Гробницата на императора

41

Заливът Халонг, Виетнам

Четвъртък, 17 май, 7:00 ч.

Гледката беше великолепна.

Малоун помнеше легендата: преди много години Великият дракон се спуснал към брега, дълбаейки с могъщата си опашка долини и дълбоки пропасти. А когато тялото му тежко се стоварило в морето, водата плиснала и запълнила низините. Над тях останали да стърчат само назъбените скали, наподобяващи недовършени скулптури. Изправен на кея и неспособен да отдели поглед от възхитителната панорама на залива Халонг, чието име означаваше „Мястото, където драконът се е спуснал в морето“, той беше готов да повярва на легендата. Спокойните изумрудени води се простираха на площ от хиляда и петстотин квадратни километра и плавно се вливаха в Тонкинския залив. Сред тях стърчаха над три хиляди острова, повечето от тях голи късове сив варовик, а зелените храсти и дръвчета влизаха в странен, почти сюрреалистичен контраст с общата панорама.

Малоун, Пау Уън, Стефани и Иван пристигнаха в Ханой на борда на американски военен самолет ЕС-37 — модифициран модел на „Гълфстрийм“, който измина разстоянието от Белгия за малко повече от десет часа благодарение на осигуреното от Иван разрешение да прелети над руското въздушно пространство. От там се придвижиха с хеликоптер на изток, към провинция Цюен Нин. Руснаците очевидно поддържаха много приятелски отношения с виетнамските власти, които ги посрещнаха без никакви въпроси и им предложиха пълно сътрудничество. Когато Малоун не се сдържа и попита на какво се дължи тази взаимна обич, Иван само се усмихна.

— Бил ли си тук и преди? — попита Касиопея Малоун.

Стояха близо до няколко къщички, оформени като плаващо село. Край кея се поклащаха туристически корабчета с двойни палуби, заобиколени от многобройни джонки с увиснали от безветрието платна. Пред очите им се появи малка рибарска лодка. Човекът в нея усърдно натискаше кръстосаните пред гърдите си весла. В един момент спря да гребе, потърси опора за краката си и с широк замах хвърли мрежата, която се разгърна като цвете в изумрудените води на залива.

— Веднъж — отговори на въпроса Малоун. — От тук проникнах в Китай. Такава ми беше задачата.

— Днес пак ще го направиш — промърмори Иван, внимателно оглеждайки небето. — Границата се намира на около двеста километра на север, но ние няма да тръгнем натам.

— Имам чувството, че и друг път си го правил — подхвърли Стефани.

— Случвало се е — кимна руснакът.

Пау Уън беше мълчал по време на целия полет, дремейки като всички останали в опит да се нагоди към часовата разлика. Сега просто гледаше спокойното море, изпитвайки странното чувство, че го е виждал и преди. Изгряващото слънце изглеждаше размазано на фона на изпаренията, които се издигаха от водата. По синьото небе плуваха седефени облачета.

— През хиляда двеста осемдесет и осма година тук е станала решителната битка между великия виетнамски пълководец Тран Хунг Дао и армията на Кублай хан — промълви той. — Дао запълнил устията на реките с истинска гора от остри бамбукови пръти, очаквайки, че китайските лодки ще се опитат да проникнат на сушата заедно с прилива. Така и станало. Лодките били надупчени и започнали да потъват, а воините на Дао избили войниците в тях.

Малоун знаеше останалата част на историята.

— Но китайците се върнали, разбили армията на Дао и завладели тези земи — добави той. — Владичеството им продължило цели хиляда години.

— Това обяснява враждата между Китай и Виетнам — обади се Иван. — Лошите спомени.

По време на полета Малоун беше изчел всичко, което Стефани беше успяла да събере за Пау Уън. Оказа се, че в миналото е бил учен, който се е занимавал с история, антропология и археология, но едновременно с това бе следил отблизо политическото положение в страната. Това обясняваше близостта му както с Мао Дзъдун, така и с Дън Сяопин — две коренно противоположни личности, с които бе имал отлични отношения.

— Чичо ми беше рибар — промълви Пау. — Като момче много обичах да излизам в морето с джонката му.

В залива се поклащаха над петдесет от споменатите плавателни съдове.

— Платната са памучни, натопени в сока на растение, което прилича на ям. Това им придава типичния ръждивочервеникав цвят, като едновременно с това ги предпазва от гниене. Аз отговарях за тях, когато бях момче. — В гласа му се долови носталгия, която той не се опитваше да скрие. — Много обичах морето. И до днес помня как шиех платната с голяма игла.

— Какво целите? — попита го Малоун.

— А вие винаги ли сте толкова прям?

— Май никога не отговаряте на конкретно поставени въпроси, а?

— Само когато пожелая — усмихна се Пау.

Касиопея се наведе и вдигна трите торби от дъските на кея. Малко по-рано беше изразила желание да намери храна и вода, а Иван й бе подал няколко банкноти от местната валута — виетнамски донги.

— Хляб и безалкохолни — поясни тя. — Само това успях да намеря толкова рано. След един час ще отворят кафенето в другия край на пристанището.

Малкото селце се гушеше на метри от брега — няколко ниски къщички с плоски покриви, струпани плътно една до друга. От комините им се виеха тънки струйки дим.

Малоун прие бутилка пепси и се обърна към Иван.

— Да видим дали ти си готов да отговориш на един директен въпрос. Какво точно ще направим?

— Като му дойде времето, ще се промъкнем в Китай. Те разполагат с радари по цялото крайбрежие, но там има достатъчно скали и непристъпни планини, които предлагат добро прикритие.

— С джонка ли ще стигнем до там?

— Няма да стане днес — поклати глава Иван.

Малоун беше поискал и получил от Стефани още три сведения. Едното беше за Карл Тан — вицепремиер и първи заместник-председател на Китайската комунистическа партия. Започнал кариерата си като обикновен геолог, днес този човек се намираше на крачка от най-високия пост в страната. Това се дължеше на политическата система, която позволяваше на комунистическата партия да участва пряко във властта. В резултат всички ключови управленски постове се заемаха от партийни членове, което обясняваше защо президентът изпълняваше и функциите на председател на партията. Никой в историята на страната не бе избиран на отговорен пост без подкрепата на партията, а това означаваше, че Карл Тан разполага с изключителна власт. Но въпреки това той искаше да се сдобие с някаква древна петролна лампа толкова силно, че бе прибегнал до отвличане на едно четиригодишно момче?

Ни Юн изглеждаше пълна противоположност на Тан. Той беше израснал в затънтено селце в провинция Съчуан, където почти всички се казваха Ни. Бе служил в армията в продължение на двайсет години и се бе издигнал до висок чин. През юни 1989 г. бил на площад „Тянанмън“, когато се появили танковете. На Запад бе приеман за умерен и дори либерален политик, но с известни резерви, защото от опит знаеха, че висшите китайски бюрократи често говорят едно, а вършат съвсем друго. Начинът, по който Ни управляваше своята Централна комисия за дисциплинарна инспекция, се смяташе за пример на свежа промяна, особено когато го сравняваха с обичайната практика на Пекин. Съществуваха сериозни надежди, че именно той щеше да бъде източен лидер от нов тип.

Последната информация беше за Виктор Томас. Малоун го познаваше само от краткия контакт помежду им в Централна Азия. Знаеше, че някога бе работил в хърватските сили за сигурност, а после бе станал агент на американското разузнаване, за да не бъде съден за военни престъпления. Миналата година, когато стана известно, че Виктор бе успял да се превърне в дясна ръка на президента на Централноазиатската федерация, американците го бяха притиснали за по-тясно сътрудничество.

— Той босненец ли е? — попита Малоун по време на полета, докато всички останали спяха.

— Баща му е американец — поклати глава Стефани. — Израснал е в Босна, а после в Калифорния.

Това обясняваше липсата на европейски акцент в английския му, а също и свободното боравене с американския жаргон.

— Той ни помага, Котън.

— Но работи на свободна практика като проститутка. Къде се намира сега?

— В Китай, при Тан.

— Каква роля изпълнява? За руснаците ли работи, или за китайците? Какви са задачите му?

Тя не отговори.

— Не ми харесва, че отново залагаме на него — допълни Малоун.

Стефани продължаваше да мълчи, а това означаваше много.

Той мислеше за казаното от нея за агентите на свободна практика. Те обикновено бяха безразсъдни и без капчица лоялност. Знаеше това не само от Виктор, но и от мнозина други, с които беше контактувал като агент на отряда „Магелан“. За тях мисията нямаше значение, резултатите — също. Важното беше да оцелеят и да си приберат парите.

Извърна глава към Иван, който продължаваше да оглежда залива Халонг. Утринните изпарения бяха изчезнали, слънцето вече започваше да напича.

— Цялата тази зона се намира под закрилата на ЮНЕСКО — подхвърли Стефани.

Малоун успя да улови закачливия блясък в очите й и се усмихна.

— Вероятно се питаш колко щети мога да нанеса на този красив залив, а?

— Сигурна съм, че ще намериш начин.

— Ето ги! — възкликна Иван. — Най-после!

Малоун бързо откри какво е привлякло вниманието на руснака. От небето се спускаше самолет, който зае хоризонтално положение ниско над водата и се насочи към тях.

42

Пекин, Китай

8:40 ч.

Ни влезе в мавзолея на Мао Дзъдун.

Гранитната постройка се намираше в южния край на площад „Тянанмън“ — масивен квадрат с тежки колони, издигнат около година след смъртта на вожда. Твърдеше се, че в строителството бяха участвали седемстотин хиляди работници — сигурно доказателство за горещата обич на народа към Великия кормчия. Но това беше само пропаганда. Въпросните „работници“ ежедневно бяха докарвани с автобуси от всички краища на страната, за да положат по една тухла на свещения строеж. На другия ден същите тухли бяха изнасяни от следващата смяна. Пълна глупост, но в Китай всичко беше възможно.

Вече цяла година мавзолеят беше затворен за ремонт. Бързото строителство беше довело до редица грешки и недоглеждания, никой не се беше замислил за разположението на мемориала, никой не беше помислил за правилата на фън шуй. Впоследствие това бе довело до многобройни структурни проблеми — някои от тях толкова елементарни, че дори дядо му с лекота би ги избегнал.

По време на полета от Белгия Ни поиска по интернет незабавна среща с премиера. Реакцията беше бърза — докладваха му, че ще бъде приет веднага след като се прибере в родината. Никой не се учуди от желанието му, защото в качеството си на началник на Централната комисия за дисциплинарна инспекция той беше пряко подчинен на министър-председателя. Но срещата в мавзолея на Мао беше нещо друго. Официалното обяснение гласеше, че държавният глава се намира там във връзка с предстоящото отваряне на мемориала за широката публика.

Във фоайето имаше статуя на Мао, седнал в масивно кресло от бял мрамор. Стената зад нея представляваше каменно пано, изобразяващо геополитическите постижения на страната след смъртта на Председателя. По полирания под сновяха хората на сигурността. Ни знаеше какво предстои и вдигна ръце, за да бъде претърсен от двамата мъже с черни костюми, които се приближаваха към него.

— Няма нужда — обади се треперещ старчески глас.

Появи се министър-председателят — ниско и набито човече с рунтави вежди, стигащи чак до слепоочията. Беше облечен с обичайния тъмен костюм и тъмна вратовръзка и се подпираше на бастун от лакирано червено дърво.

— Министър Ни се радва на моето доверие — добави старчето и размаха бастуна си. — Пуснете го да мине.

Хората от охраната се оттеглиха, без да докоснат пистолета, който лежеше в кобура под мишницата му. Бяха му го връчили в момента, в който слезе от самолета — едно разумно решение в тези несигурни времена.

— Да се разходим — предложи премиерът и го поведе към вътрешността на мавзолея.

Следите от ремонта личаха навсякъде. Стените бяха прясно боядисани, мраморът на пода светеше от чистота.

— Какво е толкова спешно? — попита Ни.

— Искам да знам всичко за Пау Уън.

Старецът спря. Дишаше на пресекулки, гласът му беше слаб, а ръцете му трепереха, но Ни отлично знаеше, че мозъкът му е остър като бръснач, недокоснат от старостта.

— Опасен човек.

— В какъв смисъл?

— Той е евнух.

— А какво означава това?

— Е, не си откровен с мен — усмихна се премиерът. — Прекрасно знаеш какво означава.

Вътрешността на сградата беше слабо осветена, а климатичната инсталация беше изстудила въздуха до зимни температури.

Направил своя ход, Ни чакаше отговор.

— На евнусите не може да се вярва — продължи след кратка пауза възрастният мъж. — Те са подли и безчестни по рождение, а предателствата им са станали причина за унищожаването на много династии.

— Не се нуждая от уроци по история.

— Може би е точно обратното. След смъртта на Първия император главният му евнух организирал заговор за отстраняването на най-големия му син, законен наследник на трона. В резултат младежът се самоубил. Евнухът помогнал на другия му син да стане Втори император, надявайки се да управлява страната задкулисно, в близост до трона. Но управлението на този император продължило едва четири години. А три години след смъртта на Цин Шъхуан рухнало всичко, изградено от него с цената на милиони жертви. Благодарение на един евнух. Историята описва тази личност като „човек, който с лекота може да представи елена за кон“…

Ни изобщо не беше впечатлен от лекцията.

— Искам да знам всичко за Пау Уън и най-вече за вашите контакти с него — тръсна глава той.

Старецът присви очи, но не го скастри.

— Пау Уън също може да те убеди, че еленът е кон — каза той.

Което си е чистата истина, призна пред себе си Ни.

Продължиха напред. Ритмичното почукване на бастуна заглушаваше стъпките им.

— Преди десетилетия ние с Пау Уън бяхме приятели — продължи премиерът. — Много неща постигнахме заедно. И двамата бяхме разочаровани от Мао. — Той спря на място, лицето му се разкриви. Сякаш искаше да направи връзка между хаотичните мисли в главата си, повечето от тях неприятни. — Културната революция беше нещо ужасно. Тя насърчаваше младежите да нападат възрастните хора, чужденците и богатите. Тогава бяхме убедени, че това е правилно и необходимо. Но на практика беше едно безумие, което не доведе до нищо. В крайна сметка се оказа, че малката змия не може да се сравнява с великия дракон. Китай се промени — добави премиерът. — Хората се промениха. За съжаление управлението си остана същото.

— Защо ми разказвате всичко това? — принуди се да попита Ни.

— Защото се страхувам, че няма да спечелиш предстоящата битка с Карл Тан, министре.

43

Заливът Халонг

Малоун поклати глава при вида на двумоторния самолет амфибия „Туин Бий“, който се поклащаше в спокойните води на залива. Приличаше на крилат танк, изработен от тежък метал. Корпусът му беше боядисан в червено и бяло.

— Той ще ви превози до Китай — обяви Иван.

— Не говориш сериозно — обади се Касиопея. — Нали веднага ще ни свалят?

— Досега не се е случвало — поклати глава руснакът, измъкна някаква карта и я разгъна върху дървения парапет. Мръсните му нокти легнаха върху контурите на залива Халонг, а после тръгнаха на северозапад, прекосявайки Северен Виетнам и границата с Китай, за да спрат на град Кунмин в провинция Юнан, на около осемстотин километра от мястото, на което се намираха. — Имате разрешение за полет до границата — добави той.

— Май си доста близък с твоите виетнамски другарчета — язвително подхвърли Малоун.

— Те нямат друг избор — сви рамене руснакът.

Малоун се усмихна.

— Южно от Кунмин има много езера — невъзмутимо продължи Иван. — Най-подходящо е Диен Чъ, дълго четирийсет километра. Можете да кацнете където пожелаете.

— А после?

— Ще вземем влака на север, към Сиан — обади се Пау. — Няколко часа път. А от там ще се прехвърлим на автобус, който ще ни отведе до разкопките с теракотените воини.

Малоун не беше впечатлен.

— Това не ви е някаква екскурзия из Европа — поклати глава той. — Става въпрос за неразрешен осемстотинкилометров полет над една затворена страна, която разполага със силни и добре подготвени военновъздушни сили. Някой лесно ще стигне до погрешно заключение.

— Ще ви осигуря пилот, който знае как да се справи с контрола на въздушното пространство — обеща Иван.

— И аз мога да управлявам тоя грозен сандък — възрази Малоун. — Но искам да бъда жив, за да го приземя.

— Провинция Юнан е дружелюбна — размаха ръце Иван.

— Вярно е — кимна Пау Уън. — Хората, които я управляват, са смятани за ренегати. Затънтено място, недружелюбни терени, смесено население. Дом на около една трета от малцинствата в Китай.

— Имаме приятели, които ще помогнат — добави Иван. — Пътят ще бъде чист. Вземи картата, на нея е маркиран целият маршрут. Нали разбираш от навигация?

— Аз ще се заема с това — обади се Касиопея и издърпа картата от ръцете му.

— Надявам се, че е зареден с гориво — каза Малоун, имайки предвид хидроплана.

— Ще ти стигне — отвърна руснакът. — Не забравяй, че полетът все пак ще бъде еднопосочен.

Ни едва ли би позволил негативните оценки на собствената му личност да станат обект на обсъждане и затова се върна на първия си въпрос:

— Разкажете ми за Пау Уън.

— Аз не мога да бъда разпитван, защото няма как да бъда обект на твоите разследвания.

— А може би трябва да бъдете.

— Заради Пау Уън? Отделяш му твърде голямо внимание.

— В Белгия хората на Карл Тан се опитаха да ме убият, но Пау Уън успя да им попречи. А после ми разказа някои неща за вас и Карл Тан, спомена и за разговорите, които е водил с вас. По време на един от тях сте разговаряли дори за мен. Искам да знам повече за тези разговори.

Спряха пред входа на криптата.

Саркофагът с тялото на Мао лежеше в центъра на помещението.

— Заповядах да го извадят от камерата — каза премиерът. — Исках да го видя в целия му блясък.

Тялото на Мао бе извадено от бетонния противоземетръсен бункер, изкопан дълбоко в земята. То лежеше в прозрачен пашкул, пълен с чист азот, осветено от златистата светлина на халогенните прожектори.

— Нима мислиш, че съм направил конспирация с Пау и Тан? — попита най-сетне премиерът.

— Не знам какво да мисля. Просто зададох един въпрос. Кажете ми за какво разговаряхте с Пау Уън.

— Помня точния час на кончината на Мао — промълви възрастният мъж и посочи саркофага. — Малко след полунощ на девети септември хиляда деветстотин седемдесет и шеста година. В страната беше обявен десетдневен траур. По радиото звучеше траурна музика, а вестниците го обявиха за най-великия марксист на нашето време и твърдяха, че делото му вечно ще осветява пътя към благоденствието на китайския народ. На споменатата дата животът в цялата страна замря в продължение на три минути. — Старецът замълча, сякаш за да си припомни спектакъла. — Но защо беше всичко това, министре? Защо?

Ни усети, че го игнорират, и побърза да отговори:

— Аз не съм бил там, вие сте били. Какво се надявахте да постигнете с канонизирането му?

Премиерът извърна лице към него.

— Знаеш ли какво се случи след смъртта му?

Ни поклати глава.

— Мао искаше да бъде кремиран и го обяви публично. Той смяташе, че хората не бива да заемат пространство, след като умрат, и затова трябва да бъдат изгаряни. На всеослушание заяви, че ще даде личен пример за това с изгарянето на тленните си останки и използването им за тор. Но ние знаехме, че това е само пропаганда. Той мечтаеше да бъде обожествен. Проблемът беше там, че никой не знаеше нищо за балсамирането. То няма връзка с нашите културни традиции. Докторите изровиха някаква руска книга по въпроса в народната библиотека, която използваха за наръчник. Но прекалиха с инжектирането на формалдехид. Лицето се изду като балон, ушите щръкнаха под прав ъгъл. Можеш да си представиш на какво заприлича. Кожата на Мао се омазни от химикалите, които бликаха от всяка пора. Аз бях там и го видях с очите си.

Ни никога не беше чувал тази история.

— Тъй като не успяха да отстранят излишните количества, те опитаха с масаж с кърпи и памучни топчета да разнесат течността надолу по тялото. Но един от тях натисна прекалено силно и дясната му буза се разцепи. После се наложи да разрежат сакото и панталона, за да могат да облекат тялото.

Ни се запита защо той му разказва всичко това.

— Докторите все пак не бяха толкова глупави, министре. Преди да инжектират формалдехид, те се погрижиха да направят восъчна отливка на цялото тяло. — Костеливите пръсти на стареца се насочиха към саркофага. — Ето я там.

— Значи това не е Мао?

— Мао отдавна го няма — поклати глава премиерът. — Това, което виждаш, е само една илюзия.

Малоун последва Пау Уън и Касиопея към далечния край на кея. Стефани се изравни с него.

— Нали разбираш, че това е лудост? — тихо попита той.

— Иван твърди, че го правят постоянно. Най-често от крайбрежната ивица на север. Единствената разлика в нашия случай ще бъде, че през половината време ще летим над виетнамска територия.

— И това трябва да ме успокои, така ли?

— Ще се справиш — усмихна се тя.

— Фактът, че го взехме с нас, е още една лудост — промърмори той и посочи Пау.

— Той ще те води.

— Нямаме нищо общо с неговите цели и намерения. Съмнявам се, че ще ни бъде от помощ.

— След като го знаеш, значи си готов.

— Защо не си останах при книгите? — горчиво въздъхна Малоун.

— Как е кракът ти?

— Боли.

Касиопея стигна до края на кея и се обърна.

— Трябва да се свържа, преди да излетим — подвикна тя, а после обясни, че един от съседите на Лев Соколов приел да играе ролята на посредник. За целта й трябваха лаптоп и сателитна връзка, осигурени съответно от Стефани и Иван.

Тя постави компютъра на дебелите дървени перила, а Малоун го хвана с две ръце. Очите му проследиха как пръстите й сръчно набират някакъв имейл адрес, а после и самото послание:

— Умно — одобрително кимна той.

Китайските власти отдавна цензурираха интернет, ограничавайки достъпа до търсачки, блогове, чатове и сайтове, които позволяваха свободни разговори онлайн. Освен това използваха и електронни филтри, с които проверяваха всички входящи и изходящи от страната имейли, които им се струваха подозрителни. В момента работеха върху изграждането на интранет за собствени нужди, който щяха да контролират много по-лесно. Малоун беше чел за този проект, отличаващ се с космически разходи и преодоляването на безброй технически трудности.

— Намерих си копие от „Малката червена книжка“ и съставих код — поясни Касиопея. — Словото на Мао едва ли ще предизвика подозрения. Съседът обеща да бъде непрекъснато в мрежата, очаквайки послание от мен.

