Гробницата на императора

1

Копенхаген, Дания

Вторник, 15 май, 12:40 ч.

Котън Малоун набра уебадреса с треперещи пръсти. Подобно на телефонен звън посред нощ, анонимното съобщение не предвещаваше нищо добро.

Писмото в ненадписан плик беше пристигнало преди два часа, докато той беше по работа извън книжарницата. Но служителката му го уведоми едва преди няколко минути.

— Жената не ме предупреди, че е спешно — оправда се тя.

— Каква жена?

— Китайка, със скъпа пола „Бърбъри“. Помоли ме да ви предам бележката лично.

— Спомена ли името ми?

— Да, два пъти.

В плика имаше сгънат лист оризова хартия, на който беше напечатан уебадрес. Той бързо изкачи четирите етажа до апартамента си под покрива на сградата и включи лаптопа.

Набра адреса. За момент екранът почерня, после се появи картина. Конзолата на видеодисплея светна, сигнализирайки за зареждането на видеоматериал. Връзката беше установена.

Появи се проснато по гръб тяло с ръце над главата. Китките и глезените бяха завързани за нещо, което приличаше на парче шперплат. Покритата с кърпа глава беше разположена малко по-ниско от глезените. Но тялото несъмнено принадлежеше на жена.

— Мистър Малоун — обади се електронно модифициран глас, равен по сила и интонация. — Май не бързате, а? От доста време ви чакаме. Тук имам нещо за вас.

На екрана се появи фигура с качулка на главата. В ръцете си държеше пластмасова кофа с вода, която започна да излива над кърпата върху лицето на завързаната жена. Тялото започна да се гърчи. Малоун веднага разбра за какво става въпрос. Водата попиваше през кърпата и нахлуваше в устата и носа. Отначало жертвата можеше да открадне няколко глътки въздух, примесени с вода, но това беше всичко. После се включваше рефлексът за повръщане и жертвата губеше контрол. Главата беше извита надолу. Гравитацията спомагаше за продължителността на агонията. Това си беше чисто удавяне на сухо, без тялото дори да се намокри.

Мъжът спря да излива вода от кофата. Жената продължи да се бори с превръзките на ръцете и краката си.

Тази техника на мъчение била открита още по времето на Великата инквизиция. Била много предпочитана, защото не оставяла никакви следи, но едновременно с това била толкова безпощадна, че жертвата била готова да признае всичко. Преди години Малоун я беше изпитал на собствения си гръб по време на обучението си за агент на специалния отряд „Магелан“. Всеки от кандидатите беше длъжен да се подложи на серия от изпитания за оцеляване. Специално тази техника, наречена водна дъска, му се бе сторила особено тежка, тъй като по принцип мразеше тесните затворени пространства. Кърпата и превръзките му създаваха силно чувство на клаустрофобия. Спомни си, че преди няколко години беше възникнал дебат по въпроса дали водната дъска е изтезание.

Беше, и още как!

— Сега ще разберете защо ви потърсих — добави гласът.

Камерата се фокусира на кърпата върху лицето на жената. В кадър се появи ръка, която я дръпна встрани. Пред очите му се появи лицето на Касиопея Вит.

— О, не! — простена Малоун.

Стреличките на страха пронизаха кожата му. Зави му се свят. Не, това не можеше да бъде истина! Не.

Тя примигна да прогони водата от очите си, изплю тази в устата си и дълбоко пое дъх.

— Не им казвай нищо, Котън!

Подгизналата кърпа отново покри лицето й.

— Би било неразумно — обади се механичният глас. — Най-вече за нея.

— Чувате ли ме? — попита Малоун и се наведе над вградения микрофон на лаптопа.

— Разбира се.

— Нужно ли е всичко това?

— За вас? Предполагам, че да. Вие сте човек, който буди уважение. Бивш изключително опитен агент на Министерството на правосъдието.

— Аз продавам книги!

Насреща прозвуча жлъчен смях.

— Недейте! — рече гласът. — Така не само обиждате интелигентността ми, но и поставяте живота й в опасност. Искам да сте абсолютно наясно какви са залозите.

— А може би да се уверите, че със сигурност ще ви убия!

— Може би. Но дотогава мис Вит ще бъде мъртва. Затова да зарежем перченето. Искам да получа онова, което ви е предала тя.

Малоун видя как Касиопея възобновява борбата с въжетата, а главата й под кърпата започна бясно да се върти наляво-надясно.

— Не му го давай, Котън! Помни, че е само на съхранение при теб!

Нова порция вода попи в кърпата и Касиопея млъкна, принудена да се бори за глътчица въздух.

— Точно в два следобед ще донесете предмета в парка „Тиволи“, пред китайската пагода — заповяда гласът, направи кратка пауза и добави: — Предполагам, че знаете какво ще се случи, ако не се появите.

После връзката прекъсна.

Малоун се облегна в стола си.

Не беше виждал Касиопея повече от месец, а за последен път се чуха преди две седмици. Тя му съобщи, че й предстои пътуване, но както обикновено не навлезе в подробности. Контактите помежду им едва ли можеха да се нарекат отношения. Бяха по-скоро някакво привличане, което и двамата мълчаливо признаваха, но нищо повече. Сближиха се след смъртта на Хенрик Торвалдсен и се виждаха често, особено през седмиците след погребението на приятеля им.

Тя беше твърда, умна и смела жена. Но дали тези качества щяха да й помогнат срещу водната дъска? Той силно се съмняваше, че някога е била подлагана на нещо подобно.

Появата й го разтърси и той изведнъж разбра, че ако нещо се случеше с тази жена, животът му никога вече няма да е същият. От което следваше, че трябва да я открие. Но имаше един проблем. Очевидно щяха да я принудят да направи всичко възможно, за да оцелее. Но този път залъкът май щеше да се окаже твърде голям за устата й.

Тя нищо не му беше оставила за съхранение. И той нямаше никаква представа за какво говори похитителят й.

2

Чунцин, Китай

20:00 ч.

Карл Тан придоби непроницаемо изражение, което беше овладял до съвършенство благодарение на трийсетгодишна практика.

— Защо сте тук този път? — попита лекарката — жена с каменно лице, вдървена стойка и права черна коса, подстригана късо в пролетарски стил.

— Още ли не е намалял гневът ви към мен?

— Не съм настроена враждебно към вас, разберете. При последната си визита тук ясно дадохте да се разбере, че командвате вие, въпреки че аз се водя ръководител на това заведение.

Той пренебрегна острия тон и попита:

— Как е нашият пациент?

В Първа инфекциозна болница в покрайнините на Чунцин се лекуваха близо две хиляди пациенти, болни от туберкулоза или хепатит. Тя беше едно от осемте здравни заведения, пръснати из страната, зад чиито сиви стени и зелени огради държаха под карантина максимален брой заразноболни. Но благодарение на специалните мерки за сигурност в тях се лекуваха и лишените от свобода, излежаващи наказанията си в китайски затвори.

Като Дзин Джао, който преди десет месеца беше получил мозъчен кръвоизлив.

— Лежи си в леглото както още от първия ден — отвърна лекарката. — Бори се за живота си. Състоянието му е сериозно, но, отново по ваша заповед, ние не го лекуваме.

Той добре знаеше, че тази жена едва търпи присъствието му. Отдавна бяха изчезнали покорните и верни на Мао „босоноги доктори“, които уж с радост живеели сред масите и лекували болните. Тя беше административен директор на болницата, но Тан заемаше далеч по-висок пост — министър на науката и технологиите, член на Централния комитет, първи заместник-председател на Китайската комунистическа партия и вицепремиер, подчинен единствено на председателя на партията и министър-председателя на Китай.

— При предишното си посещение ви обясних как стоят нещата, докторе — спокойно и твърдо отговори той. — Това не е моя прищявка, а заповед на Централния комитет, която вие, аз и всички останали сме длъжни безпрекословно да изпълняваме.

Тези думи бяха предназначени не само за досадната лекарка, а и за тримата членове на екипа му и двамата капитани от Народноосвободителната армия, които стояха зад него. Военните носеха безупречно чисти зелени униформи с червени звезди на фуражките. Единият от тях със сигурност беше информатор, докладващ на няколко висшестоящи едновременно, и Тан искаше всичко от негова гледна точка да изглежда наред.

— Заведете ни при пациента — тихо заповяда той.

Поеха по безкрайните коридори с напукани зелени стени, осветени от слаби луминесцентни лампи. Подът беше чист, но пожълтял от дългогодишното миене. Сестри с предпазни маски на лицата се грижеха за пациентите, облечени в пижами на сини и бели ивици. Някои от тях носеха кафяви халати и много приличаха на затворници.

Лекарката бутна летящата врата с метална рамка и групата се озова в следващото отделение. Стаята беше просторна и можеше да побере дузина и повече пациенти, но под сивкавите чаршафи на леглото лежеше само един.

Въздухът беше тежък.

— Виждам, че не сте сменяли бельото му — отбеляза Тан.

— Такава беше вашата заповед.

Още една точка в негова полза пред бдителния информатор. Дзин Джао беше арестуван преди десет месеца, но по време на разпитите беше получил мозъчен кръвоизлив. Това обаче не попречи на процедурата. Обвинен в предателство и шпионаж, той беше осъден задочно от редовен състав на пекинския градски съд, въпреки че лежеше тук, потънал в дълбока кома.

— В състоянието му няма промяна — добави лекарката.

Пекин се намираше на близо хиляда километра на изток — факт, на който според него се дължеше дързостта на тази жена. Можете да отстраните командира на всяка от трите Велики армии, но няма как да отнемете мнението на най-простия селянин. Поредната глупост на Конфуций. Правителството отдавна беше доказало, че е в състояние да прави това, но нахалната кучка явно не го беше разбрала.

Той направи знак на един от униформените, който отведе лекарката в далечния край на стаята, а после пристъпи към леглото. Мъжът върху него беше надхвърлил петдесет, с отдавна неподстригвана мръсна коса и с изпити като на мъртвец бузи. По лицето и гърдите му имаше белези, от двете му ръце стърчаха маркучи, машина за изкуствено дишане вкарваше и изкарваше въздух в дробовете му.

— Дзин Джао, вие бяхте обвинен в предателство срещу Китайската народна република и бяхте осъден от редовен състав на Народния съд. Получихте право на обжалване, но за съжаление Върховният народен съд потвърди смъртната ви присъда.

— Той не чува нито дума от това, което казвате — обади се лекарката от другия край на стаята.

Очите на Тан останаха насочени към леглото.

— Може би, но думите трябва да бъдат изречени. — После бавно се обърна към лекарката и добави: — Такива са изискванията на закона, а той получи право на справедлив процес.

— Как ли пък не! — горчиво поклати глава тя. — Осъдили сте го в негово отсъствие, без да сте чули дори дума от устата му.

— Неговият представител получи правото да изложи своите аргументи.

Лекарката отвратено поклати глава, лицето й побеля от омраза.

— Чувате ли се какво говорите? Този представител никога не е получил шанс да разговаря с Джао. Какви доказателства би могъл да представи?

Тан не беше сигурен дали информаторът е от неговите хора или някой от двамата военни. В последно време нищо не беше сигурно. Но беше наясно, че докладът му до Централния комитет няма да е единствен, и затова реши да се подсигури.

— Сигурна ли сте, че Джао не е проговорил? — жлъчно подхвърли той. — Че не е казал нито дума?

— Докараха го пребит до смърт, мозъкът му беше мъртъв. Никога няма да излезе от комата. Поддържаме живота му само защото вие… О, извинете, само защото Централният комитет заповяда това.

Той улови отвращението в погледа й. Отвращение, с което все по-често се сблъскваше напоследък. Особено от страна на жените. Почти целият болничен състав — лекари и сестри, бяха жени. Те бяха извървели дълъг път от Културната революция насам, но въпреки това Тан продължаваше да се придържа към любимата пословица на баща си: Мъжът не говори за това, което се случва в дома, а жената — за онова, което става извън него.

Тази незначителна лекарка на заплата в държавната болница нямаше как да разбере огромното предизвикателство, пред което беше изправен Тан. Пекин управляваше територия, простираща се на пет хиляди километра от изток на запад и на повече от три хиляди от север на юг. Голяма част от нея беше заета от необитаеми планини и пустини, а обработваемата земя не надвишаваше десет процента. Но на тази територия живееха близо милиард и половина човешки същества — повече от Америка, Русия и Европа, взети заедно. В същото време едва 60 милиона от тях, или три процента, членуваха в Китайската комунистическа партия. Лекарката насреща беше една от тях — той вече беше проверил това. Нямаше как да се издигне до толкова висок пост, без да е член на партията. Подобен статут беше възможен само за партийците от мнозинството Хан, което беше огромно в сравнение с малцинствените групи, петдесет и шест на брой. Баща й бе заемал високи постове в местната власт, бе лоялен член на ККП и активен участник в революцията през 1949 г. и познаваше лично Мао и Дън Сяопин. Но въпреки всичко Тан искаше да бъде сигурен.

— Пълната подкрепа за народната власт е била свещен дълг на Дзин Джао, но вместо това той е избрал страната на нейните врагове…

— С какво може да навреди на народната власт един петдесет и три годишен геохимик? — контрира лекарката. — Кажете ми, министре, искам да знам. Какво би могъл да направи срещу нас?

Тан погледна часовника си. Хеликоптерът, с който щеше да отлети на север, вече го чакаше.

— Той не е бил нито предател, нито шпионин — продължи жената. — Какво е направил? С какво е заслужил да бъде пребит до смърт и да получи мозъчен кръвоизлив?

Нямаше никакъв смисъл да обсъждат неща, които вече бяха решени. Доносникът щеше да подпише присъдата на тази глупава жена. Най-много след месец тя щеше да получи заповед за преназначение въпреки привилегиите на баща си. Вероятно в пограничните западни райони, на хиляди километри оттук, откъдето не се чуваха никакви новини. Той се обърна и махна с ръка на униформените.

Капитанът измъкна пистолета си от кобура, пристъпи към леглото и застреля Дзин Джао с един куршум в челото. Тялото подскочи и застина. Респираторът продължаваше да вкарва кислород в мъртвите дробове.

— Присъдата е изпълнена — обяви с официален тон Тан. — В присъствието на свидетели от държавната власт, армията и висшата администрация на тази болница, както е по закон.

След тези думи той направи знак, че е време да тръгват. Почистването щеше да остави на лекарката.

— Застреляхте един болен и безпомощен човек! — изкрещя извън себе си жената. — В това ли се е превърнала нашата „народна“ власт?

— Би трябвало да ми благодарите — сухо отвърна Тан.

— За какво?

— Че държавата няма да удържи стойността на куршума от бюджета на вашата болница — хладно я изгледа той и напусна стаята.

3

Копенхаген

13:20 ч.

Малоун излезе от книжарницата и се озова на Хобро Плац. Небето над Копенхаген беше безоблачно, а въздухът мек и приятен. Пешеходната зона „Строгет“ кипеше от живот, магазините и кафенетата бяха пълни.

Той реши проблема с неизвестната вещ, като грабна първата книга, която му попадна пред очите, и я пъхна в дебел плик. Беше сигурен, че Касиопея го включва в играта с единствената цел да спечели малко време. В общи линии идеята не беше лоша. Много би желал да знае какво прави тя сега. От Коледа насам се бяха виждали няколко пъти, главно за да хапнат някъде и да поговорят, чуваха се по телефона и си разменяха имейли. Основна тема на разговорите им беше смъртта на Торвалдсен, която дълбоко ги беше разтърсила. Малоун все още не можеше да повярва, че приятеля му го няма. Всеки ден очакваше възрастният датчанин да влезе в книжарницата и да подхване някоя интересна тема. Продължаваше да страда, че си е отишъл с чувството, че е бил предаден.

— В Париж си постъпил правилно — каза му Касиопея. — И аз бих направила същото.

— Но Хенрик не мислеше така.

— Той не беше съвършен, Котън. Беше попаднал в дупка. Не мислеше и не желаеше да се вслушва в чуждо мнение. Залогът беше по-голям от обикновеното отмъщение. А ти просто нямаше друг избор.

— Аз го подведох.

Касиопея протегна ръка над масата и стисна пръстите му.

— Едно ще ти кажа — промълви тя. — Ако някога попадна в беда, бих искала да ме подведеш по същия начин.

Малоун продължаваше да крачи напред, а думите й звучаха в главата му. Нещата се повтаряха. Той напусна „Строгет“ и прекоси булеварда, задръстен от лъскавите ламарини на коли, автобуси и велосипеди. Пое по Радхуспладсен, един от многобройните оживени площади на Копенхаген. Очите му уловиха бронзовите тромпетисти на покрива, които беззвучно надуваха древните инструменти. Над тях се издигаше медната статуя на епископ Абсалон, който през 1157 г. беше издигнал крепост с високи стени на мястото на малкото рибарско селце. В далечния край на площада, зад друг оживен булевард, изплува паркът „Тиволи“.

Малоун стискаше в ръка дебелия плик, а беретата тежеше под сакото му. Тя беше служебното му оръжие, докато служеше в отряда „Магелан“. Беше я извадил от раницата под леглото си, в която бе прибрал още няколко вещи от онова време.

— Мисля, че си доста изнервен — каза му Касиопея в един студен мартенски ден, изправена пред книжарницата. И той наистина беше нервен.

— Никога не съм бил романтик.

— Така ли? Не знаех това — усмихна се тя. — Но за твой късмет аз съм романтичка.

Изглеждаше великолепно. Висока и стройна, с кожа с цвят на светъл махагон. Гъстата кестенява коса докосваше раменете й и ограждаше невероятно красивото лице с тънки вежди и решително вдигнати скули.

— Престани да се терзаеш, Котън.

Незнайно как беше усетила, че мисли за Торвалдсен.

— Ти си добър човек и Хенрик го знаеше.

— Закъснях с някакви си две минути.

— Но не си могъл да направиш нищо друго, нали?

Беше права. И въпреки това той не можеше да се отърси от терзанията. Беше я виждал всякаква — безпогрешна, твърда и решителна, но и дълбоко разколебана от конкретните обстоятелства. Когато ставаше уязвима, податлива на грешки, емоционална. За късмет той винаги беше наблизо. Както и тя, когато си разменяха ролите. Тя представляваше невероятна смесица от женственост и сила, но като всички живи хора имаше и своите моменти на слабост.

В съзнанието му изплува стройната й фигура, завързана за широка дъска с кърпа на лицето. Защо тя? Защо не той?

Карл Тан се настани в кабината на хеликоптера. Мисията му в Чунцин беше приключила.

Мразеше това място. Хълмистият район между устията на реките Шалин и Яндзъ беше плътно заселен. Тук живееха над трийсет милиона души. Център на империите Хан и Манчу, възникнали след нашествието на монголите. Преди сто години, по време на японската окупация, на това място се беше установила военновременната столица на страната. Днес тя представляваше живописна смесица от старото и новото — джамии, даоистки храмове, християнски църкви, комунистически паметници — горещо и влажно място, задръстено до хоризонта от небостъргачи.

