Границите на позволеното

Когато наближи дома си, Карен се отби в един супермаркет, за да купи мляко и ибупрофен. Рамото отново започваше да я боли. Болката отклоняваше вниманието й от всичко около нея, принуждаваше я да се вторачи в себе си. Глътна две таблетки още докато вървеше към къщи, но те като че ли не подействаха. Имаше чувството, че е стояла под душа с часове, но дразнещата, пулсираща болка не отминаваше.

Увита в хавлиена кърпа, тя седна с чаша чай и се загледа навън в нощта. Облаците бяха ниски, нямаше луна, морето беше тъмна, безформена маса, простряла се между нея и далечните светлини на Файф. Във всяко разследване се стигаше до точка на застой, когато всички пътища сякаш не водеха доникъде. Тази вечер тя беше стигнала до такъв момент. Навремето можеше да разчита на Фил да я измъкне от депресията, да й напомни, че винаги има такива моменти, и че тя винаги е успявала да ги преодолее и да докара нещата докрай, макар че не всеки случай завършваше с осъждането на престъпника. Но сега трябваше да се изправи сама срещу своята потиснатост.

Ядосана сама на себе си, съзнавайки, че сънят е на милиони мили от нея, Карен реши да излезе отново. Без дори да се замисли, тя се упъти право към пътеката до железопътната линия в Ресталриг. Както обикновено, по това време на нощта тук беше пусто. Дори хората, които разхождаха кучетата си, се бяха прибрали в този късен час. Карен вдигна яката си, за да се предпази от внезапния остър порив на вятъра, и продължи да върви, търсейки облекчение от болката, с надеждата да изтръгне мислите си от кръга, в който се въртяха до безкрайност.

После изведнъж всичко се промени. У нея инстинктивно се надигна тревога. Животинската интуиция й подсказа, че нещо я застрашава. Чу тежко дишане, почувства топлината на друго човешко тяло в близост до нея. Карен успя да се извърне наполовина в желанието си да види какво е това, от което адреналинът й подсказваше да бяга. Движението отклони нещо твърдо и тежко, което връхлиташе право към главата й. Вместо това ударът попадна с пълна сила върху вече натъртеното й рамо. Карен изкрещя от болка - ужасен, пронизителен звук, чиито дрезгави нотки разкъсаха нощта. В объркването си усети как някакво тяло се блъсна в нейното и инерцията я повали на земята, усети как едно коляно се забива в ребрата й. Тя се опита да се измъкне изпод нападателя, но лявата й ръка висеше безполезно и й пречеше,

Измъкна дясната си ръка и започна да дере потъналото в сенките лице на нападателя. Чу с удовлетворение как той изквича, когато ноктите й се зъбиха в плътта му. Той успя да отдръпне главата си, преди тя да стигне до очите му, сграбчи я за якето, придърпа я към себе си и после отново я блъсна с все сила в земята.

Карен си пое дъх и закрещя с пълно гърло. Сега шумът беше неин приятел. Колкото по-високо, толкова по-добре, толкова по-голям ставаше шансът за спасение. Тя заби десния си юмрук в ребрата му и почувства как тежестта освобождава гърдите й. Докато тя се приготвяше да нанесе нов удар, той връхлетя, пъшкайки от усилието. Карен видя ръка и още нещо, което прекоси светлината. После - мрак и тишина.

56.

Първото й усещане беше, че й се повръща. Надигналото се издълбоко гадене притискаше тежко всичките й сетива. Цялото й тяло се люшкаше. Карен отвори съвсем леко едното си око. Размазана синкава светлина на бял фон. От светлината я заболя глава, затова тя замижа отново. Чу, че някой простена и се запита кого ли го боли.

- Чуваш ли ме, Карен?

Това беше нейното име, нали така? Но гласът й беше непознат. Не беше Фил. Не беше никой от приятелите й. Нямаше защо да отговаря.

- Всичко ще бъде наред, Карен.

Думите бяха очевидно смехотворни. Прииска й се да се засмее, но се отказа да полага усилие. Отново чу пъшкането и този път разпозна гласа. Беше тя самата. Опита се да каже нещо, но от устата й се изтръгна само още един нечленоразделен стон.

- Спокойно, Карен. Чуваш ли ме?

Как би могла да накара този непознат да млъкне?

- Да - успя да произнесе тя.

Усети как нечия ръка я потупва по рамото. Здравото. Не онова, което сякаш беше обхванато от пламъци.

- Пътуваме към болницата - каза непознатият глас.

Тя изви глава и повърна. После всичко отново притихна и потъна в мрак.

Следващия път, когато отвори очи, Джейсън стоеше до леглото й с ужасено изражение. Гаденето бе отминало, а на мястото на болката бе останало само смътно неприятно усещане.

- Престани да гледаш така, Джейсън. Няма да умра - изграчи Карен.

Широка усмивка огря цялото му лице.

- Събудихте се. Страхотно.

- Колко е часът? Какво се е случило? - Карен се опита да се раздвижи, но нещо й попречи. Погледна надолу и видя, че лявата й ръка е притисната към тялото от превръзка, минаваща през рамото.

- Счупили сте си ключицата. Е, всъщност вероятно Уил Абът ви я е счупил, но тъй или иначе, счупена е. Почти четири часа е. Сутринта. От удара сте изгубили съзнание.

- Не помня. Последното, което си спомням, е че излязох да се поразходя по пътеката в Ресталриг.

- Е, заловихме Уил Абът и го държим в една от килиите на Гейфийлд Скуеър. Когато патрулните полицаи пристигнали, той казал, че ви спасил от трима араби, които се опитвали да ви ограбят. Оттогава не е казал и дума повече. Арестувани са и трима сирийски бежанци, които твърдят, че са се намесили, за да ви отърват от ударите на Уил Абът. Аз знам на кого да вярвам, но шефовете подскачат като опарени и чакат да чуят какво ще кажете вие.

Карен притвори за миг клепачи в опит да се съсредоточи.

- Единственото, което мога да кажа, е че познавам сирийците и отношенията ми с тях са добри. Освен това мисля, че по-рано тази седмица Уил Абът се е опитал да ме прегази. Това би трябвало да е достатъчно, за да бъде разпитан, дори ако не му се повдигне обвинение. О, освен това мисля, че издрасках лицето му, така че вероятно ще намерят следи под ноктите ми. Намерили ли са това, с което ме е ударил?

Джейсън поклати глава. Очевидно не беше намерил време да се среши и сега косата му стърчеше в пет различни посоки.

- Един от сирийците казва, че видял как Абът хвърля нещо нагоре по насипа, но няма смисъл да търсим, преди да съмне.

- Значи сега Абът е в ареста? И съществува реална възможност да бъде обвинен, че ме е нападнал?

- Може би дори в опит за убийство - каза Джейсън. - Ударът трябва да е бил много силен.

- Някой съобщил ли е на Макарона?

Джейсън кимна.

- Дежурният сержант се обади на шефа си, а той се обадил на заместник-началника. Но Лийс още не се е появил.

- Къде са дрехите ми? Телефонът? Да му се не види, помогни ми, Джейсън.

- Ще повикам сестра - каза той и изчезна, оставяйки я да кипи от без-помощен гняв.

Необходими й бяха половин час и много инат, за да успее да стане от леглото и да нахлузи якето си. Две медицински сестри и един лекар непрекъснато й повтаряха, че не поемат отговорност, че може да има мозъчно сътресение, че излага на опасност здравето си.

- Няма смисъл да спорите с нея - каза мрачно Джейсън, докато вземаше проби изпод ноктите й.

Карен закуца към колата с Джейсън и изкриви лице в болезнена гримаса, докато се наместваше до шофьорското място.

- Няма да си слагам предпазния колан - каза тя. - Свикни с тази мисъл - измъкна телефона си от джоба и набра номера на Макарона. После каза на Джейсън: - Тръгвай към Файф.

Когато шефът й отговори най-сетне, си личеше, че обаждането й го е раздразнило извънредно много.

- Знаете ли колко е часът, главен инспектор Пири?

- Случайно знам. Току-що напуснах болницата със счупена ключица и трав-ма на главата. Човекът, който ме е нападнал, е в ареста. Искам разрешение за достъп до файловете на инспектор Ноубъл по случая Гейбриъл Абът, защото имам основание да вярвам, че човекът, който ме нападна, може да е убил и Гейбриъл Абът.

- Какво? - развика се Лийс. - Говорите безсмислици. Очевидно ударът по главата...

- Нападна ме Уил Абът. Това вероятно се дължи на факта, че аз съм единственият човек, който се интересува от неговата връзка е убийството на брат му и с убийството на майка му преди двайсет и две години.

- Побъркали сте се. Доколкото знам, Абът ви е спасил от опит за грабеж?

- Станало е точно обратното. Сирийските бежанци са мои приятели.

- О, за Бога, Пири, не намесвайте тук политическите си възгледи.

- Това няма нищо общо с политиката. Познавам тези хора. Разговаряла съм с тях няколко пъти. Уредих им среща с Крейг Граси, тукашния депутат. Те са последните хора в Единбург, които биха се опитали да ме нападнат. Уил Абът - съсредоточете се върху него. Имам нужда от достъп до документацията, докато той е все още в ареста.

- На какво основание? - сега вече тонът на Лийс не беше толкова гневен, а по-скоро предпазлив.

- Въз основа на това, че той се е опитвал да отклони всеки опит за проследяване на неговите действия. Първо с обаждането си на инспектор Ноубъл, за да се оплаче от мен, а сега и с опит да ме убие. Всъщност втори опит за тази седмица.

- Втори?

- Опита се да ме прегази във вторник вечерта.

- Защо научавам това едва сега?

- Защото разполагах само с косвени улики. Но междувременно броят на косвените улики стана внушителен. Искам единствено достъп до документацията по случая. Не виждам как това може да представлява проблем.

Макарона мълчеше.

- Известно ми е, че Абът е от онези преуспели бизнесмени, към които пра-вителството има слабост. Но това не означава, че наказанието за убийство трябва да му се размине - каза Карен. - Не бива да ми пречите да си върша работата.

Лийс въздъхна.

- Добре. Можете да прегледате документацията, това е всичко. Нямате опе-ративни права по случая.

