Грима и Доркас

10.

Още номи начело с Низодемус притичаха през Кариерата и се натрупаха край Портала. Събра се цяла тълпа.

— Какво става? Какво става?

— Всичко видях — обади се един чичко ном. — Бях на пост и видях. Доркас с някакви младоци се качи в камиона, пък после той се търкулна надолу по хълма, сетне прекоси шосето, спря точно връз линията, пък после…

— Забраних да си имате каквото и да било вземане-даване с тези адски машини! — извиси глас Низодемус. — И освен това казах, че трябва да ги махнем тия постове! Арнолд Брос бди над нас — това трябва да стига на всеки смирен ном!

— Абе… абе… ами Доркас споменаваше, че няма да навреди, ако му помогнем, такова де, и каза, че… — нервно заобяснява друг ном.

— Млък! Тук аз заповядвам! — кресна Низодемус. — И всички ще ми се подчинявате! Не спрях ли аз камиона със силата на Арнолд Брос?

— Не — тихо се обади Грима. — Не, не ти. Доркас го спря. Беше сложил пирони на пътя.

Настана грандиозно мълчание, напоено с ужас. Лицето на Низодемус бавно пребледняваше. От яд.

— Лъжкиня! — кресна той.

— Не съм лъжкиня — кротко каза Грима. — Той го направи, наистина. Той правеше какво ли не само за да ни помогне, пък ние и едно „Моля“ или „Благодаря“ не сме му казали… А сега е мъртъв…

Долу край линията завиха сирени. Около спрелия влак се завихри суматоха. Присветнаха сини лампи.

Номите неловко се размърдаха.

— Ама той не е наистина умрял, нали? Не, в никакъв случай! — обади се един ном. — Предполагам, че е изскочил в последния момент! Нали си го знаем какъв е умен!

Грима безпомощно изгледа тълпата. Съзря майката и таткото на Нути. Тиха, търпелива двойка. До този момент почти дума не бе разменила с тях. А сега лицата им бяха посивели, цели сбръчкани от тревога. Тя се предаде.

— Да. Сигурно са се измъкнали.

— Няма как да не са — измънка друг ном. Стараеше се да изглежда бодър. — Доркас не е от онези, дето току тъй лесно умират. Не и когато ни е нужен.

Грима кимна.

— А сега — продължи тя, — мисля, че даже човеците ще се зачудят какво ли става тук. Скоро ще разберат откъде се е взел там камионът, ще се домъкнат тук… и според мен ще са страшно разярени.

Низодемус облиза устни и се развика с нови сили:

— Няма от какво да ни е страх! Ще им излезем насреща и ще ги съкрушим! Хм! Ще им покажем нашето презрение! Не ни трябва Доркас! Не ни трябва нищо друго, освен вяра в Арнолд Брос (създаден в 1905)! Пирони! Как ли пък не!

— Ако тръгнете сега — предложи Грима, — ще успеете да стигнете в хамбара, въпреки че тук-там още има сняг. Не мисля, че тази Кариера е много сигурно място. А скоро и въобще няма да бъде.

Някак си така го каза, че всички се разтревожиха. Обикновено Грима или крещеше, или се караше. Този път обаче говореше съвсем спокойно. Нещо, което въобще не бе нормално за нея.

— Давайте! Трябва да тръгнете още сега. Ще се наложи да вземете със себе си колкото се може повече храна и покъщнина. Хайде!

— Не! — изкрещя Низодемус. — Никой да не мърда! Да не би да сте си помислили, че Арнолд Брос ще ви разочарова? Хм, аз ще ви пазя от човеците!

Нейде там долу една кола с мигаща синя лампа отгоре й се измъкна из суматохата, прекоси шосето и бавно запълзя нагоре по черния път.

— Призовавам силата на Арнолд Брос (създаден в 1905)! О, Арнолд Брос, порази човеците!

Номите никак не изглеждаха щастливи. В Магазина Арнолд Брос не беше поразявал никого. Просто го беше създал и се бе погрижил да улесни живота на номите в него, тъй че да не им се налага да се презорват и ако не броим това, че бе наслагал ония табели по стените, всъщност изобщо не им се месеше в нищо. Пък сега изведнъж почна постоянно ту да се ядосва, ту да се гневи, та току-виж наистина започнал и да поразява. Как да не се шашнеш.

