Гробищен свят

Глава 18

Клисурата беше различна. Отначало нямаше нищо, което човек веднага да забележи, и още в същия миг да каже: „това не е същото“ или „онова е различно“. Но тя изглеждаше друга и ние, застанали на отвора на пукнатината, започнахме да откриваме онези неща, които бяха различни.

Първо, имаше по-малко дървета и всички те бяха по-дребни. Освен това не беше есен, защото всички дървета бяха зелени. Тревата също изглеждаше различна — не бе тъй тучна и зелена, а с жълтеникав оттенък.

— Направиха го — каза Синтия шепнешком. — Направиха го, без дори да ни попитат.

Стоях там и се чудех дали всичко това не бе някаква халюцинация — продължение на халюцинацията с О’Гиликъди, и се надявах, че е — защото знаех, че ако едното е халюцинация, то и другото непременно би трябвало да бъде.

— Но той каза частица от секундата — рече Синтия — и това щяло да бъде достатъчно. Някакъв отрязък време, който да ни защити от настоящето. Колкото да мигне човек — и изчезва от него.

— Допуснали са груба грешка — казах аз. — Допуснали са много груба грешка.

Защото знаех, че това не беше халюцинация. Бяхме придвижени във времето, и то през много по-голям отрязък от време, отколкото малката частица от секундата, за която бе говорил О’Гиликъди.

— Те никога досега не са го опитвали — казах аз. — Дори не бяха сигурни, че ще могат наистина да го направят. Ние бяхме първият им експеримент и проклетите глупаци допуснаха грешка.

Тръгнахме из клисурата под ярките слънчеви лъчи и аз погледнах нагоре към отвесните урви, но там не растяха кедри.

Заля ме вълна от гняв. Кой знае колко назад във времето ни бяха запратили. Най-малко толкова назад, че кедрите не бяха още поникнали, а кедровото дърво, ако не се лъжа, изисква безкрайно дълъг период от време, за да порасне. Някои от кедрите, които растяха по скалистите стени, трябва да бяха вековни.

Хубаво се наредихме, помислих си аз. Преди, когато бяхме в своето настояще, се бяхме изгубили в пространството, ала сега бяхме изгубени във времето. И нямаше никакъв сигурен начин за връщане. Капан на времето, бе казал О’Гиликъди, но ако той знаеше толкова за тези капани, колкото знаеше за преместването на хора във времето, нямаше никаква гаранция, че ще може да направи онова, което каза, че ще направи.

— Много назад във времето сме, нали? — попита Синтия.

— Ужасно права си, точно така е — казах аз. — Един бог знае колко назад. И при това не мисля, че нашите умници призраците знаят за това.

— Но, Флеч, там крадците на трупове бяха по следите ни.

— Е да, бяха и Уулф щеше да загуби цели три секунди, за да ги прогони. Всъщност не беше необходимо да ни пращат в миналото. О’Гиликъди изпадна в паника.

— Уулф не е с нас — каза Синтия. — Бедният Уулф. Него не могат да го изпратят. Кой ще ни лови зайци сега?

— Сами ще си ги ловим.

— Чувствувам се самотна без Уулф. Толкова бързо свикнах с него.

— Не можеха нищо да направят. Той просто беше един робот…

— Робот-мутант — каза тя.

— Няма роботи-мутанти.

— Мисля, че има. Или би могло да има. Уулф се промени. Какво го накара да се промени?

— Елмър го е сплашил, когато е разбил другарите му. Уулф бързо е бил обърнат в правата вяра и затова премина към печелившата страна.

— Не, не може това да е било причината. Разбира се, сигурно се е изплашил, но това не би го променило по начина, по който се промени. Знаеш ли какво си мисля, Флеч?

— Нямам представа.

— Той е еволюирал. Един робот може да еволюира.

— Възможно е — казах аз, без изобщо да съм убеден, но трябваше да кажа нещо, за да я накарам да спре да бъбри. — Хайде да поразгледаме малко наоколо, за да видим къде сме.

— И кога сме, нали?

— И това също. Ако успеем.

