Гробницата на императора

18

Касиопея включи на първа, отпусна съединителя и тойотата се стрелна надолу по пътя. Още две превключвания и мина на трета. Не знаеше къде отива, просто искаше да е по-далеч от Виктор Томас. Дали той наистина повярва, че ще го вземе със себе си? Тя погледна в огледалото за обратно виждане, но пътят зад гърба й беше пуст. От двете му страни нямаше дървета. Зеленината се нарушаваше единствено от белите петна на кротко пасящи крави и островърхите църковни кули в далечината. Вече беше наясно, че се намира някъде в Централна Белгия, тъй като тук липсваха гористите долини и високите плата, типични за южните части на страната. Близо до границата с Германия имаше тресавища и блата, а на север беше океанът.

Тя превключи на четвърта, увеличи скоростта и погледна към дигиталния часовник на таблото. Пет и двайсет следобед. Стрелката на резервоара сочеше, че е три четвърти пълен.

Прекалено удобно. Виктор бе изпратил пазача в килията й, сигурен, че тя ще се справи с него. После я бе чакал да се появи, симулирайки разговор по телефона. Тя си спомни последния им контакт в Централна Азия, когато Виктор уж беше на нейна страна.

— Не, няма начин — полугласно промърмори тя и натисна спирачките.

Тойотата поднесе и спря. Тогава Виктор играеше друга роля, като преминаваше ту на страната на азиатците, ту на американците и обратно. В крайна сметка действително й помогна, но днес? Явно искаше тя да използва колата. Добре, така да бъде. Но нямаше да тръгне към музея „Дрис ван Егмонд“ в Антверпен, който по това време със сигурност бе затворен. Щеше да изчака настъпването на нощта и тогава щеше да прибере лампата. Но без да води Виктор със себе си.

Отново включи на първа и потегли. След два километра стигна някакво кръстовище. Според табелата Антверпен се намираше на двайсет километра в западна посока. Тя натисна газта и пое натам.

Ни се спусна по стълбите след изненадващо пъргавия Пау Уън, който се насочи към вътрешния двор и плесна три пъти с ръце. От една врата насреща се появиха четирима млади китайци, облечени със сиви гащеризони и черни маратонки. Единият от тях му се стори познат. Разбира се. Това беше мъжът от видеото.

— Да, министре, той служи при мен — кимна Пау.

Младежите се приближиха с пружинираща походка и застанаха в редица пред господаря си. Очите им гледаха спокойно, лицата им бяха безизразни.

— Четирима въоръжени мъже се приближават към входния портал — кратко поясни Пау. — Знаете какво да правите.

Те кимнаха едновременно и изчезнаха.

— Мислех, че живеете сам — обади се Ни.

— Никога не съм казал подобно нещо.

Гневът на Ни надделя, пръстите му се вкопчиха в ръката на Пау.

— Уморих се от лъжите ви! Не съм човек, с когото можете да си играете!

Пау очевидно не хареса докосването.

— Убеден съм, че е така — изсъска той. — Но докато се правите на важен, към къщата ми се приближават въоръжени мъже. Сигурен ли сте, че не са дошли за вас?

Ни разхлаби пръстите си. Не, не беше сигурен. Пау му направи знак да го последва обратно в къщата. Влязоха в нещо като малко антре. Обзавеждането се изчерпваше с овална червена рогозка и два лакирани черни шкафа. В тях висяха различни модели пистолети, окачени на сребърни куки.

— Избирайте, министре — покани го той.

Ни посегна към един глок.

— Зареден е, резервните пълнители са в чекмеджето — информира го Пау.

Ни провери оръжието, за да бъде сигурен, а после взе още три резервни пълнителя. С пистолет в ръка веднага се почувства по-добре.

Пау го стисна за рамото и прошепна:

— А сега нека изпратим съобщение до Карл Тан. Той трябва да разбере, че предстоящата битка няма да е лесна за него.

Касиопея навлезе в покрайнините на Антверпен. Познаваше града много добре, тъй като често беше идвала тук. От едната страна се виеше река Шелд, а другите три се заемаха от широки булеварди, носещи имената на съюзническите сили, които се бяха сражавали за свободата на Фландрия по време на Първата световна война. Историческият център се простираше около катедрала с остри кули, ренесансовата сграда на кметството и мрачен замък. Градът трудно можеше да се нарече туристически обект, но всичко в него напомняше, че някога е бил един от най-важните центрове на континента.

Тя подмина железопътната гара — сграда от мрамор, стъкло и ковано желязо от началото на XX век, а после спря колата на една ясно очертана забранена за паркиране зона. Надяваше се местната полиция много бързо да я вдигне. Пъхна пистолета в колана си и придърпа над него краищата на блузата си. Чувстваше се изтощена — както физически, така и психически. Имаше нужда от сън. Но сега най-важното беше да се отърве от Карл Тан най-малкото докато бъде готова да преговаря.

Пресече улицата и тръгна към градската зоологическа градина край дълга редица от цъфнали дървета. Зелен парк разделяше гарата и градския природонаучен музей. Наоколо беше безлюдно, тъй като зоологическата градина беше отдавна затворена. Седна на една пейка, от която паркираната кола се виждаше добре. Дънерът на близкото дърво предлагаше добро прикритие. Излегна се и намести пистолета под блузата си. Най-малко три часа я деляха от настъпването на мрака. Възнамеряваше да ги използва за почивка. И за наблюдение.

19

Провинция Гансу, Китай

Сряда, 16 май, 2:10 ч.

Тан слезе от колата и огледа добре осветената площадка. Преносимата сонда беше монтирана на червено-бяла мачта с височина четирийсет метра. Когато изиска оборудването от Министерството на петрола, той имаше предвид съвсем конкретни параметри: механична сонда, задвижвана от двигател с минимум 600 конски сили, вътрешна циркулация, система за водно охлаждане и възможност за сондиране до най-малко три хиляди метра. Когато оборудването беше доставено, той нареди без много шум да бъде транспортирано до Гансу, където някога беше служил като член на местната управа. Според легендите този край бе родното място на Фу Си, митичния патриарх на всички китайци. А неотдавнашните разкопки доказваха, че по тези места бе имало живот още преди 10 000 години.

Той успя да дремне по време на 90-минутния полет, подготвяйки се за онова, което предстоеше. Следващите четирийсет и осем часа бяха от решаващо значение. Всеки ход трябваше да бъде добре обмислен и всяка възможност използвана оптимално и без грешки.

Той се вслушваше в грохота на дизеловите турбини, електрогенераторите и циркулационните помпи. Гансу беше истинска съкровищница на природни ресурси — въглища, желязо, мед и фосфор. И предците му го бяха знаели. Оцелелите древни ръкописи, на част от които беше попаднал в новооткритата камера на Изкоп 3, съдържаха доказателства за откриването на големи залежи от благородни метали и минерали. Тан бе наредил настоящото проучване, чиято основна цел беше търсенето на петрол. Земята, върху която стоеше в момента, някога беше един от главните източници на суровината за страната. След което за съжаление петролните кладенци на Гансу бяха пресъхнали преди повече от 200 години.

Към него се насочи началникът на обекта — човек със слабо лице, високо чело и зализана назад рядка тъмна коса. Той работеше под прякото ръководство на Министерството на науката и бе изпратен лично от Тан заедно с екип от доверени хора. Областният управител на Гансу беше направил опит да възрази срещу дейността му, но му беше отговорено, че проучванията се извършват от министерството, а евентуалният положителен резултат ще донесе огромна икономическа полза на региона.

Което си беше чиста истина. Разбира се, ползата за Тан щеше да бъде далеч по-голяма от тази за областния управител.

— Радвам се, че дойдохте, защото без вас нямаше да издържа — изкрещя началникът на обекта, опитвайки се да надвие грохота на машините. Устните му се разтеглиха в лека усмивка. — Успяхме!

Тан бавно осъзна какво означава тази декларация. Обектът беше избран преди единайсет месеца, но не от геолози, а от историци. Теренът беше разчистен и подравнен, през гората беше прокаран път. Изборът бе направен благодарение на една стара карта на Северозападен Гансу отпреди 2200 години. Тя беше изработена върху четири еднакви по размер чамови дъски и съдържаше административното разделение, географията и икономиката на региона по времето на Цин Шъхуан. Осемдесет и две местности бяха посочени по име заедно с реките, планините и горите. Една от реките все още течеше на около петстотин метра от него. Бяха маркирани дори имперските пътища. Точното засичане на тези местности беше затруднено от липсата на географски координати, но все пак беше завършено. От Дзин Джао.

Преди да бъде арестуван, изтезаван и съден, Джао беше открил този обект.

— Преди три дни достигнахме планираната дълбочина — докладва началникът на обекта. — Изчаках малко, преди да ви се обадя, защото исках да бъда сигурен. — Усмивката му се разшири. — Вие се оказахте прав!

— Покажи ми.

Човекът го отведе до сондажната платформа, на която кипеше оживена дейност. Беше заповядал броят на хората да бъде сведен до минимум.

— Преди пет дни стигнахме до нефтени пясъци — изкрещя сред грохота на машините началникът.

Тан знаеше какво означава това. Когато под изсмуканата от сондажа кал се разкриваше нефтен пясък, петролът със сигурност бе наблизо.

— Вкарахме в дупката специални сензори. Проверихме налягането и извадихме мостри от пръстта. Изглеждаха добре и аз наредих незабавно запечатване на сондажа.

Нататък беше ясно. В сондажа щяха да спуснат малки експлозиви, които да пробият дупки в новопоставената тапа. В тях щяха да вкарат тръба, която трябва да спре евентуалното изтичане. В горния й край щяха да монтират клапан, укрепен с цимент. Всичко това трябваше да се направи, за да се предотврати масивното избликване на петрол. „Укротяване на нефта“, според жаргона на сондьорите.

— От вчера помпаме киселина — продължи началникът. — Преди малко, когато разбрах, че пристигате, наредих да прекратят операцията.

Киселината се използваше за разтваряне на тънкия слой варовик между затворения сондаж и петрола. После петролът щеше да бликне нагоре под високо налягане и удържането му щеше да бъде възможно единствено с помощта на солидния клапан.

— За съжаление прекратих изливането на киселина малко късно. И ето какво се случи преди час…

Началникът завъртя стоманеното колело и в поставения наблизо варел потече плътна черна струя.

— Силно е — промърмори Тан, забелязал налягането.

Човекът кимна.

— Долу има огромни количества — нещо необичайно за находище, което е било изчерпано преди двеста години.

Тан отстъпи крачка назад и спря под червено-бялата сондажна кула. Умът му автоматично превключи. Вече мислеше по-скоро като учен, отколкото като политик.

Откритието беше невероятно! Дзин Джао се оказа прав.

20

Белгия

Ни стисна глока с две ръце и предпазливо се насочи към входната врата. Излезе в преддверието със сиви тухлени стени, една от които беше покрита с рогозка от изкуствен бамбук. Няколко стъпала водеха към официалния вход, пред който ромолеше фонтан. Завеса от зелена коприна скриваше двойната врата от масивен дъб. Четиримата охранители не се виждаха никъде. Самият Пау му нареди да покрие главния вход и също изчезна.

Отвън се разнесе рязък пукот. Някой стреляше. Той не изгаряше от желание да се включи в мелето, но думите на Пау продължаваха да отекват в съзнанието му: Сигурен ли сте, че не са дошли за вас?

Екнаха нови изстрели, този път по-наблизо. Очите му се заковаха върху портала. Куршумите забарабаниха по дебелото дърво, част от тях проникнаха в преддверието и рикошираха в стените. Ни бързо потърси укритие зад една от масивните лакирани греди, които поддържаха покрива.

Порталът отхвърча на пантите си. През него нахлуха двама мъже с автомати в ръце. Ни приклекна, прицели се и стреля по тях.

Нападателите бързо потърсиха укритие. Той беше заел позиция два метра над тях, но разполагаше само с пистолет срещу тежките им щурмови оръжия. Къде изчезна Пау? Къде бяха хората му?

Екна автоматичен откос, от гредата се разлетяха трески. Преценил, че е крайно време за отстъпление, Ни хукна по коридора към вътрешността на къщата. Един висок дървен шкаф му осигури временно прикритие. Край ушите му свирна куршум. Осветлението в коридора идваше от голяма капандура на покрива, но тя беше поне на десетина метра над главата му. Вдясно се поклащаха полуотворените мрежести рамки, водещи към вътрешния двор. Миг преди да се втурне натам, в двора изскочи още един мъж с автомат, който не беше облечен в сив гащеризон.

Възможностите на Ни бързо се стопяваха. По всичко личеше, че нападателите бяха дошли за него, а не за Пау. Стрелецът на двора приклекна и се прицели. Ни светкавично се просна по корем и запълзя по лакираните дъски. Куршумите разкъсаха рамките и изкопаха дълбок улей на метър от него.

Обзе го паника, кръвта в главата му започна да пулсира. Макар и военен от кариерата, той никога не беше попадал под обстрел. Многобройните учения и тренировки не вършеха работа просто защото беше толкова объркан, че не знаеше как да реагира. Случваше се нещо чудовищно.

Успя да се претърколи до стол от масивно дърво, преобърна го и го вдигна пред себе си. По стената се плъзна сянка. Стрелецът от двора напредваше. Ни застана на колене и изстреля три патрона в негова посока. Разнесе се шум като от падащо тяло. Миг по-късно над главата му засвириха куршуми. Бяха двамата, които бяха проникнали през входната врата. Той изстреля два патрона в тяхната посока и хукна към разбитите рамки. Вътрешният двор беше пуст. Мъжът с автомата лежеше на плочите. Беше убит не от неговите куршуми, а от къса стрела, която стърчеше от гърба му.

Зад гърба на Ни се разнесе шум и той моментално потърси укритие зад близката каменна саксия. В следващия миг екна продължителен автоматичен залп. Няколко куршума попаднаха в огромното стъклено кълбо на аквариума, който се пръсна и от него рукнаха потоци вода, сред които се мятаха златните рибки.

Ни не познаваше вътрешното разположение на къщата, но вратата на изложбената зала тъмнееше на десетина метра от него. Ако успееше да стигне до там, може би щеше да има шанс да се измъкне през някой прозорец. Но само след секунда надеждата му за спасение се изпари. На крачка от него изскочи един от нападателите и насочи автомата си в гърдите му.

Двамата му колеги отзад и убитият на плочите попълваха бройката. От Пау и охранителите му нямаше следа.

— Стани! — заповяда на китайски въоръженият мъж. — Остави пистолета на земята!

В същия момент от къщата се появиха и другите двама.

Ни положи глока на плочите и се изправи. На няколко крачки от него златните рибки отчаяно пляскаха по мокрите камъни. Ни разбираше какъв ужас изпитваха, тъй като самият той имаше затруднение с дишането. Огледа нападателите. Всичките бяха китайци, силни и жилави. Вероятно наемници. Самият той беше използвал услугите на няколко хиляди като тях, разпръснати из цял Китай.

— Убихте ли Пау?

— Ти си пръв — поклати глава един от мъжете.

Във въздуха се разнесе странно двойно свистене, последвано от глухия тътен на стрели, проникващи в жива плът. Двама от нападателите опулено гледаха стрелите, които ги бяха пронизали и стърчаха от гърдите им. После, без дори да успеят да си поемат въздух, телата им се строполиха. Автоматите им издрънчаха на плочите. В другия край на двора изскочиха трима мъже в сиви гащеризони, които насочиха заредените си лъкове към последния нападател.

— Може би ще успееш да застреляш един от тях, а дори двама или всичките — разнесе се сякаш от нищото гробовният глас на Пау. — Но няма как да ни спреш.

Мъжът светкавично прецени шансовете си и наведе оръжието към земята. Не искаше да умре. Пау и четвъртият охранител излязоха от изложбената зала. Двама от останалите обезоръжиха нападателя и го отведоха с готови за стрелба лъкове.

— Май беше готов да ме хвърлиш на вълците, а? — изкрещя извън себе си Ни.

