Гробницата на императора

61

Вдигнала крака върху масата, Касиопея наблюдаваше Малоун. Той се беше изтегнал в един от люлеещите се столове с кръстосани крака и затворени очи. Стаята без прозорци, в която ги бяха довели под дулото на оръжието, й напомняше за килията в Белгия.

— Пак се забъркахме в голяма каша — обади се той.

— Но едва ли някой някога ще научи, че именно ти подпали едно от най-големите археологически открития в историята на земята — отбеляза тя.

— Никой не харесва прекалените умници — отвори очи той.

— Мислиш, че това помещение се подслушва, а? — усмихна се тя.

— Надявам се. Хей, подслушвачи, гладен съм! Донесете нещо за ядене! — Той отново затвори очи.

Това е единственият мъж на света, който ме кара да се чувствам неудобно и едновременно ми е адски приятен, помисли си тя. На него не е нужно да се доказвам, нито пък той се състезава с мен. Той е такъв, какъвто е. И това ми харесва.

— Фокусът с лампите беше добро хрумване — подхвърли на глас тя.

— Сетих се за „Тиволи“ — сви рамене той. — Там имаше един гълтач на огън, когото познавах. Един ден ми разказа, че използва минерално масло за своите трикове. Разбира се, никога не беше го палил върху живак…

— За известно време гробницата ще остане запечатана.

— Какво значение има? Никой няма да разбере. Или Пау я е ограбил, или някой друг го е направил преди него. И в двата случая китайците няма да я отворят за посетители. А ние с теб, понеже сме късметлии, се озовахме между два политически гиганта, които водят война на живот и смърт.

Касиопея го познаваше прекалено добре и веднага усети, че е намислил нещо.

— Казвай какво има — рече тя.

— Кой казва, че има нещо? — попита той и отвори очи, в които проблеснаха весели искрици.

— Аз.

— Защо ме целуна?

Маневра за избягване на отговора.

— Защото исках.

— Това не е отговор.

— Отговор е и още как.

Всъщност и тя не знаеше защо го целуна. Просто й се прииска и толкова. Все някой трябваше да направи първата крачка, по дяволите. Но сега не беше време за разходка през минното поле на емоциите.

— Кажи ми какво предлага фотографската ти памет в момента — настоя тя.

— Бих предпочел да е обикновена, а не фотографска — въздъхна Малоун. — Но шантавият ми мозък предпочита да помни куп безполезни детайли. — Стисна клепачи и с мъка добави: — Точно това е проблемът. Трябва ми време, за да отсея всички глупости, които ми пълнят главата.

Ни се изправи пред Карл Тан. Двамата бяха горе-долу еднакви на ръст и приблизително на една и съща възраст — Тан бе може би с година-две по-стар. Той си даваше сметка, че се намират на обществено място, пред много любопитни очи и уши, а поведението им щеше да бъде обект на многобройни коментари.

— Ти не си ми началник! — обяви Тан.

— Изпълнявам пряка заповед на премиера. Ако не вярваш, можеш да се обадиш в канцеларията му. Тази акция се провежда с негово изрично разрешение, а доколкото ми е известно той ти е началник, министре!

Дрехите на Тан бяха не по-малко мръсни от неговите. И двамата бяха мокри, мръсни и ядосани.

— Нима съм обект на разследване? — попита Тан.

Ни нямаше намерение да влиза в този капан.

— Нямам право да разкривам подробности пред никого, включително и пред вицепремиера — обяви той.

Изглежда, че Тан беше сам. Всички наоколо носеха униформи на музейни работници. Отвън Ни беше потърсил чужденеца, който му спаси живота, но не го видя никъде. Искаше му се да разпита този човек.

— Трябва да си поговорим насаме — каза Тан.

Ни направи бърза преценка на плюсовете и минусите в това предложение и стигна до заключението, че първите са повече. Очите му се спряха на началника на охраната, който кимна към една врата в дъното, непосредствено до мониторите.

Двамата с Тан се оттеглиха в малката стаичка без прозорци и затвориха вратата.

— Би трябвало да си мъртъв! — изсъска с пламнали от омраза очи Тан.

— На два пъти се опита да ме убиеш, но се провали, нали? — хладно отвърна Ни. — Не можеш да спечелиш тази битка.

— Аз вече я спечелих.

Убедителността на това изявление никак не му хареса.

— Можех да те арестувам.

— За какво? — изгледа го Тан. — Нямаш никакви доказателства. Желая ти успех, ако разчиташ на Пау Уън. Той е абсолютно ненадежден.

— А какво ще открием, ако ти свалим панталоните?

— Ще разберете, че притежавам кураж.

— Май се гордееш с това, което си?

— Гордея се с това, което ще извърша.

Ни знаеше, че се намира в много деликатна ситуация. Наистина не разполагаше с доказателства, че Тан е извършил нещо нередно, а разкритието, че е евнух, нямаше да му донесе нищо. Обвинения без твърди доказателства означаваха да изгуби доверието, на което се радваше. Неговият отдел градеше репутацията си единствено върху правилните решения. Добре знаеше, че мнозина в правителството го чакаха да се провали и с това да се сложи край на автономната му дейност.

— В провинция Юнан загина един пилот — каза той. — Свален по твоя заповед от чужденец, управлявал един от нашите хеликоптери.

— Аз разреших използването на хеликоптера, за да попреча на Пау Уън да се върне нелегално в страната — спокойно отвърна Тан. — Но никога не съм издавал заповед за свалянето на пилота. Имаш ли доказателства за противното?

— Ще ги получа, когато открия чужденеца.

Вероятно ставаше дума за същия човек, когото беше зърнал в гробницата и който му беше спасил живота. Явно Тан не подозираше, че той съвсем не му беше съюзник. Но дали наистина бе така? Ни реши да не казва нищо за случката в подземието. Ако онзи чужденец действително играеше двойна игра, може би отново щеше да има нужда от помощта му. Но ако се окажеше, че всичко е било постановка, мълчанието щеше да бъде още по-уместно.

— Твоята дума срещу моята — обяви Тан. — Наградата за победителя е Китай.

— Добре знам какви са залозите — сухо отвърна Ни.

В очите на Тан проблесна омраза.

— А пък аз знам, че няма да си жив, за да видиш как ще спечеля!

След тези думи врагът му отвори вратата и се върна в залата. Мина покрай хората там и излезе навън.

Ни бавно го последва, спря и огледа лицата на униформените служители.

— Искам да видя всичко, което е видял министър Тан! — обяви хладно той. — Искам да чуя всичко, което му е било казано!

В съзнанието на Малоун изплува нефритеният пиедестал в гробницата. Както и триизмерната карта на империята на Цин Шъхуан в рамка от китайски символи, която беше изобразена и на копринения гоблен в имението на Пау Уън.

Това е репродукция на нещо, което видях преди време. Древна карта на Китай. С известни промени.

Много му се искаше да използва своя айфон, но той беше конфискуван от охраната заедно с пистолетите им. Без него не беше абсолютно сигурен, но знаеше, че е на прав път.

Вратата се отвори. В стаята се появи мъж на около шейсет, с хлътнали бузи, тъмна коса и щръкнали уши. В очите му се четеше мрачна решителност.

— Аз съм министър Ни Юн — представи се той.

62

Тан напусна сградата на охраната и се насочи към колата, с която двамата с Виктор бяха стигнали до тук. Беше му наредил да чака отвън, а той вероятно бе проявил достатъчно съобразителност, за да се скрие при появата на Ни и хората му. Двама от тях и в момента стояха на пост пред входа.

Решил да не показва, че търси Виктор, той седна зад волана, запали двигателя и потегли.

Стресна го някакво движение на задната седалка. В огледалото за обратно виждане се появи лицето на Виктор.

— Питах се кога ли ще излезете обратно.

— Министър Ни те търси — съобщи му Тан.

— Сигурен съм, че е така.

Вече беше решил съдбата на Виктор. Ако Ни успееше да го залови, той със сигурност щеше да проговори. Китайските методи за разпит са повече от ефективни и за разлика от тези на Запад спокойно включват изтезанията. Но проблемът с Пау Уън оставаше. Къде изчезна този старец? Телефонът му иззвъня. Беше го включил веднага след като излезе от сградата на охраната. Отби колата на банкета и включи високоговорителя.

— Върнах се — обяви гласът на Пау Уън.

— Уверяваше ме, че в гробницата има лампи с петрол, но не открихме такива — каза с обвинителен тон Тан.

— Някога имаше много, пълни догоре — отвърна Пау. — Но аз ги прибрах още при първото си влизане там преди двайсет години заедно с всички предмети на изкуството.

— Къде се намираш?

— Трябва ли да отговарям на подобен въпрос? — разсмя се Пау.

— Ти си в Китай, а това означава, че ще те намеря.

— Няма как да не си видял на мониторите, че двамата мъже в библиотеката тръгнаха с мен. Това би трябвало да ти покаже, че не се радваш на пълната подкрепа на братството.

— Разполагам с достатъчно хора, за да те ликвидирам.

— Но на кои от тях можеш да се довериш? Няма начин да разбереш кой още те предава.

— Добре знаеш, че трябва да се сдобия с проба от маслото.

— Но за да я получиш, ще се наложи да преговаряш с мен.

— Ти ми я обеща. Тя е абсолютно задължителна за осъществяването на нашия план.

— Той вече не е наш. Ти пое нещата в свои ръце и сега планът е твой. Сам ми обясни това при последния ни разговор.

Тан беше наясно какво трябва да каже.

— Как можем да разрешим това противоречие?

— Бао хе диан — отвърна Пау.

Тан съобрази, че Виктор отлично разбира мандарин и знае превода на този израз.

Залата за съхранение на хармонията.

— Там ще говорим — добави Пау.

— За да можеш да се отървеш от мен?

— Ако исках да те убия, вече щеше да си мъртъв.

За да докаже теорията си за абиотичното гориво и да освободи Китай от оковите на вноса, Соколов трябваше да разполага с проба от петрол, който доказано е добит от региона на Гансу преди 2200 години. Проба, която можеше да осигури единствено Пау Уън. Но все пак…

— Как ще разбера, че твоята проба е автентична?

— Преместих всичко, което открих в гробницата на Цин Шъхуан. За това бяха нужни огромни усилия. Би било немислимо да променям нещо, което съм спасил с цената на толкова мъки.

— А защо аз не знам нищо за това?

— Защото не беше нужно да ти казвам.

— Тръгвам веднага! — обяви Тан.

— В такъв случай пак ще поговорим. Там.

Връзката прекъсна и той прибра телефона.

— Да разбирам ли, че отиваме заедно? — попита Виктор.

Разговорът по телефона беше обезпокоителен по много причини. Една от тях подсказваше на Тан, че все още ще има нужда от чужденеца. Поне за известно време.

— Точно така — кимна Тан.

Ни изучаваше лицата на двамата чужденци. Според паспортите им имената им бяха Котън Малоун и Касиопея Вит, а подчинените му бяха установили, че това наистина е така. Шпионите не носят истинските си документи. Двамата носеха стандартни пистолети, които бяха на въоръжение в Китайската народноосвободителна армия и най-вероятно бяха взети от хеликоптера, който ги беше превозил от езерото Диен. Бързата справка в интернет разкри, че Касиопея Вит е богата жена, която живее в Южна Франция. Единствена дъщеря на находчив предприемач, тя беше наследила цялото му огромно състояние. Името й се появяваше в многобройни публикации по цял свят, главно поради дейността й за спасяване и реставриране на редки археологически находки.

Котън Малоун беше нещо различно. Юрист, бивш офицер във флота и бивш агент на американското Министерство на правосъдието, в момента той беше собственик на антикварна книжарница в Копенхаген, Дания.

Прикритие? Може би. Но изглеждаше прекалено очевидно.

— Интересува ме пилотът, който ви докара от провинция Юнан — каза на английски той.

— Отговорът е много лесен — отвърна с лека усмивка Малоун. — Казва се Виктор Томас и е голям досадник. Ако успеете да го арестувате, ще свършите добра работа.

— Точно това мисля да направя. Той уби един от нашите пилоти.

— Който се готвеше да убие нас — обади се Касиопея.

— Той беше офицер от Китайската Народноосвободителна армия и изпълняваше заповеди! — намръщено я изгледа Ни. — Не е имал никаква представа кои сте.

— Виктор е някъде наблизо — смени темата Малоун. — Той работи за Карл Тан.

Враждебността в гласа му не убягна на Ни.

— Май не харесвате този човек — подхвърли той.

— Не бих казал, че е в списъка ми за коледни картички.

— А защо сте тук вие двамата? — попита Ни.

— Възползвахме се от най-новата оферта на Народноосвободителната армия, която предлага туристическа обиколка с хеликоптер, атакуван от бомбардировач, а после и кратко надзъртане в древните гробници.

Ни неволно се усмихна. Тези двамата не представляваха заплаха. Поне не за него.

— Вие бяхте в гробницата и стреляхте по Тан и хората му, нали?

— Съдейки по мокрите ви дрехи и естеството на мръсотията по тях, май и вие сте били там — огледа го Малоун. — Помните ли как някой извика „хей, вие“?

— Дадохте ми време да избягам — кимна Ни.

— Такава беше идеята ни — добави Вит. — Въпреки че не знаехме на кого помагаме.

Ни се замисли за миг, после реши да рискува.

— Този Виктор също ми помогна — обяви той.

— Така ли? — изненада се Малоун. — Значи сте имали късмет. Може би името ви е в неговия списък за коледни картички.

— Това лошо ли е?

— Зависи от коя страна на оградата е в момента.

— Къде е Пау Уън?

— Няма го — въздъхна Вит. — Изчезна в някакъв страничен тунел, докато се придвижвахме към гробницата. Нямаме никаква представа къде е.

— Но вие, разбира се, отдавна знаете това — добави Малоун. — Избягал е, нали?

Добър нюх, призна пред себе си Ни. Но и нещо нормално за бивш агент.

— Потегли с кола преди около два часа — каза на глас той.

— По всичко личи, че проблемите ви са много — въздъхна Малоун.

— И вашите не са малко.

Вратата се отвори.

— Може ли за момент, министре? — попита на мандарин един от хората му.

Ни се запита дали двамата чужденци го разбраха.

Никой от тях не реагира.

— Извинете ме за минута — каза на глас той.

Малоун беше наясно какво се случва.

— Нямаше нужда да предаваш Виктор! — намръщено го изгледа Касиопея в момента, в който вратата се затвори.

— Той вече беше предаден.

— Нали чу какво каза Ни? Той е спасил живота му.

— Което означава, че руснаците искат Ни да победи Тан в битката за властта в тази корумпирана държава. В това няма нищо странно. — Все още не споменаваше нищо за другите цели на Виктор — да убие Тан, а после да отвлече, а може би и да ликвидира Соколов.

— Приключи ли с инвентаризацията на шантавото си съзнание? — подхвърли Касиопея.

Той игнорира въпроса и се изправи.

— Какво си намислил?

— Да послушам едно предчувствие.

Той пристъпи към вратата и я отвори. Двамата пазачи навън реагираха едновременно, посягайки към оръжието си. Ни Юн разговаряше с мъжа, който ги беше прекъснал. Когато видя Малоун на прага, той издаде някаква неразбираема заповед и мъжете свалиха пистолетите си.

— Какво има? — попита на английски Ни.

— Мисля, че ще мога да ви помогна.

63

Тан се настани в хеликоптера, който бързо се вдигна в нощното небе. Виктор седна насреща му. Залата за съхранение на хармонията. Отдавна не беше ходил там.

— Братя, това е последният ни разговор лице в лице — каза Пау Уън.

Тан беше сред петдесетте избрани. Гърдите му жадно поемаха чистия планински въздух, който нахлуваше през отворените прозорци. Не изпитваше студ, въпреки че беше облечен само с тънка роба без ръкави като всички останали.

— Свършихме добра работа — добави Пау Уън.

Издължената зала завършваше с преграда от изящна дърворезба, зад която имаше стотици малки лавици, запълнени с древни документи. Всеки ръкопис беше дълъг близо метър и съдържаше по няколко самостоятелни листа от коприна или лен, загънати в плат и плътно притиснати между две резбовани дъски. По време на обучението си той лично беше поправил няколко от тях. Стените бяха осеяни със сребърни лампи, но осветлението от тях беше излишно, защото през високо разположените прозорци нахлуваха щедрите лъчи на следобедното слънце. Отвън прозвуча протяжното стенание на куха раковина, с която един от братята отбеляза точния час — три следобед.

— Вие сте нашите избраници, които имат най-голям шанс да се издигнат до високи позиции на власт и влияние. Един от вас може би ще стане министър-председател и ще помогне за постигането на целите ни. Аз се погрижих всички да имате равен старт. Подготвени сте добре и можете да започнете. Тоу лианхуан джу.

„Подменете гредите и колоните с гнили трупи.“

Тан отлично разбираше смисъла на тази пословица.

Подмяна или унищожение на ключовите структури на противника чрез саботаж, блокиране на властта му, превземане отвътре.

— Когато колелата са блокирани, каляската не може да се движи — каза Пау Уън. — Когато се отстранят носещите темели, къщата рухва.

Тан изпитваше гордост от участието си в това, което предстоеше да се случи.

— Аз скоро ще напусна страната — добави Пау. — Това е задължително условие за успеха на нашия план. Но ще продължавам да контролирам и ръководя вашите действия. Тук ще ме замества брат Тан.

Правилно ли беше чул? Защо не някой друг от по-възрастните? Той още нямаше трийсет и беше сравнително нов в „Ба“. Но въпреки това ще поеме ръководството?

— Младостта ми е предимство — поясни Пау. — Изпълнението на нашия план ще отнеме време. Мнозина от вас притежават по-голям опит, но времето не е на тяхна страна.

Очите му крадешком обиколиха залата. Лицата на присъстващите не издаваха никакви емоции. „Ба“ не беше демократична организация. На практика легалистката концепция напълно отсъстваше от устава на братството. Решенията се вземаха единствено от Хегемона и не подлежаха на обсъждане.

— А защо трябва да напуснеш страната? — внезапно попита един от по-възрастните братя.

— За разсейване на противника — отвърна с каменно лице Пау.

— Което означава, че очакваш намеса от негова страна, така ли?

— Ти от край време изпитваш недоверие към нашата кауза — хладно констатира Пау.

— Това не е вярно. Изпитвам недоверие към теб.

Тан знаеше, че статутът на този човек се доближава до този на Пау Уън. Той имаше влияние в столицата и бе добре известен и уважаван в партийните среди. Но едновременно с това Тан разбираше тактиката на Пау. Примамваше тигъра да напусне планините.

По-добре е да подмамиш врага да излезе от леговището си и да се бие с теб, вместо да търсиш конфронтация на непозната и опасна територия.

— Ти ни подготвяш за една трудна битка, в която нямаш желание да участваш — продължи противникът му. Знаеш, че някои от нас могат да успеят, но повечето ще се провалят. Самият ти обаче не искаш да загубиш.

— Какво трябва да направя според теб?

— Най-малкото да останеш тук.

Умна стратегия, помисли си Тан. Когато предимството е на страната на противника, директната конфронтация с него е лудост. Далеч по-добре е да опиташ да го лишиш от ресурси и да ограничиш силата му. Да го принудиш да направи грешка. При друг човек тази стратегия може би щеше да има успех, но…

— Ако го сторя, ти няма как да урониш авторитета ми.

Двамата си размениха пламнали от омраза погледи.

— Аз съм наясно с онова, което си намислил — обяви Пау. — Знам, че веднага след като си тръгна, ти ще узурпираш всичко, което съм планирал. Това е причината да не бъдеш избран за мой емисар. Това е причината и за настоящото събиране. Всички трябва да знаят за твоето предателство.

Противникът му не трепна. Стоеше с гордо вдигната глава, твърд като гранит.

— Ти ще ни съсипеш! — обяви той.

Ръцете на Пау бяха скръстени на гърдите, китките му бяха скрити в гънките на робата. Тан забеляза как поглежда наляво. Човекът, който стоеше най-близо до противника на Пау, направи две бързи крачки напред, хвана главата му с две ръце и рязко я завъртя надясно. В тишината се разнесе остро пропукване и тялото рухна на мраморните плочи.

Никой от останалите не помръдна. Пау Уън стоеше изправен, неподвижен като статуя.

— След като завършил великото си творение „Изкуството на войната“, Сун Дзъ бил поканен в двореца на владетеля на У. Той желаел да поеме командването на императорската армия, но владетелят не вярвал в качествата му на воин и го подложил на изпитание. „Ако научиш дворцовите наложници да се бият, ще те назнача за главнокомандващ на моята армия“, обявил той. Сун Дзъ приел, дал офицерско звание на две от жените и ги запознал с командите, използвани при поход. Но когато барабаните известили началото на похода, всички жени избухнали в смях. Сун Дзъ знаел, че когато заповедите не се възприемат ясно, вината за това е на генерала. Затова повторил обясненията си, но офицерите и жените отново ги посрещнали със смях. Сун Дзъ знаел, че когато заповедта е ясна, но не се изпълнява, вината за това е на офицерите. Затова заповядал двете удостоени с офицерско звание наложници да бъдат обезглавени, въпреки че били любимки на владетеля. След това всички останали жени изпълнявали безпрекословно неговите заповеди и се превърнали в отлични воини. Макар да бил гневен и отвратен, владетелят му поверил командването на армията.

Всички стояха, без да шукнат.

— Ясни ли са моите заповеди? — попита Пау.

Всички кимнаха.

Тан помнеше какво се беше случило след тази среща. С помощта на двама от братството той изнесе тялото навън и го понесе към святото място оттатък скалите. Там отсякоха крайниците, нарязаха трупа на парчета и го превърнаха в кървава каша с помощта на остри камъни. Посипаха го с мляко и ечемично брашно и го оставиха на лешоядите.

Много пъти беше ставал свидетел на този ритуал, наречен дзхатор. В буквален превод изразът означаваше „да дадеш милостиня на птиците“. По тези земи, които бяха твърди каменисти за копаене на гробове и нямаше достатъчно дървета за кремиране, това беше единственият сигурен начин да се освободиш от човешките останки.

— Когато се налага да примамваш птиците да изядат трупа, това е лошо предзнаменование — беше казал тогава Пау Уън. — Същото е и когато отлетят, без да го довършат докрай.

Но в онзи ден птиците отлетяха едва след като унищожиха всичко.

Много му се искаше да се разправи с Ни Юн с лекотата, с която Пау Уън беше ликвидирал своя противник. Смелостта на Ни го караше да тръпне от безпокойство. Нима премиерът действително го беше упълномощил да се разправи с него? Реши да провери и заповяда на пилота да се свърже с Пекин. Минута по-късно се обади главният му помощник, от когото научи, че преди няколко часа премиерът е напуснал столицата.

— Накъде се насочи?

— Към провинция Синдзян. В Кашгар предстои празненство по случай годишнината от откриването на първия балнеоложки център в страната.

Събитие, което едва ли изискваше присъствието на премиера и председателя на партията, помисли си Тан, а после изрази загрижеността си и на глас.

— И аз си помислих същото — каза помощникът му. — Затова си позволих да направя известни проучвания. Оказа се, че губернаторът е сериозно загрижен от нарастващото напрежение в региона.

Западната част на територията на страната винаги беше създавала проблеми. С нея граничеха осем различни държави, а културата беше повече мюсюлманска и централноазиатска, отколкото източна. Навремето Мао беше насърчавал заселването в тези райони, опитвайки се да разреди почти 90-процентовото местно некитайско население. Управляващите след него, включително и сегашните, продължаваха същата политика. Но тя предизвика реакцията на местните, които я наричаха „културна агресия“.

— Това ли е всичко, което успя да разбереш? — попита на глас Тан.

— Започнаха да ме разпитват защо проявявам интерес. Принудих се да им кажа, че вие настоявате за среща.

Добра идея, кимна Тан.

— Току-що получих и друга информация, министре.