Тръгнахме надолу по клисурата, като се движехме мудно и някак неуверено. Сега, разбира се, не бе необходимо да се бърза; никой не ни гонеше по петите. Но не беше само това. Струва ми се, че в нашата мудност и неувереност имаше някакво нежелание да вървим по тоя свят, някакъв страх от онова, което може би се криеше в него, тъй като не знаехме какво можехме да очакваме, а също и съзнанието, че се намирахме в миналото, в едно непознато и враждебно време и че нямахме право да бъдем там. Самата структура на този свят бе някак различна — не само защото липсваше свежата зеленина на тревата и дърветата бяха по-малки, а поради чувството за някаква необяснима разлика, която вероятно не беше на материална, а изцяло на психологическа основа. Продължавахме да вървим надолу из клисурата, без да отиваме някъде, движейки се безцелно. Хълмовете отстъпиха малко назад, а клисурата се разшири и пред нас се изпречиха други хълмове, които се синееха в небето.

Забелязахме, че долината, по която вървяхме, навлезе в друга долина и след около миля стигнахме реката, в която вливаше водите си потокът, който следвахме. Реката бе широка и течеше много бързо, водите й бяха тъмни и сякаш мазни от скоростта и течейки, тя мърмореше приглушено. Беше малко страшно да се гледа тази река.

— Има нещо ей там — каза Синтия.

Погледнах натам, накъдето сочеше.

— Прилича на къща — каза тя.

— Не виждам никаква къща.

— Току-що зърнах покрива. Или нещо, което приличаше на покрив. Скрита е сред дърветата.

— Да вървим — казах аз.

Стигнахме до нивата, преди наистина да видим къщата. Слаб и излинял посев царевица, до колене или по-нисък, растеше на неравни редове, задушен от бурени. Ограда нямаше. Нивата се намираше на неголяма тераса над реката и бе обградена с дървета. Тук-таме по редовете се виждаха стърчащи пънове. От едната страна на нивата бяха безразборно натрупани на купове окастрени трупи. Не много отдавна някой бе разчистил това място, за да направи нива, и след като бе отсякъл дърветата, ги бе завлякъл настрана.

Къщата се намираше на другия край на нивата, върху възвишение малко пo-горе от парчето земя, засято с царевица. Дори от разстояние изглеждаше порутена; когато я наближихме, видяхме, че е съвсем разнебитена. От едната й страна имаше буренясала градина, а зад нея се виждаше друга постройка, която взех за обор. Не се виждаше никакъв добитък. Всъщност не се виждаше никакво живо същество. Мястото излъчваше пустота, сякаш допреди малко някой е бил там, но вече си е отишъл. Пред къщата до отворената врата имаше изкорубена пейка, а до нея — стол с отрязани крака: задните бяха по-къси от предните, така че, който седнеше на него щеше да се накланя назад. На двора, обърнато на една страна, лежеше очукано ведро и се поклащаше леко от вятъра. Част от ствол на голямо дърво, отрязано с трион, бе поставено върху основата си — явно беше дръвник, защото на горната му страна — там, където бе удряла секирата — имаше белези. Бичкия за рязане на дървета беше окачена на две куки или гвоздеи на стената на колибата. На стената бе подпряна и мотика.

Миризмата ни изненада, когато се приближихме до дръвника — някаква сладникава, ужасна миризма, която ни удари, щом вятърът леко промени посоката си, или пък просто някакъв въздушен поток се завъртя и я донесе до нас. Дръпнахме се настрани и миризмата отслабна, а сетне изчезна също така внезапно, както се беше появила, макар да ми се струваше, че още бе залепнала за нас, че бяхме заразени от нея.

— В къщата — каза Синтия. — В къщата има нещо.

Кимнах. Изпитвах ужасното чувство, че знам точно какво бе това нещо.

— Ти стой тук — казах аз.

За първи път тя не започна да спори с мен. Беше напълно доволна да си остане на мястото.

Този път не полъхваше никакъв вятър и почти стигнах до вратата, преди да я усетя отново. Придвижвайки се напред, усетих миризмата да се носи към мен на вълни, съкрушителна със своето зловоние. Покрих устата и носа си с ръка и влязох през вратата.

