Гробищен свят

Глава 19

Слязохме надолу през нивата и докато вървяхме, се чудех дали Синтия нямаше право — не защото О’Гиликъди и неговата банда бяха некадърници, а защото може би бяха на страната на Гробището. Когато го бях запитал, О’Гиликъди внимателно подчерта, че Гробището няма власт над тях, защото не може да им стори нищо и защото те не искат нищо от него. На пръв поглед това изглеждаше самата истина, но как можеше човек да бъде сигурен, че е вярно? И какъв по-добър инструмент от О’Гиликъди и неговата власт над времето би могло да използува Гробището, за да се отърве от нас? Естествено, щом ни прехвърлеха в друго време, без някаква възможност за връщане, Гробището можеше да бъде сигурно, че няма да му се месим повече.

Замислих се за моя розов олдънски свят — свят и на Синтия. Замислих се за Торни и го видях да крачи из кабинета си и да говори за отдавна изгубените анахронияни и да се гневи на безогледните търсачи на съкровища, които оплячкосват старините и лишават археолозите от възможността да изучават древните култури. Помислих с известна горчивина и за собствените си прекрасни планове да сътворя композиция за Земята. Но най-вече си мислех за Синтия и незавидната съдба, която я бе сполетяла. От всички нас тя най-малко бе имала какво да спечели от това лудо приключение. Бе започнала като куриер на добрия стар Торни и ето докъде я бе докарало това.

Ако нямаше капан на времето, какво друго можехме да сторим, освен онова, което й бях казал. Не можех да измисля нищо друго, но в най-добрия случай това щеше да бъде суров живот. Такъв живот не беше за Синтия — нито за мене. По всяка вероятност, зимата скоро щеше да дойде и ако не съществуваше капан на времето, нямаше да имаме достатъчно време да се подготвим за нея. Щеше да се наложи да издържим някак си и когато наближеше пролетта — едва тогава може би щяхме да сме измислили по-добър изход.

Опитах се да престана да мисля за това, защото още нищо не се бе случило и можеше да не се наложи да мисля за тези неща, ала колкото и да се опитвах, умът ми беше все в тях. Самият ужас от изгледите за това ме омагьосваше.

Навлязохме в речната долина и тръгнахме покрай реката, докато стигнахме до клисурата, водеща до урвата, в чиято пукнатина се бяхме скрили, когато бягахме от крадците на трупове. И двамата мълчахме. Подозирам, че и двамата не се доверявахме на себе си, за да говорим.

Тръгнахме нагоре по клисурата и когато минахме зад завоя, който бе точно пред нас, вече виждахме отвесните скали и почти бяхме стигнали. Нямаше да се наложи да чакаме много. Доста скоро щяхме да узнаем.

Заобиколихме завоя и спряхме на място като заковани. Точно на отсамната страна на скалите стояха две бойни машини. Невъзможно бе човек да се излъже. Струва ми се, че щях да ги позная при всички случаи, но тъй като бях слушал толкова често Елмър да говори за тях, разпознах ги веднага.

Те бяха огромни. Нямаше как да не са огромни, защото трябваше да могат да носят цялото въоръжение, което се побираше в тях. Дълги най-малко сто стъпки и широки вероятно половината на това, те се извисяваха във въздуха на височина двадесет стъпки и повече. Стояха една до друга и изглеждаха много противни. В тях имаше сила и грозота. Приличаха на две чудовищни издутини. Само като ги гледаше, човек започваше да трепери.

Стояхме там и ги гледахме, а те гледаха нас. Чувствуваше се, че ни гледат.

Една от машините ни заговори — или ни заговори някой от посоката, в която те се намираха. Не можеше да се каже коя от машините говори.

— Не бягайте — каза тя. — Не се плашете от нас. Искаме да говорим с вас.

— Няма да избягаме — казах аз.

Нямаше да има голяма полза да бягаме. Ако искаха да ни хванат, можеха да го сторят мигновено. Бях убеден в това.