Промяната в тона на сътрудника никак не му хареса.

— Срещу лабораторията в Ланджоу е било извършено нападение. Работещите в нея са избити, а от Лев Соколов няма нито следа.

64

Ни се втренчи в лицето на Котън Малоун, което излъчваше самоувереността на човек, дръзнал да пресече нелегално държавната граница на Китай. Все още не му бяха доставили информацията за него и за Касиопея Вит. В замяна току-що беше получил рапорт за проведения преди няколко минути разговор по мобилен телефон между Карл Тан и Пау Уън.

Ти обеща да ми доставиш пробата, която е от решаващо значение за нашия план.

Планът вече не е наш, а твой, гласеше отговорът на Пау Уън. Защото си поел контрол над операцията.

— Как се добрахте до него? — беше попитал той.

— Следим всички телефонни номера, с които разполага министър Тан.

— Къде е той?

— Напусна района на борда на държавен хеликоптер. В Сиан го чака самолет, който ще го откара в Кашгар.

Ни си спомни дестинацията, която Пау беше споменал по време на телефонния разговор.

Бао хе диан.

— Каква помощ можете да ми предложите? — обърна се към Малоун той.

— Знам къде е отишъл Пау Уън.

Ни също знаеше, но все пак попита:

— Къде?

— В Залата за съхранение на хармонията.

Малоун се върна в стаята, следван от Ни Юн. Беше ясно, че отговорът му е бил правилен. Касиопея продължаваше да се изтяга на стола с крака върху масата, но той знаеше, че го е чула.

— Какво знаете за тази зала? — попита Ни.

— Да караме поред — отвърна Малоун и седна на мястото си. — Ние не представляваме проблем за вас.

— Изобщо не знам кои сте.

— Тук сме заради едно четиригодишно момченце — поясни Касиопея, след което му разказа за отвлеченото дете на Лев Соколов.

Той я изслуша с видима загриженост и поклати глава.

— Това е проблем за цялата страна. Всеки ден изчезват стотици деца.

— А какво правите вие по въпроса? — попита Малоун.

— Лично аз нищо — раздразнено отговори Ни. — Но съм съгласен, че нещо трябва да се направи.

— Ние не сме шпиони — обади се Касиопея.

— Може би. Но доведохте Пау Уън, който представлява сериозна заплаха за тази страна.

— Това го вярвам — кимна Малоун.

— Как ще ми помогнете?

— Искам да ми върнете айфона.

Ни се замисли за миг, после отвори вратата и каза нещо на китайски. След броени секунди телефонът беше на масата. Малоун го взе, докосна дисплея и намери снимките.

— Тази я направих в Белгия по време на визитата ни в жилището на Пау Уън — започна той. — Репродукция на географска карта върху коприна, с която той много се гордееше.

Пръстът му леко помръдна и на екрана се появи друга снимка.

— А тази е от вътрешността на гробницата, на пиедестала, върху който би трябвало да лежи тялото на Цин Шъхуан.

Ни се наведе да я разгледа, но не направи никакъв коментар, а просто увеличи кадъра и го сравни с предишния. После измъкна собствения си телефон и натисна бутона за бързо набиране. Изчака да получи връзка и издаде някаква кратка заповед на китайски. Послуша известно време, добави още няколко думи и прекъсна.

Малоун направи опит да прецени този човек, опирайки се на прочетеното по време на полета от Белгия. От опит знаеше, че китайците са трудно разгадаеми. Владеят до съвършенство стратегията да се прикриват и умеят да държат в напрежение както противниците, така и съюзниците си. Мъжът срещу него без съмнение заемаше важен пост и оглавяваше една от най-могъщите институции на Китай. Една негова дума беше достатъчна да реши съдбата на всеки човек по всяко време. Според информацията на Стефани САЩ възприемаха Ни Юн като умерен политик в една държава на фанатици. Далеч по-предпочитан от Карл Тан за нов лидер на Китай. По всяка вероятност и руснаците бяха на същото мнение, тъй като бяха възложили на Виктор Томас да се грижи за Ни Юн. Но Стефани беше добавила, че Държавният департамент не го смята за достатъчно твърд, за да управлява Китай.

Още един Горбачов, беше казала тя.

Телефонът на Ни издаде мелодичен сигнал. Той натисна едно копче, взря се в дисплея и каза:

— Хората, издигнали се на високи постове, притежават ценна информация. Затова моята служба поддържа снимков архив.

— Което означава, че държите у себе си само най-необходимото — заключи Малоун.

Ни кимна.

— Снимката, която ми показахте, пробуди един спомен. В президентството има кабинет, който се използва само от министър-председателя. Сегашният му обитател го е украсил с предмети, които е взел със себе си в началото на мандата си преди девет години. Мебели от розово дърво, вази, ръкописи, дървени паравани. Аз самият съм бил там няколко пъти.

Ни сложи телефона си на масата редом до този на Малоун. Дисплеят му беше по-малък от този на айфона, но изображението върху него беше не по-малко отчетливо.

Копринена карта.

— Виси на една от стените.

Малоун и Касиопея се наведоха над масата.

— Еднакви са — обяви Касиопея.

Малоун моментално схвана за какво става въпрос.

— Аз бях възхитен от нея — добави Ни. — А премиерът ми каза точно онова, което сте чули от Пау Уън. Репродукция на древна карта, която много му харесала.

— Тан и Пау са евнуси — кимна Малоун. — Членове на „Ба“.

Неизказаното увисна във въздуха.

Премиерът?!

— Лично съм му задавал този въпрос — въздъхна Ни. — Той твърди, че е отказал да бъде опериран.

— Повярвахте ли му? — изгледа го Касиопея.

— Има и нещо друго — подхвърли Малоун. — Обърнете внимание на границите на картата в кабинета на премиера.

— Китайски числа — отвърна Ни и посочи към горния ляв край на изображението: — Три, четири, шест, осем, две, пет, едно, седем.

Пръстът на Малоун увисна над йероглифа, който се намираше в лявата вертикална част на рамката.

— Девет. Тук, на най-горния ред. През две цифри над тази деветка се намира четворката.

Очите му внимателно следяха реакцията на Ни.

— Това не са цифри, а йероглифи — отвърна китаецът.

През главите им премина една и съща мисъл.

От древна карта, която някога е виждал.

С известни промени.

— Пау е бил в тази гробница — обяви Малоун.

— Също и премиерът — кимна Ни.

— Затова ли е било прокарано осветлението?

Ни отново кимна. Малоун очерта две линии във въздуха над екраните. Едната надолу от четворката, а другата нагоре от деветката.

— Това е координатна система — каза той. — Като онези, които се използват във всички карти. Използват четворката и деветката — символи на късмета и на липсата на късмет. Пау ми ги показа в подземната библиотека. Бас държа, че точката на пресичане между тези линии има важно значение.

Той взе айфона и увеличи образа. Линиите действително се пресичаха. Какво беше казал Пау? Усамотено място в планините на запад. Маркирано с три йероглифа.

— Значението им е ясно — промърмори Ни. — „Редом със столицата“.

— Дисплеят на вашия телефон е твърде малък, за да ни ги покаже — кимна Малоун. — Но ако разгледаме снимката в детайли, тези три символа със сигурност ще се окажат на същото място.

Ни проведе още един разговор. Отговорът на запитването му дойде бързо. Положителен. Телефонът му отново иззвъня. Той натисна един бутон и изчете съобщението. Малоун забеляза смайването, което се изписа на лицето му. Двамата с Касиопея мълчаливо изслушаха обясненията, които последваха. Хората на Ни току-що бяха прехванали още един разговор между Тан и Пау.

— Между тях очевидно възникват търкания. Пау Уън е подмамил Тан, а сега иска да направи същото и с мен. Преди няколко години създадохме интернет сайт, в който всеки можеше да докладва за корупция. Пау го познава много добре, чувал съм го лично от него. А сега е пуснал специално съобщение: Съобщете на министър Ни, че го очаквам в Залата за съхранение на хармонията. Там всичко е затънало в корупция. Предайте на Касиопея Вит, че тук ще намери онова, което търси.

— Какъв мръсник! — възкликна Касиопея. — През цялото време е знаел къде се намира детето!

— Разполага с невероятна информационна мрежа — поклати глава Малоун. — Вече знае, че сме оцелели и сме задържани от вас.

— Шпиони! — процеди Ни.

— Трябва да отидем там! — надигна се Касиопея.

— В момента Карл Тан пътува на запад — кротко напомни Ни.

— Но тя е права — възрази Малоун. — Наистина трябва да отидем.

— Не мога да го позволя — поклати глава Ни.

— Защо? — кипна Касиопея. — Готова съм да се обзаложа, че знаете всичко за „Ба“. Също и за Пау Уън. Не познавам лично Карл Тан, но от конфронтацията с него разбрах, че той е опасен тип. Няма как да узнаем докъде може да стигне. След като Русия и Америка работят заедно да го спрат, значи положението е сериозно. Знам, че имате проблем с Виктор Томас, и не одобрявам онова, което той направи с онзи пилот. Но в същото време спаси и вас, нали? Започва да става ясно, че премиерът също е замесен. Вие изобщо не ни познавате, министре. Но в момента нямате по-верни съюзници от нас. — Ръката й посочи телефона на масата. — Развръзката ще се случи именно там, при това много скоро! — Погледна часовника си. — Наближава седем вечерта. Наистина трябва да тръгваме!

— Първо трябва да се случи нещо друго — отвърна Ни с видимо смекчени черти. — Преди малко ме информираха за него.

Малоун въпросително го погледна.

— Открихме Лев Соколов. В момента пътува насам.

65

Кашгар, автономна област Синдзян

Петък, 18 май, 1:00 ч.

Тан слезе пръв от самолета. Полетът на запад, над пустинята Такламакан, беше преминал спокойно. Направи му впечатление, че часовниците на летището показват време с два часа по-рано — един неофициален бунт срещу официалния закон времето в цял Китай да бъде синхронизирано с пекинското. Сегашното правителство обаче демонстрираше снизходително поведение към подобни дребни нарушения. Той нямаше да бъде толкова либерален. Беше твърдо решен да сложи край на бунтовете и безредиците в западните части на страната. Сепаратизмът щеше да се наказва. Ако се наложеше, той беше готов да срине всички джамии и да екзекутира всеки дисидент, за да покаже, че тази земя ще остане част от Китай.

Виктор слезе след него. По време на полета почти не бяха разговаряли, тъй като предпочитаха да дремнат и да отпочинат преди онова, което ги чакаше. Тан искаше да се свърже със своята канцелария, но контактът се оказа невъзможен. На стотина метра по-нататък ги чакаше военен хеликоптер. Полетът към планинските райони на юг нямаше да трае дълго, тъй като разстоянието до тях не надхвърляше триста километра.

Касиопея тръпнеше от радостно нетърпение да се срещне с Лев Соколов. Чакаха го на летището в Сиан. Приятелят й изглеждаше изтощен, но в бодро настроение. Веднага след пристигането му се качиха на китайски турбовитлов самолет с логото на „Съчуан Еърлайнс“ и отлетяха на запад. Направиха междинно кацане за гориво малко преди да поемат над пустинята Такламакан. Четиримата се настаниха удобно в големия салон, побиращ шейсет пътници. Имаха предостатъчно място да подремнат и дори да си похапнат от добре заредената бордна кухня.

По време на полета изслушаха историята на Соколов, който им разказа с подробности за пленничеството си при Тан, за изтезанията и затварянето му в лабораторията. Същата, която преди броени часове беше атакувана от хората на Ни, които го бяха освободили, след като убиха двамата пазачи на Тан. Единствената грижа на Соколов беше за невръстния му син. Настроението му видимо се подобри, когато Касиопея му съобщи, че знаят къде е скрито детето.

— Защо сте толкова важен за Карл Тан? — попита го Ни.

— Мразя китайците! — враждебно го изгледа Соколов.

— Той иска да помогне — обади се Касиопея. — Тан се опита да го убие, също като мен.

— Разбирам чувствата ви — кротко отвърна Ни. — Но имайте предвид, че не бях длъжен да ви взема на този самолет, нито пък да ви спасявам от вашите похитители. Надявам се, че това ясно говори за моите намерения.

Изражението на Соколов видимо се смекчи.

— Аз открих, че петролът е неизчерпаема суровина — тихо рече той.

Нахлупил шлемофона, Тан слушаше доклада на подчинените си за инцидента в лабораторията в Ланджоу и за събитията в Сиан след отпътуването му.

— Соколов е бил откаран на юг към Сиан — докладва дясната му ръка. — Министър Ни пътува на запад, придружават го двамата чужденци и Соколов.

— Знаем ли накъде се е насочил?

— Не. Не са представили план на полета.

— Локализирайте машината. Самолетите на „Съчуан Еърлайнс“ са оборудвани с транспондери. Искам да знам къде ще кацнат.

Помощникът му прие заповедта.

Дойде времето на превантивните мерки.

— Свържи ме с пакистанското Министерство на отбраната — заповяда в микрофона Тан. — Веднага!

Виктор слушаше разговора през своя шлемофон. Докато чакаше връзка, Тан поясни:

— Ни е решил да се възползва от услугите на Малоун и Вит. Да ги превърне в съюзници.

— Умно решение — кимна Виктор. — Но Малоун е проблем. Ни няма представа с кого си има работа.

Развоят на събитията не се харесваше на Тан. Вероятно щеше да се наложи да предприеме още по-рисковани действия. До този момент успяваше да действа в рамките на партийната тайнственост, където никой не задаваше въпроси. Но тук не беше Пекин. Почувства се беззащитен.

— Искате ли аз да се заема с Малоун и Вит? — попита на глас той.

— Не. Този път сам ще си свърша работата.

Ни добре чу какво каза Соколов и вдигна вежди.

— Обяснете по-подробно — каза той.

— Петролът е неизчерпаем, защото се възобновява дълбоко в недрата на Земята. По произход той е абиотичен. За разлика от него залежите от биотичен петрол са изчерпани отдавна, защото той се намира много по-плитко под земната повърхност.

— Затова ли Тан искаше да се сдобие с онази лампа? — попита Касиопея.

Руснакът кимна.

— Трябваше ми проба за сравнителен анализ, който да потвърди моята хипотеза. Петрол, изваден на точно определено място от Земята преди много години.

— И Тан го знае? — замислено подхвърли Ни.

— Затова отвлече детето ми — кимна Соколов, докосна ризата си в областта на корема и добави: — И ме подложи на мъчения.

— Имате ли начин да докажете, че петролът е неизчерпаем? — попита Малоун.

— Да. Това е делото на живота ми. Заради него убиха приятелят ми Дзин Джао.

Думите му обясняваха интереса на Тан към екзекуцията на Джао. Ни вече беше разказал на двамата си нови приятели за обвиненията и присъдата срещу Джао, изпълнена под личния надзор на Тан.

— Един добър човек, ликвидиран от собствените си сънародници — промълви Соколов.

— Но не и от мен — уточни Ни.

— Цялата ви държава е прогнила. Нищо хубаво не е останало в нея.

— Защо сте имигрирали тук, след като мислите по този начин? — попита Малоун.

— Защото обичам жена си.

Колко ли хора са се отчуждили от политиката на Китайската комунистическа партия по същия начин, запита се Ни. Милиони? Не. Стотици милиони. Без да се броят десетките милиони убити с единствената причина укрепване на властта. Събитията от последните няколко дни му бяха отворили очите и той никак не хареса онова, което видя.

— Отношението на Китай към света винаги е било пропито от високомерие — промълви той. — За съжаление това излага на показ и преувеличава нашите слабости. Тайван е типичен пример. Малък и незначителен остров, който ангажира вниманието ни в продължение на десетилетия. Нашите лидери обявяват на висок глас, че той трябва да бъде присъединен към Китай, което само увеличава международното напрежение…

— Но най-голямата ви слабост е петролът — прекъсна го Малоун. — Без внос на петрол икономиката ви ще блокира в рамките на петнайсет дни.

— Което не е тайна — кимна Ни. — След модернизацията на Дън Сяопин страната ни стана тотално зависима от вносен петрол. Това беше основната причина да се интегрираме с външния свят. Ние трябва да имаме енергия, за да произвеждаме стоки за износ и да изхранваме население от милиард и половина.

— Но не и ако извличате петрол от собствените си запаси — отбеляза Касиопея.

— Китайският петрол е абиотичен — каза Соколов. — Аз съм изследвал абсолютно всички залежи в страната. Те напълно отговарят на моята теория.

— Ако сме убедени, че няма да зависим от вноса на енергия, ние драматично ще променим своята вътрешна и външна политика — поклати глава Ни.

— И то не към добро — кимна Малоун.

— В момента ние се пазарим за петрол. Ако тази необходимост отпадне, Тан ще предприеме решителни стъпки за реализацията на вековните териториални претенции на страната.

— Като Тайван.

— Точно така — кимна Ни. — А това може да доведе до световна война, защото Америка едва ли ще остане безучастна.

— Синът ми наистина ли е там, закъдето пътуваме? — обади се Соколов.

— Надяваме се — отвърна Касиопея.

— Но тук е мястото да уточним, че разчитаме единствено на думата на Пау Уън, който е патологичен лъжец — добави Малоун. — Споменава за това в един наскоро получен имейл.

— Ще намерим момчето ви — убедено тръсна глава Ни. — Лично аз ще направя всичко възможно, за да го открия.

— И ще убиете Карл Тан? — изгледа го руснакът.

Този въпрос не излизаше от ума му, откакто беше напуснал гробницата на Цин Шъхуан. Тан със сигурност искаше да убие него. Именно с тази цел го беше подмамил под земята.

— Трябва да знаеш, че и руснаците са замесени — подхвърли Касиопея, обръщайки се към Соколов.

В уморените му очи проблесна тревога. Тя му обясни как бяха проникнали в страната с помощта на руснаците.

— Искат да ме приберат обратно, така ли? — попита той.

— Не е задължително — въздъхна Малоун. — Просто искат да сложат сигурен похлупак върху едно важно откритие.

Соколов веднага разбра подтекста. Касиопея Вит — също.

— Виктор има задачата да го убие, нали? — обърна се към Малоун тя.

— Вече казах. Ще бъдат доволни да си го приберат обратно, но похлупакът е по-сигурен.

66

Тан мълча почти през цялото време на полета в разредения въздух над западните плата. По всяка вероятност следваха маршрута на магистралата „Каракорум“, която свързваше Кашгар с Пакистан през тесен планински проход на височина над 5000 метра. По него някога бяха пътували керваните с коприна въпреки честите нападения на бандити, които се бяха възползвали от непристъпните планини, за да грабят и убиват търговците. Днес това беше една забравена част от републиката, за която мнозина имаха претенции, но която никой не контролираше.

Той остави шлемофона на главата си не само за да ограничи шума, но и за да не разговаря с Виктор Томас. За късмет спътникът му беше свалил слушалките и дремеше на съседната седалка.

В продължение на години беше избягвал да се появява в Залата за съхранение на хармонията. Там бяха останали да живеят съвсем малко братя главно за да поддържат илюзията, че мястото все още е планински манастир и дом на святи хора, които искат да ги оставят на спокойствие.

Каза си, че трябва да бъде крайно предпазлив.

За всичко, което се случваше, си имаше причини.

— Министре — прозвуча в слушалките гласът на пилота.

— Какво има? — върна се в настоящето Тан.

— Търсят ви от офиса.

Нещо прещрака и в слушалките екна гласът на един от сътрудниците му.

— Министре, вече разполагаме с доказателства, че Ни Юн се е отправил към Йечън.

Известен още като Каргилик. Тан беше ходил там само веднъж, привлечен от красотата на голямата, строена през XV век джамия и кирпичените къщички в стария град, които беше видял по телевизията.

— Южно от града има малко летище, което е единственото място за кацане в района — продължи главният му помощник. — Турбовитловият самолет на министър Ни със сигурност ще го използва.

— Слушай ме много внимателно, защото ще те държа лично отговорен в случай на провал — процеди Тан.

Мълчанието насреща беше доказателство, че заплахата е приета.

— Свържи се с полицейския началник на Йечън. Събуди го и му предай, че искам пътниците в този самолет да бъдат арестувани. Руснакът Лев Соколов и министър Ни да бъдат изолирани от останалите, докато не изпратя някого за тях. Изпрати му снимката на Соколов по факса или чрез имейл, за да улесниш разпознаването му. Предполагам, че няма да има проблем с разпознаването на министър Ни.

— Ще бъде изпълнено.

— И още нещо. Не искам Соколов и Ни да пострадат по никакъв начин. Дори косъм да падне от главите им, ще му потърся сметка.

— А останалите двама?

— За тях ми е все едно. Ако въпросният полицейски началник намери начин да изчезнат, дори може да получи награда.

Малоун щракна колана си. Самолетът започна да се тресе при снижаването.

— Ще избегнем Кашгар, защото ми докладваха, че Тан и премиерът са отлетели натам — каза Ни. — Тази машина може да кацне много близо до крайната ни цел. В Йечън, на около часа с кола от нея.

Разгърнал карта на района пред себе си, китаецът им разказа за старите териториални претенции на Афганистан, Пакистан и Индия за тази част от страната, където се събираха планинските масиви на Хималаите, Каракум, Хиндокуш и Памир, осеяни с непристъпни върхове, някои от които се издигаха на височина над шест хиляди метра. Тук за разлика от Тибет манастирите бяха рядкост.

— Практически има само един близо до местността, отбелязана на копринените карти — добави Ни. — Много стар, високо в планината, обитаван от монаси отшелници. Спокойно и тихо място, където никога не се случва нищо.

— Защо би трябвало да се случва? — вдигна вежди Малоун. — Членовете на „Ба“ едва ли желаят да привличат вниманието.

— Може би ще се наложи да търсим помощ от местните, защото със сигурност ще ни бъде трудно да стигнем до там.

— Ще ни трябва оръжие — обади се Касиопея.

— Заповядах да ви върнат пистолетите заедно с достатъчно амуниции.

— Това е израз на доверие — подхвърли Малоун.

Ни усети скритото послание.

— Преди да напуснем Сиан, се свързах с един приятел в американското посолство — рече той. — От проверката му стана ясно, че вие сте човек, който заслужава доверие. След което добави, че след като сте тук, значи става въпрос за нещо важно.

— Да сте чували израза „дрън-дрън“?

— Не, мистър Малоун — усмихна се Ни. — Мисля, че вие и мис Вит сте по-скоро приятели, отколкото врагове.

През последния час двамата бяха водили задълбочен разговор за Китай и Ни беше отговорил открито на многобройните му въпроси.

— Доколкото съм осведомен, вие имате големи шансове да бъдете следващият премиер — подхвърли в един момент Малоун.

— Това ли иска Америка? — контрира Ни.

— Аз не работя за Америка.

— О, да — усмихна се Ни. — Забравих, че се занимавате с продажба на книги, както ме осведоми моят приятел в посолството. Аз също обичам книгите, но за съжаление не мога да кажа същото за Китай. Знаете ли, че в страната са забранени всички книги, които имат някакво отношение към събитията на площад „Тянанмън“? Забраната се разпростира и върху всички интернет сайтове, които споменават това име. Сякаш такива събития никога не е имало.

Малоун забеляза болката в очите му.

— Вие бяхте ли там?

— Да — кимна Ни. — Все още надушвам вонята от изпражненията на един милион човешки същества, струпани на едно място. Работниците по чистотата направиха всичко възможно за почистването на площада, но… Когато хората най-сетне се разпръснаха, вонята остана. А смъртта я правеше още по-отвратителна…

Малоун беше чел за касапницата, беше гледал видеоматериали с настъпващите срещу демонстрантите танкове. Още помнеше кадрите с един младеж, облечен с бяла риза и тъмен панталон, който им препречваше пътя с пазарски торби в ръце. Танковете се опитваха да го заобиколят, но той изскачаше пред тях. Дали щяха да го сгазят? Дали войниците щяха да го застрелят? Смъртоносният дуел продължи няколко напрегнати минути, след което младежът беше изтласкан встрани.