- Благодаря - тя приключи разговора, за да не му даде възможност да про-мени решението си. Когато поеха по околовръстния път към моста над Форт, Карен отпусна глава на облегалката. С каквито и прекрасни медикаменти да я бяха натъпкали, те все още действаха много добре. Би заспала лесно, но знаеше, че това не е добра идея. Не и с травма на главата.

- Къде е офисът на инспектор Ноубъл? Този, който води разследването по случая Гейбриъл Абът?

- В Гленротес, струва ми се.

- Тогава отиваме там. Време е полицията да отдаде дължимото внимание на Гейбриъл Абът.

57.

Не можеше да се отрече, че инспектор Алан Ноубъл не беше очарован да бъде събуден в пет и половина сутринта от притеснения сержант, който твърдеше, че се обажда по нареждане на главен инспектор Пири. Която пък твърдяла, че действа по нареждане на заместник-началника на полицията Лийс - претенции, които Ноубъл нямаше как да оспори, тъй като за целта би трябвало да събуди началството. Реши да отложи това за по-късно. Дори сега не се разбърза много, взе душ, облече се и изпи две чаши кафе, преди да се упъти към участъка, където влезе със спокойна крачка след около час.

- Това не е достойно за чина ти, инспекторе - такъв беше поздравът на Карен. - Става дума за разследване на убийство, не за среща на полицаи с представители на обществеността. Когато старши офицер издава заповед, от теб се очаква да не се мотаеш. Просто изпълняваш.

- О, я стига, обаждате се посреднощ. При това не става дума за убийство. Нищо спешно не може да има по случай, който се влачи вече от седмици.

- Не и когато в ареста има заподозрян, а времето на задържане за друго негово престъпление изтича.

Ноубъл я изгледа стъписано.

- Заподозрян? По моя случай? Казах вече, това не е убийство, а самоу-бийство. Какъв заподозрян може да има в случай на самоубийство?

- Само защото ти си отписал случая като самоубийство, това не значи, че истината е такава. Вече е убийство, ясно ли е? А сега ми дай да прегледам документацията.

- Но аз...

- Наистина ли държиш да събудя отново заместник-началника? Защото той беше наистина вбесен, когато го събудих предния път. Не ми се вярва да чуеш и една свястна дума от него.

Ноубъл приличаше на човек, захапал шоколадов бонбон и открил в него скорпион.

- Случаят не е ваш.

- Прекрати това жалко поведение и ни покажи файловете - сопна се Карен и размаха телефона си. - Ще броя до десет, а после ще се обадя на заместник-началника, за да докладвам за твоето неподчинение.

Ноубъл се изчерви.

- Документацията е в работната стая на отдела - обърна се рязко и тръгна по коридора. Отключи офиса и ги подкани с жест да влязат. Помещението не беше голямо - няколко стола бяха скупчени около четири маси, събрани заедно. Пет компютъра очакваха служителите. В един ъгъл имаше струпани архивни кутии. На корково табло на стената имаше снимки от местопрестъпления.

- Това е така наречената ни работна стая. Малко по-просторна от килер – после погледна Карен така, сякаш я видя едва сега. - Какво се е случило с теб?

- Убиецът, когото вие не заловихте, нападна шефа - заяви Джейсън и вирна предизвикателно брадичка.

- Не разговаряйте с мен така, детектив Мъри.

- Не му давай повод - отвърна Карен на удара. - А сега, ако ни покажеш къде са файловете, после можеш да се връщаш да си доспиш.

- Няма начин. Ще разглеждате работата на екипа ми. Няма Да напусна стаята.

В този момент той стана малко по-симпатичен на Карен.

- Разбрано. Ще уредиш ли да ни донесат кафе и сандвичи с бекон?

- Не работя в кафенето, аз съм старши разследващ офицер по случая.

- Досега не личеше да си такъв - изсумтя Карен.

Ноубъл се зачерви.

- Няма защо да идваш тук и да ми важничиш. Вие, ченгетата от „Студени досиета“, се перчите, че постигате резултати само защото лабораториите най-сетне успяват да разтълкуват логично доказателствения материал, събиран с години от балами като мен, които работят пряко по престъпленията. Мислите се за нещо по-добро от нас. Е опитайте се да поработите по някой случай в реално време, докато шефовете, пресата и близките на жертвата ви дишат във врата денонощно, да ви видим как ще се справите - той млъкна рязко, вратът му беше червен като на пуяк..

Карен го огледа от горе до долу. Във възмутената му реч имаше и нещо основателно, макар тя да не смяташе, че отговаря на неговото описание.

- Работила съм по доста случаи в реално време - отвърна тя спокойно. - И никога не съм влагала по-малко от сто процента в работата си. Тук не става дума за засегнатата ти гордост. Става дума за разумно и колегиално отношение. Ако ти работеше в нашия офис, Джейсън щеше да донесе кафе и сандвичи, защото знае откъде да ги вземе. Така че, Алан, или действай, или се разкарай. На мен ми е все едно.

Ноубъл видимо кипеше от гняв, но беше достатъчно благоразумен, за да предизвика скандал с по-високопоставен офицер, особено пък с човек с предисторията на Карен по отношение на конфликтите. Прехапа устни, настани ги и им даде достъп до файловете по случая, после излезе с нежелание, за да потърси нещо за ядене. Върна се след малко и измърмори, че скоро ще им донесат закуска. Карен, задълбочила се вече в доклада на патоанатома, почти не му обърна внимание. Джейсън, които обикновено се интересуваше от яденето и пиенето повече, отколкото от каквото и да било задоволство, създавано от работата, дори не го погледна.

Продължиха да работят, когато им донесоха силно, горчиво кафе и престояли мъфини, дъвчеха и отпиваха разсеяно.

- Внимавайте по клавиатурата да не падат трохи - каза с горчив тон Ноубъл. Джейсън го изгледа сурово и безизразно, и продължи да яде.

Два часа минаха бавно, в досадно преглеждане на чужда работа; малка част от прегледаното представляваше интерес за тях. Главата на Карен започваше да я боли - тъпа болка зад очите.

- Знаеш ли какво лекарство ми дадоха? - попита тя Джейсън. Той поклати глава.

- Нямам представа.

- А кога?

Той сви рамене.

- Може би преди около пет часа.

Карен взе две таблетки от блистера, който лекарят й беше дал с нежелание, и ги преглътна с миришещия на гранясало остатък от кафето. Въздъхна и се върна към описанията на местопрестъплението.

След няколко минути Джейсън се покашля. Тя вдигна очи.

- Намери ли нещо?

Той кимна. Карен стана и се изправи зад гърба му, за да чете от екрана. Ноубъл скочи и застана до нея. Дъглас Макклоски разхождал кучето си преди лягане в парка „Къркгейт“. Знаел кой е Гейбриъл Абът, макар да не се познавали лично. Посещавали една и съща кръчма. Видял Абът да върви в парка надолу към пътеката по брега на Лох Левън.

„После насреща му се появи друг мъж, идваше откъм самата пътека. Тръгна към Гейбриъл. Виждах човека ясно, защото двамата спряха под един уличен фенер. Явно се познаваха добре, защото, когато се ръкуваха, почти се прегърнаха. Поговориха около минута, а после продължиха заедно към пътеката. Не съм сигурен, че са тръгнали по пътеката, защото междувременно бях вече с гръб към тях. Човекът, когото Гейбриъл срещна, ми беше непознат, но ако го видя, мисля, че ще мога да го празпозная. Беше малко по-висок от Гейбриъл, доста слаб и жилав. Може би по-възрастен с няколко години. Носеше сако, джинси и тъмна тениска. Бих казал, дрехи за млад мъж."

Карен погледна Ноубъл.

- Не си обявил търсене на човек по това описание - констатира тя.

Той изглеждаше смутен.

- Не е кой знае какво описание, нали? Отговаря на половината мъже, които са били в онази кръчма в Кинрос.

- Не мисля - отвърна Карен. — Повика ли свидетеля, за да помогне да съставят фоторобот?

- Не намирах смисъл. Тези образи никога не приличат на истинския човек. При това е всеизвестно колко несигурни са показанията на очевидци.

- Божичко - възкликна Карен. - Имаш ли други подобни сведения на очевидци?

Ноубъл поклати глава.

- Не. Да му се не видят шибаните показания, става дума само за едно непотвърдено споменаване на човек, видян на тъмно.

- Да му се не видят шибаните показания, госпожо главен инспектор - поправи го сопнато Карен. - Имаш показания, че неизвестен непознат е видян да върви към мястото, където е било открито тялото, и не ти минава през ум, че може да си имаш работа с нещо по-различно от самоубийство? Господи! - тя се извърна отвратено. - Разпечатай това, Джейсън. И си убеден, че няма други показания, дори далечно наподобяващи тези? В Кинрос не е виждан човек с пистолет в ръка или нещо от този род?

- Разбира се, че не. Виж, не личеше това да е било нещо по-различно от случайна среща на двама души, които се познават. Не сме имали заподозрян, когото свидетелите да разпознават. Казахме си, че просто това седемдесетгодишно старче, което е разхождало кучето си, се опитва да си придаде важност.

Джейсън взе разпечатаните показания от принтера.

- Тръгваме си - каза Карен. - Но най-вероятно ще се върнем. Така че се погрижи документацията да е наред и да няма други неексплодирали бомби.

Тя тръгна към вратата, налагайки си да пристъпва напред, без да залита. Дали това се дължеше на мозъчно сътресение - да се усещаш едновременно лек и натежал? Щом излязоха от полицейския участък, Карен даде инструкции на Джейсън.

- Да се връщаме в Единбург. Искам да събереш шест снимки, включително и една на Уил Абът, които да бъдат използвани за идентифициране, и да помолиш някой от колегите във Файф да вземе Дъглас Макклоски и да го докара на Гейфийлд Скуеър. Съпровождащият не бива да бъде от екипа, който ще се занимава с идентифицирането, но там има доста хора, към които можем да се обърнем. Трябва да действаме.

- А вие, шефе? Няма ли да си починете?