Въпросната червена книжка, която на Запад наричаха „Цитати от председателя Мао Дзъдун“, беше най-разпространеното печатно издание в Китай. Тиражът й наближаваше седем милиарда копия. Преди време всеки гражданин на страната беше длъжен да разполага с екземпляр от нея. Днес голяма част от тези екземпляри се бяха превърнали в антикварни вещи с висока стойност. Преди няколко месеца Малоун беше купил един за свой клиент от ежемесечния търг на стари книги в Роскилде.

Лаптопът издаде мелодичен звуков сигнал за прието съобщение.

— Това е погрешният отговор — вдигна глава да го погледне тя. — Нещо се е случило.

— Не могат ли да бъдат по-конкретни? — попита Стефани.

— Не и без да се изложат на опасност — поклати глава Касиопея.

— Това е вярно — намеси се Пау Уън. — Аз също използвам подобни кодове, когато се свързвам с приятели в Китай. Държавата стриктно следи киберпространството.

Малоун затвори лаптопа и го подаде на Стефани.

— Трябва да тръгваме, но преди това искам да свърша една работа — каза той.

Отдръпнал се в далечния край на кея, Иван оживено разговаряше по телефона. Малоун се приближи, изчака го да приключи разговора и попита:

— Имаш ли нещо да ни кажеш?

— Ти май не ме харесваш, а? — продължително го изгледа руснакът.

— Не знам. Може би нещата ще се променят, ако опиташ нова стойка, други дрехи, някаква диета и промяна в отношението…

— Върша си работата.

— Аз също. Но ти ми пречиш.

— С какво? Предоставих ви самолет и маршрут за проникване.

— Къде е Виктор? Липсва ми.

— И той си върши работата.

— Ще те попитам нещо, но искам честен отговор.

Иван мълчаливо го изгледа.

— Задачата на Виктор включва ли отстраняването на Тан?

— Не е изключено, но само при подходящи условия.

— А Соколов? И той ли е в списъка?

— Не. Него искаме да си го приберем обратно.

— Толкова много ли знае? Може би нещо, което не ви е известно?

Иван само го изгледа.

— Ясно. Така си и помислих. Я ми кажи нещо друго: какви са заповедите на Виктор, в случай че не успее да прибере Соколов или, не дай боже, ние първи стигнем до него?

Руснакът не отговори.

— Май и тук познах — въздъхна Малоун. — За всички ще бъде най-добре, ако запазя тези неща за себе си. — Той посочи другия край на кея. — Но тя няма да позволи да се случи нещо със Соколов.

— Тя няма да има думата — поклати глава Иван. — Всичко зависи от избора на Виктор.

— Значи трябва да му помогнем да направи правилния избор.

Малоун се обърна и тръгна към групичката. Касиопея вече се качваше в кабината на хидроплана, следвана от Пау.

— Пъргав старец — прошепна на Стефани той.

— Не го изпускай от очи, Котън.

— А ти не изпускай него — промърмори той и кимна към Иван.

Качи се в кабината. Касиопея вече беше заела едно от двете кожени кресла отпред. Пау се беше настанил на общата задна седалка. Арматурното табло не стигаше до мястото на пътника, което осигуряваше на Касиопея отлична видимост през предното стъкло. Малоун затегна колана си и започна да оглежда приборите. Направи му впечатление, че скоростта беше ограничена до 200 километра в час. Резервоарът за гориво под кабината побираше 320 литра. Допълнителният, монтиран в опашката, съдържаше още 60. Което означаваше обхват от около 1500 километра, пресметна той. Предостатъчно за еднопосочен полет, както беше отбелязал Иван. Дано думите му нямат и друг смисъл.

— Предполагам, че знаеш какво правиш — обади се тя.

— Никога не е късно да се науча.

В погледа й се появи някаква настойчивост.

— Какво? — изгледа я той.

— Наистина ли можеш да летиш с това нещо?

В гласа й се долови открито съмнение. Той нагласи оборотите на двигателите, подавайки правилната горивна смес, после погледна надолу, за да се увери в изправността на плавниците. Натисна бутона за запалването и двата турбовитлови двигателя забоботиха. Изгуби няколко секунди, за да нагласи горивната смес за правилното действие на витлата, а после натисна лостовете за управление.

— Всичко е наред.

Касиопея очевидно не споделяше увереността му.

Хидропланът се плъзна на една страна и Малоун хвана руля, насочвайки го към изхода на залива. Там обърна на юг, оставяйки зад гърба си лекия ветрец, чиято посока беше определил още на брега. Подаде газ, двигателите бавно увеличиха оборотите си. „Туин Бий“ се плъзна напред и той здраво стисна руля. Предстоеше му първото излитане от вода и в душата му трепна нетърпение.

Оказа се, че за него са достатъчни по-малко от двеста метра. Самолетът се отлепи от водата и започна да набира височина. Бавно, като асансьор, той се насочи към откритото море извън залива. Малоун предприе плавен ляв завой и пое курс на северозапад към сушата. Контролните уреди бяха тежки, но реагираха добре. Това не е нито Р-3, нито „Чесна“ или „Бийчкрафт“, напомни си той. Този танк беше пригоден за полети на къси разстояния над водни повърхности.

— Хвърли едно око на картата — подхвърли на Касиопея той.

Тя покорно я разтвори в скута си.

— Трябва ни план на полета — добави той.

— Стига тази карта да отговаря на действителността — каза тя.

— Не се безпокой — прошепна в дясното му ухо Пау. — Аз познавам много добре тази част на Виетнам и Китай. Мога да ви преведа и без карта.

Втренчил се в лицето на премиера, Ни се опитваше да разбере дали този човек е приятел, или враг. Но лицето му не издаваше нищо.

— Това, което виждаш, е само едно восъчно копие на Председателя, направено, преди тялото му да бъде балсамирано. Самото тяло отдавна е изгнило и превърнато в прах съгласно волята му.

— В такъв случай защо изобщо поддържате мавзолея?

— Отличен въпрос. Самият аз често си го задавам. Отговорът е прост: народът го иска.

— Според мен отдавна вече не е така — възрази Ни.

— Може и да си прав — кимна премиерът. — Какъв тъжен исторически факт, нали? Ние нямаме стабилно културно наследство, а поредица от династии, всяка от които руши културата на предишната и създава своя. Народът я посреща с големи очаквания, но те никога не се оправдават. Управниците затъват в корупцията на своите предшественици. Защо нашето бъдеще трябва да е различно?

— Говорите като Пау.

— Вече споменах, че преди години бяхме много близки. Но после настъпи времето на раздялата. Той пое в една посока, а аз — в друга.

Ни беше обзет от неприятно чувство. Обикновено той държеше положението под контрол, тъй като знаеше въпросите и отговорите. Но не и тук. Тук другите имаха огромно предимство пред него. Затова пожела да узнае най-главното.

— Защо ще загубя битката с Карл Тан?

— Защото не подозираш за опасностите, които те дебнат.

— И Пау Уън каза същото.

— Искам да ми отговориш на един въпрос. Но ако усетя, че лъжеш или просто казваш онова, което искам да чуя, този разговор ще бъде последният.

Не му харесваше да го третират като ученик на изпит, но съзнаваше, че човекът срещу него не се беше издигнал до върха благодарение на глупостта си. Затова реши да отговори искрено.

— Какво ще направиш с Китай, ако получиш поста ми?

Предишния ден Пау му бе задал същия въпрос и оттогава насам Ни непрекъснато обмисляше отговора си.

— На първо място ще отделя комунистическата партия от държавата, защото именно там се корени корупцията — твърдо отговори той. — След това ще направя коренна реорганизация на административната система. Държавните чиновници трябва да се издигат благодарение на качествата си, а не на връзките си. Трябва да се издигне нивото на Националния народен конгрес и на другите регионални конгреси. Гласът на народа трябва да бъде чут. И накрая трябва да се възстанови върховенството на закона, което означава създаването на независима и ефективна съдебна система. От четирийсет и девета година насам в страната са приети пет конституции, но нито една от тях не е била спазвана.

— Имаш право — кимна премиерът. — Авторитетът на партията се подкопава от ирационалната политика, корупцията и липсата на визия. Страхувам се, че към настоящия момент армията е единствената сила, която може да управлява страната, ако ние се провалим. Знам, че ти си военен, но нашата нация няма да просъществува дълго в ролята на марионетка.

— В това няма никакво съмнение. Три милиона действащи военнослужещи под командването на седем регионални главнокомандващи (между които преди време бях и аз) не могат да управляват. Трябва да търсим и насърчаваме техническата компетентност, мениджърските и деловите умения на народа. Бавното вземане на решения причинява огромни щети.

— Искаш демокрация, така ли?

Въпросът беше зададен тихо, почти шепнешком.

— Тя е неизбежна. Под някаква форма. Не като на Запад, но основните й елементи няма как да бъдат избегнати. Роди се нова средна класа, съставена от умни хора. Те слушат не само правителството, но и себеподобните си. Засега са кротки, но това скоро ще се промени. Цюанси трябва да се отмени, защото в него се корени корупцията.

Принципът „не е важно какво знаеш, а кого познаваш“ беше принцип на безчестието. Цюанси се основаваше на връзките, принуждаващи предприемачите да търсят връзки с държавните чиновници и партийните членове, за да получат одобрение на своите проекти и други услуги. Тази система беше толкова дълбоко внедрена в държавната администрация, че се беше превърнала в част от нея. Тя свободно разпределяше властта и парите без намесата на някакви морални съображения.

— Да, Цюанси трябва да се изкорени — кимна премиерът. — Аз не мога да го направя, но ти набираш сила и власт. Индивидът влиза в правата си, а философията на Мао е мъртва. — Последва кратка пауза. — И слава богу…

— В епохата на модерните комуникации, интернет и мобилните телефони дори една дребна проява на корупция може да предизвика бунт — каза Ни. — Лично аз многократно съм ставал свидетел на това. Търпението на народа по отношение на корупцията се изчерпва.

— Времената на сляпото подчинение отминаха — кимна премиерът. — Все още помня една случка от младостта си. Всички горяхме от желание да демонстрираме любовта си към Мао. Бяха ни разказали как Вождът е преплувал Яндзъ и искахме да сторим същото. Хиляди младежи наскачаха в реката. Бяха толкова много, че нямаше място за плуване. Реката гъмжеше от хора. — Старецът замълча за момент, после тихо добави: — Стотици се удавиха в онзи ден. И съпругата ми беше сред тях.

Ни не знаеше какво да каже. Отдавна беше забелязал, че много хора от по-старото поколение избягват да говорят за периода между революцията на Мао от четирийсет и девета година и смъртта му. Сякаш твърде съкрушени от случилото се тогава, за да обсъждат болката и отвращението от него, те го споменаваха бегло — все едно че говореха за времето. Или шепнешком, за да не ги чуят.

Самият той имаше горчиви спомени от него. Пау Уън му беше напомнил за събитията на площад „Тянанмън“ от 4 юни 1989 г. — може би защото знаеше, че е бил там.

Често си спомняше за деня, който промени живота му.

— Къде е синът ми? — попита жената.

Ни нямаше представа. Той охраняваше един точно определен сегмент от огромния площад, получил заповед хората му да не допускат никого там.

Прочистването беше започнало предишния ден. Повечето от протестиращите вече ги нямаше, но въздухът продължаваше да вони от техните изпражнения и смърт. Бяха започнали да се събират още през април, броят им ежедневно нарастваше. Накрая станаха близо милион. Бунта започнаха студентите, но към тях се присъединиха и хиляди безработни, които скандираха лозунги срещу корупцията и високата инфлация. Ни беше вече цяла седмица тук, получил заповед да следи за провокатори. Но неволно правеше много повече.

— Трябва да си вървите — промълви той.

— Синът ми беше тук. Трябва да го намеря.

Беше на средна възраст, поне с двайсет години по-стара от него. От очите й се излъчваше тъга, която единствено майките можеха да разберат. Собствената му майка би рискувала всичко за него. Родителите му не признаваха държавната политика за едно дете в семейство и бяха създали четири въпреки огромните трудности, свързани с тяхното отглеждане. Той беше третото от тях, едно голямо разочарование. Мразеше училището, представяше се зле и непрекъснато създаваше проблеми. Бъдещето му стана ясно веднага след като се провали на приемните изпити за университета.

Армията. Там той намери дом и идеал — да защитава Мао и да служи на родината. Беше убеден, че най-сетне е открил смисъла на живота. Допреди два дни.

Стана свидетел на начина, по който докараните от вътрешната част на страната 27-а и 28-а дивизия разпръснаха тълпата с мирни средства. Разгънати във верига, невъоръжените войници изтласкваха хората от площада, използвайки сълзотворен газ. Голяма част от демонстрантите се разпръснаха. Но една групичка от около 5000 души остана. Тя атакува войниците с тухли и камъни, като използваха прикритието на опожарените автобуси. Протестиращите не се спряха дори пред танковете, които бяха повикани на площада. Атакуваха и тях. Един беше подпален, двама души от екипажа загинаха.

След което всичко се промени.

Снощи армията се завърна. Войниците бяха въоръжени с пушки и щикове, появиха се още танкове. Стрелбата продължи няколко часа. Загинаха много демонстранти и войници. Той остана на мястото си, охранявайки външните граници на периметъра, докато пехотинците от 27-а и 28-а дивизия подеха кървавата си вендета.

Заповедта да не се стреля беше забравена. Появиха се водачи на рикши и велосипедисти, които прибираха ранените с желанието да ги транспортират до болниците. Но армията вече не можеше да бъде спряна. Хората бяха пребивани, мушкани с щикове и разстрелвани. Танковете мачкаха наред. Убитите бяха твърде много, за да бъдат преброени. Майките и бащите се появиха преди няколко часа, пробивайки охраната на вече опразнения площад. Предупредени да напуснат, повечето от тях се изтеглиха. Но неколцина, включително жената насреща му, бяха отказали.

— Трябва да напуснете района — каза й меко Ни.

Тя огледа униформата му.

— Синът ми е горе-долу на вашата възраст, капитане. Беше тук още от самото начало. Когато разбрах какво става, аз веднага хукнах насам. Със сигурност ме разбирате. Моля, оставете ме да го потърся.

— Площадът е празен — рече Ни. — Той със сигурност не е тук.

— Но има трупове — възрази с треперещ глас тя.

И наистина имаше. Струпани на купчина като дърва за огрев, на не повече от стотина метра по-нататък. Една от задачите на неговата рота беше да не допуска никой близо до тях. Привечер щяха да ги изнесат и да ги заровят в общ гроб, където никой нямаше да може да ги преброи и идентифицира.

— Трябва да си вървите! — настоя той.

Жената го блъсна настрани и навлезе в охранявания периметър. Много приличаше на собствената му майка, която го беше учила да плува, да кара летни кънки и да управлява камион. Любяща душа, която мислеше единствено за отглеждането на четирите си деца. Преди да успее да реагира, друг офицер — капитан като него, вдигна пушката си и стреля. Куршумът се заби в гърба на жената. Тялото й политна напред и падна по очи на паважа.

Обзет от внезапен гняв, Ни насочи пушката си към непознатия капитан.

— Ти я предупреди! — извика онзи. — Чух те! Но тя не се подчини на заповедта!

Капитанът гледаше насоченото към гърдите му дуло спокойно, без капчица страх.

— Ние не убиваме беззащитни жени — бавно и отчетливо рече Ни.

— Правим каквото трябва! — отсече униформеният насреща му.

Капитанът беше прав.

Народноосвободителната армия направи каквото трябва, включително изби невъоръжени жени и мъже. И до ден-днешен никой не знаеше колко са убитите на площад „Тянанмън“. Няколкостотин? Няколко хиляди? Или няколко десетки хиляди? Смъртта на онази жена беше единственото, в което беше сигурен Ни.

Една майка.

— Колко сме били глупави — промълви премиерът. — Какви безумия извършихме в името на Мао.

44

Ланджоу, Китай

Тан беше доволен от пълната изолация на нефтохимическата лаборатория. По негова заповед служителите, които и бездруго имаха ограничен достъп до нея, бяха изпратени по домовете си. За щастие в сградата работеха малко хора — едва десетина души, главно чиновници и сътрудници. Само един от двамата учени беше все още жив.

Лев Соколов.

Вчера руският имигрант беше доведен от града, след като бе получил съответната медицинска помощ. Плъховете бяха оставили следите си, както във физическо, така и в психическо отношение. Убийството му все още беше на дневен ред, но преди това Тан трябваше да изтръгне всичко от него. Дзин Джао не беше в състояние да предложи други подробности освен твърдението, че Соколов е открил неоспорими доказателства. Но какви бяха те?

Соколов стоеше с ръка на корема, сякаш за да запази бинтованите си гърди. Тан посочи масата от неръждаема стомана, върху която лежеше запечатан контейнер.

— Това е мостра от петрола, който вчера извадихме от сондаж в Западен Гансу. Заповядах да се сондира в район, в който предците ни са вадили петрол в епохата на Първия император. — Веднага отбеляза интереса, проблеснал в очите на Соколов. — Точно според инструкциите на Дзин Джао, които със сигурност са ти известни. Сега искам да ми кажеш какво си открил ти. Джао твърди, че имаш маркер.

— Така е — кимна Соколов. — Но бях доста далеч от окончателно потвърждение.

Отлично.

— Повече от двеста години светът интензивно изпомпва петрол от земните недра — продължи с монотонен глас Соколов. — Става въпрос за биотичното гориво, което се намира на сравнително малка дълбочина. То е леснодостъпно и ние вече почти сме го изчерпали.

— Откъде знаеш?

— От пробите, които съм изследвал. Те са взети от почти всички действащи сондажи на планетата и се пазят в специално европейско хранилище. Но нито една от тях не съдържа фосилно гориво.

— Не отговори на въпроса откъде знаеш, че това е истина.

— По своите външни характеристики абиотичният петрол не се различава от биотичния. Той изглежда като него, мирише като него и действа като него. Единствената разлика е, че се намира на много по-голяма дълбочина. Аз вече не съм сигурен, че това има някакво значение. А сега кажи къде е синът ми. Искам си го обратно.

— И ще си го получиш. Но само след като аз получа онова, което искам.

— Ти си лъжец.

— Дори да е така, аз съм единствената връзка със сина ти — сви рамене Тан. — В момента той е само едно от хилядите деца, които изчезват всяка година. Официално проблемът дори не съществува. Разбираш ли? Синът ти не съществува!

Добре забеляза отчаянието, което се изписа върху лицето на руснака.

— Биотичният петрол свърши — тихо продължи Соколов. — Някога той се намираше в изобилие. Формиран от гниенето на органична материя, плитко под земната повърхност, той бе лесен за добиване. Но когато започнахме да изпомпваме фосилно гориво, открихме, че земята възстановява част от запасите си и произвежда петрол дълбоко под своята кора. Естествено, не се случва навсякъде. Част от сондажите са биотични и няма как да се самовъзстановяват с абиотичното гориво, което лежи дълбоко под тях. И те пресъхват. Други обаче са пробити в пореста почва, изпълнена с пукнатини в скалните масиви, които позволят просмукването на абиотичен петрол отдолу.

Въпросите се блъскаха в съзнанието на Тан. Първият петрол бил открит в Гансу преди 2200 години. После, преди около двеста години, находището пресъхнало. Той беше направил задълбочено геологическо проучване и знаеше, че пукнатините в земната кора стигат много надълбоко, представлявайки естествени тръби за петрола, който може да стигне до повърхността под високо налягане. Според теорията на Дзин Джао абиотичното гориво може би вече бе запълнило изчерпания сондаж, просмуквайки се именно през тези пукнатини.

— Откъде сме сигурни, че находището в Гансу просто не е съдържало повече петрол, отколкото сме предполагали?

Соколов очевидно изпитваше болка. Дишаше трудно, вниманието му беше насочено по-скоро към пода, отколкото към Тан.

— Единственият ти шанс да видиш сина си е да ми сътрудничиш — предупреди го с хладен глас той.

— Няма да ти кажа нищо повече — поклати глава руснакът.

Тан измъкна телефона от джоба си и набра един номер.

— Момчето там ли е? — попита той, когато насреща вдигнаха.

— Мога да го взема.

— Направи го.

Очите му останаха заковани в лицето на Соколов.

— Тук е — обади се един глас в слушалката.

— Дай му телефона.

Подаде апарата на Соколов, но той не посегна да го вземе.

— Синът ти иска да говори с теб.

Болезнената гримаса изчезна от лицето на руснака. Ръката му бавно се повдигна към телефона. Тан поклати глава и натисна бутона на високоговорителя.

Разнесе се развълнуван детски глас, който питаше къде е баща му. Соколов очевидно го позна и отвори уста да извика, но Тан изключи звука с натискането на друг бутон и вдигна телефона до ухото си.

— Стой на линията — заповяда той на човека насреща. — Ако в рамките на една минута другарят Соколов не започне да говори, убий детето!

— Недей! — изкрещя извън себе си руснакът. — Защо го правиш?

— Опитах с убеждение, опитах и с изтезания. Вярвах, че ще се разберем, но ти продължаваш да упорстваш. Затова ще убия сина ти, а после ще потърся другаде онова, което ми трябва.

— Няма другаде! Аз съм единственият, който знае процедурата!

— Все някъде си я описал.

— Тя е само тук — почука главата си Соколов.

— Нямам повече време да се занимавам с теб. Имам и друга работа. Решавай!

Над главите им бавно се въртеше вентилатор, който едва-едва раздвижваше застоялия въздух в лабораторията. Геохимикът бавно кимна, лицето му се изкриви в болезнена гримаса.

— Задръж момчето там — каза в слушалката Тан. — Може би ще ти се обадя след няколко минути.

Изключи телефона и зачака.

— Ако тази мостра на масата съдържа маркера, това доказва, че петролът идва от абиотичен източник — започна ученият.

— Какъв маркер?

— Диамантоиди.

Тан никога не беше чувал подобен термин.

— Частици, които са по-малки от вълните на видимата светлина. Миниатюрни късчета диаманти, които се образуват в петрола на голяма дълбочина в земната кора, където има изключително висока температура и налягане. Милиони от тях могат да се съберат на върха на карфица, но аз все пак успях да ги открия и да им дам име. Нарекох ги „адамантани“ — гръцкото наименование на диамантите.

Тан долови гордостта, с която бяха изречени тези думи, но не й обърна внимание.

— Как ги откри? — попита той.

— При температура от четиристотин и петдесет градуса по Целзий химическите компоненти на петрола се изпаряват и остават само диамантоидите. На рентген се виждат съвсем ясно.

