят, в който мирни, заоблени хълмове създаваха приятната илюзия за провинциален живот, макар че до центъра на Синсинати имаше по-малко от половин час. Много пари, както стари, така и нови, помисли си Крис, са хвърлени на по-малко от петдесет квадратни километра, колкото е модното предградие „Индиън Хил“. Дали тези хора бяха засегнати от рецесията? Бяха ли чували изобщо за нея?

— Какво правим тук? — попита тя.

— Просто разглеждаме — отговори Вики. — Харесахте ли си нещо?

— Всичко — обади се от мястото си до Крис Барбара.

Крис почувства ръката на Барбара върху своята и се почуди дали не я пази да не избяга от колата. Толкова е красива, разсеяно си помисли тя, потискайки импулсивното си желание да прокара другата си ръка по меката буза на Барбара. Не ѝ трябва всичкият този грим и лак за коса. Не ѝ трябва абсолютно нищо.

— Казах ли ви какво измисли онзи ден Уитни? — попита от предното място Сюзан. В гласа ѝ се долавяше кротка майчина гордост. — Тъкмо се готвехме да излизаме на разходка, когато заваля. Аз ѝ казвам, че ще се наложи да излезем по-късно, а тя отговоря: „Няма нищо, мамо. Този път ще вземем отворен чадър“. — Сюзан се засмя. — Помислих си, че е доста добре за двегодишен човек, тоя тип дедуктивно разсъждение.

— Удивително — завъртя глава Барбара.

— Ще засрами и Айнщайн — засмя се Вики.

— Да, и аз си помислих, че е доста умно за нейната възраст.

— Спомням си, когато Трейси беше на две години — обади се Барбара. — Един цял следобед играх с нея, изморих се много и ѝ казах, че трябва да полегна за малко, но тя разбира се, не беше уморена, тъй като е едно от онези деца, които никога не спят. И така, аз си отидох в стаята, легнах си на леглото, а след няколко минути чух малките ѝ крачка да шляпат в стаята. Отворих едно око и я видях да се бори с голямото одеяло, което най-накрая успя да хвърли върху мен. После се покатери на стола в другия край на стаята, седна там и взе да ме гледа. Следващото нещо, което си спомням, е, че заспах дълбоко. Събудих се час по-късно и я намерих пак там, седи си, без да е помръднала. Седи и се взира в мен.

— И Джош е нещо подобно — каза за четиригодишния си син Вики. — Малко е зловещ.

— Аз нямах предвид, че Трейси е зловеща — възрази Барбара.

— Но Джош определено е зловещ — потвърди Вики. — Искам да кажа, аз го обичам и така нататък, но той просто е малко странен. Знаете ли какво ми поиска онзи ден? Тампон!

— Тампон! Но защо, за бога?

— Каза, че чул, че с него се плува по-добре.

Жените избухнаха в смях. Дори Крис се хвана, че се смее на глас. Незабавно усети стягане в ребрата.

— Кирстен и тя — продължи Вики. — Не е лесно да я разбере човек. Никога не зная какво си мисли.

— Така е по-добре — обади се Сюзан. — Ариел ми съобщава всяка мисъл, която ѝ хрумне. Повечето са свързани с това колко мрази сестра си. Не мисля, че някога ще ми прости.

Жените се засмяха, после утихнаха и се загледаха през прозорците във великолепната гледка на заоблените хълмове.

— Е, кога ще ни кажеш какво става? — Барбара попита Крис, като успя да прозвучи небрежно, макар че стягането на пръстите ѝ върху ръката на Крис я издаде.

Крис почувства как дъхът ѝ секва в дробовете. Макар и да очакваше този въпрос, откакто се качи в колата на Вики, прямотата му я стресна. Смехът на жените, лекотата, с която си споделяха, бяха приспали бдителността ѝ.

— Не разбирам какво имаш предвид — отговори тя, но дори и за самата нея думите прозвучаха неубедително. Барбара се облегна назад и повдигна едната си вежда; Сюзан се обърна от мястото си на предната седалка, а веждите на Вики се събраха в огледалото за задно виждане. — Какво сте ме зяпнали? Какво ви става на всички? Нищо няма. Честна дума.

— Вече почти не те виждаме, не отговаряш на обажданията, винаги си заета…

— Знаете как е — възрази Крис.

— Не знаем.

— Кажи ни.

— Толкова неща има — каза Крис.

— Ти току-що каза, че няма нищо — припомни ѝ Вики.

— Какво?

— Кое е вярното, Крис? Не може и двете.

— Внимавай. Започваш да звучиш като адвокатка.

— Аз съм твоя приятелка — просто каза Вики.

— Съжалявам — извини се Крис. — Просто вие всички правите голям въпрос от нищо.

— Наистина ли? — попита Сюзан.

— Да не си ни сърдита? — попита я Барбара. — Да не би да сме казали или направили нещо, с което да те обидим?

— Разбира се, че не.

— Тогава защо вече не те виждаме?

— Просто напоследък нещата са малко напрегнати, това е всичко — упорито продължи Крис. — Уайът е болен през цялото време, изглежда, че хваща всеки вирус, който се появи. Знаете какви са децата — малки инкубатори на зарази. Така че първо той се разболява, после аз се разболявам. Само дето на мен ми трябва повече време да оздравея. После пък трябва да насмогна с всичката работа вкъщи, която се е натрупала.

— Тогава защо уволни чистачката? — попита Барбара.

— Уволнила си Марша? — възкликна Сюзан, понеже всички те ползваха услугите на една и съща жена.

— Тони не беше доволен от работата ѝ — опита се да обясни Крис. — А и аз съм си вкъщи по цял ден. Няма причина да не го правя.

— Харесва ли ти да го правиш? — попита Вики с такъв тон, сякаш подобна мисъл бе отвъд разбирането ѝ.

— Нямам нищо против — каза Крис — Наистина. Нямам.

— Да не си развила агорафобия? — Гласът на Сюзан бе тих, а очите ѝ широко отворени.

— Какво е агорафобия? — попита Барбара.

— Буквално, това е страх от пазарища — обясни Сюзан.

— Аз мразя пазарищата — намеси се Вики.

— Означава да се боиш да излезеш от къщи.

— Аз не се боя да изляза от къщи.

— Днес следобед изглеждаше сякаш те е страх.

— Всичко наред ли е с Тони?

— Какво имаш предвид?

— Вие двамата разбирате ли се добре? — попита Барбара.

— Естествено. Всичко е наред. Искам да кажа, напоследък бе малко напрегнато, понеже Тони не е много щастлив с новата си работа и мисля, че е загубил доста пари на борсата.

— Мислиш? — попита Сюзан. — Не знаеш ли?

Крис поклати глава.

— Знаеш колко съм безнадеждна с парите.

— От кога?

— Имаш си собствена банкова сметка, нали? — попита я Вики.

— Имаме обща сметка. Защо ми е собствена?

— Всяка жена трябва да си има собствена сметка. За всеки случай. И при първи признаци за нещо нередно, трябва да започне да заделя пари настрана.

— Но това е толкова нечестно — възкликна Крис.

— Не, не е — обясни ѝ Вики. — Това е самосъхранение. Пък и ти сигурно не би искала да ходиш при Тони за всяко дребно нещо. Нали? Не и за всяка дреболия?

— Разбира се, че не. — Крис усети, че бузите ѝ се зачервяват от гняв. Какво ѝ влизаше на Вики в работата как те с Тони си управляваха парите? Вики бе женена за богат мъж. Не можеше да разбере какво означава за един мъж да работи омразна работа, за да може да осигури храна на масата. Точно сега парите не стигаха. Тони беше прав да я ограничава, да я кара да се отчита за всяка стотинка.

— Първата ти работа в понеделник сутринта — продължаваше Вики, — искам да бъде да отидеш в банката и да си отвориш собствена сметка. Чуваш ли ме, Крис?

— Чувам те — отговори Крис, решавайки, че е по-лесно да се съгласи, отколкото да спори.

— Ще дойда с теб — пожела Барбара и я потупа по ръката. — Неудобно ми е да призная, но и аз си нямам своя сметка.

— Господи, не ви вярвам на вас двете — възкликна Вики. — В кой век живеете, всъщност?

— Защо не спрем — предложи Сюзан, когато завиха надясно по „Съншайн Лейн“. — Да се поразходим.

Вики тутакси спря колата до тротоара. И четирите врати се отвориха. Жените излязоха в топлия септемврийски следобед.

— Толкова е спокойно тук — отбеляза Барбара, хванала ръката на Крис, размахвайки я напред-назад, сякаш бяха ученички. Вики вървеше няколко крачки напред, Сюзан няколко крачки назад.

— Може ли малко по-бавно — помоли Сюзан.

Макар и с около десет килограма наднормено тегло, Сюзан изглеждаше чудесно, помисли си Крис. Чудесната ѝ кестенява коса се подвиваше към силната ѝ челюст, кръглите ѝ бузи изтриваха всеки знак на възрастта и я правеха да изглежда дори по-млада, отколкото когато се бяха запознали.

— Хайде, дами, не мога да ходя толкова бавно — изпъшка Вики.

Типично за нея, каза си Крис. Търпението на Вики бе ограничено. Нима не ѝ бе омръзнало да чака да ѝ се накъдри косата и не я отряза почти на два сантиметра дължина? Късмет, че късото ѝ отиваше. Крис се засмя. Вики си имаше начин да превръща дори най-мръсната слама в злато.

Вървяха по пътя, докато стигнаха „Каюга Драйв“.

— Аз съм до тук, дами — каза Крис и рязко спря, внезапно почувствала, че ѝ се повдига. — Жегата ми действа. — Тя усети как коленете ѝ се подгъват, отпускат се и видя земята да се втурва срещу нея, докато пада надолу.

Незабавно я обградиха грижовни ръце.

— Господи, Крис, какво стана?

— Удари ли се?

— Дишай дълбоко.

Крис се опита да ги отблъсне с ръка, но вместо това избухна в сълзи.

— Какво има, Крис? Какво не е наред?

— Мисля, че се нуждаеш от лекар.

— Нямам нужда от лекар — възрази Крис.

— От колко време падаш така?

— Не е нищо.

— Крис, ти си паднала по стълбите. Монтана каза, че падаш през цялото време. Сега колабира по средата на улицата.

— Горещо е.

— Не чак толкова.

Крис въздъхна дълбоко, рязко забърса потока от сълзи, който сякаш нямаше да спре никога и зарови ръце в косата под опашката си.

— О, боже — проплака тя.

— Какво има?

— Моля те, Крис. На нас можеш да кажеш.

Крис се втренчи в загрижените очи на приятелките си. Можеше ли да им каже истината? Можеше ли? Мили боже, какво щяха да си помислят за нея?

— Мисля, че съм бременна — прошепна тя.

— Ти си бременна? — повтори Барбара. — Това е чудесно. — Тя млъкна за малко. — Или не е?

Крис сведе глава към гърдите си, раменете ѝ се тресяха, докато плачеше.

— Не е ли чудесно? — тихо попита Сюзан.

— Не зная. — Крис се чу да проплаква, мразейки гласа си. Той издаваше слабост и отчаяние, и неблагодарност. — Това не значи, че не обичам децата си.

— Разбира се, че не значи.

— Обичам децата си повече от всичко друго на света.

— Ние знаем това.

— И не че не искам никога вече да имам деца. Може би след някоя и друга година, когато нещата малко се пооправят. Просто времето ми изглежда неподходящо. — Крис повдигна ръце в своя защита, после ги отпусна отстрани. — Миналия месец се наложи да направим втора ипотека на къщата, а Тони мрази новата си работа и вече говори за напускане. Мисли да започне самостоятелно, да си отвори собствена агенция и да работи вкъщи. А това понякога ми идва твърде много, нали разбирате. Сякаш никога няма да имам грам време за себе си. Съзнавам, че звучи лошо, защото зная колко много ме обича Тони и оценявам всички неща, които прави за мен, колко добре се грижи за мен и децата, наистина, но понякога се чувствам, сякаш не мога да дишам. И точно сега още едно бебе…

— Не си длъжна да раждаш това бебе — каза просто Вики.

Настана тишина.

— Не мога да направя аборт. — Крис започна да клати глава, както Монтана по-рано, опашката ѝ се мяташе напред-назад по бузите. — Не мога. Не мога.

— Трябва да обсъдиш това с Тони — внимателно предложи Барбара.

— Не мога да говоря с него за това. Никога не би ме разбрал. Никога не би ми простил дори само обсъждането…

Отново за кратко настана тишина, а после:

— Не е нужно той да знае.

Крис се вторачи невярващо във Вики. Откъсна се от грижовните ръце на приятелките си, изправи се на крака и взе да крачи напред-назад по улицата.

— Не. Не мога. Не разбирате. Тони ще разбере. Той ще разбере.

— Как ще разбере? — попита Барбара.

— Той ще разбере — каза Крис и яростно заклати глава нагоре-надолу. — Той следи.

— Какво значи той следи? — попита Сюзан. — Да не искаш да кажеш, че ти следи цикъла?

— Той не е спирал да иска друго бебе, още откак Уайът се роди.

— А какво искаш ти?

— Не зная какво искам аз. — Ето защо имаше такъв късмет, че е с Тони, почти изкрещя Крис. Той знаеше какво е най-добре за нея.

— Той ти следи цикъла — удивено повтори Сюзан, сякаш се опитваше да открие смисъла на думите.

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Вижте, аз изопачих всичко. Правя го през цялото време.

— Не, не е така.

— Да, така е.

— Кой казва, че е така? — попита Барбара. — Тони?

— Ти не изопачаваш нещата, Крис — обади се Сюзан. — Крис, слушаш ли ме?

— Трябва да се връщам вкъщи — каза Крис, завъртя се на пети и тръгна обратно към колата. — Ако не ме откарате, ще се върна на автостоп. — Тя се огледа нагоре-надолу по улицата, но не видя никакви коли.

— Разбира се, че ще те откараме — последва я Вики.

— Крис, почакай! — Чу ги да викат някъде зад нея.

— Крис, моля те, ние сме на твоя страна.

Бяха ли наистина?

— Не искахме да те разтревожим — каза Барбара, когато се качиха в колата.

По обратния път към Мариемонт Крис държеше главата си наведена, с поглед, забит в скута ѝ.

— Аз наистина искам това дете.

— Разбира се, че го искаш.

— Всеки иска каквото си иска.

— Не се тревожете за мен — каза Крис, щом Вики спря на Гранд авеню. Когато отвори задната врата и излезе от колата Крис видя сянката на Тони да наблюдава иззад прозореца на всекидневната. Дали е стоял там през цялото време?

— Обичаме те — извика след нея Барбара. — Нали знаеш това?

— Зная. — Крис обви думите около себе си като шал. — И аз ви обичам.

Входната врата се отвори.

— Здравей, скъпа — каза Тони. — Рано се прибираш.

— Липсваше ми — отговори му Крис, пристъпи прага и затвори вратата след себе си, без да се обръща.

5.

— Мамо! Мамо!

Сюзан се обърна на дясната си страна и се помъчи в тъмното да види радиочасовника от страната на мъжа си. Нямаше още дори четири часа сутринта.

— О, боже — простена тя, защото разбра, че не бяха минали и два часа, откакто най-накрая бе легнала, отдадена на тревожни мисли и неспокойни сънища. Ето че не съм само аз, каза си, заслушана в повтарящите се викове на Ариел. Тъкмо се канеше да отметне одеялото и да види какво става с детето, когато мъжът ѝ сложи ръка върху нейната и я спря.

— Аз ще отида — каза Оуен и прозвуча толкова уморено, колкото се чувстваше и тя.

— Сигурен ли си?

— Поспи малко. — Устните му леко докоснаха челото ѝ, докато слизаше от леглото.

Сюзан чу съпруга си да се бори с халата в края на двойното легло и усети стъпките на босите му крака по килима, докато забързано излизаше от спалнята.

— Какво има, миличка? — чу го да пита, отваряйки вратата към стаята на Ариел.

— Имах кошмар — чу Ариел да хленчи.

Сюзан знаеше всичко за кошмарите. Особено за един от тях, помисли си тя, затвори очи и тутакси се видя прегърбена на чина си в часа по средновековна драма, как панически се опитва да обхване една безразборна купчина хартии, да ги натика в някакъв що-годе ред, но жалкият ѝ опит пропада, а после чува името си, произнесено високо, сякаш по радиоуредбата:

— Сюзан. Сюзан Норман. Да чуем сега вашето есе. — Плешивата глава на професор Къриър се клати нагоре-надолу, а Сюзан събира разбърканите си листи, измъква се от мястото си и се отправя към предната част на стаята.

