Грима и Доркас

13.

Понякога думите не стигат — трябва и музика. Понякога описанията не стигат. И книгите като филмите трябва да си имат звукова пътечка.

Тука идва нещо тежко. Да се свири на орган.

Грима се облещи.

ТъдъдъДЪЪММ!!

Не, не може да е жив — помисли си тя отчаяно. Не, няма да ме ухапе, не. Доркас нямаше да ме доведе тук, ако знаеше, че чудовището може и да поиска да ме ухапе. Не ме е страх. Хич даже не ме е страх. Аз съм мислеща, разумна номка и не ме е страх!

— Сигурно гумите са така дълбоко набраздени, за да се постигне по-добро сцепление със земята. — Гласът на Доркас идваше сякаш от много, много далеч. — Виж, навсякъде съм го огледал, и знаеш ли какво — нищо, ама нищо му няма. Само дето е много стар…

Погледът на Грима се плъзна по масивната жълта шия.

ТъдъдъДЪЪММ!!!

— И после си помислих, че сигурно ще може да запали. Тия, дизеловите мотори, всъщност въобще не са сложни, пък и в една книга намерих рисунки, макар че ей тия тръби тука не ми са много ясни. Май хидравлика му викат. На някаква пейка я намерих книгата — „Наръчник на механика“. Ударил съм му по една грес където трябва, поизлъсках го така… — бърбореше Доркас.

ТъдъдъДЪЪММ!!!

— Предполагам, че човеците, или каквито са там, са си знаели, че ще се връщат. Качвах се в кабината да огледам таблото — да знаеш, по-лесно ще е, отколкото с камиона, само дето, то ясно де, има разни допълнителни лостове за тая хидравлика, ама това не е никакъв проблем, стига да има достатъчно гориво, пък то…

Той млъкна. Бе се усетил, че тя не отговаря.

— Ей, как си?

— Ка-ка-какво е това? — хлъцна Грима.

— Че нали тъкмо това ти обяснявам. Страшна работа е! Виж, по тия тръби пък се изпомпва нещо, дето кара ония работи горе да мърдат, а пък тия бутала натискат, и тогава оная ръчка там…

— Не те питам за тия работи. Питах те какво е — търпеливо каза Грима.

— Че не съм ли ти казал? — невинно я изгледа Доркас. — Е, името му си го пише на него. Ей там горе, виж.

Тя погледна, накъдето й сочеше. Набърчи вежди.

— ДЖ… К… Б… Джкб? Джекуб? Няма гласни. Че какво ли ще да е това?

— Де да знам — вдигна рамене Доркас. — Не ме бива по имената. Ама както и да е, съвсем на място си звучи. Я ела отсам.

Тя го последва като сомнамбул. Отново впери поглед в мрака под брезента.

— Я виж там. Надявам се, че няма как да сбъркаш това какво е.

— Олелееее… Малелееее… — Грима затисна уста с ръце.

— Да — кимна Доркас, — тъкмо туй си и помислих. Като го видях за първи път, си рекох — о, че то туй си било някакъв особен чешит камион, тъй, тъй… и после се качих тука и видях, че имал и…

— Зъби — прошепна Грима. — Големи грамадански железни зъби!!!

— Точно така! — гордо се изпъчи Доркас. — Джекуб. Вид камион. Камион със зъби.

ТъДЪМММ!

— Той… той върви ли?

— Трябва да върви. Трябва. Проверих каквото можах. Основният принцип е същият както при камиона, само че има много допълнителни лостове и разни такива…

— Защо не ми каза по-рано?

— Знам ли. Сигурно, щото не ми се е налагало.

— Ама той е огромен! Не можеш да пазиш подобно нещо само за себе си!!!

— Всеки трябва да си има тайна — несигурно промърмори Доркас. — Малка или голяма… Както и да е, размерът не е важен. Но виж го, той е… ами че той е съвършен! — Доркас леко го потупа по гумата. — Знаеш ли, нали веднъж ми каза, че човеците си мислели, че някой си там бил създал света за една седмица. Та, като видях Джекуб за пръв път, си рекох: Ей това е използвал, докато го е правел!

Той впери поглед в сенките.

— Значи, първо махаме брезента. Много е тежък — значи ще трябват много хора. По-добре ще е да ги предупредиш. Джекуб си е малко страшничък на пръв поглед.

— Хич не съм се уплашила, ако искаш да знаеш!

— Знам, знам. Нали ти гледах физиономията.