— Всеки капан се нуждае от стръв, министре — спокойно отвърна Пау.

Бесен, Ни се наведе да вдигне пистолета си. Пау не му обърна внимание и направи знак на хората си. Двама от тях оставиха лъковете, събраха златните рибки и изчезнаха във вътрешността на къщата.

— Отглеждам ги от самото им раждане — промърмори Пау. — Дано оцелеят след този стрес.

— Изобщо даваш ли си сметка какво се случи току-що? — неистово изкрещя Ни. — Тези хора дойдоха тук, за да ме ликвидират!

— Мисля, че го споменах като възможност малко преди появата им — все така спокойно отвърна Пау. — Но продължавам да мисля, че Тан ги е изпратил да убият и двама ни.

Ни усети парливия вкус на адреналин в устата си. Сърцето му блъскаше като парен чук.

— Искам да се прибера у дома — промълви той.

— Ами лампата? — изгледа го Пау. — Нали дойде за нея?

— Тя не е толкова важна, колкото онова, което ме чака в Китай.

— Не бъди толкова сигурен. Мисля, че тук се намират отговорите, които търсиш. А аз знам как да ги получа.

21

Провинция Гансу, Китай

3:20 ч.

Тан остана сам. Хеликоптерът отлетя да зареди гориво на едно летище, което се намираше на петдесет километра в южна посока. След четири часа той щеше да има нужда от пълни резервоари, за да приключи с Лев Соколов.

Сглобяемите жилища на сондьорите се намираха на четвърт километър от сондажната кула и началникът му предложи караваната си. Вътре беше подредено. Котлонът и хладилникът светеха от чистота, до микровълновата печка бяха подредени няколко пластмасови чинии. Не беше свикнал да почива в подобни условия, но за следващите няколко часа те бяха напълно приемливи. Не му се спеше. Кратката дрямка по време на полета от музея беше свършила добра работа. С удоволствие остана сам, давайки си ясна сметка, че всичко, което го заобикаляше, някога е било важна част от Първата империя на Цин Шъхуан.

Постиженията на предците му преди толкова много време все още му се струваха невероятни. Те бяха изобретили чадъра, сеизмографа, колелото, порцелана, парната машина, хвърчилото, картите за игра, рибарската въдица, дори алкохола. Но не бяха открили солта. Това беше най-смайващият им пропуск.

Преди пет хиляди години крайбрежните жители добивали сол от вряла морска вода. Но със завладяването на все по-големи части от сушата солта се превръщала във все по-рядка стока. Тя имала ключово значение за оцеляването им като хранителна добавка и консервант, но се намирала все по-трудно. Транспортирането й на стотици и хиляди километри се превръщало в огромна пречка. Проблемът бил решен след откриването на множество солени извори, пръснати на много места из страната.

Според оцелелите документи първият от тях бил намерен именно в този район при управлението на Първия император. Отначало изворите били разкопавани и разширявани на ръка, но по-късно тази дейност била механизирана с помощта на сондажите. Първите сонди имали свредели от тежко желязо, а тръбите и кулите им били изработени от бамбук. Работниците стояли на дървена платформа във формата на люлка, издигната на метър над земята. С всяко люшкане дъното й натрошавало камъните. Работата напредвала бавно, сантиметър по сантиметър. Някои историци твърдят, че действието й било заимствано от ръчните мелници, който превръщали ориза в брашно.

Постепенно техниката се усъвършенствала благодарение на редица открития, които се използват дори и в наши дни. Най-вече по отношение на хлътването и укрепването на сондажите чрез използването на специални инструменти. По времето на Цин Шъхуан 100-метровите сондажи били често срещано явление. Тази технология станала известна на останалия свят цели две хилядолетия по-късно. През XI век в Китай имало изобилие от сондажи с дълбочина 400 метра. Американските сонди достигнали 500-те метра чак през XIX век, но по това време китайците отдавна били надминали 1000-метровата граница.

Първите изобретатели, които копаели кладенци за извличане на сол, открили и още нещо. На повърхността на земята бликнала леснозапалима субстанция без миризма. Природен газ. Китайците бързо се научили как да го изгарят с цел да пресушават по-бързо солените кладенци и да извличат солта. А после открили и нефта.

Тинестата субстанция — мазна и лепкава като месния сок, както я описал един съвременник на откритието, бликала от по-дълбоки кладенци. В началото зеленикавочерната течност била пълна загадка, но скоро станало ясно, че тя може да гори с траен и ярък пламък. Освен това била отлична смазка за колелата на каруците. Нефтът започнал да се използва от императорите за захранване на лампите в техните палати и гробници. А не след дълго станало ясно, че той може да се използва и като мощно огнено оръжие срещу враговете им.

Тан с уважение поклати глава.

В хода на усъвършенстването на сондажната техника хората се научили да търсят най-подходящите места за тази дейност, като по този начин положили основите на науката геология. Те търсели солените отлагания по скалните отломки на повърхността, използвали обонянието си, за да надушат типичната миризма на саламура. Постепенно открили, че жълтеникавият пясъчник означавал залежи от сол с високо съдържание на железен хлорид, докато черният сочел за наличието на водороден сулфид. Разбира се, те нямали представа за химическия състав на почвата, но намерили ефективен начин да определят онова, от което се нуждаели.

Неговото министерство беше извършило задълбочено историческо проучване на китайските солни сондажи. Колкото и невероятно да звучи, през последните две хилядолетия в страната били извършени близо 130 000 сондажа, а няколкостотин от тях били по време на управлението на Първия император.

Един от тях се намираше само на четвърт километър от тук.

— Откъде знаеш това? — беше попитал той.

Несговорчивият геохимик Дзин Джао упорито отказваше да му сътрудничи и той в крайна сметка заповяда да го арестуват.

— Нищо не знам, министре. Това е само една теория.

До болка познато оправдание.

— То е повече от теория. Искам да знам всичко.

Затворникът отказа да говори. Тан направи знак на войника, който стоеше в ъгъла на стаята. Той пристъпи напред, вдигна Джао от стола и му нанесе два силни удара в корема. Въздухът шумно излетя от дробовете на по-възрастния човек, който рухна на пода и притисна ръце към корема си.

Лекото кимване от негова страна означаваше, че двата удара са достатъчни.

Джао се бореше да си поеме дъх.

— Говори — прикани го Тан. — В противен случай ще стане още по-лошо.

— Не ме бийте повече — рече Джао. — Моля ви!

— Кажи ми това, което искам да знам.

Беше си направил труда да проучи Дзин Джао и знаеше, че той не е член на партията, не поддържа нейната линия и често се изказва критично за правителството. Името му редовно попадаше в списъка на наблюдаваните от местната власт лица, многократно бе предупреждаван да прекрати дисидентската си дейност. Тан няколко пъти се беше обявявал в негова защита и го беше спасявал от арест, но при условието да му сътрудничи.

Джао бавно се надигна от пода.

— Нищо няма да ви кажа — прошушна той.

Юмрукът на войника се стовари в брадичката му. Вторият удар попадна в гърдите, а третият се стовари върху главата му. Джао рухна. От устата му бликна кръв. Заедно с два зъба. Ритникът в корема го принуди да се свие в позата на зародиш, прегърнал с ръце коленете си.

Няколко минути по-късно Джао изпадна в безсъзнание, от което така и не излезе. Мозъчният кръвоизлив се превърна в надеждна защита на всичко, което знаеше. След старателен обиск на дома и работното му място Тан се добра до документи, които недвусмислено доказваха, че преди 2200 години тук, на това място, хората са сондирали за солени разтвори и са открили петрол. А докато Дзин Джао бе лежал на пода и се бе молил за пощада и главата му се бе пръскала от болка…

— Кажи ми само едно нещо и веднага ще повикам лекар — обеща Тан. — Ще получиш помощ и никой повече няма да те бие.

Видя как в очите на по-възрастния мъж проблясва надеждата.

— Лев Соколов ли беше този, който откри маркера?

Главата на Джао кимна в знак на потвърждение. Отначало едва забележимо, а после по-силно.

22

Антверпен

21:05 ч.

Касиопея тръгна по улицата, търсейки подходящо скривалище. Трима мъже се залепиха за нея в мига, в който напусна хотела. Под лявата й мишница се гушеше лампата с дракона, увита с мека амбалажна хартия и скрита в найлонова торбичка.

Заобикаляха я блокове от червени тухли и боядисани в бяло къщи, между които се виеше истински лабиринт от тесни калдъръмени улички. Тя прекоси малък безлюден площад. Тримата мъже бяха на петдесет метра след нея. Не се виждаха други хора. Лампата не биваше да попадне в ръцете им, защото това означаваше да изгуби завинаги сина на Соколов.

— Насам — долетя приглушен глас.

На отсрещния тротоар стоеше Котън Малоун.

— Получих съобщението ти и дойдох — добави той и й махна с ръка да се приближи.

Тримата й преследвачи поддържаха дистанция.

— Насам — повтори Малоун.

Тя отправи поглед към тясната уличка. Котън се намираше на петдесетина метра от нея и продължаваше да й маха.

— Допускаш грешка, Касиопея.

Тя рязко се обърна. Зад нея стоеше Хенрик Торвалдсен.

— Не можеш да му помогнеш — поклати глава той.

— Лампата е у мен.

— Не му се доверявай — предупреди я датчанинът, а после изчезна.

Очите й огледаха улицата и околните сгради. Тримата бяха спрели на известно разстояние и чакаха. Котън продължаваше да й маха.

Тя се обърна и побягна.

Касиопея се събуди. Лежеше на пейката в парка. Дневната светлина се беше стопила, небето имаше мастилен цвят. Доста си беше поспала. Обърна се и надникна иззад ствола на дървото край пейката. Тойотата си беше на мястото. Никаква следа от полицията или любопитни минувачи. Тръсна глава, за да проясни съзнанието си. Едва сега осъзна колко е била уморена. Пистолетът си беше на мястото под блузата й. Пред очите й пробягаха разпокъсани фрагменти от съня.

Не му се доверявай, беше казал Торвалдсен.

Котън? Той беше другият участник в съня й.

Тя се намираше на поне трийсет минути пеша от музея „Дрис ван Егмонд“. Разходката я увери, че никой не я следи. Направи безуспешен опит да потисне емоциите си и да престане да си задава въпроси. Но появата на Виктор Томас беше прекалено изнервяща. Кого имаше предвид Хенрик? Тя видя чешмичката срещу себе си, приближи се към нея и се наведе над чучура. Изпи няколко големи глътки, изправи се и избърса устата си с длан. Беше крайно време да приключи с всичко това.

Малоун излезе от кабината на натовския хеликоптер, който се бе приземил на малко летище северно от Антверпен. След него на пистата скочи Стефани, следвана от Иван. Именно тя беше уредила бързия им полет от Копенхаген. Пилотът ги изчака да се отдалечат, турбините изреваха и машината изчезна в нощното небе. Наблизо ги чакаха две коли.

— Сикрет Сървис — кратко ги осведоми тя. — Идват направо от Брюксел.

По време на полета Иван говореше само за кино и телевизия. Изглеждаше наистина омаян от американските средства за развлечение.

— Е, добре, пристигнахме — каза Малоун. — Къде е Касиопея?

На пистата се появи трета кола, която бавно се плъзна покрай редица лъскави частни самолети.

— Това са моите хора — обади се Иван. — Трябва да поговоря с тях.

Малоун изчака отдалечаването на набития руснак, който крачеше към двамата мъже, които слязоха от колата.

— Той има свои хора тук? — пристъпи към Стефани той.

— Както виждаш — сви рамене тя.

— А ние разполагаме ли с независима информация за цялата тая работа? — попита той тихо.

— Нямахме време — поклати глава Стефани. — Мога да получа нещо конкретно най-рано утре.

— Значи летим към неизвестното с оголени задници?

— И друг път сме го правили.

Така беше.

Иван се обърна и забързано закрачи към тях.

— Имаме проблем — подвикна той.

— Защо ли не съм изненадан? — промърмори Малоун.

— Вит се е задействала.

— Защо това трябва да е проблем? — попита Стефани.

— Защото е избягала от похитителите си.

— Откъде знаеш? — подозрително го изгледа Малоун.

— Те са били свидетели — отвърна Иван и посочи двамата мъже и колата им.

— А защо не са й помогнали? — попита Малоун, после сам си отговори: — Защото искате да ви отведе при лампата, нали?

— Това е разузнавателна операция — отвърна Иван. — Трябва да изпълня задачата си.

— Къде е тя?

— Наблизо. Тръгнала към някакъв музей. „Дрис ван Егмонд“.

— Откъде знаеш, по дяволите? — не сдържа гнева си Малоун.

— Да вървим — подкани го руснакът.

— Няма да стане — отсече Малоун.

Лицето на Иван се изопна.

— Аз ще отида — уточни Малоун. — Сам.

На устните на руснака се появи игрива усмивка.

— Предупредиха ме, че си Самотния рейнджър — подхвърли той.

— В такъв случай знаеш, че не бива да ми се пречкаш. Аз ще намеря Касиопея.

Иван се извърна към Стефани.

— Нима си въобразяваш, че ще ти позволя да поемеш нещата в свои ръце?

— Виж какво — намеси се Малоун още преди Стефани да отвори уста. — Ако съм сам, ще имам по-добри шансове да открия онова, което търсите. Но ако се появиш начело на банда въоръжени тъпаци, няма да получиш нищо. Касиопея е професионалист и моментално ще потъне вдън земя.

Поне се надяваше, че ще стане така.

— Защо ли ти вярвам? — изръмжа Иван и заби показалец в гърдите му.

— И аз си задавам същия въпрос по отношение на теб.

Руснакът измъкна смачкан пакет от джоба си, лапна една цигара и драсна клечка кибрит.

— Тая работа хич не ми харесва — промърмори той.

— Изобщо не ме е грижа какво ти харесва. Нали искаш някой да я свърши? Е, аз ще я свърша.

— Добре — изпусна струйка дим Иван. — Намери я и прибери онова, което търсим. — Махна с ръка към колата. — Онези там имат навигация, която ще ти покаже пътя.

— Аз ще се погрижа да осигуря известно уединение, Котън — обади се Стефани. — Антверпенската полиция е в течение на онова, което предстои да се случи, но не знае къде. Ще ги успокоя, че няма да има големи поражения върху ничия собственост, с изключение на някоя счупена врата или прозорец. А ти намери Касиопея и веднага изчезвайте.

— Няма проблем.

— Знам, че не бива да има, но твоята репутация сочи обратното.

— Тук не става въпрос за световно наследство, нали? А аз обикновено се развихрям само на такива места.

— Влизаш и излизаш, ясно?

Той се обърна към Иван.

— Ще звънна на Стефани в момента, в който осъществя контакт. Но преди това трябва да уточня нещата с Касиопея. Тя може би няма да иска партньори.

— Ще трябва да се примири — вдигна пръст Иван. — Тук става въпрос за много по-важни неща от живота на едно четиригодишно момче.

— Точно затова оставаш тук — просъска Малоун. — Тя ще изчезне в мига, в който чуе подобни думи.

Нямаше никакво намерение да повтори грешката, която беше допуснал по отношение на Торвалдсен в Париж. Касиопея се нуждаеше от помощта му и щеше да я получи. Пълна и безусловна.

А Иван да върви по дяволите.

23

Все още разтърсен от битката, Ни гледаше с отвращение. Четвъртият мъж, заловен от Пау Уън, бе изведен от къщата към хамбара, който се намираше в горичката на петдесетина метра отвъд високите стени на имението. Там свалиха дрехите му, завързаха го с дебело въже и го вдигнаха във въздуха с помощта на макарата, окачена на стърчащата над входа греда.

— Отглеждам коне и кози — обясни Пау. — А с макарата качваме снопите сено в горната част на хамбара.

Гредата се намираше на десетина метра от земята, непосредствено под двойната врата на подпокривното пространство. Оттам надничаше един от хората на Пау — същият, който беше записан на видеото. Облечени в зелени халати без ръкави, другите трима запалиха купчината дърва и сено, струпана под макарата. Топлината се усещаше ясно, въпреки че всички бяха на десетина метра от огъня.