Винаги точно на това място в съня си Сюзан осъзнава, че е гола. Ужасена, тя се опитва да запази някакво приличие, като се крие зад листите, прихлупва рамене, при което увисналите ѝ гърди се блъскат в малкото, но неприятно кълбо плът на корема. При тази нова поза обаче още повече изпъква голият ѝ задник и тя чува смеха на останалите студенти, вижда подигравателните им пръсти, насочени към нея. Бързо премества едната си ръка отзад, но внезапното движение разпръсква листите по земята и тя е принудена да лази по колене и лакти в напразно усилие да ги събере, а жестокият смях наоколо прераства в почти оглушително кресчендо.

Обикновено в този момент се събуждам, с благодарност си помисли Сюзан, наблюдавайки как Оуен стъпва на пръсти по килима, обратно към леглото. Той метна хавлията си на един стол наблизо, мушна се под завивките и се сгуши до нея.

— Какво беше? — попита го тя.

— Беше се подмокрила — спокойно съобщи мъжът ѝ.

Цялото тяло на Сюзан се стегна. Рано сутринта имаше час, а не можеше просто да хвърли на майка си една купчина мръсни чаршафи, веднага след като горката жена прекрачи прага. Би ли могла? Здравей. Ариел пак се подмокри в леглото. Зная, че я гледаш всеки ден и това не бе част от нашето споразумение, но би ли могла да пуснеш една пералня и да смениш чаршафите, понеже аз имам важен час, а ти така и така си седиш тук без да правиш нищо друго, освен че ми гледаш децата?

— Няма нищо — обади се Оуен, като че ли бе говорила на глас. — Аз смених чаршафите и сложих мръсните в пералнята.

Сюзан седна на леглото и се взря в съпруга си, с когото бяха заедно от единайсет години.

— Направил си всичко това?

— Чудо голямо — промърмори той със затворени очи.

— Как извадих такъв късмет?

— Опитай се да поспиш. — В бръчиците около очите и устата на Оуен се появи доволна усмивка.

— Обичам те — прошепна Сюзан и се сгуши в извивката на ръката му.

Оуен Норман може и да не минаваше за хубавец — бе среден на ръст и тегло, а чертите му бяха твърде обикновени, за да ги намери човек за забележителни или интересни — но бе мил и почтен човек, да не говорим какъв чудесен лекар бе и всички, които го познаваха, както пациенти, така и приятели, му вярваха и се възхищаваха от него.

Сюзан се обърна на лявата си страна, после усети, че и Оуен се обръща заедно с нея, а ръката му пада върху изобилната плът на бедрото ѝ. Тя бе неспокойна. Инцидентът с Крис този следобед я обезпокои и разстрои. Явно, нещо съвсем не бе наред, нещо повече, отколкото Крис даваше да се разбере, нещо повече от перспективата за ново бебе, колкото и ненавременна да бе. Жените бяха обсъдили това на кафе в къщата на Вики, опитваха се да измислят как да я изкарат навън, но накрая бяха решили, че нямат друг избор, освен да чакат, докато Крис не стане готова сама да дойде при тях. Каквито и проблеми да имаше, каквото и да премълчаваше, си беше нейна работа. Те трябваше да бъдат търпеливи, да проявяват разбиране и най-вече да не вдигат шумотевица. В противен случай рискуваха напълно да я изгубят.

Сюзан се отпусна по гръб и се опита да определи в кой точно момент Крис бе започнала да се отдръпва. Имаше ли някакъв определен момент или промените в отношението на Крис към останалите бяха настъпили постепенно? Дали тяхното приятелство не се бе разпадало бавно и незабележимо, подобно на продължителен брак в последните стадии на неговото загиване?

Това ли беше проблемът, зачуди се Сюзан и се обърна на другата страна. Имаше ли пукнатини в брака на Крис и Тони? Крис бе отрекла, но ако Тони сериозно мислеше да открие собствена агенция, това би било много скъпо, а те явно бяха закъсали с парите. Трето бебе…

Той ѝ следи цикъла! При тази мисъл Сюзан ритна одеялото от крака си.

— Сюзан — каза Оуен, — какво не е наред?

— Не е наред ли? — Сюзан пак легна по гръб и видя загриженото лице на Оуен да се надвесва над нейното.

— Не си спряла да се въртиш, откак се върнах в леглото.

— Съжалявам. — Сюзан си спомни страха в очите на Крис, когато призна, че може да е бременна. От какво точно се страхуваше? Той ѝ следи цикъла! — пак си помисли тя. — Просто не мога да се наместя удобно.

— Още ли се притесняваш за Крис?

— Не. — След малко тя призна: — Е, поне се опитвам. — Какъв смисъл имаше да се преструва? Никога не бе успявала да излъже Оуен. Всъщност никога не бе искала, осъзна тя и пак си помисли каква късметлийка бе.

— Късметът е само част от уравнението — бе казала веднъж майка ѝ. — Ти работи много упорито за това, което имаш. И имаше достатъчно здрав разум да направиш правилния избор.

Накрая майка ѝ ѝ бе казала, че ние сме избора, който правим.

— Обичам те — отново се обърна към съпруга си Сюзан, чудейки се дали го бе казвала достатъчно често. Тя приближи глава към неговата и го целуна по устните.

— И аз те обичам — каза той, отвръщайки на целувката ѝ с неочакван плам. Неочакваното желание ги свари неподготвени, но бързо нарасна, така че онова, което започна като невинен израз на благодарност скоро се превърна в нещо съвсем различно. Сюзан усети как в отговор на нежното докосване на съпруга ѝ тялото ѝ се възбужда, а сетивата ѝ, които само преди миг бяха на ръба на пълен срив, изведнъж се изостриха и събудиха в очакване на нови ласки.

— Готова ли си? — попита той след малко и Сюзан кимна, обвивайки крака около кръста му, докато той проникваше в нея. Телата им се движеха бавно и в хармония, докато Оуен отново попита: — Готова ли си? — И тя отново кимна, а той се изправи на колене и проникна по-дълбоко в нея, докато главата ѝ взе да бучи, тялото ѝ пламна, цялото ѝ същество затрепери. Никога не ти говорят за това в часовете по здравеопазване, помисли си тя, когато всичко в нея бе готово да експлодира. Използват студени, медицински думи като кулминация, която е по-подходяща за обозначаване на литературен термин, или оргазъм, която пък звучи като нещо, сведено до лабораторна работа, но никога не се доближават до онова, което в действителност се случва, когато двама души правят любов: чистата и всеобемаща радост на пълното отдаване.

„Кой получава по няколко оргазма?“ — Сюзан си спомни въпроса, който Вики зададе в неделя, по време на суперкупата, преди около осем месеца.

„Аз никога не съм получавала оргазъм“ — бе признала Крис, а Барбара бе признала, че нейните винаги са преструвка. Дори и Вики бе споделила, че не е получавала оргазъм вследствие на полов акт. Когато я притиснаха, Сюзан бе отказала да коментира и бе напуснала стаята. По-добре да я вземат за срамежлива, отколкото за самодоволна, бе решила тогава и предпочете да не казва на останалите, че обезпокоително често изпитва оргазъм. Понякога единственото, което Оуен трябваше да направи, бе да докосне едно определено място на врата ѝ…

Може би просто е по-лесно да бъда удовлетворена, помисли си сега тя, макар че никога не се бе имала за особено чувствена. Определено не се виждаше като секси жена. Достатъчно привлекателна, да, особено ако изгубеше някой и друг килограм, но в никакъв случай не толкова симпатична като Барбара, Крис, или Вики. А и със сигурност щом погледнеше Оуен никой нямаше да се хвърли към леглото му. Биха предпочели съпруга на Барбара, Рон, понеже бе висок и хубав, или мъжа на Вики, Джереми, заради богатството и властта му, или мъжа на Крис, Тони, защото имаше самочувствие и се перчеше. Но всички те биха сбъркали.

В крайна сметка, ние сме избора, който правим.

— Как си? — попита я сега съпругът ѝ.

— Добре — отговори Сюзан с мъркащ глас. — Аз съм добре.

Секунди по-късно, удобно сгушена в ръцете на мъжа си, Сюзан затвори очи и заспа.

— В нашето изследване на църковните начала на драмата — обясняваше професор Ян Къриър пред клас от приблизително четирийсет и пет, недотам ентусиазирани студенти, — говорихме за шепата пиеси от дванайсети век, които имат действителни художествени заслуги, най-вече за тези на Флъри.

Сюзан се разшава на коравата седалка от полирано дърво, борейки се да задържи очите си отворени. Трябва да поспя повечко, реши тя, при все че не бе ясно как точно ще извоюва този подвиг. Между тичането по лекции, писането на есета, ученето за тестове и изпити, отглеждането на две малки дъщери — макар, слава богу, Уитни във всяко отношение да бе по-лесна от Ариел, което само правеше Ариел толкова по-трудна — и грижите мъжът ѝ да не се чувства пренебрегнат, тя разбираше, че просто нямаше достатъчно часове в деня или по-точно в нощта, когато най-много имаше нужда от тях. Сюзан се насили да стои по-изправена на стола си, изви гръб назад, потисна една прозявка и насочи отново вниманието си към мекото бръмчене на гласа на професор Къриър, глас, в който крещящо присъстваха многобройните му бил-съм-тук, направил-съм-това, мразя-да-правя-онова. Какво правеше тя тук? Къде по-точно си мислеше, че ще я отведе една научна степен по английска литература?

— И все пак, дори и пиесите на Флъри са били тясно свързани с твърде специфични църковни случаи и са се пеели по време на интервалите през редовната църковна служба — продължи професор Къриър. — Както ще видим в „Покръстването на Св. Пол“, тази пиеса, която вероятно е била поставяна на фестивала по случай покръстването на Св. Пол, доста тясно се доближава до библейското описание на покръстването му, както е предадено в „Действията на апостолите“.

Сюзан чу около себе си движението на забързани химикалки по хартия, подобно на множество миниатюрни мишки и осъзна, че не бе записала и ред, откакто бе започнала лекцията. Отвори си тетрадката и се пресегна към голямата платнена чанта в краката си за химикал. Тутакси усети как нещо се прилепи към пръста ѝ, подобно на пиявица в сладководно езеро. Тя си помисли това, припомняйки си неприятния инцидент от детството, когато едно лято родителите ѝ я бяха завели на вилата, заедно с по-големия ѝ брат и по-малката ѝ сестра и Сюзан бе настояла още същия следобед да влезе във водата, въпреки че майка ѝ я бе предупредила, че може да има пиявици. Но заета да се перчи пред по-малката си сестра, тя не оцени напълно предупреждението и после се показа от водата с няколко отвратителни черни топчици, захванати за ръцете и краката ѝ, само за да види как сестра ѝ в ужас хуква далеч от нея. Сюзан се бе опитала да ги издърпа в напразно усилие да ги отстрани, но това само влоши нещата и скоро по крайниците ѝ потече кръв на лъкатушещи червени линийки. Майка ѝ бе обяснила, че страшните неща не могат да се издърпат, без да се повреди кожата и че могат да се премахнат, само ако обилно се наръсят със сол.

— И тогава трябва да ги изядеш — весело я бе подразнил брат ѝ, а тя хукна, препъвайки се по пясъка и пищя уплашено, докато майка ѝ не я хвана и не я успокои, уверявайки я, че ако се наложеше някой да изяде противните неща, това щеше да бъде брат ѝ.

Сюзан измъкна ръка от чантата и с облекчение, но и със слисване видя, че от вътрешната страна на показалеца ѝ бе залепнала наполовина изядената близалка на Ариел.

— Чудесно — произнесе тя доста по-силно, отколкото имаше намерение.

— Извинете, госпожо Норман — незабавно се обърна към нея професор Къриър, — искате ли да споделите нещо с класа?

По дяволите тези големи уши, помисли си Сюзан, клатейки глава. Не пропускат нищо.

— Съжалявам — промърмори тя и дръпна от пръста си виновната близалка по-силно, отколкото трябваше, така че тя се разпадна и няколко парченца паднаха на пода, пръскайки се като парченца стъкло.

— Малка закуска ли, госпожо Норман? — попита професор Къриър, при което брадичката му се сниши, а очите му надникнаха над кръглите му очила с телени рамки.

Да не би да имаше и рентгенов поглед, зачуди се Сюзан. Няколко от студентите се засмяха нервно, може би от благодарност, че не те са прицел на присмеха му, от който доста се бояха.

— Бих казал, че трябва да сте по-добре запозната с опасностите, които крие безразборното хранене — отбеляза професорът и преди още забележката му да е напълно осъзната, върна взор към катедрата пред себе си. — В „Покръстването на Св. Пол“ — каза той, сякаш едната мисъл естествено следваше след другата, — имаме познатите елементи на църковната драма от дванайсети век, включително обръщането на грешника към Божията милост, трудното измъкване от преследването на опасни врагове, както и продължителния конфликт между земните сили и силата на Божието спасение.

Сюзан усещаше как кожата под белия ѝ пуловер гори, вратът ѝ се изчервява, бузите ѝ също стават огненочервени. Как смееше да ѝ говори по този начин! Как си позволяваше да ѝ се подиграва за теглото!

Но това ли направи той наистина, тутакси се усъмни. Или тя бе прекалено чувствителна на тази тема? Може би забележката му бе просто леко негодувание от факта, че го прекъсна. Той вероятно съзнава, че е смъртно досаден и се възползва от някои ситуации, за да внесе мъничко безгрижие в лекциите си, те доста се нуждаеха от това. В бъдеще щеше да внимава да не му предоставя подобни възможности за своя сметка. Нека другите студенти да понасят подлите удари на неговата ехидност. Те можеха да ги понесат. Те бяха заедно и по-силни и поне едно десетилетие по-млади от нея.

Кого лъжеше, помисли Сюзан и незабелязано огледа претоплената стара зала. Та те бяха деца, за бога, повечето все още тийнейджъри, лицата им бяха недовършени платна, в очакване четката на опита да ги довърши. Какво правеше тя сред тях, когато бе очевидно, че мястото ѝ не е тук? Какво изкривено самолюбие я бе убедило да преследва тази научна степен, която нищо нямаше да ѝ донесе в бъдеще? Освен образование, напомни си. Освен удовлетворението от добре свършената работа.

И кой би могъл да твърди, че една научна степен по английска литература няма да се окаже необходима в крайна сметка? Вики непрекъснато я окуражаваше да говори с мъжа ѝ за работа в едно от неговите списания. Може би когато си осигуреше дипломата и двете ѝ деца прекарваха по цял ден в училище, е, след всичко това би могла да посети непрекъснато разширяващата се империя на Джереми Латимър.

— Главната цел на църковната драма от дванайсети век не е била да образова масите, а по-скоро да създава красиви произведения, благочестиви и мъдри, а използването на най-разнообразни поетични форми и литературни жанрове, както и асоциации с класиката, предполага известно ниво на значителна литературна изтънченост. — Професор Къриър вдигна поглед от бележките си и огледа залата. — Е, добре. За следващия петък искам да видя по едно есе от пет хиляди думи, сравнение между версиите на Дигби и Флъри относно „Покръстването на Св. Пол“. Няма да има допълнителни занятия и от това есе ще зависят двайсет и пет процента от срочната ви оценка. Но — продължи той с намигване, — жените с големи бюстове минават автоматично. — След което сложи бележките си в износеното си кожено куфарче и го затръшна. — Това е. — Безочливата му усмивка направи главата му да изглежда още по-изпъкнала. — Свободни сте.

Сред студентите се разнесе сконфузен кикот, докато събираха нещата си и напускаха залата. Само Сюзан остана на мястото си, неспособна да помръдне, едва дишайки.

— Някакви проблеми, госпожо Норман? — попита професор Къриър.

Сюзан поклати глава, с поглед закован в пода. В ъглите на очите ѝ бяха натежали сълзи, сякаш ѝ бяха зашлевили шамар. Какво ѝ ставаше? Защо просто не станеше и не си тръгнеше?

— Има ли нещо? — настоя той.

Сюзан бавно повдигна очи от краката си и ги насочи по посока на професора, макар че внимаваше да не го гледа директно. Ако го погледнеше, можеше да каже нещо, за което да съжалява. А в края на краищата, той ѝ бе професор, човекът, който решаваше дали да премине курса или не, дали да получи толкова желаната степен.

— Сюзан?

Така, сега пък самото ми име стана на въпрос, помисли си тя и ѝ се поиска да избяга и да се скрие, както онзи следобед на плажа, когато бе залята от жестоките подигравки на брат си. Бягството — нейната първа реакция на всичко неприятно. Последвано от примирен жест. Гневът бе огромна загуба на енергия. Повечето проблеми можеха да се решат с няколко меки, добре подбрани думи. Само дето от какво точно бе толкова разстроена тъкмо сега? Една невинна забележка, явно намислена като шега, която никой не взе на сериозно и от която никой друг в класа не изглеждаше да се е обидил. Правеше от мухата слон, вероятно защото все още се измъчваше от предния му коментар за теглото ѝ, макар без съмнение и него да интерпретираше погрешно. Бе прекалено чувствителна. Може би защото бе твърде изморена. Наистина имаше нужда от здрав сън.