- Добре съм, наистина. Главата ми още функционира, което е най-важното. Но ти трябва да ми кажеш, ако започна да изключвам, разбрахме ли се? - Джейсън я погледна тревожно. - Знам, знам. По какво ще разбереш? - тя се усмихна. Дори мускулите на лицето й бяха уморени. - Хайде да свършваме с това, докато някой умник от „Трудова медицина“ не ме е изпратил да се прибирам у дома.

58.

На Гейфийлд Скуеър ги посрещна атмосфера на трудно потискана паника. Четирима души в ареста, единият с адвокат, трима, чийто майчин език не беше английски, и никакво изявление на жертвата, по което да преценят кой е герой и кой - злодей. Карен седна с един сержант от Криминална полиция, с когото беше работила и друг път, когато й трябваха повече хора. Биваше го да води разпити; беше преминал обучение и действително беше възприел онова, на което го бяха учили.

Тя повтори казаното пред Джейсън - че в нейните очи сирийците бяха приятели, а Уил Абът - потенциален заподозрян за пет убийства.

- Не си спомням много точно нападението, но мисля, че издрасках лицето на нападателя - тя вдигна дясната си ръка. - Джейсън взе проби в болницата пред свидетел - една от сестрите.

- Това ще ни бъде от полза. На лицето му наистина има драскотина. Обвинява за това сирийците, но ако под ноктите ви намерят негова ДНК, това ще провали твърдението му.

- Разбрах, че може да има оръжие, хвърлено на насипа?

Сержантът се усмихна.

- Изпратихме там екип още на зазоряване. Изглежда, че са ви ударили с тежък, масивен разклонител с много гнезда и прекъсвач за предпазване от токов удар. Ако питате мен, много по-лесно мога да си представя как един софтуерен милионер избира такова оръжие, отколкото трима сирийски бежанци. Разклонителят е изпратен в лабораторията за следи от ДНК и отпечатъци от пръсти.

- Какво чакаме тогава?

Той се усмихна и тръгна към стаята за разпити. Карен се запъти към стаята за наблюдение, която имаше аудиовизуална връзка със стаята за разпити. Нямаше какво друго да се прави, докато Джейсън организираше идентифицирането по снимка, освен да се промъкне в офиса си, за да дремне. Колко време трябваше да мине след мозъчното сътресение, за^;да бъде оставян пострадалият да спи без надзор?

Уил Абът и адвокатът му седяха с лице към камерата. Абът се беше облегнал назад, въплъщение на спокойствие и самоувереност Беше наследил красотата на майка си - остри, симетрични черти и гъста златиста коса, чийто цвят напомняше на мед. Ефектна външност, каза си Карен. Ако имаха късмет, Дъглас Макклоски щеше да го разпознае сред останалите в редицата.

Адвокатът на Абът, добре известен юрист на име Камерън Кембъл, прочете предварително подготвеното си изявление.

- Клиентът ми трябвало да прекара нощта в Единбург, тъй като утре имал срещи с бизнес-партньори. Решил да се поразходи преди лягане, за да подреди мислите си, и избрал пътеката покрай бившата железопътна линия в Ресталриг. След като повървял малко, видял как трима души с близкоизточен произход нападат жена. Опитал се да се пребори с тях, но те надделели. Полицията пристигнала, преди да стане нещо по-сериозно. Той няма да коментира повече станалото.

Сержантът също се облегна на стола, копирайки позата на Абът. После се засмя.

- Нима? Господин Кембъл, знаете не по-зле от мен, че в изявлението на клиента ви има повече дупки, отколкото в Блакбърн, Ланкашър*. Дотолкова си проси допълнително изясняване, че би могъл да седне на Принсес Стрийт с куче и картонена кутия пред себе си — той се поизправи на стола. - Господин Абът, регистриран ли сте в хотел в Единбург?

* Препратка към песента на Бийтълс „А Day in the Life" - „four thousand holes in Blackburn, Lancashire "'(„ четири хиляди дупки в Блакбърн, Ланкашър"), Джон Ленън включва тези думи в текста на песента, след като прочел във вестника статия за състоянието на пътищата в региона. - Б.пр.

- Без коментар - гласът на Абът беше по-писклив, отколкото човек би предположил.

- Къде е паркирана колата ви?

- Без коментар.

- Защо следяхте главен инспектор Карен Пири? Няма ли връзка това с факта, че оглавяваният от нея отдел преразглежда убийството на майка ви?

Абът примигна няколко пъти, но не трепна и каза пак:

- Без коментар.

И така продължи разпитът. Абът се справяше добре, но ако действително беше толкова самовлюбен, колкото тя предполагаше, самовлюбеността му сигурно щеше да го накара да вярва, че може да надхитри полицията. Карен се канеше да се откаже и да отиде да си потърси някакво прилично кафе, когато Джейсън надникна през вратата.

- Имаме резултат, шефе. Дъглас Макклоски идентифицира Уил Абът без никакво колебание. Всичко е записано на видео. Искате ли да дойдете и да си поговорите с него?

Дъглас Макклоски беше бодър седемдесет и две годишен мъж с набръчкана, отпусната като на шар пей кожа. Но погледът на сините му очи беше ясен. Беше взел и кучето си - сърдит териер, който седеше в скута му Макклоски непрекъснато го галеше по ушите, което може би обясняваше лошото настроение на кучето.

- Беше много интересно - каза Макклоски веднага след като й беше представен. - Притеснявах се да не би да се окажа лош свидетел, но веднага щом ми показаха снимките, познах мъжа, когото видях с горкия Гейбриъл.

- Справили сте се отлично, господин Макклоски - увери го Карен. - Видях показанията, които сте дали пред колегите ми. Спомняте ли си по кое време станахте свидетел на тази среща?

- Трябва да е било към десет и четвърт. Гледах повторение на сериала „Скот и Бейли“, и в десет часа, когато епизодът свърши, излязохме с Рокси. До мястото, от което се връщам обратно, стигам за петнайсетина минути, а аз ги видях точно там.

- Имаше ли в срещата им нещо по-особено, което да ви е направило впечатление?

- Стори ми се, че Гейбриъл малко се стъписа. Знам, труд но е човек да бъде сигурен в такова нещо, но все пак той ми се видя малко стреснат. Но се поздравиха съвсем приятелски - той отново започна да гали меките уши на кучето. - В срещата със сигурност нямаше никаква проява на неприязън, затова и реших, че вероятно е нямала нищо общо със смъртта на Гейбриъл. Пейката, на която той беше открит, е на доста голямо разстояние от началото на пътеката, а пък другият мъж като че ли нямаше намерение да ходи много. Не беше със спортни обувки, нали разбирате?

- Но не го видяхте да тръгва обратно към града?

- Е, не, нямаше и как да го видя. Нали разбирате, вече бях с гръб към тях. Не обичам да шпионирам съседите си - тонът му беше леко засегнат.

- Разбирам, господин Макклоски. Но макар че работя в полицията толкова време, продължавам да се надявам на късмета. Той се засмя и посочи ръката й в превръзката.

- По всичко личи, че в този случай късметът ви е изневерил. Тя въздъхна.

- Може да се каже. Благодаря, господин Макклоски. Някой от колегите ще ви закара до вкъщи.

- Съседите ще решат, че съм нарушил закона.

- Надявам се да не стане така. Ще поддържаме връзка.

По време на краткото затишие, докато чакаха някой от прокуратурата да дойде и да разтълкува от юридическа точка материала, с който разполагаха, Карен се скри в офиса си и се обади на Колин Семпъл.

- Мислих за това, което ми казахте - поде тя. - И ми се струва, че сте прав. Обсъждах въпроса с колега и тя привлече вниманието ми към факта, че се опитвам да впрягам каруцата пред коня.

- Не съм сигурен, че ви разбирам.

- За да идентифицират донорската ДНК в кръвта на реципиента, лекарите трябва да знаят какво търсят. Затова, преди да предприемат трансплантация, те вземат проби от донорската ДНК, за да я имат по-късно за сравнение. Тези ДНК проби сигурно са регистрирани...

- А тъй като Гари Форман е мъртъв, за него не важи законът за защита на човешките права - Семпъл съобрази по-бързо от нея. - Болничните власти нямат задължение за поверителност по отношение на неговите данни - той изпъшка. - И двамата се държахме доста глупаво, госпожо главен инспектор. Усложнихме нещата излишно. Да благодарим на Бога за вашата умна приятелка. В понеделник сутринта ще се заема първо с този въпрос и ако имаме попътен вятър, би трябвало да получим отговор много скоро. Добре се справихте.

- Не бих казала. Благодаря на вас, че ме накарахте да не прибързвам и да се замисля над онова, което върша. Понякога дотолкова се съсредоточавам върху крайния резултат, че забравям човешките измерения на проблема.

- Това се случва с всички нас, госпожо главен инспектор. С всички нас.

Карен затвори телефона и си позволи един миг на задоволство, задето се бе добрала до този етап на случая. Той щеше да бъде приключен, при това скоро. В известен смисъл правосъдието щеше да бъде възпрепятствано, тъй като Гари Форман така и не бе прекарал дори една нощ в затвора за убийството на Тина Макдоналд. Но е трябвало да живее до края на дните си с мисълта за извършеното, и тя предполагаше, че е имал своите терзания. Важното беше, че хората, които обичаха Тина, най-сетне щяха да узнаят истината. Вече нямаше да им се налага да вървят из града, в който живееха, и да се питат дали някой от мъжете, с които се разминаваха на улицата или стояха до тях в бара, или седяха до тях в метрото, не е човекът, убил тяхната Тина. Нямаше вече да се измъчват от мисълта, че са можели по някакъв начин да предотвратят смъртта й.

Карен изграждаше мислено картина на случилото се през онази нощ. Тина, облечена елегантно, се е качила на автобуса. Дали е познавала Форман от редовното пътуване с автобус номер 16? Може би са се сприятелили с времето? Дали той не е разтълкувал откритото й, дружелюбно поведение като нещо повече от това, което е било в действителност? Или просто тази вечер в мозъка му нещо е прещракало по причини, които са нямали нищо общо с Тина?

