Гробищен свят

Глава 17

О’Гиликъди и свитата му пристигнаха, когато вече довършвахме заека. Без сол нямаше кой знае какъв вкус, но все пак беше храна, а за целия ден бяхме изяли само гроздето. Самият факт, че ядяхме, правеше живота да изглежда по-сигурен, а нас — не дотам обречени.

Уулф лежеше между двама ни изтегнат близо до огъня, отпуснал масивната си глава върху металните лапи.

— Само да можеше да говори — рече Синтия, — щеше да бъде много хубаво. Може би щеше да ни разкаже какво се е случило.

— Вълците не говорят — казах аз, дъвчейки пищяла на заека.

— Но роботите говорят. Елмър говори. Дори Мустанг говори. А Уулф всъщност е робот. Никакъв вълк не е. Просто е направен да прилича на вълк.

Уулф раздвижи очи, за да погледне първо единия, после другия от нас. Не каза нито дума, но удари по скалата с металната си опашка и вдигна ужасен шум.

— Вълците не удрят с опашка — каза тя.

— Откъде знаеш?

— Четох някъде. Вълците нито удрят с опашките си, нито ги въртят. Кучетата правят това. Уулф повече прилича на куче, отколкото на вълк.

— Това ме тревожи. Ето на, отначало жадуваше за нашата кръв. И изведнъж промени начина си на мислене и ни стана приятел. Не е много логично.

— Започвам да вярвам — каза Синтия, — че на Земята всъщност нищо не е много логично.

Седяхме край огъня, обградени от магическия му кръг. Колебливата му светлина непрестанно блещукаше и навсякъде наоколо се усещаше някакво странно оживление.

— Имаме гости — рече спокойно Синтия.

— Това е О’Гиликъди — казах аз. — О’Гиликъди, тук ли сте?

— Тук сме — каза О’Гиликъди. — И сме много. Идваме да ви правим компания сред тоя пущинак.

— А може би и да ни донесете някакви вести?

— О, да. Носим и вести.

— Искаме да знаете — каза Синтия, — че с вести или не, ние се радваме, че сте тук.

Уулф мръдна ухото си, сякаш имаше някаква муха, но муха нямаше. А и да имаше, тя не би досаждала на Уулф.

Духове, помислих си аз. Мястото гъмжеше от духове, най-главният, от които се наричаше О’Гиликъди. Тук имаше духове, а ние ги приемахме, сякаш бяха хора или са били хора, и това бе лудост. При обичайни обстоятелства един дух е приемлив, ала тук, при тези условия, духовете бяха не само приемливи, но и нещо съвсем обичайно.

И мислейки за това, се ужасих от неестествеността на нашето положение — колко наопаки бе всичко в сравнение със спокойната красота на Олдън, колко изопачено бе всичко в сравнение дори и с привидното величие на Гробището. Защото всъщност неестествени изглеждаха вече именно тези две места. Бяхме тъй дълбоко затънали в реалността на това безумно приключение, че обикновените места, които познавахме, сега ни изглеждаха странни и далечни.

— Страхувам се — говореше О’Гиликъди, — че не сте на безопасно разстояние от лапите на крадците на трупове. Те все още ви преследват с голяма кръвожадност.

— Искате да кажете — рекох аз, — че те искат скалповете ни за Гробището.

— Това е голата истина и вие я измъкнахте на бял свят — рече О’Гиликъди.

— Но защо? — попита Синтия. — Не може те да са приятели на Гробището.

— Не — каза О’Гиликъди, — вярно е, че не са. На тази планета Гробището няма приятели. И въпреки това, всеки с най-голямо желание би им направил услуга, надявайки се на някаква услуга в замяна. Така покварява огромната власт.

— Но те няма какво да искат от Гробището — подчерта Синтия.

— Вероятно само засега. Но една отложена услуга си остава услуга и може да си я поискат по-късно. Така човек трупа точки.

— Казахте, че никой не би се отказал от една услуга — казах аз. — А вие?

— Нашият случай е по-различен — отговори О’Гиликъди. — Гробището не може да направи нищо за нас, но което е дори по-важно, то не може да ни направи нищо. Не се надяваме на услуги и затова не се страхуваме.

— Освен това казвате, че не сме в безопасност?

— Те ви преследват — продължи О’Гиликъди. — И ще продължават да ви преследват. Тази сутрин претърпяха поражение от вас и от това им горчи в устата. Един бе убит от стоманения вълк, а друг умря…

— Но те самите го застреляха — каза Синтия. — С куршум, предназначен за нас. Това не е наша вина.