Интересна концепция, помисли си Тан.

— Те имат формата на пръчици, кръгчета и дори на винтчета. В биотичния петрол липсват. Диамантоидите могат да се оформят само на голяма дълбочина в земната кора, при високо налягане. И са твърдо доказателство за наличието на абиотичен нефт.

— А откъде знаеш, че земята действително произвежда такъв нефт?

— От опитите, които проведох в тази лаборатория. Нагрях мрамор, железен оксид и вода до хиляда и петстотин градуса по Целзий при налягане от петдесет хиляди атмосфери, имитирайки условията на сто и шейсет километра под повърхността на Земята. В резултат получих метан и октан.

Тан бавно осъзнаваше значението на чутото. Метанът е основната съставка на природния газ, а октанът е хидрокарбонатната молекула на петрола. След като могат да бъдат получени в лабораторни условия, значи могат да съществуват и в природата като компонент на нефта.

— И руснаците знаят всичко това, така ли? — подхвърли той.

— Като използвах тази теория, лично открих над осемдесет залежа в района на Каспийско море — кимна ученият. — Някои хора все още се съмняват, но отговорът е: да — руснаците са убедени, че става въпрос за абиотичен нефт.

— Но не разполагат с доказателства.

Соколов поклати глава.

— Аз емигрирах, преди да открия диамантоидите. То стана тук, с помощта на Джао.

— Значи те работят на базата на недоказана теория, така ли?

— Това е причината да не правят публични изявления.

И причината за големия им интерес, помисли си Тан. Със сигурност мечтаят да си върнат този човек обратно. А може би и да му затворят устата завинаги. Слава богу, че Виктор Томас го беше информирал навреме за намеренията им.

— И затова поддържат мита за скорошния край на петролните залежи? — попита на глас той.

— Гледат и се забавляват — кимна Соколов. — Светът плаща огромни суми за суровина, която практически е неизчерпаема.

— Но едновременно са и предпазливи, тъй като нямат доказателства за тази теория.

— Напълно разбираемо е. На тях им липсва онова, с което разполагате вие — проверени мостри от сондажите, които са били експлоатирани преди много години. Само китайците могат да разполагат с подобни проби… — Той замълча за миг, после с отвращение добави: — По простата причина че това е единственото място на планетата, където още преди две хиляди години хората са правели сондажи за петрол.

Тан усети прилив на гордост.

Соколов посочи към масата.

— Ако в тази проба има диамантоиди, значи нефтът е абиотичен. Но ще ви трябва още една проба от същото находище, за да се направи сравнение. За да се потвърди със сигурност правилността на теорията, в нея не трябва да има диамантоиди.

Тан се възхити от простотата на уравнението. В началото е биотичният нефт, изчерпан в течение на времето от интензивната експлоатация, след него идва абиотичното гориво. А Гансу вероятно щеше да се окаже единственото място на света, където можеше да бъде направено подобно сравнение. Всички оцелели във времето исторически факти сочеха, че първите петролни сондажи отпреди 2000 години са се намирали изключително близо до днешното находище в Гансу. Което означаваше, че пробите от онова време са били взети именно от тук. И само една проба от този нефт ще бъде достатъчно доказателство за цялата хипотеза.

— Ти спомена, че лампата е изчезнала — добави Соколов. — Заедно с петрола в нея. Откъде тогава ще вземеш нова проба?

— Не се безпокой, другарю. Ще направя така, че тя много скоро ще бъде в ръцете ти.

45

Пекин

Ни си даваше сметка, че завоалираният начин, по който се изразяваше премиерът, имаше за цел да го държи в напрежение. Винаги досега между тях имаше масивно писалище, а неговите рапорти за текущи разследвания бяха приемани с умерен интерес и почти без никакъв коментар. Но този разговор беше различен.

— Спомням си времето, когато прозорците на автобусите бяха облепени с цитати на Мао — продължи старецът. — Също като витрините на магазините. По радиото предаваха само революционна музика, мисли на Мао и официални новини. В кината се прожектираха единствено срещите на Мао с Червената гвардия. Дори операта и балетът отразяваха революционните настроения, а всеки от нас държеше в джоба си книжка с неговите цитати, защото не се знаеше кога ще ни потрябват.

Тихият глас на премиера беше пропит с тъга от мъчителните спомени.

— Служи на народа. Това беше посланието на Мао. Но в действителност всички ние служехме на него. А тази сграда е доказателство, че продължаваме да го правим.

Ни започна да проумява защо са тук.

— Нашата слабост е хегемонията — продължи неговият събеседник. — Плюс нежеланието да работим с чуждите сили дори когато не ни заплашва нищо. Хегемонията е естествен израз на нашия тоталитаризъм — както мирното съвместно съществуване е израз на демокрацията. Ние винаги сме вярвали, че сме географският и геополитически център на света. Векове наред, но най-вече след хиляда деветстотин четирийсет и девета година единствената цел на външната ни политика е да завладеем съседите си, а после и останалия свят.

— Което е абсолютно невъзможно — вметна Ни.

— Ние с теб го знаем, но дали и светът го знае? Спомням си посещението на Кисинджър през седемдесет и първа година. Секретна мисия, имаща за цел да възобнови отношенията между Америка и Китай. Американските преводачи бяха затруднени от думата „хегемония“, която използвахме ние. Изпитваха трудности да предадат точния й смисъл, защото концепцията беше абсолютно непозната за тях. — Премиерът махна към криптата. — Тогава Мао обяви: Китай се изправи на крака. С това искаше да каже на света, че вече никой никога няма да ни контролира. Страхувам се обаче, че думите му не бяха чути.

— Нас винаги са ни пренебрегвали — кимна Ни. — Смятат ни за изостанали и немодернизирани. И за потисническа диктатура, което е още по-лошо.

— Грешката си е наша. Никога не направихме опит да променим това мнение, дори изпитвахме злорадство от негативното отношение на света.

— Защо сте толкова циничен? — учудено го погледна Ни.

— Просто казвам истината и ти го знаеш много добре. Демокрацията е враг на хегемонията. Разпределението на властта между свободно избрани представители на народа е непонятно за нас. Властта трябва да бъде съсредоточена в ръцете на владетеля, а не в ръцете на народа.

— Но това няма как да не се промени.

— Спомням си периода в началото на петдесетте, когато Мао беше в зенита на своята власт. Появиха се карти с нови граници на страната, далеч отвъд териториите, които действително управлявахме. На север и на юг, на изток и на запад. Те бяха предназначени за отговорните фактори, които трябваше да мислят за Велик Китай. И се получи. Ние нахлухме в Корея, окупирахме Тибет, бомбардирахме Кемой, нападнахме Индия и подпомогнахме Виетнам. С единствената цел да доминираме над тези територии. — Премиерът направи кратка пауза, после добави: — Днес контролираме само Тибет, опирайки се единствено на силата.

Ни си спомни думите на Пау Уън и попита:

— Нима твърдите, че не би трябвало да демонстрираме национална гордост? Нито тогава, нито днес?

— По всичко личи, че гордостта е всичко, което имаме. Ние сме най-старата култура на тази планета, но я виж на какво приличаме. Единственият резултат от неимоверните ни усилия е планина от нерешени проблеми. Страхувам се, че домакинството на Олимпиадата оказа същия ефект, който имаха онези карти. То мотивира амбициозните членове на правителството да извършат куп глупости. — За пръв път от началото на разговора гласът на премиера потрепна от гняв, а очите му мрачно проблеснаха. — Продължаваме да изпитваме същите съмнения, които сме изпитвали преди десетки, а може би и стотици години. И сме готови да отмъстим за тях при първия удобен случай. Пълен абсурд, който ще доведе до нашето унищожение.

— Не всички мислят като вас — отбеляза Ни.

— Знам — кимна премиерът. — Само старците мислят така. Но ние все още сме много, а има и доста млади хора, които са готови да се възползват от страховете ни.

Ни прекрасно знаеше кого има предвид.

— Мао лежи тук, за да го превъзнасяме — добави събеседникът му. — Восъчно копие на един провален лидер. Илюзия. Но милиард и половина китайци продължават да го боготворят.

— Аз не съм сред тях — поклати глава Ни.

— И никога не ставай.

Ни замълча.

— Опасността идва от хора като Карл Тан. Те са привърженици на насилственото присъединяване на Тайван, а после и на целия регион около Южнокитайско море. Ще поискат Виетнам, Лаос, Тайланд, Камбоджа, Мианмар и дори Корея. За да възстановят едно загубено величие.

Едва сега Ни започна да си дава сметка за тежестта на предстоящата битка.

— И в хода на този процес ще бъдем унищожени — добави той. — Светът няма да остане безучастен към намеренията ни.

— Аз само поддържах нещата в сегашното състояние — каза премиерът. — Знаех, че нищо не мога да променя, преди да се появи наследникът ми. Той ще бъде в по-добра позиция да започне промените. Готов ли си да поемеш тази роля, министре?

Ако му бяха задали този въпрос преди три дни, Ни със сигурност щеше да отговори, че е готов. Сега вече не беше толкова сигурен и нещо в очите му издаде чувството на несигурност.

— Нормално е да се страхуваш — кимна възрастният мъж. — Страхът те прави скромен, а унижението — мъдър. Точно това липсва на Карл Тан. То е неговата слабост.

Настъпи пауза. Един вътрешен глас предупреждаваше Ни да внимава с думите си. И точно тогава си спомни за една друга мисъл на Мао.

Кампанията на Стоте цветя. Имаше един период през 50-те години, когато партията призоваваше към открита критика по отношение на властта и поощряваше новите идеи. Започнаха да пристигат милиони писма. В университетите се появиха плакати, провеждаха се събрания, публикуваха се статии, призоваващи за демократични промени.

Оказа се политически капан, един остроумен начин да се идентифицират дисидентите. Над половин милион души бяха хвърлени в затвора, изтезавани или убити.

— Знаеш ли за евнусите? — внезапно попита премиерът.

Той кимна.

— Аз се подготвях за „Ба“ заедно с Пау Уън. Изкарахме двете задължителни години на медитация и смирение, подготвяйки се за посвещаването. Събличахме се голи и увивахме слабините си с бинтове, след което се къпехме в подлютена вода. Аз държах Пау, докато го кастрираха. Усетих треперенето на краката му и видях разкривеното му от болка лице. Той прие с достойнство ужасното осакатяване. — Гласът на възрастния човек се превърна в шепот: — Но когато дойде моят ред и ме попитаха дали ще съжалявам за това, което предстои, аз казах да.

Ни го гледаше с невярващ поглед.

— Страхувах се. Изправен пред онова, което предстоеше, изведнъж почувствах, че съдбата ми не е свързана с онзи нож.

— И този глас се оказа прав?

Лицето на възрастния мъж посърна, връхлетяно от умората.

— Може би — въздъхна той. — Но тогава разбрах, че хората, които посрещат ножа, без да издадат нито звук, притежават далеч по-голяма сила от мен. И от теб…

Тези думи останаха дълбоко запечатани в съзнанието му.

— Тогава официалната линия на партията гласеше, че Мао е седемдесет процента прав и трийсет процента на грешен път. Така е и днес. Но никой не посочи коя част от словото му е правилна и коя погрешна. — Премиерът се изсмя тихо. — Какви глупци сме, господи!

Ръката му посочи тялото на Мао.

— Той лежи върху черен камък, за да ни напомни думите на Сима Циен, написани в „Шиджи“: Човешкият живот може да бъде по-тежък от планината Тай или по-лек от гъше перо. Трябва да вземеш решение, министре. Кое от двете ще бъдеш?

Малоун изравни самолета на височина 1500 метра. Дори през ум не му беше минавало, че някой ден ще се рее на воля във виетнамското въздушно пространство. Под него се разгръщаше панорамата на планини с назъбени върхове и полегати склонове, сред които се гушеха зелени долини с терасирани оризови полета.

— Наближаваме границата — обади се Касиопея, приведена над картата на Иван.

— Властите в Юнан поддържат добри отношения със съседите си — подхвърли Пау Уън. — Те граничат не само с Виетнам, но и с Лаос и Мианмар. Поради отдалечеността на Пекин тяхната политика е съсредоточена на местно ниво.

— Дано да сте прав, защото не разполагаме с кой знае какво оръжие — рече Малоун.

— По време на Маовите чистки много хора потърсиха спасение в Юнан. Релефът на китайската територия северно от тук е почти същият, който виждаме долу.

Иван беше казал да следват железопътната линия Кунмин-Хекоу, построена от французите в началото на XX век, която свързваше Виетнам и Китай. Тя минаваше встрани от гъсто населените градове Геджиу и Кайюан.

— Често ли работите с руснаци? — попита Пау.

— Неособено.

— Какви се техните интереси тук?

— Ще ти кажем, но при едно условие — обърна се да го погледне Касиопея. — Ти ще ни обясниш защо пожела да се върнеш в родината си, а ние ще ти разкрием защо руснаците са тук.

— Аз се връщам, за да предотвратя една революция.

— Или по-скоро за да я започнеш — подхвърли с недоверие тя.

— Винаги ли си толкова агресивна?

— А ти винаги ли си толкова двуличен?

— Вероятно никога не си чувала за гуанси.

— Осветли ме.

— През цялата си трудна история китайците са разчитали на близки и приятели. На хора, които биха могли да им помогнат. Това се нарича дзоу-хо-мен, или „през задната врата“. Разбира се, онзи, който получава услуга, се чувства задължен да я върне. В това се крие балансът на гуанси.

— А в нашия случай ти пречи да ни вкараш в устата на вълка — добави Касиопея.

— Аз не съм ви враг. Това е привилегия на Карл Тан.

— Виждам границата — обади се Малоун.

Касиопея отново насочи вниманието си към предното стъкло на кабината.

Железопътната линия се извиваше на север, пресичайки шосето, което според Иван свързваше Виетнам и Китай. То се насочваше на запад, докато линията продължаваше на север. Пред моста на Червената река се виждаха множество автомобили, спрели за гранична проверка.

Малоун се спусна на 300 метра.

— Хайде, с бога напред — промърмори той.

46

Ни нахлу в офиса на Централната комисия за дисциплинарна инспекция, който умишлено беше извън стените Джунанхай — затворения комплекс от дворци, павилиони и езерца с тревни площи на партията и правителството. Срещата с премиера го беше разтревожила дълбоко. Нищо не се връзваше, всичко изглеждаше объркано. Душата му се разкъсваше от съмнения и непознати емоции, пробудени от думите на премиера.

С какво ще бъде белязан животът му? Със сила или със слабост?

От колата беше разпоредил целият личен състав да се събере в заседателната зала. Нуждаеше се от съюзници, а не от предатели. Беше крайно време да разбере на коя страна стои всеки един от подчинените му.

В залата го чакаха четиринайсет души. Девет мъже и пет жени. Той вдигна ръка и шепотът стихна. Незабавно освободи жените, изправи се пред мъжете и кратко заповяда:

— Свалете си панталоните!

Хората се вцепениха от смайване.

— Няма да повтарям! — извика той, измъкна пистолета си и го насочи към тях.

Касиопея гледаше планинската местност, която се простираше под тях, окъпана от ярките слънчеви лъчи. Летяха повече от час над китайска територия, без никакви проблеми. Беше доволна, че до нея седи Малоун. Продължаваше да му се доверява, въпреки че Виктор Томас два пъти беше спасил живота й.

Вярваше му безрезервно. Беше тръгнал за Белгия в момента, в който тя бе потърсила помощта му. А това означаваше много.

Много малко мъже беше допускала близо до себе си. Сдържаността се оказа най-доброто поведение. Някъде беше чела, че жените със силни бащи търсят силните мъже, а Малоун страшно много приличаше на баща й — истински колос в бизнеса, натрупал огромно състояние с двете си ръце, широко известен в Европа и Африка. Също като Хенрик Торвалдсен, към когото беше изпитвала огромно възхищение. За което си даде сметка едва след като той си отиде. Смъртта сякаш се стремеше да й отнеме всички, които обичаше. Последен пример за това беше инцидентът в музея, подробностите от който все още бяха живи в съзнанието й. Животът й беше все така объркан, въпреки че скоро щеше да навърши четирийсет. Нямаше нито съпруг, нито деца. Никой, с когото да споделя. Живееше сама в старинно френско имение, изцяло отдадена на идеята да помага на другите. И да пренебрегва собствените си потребности? Може би беше дошло времето да промени всичко. Винаги беше очаквала с нетърпение срещите си с Котън. И изпитваше съжаление, когато се разделяха. Дали не търсеше заместник на баща си — единственият мъж, когото никога не беше отблъсквала? Не. Това беше прекалено просто обяснение. Майка й би казала, че мъжете са като нивите. Нуждаят се от старателна обработка и ежедневно внимание с единствената надежда, че някой ден ще станат продуктивни. Доста цинична дефиниция. Която в нейния случай беше напълно неприложима.

И ето я тук, на борда на самолета, който летеше над Южен Китай и я отнасяше към неизвестността. Струваше ли си? Разбира се. Но само ако откриеше сина на Лев Соколов.

Ами ако не го открие?

Дори не й се мислеше за подобна възможност. Тя насочи мислите си към Малоун, за да се успокои. Може би най-сетне щеше да намери нещо и за себе си.

Ни беше доволен, че никой от подчинените му не се оказа предател. Запомнил добре думите на Пау Уън за постиженията на съвременната фармацевтика, позволяващи отлично прикриване на последиците от кастрацията, той прибягна до единствения изследователски метод, който гарантираше сигурен резултат. Освен това заповяда на заместника си да направи незабавна физическа проверка на всички мъже в сградата. А докато проверката течеше, той се зае да преглежда информацията, която служителите му бяха събрали от вчера насам.

В секретните архиви не се споменаваше нито дума за организация с наименованието „Ба“. Те съдържаха информация от всякакъв вид — разпити на заподозрени, показания на свидетели, информация за катастрофи, новини в медиите — изобщо всичко, което не попадаше в областта на държавната тайна. Там се съхраняваха милиони документи, голяма част от които вече бяха дигитализирани и това позволяваше сравнително бърз достъп до тях. В исторически аспект неговите подчинени бяха открили потвърждение на голяма част от думите на Пау Уън. Организацията „Ба“ беше възникнала от древното легалистко движение, което беше изчезнало още през XVII век. Нямаше никакви доказателства, че тя продължава да съществува. Нищо в официалните документи не сочеше за някаква връзка между Пау Уън, премиера и Карл Тан.

Но според собствените му анализи такава връзка би трябвало да съществува.

Мислите му бяха прекъснати от тихо почукване на вратата.

— Проверихме всичко докрай — обяви заместникът му. — Няма евнуси, министре.

— Мислиш, че съм се побъркал, нали?

— Никога не бих си позволил да ви давам оценки.

Ни харесваше този човек. Безупречно честен, без нито едно петънце в биографията си, той заслужено се беше издигнал до негов пръв помощник.

— Не исках да говоря в присъствието на останалите — добави заместникът. — Но снощи открихме нещо.

Вниманието му моментално се изостри.

— Международен разговор по сателитния телефон на министър Тан. Още преди няколко седмици наредих да го подслушват. Той разполага с няколко телефона и всяка седмица сменя номерата им. Беше истинско предизвикателство да ги проследяваме. Не хванахме всичките му разговори, но разполагаме с достатъчно материали. — В ръката му се появи малка флаш памет. — Това са записите.

Ни я вкара в отвора на компютъра и напрегна слух. Веднага разпозна гласовете на Тан и Пау, в които се долавяше напрежение. Личеше, че двамата са в конфликт. Предателят Тан обяви с категоричен тон: Няма легален начин да се върнеш в Китай. Никой няма да ти издаде виза. Лично контролирам тези служби. Забрана ще бъде наложена и на неколцината членове на братството, които имаш на свое разположение.

— Това ли е доказателството, което търсим? — попита помощникът му.

Ни поклати глава.

— Не е достатъчно.

Дълбоко в себе си беше доволен. Най-после се увери, че тази работа не е някаква измислица.

47

Малоун насочи поглед към зеленото око на високопланинското езеро, изпъстрено с черните точки на джонките и белите зайчета на вълните.

Езерото Диен.

Зелени планински склонове покриваха западния бряг. Източният беше равнинен, изпъстрен с кафявите кръпки на разорани ниви. Няколко километра по-нататък димяха комините на малко рибарско селце.

Той спусна машината на височина 150 метра. Касиопея разкопча колана и се наведе напред. Той беше видял на картата, че планините на запад се наричат Си Шан. По един от склоновете им се виждаха каменни стъпала, които водеха към поредица от храмове с високи пагоди.

— Формата на хълма наподобява наведена над езерото жена, чиито коси са потопени във водата — обади се Пау. — Наричат го Спящата красавица.

Много точно определение, помисли си Малоун.

— Храмовете са от времето на династиите Юан, Мин и Цин. През осемнайсети век един монах даоист изсякъл дълъг коридор в скалите, нагоре към върха. Според легендата секачът му се счупил малко преди да стигне до целта си, а той се отчаял и се хвърлил в езерото. Петдесет години по-късно последователи довършили неговото дело и нарекли прохода „Вратата на дракона“.

— Звучи като туристически справочник — подхвърли Касиопея.

— На практика легендата е много близо до истината.

Иван беше казал, че езерото се простира на четирийсет километра от север на юг и Малоун беше склонен да му повярва, защото водата стигаше чак до хоризонта.

— Да видим какво има долу, преди да кацнем — подхвърли той, намали скоростта и избута щурвала напред.

Полетът на север до провинция Юнан беше преминал спокойно, в небето не се виждаха други самолети. Свикнал с безпрепятственото пътуване, той започна да се отпуска. Но в един момент крилете на „Туин Бий“ рязко се разтърсиха. Двигателите се задавиха, но после бързо възстановиха нормалната си работа.

Едрокалибрените куршуми пробиха корпуса и свирнаха във вътрешността на кабината. През дупките нахлу хладен въздух. Дясното крило увисна от нови попадения, елероните се откачиха и машината рязко се наклони наляво, отказвайки да се подчинява на управлението.

— Какво беше това? — попита Касиопея.

Вместо отговор над главите им с грохот се стрелна реактивен самолет, който изчезна в синьото небе. От моторите му излитаха пламъци.

— Оръдеен огън — отвърна Малоун.

Делтовидният корпус на изтребителя се стопи в далечината, но бялата диря изгорели газове зад него показа, че завива за нова атака.

— Изтребител на Народноосвободителната армия, който неслучайно е тук — уточни той. — Китайците са ни очаквали.

