Гробищен свят

Глава 20

Урвата все още си беше там и изкривените кедрови дървета растяха по склона й, там бяха и хълмовете, а също и клисурата, която минаваше между тях. Но пустошта беше изчезнала. Потокът бе хванат между стени от дялан камък, иззидани с голям вкус, а моравата — подрязана и гладка като килим, започваше от подножието на отвесната скала и стигаше до каменния канал. В шахматен ред бяха наредени паметници и се виждаха групички от вечнозелени храсти и тисове.

Почувствувах, че Синтия се сгуши до мен, ала не я погледнах. Точно в тоя момент не ми се искаше да я поглеждам. Опитах се да говоря с твърд глас:

— Сенките пак я оплескаха — казах аз.

Опитах се да пресметна колко ли време би трябвало на Гробището, за да се разпростре от предишните си граници до това място и отговорът беше: вероятно много столетия — може би се намирахме толкова далече в бъдещето, колкото преди бяхме назад в миналото.

— Невъзможно е да не ги бива чак дотам — каза Синтия. — Просто е невъзможно. Веднъж, както и да е, но не и два пъти подред.

— Те ни предадоха.

— Но те можеха да ни предадат още, когато ни изпратиха толкова назад в миналото. Защо трябва да ни предават два пъти? Ако просто искаха да се отърват от нас, можеха да ни оставят там, където си бяхме. Тогава нямаше да има капан на времето. Флеч, това не е логично.

Разбира се, тя имаше право. Не бях помислял за това. Наистина бе чисто и просто нелогично.

— Причината сигурно се крие в тяхната безплътност — казах аз.

Огледах пространството, заето от Гробището.

— Може би щяхме да сме по-добре — казах аз, — ако бяхме останали с машините. Щяхме да имаме място за живеене и начин за пътуване. Можехме да отиваме с тях навсякъде, където ходят. Те щяха да са приятна компания. А тук кой знае какво ни чака.

— Няма да се разплача — каза Синтия. — Дявол да ме вземе, ако го сторя. Обаче ми се плаче.

Искаше ми се да я прегърна, ала не го направих. Ако я бях докоснал, щеше да се разреве.

— Можем да видим дали къщата на преброителя е там, където беше — предложих аз. — Не мисля, че ще е там, но бихме могли да погледнем. Доколкото познавам Гробището, сигурно са го изгонили от нея.

Слязохме надолу по клисурата. Беше лесно да се върви. Сякаш ходехме по килим. Нямаше неравности по земята, нито големи камъни, които да трябва да заобикаляме. Навсякъде имаше само паметници и групи от вечнозелени храсти и тисове.

Погледнах някои от датите върху паметниците, като, разбира се, не можех да отгатна колко скорошни бяха те, но датите, които видях, свидетелстваха, че се намираме поне тридесет века по-далече от времето, в което се бяхме надявали да попаднем. Поради някаква причина Синтия не обърна внимание на датите и аз не отворих дума за тях. Макар че, като си помисля, тя може би ги бе забелязала, но също не отвори дума.

Стигнахме до реката, която изглеждаше почти същата, както преди, само дето дърветата, които бяха расли по бреговете й, бяха изчезнали, за да отстъпят място на паметниците и парковете, отличаващи Гробището.

Гледах реката и си мислех как някои неща успяват да просъществуват въпреки всичко. Реката си течеше все така и влачеше водите си надолу из долината между хълмовете и никой не бе в състояние да спре нейния бяг, нито да обуздае силата й.

Синтия хвана ръката ми. Тя бе развълнувана.

— Флеч, не е ли това мястото, където намерихме къщата на преброителя?