Номите се вторачиха очаквателно в Грима.

— Онова, което трябва да помните, е, че това е просто машина. Чисто и просто вид камион. Но като го видите, може и да се стреснете, и то доста. Тъй че дръжте децата. И щом брезентът падне, веднага се дърпате назад.

Хорово кимване.

— Добре. Хоп!

Шестстотин номи си плюха на ръцете и сграбчиха края на тежкото чергило.

— Като ви кажа „дръпни!“ — дърпайте!

Номите се напрегнаха.

— Дръпни!

Гънките по брезента се изпънаха и изчезнаха.

— Дръпни!

Брезентът взе да шава, плъзна се по ръбестото тяло на Джекуб и собствената му тежест го задърпа надолу…

— Бягай!

Чергилото се строполи долу като мазна зелена лавина и се струпа в планина от гънки, но кой го беше грижа за чергилото! Слънчевата светлина нахлу през прашните, замрежени с паяжини прозорци. Джекуб блесна.

Настана врява. Майките грабнаха децата си. Тълпата запъпли към вратата.

Наистина прилича на глава — помисли си Грима. — И на дълга шия. А на другия му врат — още една… Ама аз какви ги дрънкам?! На другия край на това нещо има и друга…

— Нали ви казах, че няма страшно! — опита се тя да надвика олелията. — Я го вижте! Седи си и не мърда!

— Ехо-о-о! — провикна се някой отгоре. Тя погледна натам. Нути и Сако се бяха изкатерили по врата на Джекуб, бяха седнали горе и махаха весело.

Това успя да ги спре. Вълната от номи се чукна в стената и спря. Когато бягаш от нещо, дето всъщност не те гони, после непременно се чувстваш глупак. Те се помаяха и после бавно, инч по инч, запристъпваха обратно.

— Тъй, тъй — куцукаше напред баба Моркий. — Значи така изглеждали! Цял живот съм се чудила на какво ли мязат!

— Кой? — зяпна я Грима.

— Големите багери, кой! Аз като съм се родила, вече всичките си били отишли, ама татко ми ги беше виждал! Грамадански таквиз жълти пущини със зъби, пръст ядели — тъй разправяше. Пък аз все си мислех, че ме баламосва нещо.

Джекуб още не беше почнал да яде хора. А някои от по-безразсъдните вече се и катереха по него.

— Когато строели магистралата, тогаз е било — опря се бабата на бастуна. — Било е пълно с тях, тъй ми разправяше тати. Грамадни жълти пущини със зъби и с набраздени гуми.

Лицето на Грима бе приело онзи израз, запазен за хората, които най-неочаквано се оказват притежатели на интересни тайни.

— Пък е имало и едни други — продължаваше старицата, — дето бутали калта и я трупали на купчини и не знам какво си. Туй ще да е било, охо… преди петнайсет години! Хич и не съм си мислела, че ще ми се случи жив багер да видя!

— Искаш да кажеш, че някой е построил шосетата?

Младите номи се бяха накачулили навред по Джекуб. Отзад, в кабината, се мяркаше Доркас — обясняваше кой лост за какво е.

— Ами тъй разправяше тати. Ти пък да не си мислела, че ги има тъй, от само себе си?

— О, не, естествено, че не — махна с ръка Грима. — Я не се занасяй.

И си помисли: чудя се, дали пък Доркас няма да излезе прав! Може би всичко е било създадено някак. Едни неща по-рано, други по-късно. Почваш с хълмове там, облаци, едно-друго, и свършваш със шосета и Магазини. Сигурно работата на човеците е да строят света. А те още не са я свършили. Точно затова машините са правени като за човеци.

Гърдър щеше да го разбере, помисли си тя. Ще ми се да се върне.

А с него ще се върне и Масклин.

Опита се да мисли за нещо друго.

Набраздени гуми. Хубаво начало. Задните гуми на Джекуб бяха високи почти колкото човек. Притрябвало му е шосе на него. Много ясно, че няма да му трябва шосе. Че нали той ги прави. Значи, ще може да върви там, където няма шосета.

Тя си проби път през тълпата към задната част на кабината. Групичка номи вече се беше заела да нагажда някаква талпа там. Издрапа нагоре при Доркас, който се опитваше да надвика въодушевената тълпа.

— Ти смяташ да го изкараш оттук?!

Той вдигна поглед и се усмихна щастливо.