Малоун се опита да възстанови контрола над машината. Липсата на синхрон в работата на двата двигателя ставаше все по-отчетлива. Всеки пилот отчиташе разликите в звука, но тези тук крещяха един срещу друг като сопрано и баритон.

— С какво да помогна? — попита Касиопея.

— Кажи ми къде се намира изтребителят.

— Отзад е и лети право към нас — спокойно съобщи Пау.

Летяха ниско над езерото. Той се издигна на 300 метра. „Туин Бий“ не можеше да съперничи на модерната авионика и насочваните с радари ракети. И все пак притежаваше едно оръжие.

— Колко далече?

— Трудно е да се каже. Няколко километра.

Малоун беше имал достатъчно контакти с пилоти изтребители от различни националности и отлично знаеше мисловната им нагласа. Та нали беше мечтал да бъде един от тях? Тук ставаше въпрос за лесна плячка. Ястреб срещу гълъб. Пилотът щеше да изчака до последния момент, преди да открие огън.

Малоун провери скоростта.

„Туин Бий“ летеше с малко под 110 километра в час.

В главата му изплуваха думите на инструктора: Никой не търси колизия в небето. Височината е твой приятел.

— След няколко секунди ще ни настигне — предупреди Касиопея.

Малоун се надяваше, че машината ще се справи с това, което беше намислил. Дясното крило бе извън строя, но лявото и опашката изглеждаха в ред. Най-важното беше, че двигателите работеха. Изчака още две секунди, после отвори дроселите докрай и рязко изтегли щурвала. Носът се вирна и амфибията с грохот започна да набира височина. Покрай кабината се стрелнаха трасиращи куршуми.

700 метра.

850.

1000.

Изтребителят се стрелна под тях, от турбините му излитаха гъсти струи черен дим. Изтребителите не са пригодени да летят на малка височина. Те действат най-добре в стратосферата, а не близо до земята, където двигателите и компютрите им се влияят от странични фактори.

Малоун се издигна на 1100 метра.

— Стомахът ми е в гърлото — оплака се Касиопея.

— Трябваше да предприема нещо, което онзи пилот не очакваше.

— Със сигурност го постигна.

От едно опасно пътуване с хеликоптер над Централна Азия с Виктор на пилотското място той знаеше, че малките самолети съвсем не са любимото й транспортно средство.

Напрегна взор през челното стъкло. Изтребителят беше далеч, но бързо се приближаваше. Малоун си даваше сметка, че пилотът може по всяко време да ги свали с някоя ракета въздух-въздух. После в съзнанието му изплува още един от уроците на флотския инструктор: Учи се от чуждите грешки.

— Спускаме се — обяви той.

Намали скоростта и спусна задкрилките. Въздушните течения над езерото бяха доста силни и това влошаваше положението. Наведе лявото крило и започна плавен завой. После рязко смени посоката и изравни хоризонтално машината. Намираха се на 300 метра над водната повърхност.

— Виждаш ли изтребителя?

Касиопея въртеше главата си на всички страни.

— Не, но това нищо не означава. Може би вече ни е хванал на мушка.

Съзнавайки тази опасност, той се опитваше да задържи машината в хоризонтално положение. Не беше лесно, защото контролните уреди в дясната част изобщо не се подчиняваха на командите.

— По всяка вероятност сме в капан — обади се Пау Уън.

— Гениално прозрение! — иронично подхвърли Малоун и погледна многозначително към Касиопея. Виктор. Не можеше да бъде никой друг. Китай беше огромна държава, но те ги очакваха именно тук, над езерото Диен, където ги беше изпратил Иван.

Върховете на дърветата стремително се приближаваха и той изви към езерото. За късмет най-близката джонка се намираше на повече от километър. Порив на вятъра ги тласна надясно. Той вдигна носа и го задържа в това положение.

Никога не беше кацал върху вода. Съзнаваше, че трябва да държи сметка за дълбочината и разстоянието. Трябваше да намали скоростта до минимум и да остави корпуса да се плъзне по повърхността. Подскачането по вълните беше последното нещо, което желаеше. В същото време се тревожеше, че могат да зависнат във въздуха и да паднат като камък. За късмет, съдейки по върховете на дърветата, страничен вятър почти липсваше. Той реши да действа по най-лесния начин и изключи двигателите. Направи го в момента, в който последните дървета изчезнаха под корпуса и пред тях се ширна водата.

— Радвам се, че тук е достатъчно широко — обади се Касиопея.

Той също. Имаше достатъчно разстояние за плъзгане по повърхността. Вирна носа на хидроплана, за го приводни най-напред с опашката. В последния момент Малоун си помисли, че плавниците под крилата трябва да останат над повърхността, защото в противен случай лесно можеха да се превърнат в котви. Машината подскочи един-два пъти, после започна да се плъзга. Щурвалът се изви до крайно положение, самолетът се завъртя и спря на около двеста метра от брега. Малоун отвори вратата. Касиопея направи същото от другата страна.

Хидропланът подскачаше по вълните. Корпусът му беше надупчен от куршуми. Малоун огледа небето. Изтребителят не се виждаше. Далеч на юг блесна светкавица. Миг по-късно в утринното небе се появи бяла следа от изгорели газове.

Той моментално разбра какво се случва. Беше изстреляна ракета въздух-земя, чийто радар ги беше прехванал.

— Скачайте във водата! — изкрещя той. — Веднага! Гмуркайте се надълбоко!

Изчака част от секундата, за да се увери, че Касиопея и Пау са изпълнили заповедта му и потъват в зеленикавата вода. После и той скочи и загреба енергично към дъното, без да обръща внимание на студа, който прониза тялото му. В съзнанието му се мерна друга тревожна мисъл. Замърсяването. Имаше голяма вероятност това езеро да е пълно с отрови.

Експлозията дойде няколко секунди по-късно. Прякото попадение на ракетата напълно унищожи „Туин Бий“. Малоун изви тяло и зарита енергично. Главата му изскочи на повърхността, очите му потърсиха амфибията, която се беше превърнала в пламтящи отломки. Секунда по-късно край него се появиха главите на Пау и Касиопея.

— Добре ли сте? — подвикна той.

И двамата кимнаха.

— Трябва да се доберем до брега.

Той направи кръг около горящите останки и се насочи към тях. Извърна глава на юг, точно навреме, за да засече малката точица, която бързо нарастваше. Изтребителят се завръщаше.

— Легнете по очи и се отпуснете! — напрегнато извика той. — Преструвайте се на умрели и не мърдайте, докато изтребителят не се разкара!

След тези думи сам се излегна във водата с разперени ръце, надявайки се номерът да мине. Продължаваше да се пита защо пилотът на изтребителя просто не ги беше свалил. Това би било детска игра, особено в началото, когато никой не подозираше за съществуването им. Може би идеята му е била да ги унищожи над езерото и отломките да потънат без следа. Разперените ръце позволяваха на тялото му да се задържи на повърхността. Надяваше се, че пилотът няма да се подсигури с няколко откоса на бордовите картечници.

48

Ланджоу

Доволен от решаването на проблема с Лев Соколов, Тан напусна лабораторията. Инструкциите му към охраната бяха пределно ясни: всеки опит за бягство да бъде жестоко наказан. Вече знаеше откъде да започне, със или без Соколов. Руснакът му беше нужен не само като експерт, но и за по-убедителното потвърждение на откритието, чието значение беше огромно.

Китай се нуждаеше от 300 милиона тона суров петрол годишно. Цялата икономика на страната зависеше от петрола. Шейсет процента от него се внасяше от Африка, Латинска Америка и Русия с цел да се избегне нестабилната политическа ситуация в Близкия изток и обвързването с американските сфери на влияние. За какво САЩ бяха окупирали Ирак, ако не за укрепване на монопола си върху доставките на петрол от Близкия изток? Експертите му бяха на мнение, че това е единствената причина, и той беше съгласен с тях. Същите експерти непрекъснато предупреждаваха, че Америка винаги може да използва близкоизточния петрол като оръжие. Дори най-лекото нарушаване на доставките би довело Китай до икономически колапс, срещу който правителството нямаше как да реагира. Самият той беше уморен от безкрайните и все по-трудни преговори с изнудваческите правителства на държавите, богати на петрол. Само преди няколко седмици Китай бе отпуснал поредните няколко милиарда юана заем на една африканска страна, която никога нямаше да ги върне. С единствената цел да остане номер едно в експортната й листа. Външната политика на сегашния режим, която представляваше зашеметяваща смесица от отстъпки, противоречия, компромиси и отбрана, отдавна беше подчинена на сделките с балистични ракети, ядрено гориво и важни технологии с едничката цел да осигури постоянен приток на петрол.

Това унижаваше Китай и издаваше слабост. Но ако хилядите сондажи, пръснати из цялата територия на страната, се превърнеха в неизчерпаем източник на енергия, нещата щяха да претърпят коренна промяна. Когато танкерите с вносен петрол престанеха да задръстват китайските пристанища, положението щеше да претърпи коренна промяна. Резултатът ражда успеха, а успехът подхранва гордостта. Гордостта на свой ред би циментирала всеки политически режим.

Според теорията за фосилния петрол Китай разполагаше едва с 2,1% от световните запаси. САЩ имаха 2,7%, а Русия — 7%. Зашеметяващите 65% се падаха на Близкия изток. Безсилни сме срещу арабската доминация, беше предупредил наскоро един от неговите заместник-министри. Но той не беше съгласен. Всичко зависи от онова, което знаеш.

Телефонът му иззвъня. Той спря насред пътя си към чакащата кола и го вдигна към ухото си.

— Обектът е в езерото — докладва Виктор Томас.

Идеята беше да атакуват самолета на Пау Уън с минимално привличане на вниманието. Радиообменът, който се следеше от безброй държавни агенции (включително властите в провинция Юнан), щеше да потвърди появата на неидентифициран самолет във въздушното пространство на Китай, който е бил прехванат от военен изтребител. По протокол нарушителят трябваше да бъде свален.

— Оцелели? — попита той.

— Трима. Намират се във водата. Изтребителят предприема последен заход. Ще използва бордовите си оръдия, за да им попречи да стигнат до брега.

— Знаеш какво трябва да направиш.

Водата плискаше в ушите на проснатия Малоун и му пречеше да чува. Надяваше се, че трите неподвижни тела ще задоволят любопитството на пилота. Позволи си леко помръдване на главата и успя да зърне изтребителя, който все още беше далеч на юг, но стремително се приближаваше. После се появи друг шум. От изток. Стабилно боботене, придружено от свистенето на витла.

Малоун се обърна по гръб и избърса водата от очите си.

Хеликоптерът току-що беше изскочил над короните на крайбрежните дървета. По-голям и по-тромав от щурмовите машини, той беше по-скоро военнотранспортно съоръжение, въоръжено с няколко картечници. Движеше се на юг. Касиопея и Пау усетиха промяната в обстановката и се раздвижиха във водата.

— Малоун — проехтя мъжки глас, усилен от мощен рупор. — В момента осъществявам контакт с пилота на изтребителя, на когото ще заповядам да се оттегли.

Виктор. Малоун движеше крайниците си, за да се задържи над водата, и наблюдаваше приближаването на изтребителя.

— Отказва да се подчини! — обяви миг по-късно Виктор.

Изтекоха още няколко секунди, после под корпуса на хеликоптера блеснаха ярки пламъци. Двете ракети въздух-въздух се стрелнаха в небето и се насочиха към изтребителя. Десетина секунди по-късно бойната машина избухна в огнено кълбо, а отломките й се посипаха във водата, близо до отсрещния бряг.

— Трябва да се измъкнем от водата! — извика Малоун и енергично заплува към брега. Другите двама го последваха.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Виктор.

Хеликоптерът висеше във въздуха точно над тях, от утробата му се проточиха две стоманени въжета с колани накрая.

— Малко глупаво, а? — задъхано подхвърли Касиопея, докато двамата с Пау се закачаха за коланите.

— Не и за мен.

Малоун изчака да ги измъкнат от водата и да ги понесат към брега на около двеста метра по-нататък. Замърсяването на водата наистина го тревожеше, но не толкова много, колкото чувството, че е задължен на Виктор Томас.

Ни оглеждаше лампата с дракона. Преди да се срещне с премиера в мавзолея на Мао, той беше заповядал да я донесат от летището и да я оставят в кабинета му.

Карл Тан беше положил много усилия, за да се сдобие с нея. Защо? Какво означават издълбаните по стените й надписи? Трябваше да я предаде на експертите за подробно изследване.

Телефонът на писалището иззвъня и той гневно вдигна глава. Беше заповядал да не го безпокоят.

Вдигна ръка и натисна мигащия бутон с ненужна сила.

— Търсят ви от кабинета на премиера.

Гневът му се изпари.

— Свържете ме.

Секунда по-късно в слушалката прозвуча познатият дрезгав шепот:

— Преди десетина минути един от нашите щурмови изтребители е свалил неидентифициран самолет амфибия над водите на езерото Диен. След това изтребителят на свой ред е бил свален от хеликоптер на Военновъздушните сили, пилотиран от чужденец, който е бил упълномощен от министър Тан.

Ни смаяно мълчеше.

— Хеликоптерът е оказал помощ на трима души, които са се спасили във водите на езерото — добави премиерът. — Единият от тях е Пау Уън.

Ни блъсна стола си и скочи на крака.

— По всичко личи, че Пау се е върнал у дома, министре. Години наред се опитваше да си издейства разрешение от мен. Онова, което е споделил с теб, отговаря на истината. Ние с него сме разговаряли много пъти, откакто заемам този пост. Включително и за теб. Бяха съвсем невинни разговори. Двама старци си бъбрят за пропуснатите възможности. Пау отдавна искаше да се върне, но аз бях на мнение, че е по-добре да си стои в чужбина. За съжаление се оказа, че е открил начин да го направи и без моето съгласие.

Студени тръпки пробягаха по гърба на Ни.

— Какво изобщо става? — попита с разтреперан глас той.

— Отличен въпрос, на който ти ще трябва да откриеш отговора. Аз наистина не знам нищо. Но много искам да разбера защо изгубихме един опитен пилот плюс самолет изтребител за пет милиона юана.

Той също.

— Отдавна съм разбрал, че онзи, който прекалява с отбраната, неизбежно потъва вдън земя — продължи премиерът. — А онзи, който разчита на нападението, се ползва от благословията на небето. Пау Уън никога не действа от защитни позиции, винаги напада.

Ни беше безкрайно уморен от часовата разлика и липсата на сън. Съвсем не му беше до тези мъдрости.

— Какво трябва да направя?

— Аз знам какво търси Карл Тан — обяви премиерът. — Знам и причината за завръщането на Пау Уън.

— Тогава защо не се обърнете към военните или силите за вътрешна сигурност? Те лесно ще се справят със ситуацията.

— Не, министре. Китай не може да си позволи открита гражданска война за политическата власт. Хаосът ще бъде пълен. Чужденците ще се възползват от вътрешните ни проблеми. Нещата трябва да се решат между теб и Тан. Аз няма да се намесвам по никакъв начин, но и на теб няма да позволя да търсиш чужда помощ.

— По всичко личи, че Тан е намесил армията.

— Взел съм мерки това да не се повтаря.

— И тъй, какво да правя?

— За начало изслушай една история. Искам да ти разкажа какво се случи през хиляда деветстотин седемдесет и седма година, непосредствено след смъртта на Мао.

Касиопея се освободи от ремъците и скочи на земята. Беше мокра, но за щастие утринният въздух беше топъл. Пау Уън скочи до нея. Гъвкавостта му беше впечатляваща.

— Добре ли си? — попита тя.

— О, да, добре съм — кимна той и приглади с длан мократа си риза.

Бяха се озовали в края на просторна нива, която се простираше на повече от километър на изток. Хеликоптерът се приземи на няколкостотин метра от тях, вдигайки облаци прах. Тя тръгна обратно към брега, за да посрещне Малоун, който току-що излизаше от водата.

— Милиони бактерии и паразити са намерили убежище в организма ми — промърмори той. От дрехите му струеше вода.

— Състоянието ти не е чак толкова лошо — усмихна се тя.

— Лесно ти е на теб. А аз очаквам през следващите няколко дни да ми поникне трета ръка или шест пръста на краката.

— На практика тази част от езерото е сравнително чиста — обади се Пау Уън, неусетно изправил се до Касиопея. — Докато северния му край е съвсем друга работа.

— Къде ти е приятелчето? — подхвърли й с неприязън Малоун.

Тя не хареса въпроса, но можеше да разбере състоянието му. Виктор знаеше накъде пътуват, Иван — също. Следователно един от двамата ги беше предал. Което беше лишено от всякакъв смисъл. Руснаците издирваха Соколов. Защо им бе да прекратяват мисията, преди да е започнала?

Зад гърба й се разнесоха стъпки по твърдите буци пръст. Тя се обърна. Облечен в зелен пилотски гащеризон, Виктор крачеше към тях.

Малоун се стрелна покрай нея и заби юмрук в лицето му.

49

Готов за бой, Малоун ловко отскочи встрани и нанесе нов удар в корема на Виктор, който светкавично се изправи и се хвърли срещу него. Малоун нямаше как да не отбележи, че коремът на Виктор беше твърд като стомана.

— Пак ни предаде, а? — процеди Малоун.

Виктор внезапно свали юмруци.

— Как може да си толкова глупав? — поклати глава той. — Карл Тан не дава пет пари за теб, но иска да убие него. — Той посочи Пау. — Аз се намесих просто за да ти спася задника, което за съжаление ще ми коства моя…

— Нима очакваш да ти повярваме? — присви очи Малоун.

— Тан те иска мъртъв — не му обърна внимание Виктор, обръщайки се към китаеца. — А аз те спасих, защото исках да отърва кожата на тези двамата.

Пау кимна и се обърна към Малоун.

— Трябва да тръгнем на север. Дългата ръка на Тан стига навсякъде и със сигурност ще ни открие, ако се забавим тук.

— Мога да ви закарам където пожелаете — обади се Виктор.

— А защо трябва да ти се доверим? — изгледа го Касиопея.

— Току-що свалих един военен пилот. Нима това не е достатъчно, за да покажа на чия страна съм?

Малоун долови промяната в гласа му. По-мек, по-спокоен и по-убедителен. Специално заради нея. Но въпреки това беше длъжен да изясни нещата.

— А защо Карл Тан ще ни остави да се реем над територията на Китай, при това на борда на хеликоптер от собствената му армия? — попита той. — Нима имаме свободата да вършим каквото пожелаем?

— Ако побързаме, няма да му оставим време да реагира. Задачата ми беше да се уверя, че изтребителят е обстрелвал езерото и не е дал възможност на никого да се добере до брега. Аз промених заповедта. Имах достатъчно време да разбера, че за разлика от теб или мен китайците не са импровизатори. Няма официална заповед за настоящата операция, което означава, че в момента някой военен командир в околността се опитва да реши какво да прави.

Малоун приглади мократа си коса и прецени възможностите им. Те не бяха много. Огледа повърхността на езерото. Направи му впечатление, че нито една от джонките не направи опит да се приближи нито до останките във водата, нито до брега. Обърна се с намерението да зададе следващия си въпрос, но в същия миг получи силен удар в челюстта. Зашеметен, той се стовари на земята. Ярката слънчева светлина се превърна в мрак.

— Не смей да ми посягаш никога повече! — изсъска приведеният над него Виктор.

Малоун бавно дойде на себе си. След кратко колебание реши да не отвръща на удара. Очите му изпитателно пробягаха по лицето на Виктор. Този човек току-що им беше спасил живота и очевидно харесваше Касиопея. Два факта, които го тревожеха.

— Приключихте ли вие двамата? — попита остро Касиопея.

— Аз да — отвърна Малоун, изправи се и впи очи в лицето на Виктор.

— Не съм ви враг — заяви Виктор.

Малоун разтърка брадичката си и кимна.

— Нямаме друг избор, освен да ти повярваме — неохотно призна той. — А сега ни закарай на север.

— Къде по-точно?

— В Сиан — обади се Пау Уън. — При гробницата на Цин Шъхуан.

Ни напрегна слух, за да долови тихия глас на премиера в слушалката.

— Времената преди и след смъртта на Мао бяха изключително хаотични. Политиката се люшкаше между маоизма и нещо съвсем различно от него. Никой нямаше представа какви ще бъдат новите насоки. Мао се опита да балансира противоположните гледища, но вече беше твърде стар и болен, за да ги държи под контрол.

Макар и млад по онова време, Ни си спомняше годините в началото на 70-те, когато Бандата на четиримата изяви претенциите си към властта. Тя беше съставена от радикални маоисти начело със съпругата на Мао, които избраха тактиката на класовата борба, антиинтелектуализма, егалитаризма и ксенофобията. Противниците им проповядваха икономически растеж, стабилност, образование и прагматизъм.

— През двете последни години от живота на Мао конфликтът между двете враждуващи групировки ескалираше — продължи все така тихо премиерът. — Вътрешни борби, чистки, дори убийства. В крайна сметка властта попадна в ръцете на Дън Сяопин, но след дълга и изтощителна борба, оставила дълбоки белези в обществото. Ние с Пау Уън бяхме участници във всички битки.

— На чия страна?

— Това няма значение. Но дори днес помним грешките, които допуснахме тогава. Затова не искам борбата за власт между теб и Тан да се превърне в публичен спектакъл. Няма да позволя да повторите нашите грешки.

Премиерът говореше като истински конфуцианец.

— В много отношения Дън Сяопин беше по-лош от Мао — продължи възрастният човек. — Той приемаше всички реформи, стига те да не засягат партията, правителството и марксистките идеи. Неговата максима беше подобряването на жизнения стандарт на всяка цена, без да се мисли за последиците. И всички видяхме какво се случи — пълна разруха на страната.

Ни беше съгласен с това заключение. Следите на неограниченото и нерегулирано икономическо развитие личаха навсякъде. Нито едно кътче от страната не беше пощадено.

— Изглеждахме обречени — добави премиерът. — Преди появата на португалците бяхме една тотално изолирана страна, а само двеста години по-късно рухнахме от собствената си корупция. Пристанищата ни бяха контролирани от западни войници с техните бойни кораби, сякаш бяхме тяхна колония. Пораженческата атмосфера беше отлична среда за възхода на Мао, който говореше на хората точно онова, което искаха да чуят. Но комунизмът се оказа далеч по-лош от всичко, което имахме преди него. Мао ни постави в нова изолация. Дън се опита да ни измъкне от нея, но подходи твърде прибързано и стигна много далеч. Все още не бяхме готови. Тогава удари часът на Пау Уън. Безпогрешно усетил благоприятната възможност, той постави членове на „Ба“ навсякъде — най-вече в правителството и в армията — с единствената задача да се издигат и да правят кариера. Никой не знаеше кой пръв ще стигне до върха. Едва напоследък стана ясно, че това ще бъде Карл Тан.