— Никой не иска да ни изслуша — проплака машината някак жалостиво. — Всички бягат от нас. Ние искаме да бъдем приятели на хората, защото самите ние сме хора.

— Ние ще ви изслушаме — заяви Синтия. — Какво имате да ни кажете?

— Нека да ви се представим — каза машината. — Аз съм Джо, а другият е Иван.

— Аз съм Синтия, а другият е Флечър.

— Защо не бягате от нас?

— Защото не ни е страх — каза Синтия.

По начина, по който го каза, можех да разбера колко много се страхува.

— Защото — рекох аз — не би имало полза да бягаме.

— Ние сме двама стари ветерани — каза Джо, — и сме изпълнени с желание да направим, каквото можем, за да помогнем да се изгради отново един мирен свят. Скитахме из далечни места, но малкото хора, които срещнахме, не проявиха интерес към това, което можехме да сторим за тях. Изглежда, че всъщност те изпитват към нас огромно отвращение.

— Това е разбираемо — казах аз. — Вие или други като вас вероятно са стреляли по тях като бесни, преди да свърши войната.

— Не сме стреляли като бесни по никого — каза Джо. — Не сме дали нито един изстрел. Войната беше свършила, преди да се включим в нея.

— А колко отдавна беше това?

— Според най-добрите изчисления, с които разполагаме, преди малко повече от хиляда и петстотин години.

— Сигурни ли сте в това?

— Напълно сигурни — каза Джо. — Можем да направим още по-точно изчисление, ако е толкова важно за вас.

— Не е толкова важно. Хиляда и петстотин години — това е достатъчно точно.

И така, казах си аз, частицата от секундата на О’Гиликъди се бе оказала по-дълга от осемдесет века.

— Питам се — каза Синтия — дали някой от вас си спомня един робот на име Елмър…

— Елмър!

— Да, Елмър. Той каза, че бил нещо като началник при построяването на последните бойни машини.

— Откъде познавате Елмър? Можете ли да ми кажете къде е той?

— Срещнахме го в бъдещето — казах аз.

— Не е възможно — възрази Джо. — Човек не може да среща хора в бъдещето.

— Това е дълга история — казах аз. — Ще ви я разкажа някой път.

— Но вие трябва да ми я разкажете сега — каза Джо. — Елмър ми е стар приятел. Той е работил върху мен.

Беше съвсем очевидно, че няма никакъв начин да се измъкнем от тях. Джо бе настроен да говори. Най-сетне намерил някой готов да го слуша, той не се канеше да спре.

— Няма смисъл да стоите там, а ние да стоим тук — каза Джо. — Защо не се качите на борда?

От предната част на машината надолу се плъзна квадратен люк и се разгъна стълба. Когато квадратният люк се плъзна надолу, зад него се разкри малка осветена стаичка.

— Това е каюта за механик — каза Джо. — Място, където да стоят механиците и да бъдат в безопасност, в случай че трябва да работят върху мен. Макар че не мисля да са го правили някога с която и да е бойна машина. Никога не са го правили с мен, разбира се, но не мисля, че са го правили и с много от другите. Когато нещо ни се случеше, то обикновено беше доста лошо. Трябваше да бъдем много повредени, за да ни изтеглят на ремонт. Докато дойдеше ред да ни изтеглят, вече не ни оставаше почти нищо. Малко от нас, струва ми се, изобщо успяха да се върнат у дома. Такава беше традицията през онези дни. Естествено, можехме сами да се ремонтираме — поне донякъде. Можехме да се поддържаме в действие, но не бяхме в състояние да си помогнем много, когато повредите ставаха прекалено тежки… Е, хайде, качвайте се на борда.

— Мисля, че нищо няма да ни се случи — каза Синтия.

Не бях тъй уверен като нея.

— Разбира се, че нищо няма да ви се случи — прогърмя Джо. — Много е уютно. Тесничко, но уютно. Ако сте гладни, притежавам способността да приготвям храна. Не много вкусна, предполагам, но с известна хранителна стойност. Бърза закуска за нашия предполагаем механик, ако огладнее, докато работи.