Сюзан усети движение, погледна към подиума, но само за да види, че е изоставен, а професор Къриър върви към вратата. Много добре, тръгвай си, помисли си тя.

— Професор Къриър — произнесе Сюзан.

При звука от името му, Ян Къриър спря и се извърна към нея, така че, докато стигне до него, той вече я гледаше право в очите.

— Знаех си, че имате нещо наум — каза той и зачака.

Не е много по-стар от мен, осъзна Сюзан, втъкна косата си зад ушите в опит да реши какво искаше да каже.

— Мисля, че това бе доста неуместен коментар — започна, но си мислеше: По дяволите, твърде общо, твърде неясно.

— Кой по-точно? — попита той, както и очакваше Сюзан. Професорът се усмихваше, тъмните му очи я гледаха предизвикателно.

— Това, което казахте за жените.

— За жените?

— Жените с големи бюстове.

— А, да, жените с големи бюстове — повтори той. Устата му се бе изкривила от очевидното удоволствие, което изпитваше от неудобството ѝ.

— Не мисля, че беше уместно.

— Не мислите, че жените с големи бюстове са уместни?

Той си играе с мен, помисли си Сюзан, става все по-безочлив, не иска да падне по гръб.

— Не мисля, че вашият коментар относно автоматичното преминаване на жените с големи бюстове, беше уместен.

Той кимна и насочи поглед към предницата на бялото ѝ поло.

— Не виждам за какво трябва да се безпокоите, госпожо Норман. Вашият бюст изглежда предостатъчен да ви осигури преминаването. — Бузите му се разтеглиха в усмивка, която се разшири и оголи зъбите му.

Като ръмжащо куче, помисли си Сюзан Тя инстинктивно отстъпи назад.

— А сега, ако ме извините — додаде той.

— Не ви извинявам. — Думите се изплъзнаха от устата ѝ, преди да има време да ги обмисли.

— Какво?

— Не ви извинявам. Мисля, че прекалявате със забележките си. Мисля, че дължите на целия клас — и на мен — извинение.

— А аз мисля, че вие сте тази, която прекалява, госпожо Норман — бързо отговори той, сякаш сдъвка името ѝ и го изплю в пространството помежду им. — Вижте, зная, че сме в осемдесетте и женската свобода надделява над здравия разум, но наистина, Сюзан, нямате ли никакво чувство за хумор?

— Нямам чувство за вашия хумор — остро възрази тя.

Професор Къриър тъжно поклати глава, като че ли той бе обиденият.

— Очаквам есето ви — произнесе, после рязко напусна стаята.

6.

— Е, как се чувстваш?

— Добре, предполагам.

— Нервна ли си?

— Малко.

Крис се пресегна да хване треперещата ръка на Барбара, при което докосна огромния си бременен корем. Тя усети как бебето в нея незабавно се приведе напред и притисна уши към вътрешния слой на плътта ѝ, сякаш внезапно хвърлено в тревога. Коя е тази жена, безмълвно поиска да узнае бебето вътре в Крис и остър ритник ѝ напомни да не се приближава твърде много. Тази жена не е приятел, навира се в чужди работи, предупреждаваше ритникът, някоя си, която предявява неразумни претенции към твоето време, откъсва вниманието ти от семейството, на което го дължиш. Ти не би трябвало дори да си тук. Не ти ли каза тати да не идваш? Нов ритник, по-твърд, по-остър от предишния. Какво би казал тати, ако знаеше?

Докато преглъщаше яда, напиращ в гърлото ѝ, Крис получи пристъп на гадене. О, моля те, не, мислеше си тя, докато панически оглеждаше дългия коридор за изход. Не можеш да повръщаш. Не тук. Не и в болничен коридор, за бога. Макар че какво по-добро място? Тя почти се изсмя, само дето бе твърде уплашена, за да се смее. Вечно беше уплашена, помисли си, борейки се с внезапния импулс да скрие уста с ръка и да маскира страха си зад усмивка. Доста се смееше напоследък.

— Всичко ще бъде наред — каза Крис, повече на себе си, отколкото на най-близката си приятелка. — Разбрах, че вече правят тези процедури непрекъснато. — Зачуди се дали това е вярно, или си го беше измислила. Тони казваше, че тя все си измисля, заменя фактите с бъбрене, в опит да прикрие липсата си на образование. Но не успяваше да измами никого, добавяше той.

— Зная. — Барбара леко разшири очи, което подсказа, че се усмихва по своя си начин. — Не е кой знае какво. Не трябваше да те моля да идваш.

— Не ставай глупава. Аз искам да съм тук.

— Рон каза, че ще се опита да дойде веднага, щом му свършат часовете.

— Наистина се радвам, че успях да дойда.

— Благодаря. — Барбара заби поглед в скута си. — Зная, че вероятно не ти е било лесно да се измъкнеш.

— По-лесно, отколкото си мислиш. — Крис отново огледа тайно забързания болничен коридор, търсейки познати очи да надничат над стерилните маски. — Тони трябваше да напусне града по бизнес.

— Бизнес? Намери ли си нов клиент?

— Не съм сигурна — неясно каза Крис, потисната не толкова от факта, че е в неведение, колкото от облекчението, което изпита, когато Тони каза, че се налага да напусне града за няколко дни, дотолкова, че не бе го и питала нито къде отива, нито какво ще прави там. Радостта ѝ от неочакваното му съобщение бе такава, че трябваше да се хване за кухненската маса, за да не почне да подскача нагоре-надолу.

— Какво има, скъпа? — бе попитал Тони, вземайки я в прегръдките си. — Няма да отсъствам дълго. Няма от какво да се безпокоиш.

Какво ми става, запита се Крис сега. Тони ѝ бе съпруг, за бога, бащата на нейните деца. Той работеше толкова усилено, за да я осигурява с всички онези удобства, които тя възприемаше като даденост. Как можеше да е толкова неблагодарна, коравосърдечна, толкова егоистична, че да предпочита той да се намира където и да е, само не и при нея, единственото място на света, където той искаше да бъде. Защо непрекъснато му създаваше неприятности? Толкова ли беше трудно просто да си кротува и да върши нещата, които мъжът ѝ желаеше: да поддържа ред в къщата, да наглежда децата, да държи приятелките си на разстояние? Тони бе прав — ако се тревожеше за него поне наполовина, колкото за приятелките си…

Може би, ако поне за малко беше оставяна сама на себе си, помисли си Крис. Но през цялото време, откакто Тони бе започнал да работи у дома, изглежда повече го занимаваше мисълта как Крис си прекарва дните, отколкото той неговите. През седемте месеца откак превърна кабинета в свой офис, той бе реорганизирал програмата ѝ напълно и макар да трябваше неохотно да признае, че сега къщата се поддържа много по-лесно, все пак няколко дни на нейно разположение прозвучаха ужасно хубаво. Можеше да се отпусне, да се обади на приятелките си, без да се безпокои за нараненото его на Тони, може би дори да се срещне със Сюзан или Вики за обяд, определено щеше да придружи Барбара в болницата за назначената ѝ лапароскопия, идея, която Тони бе отхвърлил още в началото. „Това е страхотна мисъл, Крис, със сигурност“ — присмя ѝ се той първия път, когато му каза за молбата на Барбара преди няколко седмици. — „Ти, с бебето, което всеки момент ще изскочи от корема ти, да идеш в болницата с жена, на която ще правят процедури да установят защо не може да има друго дете! Много тактично от твоя страна, няма що.“

Крис разсеяно се потупа по корема и почувства как бебето от другата страна удря дланта ѝ, сякаш я изритва, предупреждава я да стои на разстояние. Изглеждаше, че то съзнава двойственото ѝ отношение към него, като че ли предварително я бе преценило и намерило за смахната. Видеозонът бе показал, че бебето е момче. Тони вече бе избрал име. Рауди, съобщи ѝ той, като някакъв каубой, който Клинт Истууд бил играл веднъж по телевизията. Що за име е Рауди, почуди се тя, но не си даде труда да пита. Какъв смисъл имаше?

— Сигурна ли си, че това не те разстройва? — Тя шепнешком попита Барбара.

Двете жени погледнаха към корема на Крис.

— Шегуваш ли се? Дава ми надежда. Напомня ми защо върша всичко. — Барбара се пресегна и погали бременния ѝ корем, тръпнещите ѝ ръце явно се надяваха да усетят признаци на живот. Бебето в Крис моментално притихна, отказвайки да помръдне и пръст, докато накрая Барбара се отказа и победена си отдръпна ръката.

Сякаш знае, помисли си Крис. Сякаш нарочно не мърда.

Барбара потупа собствения си корем.

— Какво ще кажеш да ги накарам да ми направят лифтинг и на корема, докато съм тук?

Крис се засмя:

— Изглеждаш чудесно.

— Не зная. Май няма да мога да се отърва от това шкембе. Ти поне си имаш извинение.

— Изглеждаш чудесно — повтори Крис, удивена колко добре изглеждаше наистина приятелката ѝ, по-малко от час преди операцията, седнала до нея, официална, с високи токчета, костюм в стил Шанел, черната ѝ, дълга до раменете коса, обрамчваше идеално гримираното ѝ лице, кафявите очи бяха подчертани от бледоморави сенки, сочните розови устни с червен молив, а скулите — с руж в прасковен цвят.

Крис повдигна ръка към собствените си бузи, по които все още чувстваше болката от дланта на Тони. Разбира се, това бе станало случайно. Той нямаше намерение да я удря. Да, наистина се бе ядосал, но тогава просто бе замахнал в яда си; не бе очаквал, че тя ще си обърне главата. Защо ли бе избрала точно този момент да се обръща?

— Господи, скъпа, толкова съжалявам — чу го да проплаква, гласът му отекваше по болничния коридор, отскачаше от стените. — Добре ли си? Знаеш, че не исках да те наранявам. Моля те, прости ми. Знаеш, че стана случайно, нали? Знаеш колко много те обичам. Моля, те, скъпа, кажи, че ми прощаваш. Обещавам ти, че това никога няма да се повтори.

— Нещо не е наред ли? — попита Барбара.

— Какво?

— Дълбаеш дупка в бузата си.

Крис усети как вратът ѝ се загрява и бузите ѝ се изчервяват.

— Имам чувството, че ми излиза пъпка — излъга тя. Ставаше все по-добра в лъгането на приятелките си.

— Като си помислиш, че би трябвало вече да сме отминали възрастта за тия гадости. — Барбара се доближи и с тренирано око разгледа бузата на Крис. — Не виждам нищо.

— Май е едно от ония подкожни неща.

— Те са най-лоши. — Барбара се огледа и въздъхна. — В моменти като този ми се ще да пушех.

— Нервна ли си?

— Малко. Да си чувала някой хубав виц напоследък?

— Какво казала едната стена на другата? — плахо попита Крис.

— Ще се срещнем на ъгъла?

— Доста тъпо — призна Крис и двете жени се разсмяха. — Така става, когато слушаш вицове от четиригодишни.

Барбара въздъхна дълбоко.

— А ако установят, че не мога да имам повече деца?

Крис взе ръцете на приятелката си в своите.

— Това няма да се случи.

— А ако все пак се случи?

— Ще ти дам едно от моите — меко каза Крис, а Барбара положи глава на рамото ѝ. Бебето в корема на Крис моментално ритна, като че ли я бе чуло, сякаш докато е било затворено в тялото ѝ през всички тези месеци, бе започнало да разбира всичко, което тя казва или чувства, или си мисли. И я мразеше заради тези мисли, вече я мразеше. Рауди, безмълвно произнесе тя, опитвайки се да свикне с името, а бебето изстреля канонада от добре прицелени ритници в пикочния ѝ мехур. Не исках да кажа това, опита се да обясни Крис. Бе просто една шега. Никога не бих могла да се откажа от теб. Ти си моя плът и кръв. Никога няма да те изоставя. Не че няма да те обичам, че вече не те обичам. Просто…

Просто какво? Просто времето не е подходящо ли? Не каза ли така на приятелките си? Че трето дете е последното нещо, от което се нуждаеш точно сега? Защото имаш толкова много други неща да правиш, толкова по-хубави неща. Защото предпочиташ да си с приятелките си, отколкото със семейството си, чуваше бебето да я обвинява с гласа на Тони.

— Не! — Крис скочи на крака.

Барбара моментално се изправи до нея.

— Какво има? Да не ти изтекоха водите?

Двете жени погледнаха едновременно към пода. Слава богу, той бе сух, както и краката и бедрата на Крис. Какво ѝ ставаше? Напълно ли бе изгубила самоконтрол?

— Трябва да ида до тоалетната.

— Искаш ли да дойда с теб? — Сянка на загриженост падна върху кафявите очи на Барбара, гримирани в бледомораво.

Чудесно, няма що, помисли си Крис. Тя се притеснява за мен, а всъщност аз трябваше да се грижа за нея. Тя отива на операция. Нея ще я упояват, режат, бодат и мушкат. От мен се очакваше само да седя тук и да ѝ правя компания, докато влезе, това ми беше всичката работа, а аз дори и толкова не мога да свърша. Аз съм абсолютно некадърна. Най-добрата ми приятелка се подлага на това изпитание, защото повече от всичко друго на света иска да има друго бебе, а аз практически раждам — бебе номер три, не нещо друго — точно тук, пред нея. Какво още да говорим за чувствителност! Тони беше прав. Не трябваше изобщо да идва.

— Крис? Добре ли си? Не изглеждаш много добре.

— Добре съм — излъга тя.

— Може би трябва да си идеш у дома. — Барбара си погледна часовника. — Вече всеки момент ще дойдат за мен, а Рон ще пристигне, преди да изляза от упойка. Няма причини да стоиш повече. Ето, позволи ми да ти дам малко пари за такси. — Тя бръкна в портмонето си, грабна банкнота от двайсет долара и я мушна в ръката на Крис.

Крис се изчерви от срам. Как можа Тони да забрави да ѝ остави пари?

— Не отивам никъде — настоя тя, пъхайки парите обратно в портмонето на Барбара. — Само до тоалетната. Веднага се връщам.

С несигурна стъпка Крис се отправи по коридора, който с всяка следваща крачка сякаш ставаше по-дълъг.

— Къде ли е проклетата тоалетна? — промърмори тя. — Би трябвало да има, за бога.

— Мога ли да ви помогна? — попита я някакъв мъж зад нея.

Крис вдигна очи по посока на познатия глас, сърцето ѝ се забърза, по челото ѝ потече пот. Открил ме е, осъзна тя, затвори очи, готвейки се да понесе яростта на мъжа си. Бе отишла против волята му, хвана се за първата възможност да го измами, изложи семейството си на риск, създавайки предпоставки бебето да пипне някакви микроби. Не ѝ ли бе казал Тони да не ходи? Имаше всичкото право да се ядоса.

— Търсите ли нещо конкретно? — попита мъжът, когато Крис се насили да си отвори очите.

Мъжът, когото тя видя, мъжът, който се взираше в нея с любезни сини очи от поне сто деветдесет и осем сантиметра височина, изобщо не приличаше на Тони. Нито пък звучеше подобно на него, осъзна сега Крис, докато я насочваше към тоалетната зад ъгъла вдясно.

— Благодаря — каза тя, позволявайки му да я прихване за лакътя и да я съпроводи донякъде. — Благодаря — повтори, когато стигна до вратата, макар че младият човек си беше вече отишъл. — Благодаря — произнесе за трети път, застанала пред огледалото. Плисна вода на бузите си и погледа как водата се стича надолу по врата ѝ към бялата якичка на морскосиния ѝ пуловер.

Малко по-късно, с празен мехур и успокоени нерви, Крис се върна обратно, само за да открие, че Барбара я няма. Постоя няколко секунди по средата на чакалнята, несигурна какво да предприеме, дали да седне и да изчака Барбара да излезе от операцията или да си иде вкъщи, както бе предложила приятелката ѝ. Но нямаше никакви пари, само десет долара, които да даде на госпожа Макгинти, задето бе гледала Уайът. Следователно, нямаше друг избор, освен да чака да се появи Рон. Така ставаше. Монтана бе на училище. За Уайът се грижеха добре. Тук бе спокойно. Тихо. Никой не ѝ казваше какво да прави или как да го прави, никой не ѝ повтаряше, че е мързелива, глупава или егоистка.

В този момент тя усети някаква ръка на гърба си, познати пръсти притиснаха плътта под блузата ѝ. О, боже, помисли си Крис, потисна един писък, раменете ѝ се стегнаха. Беше я открил. Такава глупачка бе да си мисли, че няма да разбере, че няма да знае къде да я търси.