Хеликоптерът се издигна над дебелия слой смог и с плавен завой пое на северозапад. Тан се беше освободил от своите сътрудници и от военните. През тази част от пътуването не се нуждаеше от шпиони. Сам щеше да свърши каквото трябваше.

Малоун си купи входен билет и влезе в „Тиволи“. Отчасти увеселителен парк, отчасти културна икона, това парче земя с безупречно поддържани дървета и цветя беше любимо място на датчаните още от далечната 1843 година. Истинско национално богатство със своите стари параходи, задвижвани от външни колела, пантомимни театри и пиратски кораб, между които се издигаха по-съвременни увеселителни съоръжения, то беше пощадено дори от германците по време на Втората световна война. Малоун обичаше да идва тук, където беше намерил вдъхновение както Уолт Дисни, така и Ханс Кристиан Андерсен.

Той се отдалечи от главния вход и пое по една от централните алеи, оградена от зеленина и цветя. Лалета, рози, люляци, стотици лимонови дръвчета, орехи, вишни и вечнозелени дървета бяха подредени по изключително находчив начин, създавайки илюзията за огромно зелено пространство, далеч по-обширно от фактическите девет хектара, които заемаше. Във въздуха се носеше аромат на пресни пуканки и захарен памук заедно със звуците на виенски валсове, изпълнявани от духови оркестри. Беше чел, че създателят на феерията от цветове и звуци — съветник на датския крал Кристиан VIII — успял да убеди господаря си да отвори парка с довода, че когато народът се забавлява, той не мисли за политика.

Малоун познаваше китайската пагода, която се издигаше на четири етажа от гъсто залесено хълмче над малко езеро. Беше на повече от сто години и красивата й фасада присъстваше във всички рекламни брошури на „Тиволи“.

По съседната алея маршируваха отряд младежи, облечени в червени униформи и рунтави калпаци от меча кожа. Това бяха част от гвардейците, които охраняваха парка. От двете страни на алеята се тълпяха туристи, които наблюдаваха парада с нескрит интерес. Паркът беше необичайно оживен за работния вторник в средата на май, само седмица след откриването на туристическия сезон.

Пред очите му се появи пагодата — три вертикални копия на основата с намаляващи пропорции, всеки етаж със собствена, извита нагоре стряха. Хората влизаха и излизаха от партерния етаж, в който имаше ресторант. Други се наслаждаваха на гледката от дървените скамейки, разположени под раззеленилите се дървета.

Часът беше малко преди два следобед. Беше дошъл навреме.

Сред тълпата посетители храбро се разхождаха патиците, които обитаваха близкото езеро. Но Малоун не се чувстваше като тях. Нервите му бяха опънати до крайност, а мозъкът му напрегнато работеше както през дванайсетте години рискована служба в Министерството на правосъдието. Беше се надявал, че ще се пенсионира рано и ще продава книги в Дания, за да избяга от напрегнатия живот и свързаните с него опасности. Но през последните две години не се беше случило нищо подобно.

Мисли, заповяда си той. Бъди внимателен.

Компютризираният глас беше казал, че някой ще го потърси в мига, в който се появи пред пагодата. По всяка вероятност похитителите на Касиопея знаеха как изглежда.

— Мистър Малоун.

Той се обърна. На крачка от него стоеше жена със слабо продълговато лице и права черна коса. Кафявите очи с дълги мигли й придаваха някаква тайнственост. Честно казано, той винаги беше изпитвал слабост към ориенталската красота. Жената беше облечена с вкус, дрехите следваха извивките на тялото й. Това най-много личеше от полата „Бърбъри“, стегната около тънката й талия.

— Дойдох за пакета — кратко добави тя.

— Този ли? — вдигна книгата Малоун.

Тя кимна.

На външен вид наближаваше трийсет, държеше се спокойно и уверено. Подозренията му бързо се потвърдиха.

— Имате ли време за един късен обяд? — подхвърли той.

— Може би друг път — усмихна се тя.

— Звучи обещаващо. Как да ви открия?

— Знам къде се намира книжарницата ви.

— Разбира се — кимна с широка усмивка той. — Беше глупаво от моя страна.

— Трябва да тръгвам — добави жената и посегна за пакета.

Той й го подаде.

— Може би скоро ще се отбия в книжарницата — обяви с лека усмивка тя.

— Непременно го направете.

Малоун остана да гледа след нея, докато тя се смесваше с тълпата. Крачеше спокойно, сякаш нямаше никакви грижи.

Тан затвори очи и остави грохотът на турбините да отпусне нервите му.

После погледна часовника си.

21:05 ч. местно време. 14:05 ч. в Антверпен.

Това беше положението. Цялото му бъдеще зависеше от сблъсъка на обстоятелствата, които се нуждаеха от непрекъснат контрол.

Добре поне че проблемът с Дзин Джао беше решен завинаги.

Най-после всичко започваше да идва на мястото си. Трийсет години всеотдайност вече можеха да бъдат възнаградени. Всички заплахи бяха отстранени или блокирани.

Оставаше единствено Ни Юн.

4

Антверпен, Белгия

14:05 ч.

Ни Юн седеше на черен стол от лакирано дърво, копие на мебелите от периода Цин. Той познаваше добре елегантната линия и красивите извивки на този прекрасен пример за майсторството на китайските мебелисти от началото на XVIII век. Качеството на сглобката беше толкова прецизно, че гвоздеите и лепилото бяха излишни.

Сдържаният му домакин седеше в кресло от тръстика. Лицето му беше по-издължено от нормалното за повечето китайци, очите му бяха по-кръгли, а оредялата коса над необичайно високото чело бе леко къдрава. Пау Уън беше облечен в бял панталон и златисто сако от фина коприна.

— Имате много хубав дом — похвали го на родния им език Ни.

Пау прие комплимента със сдържаността на седемдесетгодишен човек. Твърде млад, за да бъде съвременник на Мао по време на народната революция през 1949 г., прогонила Чан Кайши и неговите националисти на остров Тайван, Ни беше наясно с голямото влияние на Пау през 60-те, нараснало още повече след смъртта на Мао през 1976 г.

Десет години по-късно Пау беше напуснал Китай, за да се установи тук, в Белгия, на другия край на света.

— Исках жилището да ми напомня за дома — отвърна Пау.

Гледана отвън, къщата, която се намираше на няколко километра от Антверпен, беше обикновена постройка с високи сиви стени, наклонен покрив и извити нагоре стрехи. Беше разделена на две самостоятелни кули съгласно традиционната китайска архитектура, които предлагаха компактност, строга симетрия и подчертана йерархия. Отвътре беше светла, просторна, декорирана в класически стил, независимо от наличието на модерни удобства като климатична инсталация, централно отопление, охранителна система и сателитна телевизия.

Ни добре познаваше тази архитектура.

Върховният символ на благополучие и богатство за китайците беше многофамилната резиденция с вътрешен двор, заобиколен от четири постройки, пред всяка от които трябваше да има веранда и добре поддържана градина. Някога дом за благородници, днес такива къщи можеха да си позволят единствено военните, партийната номенклатура и новобогаташите.

— Вашият дом ми напомня за резиденцията на един кмет в североизточните райони на Китай, която посетих неотдавна — добави Ни. — В нея открихме двеста и петдесет златни кюлчета — огромно богатство за човек, който печели няколко хиляди юана годишно. Разбира се, в качеството си на кмет той контролираше местната икономика, която се развиваше добре и привличаше вниманието на чуждестранните инвеститори. Аз го арестувах.

— След което сте го екзекутирали, нали? Бързо и без много приказки.

Пау очевидно беше наясно с действието на китайската правосъдна система.

— Какво ви води в Европа, министре? — попита той. — И точно при мен?

Ни беше шеф на Централната комисия за дисциплинарна инспекция към Китайската комунистическа партия, пряко подчинена на Народното събрание и равна по права на всемогъщия Централен комитет. Основната й задача беше изкореняване на корупцията и злоупотребите.

— Не бих искал да бъда враг на човек като вас — добави Пау. — Доколкото ми е известно, от вас се страхуват всички в Китай.

И това го беше чувал.

— Други твърдят, че сте най-честният човек в цялата страна.

Отново позната дефиниция.

— А вие, Пау Уън, все още имате честта да сте китайски гражданин — подхвърли Ни.

— И се гордея с това — кимна домакинът.

— Тук съм, за да поискам от вас да упражните правата си на китайски гражданин.

Седяха в дневната, която гледаше към вътрешния двор с разцъфнали дървета. Тишината се нарушаваше единствено от жуженето на пчелите и бълбукането на малкия фонтан. Остъклена врата и копринени завеси ги отделяха от съседния кабинет.

— По всяка вероятност сте взели със себе си някои произведения на изкуството, когато сте напуснали родината — подхвърли Ни.

— Имате ли представа какво беше положението, когато Мао беше жив? — засмя се Пау. — И познавате ли изобщо историята на страната? Имам предвид от гледната точка на високата ви позиция като пазител на партийната съвест?

— В момента се интересувам единствено от вашите кражби.

— Напуснах Китай преди близо трийсет години. Защо чак сега проявявате интерес към моите кражби?

Бяха го предупредили да внимава с Пау Уън — отличен историк и оратор, майстор в манипулацията на спорните аргументи. Както Мао, така и Дън Сяопин се бяха възползвали по най-добрия начин от тези негови качества.

— Едва напоследък бях запознат с вашите престъпления — отвърна Ни.

— От анонимен информатор?

— Да. Имаме щастието да разполагаме и с такива хора.

— И не се колебаете да ги използвате по най-добрия начин. Разполагате дори с уебсайт, на който получавате съответния имейл, без име и адрес, но пълен с тежки обвинения. Я ми кажете, наказвате ли изобщо своите информатори за неверни данни?

Ни нямаше намерение да попадне в този капан.

— Още като влязох през главния вход на дома ви, забелязах една порцеланова фигура на кон, изработена по време на династията Хан — сухо отвърна той. — До нея имаше бронзова камбана от епохата Джоу и фигурка от династията Тан. Безценни оригинали, които сте откраднали.

— Откъде знаете това?

— Отговаряли сте за много музеи и колекции. Едва ли ви е било трудно да присвоите онова, което ви е харесвало.

— Елате да ви покажа нещо, министре — надигна се Пау.

Защо не, сви рамене Ни. Колкото повече ценни вещи види с очите си, толкова по-добре. Той последва възрастния мъж във вътрешния двор и неволно си спомни за старата къща на семейството си в Съчуан — провинцията на изумруденозелените хълмове и добре поддържаните ниви. Фамилията Ни я беше обитавала в продължение на 700 години, скрита сред бамбукова горичка и заобиколена от оризови полета. И тя имаше вътрешен двор като тази тук, но с една съществена разлика — беше изградена изцяло от кирпич.

— Сам ли живеете тук? — попита на глас той.

Огромното имение се нуждаеше от постоянна поддръжка, а всичко наоколо изглеждаше перфектно. Но до този момент Ни не беше видял жива душа, с изключение на домакина.

— Следователят у вас взема връх, а? — усмихна се Пау. — Май започвате с въпросите.

— Обикновено любопитство, нищо повече.

— Самотата е начинът на живот, който съм избрал доброволно.

Ни не се изненада от неособено конкретния отговор.

Поеха по пътечката, която се извиваше покрай безупречно подстригани храсти и тисове джуджета, и се насочиха към висока черна порта с червен кръг в средата. Зад нея се разкри просторна галерия с високи колони и под с изящна дърворезба, боядисан в зелено. Една от стените беше заета от лавици с книги, на друга бяха окачени древни китайски ръкописи. На меката светлина от прозорците с оризова хартия се очертаваха изящни гравюри, копринени завеси, антикварни шкафове и масички, подредени като в музей.

— Това е колекцията ми — обяви Пау.

Ни гледаше и мълчеше.

— Вярно е, че предметите, за които споменахте, имат висока стойност, но истинското съкровище е ей там — продължи домакинът и направи жест към госта да го последва. — Например това тук — рисуван фаянс от времето на династията Хан, двеста и десета година преди Христа.

Ни разгледа скулптурата от бледожълт камък, изобразяваща мъж, който върти ръчката на нещо като мелнично колело.

— Забележителна машина — отбеляза Пау. — Зърното се сипва във фунията отгоре, а мелницата не само го смила, но и отделя плявата. Появява се в Европа цели две хиляди години по-късно, пренесена от холандски моряци.

На съседната поставка имаше керамичен конник, в основата му се виждаха стремена.

— Експонат от времето на династията Тан, шести-седми век — долови интереса му Пау. — Обърнете внимание на стремената. В Китай те се използват стотици години преди появата им в средновековна Европа. Без тях концепцията за средновековните рицари на кон, облечени в железни брони и шлемове, би била невъзможна.

Очите на Ни обиколиха залата, изпълнена със стотици експонати.

— Събирал съм ги един по един, от различни села и гробници. Много от тях са се намирали в императорските гробници, открити през седемдесетте. А за музеите и частните колекции сте абсолютно прав, аз наистина имах свободен достъп до много от тях. — Той посочи водния часовник от II век преди Христа, после се прехвърли към слънчевия му побратим, сгушен сред множество метални цеви, порцеланови фигурки и астрономически уреди — безспорни доказателства за гениалността на древните китайци.

Вниманието на Ни беше привлечено от малък бронзов уред с тънка стрелка и гравирани йероглифи.

— Компасът, най-великото китайско откритие, направено още преди две хиляди и петстотин години — гордо обяви Пау. — Стрелката е изработена от магнетит и винаги сочи на юг. Докато хората в Западното полукълбо са се борили за своето съществуване, китайците вече са използвали компаса, за да се ориентират по време на своите пътешествия.

— Всичко това е собственост на Народната република — отбеляза Ни.

— Напротив, аз спасих тези неща от Народната република.

Досадата започна да се промъква в душата на Ни.

— Пояснете се, старче — настоя той.

— По време на славната Културна революция видях как войниците изхвърлиха на слънце една великолепно запазена мумия на две хиляди години, а селяните започнаха да я замерят с камъни. Това се случи в Чанша, но подобна беше съдбата на милиони безценни предмети от нашето културно наследство. Представете си каква научна и историческа информация беше безвъзвратно изгубена заради тази глупост.

Ни си отбеляза да не се вслушва прекалено в думите на Пау. Добрият следовател не бива да се поддава на приказките на хората, които разпитва. Самият той непрекъснато внушаваше това на своите подчинени.

Домакинът се приближи до голямо сметало, изработено от дърво и бронз.

— Тази вещ е на хиляда и петстотин години, но и сега може да се използва в офис или банка. Векове наред на Запад не са имали представа за подобен вид калкулатор, използван от китайските финансисти и търговци. Нито пък са чували за понятия като десетична система, нула, отрицателни числа, стойността на числото пи. Всичко това било открито за пръв път в Китай.

— Откъде знаете? — попита Ни.

— От историята. За съжаление нашите могъщи императори и Културната революция на Мао пренаписаха тази история за своите цели. Ние, китайците, нямаме почти никаква представа за произхода и постиженията си.

— А вие имате, така ли?

— Погледнете тук, министре.

Ръката на Пау сочеше нещо като печатарска вана с подредени в колони оловни йероглифи, готови за омастиляване.

— Печатарската машина е открита през хиляда четирийсет и пета година в Китай, далеч преди копието на Гутенберг в Германия. Хартията също сме открили много по-рано от Запада. Плюс още много неща — сеизмографа, парашута, щурвала, мачтите и платната… — Пау разпери ръце, сякаш за да обхване цялата зала. — Ето го нашето наследство.

— Но въпреки това вие си оставате крадец — трезво отбеляза Ни.

— Вие не сте тук заради моите кражби, министре — поклати глава Пау. — Аз бях откровен с вас, сега е ваш ред. Кажете ми какво ви води при мен?

Безцеремонността беше едно от силните оръжия, с които Пау насочваше разговора в желаната от него посока. Уморен от празните приказки, Ни се огледа с надеждата да открие нещо конкретно. Оказа се малка бронзова фигурка на тигър с глава на дракон и крила на феникс, открита в някаква гробница от III век преди Христа. Беше дълга пет и висока три сантиметра.

— Къде е лампата с дракона? — попита той.

Върху набръчканото лице на Пау се изписа любопитство.

— И тя ми зададе същия въпрос — промърмори той.

Неочакван отговор.

— Тя?

— Една жена. Испанка с мароканска кръв, много красива. Но нетърпелива като вас.

— Как се казва?

— Касиопея Вит.

— Какво й отговорихте? — пожела да узнае Ни.

— Показах й лампата — отговори Пау и посочи една масичка в далечния край на залата. — Беше ей там. Доста ценна вещ. Открих я в една гробница от времето на Първия император през… — замисли се за момент и добави: — Мисля, че беше през хиляда деветстотин седемдесет и осма. Взех я със себе си, когато напуснах Китай през хиляда деветстотин осемдесет и седма година.

— Къде е сега?

— Мис Вит пожела да я купи. Предложи ми много висока цена, но аз отказах.

Ни го гледаше очаквателно.

— После ме заплаши с пистолет и я открадна — добави Пау. — Нямаше какво да направя. Все пак съм един старец, който живее сам.

— Един богат старец — язвително добави Ни.

— Съдбата беше благосклонна към мен — усмихна се Пау. — Както вероятно и към вас, министре…

— Кога се случи това? — рязко попита Ни.

— Преди два дни.

Тази жена трябваше да бъде открита.

— Каза ли ви нещо за себе си?

— Просто насочи пистолета към мен, взе лампата и изчезна — поклати глава Пау.

Неочакван и тревожен развой на събитията. Но не и непреодолим. Тази жена можеше да бъде открита.

— За лампата ли бихте целия този път? — попита Пау. — Може би тя има някаква връзка с предстоящата ви политическа битка с министър Карл Тан?

Въпросът го хвана неподготвен. Пау беше напуснал родината преди много време. Онова, което се случваше по върховете на политическата власт, не беше държавна тайна, но не беше и обществено достояние. Поне засега.

— Какво знаете вие за случващото се днес?

— Аз не съм глупак — отвърна почти шепнешком Пау. — Вие сте тук, защото знаете, че Тан иска въпросната лампа.

Този факт не беше известен на никого извън кабинета на Ни. Обзе го безпокойство. Старецът насреща му се оказа далеч по-информиран от очакваното. После му хрумна нещо друго.

— Жената е откраднала лампата за Тан, така ли?

— Не — поклати глава Пау. — Искаше я за себе си.

— А вие й позволихте да я вземе?

— Прецених, че е по-добре да бъде у нея, отколкото да попадне в ръцете на министър Тан. Очаквах да се случи нещо подобно, но, честно казано, не знаех как да постъпя. А тази жена реши проблема.

Ни се замисли за променената ситуация, а Пау Уън го гледаше с мъдрите си очи и мълчеше. Планираната изненадваща визита в дома на възрастния емигрант трябваше да постигне лесен успех, но се оказа, че изненаданият съвсем не е той.

