Гробищен свят

Глава 13

Събудих се и вече беше нощ, но веднага си спомних какво се бе случило и къде се намирахме. Надигнах се, седнах и отстрани до себе си забелязах тъмните очертания на Синтия. Тя все още спеше. Остават няколко часа, помислих си аз, Елмър и Мустанг ще се върнат и ще тръгнем на път. Направихме голяма глупост, казах си аз. Можехме да останем с тях. Естествено, спеше ми се, а яздех кон за първи път през живота си и това не бе лесна работа, но щях да се справя. Синтия бе съвсем изтощена, но можехме да я завържем за Мустанг, за да не падне, ако заспи, обаче Елмър настоя да ни оставят, докато той и Мустанг прогонят конете далеч в планините, които се мержелееха пред нас.

— Нищо няма да се случи — бе казал той. — Тази пещера е удобна и добре притулена. Докато откраднете малко сън, ние ще се върнем. Няма нищо опасно.

Започнах да се укорявам. Не биваше да му позволявам да ни уговори. Това не ми харесва, казах си аз. Трябваше да се държим заедно. Каквото и да се случеше, трябваше да се държим заедно.

Някаква сянка се размърда при входа на пещерата и тих глас рече:

— Приятелю, моля ви, не вдигайте врява. Няма защо да се страхувате.

Скочих на крака, а косата по врата ми настръхна.

— Кой си ти по дяволите? — изкрещях аз.

— Тихо, тихо, тихо — обади се приглушено гласът. — Има и такива, които не бива да чуят.

Синтия изпищя.

— Млъкни! — изревах й аз.

— Запазете спокойствие — рече оня, който се спотайваше в тъмното. — Вие не можете да ме познаете, но аз ви видях по време на танците.

Синтия, готова да запищи отново, сдържа дъха си и преглътна.

— Това е преброителят на духове — каза тя. — Какво ли търси тук?

— Дошъл съм, о, хубавице — рече преброителят, — да ви предпазя от голяма опасност.

— Сигурно — рекох аз, но не го казах на висок глас, защото всичките му приказки да се говори тихо и да не се вдига врява ми бяха направили впечатление.

— От вълците — каза той. — Пуснали са металните вълци по следите ви.

— И какво бихме могли да сторим?

— Стойте много тихо — рече преброителят — и се надявайте, че те ще ви подминат.

— Къде са вашите приятели? — попитах аз.

— Някъде наоколо. Те често ме придружават. Отначало, когато срещнат хора, се крият. Малко са стеснителни. Ако им харесате, ще се покажат.

— На танците миналата нощ не бяха стеснителни — рече Синтия.

— Защото бяха сред стари познати. И преди са ходили там.

— Споменахте нещо за вълци — напомних му аз. — Метални вълци, струва ми се.

— Ако се приближите до входа много тихо, мисля, че бихте могли да ги видите. Но моля ви да сторите това много безшумно.

Синтия беше до мен, аз й протегнах ръка, тя я сграбчи и се вкопчи в нея.

— Метални вълци — каза тя.

— Някакви роботи, по всяка вероятност.

Не зная защо бях тъй спокоен. От глупост, струва ми се. През последните два дни бяхме попадали на толкова много необичайни неща, че отначало металните вълци не ми изглеждаха твърде страшни. Бяха някак в реда на нещата.

Пред входа на пещерата луната бе огряла пейзажа. Дърветата се очертаваха така ясно както и през деня, а между тях се простираха неголеми тревисти участъци осеяни с огромни камъни. Местността бе дива и неравна и кой знае защо при вида и ме побиваха тръпки.

Притаихме се току на самия вход, а навън се виждаха само дърветата, тревистите места и камъните откъм тях — тъмните възвишения на хълмовете, страховити в мрака.

— Аз не… — подхвана Синтия, но преброителят закътка като квачка и тя млъкна.

Двамата се бяхме спотаили, хванати за ръце, и цялата тая работа изглеждаше много глупава. Нищо не помръдваше — дори дърветата, защото нямаше вятър.