— Вие ли сте Крис Маларек? — попита я един женски глас.

Обърна се толкова бързо, че почти събори жената зад себе си — на средна възраст, в бяла сестринска престилка. Крис буйно закима.

— Госпожа Ейзингер бе отведена в операционната — обясни сестрата. — Тя ме помоли да ви предам това и да ви кажа, че по-късно ще ви се обади. — Сестрата пусна в ръката ѝ пет нови двайсетдоларови банкноти.

— Благодаря — прошепна Крис. — Много ви благодаря. — В следващата минута тя хлипаше неудържимо на рамото на жената.

Трябваше да го напусне.

Бременна или не, не можеше повече да живее по този начин, вечно да се оглежда, да се страхува и от сянката си.

— Не мога да живея така — повтаряше си Крис, а ръцете ѝ трепереха, докато се мъчеше да отключи входната врата. — Не мога да живея повече така. Да се страхувам да изляза от къщи. Да нямам свои пари. Да лъжа приятелките си. Да рухвам пред напълно непознати хора. Не мога.

Тя погледна надолу по улицата, към таксито, което изчезна зад ъгъла. Обичам тази улица, помисли си и отвори вратата. Особено по това време, в началото на април, когато хладният влажен въздух бе изпълнен с обещания. Как би могла да я напусне? Как би могла да напусне приятелките си, чудесните жени от Гранд авеню, които обичаше с цялото си сърце? Най-добрите ѝ приятелки на света. Крис се усмихна, като си представи всяко красиво лице. И все пак, нейните приятелки щяха да разберат защо се налага да ги напусне. Те знаеха от месеци, че нещо не е наред. Само големият срам ѝ бе попречил да им каже истината.

Щеше да си стегне един малък куфар, да вземе Уайът от дома на госпожа Макгинти и Монтана от училище, да прекара нощта на хотел и после да реши какво ще прави по-нататък. Все още имаше кредитна карта, нали? А може би не. Не. Тони ѝ беше взел кредитните карти с думите, че и без друго са затънали в достатъчно дългове, а тя бе толкова безотговорна по отношение на парите. Той беше прав. Парите винаги се изплъзваха между пръстите ѝ с тревожна лекота. Ето защо той намери за необходимо да ѝ вземе кредитните карти, да спре седмичните ѝ пари, да ѝ дава само по няколко долара на ден и да я кара да се отчита за всеки цент.

Не беше толкова ужасно. Така нямаше да се налага да се притеснява, че харчи прекалено много или да планира отнапред. Умът ѝ все препускаше от едно нещо на друго, поради което бяха решили, че всъщност не бива да шофира, понеже толкова лесно се разсейваше, а те и двамата знаеха, че никога не би си простила, ако направи катастрофа, особено ако бъдеха засегнати и децата. Освен това, защо изобщо ѝ бе нужна кола, особено сега, когато Тони по цял ден си беше вкъщи и можеше да я закара навсякъде където поискаше да отиде? Не, втората кола бе ненужна екстравагантност, нещо което не можеха повече да си позволят. Ако се наложеше, ако той не бе на разположение, тя винаги можеше да скочи в някое такси.

— Скачам в такси — повтори си Крис, пристъпвайки във фоайето. — Скачам в такси. Скачам в такси.

Просто скача в такси и заминава. Къде, помисли си тя и пусна палтото и чантичката си на пода, после ги прескочи, сякаш бяха локва на пътя. Беше бременна в осмия месец, за бога. Къде щеше да отиде? У дома при майка си? Майтап. Майка ѝ беше в Калифорния с бъдещия си съпруг номер три. Баща ѝ беше във Флорида със съпруга номер четири. И беше ли някой от тях по-щастлив, отколкото когато бяха заедно? Съмняваше се. Не, те бяха разрушили семейството, откъснали децата, бяха заминали неизвестно къде неизвестно с кого, преобърнаха наопаки живота на всички и за какво? Само за да бъдат точно толкова нещастни някъде другаде. Крис сериозно ли мислеше да причини същото на собствените си деца? На Тони? На себе си?

Би ли могла наистина да напусне съпруга си поради един каприз, да разбие семейството си, само защото се чувстваше малко потисната? И това бе всичко. Бе малко своенравна, така ставаше винаги, когато беше бременна. Това бе всичко. Хормоните ѝ я правеха толкова чувствителна към всяко дребно нещо, караха я да отговаря на Тони, да го разпитва за всяка измърморена дума, да се дразни от факта, че се грижи за нея, че е толкова внимателен. Нима не бранеше най-добре интересите ѝ? Не се ли опитваше винаги да ѝ помага, да я защитава, дори когато това означаваше да я пази от самата нея, ако се налагаше? „Ти си най-лошият си враг“ — казваше ѝ и беше прав.

Може би трябваше да се консултира с терапевт, реши тя, докато напредваше бавно нагоре по стълбите към спалнята и чувстваше как краката ѝ потъват в износения килим, сякаш стъпваше в плаващи пясъци; треперещата ѝ ръка тежеше на дървения парапет. Трябва да се почисти от прах, разсеяно помисли тя, избутваше единия си крак след другия, мускулите от вътрешната страна на бедрата ѝ се извиваха и схващаха от усилието. Нямам нужда от терапевт, реши Крис. Имам нужда от чистачка.

Или адвокат, каза си, когато стигна горе и звучно въздъхна.

— Адвокат — повтори на глас, превъртайки думата около езика си, влезе с клатушкане в спалнята и се просна странично на леглото. Чувстваше се толкова тежка, непохватна, на сухо като кит, изхвърлен на брега. Бебето в нея отбеляза неудоволствието си от мислите ѝ с остър ритник.

— Всичко е наред, бебче — опита се да го увери тя. — Наред.

Но Крис знаеше, че не е наред. Улови отражението си в прозореца на спалнята и едва разпозна изгубената душа, която я гледаше от там. Взря се в образа си, но колкото по-дълго гледаше, толкова по-бързо избледняваше, докато най-сетне, след едно бързо извръщане на главата, напълно изчезна във внезапен сноп слънчеви лъчи. Какво бе станало с нея, зачуди се Крис. Къде бе изчезнала?

В следващата секунда ръката ѝ бе на телефона и тя натискаше цифрите една след друга, като отказваше да мисли нито какво прави, нито да се усъмни в него, нито да го спре.

— Вики Латимър, моля — произнесе тя в телефона, изненадана от силата, която прозвуча в гласа ѝ.

— Съжалявам. Госпожа Латимър е на съвещание.

— Тук е Крис Маларек, нейна приятелка. Много е важно да говоря с нея, колкото се може по-скоро. — Така ли, зачуди се Крис. Какво точно се канеше да каже на Вики? Дали щеше да ѝ поиска съвет? Или заем? Или името на някой добър адвокат по бракоразводни дела? — Просто искам да зная какви възможности имам — каза тя, без да съзнава, че говори на глас.

— Ще уведомя госпожа Латимър, че сте се обаждали — отговори секретарката на Вики.

Крис седя със слушалка притисната до ухото си дълго след като секретарката бе затворила. Звукът от телефона отекваше в мозъка ѝ, подобно на този, който издава сърдечният монитор, след като пациентът умре. Не бе сигурна колко време бе седяла така, с хлътнали рамене, подути гърди, отпуснати на корема ѝ, с телефона, наврян в ухото ѝ, с очи, сляпо вперени в прозореца, бебето в нея неочаквано тихо. Не беше сигурна и в кой точно момент осъзна, че не е сама. Може би за миг улови отражението на Тони в стъклото на прозореца или дочу дишането му някъде зад гърба си. Може би имаше някакво движение, раздвижване на въздуха, което наруши обичайния приток на кислород в стаята. Може би го бе подушила, подобно на обречена газела, която улавя дъха на гладния тигър в мига, преди да я нападне. А може и през цялото време да е знаела, че той е там, даде си сметка Крис, една тъпа увереност, заседнала под лъжичката ѝ, така че бебето в нея се измести, за да направи място на натрапника.

— Затвори телефона, Крис — чу Тони да казва с глас като назъбено острие.

— Тони… — Думата замръзна на езика ѝ.

— Затвори телефона и се обърни.

Крис усети как телефонът пада от рамото ѝ и се удря в пода. Той увисна на жицата си като човек на бесилка. Тя не направи никакво движение да го вдигне и да го постави на мястото му. Вместо това го гледаше как се люлее напред-назад над стоманеносиния едротъкан килим, като махалото на стар стенен часовник, отброявайки миговете на нейното тъжно, глупаво съществуване.

— Обърни се — каза отново Тони.

Крис пое дълбоко дъх, закри за всеки случай корема си с една ръка, после бавно и неохотно направи каквото ѝ бе заповядано.

— Изглежда, че в крайна сметка се отказах да заминавам. — Тони се усмихна. — Какво има, Крис? Не се ли радваш да видиш мъжа си?

Крис видя как усмивката на Тони се изкривява в гримаса, а дясната му ръка се стрелва във въздуха с хипнотична скорост. И тогава внезапно светът експлодира в светкавица от ослепяваща светлина и тя вече не виждаше нищо.

7.

— Кога каза, че се е обадила?

— Преди не повече от две минути. Точно преди да влезеш.

— И каза, че е важно?

— Каза, че иска да говори с теб веднага.

Вики събра извитите линии на веждите си към носа, чудейки се дали нещо не се е объркало по време на операцията на Барбара.

— От болницата ли се обади?

— Не каза.

— Какво точно каза?

— Само, че е твоя приятелка и че е важно да говори с теб, колкото се може по-скоро.

— Не намекна ли по някакъв начин за какво става дума?

— Спомена нещо за изясняване на възможностите си — отговори секретарката.

Какви възможности, зачуди се Вики. Тя се пресегна през отрупаното си бюро за телефона, набра номера на Крис и нетърпеливо се заслуша в последвалия сигнал „заето“. За какви възможности би могла да говори Крис? Тя тутакси набра номера отново, но получи същия обезпокоителен сигнал и затръшна слушалката. Вики приемаше сигнала „заето“ лично. Обиждаше се от него по начин, който съзнаваше, че е ирационален, нямаше нищо общо нито с логиката, нито със здравия разум. И все пак, не можеше да не почувства как някаква тенденциозна злоба е насочена към нея от човека, който задържаше другия край на линията. Заетите сигнали я бавеха, пречкаха ѝ се, обявяваха, че тя е просто някой в тълпата. Вземи си номер, нареди се на опашка, чакай си реда. Вики въздъхна и се взря в телефона.

— Е, предполагам, че обсъжда възможностите си с някой друг. — Тя потисна раздразнението си като махна с дългите си пръсти, големият диамант проблесна във въздуха, докато заобикаляше бюрото и се отпускаше в черния кожен фотьойл с висока облегалка. — Някакви други обаждания?

— Съпругът ти — да напомни, че вечерята е в седем часа, направо в ресторанта на хотел „Синсинати“ и че трябва да се подготвиш да слушаш поне един час речи.

Вики изпъшка. Още една отегчителна вечер в чест на съпруга ѝ. Не че не заслужаваше неизброимите хвалебствия, които постоянно го съпътстваха, просто бе започнало ужасно да ѝ омръзва да е единственият човек в залата, който не събира социални осигуровки.

— Дъщеря ти също звънна два пъти. Явно, не се чувства много добре и от училище са я пратили вкъщи. — Секретарката на Вики кимна към огромната купчина бележки до телефона. — И тези, разбира се. На всички казах, че имаш срещи през целия ден и няма голяма вероятност да им се обадиш до утре.

— Благодаря.

Младата жена се обърна да си ходи.

— О, и някакъв мъж се обажда поне три пъти. Не пожела да си остави името, но не звучеше да е доволен.

Вики се намръщи. Имаше доста ясна представа кой може да е бил недоволният.

— Ако се обади пак, кажи му, че съм извън офиса за по-голямата част от седмицата. И, Мишел…

Мишел погледна с очакване към Вики, воднистосините ѝ очи се губеха под отпуснатия бретон на тънката ѝ кафява коса.

(„Дай ми само пет минути с това нещастно момиче“ — заяви веднъж Барбара.)

— Продължавай да набираш този номер. — Вики надраска номера на Крис на едно листче и го подаде на секретарката си. — Кажи ми веднага, щом се освободи. О, и ми намери номера на „Университетската болница“ в Клифтън.

— Добре.

Вики проследи с поглед как секретарката се измъква от стаята. („Стъпвай гордо“ — чуваше Барбара да подвиква след нея. — „Главата високо изправена, раменете изпънати, коремът прибран.“) Отново се запита дали обаждането на Крис има нещо общо с операцията на Барбара. Наистина, лапароскопията бе сравнително проста процедура, но пълната упойка все пак носеше доста рискове и съдилищата бяха пълни с искове за лекарска небрежност, няколко от които бе завела самата тя. Но Крис не бе споменала нищо за Барбара, само нещо за разглеждане на собствените си възможности, каквото и да значеше това.

— Добре, какво да захвана най-напред? — промърмори Вики, очите ѝ нервно обходиха бюрото, кораловочервените ѝ устни помръдваха, докато преглеждаше купчината розови бележки. — Би трябвало да се обадиш на дъщеря си — произнесе на глас, но реши първо да се обади на мъжа си и по частната си линия набра личния му номер. — Пак си говориш сама — каза и примирено се засмя. Вики редовно си говореше сама. Помагаше ѝ да се съсредоточи, придаваше тежест на мислите ѝ, значимост на понякога незначителните размисли. Освен това, винаги бе харесвала звука на собствения си глас.

— Здра-асти, скъпа — каза мъжът ѝ няколко секунди по-късно. Джереми Латимър бе роден и израсъл в Охайо, но бе прекарал почти едно десетилетие в Атланта, преди да се засели в Синсинати, и все още от време на време южняшкият акцент се чувстваше в определени думи и фрази. Той, разбира се, умееше да включва и изключва този мек провлачен говор когато си пожелаеше, призна Вики, точно както постъпваше с оня псевдоюжняшки чар, с който бе станал толкова популярен.

— Здра-асти и на теб. Ка-ак сме? — Вики без усилие се хлъзна в същата безгрижна територия, митична земя, в която досадните глаголи и съществителни изчезваха от самосебе си, някои гласни се разтягаха, а други напълно липсваха.

— Мотам се — отговори той.

Вики си го представи как прокарва мързеливо ръка през доста гъстата си сива коса. Слава богу, че не бе оплешивял, подобно на толкова други мъже в петдесетте. Нито пък бе позволил на корема си да затлъстее с неизбежното напредване на възрастта. Не, Джереми Латимър бе благословен с гъста коса и работеше здраво, за да поддържа естествено слабата си физика, хранеше се разумно и редовно спортуваше. Вики обичаше да си приписва заслугата за това. Може би фактът, че съпругата му е четвърт век по-млада от него, мотивираше съпруга ѝ да поддържа здравословна и младежка външност. Или може би богатите наистина бяха различни.

— Роузи се обади — каза Джереми. Имаше предвид детегледачката на двете им малки деца. — Изглежда от училище са изпратили Кирстен вкъщи със слаба треска.

— Да, Кирстен се е обадила тук няколко пъти. Горкичката. Ще ѝ се обадя да видя как е.

— Мислиш ли, че ще трябва да останеш у дома с нея довечера?

— Сигурна съм, че не е нещо, с което Роузи да не може да се справи. Не се тревожи — увери го Вики. — Ще се явя на тази вечеря довечера шармантно наконтена.

— Скъ-ъпа — каза през смях Джереми, преди да затвори, — обичам, когато си така наконтена.

Вики се обади вкъщи и с облекчение узна, че дъщеря ѝ спи спокойно. Така не ѝ се налагаше да губи ценно време в опит да води интелигентен разговор със седемгодишно момиче. Тя погледна към снимката на двете си деца в сребърна рамка, луничавата ръка на Кирстен, покровителствено обгърнала рамото на по-малкия ѝ брат, двете деца се усмихват в обектива, макар че усмивката на Джош бе затворена и плаха, докато устата на Кирстен се простираше от ухо до ухо, разтворена в огромно „А-а-а“, което заплашваше да погълне фотографа цял. Предните ѝ два зъба липсваха. „Е, и? Какво от това?“ — в детските очи грееше закачливо предизвикателство.

Какво направи с тези зъби, разсеяно си помисли Вики, припомняйки си, че Барбара ѝ бе дала една малка сребърна кутийка, в която да ги запази. Винаги бе имала намерение да води дневник за развитието на децата, но така и никога не се захвана. Сега пък беше твърде късно. Бебешките зъби си бяха отишли, златисточервеникавите кичурчета също, а първите думи бяха отдавна забравени. Не че не беше добра майка, увери сама себе си тя. Просто щеше да е по-добра, когато децата ѝ пораснеха и станеха по-интересни. Вики звънна на секретарката си.