— Огънят трябва да е буен — добави Пау. — Иначе нищо няма да се получи.

Нощта беше настъпила, тъмна и непрогледна. Вързаният пленник висеше на въжето близо до горния край на съоръжението. На устата му имаше лепенка, но на светлината на пламъците ясно се виждаше разкривеното му от ужас лице.

— Какво целиш с това? — попита Ни.

— Трябва ни информация — отвърна Пау. — Най-любезно го помолихме да ни я предостави, но той отказа.

— И затова ще го опечеш жив?

— Нищо подобно. Това би било варварство.

Ни се опита да запази спокойствие. Карл Тан беше поръчал смъртта му. А заговорите, чистките, арестите, мъченията и дори екзекуциите бяха нещо нормално за днешен Китай.

Но откритото политическо убийство?

Тан вероятно се надяваше да остане чист, тъй като то щеше да бъде извършено в Белгия, далеч извън границите на страната. Така беше станало през далечната 1971 г., при внезапната смърт на Лин Бяо, сочен за наследник на Мао. Официалната версия на властите гласеше, че самолетът му се разбил в монголската пустиня при бягството му от Китай, след като му било повдигнато обвинение в опит за държавен преврат. Така и не се разбра къде, как и кога е загинал Лин Бяо.

Ни поклати глава, продължавайки да си повтаря, че човекът, който висеше на въжето, беше дошъл да го убие.

Единият от мъжете долу направи знак, че огънят е готов.

Онзи горе завъртя гредата с макарата и тя застана перпендикулярно на хамбара. Босите крака на жертвата увиснаха на три метра над пламъците.

— Огънят не бива да докосва живата плът — тихо поясни Пау. — Това би довело до прекалено бърза, но безрезултатна развръзка.

Старецът явно е майстор на изтезанията, смутено си помисли Ни. Очевидно всички някогашни съратници на Мао са били такива.

Облечен в дълга бяла роба, Пау безстрастно наблюдаваше гърчещата се на въжето фигура.

— Ще отговориш ли на въпроса ми? — внезапно подвикна той.

Мъжът не реагира. Тялото му продължаваше да се мята над пламъците.

— Сама по себе си горещината е непоносима, министре — промълви Пау. — Но има и нещо по-лошо.

Ръката му направи едва забележимо движение. Един от хората му изсипа в огъня съдържанието на ведрото, което държеше в ръце. Разнесе се силно съскане. Прахът докосна пламъците и започна да се изпарява, обвивайки жертвата в облак отровна пара.

Тялото се разтърси от агонизираща болка.

Във въздуха се разнесе странна миризма.

— Чили на прах — обясни Пау. — Нагорещената пара предизвиква невероятна агония, но изпаренията на химическата мъгла многократно увеличават въздействието й върху кожата. Ако той не затвори очите си веднага, ще остане сляп в продължение на часове, защото парата уврежда зениците.

Той направи знак и нова порция чили потъна в пламъците.

Ни се опита да си представи какво изпитва онзи нещастник на въжето.

— Не го съжалявай — безпогрешно отгатна състоянието му Пау. — Този човек е сътрудник на Карл Тан и твой враг. А аз искам само да изтръгна от него всичко, което знае.

Всъщност и Ни искаше същото.

Огънят продължаваше да се разгаря, пламъците със сигурност вече докосваха босите пети на пленника. Главата му енергично закима. Знак, че се е предал.

— Стана бързо, нали? — подхвърли Пау и вдигна ръка. Макарата беше отстранена от пламъците. Дръпнаха лепенката от устата на жертвата и нощният въздух беше пронизан от агонизиращ вик на болка.

— Няма кой да те чуе — подвикна в отговор Пау. — Най-близките съседи са на километри от тук. Ако не отговориш на въпроса ми, ще започнем отново.

Мъжът конвулсивно си пое дъх, опитвайки да се овладее.

— Тан… Заповяда да те убием… Също и министър Ни.

— Друго?

— Той търси… лампата…

— А Касиопея Вит?

— И тя… я търси… Пуснаха я да избяга… За да я проследят…

— Виждаш ли за какво става въпрос, министре? — тихо подхвърли Пау. — Ето я ползата от изтезанията. Благодарение на тях човек научава много неща, всички от жизненоважно значение.

Стомахът на Ни започна да се бунтува. Този човек нямаше морал, жестокостта му беше безгранична. Къде беше останала съвестта му?

По знак на Пау пленникът беше свален на земята. Един от мъжете със зелени роби извади пистолет и го простреля в главата.

Ни замръзна от ужас.

— Нужно ли беше това? — попита на пресекулки той.

— А ти какво очакваше? — хладно го изгледа Пау. — Може би да го освободя?

Ни не отговори.

— Как възнамеряваш да управляваш Китай, ако нямаш кураж да защитиш себе си? — продължи да го притиска Пау.

Въпросът никак не му хареса.

— Аз вярвам в правосъдието и закона! — тросна се той.

— Но в момента водиш двубой, след който само един ще оцелее — напомни му Пау. — А подобен конфликт не може да бъде решен от никакъв съд и никакви закони.

— Нямах представа, че борбата ще бъде на живот и смърт.

— Но Карл Тан току-що ти доказа, че тя ще бъде именно такава, нали?

Със сигурност е така, призна в себе Ни.

— Тан е безскрупулен — продължаваше да го настройва Пау. — Изпраща хората си да приключат битката още преди да е започнала. Как ще реагираш на това, министре?

Последните няколко часа, прекарани на това странно място, изведнъж го бяха превърнали в беззащитно същество, което подлагаше на съмнение цялата си същност. Никога досега не беше заповядвал директно убийството на когото и да било — въпреки че беше арестувал много хора, които впоследствие щяха да бъдат екзекутирани. За пръв път усети цялата тежест на онова, което предстоеше да направи. Пау може би бе прав. Управлението на Китай изискваше сила. Но той продължаваше да се пита дали ще съумее да убива с хладнокръвието, което демонстрираше Пау Уън.

Вероятно не.

— Трябва да вървим — подкани го Пау. — С кола ще стигнем бързо.

Той знаеше къде отиват.

В музея „Дрис ван Егмонд“.

Преди да е станало късно.

24

Провинция Гансу, Китай

Тан отвори вратата на караваната и излезе в тъмната нощ. Нямаше луна, а звездите бяха скрити от облаците. Тук, на стотици километри от най-близкото населено място, въздухът беше кристалночист. Краката му се стегнаха. В душата му се пробудиха старите чувства. Беше близо, много близо. И прекрасно го знаеше.

Помисли за майка си и баща си, скромни и наивни хора, които не знаеха нищо за света извън малкото селце. Животът им беше преминал сред дърветата и терасираните зеленчукови лехи, сгушени в подножието на планината. Единственият му брат беше загинал в Тибет, сражавайки се с бунтовниците. Никой не му обясни какво се беше случило там. Родителите му не попитаха, писмени свидетелства нямаше.

Но това беше без значение.

Бори се със себе си. Така повеляваше Мао. Вярвай в партията и държавата. Отделният индивид е нищо.

Семейството му боготвореше Мао. Но баща му беше горещ почитател и на Конфуций, също като своя баща.

Тан осъзна трагичното противоречие едва когато беше избран да продължи образованието си в гимназията, а после и в университета. Преподавателят по философия му отвори очите.

Един човек изхранвал семейството си със земеделие в провинцията Сун. Посред нивата му имало огромен пън. Един ден в този пън се блъснал бягащ заек, счупил си врата и умрял. Това било голям късмет за семейството, което си хапнало до насита от вкусното месо. Човекът зарязал плуга, седнал край пъна и зачакал появата на следващия заек. Но това не се случило. Семейството му страдало, страдало и цялото село. Това е слабото място на конфуцианството. Който се опитва да управлява настоящето по правилата на миналото, неизбежно се превръща в глупак.

Тан се вслуша в далечното боботене на генераторите, които захранваха сондата с електрически ток. Утрото не беше далеч. Отново си помисли за преподавателя от университета в Хунан, който веднъж го беше попитал:

— Какво ще правиш, след като завършиш?

— Искам да уча геология в Пекин.

— Интересуваш се от Земята?

— Да, още от малък.

— Ти имаш буден дух. От три години те наблюдавам. Не си ли мислил за допълнение към образованието си? Да учиш нещо, което ще даде отговор на въпросите, които непрекъснато ми задаваш?

През следващите дни Тан жадно поглъщаше разказите на преподавателя за древната династия Шан отпреди 4000 години — най-ранната, за която съществуваха документирани доказателства. Държавата била високоразвита и организирана, с данъчна система, наказателни закони и силна армия. Върховният владетел бил деспотична личност, който наричал себе си Единствения човек.

— Това е многозначителен факт — добави преподавателят. — За пръв в историята имаме доказателства за съществуването на един човек с тотална власт над мнозинството.

Династията Джоу, която наследила Шан, развила и разширила концепцията на авторитарното управление. Властта на едноличния лидер станала още по-голяма.

Цялата земя под небето принадлежи на владетеля, а хората, които я населяват, са негови покорни слуги.

Но управлението на толкова голяма държава било невъзможно от едно място и владетелите от династията Джоу създали системата на феодализма. Страната била разделена на части с ограничен суверенитет, начело на които застанали доверени лица на владетеля, получили различни благороднически титли.

Система, която западната цивилизация щяла да открие цели хиляда години по-късно.

Верността към владетеля се подпечатвала по-скоро с кръв, отколкото с клетва. С течение на времето местните барони започнали да изграждат самостоятелни държави и се вдигнали на бунт срещу владетеля на Джоу, обявявайки се за равни с него.

Така се стигнало до периода Пролет-Есен, който представлявал една безкрайна и хаотична война на всички срещу всички. В продължение на два века и половина се водели 500 войни между феодалните държавици. Постепенно станало ясно, че надмощието е на страната на Цу, която се простирала по средното течение на река Яндзъ. По-слабите държавици потърсили протекцията на Ци — една добре организирана територия със силна армия и развита икономика, начело на която стоял способен лидер. Създал се съюз за взаимна отбрана начело с херцога на Ци, определен за хегемон, или „Ба“. На него се паднала тежката задача да възстанови и запази мира и той се справил отлично.

Подходящо прозвище, тъй като „Ба“ означаваше баща и закрилник.

Но него най-много го интересуваше как се бе осъществила тази закрила.

Цялото население било вкарано във военизирана структура. Пазарите били под контрол, а производството на сол, желязо и монети било монопол на държавата. Резултатът били силна армия и стабилна икономика, които не само защитавали държавата от нейните врагове, но и укрепили властта на хегемона.

Това били първите легалисти — продължи преподавателят му. — Истинска школа по държавно управление, създадена за утвърждаване на абсолютната власт на владетеля. Философията им била проста — суверенът създава законите, неговите подчинени ги прилагат, а народът ги изпълнява. Мъдрият владетел има пълната власт да дарява или отнема живот, да прави хората богати или бедни, да ги издига и сваля.

И тази концепция се разпространила и сред останалите царства.

В края на периода Пролет-Есен, след триста години войни и размирици, оцелели двайсет и едно от тях. Останалите били погълнати от съседите си. Това се случило някъде около 481 г. преди Христа.

— Най-тежки битки се водели по време на следващия исторически Период на воюващите царства. След още двеста години на непрекъснати конфликти независимите царства останали само седем, всяко от тях начело с хегемон. Съветниците им били членове на братството „Ба“ и на практика били легалисти, които проповядвали, че всички трябвало да се прекланят пред носителя на върховната власт. „Ба“ имали голямо влияние над владетелите и настоявали да се сложи край на феодалната система. Наследствените постове се заменили с назначения на чиновници, които владетелят можел да уволни когато пожелае и дори да ги екзекутира. Наследствените имения се превърнали в административни единици, наречени окръзи. Като назначавал за техни управници свои близки хора, хегемонът на практика получавал цялата власт.

В края на Периода на воюващите царства „Ба“ на практика придобило контрол върху монарсите. Тан беше дълбоко убеден, че въпреки други важни технологически постижения — най-вече откриването на барута и технологията за производство на коприна тоталитаризмът е китайското откритие, което оказва най-голямо влияние върху историята на света.

— На практика това било революция отгоре — поясни преподавателят. — Народът, изтощен от петте века постоянни войни и безропотно приел новия ред на легалистите, не оказал съпротива. И от тогава до наши дни, въпреки че са изминали две хиляди и петстотин години, китайците изпитват панически страх от хаоса и безредиците.

Десетилетие по-късно царството Цин завладяло останалите седем оцелели и превърнало изостаналите, разкъсвани от междуособици царства в могъщата и единна Първа империя.

— Цин Шъхуан успял да вгради легализма в обществения живот така, че той останал част от нашата култура до наши дни въпреки известни промени в концепцията. А оттук нататък ние с теб ще обсъждаме именно тези промени.

Което бяха сторили, дълго и обстойно.

— Изучавай Мао — посъветва го преподавателят. — Той беше най-съвременният легалист, отлично осъзнаващ страховете на народа от хаоса. Това беше основната причина за успеха и провала му.

Тан бе изпълнил този съвет.

Мао се беше борил за обединен и силен Китай точно като Цин Шъхуан. В социално отношение беше мечтал за създаването на егалитарно общество по марксистки модел, а в личен план се беше надявал да надскочи собствената си човешка смъртност, за да превърне революцията в необратим процес.

Първата цел беше постигната. Втората се оказа пълен провал.

А третата?

Тук отговор нямаше.

Изумително бе как Мао беше успял да се превърне в копие на Цин Шъхаун. И двамата наложили нов обществен ред, обединявайки страната след дълъг период на кървави междуособици, смазвайки всякакви опити за независимост. Те били и социални инженери, които проповядвали идеята за единен език, национална валута, ортодоксалност и лоялност. Страната била покрита с грандиозни строителни обекти. И двамата ненавиждали търговците и запушвали устите на интелектуалците. И двамата насърчавали култа към собствената си личност и измисляли нови титли за задоволяване на егото си. Цин искал да го наричат „Пръв император“, докато Мао предпочитал „Председател“. След смъртта им ги поставили в разкошни гробници и ги засипали с критики, но рамката на техните режими останала непокътната.

— Това не е случайно — бе казал преподавателят при един от последните им разговори. — Мао прекрасно разбирал Първия император. Ти също трябва да го постигнеш.

И Тан успя да го стори.

Никой от китайските лидери през XX век не беше постигнал всенародното преклонение, на което се беше радвал Мао. Той се бе превърнал в истински император. Нито едно правителствено постановление на ръководителите след него не можеше да се сравнява с неговата доктрина за „Небесното предопределение“.

Но времето на Мао бе отминало.

Придържайте се към политическите решения, предложени преди векове от великите умове на Китай. Това беше съветът на Конфуций към бъдещите поколения, но той изглеждаше напълно неизпълним.

Второ зайче едва ли щеше да се блъсне в пъна насред нивата.

Тан от своя страна беше твърд привърженик на Културната революция, проведена от Мао. В съответствие с нейните постулати беше престанал да използва традиционното си име Тан Карл, с фамилията отпред. Вместо това избра по-модерното звучене и то стана Карл Тан. Добре помнеше терора, на който „червените стражи“ бяха подложили страната. Те закриваха училища, хвърляха интелектуалците в затвора, забраниха книгоиздаването, затвориха манастири и храмове. Беше унищожено всичко, което напомняше за феодално-капиталистическото минало на Китай — обичаи, традиции, култура, старомодно мислене.

Загинаха милиони. Още повече милиони пострадаха.

Но въпреки това всенародната обич към Мао нарастваше, а държавата стана по-силна от всякога.

Погледна часовника си и отново напълни дробовете си със свеж въздух.

На устните му се появи усмивка.

Да става, каквото е писано.

25

Антверпен

Касиопея се насочи към задния вход на музея — същия, който беше използвала преди два дни. Откри името „Дрис ван Егмонд“ в хотела, докато прелистваше някаква брошура с културните забележителности на града и се чудеше къде да скрие лампата. В неговите зали бяха изложени колекции на холандското, френското и фламандското изкуство, но вниманието й беше привлечено от Китайския будоар на третия етаж.