Сетне нещо се раздвижи в сянката на едно дърво и след миг това, което се бе раздвижило, изтича на открито. Блестеше на лунната светлина и навяваше чувството, че притежава сатанинска сила и свирепост. На големина бе може би колкото теле, макар че поради лунната светлина и разстоянието бе трудно да се определят размерите му. Движеше се подвижно, бързо и някак неспокойно, като вдигаше високо и превзето крака, но от металното му тяло лъхаше мощ, която се долавяше дори и от няколкостотин стъпки разстояние. То се завъртя неспокойно на всички посоки, сякаш надушваше диря, и за миг изви и се втренчи право в нас — втренчи се и сякаш наостри уши — като че ли някой го държеше на каишка, а то гореше от желание да се спусне напред.

Сетне то се извърна, защура се отново напред-назад и изведнъж вместо едно те станаха три — пресякоха мястото, огряно от луната, и изтичаха в гората.

Тичайки, едно от тях се обърна към нас, отвори уста или онова, което би било устата му, ако беше биологично същество, и разкри низ подредени метални зъби. Когато я затвори, до нас, притаени в пещерата, ясно долетя щракването на зъбите, когато челюстите се удариха една в друга.

Синтия се бе притиснала силно до мен. Измъкнах ръката си от нейната и я притиснах в обятията си; уверен съм, че в този миг не мислех за нея като за жена, а като за човешко същество, за създание от плът и кръв, което тези метални зъби могат да разкъсат. Вкопчили се един в друг, наблюдавахме как вълците тичат и търсят — имах чувството, че лигите им текат — и в ума ми по някакъв необясним начин се промъкна мисълта, че знаеха за нашето присъствие и ни търсеха.

После те изчезнаха — така бързо, както се бяха появили, без да ги видим да си отиват. Ала ние останахме притаени, без да смеем да говорим, без да смеем да мръднем. Колко дълго стояхме така, не зная.

После някой ме потупа леко по рамото.

— Отидоха си — каза преброителят. Бях забравил за него до мига, когато ме потупа по рамото.

— Бяха объркани — рече той. — Явно, докато сте се настанявали в пещерата, преди да заминат вашите спътници, там долу са се въртели конете. Доста време им отне, докато налучкат дирята.

Синтия направи опит да заговори, но се задави и думите замряха в гърлото й. Знаех точно как се чувствуваше; моята уста също бе така пресъхнала, че се чудех дали някога ще мога пак да приказвам.

Тя опита отново и успя.

— Мислех, че търсят нас и знаят, че се намираме някъде наблизо.

— Всичко свърши — каза преброителят. — Засега опасността премина. Хайде да влезем обратно в пещерата, ще ни бъде по-спокойно.

Станах, като повлякох Синтия с мен. Мускулите ми бяха напрегнати и бяха станали на възли от дългото стоене в такова неудобно положение. След продължителното взиране на лунната светлина в пещерата бе тъмно като в рог, но аз тръгнах пипнешком покрай стената, натъкнах се на купчините багаж и чувалите и като седнах, се облегнах на тях. Синтия седна до мен.

Преброителят клекна пред нас. Не го виждахме добре, защото одеждите, които носеше, бяха черни като вътрешността на пещерата. Различаваше се само белотата на лицето му — бледо петно в мрака, петно без никакви черти.

— Мисля — рекох, — че трябва да ви благодарим.

Той сякаш сви рамене.

— Съюзници се срещат рядко — рече той. — Когато ги срещнеш, трябва да се възползуваш от случая, трябва да направиш, каквото можеш.

В пещерата се раздвижиха някакви сенки — сенки, които блещукаха. Или току-що бяха пристигнали, или не бях успял да ги забележа досега. Вече изпълваха цялата пещера.

— Вие ли повикахте хората си? — попита Синтия и по напрегнатия и глас се досетих какви усилия й бе струвало да го запази спокоен.

— Те бяха непрекъснато тук — каза преброителят. — Винаги минава известно време, преди да се появят. Показват се бавно и спокойно. Нямат желание да плашат никого.

— Не е лесно — рече Синтия — да не се изплашиш от духове. Или ги назовавате с друга дума?

— Може би е по-правилно да ги наричате „сенки“.