Малоун сподели с Ни онова, което си спомняше.

— Бях там и видях онова, за което говорите — въздъхна китаецът. — Мнозина вече бяха намерили смъртта си, за други тя все още предстоеше. През цялото време си мислех за името на улицата, по която идваха танковете — „Чанан“, което в превод означава „Булевардът на вечния мир“. Каква ирония!

Малоун кимна в знак на съгласие.

— Трябваха им два дни, за да извозят труповете — добави почти шепнешком Ни. — Западът така и не разбра, че правителството беше забранило да се оказва медицинска помощ на ранените. Болниците отказваха да ги приемат. Ще разберем ли някога колко души са загинали поради тази жестокост?

— Явно всичко това ви се е отразило зле…

— То ме промени. Завинаги.

Малоун беше готов да повярва на думите му. Болката в очите на мъжа срещу него не можеше да бъде фалшива. Може би този китайски лидер наистина е различен?

— Кой държи момчето ми? — попита Соколов.

— Лоши хора — въздъхна Ни. — Евнуси. Доскоро бях убеден, че те отдавна не съществуват. Ако само преди четири дни някой ми беше казал обратното, щях да отвърна, че е невъзможно. Но сега вече знам, че не е така.

— Какво знаем за Залата за съхранение на хармонията? — попита Касиопея.

— Според моята информация, тя е закрита за посещения — отвърна Ни. — Нещо обичайно, защото в Китай има хиляди такива места. Този район е спорен от много години. Ние го контролираме, но Индия и Пакистан продължават да имат претенции към него. Ето защо и не влагаме много средства за защитата му, особено за регионите, южно от планините.

Двигателите намалиха оборотите си и самолетът започна да губи височина. Зад илюминаторите цареше непрогледен мрак.

— А какво ще кажете за премиера? — попита Малоун.

Ни седеше изправен и гледаше право пред себе си. Изглеждаше дълбоко замислен. Самолетът продължаваше да се снижава.

— Преди няколко часа е кацнал в Кашгар — промълви най-сетне той.

— Какво има? — подхвърли Малоун, доловил скептицизма в гласа му.

— Мразя да ме лъжат — въздъхна Ни. — Но премиерът и Пау Уън ме излъгаха. Страхувам се, че и двамата ме използваха…

— В това няма нищо лошо, след като вече го знаете — успокоително рече Малоун.

— И все пак не ми харесва.

Малоун замълча за момент, след което се почувства длъжен да подхвърли:

— Вероятно разбирате, че Тан може би знае накъде пътуваме в момента. Няма причини да не го знае. — Той посочи Соколов. — Защото със сигурност го иска обратно.

При тези думи руснакът неволно потръпна.

— В район като този едва ли има много летища — добави Малоун. — А Тан със сигурност го е проверил.

— Какво имате предвид? — погледна го Ни.

— Мисля си, че можем да прибегнем до един малък трик.

67

Малоун насочи поглед към Йечън, който бавно изплува под тях. Градът беше разположен в южния край на пустинята Такламакан, в подножието на висока планина. Според Ни жителите му бяха около двайсет хиляди души. Преди векове от тук тръгвали керваните за Индия, но днес населението се занимаваше предимно с търговия на дребно. През 70-те години край него било построено малко летище за улеснение на комуникациите.

— Намира се на няколко километра извън града — отбеляза Малоун.

Градът под тях беше тъмен. Осветен беше единствено асфалтираният път, който пресичаше равния терен и свършваше пред малка кула, два големи хангара и писта, маркирана от сигнални лампи.

Какво ли ги чакаше долу? Отговор на този въпрос дадоха светлините на два автомобила, които се носеха с пълна скорост към летището. В този късен час?

— По всичко личи, че са ни устроили тържествено посрещане — промърмори той.

— Виждам — кимна Касиопея, надвесена над илюминатора до себе си. — Карат като луди.

— Министър Тан е предвидим — обади се Ни.

Соколов запази мълчание, но лицето му беше загрижено.

— Не се безпокой — подхвърли му Малоун. — Всички знаем какво трябва да направим.

Кацането премина гладко и самолетът зарулира към кулата. Асфалтовото покритие тънеше в мрак, но зоната около кулата и двата хангара беше ярко осветена от прожекторите, окачени на високи пилони. Самолетът плавно спря. Двигателите продължаваха да работят. Касиопея отвори задната врата и скочи на земята. Ни я последва.

Изминаха около петдесетина метра, очаквайки двата автомобила всеки момент да заковат пред тях. Единият беше рейндж ровър, а другият — микробус в светъл цвят. И двата бяха обозначени като полицейски. Ни беше виждал хиляди подобни коли навсякъде из Китай, но никога досега не беше ставал мишена на някоя от тях.

Той си пое дълбоко въздух в опит да се успокои. Едва сега разбра как са се чувствали обектите на неговите разследвания. Нащрек, несигурни какво предстои да се случи, опитващи се да разберат какво знае другата страна. И бързо стигна до заключението, че е по-добре да бъдеш извън клетката, а не в нея.

Двете коли заковаха пред тях с остро скърцане на спирачките. От рейндж ровъра изскочи нисък и широкоплещест мъж с тибетски черти. Беше облечен в официална зелена униформа и усилено дърпаше от цигарата между устните си. Шофьорът остана на мястото си. От микробуса не слезе никой.

Малоун беше обяснил какво има предвид и Ни го беше приел, вероятно защото нямаха кой знае какъв избор.

— Министър Ни, аз съм Лян от окръжната полиция — представи се мъжът. — Имаме заповед да задържим вас и всички останали на борда на самолета.

— От кого е издадена тази заповед? — хладно попита Ни.

— От Пекин.

— В Пекин живеят двайсет милиона души. Можете ли да бъдете по-конкретен?

Лян не хареса забележката, но бързо възвърна самообладанието си.

— Заповедта дойде от кабинета на министър Тан — отвърна той. — Ясна и категорична.

Касиопея направи малка крачка встрани. И двамата бяха напрегнати. Неговият пистолет беше скрит под сакото, а нейният — под блузата й.

— Знаете ли кой съм аз? — попита на мандарин Ни.

— Известно ми е какъв пост заемате — отвърна полицаят и захвърли угарката.

— И въпреки това възнамерявате да ме задържите?

— На борда има ли човек на име Соколов? — не отговори на въпроса мъжът. — От руски произход?

Забелязал, че Касиопея долови името, Ни подхвърли на английски:

— Той се интересува дали с нас пътува човек на име Соколов.

Тя сви рамене и поклати глава, а той се обърна към Лян и обяви:

— Не знаем нищо за такъв човек.

— Трябва да претърся самолета. Заповядайте на пилота да изключи двигателите.

— Както желаете.

Ни се обърна, вдигна глава към кабината и кръстоса ръце, изпращайки добре известния сигнал. Нищо не се случи.

— Искате ли да съобщя на другите двама пътници, че трябва да слязат? — обърна се към Лян той.

— Моля ви. Би било прекрасно.

Ни се обърна към Касиопея и кратко нареди:

— Доведете ги!

Малоун наблюдаваше развоя на събитията от около трийсет метра. Правилно беше предположил, че емисарите на Тан щяха да очакват четирима пътници и щяха да бъдат учудени, че виждат само двама.

Ни изчака приближаването на Касиопея до отворената врата на кабината. Тя спря и махна с ръка. На бетона скочиха двама души и тръгнаха след нея към мястото, където ги очакваше началникът на полицията. Лян бръкна в джоба си и извади навит на руло лист хартия. Точно от това се страхуваше Ни. Лян разгъна листа и Ни видя черно-бялата снимка.

На Лев Соколов.

— Никой от тези хора не е руснакът — обяви Лян. — Вторият би трябвало да е американец, но тези са китайци.

Малоун веднага усети, че нещата не се развиват добре.

След приземяването той и Соколов размениха местата си с пилотите, които нямаха никакво желание да се противопоставят на заповедта на Ни Юн.

Видя как Ни отново размахва ръце, сякаш за да накара пилотите да изключат двигателите. Но полицията не се остави да бъде заблудена.

— Какво ще правим сега? — попита с треперещ глас Соколов.

— Не онова, което очакват.

Касиопея чу как двигателите увеличават оборотите си и витлата засвистяха в нощния въздух. Машината зави наляво и започна да се приближава към тях. Полицаят извика нещо с възбуден глас. Нямаше нужда от преводач, за да отгатне думите му.

Ни бавно се обърна към самолета, който все по-бързо се приближаваше. Четирийсет метра. Двамата пилоти изпаднаха в паника и хукнаха към контролната кула. Очевидно наясно, че тези хора не му трябват, полицаят ги остави да се отдалечат.

Витлата свистяха в сухия нощен въздух. Касиопея се почувства по-добре, въпреки че все още носеше вчерашните дрехи, които беше намокрила във водите на езерото, а после беше посипала с праха на хилядолетната гробница. Самолетът се насочи право към тях. Трийсет метра. Поредната поява на Котън. С гръм и трясък както обикновено.

68

Ни беше шокиран от действията на Малоун. Той го беше предупредил, че ще им пази гърба дори и ако противникът не се хване на уловката, но не обясни как. В общи линии Ни знаеше малко за Котън Малоун, главно от служебните справки, които сочеха, че бил уважаван американски агент, способен и умен.

Двойните витла на моторите свистяха на двайсетина метра от тях.

— Кажете му да спре! — изкрещя Лян, като се опитваше да надвие грохота. — Къде е тръгнал?

— Вероятно насам — небрежно отвърна Ни.

Сигналните лампички на крилете мигаха в червено и зелено. Ни се запита докъде е решил да стигне Малоун, но беше твърдо решен да остане на мястото си и да види кой ще отстъпи пръв — самолетът или полицаят.

Малоун изчака подходящия момент и натисна руля. Корпусът се завъртя, а лявото крило с пропелерите изведнъж се превърна в оръжие. Полицаят реагира, като се просна по очи на асфалта, следван от Ни и Касиопея. Телата им изчезнаха под тумбестия корпус. Двамата пилоти отдавна бяха изчезнали, а шофьорът на рейндж ровъра се изтърколи навън миг преди крилото да профучи на сантиметри от колата. Настъпи паника, точно според замисъла на Малоун. С изключение на един малък проблем. В ръката на шофьора, който се претърколи на бетонната площадка, проблесна пистолет.

Касиопея усети миризмата на нагорещения асфалт. Грохотът в ушите й беше оглушителен. Видя как Ни и полицаят се проснаха по очи. Същото направи и шофьорът на рейндж ровъра, който обаче измъкна пистолета си още преди да е паднал. Тя светкавично извади своето оръжие, прицели се и стреля. Куршумът попадна в отворената врата на колата, която онзи мъж използваше за прикритие.

За нещастие самата тя се намираше на абсолютно незащитено място.

Ни чу изстрела и извърна глава. Моментално си даде сметка, че двамата с Касиопея са абсолютно уязвими и няма как да се скрият от ответната стрелба, която щеше да прозвучи всеки момент. Освен ако… Той измъкна пистолета от кобура си и тикна дулото във врата на Лян, притискайки го към земята.

Самолетът направи пълен кръг. Витлата сочеха в обратна посока, а опашката се завъртя наляво.

— Кажи на твоя човек да свали оръжието! — изкрещя Ни и притисна още по-силно дулото във врата на полицая.

Шофьорът насочи пистолета, но явно не знаеше какво да прави. Положението излизаше от контрол. Представителите на властта в това затънтено място едва ли имаха голям опит при подобни ситуации. Лян извика нещо.

— По-силно! — изръмжа Ни.

Последва нова команда.

Касиопея лежеше по корем на асфалта, насочила пистолет към рейндж ровъра. Той успя да улови погледа й и поклати глава. Тя, изглежда, разбра, че прави усилия да излязат от ситуацията.

— Кажи му да хвърли оръжието!

Лян се подчини. Шофьорът очевидно нямаше особено желание за престрелка, защото бързо се изправи с вдигнати ръце.

Малоун завърши маневрата и носът на самолета отново се насочи към двата автомобила. Със задоволство установи, че единият от полицаите лежи на земята, а Ни е притиснал пистолета си в тила му. Другият беше вдигнал ръце, а Касиопея се изправяше. Номерът май беше минал. Но в душата му трепна тревога. Микробусът. В него би трябвало да има поне шофьор, но реакция към разгръщащата се драма липсваше.

Задните врати на микробуса рязко се отвориха.

На асфалта изскочиха четирима въоръжени мъже, които приклекнаха и насочиха автоматите си. Двама към самолета, по един към Ни и Касиопея.

— Това е проблем — промърмори Малоун.

Беше рискувал, с надеждата да объркат и надхитрят местните органи на реда, но очевидно ги беше подценил. Витлата все още се въртяха, но би било глупаво да продължи маневрата. Онези с автоматите несъмнено щяха да го засипят с куршуми.

Ни продължаваше да притиска дулото в тила на полицейския началник, но погледът му следеше подкреплението, което зае позиция за стрелба.

— Пусни ме да стана! — заповяда Лян, бързо усетил промяната в ситуацията.

Ни отказа да отмести оръжието.

— Не можеш да спечелиш! — добави полицаят.

Това беше вярно. Ни не знаеше докъде се простират заповедите на Тан, но добре помнеше какво се беше случило в гробницата и след това. Отмести пистолета си и бавно се изправи.

Двигателите на самолета утихнаха. Явно и Малоун беше осъзнал безнадеждността на ситуацията. Бяха загубили.

69

Тан скочи на тревата. Хеликоптерът беше кацнал на някаква ливада в околностите на град Батан. Отлично знаеше къде се намира — в долина, заобиколена от непристъпни върхове, вековни ледници, гори и буйни реки, чиито води се спускаха почти отвесно надолу. Като младеж често беше идвал тук, за да попълни запасите на братството от ориз, месо, зеле, картофи и подправки.

Зората не беше далеч, но на тази височина дневната светлина идваше бавно. Тан напълни гърдите си с кристалночистия въздух и усети как се завръща силата, която някога беше черпил от тази усамотена земя на контрастите. Непрогледни нощи, ослепително ярки дни. Опасно разреден въздух, горещо слънце, плътни сенки, пронизващи земята като черен лед.

Батан спеше на стотина метра по-нататък. Три хиляди жители, никакви промени. Бели къщички с червеникави покриви. Пазарен град, гъмжащ от поклонници, овце, якове и търговци. Един от многото, пръснати по зеления килим между сивите върхове като зарове по игрална маса. Тук властваше предимно културата на Запада. Един затворен свят, особено подходящ за седалище на тайно братство като „Ба“.

Тан тръгна напред по отъпканата трева. Виктор вървеше до него.

Хеликоптерът се издигна в бързо порозовяващия въздух. Грохотът на моторите му се стопи и над моравата се възцари дълбока тишина. Йечън се намираше на трийсет минути полет в северна посока.

Тан все още беше облечен с мръсните си дрехи. По време на полета се бе насилил да хапне нещо от неприкосновените запаси на борда. Искаше да бъде готов за онова, което предстоеше. И което беше очаквал цели две десетилетия.

— Какво предстои да се случи? — попита Виктор.

— Това не е твоя работа.

— Така ли? — спря на място Виктор. — По ваша заповед убих един пилот от Китайската народноосвободителна армия. Доставих ви Малоун, Вит и Ни Юн. Играех по вашите правила, точно според заповедите ви. Но всичко това изведнъж вече не е моя работа?

Тан също спря, но не се обърна. Погледът му се насочи към далечните планини на запад, отвъд Батан. Към онова, което го чакаше там.

— Не изчерпвай търпението ми! — мрачно процеди той.

Не беше нужно да се обръща, за да усети насоченото оръжие. Нали сам беше позволил на Виктор да задържи пистолета си?

— Май си намислил да ме застреляш, а? — спокойно подхвърли той.

— Това ще реши много проблеми, включително изключителната ти неблагодарност! — изсъска Виктор.

Тан продължаваше да стои с гръб към него.

— Руснаците ти заповядаха да ме убиеш, нали? — подхвърли той. — Сигурно ще бъдат доволни!

— Ти плащаш по-добре — поклати глава Виктор.

— Това го чувам непрекъснато — каза Тан, решил да прибегне до дипломацията, докато се решат всички проблеми. — Знаеш, че се нуждая от помощта ти. Но всичко, за което ще те помоля, е още малко търпение. През следващите няколко часа нещата ще се изяснят.

— Аз трябваше да бъда в Йечън — отбеляза Виктор, намеквайки за отказа му.

— Нямаш работа там.

— А защо съм тук?

— Защото тук се намира онова, което търся.

След тези думи Тан тръгна напред.

Малоун и Касиопея седяха на мръсния тухлен под. Затвориха ги отделно от Ни и Соколов в малкия терминал на летището. За килия използваха някакъв склад със стени от дебела ламарина, осветен от слаба и прашна крушка.

— Не се получи — обади се Касиопея.

— Нямах време да измисля нещо по-добро — сви рамене Малоун.

Въздухът вонеше на гнило. Какво ли бяха държали тук?

— Съмнявам се, че Соколов е в опасност — добави той. — Поне засега. Тан си го върна обратно без особени усилия. Но при Ни нещата не стоят така. Мисля, че не го чака нищо добро.

Касиопея седеше, обвила ръце около свитите си колене. Изглеждаше уморена. Самият той също беше доста уморен, въпреки че и двамата бяха успели да подремнат по време на полета. Вече час седяха в килията. Отвън не се чуваше нищо.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Все ще измислим нещо.

— Винаги ли си такъв оптимист? — усмихна се тя.

— Това е най-добрата алтернатива.

— Ние с теб трябва да изясним някои неща.

— По-късно — кимна той. — Става ли?

— Добре. Нека бъде по-късно.

Ако изобщо има по-късно, беше неизказаната мисъл, която увисна във въздуха. После тишината беше нарушена от някакъв звук. Свистенето на витла.

Ни седеше в друга, по-добре осветена стая. Единственият прозорец се охраняваше отвън от един от мъжете с автоматите, пристигнали с микробуса. Друг със сигурност стоеше пред заключената врата. Чудеше се какво беше станало с Малоун и Вит. Беше ясно, че Тан бе заповядал да ги заловят живи. Лицето на Соколов беше мрачно, но не и изплашено.

— Защо никой друг не се е заинтересувал от твоето откритие? — попита го на мандарин Ни. — Малоун твърди, че руснаците отдавна са наясно със запасите от неизчерпаем петрол.

— Задачата им е далеч по-трудна — отвърна Соколов. — Колко са местата по света, където могат да се вземат проби от петрол на две хиляди години? — Замълча за момент и сведе очи към пода. — Само едно. Тук, в Китай. Никой друг не е бил в състояние да сондира толкова отдавна. Единствено китайците. Доказателството е тук и никъде другаде. — Говореше тихо, сякаш съжаляваше за откритието си.

— Синът ти ще бъде добре.

— Откъде знаеш?

— Ти си прекалено ценен, а Тан знае, че детето е единствената му възможност да ти окаже натиск.

— Но само докато изтръгне онова, което иска.

— Ти всичко ли му разказа?

— Не. Само някои неща.

Ни си спомни за отвращението, демонстрирано от руснака по време на полета.

— Не всички сме като Тан — промълви той.

— Сигурно е така — отвърна Соколов и за пръв път вдигна глава. — Но всички сте китайци и това ми стига.

Тан пое по единствената улица на Батан, отбелязвайки окаяното състояние на сградите от двете й страни, между които се виждаха тесни и мръсни улички. Всичко беше покрито с плътен слой прах. Виждаха се няколко каруци и един-два пикапа, зарязани почти в средата на улицата. На няколко крачки от него проскърцваха две колела, задвижващи камбанките си с всяко завъртане. От близката алея изскочи огромен мастиф, който се превъртя във въздуха и тупна по гръб, задържан от дебелата си верига. В следващия миг отново беше на крака, очевидно решен да се задуши или да скъса веригата, но да докопа непознатите. Тан се обърна с лице към лаещия звяр.

На няколко крачки от него висеше голям бронзов гонг, който скоро щеше да обяви настъпването на новия ден. Зад него се виждаше малък, полуразрушен хотел с открехнати врати и лъснати от мръсотия стени. И той не беше претърпял почти никакви промени. Кучето продължаваше да лае.

— Иди да събудиш собственика — заповяда на Виктор той.

Беше наясно, че изкачването на планината без слънце в небето е безумна идея. Пътеките бяха тесни и стръмни, с постоянна опасност от падащи камъни. С настъпването на деня мъглата бавно се вдигаше и разкриваше гледката към непристъпните върхове.

Още малко.

Страхът постепенно напусна душата на Ни. Тан беше получил чудесна възможност да го ликвидира в гробницата на Цин Шъхуан, за съществуването на която подозираха малцина, но това едва ли можеше да се случи тук, в присъствието на толкова много свидетели. Дори първият вицепремиер не би могъл да запази в тайна един толкова брутален акт. По всяка вероятност щяха да ги закарат на някое по-усамотено място, а грохотът на приближаващия се хеликоптер потвърждаваше това.

Соколов също реагира на звука.

— Отиваме при сина ти — каза Ни.

— Откъде знаеш?

— Тан се нуждае от нас живи. От мен само за малко, но ти ще му трябваш още дълго време. По тази причина ще те събере със сина ти, поне за фасада.

— Не се ли страхуваш?

— Страхувам се единствено от провал.

Соколов го погледна с разбиране.

— А какво ще стане с Малоун и Вит?

— За съжаление тяхното положение е далеч по-сериозно.

70

Малоун слушаше постепенно затихващото свистене на роторите. Хеликоптерът беше кацнал само за няколко минути, най-вероятно за да прибере Ни Юн и Соколов.

— Сега е наш ред — подхвърли Касиопея.

Продължаваха да седят на пода.

— Но няма да ни превозват никъде — добави тя.

— Може би ще ни превозят, но ще се приземим по малко по-друг начин — промърмори Малоун.

Бяха чужденци, нелегално проникнали в страната, и вероятно шпиони, които никой нямаше да потърси. Това беше част от длъжностната характеристика на предишната му работа. И тя го знаеше, нямаше нужда да й го казва. Бяха длъжни да рискуват при първата възможност и щяха да го направят. Защото нямаше какво да губят, в буквалния смисъл на думата.

Тихо стържене оповести отключването на металната врата. Касиопея понечи да стане, но той сложи ръка на коляното й и поклати глава. Тя остана на пода.

Вратата се отвори и на прага се появи полицейският началник, когото вече познаваха. В ръката си държеше пистолет, изражението му беше мрачно.

— Тежка нощ, а? — подхвърли Малоун.

Не знаеше дали влезлият разбра. Тук не беше Пекин или Източен Китай, където много хора знаеха английски. Тук бяха в средата на нищото. Мъжът им направи знак да станат и да излязат. В коридора чакаха още двама, въоръжени с автомати. Малоун ги огледа. И двамата бяха млади, уплашени и несигурни. Колко пъти бяха попадали в подобна ситуация? Не много, разбира се.

Началникът отново махна с ръка. Малоун забеляза, че металната врата се отваря навън и няма резе, а само дръжка и ключалка, която действаше от външната страна.

— Според мен тези хора не говорят английски — подхвърли на Касиопея той.

В очите на началника се появи нетърпение, но личеше, че не разбира какво си говорят. Малоун се усмихна и му подхвърли със същия тон:

— Вониш като свиня, приятел.

Началникът не реагира на обидата. Ръката му с пистолета отново ги подкани да побързат.

— Тоя със сигурност не знае нито дума — обърна се към Касиопея Малоун и направи лек поклон: — Първо дамите. Бъди готова да действаш незабавно.

Тя прекрачи прага. Началникът изостана една крачка назад, за да направи място на Малоун да излезе. Така можеше да реагира на всичко, което предприемеха, и то от безопасна дистанция. С изключение на едно.