Или тя е споделила с него плановете си за вечерта, или той я е чул да разказва това на някой друг. И когато смяната му е приключила, той е тръгнал да изпълни решението си тя да бъде негова тази нощ. Върнал се е с метрото обратно в центъра и е тръгнал по следите на Тина. Може, когато я е открил, да я е поканил да танцуват. Може да й е предложил да отидат някъде другаде. И после нещо се е объркало. Дали той е бил много настоятелен? Дали тя е размислила? Дали е доловила, че в поведението му нещо не е съвсем наред?

Каквато и да е била причината, Гари Форман е побеснял. И онова, което започнало като една приятна вечер, завършило със страх, болка и смърт.

Карен въздъхна. Историята беше ужасна, но поне вече имаше край. Още едно приключено разследване. Но сега я чакаше друг случай, и то такъв, който много по-трудно се поддаваше на окончателно приключване. Тази работа не можеше никога да има край. Спомни си едно стихотворение на поета Робърт Гири, което бяха учили в училище - шотландска версия на мита за Сизиф:

Безмилостният воденичен камък

по склона се търкаля и подскача,

а старият Сизиф се тътри подир него,

заплатата си чака всеки месец.

Понякога животът в отдел „Студени досиета“ й се струваше точно такъв.

59.

Заместник-прокурорът беше жена, непозната на Карен, която се бе надявала да види някой, с когото бе работила и преди. Някой, който да знае какво е постигнала и как работи. Някой, който би си позволил малко толерантност към нея. Работата на прокурора беше да обсъди с представители на полицията дали доказателствата са достатъчни за повдигане на обвинение и да насочи разследването към тези аспекти, в които имаше нужда от още доказателствен материал. Според Карен добрият прокурор трябваше да разполага с малко въображение и способност да се доверява - така се постигаха най-добри резултати. Но доколкото се простираше нейният опит, юристите рядко разполагаха с тези качества.

За Рут Уордло й беше известно, че работи отскоро в прокуратурата в Единбург. Неотдавна навършила трийсетте, тя беше работила като млад прокурор в планинския Север, където, честно казано, нямаше кой знае какво изобилие от тежки престъпления. Убийствата и въоръжените грабежи бяха рядкост. Но Карен знаеше, че затова пък в онзи регион си имат достатъчно голям дял от „Секс, наркотици и рокендрол“; не беше и онази очарователна идилия, която представяха сериалите в неделя вечер. Затова се надяваше заместник-прокурор Уордло да е достатъчно опитна, начетена и умела, за да поеме риска на едно обвинение срещу Уил Абът.

Карен отведе Рут в офиса на отдел „Студени досиета“, далеч от суматохата на общите помещения в участъка. Изпрати Джейсън да направи чай на Рут - „не искам кафе, създава илюзия за интелигентност“ - и се опита да си състави представа за заместник-прокурора. Тя имаше изключително делови вид - подходящ за юрист черен костюм с панталон, със строга кройка, никакви бижута освен малки златни топчета в ушите, кестенява коса, прибрана спретнато на кок, бдителен поглед и изненадващо яркочервено червило. Карен съзнаваше, че Рут подлага нея на същата оценка, и предполагаше, че се представя значително по-зле. Не й се мислеше колко ужасно изглежда тъкмо сега, още с джинсите и якето, които бе облякла снощи, с коса на клошарка, ръката в превръзка, а очите - хлътнали и заобиколени от тъмни кръгове поради недоспиването.

- Обикновено не изглеждам чак толкова зле - извини се тя. - Седмицата беше тежка, а и снощи някой се опита да ме убие.

- А, да. Това, струва ми се, е първа точка от нашата програма.

- Вашата програма, не и моята. Държа се изцяло настрана от тази процедура. Аз съм жертвата, така че не мога да взема никакво друго участие, освен да дам показания. С което вероятно няма да помогна толкова, колкото бих искала - завърши тя уморено.

- Следователно, докато господин Абът е в ареста във връзка със споме-натото събитие, вие искате да постигнете напредък по друг случай?

- Случаите всъщност са два. Единият стар и неприключен, разследването по другия тече в момента. Всичко, което имам, е подчертано косвено и не виждам как бих могла да продължа напред.

Карен описа всичко, което бе открила във връзка със самолетната катастрофа и сложните взаимоотношения, които формираха нейния фон. Рут записваше думите й с диктофон, но освен това си водеше записки в голям бележник, подвързан със сива кожа. В края на своя разказ Карен потри очи с опакото на ръката си, чувствайки надигането на божата, която отново започваше да я тормози.

Рут се почеса по брадичката и загледа смръщено записките си.

- Трябва да се поровите още около тази награда по химия. Може пък да изскочи нещо, което да ни бъде от полза. Предполагам също, че не е изключено Мади Маккинън да има какво да добави към всичко това.

— Много се съмнявам. Навремето Мади е изгорила всички книжа, за да избегне скандал. Надали сега ще се отметне от тази позиция. Няма да каже нито дума, която да се отрази зле на Уил. Но сред всичко това не бива да забравяме Франк Син- клер. Той е бил на летището през онази сутрин. Освен това е имал необходимите контакти, за да поръча да му направят бомба. Със сигурност искам да си поговоря с него за станалото през 1994 година. Защото не бих се учудила, ако се окаже, че той е подтикнал Уил да се отърве от Гейбриъл, когато е възникнала опасността всичко да излезе наяве.

Рут отвори по-широко очи от почуда.

- Наистина ли вярвате, че е възможно? Един пер на кралството?

— Мисля, че тези хора са алчни и егоистични, и че са склонни да направят всичко необходимо, за да си запазят властта и богатството, а и общественото положение.

Мълчанието между двете се проточи, после Рут проговори. - Карен — нали нямате нищо против да ви наричам Карен? - мисля, че трябва да оставим този случай. Може би ще си струва да се проследи успоредно със съвременния случай, ако успеем да научим нещо за онази награда по химия, но засега уликите са много слаби. Макар че, доколкото моето мнение е от значение, бих казала, че сте на прав път. Е, разкажете ми всичко, което знаете за смъртта на Гейбриъл Абът.

Рут Уордло остави химикалката и си пое дълбоко дъх.

— Права сте, като казахте, че онова, с което разполагаме, е нестабилно.

- Но може да укрепне, и то значително. Като начало, можем да си помогнем, като установим къде е бил Уил Абът в нощта на убийството. Друго, което бихме могли да направим, е да се проведе обиск на дома му в Лондон и да се търсят следи по дрехите му. Проверяването на записите от камерите за контрол на движението в отсечката между Нюкасъл и Кинрос също може да ни донесе напредък. Налага се триангулация на телефона на Абът, и това може да донесе още по-точни данни за него. Имаме мотив, който можем да сведем просто до опасността Гейбриъл да поиска своя дял от империята, която Уил е създал с отчасти откраднатото наследство.

- Съгласна съм. Но всичко това са възможности с неясен изход. И все пак... за мен няма съмнение, че той се е провинил в сериозно престъпление спрямо вас.

- Какво да правим тогава? Мислите ли, че трябва да повдигнем обвинение?

- По принцип в такава ситуация съм склонна, ако греша, да греша от предпазливост. Работата ми е да повдигам обвинения в случаите, когато те могат да доведат до осъждане на виновника. Но в този случай има нещо, което го прави малко по-различен.

- И какво е то? - Карен беше заинтригувана.

- Ели Маккинън. Тя беше звезда, преди телевизията да се разпадне на безброй канапи, преди детските предавания да станат толкова, че с лопата да ги ринеш. Тя е много обичана от всички, които са били деца по времето на нейното предаване. Оставила е отпечатък в душите на хората, също като Джон Ноукс и Валъри Сингьлтън*. Достатъчно е само да изкажем предположение, че Уил Абът може да е взривил този самолет, и голяма част от съдебните заседатели ще се обърнат срещу него.

- Много проницателно - отбеляза Карен, оценявайки такава тактика. Може би си беше намерила неочаквано нов съюзник.

* Валъри Сингълтьн (род. 1937) и Джон Ноукс (род. 1934) - английски телевизионни журналисти, особено известни като водещи на популярно детско предаване. - Б. пр.

- Но това не бива да се коментира никъде извън тези четири стени – усмих-на се сухо Рут.

- Е, съгласна ли сте да го обвиним?

- Мисля, че първо ще трябва да го разпитате. Несъмнено, той само ще повтаря „без коментар“. Но заради протокола се налага да опитате. И после, ако нищо не се обърка в процеса на разпита, му повдигнете обвинение. И, разбира се, ще възразим срещу освобождаването му под гаранция, защото в противен случай достъпът ни до възможните източници на улики ще бъде затруднен - тя посочи превръзката на Карен. – Неприятно ми е да го кажа, но възможността да го обвиня в опит за убийство на полицейски служител много ще ми улесни живота.

Карен изсумтя.

- Радвам се, че съм ви от полза. Е, да започваме тогава.

Камерън Кембъл явно се учуди, когато Карен и Джейсън влязоха в стаята за разпити. Докато Джейсън подготвяше записващото устройство и рецити-раше встъпителното предупреждение, адвокатът се намеси:

- Това е напълно неуместно. Главен инспектор Пири, вие сте жертва в случай на нападение, на което моят довереник е станал свидетел. Това най-малкото може да се тълкува като опит да се повлияе на свидетел.

- Няма да се занимаваме със събитията от предната нощ. Моите въпроси са свързани с нещо съвсем различно. Става дума за две разследвания, които водя аз. Едното е от компетенцията на отдел „Студени досиета“, който е под мое ръководство. Другото е свързано с първото.

Кембъл, със засегнато изражение, се приведе и зашепна нещо на Абът, който се беше поизправил на стола си и седеше притихнал и бдителен. Докато слушаше адвоката си, очите му нито за миг не се откъсваха от Карен. Извърна глава, за да измърмори тихо някакъв отговор, но все така не откъсваше очи от нейните.

- На този етап клиентът ми отказва да отговаря на въпросите.

Карен загледа внимателно Абът. Забеляза със задоволство дълга драскотина по продължение на челюстта му. Надяваше се да го боли. Тъпата болка в рамото й и главоболието се конкурираха по сила и единственото, което й се искаше, бе да вземе още малко болкоуспокояващи и да заспи. Но знаеше, че вместо това трябва да изпълни процедурните изисквания.