— Какво стана с номера, който ти дадох?

— Все още е зает. Но открих номера на „Университетската болница“, за който ме помоли.

— Благодаря. — Вики си го записа набързо. — Продължавай да издирваш госпожа Маларек.

Вики проведе бърз разговор с болницата и узна, че Барбара е изведена от операционната, намира се в реанимацията и е готова да бъде изписана веднага щом пристигне съпругът ѝ, който явно закъсняваше.

— Тя е добре — обяви Вики на празния офис, след което затвори телефона, вдигна го отново, набра номера на Крис, но получи същия обезпокоителен сигнал. С кого, по дяволите, говореше Крис толкова дълго? Тя никога не говореше с никого повече от няколко минути. Тони май вечно висеше над главата ѝ, прекъсваше я, викаше я някъде. Никога нямаше време за нормален разговор. Нямаше време за приятелките си. Вече нямаше време за нищо. Но пък, за какво ти е време, като нямаш живот? А Крис си нямаше свой живот, за бога. Да не би да ѝ бе звънила за това? Дали не искаше да говорят за този тип възможности? Възможности да си върне живота обратно?

Телефонът иззвъня. Вики го вдигна, преди секретарката си.

— Крис? — попита тя, сдържайки дъха си.

— Госпожа Латимър? — един мъжки глас попита на свой ред.

Вики моментално се пренастрои.

— Кой е?

— Бил Пикъринг.

Тя предпазливо погледна към затворената врата на офиса си и снижи гласа си до шепот.

— Открихте ли нещо?

— Може да изскочи нещо в Менорка.

— Менорка?

— Това е малък остров, близо до испанския бряг.

— Зная къде е Менорка, господин Пикъринг — нетърпеливо го прекъсна Вики. — Това, което се опитвам да открия, е майка ми. Тя там ли е? — Отново погледна към вратата. Възможно ли бе някой да подслушва?

— Жена, съответстваща на всичките ѝ особени белези, живее там през последните шест месеца под името Естела Грийнауей.

— Сама?

— Не. Живее с мъж, на име Едуардо Валаскес, местен художник.

— Говорихте ли с нея?

— Не още. Ние…

Внезапна суматоха зад вратата на офиса ѝ изправи Вики на крака. В следващия момент вратата с трясък се отвори и някакъв висок, мускулест мъж с див яростен поглед се насочи право към бюрото ѝ. Дясната му ръка бе протегната и размахваше намачкан къс хартия, сякаш бе пистолет.

— Какво е това шибано нещо? — изкрещя той.

— Ще трябва да ви се обадя по-късно — обърна се тя към Бил Пикъринг, спокойно постави телефона на поставката му и втъкна късата си червена коса зад ушите.

— Съжалявам, Вики — видимо разстроената секретарка се обади от прага. — Не можах да го спра. Да повикам ли охраната?

Вики се втренчи във внушителния красив мъж, тресящ се от ярост пред нея, размахващ юмрук във въздуха. Квадратната му челюст и яките му рамене напомняха за някогашния футболен герой от колежа.

— Не мисля, че ще се наложи. Как мислиш ти, Пол? — попита го тя.

— Какво става тук, Вики? — поиска да знае мъжът.

— Защо не седнеш? — Вики посочи стола пред бюрото си, облегна се назад в своя, забеляза, че късата ѝ черна вълнена пола се вдигна на бедрото ѝ, но съзнателно реши да не я дръпва надолу. — Мишел, може би ще си така добра да ни донесеш кафе?

— Не искам проклетото кафе. — Мъжът затръшна писмото в ръката си на бюрото на Вики, при което пръсна другите хартии, няколко от тях леко полетяха към пода. — Искам да зная какво, по дяволите, си мислиш, че правиш.

— Седни, Пол — заповяда Вики, секретарката ѝ още се колебаеше на вратата. — Всичко е наред — каза тя на младата жена, която изглеждаше, сякаш търси къде да се скрие. — Господин Муър няма да крещи повече. Нали, Пол?

Пол Муър не отговори нищо. Вместо това ритна стола пред бюрото на Вики, завъртя го, после шумно се пльосна на него, така, че кожената възглавничка издаде звучна въздишка. В този момент той изглеждаше точно като момчето, зад което Вики бе седяла от втори до шести клас в „Западното основно училище“, същата непокорна руса коса, надвиснала над неуморни зелени очи, същата отблъскваща гримаса, изкривяваща иначе приятната линия на пълните му устни.

— Две кафета — каза Вики на секретарката си. — Едното черно. Едното с двойна сметана, без захар. Мисля, че господин Муър го пие така. Права ли съм?

— Грешиш ли някога изобщо? — попита в отговор Пол Муър.

Вики се засмя и почака секретарката ѝ да излезе, преди да продължи.

— Предполагам, че ти си мистериозният мъж, който ме е търсил — констатира тя, без да показва каквато и да било изненада от посещението му. Очакваше го от няколко дни.

— Ще благоволиш ли да ми кажеш какво, по дяволите, става? — отново поиска да узнае Пол Муър, явно толкова объркан от собственото си поведение, колкото и от причината за посещението си.

— Явно, сестра ти вече те е информирала.

— Явно, сестра ми ме е информирала — имитира я Пол Муър и смачка написаното на ръка писмо на топка и я метна през стаята. Тя се удари в прозореца и безшумно падна на земята. — Явно, сестра ми ме е информирала; явно, сестра ми ме е информирала — повтаряше той като развалена плоча, от което фразата звучеше все по-зловещо. — Как си могла да направиш това?

— Сестра ти ме нае да я представлявам.

— Завела си дело срещу майка ми, за бога! — Той стовари юмрук по бюрото на Вики.

— Пол, това поведение няма да доведе до нищо добро и за двама ни. Според всички закони, ти дори не бива да си тук. Сигурна съм, че адвокатът ти ще те посъветва…

— Начукай му го на адвоката ми!

Вики сподави една неуместна усмивка. Вече съм го направила, помисли си тя, представяйки си високият, слаб, с пясъчноруса коса адвокат, представящ семейството на Пол Муър. Една едноседмична авантюра преди няколко години, приятен начин да убие времето, докато съпругът ѝ бе в Калифорния по работа. Тя прехапа долната си устна и изтика слабичкия адвокат в дъното на ума си.

— Не бива да приемаш това лично, Пол.

— Да не го приемам лично ли? — Пол Муър не можеше да повярва на ушите си. — А как другояче би трябвало да го приемам? Та ти разкъсваш семейството ми на парчета, за бога!

— Нямам намерение да навреждам на семейството ти.

— А каква друга цел смяташ, че ще постигне този съдебен процес?

— Сестра ти ме нае да я представлявам в оспорването на завещанието на баща ти. Тя чувства, че е била преднамерено и несправедливо пренебрегната…

— Знам аз какво чувства тя! — Пол Муър пак скочи на крака, махайки ядосано с ръце във въздуха. — Цял свят знае как се чувства тя! И защо? Защото тя всичко казва на всички! Защото сестра ми е луда! Защото винаги е била точно такава! И ти го знаеш. Господи, Вики, ти я познаваш от четиригодишна възраст.

— Поради което, когато миналия месец дойде да ме види, не можех просто да ѝ обърна гръб.

— Би могла да ѝ кажеш, че си пристрастна. За бога, Вики. Живяхме врата до врата, бяхме съученици, колко време? Майка ми винаги бе на твое разположение, особено след като майка ти си тръгна.

Сега и Вики скочи на крака, придръпвайки полата над коленете си.

— Нищо от това няма отношение — нетърпеливо го прекъсна тя и си представи майка си, все още млада и хубава, както в деня, когато напусна семейството си преди почти три десетилетия, да лудува на плажа в Испания с някой си Едуардо Валаскес.

— Не е справедливо — мърмореше Пол Муър. — Не е честно. Как можеш да нараняваш така майка ми?

— Не се опитвам да нараня никого. Просто се опитвам да си върша работата. — Вики бе изумена от студенината в тона си. Тя и Пол бяха приятели от детинство. С жена му бяха приятелки. И все пак, това даваше ли му право да рови в миналото, да го използва срещу нея, сякаш бе жетон за залагания? Какво право имаше той да прави нещата лични, да говори за честност? Ставаше дума за закона, за бога. Нямаше нищо общо с честността.

На вратата леко се почука, после тя се отвори и секретарката на Вики влезе боязливо. С приведени към плоската ѝ гръд обли рамене, наведена глава и тънка кестенява коса, разпиляна по лицето, тя сложи две чаши горещо кафе на бюрото и бързо напусна стаята.

— Виж, нека помълчим за пет минути и да си поемем дъх — предложи Вики, проследявайки с очи секретарката, докато излизаше. — Не вярвам някой от нас да изпитва удоволствие от това. — Надяваше се гласът ѝ да не я издава. Истината беше, че тя изпитваше огромно удоволствие. Тази сцена представяше точната причина, поради която на първо място бе избрала закона като своя кариера. Отварящи се с трясък врати, яростно извисяващи се гласове, тръпнещи нерви, разгръщаща се дълбока драма. Славният, абсолютен и непредвидим хаос на всичко.

Защо искаш да бъдеш адвокатка? — бе я попитал веднъж съпругът ѝ, докато все още се срещаше със сина му. Това означава толкова много работа и повечето е тъй суха и отегчителна.

Суха и отегчителна, само ако такъв е адвокатът — бе му възразила тя.

В този момент той се бе влюбил в нея, призна ѝ по-късно Джереми.

— Ейдриън е смахната и ти го знаеш — каза Пол Муър, все още доказвайки собствената си правота.

— Ейдриън е много нещастна жена. Тя не желае да ходи в съда повече от теб.

— И затова завежда дело?

— Завежда дело за своя справедлив дял от бащиния си имот. Сигурна съм, че би искала да постигне извънсъдебно споразумение.

— Няма никакво съмнение.

— Тогава може би ще поговориш с майка си и брат си и ще пратиш вашия адвокат с разумно предложение.

— Няма начин — ядосано заяви Пол Муър.

— Тогава не ни оставяш никаква възможност за избор. — Възможности, безмълвно си повтори Вики, спомняйки си за Крис и хвърли поглед на телефона.

— Наистина ли ще направиш това? — Пол Муър закрачи напред-назад пред бюрото ѝ. Парата, излизаща от двете чаши с кафе се размърда и разкриви във въздуха като кръгчета цигарен дим. — Наистина ли ще прекараш семейството ми през тази кал? Ще позволиш на сестра ми да се изправи на скамейката и да лъже безобразно?

— Никога не бих позволила на сестра ти да лъже от скамейката.

Пол Муър се закова на мястото си.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да вярваш на това, което ти разправя?

— Знаеш, че не мога да обсъждам нашите разговори.

— Не е нужно. Много добре зная какви ги говори. Цял живот слушам тая плява: че баща ми никога не я бил обичал; че нищо от това, което правела не било достатъчно добро за него; че я наричал „тъпчо“, защото не била толкова умна, колкото мен и брат ми; че не я възприемал на сериозно, не я допускал до семейния бизнес. Не се споменава фактът, че тя отказа да иде в колеж и никога не показа и най-слаб интерес към семейния бизнес. Това остава встрани. То няма отношение, както би се изразила ти. Но да не забравяме, че той не одобрявал нито как се облича, нито гаджетата ѝ, нито съпрузите ѝ. Няма значение, че беше прав, че тя се обличаше като курва, че гаджетата ѝ бяха сбирщина надути загубеняци и че баща ми плати сметката за двата ѝ развода. Вероятно е забравила да спомене за това. Точно както съм сигурен, че много удобно е забравила за ада, в който постави родителите ми през всички тези години, през които живя вкъщи, за ужасните лъжи, които сипеше и заради които в края на краищата беше изритана от дома.

— Какви лъжи?

— О, я да видим. От къде да започна, от къде? — Пол Муър потъна обратно в стола и вдигна кафето до устните си. — Беше по времето, когато Ейдриън тъкмо навърши шестнайсет. Баща ми я хвана с един пропаднал тип, с когото ѝ беше забранил да се вижда. Хвана ги в асансьора на някакъв хотел, докато се качвали към стаята му. — Пол поклати глава, в хладните му зелени очи се четеше изумление. — И да не мислиш, че тя се извинява? Или че изобщо се разкайва? Нищо подобно. Как отговаря малката Ейдриън на това, че са я хванали на местопрестъплението в асансьора на някакъв съмнителен хотел с някакъв мръсен наркопласьор? Тя обвинява баща ми, че самият той е бил в хотела с любовница и заявява това направо пред майка ми, представяш ли си, без изобщо да ѝ пука кого наранява. Не я интересува, че баща ми е бил в хотела по бизнес, че жената е била клиентка, дошла в града за през нощта. Нищо от това няма значение. И когато той я наказва да стои вкъщи един месец, какво прави тя? Измъква се от къщи посред нощ, открадва колата и я блъска в съседската ограда. Прекарва известно време в затвор за малолетни. Връща се вкъщи, изхвърлят я от училище, мотае се наоколо, пие, взема наркотици, разправя други лъжи.

— Като например?

— Като например, че баща ѝ я мрази, не защото си пропилява живота, нито за това, че е наркоманка и неблагодарница, а понеже му знаела номерата и всичко за потайния му живот. За неговите жени. Чувала го да говори по телефона, да си урежда тайни срещи. Знаела за любовницата му в Дейтън, за авантюрата му със старата ѝ детегледачка, за забежките му с една от нейните приятелки. Лъжи, лъжи и пак лъжи. Истинската изненада тук не е, че я е отрязал от завещанието си, а че не я отряза от живота си много по-рано.

Вики внимателно подбра следващите си думи:

— Мисля, че трябва дълго и внимателно да обмислиш уреждането на случая извън съда.

Пол Муър постави чашата си на бюрото, без да е отпил от кафето.

— И защо така?

— Съдът е скъпо нещо, Пол. Знаеш това. Скъпо и мръсно. Мисля, че имаме едно добро дело. Но мисля също, че може да стане доста противно. Аз не желая повече от теб майка ти да пострада.

— Глупости!

— Направете предложение на сестра ти, Пол. Не допускайте това да стигне до съда.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че си открила мистериозната любовница в Дейтън? Че си изкопала несъществуващата детегледачка? — Той се изсмя, но смехът му беше пресилен, кух и уплашен.

— Обсъдете нещата с жена ти, Пол — загадъчно отговори Вики. — После се върни при мен. — Тя сведе очи към скута си, давайки знак, че разговорът е приключил.

— Какво искаш да кажеш, да обсъдя нещата с жена ми? Тя няма нищо общо с това.

— Джоан има много общо с това — с равен глас произнесе Вики, гледайки Пол Муър право в очите. — Ако това стигне до съда, ще трябва да я призова като свидетел.

— За какво говориш? С какви лъжи те е затрупала Ейдриън за жена ми? Не ми казвай, че е обвинила баща ми в игрички с Джоан!

— Не — призна Вики. — Не мисля, че Ейдриън има някаква представа за това, което се е случило между баща ти и Джоан.

За миг въздухът стана толкова тих и тежък, като че ли Вики стоеше под вода. Никакво движение, звук, или дъх. После внезапно Пол скочи на крака и стаята се завъртя и замята около нея, сякаш някой бе издърпал тапата и тя бе засмукана от огромен водовъртеж. Вики се хвана за бюрото си, стисна го здраво, за да не бъде отнесена от гневния поток, струящ от очите му.

— Баща ми и Джоан! Каква мръсна игричка си играеш?

— Случило се е доста отдавна, веднага след сватбата ви. Изглежда баща ти те е изпратил вън от града по бизнес.

— И нещо се е случило, докато съм бил извън града?

— Баща ти се е появил в апартамента ви. Опитал се е да се натрапи на жена ти. Тя едва успяла да го възпре. Няма нужда да казвам, че е била доста разтърсена от инцидента.

— Лъжеш.

— Не лъжа.

— И ти знаеш всичко това, понеже…?

— Понеже Джоан ми разказа.

Цветът се отдръпна от лицето на Пол Муър тъй внезапно, като че ли главната му артерия бе прерязана и той бързо губеше кръв. Ръцете му безпомощно паднаха отстрани, сякаш и мускулите му бяха срязани. Коленете му под морскосините панталони забележимо затрепериха и се наложи да се хване за облегалката на стола, за да не се срине на земята. За момент Вики се уплаши, че ще припадне.

— Жена ми ти е казала? — повтори той, но езикът му трудно произнасяше думите, сякаш бе залепнал за необикновено голямо парче дъвка.

— Да. — Вики се боеше да каже нещо повече.