Тя сочеше към стръмнината и когато погледнах натам, накъдето сочеше, ахнах при вида на това, което видях. Не че в него имаше нещо такова, което да ме накара да ахна. Ако не се смяташе може би завършената му красота. Онова, което накара дъхът ми да секне, уверен съм, бе пълната промяна на гледката. Бяхме видели мястото (според нашето собствено време) само преди часове. Тогава то бе пустош — гъстите гори се спускаха до реката, покривът на къщата, в която лежеше мъртвецът, се показваше едва през дърветата, а голите заоблени била подпираха небето. Сега всичко бе подредено, зелено и много цивилизовано, а на върха на хълма, където се намираше овехтялата от времето къщичка, в която се бяхме наслаждавали на обеда в компанията на очарователния джентълмен, сега имаше здание, сякаш изникнало от сънищата. Бе направено от бял камък, но изглеждаше толкова крехко, че сякаш изключваше възможността да е бил употребен камък. Бе разположено ниско в горната част на стръмнината и на фасадата му имаше три веранди, подпрени с изящни колони, които от това разстояние изглеждаха тънки като моливи, а по цялата дължина на постройката имаше прозорци, блестящи с цветовете на дъгата. До реката се спускаше дълго стълбище.

— Мислиш ли… — попита тя, като спря по средата на изречението.

— Не е преброителят — казах аз. — Той никога не би построил такова нещо.

Защото преброителят бе потаен човек, който се крие и върши всичко крадешком. Той препускаше наоколо, като държеше на всяка цена да е сигурен, че никой не го е видял, и след това под носа на хората измъкваше онези малки археологически находки все още без археологическа стойност, но археологически находки за бъдещето, които щяха да разкажат историята на тези, от които той се криеше.

— Но тук беше неговата къща.

— Тук беше — казах аз, като не знаех какво друго да кажа.

Тръгнахме покрай реката, без да бързаме, като гледахме нагоре към върха на стръмнината и най-сетне стигнахме мястото, където стълбите слизаха до реката и свършваха на брега с площадка, покрита с големи каменни плочи, с тук-таме оставени места за засаждане на тисове и вечнозелени храсти.

Стояхме един до друг като две изплашени деца, изправени пред някакво нечувано вълшебство, и гледахме нагоре по стълбите към блестящото чудо, което увенчаваше върха на стръмнината.

— Знаеш ли за какво ми напомня това? — каза Синтия. — За стълбата към рая.

— Че как така? Нали никога не си виждала стълбата към рая.

— Ами така, изглежда точно такава, каквато са я описвали в древността. С изключение на това, че не свирят тръби.

— Мислиш ли, че би могла да я изкачиш и без да звучат тръби?

— Мисля, че вероятно ще мога.

Чудех се какво ли я караше да се чувствува тъй безгрижна. Що се отнася до мен, бях твърде озадачен и разтревожен, за да бъда безгрижен. Цялата постройка бе красива, ако човек обичаше красивото, ала построяването на сградата на мястото, на което преди беше стояла къщата на преброителя, не ми харесваше особено. Че трябваше да има някаква връзка между двете постройки, изглеждаше логично заключение, но бях затруднен да стигна до него.

Стълбището бе дълго и доста стръмно и ние напредвахме бавно. Бяхме сами на стълбището — наоколо нямаше никого, въпреки че преди известно време бяхме видели трима или четирима души, застанали на една от верандите на постройката.

На върха на стръмнината стълбите завършваха с друга площадка, много по-голяма от оная до реката, и ние тръгнахме по нея към средната веранда. Отблизо постройката бе дори по-красива, отколкото изглеждаше от разстояние. Камъкът бе снежнобял, архитектурните линии бяха нежни и изящни и от нея сякаш се излъчваше някакво благоговение. Никъде не бе издълбан надпис, от който да се разбере какво представляваше тя, и аз се улових, че се чудя безмълвно и в някакво вцепенение, какво точно представляваше.

От верандата се влизаше в зала, застинала в онзи притихнал полумрак, който човек свързва с музеи и картинни галерии. По средата на стаята стоеше стъклен шкаф, а светлината играеше върху предмета, поставен в него. На вратата, която водеше вън от залата, стояха двама пазачи — или поне предположих, че са пазачи, защото носеха униформи. Някъде дълбоко от вътрешността на сградата се чуваха приглушени стъпки и гласове.

Приближихме се до шкафа и видяхме, че в него се намира същата кана, която ни бяха показали по време на обеда. Трябва да е същата, казах си аз. Не бе възможно друг воин да се обляга така унило на щита си, нито друго счупено копие да се търкаля толкова сразено на земята.