Вътрешността бе тъмна и спрях за миг, като се задушавах и се борех с желанието да повърна. Краката ми се подкосяваха, сякаш тази воня бе изцедила всичките ми сили. Ала останах там — трябваше да узная. Мислех си, че знам, но трябваше да се уверя, и си казах, че бедното създание, което лежеше някъде в тази тъмна стая, беше в правото си да очаква, че друго човешко същество няма да се извърне от него дори и при подобни обстоятелства.

Очите ми започнаха да привикват към тъмнината. Имаше огнище, грубо направено с камъни от околността; от едната му страна се намираше набързо изработена неустойчива маса, върху която стояха две съдини и тенджерка на крачета с дълга дръжка. В средата на стаята имаше обърнат стол, в единия от ъглите бе натрупана купчина боклук, а на стената се виждаше тъмният силует на закачена дреха. Имаше също и легло.

На леглото имаше нещо.

Наложих си да вървя напред, докато видях какво лежеше на леглото. Беше нещо черно и подуто и от тази чернота ме гледаха заплашително две очни ябълки. Ала във всичко това имаше нещо неестествено, нещо ужасяващо, по-ужасно от страшната воня, по-страховито и от черната подута плът. На възглавницата лежаха не една, а две глави. С усилие на волята продължих напред. Наведох се над нещото върху леглото, уверявайки се, че наистина бях видял онова, което мислех, че съм видял, установявайки извън всякакво съмнение, че и двете глави принадлежаха на едно единствено тяло и бяха израснали на един и същи врат.

След това се олюлях настрани, почти ослепен. Свих се на две и повърнах.

Без да спирам да повръщам, се затътрих към вратата, но с крайчеца на окото си забелязах неустойчивата маса с двете съдини и тенджерката с дългата дръжка върху нея и залитнах към тях. Сграбчих и трите, като се блъснах в масата и я прекатурих. След това, залитайки, излязох през вратата, сграбчил двете съдини в едната ръка, а тенджерката с дългата дръжка — в другата.

Отправих се да пресека двора, но внезапно краката ми се подкосиха и седнах тежко на земята. Вдигнах ръка и избърсах лицето си с чувството, че си остана мръсно. Целият се чувствах омърсен.

— Откъде взе тези тенджери? — попита Синтия.

Що за дивотия, да се пита такова нещо. Откъде според нея можеше да съм ги взел?

— Има ли къде да ги измием? — попитах аз. — Помпа или нещо такова.

— Долу край градината тече поточе. Може би там има извор.

Продължавах да седя. Изтрих брадичката си с ръка и когато я отдръпнах, по нея имаше следи от повръщането. Изтрих я в тревата.

— Флеч?

— Да.

— Мъртвец ли има вътре?

— Отдавна мъртъв. Умрял е преди много време — казах аз.

— Какво ще правим?

— Какво искаш да кажеш с това „какво ще правим“?

— Няма ли да го погребем или нещо такова.

Поклатих глава.

— Не тук. И не сега. Какво значение има? Той не би очаквал да го сторим.

— Какво му се е случило? Разбра ли какво му се е случило?

— Нямаше как да се разбере.

Тя стоеше загледана в мене, докато неуверено се изправях на нозе.

— Да отидем да измием тенджерите — казах аз. — Иска ми се да измия и лицето си. След това ще откъснем малко зеленчуци от тая градина…

— Има нещо нередно. По-нередно, отколкото просто някакъв мъртвец.

— Преди малко каза, че трябва да открием „кога сме“. Мисля, че току-що открих това.

— Имаш пред вид човека?

— Това е чудовище. Мутант. Човек с две глави — двуглав човек.

— Но не разбирам…

— Това означава, че сме хиляди години назад във времето. Трябваше да се досетим. По-малко дървета. Жълтият цвят на тревата. Земята едва сега се съвзема от войната. Мутант, като този двуглав човек, не би могъл да се приспособи и да оцелее. В годините след войната вероятно е имало много такива хора. Телесни мутанти. Още някакви си хиляда години и всички те ще изчезнат. И все пак там, в оная къща, лежи един от тях.

— Сигурно грешиш, Флеч.

