Грима и Доркас

8.

Не че валеше кой знае колко силно — беше от ония ситни, резливи припръсквания през ранната зима, които служат за доизясняване на факта, че, хм, зимата вече е дошла. Точно тъй го рече баба Моркий.

На нея тъй или иначе в Съвета никога не й беше интересно. По̀ й харесваше да си седи с другите старци, да си обменят оплаквания и — или тя поне смяташе така — да ги ободрява. По-точно да ги изкарва извън кожите им.

Стъпваше наперено из снега, все едно й беше бащиния.

Останалите старци я съзерцаваха в безмълвен ужас.

— Е то туй кво е — разясни тя. — Таквоз де, едно време като натрупаше оня ми ти сняг, хич не можеше да се мине през него, тунели копаехме! Какъв ти майтап, бе!

— Ъ-ъ, мадам — мрачно пророни един старец. — Винаги ли падат от небето такива работи?

— Много ясно! Пък като го духне вятърът, да знаеш на какви преспи се трупа!

— Ние си мислехме… Нали разбирате, гледали сме го по картичките в Магазина де, та таквоз, мислехме си, че той просто някак си се появява връз нещата — обясни старецът. — Такъв един весел и празничен — добави той сконфузено.

А снегът се трупаше ли, трупаше. Облаците над Кариерата бяха увиснали като претъпкани дюшеци.

— Това поне означава, че няма да се наложи да се местим в оня гаден хамбар — обади се някой.

— Тъй, тъй — съгласи се баба Моркий. Изглеждаше много бодра. — Тръгнеш ли да се разкарваш из тоя сняг, току виж си си намерил умирачката.

Старците си мърмореха нещо и нетърпеливо оглеждаха небето — чакаха да се появят първите червеношийки и северни елени.

Снегът сякаш отряза Кариерата от света. Нивята никакви не се виждаха.

Доркас седеше в работилницата си и гледаше замислено как се трупа зад разнебитения прозорец.

— Е — тихо рече той, — искахме да се откъснем. И ето на, сега сме откъснати. Ни можем да побегнем, ни да се скрием. Трябваше да се махнем още щом Масклин тръгна.

Дочу стъпки зад гърба си. Беше Грима. Тези дни тя доста наобикаляше портала, но снегът най-после бе успял да я натири вътре.

— Няма да успее да се върне — каза тя. — В тоя сняг…

— Ъхъ. Мда — смотолеви Доркас.

— Станаха осем дена.

— Да. Доста време си е.

— Ти какво си мърмореше, като влязох?

— Приказвах си самичък. Тоя сняг по много време ли се задържа?

— Баба казва, че се случва и седмици наред да се задържи. Тъй разправя.

— О-о-о!

— Когато човеците се върнат, ще останат тук завинаги.

— Да — съгласи се тъжно Доркас. — Да, май че си права.

— Колко ли от нас ще могат… такова де, ще продължат да живеят тук?

— Сигурно към две дузини. Ако не ядат много-много и по цял ден лежат. Тука няма „Хранителни стоки“, нали разбираш — въздъхна той. — Пък и какъв ти лов… Нали човеците непрекъснато ще се мотаят насам-натам из Кариерата. Всичкият дивеч в шубраците ще избяга.

— Но ние сме хиляди!

Доркас сви рамене.

— То и аз едва се промъквам през тоя сняг. Има стотици старци, които не биха и опитали. Пък и млади, ако става за въпрос.

— Значи, ще трябва да си стоим тук. Точно както иска Низодемус.

— Да. Ще си стоим и ще се надяваме. Той, снегът, може и да спре. После ще претарашим шубраците или нещо такова — добави той несигурно.

— Можем да останем тук и да се борим — рече Грима.

Доркас изръмжа.

— А, то туй лесна работа. Нали през цялото време тука се боричкаме. Препирни, препирни, та пак препирни. Такава си е номската природа.