Синтия се бе навела, за да погледне отблизо в шкафа, и сега се изправи.

— Знакът на грънчаря е същият — каза тя. — Сигурна съм в това.

— Откъде си толкова сигурна? Не можеш да четеш на гръцки. Нали каза, че не можеш.

— Така е, но името може да се разчете. Никостен. Сигурно пише „Никостен ме направи.“

— Той може да е направил много такива кани — казах аз. Не зная защо спорех. Не зная защо се мъчех да опровергая почти сигурния факт, че това бе същият предмет, който бе стоял на бюфета в къщата на преброителя.

— Сигурна съм в това — каза тя, — Трябва да е бил прочут майстор. Това трябва да е било шедьовър, щом преброителят го е избрал. А нито един майстор, веднъж сътворил шедьовър, не би направил копие от него. Вероятно е бил създаден за някоя видна личност от това време…

— Може би за преброителя.

— Да — съгласи се тя. — Точно така е. Може би за преброителя.

Дотолкова бях погълнат от мисълта за каната, та не забелязах, че единият от пазачите се бе приближил към мен, докато не ми заговори.

— Вие, струва ми се, трябва да сте Флечър Карсън — попита той. — Прав ли съм?

Изправих се, за да го посрещна.

— Да, това съм аз, но откъде…

— А дамата с вас е мис Ленсинг?

— Да, тя е.

— Не бихте ли били така любезни двамата?

— Не разбирам — казах аз — защо трябва да дойдем с вас?

— Един ваш стар приятел иска да говори с вас.

— Това е абсурдно — рече Синтия. — Ние нямаме никакви приятели. Поне тук нямаме.

— Осмелявам се да настоявам — каза пазачът, говорейки много учтиво.

— Може да е преброителят — каза Синтия.

Попитах пазача:

— Не е ли един дребен човек с лице на парцалена кукла и превзета уста?

— Не — отговори пазачът. — Съвсем не е такъв.

Той ни изчака, докато заобиколихме изложбения шкаф, и тръгнахме с него.

Поведе ни по дълъг коридор, по чието продължение бяха наредени други изложбени шкафове и табла с много грижливо класифицирани и етикетирани експонати, но преминахме толкова бързо, че нямах никаква възможност да различа някой. Малко по-надолу по коридора пазачът спря пред една врата и почука. Един глас му каза да влезе.

Той отвори вратата, за да ни пропусне вътре, и после я затвори след нас, като самият той остана отвън. Стояхме току на прага и гледахме нещото — не човека, а нещото, — което седеше зад бюрото.

— И така, ето ви и вас — рече нещото. — Доста се забавихте, докато дойдете. Бях започнал да се страхувам, че няма да дойдете, че планът се е провалил.

Гласът идваше от онова, което, изглежда, беше механическият еквивалент на човешка глава, прикрепена към нещо, което би могло да бъде грубо описано като еквивалент на човешко тяло. Робот, който не приличаше на нито един от роботите, които бях виждал някога — нито на Елмър, нито на който и да било почтен робот. Напълно механично изобретение, и нямаше претенции да прилича на човек.

— Що за нелепости говорите — казах аз. — Ние сме тук. Доведе ни пазачът. Мога ли да си позволя да запитам…

— Разбира се — каза нещото зад бюрото. — Ние се познавахме на времето. Струва ми се, че може да ви бъде простено, задето не ме познахте, тъй като аз доста съм се променил. Някога ме знаехте под името Ремзи О’Гиликъди.

На пръв поглед това бе нечувано, разбира се, ала в този глас имаше нещо, което почти ме убеди.

— Мистър О’Гиликъди — каза Синтия, — едно нещо трябва да ми кажете. Колко бяха металните вълци?

— О, на това не е трудно да се отговори — каза О’Гиликъди. — Те бяха три. Елмър уби двата, така че остана само един.

Той направи знак към столовете, поставени пред бюрото.

— А сега, след като ме проверихте, заповядайте, седнете. Имаме да наваксваме някои работи.