Надяваше се, че никой не бе открил присъствието на лампата.

Размина се с няколко двойки и вглъбени в себе си минувачи, но не забеляза нито опашка след себе си, нито подозрителни типове, които да се мотаят около музея. Витрините на затворените магазини бяха облепени с крещящи реклами, но тя беше толкова съсредоточена, че изобщо не ги забелязваше. Трябваше да прибере лампата, а после да се свърже със Соколов с помощта на семейна двойка, която беше преживяла ужаса да изгуби детето си и с готовност бе приела да препрати всеки кодиран имейл, пристигнал на електронната им поща от Белгия.

В същото време тя продължаваше да се пита какво се бе случило с Малоун. Виктор твърдеше, че няма информация от Копенхаген, но думите на човек като него не означаваха нищо. Може би трябваше да отскочи до Дания веднага след като приключи изпълнението на задачата си. Котън щеше да й помогне да реши какво да прави в бъдеще.

Най-добре бе да пътува с влак.

В него никой не проверяваше пътниците.

А тя щеше да може да поспи.

Пред очите на Малоун се появи музеят, притиснат между дълга редица стари и нови сгради. По улиците на Антверпен нямаше почти никакво движение, добре осветените тротоари бяха безлюдни. Градът спеше. Малоун огледа високите прозорци с мраморни еркери с различна форма — квадратни, кръгли, правоъгълни. Всички бяха тъмни.

Той паркира колата две пресечки по-нататък и бавно тръгна обратно. Не знаеше какво да очаква. Как ли бе намислила да проникне Касиопея? Може би с взлом? Ако е така, едва ли би го направила оттук. Главният вход беше защитен от тежък железен портал с решетки на прозорчетата. Преди малко Стефани се обади да го информира, че е уредила алармената инсталация да бъде изключена. Близките й контакти с Европол и местната полиция очевидно действаха. Подобни разрешения можеха да издават само високопоставени служители в споменатите институции. Което беше още едно доказателство, че става въпрос за далеч по-важни неща от издирването на четиригодишно момченце.

Придържайки се плътно до сградите и по-далеч от стълбовете на уличното осветление, Малоун бавно стигна до ъгъла и надникна, надявайки се да засече Касиопея.

Но единственото, което видя, бяха трима мъже, които слизаха от спрял наблизо автомобил.

Направи му впечатление, че осветлението в купето не се включи при отварянето на вратите.

Колата беше спряла на петдесетина метра от входа на музея и от сравнително тъмното място, на което той беше намерил прикритие.

Мъжете безшумно приближиха железния портал и провериха дали е заключен.

— Отзад — каза на английски единият от тях. — Тя със сигурност вече е тук. За всеки случай вземете и оборудването.

Двамата му колеги се върнаха при колата и извадиха някакви продълговати кутии. После се присъединиха към онзи, който беше издал заповедта, и изчезнаха зад близкия ъгъл. Очевидно музеят имаше и заден вход. Малоун реши да мине от противоположната страна и пресече улицата.

Ни стоеше неподвижно. Двамата с Пау Уън се намираха отвъд градината на музея „Дрис ван Егмонд“. Преди малко бяха пристигнали в Антверпен с кола, която остана паркирана няколко пресечки по-нататък. Пау беше взел един от хората си, който в момента разузнаваше в мрака.

След броени секунди той се появи и шепнешком докладва:

— Близо до сградата стои жена, която очевидно се готви да проникне в нея. От другата страна на улицата се приближават трима мъже.

Пау се замисли само за миг, после прошепна:

— Дръж под око мъжете.

Сянката изчезна.

Бяха заели позиция на тясна уличка зад музея, която го отделяше от няколко жилищни сгради. Между нея и маркираната от тъмни храсти градина се виждаше малък, покрит с чакъл паркинг. Отвореният, обрасъл с бръшлян портал водеше към вътрешния двор. Ни направи опит да се концентрира, но не можеше да пропъди от съзнанието си ужасните картини. Пронизаните от стрели мъже. Пленникът, когото бяха застреляли в главата. Направи опит да се окуражи от факта, че отново е в атака. Пау помагаше, но поведението му беше все така съмнително.

На уличката се появиха три неясни сенки, натоварени с продълговати туби. Без да намаляват ход, те се вмъкнаха в задния двор.

— Вит се е върнала за лампата — прошепна Пау. — Но и Тан е тук.

— Откъде знаеш?

— Няма друго обяснение. Тези тримата са негови хора.

Миг по-късно от другия край на уличката изплува още една сянка. Висок мъж с широки рамене и празни ръце. Той също влезе в градината. Ни се нуждаеше от повече светлина, но луната се беше скрила зад облаците и всичко пред тях тънеше в непрогледен мрак.

— А този кой беше? — тихо попита той.

— Добър въпрос.

Подозренията на Малоун се потвърдиха. Тримата непознати бяха тук заради Касиопея. Двама от тях бяха с тясно прилепнали черни гащеризони. На главите си бяха надянали скиорски маски, ръцете им бяха скрити в ръкавици. Третият също носеше тъмно облекло, но то се състоеше от сако и панталони. По-нисък и по-широкоплещест, той очевидно ръководеше операцията. В ръцете си държеше някакъв уред, очите му не се отделяха от него.

Касиопея беше обект на електронно проследяване.

Дали тя знае това, запита се Малоун.

Ниският махна с ръка към двойната остъклена врата, от която се излизаше на малка тераса. Задната фасада на музея беше плътно обрасла с бръшлян. Когато тук са живели хора, терасата със сигурност е била много приятно място за отдих, помисли си Малоун. За разлика от главния вход тук решетки липсваха. Много интересно. Може би и това се дължеше на интервенцията на Стефани. Намесата на няколкото руснаци можеше наистина да направи чудеса.

Лидерът на групичката се пресегна през счупеното стъкло и вдигна резето отвътре, може би повтаряйки действията на Касиопея. Тримата изчезнаха във вътрешността на музея. Малоун напусна скривалището си и предпазливо пое между цветните лехи. Ръката му измъкна беретата.

26

Провинция Гансу, Китай

Пръстите на Тан набраха паролата, която щеше да осъществи видеовръзката. От доста време насам той предпочиташе електронните комуникации пред заседанията на живо. Снабдени с подходящ шифър, те предлагаха почти абсолютна сигурност. Почти, защото никога не се изключваше възможността някой от участниците да играе двойна игра.

Но тук не можеше да става въпрос за подобно нещо.

Всички участници в предстоящата видеоконференция се бяха заклели във вярност към братството „Ба“, в което членуваха по собствено убеждение.

Той докосна тъчпада и екранът на лаптопа се раздели на десет квадратчета. Всяко от тях беше запълнено от лицето на човек с характерните черти на китайците Хан. Улегнали мъже, наближаващи петдесет, с различно служебно положение. Единият от тях беше съдия във Върховния съд, няколко други ръководеха важни отдели в структурите на властта, двама бяха армейски генерали, а трима — членове на всемогъщия Централен комитет. Кариерата им вървеше нагоре по същия начин, по който се издигаше Тан — незабележимо, но стабилно. В същото време те се бяха издигнали и до секционни лидери в „Ба“ — хора, които ръководят останалите членове на братството, но същевременно заемат отговорни постове в държавното ръководство и армията. Общият им брой беше ограничен на две хиляди, които бяха напълно достатъчни за постигането на целите.

— Добър ден — наведе се над вградения микрофон Тан.

Макар че се простираше на територия от пет хиляди километра и пресичаше пет часови пояса, Китай се придържаше към пекинското време. Самият Тан никога не разбра логиката на подобно решение, водещо до дразнещи разлики в работното време. С него се обясняваше и различното облекло на участниците във виртуалното съвещание.

— Искам да докладвам за постоянно влошаващото се здравословно състояние на министър-председателя — започна Тан. — Току-що научих, че му остава най-много една година живот. Разбира се, този факт ще бъде запазен в тайна, но ние трябва да сме готови.

Главите на екрана закимаха.

— Централният комитет вече е на наша страна. Там разполагаме със солидно мнозинство, което ще подкрепи нашия избор.

Членовете на всемогъщия Централен комитет бяха сто деветдесет и осем. Тан беше успял да привлече на своя страна над сто от тях — извън членовете на „Ба“, които вярваха, че Китай трябва да поеме по-скоро по пътя на Мао, отколкото този на Дън Сяопин.

— А какво става с Ни Юн? — попита един от участниците. — Той получава все по-широка подкрепа.

— Този въпрос е решен. Ще му направим пищно държавно погребение, което ще обедини много хора около нашата кауза.

— Нужно ли е това?

— Най-простият начин да отстраниш даден проблем е да елиминираш онзи, който го е създал. Този беше обсъден и одобрен.

— С известни резерви — побърза да добави друг участник в разговора. — Само като крайна мярка. Смъртта на Ни може да породи нови проблеми и това зависи най-вече от начина, по който бъде причинена. Ние не желаем да създаваме мъченици.

— Няма как да стане. Смъртта му ще бъде свързана с някое от многобройните му разследвания, поело в нежелана посока. А и ще се случи извън страната.

Тан видя как няколко от събеседниците му кимат, но други не го правят.

— Ни се радва на голяма подкрепа в армията — обади се един от генералите. — Смъртта му несъмнено ще предизвика брожения.

— Едва ли. На фона на събитията, които предстоят, той бързо ще бъде забравен. Кончината на министър-председателя ще дойде изневиделица, усилвайки чувството за несигурност у народа. Хората несъмнено ще потърсят сигурността, която ние ще им предложим.

— Колко бързо ще действаме?

— Колкото позволява конституцията. Подготвил съм нещата на провинциално равнище. Няколко местни ръководства ще поискат незабавни избори. А докато това се случи, аз ще управлявам страната в качеството си на първи вицепремиер. За броени седмици трябва да поставим нещата под контрол.

Едва тогава щеше да започне истинската работа. Партията можеше да бъде спасена само чрез бърз отказ от демократизацията. Дисциплинарната комисия към Централния комитет щеше да стане излишна. Борбата с корупцията щеше да се води с други средства, а всяка изява на несъгласие щеше да бъде жестоко наказвана. Повечето международни наблюдатели отдавна пророкуваха, че пред Китай има само два пътя — пълна интеграция със западния начин на живот или рухване на комунистическата власт — нещо, което бе почти сигурно при сегашния начин на управление. Но целта на Тан беше да обърне този курс на сто и осемдесет градуса.

Цин Шъхуан го беше направил. Императорите след него и Мао Дзъдун — също.

Щеше да го направи и той.

Китайците изпитват панически страх от хаоса и безредиците.

— Ще предложим на народа точно това, което иска — продължи на глас той. — Ред и стабилност. Постигнем ли го, народът ще ни даде пълна свобода на действие.

— Но ние сме твърде малко на брой, за да поддържаме реда и стабилността — възрази един от събеседниците му.

— Именно затова трябва да контролираме правителството. Министър-председателят разполага с неограничени правомощия. Чрез него ще прекроим цялата политическа власт.

Никога не забравяше да говори в множествено число пред съмишлениците си от „Ба“. Теоретично всички решения в братството се вземаха колективно, а той не можеше да постигне целите си без подкрепата им.

— Трябва да сме готови за незабавни действия — продължи на глас Тан. — Лично аз работя върху тактика за укрепване на позициите ни, която може би ще доведе до ръководна роля на Китай в световната политика. Западът вече няма да диктува нашия начин на живот, няма да ни поучава кое е добро и зло, няма да решава бъдещето ни.

— Това звучи доста самоуверено.

— От векове техните мисионери се опитват да ни модернизират и покръстят. Японците също мечтаеха да ни завладеят, а Съветска Русия упорито се опитваше да ни държи под контрол. Всички те се провалиха. Но по-лошото беше, че самите ние експериментирахме със себе си. Въпреки че сме били най-великата цивилизация на тази земя. — Той замълча за момент, после тихо добави: — И отново ще бъдем!

Този път участниците в конференцията кимнаха. Всички до един.

— А какво става с Хегемона? — попита някой. — Напоследък не чуваме нищо за него.

— Спокойно, той е с нас — отговори Тан.

27

Антверпен

Касиопея прекоси поредната от многобройните зали, чието разположение помнеше от предишното си посещение. На приземния етаж те бяха разположени около просторно преддверие, в центъра на което се издигаше широко мраморно стълбище. Мина покрай издължен английски часовник и две витрини в китайски стил, запълнени със скъпи антики. Вдясно се намираше Галерията на порцелана с няколко лакирани маси от XVIII век, върху които бяха подредени предмети от слонова кост, емайл и стъкло с колекционерска стойност. Тя прекоси просторното преддверие с четири йонийски колони и се насочи към задното стълбище, което някога бяха използвали прислужниците.

Проникването стана лесно. Повечето от старите сгради нямаха алармена инсталация. Охраната на експозициите се осъществяваше чрез вътрешни датчици за движение, но при предишното си посещение тя не ги бе забелязала. Може би беше надделяло мнението, че тук няма нищо за крадене, или просто финансите им бяха ограничени.

Стъпваше леко, с изострени сетива и ръка върху пистолета. Спря на първата площадка и надникна към приземния етаж, наострила слух. Тишината беше пълна. Тя тръсна глава, за да прогони съмненията си, и продължи.

Задачата е проста: прибирай лампата и изчезвай.

Малоун нямаше представа къде отива, но това очевидно не беше проблем за тримата непознати пред него. Те уверено прекосяваха залите на музея, водени от проследяващото устройство в ръцете на лидера им. Той се промъкваше след тях, като използваше мебелите за прикритие и внимаваше да не скърца с гумените си подметки по мраморния под. В момента се намираше в просторна галерия, която през деня сигурно беше светла благодарение на високите френски прозорци, които гледаха към градината.

Насочи поглед към тавана от емайл и дърво. Вляво от него беше гардеробът, чиито стени изглеждаха облицовани с кожа. Ноздрите му все още долавяха аромата на розите, люляка и глога в градината. Приклекна зад един тапициран стол с висока облегалка и зачака следващите действия на тримата непознати. После вниманието му беше привлечено от движение вляво. През вратата на терасата се появиха още трима мъже. Малоун застина на мястото си.

Двама от новодошлите се движеха бавно. Проникващите отвън бледи отблясъци хвърлиха светлина върху лицето на единия от тях. Беше доста възрастен човек. Мъжът до него държеше лък, а през рамото си беше преметнал колчан със стрели. Подобна гледка не се среща всеки ден. Тримата безшумно се промъкваха към вътрешността на музея. След няколко крачки спряха и старецът прошепна нещо на стрелеца с лъка, който кимна и изчезна в мрака. Другите двама колебливо тръгнаха след него.

Малоун се оттегли през една от съседните зали и се насочи към главния вход в предната част на сградата. Магазинчето за сувенири се намираше на крачка зад малкото бюро, което очевидно играеше ролята на рецепция. Напрегнал слух, той предпазливо се насочи натам. Бързо откри брошура със скица на музея, отпечатана на няколко езика, включително и на английски. Взе я и пристъпи към прозореца. На вътрешната корица беше отпечатана карта на четирите етажа. В сградата имаше много зали и няколко стълбища. Срещу скицата на третия етаж имаше надпис „Китайски будоар“, който не се срещаше никъде другаде. Там ли беше скрила лампата Касиопея?

Той събра нещата си и пое към едно от страничните стълбища.

Касиопея се добра до горния край на стълбището и бързо се насочи към Китайския будоар. По стените бяха окачени огледала в позлатени рамки, подът беше покрит с лакиран паркет. В изящните шкафове с дърворезба бяха подредени порцеланови сервизи. В един от тях, изработен от червено дърво, беше скрита лампата. Беше съобразила, че едва ли някой подлага съдържанието им на чести проверки. Доколкото беше успяла да разбере, музеят не беше голям и излагаше предимно експонати на някогашния собственик на сградата. Именно затова го беше избрала за скривалище.