— Вие и министър Тан сте основните претенденти за поста председател на партията и премиер — промълви Пау. — Човекът, който заема тези постове, вече е стар и времето му изтича. Въпросът е кой ще го наследи — Тан или Ни. Всеки трябва да направи своя избор.

— А вие на чия страна сте? — не се сдържа Ни.

— На единствената, която има значение, министре. На страната на Китай.

5

Копенхаген

Малоун проследи куриерката и подозренията му се потвърдиха. Китайката не знаеше какво точно трябва да получи и просто взе онова, което й беше предложено. На всичкото отгоре дори си позволи да пофлиртува с него. Колко ли й бяха платили за изпълнението на поръчката? И какво знаеха похитителите на Касиопея? Гласът от компютъра беше подчертал, че са наясно с миналото му на специален агент, но въпреки това му бяха изпратили жената аматьор, която очевидно не беше в течение на нещата.

Продължи да я следва от разстояние. Тя си пробиваше път сред посетителите на „Тиволи“ спокойно, без да бърза, насочвайки се към задния портал в северната част на парка. Малоун видя как излиза през него, пресича булеварда и тръгва към пешеходната зона „Строгет“.

Минаха покрай няколко антикварни книжарници, чиито притежатели бяха конкуренти и приятели на Малоун. После поеха по Хобро Плац, запълнен с многобройни заведения и масички на открито. Китайката свърна вдясно от кафене „Норден“ в източния край на площада и пое по стръмната уличка към старата църква, превърната в изложбена зала. На една пряка от нея зави на север и се насочи към Магазин ду Норд — най-големия универсален магазин в Скандинавия. Улиците бяха изпълнени с оживени и усмихнати хора. Петдесет метра по-нататък се виждаше широкият булевард, който маркираше края на пешеходната зона „Строгет“.

Младата жена отново зави, обърна гръб на универсалния магазин и оживения трафик, насочвайки се към обгорените руини на Музея на гръко-римската култура, който все още не беше възстановен от големия пожар преди година. Тогава именно Касиопея Вит му се бе притекла на помощ и спаси книжарницата. Сега беше негов ред да й върне услугата.

Тук хората бяха значително по-малко. Голяма част от строените през XVIII и XIX век сгради, отдавна реставрирани и боядисани, бяха някогашни моряшки бардаци. Днес в модерните апартаменти живееха художници и млади технократи.

Жената изчезна зад поредния ъгъл. Малоун ускори крачка и я последва, но за малко не се блъсна в голям контейнер за смет, който препречваше тясната уличка.

Жената се приближи до дребен и очевидно неспокоен мъж, който грабна плика от ръцете й и го разкъса. Измъкна книгата, а после изкрещя нещо на китайски. Малоун нямаше нужда от преводач, за да го разбере. Беше ясно, че човекът знае какво трябваше да получи, но то нямаше нищо общо с книгите. В следващия миг той вдигна ръка и зашлеви младата жена. Тя политна назад, опитвайки се да запази равновесие и самообладание, и неволно вдигна ръка към ударената буза. Мъжът бръкна под дрехата си и извади пистолет.

Малоун го изпревари, измъкна беретата си и извика:

— Хей!

Мъжът се завъртя, зърна оръжието в ръката му и сграбчи китайката.

— Хвърли пистолета в контейнера! — извика на английски той и опря дулото в шията на младата жена.

Малоун се запита дали да рискува, но уплашеното изражение на жената го накара да се подчини. Той пусна беретата в контейнера и тя глухо тупна на пода, сигнализирайки, че вътре няма почти никакъв боклук.

— Стой на място! — заповяда китаецът и помъкна жената надолу по уличката.

Малоун не можеше да се откаже просто защото това беше единственият начин да стигне до Касиопея. Мъжът и жертвата му бавно се приближаваха към оживената пресечка. Изправен на петнайсетина метра от него, Малоун стоеше и наблюдаваше. После мъжът разхлаби хватката си и побягна заедно с жената.

Ни наблюдаваше внимателно лицето на възрастния мъж. В съзнанието му бавно проникна прозрението, че мъдрецът го беше изиграл.

— А кое е най-доброто за Китай? — попита той.

— Знаете ли приказката за хитрата лисица и гладния тигър? — отвърна с въпрос Пау.

Решил да продължи играта, Ни поклати глава.

— Тигърът хванал лисицата с намерението да я изяде, но тя му казала: „Не смей да ме докосваш! Сториш ли го, ще разгневиш боговете, защото аз съм най-важното животно в гората. Ако не ми вярваш, ела с мен“. Тигърът тръгнал с нея. При вида им всички животни се разбягали, а тигърът пуснал лисицата, защото изобщо не си дал сметка, че той е причината за страха им. — Пау замълча за момент, после вдигна глава. — В коя роля сте вие, министре? На лисицата или на тигъра?

— Манипулаторът и глупакът — промърмори Ни.

— За съжаление няма други претенденти за лидери на Китай — въздъхна Пау. — Вие и министър Тан свършихте добра работа за отстраняването на всички останали конкуренти.

— А кой съм аз според вас — манипулаторът или глупакът?

— Не аз трябва да отговоря на този въпрос.

— Уверявам ви, че не съм глупак — продължи Ни. — Страната ни е затънала в корупция. Мой дълг е да се боря срещу нея.

Това беше нелека задача за държава, в която един процент от населението притежава четирийсет процента от богатството й, придобито главно чрез корупционни схеми. Кметове, провинциални функционери, високопоставени партийни членове — той беше арестувал стотици от тях по обвинение в подкупи, машинации, присвоявания, злоупотреба с власт, морално разложение, контрабанда, прахосване на средства и безогледни кражби.

Пау кимна.

— Мао създаде система, разяждана от корупция от самото начало. И нямаше как да бъде друга, защото отговорността се търсеше единствено по вертикалата на партийната йерархия. Лъжата и безчестието станаха повсеместни.

— Затова ли избягахте от родината?

— Не, министре. Напуснах страната, защото не можех да понасям онова, което се случваше. Твърде много убийства на невинни хора, твърде много потисничество и страдание. И тогава, както и днес Китай е една провалена държава. Няма друго заключение. Шестнайсет от двайсетте най-замърсени града в света се намират там. Ние сме лидер в отделянето на вредни емисии. Киселинните дъждове унищожават земите ни. Замърсяваме безогледно питейната вода, без да мислим за последиците. Ликвидираме културата, хилядолетната си история и самоуважението си без оглед на последствията. Оценяваме работата на местните ръководители единствено по икономическите резултати, без да държим сметка за публичните инициативи. Системата ни води към самоунищожение.

Ни подозираше, че всички тези разсъждения целят просто да го заблудят. След кратък размисъл реши, че е време да премине към по-конкретни теми.

— Защо позволихте на онази жена да открадне лампата? — попита той.

Пау го дари с поглед, който го накара да се почувства неудобно. Някога така го гледаше баща му, когото той боготвореше.

— Отдавна би трябвало да знаете отговора на този въпрос.

Малоун преобърна контейнера, взе пистолета си и хукна. Би трябвало да се досети по-рано. Куриерката съвсем не беше жертва, а само съучастник, който беше объркал нещата. След секунди той изскочи на улицата.

Двамата бегълци бяха на трийсетина метра от него и тичаха с всички сили към оживената „Холменс Канал“, по която фучаха няколко редици коли, насочили се към главния площад на Копенхаген. В следващия миг фигурите им изчезнаха зад ъгъла.

Малоун прибра пистолета и започна да си пробива път сред тълпата, като едновременно използваше физическа сила и любезни извинения. Не след дълго се озова на светофара срещу датския Кралски театър. Вдясно от него се простираше пешеходната зона пред новото пристанище „Нихавн“, изпълнена с живописни кафенета и ресторанти. Обектите му бързаха по тротоара край оживената алея за велосипедисти, в посока хотел „Д’Англетер“. Едно волво спря до тротоара пред входа.

Мъжът и жената прекосиха алеята за велосипедисти и се насочиха към колата с отворена задна врата. Разнесе се тих пукот, като от спукан детски балон. Мъжът политна и се строполи на асфалта. Нов пукот и жената се просна до него. Изпод телата им плъзнаха алени струйки кръв. Разнесоха се писъци, по тротоара настъпи паника. Трима велосипедисти се сблъскаха на алеята, опитвайки да избегнат проснатите тела. Колата рязко потегли.

Затъмнените стъкла не му позволиха да види лицата на хората в нея. Малоун направи опит да зърне регистрационния номер, но волвото направи остър ляв завой и изчезна към „Конгенс Ниторв“. Той се втурна към жертвите, приклекна над тях и потърси пулс. И двамата бяха мъртви. Велосипедистите също бяха пострадали.

— Някой да се обади в полицията! — извика на датски той и се изправи.

Прокара пръсти през косата си и въздъхна тежко. Току-що беше прекъсната единствената нишка, която можеше да го отведе при Касиопея. Той предпазливо се отдалечи от тълпата зяпачи и се насочи към масичките на тротоара пред ресторанта на хотел „Д’Англетер“. Всички наоколо бяха шокирани. В Дания рядко ставаха убийства на публични места.

В далечината се чу вой на сирени. Което означаваше, че трябва да изчезва.

— Мистър Малоун — обади се тих глас отляво.

Той понечи да се обърне.

— Не. Гледайте пред себе си.

Характерният натиск на дулото в гърба му го принуди да се подчини.

— Трябва да дойдете с мен — добави мъжът.

— А ако откажа?

— Няма да откриете Касиопея Вит.

6

Провинция Шанси, Китай

22:00 ч.

Карл Тан оглеждаше просторната долина под себе си. За около два часа хеликоптерът го беше пренесъл на север от Чунцин над планината Кун. Беше предприел пътуването от Пекин до тези места не само за да присъства лично на екзекуцията на Дзин Джао, но и да изпълни още две не по-малко важни задачи, първата от която беше тук, в Шанси, културната люлка на Китай. Преди време един археолог от Министерството на науката му беше казал, че където и да забиеш лопатата си в този район, със сигурност ще попаднеш на нещо, свързано с шестхилядната история на страната.

И той имаше пред себе си сигурен пример за това.

През 1974 г. местните селяни се заловили да копаят кладенец и попаднали на огромна подземна галерия, в която били подредени над 8000 фигури на теракотени воини в цял ръст, 130 колесници и 670 коня, подредени в боен ред. Мълчалива армия, обърната на изток. Всяка от скулптурите бе на възраст около 2200 години. Те охранявали подземен комплекс от дворци, построени, за да се превърнат в гробници, които заобикаляли масивната гробница на император Цин Шъхуан — човека, сложил край на петстотин години междуособици и положил основите на Великата империя. Благодарение на това останал в историята с почетната титла Шъхуан.

Първият император.

На мястото на някогашния кладенец днес се издигаше Музеят на теракотените воини от династията Цин, чиято централна изложбена площ беше покрита с внушителен стъклен покрив. Земни насипи разделяха разкопките на единайсет реда, всеки от които имаше пътеки от стари тухли. Някогашните дървени покриви отдавна ги нямаше, но за да предпазят статуите от влагата, строителите мъдро бяха покрили целия район с плетени рогозки и дебел пласт глина.

Древната армия на Цин Шъхуан беше оцеляла.

Тан не отделяше поглед от морето теракотени воини.

Всеки от тях беше в пълно бойно облекло и снаряжение. Лицата им се деляха на осем основни типа, но нито едно от тях нямаше двойник. Някои бяха с плътно стиснати устни и отправен в далечината поглед, издаващи непоколебима твърдост. Други излъчваха самоуверена жизненост, трети бяха някак замислени, като помъдрели в битките ветерани. Най-странното беше, че макар и замръзнали в различни пози, те оставяха общото впечатление за целенасочено движение.

Тан беше идвал тук и преди. Беше се разхождал между воините и колесниците, бе вдъхвал богатия аромат на почвата, бе си представял ритмичния тътен на хилядите маршируващи нозе.

Тук се чувстваше всевластен.

Самият Цин Шъхуан беше обхождал тези места, за които в продължение на двеста и петдесет години бяха воювали седем царства — Ци, Чи, Яр, Джао, Хан, Уей и Цин. Край на конфликтите бе поставил Цин Шъхуан през 221 г. преди Христа, когато покорил съседите си и създал единна империя начело със себе си. По-късно тези земи наследили и името му. Чужденците го произнасяли Кин, но втората част остава непроменена.

Китай.

Тан нямаше как да не бъде впечатлен от подобни мащабни постижения. Въпреки че Цин Шъхуан беше живял далеч в миналото, присъствието му все още се усещаше. Той пръв бе разделил територията на префектури, всяка от които включвала по-малки области, които той нарекъл окръзи. Отменил феодалната система и елиминирал военачалниците аристократи. Мерките, теглилките и парите били стандартизирани, въведени били унифицирани закони. Той построил пътища, издигнал стената, която защитавала градовете по северната граница. И не на последно място унифицирал многообразната местна писменост, заменяйки я с единна йероглифна азбука.

Но Първият император също не бил съвършен.

Той въвел сурови закони, наложил непосилни данъци и мобилизирал хиляди хора за военна служба и строителство. При неговото господство умрели милиони човешки същества. Трудно е да започнеш някакво начинание, но още по-трудно е да задържиш успеха. Наследниците на Цин Шъхуан не успели да задържат и разширят успехите на Първия император. Селските бунтове постепенно набрали сила и се превърнали в открита съпротива срещу властта. Империята рухнала само три години след смъртта на основателя си.

Дошла нова династия.

Хан. И нейните наследници още бяха на власт, дори днес.

Самият Тан беше от провинция Хунан — още една гореща и влажна територия в южната част на страната, родно място на мнозина революционни идеолози начело с Мао. След като бе завършил Технологичния институт в Хунан, Тан се бе прехвърлил в Пекинския геоложки факултет и след дипломирането си бе започнал работа като технолог и политически инструктор, а после и като главен инженер и началник на политически отдел в Централното бюро по геология. Именно там партията го бе забелязала и той бе получил назначения в провинция Гансу и Тибетската автономна област, където си бе изградил добра репутация на учен и администратор. След завръщането си в Пекин се бе издигнал до заместник-директор на общата канцелария на Централния комитет, а три години по-късно беше избран и за член на ЦК. В момента заемаше поста първи заместник-председател на партията и вицепремиер, на една крачка от триъгълника на върховната власт.

— Министър Тан.

Чул името си, Тан се обърна. Към него се приближаваше директорът на музея. От стегнатата му походка и любезно изражение личеше, че нещо не е наред.

Тан стоеше на оградената с парапети пътека над Изкоп 1, издигаща се на петнайсет метра над теракотените фигури. Изложбената площ от 16 000 квадратни метра вече беше затворена за посетители, но по негова заповед осветлението на огромното, подобно на хангар пространство остана включено.

— Казаха ми, че сте пристигнали — промърмори директорът. От шията му се поклащаха очила, окачени на дълга каишка.

— Исках да хвърля едно око тук, преди да се прехвърля на Изкоп 3 — поясни Тан. — Никога няма да се наситя на гледката на тези храбри воини.

Навън тъмнееха още шест зали, всичките затворени. До тях имаше театър, книжарница и множество магазинчета и сергии, които рано сутринта на следващия ден щяха да предложат разнообразни сувенири на туристите, които надвишаваха два милиона годишно и бяха дълбоко убедени, че тук се намира осмото чудо на света.

Самият Тан не споделяше подобни мисли. За него това беше единственото чудо на света.

— Трябва да поговорим, министър Тан.

Директорът беше консервативен интелектуалец от малцинството Джуан, а това означаваше, че беше стигнал върха на кариерата си. Целият огромен обект беше под шапката на Министерството на науката и той си даваше ясна сметка на кого трябва да бъде предан.

— Имам проблем с контрола.

Тан мълчеше и чакаше.

— Откритието беше направено преди два дни и аз незабавно ви информирах. Издадох заповед за пълно мълчание, но се страхувам, че тя не беше приета сериозно. Как да кажа… Археолозите започват да говорят… Неколцина знаят, че сме проникнали в още едно подземие.

Това беше неприятна новина.

— Давам си сметка за желанието ви нещата да останат в тайна, но това ще бъде трудно.

Тук не беше мястото за подобни разговори. Тан успокоително докосна рамото на мъжа и заповяда:

— Заведете ме на Изкоп 3.

Напуснаха сградата и прекосиха тъмната площадка по посока на друга голяма постройка, осветена отвътре.

Изкоп 3 се намираше на двайсет метра северно от Изкоп 1 и на сто и двайсет източно от Изкоп 2. Най-малкият от трите, във формата на подкова, той заемаше едва петстотин квадратни метра. В него имаше само 68 статуи на воини и една колесница, теглена от четири коня. Без да са подредени в бойна формация.

После всичко стана ясно.

Облеклото, жестовете и разположението на фигурите предполагаха, че Изкоп 3 е нещо като подземен команден център, създаден за генерали и други високопоставени лица. Тук воините бяха подредени с гръб към стената и бяха въоръжени с бронзови пръти — необикновено оръжие, използвано само от почетните императорски гвардейци. Освен това разположението му в най-отдалечения североизточен край подсказваше, че той е добре защитен от формациите в останалите два изкопа. По време на управлението си Цин Шъхуан командвал един милион облечени в броня воини и хиляда колесници с десет хиляди коня — една внушителна армия, чиято цел била да „покори света“. А от разкопките беше видно, че и в смъртта целта му бе останала същата.

Тан пое по дървената рампа, която водеше към дъното на изкопа.

Под ярката светлина на прожекторите се разкриваше сюрреалистична сцена. Конюшня и колесница запълваха първото отклонение. От там започваха два къси коридора, които водеха до други, по-дълбоко вкопани помещения. Тан изчака да слязат долу и едва тогава се обърна към директора на музея.

— Разчитах на вас да запазите разкопките в тайна. Ако не можете да се справите, ще трябва да потърсим друг човек.

— Уверявам ви, че за момента нещата са под контрол, министър Тан. Но се почувствах длъжен да ви предупредя, че новината е известна на повече хора от тримата работници, които направиха откритието.

— Разкажете ми по-подробно за него.

— Ей там забелязахме едно странно несъответствие — посочи надясно директорът. — Отначало мислехме, че там свършват разкопките, но се оказа, че грешим.

В землистата стена се виждаше голяма дупка с купчини пръст от двете страни.

— Нямахме време да разчистим — добави директорът. — Веднага след първия оглед спрях разкопките и се свързах с вас.

На няколко крачки от тях се виждаха кабели, излизащи от металната кутия на портативен трансформатор. Тан продължаваше да гледа ярко осветената отвътре дупка.

— Това е нова, неизвестна досега гробница — добави директорът.

— А аномалията?

— Тя е вътре и ви чака.

По вътрешните стени на ямата пробяга някаква сянка.

— Цял ден е тук съгласно вашата заповед — поясни подчиненият му. — Не е спрял да работи.

— Необезпокояван?

— Абсолютно. Точно както заповядахте.

7

Антверпен

Ядосан от факта, че беше подценил възрастния си опонент, Ни го гледаше втренчено и мълчеше.