- Уил Абът, вие ли убихте Гейбриъл Абът?

Едва забележима иронична усмивка повдигна едното ъгълче на устата му, сякаш той искаше да каже: „Това ли беше най-силният ви коз?“ На глас каза само:

- Без коментар.

- Притежавате ли пистолет „Смит енд Уесън 457“?

- Без коментар.

- Вашата компания „Гленгейминг“ ли е собственик на фирмата „Спарта-кюлър“, със седалище в Нюкасъл?

- Без коментар.

- Откога знаете, че лорд Синклер е биологичен баща на Гейбриъл Абът?

И така нататък. Въпросите на Карен се мятаха ту насам, ту натам в опит да извадят от равновесие Абът. Но нищо не успяваше да смути спокойствието му, макар че професионалното хладнокръвие на адвоката му от време на време се пропукваше леко. След трийсетминутен разпит, който не доведе доникъде, Кембъл започна да нервничи.

- Само си опитвате късмета - започна да възразява той. - Или повдигнете обвинение, или освободете клиента ми.

Карен се усмихна.

- С радост ще отговоря на молбата ви - заяви тя, ободрена при мисълта за апоплектичната реакция на Макарона. - Защото вие, Уил, сте аматьор. Хора като вас, умни, преуспели хора, си внушават, че могат да извършат дори убийство и това да им се размине, именно защото са умни и преуспели. Гледали сте всички криминални сериали със съдебномедицински анализи и филми за истински престъпления по телевизията, слушали сте такива предавания по радиото и сте чели книги. Гледали сте как залавят простосмърт-ните. И вярвате, че такова нещо не може да се случи с вас, тъй като сте умни и преуспели.

Отново размениха усмивки.

- Попитах ви дали сте били в Кинрос през нощта, когато е бил убит брат ви. Вие отказахте да отговорите. От ваша гледна точка е добре, че не отрекохте, тъй като в съда никога не изглежда добре, когато се разбере, че обвиняемият е лъгал по време на разпит. Така че имате късмет. Не успяхме да ви уличим в лъжа. Защото разполагаме със свидетел, който не само твърди, че ви е видял в Кинрос същата вечер, но и ви е видял да поздравявате вашия - как да се изразя? „неистински брат“? - със сърдечна прегръдка. Свидетелят успя да ви идентифицира по снимка.

Карен забеляза потръпването на лицевите му мускули. Аматьори. Мислят си, че могат да се владеят. Но човек, чиято единствена практика в лъгането се изразява в някоя и друга невинна лъжа пред съпругата или неоснователно раздуване на постиженията му пред акционерите, наистина би срещнал затруднения в стаята за разпити срещу непогрешимия инстинкт, който хора като Карен развиваха през годините.

Тя продължи да говори с непринуден, любезен тон.

- Това е първото, от което ще ви бъде трудно да се измъкнете. А можете да ми вярвате, Уил, ще има още много такива притеснителни късчета информация, които ще трябва да заобиколите.

- Да очакваме ли най-сетне някакъв въпрос, госпожо главен инспектор? Може би представяне на някакви доказателства? Както вече казах, повдигнете обвинение или освободете клиента ми.

- Знам, вие предполагате, че няма да ви обвиня, Уил. Адвокатът ви сигурно ви е казал, че не разполагаме с достатъчно доказателства. Но заместник-прокурорът е на друго мнение. Освен това знам, че в момента, в който получим резултатите от лабораторията, вие сте свършен. Убедена съм, че сте внимавали много. Но дори да сте зареждали пистолета с ръкавици, мога да ви гарантирам, те по куршумите ще има следи от ваша ДНК. И тогава — сбогом, прощавай. Затова, Уил Абът, аз ви обвинявам, че сте убили Гейбриъл Абът... — заредиха се познатите фрази, и тогава най-сетне тя забеляза някаква реакция у Абът. Проблясък на ярост, стягане на мускулите на раменете. Той стисна устни и издиша шумно през нос. После, когато изслуша докрай обвинението, извика:

- Чакайте! Трябва да поговоря с адвоката си!

Карен и Джейсън се бях а облегнали на стената пред стаята за разпити, свели глави, и дишаха дълбоко.

- Ще си признае ли? — попита Джейсън.

— Не ми се вярва — отвърна Карен. — Той е от хората, които се борят до последния момент.

Рут Уордло се появи от стаята за наблюдение. Пристъпваше предпазливо, едва ли не на пръсти.

— Добра работа свършихте там. Мислех, не ще издържи, но вие успяхте да пробиете защитата му.

— Удряй, където боли най-много — по суетността — каза Карен. — Покажи му, че не е толкова хитър, колкото си въобразява. Направи така, че да го загризе червеят на съмнението. Нали, Джейсън?

Джейсън трепна стреснато.

- Да, да — запелтечи той. — Точно както казвате, шефе.

Рут погледна часовника си.

— Да се обзалагаме ли колко ще се забавят?

60.

Кембъл отвори вратата след двайсет и две минути и седемнайсет секунди съгласно хронометъра в телефона на Джейсън. Приличаше на човек, който току-що неволно е стъпил в локва.

- Ако нямате нищо против, можем да продължим - каза той с примирение в гласа.

Когато седнаха на местата си, той каза:

- Клиентът ми иска да направи изявление.

Уил Абът беше възвърнал хладнокръвието си. Седеше прав, притиснал ръцете над лактите към торса си.

- Не съм убил Гейбриъл - каза той. - Признавам, че бях в Кинрос през нощта, когато той умря, но се кълна, че не съм го убил, нито пък съм имал представа, че той ще умре. Мислех, че просто уговарям среща.

- Кой тогава го уби? - попита тихо Карен.

- Бих искал да обясня всичко от моя гледна точка, а после ми задавайте въпроси.

Карен отбеляза иронията в това, че желанието му съвпадаше с най-добрия начин, по който тя самата би искала да се развие разпитът, този ход на разпита даваше най-добър шанс да се открие истината. Колкото повече разговаряха, толкова повече събеседникът й се издаваше, колкото и да си мислеше, че владее положението. Но на нея й се искаше първо да го поизнерви, затова поклати глава.

- Не става, Уил. Не вие решавате как ще се води разпитът. От думите ми следва, че отправяте към трето лице много сериозно обвинение, което трябва да бъде изяснено.

- Защо тогава не отидете да го арестувате, както арестувахте мен? - в очите му припламна гняв. - Франк Синклер. Когото вие познавате като лорд Синклер. Отседнал е в хотел „Балморал“. В апартамента на Дж. К. Роулинг. Чака да отида при него, за да му разкажа какво е станало - той се изсмя рязко, презрително. - Не се очакваше да бъда нападнат от банда имигранти.

- Не съм тук, за да си говорим за онова, което се случи тази нощ. Трябва да ви помоля да не коментирате тези събития в настоящия разпит - каза Карен. - И защо да арестувам лорд Синклер?

Абът събра сили.

- Защото той уби Гейбриъл. Вижте, моля ви да ме оставите да разкажа всичко, както аз го виждам. Искам да разберете как се стигна до това той въздъхна, поклати глава и впери поглед в масата. - Откакто това се случи, живея като в ада. Беше кошмар - той срещна погледа на Карен. - Отново си припомних всичко. Смъртта на мама и Ели в онази самолетна катастрофа. Чувствам се изоставен, както се чувствах тогава.

Бива си го, каза си Карен.

- Защо лорд Синклер уби Гейбриъл?

- Това е много дълга история.

- Струва ми се, че вече знам голяма част от нея. Той е биологичният баща на Гейбриъл, а майка му е Ели Маккинън. Това е било тайна, известна само на трима души, а после двама от тези трима загинали. Но вие сте казали на инспектор Ноубъл, че майка ви е оставила за вас писмо, което да ви бъде предадено едва когато навършите двайсет и една години, и предполагам, че в него тя ви е казала истината. Хубава тайна ви е паднала в ръцете, бих казала.

Докато тя говореше, очите му се разширяваха. Карен обичаше този Момент, в който противникът й осъзнаваше, че е изпаднал в неизгодна позиция.

- Все пак вероятно е било грешка да оставите Франк да разбере, че вие знаете. Доста рискована стратегия. Имам предвид онази стара поговорка - „двамина могат да опазят една тайна, ако единият от тях е мъртъв“. Имам предвид и начина, по който са загинали другите двама души, на които тайната е била известна. От друга страна, ако вие сте взриви- ли самолета, не сте имали основания да се боите от Франк - Карен продължаваше да се усмихва и говореше все така меко. - Ще ми разкажете ли какво се случи?

- Опитвам се да ви разкажа какво се случи с Гейбриъл - каза Уил, говорейки с усилие, сякаш със свито гърло. - Той беше започнал да проявява интерес към генеалогията. Искаше да състави родословно дърво - той извърна отново очи и поклати глава. - След като знаете толкова много, вероятно знаете и че това се оказа не толкова лесно. Говореше, че иска да си направим ДНК тестове и такива неща. Боях се от разкритията, които можеше да последват, затова отидох при Франк, за да обсъдим какво да предприемем.

Карен се смръщи в престорено учудване.

- Не разбирам защо ви е било да отивате при Франк. Защо просто не сте казали истината на Гейбриъл?

Той прокара пръсти през косата си.

- Гейбриъл беше... нестабилен. Нямах представа как би могъл да реагира. Напълно способен беше да публикува наученото онлайн. Истината за това кой му е баща. Претенциите за наследство, от което съм го лишил - той разпери ръце и се опита да изобрази на лицето си момчешка усмивка. - Трябва да поддържам акционерите си доволни. Франк има високо обществено положение. Не искам жена ми и децата да мислят за мен като за някакъв мошеник. Исках да се уверя, че Гейбриъл ще разбере колко е необходимо да бъде дискретен.

- Разбирам - каза Карен. - Е, и каква беше реакцията на франк?

- Никак не се зарадва - отвърна Абът. - Първо настояваше да съхраним тайната. Аз да не давам ДНК проба на Гейбриъл, а ако се наложи, да не споменавам изобщо името на Франк. Но на мен ми беше ясно, че това няма как да стане. Хората обичат да клюкарстват, знаете как става. Ако Гейбриъл тръгнеше да обикаля всички приятели на мама и Ели в търсене на потенциален баща, много скоро щеше да се натъкне на името на Франк. Казах, че ще бъде по-добре да му кажем всичко.