— Има малка надежда. Но съм почти сигурен, че не греша. Не зная дали случайно погледнах нагоре по извисяващия се склон на хълма, или някакво слабо движение привлече вниманието ми, но когато погледнах, високо горе мярнах нещо, което тичаше — не точно тичаше, защото краката му не се виждаха, а сякаш се носеше стремително — нещо с формата на конус, което се движеше много бързо. Зърнах го само за миг и сетне то се изгуби от погледа ми. Обаче не бе възможно да греша. Знаех, че просто не е възможно.

— Синтия, видя ли това?

— Не, не видях. Там нямаше нищо.

— Това беше преброителят.

— Не може да бъде — каза тя. — Не може да бъде, ако наистина сме толкова назад в миналото, колкото ти казваш. Освен ако…

— Точно така: „освен, ако“…

— Нима мислиш същото, което и аз си мисля?

— Не бих се изненадал. Преброителят може да е твоят безсмъртен човек.

— Но в ръкописа се споменаваше Охайо.

— Знам. Но нека да погледнем на въпроса така: твоят прародител е бил много, много стар, когато е писал писмото. Разчитал е на паметта си, а паметта е измамно нещо. Някъде е чул за Охайо. Може би старецът, който му разказал историята, да я споменал, но не като реката, където е станало събитието, а като река, намираща се в същата област. С течение на годините не е било трудно да започне да мисли, че събитието е станало край Охайо.

Тя пое дъх, развълнувана.

— Съвпада — каза тя. — Всичко съвпада. Имаше дървета и преплетени храсти, и река, и хълмове. Възможно е това да е мястото.

— Ако не е била Охайо — казах аз, — ако е сгрешил, че е било край Охайо, това може да е станало на всяко място. Река и някакви хълмове. Сведенията не са твърде подробни, нали?

— Но той каза, че мъжът е бил човек.

— Казал е, че прилича на човек, но е знаел, че не е. Имало е нещо странно в него, нещо нечовешко. Така е било, когато го е видял за първи път. Съществото, което отначало е вземал за човек, по-късно може да е започнало много да му прилича на човек.

— Мислиш ли, че това е възможно?

— Да, струва ми се — казах аз.

— Ако това бе преброителят, защо трябваше да избяга от нас? Той би ни познал — не, не е така. Разбира се, че не би ни познал. Той още не ни е срещнал. Трябва да минат още векове. Мислиш ли, че можем да го намерим?

— Можем да опитаме.

Започнахме да се катерим бързо нагоре по склона. Забравихме тенджерите. Забравихме градината и зеленчуците. Забравих остатъците от повърнатото върху брадичката си. Пътят бе стръмен и неравен. Срещаха се огромни скални издатини, които не можехме да изкачим, и ги заобикаляхме. На места си помагахме с ръце, като се хващахме здраво за дървета или храсти, за да се придвижим напред. От време на време се налагаше да лазим на четири крака.

Когато се катерех, дълбоко в себе си си зададох въпроса, защо в цялото това положение имаше толкова припряност, защо се бяхме втурнали лудо нагоре по хълма. Ако къщата на безсмъртния човек се намираше някъде на върха, можеше да не бързаме — тя все още щеше да си стои там, когато стигнехме на билото. Ако пък не беше там, бързането ни бе съвсем безсмислено. Ако търсехме само преброителя, то той можеше дори и сега да се е скрил добре или пък да е много далеч.

Ала ние продължавахме да се изкачваме по извивките на склона, докато дърветата и храстите оредяха и видяхме пред нас голия връх на хълма и къщата на него — една къща, съсипана от времето, върху която тежаха годините, но напълно различна от къщата, където бях намерил мъртвеца. Заобиколена бе с гиздава ограда от колове, боядисана неотдавна в бяло, която минаваше пред фасадата й, а до вратата, в цялото си розово великолепие, имаше цъфнало дърво и покрай оградата растяха рози.

Тръшнахме се на земята и останахме да лежим задъхани. Състезанието бе спечелено и къщата бе там.

След известно време седнахме и се погледнахме един друг.

— Да се видиш на какво приличаш — каза Синтия. — Дай да те изтрия.

Тя извади една кърпичка от джоба на якето си и изтри лицето ми.

— Благодаря — рекох аз, когато тя свърши.

Изправихме се на нозе, като тръгнахме редом — спокойно, сякаш ни бяха поканили на гости, и приближихме до къщата.