— А той има и други последователи, не само членове на „Ба“.

— Да, при това много. Аргументите му са убедителни, също като тези на Мао и Дън. Голяма част от членовете на Централния комитет и Общокитайското събрание на народните представители са готови да подкрепят неговия легализъм.

Съветниците на Ни го бяха предупредили за тази опасност.

— Историята е девица, която можеш да облечеш с каквото пожелаеш — каза премиерът. — Десет години след смъртта на Мао правителството беше коренно променено и реорганизирано. Назначени бяха хиляди нови хора, а предишните просто бяха изхвърлени. Пау Уън извлече поуки от хаоса. През последните трийсет години той насочваше членовете на „Ба“, включително Карл Тан, в една и съща посока. Правеше го внимателно и умно. Напусна страната само защото това му даваше по-големи възможности да действа спокойно.

Ни си спомни за записа на телефонния разговор, за който беше докладвал на премиера, помълча известно време и поклати глава.

— Ясно е, че пътищата на Пау и Тан са се разделили.

— Бъди внимателен, министре. На евнусите не може да се вярва.

Нервите му се опънаха до скъсване. Изчака събеседникът му да добави още нещо, но той мълчеше. Така изтекоха няколко безкрайно дълги секунди.

— Току-що ми докладваха, че хеликоптер с четирима души на борда е напуснал района на езерото Диен — най-после промълви премиерът. — Трима от тях, включително Пау Уън, са успели да изплуват на брега.

— Заповядайте да го прехванат.

— Какво ще спечелим от това?

Той знаеше отговора. Нищо.

— Слава богу, аз знам накъде се е насочил хеликоптерът — добави премиерът.

Ни наостри уши.

— Към Сиан. Трябва незабавно да тръгнеш натам. Но преди това искам да чуеш нещо, за което дори Пау Уън не подозира.

Тан чакаше на летището в покрайнините на Ланджоу. Терминалът представляваше правоъгълник от сив бетон с червени кадифени завеси на високите прозорци. Той не можеше да тръгне, преди да разбере какво точно се беше случило на езерото Диен. Ако всичко вървеше по план, тримата пътници би трябвало вече да са на борда на хеликоптера. Виктор Томас щеше да бъде лишен от възможността да докладва устно, но можеше да изпрати кратко, предварително договорено кодирано съобщение.

Беше се доверил на този чужденец, който до този момент се представяше отлично. Вчера бе изслушал разказа му за миналите приключения на Котън Малоун и Касиопея Вит и бе оценил високо идеята тези двамата да бъдат хитро използвани. Беше одобрил решението на Виктор да се лепне за тях и да се опита да разбере плановете на руснаците и американците.

Затова одобри и свалянето на изтребителя.

Сега вече със сигурност щеше да разкрие плановете на враговете си.

Съмненията му щяха да се стопят в момента, в който станеше премиер и поеме ръководството на партията и държавата с пълната подкрепа на Централния комитет и армията. Но дотогава щеше да бъде уязвим. Което означаваше, че рискът трябва да бъде сведен до минимум.

Телефонът му изписука с поредния есемес. Той го извади и погледна дисплея.

Беше заповядал пълен контрол над цифровата информация, изпращана или получавана от бордовата електроника на хеликоптера. Виктор предупреди, че ако не успее да изпрати съобщение по радиото, ще поиска сведения за метеорологическата обстановка за района, към който са се насочили.

Линтун се намираше в провинция Шанси, северно от Сиан.

Съвсем близо до гробницата на Цин Шъхуан и теракотената армия.

Отговори на своите сътрудници с точна и недвусмислена заповед:

50

13:00 ч.

Малоун седеше отзад в компанията на Касиопея и Пау Уън, а Виктор беше сам в кокпита. Дрехите им вече започваха да изсъхват. Летяха на североизток към провинция Шанси и Сиан, намиращи се на хиляда километра във вътрешността на Китай. Малоун продължаваше да се съмнява в намеренията на Виктор, затова направи знак на Пау и Касиопея да свалят шлемофоните си.

— Искам да си поговорим, без той да ни чува.

Изрече тези думи тихо и се премести по-близо до тях.

— Напредваме, Котън — отвърна Касиопея и той веднага долови раздразнението в гласа й.

— Разбирам, че искаш да откриеш сина на Соколов, но дали всичко се случва без нечие предварително съгласие?

— Явно не, но летим в правилната посока — отвърна Пау. — А като пристигнем, ще се опитаме да променим нещата.

— Конфликтът с Виктор няма да ни улесни — добави Касиопея.

— Ти май изпитваш слабост към него, а?

— Изпитвам слабост към сина на Лев Соколов и искам да го открия. А за да го направя, ще трябва да се сдобия с проба от древен петрол, която да предложа на Тан. Такъв петрол може да се намери само в Сиан.

— Наистина ли вярваш, че уговорката все още е валидна? — изгледа я Малоун. — В момента Соколов най-вероятно е загазил здравата.

Раздразнението й беше очевидно и той не искаше да я притиска, но нещата трябваше да се изяснят.

— Тан със сигурност е открил Соколов и той едва ли вече се нуждае от помощта ти.

— Тогава защо все още сме живи? — контрира тя.

— Заради него — отвърна Малоун и насочи показалец към Пау. — Виктор съвсем ясно даде да се разбере, че Тан се интересува именно от него.

Но имаше и още нещо, което Иван беше премълчал. Руснаците искаха да си приберат Соколов, а ако не успееха, най-вероятно щяха да го ликвидират.

Извърна се към Пау и попита:

— Накъде ще тръгнем, след като се приземим?

— Ще проникнем в гробницата на Цин Шъхуан, както аз го направих някога. Но за целта ще ни трябват фенерчета.

Малоун отвори сандъчето за оборудване до стената на кабината, разрови се в него и измъкна две фенерчета.

— При смъртта на Цин гробницата все още не е била готова — поясни възрастният китаец. — Довършил я синът му, Вторият император. След като положил там тленните останки на баща си, той примамил вътре архитектите и част от строителите и ги погребал живи.

— Откъде знаеш?

— Видях костите им със собствените си очи. Бяха там, когато проникнах в гробницата.

— Но ти спомена, че там има още един изход — напомни му Касиопея.

Пау обясни, че подпочвените води били сериозен проблем и строителите се принудили да изградят специална система за оттичането им. Били прокопани канали, достигащи дължина от 800 метра. Благодарение на тях водата била отведена встрани от мястото на разкопките. След приключването на строежа повечето от тях били запълнени с пръст и образували нещо като язовир. Няколко останали отворени.

— Попаднах на един от тях малко след като открих библиотеката на Цин. Той заобикаляше всички капани срещу грабители, поставени от строителите. Вероятно нарочно. Трябвало е да имат начин за безопасен достъп до подземните съоръжения, които се нуждаели от периодични проверки.

— А защо не са го използвали, след като са били затрупани вътре? — попита Касиопея.

— Като видите входа, ще разберете защо.

— А живакът? — подхвърли Малоун, спомнил си за вчерашния разговор в имението на Пау.

— Преди да вляза в гробницата, изчаках няколко дни, за да се проветри. А когато влязох, използвах противогаз.

— А какво ще заварим сега? — попита Касиопея. — Гробницата е била запечатана в продължение на повече от двайсет години.

— Взети са всички предохранителни мерки.

Това не ми звучи много успокоително, въздъхна Малоун и погледна към предната част на кабината, където седеше другият му проблем. В далечината пред тях се трупаха черни облаци, които бързо скриха слънцето.

— При онова езеро той ни спаси живота — подхвърли Касиопея. — Включително и твоя. Единствено чрез него можем да стигнем до Тан.

— А какво пречи на Тан вече да е проникнал в гробницата на Цин и да си е взел проба от древния петрол?

— Как ще проникне? — вдигна вежди Пау. — Гробницата никога не е била разкопавана.

— Няма как да сме сигурни. Не знаем дори дали действително летим към Сиан.

— Пътуваме в правилната посока — отвърна Пау.

— А ако някой ни чака там, където ще се приземим?

— Ако беше така, едва ли щяха да попречат на изтребителя да ни свали над езерото.

Логично, беше принуден да признае пред себе си Малоун.

— Какво има в гробницата? — попита Касиопея.

— Не е това, което очаквате.

— По-точно? — вдигна вежди Малоун.

— Ще видите сами, след като проникнем вътре.

51

14:30 ч.

Ни слезе от колата, която го беше докарала до окръг Линтун на изток от Сиан, където се намираше Музеят на теракотените воини и коне на Цин. Премиерът го беше предупредил, че хеликоптерът на Пау Уън ще се приземи в рамките на следващите трийсет минути. В допълнение бе споделил нещо, за което Ни не беше подозирал. Нещо, което беше известно само на един жив човек.

Гробницата на Цин Шъхуан, Първия император на Китай, бе открита.

Въпреки че теракотените воини бяха извадени от земята, реставрирани и изложени на показ, всички бяха убедени, че самата гробница — една зелена могила, издигаща се над околните ниви — никога не е била докосвана. И тя единодушно бе обявена за едно от най-важните археологически находища на планетата. Цин Шъхуан променил из основи своята империя чрез налагането на легализма и последвалото обединение на Китай. Той се превърнал в център на новата империя и останал такъв дори след смъртта си, вземайки със себе си не само армията от теракотени фигури, но и една завършена политическа система, която била отражение на безпрекословната му власт върху живота и смъртта. Тези след него се опитали да омаловажат влиянието му, като пренаписали историята. Но проникването в гробницата и изучаването на нейното съдържание със сигурност би довело до значителни корекции в тези писания.

Комунистическата власт винаги се беше обявявала против това.

Официалната причина за забраната беше съвсем логична: страната все още не разполагаше с технология за пълната консервация на онова, което лежеше под могилата. От което следваше, че то трябваше да си остане недокоснато.

Допреди няколко часа Ни изобщо не се беше съмнявал в правилността на това обяснение. Освен това то нямаше нищо общо с борбата му срещу корупцията. Беше посещавал музея само веднъж, преди доста години, за да разследва серия от кражби в реставраторските лаборатории. Оказа се, че местни работници бяха задигали парчета от теракотените воини, за да ги продават на черно. Днес отново се завръщаше на това място, но то беше коренно променено от присъствието на туристите, които се изсипваха тук на огромни тълпи. Въпреки че времето беше мрачно и обещаваше дъжд, днешният ден нямаше да бъде изключение. Паркингите бяха задръстени от автомобили, а специалната зона за автобуси се пръскаше по шевовете. Той знаеше, че в момента се строи метро от Сиан — трийсеткилометрова линия, която значително щеше да облекчи трафика. За съжаление обаче тя щеше да бъде завършена едва след няколко години.

Той пристигна тук, без да предупреди никого, със специален хеликоптер на Централния комитет. Карл Тан беше напуснал Ланджоу три часа по-рано, насочвайки се на изток към Сиан. Това означаваше, че врагът му вече е там. По време на полета изчете сведенията, предоставени от екипа му. Знаеше много малко за тези неща.

Най-вече за евнусите. Броят им в страната варираше според епохата, в която бяха живели — от 3000 до 100 000. Китайците приемаха природните явления като цикли, които достигат апогея си с ян, а после се стопяват и изчезват с ин. Мъжествеността, физическата сила и добродетелите неизменно се свързват с ян, докато жените, евнусите и злото се смятат за владение на ин. Той добре знаеше, че това противопоставяне има своите причини. Историята на Китай била писана от привилегировани и добре образовани мандарини, които по принцип ненавиждали евнусите. Те се борели за своите постове след години упорито учение и тежки изпити, докато евнусите се сдобивали с влияние без никаква специална квалификация. По тази причина бе напълно разбираемо, че в оцелелите през вековете писмени документи рядко могат да се прочетат добри думи за евнусите.

Лошото отношение към тях било всеобщо. При всяка среща с член на императорското семейство те били длъжни да се държат като роби. Още от най-ранна възраст разбирали, че никога няма да бъдат почитани като учени и държавници. Комплексът за малоценност, предизвикан от отношението към тях, предизвиквал още по-голямо презрение у околните. С течение на времето започнали да осъзнават, че единствено тайно натрупаното богатство щяло да им помогне да оцелеят, след като властниците престанели да се нуждаят от услугите им. Но за да го натрупат, трябвало да са в непосредствена близост до силните на деня. Оттук се определяло и поведението им — да запазят благоразположението на господарите си и да поддържат властта им с всички възможни средства.

Разбира се, сред евнусите имало умни и способни хора, които били незаменими съветници. Няколко придобили голяма известност. Например Цай Лун, който през II век открил хартията, или пък Сима Циен, който се превърнал в баща на китайската история. Джън Хе станал най-великият китайски мореплавател, който още през XV век обиколил света със своята флотилия. Ренесансовият архитект Нгуен Ан проектирал Забранения град, а през XVII век работил един изключителен администратор на име Фън Бао, който на практика ръководил цялата държава при управлението на император Уанли. През същия период Чън Дзю създал вътрешния двор на двореца, който за разлика от външните градини оцелял след набезите на воюващите фракции. След смъртта му бил удостоен с титлата „Чист и лоялен“ за безупречна служба.

От всичко прочетено беше ясно, че императорите възприемали евнусите като далеч по-надеждни от държавните чиновници. Те никога не проповядвали възвишени идеали, никога не ламтели за богатство. Били доволни да бъдат проводници на волята на императора, докато държавните чиновници се опитвали да налагат политическата воля на закоравялата бюрокрация.

Класически сблъсък на идеологии. Спечелен от евнусите. А после изгубен. Сега те отново се завръщаха. Лидерът им вече беше тук, в Сиан.

Тан не отделяше поглед от мониторите. На площадката бяха монтирани стотици камери, които следяха трите изкопа с навеси над тях, изложбената зала, ресторантите, информационния център, киносалона и магазините за сувенири.

За миг премести поглед към стенния часовник. Скоро в района щеше да се появи поредният хеликоптер. В това нямаше нищо необичайно. Тук постоянно идваха държавни служители, известни личности, а дори и някои от новобогаташите. Военните също превозваха по въздуха част от персонала. Предния ден Тан беше долетял до тук със същия хеликоптер, който в момента го очакваше на километър разстояние, извън периметъра.

На зеленикавата стена пред него бяха подредени двайсет и четири монитора, които изпълваха с призрачна светлина полутъмната сграда, издигната на два километра от могилата. Тя беше част от административния комплекс, където бяха настанени учени, археолози и държавни чиновници. Вече го бяха информирали, че неотдавнашният пожар на Изкоп 3 се дължи на късо съединение в електрическата инсталация. Във въздуха се усещаше напрежение, тъй като никой не искаше да бъде обвинен в немарливост. Това с най-голяма сила важеше за началника на обекта, който с дразнеща настойчивост му поднасяше извиненията си, наричайки инцидента „катастрофална загуба за историята“. Решил да демонстрира великодушие, Тан обяви, че влиза в положението на персонала. Нареди да бъде направено разследване, а резултатите да му бъдат предадени лично.

Очите му се местеха по телевизионните монитори. На тях се виждаше огромната тълпа хора, която се люшкаше напред-назад под проливния дъжд. Разбираше колко важни са приходите от туризма, но се дразнеше от навалицата. И това скоро щеше да се промени, след като поемеше властта. Кадрите се сменяха на няколко секунди, а в дъното на екраните течаха цифровите данни за времето и мястото на всеки един от тях. Очите му се местеха от монитор на монитор, опитвайки се да различат нещо необичайно сред невероятния хаос. От време на време улавяха униформените пазачи, всеки от които поддържаше радиовръзка с диспечера вдясно от него. Един кадър привлече вниманието му.

— Там! — посочи с пръст той. — Номер четирийсет и пет.

Екранът, свързан с камера номер 45, застина.

— Къде е това?

— Западно от могилата, близо до гробниците на майсторите.

На екрана се появи фигурата на мъж, облечен с тъмна риза с къс ръкав и тъмен панталон. Той стоеше на края на кална нива, зад която тъмнееше залесената основа на могилата. Беше подгизнал от дъжда, обърнат с лице към камерата. Висок, строен, с тъмна коса. Макар да не можеше да разгледа лицето му, Тан беше сигурен, че мъжът е с кафяви очи и широк, леко сплескан нос.

В стаята се разнесе тревожен шепот.

— Министър Ни е тук! — подхвърли един от операторите.

На екрана Ни се обърна и тръгна през калта към няколко сгушени една до друга къщички от камък и дърво със сламени покриви.

— Какво има там? — попита Тан.

— Забранена зона, министре. По заповед на Пекин отпреди много време. Извън нашия обсег е.

— Никой ли не е влизал в нея?

— Не — поклати глава мъжът. — Наблюдаваме оградата на периметъра, но никога не сме прониквали вътре.

Тан знаеше какво означава заповед от Пекин. Тя се изпълняваше безпрекословно до следващата, която можеше да я отмени. Фигурата на Ни бързо се смаляваше, но Тан успя да забележи, че нещо стърчи от задния му джоб.

— Фокусирай се на онова, което носи! — бързо заповяда той.

Камерата се приближи. От джоба на Ни стърчеше електрическо фенерче.

Тан почука по рамото един униформен служител от охраната.

— Дай ми пистолета си.

Мъжът се подчини. Тан провери пълнителя, издърпа затвора и кратко заповяда:

— Заведете ме там!

Ни нарочно спря и се обърна с лице към камерата. Искаше Карл Тан да забележи присъствието му, в случай че наистина следи мониторите — както беше предвидил премиерът. Сега оставаше да разбере дали врагът му беше захапал въдицата.

52

Малоун насочи поглед през мокрото стъкло към гробницата на Цин Шъхуан. Зелената могила стърчеше като цирей над плоската кафява равнина. Много беше чел за този район на неизследвани подземни пещери и галерии, който заемаше площ от трийсет квадратни километра. Миналата година дори беше посетил изложбата на теракотените воини в Лондон, без изобщо да подозира, че някой ден ще влезе в самата гробница.

Хеликоптерът се приближаваше от юг на височина триста метра, пробивайки си път сред поройния дъжд. На запад се виждаха високи планински върхове, на север проблясваше река Уей. На километър и половина от тях се очертаха високите сгради на музейния комплекс, около които се тълпяха хора с чадъри.

— Ще се приземим на север от тях — прозвуча гласът на Виктор. — Там трябва да има площадка за кацане.

Малоун предпочиташе да бъде въоръжен и внимателно протегна ръка към шкафчето, вградено в стената на кабината. Вътре имаше четири пистолета, старателно стегнати с метални скоби. Подозрението му нарасна. Откачи един от тях и го прегледа, спомняйки си за последното пътуване с хеликоптер под управлението на Виктор. Пистолетът беше зареден догоре. Двайсет патрона. Извади един от тях и го огледа. Не беше халосен.

Върна го на мястото му и подаде оръжието на Касиопея. Не предложи пистолет на Пау Уън, но той не го и поиска. Малоун пъхна още един пистолет в колана си. Касиопея направи същото. Витлата намалиха оборотите си и машината започна да се снижава.

Тан напусна сградата на охраната и тръгна към чакащата го кола. Миг по-късно забеляза военния хеликоптер, който се приближаваше от юг. Желанието му да хване Ни Юн моментално се изпари.

— Колата да бъде готова! — късо заповяда той и влезе обратно в сградата.

Ни спря пред оградата, която обикаляше занемарените къщички. Според премиера те били построени набързо през 80-те години, но през последните двайсет никой не беше влизал в тях. Това се потвърждаваше от буйната растителност наоколо и дупките в сламените покриви. Постройките се издигаха на стотина метра от основите на могилата — вероятно на мястото на отдавна несъществуваща крепостна стена. В очите му проблесна възхищение, примесено с леко учудване. Премиерът беше добавил, че Пау Уън със сигурност ще иска да проникне в гробницата на Цин Шъхуан.

— Как би могъл да го направи? — бе попитал Ни.

— Входовете са два — отвърна старецът. — Пау Уън знае за единия от тях, а аз — за другия.

Касиопея скочи на мократа земя, следвана от Котън и Пау. Витлата бавно престанаха да се въртят и Виктор надникна от кабината.

— Намери ли пистолетите, Малоун? — подвикна той.

— Да. Дори са заредени с истински патрони.

— Май си доста злопаметен, а?

Наоколо беше безлюдно. Никой не се приближаваше към приземената машина. Намираха се на около километър и половина от могилата и на два пъти по-малко разстояние от музейния комплекс. На стотина метра от тях тъмнееше силуетът на още един хеликоптер.

— Някой от твоите приятели? — подхвърли той.

— Нямам представа — сви рамене Виктор.

— Охраната ми се струва доста рехава.

— А ние все пак сме чужденци — добави Касиопея.

— Но пристигнахте с хеликоптер на Народноосвободителната армия — изтъкна Виктор. — И това е най-важното.

Дъждът се лееше като из ведро. Влажните дрехи на Малоун отново подгизнаха. Поне въздухът беше топъл.

— Трябва да вървим, защото скоро ще затворят — подкани ги Пау и посочи към музея.

Изправен пред монитора, Тан със задоволство установи, че Виктор Томас беше изпълнил обещанието си да доведе Пау Уън, Котън Малоун и Касиопея Вит. Вниманието му беше раздвоено между площадката за кацане и поведението на Ни Юн на запад от могилата. Видимостта и в двете посоки беше отлична и той заповяда на операторите да не пропускат нищо от случващото се там.

Беше поел командването на музейната охрана с увереността, че никой няма да оспори правомощията му и дори няма да помисли да се свърже с Пекин. Беше подчинен пряко на премиера, но възрастният мъж едва ли щеше да се занимава с него. Напоследък той почти не се интересуваше от политика и Тан престана да обръща внимание на дейността му.

Ни Юн и Пау Уън. Те имаха значение. А в момента той ги държеше под око, и то едновременно.

Извърна се към екрана с Ни в момента, в който врагът му се покатери по оградата и скочи от другата страна. Какво ли бе привлякло вниманието му? Бяха го уверили, че в тези колиби няма нищо важно. Просто изоставени складове. Но това „нищо“ беше оградено и наблюдавано по заповед на правителството.

На другия монитор видя как Пау и тримата му спътници се насочват към Изкоп 3 под проливния дъжд. Там, където се намираше залата с императорската библиотека. В която бяха намерили онзи часовник. Интересно.

