Грима и Доркас

15.

Доркас лазеше непохватно по мазния под на Джекуб. Сега той беше съвсем празен, ако не броим въженцата и летвите.

Гледай само как ги зарязаха тия работи — помисли си той, заслушан в далечното номско бърборене. — Хич не е хубаво да правиш боклук. Горкият стар Джекуб заслужава по-добро отношение.

Навън май бе настанало някакво брожение, но той не му обърна особено внимание.

Поразмота се насам-натам. Опита се да скатае въженцата и да струпа летвичките на спретнати купчинки. Издърпа жиците, позволяващи на Джекуб да си хапва ток. Застана на четири крака и се помъчи да избърше калните следи.

Джекуб току се обаждаше, макар и моторът му да бе замлъкнал — ту нещо ще рече „пук“, ту „цврък“, а отвреме навреме и „тъннн!“

Доркас приседна и се облегна на жълтата ламарина. Представа си нямаше какво става. Защото то така надхвърляше всичко, видяно от него досега, че умът му не се решаваше да го побере.

Сигурно и това е просто някаква друга машина — морно си помисли той. — Машина за внезапно докарване на нощ.

Протегна ръка и потупа Джекуб.

— Браво на тебе!

Сако и Нути го завариха така — седнал, подпрял глава на ламарината и вперил празен поглед в палците си.

— Всеки тебе търси! — бутна го Сако по рамото. — Онова е като аероплан, ама няма крила! Ей тъй си се носи из небето! Та, трябва да дойдеш и да обясниш как тъй може да… Такова, добре ли си?

— Хмммм?

— Добре ли си? — попита загрижено и Нути. — Доста особено изглеждаш.

Доркас кимна бавно.

— Просто съм малко нещо скапан.

— Да, ама нали разбираш, трябваш ни — настоя Сако.

Доркас измрънка и им позволи да го вдигнат на крака. Огледа за последен път кабината.

— Наистина вървеше, нали? Даже много добре си вървеше! За възрастта си, искам да кажа. С всичкото, дето му се струпа!

Опита се да гледа бодро.

— За какво приказваш? — запита го младежът.

— Цяла вечност да киснеш в тая барака. Сигурно е стоял там от сътворението на света насам! А аз само го посмазах, ливнах му малко бензин и… гледай го как тръгна, да му се не надяваш!

— Кой, машината ли? А, да, да, биваше си я.

— Ама… — Нути посочи нагоре.

Доркас сви рамене.

— О, това хич и не ме притеснява. Сигурно е работа на Масклин — по-просто обяснение няма. Грима беше права. Сигурно е онова хвърчащото, дето тръгна да го търси.

— Ама то спусна нещо долу!

— Искаш да кажеш, нещо друго, а не Масклин?

— Не, някакво растение!

Доркас въздъхна. Като ти тръгне, и едно през друго почват да ти се сипят връз главата. Няма отърване.

Той отново потупа Джекуб.

— Е, поне на мен не ми е все едно за тебе, да знаеш! — прошепна той. После се изправи и се обърна към Сако и Нути.

— Е, добре. Я сега да я видим тая работа.

В средата на плаващата платформа се мъдреше метално гърне. Номите изпружиха шии. Някои се опитаха да се покатерят на раменете на други, за да го огледат по-добре, ала никой от тях не се сещаше какво би могло да е това — освен Грима, която се взираше в него със странна, тиха усмивка.

Беше клонка от дърво. А на клонката се кипреше цвете, голямо колкото цяла кофа.

Ако ном се покачеше достатъчно високо, можеше да съзре вътре сред лъскавите му венчелистчета локвичка с вода. А от нейните дълбини срещу номите се пулеха дребни жълти жабчета.

— Ти да имаш някаква представа това какво е? — попита го Сако.

Доркас се усмихна.

— Ами, имам. Значи, Масклин е разбрал колко е хубаво да поднесеш цветя на едно момиче. И мисля, че всичко е наред — погледна той към Грима.

— Добре, ама какво представлява?

— Май се нарича бромелиада, доколкото си спомням — обясни Доркас. — Расте по върхарите на много високи дървета в дъждовните гори, далече-далече в джунглата, а тия жабчета живеят вътре цял живот. Представете си — цял живот да живееш вътре в някакво цвете. Веднъж Грима ми сподели, че според нея това било най-невероятното нещо на света.

Сако замислено прехапа устна.

— Е, съществува и електричеството, например — каза накрая той. — Че то си е направо невероятно нещо!

— Или пък хидравликата — добави Нути. — Нали си ми казвал, че хидравликата си е цяла магия!

— Значи Масклин й е донесъл от тия цветя — засмя се Доркас. — Буквален тип си е това момче, ей! Прелива от въображение, няма що!

Отмести очи от цветето и погледна Джекуб. Под жужащата сянка на кораба изглеждаше така мъничък и стар…

И изведнъж му стана много драго. Все още беше толкова уморен, че можеше да заспи на мига, но усещаше, как в мозъка му идеите врат и бълбукат. Разбира се, съществуваха много въпроси — но точно в този миг отговорите нямаха значение. Стигаше му само да се радва на въпросите и да знае, че светът е пълен с какви ли не най-невероятни неща, а той не е жабче.

Или поне е от онези жабчета, на които им е интересно как ли растат тези цветя, и дали ако се напънеш повечко, не можеш да прескочиш от това цвете в някое друго.

И тъкмо си изскочил от чашката и си страшно горд със себе си, оглеждаш се — и виждаш как нов, как огромен, как просторен, как безкраен е ширналият се край тебе свят.

И, не щеш ли, забелязваш, че хоризонтът е ограден от венчелистчета.

Доркас се усмихна под мустак.

— Много ми се ще да разбера — измърмори си той, — какви ли ги е вършил Масклин напоследък…