— Огледайте се наоколо — продължи Пау. — Тук са събрани доказателства за величието на Китай за период от шест хиляди години. Още преди зараждането на западната цивилизация в Китай се е леел метал, армията се е сражавала с арбалети, а земята е била картографирана.

Търпението на Ни най-сетне свърши.

— Какъв е смисълът на този разговор? — попита той.

— Нима не си давате сметка, че още през четвърти век преди Христа земеделието в Китай е било по-развито от това на Европа през осемнайсети век? Дедите ни са познавали редосеялката, организираната сеитба и железния плуг далеч преди останалите култури по света. Но какво се случва в днешно време, министре? Къде изчезна превъзходството ни?

Отговорът беше очевиден, но Ни нямаше желание да го изрича на глас. Не беше сигурен, че в помещението няма записващи устройства.

— Преди доста години един английски учен изследвал този феномен и стигнал до заключението, че над половината от откритията и изобретенията, върху които се крепи съвременният свят, са дошли от Китай. Но кой го знае? Самите китайци са в неведение. Според един доказан исторически факт, когато йезуитските мисионери показали механичния часовник, изобретен от тях през дванайсети век, китайците останали смаяни от това малко чудо, без дори да подозират, че този механизъм е съществувал по техните земи цели хиляда години по-рано.

— Всичко това е без значение — сухо отвърна Ни, продължавайки да мисли за скритите микрофони.

Пау посочи писалището от червено дърво в дъното. На него имаше лаптоп, около който акуратно бяха подредени инструменти за калиграфия — мастило, плоски камъни, четчици и хартия.

Приближиха се към него и Пау натисна няколко клавиша. Екранът оживя.

Мъжът стоеше изправен. Беше под четирийсет, по-скоро с монголски, отколкото с китайски черти, и разрошена черна коса. Носеше бял халат с широки ръкави и бледозелени орнаменти на яката. Беше заобиколен от други трима мъже, облечени с черни панталони и дълги сиви ризи под къси сетрета в тъмен цвят.

Мъжът смъкна халата си и остана гол. Имаше стегнато мускулесто тяло със светла кожа. Двама от пазачите му започнаха да увиват бели бинтове около корема и бедрата му. Когато приключиха, третият се приближи и започна да мие пениса му и слабините около него.

Почистващата операция се повтори три пъти.

После мъжът седна полулегнал на близкия стол и разтвори крака. Двамата го хванаха здраво, а третият пристъпи към близката лакирана масичка и вдигна извит и назъбен нож с напукана кокалена дръжка.

Обърна се, пристъпи към бинтования мъж и попита с отчетлив глас:

Хоу хюеи пу хоу хюеи?

Мъжът остана в същата поза, докато обмисляше отговора си. Въпросът беше прост: ще съжаляваш ли за това или не. Той поклати глава в знак на отрицание, без да показва страх или нерешителност.

Човекът пред него кимна, после отряза половите му органи с две бързи и точни движения. Острието се плъзна плътно до тялото, без да пропусне нищо.

Жертвата не издаде нито звук.

Двамата помощници здраво натискаха треперещите му крака.

Кръвта се лееше, но операторът сръчно обработи раната, без да обръща внимание на болките, които изпитваше жертвата. Мъжът не издаваше нито звук, въпреки че лицето му беше разкривено от болка.

Раната беше покрита с нещо, което приличаше на няколко пласта намокрена хартия. Кръвотечението спря.

После помогнаха на жертвата да се изправи. Мъжът видимо трепереше, но върху лицето му се беше изписало повече вълнение, отколкото страх.

— През следващите два часа го карали да се разхожда из стаята, а чак след това му позволили да легне — уточни Пау.

— Какво… Какво беше това? — смотолеви Ни, без да крие смайването и погнусата си.

— Обичайна церемония, повтаряла се стотици хиляди пъти във времето — отвърна Пау и след едва забележимо колебание добави: — Така се създавали евнусите.

Ни знаеше доста неща за евнусите и важната им роля в Китай в продължение на 2500 години. Императорите имали особената и малко мистична привилегия, наречена „небесен мандат“, която практически узаконявала безграничната им власт. Но за да се запази свещената им аура, личният им живот трябвало да бъде пазен в пълна тайна, далеч от очите на простосмъртните. Единствено женствените евнуси, които живеели по милостта на господарите си, имали достъп до интимните им тайни.

Системата се оказала толкова успешна, че се превърнала в неразделна част от живота на богоизбраните. В същото време евнусите нямало как да не се възползват от шансовете, които им предлагало интимното общуване с тях. Очакванията били, че лишени от възможността да имат наследници, те няма да се стремят към власт и пари, но нещата не се развили точно по този начин.

Мнозина от тях се превърнали в любимци на своите императори и постепенно се сдобили с власт, която била далеч по-голяма от тази на висшите държавни администратори. Повечето императори изобщо не познавали своите министри и контактували с тях с посредничеството на евнусите. Никой не знаел кой всъщност издавал свещените заповеди и декрети, с които се управлявала империята. Само най-съвестните и съзнателни императори избягвали влиянието на евнусите, но те били малко на брой. Системата била окончателно изоставена чак в началото на XX век, когато последният император бил принуден да се откаже от властта.

— Евнусите отдавна не съществуват — обяви той.

— Защо мислите така?

Всякакви мисли за подслушване бяха забравени.

— Кой сте вие? — рязко попита Ни.

— Човек, който цени историческото наследство на страната си. Човек, който е станал свидетел на разрухата на всичко свято, което сме съхранявали в продължение на хилядолетия. Истински китаец.

Ни знаеше, че Пау е роден в северната провинция Ляонин и е получил образованието си във Франция през един кратък период от време, през който разрешавали на младите китайци да учат в чужбина. Начетен, автор на шест исторически трактата, той беше успял да оцелее по време на чистките на Мао, което съвсем не бе лесно. В един момент му бяха разрешили да напусне страната заедно с цялото си богатство. Истинско чудо на чудесата. И все пак…

— Говорите като предател! — остро рече той.

— Говоря истината, министре — поклати глава Пау. — Подозирам, че и вие мислите като мен.

— Грешите — отвърна Ни.

— Защо тогава все още сте тук? Защо продължавате да ме слушате?

— А вие защо ми пуснахте видеото?

— Изправен пред смъртта, онзи, който е готов да умре, ще оцелее. Докато онзи, който иска да живее, ще умре… Тази мисъл е била изразявана и по друг начин. Шан ву чоу ти.

Ни беше чувал тази фраза.

Бутни стълбата, след като той се изкачи по нея.

— Най-често срещаната интерпретация съветва да подмамим врага в капан, а после да го лишим от възможността за бягство — продължи Пау. — Но различните противници се подмамват по различен начин. Алчните са заслепени от обещанието за печалба. Арогантните се заблуждават от демонстрация на слабост, а неподатливите се побеждават с хитрост. Вие от кои сте, министре?

— Кой ме подмамва?

— Карл Тан.

— На мен ми се струва, че това сте вие. Но не отговорихте на въпроса: защо ми пуснахте видеото?

— За да ви докажа, че не знаете какво се случва около вас. Вашата комисия си губи времето, като разследва корумпирани чиновници и нечестни партийни членове. Преследвате призраци, въпреки че истинската заплаха е пред очите ви. Вие сте обкръжен отвсякъде, включително и в свещеното си качество на партийна съвест. Евнусите все още съществуват, министре.

— Откъде знаете?

— Знам, защото съм един от тях.

8

Заведоха Касиопея Вит обратно в стаята, където я бяха държали през последните два дни. Блузата й беше мокра, дробовете я боляха от усилията да диша. Вратата се затръшна. Едва тогава й беше позволено да свали превръзката от лицето си.

Килията беше четири на два метра, с наклонен таван. Вероятно килер под някакво стълбище. Светлината идваше от слаба крушка, която никога не гасяха. Обзавеждането се изчерпваше с тънък матрак на дъсчения под. По време на кратките почивки тя правеше опит да разбере нещо повече за своите похитители. По всичко личеше, че я държат в усамотена къща, само на няколко крачки от стаята за изтезания. В съседство беше тоалетната, която й позволиха да посети само два пъти.

Но къде се намираше всъщност? Преди два дни беше в Антверпен.

Тя се наведе и опря длани в коленете си. Краката й бяха изтръпнали, сърцето й блъскаше в гърдите, тялото й се тресеше.

Два пъти я бяха просвали на дъската с мокра кърпа върху лицето. Доскоро беше твърдо убедена, че е способна да издържи на всичко, но чувството, че се дави с вързани ръце и крака, й дойде прекалено много. Някъде беше чела, че психическото насилие не се нуждае от физическа сила. И сега вече вярваше, че е така. Съмняваше се, че ще може да издържи още една процедура.

В края на първата съобщи името на Малоун, което й се стори добър ход. Надяваше се, че ще има достатъчно време да се освободи от предмета в отрязъка от време между посещението при Пау Уън и залавянето й.

А те май й повярваха. Котън беше единственият й изход. Нямаше как да отстъпи пред искането на тези хора. Дали щяха да я убият? Вероятно не, поне докато не установяха контакт в Копенхаген.

А после? Дори не й се искаше да мисли какво можеше да се случи. Гордееше се, че не се наложи да се компрометира с молби и заплахи. Но беше компрометирала Котън. Той обаче постоянно й повтаряше да го потърси, когато има нужда от помощ. Сега случаят бе точно такъв.

През последните два дни тя непрекъснато прибягваше до умствена гимнастика, за да отклони мислите си в друга посока. Припомняше си исторически дати, умножаваше петцифрени числа. Но споменът за Малоун не я напускаше. Висок и хубав, със сламеноруса коса и живи зелени очи. Отначало го мислеше за хладен и безчувствен, но през последната година разбра, че това е далеч от истината. Преживяха заедно много неща. Тя му се доверяваше безрезервно.

Дишането й се успокои, сърцето й забави ритъма си. Нервите й бавно се отпуснаха. Надигна се до седнало положение и разтри китките си.

Наближаваше четирийсет, но отново бе затънала до гуша. Така и не успя да се нагоди към друг, по-спокоен начин на живот. А иначе работата й напредваше — пълната реконструкция на френски замък от XIV век, но само с инструменти, използвани преди 700 години. Едва преди две-три седмици техническият ръководител на обекта беше докладвал, че вече са изпълнили десет процента от предвидената работа. Тогава Касиопея реши, че е крайно време да се отдаде изцяло на проекта, но едно телефонно обаждане от Китай промени намеренията й.

— Отвлякоха го, Касиопея. Изчезна.

Лев Соколов не беше от хората, които лесно се поддават на паника. Умен и хладнокръвен, роден в бившия Съветски съюз, той бе прекарал две години в трудов лагер в Сибир, откъдето бе излязъл като заклет антикомунист, твърдо решен да напусне родината си. И бе успял да го стори, но избяга не на Запад като повечето дисиденти, а в Китай.

— Синът ми си играел край сергията със зеленчуци на баба си — продължи с треперещ глас Соколов. — Оттам минал някакъв съсед и предложил да прибере момчето у дома. Баба му се съгласила. Това стана преди два месеца.

— Нещо за съседа?

— Потърсихме го в дома му. Той каза, че дал на детето пари за бонбони и го оставил пред входа на блока. Но излъга. Мръсникът е продал детето ми, Касиопея! Сигурен съм в това!

— А полицията какво направи?

— Те не искат и да чуят за отвличане на деца. За тях това са изолирани случаи, но истината е друга. Тук всеки ден изчезват по двеста деца.

— Не може да е вярно!

— Напротив, вярно е. А сега момчето ми е едно от тях.

Тя не знаеше какво да каже.

— Изборът ни е ограничен — добави с отчаяние в гласа Соколов. — Медиите са твърде зависими от правителството, за да направят нещо. Полицията не желае да разговаря с нас. Дори родителските организации за взаимопомощ се събират тайно. Разлепихме плакати, но полицията заплаши, че ще ни арестува, ако продължим. Никой не иска да говори за проблеми, които официално не съществуват. — Той замълча за момент, после добави: — Съпругата ми не е на себе си. Нямам към кого друг да се обърна. Имам нужда от помощта ти.

На тази молба не можеше да откаже. Преди пет години Лев Соколов й беше спасил живота. Без никакви колебания Касиопея си бе извадила едномесечна туристическа виза и бе хванала самолета за Пекин.

Сега лежеше по корем на матрака и гледаше напуканата стена. Вече познаваше всяка пукнатина по нея. В ъгъла живееше паяк, който едва вчера спипа една муха и изсмука жизнените й сокове. Симпатиите й бяха на страната на мухата. Нямаше как да отгатне кога ще я изведат на разпит. Сега това зависеше единствено от Котън.

Трудно понасяше да бъде затворена, но животът на едно четиригодишно дете зависеше от нея. Както и животът на Лев Соколов. Уви, тя беше оплела конците.

Отвън прозвучаха стъпки, които бързо се приближаваха. Това беше нещо необичайно. Досега я бяха посещавали само пет пъти. Два от тях, за да я изведат за мъчения, третият, за да й оставят купа ориз и варено зеле. Другите два бяха определени за извеждане до тоалетната, задължително с превръзка на очите. Дали бяха разбрали, че Котън няма да им донесе нищо?

Просната по корем на матрака, тя изпъна ръце напред и опря длани на дъсчения под, който леко вибрираше от приближаващите се стъпки. Беше време да направи нещо, дори да е погрешно. Знаеше какво ще последва: ключалката ще изщрака, вратата ще изскърца на ръждивите си панти и в килията ще бъде подхвърлена превръзката за очи. Никой нямаше да се появи вътре, преди тя да я наложи на главата си. Похитителят нямаше да е сам и със сигурност щеше да бъде въоръжен. Досега винаги бяха двама. Разпитваше я онзи, който без никакъв акцент беше разговарял с Малоун чрез компютърната програма за гласова модификация.

Ключът застърга в ключалката. Тя затвори очи, докато вратата се отваряше. Този път не й подхвърлиха превръзка. Клепачите й леко се повдигнаха. Зърна една обувка, после втора. Може би беше време за хранене? Последния път й донесоха храна, докато спеше, изтощена от изтезанията. Може би бяха преценили, че е твърде слаба, за да представлява опасност?

Разбира се, че беше изморена. Мускулите я боляха, почти не си усещаше крайниците. Но шансът си бе шанс. Мъжът прекрачи прага. Ръцете й се оттласнаха от пода и с рязко движение го препънаха. Подносът с хляб и сирене издрънча на пода. Тя светкавично се изправи и заби крак в лицето му.

Нещо изпука, вероятно носът му. Токът на обувката й потъна в лицето му за втори път. Тилът му с трясък се стовари на пода, тялото му застина. Третият ритник в ребрата беше по-скоро за лично удовлетворение. Стана й по-добре.

Нападението беше предизвикало шум. Някъде наблизо имаше поне още един противник. Тя светкавично опипа дрехите на мъжа, измъкна пистолета от кобура под мишницата му и провери пълнителя. Беше пълен догоре. Време бе за тръгване.

9

Копенхаген

Малоун се втренчи в похитителя си. Бяха завили зад ъгъла миг преди появата на полицията. Отново се оказаха на „Строгет“.

— Имаш ли си име? — попита той.

— Наричай ме Иван.

Английският му беше със силен руски акцент, който отговаряше и на външния му вид — нисък, широкоплещест, с посивяла тъмна коса. Широк славянски нос доминираше върху потното и зачервено лице с двудневна четина. Костюмът му стоеше зле. Пистолетът беше изчезнал. Стояха на малкия площад в сянката на Кръглата кула — постройка от средата на XVII век, стърчаща на трийсетина метра над околните сгради. Намираха се в сърцето на „Строгет“, но грохотът на трафика беше заглъхнал. Чуваха се само стъпките на хората по едрия паваж, примесени с детски смях. Бяха на метър от тухлената стена на кулата, до която се стигаше по покрита с навес пътека.

— Твоите хора ли видяха сметката на онези двамата? — попита Малоун.

— Те си мислеха, че ще им помогнем да се оттеглят.

— Ще ми кажеш ли откъде знаеш името на Касиопея Вит?

— Страхотна жена! — ухили се руснакът. — Ех, ако бях по-млад и с петдесетина кила по-слаб! — Направи малка пауза, после усмивката му се стопи. — Но това едва ли те интересува. Вит се е забъркала в нещо, което изобщо не разбира. Надявам се, че като бивш американски агент ти ще можеш да направиш по-точна оценка на ситуацията.

— Това е единствената причина да съм тук.

Неизреченото му послание, изглежда, беше получено.

Хайде, на въпроса!

— Лесно можеш да ме надвиеш — кимна Иван. — Аз съм само един дебел руснак, който отдавна не е във форма. На всичкото отгоре и глупак. Но не мислиш ли, че всички сме глупаци?

Сарказмът му не убягна на Малоун.

— Мога да се освободя от теб — кимна той. — Но виждам един тип с тъмносиньо яке, който стои ей там, под насрещното дърво. Виждам и още един, който чака пред входа на Кулата. Съмнявам се, че ще се справя с тях, защото нито са дебели, нито изглеждат в лоша форма.

— Казаха ми, че си умен — усмихна се Иван. — Двете години почивка не са те променили.

— Днес работя повече, отколкото когато бях на държавна служба.

— Толкова ли е зле?

— Виж какво! — впи тежък поглед в лицето му Малоун. — Ако не говориш по-бързо, може би ще се пробвам с двамата ти приятели!

— Няма нужда да се правиш на герой. Вит помага на един човек, който се казва Лев Соколов. Емигрант от Русия, живее в Китай. Преди пет години се оженил за китайка и напуснал страната против волята на руското правителство. Успял да се измъкне, преди да го спрат.

— Какво се е променило?

— Соколов има четиригодишен син, който наскоро бил отвлечен. Обадил се е на Вит с молба да му помогне.

— Какво общо имате вие? Това е работа на полицията.

Иван поклати глава.

— Всяка година в Китай изчезват по няколко хиляди деца. Най-вече момчета. Там мъжката рожба е всичко, защото продължава рода и помага на родителите си, когато остареят. Дъщерите никой не ги брои, важен е синът. Лично на мен това ми се струва малко шантаво.

Малоун мълчеше и чакаше.

— Китайската политика за едно дете в семейството е истински кошмар — продължи руснакът. — Родителите са длъжни да поискат разрешение за раждане. В противен случай ги заплашва глоба, която е по-висока от годишната заплата на обикновения човек. Но никой не може да бъде сигурен, че още от първия опит ще се сдобие със син, нали? — Месестите му пръсти звучно щракнаха. — Единственото решение е да си купи такъв.

Малоун беше чел за този проблем. Ембрионите от женски пол най-често се абортираха или изоставяха след раждането. В резултат на тази дългогодишна държавна политика напоследък в Китай започваше да се говори за недостиг на жени.

— Проблемът на Соколов е престъпната мрежа, срещу която е принуден да се бори. — Късите ръце на Иван изразиха жест на униние. — А положението там е по-лошо, отколкото в Русия.