53

Малоун беше смаян от Изкоп 3 — най-малкия от трите разкопани обекта. Написана на английски табела информираше, че тук се е намирал подземният команден център на армията, където са открити фигури на високопоставени офицери, императорската гвардия и една каляска. Туристи изпълваха дървеното мостче, което се извиваше над разкопките на пет метра под тях. Слаби петромаксови фенери осветяваха сюрреалистичната гледка с остра, жълто-зелена светлина. Въздухът беше влажен, а дъждът продължаваше да барабани по извития покрив високо горе. Ноздрите му се изпълниха с тръпчивата миризма на мокра пръст. Беше изненадан от липсата на климатична инсталация, тъй като покриването на обекта явно беше замислено с цел да се ограничи достъпът на влага.

Пау ги поведе към ограденото с парапет мостче, следвайки поредната туристическа група.

— Този изкоп е уникален по своите размери и състав — подхвърли той.

Малоун бавно се огледа. Голяма част от теракотените фигури бяха без глави. На пода се виждаха парчета от други фигури като разсипани части от детски пъзел.

— Тук са били открити само шейсет и осем воини — рече Пау. — Но в съседните разкопки има хиляди. На това място са били разположени императорската гвардия, генерали и приближени на императора.

Малоун се зае да разглежда каляската в центъра на изкопа, близо до частично разкрита рампа.

— Бях още през седемдесет и девета, при първите разкопки — поясни Пау. — Но до средата на осемдесетте, когато напуснах страната, все още не бяха завършени. Така че съм виждал само снимки. Да забелязваш нещо?

Осем воини стояха на стража отляво на каляската и нито един отдясно. Всички останали фигури бяха разположени в двата ръкава на V-образния изкоп.

— Защо няма воини от дясната страна на каляската? — попита Малоун.

— Не е това — поклати глава Пау.

— Каляската е опряла в рампата — обади се Касиопея.

Беше права. Колелата не можеха да напуснат помещението, без да се сблъскат със стената на рампата. За да излезе от тук, каляската трябваше да завие наляво.

— Забелязах тази особеност на снимките — поясни Пау. — Със сигурност грешката е умишлена, тъй като архитектите и строителите са работили с изключително внимание.

— Значи дупката в стената отляво на каляската има някакво специално значение, така ли? — подхвърли Малоун.

— Тя представлява послание — кимна китаецът. — Архитектите са искали да ни посочат, че вляво има нещо важно. Само преди няколко дни там е било разкрито ново помещение.

— Всичко е с главата надолу — отбеляза Виктор.

Малоун също беше забелязал кабелите, лопатите, греблата и купчините пръст от двете страни на дупката. Виждаше се и някакъв обгорял железен сандък, който приличаше на електрическо табло.

— Прилича ми на пожар — каза той.

— Стават такива работи — кимна Пау.

Но Малоун не се остави да бъде заблуден.

— Ти веднага научи за новоразкритата зала, нали? — попита той.

— По-важното е, че и Карл Тан го научи — отвърна китаецът. — Защото веднага се е появил тук и е заповядал да опожарят находката. Става въпрос за императорската библиотека на Цин Шъхуан.

Малоун потисна желанието си да научи повече, защото нямаше време.

— След четирийсет и пет минути всичко ще бъде затворено.

— Трябва да влезем през тази дупка — кимна Пау.

Малоун още веднъж огледа обстановката. Към дъното на изкопа водеха две допълнителни рампи, сковани от сурови греди. Синджирите, които препречваха достъпа до тях, можеха лесно да бъдат прескочени. Той бе успял да засече четири охранителни камери, но със сигурност имаше и други. Тези, които се виждаха, предупреждаваха гостите, че са под наблюдение, а скритите предлагаха най-добрата картина. Край мостчето патрулираха шестима униформени пазачи, но само господ знае колко още се разхождаха наоколо в цивилно облекло. Тълпата туристи се държеше кротко и възпитано.

— Трябва ни нещо за отклоняване на вниманието — прошепна той.

— И аз си помислих същото — кимна Касиопея.

— Бъдете внимателни — предупреди Пау. — Охраната ще реагира на всичко необичайно.

— А какво ще стане, ако ни хванат? — обади се Виктор.

— Ще бъдем арестувани и тогава със сигурност ще разберем на чия страна си ти!

Малоун нямаше нищо против това да се случи на Виктор, но по принцип идеята да бъдат задържани в Китай никак не му харесваше. Особено предвид факта, че бяха проникнали нелегално в страната и поне двама от тях бяха въоръжени.

— Аз ще се погрижа да им отклоня вниманието — каза Виктор.

— Така и си помислих — отвърна с мрачна ирония Малоун.

— И бездруго имам чувството, че не съм желан във вашата компания.

Много си прав, приятелю, помисли си Малоун.

— Ще чакам отвън, докато свършите с онова, което сте намислили — добави Виктор. — Ще вдигна малко шум, но недостатъчно, за да бъда арестуван.

След тези думи той се обърна и изчезна в тълпата, която се трупаше в началото на мостчето.

— Трябва да избегнем рампите, защото бият на очи — каза Малоун. — По-добре да използваме стълбата. — Той леко кимна към металните стъпала, препречени от верига. — Спускаме се бързо и влизаме в дупката, преди камерите да се фокусират върху нас.

Пау и Касиопея мълчаливо кимнаха.

Двете електрически фенерчета бяха скрити в зелената торбичка с яркочервена звезда, която беше преметнал през рамо. Пистолетът остана скрит под мократа му риза.

В залата се разнесе пронизителен вик. Малоун се обърна и зърна Виктор, който размахваше ръце сред тълпата и викаше нещо на китайски. Изглеждаше ядосан на някакъв човек до него, който явно го беше обидил с нещо. В следващия момент Виктор го блъсна и продължи да го залива с ругатни. Вниманието на посетителите се насочи натам, на охраната също. Всичките шестима униформени се втурнаха към мястото на инцидента.

Малоун изчака камерите да се завъртят в същата посока и прошепна:

— Сега!

Касиопея прескочи веригата и бързо се спусна надолу. Пау Уън я последва. Малоун се забави, оглеждайки обстановката. Никой не им обръщаше внимание. Изчака Пау да стъпи на дъното и го последва по стълбата. Долу се събраха плътно един до друг и тръгнаха напред, притиснати до пръстената стена, заобикаляйки полуреставрираните теракотени фигури.

Касиопея изчезна в дупката. Преди да я последва, Пау грабна една лопата. Съобразил, че инструменти със сигурност ще им трябват, Малоун направи същото и потъна в мрака.

Тан наблюдаваше Виктор Томас на един от мониторите и Пау Уън и спътниците му — на друг. Вчера, още преди да заповяда опожаряването, той беше направил пълна инспекция на императорската библиотека. Не бе открил нищо интересно освен многобройните ръкописи. По телефона беше информирал Пау, че всички са изгорели в пожара, но въпреки това старецът беше тръгнал насам веднага след завръщането си в страната.

Защо?

— Заповядайте евакуация на сградата! — сухо се разпореди той. — Поставете по един човек на всеки изход и още няколко на мостчето. Тази камера да остане фокусирана върху дупката. Ако някой се появи, веднага да бъде арестуван! При оказване на съпротива да бъде застрелян!

Пръстите му здраво стиснаха ръкохватката на пистолета.

— Отивам там — добави той. — Докато пристигна, сградата да бъде опразнена. Задръжте вътре само чужденеца, който започна скандала.

Малоун огледа тясното пространство. Хранилището представляваше квадрат три на три метра, подът и стените му бяха изградени от тухли, а таванът — от греди, част от които бяха рухнали.

— При първото влизане проникнахме отгоре — поясни Пау.

Трите високи каменни маси в средата на помещението бяха празни. Подът беше покрит с пепел, във въздуха се носеше тежката миризма на изгоряло.

Следите от пожара бяха очевидни.

— Тези маси бяха отрупани с ръкописи от бамбук и коприна, всички от времето на Цин Шъхуан — добави възрастният китаец. — Неговата императорска библиотека. Която вчера е била унищожена по заповед на Карл Тан.

— Защо го е направил? — попита Касиопея. — Каква заплаха за него може да бъде една библиотека?

— За него заплаха е всичко, което не може да контролира.

Малоун си даде сметка, че глъчката навън започва да стихва. Това го накара да се обърне и да надникне през дупката.

— Хората напускат — обяви той.

— Без съмнение по заповед на Тан — отвърна Пау. — Това означава, че не разполагаме с много време.

— За какво?

— За да изчезнем.

54

Ни нагази в мократа трева, насочвайки се към втората от трите ниски постройки. Дъждът продължаваше давали. Външните стени отдавна бяха покрити с гъста растителност, която стигаше чак до покрива. Повечето прозорци бяха здрави, покрити с плътен слой влажна мръсотия. В разкъсаните комарници се бяха заклещили мъртви бръмбари и нощни насекоми.

Той спря пред дървената врата. Бяха го информирали, че не е заключена, и той я побутна. Ръждивите панти изскърцаха, после неохотно отстъпиха. Промуши се в процепа и с усилие върна вратата на мястото й. През зацапаните прозорци проникваше сивкава светлина. Помещението с размери около пет квадратни метра тънеше в здрач. Задната стена се беше срутила и през нея се виждаше буренясалият двор. На пръстения под тъмнееше ръждясал плуг, покрит със слой мазна почва. Край една от стените бяха струпани счупени глинени гърнета, дебели паяжини покриваха ъглите.

Ни се промъкна през отвора в стената и отново се изправи под дъжда. Онова, което търсеше, беше навън. В главата му отново прозвуча гласът от проведения неотдавна телефонен разговор.

— Навремето изпратих шпиони да следят действията на Пау Уън край могилата — беше уточнил премиерът. — Той беше сигурен, че никой не го следи, но това важеше за Мао и Дън. Аз се бях погрижил да го наблюдавам отблизо.

— И какво открихте? — попита го Ни.

— За моя изненада Пау успя да намери входа на могилата. По предварителни сведения в нея би трябвало да има големи количества живак. Но въпреки това той проникна вътре и остана там в продължение на няколко часа. Измъкна се навън през една дупка, която се намираше съвсем близо до днешния Изкоп 3. Същата нощ се случиха много странни неща, въпреки че никой не спомена за тях.

Ни пожела да научи повече.

— На обекта се появиха нови работници и машини, които работиха през цялата нощ. Те не бяха част от обичайния екип. Точно тук се прояви един от недостатъците на нашата форма на управление — никой не докладва за онова, което работниците бяха открили. Те бяха ръководени от Пау, който не се отчиташе пред никого.

— С изключение на вас.

— Аз поръчах една проверка, но това стана няколко седмици по-късно. Така и не успяхме да открием откъде е влязъл Пау. В района се извършваха интензивни разкопки, навсякъде имаше тунели и дълбоки шахти. Все пак успях да открия нещо, макар и след години. По заповед на Пекин се завърнах при надгробната могила. Стана, след като Пау напусна Китай. Задачата ми беше да открия начин за проникване в гробницата и аз я изпълних.

— Защо никой никъде не е споменавал за това?

— Защото имаше основание нещата да останат в тайна.

Ни напрегна взор към сенките, поглъщащи разнебитените постройки. През плътните корони на дърветата почти не проникваше светлина. Но водата си намираше път и тежките дъждовни капки барабаняха по земята. Основите на могилата тъмнееха на петдесетина метра по-нататък. Достъпът до нея беше препречен от високата ограда, която започваше на няколко метра зад сградите. После той забеляза кладенеца. Беше точно там, където бе посочил премиерът. Двуметровата стена около него беше плътно покрита със зеленина.

Ни тръгна да обикаля постройките, за да стигне до там. Целта му беше да забави противника. В момента Тан го беше видял да влиза и толкова.

Приближи се до кладенеца и надникна вътре. На по-малко от метър по-надолу лежеше ръждив железен капак с две ръкохватки, заварени отгоре. Изглежда, бе поставен, за да предотврати нечие падане. Но той знаеше, че не е така. Хвана ръкохватките и напрегна сили. Ръцете му се покриха с мокра и хлъзгава ръжда. Капакът бавно започна да се повдига.

— Къде отиваме? — учудено прошепна Малоун.

Пау се отпусна на колене и започна да разчиства праха и отломките по пода.

— Когато влязох тук за пръв път, помещението беше непокътнато. Но забелязах, че подът беше хлътнал на две места.

Малоун разбра.

— Наличието на трите каменни маси предполага твърда земя под тях…

— Точно така. Вече ти обясних значението на обърнатата наляво каляска и рампа. Сега, след като открих какво има тук, ясно разбирам за какво става въпрос.

— Навън стана тихо — обади се Касиопея.

Малоун също беше отбелязал това.

— Наблюдавай какво става.

Тя кимна и зае позиция близо до изхода. Пау приключи с разчистването. Под ръцете му се появиха символи, издълбани в тухлите на пода.

— Какво е това? — попита Малоун.

— Този, който прилича на къщичка, е цифрата шест. Хиксът с чертички отгоре и отдолу е пет, а Т-образният символ е седем.

Малоун забеляза, че символът с четири успоредни линии се появява по-често от останалите. Явно беше четири. Същото беше положението и с лъжичката с черта през дръжката.

— Това какво е?

— Девет. Символите са подредени в определена последователност. Признавам, че успях да ги разшифровам благодарение на вдлъбнатините на пода.

Малоун проследи пръста му.

— Цифрите четири и девет имат особено значение за китайците. Девет се произнася дзиу и означава още „дълго“ и „завинаги“. Тази цифра винаги е била свързвана с дълголетието и късмета. Като тези на императорите. Четворката от своя страна се произнася съ и означава още „смърт“. Смятат я за фатално число.

Кратък преглед на четворките и деветките показа, че те са концентрирани на две места.

— Когато влязох за пръв път тук, забелязах, че тухлите с двете цифри са леко хлътнали. След известни усилия открих, че под тях започват два различни тунела.

— И избра деветките — подхвърли Малоун.

— Логично беше — кимна Пау.

Малоун вдигна лопатата, натика острата й част между две от тухлите на пода, обозначени с деветки, после силно натисна с крак. Земята беше твърда, но все пак поддаде. Той натисна дръжката на лопатата и тухлата изскочи.

— Как се нещата навън? — подвикна към Касиопея той.

— Прекалено спокойни.

— Министър Тан скоро ще бъде тук — промълви Пау.

Малоун се втренчи в лицето на стареца, който помагаше при изваждането на тухлите. После му хрумна една идея. Старецът вдигна глава. По лицето му личеше, че и той е решил каква да бъде следващата им стъпка.

— Страшничко е, защото започвам да мисля като теб — промълви Малоун.

— Не виждам нищо лошо в това — усмихна се Пау.

Тан пое по червения килим, разстлан по стъпалата към тухлената сграда с големи прозорци, която обхващаше Изкоп 3. Току-що го бяха информирали, че залата е опразнена, а всички изходи се охраняват. След него крачеха двама членове на „Ба“, на които беше наредил да бъдат наблизо.

— Никой да не излиза от тук! — извика той, докато минаваше покрай тримата охранители на главния вход.

Виктор Томас го чакаше няколко крачки по-навътре.

— Добре се справи — похвали го той.

— Както бях обещал.

Разкопките бяха пред очите му. Той пристъпи към мостчето, надникна през парапета и се обърна към братята:

— Заемете позиция от двете страни на онази дупка.

Изчака ги да се спуснат по стълбата и да се залепят за пръстената стена край входа на императорската библиотека на Цин Шъхуан с извадени оръжия.

После се обърна към Виктор, тикна в ръцете му своя пистолет и заповяда:

— Иди да довършиш работата!

Виктор кимна, слезе по стълбата и се насочи към цепнатината, охранявана от двамата въоръжени мъже.

— Пау Уън! — извика Тан. — Сградата е запечатана!

Никой не отговори.

— Арестуван си! — добави той.

Гласът му отекна под високия железен покрив и се смеси с равномерното потропване на дъждовните капки.

Никакъв отговор. Той направи знак на Виктор да влиза.

Двамата от братството предпазливо надникнаха в процепа и изчезнаха вътре, следвани от Виктор. Тан напрегна слух в очакване да чуе мекото пропукване на снабдените със заглушители пистолети, но това не се случи. После Виктор се изправи на входа и му махна с ръка:

— Трябва да слезете долу.

Тан не хареса напрегнатата нотка в гласа му. Спусна се по стълбата и влезе в камерата. В носа го лъхна очакваната миризма на изгоряло. От бамбуковите ленти и копринените ръкописи нямаше нито следа. Трите каменни маси бяха голи. Обстановката отпреди два дни се различаваше по две неща.

На пода се виждаха две купчини тухли, струпани около дупки с размер около един квадратен метър в противоположните краища на помещението. Той надникна в тях. Дълбочината им беше около два метра. В коя от тях бяха изчезнали неканените гости?

55

Малоун си даваше ясна сметка, че номерът с разкриването на двата тунела ще забави евентуалните преследвачи за съвсем кратко време, но всяка секунда беше от значение. Сега обаче беше изправен пред друг, по-неотложен проблем.

Никак не обичаше тесните подземни пространства, но по ирония на съдбата често попадаше именно в такива. Знаеше, че Касиопея не изпитва подобни неудобства, и затова я пусна напред. Лъчът на фенерчето й пронизваше непрогледния мрак.

Вървяха мълчаливо, следвайки извивките на тунела. Входът беше останал на стотина метра зад гърбовете им. Покритият с тухли под плавно се издигаше нагоре, стените и таванът бяха изсечени в плътна скала.

— Отводнителен канал, по който някога са се оттичали подпочвените води от гробницата — шепнешком поясни Пау Уън. — Завоите са направени умишлено, за да забавят надигането на водата и достигането й до подземната зала. Зад стените има допълнителна преграда, направена от бронз. Гениално съоръжение.

— Накъде води този тунел? — попита Малоун.

— Право към гробницата и тайния вход, използван от строителите.

Малоун си спомни, че, гледано от въздуха, разстоянието между музея и основите на могилата беше около седемосемстотин метра по права линия. Но тунелът беше изпълнен със завои.

Притеснението му нарасна. Касиопея спря и се обърна да го погледне. В очите й имаше въпрос. Той кимна и й махна да продължава. От двете им страни се редуваха ниши с плътно затворени врати. Осем на брой, досега. В камъка край тях бяха издълбани йероглифите на китайски цифри. Пау обясни, че тунелите са прокопани така, че да осигурят максимално оттичане на водата от гробницата с помощта на многобройни дренажи. На принципа на дренажите, заобикалящи всяка септична яма, помисли си Малоун.

— А имат ли някакво значение цифрите, издълбани около тези врати? — попита той.

— Изключително важно — отвърна Пау. — Отвориш ли погрешната, никога няма да излезеш на повърхността.

Тан нямаше настроение за никакви номера. Очите му не се отделяха от дупките в пода.

— Вие двамата няма да мърдате от тук! — сухо заповяда той. — Ако някой чужденец се покаже, застреляйте го!

Мъжете мълчаливо кимнаха.

Той погледна Виктор и му направи знак да го последва. Дойде времето за окончателната разправа с Ни Юн.

Ни бавно осъзна, че стои пред входа на гробницата на Цин Шъхуан, точно както беше предвидил премиерът. Преди двайсет и пет години тук бил изпратен специален екип от петима души начело със заместник-министъра на вътрешните работи, който по-късно станал министър-председател на страната. Пътят към гробницата бил открит с помощта на уникален за времето си подземен радар. Оценил значението на теракотените воини за новия образ на Китай пред света, Пекин стигнал до заключението, че гробницата на Цин Шъхуан ще има още по-голям ефект. Но след многобройните провали на Мао партията залагала само на сигурно.

И заповядала разкопките да бъдат пазени в тайна.

За късмет още в началото попаднали на тунел, който им позволил да проникнат в гробницата отгоре. Когато разкопките приключили, входът на тунела бил запечатан с железен капак, а околността била оградена и обявена за забранена зона.

Под светлината на фенерчето се очертаваше извитата входна арка, издигаща се на височина от десетина метра. Подът беше покрит с гладки каменни плочи, а таванът се крепеше на многобройни арки, подобни на тази, която виждаше. Край стената се виждаше дебел кабел, прокаран от първия екип по разкопките.

Следвай го, гласяха инструкциите.

Ако обясненията на премиера отговаряха на истината, тук не беше стъпвал човешки крак от трийсет години. И още две хилядолетия преди това.

Ни пое напред и измина около стотина метра. Фенерчето му освети каменен портал, препречен от две врати на известно разстояние от него. Той бавно се приближи. Порталът беше висок близо три метра, изсечен от блестящ, прорязан от зеленикави жилчици камък. Всяко от крилата беше направено от монолитен къс мрамор, а повърхността беше обсипана със символи и бронзови скоби. Дясното крило беше леко открехнато.

Ни колебливо насочи лъча наляво, после надясно. Високо в каменните стени се виждаха процепи, в които някога бе имало бойни арбалети, готови да изпратят стрелите си към всеки неканен гост. Премиерът бе казал, че част от историческите сведения за тайни капани са се оказали верни, но след 2200 години повечето от тях станали неизползваеми. Самите врати били подсилени отвън с помощта на дебели греди, вкарани в масивни бронзови скоби. Прогнилите им останки все още се виждаха.

Всяко китайско дете учи за Цин Шъхуан — великия император, поставил основите на най-дълго оцелялата политическа система в света. Владетел, обединител и строител — първият от дългата поредица от 210 мъже и една жена, управлявали от Трона на дракона. А това тук беше неговата гробница.

Ни преодоля разстоянието до двете врати и се плъзна в тъмния процеп между тях. Беше предупреден да гледа надясно. Лъчът на фенерчето освети кабела на пода, който също минаваше през открехнатите врати и свършваше пред желязна кутия.

Той се наведе да я огледа. Състоянието й все още беше добро. Хвана ръчката отстрани, пое си дъх и рязко я натисна надолу.

Касиопея свърна зад завоя и поведе групата към третия комплект прави ъгли, с които беше изпълнен тунелът. Беше наясно, че по-късно отново щяха да се върнат на правата, която щеше да ги отведе към основите на могилата. До тук бяха изминали около двеста метра, което означаваше, че доста са се приближили до другия край.

Тя не можеше да не изпита възхищение от уменията на древните строители. Собствените й работници, които вече десет години се мъчеха с реставрацията на замъка, я бяха запознали подробно с трудностите, които срещаха. Беше им изключително трудно да строят по начините, използвани през XIV век, с инструменти на повече от 700 години. Строителите на този тунел не бяха имали техния шанс. Технологията и инструментите, които бяха използвали, са били безкрайно далеч от напредналите във всяко отношение техни колеги през XIV век. Но въпреки това бяха успели да изпълнят задачата си. Успехът им беше смайващ и тя изпита увереност, че ще успее да довърши амбициозната задача.