— О, да. Така смятам. Надявам се. Мисля, че имаме още цял час, докато дойдат другите човеци, а пък то е почти същото като камиона!

— Знаем как се прави! — скокна един младеж. — Татко ми е разказвал и за въженцата, и за всичко!

Грима се огледа.

В кабината — лост до лоста.

Беше изминала повече от половин година от Дългото Пътуване, а и тя никога не беше отбирала много-много от техника — но нямаше как да не си спомня, че в кабината на Камиона едно време нямаше чак пък толкоз неща. Някакви педали, кормило, един лост… ами май това беше.

Отново се обърна към Доркас. Тая работа нещо я съмняваше.

— Сигурен ли си?

— Не. Нали ме знаеш — никога не съм сигурен. Ама като ги гледам тия работи, доста от тях са за уста… за кофата. За онова нещо със зъбите. Дето виси на шията му. Такова де, дето копае с нея. То не ни трябва, ама е много хитро нещо, и трябва само да…

— Ами къде ще седнат хората? Мястото е доста кът!

Доркас сви рамене.

— Ами старите ще ги качим в кабината. Младите ще трябва да се покачат кой къде завари. Можем и разни жици да изкачим, да се държат за тях хората. Виж какво, хич не се коси. Ще караме по светло, пък и нали не ни се налага да караме бързо!

— А после ще отидем в хамбара, нали, Доркас? — обади се Нути. — А пък там ще е топло и ще има много ядене…

— Надявам се. Давайте да се хващаме за работа. Нямаме много време. Ей, къде е Сако с акумулатора?

Откъде ли ще се вземе това ядене в хамбара? — помисли си Грима. — Как пък ни дойде наум това? Ангало спомена, че там били складирали нещо, цвеклото май, пък можело да има и картофи. Откъдето и да го погледнеш, не може да мине за разкошен пир.

Стомахът й явно си мислеше други неща, защото изкурка в протест. Нощта беше твърде дълга, че да я изкараш на парченце сандвич.

Както и да е. Тук не можем да останем. Навсякъде другаде ще е по-добре, но не и тук.

— Доркас — обади се тя, — мога ли да ти помогна с нещо?

Той я погледна.

— Можеш да четеш книжката с инструкциите. Да видиш пише ли вътре как се кара.

— Че ти не знаеш ли?

— Ъ-ъ… не чак дотам подробно. Искам да кажа, знам как се прави, само дето не знам какво трябва да се прави.

Книгата беше под една пейка в края на бараката. Грима я изправи и се опита да не обръща внимание на шума. На бас се хващам, че всичко му е ясно — помисли си тя, — ама не иска да му се пречкам.

Номите се движеха насам-натам явно целенасочено. Толкова беше зле, че не можеше да се губи време в мрънкане. Смешна работа, помисли си тя, докато прелистваше мърлявите страници. Хората май престават да мрънкат едва когато положението наистина стане много напечено. Точно тогава почват да употребяват изрази като „хайде всички заедно“, „да ударим едно рамо“ и „да си седнем на задника“. Тия последните ги беше прочела в някаква книга. Очевидно означаваха „да се справим с положението“. Не можеше да схване защо се предполага, че хората работят здраво, ако се удрят с раменете и си седят на задниците. По-скоро биха се хванали да работят, ако им обещаеш да ги натупаш по задниците, не се ли напънат малко.

Същото беше и с онова, „Пътят ни работи“, по време на Дългото Пътуване. Пътят работел. Че какво друго да прави? Ама излезе, че било нещо друго, щото беше целия в дупки. Къде му беше смисълът? Думите трябва да означават онова, което означават!

Тя преобърна страницата.

На нея имаше голямо кафяво колело — някой бе захлупвал върху й чаша с кафе.

Цяла тайфа номи жужеше около огромния акумулатор и бавно-бавно го тътреше. Бяха му подложили ръждиви лагери и го тикаха върху тях. Зад него се тътреше и тенекията с бензин.

Грима се взря в картинката с номерираните лостове. Изведнъж май на хората им се бе приходило много в хамбара. Изведнъж, когато нещата не си вървяха нормално зле, ами обещаваха да се превърнат в истински кошмар, те май се бяха почувствали почти щастливи. Масклин го бе разбрал. Невероятно е на какво са способни хората — бе казал той, — ако знаеш как да ги подхванеш.

Тя сведе поглед към страницата, като си повтаряше, че от лостовете по-интересно нещо няма.