— Трудно ми е да си го представя — отбеляза Малоун.

— В Китай е незаконно да изоставиш, откраднеш или продадеш дете, но е напълно законно да си го купиш. Момченцата вървят по деветстотин американски долара, което са много пари за обикновения работник, който печели най-много хиляда и седемстотин долара годишно. Затова Соколов няма никакви шансове.

— И тъй, Касиопея е приела да му помогне — обобщи Малоун. — Но какво общо имате вие?

— Преди четири дни тя е отпътувала за Антверпен — отвърна Иван.

— Да търси детето там?

— Не. За да го открие, тя се е нуждаела от друго нещо.

— Което ви трябва и на вас, така ли? — бързо включи Малоун.

Иван сви рамене. В съзнанието на Малоун изплува видеото с изтезанията.

— Кой държи Касиопея? — попита той.

— Лоши хора.

Този отговор определено пробуди безпокойството на Малоун.

— Някога да си имал работа с евнуси?

Ни не знаеше дали да се учудва, или отвращава от признанието на Пау.

— Вие сте евнух?

— Преди четирийсет години бях подложен на процедурата, която току-що видяхте.

— Но защо сте го направили?

— Това исках от живота.

Ни беше долетял в Белгия с надеждата, че Пау Уън ще му даде отговорите, от които се нуждаеше. Вместо това сега се изправяше пред нови, изключително тревожни въпроси.

Пау му направи знак да излязат обратно във вътрешния двор. Въздухът беше топъл, грееше ярко слънце. Над цъфналите дървета жужаха пчели. Спряха до голям стъклен аквариум, в който плуваха златни рибки.

— По мое време в Китай цареше пълен хаос, министре — каза Пау. — Управлението преди и след смъртта на Мао беше слабо и хаотично, скачайки от една обречена програма на друга. Никой не смееше да протестира срещу безумните решения на шепа хора, които се отразяваха на милиони. Решението на Дън Сяопин най-сетне да отвори страната към света ми се стори дръзко, но беше единственият ни шанс. Обаче очакваните промени така и не настъпиха. Светът беше потресен от снимката на онзи самотен студент на площад „Тянанмън“, изправил се срещу танковете. Той се превърна в един от символите на двайсети век. Но вие добре знаете всичко това.

Така беше. На паметната дата 4 юни 1989 година Ни беше там, на площада. И бе станал свидетел на бруталните действия от страна на изгубилите търпение власти.

— Но как постъпи Дън след това? — продължи Пау. — Престори се, че нищо не се е случило, и продължи с безумията.

— Странна оценка от човек, който е градил основите на тази политика — не се сдържа Ни.

— Нищо не съм градил! — възрази Пау. За пръв път в гласа му се долови нотка на раздразнение. — По онова време бях в дълбоката провинция.

— За да крадете.

— Не, за да пазя.

Картината от видеото не излизаше от главата на Ни.

— Защо отнеха мъжествеността на онзи мъж? — попита той.

— За да се присъедини към едно братство. Това се случи преди три месеца. Днес вече е здрав и работи с братята си. Три дни след операцията не му даваха да пие нищо. Сам видяхте как уретрата му беше запушена, преди да покрият раната с влажна хартия. На четвъртия ден свалиха запушалката. Урината потече и операцията беше обявена за успешна. Ако се беше случило обратното, човекът щеше да умре от мъчителна смърт.

Ни не можеше да повярва, че някой може да се подложи доброволно на подобно нещо. Но едновременно с това знаеше, че Пау е прав. Стотици хиляди мъже се бяха подлагали на тази операция през годините. При падането на династията Мин през XVII век от столицата били прогонени над 100 000 евнуси. Упадъкът на Хан, Тан и Мин се е дължал на действията на евнусите. Китайската комунистическа партия отдавна ги беше заклеймила като пример на ненаситна алчност.

— Най-интересното е, че смъртта е настигнала много малък процент от стотиците хиляди кастрирани — добави Пау. — Още едно важно китайско достижение — да произвеждаме евнуси.

— За какво братство споменахте? — попита Ни, без да скрива раздразнението си.

— Нарича се „Ба“.

Никога не беше чувал за подобна организация. А може би трябваше? Работата му беше да пази правителството и народа от всякакви форми на корупция. За целта се радваше на пълномощия, каквито имаха малцина в страната. Докладваше директно на Централния комитет и на министър-председателя. Макар и вицепремиер, Карл Тан нямаше достъп до тези доклади, въпреки че се беше опитал да ги получи. Централният комитет позволи на Ни да подбере лично членовете на елитния екип следователи, с който работеше. Репутацията му на абсолютно честен човек нарасна значително през последните десетина години. И въпреки това не беше чувал за „Ба“.

— Какво представлява то? — попита на глас той.

— С вашите широки пълномощия без съмнение можете да научите повече за тези хора — поклати глава Пау. — Сега поне знаете какво да търсите.

Ни не обърна внимание на снизходителния тон и попита:

— Къде да ги търся?

— Край себе си.

— Вие сте не само крадец, но и лъжец! — раздразнено тръсна глава Ни.

— Аз съм само един старец, който знае повече от вас. По всички въпроси. Времето е това, което не ми достига. Но за разлика от мен вие разполагате с тази стока в изобилие.

— Нищо не знаете за мен! — отсече Ни.

— Напротив, знам много. Започнали сте кариерата си като обикновен редник в армията, издигнали сте се до взводен командир, получили сте звание капитан, а после са ви поверили командването на Пекинската военна зона. Подобна чест е запазена само за най-близките до властта, успели да спечелят пълното й доверие. Преди премиерът лично да ви назначи за председател на Централната комисия за дисциплинарна инспекция, вие сте били член на престижната Централна военна комисия.

— Трябва ли да съм впечатлен от думите ви? Служебната ми кариера отдавна е качена в интернет и всеки може да се запознае с нея.

— Аз знам много повече, министре — небрежно сви рамене Пау. — Отделих доста време, за да ви проуча. С вашето назначение премиерът е взел трудно решение, но трябва да призная, че е направил отличен избор.

Ни знаеше, че навремето доста хора бяха против назначението му. Те се страхуваха да му дадат власт да разследва когото пожелае, защото беше професионален военен. Но Ни отдавна беше доказал, че подобни притеснения са неоснователни.

— Откъде знаете, че решението е било трудно? — попита с интерес той.

— От премиера — отвърна Пау. — Ние с него дълго разговаряхме за вас.

10

Провинция Шанси, Китай

Тан нареди на директора да остане на повърхността пред сградата на Изкоп 3, за да не го безпокоят. Не че някой би дръзнал да го направи. Като втория най-властен човек в Китай, той започваше да се дразни от факта, че някои кръгове се опитват да издигнат Ни Юн на неговото ниво.

Беше твърдо против назначението му, но премиерът не желаеше да слуша никакви възражения. За него Ни беше човек с характер, който според всички доклади и проверки умееше да упражнява властта си умно и сдържано. Но беше конфуцианец. В това нямаше никакво съмнение. Докато Тан беше легалист.

Два етикета, които бяха формирали китайската политика в продължение на три хилядолетия. Всички императори принадлежаха към едната или другата група. Мао обяви ликвидацията на това ненужно за народната революция разделение, но на практика не се промени нищо. Подобно на императорите преди нея, партията проповядваше конфуцианска хуманност, но същевременно управляваше с твърдата ръка на легалистите.

Етикетите криеха проблеми, но понякога можеха да бъдат и полезни.

Той се надяваше, че през следващите няколко минути ще разбере кой от тях ще му бъде полезен в предстоящата битка с Ни Юн.

Тан престъпи прага на грубо скования портал. Разкопано преди векове, влажното помещение беше запечатано с глинеста пръст и камъни. Изкуственото осветление очертаваше квадратните му размери — не повече от пет на пет метра. Тишината, дълбоката изолация и дебелият слой прах създаваха усещането, че е проникнал в отдавна забравена гробница.

— Забележително е! — прошепна мъжът, който беше вътре.

Тан се нуждаеше от точна оценка, а тя можеше да бъде предоставена именно от този слаб и жилав учен с хлътнала брадичка. Върху трите прашни каменни маси бяха струпани крехки листове с кафеникав цвят. Той знаеше какво представляват те.

Съкровище от копринени пергаменти, изпъстрени с избелели рисунки и йероглифи. На отделна купчина бяха подредени снопчета бамбукови ленти, плътно изписани с колони от йероглифи. Хартията не бе съществувала по онова време, а в Китай никога не са били използвани папируси. Само коприна и дърво, които за щастие бяха изключително трайни и можеха да оцеляват в продължение на столетия.

— Това ли е изгубената библиотека на Цин Шъхуан? — попита Тан.

— Смея да твърдя, че е точно така — кимна мъжът. — Ръкописите са стотици, на всякакви теми — философия, политика, медицина, астрономия, строителство, военна стратегия, картография, математика, музика, а дори и стрелба с лък и коневъдство. Без съмнение тук е концентрирано цялото познание от времето на Първия император.

Тан си даваше сметка какво означава това откритие. През 1975 г. бяха намерени над хиляда бамбукови ленти от времето на династията Цин. Историците ги определиха като най-голямата научна находка в страната, но последвалите задълбочени изследвания хвърлиха съмнение върху тяхната автентичност. Със сигурност беше установено, че повечето от тях са от по-късно време, опит на следващите династии да прекроят историята. Но тази колекция тук беше лежала в продължение на векове само на километър от гробницата на Първия император и несъмнено беше част от огромния му мавзолей, охраняван от теракотената армия.

— Най-смайващото е, че аз съм в състояние да ги разчета — добави експертът.

Тан добре знаеше колко голямо е значението на тази способност. Падането на всяка династия се бе приемало като оттегляне на божествения мандат. За да избегне проклятията, всяка нова династия била критично настроена към предишната. Чистката била всеобхватна. Стигало се дори дотам, че променяли писмеността — факт, който правел почти невъзможно разчитането на старите документи. Едва преди няколко десетилетия учените бяха открили начин да се справят с този проблем.

— Тук ли са? — попита Тан.

— Нека ви покажа какво открих.

Експертът внимателно взе в ръце елин от копринените листове.

Във въздуха се разлетяха ивици прах, наподобяващи разгневени призраци.

Лично Цин Шъхуан бе взел необходимите мерки документите от неговото време да не надживеят периода на господството му. Заповядал всички да бъдат изгорени, с изключение на трудовете, свързани с медицината, селското стопанство и пророчествата. Идеята била да „оставят народа в неведение“ и да предотвратят „използването на миналото за дискредитиране на настоящето“. Само императорът имал право да притежава библиотека, а познанието се считало за негов личен монопол. Били екзекутирани всички учени, които се противопоставили на тази идея. Произведенията на Конфуций били обект на незабавно унищожение, тъй като неговите идеи влизали в остро противоречие с философията на Първия император.

— Чуйте това — рече експертът. — „Конфуций е мъртъв отдавна, а заедно с него умряха и тайнствените думи. Седемдесетте му ученици изчезнаха, а великата истина беше изопачена. Така се появиха пет различни версии на «Хрониките», четири на «Одите», а «Промените» се интерпретираха според различните традиции. Дипломати и тълкуватели спореха за оригиналите и фалшификатите, словото на великия майстор се превърна в неразбираем хаос. Това разтревожи императора и той изгори написаното, за да превърне в идиоти обикновените хора. Въпреки това той запази оригиналните мисли на майстора, които прибра на съхранение в двореца, а после ги взе със себе си и в смъртта.“

Това означаваше, че тук трябва да се намират всичките шест ръкописа на Конфуций.

„Книга на промените“, наръчник за предсказанията. „Книга на историята“, съдържаща речите и описание на делата на легендарните и мъдри царе от древността. „Книга на поезията“, съдържаща повече от триста стиха, пропити със скрит смисъл. „Летопис на периода Пролет-Есен“, една пълна история на родината на Конфуций. „Книга за ритуалите“, описваща подходящото поведение на всеки човек — от селянина до владетеля. И накрая „Книга за музиката“, чието съдържание оставаше неизвестно, защото нито един екземпляр от нея не бе намерен.

Тан знаеше, че династията Хан, управлявала страната в продължение на 425 години след Първия император, беше направила усилия да възстанови много от текстовете на Конфуций. Но никой не знаеше дали тези отговаряха точно на оригиналите. По тази причина откриването на пълния комплект трудове на великия майстор можеше да има фундаментално значение.

— Колко ръкописа са събрани тук? — тихо попита той.

— Преброих повече от двеста самостоятелни текста — отвърна експертът, замълча за момент и добави: — Но нито един от Конфуций.

Страховете на Тан нараснаха.

Конфуций беше римското име, дадено от йезуитите, живели през XVII век, на великия мислител Кун Фудзъ, живял през V век преди Христа. Идеите на Конфуций бяха оцелели през вековете под формата на сентенции. Главната идея в тях беше вярата, че човек трябва да живее достойно, да бъде хуманен и милостив, да работи упорито, да уважава семейството си и държавата. Философът призовава за „почит към бившите царе“, от които следващите поколения трябва да черпят мъдрост и сила. Привърженик е на строгия обществен ред, налаган не със сила, а с почит и уважение.

Но Цин Шъхуан не бил конфуцианец.

Първият император избрал легализма. Според тази контрафилософия единствената основа на властта са грубата сила и терорът. Нейните основни инструменти са абсолютната монархия, централизираната бюрокрация, пълната власт на държавата над обществото, жестоките наказателни закони, следенето и подслушването, преследването на инакомислещите и политическите репресии.

И двете идеологии изисквали обединена държава със силен суверен и покорно население. Но докато легалистите режели глави, конфуцианците проповядвали уважение, тоест — доброволното подчинение на народа. Първата легалистка империя рухнала през III век преди Христа и на нейно място се появила конфуцианската държава, която под една или друга форма оцеляла чак до XX век, когато властта на комунистите върнала легализма.

Но конфуцианските идеи продължаваха да се радват на широка популярност. Хората с готовност приемаха тяхното миролюбие и човечност, особено след шейсет години на тотално потисничество. Още по-обезпокояваща беше появата на демокрацията, която беше по-страшна дори от конфуцианството.

— Имам и добри новини — обади се експертът. — Открих нови потвърждения за другата теза.

Тан мълчаливо го последва към съседната каменна маса.

— Тези бамбукови ръкописи представляват годишните отчети на Първата империя.

Древните китайци бяха известни със старателните си описания на всичко около себе си, особено на природните явления. В неговата област, геологията, те бяха изготвили подробна класификация на полезните изкопаеми, разделяйки ги на рудни, неметални и глинести, отбелязвайки тяхната твърдост, цвят, форма и консистенция. А в отделен списък бяха събрани онези от тях, които се образуват дълбоко под земната повърхност, и бяха описани начините да бъдат открити и достигнати.

— Тук има сведения за сондажни проучвания — каза експертът. — Много точни и задълбочени.

Очите на Тан вече бяха открили друга купчина копринени листове, разчертани като карти.

— Отбелязано ли е нашето място? — попита той.

— Да, като част от един по-голям район — кимна експертът. — Но без географски референтни точки няма как да бъдем сигурни.

Въпреки че предците им бяха открили компаса и картографията, те не познаваха понятията географска дължина и ширина — едно от малкото революционни открития, което беше направено извън територията на Китай.

— Отдели за съхранение картите и всичко друго, което има пряко отношение към проучването ни — заповяда Тан.

Експертът кимна.

— Останалото не е важно. А сега за другия проблем. Покажи ми.

Човекът бръкна в джоба си и му подаде сребърен предмет, който проблесна на светлината на лампите. Ръчен часовник. Фабрично производство, с циферблат и стрелки, които светеха на тъмно. От едната му страна стърчеше колелце за навиване, а на гърба му беше изписано мястото на производство: ШАНХАЙ.

— Този часовник е на няколко десетки години — отбеляза Тан. — Открит е тук още при първите разкопки. Археолозите на музея се впечатлиха повече от него, отколкото от старите ръкописи.

Едва сега Тан разбра каква е същността на проблема.

— Тук са влизали и други? — остро попита той.

— Очевидно — отвърна експертът. — По времето на Цин Шъхуан не е имало ръчни часовници. Обърнете го от другата страна.

Върху задното капаче бяха гравирани няколко китайски йероглифа. Тан го поднесе към светлината на лампата.

Беше виждал часовници с този надпис. Бяха ги подарявали на висши партийни функционери по случай 75-годишнината на Мао. Нито претенциозни, нито скъпи, те бяха само спомен за една велика дата.

26 декември 1968 г.

Само няколко от първото поколение лидери бяха оцелели. Макар и със специален статут в комунистическия пантеон, мнозина от тях бяха станали жертва на чистките на Мао. Други умряха от старост. На практика във властта беше останал само един от тях. Министър-председателят, който обичаше да показва подаръка си от предишния председател.

— Сигурен ли сте, че тук няма конфуциански текстове? — попита за всеки случай Тан.

Експертът кимна.

— Би трябвало да са в това помещение, но очевидно се били преместени.

Проблемите му се усложняваха с всяка минута. Дзин Джао. Лев Соколов. Ни Юн. А сега и това. Тан насочи поглед към часовника в ръката си и изведнъж разбра точно на кого бе принадлежал той.

11

Касиопея се отдръпна от неподвижния мъж на пода и пристъпи към вратата. Най-после беше преминала в нападение. Бе твърдо решена да застреля всеки, който се изправи между нея и свободата. Внимателно надникна в тесния коридор. На два метра от нея зееше полуотворената врата на тоалетната. На още метър по-нататък се виждаше друга, плътно затворена. Коридорът свършваше в малко входно антре, ярко осветено от слънцето. Тя излезе от килията.

Стените бяха в мръснорозов цвят, таванът се нуждаеше от боядисване. Намираше се в къща, вероятно взета под наем. Със сигурност на затънтено място, с удобен килер без прозорци под стълбището.

Беше облечена с джинсите и блузата, които носеше от три дни. Още първия ден й взеха якето. Но странно защо й бяха оставили чантичката и паспорта. Миришеше на пот, изведнъж й се прииска да вземе горещ душ, въпреки че стомахът й се сви при мисълта за водата, която се стича по лицето й. Тя пое напред, внимавайки къде стъпва. Държеше пистолета отпуснат до тялото си, с пръст на спусъка. Стигна антрето и пристъпи към вратата, но изведнъж се закова на място, доловила някакъв тих глас. Напрегна слух. Гласът изрече няколко думи, после млъкна. Още няколко думи, последвани от нова пауза. Сякаш говореше по телефона. Няколко секунди й бяха достатъчни, за да се ориентира. Човекът беше сам. Изведнъж Касиопея стигна до решението, че трябва да види сметката на мръсника. И бездруго вече беше изляла гнева си срещу онзи, който лежеше на пода на килията. Защо да не приключи и с другия?

Гласът идваше иззад открехнатата врата в дъното на друг къс коридор. Преди да се насочи натам, Касиопея пристъпи към един от прозорците и надникна навън. Нищо. Само дървета и трева. Намираше се някъде в провинцията. Бяха я докарали до тук в автомобилен багажник, с превръзка на очите. Пътуването бе продължило най-много половин час, но предвид местоположението на Антверпен тази къща можеше да се намира някъде в Белгия, Холандия или Франция.

