Грима и Доркас

7.

— Да. Добре. Ама ще е мъчно, а? Искам да кажа, че и ние сме Навънка — обади се един.

— Аз имам план — рече Низодемус.

— А-а-а — обадиха се номите в хор. Точно план им трябваше. План и нищо друго. Като имаш план, знаеш, кое как е.

Грима и Доркас бяха пристигнали почти последни и сега си пробиваха път през тълпата. Старият механик смяташе да се промъкне най-отпред, но Грима го спря.

— Я ги виж онези ей-там — прошепна му тя.

Зад Низодемус бяха застанали неколцина. Повечето от тях бяха Канцеларии, но имаше и от другите големи кланове. Докато Низодемус говореше, не гледаха него, а тълпата. Очите им шареха напред-назад, сякаш търсеха нещо.

— Това, дето го виждам, хич не ми харесва — прошушна Грима. — Големите кланове никога не са се погаждали кой знае колко с Канцелариите, що щат тия там?

— Пък и я ги гледай какви са ячки — измърмори Доркас.

Някои Канцеларии особено се дразнеха от това, че най-обикновени номи вече можеха да четат. Те казваха, че така им хрумвали разни идеи, а пък доколкото схващаше Доркас, идеите не бяха никак хубаво нещо, освен, ако не са онези, които трябва. А някои от големите кланове никак не се радваха, че номите могат да ходят, където си щат, без да им се налага да искат разрешение.

Събрали са се, значи, помисли си той. Всички, които от Дългото Пътуване насам не я караха добре. Всички, които бяха позагубили позиции.

Низодемус обясняваше плана си.

Доркас се вслуша. Ченето му бавно започна да увисва.

Това си беше величествен план, по свой начин. Приличаше на машина, чиито съставни части, дори и най-дребните, са били съвършено изработени, но после я е сглобявал еднорък ном в пълен мрак. Беше тъпкан с добри идеи, които нямаше как да оспориш, ама всичките бяха обърнати наопаки. Проблемът беше, че и така нямаше как да ги оспориш, защото, общо взето, добрата идея пак прозираше тук-таме…

Низодемус искаше отново да построи Магазина.

Номите го съзерцаваха с възхищение и ужас, а той обясняваше, че да, абат Гърдър е бил прав: когато са напуснали Магазина, те са довели със себе си и Арнолд Брос — вътре в ума си. И ако можеха да му покажат, че наистина милеят за Магазина, той щеше отново да дойде, да сложи край на техните патила и да издигне отново Магазина, тук, сред тази зелена и отвратителна земя.

Или поне така го разбра Доркас. Той отдавна вече бе решил, че ако през цялото време слушаш точно какво говорят хората, няма да ти остане време да схванеш какво точно искат да кажат.

— Но това не значи, че ще построим отново целия Магазин — рече Низодемус. Очите му блестяха — два полирани къса черен мрамор. — Можем да променим Кариерата и по друг начин. Да заживеем в истински отдели, а не тъй, из цялата Кариера, кой, където му падне. Да сложим табели. Да се върнем към Добрия Стар Порядък. Да накараме Арнолд Брос (създаден в 1905) да се почувства у дома си. Да съградим Магазина вътре в ума си.

Не беше обичайно ном да откачи. Доркас смътно си спомняше някакъв дядка, който веднъж си бе наумил, че е чайник, но след няколко дни бе променил мнението си по въпроса.

На Низодемус май чистият въздух определено му беше дошъл множко.

Очевидно и някои други номи смятаха така.

— Не че искам да обидя някого — подхвана един, — ама хич не виждам как Арнолд Брос възнамерява да ги спре тия човеци.

— Докато живеехме в Магазина, хората месеха ли ни се? — попита Низодемус.

— Е, не, ама то, щото…

— Тогава се уповавайте на Арнолд Брос!

— Е да, но Магазина го разрушиха, независимо от уповаването ни, нали така? — обади се глас. — Като опря дотам, всички вярвахте на Масклин! И на Гърдър! И в Камиона! И в самите себе си! Нали Низодемус все ви разправя колко сте умни. Ами хайде, проявете малко ум тогава!

Доркас осъзна, че говори Грима. По-ядосана номка не беше виждал през живота си.

Тя си проби път през стреснатата тълпа и накрая застана лице в лице с Низодемус — или по-точно лице в гърди, тъй като той се беше покачил на нещо. Беше от ония, на които им харесва да се качват върху разни работи.

— И какво точно ще стане тогава? След като построите наново Магазина, какво ще стане? Нали си спомняш, че в Магазина идваха човеци, а?

Низодемус зяпна, което го накара да млъкне за малко. После каза:

— Но те се подчиняваха на Наредбите! Да! Хм! Точно тъй! И беше много по-добре!

Тя се опули насреща му.