— Исках да кажа, да се сборим с човеците. За Кариерата.

Последва протяжно мълчание.

Най-накрая Доркас се сепна:

— Кой, ние? Да се сборим… с човеците?

— Ние, ами кой.

— Ама те са човеци!

— Ами че да, какво друго да са.

— Ама те са много по-големи от нас! — извика отчаяно Доркас.

— Значи по̀ ги бива за мишени — светна погледът на Грима. — Ние сме и по-бързи от тях, и по-умни, ние знаем, че тях ги има, пък… — добави тя, — елементът изненада е на наша страна.

— Кое? — попита Доркас, съвсем ошашавен.

— Елементът изненада. Те въобще не подозират, че ни има нас — обясни тя.

Доркас я изгледа косо.

— Пак си чела някоя шантава книга.

— Четох. По-добре е, отколкото да си седя, да кърша ръце и да хленча: олеле, олеле, човеците идат, ще ни размажат…

— Дотук добре — рече Доркас. — Ама какво точно ми предлагаш? Ако е бой по главата, то ще е доста рисковано, да ти кажа.

— Не по главата.

Доркас се опули насреща й. Да се борят с Човеците? Тая идея беше толкоз необикновена, че умът му не я побираше.

Да, ама… Имаше я тая книга, нали? Дето Масклин я намери в Магазина и като я поразгледа, се сети как да подкарат Камиона. Ама как й беше името… „Пътешествията на Гъливер“. Та там беше нарисуван един легнал човек, пък около него цяла тумба номи — да, точно на тях приличаха — се мъчи да го овърже с една камара въженца. И най-старите не помнеха да се е случвало такова чудо. Сигурно е било много, ама много отдавна.

И точно в този миг му просветна.

— Я задръж за малко. Ако почнем да се борим с човеците… — Гласът му заглъхна.

— Да? — нетърпеливо го прекъсна Грима.

— То и те ще почнат да се борят с нас, нали? Знам, че са си тъпички, ама все ще им просветне, че нещо става, и ще отвърнат на удара. Тъй му се вика.

— Прав си. И точно затова е страшно важно да отвърнем на удара още от самото начало.

Доркас се замисли. Изглеждаше логично.

— Но само при самозащита — каза той. — Само при самозащита. Дори и с човеците. Не ща ненужни страдания.

— Тъй да е — съгласи се тя.

— Наистина ли мислиш, че можеш да се сбориш с човеците?

— О, ами че да.

— Ама… как?

Грима си прехапа устната.

— Хммм — проточи тя. — Онуй момче, Сако, и приятелите му… Имаш ли им доверие?

— Много свестни момчета. Такова де, и момичета. Има там една-две — усмихна се той. — Винаги са готови за нещо ново.

— Хубаво. Значи, ще ни трябват пирони…

— Май добре си го обмислила, а? — Доркас я изгледа почти със страхопочитание. Тя, Грима, си беше кибритлийка. Според него това по всяка вероятност се дължеше на факта, че мозъкът й от време на време работеше на страшно бързи обороти, а тя нямаше търпение да изчака хората, които не смогваха да й следват мисълта. Само че в момента беше побесняла. Жал да те хване за човеците, дето можеха да й се изпречат на пътя.

— Доста нещо съм изчела.

— Ъ-ъ, да де. Да бе, да. Ама, чудя се, няма ли да е по-разумно да…

— Не! Пак да бягаме — и дума да не става! Ще се борим с тях там, на черния път. И при Портала ще се борим. И в Кариерата! И няма да се предадем! Никога!

— Какво ще рече „да се предадем“? — Доркас съвсем се бе отчаял.

— Ние не знаем какво е да се предадем! — вирна нос Грима.

— Е, то аз вярно не знам — въздъхна Доркас.

Грима се облегна на стената.

— Искаш ли да ти кажа едно нещо… ама е много странно?

— Нямам нищо против.