Облаците, които тичаха пред слънцето, се разстилаха по небето точно там, където то бе розово. Червеното небе сутрин — бе чела Грима някога. То означавало, че щастие очаква всеки, който гледа овце. Или май беше нещастие. Пък и май не бяха овце, ами крави.

В тъмната Канцелария човекът се събуди, помуча си малко и се опита да се измуши из омоталата го паяжина от кабели. След сума ти усилия успя да си измъкне на свобода почти цялата ръка.

Онова, което направи след това, би изненадало повечето номи. Той сграбчи един стол и с много пъшкане успя да го прекатури. Придърпа го някак, пъхна единия му крак под кабелите и изръмжа.

Минута по-късно вече седеше на пода и размотаваше остатъците от кабелите.

Грамадните му очи се извъртяха към листчето.

Известно време се звери срещу него, потривайки ръце. После вдигна телефона.

Доркас боязливо побутна един кабел.

— Сигурен ли сте, че акумулаторът е свързан правилно, сър? — обади се Сако.

— Нямам представа тия червените кабели, по какво се различават от черните, нали знаете — прошушна Доркас и побутна друг кабел.

— Тогава може би в акумулатора няма достатъчно ток — подсказа Грима. Надничаше над раменете им. — Сигурно токът вътре е изтекъл или е пресъхнал.

Доркас и Сако се спогледаха.

— Токът не изтича — търпеливо разясни Доркас, — нито пък съхне, доколкото знам. Или го има, или го няма. Извинявай — той пак се втренчи в оплетените жици и побутна една. Нещо изпука. Изхвърча тлъста синя искра.

— Там си е — добави той. — Само дето не е където трябва.

Грима се дръпна назад. Подът на кабината беше мазен. Навсякъде групички номи стърчаха и чакаха. Стотици стискаха въженцата, завързани за огромното кормило горе. Други пък държаха летви и блъскаха с тях по педалите като стенобойни машини.

— Ще се позабавим малко — обясни тя. — Токът изчезна.

Навред пъплеха номи. По време на Дългото Пътуване разполагаха с цял камион. Ала кабината на Джекуб беше по-малка и трябваше да се наместят кой където завари.

Ама че сме разпасана команда — помисли си Грима. И си беше вярно. Дори и в трескавата бъркотия преди да потеглят от Магазина, номите бяха успели да помъкнат доста покъщнина. Пък бяха и охраненки. И хубаво облечени.

Сега пък бяха и по-кльощави, и по-хърбави, и по-изпоцапани, а целият им багаж бяха мърлявите опърпани дрехи, които бяха навлекли. Дори и книгите бяха зарязали. Дузина книги заемаха място колкото три дузини номи и макар Грима тайничко да си мислеше, че някои книги са много по-полезни от доста номи, бе приела обещанието на Доркас, че ще се върнат някой ден и ще се опитат да ги измъкнат от скривалището им под пода.

Е, добре, помисли си Грима. Опитахме. Наистина се постарахме. Дойдохме в Кариерата — да се окопаем в нея, да се грижим за себе си, да заживеем както си му е редът. И се провалихме. Мислехме си, че само трябва да си донесем каквото ни трябва от Магазина, само че и каквото не трябва домъкнахме колкото си щеш. Този път ще трябва да се скрием по-далече от хората — а всъщност май излиза, че никъде не е достатъчно далече.

Тя се покатери на паянтовата платформа, направена от летва, поставена напреки на кабината — там щеше да седи онзи, който ще нарежда накъде да вървят. Дори и на нея вече се бяха покатерили номи. Гледаха я в очакване.

Поне да се кара Джекуб ще е по-лесно. Водачите на различните бригади я виждаха, така че нямаше да си имат работа със семафори и въженца като миналия път. Пък и доста от номите вече имаха известен опит…

Дочу как Доркас кресна: „Айде пак!“

Нещо изщрака. Нещо рече „Бррррр“. И… Джекуб изрева.

Ревът му започна да се блъска из стените на бараката. Беше толкова силен, толкова плътен, че сякаш въобще не беше звук, а нещо, което втвърдяваше въздуха и после те халосваше с него. Номите се проснаха по очи по пода на кабината.

Грима, притиснала уши, видя че Доркас търчи и размахва ръце. Бригадата на газта му метна поглед „Кой, аз ли?“ и спря да натиска.

Звукът утихна до плътно боботене „ръммръммръммръммммм“, което все пак им отекваше чак в кокалите. Доркас изтича назад и се закатери — като честичко се спираше да си поеме дъх — към летвата. Най-после я стигна, тръшна се връз нея и си почеса веждата.