- И имахте намерение да направите това онази вечер в Кинрос?

Абът кимна.

- Франк каза, че не искал да предупреждава Гейбриъл за идването си, за да не се раздрънка. Шофьорът на Франк го докара до Нюкасъл - отскоро работя с няколко тамошни дъщерни фирми - и двамата пристигнахме заедно в Единбург. Отседнахме в „Балморал“, а после тръгнахме към Кинрос. Познавах навиците на Гейбриъл. Той беше точен като часовник. Знаех, че мога да го пресрещна на излизане от кръчмата и да тръгна с него по пътеката към къщата му. А Франк щеше да ни чака на пейката.

- Защо такива усложнения? Нали сте можели просто да отидете в къщата на Гейбриъл?

Абът изсумтя презрително.

- Защото Франк е публична фигура. Мисли, че където и да отиде, всички го разпознават. Беше ужасен да не би някой да го види и да си зададе въпроса какво прави там. Казах му, че няма такава възможност, но той упорстваше. Разбира се, сега осъзнавам защо не е искал да се видим с Гейбриъл в къщата. Не е искал да оставя следи.

- Имал е намерение да убие Гейбриъл от самото начало?

Абът притисна пръсти към челото си в израз на мъка.

- Разбира се, тогава аз не осъзнавах това. Вярвах му. Той е член на Камарата на лордовете, за Бога! Познавам го, откакто бях дете. Защо бих помислил дори за секунда, че се кани да убие брат ми?

- И какво стана?

- Пресрещнах Гейбриъл на улицата, близо до кръчмата. Учуди се, когато ме видя, но аз му обясних, че съм довел човек, който иска да разговаря с него във връзка с произхода му. Това го развълнува много.

- Казахте ли му, че става дума за Франк?

- Не, казах, че го очаква изненада. Повървяхме около четвърт час по пътеката край езерото, а когато стигнахме до пейката, Франк вече седеше там. Гейбриъл се зарадва, когато го видя. Не беше го виждал от две или дори повече години. Двамата седнаха и започнаха да разговарят. Аз се върнах малко назад по пътеката, за да следя да не би по нея да се зададе някой. Стоях с гръб към тях. После чух изстрел и се обърнах. Франк се беше надвесил над Гейбриъл - той скри лицето си с ръце. Карен не можеше да повярва на начина, по който той представяше шока и скръбта си, макар че не би могла да обясни защо е така. - Не можех да повярвам.

- Какво каза Франк?

Карен знаеше, че трябва да движи разговора напред.

Абът смъкна ръце от лицето си.

- Беше абсолютно спокоен. Каза само: „Сега вече няма какво да ни трево-жи, Уил.“ Като че ли беше поправил счупен кран или нещо подобно. Приведе се пак над Гейбриъл и постави пистолета в ръката му. Забелязах, че беше с ръкавици. Бях в шок; в такова състояние на човек му правят впечатление странни неща.

- Можели сте да видите какво върши той? От мястото, на което сте стоели?

За миг той се запъна, почти незабележимо.

- Сигурно съм пристъпил по-наблизо, макар да не си спомням. Вижте, трябва да ми повярвате. Обичах Гейбриъл. През цялото си детство съм го приемал като брат. Грижех се за него, плащах училищните му такси. Плащах наема му, стараех се да не му липсва нищо.

- Честно казано, това, което е трябвало да наследи от истинската си майка, би покрило няколко пъти тези разходи.

Той стисна устни.

- Имах законно право върху всичко, което получих.

- Законно може би. А от морална гледна точка? Знаете, че сте откраднали парите на Гейбриъл. И не е ясно как би се произнесъл съдът, ако той решеше да ви съди.

- По онова време не знаех каква е истината. Научих я едва когато станах на двайсет и една години.

Карен го погледна по-скоро натъжено, отколкото гневно.

- Номерът не минава. Трябва да сте видели двете завещания още тогава. А от завещанието на Ели трябва да е ставало ясно, че желанието й е Гейбриъл да наследи нейното състояние, ако, когато тя почине, Каролайн вече не е между живите.

- Аз не измислям законите - възрази Абът. - По закон парите ми принадлежаха. Ще ми кажете ли кога ще арестувате Франк, за да си плати за това, което направи?

- Откъде се появи пистолетът?

- Как бих могъл да знам? Франк имаше всякакви контакти, не само в правителството.

- И вие нито за момент не сте докосвали оръжието?

- Не, нали ви казах. Нямах представа, че той носи оръжие. В основата на всичко беше Франк. Негова беше идеята да ви наблюдаваме, когато започнахте да душите около случая. Накара един от помощниците си да ви следи и да ни съобщава къде сте и какво правите. Франк мислеше, че ще се откажете, но ние не се отказахте, нали така? - горчивите думи се изплъзнаха от устата му, преди той да успее да се възпре.

Кембъл се приведе напред и зашепна настоятелно в ухото му. По лицето на Абът се изписа гняв, но той се овладя.

- Клиентът ми ви описа всичко откровено и в подробности, госпожо главен инспектор. В светлината на това предлагам да се посъветвате със заместник-прокурора и да обмислите отменянето на по-сериозните обвинения срещу него.

За да бъдете сигурни, че той ще продължи да сътрудничи на разследването.

- Не мисля, че ще постъпя така, господин Кембъл. Ще трябва да поговорим с лорд Синклер, за да проверим истинността на разказаното от клиента ви. А междувременно, Уил Абът, арестувам ви по подозрение в убийство... - този път тя успя да произнесе предупреждението докрай.

С това всичко приключи. Разгневеният Кембъл не бързаше да си тръгне, след като Абът беше отведен в килията.

- Това е възмутително - повтаряше той.

- И да повтаряте това непрекъснато, то няма да се превърне в истина - каза Рут Уордло, пристъпвайки към тях. - Предлагам ви да поседите с клиента си и да му обясните как самопризнанието може да смекчи присъдата му. Защото му е известно, а и ние знаем, че той има още много за криене. А главен инспектор Пири няма да остави тайните му неразкрити.

Карен си тръгна, докато Кембъл пелтечеше ядосано, а Рут спокойно утвърждаваше по-изгодната си позиция. Историята, разказана от Абът, имаше логическа спойка. Звучеше убедително. В момента Карен не знаеше в какво да вярва. Налагаше се някой да отиде и да доведе Франк Синклер, а като се има предвид сегашния и клошарски вид, тя се съмняваше, че би успяла да мине покрай портиера на „Балморал“. Може би двама униформени полицаи биха могли да свършат тази работа. Най-малкото появата им щеше успешно да вбеси лорд Синклер.

61.

Франк Синклер впери яростен поглед в Карен - той седеше срещу нея на масата в стаята за разпити, гъстите вежди се бяха смъкнали ниско над яркосините му очи.

- Вие бяхте на заседанието на комисията за медиите в Камарата на лордовете в понеделник - каза той. - Никога не забравям лица.

- Така е - съгласи се Карен. - Исках да ви видя на живо. - Предположих, че сте замислили нещо нередно. Откраднахте една чаша след края на заседанието - той наклони глава на една страна, като хищник, преценяващ жертвата си. - Моята чаша.

- Наблодателен сте.

- Ако сте я ползвали за ДНК анализ, данните от него нямат никаква доказателствена стойност.

Карен кимна.

- Знам. Не всичко, което се анализира в нашите лаборатории, е предвидено за доказателство. Понякога резултатите просто имат значение за разследването.

- А защо въвличате мен в разследването си? Защо съм тук? - Името ви се появи в две различни, но вероятно свързани разследвания. Взривяването на един малък самолет през 1994-та година, и скорошното убийство на Гейбриъл Абът.

Той се смръщи още по-силно.

- Разбрах от Уил, брата на Гейбриъл, че смъртта му е приета за самоубийство.

- Първоначално съществуваха известни съмнения, но сега вече уточнихме позицията си. Приемаме, че става дума за смърт при подозрителни облстоятелства.

- Много тъжно. Но продължавам да не виждам каква връзка има това с мен.

Карен направи дълга пауза, през която двамата се гледаха неотклонно. Накрая тя каза:

- Той е бил ваш син.

Синклер изсумтя презрително.

- Само доколкото донорът на сперма е баща на децата, родени от жени, оплодени с негов генетичен материал. Нямах никаква емоционална връзка с Гейбриъл Абът. Почти не познавах това момче.

- И все пак майка му е била сред най-старите и най-близките ви приятели - тя забеляза как Синклер неволно се размърда на мястото си. - Да, знам истината и за този случай.

- Те искаха дете. Осигурих им сперма. Много рядко се виждах с Ели, след като тя се свърза с Каролайн. Не одобрявах отношенията им - той въздъхна. - Но Ели успя да ме убеди да постъпя в разрез с убежденията си. Предполагам, може да се каже, че е използвала смесица от ласкателство и емоционално изнудване. Съжалих за постъпката си почти веднага, след като я извърших. Ясно ми беше как би ми навредила истината, ако някога излезеше на бял свят. Но не съм негов баща. Аз съм баща на дъщерите си, но не и на Гейбриъл.

- Не всички биха гледали на това по същия начин. Приемат ви като човек, който изказва строги морални присъди почти по всички въпроси. Новината, че сте се съгласили да станете баща на извънбрачно дете, което да бъде отглеждано от две лесбийки, би се появила на първа страница на всички вестници като вашите. И не би била отразена в добра светлина.

Синклер мълчеше. Разбираемо, каза си тя. Казаното от нея не беше въпрос.

- Били сте на летището „Елстрий“ сутринта преди катастрофата.

Сега той я погледна изненадано.

- Това не е тайна. Навремето казах за това на полицията. Закарах Ричард и Мери до летището. Опитвах се да убедя Ричард да поддържа рубрика в моя вестник, затова си казах, че няма да е зле да му направя една малка услуга. Отидох да разгледам контролната кула с дамите и си тръгнах, още преди самолетът да бъде изкаран на пистата - той изкриви лице в неприязнена гримаса. - Новината за злополуката ме разстрои много. Макар |че по онова време вече не се виждах често с Ели, тя беше, както вие казахте, моя приятелка от много дълги години.