Малоун вървеше след Касиопея. Тялото му се изви светкавично и десният му крак силно ритна вратата, която се затръшна пред носа на началника, заключвайки го в килията. Почти в същия миг той удари с лакът по-близкия войник и той отхвръкна назад. Касиопея подскочи и нанесе силен ритник в гърдите на другия. И двамата не успяха да реагират. Малоун се стрелна напред и заби юмрук в лицето на своя човек. Той се опита да се защити, но без да изпуска пушката. Лоша идея, но Малоун не му даде време за размисъл. След още три бързи крошета с дясната ръка войникът рухна. Котън грабна пушката и издърпа пистолета от кобура на кръста му. Обърна се и видя, че Касиопея има известни проблеми.

— Побързай! — подвикна й той.

Касиопея избягна два удара на противника си, прескочи пушката му, която лежеше на пода, и се стрелна напред. Юмрукът й обаче само докосна гръкляна. Бясна от пропуска, тя се завъртя със светкавичен отскок и кракът й се стовари в гърдите на мъжа. Втори ритник го прикова в стената, а последвалият чифт саблени удари в гърлото го накара да се свлече на пода.

— Отне ти доста време — отбеляза Малоун.

— Вместо да гледаш, можеше да ми помогнеш — задъхано отвърна тя.

— Само ако се беше наложило.

Тя измъкна пистолета на войника от кобура и се наведе да вдигне автомата. Началникът не представляваше заплаха, тъй като бе заключен в килията. Отвътре долитаха тропане и приглушени викове на китайски.

— Имаше още двама с автомати — подхвърли Касиопея. — Плюс двамата шофьори.

Малоун кимна, също успял да пресметне личния състав на врага.

— Предлагам да се придвижваме много внимателно.

Той надникна през близкия прозорец и забеляза рейндж ровъра на петдесетина метра от тях. Микробусът беше изчезнал. Което го разтревожи.

— Да се надяваме, че ключовете са на таблото.

Пристъпиха към вратата и внимателно я открехнаха.

Все още беше дълбока нощ и летището тънеше в тишина.

— Може би щяха да ни убият тук, а може би щяха да ни закарат на друго място със същата цел — каза той. — Но и в двата случая микробусът щеше да им потрябва.

Веднага усети, че и тя си беше помислила същото.

— Няма смисъл да се бавим повече тук.

Касиопея излезе първа с готов за стрелба автомат. Той я последва. Петдесетина метра ги деляха от рейндж ровъра. Очите му пронизаха мрака. Прожекторите на покрива осветяваха само част от пътя. Стигнаха до средата, когато тишината беше разкъсана от рев на автомобилен мотор. Микробусът изскочи иззад близкия хангар и с пълна скорост се понесе към тях. От страничното стъкло се показа ръка с пистолет.

Без да се колебае нито секунда, Касиопея включи на автоматична стрелба и засипа челното стъкло с куршуми. Ръката с пистолета изчезна, микробусът се люшна надясно, вдигна се на две колела и се заби в стената на хангара.

Затичаха с всички сили към рейндж ровъра. Малоун скочи зад кормилото и видя, че ключовете висят на таблото.

— Най-после нещо да бъде както трябва — въздъхна с облекчение той.

Стъпи на газта и колата бързо напусна осветеното пространство на плаца.

— Има още нещо — подхвърли Касиопея. — Как ще стигнем до там? Едва ли можем да питаме за пътя.

— Няма проблем — отвърна Малоун и измъкна някакъв пакет от задния си джоб. — Задържах картата, която Ни използваше в самолета. Просто за всеки случай.

71

Батан

7:00 ч.

Изправен пред прозореца, Тан вдигна ръка, за да предпази очите си от слънчевите лъчи, надничащи иззад върховете на изток. В другата си ръка държеше чаша сладък черен чай, ароматизиран с кардамон. Струваше му се, че всеки момент ще прозвучи романтичният зов на раковина и ехото му ще се върне от скалите. Преди години в манастира се будеха от такъв рог, който един от братята надуваше на разсъмване.

Той погледна надолу към улицата. Батан бавно оживяваше. Редките минувачи постепенно се превръщаха в неспирен поток. Повечето бяха облечени с дълги до глезените вълнени наметала, препасани с червени колани, а на главите си носеха шапки, които ги предпазваха от вятъра, блъскащ в дървените стени. През тази част от годината времето беше непостоянно. Въпреки голямата надморска височина пролетният въздух беше изненадващо топъл, нагряван от ултравиолетовите лъчи на слънцето, които свободно проникваха през тънкия атмосферен слой.

Виктор закусваше на долния етаж. Преди два часа му бяха съобщили по сателитния телефон, че Ни и Соколов са арестувани и вече са отпътували от Йечън. Той беше изпратил хеликоптера да ги прибере и после да се върне за него най-късно до седем и половина. С нескрито удовлетворение бе приел и новината за арестуването на Малоун и Вит, които по това време най-вероятно вече бяха мъртви. Парченцата от пъзела най-сетне се подреждаха.

Той вдъхна с наслада топлия въздух, наситен с миризмата на запалени кандила. Зад прозореца прозвуча кристалният камбанен звън. Вратата се отвори.

— За мен е време да тръгвам — обърна се Тан към Виктор. — Хеликоптерът ще се върне всеки момент.

На леглото лежеше екипировката, която Виктор беше донесъл по-рано. Навито на руло въже, раница, фенерче, нож и дебело яке.

— Изкачването до залата ще продължи час и нещо — добави Тан. — Пътеката започва западно от града и се извива нагоре. Самата зала се намира зад хребета, веднага след един висящ мост. В скалите над него е издълбана статуя на Буда, така че лесно ще се ориентираш.

— Какво се случи в Йечън?

— Това не те засяга.

Виктор Томас продължаваше да се тревожи за съдбата на Касиопея Вит, което беше странно. За самия него жените не бяха нищо повече от причина за отклоняване на вниманието. Хората като Виктор също би трябвало да ги възприемат така, но той явно беше на друго мнение. Виктор събра екипировката и облече кожено яке.

— Тръгвай по пътеката и внимавай някой да не те проследи — нареди Тан. — Когато стигнеш горе, гледай да останеш незабелязан. Докладваха ми, че там има само няколко души. Ще проникнеш лесно, защото главният портал винаги е отворен.

— Добре, ще се постарая да те покрия — кимна Виктор. — Но в момента имаш по-важен проблем.

Тан не хареса тона, с който бяха изречени тези думи.

— Какъв проблем? — попита той.

— Малоун и Касиопея Вит току-що пристигнаха в града.

Касиопея се оглеждаше с нескрито възхищение. Типично за този район къщите бяха кирпичени, боядисани в бяло, с изрисувани над вратите слънца и луни, а на покривите им бяха струпани дърва за горене и блокчета изсушен торф. Местните жители бяха монголци, китайци, араби и тибетци, които за разлика от родните си страни се бяха научили да живеят заедно. Двамата стигнаха до тук след близо два часа пътуване по тесни виещи се каменисти пътища.

— Стомахът ми още се бунтува от гадната храна — обади се Малоун, след като слязоха от ровъра.

В колата бяха открили някакви запаси от първа необходимост — твърди като камък бисквити и мляко на прах, примесено с нещо, което приличаше на свинска мас и имаше вкус на подсладен картон. На Касиопея също й беше зле от отвратителната храна и непрекъснатото друсане.

— Ни спомена, че манастирът се намира западно от града — подхвърли тя. — Но ще се наложи да попитаме някого за пътя.

Местните скрито ги наблюдаваха. Високо над главите им грачеха гарвани. Тя усети, че диша учестено, за да се справи с разредения въздух. Трябваше да престане, защото това нямаше да й помогне.

— Струва ми се, че с питане едва ли ще стигнем далеч — възрази Малоун, докато заобикаляше рейндж ровъра.

— Тук едва ли има много чужденци като нас — съгласи се тя.

Тан бързо отстъпи назад от прозореца.

— Май ще излезеш прав за Малоун — каза той. — Този човек наистина заслужава уважение.

— Тя също.

— Защо непрекъснато ми повтаряш това? — извика той и се обърна да погледне Виктор.

Дразнеше се от факта, че чужденецът все още му бе нужен.

— Аз тръгвам — добави той. — А ти можеш да задържиш вниманието им, докато ме няма.

— А какво да правя, след като задържа вниманието им?

— Трябва да се увериш, че наистина тръгват към планината. Както знаеш, там ги чакат войници.

— Които чакат и мен, нали?

— Дори да е така, ти ще успееш да им се изплъзнеш. Защото предварително знаеш, че са там.

Дали ми вярва, запита се Тан. Този човек беше изключително затворен, в главата му винаги имаше нещо скрито. Както в момента. Беше се качил в стаята, след като беше установил присъствието на Малоун и Вит, но му бе съобщил новината едва когато сам бе решил да го направи. Слава богу, че до края на деня щеше да се освободи от него. Заедно с всички останали.

Малоун чу звука едновременно с Касиопея. Ритмичният тътен на ротори. Нисък, стабилен, хипнотичен. Като сърдечен ритъм.

— Хеликоптер — промърмори той.

— Който се приближава.

Котън вдигна глава и напрегна взор към бързо просветляващото небе. Хеликоптерът се приближаваше от север, на няколко километра от тях. Преодолял назъбените върхове, той започна да се снижава към една покрита с еделвайси поляна в края на града. Ярката червена звезда на зеления корпус издаваше собственика му.

Народноосвободителната армия.

— Идва за Тан — обади се един глас.

Малоун се обърна.

На три метра зад тях стоеше Виктор.

Тан напусна хотела през задната врата. Благодарение на няколкото банкноти, получени от Виктор, собственикът ги посрещна добре, без да задава въпроси. Пое по тясната уличка, която щеше да го изведе направо на поляната в покрайнините на града. От двете му страни имаше малки магазинчета — дърводелец, стругар, ключар и шивач. В дъното се виждаше поляната с красивите еделвайси.

Боботенето на хеликоптера приближаваше. Оцеляването на Малоун и Вит беше проблем. В началото той бе успял да се възползва от тяхната анонимност, но сега близостта им ставаше опасна. А и времето изтичаше.

Тан извади телефона и набра кабинета си, благодарен на спътниците, които не се влияеха от планинския терен. Старши помощникът вдигна веднага.

— Предай на нашите приятели в Исламабад, че ги моля да изпълнят онова, което поисках от тях. Съвсем скоро мишените ще се появят в района.

— Те само чакат да ги предупредим.

— Трябва да ги убедиш, че успехът е задължителен. Всичко друго отпада. Можеш да ги увериш, че няма да забравя услугата им.

— Мишените са две?

— Не, три. Искам да бъдат ликвидирани на всяка цена.

72

Малоун изгледа продължително Виктор. Навито на руло въже през едното рамо, раница през другото. Дебело яке с дръпнат догоре цип.

— Излишно е да питам накъде си тръгнал — каза той.

— Тан залови Ни и Соколов — направи крачка напред Касиопея.

— Той вече го знае — рече Малоун и отново спря очи върху лицето на Виктор. — Ти си доста зает човек. Отначало отвлече Касиопея, подложи я на изтезания, а после я пусна на свобода. Насочи ни към засадата на китайците, а после изчезна, оставяйки ни на произвола на съдбата. На два пъти се разминахме на косъм от смъртта. А сега се появяваш тук…

— Нали още сте живи? — изгледа го Виктор. — Не забравяй, че именно аз ви спасих кожата в онази гробница.

— Не. Ти спаси Ни. Било е част от задачата ти.

— Нямаш никаква представа за моите задачи.

Малоун видя как хеликоптерът набира височина.

— Тан май си тръгна, а? — подхвърли той.

— Трябва да вървя — рече Виктор.

— Ние също — отвърна Касиопея.

— Руснаците искат да са сигурни, че Ни Юн ще бъде следващият премиер на тази страна — подхвърли Малоун. — Искат си и Соколов.

— Слез на земята, Малоун. Нима си въобразяваш, че единствено те искат това? Защо Стефани Нел се появи в Копенхаген? Аз работя за нея. Тя знаеше, че държа Касиопея, защото заповедта беше нейна. Искаше да привлече и теб. Аз съм обикновена пионка. Вие двамата — също.

Думите на Виктор шибнаха Котън като камшик. Стефани го беше изиграла. Искам просто да се подсигуря, повярвай ми. Не мога да вярвам сто процента на Иван.

Едва сега разбра какво беше имала предвид.

— Аз просто си върша работата — добави Виктор. — Ако ти нямаш намерение да вършиш своята, поне не ми се пречкай!

— В тази игра ти рискува живота на Касиопея! — извика Малоун и сграбчи ръката му.

— Не аз, а Стефани — поправи го Виктор. — За късмет ти беше наблизо и успя да оправиш нещата.

Малоун рязко го блъсна. Въжето падна от рамото на Виктор. Другата му ръка се освободи от раницата. Но остана на място.

— Беше ти приятно да убиеш онзи пилот, нали? — изсъска Малоун. — Да го свалиш с една-единствена ракета! И това ли беше част от задачата ти?

Виктор не отговори.

— Ти си убиец! — изгледа го с отвращение Малоун. — Уби онзи пилот с единствената цел да забъркаш и нас! Да ни докажеш, че си на наша страна. А после, когато се спуснахме в гробницата, направи опит да ни убиеш! Едно от фенерчетата, които шареха сред изпаренията, беше твоето!

В очите на Виктор проблеснаха гневни искри.

— Хареса ли ти да изтезаваш Касиопея? Лично ли наливаше водата?

Виктор се стрелна напред и силно го блъсна. Телата им се стовариха върху предния капак на рейндж ровъра. Улицата светкавично опустя. Двамата се свлякоха на земята. Малоун се изтръгна от хватката на Виктор и скочи на крака. Но противникът му беше по-бърз и ритникът му го улучи в стомаха.

Въздухът напусна дробовете му.

В следващия миг Малоун се съвзе и нанесе светкавичен удар в гърдите на Виктор. Разреденият въздух го принуждаваше да диша на пресекулки, главата му се замая. Комбинирана с ритника на Виктор, липсата на кислород го замая повече, отколкото беше предполагал. Тръсна глава, за да се овладее, и отново премина в атака.

Виктор го посрещна с юмруци, но този път Малоун беше готов. Избегна един удар, после втори. Десният му юмрук се заби в корема на противника, следван от бърза комбинация. Виктор отстъпваше бавно. Силен ъперкът в челюстта го свали на колене. Малоун се надвеси над него, но той не направи опит да стане. Гърдите му горяха от липсата на кислород. По дяволите тази надморска височина! Обърна се и тръгна към Касиопея.

Така и не разбра какво стана, но ударът в гръбнака беше изключително силен. Сви се на две, коленете му се подгънаха. Вторият удар го изпрати по очи на земята. В следващия миг тялото му се завъртя. Виктор го държеше за реверите и се мъчеше да го изправи.

— Престанете! — изкрещя Касиопея.

Беше видяла как Виктор грабва лопатата, опряна до вратата на близкото магазинче и с всичка сила я стоварва в гърба на оттеглящия се Малоун. Вторият удар го повали на земята. В момента беше яхнал Малоун, готов да заблъска главата му в паважа.

— Пусни го! — заповяда тя и заби поглед в пламтящите от гняв очи на Виктор.

Той дишаше на пресекулки.

— Пусни го! — повтори по-тихо тя.

— Предупредих те, че следващият път ще бъде по-различно! — изсъска Виктор, разхлаби хватката си и се изправи.

Неколцината зяпачи бавно се разпръснаха. Край на боя. Полиция не се виждаше никъде. Тук може би изобщо няма полиция, помисли си тя. Виктор вдигна раницата си и протегна ръка за въжето. Малоун продължаваше да лежи и опипваше гърба си.

— Тан заповяда да ви нападнат — подхвърли Виктор. — Пакистанските войници ще ви чакат на границата. Тя минава високо горе, малко под манастира.

— Вероятно си даваш сметка, че те ще нападнат и теб — подхвърли Касиопея.

— Разбира се — кимна той. — Затова реших да тръгна пръв. Предпочитам да не ме следвате, но вие няма да ме послушате, нали?

— Ще ти трябва помощ.

— Малоун е прав. Твърде често рискувах живота ти.

— Но и го спасяваше.

— Това вече няма да стане.

— Кое? Да рискуваш живота ми или да го спасяваш?

— Нито едното, нито другото. Но тъй като знам, че няма да останете тук, нека ви кажа накъде да тръгнете. Пътеката започва западно от града и води към един висящ мост високо в планината. След него има скални скулптури, които сочат пътя към Залата. Изчакайте един час, за да мога да направя нещо. Може би ще успея да отклоня вниманието на пакистанците. — Ръката му махна по посока на Малоун. — Той и бездруго няма да се оправи по-рано.

След тези думи Виктор се обърна, но тя сграбчи ръката му.

— Какво си намислил?

— Какво те интересува?

— Нима не трябва да ме интересува?

Той кимна към Малоун.

— Защо не ми каза, че работиш за Стефани още в Белгия? — попита тя.

— Това не е в мой стил.

— А изтезанията в твой стил ли са?

— Не си мисли, че ми е доставило удоволствие. Просто нямаше друг начин.

Тя забеляза болката, която се изписа в очите му, и тихо попита:

— Имаш ли чувство за лоялност към някого?

— Само към себе си.

Но тя не се остави да бъде заблудена.

— У теб има много повече, отколкото показваш.

— Аз съм като него — отвърна Виктор и отново посочи Малоун.

Най-сетне й просветна.

— Ти искаше този сблъсък, нали?

— Трябваше да ви забавя по някакъв начин. Кажи му, че съжалявам за тъпия номер, но друг начин нямаше.

— Ще убиеш ли Карл Тан? — попита Касиопея.

— Много хора ще бъдат доволни, ако го направя. Съвсем наскоро имах възможност да го застрелям.

— А защо не го направи?

— Още е рано. Искам да разбера какво има горе в онези планини. Ни вече е там и аз трябва да го измъкна.

— А какво ще правиш със Соколов?

Виктор не отговори.

— Ще го убиеш ли?

Мълчание.

— Кажи ми! — настоя тя.

— Просто трябва да ми се довериш.

— Но аз ти вярвам!

— Тогава всичко е наред.

След тези думи Виктор се обърна и се отдалечи.

73

Ни хареса затвора си. Спалнята беше величествена. Таванът се крепеше на мраморни колони с гравирани дракони. Фреските по стените изобразяваха пътуване на императора. Насреща се виждаше как той напуска двореца, а свитата му се точи по стръмна пътека нагоре в планината, заемаща другите две стени. На четвъртата бяха изрисувани няколко постройки, кацнали на почти отвесен склон, боядисани в червено, сиво и кафяво.

Изображенията отговаряха съвсем точно на онова, което Ни беше видял от хеликоптера — гола долина, над която бяха надвиснали страховити ледници.

Двамата със Соколов бяха докарани тук директно от Йечън. Отношението към тях беше добро. На площадката за кацане в покрайнините на града ги посрещнаха двама младежи с вълнени роби и стегнати на кок тъмни коси. Червени пояси ги пристягаха в кръста.

В ъгъла гореше голяма маслена лампа от ръчно изчукана мед. Във въздуха се разнасяше приятната миризма на ароматични пръчици. През отворените прозорци нахлуваше хладен въздух, който смекчаваше хипнотичното въздействие на пламъка. Отвън долиташе протяжният рев на якове. В един момент Ни си даде сметка, че не може да избяга през отворените прозорци, тъй като те гледаха към вътрешен двор, ограден от високи стени.

Соколов седеше на един от многобройните лакирани столове с изящна резба. Скъпи килими покриваха мраморния под. По всичко личеше, че „Ба“ обичат комфорта.

Вратата се отвори и на прага се изправи Пау Уън.

— Казаха ми, че сте напуснали Китай — изненадано го погледна Ни.

Пау беше облечен в златиста роба. Интересен избор, помисли си Ни. Този цвят символизираше короната. Зад него стояха двама по-млади мъже, въоръжени с арбалети.

— Министър Тан пътува насам — съобщи Пау.

— За мен ли? — вдигна глава Соколов.

— Вашето революционно откритие е жизненоважно за плановете му — кимна Пау.

— Откъде знаете за моето откритие?

— От Карл Тан, който е член на „Ба“.

Руснакът си спомни телефонния разговор между Пау и Тан, когато двамата се бяха спречкали.

— Добре лъжете — поклати глава той.

Пау прие обидата абсолютно спокойно.

— Аз съм член на братството почти през целия си съзнателен живот — каза той. — На двайсет и осем годишна възраст се подложих на операция, а на четирийсет се издигнах до Хегемон. Не се съмнявайте, че обичам Китай. Културата му, историческото наследство. Направил съм много за неговото съхранение.

— Вие сте евнух, следователно и измамник като всички преди вас.

— Но мнозина от нас са извършили велики дела и с чест са изпълнявали дълга си. Историята показва, че те са много повече от другите.

— Въпросът е от кои сте вие? — попита Ни.

— Аз не съм чудовище — отвърна Пау. — Доброволно се върнах у дома.

Ни не се впечатли.

— А защо? — попита той.

— Да видя кой ще застане начело на Китай.

— Това вече изглежда решено.

— Цинизмът ви не е убедителен. Опитах се да ви предупредя за това още в Белгия.

— Къде е синът ми? — попита Соколов. — Нали казахте, че е тук?

Пау направи знак и двамата мъже зад гърба му се разделиха. Между тях се появи трети, който водеше за ръка малко момче, най-много на четири-пет години. То имаше косата и чертите на Соколов. Зърнало баща си, момчето се втурна напред. Соколов го прегърна и му каза нещо на руски. И двамата плачеха.

— Както виждате, момчето е добре — подхвърли Пау. — Беше тук през цялото време и за него се грижеха както трябва.

Соколов не го чу, зает да обсипва детето с целувки. Ни, който нямаше семейство, само можеше да предполага каква агония беше преживял този човек.

— Положих огромни усилия да примамя всички ви тук — обяви Пау.

Ни си даде сметка, че вероятно наистина е така.

— И защо бе всичко? — попита той.

— За съдбата на Китай, както се е случвало много пъти през вековете. Нашата култура е много специална и именно тя ни различава от останалите. Никой император не е управлявал единствено заради наследственото си право. Той е имал отговорността да дава морален пример както на правителството, така и на народа. В случай че е бил корумпиран или некомпетентен, следвали неизбежните бунтове. Всеки селянин, събрал достатъчно армия, имал правото да основе нова династия. Това се е случвало много пъти. Но ако при неговото управление народът живеел добре, той бил удостояван с „небесен мандат“. Наследниците му от мъжки пол имали право да го наследят, но и те можели да бъдат свалени, ако се окажели негодни да управляват. Небесният мандат е привилегия, но тя трябва да се спечели.

— Както го е спечелила комунистическата партия?

— Едва ли. Тя по-скоро го е създала. Но илюзията е прекалено груба. Комунистите са забравили както легалистичните си корени, така и конфуцианския морал. Народът отдавна ги е осъдил за неспособността им да управляват.

— А сега вие събирате армия, за да ги свалите, така ли?

— Не аз, министре.

През отворените прозорци долетя грохотът на приближаващ се хеликоптер.

— Това е Тан — вдигна глава Пау. — Най-сетне пристига.

Малоун се беше опрял на гумата на рейндж ровъра и разтриваше гърба си. Спомняше си съвсем ясно какво се беше случило миналата година в Централна Азия при първия му сблъсък с Виктор, а също така и думите на Стефани: Виктор, ако някога ти писне да работиш на свободна практика и търсиш работа, обади ми се.

И той явно го беше направил.

Малоун беше сърдит на Стефани, че не му беше казала нищо, но беше доволен от факта, че Иван не подозираше за двойната игра на тоя тип. Заслужи си боя, мръсникът.

Улицата се беше върнала към нормалния живот.

— Боли — промърмори с гримаса той. — Колко време мина, откакто той си тръгна?