Влизайки през градинската порта, видяхме, че на вратата ни чака един човек.

— Страхувах се — каза той, — че може да промените решението си, че няма да дойдете.

— Наистина много съжаляваме — каза Синтия. — Бяхме малко възпрепятствани.

— Всичко е наред — рече мъжът. — Току-що сервираха обяда.

Беше висок и строен човек, облечен в тъмни памучни панталони и в по-светло сако, с бяла риза, отворена на врата. Лицето му бе силно загоряло от слънцето, косато му беше бяла и леко къдрава и имаше посивели мустаци, равно и късо подрязани.

Влязохме в къщата и тримата. Тя бе малка, но обзаведена с неочакван вкус. До едната стена бе опрян бюфет, а върху него бе сложена кана. В средата на стаята имаше маса, застлана с бяла покривка, а върху нея бяха наредени прибори от сребро и искрящ кристал. Местата бяха три. На стените имаше картини, а на пода — дебел мъхнат килим.

— Мис Ленсинг — каза нашият домакин, — моля заповядайте, седнете тук. А мистър Карсън ще седне срещу вас. Вече можем да започнем. Сигурен съм, че супата още не е изстинала.

Нямаше други хора. Бяхме само тримата. А положително, мислех си аз, не нашият домакин, а някой друг бе приготвил обяда, макар че нямаше и следа от този човек, нито пък от кухня. Ала тази мимолетна мисъл изчезна почти веднага, след като се появи, защото такава мисъл съвсем не съответстваше на стаята и на сложената маса.

Супата бе превъзходна, салатата хрупкава и свежа, пържолите бяха опечени точно колкото трябва. Виното бе чиста наслада.

— Може би ще ви е интересно да узнаете — каза нашият любезен домакин, — че доста размишлявах за това какви възможности дава предложението, което направихте — надявам се, не напълно несериозно, — когато се срещнахме последния път. Възможността да се консервират преживяванията — не само собствените, а и тези на други хора, ми се струва нещо много любопитно и привлекателно. Помислете какво богатство бихме натрупали така, за да посрещнем по-късните ни самотни години, когато всичките ни стари приятели са починали и изгледите за нови преживявания са намалели. Единственото, което ще трябва да сторим тогава, е да протегнем ръка към лавицата и да снемем един пакет, който сме бутилирали, консервирали — каквато и да е думата, — да речем, отпреди сто години и отпушвайки го, да се насладим отново на същото преживяване, толкова живо и свежо, колкото и първия път, когато се е случило.

Чух всичко това и, разбира се, бях изненадан, но не толкова, колкото трябваше да бъда, а изненадан някак като човек, който сънува фантастичен сън и дори в съня си знае, че това е измислица, но не е в състояние да стори нищо.

— Опитвах се да си представя — рече нашият домакин — различните елементи, от които човек би пожелал да състави такъв пакет. Освен самото преживяване и неговия така да се каже контекст, той би поискал да улови и запази всички допълнителни фактори, които могат да служат за негов фон: звука, усещането за вятър и слънце, плувналия по небето облак, цвета и аромата. За да даде такава комбинация желаният резултат, тя трябва да бъде колкото е възможно по-съвършена. Трябва да съдържа всички онези елементи, които имат стойност и могат да предизвикат пълно обновяване на някое събитие, случило се преди много години. Не мислите ли така, мистър Карсън?

— Да — казах аз, — струва ми се, че имате право.

— Чудих се също — продължи той, — какъв трябва да е критерият, по който човек да подбира преживяванията за консервиране. Дали би било разумно да подбира само радостните, или би трябвало да смесва с тях някои, които не са чак толкова радостни? Вероятно би било добре да запази няколко изпълнени със силни разочарования — ако не за друго, то поне за да му напомнят да бъде смирен.

— Аз мисля — каза Синтия, — че човек трябва да подбере богата гама, като, разбира се, внимава да натрупа голям запас от по-щастливите. Ако по-късно не почувствува подтик да използува някои от по-малко щастливите, те могат спокойно да си останат недокоснати на лавицата.

— Знаете ли — каза нашият домакин, — точно това си мислех и аз.