— Има едни книги, в които се разказва за нас.

— Като „Гъливер“, а?

— Не, в нея се разказва за човек. Аз ти казвам — за нас. За хора с нормални размери — също като нас. Само че са облечени в зелено, а на главите имат едни такива бели клечки на бучици. Понякога човеците ни оставяли купички с мляко, пък ние сме им вършели къщната работа. И крилца сме били имали, като пчеличките. Такива работи пишат за нас по книгите. Викат ни „духчета“. Пишеше го в една книга — „Приказки за малките вълшебници“.

— Не мисля, че са ни притрябвали крилца — усъмни се Доркас. — Така и така ще им липсва подемна сила, никаква работа няма да вършат.

— И си мислят, че живеем в гъбите.

— Ами? Каква смахната идея!

— И си мислят, че им поправяме обувките.

— Е, това по̀ бива. Хубава работа, стабилна…

— Освен това пишеше, че боядисваме цветята, та да са по-шарени.

Доркас се опули.

— А, не — рече той най-накрая. — Цветята съм ги разглеждал най-подробно. Цветовете са си като вградени вътре в листенцата.

— Ние сме истински — настоя Грима. — Правим истински неща. Що пишат такива работи за нас по книгите?

— Ти пък намери кого да питаш. Аз чета само наръчници, а те книги като книги ли са… Е, вътре има разни списъци и номерата на частите, ама…

— Ако човеците ни докопат някога, точно на това ще ни обърнат. На малки сладки човечета, които боядисват цветенца! Те няма да ни позволят да бъдем нищо по-различно. Ще ни превърнат в… хорица — въздъхна тя. — Някога да си имал чувството, че никога няма да научиш всичко онова, което ти трябва?

— Ами че да. Непрекъснато го изпитвам.

Грима се намръщи.

— Едно нещо обаче го знам — натърти тя. — Когато Масклин се върне, той трябва да има къде да се върне, разбра ли ме?

— О-о-о! — рече Доркас.

И повтори:

— О-о-о, да. Разбрах.

В леговището на Джекуб цареше студ на бучки. Другите номи никога не идваха тук — вонеше и ставаше течение. А това за Доркас бе добре дошло.

Той притича и се вмъкна под огромния брезент, където живееше Джекуб. Доста време му трябваше, докато се изкатери на любимото си място върху чудовището — макар и да използваше летвичките и въженцата, които с толкова мъка беше вързал по това огромно… по този огромен дракон.

Поседна да си поеме дъх.

— Искам само да им помогна на моите хора — тихо рече той. — Давам им ток, например, улеснявам им живота… Ама едно „благодаря“ не са ми казали, да знаеш. Искат да пиша табели — пиша табели. Сега пък на Грима й щукнало да се бори с човеците. Тъпче си главата с разни идеи от книгите и тя. Знам, че го прави, за да не мисли толкова за Масклин, ама нищо няма да излезе от тая работа, помни ми думата. Ама ако аз не й помогна, работите съвсем ще се объркат. Не искам никой да пострада. Нашите хора не можеш ги поправи толкоз лесно, колкото вашите.

Той тропна с пети по… Какво ли точно му се падаше на Джекуб това? Ами, да речем, по врата на Джекуб.

— Добре си си ти. Спинкаш си тука. Сладка почивка, таквоз…

Втренчи се продължително в Джекуб.

— Абе, чудя се аз…

Изминаха пет дълги минути. Доркас току щръкваше нейде измежду оплетените сенки, като през цялото време си мърмореше под мустак разни неща: „Туй тука е умряла работа, за нищо не става. Нов акумулатор иска…“ или „Ей на туй пък май нищо му няма, само един парцал да му се удари, и…“ и „Хммм, ами че то в резервоара няма никой…“

Най-накрая се измъкна изпод прашния брезент и потри доволно ръце.

Всеки си има цел в живота, рече си той. Нали точно заради нея живее.