— Почти час — коленичи до него Касиопея.

Съзнанието му бавно се проясни. Ако не беше болката в гърба, всичко щеше да е наред.

— Той каза да изчакаме един час, преди да го последваме.

— Нещо друго да е казал? — мрачно я изгледа Малоун.

— Че съжалява за евтиния трик.

Очите му потъмняха от гняв.

— И че трябва да му се доверим — добави тя.

— Така ли?

— Според мен се опитва да ни помогне.

— Не знам какво се опитва тоя тип, Касиопея. Но знам, че руснаците искат да приберат Соколов или да го убият, за да не служи нито на китайците, нито на американците.

— Ако Стефани действително го държи на каишка, тя няма да позволи Соколов да бъде убит.

— Не я подценявай. Тя иска да запази живота му, но едва ли ще се съгласи той да работи за китайците.

— Стефани несъмнено е знаела, че съм била подложена на изтезания — поклати глава Касиопея. — След като Виктор работи за нея…

— Не е знаела — възрази Малоун. — Каза, че Виктор те е хванал, след като е влязъл в контакт с мен, но за изтезанията я осведомих аз.

Видя раздразнението в очите й. Той също се чувстваше зле. Тя му разказа за пакистанците, повикани от Тан, които ги чакаха високо в планината.

— Ще се наложи да рискувам — каза той, надигна се и се огледа. — Трябва да открием пътеката.

— Това не е проблем.

— Нека отгатна. Виктор вече ти го е обяснил, нали?

74

Тан влезе във вътрешния двор. От специалните отвори между плочите стърчаха вечнозелени растения, засадени още по времето на династията Мин. Гигантският портал, сякаш изграден за великани, зееше отворен. Двете му крила бяха покрити с древни гравюри, свидетелстващи за сурови приключения. Каменните плочи под краката му бяха на няколко столетия, върху повечето от тях бяха издълбани стихове, от които се беше родило и името на стоманената конструкция в средата на вътрешния двор — Хуан йонтин — или Павилионът, заобиколен от песни. Над изкуствения поток се издигаха няколко дървени мостчета.

Всяка от многоетажните сгради, които заобикаляха затвореното пространство, завършваше с извита стряха. Под нея блестяха къси подпорни греди, боядисани в яркочервено и покрити с дебел слой лак. Тук от векове живееха братята, спазващи строгата йерархия, определена от възрастта и статута им. Лишено от електричество в продължение на години, това място беше по-подходящо за птиците, отколкото за хората. Но „Ба“ бяха успели да го превърнат в светилище.

Хеликоптерът отлетя.

Тишината се нарушаваше единствено от неговите стъпки, тихото бълбукане на водата и металния звън на камбаните.

Двама от братството го очакваха в подножието на стълбите, които водеха към терасата. Бяха облечени с вълнени роби, препасани с червени пояси. Косите им бяха късо подстригани отпред, но сплетени на плитка отзад. Маслиненочерните им очи сякаш не мигаха. Той се насочи право към покритата веранда, която се крепеше на множество червени пилони, украсени със сребро и злато. Той изкачи три четвърти от стъпалата и спря в подножието на третата тераса. Братята отвориха крилата на масивната двойна врата, от двете страни на която стърчаха големи слонски бивни. Под рамката й се появи Пау Уън.

Най-сетне се изправиха лице в лице. След толкова много години. Пау започна да слиза по стъпалата. Тан го изчака да се приближи и се поклони.

— Всичко мина според плана ти.

— А ти се справи много добре. Краят вече се вижда.

Душата му се изпълни с гордост. В ръцете му се появи ръчният часовник, който беше намерил в императорската библиотека.

— Реших, че ще си доволен да го получиш обратно.

Пау прие подаръка с лек поклон.

— Благодаря.

— Къде е Ни Юн?

— Тук. Чака те.

— В такъв случай да приключваме. Китай се нуждае от ново начало.

— Каква тишина! — възкликна Малоун.

Изкачването им до този момент беше преминало без инциденти.

От всички страни ги ограждаха назъбени и заснежени върхове. Беше чел някъде, че тук е родината на черните вълци, сините макове, дивите кози и снежните леопарди. Там, където се събират самодивите, пишеше другаде. Подобни места бяха вдъхновили Джеймс Хилтън за написването на „Шангри-Ла“.

От Виктор или пакистанците все още нямаше следа. Чуваха единствено скърцането на камъчетата под обувките си. В далечината се виждаха стръмни хълмове, обрасли с червеникави храсти. По склоновете им белееха стада добитък и номадски палатки с опънати от вятъра жълти флагове. В една от близките клисури Малоун зърна скелет на магаре, което очевидно се бе подхлъзнало на каменистата пътека. После с крайчеца на окото си той долови някакво движение горе, доста високо над тях. Продължи да крачи напред, сякаш нищо не се беше случило.

— Видя ли… — беззвучно се раздвижиха устните му.

— Да, видях ги — тихо отвърна Касиопея.

Четирима мъже. Пътеката пред тях чезнеше в гъста тополова горичка. Касиопея вървеше напред.

— Бъди готова за действие — прошушна той и плъзна ръка под якето си, където беше пистолетът.

В следващия миг пропука изстрел и куршумът свирна над главата му.

Тан влезе в стаята и се втренчи в лицето на Ни Юн. Пау Уън благоразумно беше извел Соколов и детето му още преди появата на последния гост. Надяваше се, че след връщането на сина му руснакът ще прояви желание за сътрудничество.

— Битката ни приключи — обяви Тан.

— А как ще обясниш смъртта ми?

— Трагична катастрофа с хеликоптер. Пътувал си за провинция Синдзян, за да разследваш поредния случай на корупция. Нали с това се занимаваш?

— Моите сътрудници знаят къде отивам и какви задачи изпълнявам.

— Ако вдигнат шум, твоите сътрудници ще бъдат принудени да млъкнат.

— А полицията в Йечън? А двамата пилоти, които ме докараха до Сиан? Те знаят много неща.

— Нима допускаш, че съм толкова глупав? — изгледа го Тан. — Знам, че подслушваш разговорите ми по сателитния телефон. Използвах го главно, за да изпращам послания. Хареса ли ти спора ми с Пау Уън?

— Нищо особено за двама изпечени лъжци като вас — сви рамене Ни.

— Получавах информация за всичките ти действия. Така разбрах, че си тръгнал за Белгия.

— Където направи опит да ме убиеш?

— Да, така беше. Надявах се да отстраня проблемите навреме. Но ти успя да се спасиш от хората ми.

— Благодарение на Пау Уън.

Правилно ли беше чул? Пау? Виктор така и не успя да разбере какво се беше случило в имението на Пау, тъй като по същото време беше в Антверпен и се занимаваше с Касиопея Вит. Не се завърна никой от хората, които беше изпратил, а Пау не сподели нищо, както обикновено. Трябваше да поговори с господаря по този въпрос.

— Хегемонът не би се поколебал да пролее кръв — каза на глас той. — След като се е намесил, значи е имал основателни причини.

— Говориш като заклет легалист, министре. Поздравявам те за победата. Ще останеш в историята като човека, окончателно погубил Китай.

Малоун се просна по очи и потърси укритие сред тополите. Касиопея го последва и двамата запълзяха по чакъла към някаква скала, която беше достатъчно голяма, за да ги скрие. Стрелбата продължаваше.

— Нещата стават сериозни — прошепна Касиопея.

— Мислиш ли?

— Успях да ги зърна. Със сигурност не са китайци.

— Значи са пакистанци — кимна той. — Изглежда, знаят накъде сме тръгнали.

— И аз си помислих същото.

— Нали ти казах, че този човек ще ни донесе неприятности — не се сдържа той.

Тя не му обърна внимание.

— Трябва да се върнем обратно — добави той и посочи надолу. — Тези войници са доста близо и ще ни създадат проблеми.

— Трябва да вярваме, че той ще се справи — обяви най-сетне тя.

— Идеята беше твоя — сви рамене Малоун. — Хайде, тръгвай. Аз ще те прикривам.

Пръстите му стиснаха китайския автоматичен пистолет. Касиопея се приготви, изправи се и се понесе към близките дръвчета.

Ни не откъсваше поглед от Карл Тан. Много добре бе забелязал изненадата му, когато спомена, че Пау Уън е попречил на стрелците му. Може би в техния предварително режисиран спор все пак имаше и частица истина?

— Водехме те като мечка на верига — каза Тан. — Знаехме, че подслушваш разговорите ни, и ти предлагахме онова, което ни беше полезно. Изпратихме те в Белгия, а после и в Сиан. Появата ти тук също е по наша покана.

— Това ние включва ли и премиера?

— Той е незначителна фигура. Един старец, който скоро ще умре.

Тази перспектива натъжи Ни. Беше започнал да харесва възрастния политик, който бе направил много, за да ограничи фанатизма на комунистите. При това, без да се замесва в никакви скандали.

— Нашият господар е Пау Уън — продължи Тан. — Всички братя, включително и аз, сме дали клетва да му се подчиняваме. Преценихме, че една фалшива война между него и мен ще приспи подозренията ти. Признавам, че нещата не се развиха точно според очакванията ни. Ти трябваше да умреш в Белгия.

— А Пау никога ли не ти спомена, че е убил четирима от твоите хора?

— След като го е направил, значи е имал причини — отвърна с каменно лице Тан.

— Но Касиопея Вит и Котън Малоун със сигурност не са влизали в плановете ви, нали?

— Господарят реши да ги използва за завръщането си в Китай — сви рамене Тан.

През отворените прозорци долетя далечен изстрел. Последваха и други.

— Тази стрелба е предназначена за твоите съюзници — подхвърли Тан.

— Вит и Малоун?

Въпросът беше зададен с нормален тон, в който не личеше безпокойство.

— В Йечън им се размина, но със сигурност ще загинат тук, в непристъпните планини. Също като теб.

75

Касиопея изчака Малоун, който я прикри с няколко добре насочени изстрела. Той скоро се появи и двамата хукнаха през горичката, използвайки прикритието на други дървета. След тях се разнесе поредният залп, куршумите свирнаха над главите им. Но горичката скоро свърши, а пътеката се извиваше нагоре, съвсем гола. Вдясно от нея зееше бездънна, потънала в сянка пропаст, която започваше от самия ръб и правеше придвижването изключително опасно. Ослепителният диск на слънцето надничаше иззад назъбен връх, чиито склонове все още тъмнееха. На трийсетина метра под краката им се пенеше буен поток, вдигащ високи пръски. Изкачиха поредната стръмнина и поеха между заоблените морени.

После тя зърна моста, за който беше споменал Виктор. Въжетата му бяха опънати между дебели греди, забити в камъните от двете страни на пропастта. Неголеми купчини камъни, наредени един върху друг и споени единствено от хилави храсти. Преминаването по моста беше възможно по дъски, вързани с въже една за друга на разстояние около трийсет метра. В далечината се чуха откъслечни изстрели. Касиопея се обърна. Войниците не се виждаха.

Нови изстрели.

— Може би той отвлича вниманието им — подхвърли тя.

Малоун не реагира, но по лицето му личеше, че е настроен скептично. Пистолетът изчезна в един от джобовете му. Тя направи същото и стъпи на моста.

В далечината се разнесоха нови изстрели. Ни трепна и погледна към прозореца.

— Ще ти организираме държавно погребение — увери го Тан. — Нещо невиждано досега. Ти все пак си уважаван човек.

— А какво ще правиш след това?

— Ще поема контрола над правителството. Премиерът скоро ще си отиде от този свят. Нормално е постепенно да предаде властта на първия си заместник. И тогава ще започне нашето завръщане към славата.

— Което ще бъде подкрепено от неизчерпаемите петролни запаси?

— Ясно, Соколов те е запознал с някои неща — усмихна се Тан. — Това е добре, защото трябва да знаеш какво пропускаш. Да, така е. Ще сложим точка на проституирането пред руснаци, араби и африканци, ще престанем да се страхуваме от действията на Америка и да правим компромиси, за да могат нашите заводи да работят.

— Значи издирването на онази лампа в Белгия е било част от грандиозния план, изработен от теб и Пау?

— Бъди сигурен, че лампата наистина беше важна. Тя се превърна в отлична примамка за теб. Ти трябваше да умреш там.

— Вместо мен умряха четирима други.

— Самият ти твърдиш, че Пау ги е ликвидирал — сви рамене Тан.

— Но ти заповяда убийството на онзи пилот.

Тан не отговори.

— Нямаш представа за проблемите на Китай — продължи да го притиска Ни.

— Напротив, имам. Тази държава се нуждае от твърда ръка.

— Ти си луд! — поклати глава Ни.

Съдбата му, изглежда, беше решена. Продължаващата стрелба в планината сочеше, че Малоун и Вит също имаха сериозни проблеми.

Дъските под краката й вибрираха от водата, която се пенеше долу. Малоун беше преминал пръв с довода, че ако мостът издържи него, със сигурност ще издържи и нея. Допълнителната тежест укроти до известна степен страничното клатене, което опъваше нервите й. В момента висяха във въздуха, без никакво прикритие. Бавно и внимателно излизаха от сянката и се насочваха към ярката слънчева светлина. Издълбаната в насрещните скали петметрова фигура на Буда доказваше, че са на прав път.

— Този мост е виждал и по-добри времена — подхвърли тя на Малоун, който се беше обърнал да проследи напредъка й.

— Надявам се да издържи още малко — отвърна той.

Стиснала дебелите странични въжета като парапет, тя внимателно продължаваше напред. Преследвачите им не се виждаха. Но над грохота на падащата вода се появи нов звук. Плътен и басов, той бързо се приближаваше. По скалите на два километра от тях пробяга черна сянка, която изчезна за миг, а после се появи отново, вече възприела ясната форма на хеликоптер. Беше бойна, а не транспортна машина, въоръжена с картечници и ракети.

— Тоя не идва, за да ни помогне — обади се тя.

После нещата изведнъж й се изясниха. Войниците нарочно ги бяха изтласкали насам. Пилотът откри стрелба.

Тан долови сърдития лай на картечниците и веднага разбра какво става. Пакистанците бяха включили в акцията един от бойните си хеликоптери „Кобра“. Той предварително ги беше уверил, че Китай със сигурност ще си затвори очите за поредното нарушение на въздушното му пространство. После бе настоял работата да бъде свършена както трябва и сам им бе посочил въжения мост като най-удобен обект на нападението. Сега му оставаше да се надява, че Виктор вече се е присъединил към американците и тримата са там, безпомощни мишени за картечниците на хеликоптера. Ако това все още не се беше случило, пакистанските войници щяха да се погрижат за него.

— Аз ще бъда следващият министър-председател на тази страна — обърна се към Ни той. — Китай отново ще се превърне във водеща световна сила. Ще си върнем Тайван, южните провинции, Монголия, а дори и Корея. Ще възстановим и разширим старите граници на страната.

— Именно заради подобни глупости стигнахме до дъното — спокойно отбеляза Ни.

— А ти си мъдрият лидер, който може да ни измъкне от там, така ли? — иронично го изгледа Тан. — Дори не усещаш, че те манипулират. Наивността ти е направо трагична.

— Нима вярваш, че светът ще гледа безучастно глупостите, които се готвиш да извършиш?

— Точно това е най-интересното. Да знаеш, че неизчерпаемите петролни запаси означават огромно предимство. Ако тази информация бъде запазена в тайна и се използва разумно, ние ще бъдем в състояние да предизвикаме краха на повечето от великите сили. Светът се бори за петрол, както децата се бият за бонбони. Отделните държави се бият една срещу друга както физически, така и икономически, за да задоволят потребностите си. За нас ще бъде достатъчно да насочваме тези битки в желаната посока. — Той леко поклати глава. — Армиите им няма да бъдат проблем за Китай. Вероятно разбираш, че едно конкретно познание може да бъде по-мощно от сто атомни бомби.

Обърна се и посочи към вратата.

— Господарят реши, че преди да напуснеш този свят, трябва да видиш нещо. На практика то представлява интерес и за двама ни, защото и аз не съм го виждал.

— Разбира се — кимна Ни. — Нека видим какво ни е приготвил Хегемонът.

Касиопея се просна по очи на дъските и вдигна глава към Малоун. Хеликоптерът с рев се носеше към тях, бордовите му картечници бълваха огън. Мостчето беше засипано от едрокалибрени куршуми, които разкъсваха въжетата и пробиваха дъските. В следващия миг, обзета от гняв, тя се изправи на колене, измъкна пистолета и откри огън срещу настъпващия враг. Но проклетата машина вероятно беше блиндирана или пък просто летеше прекалено бързо.

— Лягай долу, по дяволите! — изкрещя Малоун.

Следващият картечен откос просто преряза моста. Въжетата и дъските се превърнаха в отломки. Тя усети, че съоръжението всеки момент ще рухне. Малоун скочи на крака. Светкавично преценил, че не може да стигне до нея, той благоразумно опита да се добере до противоположния край на моста, който отстоеше на три метра от него. Вкопчил ръце във въжетата, той усети как дъските пропадат под него. Хеликоптерът профуча над главите им, насочил се към далечния край на дефилето.

Касиопея се вкопчи във въжетата в мига, в който мостът се скъса. Тялото й се люшна във въздуха, блъсна се в скалата и отскочи назад.

Но тя се държеше здраво и дори успя да погледне към насрещната страна. Увиснал на ръце, Малоун бавно се изтегляше нагоре.

Ушите й пищяха от боботенето на хеликоптера и оглушителния грохот на реката.

Когато отново вдигна глава, Малоун вече беше стигнал до ръба на скалата. Стоеше изправен и гледаше към нея. Вкопчила се във въжето, тя продължаваше да се люшка над бездната. Каменната стена беше отвесна и гладка, без пукнатини, на които би могла да се закрепи.

Хеликоптерът направи остър завой в дъното на падината, набра височина и отново се понесе към тях.

— Можеш ли да се покатериш? — изкрещя Малоун, надвиквайки грохота на водата.

Тя поклати глава.

— Направи го! — извика той.

Тя извърна глава да го погледне.

— Изчезвай оттук!

— Само с теб!

„Кобрата“ беше на около километър и бързо се приближаваше. Картечниците й щяха да се задействат всеки момент.

— Качвай се! — изкрещя той.

Тя успя да се вкопчи в скалата, но мъхът се изплъзна изпод пръстите й.

Тялото й се отлепи от камъка и полетя надолу, към пенещите се води на реката.

76

Ни последва Тан през комплекса от сгради. Различните крила бяха свързани с жълто-червени галерии. Високите тавани се крепяха от колони с недокосната от времето златиста украса. Просторните зали се отопляваха от печки, във въздуха се носеше ароматът на тамян. Най-накрая влязоха в постройка, която съдържаше едно-единствено просторно помещение на три етажа.

— Това е Залата за съхранение на хармонията — обяви Тан. — Най-святото място за „Ба“.

Сградата съществено се отличаваше от останалите. Вътрешността й беше още по-изящна, с редуващи се жълти и червени галерии, с гора от колони, свързани с изящни арки. На приземното ниво имаше огромен арсенал от мечове, ножове, копия, лъкове и щитове, които покриваха всички стени. В ъглите бяха разположени повече от дузина печки, в които светеше жар.

Слънцето проникваше през прозорците на горните етажи. В дъното се виждаше издадена тераса, която се издигаше на височина от около трийсет метра и беше запълнена с контейнери, претъпкани с ръкописи. На останалите три стени бяха окачени множество сребърни лампи, предназначени да осветяват пространството между отделните нива, които в момента не бяха запалени. Светлината идваше от големи електрически фенери, провесени от тавана.

— По лавиците на онази тераса е струпано огромно познание, записано върху коприна и предназначено за Хегемона — каза Тан. — Всичко е в оригинал, няма нито преводи, нито преработени издания.

— По всичко личи, че „Ба“ има добри финансови възможности — подхвърли Ни.

— Макар и с древен произход, ние възкръснахме наскоро. Евнусите на последния император от началото на двайсети век са ни завещали всичко необходимо. Мао направи опит да ги привлече на своя страна, но мнозина прехвърлиха богатството си тук.

— Мао мразеше евнусите.

— Това е вярно. Но те го мразеха още повече.

— Жалко, че няма да доживея провала ти.

— Аз не планирам никакъв провал.

— Като повечето фанатици.

— Ти изгуби битката, министре — пристъпи към него Тан. — Това ще остане в историята. Също като Бандата на четиримата, която изгуби своята битка. Повечето от нейните членове изгубиха и живота си.

Част от стената в дъното на залата започна да се измества по плъзгачите, скрити зад лавиците. В отвора се появи фигурата на Пау Уън.

— Министри, моля, приближете се — покани ги той.

Забелязал, че Тан остана недоволен от прекъсването, Ни реши да завърти ножа в раната.

— Господарят те вика — иронично подхвърли той.

Тан се втренчи в него и сърдито процеди:

— Това е вечната грешка на китайците, забравили какво означават страх и респект. Но аз планирам отново да им напомня за тях.

— Май ще ти е трудно да накараш милиард и половина човешки същества да се страхуват — поклати глава Ни.

— Било е правено и преди, което означава, че отново може да стане.

— Цин Шъхуан? Славният Първи император? Той е управлявал едва дванайсет години, а империята е рухнала след смъртта му. — Замълча за миг, после добави: — Благодарение на коварството на един евнух.

— Аз няма да допусна тази грешка — невъзмутимо обяви Тан.

Прекосиха в мълчание просторната зала, дълга около петдесет метра и наполовина широка. Към тайната врата водеха няколко стъпала.

— Не знаех, че в тази стена има врата — промърмори Тан.

В думите му се долавяше раздразнение.

— За това помещение знаят само Хегемонът и неколцина подбрани братя — поясни Пау. — Ти не си сред тях. Но аз реших, че вече е време да ви покажа най-ценното притежание на „Ба“.

Малоун гледаше водата, която бушуваше под него. Напразно чакаше главата й да изскочи на повърхността. Насочи вниманието си към водата, която се пенеше в най-тясната част, вдигайки високи пръски. Искаше да скочи след нея, но съзнаваше, че това е невъзможно и би довело до сигурната му смърт.

След всичко, което преживяха заедно през последните три дни, тя беше изчезнала. Вниманието му беше привлечено от движение на отсрещната страна. Иззад назъбените скали се появи фигурата на Виктор. Гневът взе връх в душата на Малоун.

— Гаден нещастник! — изрева той. — Ти ни насади тук! Ти я уби!

Виктор не му обърна внимание, зает да изтегля скъсаното въже. Справи се за минута, а после го завърза за края на въжето, което беше преметнал през рамо.

— Върви! — вдигна глава той. — Качвай се горе, а аз ще се опитам да я спася!

Как ли пък не, помисли си Малоун и измъкна пистолета. Виктор хвърли въжето обратно във водата. Краят му потъна в пяната. Очите му не се отделяха от лицето на Малоун и сякаш питаха: Ще ме застреляш ли, или ще ми позволиш да я потърся?

Хеликоптерът се връщаше за поредната атака. В дефилето екна продължителен картечен залп. Едрокалибрените куршуми зачаткаха по скалите на няколко метра от тях. Малоун се сниши и изчака нападателят да отмине.

— Отивай горе! — изкрещя извън себе си Виктор. — Ни и Соколов имат нужда от теб!

След тези думи той започна да се спуска по отвесната скала, здраво стиснал въжето. Малоун би дал всичко, за да има подобно въже. Гореше от желание да убие Виктор Томас, но мръсникът беше прав. Ни Юн и Соколов. Трябваше да ги открие.

Тан влезе в помещението без прозорци, разделено на четири отделни стаи. Пау Уън и Ни бяха прекрачили прага преди него. Отстрани се виждаха неподвижните фигури на двама мъже от братството с арбалети в ръце.