— Всъщност не смяташ наистина, че човеците ще го приемат, нали? — попита тя.

Гробно мълчание.

— Трябва да се съгласиш — обади се един по-възрастен ном, — че тогава наистина си беше по-добре.

Номите запристъпваха от крак на крак.

Само това се чуваше.

Притеснено потропване. И нищо друго.

— Те просто го приеха! — кипеше Грима. — Ей тъй на̀! На никой вече не му пука за Съвета! Каквото той нареди, това става!

Сега бяха в работилницата на Доркас, под една пейка в стария гараж на Кариерата. „Моето малко светилище — така я наричаше той. — Кътчето ми.“ Навсякъде се въргаляха жички и тенекийки. Стената беше цялата в графитени драскулки.

Доркас седеше и безцелно въртеше в ръце някаква тел.

— Много дръпнато се държиш с хората — тихо рече той. — Не трябва да ги навикваш така. Доста са изпатили. Като им креснеш, и те се побъркват. Тогава времената бяха по-добри и Съветът вършеше работа. — Той сви рамене. — Ама пък като ги няма Масклин и Гърдър, и Ангало, то едва ли си струва да…

— Ама след всичко, което стана! — Тя безпомощно вдигна ръце. — И да се държат така тъпо, само защото той им предлага…

— Малко успокоение — довърши Доркас и поклати глава. Тия работи не можеш ги обясни на хора като Грима. Свястно момиче, сече й пипето, ама си мисли, че всички се вживяват в нещата като нея. А пък онова, което всички наистина искат, е да ги оставят на мира. Светът и без това си беше достатъчно сложен и без разните му човеци, дето непрекъснато се пън ат да го правят по-добър.

Масклин го беше разбрал. Той знаеше, че ако искаш да накараш някой да направи нещо, най-добре е да го оставиш да си мисли, че идеята е била негова. И ако съществува нещо, което би накарало всеки ном да ти се изрепчи, то е да му кажеш: „Ето ти една наистина разумна идея. Що си толкоз тъп, че не го схващаш?“

Не че хората бяха тъпи. Просто си бяха хора.

— Хайде — уморено каза той. — Дай да ходим да видим какво става с табелите.

Бяха изкъртили цялото дюшеме в една от големите бараки, за да правят табели. Или по-точно Табели. Низодемус и в това много го биваше — да слага отпред на думите главни букви. Направо се чуваше, че буквата е главна.

Доркас трябваше да се съгласи, че Табелите в края на краищата са доста сносна идея. Почувства угризения, задето си мислеше такива неща.

Точно така си бе помислил, когато Низодемус го привика да го пита намира ли се в Кариерата боя. Само че вече бяха прекръстили Кариерата на Новия Магазин.

— Хъм — беше отвърнал Доркас, — има някоя и друга кутия, доста са стари обаче. Предимно бяла и червена. Там под една пейка са. Може и да успеем да ги отворим с лостове.

— Ами успейте тогава. Много е важно. Хм! Трябва да направим Табели.

— Табели. Разбрах. Малко да поразведрим обстановката, а?

— Не!

— Е, извинявай, извинявай. Само си помислих…

— Табели! За Портала!

Доркас се почеса по брадата.

— За Портала ли?

— Човеците се подчиняват на Табели. — Низодемус се бе поуспокоил. — Знаем го със сигурност. Нали в Магазина им се подчиняваха?

— Е, повечето, да — съгласи се Доркас. „Да се вдигат кучета и инвалидни колички“ — ей-това никога не бе успял да го проумее. Сума ти хора не вдигаха ни едното, ни другото.

— Табелите карат човеците да правят разни неща — рече Низодемус. — Или пък да не правят. Тъй че, хващайте се на работа. Хм! От тия вторите ни трябват.

Докато няколко бригади номи лееха пот в напъни да повдигнат капаците на омацаните с боя кутии, Доркас усилено размишляваше по въпроса. Още пазеха „Правилника за движението“, а там вътре табели и знаци колкото щеш. А си спомняше и някои от Магазина.

И тогава ги връхлетя късметът. Номите обикновено си стояха на пода, но Доркас беше пратил двамата си млади помощници да се изкачат върху голямото бюро в Канцеларията на управителя, и там те намериха няколко хартийки, които щяха да влязат в работа. Сега оставаше да измислят какво да изпишат на табелите.

Сако и Нути донесоха новина.

Бяха открили още табели. Един огромен мърляв лист, залепен на стената — цял в табели.

— Има колкото си щеш — задъхано изстреля Сако. — И знаете ли какво, сър? Знаете ли какво? Аз прочетох какво пише отгоре, и там пише: Здраве и безопасност при работа. И още пише: Спазвайте Тези Предписания, и така ще се предпазите от злополука!

— Така ли пише?