Тя влезе с бърза крачка в будоара, приближи се към шкафа и разтвори вратичките му. Лампата лежеше точно там, където я беше оставила. Нямаше в какво да я сложи, но щеше да намери някаква торба, преди да хване влака за Копенхаген. А там щеше да реши какво да прави по-нататък.

Тя протегна ръка и взе лампата. Глава на дракон, положена върху крилато тяло на тигър. Още в имението на Пау Уън беше забелязала, че в лампата има някаква течност. Отворът в устата на дракона беше запечатан с восък.

Зад нея се разнесе шум и тя рязко се обърна. Нищо не помръдваше в мрака. Под арката на вратата към коридора се появиха две тъмни фигури. Трета блокира изхода вдясно от нея.

В ръцете си държаха пистолети.

— Остави лампата на пода — заповяда на английски единият от мъжете.

В първия миг тя реши да си пробие път със стрелба, но после осъзна, че няма шансове. Едва ли щеше да се отърве и от тримата едновременно.

— И оръжието — добави гласът.

28

Малоун чу някакъв глас в момента, в който стигна горния край на стълбището. Мъж споменаваше за лампа и пистолет. Явно беше някой от шестимата, които бяха проникнали в музея преди него и бяха открили Касиопея. Според картата Китайският будоар се намираше вляво по коридора след картинна галерия.

Той тръгна да прекосява галерията, като внимаваше да не се блъсне в тъмните мебели. Стигна до изхода и надникна. Двамата мъже стояха в коридора с лице към друга зала. В ръцете си държаха пистолети. По стените на широкия коридор бяха окачени големи картини в солидни рамки. Подът беше покрит с паркет, което означаваше, че няма как да се приближи незабелязано. Нямаше време за планове. Трябваше да предприеме нещо, и то веднага. Избра директния подход и тихо подвикна:

— Извинете, моля.

Двамата рязко се обърнаха. Единият насочи пистолета си и стреля.

Ни беше на приземния етаж в компанията на Пау Уън. Ситуацията никак не му харесваше. Човек с висок обществен пост и недосегаем член на правителството на Китай, за когото неопетнената репутация беше най-важното нещо на света, сега изведнъж се беше оказал в сградата на музей в Белгия, в който бяха нахлули крадци. Той долови глас, идващ откъм главното стълбище. После още един. Последва изстрел. Пау каза нещо на помощника си, който току-що беше изскочил до тях.

Мъжът кимна и отново изчезна нагоре по стълбите.

— Ситуацията ще ескалира — прошепна Пау. — Признавам, че не очаквах да заварим и други хора тук. Най-добре е да тръгваме.

Екнаха нови изстрели. Пау хвана ръката на Ни и го повлече към вратата на терасата.

— Трябва да се махаме от тук. Ще се изтеглим на предишната си позиция през градината и ще наблюдаваме развоя на събитията. Помощникът ми ще направи каквото може, за да вземе лампата. Той е…

— Заменим?

— Исках да кажа способен. Но със сигурност е и заменим.

Касиопея чу любезен глас, който помоли за извинение, а после видя и реакцията на двамата въоръжени мъже. Решението да се възползва от ситуацията и да се справи с третия вдясно от себе си дойде бързо и почти инстинктивно. Тя остави лампата на пода, както й беше заповядано, но вместо да хвърли пистолета, тялото й рязко се завъртя и пръстът й натисна спусъка. Но нападателя го нямаше под рамката на вратата.

Тя грабна лампата в мига, в който другите двама откриха огън. Беше почти готова да се закълне, че гласът, който предизвика стрелбата, принадлежеше на Котън Малоун. Което би било прекалено щастливо стечение на обстоятелствата. Екнаха нови изстрели, но те не бяха насочени към нея. Касиопея машинално прецени, че двамата отпред са твърде ангажирани в момента, което означаваше, че опасността ще дойде от третия. Тя се стрелна към вратата и надникна в съседното помещение. Нищо. Никакво движение. В залата тъмнееха едва забележимите силуети на мебелите и на картините по стените. Имаше още един изход, на десетина метра от нея. С много удобни местенца за укритие.

Проблемите й се увеличаваха. Но нямаше друг избор.

Малоун попадна в центъра на престрелката. Беретата му беше напълно заредена, но наличието на един-единствен резервен пълнител го накара да се въздържи от подобаващ отговор. Той успя да се прехвърли в съседната зала, отвличайки вниманието на нападателите от Касиопея. Затрещяха счупени стъкла, разлетяха се трески. Изящната порцеланова ваза вляво от него се пръсна на хиляди късчета.

Стефани вероятно ще ме убие, помисли си той. Но никой не го беше предупредил, че ще стане участник в упражнение по стрелба на тъмно.

Реши да сложи край на всичко това и изстреля три патрона към нападателите. Ей така, напосоки, за да знаят, че и той има оръжие. Тропотът на крака потвърди промяната на позицията им. Той изстреля още два куршума, напусна укритието си и се стрелна напред към мястото, където доскоро стояха противниците му. Тях вече ги нямаше там. Вероятно се бяха оттеглили към главното стълбище.

Беше крайно време да си потърси съюзник.

— Касиопея! — подвикна той. — Това съм аз, Котън.

Касиопея го чу, но нямаше как да отговори. Третият нападател беше някъде съвсем близо. Усещаше присъствието му наоколо, най-много на три-четири метра от нея. Скрит сред мебелите. Престрелката се водеше в коридора и бавно се отдалечаваше към изхода. Но противникът й също беше преценил този факт.

Използвайки прикритието на стол с висока облегалка, тя предпазливо тръгна към вратата. В едната си ръка стискаше лампата, а в другата — готовия за стрелба пистолет. Ако успееше да се измъкне, може би щеше да излезе в гръб на двамата, които стреляха по Котън.

Малоун пресече коридора и се шмугна в съседната зала. Двамата стрелци бяха някъде пред него, или поне така си мислеше. Стрелбата спря. Което си беше проблем. Разнесе се металическо пропукване. Някаква странна миризма докосна ноздрите му. Спомни си за тубите, които първата тройка беше внесла в музея. Какво беше казал единият от тях?

За всеки случай.

В следващия миг зърна пъргавите пламъчета, които се плъзнаха по паркета. В носа го блъсна сладникава миризма. Бензин. Осъзна какво става и се отдръпна миг преди да го залее вълната топъл въздух, следвана от ярките пламъци на избухналия пожар.

29

Ни и Пау Уън прекосиха градината на музея и потърсиха укритие в сянката на сградите през улицата и покрития с дребен чакъл паркинг. Стрелбата спря. Ни очакваше всеки момент да чуе вой на сирени. Все някой беше повикал полиция.

— Не е ли по-добре да изчезваме от тук? — попита той.

— Трябва да разберем какво ще се случи.

На третия етаж на музея се появиха ярки пламъци.

— Пожар!

Пламъците бързо се разрастваха.

— Проблемът става сериозен — промълви Пау, заковал поглед в насрещната сграда.

Тонът му никак не се хареса на Ни.

— Ще ми обясниш ли? — нервно преглътна той.

— Да се надяваме, че моят човек ще успее, и то бързо.

Касиопея отскочи от внезапно появилите се пламъци. Мускулите й се стегнаха, очите я заболяха от ярката светлина. Безброй ярки точици й пречеха да види какво става на няколко крачки от нея. Коридорът гореше. Малоун беше някъде в другия край, зад Китайския будоар. Вече нямаше смисъл да се крие.

— Котън! — извика тя.

Не получи отговор. Тишината й се стори непоносима. Вляво се виждаше площадката на главното стълбище. Вековният буков паркет пламтеше с пълна сила и огънят всеки момент щеше да обхване и стенната облицовка. Трябваше да се маха от тук. Но не без Малоун.

Можеше да се спусне надолу по задното стълбище, което беше използвала на влизане. Огънят й препречваше пътя. Продължаваше да държи в ръце лампата и пистолета. Беше време да провери дали Котън си е пробил път през помещенията от другата страна на коридора. От тримата нападатели нямаше следа. Тя забеляза причината за пожара — две преобърнати железни туби на пода, обхванати от ярките пламъци.

Насочи се към дъното на коридора, откъдето се излизаше на главното стълбище. Зад площадката се виждаше сива каменна стена. Тя предпазливо надникна надолу, но не видя никого. Зад гърба й нещо пропука, после таванът на коридора изведнъж пропадна. Старата сграда бързо се предаваше на огнената стихия. Може би онези тримата бяха избягали? На практика нямаха работа тук, тъй като вече знаеха, че лампата е у нея. По-вероятно беше да я дебнат отвън.

Касиопея си пое дъх и се втурна към стълбището, което започваше пет метра по-нататък. Прекоси площадката и в същия миг нещо тежко се стовари върху прасците й. Здрави ръце се увиха около нея и тя падна напред, с лице към мраморната стена. Някакъв мъж я беше нападнал в гръб.

Касиопея успя да се извърти и ръкохватката на пистолета й потъна в черепа на нападателя. Той се оказа силен и жилав, но тя все пак успя да се изтръгне от хватката му и се плъзна напред. Лампата и пистолетът отлетяха встрани. Силен ритник изпрати оръжието й към парапета. Тя скочи на крака. Нападателят беше облечен в черно, а лицето му бе скрито под вълнена маска. Беше поне с петнайсет килограма по-тежък от нея. Без да губи нито секунда, тя се стрелна напред и заби рамо в гърдите му. Тялото му изгуби стабилност и се блъсна в стената.

Малоун предпочете да не се обажда, въпреки че съвсем ясно чу как Касиопея го вика по име. Вече беше засякъл трите тъмни фигури, които тичаха към главното стълбище. Успя да се промъкне през няколко зали и безшумно зае позиция близо до стълбите. Димът бързо се увеличаваше. Видимостта намаля, ставаше трудно да се диша. Той чу шум от борба и видя някакъв предмет, който се плъзна по горящия паркет. Изтича към рамката на вратата и го видя. Малък предмет, дълъг не повече от двайсет и пет сантиметра и наполовина висок.

Крилат тигър с глава на дракон. Лампата ли беше това?

Той посегна да го измъкне от огъня, но бързо отдръпна пръстите си. Бронзовата повърхност беше много гореща. Използва обувката си, за да го отстрани от пламтящите дъски и да го придърпа към себе си. И трите стени на стаята, в която се намираше, бяха обхванати от пламъци. Беше време да изчезва от тук. Надникна в коридора. На горната площадка видя Касиопея, която се беше вкопчила в мъж, облечен в черно.

Ни не отделяше поглед от горящата сграда на музея „Дрис ван Егмонд“. Пожарът беше обхванал горните два етажа, от покрива излитаха ярки пламъци. Прозорците се пръскаха от горещината, ситни късчета стъкло падаха в градината.

— Китайците са били най-добрите производители на стъкло — обади се Пау. — Качеството му е било далеч по-високо от онова, което се е произвеждало в Европа.

Ни учудено го погледна. Моментът никак не беше подходящ за уроци по история.

— Знаеш ли, че оръжието на теракотените воини, открити при големите разкопки в началото на миналия век, е било недокоснато? — продължи Пау. — Сабите и ножовете им са били остри и блестящи, без нито едно петънце. По-късно стана ясно, че са били изработени от неръждаем материал. В крайна сметка успяхме да установим химическия му състав — сплав от мед и стомана и още единайсет други метала, между които кобалт, никел, хром и магнезий. Представяш ли си? Още преди две хиляди години нашите предци са знаели как да предпазят металните изделия от ръжда!

— За да се убиваме с тях — горчиво отвърна Ни.

Погледът на Пау остана прикован в пожара.

— Ти не обичаш насилието, нали? — подхвърли той.

— То никога не помага за постигането на дългосрочни цели.

— Добре действащата държава налага седем наказания срещу три награди. Слабата държава налага пет наказания и пет награди. Това е доказан факт.

— Но когато човешкият живот не струва нищо, обществото също няма стойност. Нима е възможно да се мисли другояче?

— В дълбоката си същност всички империи са репресивни.

— Нима не се тревожиш, че в този пожар могат да загинат хора? Включително и онзи, когото ти лично изпрати там.

— Той е длъжен да се грижи за себе си.

— А ти не носиш отговорност, така ли?

— Напротив. Нося бремето на неговия провал.

Ни не можеше и не искаше да си позволи подобно пренебрежение към живота на другите. Изпращането им на сигурна смърт никога не биваше да се прави с лека ръка. Самият той не познаваше човека вътре, но се тревожеше за сигурността му. Всеки лидер трябва да мисли по този начин.

— Ти си странен човек — подхвърли на Пау Уън той.

— Такъв съм. А ти имаш голям късмет, че си с мен.

30

Касиопея отблъсна нападателя и се изправи на колене. Горещината на огъня, бушуващ на няколко метра от нея, ставаше все по-интензивна. Пламъците вече облизваха стълбищния парапет. За късмет подът и стените в тази част на сградата бяха от мрамор. Димът се сгъстяваше, ставаше все по-трудно да се диша. Тя искаше да открие лампата, но мъжът в черно бързо се съвзе и скочи на крака. Сърцето блъскаше лудо в гърдите й, мускулите й омекнаха от умората. Двата дни изтезания без никаква храна започваха да й се отразяват.

Мъжът се хвърли напред. Тя направи крачка встрани, хвана ръката му и се опита да я извие. Но той реагира светкавично, ритникът му профуча на сантиметър от корема й. Ръката му се измъкна от хватката й и рязко я блъсна към парапета. В следващия миг тялото й се оказа надвесено над десетте метра под нея.

Мъжът й нанесе силен удар с опакото на дланта си, а после се опита да я хвърли долу. В устата й се появи блудкавият вкус на кръв. Миг по-късно тялото й се разтърси от силния приток на адреналин. Десният й крак се стрелна напред и токът на обувката й потъна в слабините на нападателя.

Той се преви от острата болка, ръцете му неволно се протегнаха към мястото на удара. Тя заби коляно в лицето му и го отхвърли няколко крачки назад. После сви пръстите си в юмрук и полетя към него.

Малоун уви ръка в края на ризата си и успя да измъкне нагорещената лампа. Беше тежка и солидна, с отвор в главата на дракона, по който се виждаха остатъци от полуразтопен восък. Усети позната миризма и я приближи до носа си. Миришеше на петрол.

Леко разклащане установи, че резервоарчето е наполовина пълно.

По бронзовата повърхност личаха китайски йероглифи. Може би именно те бяха важни. Беше се случвало да попада на подобни предмети със стари послания, валидни и до днес. Но сега най-важното беше да се измъкне от огнения ад. Обърна се.

Един от мъжете стоеше на няколко крачки от него, блокирал единствения изход. В ръката си държеше пистолет.

— Сигурно ти е доста топло с вълнената маска — подхвърли Малоун.

— Дай ми лампата!

— Това ли? — попита той и вдигна старинната вещ в ръката си. — Току-що го измъкнах от огъня. Нищо особено.

— Дай ми лампата!

Английският на маскирания беше с китайски акцент. Около тях бушуваха яростни пламъци, подхранвани от мебелировката. Ярките им езичета танцуваха между него и маскирания китаец.

Той направи крачка напред. Пистолетът се повдигна.

— Лампата! — изсъска онзи. — Хвърли ми я!

— Не мисля, че това…

— Хвърли я!

Малоун погледна дракона, от чиято уста капеше восък. Миризмата на петрол беше станала по-силна. Е, след като толкова много я иска, ще трябва да му я дам, въздъхна той. Подхвърли лампата към противника си с ловко извъртане на китката. Тя описа полукръг и падна на крачка-две от него. Мъжът трябваше да пристъпи напред и да се наведе, за да я вдигне. Главата на дракона се наведе надолу, от устата му потече тънка струйка. Капчиците се възпламениха със силно съскане. Китаецът направи една крачка и хвана дракона между крилата. Главата сочеше надолу.