На меката светлина се очертаваха червеникави стени. Таванът беше тъмносин, обсипан със златни звезди. Централната зала беше почти запълнена от бронзов пиедестал, върху който беше положен погребален костюм от нефрит. Смаян от гледката, Тан замръзна на място. Едва сега разбра защо беше празна гробницата на Първия император.

— Аз спасих Цин Шъхуан — обади се Пау. — За съжаление нефритеният олтар се оказа прекалено голям, за да бъде пренесен. Явно са го правили на място. — Ръката му посочи ложето. — Но все пак успях да спася маската за главата и лицето, наметалото, ръкавите, ръкавиците, панталоните и покривалото за краката, всичко направено по мярка за знатния покойник. От изчисленията стана ясно, че Цин Шъхуан е бил висок около сто седемдесет и пет сантиметра и сравнително слаб. Много по-различен от гиганта, описан в историческите документи. — Пау се поколеба, сякаш искаше думите да проникнат дълбоко в душите на слушателите му. — Две хиляди и седем парченца нефрит, съшити със златни конци…

— Преброили сте ги? — изненадано го погледна Ни.

— Това е най-важната археологическа находка в цялата история на Китай. Тялото на Първия император, облечено в нефрит. То заслужава внимателно и задълбочено изследване. Изчислихме, че само за съшиването на парченцата е бил използван над един килограм златен конец. А за изработката на целия костюм са били необходими поне десет години.

— Опразнили сте цялата гробница, така ли? — пожела да узнае Тан.

— Да, до последната вещ. Всичко е събрано тук. Не е съвсем традиционен подземен дворец, но все пак върши работа.

Останалите три помещения бяха претъпкани с погребални вещи. Бронзови скулптури, медни съдове, лакирано дърво и бамбукови съдове. Освен тях имаше предмети от злато, сребро и нефрит. Музикални инструменти, глинени и порцеланови съдове. Саби, копия и стрели.

— Общият им брой възлиза на две хиляди сто и шейсет и пет предмета — уточни Пау. — Включително костите на строителите и наложниците. Аз заснех всичко в гробницата, а точното място на всеки един от тези предмети е надлежно документирано.

— Колко умно от ваша страна — промърмори Ни. — Сигурен съм, че бъдещите историци ще оценят по достойнство проявената от вас съобразителност.

— Става ли ви по-леко от иронията? — изгледа го Пау.

— А как да реагирам? Може би да бъда впечатлен? Вие сте лъжец и крадец, както вече имах случай да ви го кажа при първата ни среща. А освен това сте и убиец.

— Давате ли си сметка какво щеше да направи Мао с всичко това? — мрачно попита Пау и посочи нефритения костюм. — Или некадърниците, управлявали след него? Нищо нямаше да остане!

— Теракотените воини останаха — отбеляза Ни.

— Вярно. Но докога? Обектът се руши ежедневно, но никой не взема мерки. Комунистите нямат отношение към нашето минало.

— А вие имате, така ли?

— Моите методи може да ви се струват неконвенционални, министре. Но резултатите са налице.

Ни пристъпи към пиедестала. Тан запази дистанция, но в душата му се появи нетърпение. Искаше да разбере защо Пау беше убил четиримата му бойци в Белгия и защо беше спасил Ни. Защо го беше излъгал за петролните лампи в гробницата на Цин Шъхуан?

— Разтворихте ли костюма? — попита Ни.

— Стори ми се неуместно — поклати глава Пау. — Дори в смъртта Цин заслужава нашето уважение.

— Колко стотици хиляди са загинали в името на неговото управление?

— За онова време е било необходимо.

— И все още е — не издържа Тан.

— Не — поклати глава Ни. — Страхът и потисничеството вече не действат. На всички е ясно, че сме минали този етап. Демокрацията властва в две трети от страните по света. Нима не можем да възприемем поне част от нея?

— Не и докато аз съм начело на страната! — твърдо обяви Тан.

— И ти скоро ще откриеш, че насилието предлага само краткосрочни решения, също като нашите комунистически предци — поклати глава Ни. — За да оцелее, всяка власт се нуждае от подкрепата на народа. — Лицето му помръкна. — Някой от вас да се е отбивал в бюро „Жалби“ в Пекин?

— Никога! — отсече Тан.

— Жалко. Ако го беше направил, щеше да видиш дълга опашка от хора, пристигнали от всички краища на страната, за да подадат своите жалби. Почти всички са били жертва на режима. Местен чиновник пребил нечий син, нагъл предприемач отнел земята на друг с активната помощ на държавата. На трети му откраднали детето и така нататък.

Ни замълча, а Тан усети, че паузата е умишлена.

— Всички тези хора са убедени, че ако някой в столицата изслуша оплакванията им, справедливостта ще бъде възстановена. Но ти и аз отлично знаем, че това е невъзможно. Никой няма да си мръдне пръста за тях, въпреки че те познават основните принципи на демокрацията и искат да се обърнат директно към своето правителство. Според теб колко още може да продължи това пренебрежение към проблемите на хората?

Тан знаеше отговора.

— Вечно! — отсече той.

77

Касиопея потъна като камък и течението я повлече. Студената вода беше най-малкият й проблем. Направи няколко енергични движения с краката и успя да изскочи на повърхността и да поеме глътка въздух. После течението отново я понесе. Най-неотложната й грижа беше да прекрати движението си напред, което неминуемо щеше да доведе до удар в някоя скала, до счупване на крак или глава и дори до смъртта й. Милиарди пенливи капчици караха ушите й да бучат. Под нея нямаше дъно.

Тя успя да поеме още една глътка въздух и да хвърли поглед на онова, което я чакаше напред. Камъни. Големи заоблени камъни, които стърчаха над течението.

Налагаше се да рискува. Започна да движи крайниците си с всичка сила, за да се задържи на повърхността и да се придвижи към брега. Но водата я подмяташе като сламка, подчинявайки се единствено на гравитацията. Кафява пяна плисна в лицето й. Продължаваше да се носи по течението с протегнати ръце. Дланите й се блъснаха в нещо твърдо. Тялото й не отскочи. Ноктите й се забиха здраво.

Главата й изскочи на повърхността. Водата яростно блъскаше раменете й, но стремителното движение напред престана.

Тя си пое въздух на пресекулки, отърси пелената от очите си и най-сетне осъзна, че замръзва.

Малоун следваше извивките на пътеката. Лекият ветрец носеше сковаващия дъх на близките ледници. Тялото му неволно потръпна. Не толкова от студ, колкото от огромното напрежение. Пръстите му бяха свити в юмруци, в очите му имаше влага. Още колко приятели трябваше да загуби?

Сиви зайци пресякоха пътеката напред и бързо се шмугнаха в пукнатините между скалите. Отзад все още долиташе грохотът на водата. Хеликоптерът беше изчезнал. Виктор вероятно се беше спуснал на дъното на дефилето, опитвайки се да направи нещо. Проклет мръсник!

Не беше изпитвал толкова силен гняв от миналата година насам, когато отвлякоха Гари. Бе убил похитителя му без никакво колебание, без капчица чувство за вина. Същото би сторил и с Виктор. Но сега беше най-важно да се концентрира. Соколов разчиташе на помощта му. А Ни Юн трябваше задължително да я получи. Стефани очевидно ги смяташе за важни участници в играта. Иначе не би включила в нея нито него, нито Касиопея. Да не говорим за Виктор. Още в Копенхаген му направи впечатление, че тя не бе проявила особена загриженост за опасното положение, в което беше изпаднала Касиопея. А и откъде знаеше толкова много за биотичния и абиотичния петрол?

Сега вече той разбираше. Стефани беше привлякла Виктор, за да се грижи за младата жена. Но дали той го беше направил? Стефани също трябваше да поеме отговорност за последиците.

Пред очите му се появи каменен олтар, осветен от две лампи. Той пое предпазливо натам. Пътеката извиваше надясно. Монолитна скала не позволяваше да се види какво има зад завоя. По стените й подскачаха слънчеви зайчета. Цял живот се беше стремил да бяга от емоциите. Отказваше да признае съществуването им, криеше ги под дебелия пласт отговорности. Но на практика беше тотално зависим от тях — факт, който разбра прекалено късно.

Касиопея Вит му липсваше. Обичаше я. Да, да, точно така. Но никога не бе промълвил дори дума за това. Защо, по дяволите?

В далечината се понесе мелодичен звън на гонг. Плътните тонове заглъхнаха. Обгърна го дълбока тишина.

Ни беше твърдо решен да не показва слабост. Беше готов да устои на фанатиците до самия край.

— Съветската система правеше всичко възможно, за да превърне народа в слуга — каза той. — В Белгия дори вие признахте, че това е грешка, Пау.

— Болшевиките наистина допуснаха много грешки — кимна по-възрастният мъж. — Но ние трябва да ги избегнем.

— Аз няма да позволя Китай да се отклони от пътя си — обяви твърдо Тан. — Западът не спира да пропагандира своите ценности и идеология, убеден, че ще успее да ни дестабилизира чрез някакъв вид маркетинг кампания, или така наречената демокрация.

— Ти нямаш никаква представа за опасностите, пред които сме изправени — изгледа го презрително Ни. — Днешен Китай няма нищо общо с империята на Цин Шъхуан.

— Но ние си оставаме китайци — възрази Тан. — Свалянето на нашето правителство, независимо дали отвън или отвътре, ще бъде далеч по-трудно в сравнение със случилото се в Съветския съюз.

Ни продължаваше да наблюдава събеседниците си. Коварни и опасни хора, които с нищо не се различаваха от деспотите, управлявали страната преди тях. Китай действително изглеждаше обречен да повтаря грешките си.

Той се отдръпна от пиедестала и огледа останалите три помещения. Те не бяха толкова големи като онези в подземията на Сиан, но достатъчно просторни, въпреки че бяха задръстени от погребални предмети.

— Няколко от бронзовите съдове са пълни с течност — приближи се към него Пау. — Аз си позволих да счупя печата на един от тях и вдъхнах богатия аромат на амброзия. Направихме химически анализ на течността. Оказа се, че тя съдържа спирт, захар и мазнини и на практика представлява маслен ром, произведен преди повече от две хиляди години.

При други обстоятелства Ни без съмнение щеше да бъде впечатлен, но в момента мислите му бяха заети с друго — как да избегне катастрофата с хеликоптер, която му бяха подготвили.

— А какво представляват онези бронзови лампи? — попита Тан и посочи една от стените. — Струва ми се, че всички са еднакви.

Ни вече ги беше забелязал. Част от тях бяха подредени на поставки покрай стените, други стояха на лавиците и по пода. Тяло на тигър с глава на дракон и криле на феникс. Бяха стотици. Идентични с онази, която беше взел от музея.

— Те са същите като онази лампа в Антверпен — отвърна Пау. — Всяка от тях е пълна с петрол, извлечен от сондажите в Гансу преди повече от две хиляди години. Задържах една от тях и я пренесох в Белгия.

— Искам да взема проби от този петрол — обяви Тан.

— Страхувам се, че гробницата на императора вече е осквернена — обади се Ни.

Малоун и Вит му бяха разказали какво се беше случило след бягството. За пожара и гъстите облаци дим. Реши да го сподели с Пау.

— Да се надяваме, че щетите са минимални — въздъхна възрастният мъж. — Минералното масло, с което залях живака, не би трябвало да причини големи поражения. Но самият живак е друга работа. Изпаренията от него ще се разсеят след доста време.

— Това няма значение — рече Тан.

— За разлика от вас този човек не го е грижа за миналото — подхвърли Ни, обръщайки се към Пау.

— Грешка, която ще бъде поправена. Тепърва ще поговорим по този въпрос.

— Трябва да поговорим по много други въпроси — предизвикателно каза Тан. — За неща, които пропусна да споменеш.

— Например защо убих хората, които ти изпрати в дома ми? — спокойно се обърна да го погледне Пау.

— И за това също.

— Ще ти кажа. Но имай предвид, че никой не може да ми иска обяснения.

Тан видимо не остана доволен от последната реплика.

— Шоуто май продължава, а? — изгледа ги Ни. — Имам предвид фалшивите противоречия между вас двамата.

— Не, министре — поклати глава Пау. — Тези противоречия са истински.

Силите бързо напускаха Касиопея. Леденото течение безмилостно сковаваше костите и мускулите й. Смъртта отново беше близо, за трети път през последните два дни. Едва ли щеше да оцелее надолу по течението. Още повече че някъде със сигурност щеше да стигне и до водопад. В лицето й плисна облак кафява пяна и тя неволно затвори очи.

В следващия миг нещо я сграбчи за дясната ръка и я откъсна от скалата. Тя отвори очи и видя надвесения над нея Виктор, който с мъка пазеше равновесие на съседния камък, но я държеше здраво. Тя протегна лявата си ръка. Тялото й се завъртя и започна да се измъква от водата.

Той й беше спасил живота. За пореден път.

— Не очаквах да го направиш пак — изхълца тя, докато жадно си поемаше въздух.

— Нямаше как. В противен случай Малоун щеше да ме застреля.

Тялото й се сгърчи от ледена тръпка, която не подлежеше на контрол. Виктор коленичи на ръба на скалата, съблече якето си и плътно я зави с него. Тя покорно се отпусна в прегръдките му. Нямаше сили да се съпротивлява. Зъбите й затракаха. Трябваше да направи нещо, за да успокои нервите си. Виктор продължаваше да я притиска към себе си.

— Опитах се да задържа войниците, докато вие с Малоун прекосите моста, но не подозирах за хеликоптера — промълви той. — Появи се изневиделица, а хората в него очевидно знаеха, че трябва да минете по този мост. Тан се е погрижил за всичко.

— Къде е Котън? — прошепна тя, надявайки се, че беше успял да се спаси от картечния огън.

— Казах му да продължава нагоре. Разбира се, след като се отказа да стреля по мен. Онези в хеликоптера също искаха да ми видят сметката, но огънят им нямаше как да стигне до дъното на дефилето. И те си тръгнаха.

В очите му имаше загриженост и гняв.

— Как ме намери? — попита тя.

— Използвах времето, през което ти висеше от моста. Честно казано, очаквах да видя счупени кости.

— Ставаме двама — каза тя.

Тя започваше да се възстановява. Тръпките намаляха. Огледа околността. Моментално оцени огромния риск, на който се беше изложил Виктор, прескачайки от камък на камък сред бурните води на реката. Едно подхлъзване и край — щеше да бъде отнесен.

— Благодаря ти, Виктор.

— Не можех да допусна да се удавиш.

Тя се освободи от прегръдката му и се изправи, но задържа якето. От дрехите й се стичаше вода, пръстите й бяха посинели. Лъчите на утринното слънце все още не проникваха в тясното дефиле, оградено с отвесни скали. Но тя знаеше, че топлината е някъде там, горе.

— Трябва да стигнем до онази зала.

— Пътеката за нея се намира ей там, отсреща — отвърна той и посочи противоположния бряг. — Малоун трябва вече да е стигнал до манастира.

— Когато всичко това приключи, вие с него трябва да се помирите.

— Съмнявам се.

— Той може да бъде разумен.

— Не и когато става въпрос за теб.

— А ти? — погледна го тя.

Виктор оглеждаше стърчащите от реката камъни, избирайки най-безопасния път до другия бряг.

— Догоре има поне двайсет минути изкачване — каза той. — Трябва да побързаме.

— Зададох ти въпрос! — сграбчи ръката му тя.

— Долу в града Малоун имаше право — въздъхна той. — Убих онзи пилот единствено за да спечеля доверието ви. — Направи кратка пауза и горчиво добави: — Прав е да ме нарича случайна придобивка. Другото наименование на никой. Питаш ме как бих постъпил. На кого му пука, по дяволите?

— На Стефани. Тя те е изпратила да прибереш Соколов.

— А пък Иван ме изпрати да ликвидирам Тан. Но вместо това ето ме тук, за да спася живота ти. За пореден път…

Касиопея не знаеше какво да каже и бавно разхлаби хватката си. Виктор се обърна и скочи на близкия камък.

78

Малоун приближаваше манастира с изострено внимание. След последния завой на пътеката се появиха високи, боядисани в червено стени, оформени като затворен правоъгълник, в който се виждаше един-единствен вход.

Спря пред него и огледа златистия плочник. Над масивния портал, боядисан с червен лак, беше окачена табела с няколко символа:

Символите му бяха познати от копринената карта в резиденцията на Пау Уън, а също така и от картата на китайския премиер. Афан. Така се наричаше дворецът на Цин Шъхуан. А също и Залата за съхранение на хармонията.

Двете крила на портала бяха открехнати и сякаш го подканяха да влезе. След кратко колебание той пое по покритата с каменни плочи пътека, способна да побере редица от шестима мъже. Други три портала със сложни инкрустации водеха към вътрешния двор, ограден от многоетажни сгради с просторни веранди. Подрязаните дървета, старателно оформените храсти и лехите с цветя, сред които бълбукаше изкуствено поточе, създаваха илюзията за тишина и спокойствие.

Но той си даваше сметка, че на това място съвсем не цари покой.

Пред очите му се появи многоръка фигура на божество с няколко лица. На третия етаж на сградата в дъното се виждаше отворена врата, зад която струеше светлина. От двете й страни стърчаха огромни слонски бивни. Все още не се виждаха хора.

Малоун държеше пистолета ниско до тялото си, с пръст на спусъка. Опитваше се да успокои пулса си и чувството за леко замайване, причинено от разредения въздух. После долови някакви звуци. Смях. На дете, което говори на руски.

Очите му обиколиха двора и бързо откриха източника. Вдясно от него, на първия етаж, зад един отворен прозорец. Соколов и синът му? Скоро щеше да разбере това.

Касиопея се катереше по пътеката. Наближаваше крайната цел на пътуването им. Щяха да бъдат заедно с Малоун, ако не ги бяха атакували на въжения мост. Дървета с оголени като гигантски нокти корени предлага опора встрани от пътеката. Физическите усилия я стоплиха. Виктор крачеше напред, но от време на време се обръщаше да я погледне, продължавайки да играе ролята на охрана. Сред реката я беше прегърнал. Достатъчно силно, за да почувства емоциите му. Тя знаеше какво изпитва, но и той като нея и Малоун предпочиташе да задържа всичко в себе си. Явно беше разстроен от убийството на китайския пилот. Нещо необичайно за него. Мъжете като Виктор рядко анализираха действията си, а още по-рядко съжаляваха за тях. Работата си е работа, моралът да върви по дяволите. До този момент възгледите на Виктор бяха именно такива. Тя вярваше на думите му за Соколов. Стефани действително би желала да запази живота на руснака. Но Иван беше друга работа. Той също не би убил Соколов, но нямаше да се поколебае да го направи, ако това беше единственият начин да му затвори устата.

Дрехите й натежаха от водата. Беше изпуснала пистолета си по време на падането, а Виктор беше въоръжен само с нож. Приближаваха се към неизвестното практически обезоръжени.

Подминаха последния завой и се плъзнаха покрай каменен олтар, зад който се виждаха скални рисунки. После пред очите им изплува пурпурната грамада на манастира, кацнал на върха на стръмна скала.

До ушите им долетя мелодичният звън на гонг.

Ни незабележимо се приближи до витрина, зад която бяха изложени бронзови мечове. Плоските им части мътно проблясваха на слабата светлина, върховете им бяха остри. Трябваше да направи нещо. Дори и да бъде погрешно.

Пау се извърна към Тан и Ни моментално се възползва от ситуацията. Издърпа един от мечовете, сграбчи стареца и опря острието в гърлото му. Засега с плоската част.

— Това лесно ще ти пререже гърлото — прошепна в ухото му той.

Тан реагира, като извика пазачите, които чакаха пред вратата. Те се втурнаха в залата и насочиха арбалетите си.

— Кажи им да оставят оръжието и да излязат! — изсъска Ни в ухото на Пау. — Нищо не ми коства да ти източа кръвта!

Пау остана неподвижен.

— Кажи им! — повиши тон Ни и завъртя меча на деветдесет градуса.

— Направете каквото ви казва — изграчи Пау.

Братята оставиха арбалетите си на пода и напуснаха залата.

Малоун се насочи към една от страничните сгради и изкачи стълбите до първия етаж. Пред очите му се разкри широк коридор, който на няколко метра по-нататък се пресичаше с друг, значително по-тесен. Промъкна се до ъгъла и предпазливо надникна. Млад мъж с вълнена роба стоеше на пост пред една затворена врата. Той светкавично изчисли, че стаята зад нея гледа към вътрешния двор и отвореният прозорец, който беше забелязал по-рано, най-вероятно беше част от нея. Разстоянието между него и на пръв поглед невъоръжения пазач беше около седем-осем метра. Реши да действа, тикна пистолета в задния си джоб и напълни дробовете си с въздух.

Едно. Две. Котън изскочи иззад ъгъла и се втурна напред. Събитията се развиха така, както предполагаше. Изненадан от появата му, пазачът забави реакцията си за част от секундата, но това беше достатъчно. Юмрукът на Малоун се стовари върху челюстта му, тилът му се блъсна в каменната стена. Без да издаде нито звук, човекът се строполи на пода. Малоун се наведе и го претърси за всеки случай. Наистина нямаше оръжие. Странно. Може би тези хора се смятаха напълно защитени от високите стени на манастира. Отново извади пистолета си, огледа се за пореден път и предпазливо отвори вратата.

Тан беше озадачен, защото не разбираше какво е намислил Ни.

— Няма къде да се скриеш — подхвърли той.

— Но мога да убия господаря ти.

— Аз не се страхувам от смъртта — промълви Пау.

— Аз също. Вече не. По-добре да умра, отколкото да живея в държава, управлявана от вас двамата.

Тан вътрешно се поздрави за проявената предпазливост. Сега трябваше само да подмами Ни обратно в голямата зала. Там лесно щеше да приключи с него.

Малоун забеляза облекчението, изписано върху лицето на Соколов. Забеляза и момченцето, което се гушеше в скута му.

— Вече се чудех какво ти се е случило — промълви Соколов.

Малоун прекоси празната спалня и хвърли бърз поглед през прозореца. Вътрешният двор беше все така пуст.

— Колко души живеят тук? — обърна се той.

— Не са много — отвърна Соколов. — Аз видях само двама-трима. Но Тан също е тук.

— Къде е Ни?

— Разделиха ни преди половин час.

Момчето го гледаше с широко отворени очи.

— Добре ли е? — попита Малоун.

— Изглежда наред.

— Искам да дойдеш с мен, но детето не бива да вдига шум.

Соколов прошепна няколко думи на руски и момченцето кимна. Малоун му направи знак и излезе пръв. Огледа се във всички посоки и поведе Соколов обратно по стълбите към приземния етаж. За да стигнат до отворения портал, трябваше да прекосят доста голямо открито пространство.

Малоун вдигна глава към горните етажи, но не забеляза нищо подозрително. Направи знак на руснака и двамата тръгнаха напред. Прекосиха някаква тясна галерия и се озоваха пред едно от извитите мостчета над изкуствения поток. След няколко бързи скока стигнаха до прикритието на галерията от другата страна на двора.

Дотук добре.

Ни си даваше сметка, че колкото по-бързо се измъкне от тясното пространство, толкова по-малък ще бъде рискът. Нямаше представа колко братя чакат отвън. Със сигурност бяха повече, отколкото би могъл да неутрализира. Това обаче не го разколеба. Трябваше да действа.

— Махни се от пътя ми! — извика на Тан той.

— Внимавай, министре — обади се тихо Пау. — По всичко личи, че той иска да излезеш от тук.

— Млъквай!

Но старецът имаше право. В очите на Тан проблесна именно подобно желание. Обаче не можеше да остане тук. Просто не можеше. Какво беше казал премиерът? Животът може да бъде по-тежък от планината Тай и по-лек от гъше перо. Какъв ще бъде твоят?

— Мърдай! — заповяда на Пау той.

Двамата бавно се насочиха към погребалната зала. Ни подозрително оглеждаше галериите, търсейки скрита заплаха. Едновременно внимателно наблюдаваше тримата мъже, които бяха само на няколко крачки от тях. Тук имаше твърде много места за криене. А той беше уязвим от всички страни. От смъртта го делеше само един немощен старец.