— Ще остана тук и ще посрещна страховитите слуги на Заповед! — вресна Низодемус. — Ще им дам урок и те навеки ще го помнят!

Останалите номи не посмяха и да гъкнат. Щом на Низодемус му се иска да се изтъпанчи пред някоя кола — ами добре, да си се тъпанчи, тях какво ги засяга.

— Ние всички ще ги срещнем!

— Ъ-ъ… кво? — обади се някой из тълпата.

— Братя! Нека тук застанем твърди, непоколебими, и да докажем на Заповед, че сме единни в своя отказ да му се подчиним! Хм! Ако вярвате истински в Арнолд Брос, нищо не ще ви навреди!

Мигащата лампа почти бе изкачила стръмнината. Скоро щеше и да прекоси широката площадка пред Портала. Тежката верига безпомощно висеше под строшения катинар.

Грима отвори уста. Искаше да каже: „Я не изтъпявайте, бунаци с бунаци. Арнолд Брос въобще не иска да преграждате пътя на колите. Виждала съм какво става с номите, които им преграждат пътя. После се налага роднините да ги погребват в пликчета.“

Аха-аха да избълва всичкото това, но сетне реши да си замълчи. Месеци наред все някой бе нареждал на номите какво да правят. Може би вече беше време да се сложи край на това.

Сред тълпата съзря много разтревожени лица. Те я гледаха. Някой се обади:

— Грима, какво да правим?

— Ъхъ — обади се и друг. — Тя нали е Шофьор. Те най-добре знаят какво да се прави.

Грима се усмихна. Не беше от най-веселите усмивки.

— Направете така, както смятате за най-добре — тихо каза тя.

Хорово сподавено „хлъц!“

— То тъй де — обади се трети. — Ама, Низодемус разправя, че можеме да я спреме тая пущина, ако се навием, че можеме. Туй верно ли е, или как?

— Не знам — отвърна Грима. — Вие може и да можете. За себе си знам, че не мога.

Врътна се на пети и забърза към бараките.

— Изпъчете гърди! — изкомандва Низодемус. Въобще не бе чул тревожния спор. Сигурно в момента не чуваше нищо освен ония гласчета вътре в главата си.

— Да направим както смятаме за най-добре! — тросна се някой. — Че то туй помощ ли е?

И те стояха. Стотици номи гледаха колата, която приближаваше все повече. Низодемус бе излязъл леко напред, прострял ръце към небето.

Чуваше се единствено скърцането на гумите по чакъла.

Ако някоя птичка хвърлеше едно око към Кариерата през следващите няколко мига, сигурно щеше да се шашне.

Ами! Сигурно нямаше да се шашне. Те птичките са си малко тъповати и им струва доста напъни дори и с обичайното да се оправят, та за необичайното хич няма и какво да си приказваме. Е, да речем, че това е една необикновено интелигентна птичка — например забегнал говорещ гарван или пък папагал, отвян от свиреп ураган на хиляди мили от дома. Та ето какво щеше да си помисли:

О-о! Я-а-а, каква голяма дупка има в тоя хълм. А вътре има разнебитени ръждясали бараки. Ей, чак пък и ограда.

Гледай я тая кола със синята лампа как пълзи по хълма. Опа, минава през портала.

Тия пък черни петънца пред нея, по земята, какви ли са. Едното се е изтъпанило насред пътя, седи и не мърда, пък другите… другите…

… си плюят на петите и хукват да бягат. Отървават си кожите.

Никога вече не видяха Низодемус, макар че по-късно отряд номи с държеливи стомаси се върна на местопроизшествието и изръшка браздите и калта.

Така че плъзна следният слух: вероятно в последния момент е подскочил, вкопчил се е за нещо по колата и се е изкатерил някак си отгоре й. И там си и останал — ужасно го било срам да се появи пред другите. Колата се върнала откъдето била дошла, той се смъкнал долу и после си заживял там мирно, кротко, без да вдига патърдия. По свой си начин той беше добър ном — рекоха си те. Каквото и да разправяте за него, ама той си вярваше и правеше онова, което мислеше за редно. Та съвсем справедливо беше да се загуби и сега да си живее нейде по широкия свят.