— Не, много ви благодаря — рече Синтия. — Току-що обядвахме.

Качихме се по стълбата и се озовахме в каютата. Имаше маса в единия й ъгъл, койки на два етажа и канапе покрай едната стена. Както бе казал Джо, мястото бе тесничко, но уютно.

— Добре дошли на борда — каза Джо. — Радвам се, че ми гостувате.

— Интересува ме нещо, което споменахте — каза Синтия. — Вие казахте, че сте били врагове?

— О, да, така е наистина, но нашето сприятеляване е най-важното нещо в живота ни. След като бях екипиран и подготвен да воювам, след като бях натоварен с муниции и цялото оборудване бе изпробвано, тръгнах. От време на време изпращах сведения как напредвам, но не много често, защото можех да бъда открит. Бяха ми дали, разбира се, няколко обекта за прицел и ги обиколих, но всеки път откривах, че вече са обезвредени. Скоро след като стигнах до първия обект, не можах да установя връзка с родината и всъщност след това никога вече не се свързах с базата у дома. Бях напълно откъснат. Отначало мислех, че това е само някаква временна повреда в съобщенията, но след време заключих, че е станало нещо много по-значително от авария във връзката. Чудех се дали моята страна не е вече окончателно сразена, или пък дали военните центрове не са се укрили още по-надълбоко под земята, но си казах, че каквато и да бе причината за аварията, ще продължавам да изпълнявам дълга си.

И така, ожесточено продължавах напред. Посетих отдалечените за мен обекти, но всичките бяха извадени от строя. Обаче не спрях дотам. Скитах се да търся онова, което в тези дни наричаха „случайни мишени“. Подслушвах ефира за сигнали, които можеха да издадат местоположението на скрити бази. Ала сигнали нямаше — нито наши, нито техни. Нямаше „случайни мишени“. От време на време се натъквах на малки селища, чиито обитатели бягаха или се криеха от мен. Не ги закачах. Като обекти те бяха твърде незначителни. Няма смисъл да се използува ядрен заряд, за да се унищожат стотина души. Особено, когато тяхната смърт не би дала никакво тактическо преимущество. Намирах само разрушени градове, в които може би още живееха неголеми, жалостиво сгушени купчинки хора. Намирах взривени поля, огромни кратери, широки по цели мили, издълбани чак до най-долния скален пласт, стелещи се отровни облаци, пространства от някога плодородна земя, сега напълно унищожена; тук-таме срещах групи мъртви или умиращи дървета и нито стръкче трева. Невъзможно е да ви разкажа какво беше, невъзможно е да си представите какво беше.

И така, потеглих назад към къщи, като се движех бавно, защото вече нямаше смисъл да се бърза, а трябваше да помисля върху много неща. Няма да ви обременявам с моите мисли със скръбта и чувството за вина.

— Едно нещо ме озадачава — казах аз. — Зная, че сте повече от един — искам да кажа повече от едно човешко същество. Може би сте няколко. А говорите за себе си като за един човек.

— Някога — каза Джо — бяхме петима, петима мъже, които бяха готови да пожертвуват телата си и своя статут на човешки същества, за да попълнят екипажа на тази бойна машина. Единият беше професор по математика, много известен учен; имаше и военен — генерал, главнокомандуващ на армии; един доста знаменит астроном; един бивш борсов агент; а последният, колкото и да е невероятно, беше поет.

— И може би вие сте поетът?

— Не — каза Джо. — Не зная какво съм. Мисля, че съм и петимата заедно. Вече не сме отделни умове. По някакъв странен начин, който не можем да си обясним, се превърнахме в един ум. Понякога се изненадвам, че аз, този единствен ум, все още съм в състояние да позная в себе си тоя или оня от петимата, но всеки път, когато изпитвам това чувство на разпознаване, всъщност разпознавам не един от другите, а по-скоро самия себе си. Сякаш последователно и по различно време мога да бъда всеки един от нас. Но обикновено не представлявам отделен ум, а всички взети заедно.