— Няма къде да отидеш — кротко рече Тан.

— Заповядай да се покажат всички, които се крият в тези галерии! — извика Ни.

Притисна острието до гърлото на Пау и лицето на стареца се разкриви. Много добре. Беше крайно време и той да изпита страх.

— Ти им заповядай! — отвърна Тан.

— Покажете се! — извика с дрезгав глас Ни. — От това зависи животът на господаря ви!

Малоун чу някакъв вик. Чу го и Соколов, който здраво притискаше лицето на момченцето към рамото си.

— Това май беше Ни — прошепна Соколов. — Каза на някой да се покаже или господарят им ще умре — преведе руснакът.

Малоун се замисли. На няколко метра от тях се виждаше отворена врата. Той хвана ръката на Соколов и го поведе натам. Озоваха се в дълъг коридор с врати от двете страни. Той се промъкна към една от тях и бавно натисна бравата. Стаичката нямаше прозорци и беше малка, най-много седем квадратни метра, запълнена с големи глинени съдове, най-вероятно прибрани от двора.

— Чакайте тук — прошепна на Соколов той.

Руснакът кимна. По очите му личеше какво иска да каже: прав си, не можем да го оставим.

— Скрийте се зад тези неща и пазете тишина. Скоро ще се върна и всичко ще бъде наред.

Той затвори вратата, излезе от сградата и се насочи към отворения портал в противоположния край на двора, откъдето долитаха гласове.

Тан се наслаждаваше на ситуацията.

Ни Юн беше в капан. В манастира живееха само деветима братя. Двама от тях бяха тук, трети охраняваше Лев Соколов. Останалите бяха разпръснати из комплекса и чакаха заповедите му.

Малоун влезе. Зад отворения портал имаше просторно преддверие, от което се влизаше във внушителна заседателна зала. Таванът й беше покрит с блестящи жълти плочки. Шест големи медни съда излъчваха мека светлина, която се отразяваше от ярко изписаните стени. Оръжия и ризници бяха изложени във високи стъклени витрини. В дъното се виждаха фигурите на петима мъже.

Пау, Тан, Ни и още двама. Ни беше опрял острието на меч в гърлото на Пау. Стояха между високи, изпълнени с ръкописи лавици. Бяха хиляди, издигащи се на височина от петнайсетина метра. Малоун остана в сянката. Беше сигурен, че никой не забеляза присъствието му. Залата беше заобиколена от многобройни стаи и павилиони. През високо разположените между масивните колони прозорци струеше разсеяна светлина. Отвън отново прозвуча мелодичният звън на гонг.

Скрит зад витрина с брони и оръжия, Малоун огледа горните галерии. Стори му се, че долови някакво движение, но не беше сигурен.

Трябваше да помогне на Ни. Жаравата в един от медните съдове тлееше на няколко крачки по-нататък, пред входа на галерията, в която беше намерил укритие. Приближи се предпазливо до него и се скри зад медния съд, който излъчваше силна топлина. Огледа се на всички страни, но не забеляза нищо.

— Министър Ни, аз съм Котън Малоун! — извика той. — Покривам те с оръжието си!

В първия момент Ни не повярва на късмета си.

— Приятно е да чуя гласа ти! — извика в отговор той.

Малоун се показа. В ръката си държеше пистолет.

— Сега вече мога да ти прережа гърлото и да сложа край на лъжите ти! — прошепна Ни в ухото на Пау.

— Нима събра кураж да отнемеш човешки живот?

— Твоят не е проблем.

— Избирай умно, министре. Залогът е голям.

Острието остана притиснато в гърлото на стареца.

Едно съвсем леко движение щеше да бъде достатъчно. Очите на Ни не се отделяха от лицето на Карл Тан. Искаше му се той да бъде на мястото на Пау.

Решението щеше да бъде лесно.

После забеляза нещо в очите на Тан.

— Той иска да го направиш — прошепна Пау.

79

Касиопея и Виктор влязоха във вътрешния двор на манастира. Дълбоката тишина се нарушаваше единствено от гласовете, които долитаха през отворения портал в дъното. Внимателно тръгнаха натам, като използваха прикритието на колонадата. Когато стигнаха, Виктор се притисна към стената и предпазливо надникна.

— Малоун е вътре — прошепна той.

Плъзнаха се през портала и спряха във вътрешността на просторно преддверие, от което се влизаше в зала с високи тавани. Малоун стоеше полуобърнат към Тан и двама членове на братството. Пау Уън беше на крачка встрани, а Ни Юн беше опрял острието на меч в гърлото му. Те се скриха зад една от масивните колони.

Тан говореше нещо на Малоун, но вниманието на Касиопея беше привлечено от някакво движение над главите им. Скрит под арките на първия етаж, някакъв мъж беше насочил арбалета си надолу. Малоун нямаше как да го види от мястото, на което беше застанал.

— Той не подозира — прошепна Виктор.

— Нека го предупредим!

Виктор поклати глава.

— Не бива да се лишаваме от елемента изненада — каза той. — Не виждам други хора горе, значи спокойно можеш да елиминираш стрелеца.

Тя нямаше какво да възрази.

Ръката му посочи наляво.

— Натам. Трябва да покрием гърба си.

— Какво си намислил?

Виктор не отговори, но в очите му проблесна нещо, което не й хареса.

— Не прави глупости! — изсъска тя.

— Една повече няма да промени нещата. Когато ме види, Тан неизбежно ще раздвои вниманието си. Трябва да се възползваме.

Касиопея горчиво съжали за пистолета, който беше изпуснала в потока.

— Дай ми ножа си! — прошепна тя.

Той се подчини.

— И бездруго няма да ми трябва.

— Котън вероятно ме мисли за мъртва.

— Точно на това разчитам — кимна Виктор.

Малоун напълни дробовете си с въздуха, който миришеше на горящи въглища. Продължаваше да стои на петнайсетина метра от групичката. Горните галерии бяха проблем. Затова беше избрал позиция в десния край на залата, откъдето виждаше всички галерии в лявата част на залата. А ако някой беше заел позиция точно над него, трябваше да се покаже, за да го вземе на мушка. Освен това се надяваше, че Ни внимава и щеше да го забележи навреме.

— Успях да се справя с делегацията, която изпрати да ме посрещне — обърна се към Тан той, като в същото време направи опит да обхване пространството над главите им.

— А какво стана с мис Вит?

— Мъртва е, по твоя заповед. — Не направи опит да скрие горчивината в гласа си. Едновременно с това усети, че Тан иска да чуе нещо друго и побърза да добави: — Но твоят човек Виктор вероятно е оцелял.

Тан запази мълчание.

— Къде е Соколов? — попита Малоун, опитвайки се да печели време.

— Тук е заедно със сина си — отвърна Ни.

— Това означава ли, че ще получи проба от петрола, с чиято помощ ще докаже неизчерпаемостта на залежите?

— Виждам, че си разбрал за какво става въпрос — обади се Пау.

— Нали сам ми показа онази карта в дома си? — изгледа го Малоун.

— Може би не си забелязал, че го направих нарочно.

— Ти ли подпали гробницата на Цин Шъхуан? — извика Тан.

— Аз. Това беше единственият начин да не ни убиеш.

— И позволи на министър Ни да се измъкне!

— Това не е…

Касиопея се промъкна към мраморното стълбище, което водеше към галерията на първия етаж и се заизкачва, приклекнала под нивото на парапета. Стигна горе и предпазливо надникна зад ъгъла. Мъж, облечен с вълнена роба и арбалет в ръце действително стоеше над групичката долу. Беше с гръб към нея. Тя безшумно съблече якето на Виктор. Отдолу долетя гласът на Малоун. После този на Тан.

И позволи на министър Ни да се измъкне.

Това не е…

— Малоун!

Беше гласът на Виктор. Тя стисна ножа и тръгна напред.

Тан се стресна от появата на Виктор, който сякаш се беше върнал от отвъдното. Колко време е бил тук? Този човек би трябвало отдавна да е мъртъв заедно с Малоун и Вит.

Дали с него имаше и други?

Ни видя мъжа, който му беше спасил живота в гробницата на Цин Шъхуан. Приятел ли беше, или враг? В момента, в който реши, че е враг и се готвеше да вдигне тревога, мъжът извика името на Малоун.

Малоун рязко се завъртя. Виктор вече се носеше към него. Блъсна го с рамо и го повали на пода.

Малоун изпусна пистолета, но успя да стисне гърлото на нападателя. Дясната му ръка го засипа с тежки удари.

— Къде е тя? — яростно изкрещя той.

Виктор се освободи от хватката, в очите му проблеснаха опасни искри.

— На километри надолу по течението — отвърна на въпроса той. — Няма я.

Малоун се стрелна напред и му нанесе силен удар. Вместо болка, от съприкосновението на юмрука му с твърдата кост той изпита дълбоко удовлетворение. Виктор отскочи назад.

Разполагаха с предостатъчно пространство за маневри между арките, витрините с оръжия и медните триножници. Хрумна му, че някой от мечовете ще свърши добра работа, но Виктор моментално отгатна намеренията му и хвърли поглед към копията и щитовете до себе си. В следващия миг грабна едно копие и го насочи напред, задържайки противника си на безопасно разстояние. Малоун дишаше тежко, виеше му се свят. Вътрешностите му горяха. Човекът насреща му беше източник на непрекъснати неприятности. А сега и Касиопея беше мъртва заради него.

— Бива ли те с копието? — дрезгаво попита той.

Виктор му подхвърли оръжието, пресегна се към витрината и измъкна друго.

Касиопея чуваше ясно шума на битката. Трябваше веднага да смени позицията си, за да може да се намеси. Това означаваше да ликвидира мъжа с арбалета, чието внимание беше насочено изцяло към суматохата долу. Плъзна се покрай едно стенно огледало и двойка шкафове, в които бяха изложени съкровища от бронз, нефрит и порцелан. Слънчевата светлина струеше през притворените капаци на прозорците. Ръката й стискаше ножа, но в главата й се появи друго решение. Вдясно от нея имаше малка ниша, в която бяха подредени десетина фигурки. Човешки тела с животински глави и скръстени пред гърдите ръце, високи около трийсет сантиметра. Тя прибра ножа и грабна една от тях.

Кучешко лице, с тежка кръгла основа. Отлично. Тя се насочи направо към жертвата. Нанесе силен удар в основата на тила на мъжа и той се просна на мраморния под. Тя светкавично измъкна арбалета от ръцете му. Ударът беше тежък и положително щеше да му донесе главоболие, но в сравнение със смъртта беше далеч по-добър вариант. Тя надникна над парапета.

Виктор и Котън стояха един срещу друг в средата на залата. В ръцете си стискаха копия. Ни продължаваше да притиска острието на меча си в гърлото на Пау. Никой не беше забелязал малкия инцидент на горния етаж. Тя огледа арките. Нямаше никой. Коридорът беше безлюден. Беше сама, въоръжена и готова за действие.

Тан беше заповядал на един от братята да заеме позиция на първия етаж с готов за стрелба арбалет. Той би трябвало да се намира някъде вляво от него, над главния портал. Други двама дебнеха отдясно, скрити от погледа на Ни в сенките на приземния етаж.

Той леко изви глава и забеляза тъмните им фигури. Двубоят в средата на залата продължаваше. Той едва забележимо поклати глава. Още не.

Но скоро.

Малоун не отделяше поглед от лицето на Виктор. Зениците на врага му се бяха превърнали в тъмни точки, лицето му беше разкривено в грозна гримаса.

— Знаеш ли колко пъти можех да те оставя да умреш? — извика Виктор.

Малоун не го чу. В съзнанието му бушуваха неприятни спомени. Представи си Касиопея на дъската за водните мъчения, после я видя как изчезва в буйните води на реката. Видя и врага си, изправен на скалите, да го гледа обвинително. Стрелна се напред. Виктор отби нападението и на свой ред замахна. Малоун отскочи.

По челото на противника му се появиха ситни капчици пот. Малоун също усети топлината на жаравата, която тлееше на десетина метра от него. Хрумна му, че може да я използва, и бавно започна да отстъпва натам, примамвайки Виктор след себе си. Всеки от мангалите беше поставен на триножник от ковано желязо, висок около метър и двайсет. Достатъчно нестабилни, за да му послужат. Виктор се приближаваше.

Ни продължаваше да притиска острието към гърлото на Пау. Възрастният мъж не оказваше съпротива, но Ни държеше под око двамата мъже от „Ба“, въпреки че вече не бяха въоръжени.

— И двамата можете да се поучите от смелостта им — подхвърли Пау.

— За пръв път чувам, че ми липсва смелост! — извика Тан, очевидно засегнат от намека.

— Аз ли ти заповядах да убиеш Дзин Джао?

Ни трепна от изненада.

— Той беше великолепен геохимик, добър съпруг и дядо — продължи Пау. — Напълно безопасен. Но въпреки това ти заповяда да го арестуват и да го пребият до смърт. А после му организира съдебен фарс и лично присъства на разстрела му в болничното легло. Нима за това се изисква смелост?

Тан смаяно мълчеше.

— Смелост ли беше да пуснеш плъховете върху корема на Соколов и да го гледаш как се мъчи? — продължи старецът. — Колко смелост ти трябваше да унищожиш библиотеката на Цин Шъхуан?

— Направих всичко, за да служа вярно — каза Тан.

— Аз ли ти заповядах да изгориш до основи онзи музей в Антверпен? В пожара загина един от нашите братя.

Тан не отговори.

— А ти, министър Ни? — леко извърна глава Пау. — Колко смелост е нужна, за да прережеш гърлото на един старец?

— Не много — спокойно отвърна Ни. — Би трябвало да го направя лесно.

— Много евтино се продаваш — въздъхна Пау. — В дома ми се изправи срещу онези жестоки убийци. В момента става същото. Имам предвид онези двама мъже, които са готови да се бият до смърт. И двамата се появиха тук, без да знаят какво ги чака. Това се нарича смелост.

Касиопея виждаше, че Котън подмамва Виктор към близкия мангал. Запита се дали не е време да се намеси, но разполагаше само с една стрела. Мъжът с робата, който лежеше по очи на крачка от нея, не носеше други. В крайна сметка реши, че моментът не е подходящ да разкрие присъствието си. Разполагаше само с един изстрел и трябваше да го използва максимално добре.

Малоун усети, че е близо до огъня. Докато отбиваше поредната атака на Виктор, до ушите му достигна тихото пропукване на жаравата.

Трябваше му още малко време. Копието му описа широк кръг във въздуха. Това принуди Виктор да стисне своето с две ръце, за да блокира удара. В момента, в който се приготви да контраатакува, Малоун ритна железния триножник и медният съд се преобърна.

Нажежените въглени се разсипаха на пода със силно съскане. Вдигна се гъст облак дим. Изненадан, Виктор направи крачка назад.

Малоун ловко набучи един въглен на върха на копието си и рязко замахна. Нажеженият до бяло къс свирна по посока на врага му. Вторият огнен снаряд беше насочен към мястото, където стояха останалите.

Ни видя как Малоун запрати въглена към тях. Димящото парче свирна над главата на Тан и изчезна в рафтовете зад гърба му. Копринените ръкописи моментално пламнаха и започнаха да се разпадат пред очите му.

80

Малоун захвърли копието и се обърна към Виктор.

— Време е да приключваме! — мрачно изръмжа той.

Виктор пусна копието си без никакво колебание.

— Отдавна чакам този момент — отвърна той.

Нахвърлиха се един срещу друг с дива ярост. Един от ударите на Виктор улучи Малоун в слепоочието и стаята изчезна сред рояк от ослепителни искри. Кракът му се стрелна напред и Виктор падна от силния ритник. Последва добре премерено дясно кроше в челюстта му. Виктор реагира със силен ритник в глезена му, който го принуди да се завърти.

Малоун понесе още два удара, но успя да скъси разстоянието до противника си. Преди да бъде улучен от третото кроше, дланта му се стовари в гърлото на Виктор, а десният му юмрук потъна в гръдния му кош със страшна сила. Разреденият въздух буквално режеше дробовете му. Направи крачка към врага си, който вече се надигаше. Ръката му притискаше корема, лицето му беше разкривено от болка.

— Ще те убия, Малоун! — изсъска Виктор.

Касиопея чу заплахата съвсем ясно. Тялото на Виктор потръпваше от напрежение. Беше се появил в тази зала готов за бой. Котън също изглеждаше решен на всичко. Тя се сгуши в сянката на близката колона. Вниманието й беше привлечено от острия вик, който долетя отдолу.

Малоун чу крясъка на Виктор в мига, в който твърдото рамо се заби в гърдите му. Инерцията ги повали на пода. Телата им се плъзнаха по гладкия мрамор. Нещо пропука в рамото му.

Прониза го остра болка, а зад тила си усети силно парене. В ноздрите го удари тежката миризма на горяща коса. Неговата. Виктор беше върху него, пръстите му се стегнаха около гърлото му.

Тан беше шокиран от словесната атака на Пау Уън. Никога досега господарят не му беше говорил по този начин — разбира се, ако се изключат предварително режисираните им диалози пред Ни Юн.

Запита се дали и този не беше един от тях — поредна импровизация от страна на Пау. Реши да провери.

— Нямах представа, че ме мислиш за страхливец — включи се в играта той.

— Ти нямаш представа за много неща.

— Например за императорската библиотека, която ти откри преди десетилетия? Или фактът, че ограби гробницата на Цин Шъхуан и я пренесе тук?

— Всичко това беше направено далеч преди ти да се издигнеш до влиятелен пост. А аз бях Хегемонът.

— А защо избяга от разкопките в Сиан и остави живи Малоун и Вит? Те трябваше да умрат там.

Действително беше любопитен да чуе отговора на този въпрос.

— С всичките последствия от подобен акт? — изгледа го Пау. — Дори ти, в качеството си на първи вицепремиер, не би могъл да дадеш свястно обяснение.

— Но защо правим всичко това, след като ме смяташ за толкова некомпетентен?

— Кажи му, министре — промърмори Пау, обръщайки се към Ни Юн. — Защо ние правим всичко това?

Ни не се остави да бъде заблуден от размяната на острите реплики, но все пак реши да отговори с въпрос, отправен към Тан:

— Колко хора си готов да убиеш, за да се добереш до властта?

— Колкото трябва — спокойно отвърна Тан.

— В такъв случай отговорът на въпроса ти е очевиден — прошепна Ни в ухото на Пау. — Правиш всичко това, за да умрат много хора.

Острата болка в тила даде нови сили на Малоун. Дясната му ръка се стрелна нагоре и се уви около врата на Виктор, тялото му светкавично се претърколи. Виктор се стовари върху тлеещите въглени, които се натрошиха под якето му. Отново се претърколиха, вкопчени един в друг. Този път далеч от въглените. Но Малоун имаше сериозен проблем. Лявото му рамо изтръпна от непоносима болка, хватката му губеше силата си.

Касиопея видя как Котън се хваща за рамото в мига, в който юмрукът на Виктор го улучи в челюстта и го отхвърли назад. Самият Виктор се възползва от предимството си и протегна ръка към пистолета, който беше изпуснал в началото на схватката.

Тя трябваше да направи нещо. Измъкна ножа от джоба си и го хвърли през парапета, прицелвайки се в преобърнатия мангал близо до Котън.

Малоун чу как нещо издрънча сред пламтящите въглени. Очите му се спряха на ножа в мига, в който Виктор се добра до пистолета си. Рамото му вероятно беше извадено, защото и най-малкото движение изпращаше агонизираща болка в мозъка му. Все пак успя да хване ножа и го стисна между пръстите си, готов да го хвърли.

Очите на Виктор бяха студени като лед. И двамата се обливаха в лепкава пот. Виктор вдигна пистолета.

— Сега! — изкрещя на мандарин Тан.

Двамата мъже изскочиха от скривалището си и насочиха арбалетите в гърдите на Ни.

— Край на шоуто! — обяви Тан, улови задоволството, което проблесна в очите на Пау, и добави: — Планирах всичко предварително.

— Май нямаш особено високо мнение за господаря си — подхвърли Ни.

— Напротив. Мнението ми за него е изключително високо. Затова те предупреждавам, че мръднеш ли, ще бъдеш убит.

— Вярваш ли му? — попита Ни, обръщайки се към Пау. — Не е ли по-вероятно да убие и двама ни?

— Свали меча — кротко рече Пау.

Ни осъзна, че шансовете му са нулеви. Можеше да убие Пау Уън и да загине на място, или да свали оръжието и да потърси някаква последна възможност. Защото Тан заслужаваше да умре, а не Пау Уън. Отмести острието от гърлото на стареца и захвърли меча на пода.

Касиопея се прицели. Нямаше представа какво се случва долу, но виждаше, че Котън е ранен, Виктор е бесен, а Ни се намира в смъртна опасност. Само тя беше в състояние да промени нещата.

— Недей! — изкрещя тя.

Като чу гласа на Касиопея, Малоун рязко вдигна глава. Очите му веднага откриха арбалета, насочен към Виктор, който се показваше иззад една от носещите колони на първия етаж.

— Хвърли пистолета! — извика тя. — Веднага!

Малоун се втренчи в лицето на Виктор, който стискаше пистолета с две ръце и се прицелваше в гърдите му.

— Ако ме гръмнеш, тя ще те убие — тихо каза той.

Съмняваше се, че ще успее да хвърли ножа, преди врагът му да натисне спусъка.

— Това е моят нож — промърмори Виктор. — Аз й го дадох.

— А тя го даде на мен.

Всичко беше ясно. Клепачите на Виктор се спуснаха за миг, после отново се вдигнаха. Очите му се проясниха и в тях се появи ново послание. Насоченият пистолет нямаше значение. И Малоун изведнъж разбра. Всъщност ние искаме отстраняването на Тан, беше казала Стефани.

— Погрижи се за нея, Малоун — прошепна Виктор.

В следващия миг тялото му рязко се завъртя и пистолетът се насочи в гърдите на Карл Тан.

Тан започна да губи търпение. Двубоят на Виктор с Малоун се проточваше прекалено дълго. Той издърпа арбалета от ръцете на мъжа до себе си и изкрещя:

— Ако не го застреляш, аз ще застрелям теб!

Виктор се раздвижи. Страхът от чужденеца отново трепна в душата на Тан. Дулото на пистолета сочеше право в гърдите му. Натисна спусъка на арбалета. Секунда по-късно стрелата се заби в тялото на Виктор Томас.

Усетил опасността, другият мъж от братството също вдигна оръжието си. Втората стрела се заби дълбоко в гърдите на Виктор. Той се задави, от устата му бликна кръв. Пистолетът се изплъзна между пръстите му, ръката му се вдигна към гърлото. Коленете му бавно се подгънаха. Миг по-късно тялото му се свлече на плочите.

Касиопея се намръщи, когато видя как стрелите пронизаха тялото на Виктор. Броени секунди по-късно той се олюля, опита да запази равновесие, а после рухна на пода.

Тя напусна прикритието на колоната, прицели се в Карл Тан и пусна тетивата.

Ни осъзна, че Касиопея Вит се намира в първата галерия и по всяка вероятност е въоръжена. Двамата братя бяха изстреляли стрелите си срещу чужденеца, който падна. Малоун държеше нож, но беше прекалено далеч. Тя беше единственият му шанс. Вит се появи иззад колоната и насочи арбалета си в гърдите на Тан. Но той светкавично отскочи встрани. Стрелата звънна в каменния под.

Малоун видя, че стрелата на Касиопея пропусна целта си. Ножът в ръката му не вършеше работа. После видя пистолета, който се търкаляше близо до тялото на Виктор. Трябваше да се добере до него.

Тан скочи и се втурна към меча, захвърлен от Ни Юн. Вдигна го над главата си и заповяда на мъжете от „Ба“ да хванат Ни. Сега щеше да покаже на Пау какво означава смелост. Стисна здраво оръжието и тръгна към Ни.