— Кога?

— Скоро, след като се беше случило. Тя имаше нужда да поговори с някого; случи се така, че аз бях там. Тя ме закле да пазя тайна. Каза, че не иска да създава проблеми на семейството. Най-вече не искаше да нарани майка ти.

Пол Муър поклати глава.

— Не ти вярвам — заяви той, но внезапно избликналите му сълзи подсказваха друго.

— Уредете това извън съда, Пол.

— Наистина ли би използвала това? Нещо, което жена ми ти е казала под секрет преди почти осем години? Нещо, което никой друг адвокат не би знаел? Това не може да е морално.

— Напълно морално е. Как си добивам информацията, няма отношение. — Отново този израз.

— Нито пък дали баща ми е виновен или невинен. Той имаше всичкото право да отреже сестра ми от завещанието си.

— Някой съдия би могъл и да не се съгласи — откровено му каза Вики. — Опитът е рискован, разбира се. Решението на съда може да тръгне в противоположни посоки. Но наистина ли искаш всичко това да излезе наяве? Да се чуе на открито съдебно заседание? Уреди го, Пол. Уреди го, преди да е отишло твърде далеч и преди някой друг да е пострадал.

Главата на Пол Муър падна върху огромните му гърди, сякаш бе прострелян. Постоя така няколко минути и Вики следеше по неравномерното повдигане и смъкване на раменете му дали диша. После, без да каже и дума, нито дори да погледне към нея, той се завъртя и напусна стаята.

— Добре ли си? — плахо попита от вратата Мишел, след като той излезе.

— Намери ми по телефона Ейдриън Селърс — заповяда в отговор Вики. — О, и постигна ли някакъв успех с номера на Крис?

— Все още е зает.

Вики поклати глава след излизането на Мишел. С кого, по дяволите, би могла да говори толкова време Крис?

— Ейдриън Селърс на първа линия — минута по-късно я уведоми секретарката ѝ.

— Ейдриън — каза Вики и внезапен прилив на адреналин изпъна назад раменете ѝ, повдигна главата ѝ високо. — Мисля, че имам добри новини за теб. По всичко личи, че ще постигнем споразумение. — После си пое дълбоко дъх, затвори очи и се разсмя на глас.

8.

Някой се смееше.

Или може би крещеше. Крещеше нейното име. Крис се опита да си обърне главата, но остра болка в основата на врата я предупреди да не се движи повече. Тя отвори уста, опита се да говори, но единственият звук, който чу, бе нисък, накъсан стон. Някой е в ужасна беда, помисли си тя, чудейки се защо не може да разбере кой е.

— Крис! — чу от разстояние, някой я дърпаше за ръцете, сякаш бе парцалена кукла. — Крис, отвори очи. Зная, че ме чуваш. Моля те, скъпа. Толкова съжалявам. Знаеш, че не исках да го направя. Моля те, Крис, отвори очи. Престани да си играеш.

Да си играя, повтори си тя. Чужди ръце я дърпаха насам-натам, наместваха ѝ раменете, нежно я пляскаха по бузите. Какво правеше тя? Каква игра си играеше? Защо я болеше главата? Защо не виждаше нищо?

— Моля те, Криси, отвори очи — приканваше я гласът.

Гласът ставаше все по-отчаян и Крис се мъчеше да се отзове. Но очите ѝ отказваха да се подчинят. Виждаше само тъмнина. Сигурно е брат ѝ. Отново я бе заключил в онзи стар сандък и дори и сега продължаваше да седи победоносно на капака му, отказвайки да я пусне. Пусни ме да изляза! — викаше тя, но между смачканите ѝ устни не излизаше никакъв звук.

Какво се е случило тук, чудеше се Крис, вдигна ръка към устата си и усети нещо лепкаво по пръстите си.

Джери, веднага ме пусни да изляза от тук! — викаше тя, удряйки във въздуха. Когато изляза от тук, ще има да съжаляваш. Много ще съжаляваш.

— Съжалявам, Крис — казваше някой. — Толкова съжалявам.

Какво ставаше? Защо не можеше да си отвори очите? Защо я боляха раменете и челюстта ѝ трепереше? Да не би да е пострадала при някаква катастрофа? Да не е паднала? Да си е ударила главата? Да я е блъснала кола? Мисли, заповяда си тя, опитвайки се да събере мислите, които с бясна скорост се мятаха в ума ѝ. Опитай се да подредиш нещата. Опитай се да ги подредиш, повтаряше си, а главата ѝ се накланяше на една страна, очите ѝ примигваха, но нищо не виждаха и отново се затваряха.

— Не ми припадай пак, Крис — умоляваше гласът; всяка дума бе изпълнена с паника.

Крис усети силен ритник в корема, после друг. Отвътре, осъзна тя с нарастващ ужас. Някак си някой бе проникнал в тялото ѝ и я удряше отвътре. Опита се да се изправи на крака, да избяга, да се махне, но глезените ѝ се огъваха и краката ѝ не се помръдваха. Не можеше да избяга. Не можеше да се махне.

Помощ! — викна към една група жени, които я наблюдаваха от сенките. Моля ви, направете нещо. Измъкнете ме от тук. Кажете ми какво става.

Най-големият от силуетите пристъпи напред. Той ти следи цикъла? — попита Сюзан, облото ѝ лице проби тъмнината.

Барбара тутакси застана до нея. Може би трябва да си идеш у дома. Вече всеки момент ще дойдат за мен. Няма причини да стоиш повече.

Търсила ли си ме? — попита я Вики, проправяйки си път пред другите две.

Да, търсих те, отговори и наум Крис, мъчейки се да си спомни защо. Беше в болницата. С Барбара. Без Тони. О, боже. Барбара и някаква операция. Аз с нея за подкрепа. Тони извън града по работа. О, боже. Ритането на бебето. Гаденето. Връщането вкъщи. Тони далеч по работа. О, боже. Никаква кола на алеята. Монтана на училище. Уайът с госпожа Макгинти. Къщата празна. Телефонното обаждане до Вики. Нуждата да си разбера възможностите. Отражението на Тони в прозореца. О, боже. Затвори телефона, Крис. О, боже. Какво има, Крис? Не се ли радваш да видиш съпруга си?

О, боже. О, боже. О, боже.

— Събуди се, Крис. Моля те, миличка, отвори очи. По дяволите, Крис!

Крис видя юмрука на Тони да лети към нея, стегна се, за да посрещне удара, който щеше да размаже челюстта ѝ, но вместо това бе изненадана от плисване на студена вода, която напълни ноздрите ѝ и се изсипа в устата ѝ. Тя дойде напълно в съзнание и широко отвори очи.

— Какво става? — проплака Крис, чувствайки как бебето в нея я бута да се изправи на крака.

— Всичко е наред, скъпа — казваше Тони, хванал празна чаша в ръка. — Сега ще си добре. Всичко ще е наред. Просто претърпя малък инцидент.

— Инцидент?

— Знаеш, че нямах такова намерение, любима. Знаеш, че никога не бих направил нищо, с което да навредя на теб или на бебето. — Ръцете му бяха навсякъде по нея. По лицето ѝ. В косата ѝ. На корема ѝ.

Крис се опита да отблъсне ръцете му, но те все се връщаха, сякаш слепешката се препъваше в паяжина.

— Не ме докосвай.

— О, моля те, скъпа. Не бъди такава. Просто се опитвам да ти помогна, миличка. Знаеш, че нямах намерение да те наранявам.

— Ти ме удари, Тони. — Крис се мъчеше да се изправи, клатушкаше се на коленете си, но те заплашваха всеки миг да рухнат. — Преби ме до безсъзнание.

— Стана случайно. Знаеш това.

Крис влезе препъвайки се в банята и се взря в смачканото си лице, отразено в огледалото над мивката. Тони стоеше точно зад нея, образът му се въртеше около нейния. Коя си ти? — Крис попита уплашената жена, която се взираше обратно в нея. Коя е тази покъртителна изгубена душа?

Смътно те помня, единият чифт очи викаше на другия, над издраната и посинена челюст. От сцепените и премазани устни капеше кръв по бялата якичка на синия ѝ пуловер, а от косата се стичаше водата, която Тони ѝ бе плиснал, за да я свестява. Какво ти се е случило? Какво се е случило с палавото малко момиченце, което обичаше да гони по-големия си брат из цялата къща, редовно го хващаше и се бореше с него на земята? Къде изчезна то?

— О, боже. Как можа да направиш това? Обеща ми, че никога няма да се случи отново.

— Колко пъти трябва да ти повтарям, че стана случайно? — загрижеността в очите на Тони внезапно бе изместена от гняв. — Никога нямаше да се случи, ако не ме беше излъгала.

— Да те лъжа? — Крис не можеше да повярва. За какво говореше Тони? — Кога съм те излъгала?

— Излъга ме за ходенето в болницата.

— Никога не съм те лъгала.

— Каза, че няма да ходиш.

— А ти каза, че заминаваш от града.

— Какво значение има това?

— Ти не беше тук — възрази Крис и се опита да се обърне, да избяга от тясното пространство на малката баня. — Не виждах какво лошо има.

— Не си виждала какво лошо има? — Той я хвана и я завъртя обратно към огледалото, изправяйки я насила пред отражението на смазаното ѝ лице. — Не си виждала какво лошо има? Сега виждаш ли? Виждаш ли?

— Тони, моля те — проплака Крис. — Последният път обеща, че няма повече да ме удряш.

Тони незабавно отпусна ръцете си отстрани, излезе от банята и закрачи напред-назад пред вратата ѝ.

— Защо ме караш да правя тези неща? Знаеш, че не искам да те наранявам. Защо не можеш просто да стоиш мирно?

Крис не каза нищо, пусна студената вода и си сложи компрес на устните, в опит да премахне тънките кървави линии по кожата си.

— Нали се съгласи да не ходиш в болницата с Барбара? — попита Тони, не позволявайки да отминат темата. — Нали така реши?

— Ти го реши.

— Но ти се съгласи. Не е ли така?

— Да. — Какъв смисъл имаше да казва нещо друго?

— И излъга.

— Не съм… — Крис млъкна. — Не съм го направила нарочно.

— Ти никога не правиш нищо нарочно — каза Тони и тръсна глава.

— Ти също излъга — чу се Крис да казва, думите се изплъзнаха от устата ѝ, преди да може да ги спре.

— Какво?

— Ти каза, че отиваш извън града по работа. Защо го направи? — Крис осъзна, че наистина е любопитна.

Тони се облегна на рамката на вратата, тялото му запълни пространството между банята и спалнята.

— Имах подозрения. Исках да ги проверя.

— Подозрения за какво?

— А ти как мислиш?

— За мен? Защо? Направила ли съм някога нещо, за да предизвикам твоите подозрения?

— О, не зная. Какво ще кажеш за това, че пренебрегваш децата си, само и само да ходиш и да се шляеш с приятелките си?

— Не си пренебрегвам децата. Монтана е на училище — каза Крис в опит да внесе някакъв смисъл в разговора, — а Уайът оставих на госпожа Макгинти само за няколко часа, за да мога да отида с Барбара в болницата. Това едва ли може да се нарече шляене. Почакай. — Крис млъкна и се опита да си възстанови разговора. — От къде знаеш, че съм била в болницата?

— Какво?

— Ти каза, че съм те излъгала за болницата. От къде знаеш, че съм била там?

По лицето на Тони се плъзна усмивка и заседна в очите и устата му. Той не каза нищо.

— Проследил ли си ме? — попита Крис, въпреки че вече знаеше отговора.

— Видях ви двете с оная Барби да се качвате на едно такси и сладко да се усмихвате на шофьора. Чернилка, нали така? Чувал съм, че са доста надарени…

— Тони, за бога! — Крис усещаше яростта на Тони под лъжичката си. Това бе неговият почерк, така започваха всички сцени. Ярост. Насилие. Разкаяние. Мили думи, които се превръщаха в лъжливи обвинения, докато накрая всичко се оказваше по нейна вина. Винаги по нейна вина. Нейна бе вината, че е налетяла на юмрука му, сама си бе виновна, че се е препънала в краката му, по своя вина цялата се оказваше покрита с рани.

— Все същата стара история — говореше Тони. — Приятелките ти са по-важни за теб от семейството ти. Сюзан и Вики значат за теб повече от собствените ти деца. И Барбара. Тя е най-лошата. Викне ли те и скокваш. Какво има между вас двете все пак? Има ли нещо, за което да искаш да ми кажеш?

— Тя беше уплашена, Тони. Уплашена от операцията. Уплашена, че няма да може да има други деца.

— Така че ти ѝ предложи да ѝ дадеш едно от нашите.

Крис ахна и полетя към мивката, когато пълното значение на думите му я удари тъй силно, както по-рано юмрукът му. В края на краищата инстинктите ѝ се бяха оказали верни. Той е бил точно там, в коридора, с тях, току зад тях, за бога, направо под носовете им. Опита се да си представи оживения болничен коридор, видя хора да се отправят насам-натам, пациенти, придвижващи се на инвалидни колички, разговарящи лекари, подтичващи сестри, санитар, прегърбен над купчина картони, един мъж по-надолу, почистващ пода, друг — скрит зад старо списание, посетители, изчезващи навън-навътре от стаите на пациентите. Кой от тях е бил? Колко време я е наблюдавал?

— Точно така, Криси — каза Тони, сякаш бе прочел мислите ѝ. — Аз бях точно там. Чух всяка дума, която каза. Чух те да ѝ предлагаш да ѝ дадеш нашето дете.

— Аз се шегувах — прошепна Крис. Отпуснатите ѝ от двете страни ръце трепереха.

— Да бе, прекарваше си страхотно, нали, скъпа? Хилите се и си правите майтап с Барбито. А какво ще кажеш за онзи хубавичък доктор, с който те видях да се закачаш?

— Какво?

— Не си мислеше, че ще пропусна това, нали? Не, добре ви видях какъв спектакъл спретнахте двамата във фоайето.

Крис се помъчи да се сети за кого говори мъжът ѝ. С какъв доктор се е закачала?

— Не зная…

— Хайде, Крис. Добре изглеждаше момчето. Доста висок, точно каквито ги харесваш.

Образът на младия доктор изскочи пред очите ѝ.

— Тони, той просто ме насочваше към тоалетната.

— Лично те съпроводи до там — поправи я Тони. — Хвана те за ръката.

— Човекът просто се опитваше да бъде мил.

— Малко прекалено фамилиарен, не мислиш ли?

— Абсолютно нищо не се е случило. Ти видя.

— Видях мъж, обхванал с ръка жена ми.

— Той само ме докосна по лакътя. — Крис млъкна. Това бе налудничаво. Тони е бил там. Той знае какво точно се бе случило. Защо се опитваше да се защитава?

— Какво ти каза той, Крис? Какви планове скроихте двамата?

— Не сме кроили никакви планове. Това е смешно.

— Подшушна ли му номера си? Каза ли му, че мъжът ти е извън града?

Крис поклати глава, не каза нищо. Тони не се нуждаеше от отговорите ѝ. Имаше нужда само да я тормози.

— Трябваше да кажеш на нещастния приятел, че няма шансове — продължи Тони. — Не и с Барбито наоколо.

— Не зная за какво говориш. — Крис се опита да се промъкне покрай Тони в спалнята, но той се пресегна и ѝ затвори пътя.

— Къде отиваш, Крис? Да не би да закъсняваш за среща?

Крис поклати глава, усети я как пулсира.

— Обещах на госпожа Макгинти, че ще взема Уайът до два часа.

Лицето на Тони бе обзето от паника.

— Не искаш ли първо да се почистиш? Искам да кажа, че сигурно не би искала някой да види, че изглеждаш, сякаш току-що те е блъснал камион. — Тъмните му очи се свиха обвиняващо. — Или пък искаш? Това част от плана ти ли е?

— Няма никакъв план — каза Крис и усети с езика си, че единият ѝ зъб се клати.

— Сигурна ли си? Няма ли някакви инструкции от приятелките ти? От малката Вики Богатата Кучка? Чух те да ѝ се обаждаш, Крис. Чух те да казваш, че трябва да говориш с нея, колкото се може по-скоро. За какво беше всичко това?

— Просто исках да ѝ кажа за Барбара — отговори му Крис и контузената ѝ буза почервеня.

— Не те чух да казваш нищо за Барбито. Чух те да споменаваш нещо за възможности.

— Не.

— За какви възможности би могла да говориш, скъпа?

— Не зная — искрено отговори Крис. За какви възможности би могла да говори? Какви възможности имаше изобщо?

— Не би говорила с нея евентуално да ме напуснеш, нали?

В очите на Крис се събраха сълзи, потекоха по бузите ѝ, смесиха се с кръвта по устните ѝ.