Низодемус иска нещата да си останат такива, каквито бяха. Грима иска Масклин да се върне. А пък Масклин… Знаеш ли го какво точно иска Масклин. Само, че е нещо много голямо.

Ала всички те си имат цел. А щом имаш цел в живота, сякаш си пораснал цяла педя.

А пък сега и аз си намерих цел в живота.

Човекът се върна, и то не сам. След камионетката пъплеше един доста по-едър камион, на който бе изписано отстрани „Камък и чакъл — Блекбъри“. Тънкият сняг се превръщаше под гумите му в жвакаща кал.

Той се потътри по черния път, а щом излезе на площадката пред портала, забави и спря.

Да, ама не особено успешно. Задницата му поднесе и почти се заби в плета. Моторът се поизкашля и млъкна. Чу се меко „фъссссс“. И много, много бавно камионът клекна.

От кабината се измъкнаха двама човека, заобиколиха го и огледаха гумите една по една.

— Ама те се сплескаха само най-отдолу! — прошепна Грима в храсталака. Там се криеха.

— А, няма нищо — процеди Доркас. — Номерът на гумите е, че сплесканото винаги остава отдолу. Ей, глей само какво нещо може да постигне ном, като има някой и друг пирон подръка, а?

Камионетката удари спирачки. От нея също се измъкнаха двама човека и отидоха при другите. Единият държеше в ръце най-дългите клещи, които Доркас някога беше виждал. Докато другите се бяха скупчили около една гума, той се затътри до портала, захапа катинара с клещите и го стисна.

Наложи се бая да се напъне, дори и за човек. Чак в храстите се чу: „Прас!“. После отекна и „дрън-дрън-дрънннн!“ Веригата бе паднала.

Доркас изстена. Такива надежди възлагаше на тази верига! Тя беше на Джекуб — или поне я беше намерил в оная голяма жълта кутия, завинтена връз Джекуб и се предполагаше, че е негова. Да, ама той катинарът се бе строшил, а не веригата. Кой знае защо Доркас се почувства горд от това.

— Май нещо не разбирам — промърмори Грима. — Като виждат, че не ги щат тука, защо се държат толкова тъпо?

— Камънаци наоколо колкото щеш, какво са си заплюли точно нашто място — съгласи се Сако.

Човекът дръпна портата, открехна я леко и се намъкна вътре.

— Отива в Канцеларията на управителя — обади се Сако. — Ще бъзика телефона.

— Не, няма! — изпророкува Доркас.

— Ами, ами! На Заповед ще се обажда! И ще му разправя — на човешки, де — разни неща от сорта на „Спукахме гума“!

— Не — отвърна Доркас. — Ей това ще разправя: „Ей, кво му става на тоя телефон, що не работи?!“

— Ама той що не работи? — обади се Нути.

— Щото знам коя жица да клъцна — ухили се Доркас. — Я виж, онова се връща.

Човекът се поразмота около бараките. Снегът бе покрил нещастния опит на номите за земеделска дейност. Навсякъде обаче се виждаха следи от номи — също като птичите следи по снега. Човекът обаче не ги забеляза. Те, човеците, едва ли забелязваха нещо някога.

— Троен кабел — обади се Грима.

— Кво?

— Троен кабел. Трябваше да опънем тройни кабели. Колкото са по-дебели, толкоз по-тежко ще тупнат тия долу.

— Ама не върху нас, смея да се надявам — вметна Доркас.

— Не, не. Пък и повечко пирони можеше да пръснем там — довърши Грима.

— Их, пък и ти!

Човеците се бяха скупчили около поразения камион. Май най-после бяха решили нещо — върнаха се при ландроувъра и се качиха в него. Нямаше как да потегли напред — измина черния път на заден, обърна на долната площадка и се засили към главния път. Оставиха камиона самичък.

Доркас въздъхна шумно.