— Наближаваме — обади се зад гърба й Пау Уън.

Въздухът беше застоял, но изненадващо чист. Това сочеше, че вентилацията също е влизала в плановете на древните строители.

Касиопея знаеше, че Малоун не обича подземията. Тя пък не обичаше лупингите със самолет или хеликоптер. Положението им беше сериозно. По принуда разчитаха на човек, на когото не вярваха. Самата тя признаваше пред себе си, че много се вълнува от възможността да проникне в древната гробница. Никога не си беше представяла, че ще има подобен шанс. С пистолет на колана и Котън зад гърба си се чувстваше много по-добре, но въпреки това гледаше с подозрение на онова, което ги очакваше отвъд лъча на фенерчето.

Преминаха през още две врати с китайски символи. После тунелът започна да се извива надясно, както тя очакваше. Касиопея спря и се обърна. Малоун беше на два метра зад нея. Тя наведе фенерчето надолу. Той направи същото. После тя внезапно осъзна, че се бе случило нещо, и размаха фенерчето си.

— Котън!

Той се обърна. Пау Уън беше изчезнал.

— Защо ли не съм изненадан? — промърмори Малоун.

— Трябва да се е отбил в някой от страничните коридори.

Пистолетът се появи в ръката й.

— Ти водиш — рече Малоун и също измъкна оръжието си.

Касиопея стигна до ъгъла и предпазливо надникна. Тунелът продължаваше още петдесетина метра и свършваше пред дебел къс скала, оформен в почти съвършен правоъгълник и леко изместен встрани като открехната врата. Пространството отвъд него беше изпълнено със светлина, която проникваше на няколко метра навътре в тъмния тунел.

— Това не го очаквах — прошепна в ухото й Малоун.

56

Тан огледа вътрешността на разнебитената постройка, в която беше изчезнал Ни Юн. На монитора се беше видяло съвсем ясно как влиза през вратата, но сега се оказа, че го няма вътре.

— Излязъл е оттам — подхвърли Виктор и посочи към срутената задна стена.

Придружаваха ги още двама души, също членове на „Ба“, които подобно на колегите им в Изкоп 3 бяха дали клетва да му се подчиняват. Тан мислено се поздрави за предвидливостта си, особено предвид хода на събитията в момента. Дъждът отслабна, но не и влагата във въздуха. Очите му се спряха на изтърбушената стена с опадала мазилка, под която се виждаха преплетени бамбукови пръти. Направи няколко крачки напред по хлъзгавия под, засипан с потрошени съдове, след което се промъкна през дупката.

Останалите го последваха.

Навън цареше мрак. Пепелявото небе почти не се виждаше през гъстата плетеница на мократа растителност. Край дънерите на дърветата синееха първите теменужки за сезона. Външната ограда на периметъра беше на петдесет метра по-нататък и изглеждаше непокътната. Ни би могъл да я прескочи, но къде, по дяволите, можеше да отиде?

Тан забеляза контурите на някакъв кладенец и се насочи натам.

Присъствието му не беше необичайно, целият район беше осеян с тях. Всъщност прокопаването на първия кладенец през 1974 г. беше довело до разкритието на теракотената армия. Но този беше запушен с тежък железен капак. Къде бе изчезнал Ни?

Той огледа мокрия гъсто залесен склон на могилата. Появата на Ни не беше случайна. Тази ограда е била построена в началото на 90-те по заповед от Пекин. От тогава зоната бе забранена за външни лица. Но защо? Никой не знаеше. Според рапорта на Виктор Пау Уън беше уверил Малоун и Вит, че знае как да проникнат в гробницата. А по-късно се беше насочил право към наскоро разкритата императорска библиотека, където бяха открили входа на двата подземни тунела, в единия от които бяха изчезнали чужденците.

— Министре — обади се Виктор.

Мислите му бързо се върнаха в настоящето. Виктор сочеше нещо във вътрешността на кладенеца.

— Вижте тези драскотини по стените. Още са пресни. Някой е повдигнал капака, а после го е върнал на мястото му.

Наистина беше така. Жълтеникавите лишеи по камъка бяха разкъсани. Той нареди на двамата мъже да вдигнат капака и под него се разкри дървена стълба.

Бяха стигнали до тук с една от колите на музейната охрана.

— Иди да провериш дали в колата няма някое фенерче — заповяда той на единия от двамата членове на братството.

Мъжът кимна и бързо се стопи в мрака.

— Накъде води този кладенец? — попита Виктор.

Тан вече имаше отговор на този въпрос.

— В гробницата. Там, където вече ни чака Ни.

Малоун внимателно пристъпи към открехнатата врата, зад която идваше светлината. Касиопея се залепи за насрещната стена. Фенерчетата бяха потънали в джобовете им, заменени от пистолетите. Малоун забеляза бронзовите скоби на вратата откъм неговата страна. Вдясно от рамката също имаше такива. На стената беше опряна дебела греда. Предназначението й беше ясно: ако бъде вкарана в скобите, никой не би могъл да отвори вратата от другата страна.

Какво им беше прочел Пау?

Наложниците на императора без мъжки рожби били принудени да го последват в смъртта. Същата била съдбата и на работниците, които останали погребани в гробницата.

Малоун протегна шия и предпазливо надникна към осветеното пространство зад вратата. Подземната зала се оказа огромна, с размерите на футболно игрище. Извитият таван се издигаше на 10–12 метра над главата му, крепен върху поредица от арки и масивни колони. На всеки седем-осем метра бяха поставени осветителни тела на триножници. На жълтеникавата им светлина проблясваха кристали, перли и скъпоценни камъни, разпръснати като звезди по каменния свод. Подът представляваше триизмерна топографска карта, изпъстрена с каменни реки, езера, океани и планини. В низините се виждаха изящно изработени макети на градове, сред които се издигаха храмове и дворци.

— Пресвети боже! — възкликна Касиопея.

Той споделяше смайването й. Творението на Сима Циен изглеждаше сравнително точно.

Горе са разположени съзвездията, долу е Земята.

Забеляза леките изпарения над течността, която представляваше водните площи. Живак.

Те запълнили с живак стотиците реки, изобразени на картата, включително Жълтата река и Яндзъ, а също така и морето. Специални машини пресъздавали движението на водата.

Неволно потръпна, но после си спомни какво беше казал Пау за предпазните мерки. Дано мръсникът не беше излъгал поне за това.

Никой не се виждаше наоколо. Но тогава кой беше включил осветлението? Може би Пау Уън?

Той рискува да надникне още веднъж и установи, че се намират в късата страна на огромния правоъгълник. Главният вход се намираше точно насреща. И четирите стени бяха облицовани с полиран камък, върху който бяха гравирани животински глави и някакви странни символи. Сред тях той различи тигър, изправен на задните си крака кон, крастава и обикновена жаба, риба и бивол. Цветовете бяха пищни. Полирани в жълто арки и колони, виолетови стени, пурпурночерен таван.

В центъра се издигаше масивен подиум с широка основа, плавно изтъняваща нагоре. Материалът, от който беше изработен, приличаше на нефрит, а две специално поставени лампи осветяваха сложните гравюри по повърхността му. Отгоре нямаше нищо. Беше гол, като всичко наоколо. Край стените се издигаха каменни пиедестали, разположени на седем-осем метра един от друг, на три метра от пода. Той бързо се досети какво е имало някога върху тях.

Изобретиха се факли, напоени с петрол, за да горят продължително време.

Но лампи не се виждаха никъде.

В гробницата на Цин има стотици петролни лампи. Самият аз запалих една от тях.

Поредната лъжа на Пау Уън.

Беше чел достатъчно за гробниците на китайските императори, за да съобрази, че те са символизирали техния свят. Не паметници, а по-скоро аналогия на живота, чрез която императорът упражнявал вечната си власт. Което означаваше, че тази зала би трябвало да е пълна с предмети. Погледна Касиопея, която кимна в знак на съгласие. Бе разбрала какъв ще е следващият им ход.

Той се отдели от стената и бавно излезе на светло. Подът беше оформен като югозападните покрайнини на империята от времето на Цин Шъхуан. Планинските вериги бяха изработени от нефрит. Плоското пространство на север изобразяваше пустинята, простираща се на изток, към сърцето на империята. По-нататък се виждаха други равнини, плата и гористи планини, сред които блестяха села и градове, дворци и храмове. Те бяха изработени от скъпоценни камъни и бронз, свързани помежду си с гъста мрежа от пътища.

Малоун обърна внимание на каменния панел, който блокираше входа. В затворено положение със сигурност щеше да се слее със стената. Вратата можеше да се види и отвори единствено отвън. В камъка бяха издълбани свити на кълбо дракони, човешки лица и дългоопашати птици.

Той махна с пистолета и двамата предпазливо се насочиха към средата на помещението, като внимаваха къде стъпват. Котън все още се безпокоеше за живачните изпарения. Наведе се над една от реките. Извитото й корито беше широко около трийсет сантиметра, дълбоко десетина и беше запълнено с живак. Но отгоре имаше още нещо. Прозрачно и мазно. Той докосна блестящата повърхност с дулото на пистолета. Появиха се леки вълни. Огледа внимателно дулото и предпазливо го помириса. Миришеше на петрол.

Всичко му стана ясно.

— Минерално масло — прошепна той. — Пау е покрил живака с него, за да предотврати изпаренията.

Преди време самият той беше прибегнал до същата операция в наводненото мазе на къщата си. Петролът върху водата забавяше изпарението и изолираше газовете, които идваха от канализацията. Безпокойството му относно чистотата на въздуха се стопи, но продължаваше да се пита къде изчезна Пау Уън и дали наоколо не ги дебнеха други опасности.

Насочиха се към централния подиум, стъпил на висока платформа. Предположението му се оказа вярно — той беше изработен от огромен къс нефрит, покрит с множество изображения на хора, растения и животни. Дело на майстори, които отлично бяха използвали характерните за камъка светлосенки. Малоун не можа да се стърпи и докосна полупрозрачната му повърхност.

— Невероятно! — прошепна Касиопея. — Никога не съм виждала подобно нещо!

Той знаеше, че китайците смятат нефрита за божи дар и ключ към безсмъртието. За тях той е символ на вечността и носител на чудотворна сила, която гони злото и носи късмет. Затова императорите са били погребвани в нефритени одежди, съшити със златни нишки и обсипани с перли.

— Тук е лежал императорът — прошепна Касиопея.

Нямаше друго обяснение за една наситена със символизъм култура. Но пиедесталът беше празен. Горната му част бе осеяна с гравирани образи в рамка от китайски символи.

— Прилича на картата в дома на Пау Уън — подхвърли Касиопея.

И той си помисли същото. Внимателно огледа гравюрите и установи, че са копие на онова, което лежеше на пода — империята на Цин Шъхуан. Какво беше казал Пау за картата в дома си? Това е репродукция на нещо, което видях преди време на друго място. С известни промени.

Малоун измъкна айфона от джоба си и направи няколко снимки на картата и помещението около нея.

— Лежал е нависоко, заобиколен от царството си — прошепна той.

— Но къде е самият император? — попита Касиопея.

Ни се стресна от светлината, която се включи, след като натисна лоста. Премиерът го беше предупредил, че в гробницата е прокаран електрически ток, който захранва предварително монтираните осветителни тела на триножници. Целта била да се установи дали тя може да бъде използвана за пропагандни цели, подобно на теракотената армия. Но комплексът се оказал празен. Изчезнали били не само ценните артефакти, но и самият император. Което обясняваше защо държавата бе прекратила по-нататъшните археологически разкопки. Твърде много смущаващи въпроси, на които нямаше отговор. После бе изкопан кладенец върху импровизирания вход, районът бе отцепен с висока ограда и достъпът до обекта бе забранен.

Премиерът се беше запитал дали крушките все още работят. Оказа се, че повечето от тях са в ред и хвърлят обилна светлина към украсените с арки преддверия и намиращата се зад тях погребална зала. Бяха го уверили, че няма опасност от изпарения, тъй като още по време на първите разкопки Пау Уън беше заповядал живакът да бъде покрит с минерално масло.

Ни се запита дали Карл Тан ще успее да проникне в гробницата. Той със сигурност беше открил кладенеца главно поради множеството доказателства за скорошното отместване на капака. А приближаващите се стъпки в тунела бяха доказателство, че предположението му е вярно.

После той долови и нещо друго. Движение в погребалната зала. По стените затанцуваха сенки. Странно.

Ни напрегна взор по посока на преливащите едно в друго преддверия и успя да зърне някакви тъмни фигури. Беше готов да посрещне Карл Тан с пистолет в ръка. Но сега изведнъж осъзна, че е попаднал в капан. Между познатото и неизвестното.

57

Тан беше чел много за императорските гробници и дори беше посетил няколко по-известни разкопки. Но днес за пръв път се беше озовал в нещо неразграбено. Беше ясно обаче, че преди него тук са влизали и други хора. Доказваше го дебелият кабел на пода на тунела, който чезнеше някъде напред в мрака. Пау Уън? Това ли беше причината да пристигне директно в Сиан? Но той беше слязъл под земята в Изкоп 3, който се намираше на голямо разстояние от това място. Не, не. Тук беше влязъл Ни Юн, а това означаваше, че врагът му знае нещо, което на самия него не му е известно.

Виктор и двамата членове на „Ба“ поеха напред в тунела, широк като булевард и тъмен като нощта. Впечатляващи бяха прецизното строителство, цветовете и детайлите. Стените бяха покрити с релефни сцени от дворцовия живот — забавления на благородниците, кралски процесии, мечки, елени и митични чудовища. Подът беше осеян с каменни кандила, оформени като планини. На петдесет метра по-нататък се виждаше добре осветен двоен портал от полиран мрамор, чиито крила също бяха изпъстрени с релефни изображения. От двете му страни лежаха каменни лъвове, а от стените пред тях стърчаха рогати фигури на хора-птици, които прогонваха злите духове. В камъка над портала бяха издълбани три символа.

Той знаеше тяхното значение: „Редом със столицата“. Това оправдаваше присъствието им тук. Тан си спомни написаното от Сима Циен в „Шиджи“ за Първия император: Цин Шъхуан стигнал до заключението, че населението на неговата империя е нараснало неимоверно, докато палатите на дедите му си оставали малки. Затова се заел да строи огромен дворец южно от река Уей до столицата. С дължина близо седемстотин метра и широчина от сто, неговите галерии можели да поберат десет хиляди души. Нарекъл го Афан, което означава „Редом със столицата“.

Направи му впечатление, че крилата на портала нямат панти, а двата им края опират в каменни полусфери, закрепени в пода и тавана на тунела. Някога тези полусфери вероятно са били смазвани с нефт, помисли си той.

Промъкнаха се през процепа, който не надвишаваше един метър. Озоваха се в добре осветена зала, която плавно преминаваше в друга, а после в трета и четвърта. Широки арки и солидни колони подпираха тавана. Това беше югон — мястото за усамотение. Странно, но всички зали бяха празни.

В главата му отново изплуваха думите на Сима Циен: Там имало прекрасни инструменти, редки предмети и скъпоценни камъни, докарани отдалеч.

Нишите би трябвало да бъдат пълни с копринени платове, дрехи, керамика, корони, колани, украшения, бронзови и медни погребални атрибути, лакирани дървени фигурки. Изобщо всичко, което би служило на императора в задгробния живот. Но тук нямаше нищо.

Той обърна внимание на орнаментираните поставки, окачени на равни разстояния по стените. Върху тях би трябвало да има лампи — като онази, която притежаваше Пау Уън, който бе уверил Малоун и Вит, че в подземието има още много такива. Целта им беше да осветяват пътя на императора и да подхранват душите на мъртвите. Но лампи нямаше. Което означаваше, че няма и петрол. Нищо.

Само една урна от синьо-бял камък в центъра на следващото помещение, с височина и ширина около метър. Тан я познаваше от снимките, които беше разглеждал. Тя представляваше нещо като вечно кандило, с плаващ фитил на повърхността на петрола, с който беше напълнена. Той надникна вътре с надеждата да открие поне няколко капки от скъпоценната течност, но урната беше суха.

Виктор се насочи към следващото помещение, следван по петите от двамата мъже от братството. Тан бавно тръгна след тях. Съзнанието му бе изпълнено с противоречиви мисли. Беше ясно, че гробницата на Цин Шъхуан е била изследвана — доказателство за това беше прокараното електричество. Въпросното изследване не беше станало през последните десет години, защото неговото министерство щеше да бъде в течение. Но по някакъв начин Ни Юн беше успял да се сдобие с тази информация преди него.

— Ни Юн! — високо извика той. — Дойде време да си уредим сметките!

Малоун се вцепени. Силният глас прониза тишината като пушечен изстрел и ехото му отекна в стените. Касиопея реагира първа, приклекна и се притисна към основата на нефритения пиедестал. Той я последва и напрегна слух. Гласът беше дошъл някъде отвъд арката на главния вход.

На мандарин ли им говореше някой? Ако беше така, нямаше как да го разберат.

— Това не беше Пау Уън — прошепна Касиопея.

Малоун беше на същото мнение.

— Нямаме кой знае какъв избор — мрачно поклати глава той.

Намираха се в центъра на просторната зала, нефритеният пиедестал беше единственото им укритие. Той предпазливо надникна и успя да зърне някакви сенки в съседната зала, на трийсетина метра от тях. Шансовете им да се върнат при земната пукнатина, през която бяха проникнали, бяха почти нулеви.

Видя тревогата в очите й. Бяха попаднали в капан.

Тан се приближи до входа на гробницата и отново извика:

— Излез, Ни! Няма къде да се скриеш!

Очите му бавно обхванаха огромния подземен дворец. По тавана мигаха хиляди светлинки, а подът беше покрит с някаква сюрреалистична триизмерна карта, сред която проблясваха реки, езера и морета от течен живак. Едва сега му стана ясно защо правителството беше отхвърлило всички молби за разкриване на гробницата. Мястото беше голо, с изключение на голямата нефритена маса в средата с гравирани изящни фигури. По всяка вероятност тя е била смъртното ложе на императора.

Двамата от братството се изправиха зад гърба му.

— В съседство има още няколко помещения, свързани с тази зала — докладва единият от тях.

Тан също беше обърнал внимание на тъмните отвори в стената.

— А също и още един изход — каза той и посочи процепа в мраморната стена, намираща се на седемдесет-осемдесет метра разстояние в противоположния край на залата. — Къде е Виктор?

— Проверява съседните помещения.

— А пък ние ще видим дали Ни Юн не се е измъкнал оттам — обяви той и посочи далечния изход.

Ни потърси убежище в едно от съседните помещения. Тук нямаше осветление. Видя как Карл Тан и тримата му спътници замръзнаха от удивление пред онова, което вече беше смаяло и него. Въпреки че в момента не можеха да го видят, той си даваше сметка, че няма къде да се скрие. Зле осветеното помещение беше голо, с изключение на купчина каменни плочи в един от ъглите. Чу призива на Тан и си даде сметка, че може да се измъкне единствено с помощта на оръжието.

Нещата трябва да се решат между теб и Тан.

Така беше казал премиерът. Но дали имаше предвид ситуацията, в която беше попаднал в момента?

Аз няма да намесвам по никакъв начин, но и на теб няма да позволя да търсиш чужда помощ.

За съжаление Тан не беше сам. Дали щеше да успее да премахне и останалите трима? Изпита чувството, че ситуацията в дома на Пау Уън се повтаря, но този път нямаше да се появи спасител.

Надяваше се гробницата да задържи вниманието на Тан достатъчно дълго, за да успее да се измъкне по пътя, по който беше дошъл. Но едва направил една крачка в обратна посока, в отвора на вратата се появи фигурата на мъж. Нисък, широкоплещест, с бялата кожа на европеец и автоматичен пистолет, насочен в челото му. Чужденецът стоеше изправен, фигурата му ясно се очертаваше на светлината от основната зала, а очите му бяха приковани в лицето на Ни, който държеше пистолета край тялото си, насочен в пода.

Така и не успя да го вдигне. Изпревариха го двете приглушени пропуквания на заглушителя.

Тан се насочи към центъра на залата и внимателно огледа топографията на пода. Току-що беше прекосил тясната дига, заобикаляща овалното пространство на Китайско море. По времето на Цин Шъхуан то трябва да е било източната граница на империята. Размерите на това „море“ бяха приблизително двайсет на двайсет метра, живачната му повърхност мътно проблясваше. Първоначалните му притеснения за евентуалните токсични изпарения се стопиха в мига, в който забеляза тънкия слой минерално масло, покриващ течния метал.

Някой се беше погрижил. Това не беше древно откритие.

Тан знаеше, че на Запад минералното масло е било открито през XIX век като вторичен продукт при дестилацията на петрола в бензин. Далеч след Цин Шъхуан. Направиха му впечатление и крушките на петромаксовите лампи, които значително се различаваха от съвременните. Бяха по-стари — по-големи и по-топли. Произведени най-малко преди двайсетина години. Кога ли ги бяха включвали за последен път?

Детайлите на топографската карта бяха наистина смайващи. Планините в югозападната част на страната плавно се снижаваха към плодородните долини. Горите представляваха групички от изящно издялани дръвчета от нефрит. Между храмовете, градовете и селата се виеха още реки от живак. Пиедесталът в центъра вероятно маркираше мястото на императорската столица от времето на Цин Шъхуан, тъй като се издигаше съвсем близо до днешния Сиан.

Тишината се наруши от две резки пропуквания. Изстрели. Някъде отзад.

Там, където беше изчезнал Виктор.

Тан спря на място. Двамата му спътници направиха същото. Екна трети изстрел. Тан се обърна и хукна обратно.

Малоун видя как първият заместник министър-председател Карл Тан изскочи от гробницата, следван от още двама мъже. Позна го от снимките, които им беше предоставила Стефани. Виктор положително знаеше, че шефът му е някъде наблизо. Това обясняваше присъствието на втория хеликоптер и щедрото му предложение да потърси алтернатива.

— Бяхме на косъм — прошепна Касиопея.

Ако тримата мъже бяха открили масата, със сигурност щяха да попаднат на Малоун и Касиопея. Нямаше къде да се скрият. Малоун вече беше взел решение да ликвидира придружителите на Карл Тан, а после да се справи и с него.

— Кой стреля? — попита Касиопея.

— Не знам, но съм му благодарен.

58

Ни чу двата изстрела съвсем ясно. Куршумите бръмнаха над главата му и рикошираха в стената. Той инстинктивно се наведе и прикри главата си с ръце. Мъжът на вратата умишлено беше пропуснал целта си, отмествайки дулото в последния момент.