— Защото мисля, че няма да го понеса, ако ме напуснеш, Крис. Ще полудея без теб. Няма да искам да живея.

Крис вкуси солта от сълзите в засъхналата кръв около устата си.

Тони бавно се приближи към нея.

— Обичам те, Криси. Моля те, кажи ми, че знаеш това.

— Зная това — прошепна Крис.

— Знаеш, че нямах намерение да те ударя.

Крис безмълвно кимна.

— Това просто е от всичкото напрежение, на което бях подложен, да се опитвам да намеря клиенти, да задържа глава над водата. Банката отхвърли молбата ни за заем.

— Какво?

— Не ти казах, защото не исках да се тревожиш.

— Отказали са ни заем?

— Не искам да се безпокоиш за това, Крис. Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред, докато сме заедно, докато зная, че ти си с мен, че мога да разчитам на теб. Само дето ме подлудяваш понякога. Искам да ти вярвам, но не мога. Ти не ми позволяваш. И това ме подлудява, защото толкова много те обичам. — Той се пресегна и я обхвана в задушаваща прегръдка, заровил лице в косата ѝ. — Кажи ми, че ме обичаш, Крис. Кажи ми, че ме обичаш толкова, колкото и аз те обичам.

— Тони, моля те…

— Имам нужда да чуя тези думи, Крис. Имам нужда да те чуя да ги казваш.

— Об… — Крис се опита да изтика думите от устата си, но те упорито се запънаха на един малък съсирек кръв и отказаха да излязат.

— Не ме карай да те моля, Крис. Моля те, не ме карай да те моля. — Ръцете му я опипваха изотзад, езикът му се навираше в ухото ѝ.

— О, господи — промърмори Крис. — Ще повърна. — Тя се изскубна от ръцете на Тони, падна на колене пред тоалетната и повърна. — О, боже — простена Крис, когато усети как нещо в нея се скъса и между краката ѝ потече вода. Не сега. Мили боже, не сега.

— Какво става? Какво, по дяволите, правиш?

— Изтекоха ми водите. — Крис притисна лице към тоалетната чиния, тялото ѝ се тресеше от болезнени спазми. Не беше възможно това да се случва.

— Бебето не се очаква поне още един месец — каза Тони, сякаш я поправяше, сякаш я предупреждаваше да не си играе игрички.

— Ражда се сега — простена тя. Искаше ѝ се да е мъртва. Жените непрекъснато умират при раждане, помисли си тя, докато мъжът ѝ се мъчеше да я изправи на крака.

— Дръж се, Крис. Не се паникьосвай. Ще те закараме в болницата за нула време.

— Не мога да се помръдна.

— Това е просто контракция, скъпа. Ти си старо куче в раждането. — Той я насочи през спалнята към стълбите. — Стъпвай внимателно, миличка. Много бавно.

— Не мога да го направя — изпищя тя. — Не мога. Не мога.

— Разбира се, че можеш. Разбира се, че можеш. Просто давай леко и бавно. Аз съм с теб през цялото време.

— О, боже.

Тони някак успя да я смъкне надолу по стълбите и да я изведе на улицата.

— Колата е паркирана точно зад ъгъла — съобщи ѝ, сякаш искаше да каже, че тя сама се е озовала там, сякаш той не я бе паркирал на това място нарочно, за да я скрие, да я заблуди, че е заминал.

Крис погледна към предницата на пуловера си, покрит с кръв и повръщано, мократа ѝ коса бе полепнала по изпотеното чело, панталоните ѝ лепнеха по влажните бедра. Искам да умра, помисли си тя.

— Не мога да го направя — каза.

— Няма да те изоставя, скъпа.

Докато стигнат до колата, Крис вече се прегъваше от сухи контракции. Моля те, просто ме остави да умра, мислеше си тя, докато Тони внимателно я настаняваше на предната седалка.

— Какво ще им кажеш в болницата? — попита я той, когато скочи до нея и подкара колата. — Когато те питат за раните и синините. — Колата се отдалечи от бордюра. — Струва ми се, че можеш да им кажеш, че си се подхлъзнала, докато си къпала Уайът, ударила си си челюстта на ваната, сцепила си си устната, че се чувстваш наистина глупаво, неща от този род. Ти раждаш, няма да се задълбават.

— Тони…

— Какво?

Тя обърна лице към него и го наблюдава как влиза и излиза от фокус.

— Това не бива никога повече да се случва. Трябва да ми обещаеш, че никога повече няма да се случи.

— Няма — съгласи се той и се пресегна да хване ръката ѝ.

— Трябва да ми обещаеш. — Крис се почуди защо настоява толкова. Колко пъти вече Тони бе нарушавал обещанието си? Кое я караше да си мисли, че този път ще е по-различно?

— Обещавам — леко каза той. — Ще видиш, Крис. До тогава, до когато зная, че ме обичаш, всичко ще бъде наред.

До тогава, до когато зная, че ме обичаш. Думите се удариха в мозъка ѝ като серия ковашки удари, по-корави от юмруците на мъжа ѝ. Крис изпищя, престори се, че започва нова контракция. Мили боже, помисли си тя и затвори очи, когато истинската контракция започна. Опита се да се нагоди към новата болка, да свикне с нея, да се изгуби в почти хипнотичната ѝ мощ. Съвсем скоро щеше да бъде майка на три малки деца. Какво изобщо си бе мислила по-рано? Къде точно си мислеше, че ще отиде?

Всичко ще се оправи, опита се да увери сама себе си, докато Тони препускаше по улиците на Мариемонт. Трябваше да бъде. Тя нямаше никакви други възможности.

9.

— Къщата ти е направо великолепна.

— Благодаря. Заповядайте вътре. Забравих, че не сте били тук преди.

Крис пристъпи през мраморния праг на разкошния нов дом на Вики в предградието „Индиън Хил“. Тони я следваше по петите, като сянка.

— Разбира се, никога няма да ти простя, че напусна Гранд авеню.

— Донесохме ви подарък за новодомци — каза Тони. Двегодишният Рауди се разшава в ръцете му, докато поднасяше на Вики кутия скъпи конфитюри. — Май има такава традиция, да се носи нещо сладко в нов дом.

— Благодаря — отвърна Вики, но Крис долавяше какво си мисли в действителност. Мислеше си: „Е, не може да се каже, че е съвсем нов. Тук сме повече от година. Много мило от ваша страна, че най-накрая се наканихте да ни посетите“. Ето, това си мислеше.

— Отрязала си си косата! — възкликна Вики. — Не мога да повярвам.

Крис моментално вдигна ръка към тила си, пръстите ѝ опипаха голия ѝ врат. Сподави импулсивното си желание да избухне в сълзи.

— Не мога да повярвам, че вече си без опашка. Обърни се. Дай да те огледам.

Крис наведе глава и стеснително се завъртя. Отпред на розовата си фланелка забеляза петно, може би от храна, може би от плюнка, но най-вероятно следа от засъхнала кръв. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Не плачи, напомни си тя. Ако се разплачеш, Тони ще те върне вкъщи. Ще каже, че го правиш нарочно, че затова си дошла на това парти, само и само да направиш сцена. Не плачи. Не си позволявай да плачеш.

— Какво има? Не се ли харесваш с къса коса? — попита Вики, сякаш усети сълзите, криещи се зад сините очи на Крис. — Мисля, че е наистина сладко. Може би малко неравна, но това може да се оправи. Кой ти я подстрига?

Крис подръпна неравномерните краища на косата си, приковала поглед в белите мраморни плочки на фоайето.

— Някакво момче в „Теръс Парк“. Минавах покрай салона му и следващото нещо, което си спомням е, че опашката ми я нямаше. — Моля те не ми задавай повече въпроси, помоли се вътрешно Крис. Всичко ще е наред, ако можем просто да поговорим за нещо друго.

— Знаеш колко импулсивна може да бъде Крис — обади се Тони.

— Е, всъщност, не — не се съгласи Вики.

— Отначало не се зарадвах много — продължи Тони. — Но сега взех да свиквам. — И той прокара палава ръка по отрязаните кичури на Крис.

Тя изви врат на една страна, измъкна се от досега на съпруга си и погледна към алеята, където Монтана и Уайът играеха на гоненица под лятното слънце, тичайки между новия червен „Ягуар“ на Вики и класическото сребристо „Порше“ на Джереми. Непосредствено зад двете луксозни коли бяха паркирани други две: тъмнозеленият „Севил“ на Сюзан и Оуен и шоколадовокафявият „Мерцедес“ на Рон и Барбара.

— Деца, елате тук — извика Крис и изпита благодарност, когато те бързо я послушаха, избутаха се един друг от пътя, за да успее всеки да стигне пръв до входната врата. — Без да се бутате — предупреди ги майка им.

В отговор шестгодишният Уайът цапна по-голямата си сестра по рамото.

— И без бой — добави Крис.

— Всичко е наред, Крис, те са просто деца — каза Тони. — Децата се бият. Остави ги на мира.

Реакцията на Монтана бе да смушка брат си по ребрата.

— Престанете — предупреди ги пак Крис, а Монтана изви очи към баща си. — Помниш мамината добра приятелка Вики, нали, Монтана? Уайът, спомняш ли си госпожа Латимър?

— Мисля, че последният път, когато те видях — започна Вики, сочейки Монтана, като в същото време насочваше всички към голямото мраморно фоайе и затваряше вратата, — бе преди около година. Точно преди да се преместим. А виж ти колко си пораснал — обърна се тя към Рауди, който тутакси зарови лице в рамото на баща си. — Всички са в задния двор. Нямат търпение да ви видят. Хайде, ще ви заведа. — И подаде ръка на Монтана.

Монтана погледна към баща си, сякаш искаше позволение. Тони се усмихна. Монтана последва Вики през просторния преден хол, с ръце, здраво хванати зад гърба ѝ.

— Майка ти разказвала ли ти е някога как се запознахме? — бодро попита Вики.

— Казваш го така, като че ли е някаква любовна история — обади се Тони и повдигна Уайът в ръцете си до Рауди. Така влязоха в огромната дневна.

— Ами, в определен смисъл, май е такава. — Вики сграбчи ръката на Крис и я стисна в своята. — Толкова е хубаво да те видя.

— Също и аз теб. Донесохме подарък за рождения ден на Джош. — Крис извади един ярко опакован пакет от голямата си платнена чанта.

— Благодаря. Много мило, наистина. Можете ли да повярвате колко бързо растат? — Вики взе малката кутийка от ръцете на Крис и я постави до конфитюрите на една антична масичка с позлатени ръбове. После поведе Крис и семейството ѝ към задния край на къщата. — Толкова ясно си спомням деня, в който се роди.

Крис не можа да сдържи удивлението си. Вики беше всичко друго, но не и сантиментална. Единствените дати, които обикновено помнеше, бяха датите, на които трябваше да се яви в съда.

— Господи, каква бъркотия беше! — възкликна Вики. — Бе по средата на онова голямо дело и си бях взела всичките неща в болницата. И там едновременно говоря по телефона, и получавам контракции, за бога, няма какво да ви разправям за това, и в следващия момент се опитвам да сключа споразумение, докато в същото време сестрите ми казват, че имам пълно разкритие и трябва да отиваме в родилната зала. „Госпожо Латимър, трябва да оставите телефона“ — разправят ми те. Казвам им, че не съм готова, трябват ми още две минути, а те пищят, че вече виждат главата на бебето. Господи, каква сцена. Най-накрая просто ми взеха телефона от ръцете, но не и преди да постигна устно съгласие от другата страна. Да, господа, ето какъв следобед беше. Никога няма да го забравя.

Крис се засмя. Спомни си, че се бе обадила на Вики в болницата в деня след раждането на Джош, само за да разбере, че госпожа Латимър и синът ѝ вече са изписани. Само три дни след раждането Вики бе обратно в офиса си.

— Много ми харесва това, което си направила с къщата си — възхищаваше се Крис и надзърташе в огромните стаи, край които минаваха. — Всичко е толкова красиво.

— Е, декораторът направи всичко — призна Вики. — Само му казах, че аз обичам антики, а Джереми предпочита модерни неща, така че той съчета старинни мебели и съвременно изкуство, и не зная как, но цялото нещо сработи.

— Изглежда великолепно — каза Тони, имитирайки зад гърба ѝ самоуверената ѝ походка, от което двете деца в ръцете му се разсмяха на глас.

— Нещо смешно ли има? — попита Вики.

Рауди веднага обърна пак лице към рамото на Тони, но Уайът се разсмя дори още по-силно. Пискливият звук разсече въздуха като дразнеща кашлица. Рауди изведнъж закри уши с ръце и започна да пищи.

— Какво има, Рауди? — попита Крис.

— Остави го намира, Крис. Нищо му няма — каза Тони.

— Мога да ви разведа по-късно, ако искате — заяви Вики, видимо забравила вече за малката сценка, разиграна зад гърба ѝ, макар Крис да знаеше, че Вики не забравя нищо и тези тесни кафяви очи също не пропускаха нищо. — Всичко наред ли е? — Вики попита Крис, докато минаваха през кухнята, където уреди от неръждаема стомана красиво се съчетаваха със старинни мебели от орехово дърво.

— Да.

— Изглеждаш малко бледа.

— Просто съм уморена.

— Отслабнала ли си?

— С няколко килограма може би.

— А може би с повече.

— Татко казва, че е невъзпитано да се шепне — каза Уайът.

— Татко ти е абсолютно прав — съгласи се Вики. — Я вижте всички кой е тук — обяви тя на малката група, струпана в каменния вътрешен двор пред обширния ограден басейн. Всички се обърнаха да ги поздравят.

Приятелите ми, с благодарност си помисли Крис. Искаше ѝ се да ги прегърне и никога да не ги пуска. Чудесните ѝ, скъпи приятели: Сюзан и Оуен, почернели и усмихнати, прегърнати през кръста; Барбара и Рон, високи и очарователни, червилото на Барбара в същия цвят като ризата за голф на Рон; Джереми Латимър, небрежно-елегантен и много горд, възхитен от своята жена фурия.

— Здравейте, непознати. — Сюзан протегна ръце към Крис. — Не мога да повярвам, че живеем на една и съща улица, а трябваше да изминем целия път до тук, за да ви видим.

— Отдавна не сме се срещали — добави и Оуен, здрависвайки се с Тони.

— Всичко наред ли е? — попита Сюзан.

— Тя си е отрязала косата! — провикна се Барбара, взе да обикаля около Крис на осемсантиметровите си токчета и да стиска приятелката си в мечешка прегръдка. — Кога свърши тази работа?

Крис трепна, когато ръцете на Барбара я натиснаха по една нова синина ниско на гърба.

— Виждам, че е ред на поздравленията. — Тони се обърна към Крис. — Защо не си ми казала, че Барбара чака дете?

Всички едновременно си поеха дъх.

— Какво? — произнесе Барбара.

— За какво говориш? — попита мъжът ѝ.

— Не съм бременна.

— О. Съжалявам — бързо каза Тони. — Просто си помислих… — И той направи леки кръгови движения по посока на корема на Барбара.

— Това е от блузата. — Големите кафяви очи на Барбара заблестяха от натрупаните сълзи. Тя придръпна блузата си на бели и лилави райета. — Може би трябваше да я запаша в панталона. — Тя махна някаква несъществуваща прашинка от белия си панталон и заби поглед в големите сиви камъни на земята.

— Наистина съжалявам — повтори Тони, но Крис забеляза искрите в очите му и не бе толкова сигурна.

— Как вървят нещата? — попита Рон.

— Никога не са били по-добре — отвърна Тони.

— Предполагам, че този малък приятел е Рори.

— Рауди — поправи го Тони.

— Рауди. Да, точно така. Монтана, Уайът и Рауди. Такива интересни имена.

— Тони ги измисли. От нас двамата той е този с въображението — каза Крис, насила усмихната. — Аз бих ги нарекла Ан, Уилям и Робърт.

— Чуваш ли това, Монтана? — попита Тони. — Майка ти би предпочела да носиш досадното име Ан. — Изпитото лице на детето бе копие на лицето на баща му.

— Е, искрено се надявам децата ви да са си взели банските — каза Джереми Латимър и погледна към просторния, с неопределена форма басейн, заемащ само малка част от обширния заден двор. Останалите деца — Кирстен, Джош, Ариел, Уитни и Трейси — си прекарваха страхотно, пръскаха се и скачаха от трамплина, под зоркото око на прислужницата и детегледачката на семейство Латимър.

— О, не, забравих ги — в думите на Крис прозвуча паника.

— Какво! — възнегодува Монтана.

— Тъпачка такава! — И Уайът блъсна майка си.

— Престанете — скара им се Крис и извърна очи към Тони за помощ.

Уайът излая със силен и пронизителен глас:

— Тъпа мама — и повтори, — тъпа мама.