Бях си тръгнал за в къщи и стигнах до една прерия, която изглеждаше безкрайна. Предполагам, че това бяха степите. Те бяха пусти и самотни и сякаш никога нямаше да свършат. Точно там забелязах това мое подобие, дето сега е тук. То беше много надалеч и се виждаше като петънце, но когато използвах оптичната уредба, разбрах какво представляваше — мой враг. Макар че, да си кажа правичката, по това време вече доста трудно можеше да се мисли за вражда. По-скоро се развълнувах само като разбрах, че ей там, в равнината, имаше нещо като мен. Странно подобие може би, но подобие. По-късно той ми каза, че неговата реакция била горе-долу същата, обаче там беше работата, че никой от нас не знаеше какво си мисли другият. Така че и двамата започнахме да маневрираме, и то по най-сложен начин. На няколко пъти отсрещната машина попадна на мерника ми и можех да изпразня зарядите си в нея, но нещо ме възпираше. Навярно и там е било същото. Тя е прекалено добра бойна машина, за да не се е случило това. Както и да е, и двамата се движехме напред-назад и след ден-два всичко това стана нелепо. Така че, казах си нещо такова: О’кей, да свършваме. Дяволски добре знаем, че нямаме желание да се бием. Навярно сме двете единствени оцелели бойни машини, а войната свърши и няма вече нужда да воюваме. Затова защо да не можем да станем приятели? Тръгнахме с грохот право един към друг, като се движехме бавно и спокойно, докато предниците ни се сблъскаха. Така си и останахме, предница до предница, и стояхме, не зная колко дълго — може би дни, месеци или години. Просто нямаше какво да правим. Това, за което ни бяха направили, вече не съществуваше. В целия свят нямаше вече никаква нужда от бойни машини. И така ние си стояхме в тази затънтена равнина, единствените живи същества на огромно разстояние наоколо, с допрени една до друга предници. Разговаряхме и се опознахме един друг тъй добре, че накрая нямаше нужда да говорим в продължение на дълги периоди от време.

Хубаво беше просто да си седим там, без да правим нищо, без да мислим за нищо, без да говорим нищо, предница до предница. Стигаше ни, че сме заедно, че не сме сами. Може да изглежда странно, когато се каже, че две тромави и грозни машини са се сприятелили, но не бива да забравяте, че макар и да сме машини, ние все пак бяхме разумни.

Но на края и двамата започнахме да осъзнаваме колко безполезно и безцелно беше просто да стоим там. Започнахме да се чудим дали не бяха останали хора по света, на които бихме могли да окажем някаква помощ. Ако човечеството имаше намерение да се съвземе от последиците на войната, то щеше да се нуждае от всякаква помощ, която можеше да намери. Ние притежавахме големи познания, каквито биха били полезни на хората, а освен това всеки от нас представляваше източник на сила и енергия, стига те да намереха начин да ги използват.

Хората бавно се съвземаха и бяха стигнали до състояние, в което можеха да използуват предлаганата им от нас помощ. Но и досега на никого не сме помогнали. Хората от малките селца не искат да ни изслушат. Когато се появим, те се втурват с писъци към гората и колкото и да се опитваме да им обясним, че сме дошли единствено, за да им помогнем, те не проявяват никаква отзивчивост. Вие двамата сте първите човешки същества, които се съгласяват да разговарят с нас.

— Там е бедата — казах му аз, — че да се говори с нас, едва ли ще е от полза. Ние не принадлежим на тази епоха. Ние сме пришълци от бъдещето.

— Сега си спомням — каза Джо. — Казахте, че познавате Елмър от бъдещето. Къде е сега Елмър?

— Ако питате за сегашния момент, той е някъде между звездите.