— Май че съм поостарял за таквиз работи — измърмори той. — Когато един ном стигне определена възраст, време е да престане да краде грамадни превозни средства. Всеки го знае. Както и да е. Ама си е тръпка. Парада ще командваш ти.

— Как, самичка ли?

— Че защо пък не?

— Ами аз, такова, просто си мислех, че, ами такова, че Сако или някой друг ще се качи тук горе…

„Мислех си, че ще командва мъж.“ Но това си го премълча.

— Много би им се искало — рече Доркас. — Направо си умирах за това. И после ще обикаляме наляво-надясно на зигзаг, хич не се и съмнявам, пък те ще викат „Ухааа“ и „Ехааа“ и знам ли какво още. Не. Искам си едно хубаво кротко пътуване през полята, благодаря много, и да се пипа внимателно.

Той се наведе.

— Ей, вие там долу, готови ли сте?

Чу се хор от нервни дакания. Сред които и едно-две ведри.

— Чудя се дали не сбърках, като сложих Сако да командва газта — заразмишлява Доркас на глас. Изправи се. — Ъ-ъ. Не се притесняваш, нали?

Грима изпръхтя.

— Кой? Аз? Не. Не, че как иначе. Какъв ми е проблема?

— Ами давай тогава!

Пълна тишина — ако не броим боботенето на мотора.

Грима мълчеше.

Да беше тук Масклин — помисли си тя, — щеше да се справи по-добре от мен. Вече никой не го споменава. Нито пък Ангало. Нито пък Гърдър. Не им се ще да се сещат за тях. Това номите сигурно са го научили още преди стотици години — и как да не го научат на такова място, където гъмжи от лисици и разни други твари, дето ти се нахвърлят, и съществуват към стотина гадни начина да умреш. Ако някой изчезне, трябва просто да престанеш да мислиш за него, просто го изхвърляш от главата си…

Но аз непрекъснато мисля за него!

Само си приказвах за жабчета и за цветя, а за неговите мечти дори и не се замислих…

Доркас внимателно обгърна раменете й. Тя трепереше.

— Трябваше да изпратим хора до летището! Щеше да се види, че ни е грижа за тях, и…

— Нямахме време, пък и хора нямахме — каза меко Доркас. — Когато се върне, ще му го обясним. Няма как да не разбере.

— Да — прошепна тя.

— А сега — облегна се назад Доркас, — давай!

Грима шумно пое въздух.

— Първа скорост! — ревна тя. — И мно-о-ого бавно напред!

Бригадите започнаха кой да бута, кой да дърпа. Кабината леко се разтресе. Моторният шум стихна. Джекуб се метна напред, подрипна и спря. Моторът кихна и умря.

Доркас се вторачи в ноктите си, сякаш бяха най-интересното нещо на света.

— Ръчната спирачка, ръчната спирачка, ръчната спирачка… — почна да си бае той под носа.

Грима му метна кос поглед, събра ръцете си на фуния и кресна:

— Отпуснете ръчната спирачка бе, ей! А така! Сега първа, и мно-о-ого бавно напред!

Щрак! И глуха тишина.

— Палимотора, палимотора, палимотора — клатеше се Доркас на пети напред-назад.

Грима се надвеси надолу.

— Върнете всичко както си беше, и го запалете тоя мотор!

Нути — отговорничката за ръчната спирачка — се провикна нагоре:

— Как искате ръчната спирачка, госпожице? Включена? Изключена?

— Какво?

— Не сте ни наредили какво да правим сега с ръчната спирачка, госпожице! — обади се Сако. Номите покрай него взеха да се подхилват под мустак.

Грима заразмахва заканително пръст.

— Виж какво! Ако ви дойда там долу да ви кажа какво да правите с тая ръчна спирачка, всичките до един ще съжалявате, ама изключително много, ясно ли ви е? Сега стига сте ми се подхилвали, ами накарайте туй нещо да мръдне най-после! Я по-живо!

Щрак! Джекуб отново изрева и се размърда.

Надигна се радостна патардия.

— Е, това е! — извика Грима. — Тъй ви искам!

— Вратата, вратата, вратата, забравихме да отворим врататанабаракатаааа — нареждаше си Доркас.

— Не сме я отворили, я! — тръсна глава Грима. Багерът ускоряваше ход. — Че що?! Джекуб е това, ей!!!