— Въпреки това я приписват на вас. Има двама мъртви и някой ще трябва да плаща за това. Те не приемат вината върху себе си. Струпват я цялата върху вас.

— Малко трудно ще им бъде да ни открият.

— Вероятно ще им бъде трудно — съгласи се О’Гиликъди, — но непременно ще ви открият. Те са горски хора, и то от най-добрите. Преследват като ловджийски кучета. Четат тази пустош като книга. Преобърнат камък, разместено листо, смачкано стръкче трева — всичко това им говори много.

— Единствената ни надежда — рече Синтия — е да намерим Елмър и Мустанг. Ако бяхме заедно…

— Ние можем да ви кажем къде са те — каза О’Гиликъди, — но пътят до там е дълъг и труден, а освен това ще попаднете право в ръцете на дебнещите крадци на трупове. Ние се постарахме най-отчаяно да се разкрием на вашите спътници, за да можем да ги доведем при вас, но каквото и да правехме, те не ни забелязваха. За да бъдем открити, е необходима по-изтънчена чувствителност, отколкото тази на роботите.

— Положението ми се вижда доста безнадеждно — каза Синтия и гласът й прозвуча твърде обезсърчено. — Значи не можете да доведете Елмър и Мустанг при нас, а от друга страна, казвате, че крадците на трупове непременно ще ни намерят.

— И това не е всичко — каза О’Гиликъди с таласъмска радост при мисълта за онова, което имаше да ни съобщи. — Хищниците са плъзнали да дебнат плячка.

— Хищниците ли? — попитах аз. — Та нима са повече от един?

— Два са.

— Искате да кажете две бойни машини?

— Така ли ги наричате вие?

— Елмър смята, че са такива.

— Но за него това не може да има някакво значение — възрази Синтия. — Положително бойните машини не са свързани с Гробището.

— Не, свързани са — каза О’Гиликъди.

— Защо? — попитах аз. — Нима Гробището има нещо, което може да им трябва?

— Смазочно масло — каза О’Гиликъди.

Страхувам се, че при тези думи изохках. Това беше толкова просто и при това така логично. Всеки би се сетил. Машините сигурно имаха вграден източник на енергия, най-вероятно ядрен, макар че всъщност само предполагах това, и сигурно се ремонтираха сами, обаче единственото, от което се нуждаеха — от което се нуждаеха и което не притежаваха, бяха смазките.

Гробището не бе пропуснало да забележи това. Гробището залагаше на всичко. Хората от Гробището не отминаваха нищо, което би направило който и да е фактор на Земята задължен към тях по някакъв начин.

— Ами преброителят? — казах аз. — Предполагам, че и той е свързан с тях по някакъв начин. Впрочем, къде е преброителят?

— Изчезна — каза О’Гиликъди. — Хвърчи — насам-натам. Всъщност той не е от нас. И не винаги е с нас. Не знаем къде е.

— Нито какво е той?

— Какво ли? Ами той е преброителят.

— Не питам за това. Човешко същество ли е той? Може да е мутирало човешко същество. Много хора са претърпели мутации. Някои положителни, но повечето — отрицателни. Макар че, струва ми се, с течение на времето голяма част от отрицателните мутации са измрели. Крадците на трупове си служат с телепатия и бог знае с какво още, а хората от селището вероятно също притежават нещо, въпреки че не знаем какво точно. Дори и вие, защото духовете не са…

— Сенките — каза О’Гиликъди.

— Добре, сенките. Да си сянка не е обичайно човешко състояние. Може би никъде другаде няма сенки освен тук, на Земята. Никой не знае какво се е случило през годините, след като хората избягали в космоса. Земята сега е съвсем различно място оттогава.

— Отклоняваш се — рече Синтия. — Питаше дали преброителят е от хората на Гробището.

— Сигурен съм, че не е — каза О’Гиликъди. — А какво представлява той, не знам. Винаги съм си мислил, че е някакво човешко същество. Той в много отношения е като хората. Разбира се, формата му не е съвсем същата, освен това няма други като него и…

— Вижте какво — казах аз, — сигурно не сте дошли тук само за да ни правите компания. Дошли сте с някаква цел. Не може да сте дошли само да ни донесете лоши новини. Кажете каква е работата.

— Тук присъстват много от нас — каза сянката. — Понасъбрахме доста. Призовахме рода да се събере, защото изпитваме към вас огромно състрадание и някакво необикновено другарско чувство. В цялата земна история няма други преди вас, които да са дърпали така здраво опашката на Гробището.