Целият този разговор бе толкова изискан, приятен и дружелюбен, така културен. Дори и да не бе истина, на човек му се искаше да вярва, че е; улових се, че сдържам дъха си, сякаш с дишането си можех да разбия някаква илюзия.

— Има още нещо, което човек трябва да вземе пред вид — каза той. — Като му бъде предоставена такава способност, ще остане ли той доволен просто да жъне и събира преживяванията от естествения ход на своя живот, или ще се опита да създава преживявания, които с основание смята, че могат да му послужат в бъдеще?

— Вярвам — казах му аз, — че най-добре би било човек да ги събира с течение на времето, без да прави някакви особени усилия. Струва ми се, че по този начин е по-честно.

— Като добавка към всичко това — каза той — открих, че размишлявам върху един свят, в който никой никога не пораства. Разбира се, признавам, че да се скача от една идея на друга е доста акробатичен трик на мисълта и не напълно последователен. В един свят, където човек има способността да консервира преживяванията си, той просто ще може в определен бъдещ момент да изпита отново преживяванията си от миналото. Обаче в един свят на вечната младост той не би имал нужда от такова консервиране. Всеки нов ден ще му носи същата свежест и неспирното чудо, присъщи на детския свят. Няма да го измъчва съзнанието за смъртта, нито пък страхът, породен от познаването на бъдещето. Животът ще бъде вечен и мисълта за промяна няма да съществува. Човекът ще живее в някакъв вечен модел и макар всеки ден да се различава малко от следващия, той няма да съзнава това и да се отегчава. Но, струва ми се, че се спрях прекалено дълго на тази тема. Имам да ви покажа нещо. Една скорошна придобивка.

Той стана от масата, отиде до бюфета и взе каната. Донесе я и я подаде на Синтия.

— Това е hydria — каза той. — Кана за вода. Атинска, от шести век, великолепен образец на стила с черни фигури. Грънчарят взел червената глина, смекчил я малко с примес от жълта и напълнил издълбаните рисунки с блестяща черна глазура. Ако си направите труда да погледнете към основата й, ще видите знака на майстора.

Синтия завъртя каната.

— Ето го — каза тя.

— Преведен — каза нашият домакин, — надписът гласи: „Никостен ме направи.“

Тя ми я подаде през масата. Беше по-тежка, отколкото предполагах. Изрязан в нея и запълнен с глазура, лежеше поразен воин — с щит, все още надянат на ръката му, сграбчил копието си; дебелият му край опрян в земята, острието — сочещо нагоре. При завъртане на каната се появяваше друга фигура — друг воин, подпрял се унило на щита си, със счупено копие на земята до него. Виждаше се, че е уморен и победен. Всяка линия изписваше изнуреност и поражение.

— Атинска, казвате?

Той кимна с глава.

— Това бе извънредно щастлива находка. Отличен образец на най-хубавата гръцка керамика от периода. Забележете, че фигурите са стилизирани. Грънчарите от онова време не са и помисляли за реалистична правдивост. Интересували са се от украсяването, а не от модела.

Той взе каната от мен и я постави обратно върху бюфета.

— Страхувам се — каза Синтия, — че ще трябва да си тръгваме. Става късно. Обядът беше прекрасен.

И дотогава всичко бе необичайно, макар и много приятно, но сега необичайното някак се задълбочи, действителността се замъгли и аз не си спомням много повече до мига, когато излязохме от вратата и минахме през портата на оградата от колове.

Сетне действителността отново се върна и аз се обърнах назад. Къщата бе там, ала бе още по-съсипана от времето, още по-порутена, отколкото изглеждаше преди. Вратата бе полуотворена и се полюляваше от силния вятър, който брулеше върха на хълма, а хоризонталната греда на покрива бе провиснала и затова изглеждаше изкорубена. Някои стъкла на прозорците бяха изпочупени. Нямаше ограда от колове, нито рози, нито цъфнало дърво до вратата.

— Измамиха ни — казах аз.

Синтия ахна.

— Толкова реално беше — рече тя.

Една мисъл не ме оставяше на мира: защо този който и да бе той, го бе сторил. Защо бе прибягнал до толкова изкусно вълшебство? Защо, след като това можеше да послужи на целта му по-добре, не ни бе оставил да попаднем на опустяла и порутена от времето къща, в която явно да си личи, че никой не е живял от години? В такъв случай просто щяхме да я огледаме и да си заминем.