Когато седнахме, той рече:

— Е, това е много радостно и приятно и въобще чудесно е, че вие сте тук. Всичко бяхме запланували и ни изглеждаше напълно безпогрешно, но когато човек си има работа с времето, никога не може да бъде изцяло сигурен. Изтръпвам при мисълта за това какво щеше да ви се случи, ако не бяхте пристигнали. И имам съвсем основателни причини да изтръпвам, защото ми е известно точно какво щеше да се случи. Всичко това щеше да изчезне. Макар че като си помислиш, не е точно така…

— Предполагам — казах аз, — че под фразата „всичко това“ разбирате този музей. Това е музей, нали — музей, в който се съхранява колекцията на преброителя.

— Значи, вие знаете за преброителя?

— Да речем, че сме се досетили.

— Разбира се — каза О’Гиликъди, — явно сте се досетили. И двамата сте много проницателни.

— А къде е сега преброителят? — попита Синтия. — Надявахме се, че ще го намерим тук.

— След като видя колекциите си събрани — каза О’Гиликъди, — както тази колекция, така и пo-първата и по-голяма колекция, пренесена тук от нейното скривалище в древната Балканска област, той излетя за планетата Олдън, за да води една археологическа експедиция към неговата стара родна планета. Тъй като не бе получавал новини за нея, нито пък за своите другари в продължение на много столетия, той е убеден, че неговата раса е изчезнала поради някоя от многобройните причини, които могат да доведат до изчезването на една раса. Досега не сме получили никакви вести от експедицията. Ние ги очакваме с нетърпение.

— Ние?

— Аз и всички останали мои братя — сенките.

— Искате да кажете, че вече всички сте приели такъв вид?

— Да, разбира се — каза той. — Това е част от сделката, която сключихме. Но аз забравих, че вие не знаете нищо за споразумението. Ще трябва да ви кажа.

Чакахме да ни каже.

— Ето какво ще направим — рече той, залавяйки се за работа. — Оттук ние ще ви изпратим във вашето собствено настояще, в оня момент от времето, в който сте очаквали да пристигнете, ако капанът на времето беше действал така, както аз ви бях казал…

— Но тогава вие сбъркахте — казах аз — и сега пак ще сбъркате и…

Той вдигна метална ръка, за да ме накара да млъкна.

— Никога не сме бъркали — каза той. — Направихме точно това, което искахме. Доведохме ви тук, защото, ако не бяхме ви довели, планът нямаше да може да се изпълни. Ако не бяхте тук, за да научите за плана, нямаше да знаете какво да направите. Но сега, когато се върнете назад с този план в ума, вие ще можете да допринесете за създаването на всичко това.

— Спрете за минутка — запротестирах аз. — Всичко това е много заплетено. Няма никакъв смисъл…

— Има удивително много смисъл — каза той. — Ето как действува този план. Вие се намирахте в далечното минало и ние ви придвижихме напред до тоя бъдещ момент, за да ви съобщим плана; после ще бъдете изпратени обратно във вашето настояще, за да успеете да приложите плана, което ще направи възможно осъществяването на бъдещето, в което се намирате сега.

Скочих на крака и ударих по бюрото.

— През целия си живот не съм чувал толкова много глупости — изкрещях аз. — Вие обърквате изцяло времето. Как е възможно да бъдем доведени до едно бъдеще, което не би съществувало, ако ние не сме в нашето настояще и не извършим разните глупости, които трябва да извършим, за да настъпи това бъдеще?

О’Гиликъди бе някак самодоволен.

— Признавам — каза той, — че може би това изглежда някак странно. Но като се позамислите, ще схванете логиката в него. Сега ще ви върнем обратно във времето…

— Пропускайки целта с няколко хиляди години — казах аз.

— Съвсем не — рече О’Гиликъди. — Ще я цапнем право по носа. Вече не зависим само от психическите си способности. Сега имаме машина — селектор на времето, който може да ви изпрати навсякъде, където пожелаете, с точност до една малка частица от секундата. Неговото разработване бе част от сключената сделка.