- Значи вие не сте поставили бомбата?

Синклер изглеждаше напълно слисан.

- Да не сте се побъркали? Разбира се, че не съм поставял никаква бомба. Те бяха мои приятели. Как... Как бих... Как е възможно изобщо да предпо-ложите подобно нещо?

- Длъжна съм да попитам. Така и никой не е бил осъден за убийството на приятелите ви.

Той поклати недоумяващо глава.

- Това е лудост. Затова ли изпратихте да ме домъкнат тук? За да отправяте възмутителни обвинения за нещо, случило се преди двайсет и две години?

- И друго много сериозно обвинение беше отправено по ваш адрес - каза Карен. - То няма връзка със самолетната катастрофа.

Синклер се намръщи.

- Е, ако е смехотворно като последния ви въпрос, значи няма от какво да се безпокоя.

- Уил Абът твърди, че вие сте убили Гейбриъл.

Синклер зяпна. Изражението, появило се на лицето му, говореше, че не е в състояние да повярва на ушите си. Ако се преструваше, този човек би могъл да кандидатства успешно в която да било голяма театрална трупа. Той изви врат, както недочуващите хора обръщат ухото си към говорещия.

- Били сте на летището „Елстрий“ сутринта преди катастрофата.

Сега той я погледна изненадано.

- Това не е тайна. Навремето казах за това на полицията. Закарах Ричард и Мери до летището. Опитвах се да убедя Ричард да поддържа рубрика в моя вестник, затова си казах, че няма да е зле да му направя една малка услуга. Отидох да разгледам контролната кула с дамите и си тръгнах, още преди самолетът да бъде изкаран на пистата - той изкриви лице в неприязнена гримаса. - Новината за злополуката ме разстрои много. Макар че по онова време вече не се виждах често с Ели, тя беше, както вие казахте, моя приятелка от много дълги години.

- Значи вие не сте поставили бомбата?

Синклер изглеждаше напълно слисан.

- Да не сте се побъркали? Разбира се, че не съм поставял никаква бомба. Те бяха мои приятели. Как... Как бих... Как е възможно изобщо да предположите подобно нещо?

- Длъжна съм да попитам. Така и никой не е бил осъден за убийството на приятелите ви.

Той поклати недоумяващо глава.

- Това е лудост. Затова ли изпратихте да ме домъкнат тук? За да отправяте възмутителни обвинения за нещо, случило се преди двайсет и две години?

- И друго много сериозно обвинение беше отправено по ваш адрес - каза Карен. - То няма връзка със самолетната катастрофа.

Синклер се намръщи.

- Е, ако е смехотворно като последния ви въпрос, значи няма от какво да се безпокоя.

- Уил Абът твърди, че вие сте убили Гейбриъл.

Синклер зяпна. Изражението, появило се на лицето му, говореше, че не е в състояние да повярва на ушите си. Ако се преструваше, този човек би могъл да кандидатства успешно в която да било голяма театрална трупа. Той изви врат, какго недочуващите хора обръщат ухото си към говорещия.

- Какво?

- Уил Абът твърди, че вие сте убили Гейбриъл.

Синклер потрепери театрално. Карен никога досега не

беше виждала някой да прави това по време на разпит.

- Трябва да съм се озовал в роман на Кафка - каза той. - Това е лудост.

- Гейбриъл се опитвал да състави родословното си дърво. Ако е откриел истината за произхода си, това би ви поставило в изключително неудобно положение.

- Така е. Би се отразило зле на личния ми живот - каза той с крива усмивка. - Но през последните години светът много се промени. Иронията е там, че подобно разкритие би могло, колкото и абсурдно да звучи, да се отрази положително на начина, по който гледат на мен определени среди. Дъщерите ми биха се развеселили много. Госпожо главен инспектор, аз далеч не съм съвършен, но наистина се опитвам да се придържам към своите християнски принципи. Мисля, че „Не убивай“ е една от по-лесните за спазване Божии заповеди.

- Така казвате вие. Но все пак имате репутация на безжалостен противник. Пожелавате журналистите на ближния, ако не жените им - тонът на Карен изобщо не беше шеговит.

- И кога се предполага, че съм извършил убийството?

- Миналата неделя. Някъде между десет и петнайсет и полунощ.

Той отметна глава назад и се разсмя. Опитвайки се да се успокои, той й се извини задъхано.

- Нямате представа... - и отново се разсмя.

- Ами обяснете тогова.

Той се овладя.

- Наистина дойдох тук от Нюкасъл заедно с Уил. Имахме делова среща в Нюкасъл, за да обсъдим реклама на новата му фирма, „Спартаккшър“ на моя онлайн платформа. Тръгнах към Единбург, защото имах няколко срещи тук в понеделник. Уил искаше да продължим обсъждането, да изясним някои де-тайли. Предложи да ме докара и аз се съгласих. Двамата отседнахме в „Бал-морал“. Той каза, че смята да прескочи до Кинрос, за да види Гейбриъл. Аз му казах, че мисля да си легна рано. Разделихме се във фоайето.

Синклер сви рамене.

- Излъгах го. Всъщност тази вечер имах среща. Абсолютно поверителна среща.

- Ще се наложи да кажете нещо повече.

- Разбирам. Вероятно знаете, че позицията на моите вестници и управля-ваните от мен уебсайтове беше дълбоко враждебна по отношение на привър-жениците на независимостта на Шотландия по време на референдума.

Има си хас, Шерлок.

- Забелязала съм доста злостни публикации.

- За съжаление стана ясно, че госпожа Стърджън и нейните националисти имат солидни позиции както в Шотландия, така и в Уеетминстър. Нашето отно-шение се отразяваше зле на продажбите ни. Затова си уговорих среща с един заместник-министър и двама високопоставени представители на Националната партия, за да обсъдим условията, при които ние бихме смекчили тона.

Като за алиби, това беше желязно. Ако казаното беше истина.

- Ще ми трябват имена.

- Няма да ги кажа на глас. Разговорът ни се записва - той извади от вътреш-ния джоб на прекрасния си сив костюм малък бележник и писалка. Надраска няколко реда на една страница, откъсна я и й я подаде.

Карен, която не се интересуваше особено от политика, разпозна имената. Така си беше - алибито беше наистина желязно. Не можеше да си представи никакви обстоятелства, при които тези трима души биха защитили единодушно Франк Синклер.

- И те ще потвърдят?

- Предполагам, с нежелание. Но ще ги помоля за разбиране - той се приведе напред и облегна лакти на масата. - Нямам никаква представа кой е убил Гейбриъл, ако някой го е убил. Но наистина не съм аз.

- Видяхте ли се отново с Уил Абът по време на престоя си тук?

- Срещнахме се сутринта на закуска. Попитах го как е Гейбриъл. Той отговори, че се притеснявал да не би Гейбриъл да изпадне пак в някоя от своите кризи. Че му се видял потиснат. Че се измъчвал много заради някакъв свой приятел от Мианмар, който бил жертва на преследване. Честно казано, разговорът не се различаваше по нищо от всички останали разговори, които съм водил с Уил за Гейбриъл, Не се заслушах много внимателно - той замълча, челюстта му се задвижи ту на едната, ту на другата страна. - Вие... Мислите ли... Уил заподозрян ли е?

- Малко повече от просто заподозрян - отвърна Карен. - Постара се много да прехвърли вината върху вас. Не е знаел за уговорката ви. Ако просто бяхте отишли да си легнете в хотелската стая, можеше да ви бъде трудно да се измъкнете от положението. Само още един въпрос - Уил каза, че сте наредили да ме следят. Защо?

Той сви рамене, отхвърляйки въпроса като незначителен.

- Не знаех коя сте и каква игра играете. Исках да се уверя, че не кроите нещо нередно. Много хора се опитват да ме натопят. Както установихме с вас току-що - допълни той жлъчно,

Карен се мушна внимателно под завивката. Разнообразните й болки бяха притъпени от лекарствата. Не помнеше някога да се е чувствала толкова уморена. Ривър, повикана от Джей- сън, беше в дневната с лаптопа си, получила инструкции да буди Карен на всеки два часа.

- Пожелавам ти успех в начинанието - бе казала Карен, излизайки от банята след душа, който вместо да я ободри, я приспа окончателно.

Има различни начини да се служи на правосъдието, мислеше си тя. Понякога откриването на отговора беше достатъчно. Никой не можеше да обвинява ченгетата, водили първоначалното разследване на убийството на Тина Макдоналд. Дори да бяха разбрали, че билетът от метрото не е бил неин, това нямаше да ги отведе доникъде. Доказателствата, помогнали да се открие кой е убиецът, тогава просто не са съществували. Още трима души трябваше да бъдат отнесени от ужасна, нелепа смърт, преди ключовото доказателство да й падне в ръцете. Разбира се, по-удовлетворяващо би било Гари Форман да се озове зад решетките. Но поне родителите на Тина имаха отговори на въпросите си, а освен това им беше спестена необходимостта да преживеят повторно онези ужасни дни, което би се случило, ако имаше процес.

Но що се отнася до Уил Абът, имаше само един начин да се постигне правосъдие - той да остане зад решетките до края на живота си. Карен беше - дълбоко убедена, че той е взривил онзи самолет. Но трябваше да се откаже от това обвинение. Никога нямаше да успее да то докаже. Но той трябваше да си плати, задето беше отнел живота на Гейбриъл.

Дотук най-добрият резултат от усилията й беше отнемането на свободата му. Беше обвинен в извършване на нападение, опит да възпрепятства работата на следствените органи и убийство. Нямаше съдия, който да го пусне под гаранция. Не и при наличието на доказателства, че е нападнал служител на полицията. Проблемът беше там, че това беше само временна мярка. Все още предстоеше дълъг път до момента, в който тя можеше да бъде сигурна, че съдебните заседатели ще го обявят за виновен поне за едно убийство. В сърцето си тя вярваше, че необходимото доказателство съществува някъде. И ако някой можеше да го намери, това беше тя. Правосъдието трябваше да се изпълни. По някакъв начин.