Отпред беше паркирана тъмна на цвят тойота. Дали ключовете бяха на таблото или в джоба на някой от похитителите? Приглушеният глас продължаваше да говори по телефона. Би могла да се възползва от уединението, което й бяха предложили. Трябваше да разбере за кого работят тези хора. Може би щяха да я насочат към отвлечения син на Лев Соколов. Той беше единствената й грижа. Трябваше да го открие на всяка цена. Слава богу, че беше проявила съобразителността да замеси Котън. В противен случай щеше да е мъртва, а детето — окончателно загубено.

Тя спря на крачка от вратата, заковала поглед във вертикалната ивица светлина, проникваща през процепа. Нещо в гласа й беше познато. Нямаше представа колко хора чакат отвъд вратата, но не й пукаше. Нервите й бяха опънати до крайност, търпението й свърши. Беше уморена, мръсна и гладна. Но най-вече бясна. Касиопея стисна оръжието с две ръце, прехвърли тежестта си на левия крак, а с десния нанесе силен ритник по вратата. Тя отскочи на пантите си и шумно се блъсна в стената.

Касиопея нахлу в стаята и насочи пистолета в главата на мъжа, който разговаряше по мобилния си телефон. Други нямаше. Той не показа никаква изненада от появата й, изключи телефона и кимна.

— Беше крайно време.

Тя го гледаше втренчено, сякаш беше призрак. Което до известна степен си беше чиста истина.

Никога досега Малоун не беше чувал думата „евнух“ да се произнася в нормален разговор.

— Става въпрос за кастриран мъж, така ли? — попита той.

— Че за какво друго? — сви рамене Иван. — Гадна работа. Лягат, разтварят краката си и — кръц, кръц — всичко отива по дяволите. — Вдигна показалец и многозначително добави: — И не издават нито звук! Не трепват от болката.

— А по каква причина го правят?

— Въпрос на чест. Молят се да бъдат скопени. А знаеш ли какво правят с отрязаните части? Наричат ги пао, което ще рече съкровище. Слагат ги в буркан и ги поставят на някой рафт, за да си ги гледат. Као шън — високопоставено положение. Символ на придобиването на висок пост. Истинско безумие.

Малоун беше съгласен с това определение.

— Но не престават да го правят. Днес евнусите се готвят да завземат Китай.

— Я повтори?

— Говориш с южняшко наречие. Там си роден, оттам е и името ти Котън.

— Отговори на шибания въпрос!

Явно Иван обичаше да го вземат за глупак, но съвсем не беше такъв.

— Става въпрос за „Ба“, една тайна китайска организация. Създадена е преди две хиляди години, но съвременната й версия не е по-добра от оригинала. Твърдо са решени да заграбят властта. Което не е добре нито за моята страна, нито за твоята. Те са лоши хора.

— Какво общо има това с Касиопея?

— Не знам точно. Но има връзка.

Тоя тип очевидно лъже, помисли си Малоун, а на глас каза:

— Престани да дрънкаш глупости!

— Харесваш ми, Малоун — ухили се руснакът. — Но ти не ме харесваш. Излъчваш негативизъм.

— Онези двамата на улицата едва ли са настроени по-позитивно.

— Не се тревожи за тях. Убиването помага на света да се освободи от два проблема.

— Значи всички ние имаме късмет, че сте се заели с тази работа.

— Имаме сериозен проблем, Котън.

Малоун се стрелна напред, сграбчи Иван за реверите и го блъсна в тухлената стена.

— Бих казал, че си прав — изсъска той и се надвеси заплашително над него. — Къде, по дяволите, е Касиопея?

Даваше си сметка, че подкреплението със сигурност ще реагира, и беше готов да се справи и с двамата. Разбира се, ако не решеха да стрелят първи.

— Точно този гняв ни е нужен — изрече на пресекулки Иван, обливайки го с лошия си дъх.

— Кого имаш предвид с това „ни“?

— Мен, Котън.

Гласът дойде отдясно. Женски и до болка познат. Би трябвало да се досети. Той пусна реверите на руснака и се обърна. На три метра от него стоеше Стефани Нел.

Касиопея вдигна ударника и насочи оръжието в лицето на Виктор Томас.

— Ах ти, гадно и нещастно…

— Не изричай думи, за които после ще съжаляваш.

Стаята приличаше на нещо като щаб. Имаше няколко маси и столове. Прозорците гледаха към предната част на къщата, където беше паркирана тойотата.

— Ти ме подложи на изтезания!

— На мое място и ти щеше да направиш същото — сви рамене Виктор. — Ако не друго, разбрах, че изтезанието е поносимо.

Тя стреля в основата на тапицирания стол, точно между краката му.

— Така ли му викаш? Поносимо?

Мъжът не трепна. Очите му на бухал бяха безизразни.

— Е, изкара ли си го? — спокойно подхвърли той.

Преди година го беше видяла за последен път. Тогава слугуваше на някакъв азиатски диктатор, но явно си беше намерил друга работа.

— За кого работиш?

— За вицепремиера на Китай Карл Тан — изправи се той.

В душата й отново бликна гняв.

— Дай ми поне една основателна причина да не ти пръсна главата! — изсъска тя.

— Знам къде държат отвлеченото дете на Лев Соколов.

12

— Разговаряли сте с премиера за мен? — учудено попита Ни.

— Много пъти — кимна Пау. — Разговаряхме и за бъдещето на народа.

— Но защо е избрал за събеседник именно вас?

— Преди време бяхме доста близки. Той съвсем не е импотентен безумец, за какъвто мнозина го смятат.

Ни си даваше сметка, че повечето членове на Централния комитет отдавна вече не се интересуват какво мисли премиерът. Болният осемдесетгодишен старец се задържаше на поста си просто защото все още не се беше появил кандидат с достатъчно силна подкрепа. Пау беше прав. В Китайската комунистическа партия цареше разкол, който рано или късно щеше да доведе до случилото се през 1976 г., малко преди смъртта на Мао. Тогава съпругата на вожда и още трима нейни съратници създадоха така наречената „Банда на четиримата“. Премиерът Дън Сяопин успя да й се противопостави, печелейки политически контрол в идеологическата битка между легализма и конфуцианството вътре в партийната върхушка, далеч от полезрението на обществото. Сега нещата се развиваха по същия начин.

— За какво се бори премиерът в момента?

— Опитва се да реши какво е най-добро за Китай.

Това не означаваше нищо.

— Министре, вие може би наистина се радвате на силна политическа подкрепа. Но тази подкрепа ще се изпари в мига, в който „Ба“ се доберат до властта. Те са заклети легалисти и с всяко свое действие се стремят към тотално и безмилостно потисничество. Бъдете сигурен, че няма да ви търпят.

— Защо трябва да се страхувам от група евнуси?

Пау махна към отворената врата, водеща към изложбената зала през двора.

— Там имам голяма колекция от ръкописи, свързани с нашето минало. Уникални текстове, но сред тях липсва Магна Харта. В историята ни няма велики форуми, прокламиращи независимост. Наследството ни се изчерпва с деспотизъм, упражняван от военачалници, императори и комунисти. Всички до един заклети легалисти.

— Това ми е добре известно. Преди време и вие сте работили за тях.

— А защо мислите, че вашето бъдеще ще е по-различно? Какво можете да дадете на Китай, ако спечелите премиерския пост?

Ни често си беше задавал този въпрос. Страната беше изправена на ръба на разрухата. Сегашната икономическа система не беше в състояние да създаде достатъчно богатство и високи технологии, за да се конкурира с останалия свят и едновременно с това да изхранва население от милиард и половина. Идеята на Мао да съсредоточи всички икономически лостове в ръцете на държавата беше безвъзвратно провалена, но същата съдба бе постигнала и политиката на Дън за безусловно насърчаване на чуждестранните инвестиции. Бе довела до експлоатация.

Управлението на страна като Китай можеше да се сравни с вдигането на хвърчало при пълно безветрие. Нагласяваш опашката, променяш дизайна, тичаш по-бързо. Но без вятър всичко е обречено на провал. В продължение на десетилетия китайските лидери бяха игнорирали факта, че няма вятър. И продължаваха обречените си усилия да вдигнат хвърчилото.

— Искам да направя пълна промяна — тихо рече той и почти се изненада, че изрече тези думи на глас.

Пау беше успял да ги изтръгне от него. Как е възможно този старец да го познава толкова добре?

— Някога народите, които сме покорявали, или онези, които са ни покорявали, охотно приемали превъзходството на китайския начин на живот с неговото развито земеделие, писменост и изящни изкуства — продължи Пау. — Те изпитвали възхищение към нашето общество и искали да бъдат част от него. Това желание се изпълнявало с помощта на хуманния конфуциански ритуал, който набляга на хармонията, йерархията и дисциплината. Съществуват безброй древни текстове за народи, които преди столетия са престанали да съществуват като отделни етнически групи благодарение на тази доброволна асимилация. Но какво се е случило по-късно? Какво ни е тласнало в нежелана посока?

— Стремежът към самоунищожение — промълви Ни.

Китай действително беше преминал през последователни цикли на унификация и фрагментация, всеки от които беше отнемал нещо невъзвратимо. Частица от колективната съвест. Частица от Китай.

— Сега разбирате защо си тръгнах — тихо добави Пау.

Всъщност не беше така.

— Нашите династии рухвали с някаква зловеща предсказуемост — продължи Пау. — В началото техните лидери често демонстрирали целеустременост и вдъхновение, но онези след тях били мекушави и немотивирани марионетки. Корупцията неизбежно процъфтявала, законите били безсилни да предотвратят алчността за власт и пари. Липсата на ясни правила създава хаос в наследяването на властта. Армията отслабва и това провокира зараждането на недоволство и бунтове. Управлението се изолира и отслабва, краят е ясен. — Пау направи малка пауза и добави: — Такава е била съдбата на всички китайски династии в продължение на шест хиляди години. Сега е ред на комунистите.

Ни нямаше как да оспори това заключение. В съзнанието му изплува споменът за едно пътуване на юг преди няколко месеца във връзка с друго разследване. От летището го взе местен функционер и негов стар приятел. От двете страни на пътя имаше големи билбордове, които рекламираха строителството на нови жилища с плувни басейни, градини и модерни кухни.

— Народът се умори от културни революции и войни — беше казал приятелят му. — Днес хората искат материални придобивки и нищо друго.

— А ти? — попита го Ни.

— Аз също. Удобствата на живота ми харесват.

Този отговор остана запечатан в съзнанието му. Той ясно показваше днешното състояние на Китай, чието правителство се занимаваше със закърпване на проблеми или създаването на нови. Мао проповядваше гордост в бедността, но за беда никой вече не вярваше в това.

Пау се наведе и изписа два големи йероглифа в пясъка на градинската пътека.

— Революция — прочете Ни.

— По-скоро оттегляне на мандата — поясни Пау, докато се изправяше. — Всяка династия е използвала тази фраза като оправдание за своя възход. При падането на Цин през хиляда деветстотин и дванайсета година и насилственото сваляне на последния император използвахме именно нея. През четирийсет и девета Мао измъкна мандата от Чан Кайши и създаде републиката, наследила династията Цин. Но днес настъпи времето за ново оттегляне на мандата. Въпросът е кой ще оглави този процес.

Ни го гледаше втренчено, с открито съмнение. Следователят в него отстъпи място на политическия лидер, какъвто искаше да бъде.

— Комунизмът изживя своята политическа роля — продължи Пау. — Той вече няма подкрепата на неконтролирания икономически растеж и безогледния национализъм. Вече няма никаква връзка между държавната форма на управление и народа. Рухването на съветската империя бе ясен сигнал за онова, което ни предстои. Безработицата е извън контрол и засяга стотици милиони. Няма извинение за пренебрежението на властта към този проблем. Същото се случи и в Москва преди десетина-двайсет години. Министре, вие трябва да сте наясно, че национализмът, който е удобен за партията днес, утре може да хвърли Китай в лапите на фашизма.

— Но защо мислите, че аз се боря за власт? — процеди Ни. — Наистина ли смятате, че това е моята цел? А също и на хората, които ме подкрепят?

— Открихте, че имате проблем, нали?

В душата на Ни отново се появи мъчителният въпрос откъде възрастният мъж, с когото се бе запознал едва днес, знаеше за всичките му проблеми.

— Плаши ви рухването на Москва — добави Пау. — И няма как да не ви плаши. Но ние сме различни. Умеем да живеем с противоречията много по-добре от тях. Нашите лидери винаги са се обявявали за конфуцианци, но са управлявали като легалисти, без никой да си задава въпроса за това противоречие. И още нещо: за разлика от руснаците огромната част от нашето население не страда от липсата на вещи, гарантиращи удобен и лесен живот. Нашата партия не е глупава. И едва ли ще стигне до политическо самоубийство въпреки всичките си недостатъци. Дилемата пред вас е ясна — как да убедите милиард и половина човешки същества да зарежат нормалния живот и да ви последват към неизвестното?

Ни замълча, очаквайки отговора на този въпрос. И той не закъсня.

— Гордостта, министре. Просто и ясно. Отговорът се крие в начина, по който ще успеете да я пробудите.

13

Копенхаген

Малоун седеше в кафене „Норден“ на една масичка до отворения прозорец на втория етаж, от който се разкриваше отлична гледка към оживения Хобро Плац. Срещу него се бяха настанили Стефани Нел и Иван, а двамата му охранители седяха долу, на една маса на открито.

— Препоръчвам ви доматената крем супа — подхвърли той. — Тук я правят превъзходно.

— От доматите получавам газове — промърмори Иван и потърка корема си.

— На всяка цена трябва да избегнем това — намръщи се Стефани.

Малоун я познаваше отдавна, още от времето, когато бе един от дванайсетте агенти на специалния отряд „Магелан“ към Министерството на правосъдието, създаден и оглавен от нея. Тя лично беше подбирала хората в съответствие с техните специфични качества. Той бе привлякъл вниманието й с кариерата си във флота, където беше стигнал до чин капитан, пилотските си умения и самообладанието в опасни ситуации. Дипломата на юрист от университета „Джорджтаун“ и поведението в съдебната зала бяха допълнително предимство при избора му. Присъствието на Стефани в Дания в този прекрасен ден беше сигнал за неприятности, а връзката й с Иван означаваше, че нещата са сериозни. Той прекрасно знаеше какво е отношението й към работата с руснаци. Само неприятности. И беше съгласен с нея.

Почти всички маси в кафенето бяха заети, а хората, повечето от тях с купища покупки в ръце, продължаваха да се изкачват и слизат по стълбите в далечния край на залата. Малоун беше учуден, че разговарят на публично място, но прие, че Стефани знае какво прави.

— Какво става тук? — обърна се към някогашната си шефка той.

— Преди няколко дни научих, че Касиопея се е забъркала в нещо с Лев Соколов. А също така и за интересите на руснака.

Малоун все още беше бесен заради двойното убийство.

— Вие ликвидирахте двамата, които преследвах, и така ме принудихте да се разправям с вас — обърна се към Иван той. — Направихте го, за да не измъкна някакви сведения от тях, нали?

— Те са лоши хора. Много лоши. Напълно заслужиха онова, което ги сполетя.

— Не знаех какво ще се случи, но не съм изненадана — обади се Стефани.

— Вие двамата се познавате отпреди, така ли? — погледна я той.

— Да, имало е случаи да работим заедно.

— Не съм ви молил за помощ — каза Иван. — Америка не бива да бъде замесена.

Но Малоун си даде сметка, че Стефани се е намесила на принципа на старата поговорка „поддържай близки отношения с приятелите и още по-близки с враговете си“.

— Касиопея се е забъркала в нещо много по-сериозно, отколкото предполага, Котън — рече с въздишка Стефани. — В момента Китай се раздира от вътрешнопартийни борби. Първият вицепремиер Карл Тан и началникът на отдела за борба с корупцията в Централния комитет Ни Юн водят жестока битка за властта. Следим я внимателно и вече можем да кажем, че тя се превръща в открита война. Самата аз разбрах за участието на Касиопея едва преди няколко дни. Поразровихме се малко и открихме, че Иван също преследва определени интереси…

— След което скочи в първия самолет за Дания — довърши вместо нея Малоун.

— Такава ми е работата, Котън.

— Но не и моята — поклати глава той.

— Никой от нас не иска войната да бъде спечелена от Тан — обади се Иван. — Той е като Мао, само че още по-лош.

Малоун посочи Иван.

— Този човек ми каза за отвлеченото дете и за Лев Соколов.

— Другарят Соколов е геолог — обясни Иван. — Да речем, че разполага с информация, с която не би трябвало да разполага.

— Каква по-точно? — попита Малоун.

— По-добре да не знаеш — поклати глава Иван.

— А ти знаеш ли? — извърна се към Стефани той.

Тя не отговори. Гневът му нарасна.

— В какво толкова се е забъркала Касиопея, че са я изтезавали с водната дъска?

Стефани отново не каза нищо, макар да личеше, че знае отговора. Вместо това тя спря поглед върху лицето на Иван и късо нареди:

— Кажи му.

Руснакът се замисли, а Малоун изведнъж разбра, че той не е оперативен агент, а е от онези, които вземат решенията. Също като Стефани.

— Вит иска да се сдобие с едно произведение на изкуството — наруши мълчанието си Иван. — Стара лампа, която Карл Тан също желае да притежава. Тя е причината Тан да притисне Соколов, който отказал да му сътрудничи. И той отвлякъл сина му. После Соколов направил две стъпки, които Тан не очаквал — обадил се на Вит и изчезнал. Вече две седмици никой не го е виждал. — Пръстите му звучно изщракаха. — Просто ей така!

— А Карл Тан е отвлякъл Касиопея? — вдигна вежди Малоун.

— Бих казал, че да — кимна Иван.

— Какво стана днес, Котън? — попита Стефани.

Той й разказа за писмото и изтезанията с водната дъска. Както и за своята импровизация.

— Това беше най-доброто, което измислих. Разбира се, не знаех, че ще имам публика.

— Мога да те уверя, че и ние щяхме да проследим тези двамата, за да видим къде ще ни отведат — каза Стефани. — А после щях да те информирам. Убийството им не влизаше в плановете ми.

— Американци! — процеди Иван. — Пъхате си носа в нашите работи, а после ни учите как да действаме!

— Мисли разумно — тежко го изгледа Малоун. — Убихте единствените хора, които можеха да ни дадат някаква следа.

— Случва се — сви рамене Иван. — Задоволяваш се с онова, което остава.

Малоун усети, че му се иска да забие юмрук в дразнещата мутра на мръсника, но все пак се въздържа и побърза да смени темата:

— С какво е толкова важна онази лампа?

— Изровили са я от някаква древна гробница — сви рамене Иван. — А Соколов трябва да я открие и да я предаде на Тан.

— Къде е тя?

— В Антверпен. Това е причината Вит да тръгне за там преди четири дни. А след още два тя изчезна.