— Между звездите? Че как би могъл старият Елмър…

— Изслушайте ме — казах аз. — Нека се опитам да ви обясня. Щом като станало ясно какво щяло да се случи със Земята, много хора я напуснали. Тръгнали към звездите. Екипажът на един кораб заселвал една планета, а екипажът на друг кораб — друга. След изминалите около десет хиляди години сега има извънредно много хора, живеещи на безброй планети. Хората, набирани за тези звездни пътешествия, били образованите, квалифицираните, инженерите, въобще такива хора, които щели да бъдат необходими при създаването на колонии в космоса. А останали онези, които били необразовани, неквалифицирани, без специални познания. Ето защо дори в настоящия период от време селищата, на които сте се опитвали да помагате, се нуждаят така много от помощ. Вероятно това е и причината, поради която те се отказват от вашата помощ…

— Но старият Елмър, той не бе съвсем човек…

— Той е бил добър механик. Една нова колония се е нуждаела от хора като него. И така, той заминал.

— Това, дето Елмър бил в бъдещето и че хората избягали в космоса — каза Джо, — много ме озадачава. Но вие как така сте тук? Споменахте, че ще ни разкажете. Защо не се разположите удобно и не ни разкажете сега?

Сякаш си бяхме у дома. Всичко бе толкова приятно и дружелюбно. За първи път, откакто се бяхме приземили на планетата, се чувствахме наистина добре.

И така ние се разположихме и като се сменяхме — първо аз, после Синтия и сетне пак аз, им разказахме нашата история.

— Тази работа с Гробището засега трябва да е в бъдещето — каза Джо. — Все още няма признаци за Гробището.

— Ще му дойде времето — казах аз. — Как не мога да си спомня датата на неговото основаване. Може и никога да не съм я знаел.

Синтия поклати глава.

— Аз също не я зная.

— Едно се радвам, че научих — каза Джо. — За тези смазочни материали. Това е нещо, за което бяхме започнали да се безпокоим малко. Знаем, че след време ще ни потрябват, и се надявахме, че ще можем да се свържем с някои хора, които биха имали възможност да ни снабдяват. Успеят ли да се доберат до суровината и да ни я дадат, ние бихме могли да я рафинираме до такава степен, че да бъде използваема. Няма да ни трябва голямо количество. Обаче досега не сме имали голям късмет с хората.

— Ще ги получавате от Гробището рафинирани и готови, според вашите спецификации — казах аз. — Но не им плащайте цената, която те ще ви поискат.

— Нищо няма да плащаме — каза Джо. — От това, което ни разказахте, е ясно, че те са долнопробни негодници.

— Точно такива са — казах аз. — А сега трябва да си тръгваме.

— За да не изпуснете срещата си с бъдещето.

— Имате право — казах аз. — Ако се случи тъй, както се надяваме, че ще се случи, би било чудесно да ви намерим там в очакване на нашето пристигане. Мислите ли, че ще можете да го сторите?

— Кажете ни датата — каза Джо и аз му я дадох.

— Ще бъдем там — обеща той.

Когато тръгнахме надолу по стълбата, той ни каза:

— Слушайте, да речем, че не успеете. Да речем, че там няма капан на времето. Е добре, ако това ви сполети, не е необходимо да ходите в оная колиба. Нали разбирате, ужасно неприятна работа — почистване, труп на мъртвец и така нататък. Защо да не дойдете да живеете с нас? Не ви предлагаме голям разкош, но ще се радваме да бъдете с нас. Можем да отидем на юг, за да презимуваме и…

— Благодарим ви, ще дойдем — каза Синтия. — Ще бъде много хубаво.

Продължихме да слизаме по стълбата и след това тръгнахме нагоре по клисурата. Пукнатината в отвесната скала беше точно пред нас и преди да стигнем до нея, се обърнахме, за да погледнем нашите приятели. Те се бяха извъртели, така че сега бяха с лице към нас. Махнахме им с ръце и се отправихме към пукнатината.

Бяхме почти влезли в нея, когато ни удари бушуващата вълна, която не бе вода и когато тя започна да се оттегля, ние стояхме разтърсени и недоумяващи.

Защото се намирахме не в оная клисура, каквато я помнехме, а в Гробището.