Запътих се към вратата със Синтия, която ме следваше, и влязох в къщата. Общо взето, тя бе същата както преди, но вече не бе подредена и приятна. На пода нямаше килим, нито картини по стените. Масата стоеше в средата на стаята и столовете бяха така, както бяхме седели на тях, отместени назад, както ги оставихме, когато станахме да си вървим. Обаче на масата нямаше нищо. Бюфетът бе до стената и върху него все още стоеше каната.

Прекосих стаята и я взех. Занесох я до вратата, където бе по-светло. Доколкото можех да видя, тя бе същата, която нашият домакин ни бе показал.

— Знаеш ли нещо за гръцката керамика? — попитах Синтия.

— Единственото нещо, което знам, е, че е имало керамика с черни фигури и керамика с червени фигури. Тази с черните е възникнала първа.

Потърках с палец знака на майстора.

— Значи тогава не знаеш дали тук пише същото, което каза той.

Тя поклати глава.

— Известно ми е, че майсторите са използвали такива знаци. Но не мога да ги разчитам. Обаче в нея има нещо друго. Изглежда, твърде нова, твърде скорошна, сякаш е била извадена от пещта съвсем неотдавна. По нея няма следи от изтъркване, нито от овехтяване. Такава керамика се намира обикновено при разкопки. Престоява дълги години в земята. А тази изглежда така, сякаш никога не е лежала заровена.

— Не мисля, че някога е била — била заровена, искам да кажа. Анахрониянинът сигурно я взел по времето, когато е била направена или малко след това — като отличен образец на най-доброто, което се е произвеждало. За нея старателно са полагани грижи през вековете, тъй като е била част от колекцията му.

— Смяташ, че това е той? — попита Синтия.

— А кой друг би могъл да бъде? Кой друг в тази епоха на разруха би могъл да притежава такъв предмет?

— Но той се явява в толкова много личности. Той е и преброителят, и изисканият мъж, който ни покани на обед, и другият, различният вид човек, когото моят древен прародител е видял.

— Имам чувството — казах аз, — че той може да се превъплъщава, в каквото си иска. Или поне може да те накара да мислиш, че е така. Силно подозирам, че в лицето на преброителя той ни показва истинския си образ.

— Значи, в такъв случай под краката ни, дълбоко долу под скалите има скрито съкровище. Остава ни само да намерим входа на тунела.

— Да, а след като го намерим, какво ще го правиш? Ще седнем до него и ще го гледаме? Ще вземаме предметите и ще ги галим?

— Но сега знаем къде се намира.

— Точно така. Ако успеем да се върнем в собственото си настояще, ако сенките си знаят работата, ако наистина има капан на времето, а дори и да има, ако той не ни изпрати десет хиляди години напред в бъдещето, смятано от момента на нашето естествено настояще…

— Вярваш ли във всичките неща, които казваш?

— Е, добре, да речем, че ги допускам като възможности.

— Флеч, ами ако няма капан на времето? Ако трябва да си останем тук?

— Ще направим всичко, каквото можем. Ще намерим изход.

Излязохме през вратата и тръгнахме надолу по стръмнината. Под нас се намираха реката и нивата, къщата, в която лежеше мъртвецът, и буренясалата градина до нея.

— Не мисля — каза Синтия, — че ще има капан на времето. Сенките не са учени; те са некадърници. Казаха частица от секундата, а ни запратиха толкова назад.

Аз изсумтях. Не му беше времето за такъв разговор. Но тя настояваше. Протегна ръка да ме спре и аз се обърнах към нея.

— Флеч, трябва да има някакво разрешение. Ако няма капан на времето.

— Може и да има.

— Но ако няма?

— В такъв случай ще се върнем при оная къща там, долу. Ще я постегнем. Става за живеене, а има и инструменти за работа. Ще вземем семена от градината и ще засадим още градини. Ще ловим риба, ще ходим на лов, ще живеем.

— И ще ме обичаш ли, Флеч?

— Да, ще те обичам. Струва ми се, че вече те обичам.