— Уплаших се, че някой от тях ще остане тук.

— А, те ще се върнат — обади се Грима. — Нали ти все тъй разправяше. Ще се върнат и ще оправят колелата или каквото там ще правят.

— Тогава давайте да действаме! — сръчка ги Доркас. — Айде, банда!

Доркас скочи и затопурка по алеята. За учудване на Сако той си свиркаше.

— Вижте сега, най-важното е със сигурност да няма как да мръднат — каза им той, щом го настигнаха. — Като не могат да го помръднат, то тоя камион ще си стои тук и ще прегражда пътя. А пък щом си стои и си прегражда, те няма как да вкарат други машинарии вътре!

— Ей, как го измисли! — чак се смая Грима.

— Трябва да го блокираме — продължи Доркас. — Значи, първо вадим акумулатора. Няма ли ток, няма мърдане!

— А така! — кимна Сако.

— Акумулаторът е едно такова голямо и квадратно — заобяснява Доркас. — Ще трябват поне осем души. Правете, каквото си щете, ама да не сте го изтървали, ей!

— Че защо? — попита Грима. — Нали ще го трошим тоя камион?

— Ъ-ъ-ъ — натъртено рече Доркас, все едно мотор се мъчеше да запали. — Не, щото, щото, щото може и да е опасно. Ами да. Опасно. Да бе. Щото, щото, щото вътре има киселина и знам ли кво още. Трябва да го свалите внимателно, пък аз ще намеря някое по-скришно място да го скатаем. Да. Много скришно място. Айде давайте. Двама да се хващат за гаечния ключ.

Те се понесоха в тръс.

— Какво друго да правим? — попита Грима.

— Ами най-добре да източим горивото — рече Доркас и те потънаха в сянката под камиона. Беше доста по-малък от онзи, с който бяха напуснали Магазина, ама пак си беше големичък. Доркас се поогледа и накрая застана под огромния издут корем на резервоара.

— Тука някъде ще да има една капачка — обясни той. — Служи за източване на горивото. Хващайте гаечния ключ, ама първо проверете дали сте сложили тенекията отдолу.

Те закимаха въодушевено и се хванаха на работа. Номите са добри катерачи и са забележително силни за ръста си.

— И внимавайте да не го разсипете, моля ви! — викна Доркас подире им.

— Това пък защо, не разбирам — обади се Грима зад него. — Нали искаме само да го източим. Няма значение къде ще се излее, нали така?

Тя пак се взря замислено в него. Доркас премига срещу нея. Мислите му препускаха.

— А! — каза най-накрая той. — То… щото такова, щототаковащототаковащототакова. Щото е опасно. Нали не щем нещо да се оцапа, нали? По-добре да го съберем внимателно в тая тенекия и да го…

— Да го сложим на скришно? — Грима явно бе заподозряла нещо.

— Тъй! Тъй! — по челото на Доркас изби пот. — Добре го рече. Дай сега да се мръднем ей-натам…

Изведнъж зад тях нещо изсвистя и тупна на земята. Акумулаторът на камиона се бе приземил точно там, където стояха преди малко самите те.

— Извинявай, Доркас — провикна се Сако. — Излезе много по-тежък, отколкото си мислехме. Изтървахме го.

— Тъпаци нещастни! — изпищя Грима.

— Да! Тъпаци нещастни! — подкрепи я Доркас. — Можеше да се повреди! Слизайте веднага тук! Грабвате го и го мъкнете към храстите! Хайде, темпо!

— Нас можеше да повреди! — възмути се Грима.

— Да бе, да бе, много ясно, че точно туй исках да кажа — смънка Доркас. — Нали нямаш нищо против да ги постегнеш малко? Добри момчета са, ама много се изсилват, нали разбираш какво искам да кажа. — И той пак се шмугна в храстите, килнал глава назад.