ЕПИЛОГ

Три месеца по-късно

Вървяха една до друга по алеята покрай Лийт - Карен и Ривър крачеха рамо до рамо в меката ранна вечер. Едва от седмица насам Карен чувстваше, че може да ходи така свободно, както преди Уил Абът да й счупи ключицата. Тя все още не беше възстановила напълно подвижността на лявото си рамо, но с всяка седмица физиотерапевтичните процедури й се удаваха по-лесно и диапазонът, в който успяваше да движи ръката си, се разширяваше. Озадачаваше я това, че успоредно с физическото й възстановяване започна да се възвръща и способността й да спи. Беше преоткрила възможността да си ляга в определено време и да спи, докато я събудеше будилникът.

Беше толкова стъписана от това, че отиде да се види с лекаря, който й беше казал, че няма последствия от нанесения й удар по главата. Той направи някои изследвания, изпрати я на скенер и заяви, че е здрава и състоянието й е напълно в границите на нормалното.

- За всяко нещо си има първи път - беше отбелязала сухо Ривър по този повод.

Така че сега Карен отново спеше по цяла нощ. Колкото и да е странно, нощните разходки почти й липсваха - онова кръстосване на улиците, което й помагаше да усети града. От друга страна обаче се наслаждаваше на свежестта на съзнанието, която следва след дълги часове непрекъснат сън. Настроението й също се подобри. По-лесно успяваше да се справя с Макарона, запазвайки хладнокръвие.

Бе успяла дори да съжали за миг Рос Гарви. Само за миг. Той беше излязъл от кома, за да узнае, че никога няма да проходи отново, че ще трябва да ползва памперси до края на живота си, сляп с едното око и глух с едното ухо. Говорните центрове в мозъка му бяха трайно увредени. Предстоеше дебат дали може да бъде изправен на съд за убийството на тримата си приятели.

Когато стигнаха до края на алеята и завиха по Дюк Стрийт, Карен не издържа. Досега беше потискала възторга си от изключителната новина, появила се в електронната й поща мигове преди да излезе от офиса си, за да се срещне с Ривър.

- Трябва да ти съобщя нещо - каза тя.

Ривър се извърна, доловила някаква особена нотка в гласа на Карен.

- Да не би Макарона да се пенсионира преждевременно?

- Дори по-хубаво от това.

- Трудно е да си представя нещо по-хубаво - Ривър хвана Карен под ръка. - Хайде, казвай.

- Днес следобед получих съобщение от лабораторията. Не знам защо им отне толкова време, но явно понякога става така. Открили са ДНК на Уил Абът по два от куршумите, убили Гейбриъл.

Ривър се закова на място и дръпна Карен така, че да застане с лице към нея, принуждавайки една възрастна жена да пристъпи несръчно встрани, цъкайки раздразнено.

- Не е истина! - възкликна тя.

- Истина е - Карен вече не можеше да се овладее - хилеше се като дете в сладкарница. - Спипахме го. Разобличихме го, хитрото му, арогантно, лъжливо копеле! Рут Уордло ще го разпъне на кръст. Никога вече няма да седи в прекрасната си стая за компютърни игри в къщата си в Нотинг Хил и да играе последната нашумяла игра на „Гленгейминг“.

Лицето на Ривър беше грейнало.

- Страхотна новина. Не виждам какво обяснение би могъл да даде на това.

Карен я дръпна със себе си и тръгна напред по улицата.

- Това беше последният удар. В добавка имаме и записите от камерите, които подкрепят твърдението на Франк Синклер, че са пристигнали двамата в Единбург, а после Абът е отишъл сам до Кинрос и се е върнал сам оттам. Освен това при претърсването на къщата му намериха сакото, което е носел тогава. Занесъл го е на химическо чистене, затова следите от изстрела са изчезнали. Но бяха открити микроскопични следи от ДНК на Гейбриъл дълбоко вътре в тъканта -сакото е било опръскано при изстрела.

Ривър поклати глава.

- Просто не мога да повярвам, че е запазил сакото. Бих предположила, че в наши дни всички разбират поне дотолкова от съдебна медицина.

- Сакото е на „Осуалд Боатенг“, шито по мярка.

- Ако може да си позволи костюми на Боатенг, значи може да си позволи и да хвърли това и да купи ново.

Карен се изкиска.

- Запознах се с жена му. Тя беше вбесена, че вземаме сакото от „Боатенг“. Предполагам, че повече го е било страх да не би жена му да забележи, че сакото липсва. Така или иначе, повечето хора, ако се замислят по въпроса, сигурно биха предположили, че химическото чистене унищожава следите от ДНК.

- Вече няма как да се измъкне.

- Нищо не е приключило, преди съдебните заседатели да се произнесат в съда. Но да, мисля, че го спипахме, що се отнася до убийството на Гейбриъл. Жалко, че няма как да докажем и вината му по стария случай. Но след като бъде произнесена присъдата му, смятам да обясня надълго и нашироко пред медиите, че вече гледаме под различен ъгъл на случая с взривяването на самолета през 1994-та.

Ривър се усмихна.

- Разследването по който, технически погледнато, не е приключило.

- Технически погледнато, не е приключило - съгласи се Карен. - О, има и още нещо странно. Помниш ли, че ти разказвах как Гейбриъл говорел за някакъв свой приятел от Мианмар, който бил преследван от правителството и уж бил изчезнал? В къщата на Гейбриъл имаше писмо от него, пълно с параноични бръщолевения, напълно неоснователни според един човек от Министерството на външните работи, към когото се обърнахме. За кратко се чудехме дали Уил няма да се възползва от това писмо, за да отхвърли вината си. А тази седмица се получи картичка от приятеля му. Не е в затвора. Отишъл с приятелката си да се оженят на друг остров.

Ривър се засмя.

- Поне веднъж да има щастлив край за някого.

Спряха пред витрина с прясно боядисана рамка. На табелата пишеше „Алепо - сирийско кафене“, а отдолу имаше един ред арабски букви, които вероятно повтаряха същото. Вътре беше пълно с хора, с близкоизточен произход и местни, с чаши в ръка. Сред тълпата се промушваха тийнейджъри, които разнасяха купи с маслини и чинии с мезе, Карен си пое дълбоко дъх, събирайки сили.

- Хайде, да се социализираме.

Почти веднага след като прекрачиха прага, Миран се изправи пред тях.

- Инспекторката! - извика той. - Чаках ви.

Обърна се и повика една жена да дойде при него. Жената беше с фини черти и големи кафяви очи, широката й усмивка позволяваше да се види малката пролука между предните й зъби, издутият й от бременността корем стърчеше напред. Тя кимна на Карен.

- Това е жена ми - каза Миран, - Амина. Амина, това е инспекторката. На нея дължим възможността да бъдем тук.

Карен поклати глава.

- Не, Миран. Ваша е заслугата.

Преди някой да е казал още нещо, шумът от разговорите бе нарушен от почукване на метал по стъкло. Шумът затихна. Беше време за речи. Някакъв човек произнесе кратка реч на арабски, после заговори Тарек:

- Добре дошли. Добре дошли сте всички в новия Алепо. Сега имаме място, на което да се срещаме, можем да привикваме да се чувстваме тук у дома. Благодарим на всички, които ни помогнаха. Благодарим на инспектор Пири, защото идеята за това начинание е нейна. Благодарим на господин Граси, който ни помогна да я осъществим. Благодарим и на градската община, и на приятелите ни, които работиха, за да може кафето да добие добър вид. Пожелаваме ви приятна вечер и да се връщате с удоволствие много пъти в „Алепо“.

Последваха аплодисменти, после хората се върнаха към разговорите си.

Ривър стисна ръката й над лакътя.

- Извърши едно добро дело, Карен.

- Ривър, тези хора спасиха живота ми. Онова, което аз направих за тях, е несравнимо по-малко.

- Да, но не си знаела, че ще го направят, когато им помагаше да намерят необходимите контакти.

Карен се замисли за изминалата година. Имаше загуби, но и нови неща в живота си. И сред всичко това пътят вървеше напред така, както не си го беше представяла.

Права си - отвърна тя. - Но това не е моето място. Хайде, да се поразходим.

БЛАГОДАРНОСТИ

Тъй като Карен Пири винаги е била с единия крак в миналото, имах НУЖДА ОТ ХОРА С НЯКОИ ПО-НЕДОСТЪПНИ ПОЗНАНИЯ, ЗА ДА МИ ПОМАГАТ С детайлите. Благодаря на всички, които ми помогнаха, и най-вече на:

Анди Прийс за подробности около автобусния транспорт по времето, когато се развива част от действието;

професор Нийв Ник Дейд за сведения за експлозиви и задето ми позволи да взривявам разни неща в лабораторията й;

професор Сю Блак, дама на Британската империя, за идеята с катедрата по ветеринарна медицина;

Рейчъл Келси - за семейното право в Шотландия и правните норми по отношение на ДНК на покойник;

Том Филипс за онази дребна, но важна подробност за офисните сгради във Файф;

Ели Маккинън за щедростта, проявена към фондацията за борба с рака на гърдата и фондацията „Приятели на болните деца“ в замяна на правото да ползвам името й;

„Братя Маккреди“ за напълно неволната им помощ;

На депутата Питър Уишам за подробности около работата на парламента;

На Стив Брус от Централния общински регистър, който провери да не съм объркала нещо във връзка със закона за осиновяване.

Разполагам с екип от предани и трудолюбиви хора, които правят живота ми неизмеримо по-лесен. Строгите и проницателни редактори Дейвид Шели и Луси Малагони от издателство „Литъл, Браун“ и Ейми Хъндли от „Гроув Ат- лантик“; моята редакторка Ан 0’Брайън, която не забравя колко дни има в седмицата; Джо Уикъм, която отговаря за рекламата и знае къде трябва да бъде през всеки един от тези дни; всички останали от екипите по дизайн, маркетинг и продажби, които помагат на книгите ми да се появят на пазара и да стигнат до ръцете на читателите; на всички книжари и библиотекари, които подкрепяха упорито и ентусиазирано всеки от трийсетте ми романа.

И накрая на моите верни приятели и семейството ми, особено на любимата ми Джо и сина ми Камерън, които приемат със съчувствие, състрадание и чувство за хумор моята страст към думите.