— Ще се предпазите от злополука! — повтори Сако.

— Можете ли да смъкнете тоя лист долу?

— Там до него виси една кука — възторжено заобяснява Нути. — Ха на бас, че можем да метнем куката и после да я дръпнем към прозореца, и после…

— Да, да, бива си те тебе в тия работи — съгласи се Доркас. Нути беше пъргава като катеричка. — Предполагам, че Низодемус ще бъде доволен.

Така си и беше — особено що се отнася до „ще се предпазите от злополука“. Това доказвало, рече той, че, хм, Арнолд Брос е на тяхна страна.

Всяка дъска, всяка ръждива ламарина — всичко влизаше в употреба. Номите се захванаха за тая работа с голямо въодушевление — бяха щастливи, че вършат нещо.

На другия ден, щом изгря, слънцето съзря разнебитения Портал окичен с какви ли не табели.

Много се бяха постарали.

Но табелите пишеше:

Фход забранен. изхода е там. Опасан вой наляво. Фнимание, взрифф! Всичкити кимиони да докладват в уисибридж! Хлъзга вопри дъж. Затвор е но. Асан сьора не е вред. Пазисе од падащи камъни. Фнимание пътя навоооднен.

А имаше и един надпис, който Доркас бе намерил в някаква книга и страшно се гордееше с него:

Неексплоатирала бомпа!

Само за всеки случай — и без да казва на Низодемус — той беше измъкнал и друга верига, а от една мазна вехта кутия с инструменти в бараката на Джекуб беше изровил и катинар, голям почти колкото самия него. Цели четирима номи се наложи да го влачат.

Веригата беше яка. Неколцина видяха как Доркас самоотвержено я тътри през Кариерата с помощта на лост — по една брънка на напън. Май не му се щеше да сподели къде я е намерил.

Камионът цъфна към обяд. Номите вече го причакваха в плета покрай черния път. Видяха как шофьорът излиза от кабината, поглежда табелите и…

Не, тъй не биваше. Човеците не правеха така. Не можеше да го бъде. Ала двайсетината номи, надничащи из шубрака, го видяха с очите си.

Човекът не се подчини на табелите.

То само това да беше. Не. Той смъкна няколко от портала и ги захвърли!

Гледаха го в почуда. Дори и неексплоатиралабомпа биде захвърлена в храсталака, и едвам не събори Сако от клона, който бе яхнал.

Новата верига обаче му създаде проблеми. Пораздрънка я, надникна навътре през мрежата, попристъпи от крак на крак и си замина.

Номите в храсталака живнаха малко, ама да речеш, че са цъфнали от щастие — не бяха.

Щом човеците не правеха онова, което се очаква от тях, то значи тоя свят бе тръгнал съвсем накриво.

— Май бяхме дотук — заключи Доркас. — Не че тая идея ми харесва повече, отколкото на вас, ама ще се наложи да се разкараме оттука. Познавам ги аз човеците. Ако наистина искат да влязат вътре, не е тая верига нещото, дето ще ги спре.

— Абсолютно забранявам на всички да напускат! — прокънтя гласът на Низодемус.

— Ама, разбираш ли, металът е податлив на рязане… — заобяснява Доркас с крайно разумен тон.

— Млък! — кресна Низодемус. — Ти си виновен, тъп дъртел такъв! Ти я тури тая верига на Портала!

— Ами нали разбираш, аз, за да спра… Моля?

— Ако не беше я сложил, табелите щяха да спрат човека! — ядно подхвърли Низодемус. — Не можем да очакваме Арнолд Брос да ни помогне, ако му показваме такова недоверие!

— Хм! — рече Доркас. А иначе си мислеше следното: Тоя е луд. Луд, ама луд. Опасно луд. Ние тук да не сме се събрали да си играем на шикалки!

Искаше да се отърве от присъствието на Низодемус. Щом се измъкна навън, на острозъбия студ, се почувства направо щастлив.

Всичко върви накриво, помисли си той. Натопиха ме аз да отговарям, и ей го, всичко тръгна накриво. Нито нещо свястно сме измислили, нито Масклин се е върнал… Абе, отиде, та се не видя.

На главата му кацна нещо студено. Той го перна с раздразнение.

Ще трябва да си поприказвам с някои от по-младите, рече си той. Сигурно тая идея с хамбара не е чак пък толкоз лоша. Можем и да мижим през целия път, докато стигнем. Или… знам ли какво.

Нещо меко и студено отново му кацна — този път на врата.

Ох, защо хората са толкоз сложно устроени?

Погледна нагоре и осъзна, че горният край на Кариерата не се видеше никакъв. Въздухът се бе напълнил с бели петънца, и колкото повече той ги гледаше, толкова по-нагъсто прииждаха.

Той ужасено се втренчи в тях.

Сняг!