— Защо пък „сенки“? — попитах аз.

— Причината се крие в една доста заплетена семантика, за чието обяснение ще е необходима цяла вечер. Не съм сигурен дали и аз самият съм съвсем наясно защо. Но това е думата, която те предпочитат.

— А вие? — попитах аз. — Какво точно представлявате вие?

— Не ви разбирам — каза преброителят.

— Вижте какво, ние сме човешки същества. Онези приятели са сенки. Създанията, които наблюдавахме, бяха роботи — метални вълци. Въпрос на класифициране. А вас как да класифицираме?

— О, това ли било? Наистина е много просто. Аз съм преброител.

— Ами вълците — рече Синтия. — Предполагам, че те са от Гробището.

— О, да, разбира се — каза преброителят, — макар че сега ги използуват доста рядко. Едно време за тях имаше много работа.

Бях озадачен.

— Каква работа? — попитах аз.

— С чудовищата — каза преброителят и аз видях, че не му се искаше да говори за това.

Сенките бяха прекратили своето непрестанно движение из въздуха и бяха започнали да се усмиряват, така че човек можеше да види или поне да прави предположения относно тяхната форма.

— Вие им харесвате — каза преброителят. — Знаят, че сте на тяхна страна.

— Ние не сме на ничия страна — възразих аз. — Просто бягаме като луди, за да не ни надупчат на решето. Още откакто пристигнахме, някой непрекъснато стреля наслука по нас.

Една от сенките бе клекнала до преброителя и беше загубила отчасти мъглявия си и неясен облик — не че се бе материализирала напълно, но поне бе станала малко по-материална. Човек все още имаше чувството, че може да гледа през тях, ала спираловидните линии се бяха успокоили и очертанията бяха станали по-ясни, затова клечащото създание напомняше донякъде на претенциозна рисунка с тебешир върху черна дъска.

— Ако нямате нищо против — рече тази претенциозна рисунка — ще ви се представя. В отдавна отминали времена името ми вдъхваше ужас на планетата Прерия — необикновено име за планета, но може лесно да се обясни с това, че тя е извънредно огромна планета, по-голяма от Земята, с континенти, чиято площ е значително по-голяма от площта на океаните, с равна повърхност без планини, а цялата й суша представлява прерия. Там няма зима, защото необузданите ветрове вилнеят на воля и топлината от слънцето на планетата се разпределя еднакво върху цялата й повърхност. Ние, жителите на Прерия, живеехме във вечно лято. Естествено, бяхме хора от планетата Земя. Нашите прадеди кацнали на Прерия по време на своето трето преселение из Галактиката, след като прескачали от планета на планета, опитвайки се да намерят по-добро място за живеене, което открили на Прерия — но не такова, каквото може би си мислите. Не сме строили огромни градове — поради причини, които мога да обясня не сега, а по-късно, защото това ще отнеме много време. Ние сме станали по-скоро скитници-номади, развъждащи стада от дребен и едър добитък — начин на живот, който може би е много по-задоволителен, отколкото този, който другите хора са успели да създадат. На тази планета живееше коренно население — това бяха страшно свирепи, слизести и подли дяволи, които отказаха да общуват с нас за каквото и да е и които се стараеха усърдно и по всевъзможни нечестиви начини да ни избият. Но аз, струва ми се, започнах с намерението да ви се представя, а след туй забравих да си кажа името. А то е едно превъзходно земно име, защото семейството ми и родът ми винаги са полагали големи грижи да спасят от забвение земните традиции и…

— Името му — рече преброителят, прекъсвайки го — е Ремзи О’Гиликъди, което наистина е добро земно име. Казвам ви го, защото оставите ли на него, никога няма да се накани да ви го каже.

— А сега — рече сянката на Ремзи О’Гиликъди, — тъй като ме представиха, ще ви разкажа историята на моя живот.

— Не, дума да не става — каза преброителят. — Нямаме време за това. Има много неща, които трябва да обсъдим.

— Е, тогава историята на моята смърт.

— Добре — рече преброителят, — ако я посъкратиш.