Тъй си разказваха помежду си. Тъй го записаха и в „Книгата на номите“.

А пък онова, което може би си мислеха в онези мигове насаме със себе си, преди сън… е, то това си е тяхна работа, нали така?

Човеците бавно се блъскаха край влака и край останките от камиона. Още много коли бяха пристигнали — с онази скорост, която на човеците им се вижда бясна. А върху доста от тях светкаха сини лампи.

Номите се бяха научили, че е редно да се притесняват от неща, върху които святкат сини лампи.

И ландроувърът беше там. Единият от човеците сочеше разнебитения камион и крещеше нещо на другите. Беше отворил капака на потрошения мотор и сочеше акумулатора — по-точно сочеше, че го няма.

Вятърът шумолеше във високата трева зад железопътната линия. А известна част от въпросната висока трева си шумолеше ей така, без да има нищо общо с вятъра.

Доркас излезе прав. Появяха ли се някъде веднъж, човеците винаги се връщаха. Кариерата си беше тяхна. Пред бараките бяха паркирани три камиона. Човеците бяха плъзнали навред. Някои поправяха оградата. Други смъкваха от камионите кашони и макари. А някакъв дори се бе захванал да разчиства Канцеларията на управителя.

Номите се бяха потулили кой където свари и сега страхливо се ослушваха. Скришните места не достигаха за две хиляди номи — колкото и да са мънички те.

Денят се проточи страшно дълго. В сенките под някои бараки, в сумрака под таргите, че дори и по прашните мертеци под ламаринените покриви — номите се скатаваха кой как може.

Някои от проходите бяха толкоз тесни, че и пощенска картичка не можеше да мине през тях. Старият Мънби Сладкарий и почти цялото му семейство изведнъж се намериха на светло и взеха да примигват — някакъв човек беше вдигнал опърпания стар кашон, под който се бяха смушили. Спаси ги само стремителния скок към купчина консервни кутии. И, естествено, фактът, че като се захванат с нещо, хората не се заглеждат много-много точно какво правят.

Ама де това да беше най-лошото!

Най-лошото излезе далеч по-лошо.

Номите кротуваха в шумния мрак и не смееха да гъкнат. Усещаха как техният свят се разпада. Не защото човеците мразеха номите. А защото не ги забелязваха.

Токът на Доркас, например. Той си беше играл сума ти време да увива разни жички накуп, а накрая изнамери и безопасен начин за крадене на ток от таблото с бушоните. Човекът, без хич да се замисля, ги извади, почовърка ги с една отвертка и после монтира ново табло, с ключалка. А после оправи и телефона.

Номите от Магазина имаха нужда от ток. Не помнеха такива времена, когато да са карали без него. За тях той беше естествен като въздуха. А сега в техния свят се бе възцарил безкраен, непрогледен мрак.

И ужасът ставаше все по-голям. Грубите подови дъски се тресяха над главите им. Сипеше се прах, хвърчаха трески, метални барабани трополяха — същински гръмотевици. Грохотът на чуковете кънтеше непрестанно. Човеците се бяха върнали и май бяха решили да останат.

Е, всъщност си тръгнаха, все пак. Когато дневната светлина се стопи в зимното небе, сякаш изстиваше стомана, някои от човеците се качиха в камионите и ги подкараха по черния път.

Но преди да си тръгнат, направиха нещо съвсем смайващо. Номите тъкмо бяха запълзели нагоре, за да се измъкнат, като усърдно се настъпваха по главите, и изведнъж някой изтръгна една дъска от пода. Грамаданска ръка се протегна надолу и постави на утъпканата земя под пода мъничко подносче. После бутна дъската обратно и отново настана мрак.

Номите седяха в мрачината и се чудеха защо ли, да му се не види, човеците им дават ядене. И то след ден като тоя.

На подноса имаше купчина брашно. Не беше кой знае какво, ако се сетиш за храната в Магазина, ала на номите, цял ден стояли гладни и нещастни, им замириса на хубаво.

Двама от по-младичките се промъкнаха по-наблизо. Ух, какви лиги им потекоха от този мирис… Единият награби цяла шепа.

— Не го яж!