— Говорите за планове и сделки — каза Синтия. — Може да ни помогнете малко, ако ни кажете какви са те.

— И половин възможност да ми се предостави — рече О’Гиликъди, — ще го сторя на драго сърце. Ще ви изпратим обратно във вашето настояще и вие ще се върнете при Гробището, за да се обадите на Максуел Питър Бел…

— И Максуел Питър Бел ще ме изхвърли като парцал — казах аз, — а може би…

— Няма, ако точно пред вратата има две бойни машини, заредени за едър дивеч и готови за стрелба. Това ще промени нещата — каза О’Гиликъди.

— Но откъде сте сигурен, че бойните машини…

— Та нали вие ги помолихте да бъдат на определено място в определено време?

— Да, помолихме ги — съгласих се аз.

— Тогава всичко е наред. Ще посетите Максуел Питър Бел и ще го уведомите, че сте в състояние да докажете как той използува Гробището за таен склад за контрабандни археологически находки и ще му кажете…

— Но контрабандата на археологически находки не се наказва от закона.

— Не, разбира се. Но можете ли да си представите какво ще остане от старателно лустросваната репутация на „Майка Земя“, ако стане известно какво върши? Ще замирише не само на безчестие, но и на кражба на трупове и ще трябват години, за да заличат следите, ако изобщо съумеят да го сторят.

— Може би ще имате успех — казах аз, признавайки това малко насила.

— След като се уверите, че той правилно разбира вашите помисли или намерения — каза О’Гиликъди, — ще му обясните най-внимателно, че просто можете да сметнете за ненужно да разправяте за това, ако той се съгласи на известни условия.

О’Гиликъди започна да изброява условията на пръсти, едно по едно.

— Гробището трябва да се съгласи да дари на Университета на Олдън всички археологически находки, които притежава, като много ревностно издири и предаде всичко, което е укрито, и занапред да се откаже от търговията с тях. Гробището трябва да осигури необходимите космически кораби за транспортирането на археологическите находки до Олдън и незабавно да се залови с установяването на редовна пътническа служба до Земята с тарифа, отговаряща на другите пътни такси из Галактиката, като настанява на разумни цени туристите и поклонниците, които желаят да посетят Земята. Гробището трябва да основе и поддържа музеи за съхраняването на колекцията от археологически находки, събирани още от възникването на човечеството от един предан изследовател, известен под името Ронекс от планетата Абернакс. Гробището трябва…

— Това преброителят ли е? — попита Синтия.

— Преброителят е — каза О’Гиликъди. — А сега, ако може да продължа…

— Има едно нещо, което все още не ми дава мира — каза Синтия. — Какво бихте казали за Уулф? Защо най-напред той ни преследваше, а после…

— Уулф не беше точно метален вълк. Той беше един от роботите на преброителя, които проникнали във вълчата глутница на Гробището. Трябва да проумеете, че преброителят съвсем не беше глупак и контролираше почти всичко, което ставаше по Земята. А сега, ако може да продължа…

— Моля, продължавайте — каза Синтия.

О’Гиликъди пак започна да брои условията на пръсти:

— Гробището трябва да съдейства с фондове и всякакви необходими средства за изследователска програма, целяща установяването на надеждна система за пътешествия във времето. Също така Гробището трябва да съдейства с всички необходими фондове и средства за друга изследователска програма, целяща откриването и разработването на метод, чрез който човешките личности да могат да бъдат прехвърляни в цялостен вид в изкуствен мозък на робот, и щом бъде разработен такъв метод, първите обекти на това прехвърляне да бъдат група създания, известни като „сенки“, които сега съществуват на планетата Земя и…

— Значи, ето как вие… — каза Синтия.

— Да, по този начин станах такъв, какъвто ме виждате сега. Но да продължа. Гробището трябва да даде своето съгласие за назначаването на галактична контролна комисия, която не само ще следи за спазването на условията на споразумението, но и ще проверява за вечни времена книжата и действията на Гробището и ще прави препоръки във връзка с ръководството на неговата дейност.

Той млъкна.

— И това ли е? — попитах аз.