— Те ме заловиха — рече сянката на Ремзи О’Гиликъди — и ме взеха в плен — тези лигави, мазни туземци. Няма да описвам подробно положението, което ме доведе до тоя срам, защото това би наложило да се обяснят някои обстоятелства, а както загатна преброителят, не ще има време да ги разкажа. Във всеки случай, те ме пипнаха, след което преднамерено проведоха дълга дискусия в мое присъствие — която съвсем не ми достави удоволствие — за това кой е най-добрият начин да ме унищожат. Нито една от предложените процедури, предназначени да доведат до моята кончина, не представляваше приятен обект за размишление от страна на бъдещата жертва. Нали разбирате — нямаше нищо простичко, като например удар по главата или прерязване на гърлото, а все едни такива дълги, провлечени и сложни операции. Най-сетне, след като часове наред обсъждаха и същевременно учтиво ме насърчаваха да проявявам личните си реакции към тоя или оня предложен план, те се спряха на идеята да ме одерат жив, като ми обясниха, че всъщност нямало да ме убият, ето защо не би трябвало да им имам зъб — успея ли да оживея без кожа, те с радост щели да ме пуснат да си вървя. След като одерели кожата ми, осведомиха ме те, възнамерявали да я ощавят и да направят тъпан, с който щели да думкат, за да известят на моя род и да му се надсмеят.

— Моите уважения — рекох аз, — но тъй като тук присъства дама…

Ала той не ми обърна внимание.

— След като умрях — рече той — и тялото ми било намерено, моят род решил да стори нещо, което дотогава не било правено. Всички наши почитаеми покойници бяха погребвани в прерията, без да бележат гробовете, понеже се смяташе, че човек не може да иска повече от това да се слее ведно със света, по който бе скитал. Няколко години преди това до нас беше достигнал слухът за Гробището, но не му бяхме обърнали голямо внимание, защото си имахме други обичаи. Обаче сега родът се събрал на съвет и решил, че трябва да бъда удостоен с честта да почивам в пръстта на майка Земя.

Затова направили голям варел, който да приюти тленните ми останки, а те, консервирани в спирт, били превозени до единствения жалък космодрум на планетата, където варелът стоял на склад в течение на много месеци в очакване да пристигне космически кораб, и най-сетне съм бил откаран до най-близкия космодрум, до който редовно пътувал погребален кораб.

— Нямате представа — рече преброителят — колко е струвало това решение на неговия род. На планетата Прерия хората са бедни и единственото им богатство са стадата добитък. Трябвало е да минат много години, за да си възстановят добитъка, с който са заплатили на Гробището за услугите му. Това е била благородна жертва и жалкото е, че се е оказала тъй безполезна. Ремзи, както не е трудно да се досетите, бе и още е единственият жител на Прерия, когото някога са погребали в Гробището — не че наистина го погребали там, поне не точно по начина, по който първоначално възнамерявали. Случило се така че на длъжностните лица на Гробището — не от сегашната управа, а от преди много години — им потрябвал по онова време един допълнителен ковчег, за да скрият някои неща…

— Искате да кажете археологически находки — казах аз.

— Нима знаете за това? — попита преброителят.

— Подозирахме.

— Подозренията ви са съвсем основателни. И нашият беден приятел станал една от жертвите на тяхното коварство и алчност. Използвали ковчега му да скрият археологически предмети, а останките му били хвърлени в една дълбока клисура — естествена костница в края на Гробището — и от този ден нататък неговата сянка блуждае по Земята, както сенките на много други, и то все поради същата причина.

— Добре го разказвате — рече О’Гиликъди — и при това много точно.

— Но, моля ви, нека вече да престанем с това — каза Синтия. — Напълно ни убедихте.

— Нямам време за повече — рече преброителят. — Сега трябва да обмислим какво да предприемете вие двамата. Защото щом вълците настигнат двамата ви верни приятели, те незабавно ще разберат, че не сте с тях и тъй като Гробището пет пари не дава за двата робота, а се интересува само от вас…

— Ще се върнат за нас — каза уплашено Синтия.

Аз също не се почувствувах прекалено смел. Не ми харесваше мисълта за огромните метални зверове, тракащи със зъби по петите ни.