— Добре, Уайът, достатъчно — заповяда Тони. Уайът тутакси млъкна.

— Мисля, че имаме някакви бански, които ще им станат — бързо съобрази Джереми Латимър. — Мая — той повика една от прислужничките, които кръжаха около дългата маса със закуски, сложена в единия край на двора. — Би ли завела децата вътре и да им намериш някакви бански костюми?

Младата жена отметна дългата си руса коса зад раменете в бяла униформа и се приближи към трите деца. Крис забеляза потайната усмивка, която си размениха момичето и съпруга на Барбара. После тя хвана Рауди за ръка и поведе децата към къщата.

— Тъпа мама — весело си бъбреше Уайът. — Тъпа мама.

Крис стоеше насред каменния двор с изкуствена усмивка, залепена за устата ѝ, сякаш устните ѝ бяха от восък. Изцяло ти си си виновна, по дяволите, казваше си тя. Вики ти каза да им вземеш банските. Ако не беше толкова глупава, това нямаше да се случи. Уайът е прав. Ти си тъпачка. Тъпа мама. Тъпа мама. Не плачи, тъпа мамо. Да не си посмяла да плачеш.

— Е, харесва ли ви животът в предградието? — попита с глас, който едва разпозна.

— Безкрайно — бързо отговори Джереми Латимър.

— И сме само на двайсет и пет минути от офиса ми — добави Вики.

— Колко декара са тук? — Тони взе висока бутилка с бира от близкия хладилник и погълна почти половината на една дълга глътка.

— Пет и нещо — отговори Джереми. — Не ме питай за застроената площ. Така и не запомних.

— Къщата е малко по-малко от деветстотин квадратни метра — обясни Вики вместо съпруга си. — Четиринайсет стаи, шест спални, пет и половина бани, крило на стопаните на първия етаж. Хайде, Крис, ще те разведа. — Тя грабна ръката на Крис и я задърпа към изхода на двора.

— И аз идвам — обади се Барбара.

— Чакайте ме — додаде Крис.

Тони изпразни остатъка от бирата си.

— Мисля, че и аз ще дойда.

— Съжалявам — бързо каза Вики. — Обиколката е само за момичета. Джереми ще те разведе по-късно.

— Отпусни се — обърна се Оуен към Тони, подаде му втора бира и го поведе към една редица дървени шезлонги. — Разкажи ни с какво се занимаваш напоследък. Разбрах, че мислиш да напуснеш рекламния бизнес.

Крис усещаше как погледът на Тони пробива голяма дупка в гърба на розовата ѝ фланелка, докато се оставяше на Вики и другите да я замъкнат в къщата.

— Кухнята — обясняваше Вики и небрежно сочеше с ръце към всяко следващо помещение. — Трапезарията. Всекидневната. Ловджийският салон, каквото и да означава това. — Тя дръпна Крис в така нареченото крило на стопаните и внимателно затвори двете чудесно инкрустирали врати зад тях. — И така, какво става? — попита тя, а Сюзан и Барбара се събраха наоколо, сякаш да предпазят Крис.

Крис нервно погледна към надиплените муселинени завеси, висящи от корниза на двойното старинно легло пред дългата стена с френски прозорци, които гледаха към задния двор. Дори от това разстояние можеше да види как Тони крачи нервно напред-назад пред шезлонгите, отказвайки да седне, въпреки неколкократните покани на Оуен.

— Какво имаш пред вид? Нищо не става.

— Ти си едно кълбо нерви — каза Сюзан — Погледни се. Цялата трепериш.

— Просто съм уморена. Знаете как е — три деца, само две ръце.

— Не изглеждаш добре — обади се Барбара.

— Отслабнала е — каза на останалите Вики.

— Заради косата ми е — настоя Крис, очите ѝ все бягаха от жените към прозореца. — Изобщо не трябваше да я подстригвам.

— Е, трябва да призная, че не е най-доброто изпълнение. — Барбара разгледа неравните краища на косата ѝ. — При кого отиде, все пак?

Крис затаи дъх и не каза нищо.

— Крис?

В очите ѝ избиха сълзи. Тя незабавно ги сведе към дебелия ментовозелен килим, отказваше да вдигне поглед.

— Крис, говори с нас — помоли я Сюзан. — Не можеш да продължаваш да твърдиш, че няма нищо. Позволи ни да ти помогнем.

Крис не каза нищо. Никой не може да ми помогне, помисли си тя.

— Наистина, трябва да се връщам.

— Говори с нас, Крис — повтори Сюзан.

— Не мога.

— Чуй ме — настоя Сюзан. — За всички нас от дълго време е очевидно, че ти и Тони имате сериозни проблеми. Може би, ако успееш да го убедиш да се срещне с брачен консултант…

Крис усети, че ръцете ѝ започват да треперят, коленете ѝ да се подгъват, а главата ѝ да се клати неудържимо нагоре-надолу, докато накрая цялото ѝ тяло се затресе толкова силно, че едва се задържа на крака. Нейният позор се канеше да излезе на показ, да изригне от дълбините ѝ, като лава от вулкан. И нищо не можеше да направи, за да го спре.

— О, боже.

— Крис, какво има?

— Вие не разбирате.

— Какво не разбираме? Кажи ни, Крис. Какво е това, което не разбираме?

— Той го направи. — Мили боже, каза го.

— Какво? Кой какво е направил?

— Тони. — Тайната ѝ бе изскочила. Тайната ѝ си имаше име.

— Какво е направил Тони? — властно попита Вики.

— Косата ми. — Дълбок стон се изтръгна от гърлото на Крис. Можеше ли да им каже? Можеше ли да им довери всичко?

За миг настъпи пълна тишина.

После:

— Тони ти отряза косата? — невярващо се обади Барбара.

— Как така ти е отрязал косата? — с нисък глас попита Сюзан. И отново, дори още по-ниско: — Как така ти е отрязал косата?

— Миналата събота заведохме децата в търговския център в Кенууд. Минахме покрай един фризьорски салон и аз се спрях да погледам едно момиче, на което подстригваха много късо косата. Казах нещо като: „Бих искала да съм достатъчно смела и аз да направя нещо такова“. — Крис спря безжизнената си рецитация, преглътна, после се помъчи да продължи. — Всичко беше чудесно. Разхождахме се още. Купихме на децата сладолед. Мислех, че си прекарваме добре. — Тя отново млъкна. Какво ѝ бе станало, за бога? Кое я бе накарало да си помисли, че ѝ се полага добро прекарване?

— Какво се случи, Крис? — попита Сюзан.

— Прибрахме се вкъщи. Приготвих вечерята. Сложих децата да спят. Легнах си да гледам телевизия. — Един уплашен хлип прозвуча в гласа ѝ, докато търсеше думи да опише ужасния кошмар, който бе последвал. — Тони влезе в стаята. Виждах, че е разстроен от нещо, но не знаех от какво. Започна да крачи напред-назад пред телевизора. Попитах го какво има, а той отвърна, че зная какво има. Казах му не, нямам представа. Той каза: „Мислиш ли, че ми е приятно жена ми да флиртува с други мъже, докато стоя точно до нея?“. Честна дума, изобщо не разбирах за какво говори. Затова му казах: „Не разбирам за какво говориш“, а той каза: „Да не мислиш, че не видях какви погледи си хвърляхте с онзи фризьор в търговския център?“. Аз го попитах: „За какво говориш? Аз просто го гледах как подстригва косата на момичето“. Но той не ми вярваше. Все повтаряше как съм го направила на глупак, как всички около нас видели по какъв начин съм гледала онзи мъж, как той ме гледал, а аз му казвах, че не, не е така, онзи човек дори не знаеше, че съм там, че вероятно така или иначе той бе гей, че само съм гледала прическата.

Изведнъж Тони ме хвана за опашката и ме задърпа от леглото към банята. Аз го умолявах да спре, а той ми викаше да пазя тишина, че ще събудя децата, така че аз се опитах да говоря по-тихо. Мислех си, не му създавай трудности, просто го остави да си свърши налудничавата работа, той ще се успокои, ще разбере, че това е смешно. Аз дори не бях погледнала онзи мъж.

— Разбира се, че не си — обади се Сюзан.

— Няма нужда да се оправдаваш пред нас — каза Барбара.

— Трябваше да сриташ шибаняка в топките — додаде Вики.

— И тогава ли го направи? — попита Сюзан. — Тогава ли ти отряза косата?

— Вкара ме в банята и взе да отваря чекмеджетата. Почна да тършува в тях и да откача все повече и повече, защото не намираше това, което търси. Междувременно не ми пускаше опашката, блъскаше ми главата надолу, аз се превивах и не виждах какво прави. Изведнъж чух този звук, отначало не разбрах от какво е, после осъзнах, че са ножиците и той кълца във въздуха с тях. Питах го: „Какво правиш?“ — а той ми отговори: — „Харесва ти къса коса, така ли? Искаш нова прическа, значи? Е, аз ще ти я пострижа.“ — Аз изпищях: „Не!“ — а той ми кресна да мълча, ще събудя децата. Тогава усетих ужасно скубане, чух отвратителен стържещ звук и видях как косата ми пада пред очите, а опашката ми тупва на земята.

Барбара обхвана с ръце Крис.

— Боже мой, той е ненормален.

— Какво друго ти направи? — попита Сюзан.

Крис поклати глава, очите ѝ се стрелнаха към прозореца и започнаха да претърсват задния двор. Къде беше Тони? Не можеше да види Тони.

— От колко време продължава тази работа? — попита Барбара.

— Бие ли те? — додаде Сюзан.

— Вината е колкото негова, толкова и моя — настоя Крис. Тя бе открила Джереми и Рон, но не можеше да види Оуен и Тони. Може би бяха потънали в разговор точно извън линията на полезрението ѝ. — Аз го предизвиквам. Искам да кажа, че е нервен. Разбира се, че е нервен. Знаете колко лесно се обижда. Той е много чувствителен.

— Той е задник — каза Вики. — Казвам ти, заслужава да го застреляш копелето. Как смее да ти вдига ръка?

— Не е толкова черно-бяло — възрази Крис. — Спомнете си, че за един скандал са нужни двама. Вината не е изцяло негова. И аз не съм безгрешна. Зная точно кои копчета да натисна, така че да го предизвикам.

Сюзан погледна объркана.

— Искаш да кажеш, че те удря по твоя вина?

— Не съм казала, че ме е ударил. Това са твои думи. Никога не съм казвала това.

— Но той ти е отрязал косата, за бога!

— Не трябваше да споря с него. Трябваше просто да се извиня. Може пък да съм погледнала към онзи мъж.

— За бога, само се чуй — каза Сюзан, хвана ръката на Крис и я принуди да я погледне в очите. — Ти не си отговорна за ужасното поведение на мъжа ти.

— Какво става, Крис? — попита Вики. — По моему, всяка жена, която стои с мъж, който я бие, обича да я бият.

— Не мисля, че това е вярно — възрази Сюзан, на облото ѝ лице бе изписано пълно объркване.

— Той не ме бие — подчерта Крис. — Само се караме, като всички други хора.

— Не като всички — обади се Барбара.

— Нека да поговоря с един човек от моя офис. Сигурна съм, че ще намерим добър адвокат по бракоразводни дела.

— Не мога да се разведа. И дума да не става.

После всички заговориха едновременно, гласовете им се смесиха, зазвучаха като един. Няма от какво да се страхуваш. Няма абсолютно никакъв шанс той да получи попечителство над децата. Какъв друг избор ти е оставил? Не можеш да останеш в тази къща. Той е чудовище. Трябва да се махнеш от този човек. Трябва да се махнеш, преди да е станало твърде късно.

И тогава двойната врата изведнъж се разтвори с трясък и Тони сякаш се взриви в стаята.

— Какво става тук? — попита той със заповеден тон.

— Женско парти — отговори Вики и скочи право между Тони и Крис. — Не се допускат мъже.

— Струва ми се, че жена ми плаче. Какво сте ѝ наговорили?

Вики поклати невярващо глава, ръцете ѝ от двете страни се свиваха в юмруци и пак се отпускаха.

— Виж, след няколко минути ще дойдем при вас.

— Сега. Прибирам жена си у дома. Деца! — провикна се Тони към трите деца, слизащи по стълбите, пременени в нови бански костюми. — Връщайте се и се преобличайте. Прибираме се.

— Какво! — писна ядосано и невярващо Уайът.

— Майка ви не се чувства много добре. Тя иска да си отиваме вкъщи.

— О, боже! — протестира Уайът и се завъртя на пети.

— Тя никога не се чувства добре — измърмори Монтана.

— Тъпа мама! Тъпа мама! — завика Рауди.

— Тъпа мама! Тъпа мама! — запригласяха и другите деца, подеха припева и го понесоха със себе си нагоре по стълбите.

Крис стоеше в центъра на тази суматоха, онемяла, неспособна нито да говори, нито да се противопостави. Долавяше, че около нея някакви тела се разместваха, че Оуен се появи на вратата, а Джереми и Рон надничаха зад него.

Тони вдигна ръце във въздуха.

— Не зная какви невероятни истории ви е наговорила жена ми.

— Как си могъл? — попита го Барбара.

— Барбара — обади се Рон, пристъпвайки напред. Докосна жена си по лакътя, сякаш я съветваше да отстъпи. — Не бива да се месим. Явно си е тяхна лична работа, нещо между мъж и жена.

— Ти не знаеш — възрази Барбара, отказвайки да си мълчи. — Не знаеш на какво е способен той.

— Аз ли на какво съм способен? — попита на свой ред Тони. — Добре, я да видим. Способен ли съм да мамя жена си всеки път, когато ми падне удобен случай с някоя младичка студентка, изпречила ми се на пътя?

— Достатъчно — предупреди го Рон.

— Мъжът ти шиба всичко, което мърда, а ти не правиш и едно проклето нещо по този въпрос — каза Тони на Барбара. — Не бих казал, че си в позиция да съветваш жена ми.

— Струва ми се, че говори предостатъчно — намеси се Джереми Латимър, а лицето на Барбара пребледня под плътния слой руж. — Партито свърши.

Тони се усмихна.

— Напълно съм съгласен. Крис… — Той протегна ръка и я побутна напред.

— Тя няма никъде да ходи с теб — каза му Барбара. — Как смееш да я докосваш. Ти не си нищо друго, освен един слаб, презрян малък човек.

— А ти не си нищо друго, освен една прецъфтяла втора кандидатка за Мис Охайо. Даже не и първа, за бога. Нищо не можеш да направиш като хората, не е ли така? Не можеш да задоволиш мъжа си, не можеш да родиш друго дете…

— Млъкни, Тони — прекъсна го Оуен.

— Още един милозлив. Добрият доктор, самият той. Кажи ми, докторе, какво е да си женен за Моби Дик?

Сюзан поклати глава.

— Не му обръщай внимание — предупреди тя съпруга си.

Тони се ухили.

— А-а, малката женичка поема огъня. Май трябваше да кажа не-толкова-малката женичка. Не те виня, докторе. Тя е доста страховита.

— Не каза ли твърде силни думи, Тони? — горчиво попита Вики.

— Предполагам — отговори той с тон, който показваше, че е в стихията си. — Но може би трябва да питаме професора тук. За да разберем дали съм прав. Горкият, сигурно не е лесно да си женен за натруфено чучело. Не е чудно тогава, че не си го държи в гащите.

— Ти, копеле!

— Какво е чучело? — попита един тъничък гласец и всички се обърнаха по посока на звука.

— Трейси, мила! — възкликна Барбара и се забърза към десетгодишната си дъщеря, застанала на прага на просторното помещение. Тъмните ѝ влажни къдрици бяха полепнали по кукленското ѝ лице, от банския около босите ѝ крака по килима капеше хлорна вода.

— Чух някой да вика.

— Всичко е наред, сладурче. — Рон обгърна дъщеря си с ръце и бързо я изведе от стаята.

— Какво е чучело? — питаше отново детето, докато излизаха.

— Ти си класически случай — каза Вики на Тони.

— Знаеш ли какво ти трябва на теб? — прошепна той достатъчно тихо, че да не го чуе мъжа ѝ. — А сега, ако ни извините, жена ми и аз трябва да си тръгваме.

Тони разбута жените, събрали се като предпазен пашкул около жена му, сграбчи ръката на Крис и я дръпна към себе си. Тя не се противопостави. Какъв смисъл имаше?

— О, боже, някой трябва да направи нещо! — Крис чу Барбара да вика, когато Тони отвори входната врата и я изблъска навън.

— Какво можем да направим? Тя избира дали да тръгне с него.

— Но той е в състояние да я убие някой ден.

Всичко е наред, искаше да ѝ каже Крис, а Тони я буташе по предната алея към колата им. Не бива да се безпокоиш. Тони обеща, че това никога няма да се повтори.