Какво бе накарало руснаците да предприемат подобна сложна разузнавателна операция с участието на оперативни агенти на средно и високо ниво, запита се Малоун. И на всичкото отгоре да пренебрегнат интересите на американците и да застрелят двама души насред Копенхаген? Трябва да бе нещо изключително важно. А защо Вашингтон проявяваше толкова голям интерес, че бе изпратил началника на отряда „Магелан“? Обикновено се обръщаха към Стефани само когато нормалните разузнавателни канали се окажеха блокирани. Касиопея със сигурност беше попаднала на нещо важно. Доказателство за това бяха мъченията, на които бе подложена. Дали не я изтезават и в този момент? Убитите пред входа на хотел „Д’Англетер“ не бяха успели да докладват, от което следваше, че изпратилият видеоматериала вече бе разбрал, че нещо се е объркало.

— Трябва да се върна при компютъра си — каза на глас той. — Може би отново ще се свържат с мен.

— Едва ли — поклати глава Стефани. — Импровизациите на Иван вероятно са решили съдбата й.

Малоун не искаше да чува подобни думи, но тя вероятно беше права. Гневът отново заклокочи в гърдите му. Още по-силен.

— Май изобщо не ти пука, а? — извика той, спрял тежък поглед върху Иван.

— Гладен съм — спокойно обяви руснакът, вдигна ръка, за да привлече вниманието на сервитьорката, и посочи към чинията на близката витрина, показвайки пет пръста. Жената кимна в знак, че е разбрала колко порции пушена риба да донесе.

— И това ще ти докара газове — жлъчно подхвърли Малоун.

— Но е вкусно — отвърна Иван. — Датчаните умеят да приготвят риба.

Малоун помълча известно време, после се обърна към Стефани.

— Операцията е поверена изцяло на „Магелан“, така ли?

— Да, до последния детайл — кимна тя.

— Какво се иска от мен? — попита той, посочи Иван и саркастично добави: — Нашият сержант Шулц не чува, не вижда и не знае нищо!

— Кой ти каза? — засегна се руснакът. — Аз знам много неща, освен това си падам по „Героите на Хоган“.

— Ти си един тъп руснак и нищо повече.

— Аха, ясно — ухили се широкоплещестият мъж. — Искаш да ме ядосаш, нали? Дебелият тъпак ще си изпусне нервите и ще изплюе нещо! — Косматият му показалец се размаха пред лицето на Малоун. — Гледаш прекалено много „От местопрестъплението“, приятелю. Или „Морски детективи“. И аз си падам по тях, особено по бореца за справедливост Марк Хармън.

— Какво трябваше да стане, когато Касиопея открие лампата? — смени тактиката Малоун.

— Дава я на Тан, а той връща момчето.

— Но ти не вярваш, нали?

— Аз ли? Не. Карл Тан е мръсник. Момчето си е заминало. Аз го знам, ти го знаеш…

— Касиопея също го знае — довърши вместо него Стефани.

— Точно така — кимна Малоун. — По тази причина тя не бърза да свали картите си и е скрила лампата. Те са я отвлекли, а тя им е казала, че лампата е у мен, за да печели време.

— Не я познавам добре — рече Иван. — Умна ли е?

Може би недостатъчно умна, въздъхна наум Малоун.

— Нашият приятел твърди, че евнусите щели да завземат властта в Китай — обърна се към Стефани той. — Някаква организация, наречена „Ба“.

— Това е вярно — кимна тя. — Радикална организация с големи амбиции, които няма да донесат нищо добро на никого. Държавният департамент ги смята за малко вероятен претендент за властта, но греши. Това е една от причините да съм тук, Котън.

Той веднага разбра колебанията й. Руснаците или китайците? Главоболие или разстроен стомах? Но усети и нещо друго, което тя не желаеше да обсъжда точно в този момент.

Сервитьорката донесе петте порции риба, която изглеждаше току-що уловена.

— Охо, много добре! — потърка ръце Иван. — Сигурни ли сте, че не искате да я опитате?

Малоун и Стефани едновременно поклатиха глави. Иван се нахвърли върху първата.

— Бих казал, че става въпрос за много важни неща — подхвърли той. — Но китайците не бива да знаят за тях.

— А американците?

— Също.

— Но Соколов е уведомил китайците?

— Не знам — отвърна руснакът и енергично задъвка. — Това е причината да проявим интерес към лампата.

Малоун погледна навън. Книжарницата му беше точно насреща, през площада. През входната й врата влизаха и излизаха хора, други се разхождаха наоколо и просто се радваха на слънцето. Би трябвало да продава книги. Харесваше му. Имаше четирима служители. Местни хора, които вършеха добра работа. Той се гордееше с бизнеса си. Бе успял да си създаде постоянна клиентела. Много датчани попълваха колекциите си от редки издания именно от него. През последните две години си беше спечелил репутацията на човек, който може да достави всяко заглавие. Висока репутация, подобна на онази, които имаше през дванайсетте години служба като един от агентите на Стефани.

Но в този момент Касиопея беше тази, която имаше нужда от него.

— Заминавам за Антверпен — обяви на глас той.

— Какво ще правиш там? — попита Иван, зает с унищожаването на втората риба. — Знаеш ли къде да търсиш?

— А ти знаеш ли?

Руснакът престана да дъвче и се усмихна. Между редките му почернели зъби се бяха набили миниатюрни парченца храна.

— Знам къде е Вит — обяви той.

14

Касиопея бързо оцени информацията на Виктор за изчезналото дете на Лев Соколов.

— За кого работиш? — отново попита тя.

— След като напуснах Централноазиатската федерация, поех на изток и се озовах в Китай. Оказа се, че там има работа за хора като мен.

— Най-вече за лъжливите и двулични мръсници, а?

— Не мога да повярвам на ушите си — поклати глава той. — В Централна Азия просто си вършех работата. И я свърших добре. Всички задачи бяха изпълнени.

— Като междувременно за малко не бях убита, и то два пъти.

— Сама изрече важните думи — за малко. Пак повтарям: просто си вършех работата.

Виктор отново избегна отговор на въпроса, който му беше поставила.

— За кого работиш?

— Ще бъда откровен. Работя за Карл Тан.

— Това не е ли крачка назад в кариерата ти? От президента на Централноазиатската федерация преминаваш на втория човек в Китай.

— Той плаща добре. Имам здравна осигуровка, включително и за зъболекарски услуги, плюс три седмици платен годишен отпуск. Догодина ще ме включи в специална схема за пенсиониране.

— Ти ли изпрати онези двамата по петите ми?

Виктор кимна.

— Не биваше да ти позволим да напуснеш Белгия с лампата.

— Защо? Тан я иска.

— Тан няма намерение да върне детето на Соколов. Затова реши да се сдобие с лампата тук.

— Тогава защо не е отишъл в къщата на Пау Уън? Защо не е изпратил теб? Защо чакахте мен?

— Честно казано, не знам.

— Честно? — попита тя, без да отмества пистолета. — Това е нова дума в речника ти! — Очите й гневно се присвиха. — Ти ме подложи на изтезания!

— Направих каквото трябва, за да не бъдеш изтезавана.

— Не и от моята гледна точка!

Чертите му внезапно омекнаха.

— Нима предпочиташ да те изтезава някой, който наистина е решен да стигне докрай с водната дъска?

Беше се променил за годината, през която не бяха се виждали. Все така нисък и набит, но вечно разрошената неподдържана коса я нямаше, заменена от къса подстрижка. Широкият нос и дълбоко хлътналите очи си бяха все същите — част от славянската му кръв, но кожата му беше по-загоряла. Надхвърлил трийсет, той се беше отказал от широките дрехи, криещи добре тренираните му мускули, и ги бе заменил с по-стилно и по-добре скроено облекло — в случая скъп панталон и маркова риза.

— Къде е момчето? — попита тя.

— Някога Соколов въртеше номера на руснаците, а сега прави същото и с китайците. Човек не бива да прави такива неща с тези хора. Особено с китайците. Те убиват, без да им мигне окото.

— Ние не сме в Китай.

— Но Соколов е там и Тан го издирва. Предполагам, че ти си го скрила някъде, но те рано или късно ще го открият. Тан разполага с десетки хиляди шпиони, всеки от които изгаря от желание да достави удоволствие на първия вицепремиер, който има всички шансове да стане следващият министър-председател на страната. Ние с теб изобщо не се вписваме в общата схема.

Касиопея съвсем не беше убедена, че е така.

— Какви задачи изпълняваш за него? — попита тя.

— Тан ме нае миналата есен. Трябваше му оперативен агент чужденец, а аз бях приключил с предишните си ангажименти. Той нямаше намерение да ме включи в сегашната операция, докато не изскочи твоето име. Изпрати ме тук едва след като му разказах за връзките си с теб — разбира се, със съответните модификации.

Тя свали пистолета, но емоциите продължаваха да бушуват в гърдите й.

— Имаш ли представа на какво ме подложи?

— Нямах избор. Такава беше заповедта на Тан. Още вчера ти дадох шанс да избягаш. Донесох храната лично, но ти спеше. Днес изпратих сънародника си с надеждата, че най-сетне ще се раздвижиш. Седях тук и те чаках. — Той посочи телефона. — Разговорът беше фалшив.

— А защо реши, че няма просто да си тръгна?

— Защото си ядосана.

Този човек наистина я познаваше добре.

— Имаш ли други хора наоколо?

— Не, само онзи, който лежи в килията ти. Лошо ли го нарани?

— Е, може би ще му остане някой белег.

— Карл Тан иска лампата, Касиопея. Не можеш ли просто да му я дадеш и нещата да приключат?

— Ами детето? Сам призна, че лампата е единственият ми коз за преговори. Освен това знаеш къде е детето. Искам да ми кажеш.

— Не е толкова лесно. Без моята помощ изобщо няма да припариш до него.

— Аз работя сама.

— Затова ли забърка Малоун? Бях убеден, че лъжеш, но Тан ме накара да осъществя контакт.

— Какво стана в Копенхаген?

— Не съм се чул с двамата, които бяха изпратени да свършат работата. Но с Малоун положително им се е случило нещо лошо.

Тя искаше да позвъни в Дания и да обясни действията си. Но не оттук.

— Къде е ключът на колата отвън?

— На таблото — отвърна Виктор и се изправи. — Нека дойда с теб. Не мога да остана. Каквото и да кажа, Тан ще ми потърси отговорност за бягството ти. Край на службата ми за него. Но разполагам с предостатъчно информация за операцията и мога да ти бъда полезен.

Тя се замисли. Предложението беше разумно. Независимо от мнението й за Виктор Томас той беше човек с идеи. Миналата година бе успял да се сближи с президента на Централноазиатската република, а сега беше близък на Тан, от когото зависеше освобождаването на сина на Соколов. Самата тя без съмнение бе създала голяма бъркотия. Трябваше да вземе лампата, а после да сключи сделка. Защо да не се възползва от услугите на човек, който поддържа директен контакт с Тан? И който знае къде държат детето.

— Добре — кимна тя. — Да вървим.

Отстъпи встрани и пропусна Виктор.

Той прибра телефона в джоба си и тръгна към вратата. Касиопея изчака да я подмине, вдигна пистолета и стовари ръкохватката върху тила му. От устата му излетя дрезгав стон, ръката му се протегна напред. Твърдата стомана потъна в слепоочието му.

Той се строполи на пода.

— Да не си мислиш, че съм ти повярвала! — процеди тя.

15

Провинция Шанси, Китай

23:40 ч.

Тан крачеше сред замръзналите във вечна стража теракотени воини. Вече беше напуснал Изкоп 3 и в момента се намираше обратно в Изкоп 1. Експертът си беше отишъл. Многозначителен беше фактът, че в хранилището на Изкоп 3 липсваха текстове на Конфуций, въпреки че там би трябвало да има най-малко шест от тях. Не по-малко многозначителен беше и сребърният часовник, който продължаваше да стиска в дланта си.

Беше подозирал, че много неща се бяха случили преди трийсет години. Сега вече беше сигурен.

По онова време Линтун бил предимно аграрен район. Всички знаели, че под една от масивните могили лежи гробницата на Първия император, управлявал преди повече от 2200 години. Но никой не подозирал за съществуването на подземната армия. След откриването на първите теракотени фигури започнали интензивни разкопки. В продължение на години работниците копаели денонощно, пробивали дълбоки шахти сред пръстта, пясъка и глината, събирали стотици хиляди отломки, които били надлежно описани и фотографирани. После дошъл ред на другите, които започнали да възстановяват потрошените фигури, слепвайки търпеливо отделните парченца. Плодовете на техния изтощителен труд бяха пред очите му.

Теракотената армия се приемаше като монументално доказателство за стремежа на китайците да живеят в организирано общество, превръщаше се в символ на обединената държава, творческата култура и правителството, което работи със и за народа. Един почти съвършен символ.

За пръв път от доста време насам той беше съгласен с начина, по който миналото бе използвано, за да оправдае настоящето. По време на разкопките най-вероятно бяха открити и документите, които са били част от изгубената библиотека на Цин Шъхуан.

Никой не бе разбрал за тях. Въпреки едно безспорно веществено доказателство — сребърния часовник. Нарочно ли е оставен?

Кой знае? Тан не можеше да отхвърли нищо, тъй като знаеше кой бе направил откритието.

Пау Уън. Специален сътрудник на Централния комитет, съветник на Мао Дзъдун и Дън Сяопин, човек с аналитичен ум и изключителни способности за постигането на конкретни резултати. Мао и Дън бяха управлявали със замах, но бяха оставили детайлите на хора като Пау. Този човек беше ръководил много археологически експедиции из страната и лично беше надзиравал разкопките на теракотените воини и тяхната реставрация.

Дали часовникът в ръката му не беше на Пау? Най-вероятно.

Тан се взря във воина, изправен на няколко крачки пред него. Авангард, който е трябвало да посрещне първата вълна на противника. Следван от многобройните вълни на батальоните зад него, готови да влязат в смъртен бой. Безкрайни вълни от ужасяващи и непобедими мъже. Като самия Китай.

Сега обаче страната беше на кръстопът. Трийсет години безпрецедентна модернизация бяха родили едно нетърпеливо поколение, което беше равнодушно към комунистическите постулати и искаше не национализъм, а нормален живот, икономическа сигурност и свободен културен избор. Лекарката в онази болница беше негов типичен представител. Китай се променяше.

В историята на страната нямаше пример за режим, който се бе отказал от властта без кръвопролития. Може би комунистическата партия щеше да го направи. Което означаваше коренна и опасна промяна в плановете му за завземане на властта. Силно се надяваше, че онова, което търсеше в момента, щеше да му донесе известна сигурност, полъх на легитимност, а дори и повод за пробуждане на националната гордост.

Вниманието му беше привлечено от някакво раздвижване горе. Той спря и зачака. През парапета на пет метра над главата му надникна облечена в черно фигура, после още една. Те принадлежаха на стройни и силни мъже с късо подстригани коси и безизразни лица.

— Тук, долу — тихо подвикна той.

Мъжете изчезнаха. Те бяха придружили експерта, когото бе повикал от западната част на страната. По време на инспекцията на разкопките те чакаха наблизо, готови да реагират на повикването му. Той им позвъни, докато се отдалечаваше от Изкоп 3. Появиха се в далечния край на редицата древни воини и безшумно се приближиха към него.

— Всичко да се изгори! — заповяда той. — Ще хвърлим вината за пожара на кабелите и трансформатора.

Мъжете се поклониха и изчезнаха.

Малоун и Стефани прекосиха Хобро Плац. Следобедното слънце беше потънало отвъд стръмните покриви на Копенхаген. Иван бе казал, че има работа за около час, и бе изчезнал.

Малоун спря пред един от фонтаните и седна на каменния парапет.

— Преди две години ти откраднаха чантата на това място — подхвърли той.

— Помня — усмихна се тя. — Беше истинско приключение.

— Искам да разбера за какво става въпрос. С всички подробности.

Стефани не отговори.

— Трябва да знам какви са залозите — твърдо добави той. — Ясно е, че не става въпрос нито за отвлеченото дете, нито за следващия премиер на Китай.

— Иван е убеден, че не знаем нищо, но ние знаем — промълви тя.

— Просвети ме.

— Всичко опира до нещо, което навремето Сталин е научил от нацистите.

И това е някакво начало, каза си Малоун.

— По време на Втората световна война Германия доставяла голяма част от горивото си от петролните рафинерии в Румъния и Унгария. Но през четирийсет и четвърта година съветската авиация ги бомбардирала и скоро след това войната свършила. Сталин видял как Германия буквално блокира от липсата на петрол и стигнал до заключението, че Русия никога не трябва да стига до подобно състояние. За него зависимостта от петрола трябвало да бъде избегната на всяка цена.

Това не беше никаква изненада.

— Всеки на негово място би постъпил така — сви рамене Малоун.

— Но за разлика от останалия свят, включително Съединените щати, Сталин знаел как да го постигне. Благодарение на професор Николай Кудрявцев.

Малоун мълчеше и чакаше.

— Кудрявцев открил, че петролът няма нищо общо с вкаменелостите.

По тези въпроси Малоун имаше информация колкото всеки средно интелигентен човек. В продължение на милиони години праисторическите мочурливи растения и животни, включително динозаврите, били затрупвани от утаечни наноси. След още милиони години, благодарение на налягането и високите температури, тези наноси се превърнали в петрол, получил името „фосилно гориво“.

— Според руския професор петролът е „абиотичен“ — тоест не се създава от някога жив материал, както беше прието досега. Според него той е първичен продукт на земните недра, който се трупа постоянно.

Малоун моментално схвана за какво става въпрос.

— Значи запасите са неизчерпаеми, така ли? — попита той.

— Този въпрос ме доведе тук, Котън — въздъхна Стефани. — И ние трябва да намерим отговора му.

После тя му разказа за едно откритие на руснаците, направено през петдесетте години на миналия век. На тяхна територия се оказали няколко огромни петролни полета на дълбочина от няколко хиляди метра — нещо, което влизало в противоречие с теорията за „фосилното гориво“.

— И при нас се е случило същото — добави тя. — През седемдесет и втора година в Мексиканския залив бе открит петролен залеж на дълбочина две хиляди метра, чиито запаси намаляват изненадващо бавно въпреки интензивната експлоатация. Малко по-късно тази тенденция се наблюдавала и при няколко дълбоки сондажа в Северна Аляска.

— Искаш да кажеш, че залежите се възстановяват сами? — попита Малоун.

— Не точно — поклати глава тя. — Обясниха ми, че това зависи от състоянието на скалните разломи. Дъното на океана в Мексиканския залив е прорязано от дълбоки пукнатини, които позволяват на петрола да се издигне нагоре вследствие на налягането. Но има и още нещо.

Веднага пролича, че тази жена се беше подготвила добре както винаги.

— Геоложката възраст на суровия петрол от тези кладенци е различна от тази преди двайсет години.

— Какво означава това?

— Означава, че петролът идва от друг източник.

Което говореше за нещо съвсем друго.