— А това харесва ли ви?

— Много ни харесва.

— Значи сте дошли, за да ни насърчите да продължаваме.

— Не за да ви насърчим — каза О’Гиликъди, — макар че и това ще сторим с най-голямо желание. А защото чувстваме, че е в нашите възможности да ви помогнем, макар незначително.

— Имаме нужда от всякаква помощ, каквато ни се предложи — намеси се Синтия.

— Да се обясни това е доста сложно — каза О’Гиликъди — и там, където информацията е недостатъчна, ще трябва да приемете на вяра. Поради естеството си ние нямаме истинска връзка с материалната вселена. Но изглежда, че все пак притежаваме гранични способности да взаимодействаме с времето и пространството, които нито са в материалната вселена, нито са изцяло извън нея.

— Спрете, почакайте за секунда — казах аз. — Това, за което говорите…

— Повярвайте — рече О’Гиликъди, — много напрягахме умствените си сили, но не можахме да измислим нищо друго. Не можем да ви предложим много, но…

— Това, което ни предлагате, е да ни преместите във времето — каза Синтия.

— Но само с една незначителна частица от времето — каза О’Гиликъди. — Една малка част от секундата. Съвсем малко извън настоящето, но това ще бъде достатъчно.

— Такова нещо не е правено — възрази Синтия. — В течение на стотици години са изследвали и проучвали това, но никога не е излизало нещо.

— Правили ли сте го някога? — запитах аз настоятелно.

— Не, всъщност не сме — каза О’Гиликъди. — Но сме разсъждавали върху него и сме го обмисляли, така че сме доста сигурни…

— Но не сте напълно сигурни?

— Точно така — каза О’Гиликъди. — Не сме напълно сигурни.

— А след като го направите — попитах аз, — как ще ни върнете обратно? Не бих искал да прекарам живота си с една частица от секундата след цялата вселена.

— И това сме предвидили — каза сянката живо. — На входа на тази пукнатина ще поставим капан на времето и когато човек стъпи в него…

— Но в това също не сте сигурни.

— Е, доста сме сигурни — отвърна О’Гиликъди.

Не звучеше твърде обещаващо, а на всичко отгоре се запитах откъде можехме да сме сигурни, че и останалото, което ни разправи, бе истина? А може би О’Гиликъди и неговата банда от сенки просто се опитваха да ни наложат положение, в което ние доброволно щяхме да послужим за материал в някой скалъпен от тях експеримент. И като си помислиш, откъде можехме да сме сигурни, че въобще съществуваха сенки? Бяхме ги видели или поне така ни се бе сторило, когато танцуваха около огъня в селището. Но всъщност единственото, за което можехме да се заловим, бяха думите на преброителя и тоя глас, който твърдеше, че е О’Гиликъди.

Пък и гласът на О’Гиликъди… Не беше ли и той игра на въображението, както сигурно беше тогава, когато ги видяхме в селището; може би също си въобразявахме, че сме видели странни форми там, в пещерата, когато дойдоха за първи път при нас? Бедата бе в това, че не бях единственият, който чуваше този глас. Синтия го чуваше не по-зле от мене или пък се преструваше, или наистина го чуваше, или пък си въобразявах, че го чува. Дяволска работа, казах си аз — да поставяш под съмнение не само реалността на заобикалящата те среда, но също и реалността на самия себе си.

— Синтия — попитах я аз, — наистина ли чуваш всички тези…

Огънят избухна пред нас. Пепел, жар и горящи главни се разлетяха из пещерата и ни посипаха. Отвън долетя глух бумтеж, а след него втори и нещо се бухна зад нас в скалата с огромна скорост.

Скочихме на нозе — и тримата — и докато сторим това, нещо започна да кипи вътре в пространството между скалите. Нещо — не зная какво беше то, — но беше като огромна вълна, която ни заля, макар че в никакъв случай не бе вода, и след като се вмъкна вътре, започна да се върти като вихрушка и да се носи напред-назад с огромна сила.

После то изчезна, а ние не бяхме се и помръднали. Въпреки цялото кипене и въртене това нещо — каквото и да бе то — не ни беше засегнало, защото и двамата стояхме точно там, където бяхме стояли, когато скочихме на нозе.

Ала огънят бе угаснал. Нямаше и следа от него. И вместо нощ ярка слънчева светлина се сипеше върху долината отвъд пукнатината.