Възпламеняването на петрола подхрани огъня. От пода се надигнаха пламъци, които достигнаха лампата и се превърнаха в ярко огнено кълбо. Дрехите на нападателя пламнаха. От устата му излетя пронизителен писък. Той изпусна лампата и пистолета и трескаво започна да ги гаси с две ръце. Малоун измъкна беретата и пусна два куршума в гърдите му. Горящото тяло се свлече на пода. Крачка напред. Третият куршум беше в главата.

— Ти едва ли щеше да направиш толкова много за мен — промърмори той.

Касиопея нанесе силен удар в лицето на нападателя. Зашеметен от ритника в слабините и сгърчен от болка, той не успя да реагира. Широко отворената му уста отчаяно се опитваше да поеме малко кислород от задимения въздух в помещението. Още един удар и всичко свърши. Тялото му се стовари на пода и остана там.

Пожарът бързо поглъщаше коридора вляво от нея. Пода, стените, тавана. Димът ставаше все по-гъст. Тя се закашля. От другия край на коридора долетяха два изстрела.

— Котън! — изкрещя тя.

Още един изстрел.

— Котън! Отговори ми, за бога!

— Тук съм! — извика той.

— Можеш ли да стигнеш до стълбите?

— Не. Ще се опитам да се измъкна през прозореца.

Тя беше длъжна да му помогне. Той беше тук заради нея.

— А ти ще успееш ли? — извика той.

— Тук е по-чисто.

Тя извърна очи към коридора на третия етаж, който вече беше напълно погълнат от огъня. Кокалчетата й пулсираха, дробовете я боляха. Горещината ставаше непоносима. Трябваше да се маха оттук. Но…

— Трябва ми лампата! — изкрещя през пушека тя.

— У мен е.

— Тръгвам!

— Ще се видим навън.

Тя се обърна и хукна към стълбите, но в следващия миг се закова на място. На долната площадка стоеше мъж със сухо и мрачно лице. Черните му очи бяха заковани в нея. В ръцете си държеше лък. Стрелата на опънатата тетива леко потрепваше. Пистолетът й беше изчезнал. Нямаше къде да избяга. Мъжът бавно се прицели. Стрелата всеки миг щеше да бръмне в задимения въздух. Този човек беше тук, за да я убие.

31

Ни вдигна глава към един от прозорците на третия етаж, който се пръсна с оглушителен трясък. От него излетя тежък стол, който се стовари в градината. Последва го по-малък, но очевидно тежък предмет, който с глух тътен се приземи на една от покритите с чакъл пътечки.

— Това трябва да е нашата вещ — обади се Пау.

На перваза се появи сянката на мъж, който ловко започна да се спуска по лозата, покрила цялата задна стена на музея. Размерите му обаче бяха доста по-различни от тези на слугата на Пау.

— Този проникна след първите трима — безпогрешно определи Пау.

Ни кимна в знак на съгласие.

В далечината се чу вой на сирени, който бързо нарастваше. Не след дълго тук щеше да гъмжи от пожарникари и полицаи.

— Преди да се спусне долу, трябва да разберем дали това е лампата — каза Пау.

— Аз ще отида — отвърна Ни.

— В такъв случай побързай.

Ни напусна укритието, прекоси уличката и влезе в градината. Не изпускаше от очи тъмната сянка на стената, която ловко използваше преплетените клони. Предпочете заобиколния път, избягвайки пресичащите се под прав ъгъл алеи. Стъпваше в меката почва близо до редицата високи кипариси, които предлагаха добро укритие.

Бързо откри останките от счупения стол и очите му пробягаха по пътеката. Няколко крачки по-нататък забеляза тъмен предмет.

Погледна нагоре. Мъжът все още се спускаше. Очите и ръцете му бяха заети в търсенето на надеждна опора. Ни се възползва от ситуацията и се промъкна към тъмния предмет. Стигна до него и го взе в ръце. Беше топъл. Тигър с фениксови криле и глава на дракон. Лампата.

Малоун продължаваше да се спуска. Беше успял да вземе лампата и да я хвърли през прозореца. Преди това беше огледал терена под себе си и бе установил, че ситният чакъл на пътеката беше достатъчно мек, за да поеме тежестта на лампата.

Не съжаляваше за мъжа, когото беше застрелял. Беше убеден, че той щеше да постъпи по същия начин с него в момента, в който се добере до лампата.

Вниманието му беше изцяло насочено към преплетените клони на лозата. Бяха стари и достатъчно дебели, за да издържат тежестта на тялото му. Вторият етаж все още не беше обхванат от огъня, а димът се издигаше нагоре, далеч от него. Тук беше много по-хладно и можеше да диша свободно. Погледна надолу, за да прецени оставащото разстояние до земята. Някаква сянка заобиколи останките от стола и се наведе над лампата.

— Хей, това не е твое! — подвикна той.

Сянката се поколеба, вдигна глава да го погледне, а после хукна към далечния край на градината. В същия миг клонът, за който се беше хванал, рязко пропука и се счупи. Тялото му полетя надолу.

Ни изскочи от градината, спря и се обърна назад. Лозата се беше прекършила и мъжът летеше към земята от десетина метра височина. Нямаше как да бъде сигурен дали ще се контузи при падането, или ще скочи на крака и ще хукне след него. Но не възнамеряваше да чака. Излетя през портала, прекоси уличката и се изправи пред Пау Уън.

— Тръгваме! — лаконично заповяда старецът.

Точно навреме. Бяха поели предостатъчно рискове. Единственото желание на Ни беше да изчезне от тук. Никой не биваше да го идентифицира.

— Усещам, че си загрижен за хората, които останаха в музея — подхвърли Пау. — Но ние трябва да се приберем у дома и да чакаме завръщането на моя човек. Тогава ще имаме яснота за ситуацията.

Касиопея осъзна, че няма начин да се измъкне. Коридорът зад гърба й беше изцяло обхванат от пламъците, а докато стигне до него, тя щеше да стане лесна мишена за мъжа с лъка. Обратната посока също беше изключена, защото нападателят щеше да я прониже още при първата крачка.

Край на играта.

Надяваше се, че Котън е успял да се измъкне. Щеше да й липсва. Едва сега, пред лицето на смъртта, тя осъзна колко много щеше да й липсва. Защо никога не успя да му покаже чувствата си? Защо не му каза дори една дума? Защо бяха изпитали насладата от онзи невероятен танц, но никой не промълви обвързващите слова? Защо се обръщаха един към друг само в случай на нужда? Стана й мъчно, че не може да помогне на Лев Соколов. Питаше се какво ще се случи със сина му. Най-вероятно никой нямаше да го види повече. Беше опитала всичко. Но явно не беше достатъчно.

Странно какви мисли минават през главата на човек, изправен пред смъртта. Може би някакъв инстинкт те кара да си спомниш всичко, за което съжаляваш. Така ли се бе чувствал Хенрик Торвалдсен в Париж? Дали наистина бе умрял с убеждението, че Малоун го е предал? Какъв ужас! Особено когато в това убеждение нямаше нищо вярно. Едва сега тя започна да разбира мъката на Котън, съжалението му, че не бе свършил работата както трябва. Изведнъж й се прииска да има още един шанс. Китаецът с лъка изрече някаква дълга фраза на майчиния си език. Тя не разбра нищо.

— Хайде, приключвай! — извика тя и се стегна в очакване.

Дали ще боли, когато стрелата проникне в тялото й? Вероятно, но не за дълго. Силен трясък я накара да отвори очи.

Стрелецът политна. Някой го беше прострелял. Тя се стрелна встрани миг преди пръстите му да отпуснат тетивата. Металният връх на стрелата издрънча в мраморното стъпало до нея. Касиопея се надигна и напрегна взор по посока на гъстите кълба дим.

От долната площадка се появи мъж, който се наведе над гърчещото се тяло на китаеца. Разнесе се втори изстрел и тялото застина.

Виктор Томас бавно се обърна с лице към нея. Погледът му излъчваше заплаха. Явно не беше забравил случката в онази усамотена къща. Но сега беше тук. В ръката си държеше пистолета, който тя беше изпуснала през парапета. Дулото бавно се насочи към гърдите й.

Ситуацията със стрелеца с лък очевидно щеше да се разиграе за втори път. Нямаше къде да избяга.

Томас натисна спусъка.

32

Малоун се претърколи от храстите. Бог да благослови градинаря, който беше подрязал растителността така, че я бе превърнал в почти двуметрова плътна зелена стена. Много клони бяха смачкани от тежестта на тялото му, а един от тях се заби болезнено в бедрото му.

Котън се изправи на крака. На четирийсет и осем беше малко стар за подобни упражнения, но мисълта за Касиопея беше над всичко. Трябваше да я открие на всяка цена. При спускането си по стената беше забелязал, че долните два етажа все още не бяха обхванати от пожара, но това скоро щеше да се промени. Усилващият се вой на сирените означаваше, че уреденото от Стефани спокойствие вече беше в миналото. Крадецът беше отмъкнал лампата. Общо погледнато, вечерта беше пълен провал.

Обърна се към портала на терасата, през който бяха проникнали всички.

От него изскочиха трима пожарникари, които сякаш се стреснаха от появата му. Единият изкрещя нещо, но фламандският не беше сред любимите езици на Малоун. Преводът обаче беше излишен. Появиха се и двама полицаи с извадени пистолети. Той знаеше какво искат и бавно вдигна ръце.

Касиопея затвори очи в очакване на куршума. Но единственото, което почувства, беше лекото раздвижване на въздуха покрай лявото й ухо.

В следващия миг долови звука на метала, потъващ в живо тяло.

Обърна се и видя мъжа, когото беше нокаутирала преди малко, да напредва към нея с нож в ръка. Изстрелът на Виктор го беше улучил в гърдите. Тялото му се свлече на мраморното стълбище, потръпна като от внезапен пристъп на треска, после застина.

— Казах ти, че не съм враг — мрачно промърмори Виктор.

Тя задържа въздуха в дробовете си, спусна се на площадката и застана пред него.

— Добре, ти работиш за Тан, но за кого работят всички тези мъже?

Виктор посочи към горната част на стълбището.

— Онзи беше мой, но този тук… — Той сви рамене. — Нямам представа.

— Застреля своя човек? — вдигна вежди Касиопея.

— Всъщност той е човек на Тан. А ти може би предпочиташ да те беше наръгал?

— Той каза нещо, преди да го застреляш — поклати глава тя. — Но аз не го разбрах, защото не говоря китайски.

— Аз обаче говоря.

Касиопея наостри уши.

— „Смърт за онзи, който краде от господаря“ — преведе Виктор.

Малоун реши да опита.

— Вътре се намира жена, която се нуждае от помощ! — извика той. — На третия етаж!

Не беше сигурен дали униформените насреща му го разбраха. Полицаите изглеждаха решени да го арестуват и нищо друго не ги интересуваше. Извиха ръцете му на гърба и му щракнаха белезниците.

Касиопея последва Виктор надолу по главното стълбище, обръщайки гръб на огъня и черните облаци дим. Очите й смъдяха от пот и сажди, но дишането й стана значително по-леко. До слуха й долетя вой на сирени, през прозорците проблеснаха въртящите се аварийни светлини. Трябваше час по-скоро да изчезне от тук. В противен случай рискуваше да бъде засипана с въпроси, на които нямаше отговор.

— Надявам се, че имаш план за измъкване — каза тя.

— Имам — кимна Виктор. — През мазето.

— Как ме откри?

Отдолу долетя пукот на дърво, после нещо изтрещя. Разнесоха се тревожни викове. Пожарникарите бяха разбили главния вход. Двамата спряха на първата площадка.

— Да ги пуснем да минат — прошепна Виктор.

Тя кимна в знак на съгласие.

Отдалечиха се от стълбището и влязоха в една от залите на първия етаж. Пожарът все още не беше стигнал до тук. Дано екипите се насочат направо към огъня горе, помисли си тя. Приклекнаха зад огромна билярдна маса, украсена със слонова кост.

— Не ми отговори на въпроса — прошепна Касиопея. — Как ме откри?

Виктор вдигна пистолета, който все още държеше в ръка.

— Ако не ме беше фраснала с това нещо, щях да ти кажа, че в него има проследяващо устройство. Идеята беше на Тан. Произведено е специално за нуждите на китайското разузнаване. Именно чрез него те проследихме до тук.

А тя вече знаеше кой беше изпратил онзи с лъка и стрелите. Пау Уън. Смърт за онзи, който краде от господаря. Веднага беше усетила, че старецът е нещо повече от онова, за което се представя, но бързаше да изчезне с лампата. В коридора се разнесе тропот на крака. Пожарникарите се насочиха към стълбището с маркучи в ръце.

— Тук е твърде рисковано — прошепна Виктор. — Трябва да намерим друг път, за да се спуснем долу.

— Задното стълбище е ей там — рече Касиопея и посочи вляво от себе си. — По него се качих горе.

— Показвай пътя — кимна Виктор. — Когато открият труповете, тук ще се напълни с полиция.

Минавайки от зала в зала, двамата успяха да се доберат до стълбището и да се спуснат в мазето. Тъмен коридор водеше към средата му. От двете му страни имаше няколко врати, залостени със здрави резета. Вероятно складове. Свистенето на тръбите под тавана предполагаше наличието на високо налягане и температура. Озоваха се в помещение, претъпкано с градинарски инструменти. В дъното му се виждаше още една метална врата.

— От там би трябвало да излезем навън — подхвърли Виктор.

— Вероятно някъде отстрани, където едва ли ще ни забележат — кимна тя.

Вратата се отваряше навътре. Виктор я открехна и предпазливо надникна навън. Помещението се изпълни с мигащи аварийни светлини. Но това беше всичко. Отвъд каменните стъпала към градината цареше пълна тишина.

— След теб — рече Виктор.

Тя се измъкна навън и с наслада напълни дробовете си с чист въздух. Те тръгнаха приведени напред, като използваха стълбището за прикритие. Не след дълго изскочиха на тясна алея, от която се стигаше до улицата с официалния вход на музея. Стигнаха на два метра от там, когато на пътя им внезапно се изправи висока женска фигура. Стефани Нел.

Натикаха Малоун на задната седалка на полицейската кола, която чакаше на алеята зад градината. Раната на дясното бедро го принуждаваше да накуцва. Броени секунди по-късно го измъкнаха от патрулката и той зърна трите противопожарни коли, които задръстваха доскоро безлюдната уличка. Стълбите на две от тях бяха вдигнати и пожарникарите обливаха с вода горящата сграда. Явно целта им беше да изолират съседните къщи, които бяха твърде близо до бушуващия огън. За щастие времето беше тихо. Един униформен го поведе към колите, които бяха спрели на трийсетина метра зад противопожарните коли. Очите му попаднаха на фигурата на Стефани.

Беше намръщена и мрачна.

— Вътре намериха три трупа — изчака ги да се приближат тя. — Всичките застреляни.

— А Касиопея?

Стефани махна вдясно от себе си. Касиопея се появи иззад един от полицейските микробуси с черно от сажди лице, мокра от пот и с кървясали очи. Но иначе цяла и невредима.

— Засякох я, докато се измъкваше от музея.

Зад нея се появи някакъв мъж. В първия момент Малоун не му обърна внимание, тъй като цялото му внимание беше насочено към Касиопея. Но сега, когато страховете му се стопиха и спокойствието му се върна, той се втренчи в лицето на мъжа. Виктор Томас.

— Какво търси тук този, по дяволите?

— Отдавна не сме се виждали, Малоун — усмихна се Виктор. — Белезниците ти отиват. — Показалецът му се стрелна напред. — Не си забравил, че си ми длъжник, нали?

Малоун знаеше, че Томас имаше предвид последната им среща в Азия.

— И ето че пак се събрахме — добави Виктор.

— Свали тези неща от ръцете ми — обърна се Котън към Стефани Малоун.

— Обещаваш ли да се държиш прилично?

Касиопея пристъпи към него и прошепна:

— Благодаря ти, че дойде.

Той още веднъж се взря в нея, за да се увери, че е невредима, после поклати глава.

— Нямах друг избор.

— Съмнявам се, но все пак ти благодаря.