Че не идва от мъртви растения и динозаври.

— Залежите на биотичен петрол лежат плитко, Котън. От стотици до няколко хиляди метра под повърхността на Земята. Докато абиотичният петрол се намира на много по-голяма дълбочина. Няма научно обяснение за потъването на органичния материал толкова дълбоко под земята. А от това следва, че съществува друг източник на тази суровина. Сталин преценил, че ако теорията за възобновяемия петрол бъде доказана, Съветският съюз ще получи голямо стратегическо предимство пред своите съперници. Още през петдесетте години на миналия век той предвидил важното политическо значение на суровия петрол.

Малоун бавно осъзна важността на темата, която засягаха, но все пак искаше повече подробности.

— Защо никога не съм чувал за това? — попита той.

— Сталин не е имал причини да информира враговете си, най-вече нас. Всички публикации по въпроса излизали на руски, а в онези години малцина извън тази страна са ползвали езика й. Западът поддържал теорията за фосилното гориво и не обръщал внимание на алтернативите, отхвърляйки ги като налудничави.

— А какво се е променило сега?

— Вече не мислим, че тези алтернативи са налудничави.

Тан напусна музея на Изкоп 1 и излезе в топлата нощ. Широкият площад около историческия комплекс тънеше в тишина. Наближаваше полунощ.

Мобилният телефон започна да вибрира в джоба му. Той го извади и погледна дисплея. Търсеха го от Пекин.

— Имаме добри новини, министре — каза гласът насреща. — Открихме Лев Соколов.

— Къде?

— В Ланджоу.

Само на няколко километра в западна посока.

— Държим го под постоянно, но незабележимо наблюдение.

Най-после. Вече можеше да направи следващия си ход. Тан изслуша детайлите по операцията и заповяда:

— Продължавайте наблюдението. Утре рано сутринта ще бъда там.

— Има и още нещо — добави сътрудникът му. — Обади се началникът на сондажния участък. Молбата му е да побързате.

Гансу се намираше на двеста километра в северна посока. Последната спирка от предварително планираното пътуване. Хеликоптерът чакаше наблизо, зареден и готов за полет.

— Кажи му, че след два часа съм там.

— Една последна информация.

Сътрудникът му явно не си беше губил времето.

— Министър Ни вече три часа се намира в дома на Пау Уън.

— Успя ли да разбереш дали пътуването на Ни е официално?

— Нямаме подобни сведения. Резервацията за полета си е направил лично, а два дни по-късно внезапно е заминал.

Това потвърждаваше подозренията на Тан, че Ни Юн разполага със свои агенти сред най-близките му сътрудници. Откъде иначе би разбрал, че трябва да отиде именно в Белгия? Не беше особено изненадан, но започваше сериозно да се безпокои от шпионската мрежа на Ни. Само няколко от най-близките му сътрудници знаеха за важната роля на Пау Уън.

— Още ли е там? — попита на глас той.

— Допреди десет минути беше.

— Незабавно ликвидирайте Ни. Също и Пау.

16

Ни не пропусна да обърне внимание на думата, използвана от Пау Уън. Гордост.

— Били сме най-великият народ на света — промълви по-възрастният мъж. — С огромно превъзходство над всички останали. По време на династията Тан чужденците, женени за китайки, нямали право да напускат страната. Извеждането им извън границите на истинската цивилизация се считало за недопустимо.

— И какво от това? Тези неща са отдавна забравени. — Раздразнението на Ни беше очевидно. — Вие си стоите тук, в Белгия, докато ние се борим в Китай. Говорите за миналото така, сякаш то може да се повтори. Но моята задача е много по-трудна, отколкото можете да си представите.

— Задачата ви не се различава по нищо от онези, с които са били натоварени много хора преди вас, министре. По мое време нямаше спасение от Мао. Неговите статуи и бюстове бяха навсякъде. Портретите му — също. Имаше ги на кибритените кутийки, на календарите, в такситата, автобусите и самолетите. Пожарните и локомотивите се движеха с големи негови портрети отпред, оградени от червени знамена. Но и тогава всичко беше лъжа, както днес. Гладкото розово лице на Мао, пращящо от здраве? Глупости! То нямаше нищо общо с действителността. Човекът беше стар и болен, с почернели зъби. Грозен и немощен. — Пау посочи аквариума с рибките. — И тогава, и сега Китай е като риба върху дърво. Тотално изгубен, не на място, без надежда за оцеляване.

Ни съжали за избухването си, но в главата му цареше хаос. Конкретният план за действие след завръщането му в Китай изглеждаше невалиден. Много хора бяха готови да подкрепят неговия поход към властта. Да стартират процеса, да привлекат нови поддръжници. Новата заплаха поставяше всичко това под съмнение.

Очите му огледаха спретнатия вътрешен двор, в главата му изплуваха съветите на дядо му, свързани с фън шуй.

Най-важен е изборът на мястото за живеене. Мястото и разположението на къщата. Лицето й трябва да бъде обърнато на юг. При правилен избор всичко ще дойде на мястото си — околните хълмове, водата, слънцето. Дядо му беше мъдрец. Покоят се ражда в хаоса. И тогава човек може да гледа на света с широко отворени очи.

Ни направи опит да извлече поука от тази мъдрост и да събере мислите си. Да се овладее.

— Карл Тан отлично разбира, че Китай е объркан — продължи Пау. — И знае цената на националната гордост. Тя е най-важното, министре. Дори в процес на промени никой не трябва да губи достойнството си, още по-малко пък партията като цяло.

— А тази лампа е част от плана, така ли?

Пау кимна.

— Тан е на доста крачки пред вас.

— Защо ми казвате всичко това?

— Обясненията ще ми отнемат твърде много време. Просто приемете, че съм искрен с вас. — Мазолестата му длан докосна рамото на министъра. — Трябва да промените мисленето си. Хубаво е, че дойдохте тук, след като сте разбрали за интересите на Тан, но заплахата за Китай е далеч по-голяма, отколкото си представяте.

— Какво трябва да направя според вас?

Ни се мразеше, че поиска съвет от крадеца срещу себе си.

— Вие сте уважаван човек. Ползвате се с голямо доверие. На това трябва да се опрете.

Ласкателствата не вършат работа, въздъхна мислено Ни. Трябваше му истината.

— Няколко часа след като си тръгна от тук, Касиопея Вит е била отвлечена от Тан. Преди това тя все пак е успяла да скрие лампата, а аз знам къде. Мислех да си я прибера обратно, но сега тази работа ще трябва да свършите вие.

Едва сега Ни започна да си дава сметка за мащабите на замисъла. През цялото време Пау си играеше с него. Не му харесваше, но нямаше друг избор.

— С какво е толкова важна тази лампа? — отново попита той.

— Фактът, че нямате отговор на този въпрос, доказва колко сте изостанали от Карл Тан.

Наистина беше така.

— А как да съкратя дистанцията?

— Вземете лампата, върнете се в Китай и открийте човек на име Лев Соколов. Служител на Министерството за геологически проучвания, но в момента се крие в Ланджоу. Тан е отвлякъл детето му и го притиска да му сътрудничи. Казаха ми, че именно Соколов може да даде обяснение за значението на лампата.

— Сътрудничество за какво?

— Сам трябва да разберете.

Пау Уън очевидно знаеше за какво става въпрос.

— Разполагам с широка мрежа от информатори, особено по отношение на Тан. Дойдох тук веднага след като разбрах, че проявява интерес към лампата. Но нищо от това, което ми казахте дотук, не успя да привлече вниманието ми.

— Което означава, че трябва да проверите сътрудниците си. Може би сред тях има шпионин. Скоро ще се сдобиете с лампата. Веднага след това се приберете в Китай и открийте Соколов.

— А какво да правя с евнусите, с които съм заобиколен според вас? Нали споменахте, че трябва да се страхувам от тях?

— Те сами ще се покажат.

— И Тан ли е под тяхната заплаха?

— Очевидно не.

— А как да разбера кои са те?

Пау се усмихна.

— Преди години ние се различавахме по промяната в гласа, който се превръщаше в неприятен фалцет. А също така по липсата на окосмяване, тлъстините и липсата на сила. С течение на времето отслабвахме, тлъстините се стопяваха, а лицата ни се сбръчкваха. Липсата на тестостерон се изразяваше в рязка промяна в настроението — лесно се гневяхме и плачехме. Но днес отдавна вече не е така. Съвременните хранителни добавки отстраняват всички странични ефекти, особено ако човек е кастриран в по-късна възраст, както са повечето от нас. Без визуална инспекция е невъзможно да се установи дали някой е евнух, или не.

— Тан издирва ли Соколов?

— О, да — кимна Пау. — С всички налични ресурси.

Преди да отстъпи, Ни искаше да провери всичко, което беше чул в тази къща.

— Къде е скрита лампата?

— В музея „Дрис ван Егмонд“ в Антверпен. Там е изложена частна колекция мебели и произведения на изкуството от седемнайсети и осемнайсети век. Касиопея Вит е пъхнала лампата в будоар, мебелиран в китайски стил, съдържащ порцеланови сервизи от епохата Мин, които не са нищо особено. Лично ходих да проверя. Очевидно тя се е надявала, че лампата ще остане незабелязана поне няколко дни. А в случай че бъде открита, музейните работници ще се погрижат за нея. Нелошо решение предвид ограничения й избор.

Това признание беше доказателство, че старецът най-сетне е решил да бъде откровен.

— Трябва да вървя.

— Искам да ви покажа още нещо, преди да си тръгнете — рече Пау и го поведе по дълъг коридор към черна врата от лакирано дърво. Зад нея започваше вито стълбище, което водеше нагоре, към правоъгълната кула. Вратата на стаята беше отворена. Вътрешността й беше залята от ярка слънчева светлина, проникваща през остъклените стени.

— Ще останем тук, до вратата — каза Пау. — Така никой не може да ни види отвън.

Ни остана озадачен от предпазливостта му.

— Ако надникнете зад ъгъла, пред вас ще се открие хубава гледка към алеята пред къщата — добави Пау. — На улицата отвъд нея е спрял един автомобил, на около петстотин метра от главния вход.

Ни се подчини, присви очи срещу слънцето и успя да зърне колата, паркирана под дебелите дървета.

— Онези там работят за Тан — обади се зад гърба му Пау. — Наблюдават къщата. Идват и си отиват. Но през последните два дни неотстъпно са тук.

— Затова ли допускате, че Тан ще дойде за лампата?

— Логично е — кимна Пау.

В далечината се появи още една кола, която намали ход и спря до предишната. От нея изскочиха двама мъже с автомати в ръце. По гърба на Ни полазиха тръпки. Мъжете се насочиха към отворения портал между високите стени.

— Това е нещо неочаквано — спокойно промълви Пау.

Към нас идват въоръжени хора, а той казва, че това било нещо неочаквано!

Ни беше силно разтревожен. Страхът му нарастваше.

17

Малоун трудно смогваше да обработва в ума си изненадващата информация, която му предоставяше Стефани.

— Нагласата на Запада си остава непроменена — продължи тя. — За нас петролът е фосилно гориво. Помниш ли динозавъра от логото на бензиностанциите „Синклер“ през шейсетте години? Телевизионните реклами показваха как динозаврите умират и се разлагат, за да се превърнат в петрол. Попитай десет американци откъде идва петролът и десетимата ще ти отговорят, че е от динозаврите.

Малоун си спомни тези реклами и беше принуден да признае, че и той беше убеден в същото. Петролът е фосилно гориво и изчерпаем ресурс.

— Представяш ли си, ако е обратното, Котън? Земята постоянно произвежда петрол, който на практика е възобновяващ се ресурс? Руснаците отдавна са убедени в това.

— Но какво общо има то с Касиопея? — контрира той.

Вечерният въздух бе хладен. Иван щеше да се върне всеки момент, за да потеглят към Антверпен. Малоун искаше да вникне в проблема преди появата му.

— Чувал ли си за Днепро-Донецкия басейн в Източна Украйна?

Той поклати глава.

— През петдесетте години руснаците се отказват да сондират в този район, обявявайки го за безперспективен. Такова е заключението на проучвателния екип. Знаем го, защото в екипа е участвал Джей Еф Кени — един от най-големите експерти в тази област. В Украйна не са открити геоложки доказателства за наличието на фосилен петрол. — Стефани направи кратка пауза. — Но днес е доказано, че басейнът съдържа над четиристотин милиона барела петрол, който се намира на голяма дълбочина. Човекът, който открива доказателствата, е Лев Соколов. Той е един от водещите руски експерти в областта на абиотичния петрол.

— А откъде сме сигурни, че проучвателният екип през петдесетте години не е допуснал грешка и петролът не си е бил там през цялото време?

— Сигурни сме, защото същото се повтаря и на друго място — на Колския полуостров в Северна Русия. Там има още един безперспективен район според теорията за фосилното гориво. Но руснаците извършили дълбочинни сондажи и открили залежи от метан на десет километра под повърхността на Земята. До този момент никой не допускал, че в гранитните скали на такава дълбочина може да има метан. Теорията за фосилния петрол категорично отхвърля подобна възможност, но газът се оказал точно там, където предсказал Соколов.

— А Вашингтон най-накрая проявява интерес, така ли?

— При това огромен. Те си дават сметка, че откритието може да промени равновесието на силите в света. То обяснява и интереса на Карл Тан. Иван има право — Тан е заплаха за всички нас. Ако успее да завземе властта в Пекин, ще настъпи процес на бърза дестабилизация не само в региона, но и в целия свят. Особено ако разполага с неограничени петролни залежи.

— А президентът Даниълс иска да го спре?

— Не само това, Котън. Искаме го мъртъв.

Малоун бавно осъзна значението на това изявление. Официално Америка никога не ликвидира хора. Въпреки това се случва.

— Надявате се, че руснаците ще свършат тази работа? — вдигна глава той.

Тя сви рамене.

— Положението е такова, че лично аз бях длъжна да се намеся. Иван никак не беше доволен, че ме вижда.

— Той откъде знае за мен?

— Предполагам от онези двамата, които излязоха на сцената. Те бяха пред книжарницата, когато куриерът донесе писмото.

Тук нещо не се връзваше.

— А ти къде беше? — попита той.

— Аз също наблюдавах. Той ме информира за срещата в „Тиволи“ едва когато ти беше тръгнал натам.

— Значи си знаела част от онова, което Иван разказа в кафенето?

— Да — кимна Стефани. — И прецених, че трябва да поговорим.

— А какво знаеше за Касиопея?

— Изобщо нямах представа, че са я подложили на изтезания.

Тук можеше да й се вярва.

— Вече направихме сметката, Котън. Ако Тан стане премиер, това ще сложи край на петдесет години сложна дипломация. Според него Китай е унижаван от всички и той е жаден за възмездие. Политиката на страната ще бъде насочена към световна доминация, на всяка цена и с всякакви средства. В момента държим Китай единствено благодарение на зависимостта му от вносни енергийни ресурси. Ние поддържаме петролен резерв за шейсет дни, а Япония за сто. В същото време резервът на Китай е едва за десет дни. Което означава, че лесно можем да го поставим на колене чрез една морска блокада. Осемдесет процента от петролните доставки за Китай минават през протоците Хормуз и Малака. Те се намират далеч от получателя, а ние ги държим под контрол.

— И китайците се държат прилично, защото знаят какво може да им се случи?

— Нещо такова, въпреки че никога не са получавали директни заплахи. Подобна форма на поведение е неуместна при отношенията с тях. Никак не обичат да им се напомня за слабостта им.

Малоун беше доволен, че никога не се бе занимавал с дипломация.

— Ако Тан се сдобие с неограничени запаси от петрол, ние автоматично губим малките лостове за натиск, с които разполагаме. Днес Китай вече контролира световните финансови пазари и на практика е най-големият кредитор на Съединените щати. Макар и да не ни се иска да си признаем, ние имаме нужда от Китай. Но ако се окаже, че разполагат с неизчерпаеми петролни залежи, икономическата им експанзия ще стане неудържима. Ще налагат изгодна за себе си политика, без да ги е грижа за чуждото мнение.

— Което изнервя Русия.

— Да. При това до степен да пожелаят отстраняването на Карл Тан.

Ясно, въздъхна Малоун. Положението наистина е сериозно.

— Може да ме помислиш за глупава, но аз добре преценявам шансовете си. Не разчитам сто процента на Иван, но…

— Разчиташ на малко помощ.

— Нещо такова.

— Което означава да открием Соколов преди Иван? Най-добре чрез Касиопея?

Тя кимна.

— Нека я открием, приемайки играта на руснака. Ако междувременно Иван спре Тан, още по-добре. Ако не успее, ще ми трябва твоята помощ, за да измъкнем Соколов.

Сметката беше ясна. Дори ако Тан победи и заграби властта в Китай, но Соколов е в ръцете на Запада, щеше да се получи само смяна на една форма на натиск с друга.

— Дано Касиопея издържи, докато я открием — въздъхна той.

Тан се държеше за рамката на илюминатора, докато хеликоптерът набираше височина в нощния мрак. За момент зърна трептящите пламъчета, които се появиха над Изкоп 3, и си даде сметка, че там изгарят последните ръкописи на Цин Шъхуан. Броени секунди бяха достатъчни за изпепеляването на копринените пергаменти и бамбуковите ленти. До включването на алармената инсталация от тях нямаше да е останала дори следа. Причината? Късо съединение. Дефектен кабел. Повреден трансформатор. Каквото и да е. Нищо нямаше да сочи умишлен палеж. Още един проблем щеше да бъде решен. Още една част от миналото щеше да престане да съществува.

Сега цялото му внимание беше насочено към събитията в Белгия. Вторият пилот размаха ръка да привлече вниманието му и посочи шлемофона на седалката. Тан го нахлузи на главата си.

— Търсят ви по телефона, министре.

Тан кимна и напрегна слух.

— Всичко мина според плана — прозвуча в ушите му познатият глас.

Виктор Томас от Белгия. Точно навреме.

— А Вит?

— Избяга, точно според прогнозите ми. Но междувременно успя да ме нокаутира. Главата ми ще се пръсне от болка.

— Можеш ли да я проследиш?

— Да, докато държи пистолета в себе си. Засега сигналът се чува нормално.

— Отлична постановка — похвали го Тан. — Тя зарадва ли се, като те видя?

— Не особено.

— Трябва да те информирам, че в този момент Пау Уън приема гости. Заповядах да бъде отстранен.

— Мислех, че аз командвам операцията.

— Останал си с погрешни впечатления.

— Не гарантирам успех, след като ме прескачате. Аз съм тук, а не вие.

— Заповядах отстраняването му и толкова. Край на дискусията.

Виктор замълча за момент, после каза:

— Тръгвам по следите на Вит. Ще ви докладвам, когато има нещо ново.

— В момента, в който се добереш до лампата, трябва да…

— Не се безпокойте — прекъсна го Виктор. — Вит няма да остане жива. Но ще го направя по моя начин. Съгласен ли сте?

— Както каза току-що, ти си там, а аз — тук. Нека бъде по твоя начин.