Грима си пробиваше път с лакти през натрупалата се тълпа.

— Ама виж го само как мири… — изчурулика единият.

— Някога да сте помирисвали нещо подобно?

— Ами не…

— Значи не сте наясно дали става за ядене, нали? Я ме чуйте сега. Аз знам това-онова. Там, където живеехме…, където живеех аз преди, в дупката край магистралата, имаше едно такова място, дето човеците ходеха да ядат, и понякога в кофите за боклук отзад намирахме прах като тоя. Хапнеш ли го, и умираш!

Номите се втренчиха в мъничкото невинно подносче. Храна, от която се мре? Нещо не се връзваше.

— Спомням си как веднъж в Магазина намерихме някакви консерви с месо — обади се възрастен ном. — Спомням си, ядохме ги, и после ни хвана много гадно разстройство. — Той погледна обнадеждено Грима.

Тя поклати глава.

— Не е същото. Там покрай него се въргаляха умрели плъхове. И май че не бяха умрели много мирно и кротко. Бррррр — потрепера тя.

— О…

Номите пак се втренчиха в подносчето. А отгоре нещо тупна тежко.

В Кариерата беше останал човек.

Седеше на стария въртящ се стол в Канцеларията на управителя и четеше вестник.

Номите внимателно го наблюдаваха през една дупка от чеп. Виждаха се огромни ботуши, над тях се бяха ширнали панталони, после идеше яке с вид на хълмист планински район, а най-отгоре — далечният отблясък на електрическа крушка върху голо теме.

Най-накрая човекът остави вестника на бюрото и се протегна към нещо до него. Номите съзряха пакет сандвичи, по-големи от самите тях, и термос. Човекът го отвори, над него се заиздига пара и във въздуха се разнесе гъделичкащ мирис.

Смъкнаха се долу и докладваха на Грима. Тя седеше до подноса. Бе наредила на шестима от по-старите и разумни номи да застанат около него на стража и да пъдят децата.

— Не прави нищо. Само си седи. Веднъж-дваж погледна през прозореца.

— Значи ще виси тук цяла нощ — заключи Грима. — Предполагам, че хората вече са се зачудили кой ли ги прави всички тия бели.

— И сега какво?

Грима подпря брадичка с длани.

— Ами сещам се за ония другите съборетини отсреща. Там можем да отидем.

— Доркас каза… казваше, че там било много опасно — предпазливо се обади един ном. — Щото нали там било пълно с всякакви вехтории и не знам си какво още. Много било опасно, тъй разправяше.

— Много по-опасно от тука? — В гласа на Грима се промъкна следа от едновремешния й сарказъм.

— Затапи ме.

— Моля ви, госпожице…

Беше една млада номка. Те се отнасяха към Грима направо със страхопочитание, защото крещеше по мъжете, без да й мигне окото, и четеше най-добре от всички. Номката държеше в ръце бебе и колчем си довършеше изречението, приклякаше в реверанс.

— Какво има, Сорит?

— Моля ви, госпожице, тия дечица тука вече са страшно гладни, тука долу няма нищо добро за ядене… — И тя хвърли умолителен поглед на Грима.

Грима кимна. Запасите — или каквото там бе останало от тях — бяха в другите бараки. Човеците бяха открили главния им склад за картофи и сигурно заради това заложиха отровата. То и без това ни огън можеха да запалят, ни месо имаше. Вече дни наред никой не бе ходил на лов, защото според Низодемус Арнолд Брос щял да се погрижи за тая работа.

— Мисля, че веднага щом се съмне, всички ловци, които могат да се прежалят, трябва да излязат Навънка — каза Грима.

Замислиха се. До зората имаше още много време. За един ном нощта е равна на цели три денонощия…

— Има сума ти сняг — обади се един ном. — Значи имаме вода.

— Ние без ядене ще минем, ама децата…

— Старците и те — допълни друг. — Нощес пак ще хване мраз. Нямаме ток, пък и огън не можем да запалим.

Седяха, вперили очи в калта.

Ето какво си мислеше Грима в момента: не се дърлят. Не мрънкат. Работата е толкова дебела, че забравиха и да се карат. Нито пък се обвиняват.

— Добре — обади се тя. — Та какво мислите вие, че трябва да правим?