— Как преследват жертвите си? — попитах аз.

— Надарени са с обоняние — каза преброителят. — Но не с такова, каквото имате вие хората, а със способността да улавят и разпознават химическия състав на миризмите. Имат и остро зрение. Можете да ги затрудните, ако се придържате към високите и каменисти места, където ще оставяте незначителни следи и миризмата няма да се застоява, след като минете. Когато дойдоха преди малко, се страхувах, че могат да ви подушат, но вие бяхте на по-високо място от тях и сигурно някое благоприятно насрещно въздушно течение е попречило да ви подушат.

— Те ще се спуснат да преследват конете — казах аз. — Дирите вероятно ще вървят по открит терен. Ще се движат бързо. Може би ще минат само няколко часа преди да открият, че не сме с другите.

— Малко време ще имате — рече преброителят. — До разсъмване остават още няколко часа, а не можете да тръгнете, преди да се развидели. Ще трябва да вървите бързо и ще можете да вземете с вас малко неща.

— Ще вземем храна — каза Синтия. — И одеяла…

— Не вземайте прекалено много храна — каза преброителят. — Само най-необходимото. Ще намерите храна по пътя. Имате риболовни кукички, нали?

— Да, имаме малко кукички — каза Синтия. — Купила съм една кутия — така, между другото. Но не можем да живеем само с риба.

— Има корени и горски плодове.

— Но не знаем кои от тях се ядат.

— Не е необходимо да знаете — каза преброителят. — Аз ги познавам всичките.

— Нима ще дойдете с нас?

— Ние ще дойдем с вас — каза преброителят.

— Разбира се, че ще дойдем — рече О’Гиликъди. — И то всички. Не можем да направим много нещо, но все ще ви помогнем. Можем да наблюдаваме за преследвачи…

— Но духовете… — казах аз.

— Сенките — каза О’Гиликъди.

— Сенките не скитат през деня.

— Това е човешко заблуждение — каза О’Гиликъди. Естествено през деня не се виждаме. Но и нощно време не могат да ни видят, стига да пожелаем.

Другите сенки замърмориха, изразявайки съгласието си.

— Ще си приготвим раниците — каза Синтия, — а всичко друго ще оставим. Елмър и Мустанг ще дойдат да ни потърсят тук. Ще им оставим бележка. Ще я забодем с карфица върху един от вързопите, където няма да пропуснат да я забележат.

— Ще трябва да им кажем накъде се отправяме — казах аз. — Някой има ли някаква представа накъде отиваме?

— В планините — рече преброителят.

— Знаете ли някаква река, която се нарича Охайо? — попита Синтия.

— Много добре я знам — каза преброителят. — При Охайо ли искате да отидете?

— Виж какво сега — казах аз, — не можем да тръгнем да гоним…

— А защо не? — попита Синтия. — Тъй или иначе отиваме някъде тогава защо да не отидем там, където искаме да отидем.

— Но, струва ми се, че се споразумяхме…

— Зная — каза Синтия. — Ти даде да се разбере достатъчно ясно. На първо място е твоята композиция и предполагам, че тя все още си запазва предимството. Но можеш да я направиш навсякъде, нали така?

— Разбира се. Но в границите на разумното.

— Добре тогава — каза Синтия. — Ще тръгнем към Охайо. Ако вие нямате нищо против — каза тя на преброителя.

— Нямам. Ще трябва да прехвърлим планините, за да се доберем до реката. Надявам се, че някъде из чукарите вълците ще изгубят следите ни. Но ако ми разрешите да попитам…

— Това е дълга история — казах му лаконично. — Ще ви я разкажем друг път.

— Чували ли сте някога — попита Синтия — за някакъв безсмъртен човек, който живеел като отшелник?

Тя никога не изпускаше нещо, щом веднъж го докопаше.

— Мисля, че съм чувал — каза преброителят. — Много отдавна. Подозирам, че това беше някакъв мит. На Земята съществуваха толкова много митове.

— Но вече не съществуват — казах аз.

Той поклати глава, някак тъжно.

— Вече не съществуват. Всички земни митове са мъртви.