— Оппа! — Грима огледа Сако и приятелите му, които смирено се смъкваха надолу. — Няма кво да ми стърчите там. Хващате го и право в храсталака. Доркас нищо ли не ви е казал за лостовете? Много важно нещо са това лостовете. Направо не е за вярване какво можеш да постигнеш с тях. През Дългото Пътуване много ни влязоха в работа…

Гласът й заглъхна. Обърна се и се загледа в отдалечаващата се фигура на Доркас. Присви очи.

„Пак нещо е намислил, дъртият му хитрец“ — помисли си тя.

— Абе, оправяйте се там някак — довърши тя и се затича след Доркас.

Той беше застанал под мотора на камиона и старателно се взираше в купищата преплетени ръждясали тръби. Щом го доближи, тя съвсем отчетливо дочу, че казва:

— А сега, я да видим какво още ни трябва…

— За какво да ни трябва? — попита тихо тя.

— Ами за да помогнем на Дже… — Доркас се сепна и бавно се извърна. — Такова де, мислех си какво още ще трябва да направим, че съвсем да го обездвижим туй нещо. — Тонът му бе подозрително равен. — Точно това имах предвид.

— Не си намислил да подкарваш камиона, нали?

— Я не се занасяй! Че къде да ходим с него? Как го виждаш да мине през тия ниви, че да стигне до хамбара?

— Да бе, да. Е, хубаво, де.

— Само ми се щеше да го поогледам малко. Времето, прекарано в усвояване на знания, никога не е загубено — изрече Доркас превзето, излезе на светло от другата страна на камиона и погледна нагоре. — Мда, мда — измърмори той.

— Кво става?

— Оставили са вратата отворена. Сигурно щото ще се връщат.

Грима проследи погледа му. Вратата на камиона наистина бе леко открехната.

Доркас погледна през рамо към плета.

— Я ми помогни да намерим някой по-як прът — рече Доркас. — Смятам, че можем да се изкатерим там горе и да поогледаме положението.

— Да поогледаме ли? И какво очакваш да намериш?

— Знае ли ном. Око да види, ръка да пипне — дълбокомислено изрече Доркас. Надникна пак зад камиона. — Ей, кво правите вие там? Ще ни трябва помощ.

Сако се надигна с мъка.

— Успяхме да го замъкнем онова, акумулатор ли е, кво ли е, зад плета — обясни той, — а пък тенекията почти се напълни. Вони ужасно. И още тече. Много.

— Не можете ли да завинтите капачката обратно?

— А, Нути се пробва. Омаза се до ушите.

— Ами… нека си тече тогава.

— Ей, я задръж, нали каза, че било опасно — обади се Грима. — Докато се напълни тенекето, опасно, а? Пък после — няма такова нещо, а?

— Виж какво, ти искаше да спра камиона и аз го спрях! — наежи се Доркас. — Тъй че си затваряй тъпата уста!

Грима го погледна с ужас.

— Какво каза, я го повтори?

Доркас преглътна, Е, добре. Като ще те навиква някой, я по-добре и ти си го кажи.

— Казах ти да си затвориш тъпата уста най-после — тихо обясни той. — Не исках да бъда груб, ама ти наистина понякога се държиш с хората много гадно. Извинявай, но точно така си е. Искам да ти помогна някак. Не те моля ти да ми помагаш, ала поне можеш да ме оставиш да си гледам работата, вместо непрекъснато да ме тормозиш. Пък и никога не казваш ни „Моля“, ни „Благодаря“. Номите са си малко нещо като машините — добави той благоговейно. Лицето на Грима се наливаше с червенина, — а разни думички като „Моля“ и „Благодаря“ им действат също като смазка. Чуят ли нещо такова, и почват да работят по-добре. Нали така? — обърна се той към момчетата. Те май се чувстваха като в небрано лозе.

— Я намерете един по-дълъг прът, така че да стигнем кабината… — каза той. — Моля ви!

Подчиниха му се с възторжена готовност.