— Заедно ли работите? — попита той и кимна към Виктор.

— Той ми спаси живота там вътре. При това два пъти.

Малоун спря очи върху лицето на Виктор и попита:

— Какво търсиш тук?

— Аз ще ти отговоря, Малоун — обади се Иван, измъквайки се иззад един от паркираните автомобили. — Той работи за мен.

33

Той лежеше на тапицираната скамейка с разтворени крака и разголени гениталии. Преди стотици години съществували специални места за тази процедура, наречени чан-дзъ, обикновено пред портите на двореца, където услугата се предлагала срещу скромните шест таела. Майсторите поддържали традицията жива и предавали уменията си на чираци. Този срещу него беше опитен като тях, въпреки че работеше само за братята.

Почистването приключи. Горещата вода щипеше от лютия пипер в нея.

Той лежеше неподвижно и със стегнати мускули, докато двамата помощници стягаха с бинтове корема и бедрата му. Дишането му се затрудни, но така трябваше да бъде. Дали ще боли?

Направи усилие да прогони тази мисъл от главата си.

Болката нямаше значение. Важна беше клетвата. Връзката. Братята. Те бяха всичко за него. Учителят го беше представил пред членовете на „Ба“ и днес, след няколко години обучение, той най-сетне щеше да стане част от тях. Какво щяха да кажат майка му и баща му? Със сигурност щяха да бъдат съкрушени. Но те бяха нищожества, слепци. Прости инструменти като лопатата и греблото, които човек захвърля, когато няма нужда от тях. Той не искаше да бъде прост инструмент.

Искаше да командва.

Майсторът кимна и той се намести на стола, разтваряйки краката си още по-широко. Двамата братя го хванаха здраво. Всички мълчаха. Говоренето, особено за предстоящата болка, би било демонстрация на слабост. Но братята не можеха да бъдат слаби. Сред тях имаше място само за силните. Той видя ножа. Малък и назъбен.

— Хоу хуей пу хоу хуей?

Той бавно поклати глава. Никога нямаше да съжалява.

После всичко стана бързо. Два разреза бяха достатъчни за отделянето на скротума и пениса.

Мъжът неволно се стегна в очакване на болката. От раната бликна кръв, кожата около нея пламна, краката му започнаха да треперят. Но болка нямаше. Видя как поставят органите му в сребърен поднос. Кръвта приличаше на гарнитурата към ястие, поднесено в скъп ресторант. Едва тогава го връхлетя болката. Остра. Парлива. Разкъсваща. Мозъкът му се сгърчи в агония. Тялото му се разтърси. Двамата помощници го държаха здраво. Очите му се насълзиха, но той прехапа език и не издаде нито звук. Мълчанието беше единствената приемлива реакция. Един ден щеше да поведе братята. Искаше да запомнят куража, с който беше приел посвещаването.

Това се беше случило преди трийсет и шест години, но Тан помнеше всичко до последния детайл. Лежеше неподвижно, докато налагаха раната с многобройни пластове влажна хартия и кръвотечението спря. Бореше се с парализиращия шок, съзнанието му помътняваше. Трите дни, които последваха, бяха огромно изпитание. Изгаряше от жажда и не можеше да уринира. Спомни си как мечтаеше за четвъртия ден, когато се надяваше да се оправи.

И той дойде.

Тан стоеше неподвижен в тихата каравана, отдаден на спомените. Скоро трябваше да напусне сондажната площадка. Все по-рядко си спомняше за случилото се преди трийсет и шест години. Но днешният ден беше специален.

Сателитният му телефон издаде мелодичен звън.

Извади го и погледна номера. Международен разговор. Помнеше наизуст номера, който започваше с кода на Белгия. Търсеха го от резиденцията на Пау Уън.

— Изпълних инструкциите ти точно — прозвуча в мембраната гласът на възрастния мъж. — Заповядах нападението срещу Ни Юн да бъде извършено тук, в твоята резиденция. А после го спасих от сигурна смърт, както беше планирано. Сега той изпитва благодарност към мен и ми вярва безрезервно.

— Къде е Ни?

— Не след дълго ще отпътува за Китай. С лампата.

— Тя трябваше да попадне в мен.

— Лампата вече няма значение. Петролът в резервоарчето изгоря до последната капка.

— Но ти ме уверяваше, че ще пазиш лампата като очите си! — гневно повиши тон Тан. — Обеща да ми я предадеш невредима в мига, в който Ни напусне Белгия!

— А ти не трябваше да закачаш Касиопея Вит — спокойно контрира Пау. — Тя щеше да ти донесе лампата.

— Не можех да й имам доверие.

— И затова реши да я отвлечеш и да вземеш лампата насила?

— Направих онова, което ми се струваше най-разумно.

— Трябваше да нападнеш Ни Юн, а не да се опитваш да убиеш и мен — все така спокойно каза Пау.

Тан с усилие запази самообладание.

— Убихме трима от твоите хора и пленихме четвъртия — добави Пау. — Разпитах го лично. Той прояви крайна неохота да отговаря на въпросите ми, но все пак призна, че групата е имала заповед да убие както министър Ни, така и мен. Никой в дома ми не е трябвало да остане жив. Такава била изричната ти заповед. Той не беше член на „Ба“, разбира се. Просто наемник, който се провали.

Мигът настъпи.

— Вече нямаме нужда от теб! — отсече Тан.

— Да разбирам ли, че вече си начело на братството? Че „Ба“ е на твое подчинение?

— Така е от десет години насам. Аз съм единственият господар.

— Но аз съм Хегемонът. Законно избраният лидер.

— Който ни изостави преди години и избяга от родината си. Вече нямаме нужда от теб.

— И затова заповяда да бъда убит?

— Защо не? Това беше правилното решение.

— Което аз предвидих навреме. Още от самото начало, когато току-що те бяха приели в редовете на „Ба“.

— Тогава ли откри конфуцианските текстове, погребани в земята заедно с теракотените воини?

— Какво знаеш за това?

— Запечатаната гробница беше разкопана преди два дни. А вътре са открили часовника ти.

— Значи там съм го изгубил — въздъхна Пау. — Отдавна го подозирах. Но аз, разбира се, планирах да се върна отново за по-подробен оглед. За съжаление не стана.

— Защо си изнесъл само текстовете на Конфуций?

— За да ги запазя. Ако ги бяха открили археолозите на Мао, всичко щеше да бъде унищожено. Мао ненавиждаше Конфуций.

— Библиотеката изгоря в огромен пожар.

— И ти не си по-добър от останалите.

Тази арогантност решително не му хареса.

— Вече не съм зелен новобранец в братството, а първи вицепремиер на Китайската народна република! — изръмжа Тан. — Който скоро ще стане премиер и председател на партията!

— Благодарение на мен — допълни Пау.

— Едва ли — изсмя се Тан. — Теб отдавна те няма в родината. Ние наистина осъществихме твоя план, но без теб. Затова си стой в изгнание в Белгия. Китай няма нужда от теб.

— Но твоят враг се завръща помъдрял, министре. Ни вече знае всичко за „Ба“ и най-вероятно ще попречи на намеренията ти да наследиш премиера.

— Ни не може да се сравнява с мен.

— Но аз мога.

— Няма законен начин да се върнеш в Китай. Лично ще се погрижа да не ти бъде издадена входна виза. Същото се отнася и за неколцината членове на братството, които са там на твое разположение.

— Не всички те подкрепят — напомни му Пау.

Тан прекрасно го знаеше, но се надяваше огромното мнозинство негови привърженици да затворят устата на онези, които се съмняваха в него.

— Достатъчно си поговорихме, Пау! — остро каза той. — Надявам се, че няма да живееш дълго! — Натисна бутона за прекъсване на разговора. Нямаше какво повече да каже. В главата му изплува един от първите уроци, които беше получил като член на братството.

Никога не издавай намеренията си.

Той се усмихна. Не беше и нужно.

34

Ни крачеше напред-назад из изложбената зала на Пау Уън. Веднага след като се прибраха в имението, Пау помоли за извинение и изчезна. По пътя от Антверпен Ни се свърза с главния си помощник в Пекин и поиска спешен доклад за действията на Карл Тан. Противно на мнението на Пау, той беше поставил Тан под постоянно наблюдение, използвайки свои шпиони в канцеларията на вицепремиера. Но никой от тях не беше споменавал нито за евнуси, нито за „Ба“.

Вече знаеше, че вчера Тан е напуснал Пекин под претекст за среща с ръководството на провинция Чунцин, но истинската цел на пътуването му била да присъства на екзекуцията на Дзин Джао, наскоро осъден на смърт от Върховния народен съд. Ни поиска от сътрудника си да научи повече за случая „Джао“ и участието на Тан в убийството му.

Стресна се от вибрирането на мобилния телефон. Беше доволен от бързата реакция на помощниците си. Натисна копчето с надеждата, че Пау ще се забави още няколко минути, за да може да говори на спокойствие.

— Дзин Джао е бил геохимик експериментатор — започна доклада си сътрудникът. — Обвинен е в предаването на секретна информация на руското правителство за добива на китайски петрол.

— Какъв вид информация?

— В делото не е уточнено. Държавна тайна.

— А агентът на руснаците?

— Не се споменава за него.

— Предадена ли е въпросната информация?

— Не. Според материалите по делото опитът за това е бил осуетен. В тях се споменава и името на Лев Соколов, към което проявихте интерес.

Ни беше приел съвета на Пау да поиска досието на Соколов заедно с местопребиваването му в момента.

— Той е руски емигрант, работил е с Дзин Джао в научноизследователски център по петрола в провинция Ланджоу, който е под прякото ръководство на Министерството на геоложките проучвания.

Което означаваше, че центърът се управлява от Карл Тан.

— Колеги ли са били Джао и Соколов?

— Работили са заедно по експериментален проект, свързан с нови методи за експлоатацията на нефтените залежи. Това е видно от бюджета на центъра, но липсват други подробности.

— Намерете ги.

Той знаеше, че има и други начини за събиране на информация, особено в неговия отдел.

Изслуша новината за нощното пътуване на Тан от Чунцин до разкопките с теракотените воини. И разказа за експонатите в един от изкопите, изгорели в пожар веднага след посещението му. Като причина за пожара било посочено късо съединение. По това време Тан вече бил отлетял към петролно поле в Северен Гансу. В това нямаше нищо необичайно, защото той отговаряше за цялата петролна промишленост на Китай.

— В момента се намира в Гансу — продължи доклада си сътрудникът му. — Там не разполагаме с очи и уши, но не е и необходимо. Вече знаем следващата му дестинация. Лев Соколов е изчезнал от две седмици насам, но вчера емисарите на Тан са го открили в Ланджоу. И министърът лети натам.

— Имаме ли хора в Ланджоу?

— Петима. Готови са и чакат.

Спомни си какво беше казал Пау Уън: Открий Соколов и той ще ти обясни всичко за лампата.

— Искам да изпреварите Тан и да заловите Соколов.

— Ще бъде изпълнено.

— Аз се прибирам у дома. — По обратния път беше потвърдил резервацията си за полет от Брюксел. — Ще кацна след петнайсет часа. Изпрати ми по електронната поща всичко, което откриеш за Соколов и Джао. Искам да знам какво ги свързва и защо Тан се интересува от дейността им.

Отвъд открехнатата врата на изложбената зала се появи Пау Уън, който пресичаше градината.

— Сега трябва да затварям.

Прекъсна разговора и прибра телефона.

— Хвърли ли още едно око на моите чудеса? — попита с усмивка по-възрастният мъж.

— В момента се интересувам единствено от лампата.

Пау я беше предал на един от хората си веднага след като се прибраха в имението.

— Страхувам се, че е доста повредена от пожара, а течността в резервоарчето й се е изпарила — поклати глава той.

— Искам да я прибера в Китай.

— Разбира се, министре, можеш да я вземеш. Само я дръж по-далеч от Карл Тан. Току-що научих някои обезпокоителни новини.

Ни го погледна в очакване.

— Преди няколко часа Тан е провел виртуално съвещание с няколко от членовете на „Ба“. На много високо равнище. Подготвят се за решителния удар.

Ни реши, че е крайно време да престане да приема на вяра думите, изречени от този човек.

— Къде е Тан? — сухо попита той.

В очите на Пау проблесна любопитство.

— На тест ли ме подлагаш, министре? Искаш да разбереш дали говоря истината? — Той въздъхна тежко. — Добре. Разбирам твоя скептицизъм, въпреки че след инцидента в музея се надявах да сме постигнали напредък. Но в предпазливостта няма нищо лошо. Тя ще удължи живота ти.

— Не отговори на въпроса.

— В момента Тан се намира на една сондажна площадка за добив на нефт в Гансу.

Точно както беше докладвал сътрудникът му.

— Издържах ли теста?

— Какъв решителен удар подготвят?

По лицето на Пау се разля доволна усмивка.

— След десетилетия зимен сън „Ба“ отново са се пробудили.

— Тръгвам си за родината.

— Лампата е опакована и те чака — кимна Пау.

— Но ти все още нямаш представа за нейното значение, така ли?

— Единственото, което знам, е, че министър Тан и Касиопея Вит искат да я притежават — поклати глава възрастният мъж. — Върху нея има някакви надписи, които може би са важни. Ти със сигурност разполагаш с експерти, които могат да ги разчетат.

Ни действително разполагаше с експерти, но в момента беше по-важно, че старецът лъже и той прекрасно го знае. Всъщност това беше без значение. В Китай го очакваше война. Нямаше време за губене. Но въпреки това искаше да си изясни нещата.

— Какво се случи в музея?

— Изнесли са три трупа. Предполагам, че единият от тях е на моя човек. Мис Вит и още двама мъже са били арестувани от властите.

— Какво ще стане сега?

— С теб ли, министре? Нищо. Но аз съм сигурен, че Касиопея Вит отново ще се върне тук.

— Откъде знаеш?

— От дългогодишния си опит.

Ни изпитваше смъртна умора от педантичността на този старец. Може би защото съзнаваше, че зад потоците от думи и безизразното лице се крие пъргав и съобразителен ум. Беше ясно, че, макар и емигрант, Пау беше успял да се превърне в част от китайската политика. Но той живееше в Белгия, далеч от бойното поле. Наблюдател, а не играч. Въпреки всичко любопитството продължаваше да го гложди.

— Какво ще направиш, когато се върне Вит? — пожела да узнае той.

— По-добре е да не знаеш, министре.

Ни се съгласи. Може би наистина беше по-добре да не знае.

35

Малоун разтърка китки, за да възстанови кръвообращението си. Ченгетата го бяха стегнали прекалено здраво. Може би бяха ядосани заради пожара в музея, а може би го бяха взели за един от извършителите. Но те грешаха. Виновникът стоеше на няколко крачки от него редом с новия си господар.

— Нали каза, че работиш за Карл Тан и китайците? — обърна се Касиопея към Виктор.

— Наистина е така. Но съм там заради руснаците.

— Пак същата работа като в Централна Азия — поклати глава Малоун. — Работеше за нас, за тях, после отново за нас. Чудя се как не объркваш нещата.

— Аз съм талантлив човек — усмихна се Виктор и махна с ръка към Стефани. — Дори за нея съм работил.

— Използвах го за една-две частни задачи — обясни с леко свиване на рамене Стефани. — Мисли каквото щеш, но той работи наистина добре.

— Последния път за малко не ни видяха сметката заради него — напомни й Малоун. — Отидох там слепешката, вярвайки, че е на наша страна.

— Бях — кимна Виктор.

— Той е добър агент — намеси се Иван. — Стои близо до Карл Тан — точно където го искаме.

Това обясняваше откъде е информацията на руснака за положението на Касиопея. Но Малоун беше длъжен да зададе още един въпрос:

— За какво се обърна към нас?

— Тан те забърка — отвърна Виктор. — Казах му да не те закача, но той не ме послуша.

— Аз не съм карал Стефани да се бърка в моя бизнес — запелтечи Иван. — Идеята беше нейна, не моя. Аз наех Виктор да свърши работа. И той я свърши добре.