— Това е. Надявам се, че сме помислили за всичко.

— Вярвам, че не сте изпуснали нищо — казах му аз. — Сега остава само Гробището да се съгласи.

— Мисля, че вече са се съгласили — рече О’Гиликъди. — Вие сте тук, нали? И аз съм тук, и музеят е тук, и селекторът на времето ви очаква.

— За всичко сте помислили — каза Синтия с известно презрение и гняв. — Само едно нещо сте забравили. Какво стана с композицията на Флечър? Как можахте да я забравите? Ако не беше неговата мечта да създаде композиция, нито едно от тези неща нямаше да се случи. Не знаете как е работил за нея, как е мечтал за нея и…

— Мислех, че можете да ме попитате за това — каза О’Гиликъди. — Ако обичате, да пресечем коридора и да влезем в концертната зала…

— Искате да кажете, че тя е тук!

— Разбира се, че е тук. Мистър Карсън и Мустанг се справиха отлично с нея. Тя е шедьовър. Живяла е през всички тези години. И ще живее вечно.

Поклатих глава объркан.

— Какво има, мистър Карсън? — попита О’Гиликъди. — Би трябвало да сте много доволен.

— Не разбирате ли какво сте направили? — каза Синтия ядосано, със светнали от сълзи очи. — Изпитването й ще развали всичко. Как е възможно да му предлагате да види, да чуе и да почувствува едно произведение, което още не е създал? Не трябваше да му казвате. Сега винаги дълбоко в себе си той ще си мисли, че трябва да създаде шедьовър. Просто бе запланувал да създаде талантливо произведение, а вие сега…

Протегнах ръка, за да я прекъсна.

— Всичко е наред — казах аз. — Разбира се, аз ще знам. Но Мустанг ще бъде там с мен. Той ще ме поддържа на нужната висота.

— Е, в такъв случай — каза О’Гиликъди, като се изправи — остава ви да свършите само едно нещо, преди да се върнете във вашето време. Навън ви чакат някои приятели, за да ви поздравят.

Той заобиколи масата като паяк, движейки се със своите нечовешки крака, прикрепени към нечовешкото му тяло, и ние го последвахме — тръгнахме през вратата нататък по коридора и прекосихме залата.

Те бяха наредени вън пред верандата — и петимата — и ни чакаха: бойните машини, Елмър, Мустанг и Уулф.

Положението бе малко неловко. Стояхме на верандата и ги гледахме, а те също ни гледаха.

— Ще ви чакаме, когато се върнете — каза Елмър. — Ние всички ще ви чакаме.

— Разбирам как е възможно бойните машини да ни чакат там — каза Синтия. — Ние ги помолихме да се срещнат с нас, но вие…

— Уулф дойде и ни доведе — каза Мустанг.

— Как така е успял да го стори? — попитах аз. — Нали искахте да го хванете? Нали вече бяхте хванали двамата му другари и…

— Той го изигра много хитро — рече Мустанг. — Престори се, че се закача с нас. Разлудува се около нас, като стоеше на почетно разстояние. Легна по гръб и започна да рита с крака във въздуха. Ухили ни се със зъбатата си уста. Решихме, че иска да го последваме. Даде ни да разберем, че е много важно.

Уулф ни се ухили със зъбатата си уста.

— Време е за тръгване — каза О’Гиликъди. — Просто искахме да се уверите, че те ще ви чакат.

Обърнахме се и го последвахме обратно в сградата. Казах на Синтия:

— За теб скоро всичко ще свърши. Ще можеш да се върнеш на Олдън и да разкажеш на Торни всичко, което се случи…

— Няма да се върна — каза тя.

— Но не разбирам…

— Ти ще продължиш да правиш композицията си. Нима няма да имаш място да обучаваш един помощник?

— Мисля, че ще имам.

— Флеч, спомняш ли си какво ми каза, когато мислехме, че сме хванати в капан — там, далече в миналото? Каза, че ще ме обичаш. Имам намерение да те заставя да устоиш на думата си.

Протегнах ръка и хванах нейната.

Исках да бъда заставен да устоя на думата си.