Той нямаше намерение да проявява подобно милосърдие. Ръката му с пистолета светкавично се вдигна, пръстът му натисна спусъка. Но мъжът беше изчезнал. Рикоширалият в камъка куршум злобно избръмча във въздуха, принуждавайки го да се просне по очи.

Миг по-късно той скочи и хукна към изхода. Надзърна през рамката и моментално се дръпна назад, за да избегне поредния куршум. Не можеше да разбере защо непознатият стреляше по него, след като умишлено не искаше да го улучи? И какво правеше с Тан един чужденец?

В главата му изплуваха думите на премиера: Изтребителят не е катастрофирал, а е бил свален от хеликоптер, пилотиран от чужденец. По заповед на министър Тан.

Може би това бе същият чужденец?

Тан напусна централната зала и нахлу в първото преддверие. Фигурата на Виктор се появи в рамката на един от страничните изходи. В ръката си държеше пистолет.

— Открих министър Ни — обяви той.

Тан направи знак на двамата си спътници, които бързо заеха позиция отстрани и измъкнаха пистолетите си.

— Има ли друг изход? — попита Тан.

— Не — поклати глава Виктор. — Само оттук.

Малоун наблюдаваше сцената с нарастващ интерес.

— Какво се случва според теб? — прошепна Касиопея.

Тя не беше запозната с последната информация от Стефани и се нуждаеше от кратки разяснения.

— Онзи в средата, който издава заповеди, се нарича Карл Тан.

В същия миг той зърна още една фигура, която се появи в преддверието. Виктор. Би трябвало да се досети.

— Мислиш ли, че са тук заради Пау Уън? — попита тя.

— Възможно е. Но той явно е предвидил сърдечното посрещане.

— Значи в гробницата има и още някой. И присъствието му не е никак приятно на Карл Тан.

— Което автоматично го превръща в наш съюзник.

— Значи трябва да му помогнем.

Касиопея вдигна пистолета и зае позиция. Малоун се плъзна към другия край на пиедестала. За късмет нефритената маса беше разположена диагонално и им предлагаше допълнително укритие.

Малоун направи крачка встрани и подвикна:

— Хей, вие!

Тан, Виктор и двамата мъже рязко се завъртяха. Малоун изстреля един куршум над главите им просто за да привлече вниманието. И успя. Групичката бързо се пръсна, търсейки укритие. Двамата мъже в черно отвърнаха на огъня и изчезнаха. Малоун и Касиопея останаха зад пиедестала.

— Надявам се, че онзи, който и да е той, ще оцени помощта ни — прошепна тя.

Ни чу как някой извика, а после и трите изстрела. Без да се колебае нито секунда, той се прехвърли в някакво малко, слабо осветено помещение в съседство. Залепи гръб за стената и предпазливо надникна. Тан и двамата му помощници се бяха скрили на няколко крачки от входа на гробницата.

Чужденецът не се виждаше. Единият от хората на Тан се завъртя и стреля към гробницата. Колегата му направи същото. Нещо беше привлякло вниманието им. Ни реши да се възползва от ситуацията, прицели се и стреля.

Тан се стресна от изстрела, който прозвуча зад гърба му. Единият от спътниците му изкрещя, свлече се на земята и се загърчи от болка.

Тан се обърна и видя Ни Юн, който изскочи от мрака и се втурна към следващото преддверие. Тан вдигна пистолета и стреля, но Ни вече беше изчезнал.

Къде е Виктор? Раненият безпомощно стенеше на пода. Само едно нещо беше в състояние да му помогне. Тан го простреля в главата.

— Мамка му! — извика Малоун. — Видя ли това?

— Застреляха един от своите — кимна Касиопея.

— Което означава, че и с нас няма да се церемонят.

Ни реши да не губи време и хукна към изхода в мига, в който натисна спусъка. Това му позволи да се прехвърли в следващото помещение преди реакцията на Тан. Придържаше се близо до каменната стена, далеч от опасната средна част. Целта му беше да стигне до коридора, който водеше обратно към шахтата. Там тъмнината щеше да бъде негов съюзник.

Той внимателно се прехвърли в последното преддверие. Притисна се до стената и се обърна. Успя да зърне Тан и другия мъж в черно. Появиха се в помещението, което току-що беше напуснал. Единият от тях стреля.

Той се наведе и отвърна на огъня, а после се стрелна към тъмния процеп между двете крила на главния портал. Успееше ли да стигне до там, щеше да има надеждно укритие срещу куршумите. В следващия миг се закова на място. Пътят му беше препречен от тъмна фигура. Чужденецът, който беше стрелял по него и умишлено не го беше уцелил.

— Не ме познаваш, но аз не съм твой враг — каза мъжът, насочил пистолета си в гърдите му.

После направи крачка напред и излезе на светло. Европеец, без никакво съмнение. Чертите му се запечатаха дълбоко в съзнанието на Ни.

Мъжът хвана пистолета си за дулото и му го подаде.

— Удари ме по главата с това, а после изчезвай — рече той.

Ни не чака втора покана. Пое оръжието и стовари ръкохватката в слепоочието на непознатия. После захвърли пистолета и се стопи в мрака.

Тан се промъкна през вратата и видя проснатия на пода Виктор. Пистолетът му се търкаляше на няколко метра от него. Очите му се взряха в мрака, но не откриха нищо. Ни беше изчезнал. Виктор се надигна, като разтъркваше слепоочието си.

— Реших да го издебна, но мръсникът се оказа много бърз — промърмори той. — Тресна ме по главата и избяга.

Тан нямаше време за обяснения. Лишен от възможността за преследване, той вдигна пистолета си и изстреля четири куршума по посока на тъмния коридор.

Те звучно рикошираха в каменните стени.

— Той избяга — тихо рече Виктор.

Тан свали пистолета.

— Да се връщаме! — извика той. — Малоун, Вит и Пау Уън все още са там.

Доловил отдалечаващи се стъпки, Малоун прецени, че тримата китайци и Виктор са се оттеглили. Нямаше представа какво ги очаква оттатък главния вход на погребалната зала. Беше време за действие.

Връщането към тайния вход, през който стигнаха до тук, беше твърде рисковано. Той направи знак на Касиопея. Двамата напуснаха укритието на нефритения пиедестал и за броени секунди преодоляха трийсетте метра, които ги деляха от главния вход. За късмет топографията в тази част на пода се състоеше предимно от равнини и море, защитени от ниска дига, която им позволи да тичат почти през цялото време. Мъртвецът лежеше по гръб, от раните му течеше кръв.

Малоун рискува да надникне в съседното помещение и успя да зърне появата на Виктор и Тан, които се насочваха право към тях, следвани от мъжа в черно. Касиопея също ги видя. Решението да се оттеглят беше взето мълчаливо, но единодушно. Преди това обаче той изстреля един куршум по посока на групата, която бързо се пръсна в търсене на укритие.

Касиопея първа се насочи обратно към нефритения пиедестал. В момента, в който стигнаха до него, над главите им свирнаха два куршума. Явно преследвачите им нямаха намерение да се откажат.

— Май няма къде да отидем — прошепна Касиопея.

— И на мен ми хрумна подобна мисъл.

59

Ни се изправи. Когато Карл Тан започна да стреля напосоки в мрака, той се беше проснал по очи зад едно от масивните кандила, изправени до стената. Вдигна глава едва когато стрелбата спря, и успя да види как тримата нападатели изчезват зад вратата на гробницата. Мъжът, когото беше изпратил в несвяст, със сигурност работеше за Тан, но по всяка вероятност изпълняваше и други задачи. Но кой беше извикал, а после бе стрелял откъм гробницата? Трябваше ли да му окаже помощ? Това при всички случаи означаваше отново да се изложи на опасност.

Може би щяха да го убият за нищо. Трябваше да се махне оттук.

Малоун забеляза сенките, които се раздвижиха в преддверието, и чу четири изстрела. Това може би означаваше, че единият им проблем беше решен или най-малкото беше престанал да бъде тяхна грижа. И все пак…

— Наш ред е — обади се той, забелязал главите, които надничаха от рамката на вратата и оглеждаха гробницата.

— Дали ще можем да ги отстраним? — попита Касиопея от другата страна на пиедестала.

— Не знаят дали все още сме тук, защото добре виждат дупката в стената зад нас. И със сигурност допускат, че сме се скрили в нея.

За нещастие спасителната дупка се намираше на трийсетина метра от тях, а пространството беше голо, с изключение на няколко подпорни колони, които не предлагаха кой знае какво укритие.

Малоун напрегна ум, за да прецени шансовете им. Те никак не бяха много.

Очите му се плъзнаха по триножника с осветителните тела, а после се изместиха към реката от живак, която течеше на няколко метра от тях. Това очевидно беше копие на Жълтата река, която обикаляше древната империя от изток на запад. В съзнанието му изплува част от текста, който Пау Уън им беше прочел вчера: С помощта на живака са били пресъздадени стотиците реки, прорязващи територията на Китай, включително Жълтата, Яндзъ и океана. Специални машини са поддържали движението на водата. Дали резервоарите все още са пълни? Но в главата му вече се оформяше план, който не би трябвало да зависи от тях.

— Приготви се! — прошепна на Касиопея той.

— Какво си намислил?

— Да създам един малък проблем.

Тан забеляза сенките около централната платформа. Двама души, скрити зад разположената диагонално нефритена маса. Очите му бързо обиколиха залата. Други места за укритие липсваха. Къде тогава е изчезнал третият?

— Убийте ги и двамата! — сухо заповяда той, обърна се към Виктор и добави: — Искам ги наистина мъртви!

Очевидно осъзнал, че нещата не се развиват добре, Виктор кимна.

— Ще се справим.

Малоун забеляза тъмните дула, които надникнаха от двете страни на арката. В следващия миг и двете изригнаха. Куршумите отскочиха от нефрита. Беше време за действие. Той седна на пода и ритна триножника с десния крак. Леката метална конструкция се преобърна и крушките се пръснаха сред рояк от искри. Минералното масло мигновено се подпали. Беше чувал, че гълтачите на огън и майсторите на специални ефекти предпочитат именно него, защото е леснозапалимо и поддържа ниска температура на горене. В същото време продължителността на това горене не е особено голяма, но напълно достатъчна за циркови номера. Гробницата се изпълни с ярки пламъци, температурата рязко се повиши. Горяха реките и езерата, гореше океанът. Топъл вятър раздвижи въздуха в залата.

Без да губи повече време, Малоун скочи и последва Касиопея, която вече тичаше към процепа в стената на трийсетина метра от тях. За щастие в тази посока имаше малко реки и езера, тъй като западната част на империята беше предимно пустинна. Огънят изгоря бързо, светлината започна да намалява. Ниско над пода увисна тъмен отровен облак. Той добре знаеше какво съдържа той.

Живак.

— Поеми дълбоко дъх и го задръж!

Тан видя падането на триножника и подпалването на минералното масло. Инстинктивно вдигна ръка да предпази очите си от ослепителната светлина. Мъжът от братството и Виктор сториха същото.

Пред очите му затанцуваха черни точици. Когато зрението му се проясни, успя да види двете фигури, които тичаха към пукнатината в далечния край на залата.

— Не можем да останем тук! — разтревожено подвикна Виктор, моментално преценил какво съдържа сиво-черният дим, който се надигаше от пода.

Токсичните облаци бяха само на няколко метра от тях и Тан побърза да се изтегли обратно към арката.

Разнесе се нов изстрел и електрическите крушки в гробницата започнаха да гърмят една след друга. Зад гърба му се разнесе силен трясък, лумна рояк от искри. Беше гръмнала разпределителната кутия, захранвана от външния кабел.

— Предизвикват късо съединение! — изкрещя Виктор.

В следващия миг настъпи непрогледен мрак.

Касиопея продължаваше да тича. Пукането и съскането зад гърба й бяха доказателство, че протеклият през живака електрически ток най-после беше проникнал в инсталацията. Последното нещо, което видя преди осветлението да изгасне, беше стената на десетина метра пред себе си. Тя спря и чу как Малоун прави същото.

— Продължаваме — прошепна от мрака той.

— Трябва да стигнем до стената — изпусна въздуха от гърдите си тя. — Изходът се намира на двайсетина метра вдясно.

— Със сигурност имаме около минута чист въздух в тази част на гробницата, но въпреки това трябва да побързаме.

Тъмнината беше пълна. Тя не виждаше дори ръцете си. Направи няколко предпазливи крачки напред с протегнати ръце. Дулото на пистолета докосна стената. Фенерчето беше в джоба й, но включването му означаваше да предложи отлична мишена на врага.

— Давай напред, бързо! — прошепна до нея Малоун.

В далечния край на гробницата блесна светлина. Лъчите на фенерчетата пронизаха тъмния облак на изпаренията, който вече се издигаше на почти два метра. После стигнаха до стената и я заопипваха наляво и надясно в търсене на целта.

Търсеха тях.

— Трябва да са там! — извика Тан.

Включените фенерчета шареха по далечната стена. Лъчите им вече не бяха толкова ярки, но все пак стигаха до там.

— Открийте пукнатината! — заповяда той. — Няма къде другаде да се скрият!

Лъчите продължаваха да танцуват по стената. Един от тях напипа тъмната черта в камъка и остана там. Миг по-късно в снопа се появи тъмна фигура, която тичаше към нея.

— Ето ги! — изкрещя Тан. — Огън!

— Лягай долу! — извика Малоун, предусетил какво ще последва.

Лъчът хвана Касиопея миг преди тя да направи последната крачка към спасението. Той инстинктивно почувства, че не бива да допуска изстрел от страна на врага, прицели се в центъра на трите светлини и натисна спусъка.

Тан чу как куршумът потъва в тялото на мъжа от братството. Той отхвръкна назад, лъчът на фенерчето му затанцува във въздуха. Миг по-късно се строполи с глух тътен на тухления под.

Тан се дръпна зад арката. Виктор направи същото от другата страна. Облакът на живачните изпарения бързо се приближаваше към тях. Трябваше да изчезват от тук. Но не и преди да свършат още нещо.

Касиопея видя как единият лъч пада на пода, а другите два изчезват. Скочи, напипа пукнатината и се плъзна в нея. Край. Вече беше на сигурно място. Между нея и куршумите се издигаше масивна скала. Малоун все още беше в опасност.

— Вътре ли си? — долетя гласът му от мрака.

— Да. Сега е твой ред.

Фенерчетата се появиха отново и бързо напипаха пукнатината. Но лъчите им бяха много по-слаби и с труд пробиваха сгъстяващата се мъгла на изпаренията. След трийсет секунди щяха да са тук. Лъчите се спуснаха по-ниско и спряха. Бяха попаднали на фигурата на Малоун.

— Ето го! — извика Тан. — Застреляйте го!

Пистолетите им изтрещяха едновременно.

В мига, в който Малоун установи, че тъмният облак е на по-малко от три метра, от другата страна на гробницата изтрещяха изстрели. Той затаи дъх и се вцепени. Лъчите бяха заковани на сантиметри над главата му. Дори пълзенето щеше да бъде фатално. Времето му изтичаше. Трябваше да направи нещо. Сега!

Касиопея надникна през процепа, прицели се и изпразни пълнителя си по посока на светлините.

— Хайде, размърдай си задника! — изкрещя тя.

Малоун си даваше сметка, че няма да е толкова лесно. Лъчите изчезнаха в мига, в който Касиопея откри огън. От една страна, това беше добре, но, от друга, той изгуби всякаква представа за разстоянието, което го делеше от пукнатината. Беше сигурен, че до нея остават по-малко от три метра, но се налагаше да опипва камъка, за да стигне до мястото, откъдето бяха долетели изстрелите на Касиопея. Няколко остри изщраквания показаха, че пълнителят й е празен. В следващия миг той напипа пукнатината, хлътна в нея и изпусна въздишка на облекчение.

— Трябва час по-скоро да изчезваме оттук!

Тан разбра, че Котън Малоун и Касиопея Вит бяха успели да стигнат до изхода в далечния край на гробницата. Изпаренията правеха преследването им невъзможно.

Той се отдръпна назад, следван от Виктор.

— Нищо не е загубено — успокоително подхвърли той. — Двама от моите хора ги чакат на изхода.

60

Ни излезе на повърхността и погледна часовника си. Наближаваше шест следобед. Напълни гърдите си с топлия влажен въздух. Дъждът беше спрял.

Той се наведе и върна железния капак на мястото му.

Трябваше да изчезне от тук, защото Тан със сигурност щеше да се появи всеки момент. Врагът му се беше подготвил добре, както и той самият.

Измъкна джиесема си и натисна бутона за бързо повикване. Връзката беше установена мигновено.

— След петнайсет минути да сте тук, на обекта — заповяда той.

Дванайсетте следователи бяха пристигнали с отделен хеликоптер, който би трябвало да е кацнал около половин час след неговия. Бяха получили заповед да чакат на няколко километра оттук.

— Тръгваме веднага.

— Ще ви чакам при охраната на административната сграда източно от музея.

Ни прекъсна връзката и тръгна.

Малоун крачеше пръв, следван от Касиопея. Вече бяха преминали през две от четирите разклонения на тунела. Той пренебрегваше затворените врати по пътя, тъй като искаше да излязат на повърхността точно там, откъдето се бяха спуснали. С нетърпение очакваше да зърне небето над главата си.

В пистолета му имаше още няколко патрона, но този на Касиопея беше празен. Все още разполагаха с фенерчетата си.

— Благодаря ти за това, което направи — подхвърли той.

— Беше най-малкото, което можех да направя.

— Сигурно си разбрала, че едно от фенерчетата насреща беше на Виктор.

— А ти — че никой от двама ни не беше улучен.

— Сериозно ли говориш? — спря се той. — Наистина ли мислиш, че ни помагаше?

— Не знам какво да мисля, Котън. Тази работа ми се струва една безкрайна серия от измами. Единственото, в което съм сигурна, е, че едно четиригодишно момченце е отвлечено, а аз нямам представа как да го открия.

Той видя отчаянието в очите й и зачака поредното избухване. Вместо това тя пристъпи към него и го целуна. Нежно и продължително. Без въпроси.

— Ти не си Виктор — прошепна Касиопея.

— Мислиш, че ревнувам?

— Мисля, че си човек.

Малоун се почувства адски неудобно. Едно е да изпитваш емоции, а съвсем друго да ги показваш.

— Трябва да изчезваме от тук.

— Добре — кимна тя. — Да вървим.

Преодоляха последните два завоя и в дъното на тунела проблесна слаба светлина. Открехнатата врата на библиотеката. Спряха пред малката площадка, която се издигаше на височина около метър пред процепа.

— Аз ще мина първа — каза тя, повдигна се на ръце и започна да се промушва.

В следващия миг някой я издърпа нагоре.

Някакъв мъж скочи от площадката. Беше облечен с униформата на охранител, в ръцете си държеше пистолет, който насочи в гърдите на Малоун.

— Мисля, че тези хора искат да се качиш горе — прозвуча гласът на Касиопея. — Кротко и мирно.

Тан слезе от колата, с която двамата с Виктор се бяха придвижили от кладенеца до административната сграда. Успяха да се измъкнат от подземното царство на Цин Шъхуан без никакви проблеми и бързо напуснаха оградения периметър. Убитите от братството останаха долу. Не можеха да приберат телата им просто защото цялото подземие беше вече запълнено от живачните изпарения.

Сега най-голямата му грижа беше Ни Юн. В гробницата Тан беше пропуснал златен шанс да се разправи с врага си веднъж и завинаги. Или Виктор го беше пропуснал.

Продължаваше да изпитва недоверие към чужденеца, но го таеше дълбоко в себе си. И на него щеше да му дойде редът.

— Чакай тук! — сухо заповяда той, обърна се и влезе в помещението на охраната, в което имаше климатик. Дрехите му бяха мръсни, косата разрошена, в гърлото му дращеше прах.

Хората в помещението скочиха на крака и застанаха мирно.

— Преди един час в Изкоп 3 се е намирал възрастен мъж. Някой да го е видял?

Началникът излая някаква заповед и един от подчинените му зачука по клавиатурата на компютъра. Вероятно търсеше видеозаписите за указаното време. На един от мониторите се появи Изкоп 3 с мълчаливите фигури на теракотените воини, каляската и конете. Камерата беше поставена някъде встрани, близо до покрива. В обектива се появи фигурата на възрастен мъж, който излезе от библиотеката. След него крачеха двамата мъже, които Тан беше оставил да го следят. Единият от тях посочи с пистолета си към близката стълба и тримата се изкачиха на мостчето. На друг монитор се появи запис от външната фасада на музея. На него ясно се виждаше как тримата напускат сградата.

Тан не беше виждал Пау Уън почти двайсет години, през които той беше извън страната. Почти не се беше променил — същото издължено лице, кръгли очи и високо чело. Рядката му коса беше посивяла. Докато прекосяваха празния площад, единият от пазачите продължаваше да го държи на мушка.

— Къде отиват? — попита той.

Началникът кимна на подчинения си и той включи следващата камера.

— Проследихме ги в продължение на няколко минути и заснехме това — промълви той.

Пау и спътниците му вече бяха на оживения паркинг. Туристите се тълпяха около автобусите, които се готвеха да потеглят. Тройката се насочи към лимузина в светъл цвят. Пистолетите бяха изчезнали. Братята прегърнаха сърдечно Пау, после всички се качиха в колата.

Тан запази безизразното изражение на лицето си.

Никой не каза нищо.

— От същото помещение в Изкоп 3 би трябвало да се появят още двама души, мъж и жена — обади се Тан.

Началникът кимна и щракна с пръсти. След кратко почукване по клавиатурата на един от мониторите се появи друго изображение.

— След като вашите хора си тръгнаха, аз изпратих в района двама от моите служители — поясни началникът на охраната.

Слава богу, че има хора, които все още мислят, въздъхна с облекчение Тан.

— Правилно сте постъпили — каза на глас той.

Човекът прие похвалата с лек поклон и направи знак да пуснат записите. Тан видя как един от охранителите на музея излиза от библиотеката. След него се появиха мъж и жена, следвани от друг охранител с пистолет в ръце. Разбира се, ако двамата братя бяха останали на поста си, Котън Малоун и Касиопея Вит щяха вече да са мъртви и проблемът щеше да бъде решен.

— Къде се намират в момента? — попита Тан.

— В ареста.

— Заведете ме при тях.

Вратата отскочи на пантите си в момента, в който се обърна. В помещението нахлуха десетина въоръжени мъже начело с Ни Юн.

— От името на Централната комисия за дисциплинарна инспекция към Централния комитет на Китайската комунистическа партия аз поемам контрола тук! — отчетливо обяви той.