Ни направи опит да се освободи, но мъжете го държаха здраво. Пау Уън спокойно се отдалечи и спря пред лавиците в дъното. Той измести поглед. Малоун търсеше нещо. Тан беше само на три метра от Ни. Мечът в протегнатата му ръка всеки миг щеше да го прониже.

Малоун напипа оръжието. Болката в рамото му беше разкъсваща. Вероятно изобщо нямаше да успее да хвърли ножа. Вдигна пистолета с дясната си ръка, пръстът му се уви около спусъка. Неволно се запита дали в залата не се крият и други мъже с арбалети, готови да го пронижат, както бяха направили с Виктор.

Това вече нямаше значение. Той нямаше избор. Прицели се и натисна спусъка.

Тан чу гърмежа и усети как нещо го жилва отдясно. Чувството беше странно. Отначало не изпита абсолютно нищо. Но в следващия миг усети неописуема болка — сякаш вътрешностите му бяха пронизани от мощна енергия. Спря на място и се олюля. Погледна към входа на залата и видя пистолета на Котън Малоун, насочен право в него. Вторият куршум прониза гърдите му. Екна трети изстрел. Пред очите му се спусна черна пелена.

81

Касиопея беше шокирана от смъртта на Виктор, но прие смъртта на Тан спокойно, дори със задоволство. Последният куршум на Котън пръсна главата му, а тялото му отхвръкна назад и се просна на земята.

— Никой да не мърда! — обяви Малоун с все още готово за стрелба оръжие. — Министър Ни, вземете онзи меч!

Ни се подчини.

— Нещата приключиха — обади се спокойно Пау Уън.

Стиснал меча в ръка, Ни се втренчи в лицето му.

— Какво означава това? — попита той.

— Помниш ли разговора ни в Белгия? — попита възрастният мъж. — Ти помисли, че съм те излъгал, но не беше така. Всичко, което ти казах, беше истина. Китай трябва да бъде променен. Въпросът е в каква посока. Завръщане към легализма? Авторитарен режим? Или нещо по-меко, например конфуцианство или демокрация? Признавам, че преди двайсет години предпочитанията ми бяха на страната на легализма, но днес вече не съм толкова сигурен. Животът ме е научил, че корените на възхода и упадъка на една държава са едни и същи.

— Това са мисли на Конфуций — отбеляза Ни.

— Точно така. Той е бил много мъдър човек.

— Но думите му звучат странно в устата на един легалист.

— Никога не съм бил такъв — поклати глава Пау.

Малоун слушаше разговора, но продължаваше да стиска пистолета, а очите му се въртяха във всички посоки.

— Още преди десетилетия преместих всички текстове на Конфуций от подземната библиотека на Цин Шъхуан — продължи Пау. — Те трябваше да оцелеят. Унищожаването им би било престъпление. Днес те са на твое разположение и можеш да ги използваш както пожелаеш. Струва ми се, че моралът в тях е именно онова, от което се нуждае Китай за изкореняване на корупцията и нарастващото неравенство в нашето общество. — Замълча за миг, после добави: — „Ба“ не беше участник в борбата за власт между теб и Карл Тан, министре. Ние нито взехме страна в нея, нито се опитахме да й повлияем.

— Тан беше от твоите хора! — мрачно възрази Ни.

— Наистина беше — кимна Пау. — Но това не означава, че исках той да победи. Битката трябваше да се състои и да се води честно. В крайна сметка ти я спечели. — След кратко колебание възрастният мъж добави: — От днес нататък „Ба“ ще подкрепя всичките ти начинания.

— Защо трябва да ти вярвам? — присви очи Ни.

Малоун също искаше да чуе отговора на този въпрос.

— Всичко се промени, след като Тан откри неизчерпаемите петролни залежи. Но значението на това откритие го промени твърде много. Беше обзет от бесни амбиции, а аз усетих, че той няма да се различава по нищо от предшествениците си.

— Но въпреки това ти постави живота ми под заплаха. И му позволи да залови всички останали, които се намират в тази зала.

— За да ви събера на едно място, министре. Беше задължително.

— Ти си убиец! — мрачно го изгледа Ни.

— В Белгия действително загинаха четирима души. Но нима не беше при самозащита?

— А онзи, когото ти застреля в главата след жестоки изтезания?

— Къде е Соколов? — извика от горния етаж Касиопея.

— На сигурно място — отвърна Пау.

Малоун предпочете да не споменава точното местонахождение на руснака. Все още не приемаше, че Пау е на тяхна страна. Като продължаваше да държи пистолета готов за стрелба, той рязко попита:

— Как ще бъде обяснена смъртта на Тан?

— Автомобилна катастрофа. Тук, високо в планината. Искал е да си почине на чист въздух и да подреди мислите си.

— А дупките от куршум?

— За съжаление колата се е подпалила и тялото му е било изпепелено.

Ни мълчеше и слушаше с меч в ръка. Пау не обръщаше внимание на насочения пистолет в ръката на Малоун.

— Ти решаваш, министре — обърна се към Ни Малоун. — Какво ще правим?

— Аз му вярвам — обяви Ни.

— Защо? — обади се отгоре Касиопея.

— Свалете оръжията! — заповяда Ни.

Съмненията на Малоун останаха, но той си даваше сметка, че няма друг избор. Намираха се високо в планината, заобиколени от неизвестен брой мъже, а разполагаха само с един меч и няколко патрона в пълнителя на пистолета. В крайна сметка реши да се довери на преценката на Ни и отпусна ръце. Вдигна глава към галерията и попита:

— Ти добре ли си?

Касиопея кимна.

— А ти?

— Рамото ми пострада.

— И двамата рискувахте живота си, като дойдохте тук — обади се Ни.

— А Виктор изгуби своя — добави тя.

— В Белгия ти ме попита защо съм загрижен — промълви Пау Уън, обръщайки се към Ни. — Тогава ти отговорих, че обяснението ще изисква време. И че съдбата на Китай е единственото, което ме интересува. Това беше истината.

Ни запази мълчание.

— „Ба“ е организация, създадена да подкрепи изграждането на силна политическа система, която гарантира колективната сигурност. При предишните режими тази цел се е преследвала с насилие и терор. Но тяхната ефективност намалява с годините, а ти добре знаеше, че днес те вече са неприложими. „Ба“ иска да съхрани Китай, а не себе си. Ние подкрепяме само онова, което е от полза за целия народ. Битката между теб и Тан беше неизбежна. Никой не можеше да я предотврати. Но ние получихме възможност да присъстваме на нейния край.

— Защо просто не ми го каза? — гневно попита Ни. — Защо не ми помогна направо?

— Направих го — спокойно отвърна Пау. — От мен ти научи неща, за които не подозираше. Когато пристигна в Белгия, ти знаеше толкова малко, че аз реших да те тласна към правилния избор. Трябваше да се изправиш пред предизвикателството, но за целта трябваше да знаеш колко голямо е то. Бъди честен, министре. Наистина не подозираше за нищо от онова, което ти разказах.

Мълчанието на Ни беше достатъчно красноречиво.

— Не ме обвинявай, че избрах да ти покажа проблема, вместо да ти го обясня. Появата на Малоун и Вит много ми помогна. Ако не ти бях отворил очите, Тан щеше да те победи. И двамата знаем, че е така.

— Ти ме излъга и хладнокръвно уби човек!

— Аз ти спасих живота.

— Всички братя ли подкрепят онова, което казахте? — обади се Касиопея.

— Те са дали клетва за вярност и ще работят за интересите на Китай — кимна Пау. — Министър Ни се оказа по-силен, а „Ба“ уважава силата.

— Какво трябва да направя? — попита Ни.

— Да поемеш властта. Тан вече го няма. Да се издигнеш до първи вицепремиер и постепенно да ти бъдат прехвърлени отговорностите. Премиерът те уважава и цени. Знам го от самия него. „Ба“ ще те подкрепя във всички начинания. Ние знаем, че управлението постепенно ще се развие и обедини около новия си лидер, както го е правило много пъти досега. И сме подготвени за промяната.

— Управлението задължително ще се промени! — твърдо заяви Ни. — Ще приемем нова конституция!

— А ние ще помогнем за нейното приемане — добави Пау.

— Ами неизчерпаемите запаси от петрол? — обади се Малоун.

Пау направи знак на един от братята, който изчезна през близката врата.

— Те са неочакван страничен продукт, родил се в тази борба. За чест на Тан той го оцени по достойнство и знаеше как да го използва.

Монахът се върна. В ръцете си държеше предмет, който Малоун веднага позна. Лампата с дракона. Същата като онази в Белгия.

Пау я пое и я подаде на Ни.

— Твоя е — обяви той. — В нея се съдържа петрол от района на Гансу, изваден преди две хиляди и двеста години и съхранен в гробницата на Първия император. Надявам се, че той ще докаже теорията на Соколов.

Ни пое лампата.

— Министре, вероятно си наясно, че можех да предам тази лампа в ръцете на Тан — добави Пау. — Или на всеки друг от хората му. Но аз я запазих за теб.

— Ти я използва, за да ме подмамиш в Белгия — мрачно отвърна Ни. — За да ме убиеш.

— Идеята беше на Тан, а не моя — въздъхна Пау. — Затова ти спасих живота там и позволих на мис Вит да вземе лампата. Тя свърши услуга и на двама ни, като ни осигури допълнително време.

Малоун не беше напълно съгласен по въпроса с услугата, но логиката беше ясна. Пау наистина би могъл да предаде на Тан онова, което му е трябвало.

— Светът ще научи за това откритие — обяви Ни.

— И Китай ще спечели — кимна Пау. — Ще възвърне част от отдавна изгубеното си величие. Отново ще бъдем в състояние да поведем света, както някога.

След тези думи Пау протегна ръка. Малоун видя как Ни се замисли за миг, но после стисна дланта на стареца.

После извърна поглед към Виктор, който лежеше на пода сред локва кръв. Безжизнените му очи гледаха в тавана, от гърдите му стърчаха стрели. Пристъпи към него, наведе се и внимателно затвори клепачите му. Преценката му за този човек се беше оказала погрешна.

Вдигна глава и потърси Касиопея.

По лицето й се стичаха сълзи.

82

Малоун отпиваше от чашата с черен чай и чакаше болката в рамото му да стане малко по-поносима. То беше наместено и пристегнато с импровизирана превръзка. Но въпреки това трябваше да го види лекар. Веднага след като се спуснат в равнината.

От смъртта на Виктор бяха изминали три часа. Трийсет минути от тях той беше прекарал в импровизираната гробница на Първия император Цин Шъхуан, където оглежда с възхищение погребалните одежди и прекрасните предмети.

Ни Юн седеше на терасата с него. Следобедното слънце багреше близката планина в червено, черно и жълто. Въздухът беше все така мек, лек ветрец развяваше многоцветните знамена, окачени на високи пилони. Вниманието му беше привлечено от мраморния слънчев часовник, стъпил на четири крака върху кръгла каменна основа.

— Всеки храм в Китай разполага със слънчев часовник — обади се Ни. — Той ни напомня, че добродетелта трябва винаги да блести като слънцето по пладне. Един добър съвет, който остана забравен в продължение на много години.

— Вярваш ли на онова, което каза Пау Уън?

— Не вярвам на нито една негова дума.

— Надявах се, че няма да бъдеш толкова наивен.

— От времето на военното ми обучение съм запомнил една поучителна история — леко се усмихна Ни. — Великият воин Чао обградил с четирийсет хиляди войници един град, който се защитавал от малобройна армия начело с неговия най-голям съперник на име Джан. След четирийсетдневна обсада жителите на града започнали да продават децата си срещу храна. Но Джан отказвал да се предаде и дори обезглавил някои от офицерите си, които предлагали капитулация. Но в един момент стрелите на малобройната му армия привършили и Джан заповядал на цивилните да изработят хиляда фигури от слама и да ги облекат в черно. Когато заповедта му била изпълнена, той изчакал нощта и спуснал фигурите от крепостната стена с помощта на въжета. Бойците на Чао ги обсипали с хиляди стрели, защото ги взели за бягащи врагове. После Джан заповядал да ги изтеглят обратно с въжетата и изведнъж на негово разположение имало предостатъчно муниции.

— Умно — усмихна се Малоун.

— Историята не свършва до тук — продължи Ни. — По-късно същата нощ Джан избрал петстотин от най-смелите си бойци и ги спуснал с въжетата. Армията на Чао не им обърнала внимание, вземайки ги за още сламени чучела. Бойците на Джан нападнали лагера на спящия враг и започнала невиждана сеч. Армията на Чао била тотално разбита.

Поуката беше ясна.

— Джан успял да превърне пасивната си позиция в активна — продължи Ни. — Спомних си тази поучителна история, докато разговарях с Пау Уън. Ние бяхме останали без муниции и аз бях принуден да спусна няколко чучела пред него, за да се въоръжа отново. Той изгаряше от желание да бъде на печелившата страна и аз се възползвах.

Малоун не можеше да възрази на подобна стратегия.

— Но в даден момент със сигурност ще „заключа вратата, за да пипна крадеца“ — добави Ни.

Малоун се усмихна, защото знаеше какво има предвид събеседникът му.

— Обкръжи врага и покрий всички пътища за оттегляне.

— Ние също имаме подобна максима — кимна Ни. — Но за нейната реализация трябва да помним пет неща. Първо, за да затвориш вратата, трябва да разполагаш с огромно предимство в жива сила. Второ, трябва да има врата за затваряне. Трето, не бива да чакаш пасивно появата на крадеца. Той трябва да бъде подмамен. Четвърто, вратата трябва да бъде затворена в подходящия момент, за да си сигурен, че крадецът е вътре. И, пето, всички други изходи трябва да бъдат блокирани.

Малоун бавно осъзна какво беше направил Ни.

— Значи си го приспал — подхвърли той.

— Точно както той се опита да ме приспи в Белгия.

— Тая история за отказа му да връчи петролната проба на Тан, нали? Всичко е било опипване, търсене на изход от ситуацията. А за теб изобщо не го е било грижа.

— Той е лъжец и измамник — кимна Ни. — А аз просто отвърнах със собствените му оръжия. Нима имах друг избор? Ние сме на негова територия, това място е изключително опасно. Той ми предложи помощта си и аз я приех. Но мога да те уверя, че когато му дойде времето, ще затворя всички врати.

— А какво ще кажеш за онези приказки, свързани с „отказ от насилие“?

— Китай се руши от хора като Пау Уън. Те разяждат обществото ни като рак. Крайно време е да получат онова, което раздават с лека ръка. Легализмът не е нищо повече от опортюнизъм, който използва насилие и терор, за да спечели уважение. Аз ще им предложа единственото нещо, от което разбират и чрез което управляват. Това ще бъде справедливо.

Малоун беше съгласен.

— Ако се наложи, ще смъкна гащите на всеки държавен служител и висш офицер, но ще прочистя Китай от евнусите.

Усетил нова самоувереност в гласа на Ни, Малоун подхвърли:

— Отдавна обмисляш това, нали?

— Нагледал съм се на начина, по който глупави, дребнави и егоистични хора разрушават страната ни. Всички те са корумпирани. На това трябва да се сложи край. Ще използвам „Ба“, докато са ми нужни, а когато му дойде времето, ще се отърва от тях.

Малоун се надяваше, че този човек ще изпълни заканите си, но не можеше да не го попита за онова, което най-вероятно вълнуваше и Вашингтон.

— Демокрацията влиза ли в твоите планове?

— Тук тази дума внушава негативни чувства. Твърде дълго е била използвана, за да поражда омраза. Но народът ще има своята дума в новото управление. Ние ще потърсим отговорност от всички, включително и от онези, които са на върха. — На лицето му се появи усмивка. — Всъщност демокрацията дължи страшно много на Конфуций…

— Изглежда, си напълно готов.

Ни кимна.

— Преди малко разговарях с премиера. Той ще ме издигне за свой заместник. Доволен е от отстраняването на Тан и е готов да ме подкрепи, когато дойде време да се освободим от „Ба“. Пау надценява ролята си в съвременен Китай. Неговото време е отминало.

— Далеч съм от тези неща и не бих могъл да играя подобни игри — поклати глава Малоун.

— Тук е Китай, Малоун — усмихна се Ни. — Нещата се уреждат по нашия начин. За съжаление измамата е неразделна част от управлението. Много бих искал това да се промени, но ще ми трябва време.

— Знаеше ли, че Виктор Томас работеше едновременно за руснаците и американците?

— Не съм изненадан. Но след смъртта на агента им тези чужди сили няма да научат нищо. — Ни замълча за момент, а после добави: — Разбира се, извън онова, което ще докладвате вие двамата с мис Вит.

Направи му впечатление, че Виктор беше наречен агент.

Но той наистина беше такъв, по дяволите!

— А какво ще стане със Соколов?

В момента Касиопея беше при руснака и детето му, за да се убеди, че са добре.

— Той ще се върне в лабораторията си в Ланджоу заедно с петролната проба. Вече заяви, че иска да ми сътрудничи. За това безспорно допринася и заплахата от руснаците, която продължава да виси над него. Той си дава сметка, че те искат да го върнат обратно, а ако не успеят — да го убият. Затова ще го взема с мен обратно в Кашгар заедно с детето. Съпругата му ги очаква. Аз вече се погрижих да я докарат с първия самолет. Ще направя всичко възможно да ги закрилям и да спечеля неговото доверие.

— Дръж го под око — подхвърли Малоун.

— Разбира се — кимна Ни. — Опасността за него ще отмине едва когато светът научи за откритието му.

— Наистина ли възнамеряваш да го направиш?

— Няма друг начин — кимна Ни. — Откритието трябва да носи полза за всички.

— И да промени мнението за Китай.

— Да се надяваме.

Едно напълно задоволително решение за Вашингтон, помисли си Малоун. Ами Иван? За него едва ли ще е така.

— Какво ще стане с Пау Уън и четирите убийства, които извърши? — попита на глас той.

— Те няма да бъдат забравени.

Отговорът го задоволи.

— А ти защо ни се довери в Сиан?

— Нещо ми подсказа, че мога да разчитам на теб и на мис Вит — сви рамене Ни.

Малоун си спомни за стария си приятел Хенрик Торвалдсен. Дано и той да си беше помислил същото, преди да умре.

— След малко отлитам за Кашгар, където ще се срещна с премиера — добави Ни. — От там заедно ще се приберем в Пекин. Ще наредя да изпратят специален хеликоптер за теб и мис Вит.

След тези думи Ни се изправи и протегна ръка.

— Благодаря ти за всичко. Ти ми спаси живота.

Малоун пое ръката му, но не прие благодарностите.

— Просто изпълни онова, което си решил — промълви той, после любопитството му надделя и вдигна глава. — Щеше ли да прережеш гърлото на Пау, ако не бях се появил?

Ни не отговори веднага. Помълча и въздъхна.

— Не съм сигурен. Слава богу, че не се стигна дотам.

Той се усмихна.

— Пази се, Малоун.

— Ти също.

Ни изчезна през една отворена врата, която водеше към вътрешността на сградата. Беше ясно защо Малоун и Касиопея не заминават с него. Беше време и те да изчезнат. Като всички агенти.

Малоун беше чел някои неща за небесното погребение. Трупът се раздробява на малки парченца, които се смесват с брашно, чай и мляко и се оставят на хищниците. Така покойникът се завръща към огъня, водата, пръстта и вятъра, от които се е родил. Най-високата чест.

Изправен до Касиопея, той наблюдаваше древната церемония. Два часа по-рано тялото на Виктор беше пренесено в малка долчинка извън стените на манастира. Там бяха извършени необходимите процедури.

— Членовете на нашето братство владеят до съвършенство този ритуал — увери ги Пау Уън. — До него прибягваме от десетилетия.

— Наистина ли възнамеряваш да помогнеш на Ни Юн? — попита Малоун.

— Легализъм, конфуцианство, комунизъм, демокрация, император или свободно избран президент? — вдигна глава Пау. — Липсата на водеща концепция или философия е най-големият проблем на нашата нация през последните шейсет години. Ние непрекъснато се люшкаме някъде по средата в търсене на подходящото средство за контрол. Китайците се страхуват от хаоса и мразят несигурността. За да я избегнем, често възприемаме погрешната система. — Замълча за момент, после добави: — В случая Тан и Ни предлагаха ясен избор и той вече беше направен. „Ба“ ще бъде съюзник на Ни.

— Там, където съм израснал, има една поговорка — подхвърли Малоун. — „Апетитът не идва през задника.“ Може би китайците трябва да извлекат поука от нея.

Пау се усмихна.

— Може би тази мъдрост е изречена от някой велик американски философ? — подхвърли той.

— Да — кимна Малоун. — При това от мнозина едновременно. Наричаме ги селяндури.

— Какво ще попречи на някой друг да заеме мястото на Тан? — попита Касиопея. — Той сигурно има последователи, готови да продължат делото му.

— В това няма никакво съмнение — кимна Пау. — Но тук нещата са различни от Америка и Европа. Неговите последователи нямат достъп до медиите и партийната върхушка. Тези привилегии трябва да бъдат спечелени с дългогодишна лоялност. Тук политиката е лично дело, за което са необходими поне двайсетина години. — Пау поклати глава. — Не. Министър Ни е единственият претендент за върховната власт.

Което самият Ни прекрасно знае, помисли си Малоун. Обзе го разочарование, че няма да е тук, за да види как Пау Уън ще бъде излекуван със собственото си лекарство.

— Звучите твърде уверено — подхвърли Касиопея.

— Съдбата се намеси в полза на Китай.

— Не вярваш в това, нали? — изгледа го Малоун. — За каква съдба говориш, след като лично ти реши бъдещето на страната?

— Как иначе могат да бъдат обяснени действията на всички нас? — усмихна се Пау. — Не е ли странно, че се озовахме на точното място в подходящото време, за да осигурим този резултат? И ако това не е съдба!

Оценката на Ни за този човек изглеждаше точна. Той наистина се надценяваше. Не е нужно да си гений, за да оцениш последиците от подобна грешка. Е, не беше проблем на Малоун. Неговата мисия приключи.

Половин дузина братя наобиколиха останките на Виктор, припявайки монотонен псалм. Във въздуха се извиваше ароматен дим. Лешоядите размахваха криле над главите им.

— Хайде да си вървим — подхвърли Касиопея.

Тръгнаха си, преди птиците да се заловят за работа, скачайки по заоблените, покрити с мъх камъни. Никой от тях не се обърна.

— Сбърках по отношение на Виктор — тихо промълви той.

— Не беше трудно. Този човек беше напълно непроницаем.

— Не и накрая.

— Той рискува с Тан, разчитайки на точен изстрел от моя страна — въздъхна тя.

Малоун беше на същото мнение.

— Чух думите му, когато се обърна — добави тя.

Погрижи се за нея.

Той спря на място. Тя също.

— Ние с теб сме участвали в много игри.

— Твърде много — кимна тя.

— Какво ще правим сега?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Странно, че водим този разговор след гибелта на Виктор.

— Той направи своя избор.

— Не съм сигурна — поклати глава тя. — Струва ми се, че аз го направих вместо него, като хвърлих ножа. Той е играл много роли пред различна публика. Питам се дали последните му думи бяха нещо повече от поредната роля?

Малоун знаеше отговора. Той беше видял нещо, на което тя не беше станала свидетел. В последните мигове на живота си Виктор Томас най-после беше разкрил истината.

Погрижи се за нея.

Да, разбира се.

Касиопея го гледаше втренчено и очевидно събираше сили да му разкрие нещо важно. В душата му трепна съчувствие. И неговите мисли бяха объркани. Само преди часове беше убеден, че тя е мъртва, и не можеше да си представи живота без нея.

— Край на игрите — обяви тя.

Той кимна и взе ръцете й в своите.

— Котън…

Той докосна с пръст устните й и прошепна:

— Аз също.

После се наведе и я целуна.