— Важно е момчето на Соколов — намеси се Касиопея. — Заради него съм тук и нямам време за губене.

— Я се огледай! — хвана я за ръката Стефани. — Един музей е изгорен до основи, трима души са мъртви. Между другото кой от вас ги уби?

— Аз гръмнах един — вдигна ръка Малоун. — Но бях любезен.

— Искаш да кажеш, че го гръмна, след като го подпали? — присви очи Стефани.

— Наречи ме луд, но днес е Коледа — сви рамене Малоун.

— Останалите двама ги уби Виктор — добави Касиопея.

Малоун долови благодарността в гласа й и започна да се тревожи.

— А какво стана с онази лампа? — попита Иван и се обърна към Касиопея. — Взе ли я?

— Аз я открих, но после ми я отмъкнаха — обясни Малоун.

С няколко думи разказа какво се беше случило в градината. Иван беше видимо ядосан. Явно нещата не се развиваха според плановете му.

— Лампата ми трябва — обяви руснакът. — Трябва да знаем кой е бил онзи човек в градината.

— Това не е толкова трудно — въздъхна Касиопея. — Стрелецът с лъка и крадецът в градината са хора на Пау Уън. А лампата отново е у него.

— Откъде знаеш? — изгледа я Стефани.

Касиопея повтори думите на онзи с лъка. Иван се завъртя към Малоун и рязко попита:

— Лампата останала ли е здрава?

— Нищо й нямаше. Беше цялата от бронз. Но аз използвах течността в нея, за да видя сметката на онзи…

— Горивото го няма? — сбърчи вежди руснакът.

— Да — кимна Малоун. — Изгоря.

— Значи всички сме в беда — обяви Иван. — Карл Тан не искаше лампата, а искаше горивото в нея.

Тан наблюдаваше зората на изток. Първите лъчи на слънцето обагриха небето. Отначало във виолетово, после в розово и накрая в синьо. Хеликоптерът набираше височина в свежия утринен въздух. Целта на пътуването им беше Ланджоу, който се намираше на четиристотин километра в западна посока, но все още в рамките на провинция Гансу.

Чувстваше се бодър и оживен.

Разговорът с Пау Уън бе преминал добре. Още едно парче от мозайката беше легнало на мястото си. Сега оставаше да се разправи с Лев Соколов.

Онова, което знаеше Соколов, може би щеше да промени съдбата на всички.

— Грешката си е твоя — обяви Малоун, спрял тежък поглед върху лицето на Иван. — Ако беше казал истината, това нямаше да се случи.

— С какво е толкова важно това гориво? — попита с нескрит интерес Стефани.

— Важно е и толкова — тръсна глава Иван. — За Тан, за Соколов, за всички нас.

— Но защо?

Месестите бузи на руснака се разтеглиха в широка усмивка.

— Петролът е много стар. Над две хиляди години е лежал в гробницата, скрит в резервоара на лампата. До тази вечер.

— Откъде знаеш? — попита Малоун.

— Знаем онова, което ни е казал Тан — намеси се Виктор. — На мен каза, че лампата е била открита от Пау Уън по време на някакви разкопки през седемдесетте години и от тогава до днес е била на негово разположение. Устата на дракона е била запечатана с пчелен восък.

— До пожара — кимна Малоун. — Предизвикан от твоите хора.

— Против волята ми — поясни Виктор.

— Но когато се появихте тук, ти им каза друго — да вземат тубите с бензин за всеки случай.

— Да си чувал, че понякога хората играят и роли? — изгледа го Виктор. — Тан заповяда да приберем лампата и да заличим всички следи. Това нямаше да се наложи, ако бяхме влезли и излезли без инциденти. Но аз нямах представа, че отново ще се срещнем, и то точно на това място.

Малоун забеляза отчаянието, което се изписа на лицето на Касиопея.

— Синът на Соколов изчезна — прошепна тя. — А сега нямаме нито петрол, нито лампа.

— Плюс факта, че Пау Уън не иска да чуе за никаква Касиопея — кимна той. — Но нещата не се връзват.

— Трябва да отидем на гости на Пау — тръсна глава тя.

— Съгласен съм, но ни трябва и малко почивка. Ти всеки момент ще рухнеш, а и аз се чувствам уморен.

— Съдбата на детето зависи от мен.

В очите й се появи отчаяна решителност.

— Аз ще осъществя контакт с Пау — обади се Иван.

— Лоша идея — поклати глава Малоун. — Какво ще успееш да научиш? Касиопея вече е била там, длъжница му е. Имаме достатъчно причини да се появим.

— Не харесвам този план. Нали видя какво стана последния път, когато ти се доверих?

— Този се прави на умник — въздъхна Касиопея. — Но някой от зяпачите на улицата със сигурност работи за Пау и вече му е докладвал, че съм жива.

Малоун ясно долови неизказаното в тези думи.

И че един от хората му не е.

— Искам да знам всичко за Пау Уън — обърна се към Стефани Малоун. — Още сега, преди да тръгнем. Ще можеш ли да ни осигуриш бърза справка?

Стефани кимна.

Той се втренчи в Иван.

— Ще открием всичко, което трябва да знаем.

— Добре, опитайте — кимна широкоплещестият руснак.

— Аз трябва да тръгвам — обади се Виктор.

— Гледай вратата да не те блъсне в задника, докато излизаш — подхвърли Малоун.

— Няма да мръднеш от тук, преди да ми кажеш къде крият детето на Соколов! — препречи му пътя Касиопея.

— Наистина нямам представа — спокойно каза Виктор и се извърна към Иван. — Тан очаква да се чуе с мен. За съжаление хората му са мъртви, а лампата изчезна. Никак няма да е щастлив.

— Върни се при него и направи каквото трябва — кимна Иван.

— Тоест излъжи го — не се стърпя Малоун.

— Бъди спокоен, аз мога да се оправя с Тан — изгледа го Виктор. — Но има още нещо, което трябва да знаете.

Малоун го гледаше в очакване.

— Тан заповяда удар срещу Пау Уън. Което означава, че старецът може и да не е жив.

— Защо го споменаваш едва сега? — присви очи Малоун.

— Знаеш защо, Малоун. Няколко минути в твоята компания са ми напълно достатъчни.

— Чувствай се свободен да направиш каквото трябва.

— Ще се разберете по-късно — намеси се Стефани. — В момента аз се безпокоя за съдбата на Пау Уън. Вземи Касиопея и идете да го проверите, Котън. Аз ще поискам онова, което ни трябва, а после в компанията на Иван ще ви чакам да се обадите. А ти, Виктор, направи каквото трябва.

— Кой е умрял, за да го заместиш? — сбърчи вежди Иван.

— Стига. Нямаме време за спорове.

Руснакът очевидно беше съгласен с тази констатация.

Малоун проследи с поглед Виктор, който изчезна сред струпаните наоколо автомобили.

— Можеше да бъдеш по-мек с него — обади се Касиопея. — Той преживява труден момент.

— Изобщо не ме е грижа — небрежно отвърна Малоун. — Нали не е спасил моя живот, при това два пъти?

36

Ланджоу, Китай

7:20 ч.

Тан мразеше Ланджоу почти толкова, колкото Чунцин. Градът беше разположен по двата бряга на Жълтата река в тясна долина между непристъпни планински върхове. Предградията му бяха осеяни със стотици димящи тухларни, сиви и грозни като всичко наоколо. Някога градът бил последното населено място в рамките на Китай за смяна на конете и запасяване с провизии преди дългия и тежък преход през суровата пустош. Днес беше столица на провинция Гансу с небостъргачи, търговски центрове и железопътни линии за стимулиране на търговията. Дървета липсваха, но в замяна на това имаше безброй комини, минарета и електропроводи, които му придаваха особено мрачен вид.

Тан слезе от колата, която го беше посрещнала на летището. Току-що го информираха, че Лев Соколов е арестуван, след като неговите хора проникнали в къщата, където той се бе укрил.

Насочи се към жилищния блок, преминавайки покрай повреден фонтан, в който имаше боклуци и умрели мишки. Въздухът миришеше на пресен цимент, примесен с мъглата на изгорели автомобилни газове, небето почти не се виждаше от плътния смог. Улиците и булевардите се пресичаха във всички посоки, преминавайки през лабиринт от стари и порутени жилищни блокове. Навсякъде около него се блъскаха амбулантни търговци и селяни, изложили стоката си на подвижни колички. Между тях сновяха рикши и велосипеди. Повечето хора бяха мюсюлмани и тибетци, облечени във всякакви нюанси на сивото. Единствено витрините предлагаха други, по-ярки цветове.

Тан успя да се преоблече, като смени костюма, шит по поръчка, с обикновен панталон и риза с отворена яка. На краката си имаше маратонки, а на главата шапка.

Спря пред една сграда с гранитна фасада и дървено стълбище. Бяха му обяснили, че тук живеят предимно мениджъри на средно ниво от близката петролна рафинерия. Пое нагоре по мраморното стълбище, по чиито площадки бяха струпани кашони, кошници и велосипеди. Един от хората му го чакаше пред паянтова врата на втория етаж.

— Намираме се под наблюдение — кратко докладва той.

Тан спря пред вратата и зачака.

— Хората на министър Ни — уточни мъжът.

— Колко са?

— Петима. Вече се справихме с тях.

— Без много шум?

Мъжът кимна. Тан го възнагради с усмивка и одобрително кимване. Изтичането на информация от личната му канцелария се беше оказало много по-голямо, отколкото предполагаше. Ни Юн беше изпратил хората си директно тук. Това не биваше да се повтаря повече. А той имаше друга, по-важна работа. Прекрачи прага.

Единичната стая беше обзаведена с ниска маса и няколко стола. Кухненският бокс на една от стените беше задръстен от мръсни чинии, опаковки и развалена храна. На канапето седеше Лев Соколов с вързани ръце и крака и лепенка на устата. Ризата му беше мокра от пот. При вида на Тан очите му се разшириха от ужас.

— Правилно се страхуваш — доволно промърмори Тан. — Благодарение на теб преживях доста големи трудности.

Говореше на китайски, който руснакът разбираше отлично.

Свали шапката си. Двама от хората му охраняваха пленника, изправени от двете страни на канапето. Той им направи знак да излязат и огледа стаята. Стените бяха боядисани в мръснокафяво и изпъстрени със зеленикава плесен, а слабата крушка на тавана не допринасяше с нищо за разведряване на мрачната обстановка.

— Какво жалко скривалище — процеди той. — За твое нещастие ние преценихме, че никога не си напускал Ланджоу, и насочихме усилията си тук.

Соколов го гледаше и мълчеше. В очите му имаше страх. През прозорчето с размери на домашна скара долиташе какофонията на включени едновременно компресори и бормашини, примесени с човешка глъч.

Соколов беше висок мъж с широки рамене и тесен таз. Правият му нос надничаше над лепенката, край която се виждаше синкав оток. Черната, отдавна неподстригвана коса се спускаше над ушите. Бузите му бяха покрити с гъста четина. Тан беше наясно, че този чужденец притежава гениален ум. Той беше може би най-големият специалист и теоретик в света по въпросите на петролната геология. Двамата с Дзин Джао бяха доказали по неоспорим начин една теория, която имаше всички шансове да промени бъдещето на планетата.

— Държа те в ръцете си — продължи Тан. — Също и сина ти. Предложих ти начин да си върнеш детето, но ти избра друг път. Трябва да ти кажа, че Касиопея Вит се провали и в момента най-вероятно е мъртва. Тя не можа да открадне лампата. На практика се оказа, че горивото й вече е изразходвано.

В очите на Соколов се появи ужас.

— Това е положението — въздъхна Тан. — Пред нас изниква въпросът какво да правим с теб. И какво ще стане със сина ти? Дали не е по-уместно да го изпратим на майка му? Така ще има поне един родител.

Соколов разтърси яростно глава, опитвайки се да прогони грубата действителност.

— Точно така, другарю Соколов. Ти ще умреш. Също като Дзин Джао.

Главата на пленника спря резките си движения, в очите му се появи безмълвен въпрос.

— Молбата му за помилване беше отхвърлена — поясни Тан. — Вчера присъдата беше изпълнена.

Соколов го гледаше ужасено, раменете му потрепваха. Тан си напомни, че Соколов му трябва жив, но също така искаше този човек да изживее ужаса докрай. Още преди няколко месеца беше изискал подробното му досие, от което научи, че руснакът е силно привързан към сина си. Което беше сериозна слабост. Тан познаваше много мъже, които не се интересуваха от съдбата на децата си. За тях по-важни бяха парите, кариерата и дори любовниците. Соколов обаче беше друг. Поведението му беше достойно за уважение. Но не и за съчувствие.

В главата му изплува още една подробност от досието. Една малка вещ, която придоби значение едва през изтеклата нощ.

Той пристъпи към вратата, отвори я и направи знак на един от хората си.

— Иди да донесеш онези неща от колата — прошепна му Тан, замълча за момент, после добави: — Намери ми и няколко плъха.

Малоун шофираше, а Касиопея седеше до него и мълчеше. Кракът продължаваше да го боли, но по-силно беше наранена гордостта му. Не биваше да губи самообладание по отношение на Виктор, но нямаше нито време, нито търпение, за да се разсейва със странични неща. Най-много се разстрои от начина, по който Касиопея беше защитила оня тип.

— Наистина ти благодаря, че дойде — прошепна тя.

— Че какво друго можех да направя?

— Да си продаваш книгите.

— Тая работа май не ме привлича толкова, колкото си мислех — усмихна се той. — Непрекъснато ми пречат разни видеоматериали, които показват как изтезават приятелите ми.

— Трябваше да го направя, Котън.

Искаше му се да я разбере по-добре.

— Преди пет години участвах в една операция в България, която се провали. Там се запознах със Соколов. Тогава той работеше за руснаците. Когато нещата се объркаха, той ме измъкна оттам, поемайки огромен риск.

— Защо?

— Защото мразеше Москва и обичаше новата си съпруга. Китайка. Която тогава беше бременна.

Това той можеше да го разбере. Сега същото дете беше изложено на риск.

— Какво си търсила на Балканите? Мястото не е много подходящо за разходки.

— Бях по следите на тракийско златно съкровище. Правех услуга на Хенрик.

— Откри ли го?

— За съжаление не — поклати глава тя. — На практика едва се измъкнах. Соколов не беше длъжен да ми помогне, но въпреки това ми спаси живота. Без него нямаше да съм жива. После се сприятелихме и сега общуваме от време на време по интернет. Той е много интересен човек.

— Значи си му задължена.

— Да — въздъхна тя. — Но прецаках нещата.

— Мисля, че и аз имам пръст в тази работа.

Тя посочи пресечката, която се появи в светлината на фаровете, и му каза да завие наляво.

— Ти не си знаел за петролната лампа. Действаше на сляпо… — Замълча за миг и добави: — Съпругата на Соколов е съкрушена. Момчето е всичко за нея. Миналата седмица се видях с нея. Според мен няма да преживее мисълта, че го е загубила завинаги.

— Все още не сме свършили — възрази Малоун.

Тя се обърна да го погледне. Чертите й бяха мрачни и гневни, лицето й издаваше огромна умора. Но въпреки това беше красиво.

— Как е кракът ти?

Това не беше точно въпросът, който той очакваше. Е, тази жена беше не по-малко сдържана от него и умееше да крие чувствата си.

— Ще оживея.

Тя протегна ръка и го докосна. Това му напомни за погребението на Хенрик, когато си тръгнаха от заснежения гроб между голите дървета, държейки се за ръце. Нямаха нужда от думи. Докосването казваше всичко.

Също както сега.

Иззвъня телефон. Неговият. Лежеше на конзолата между тях.

— Това е Стефани — отдръпна ръката си тя. — Вероятно е събрала информация за Пау Уън.

— Включи високоговорителя — каза той.

Касиопея се замисли върху информацията за Пау Уън, която получаваха от Стефани. В съзнанието й изплува ситуацията отпреди няколко часа, когато беше сигурна, че ще умре. Беше изпитала съжаление за много неща, които не беше направила. Най-вече по отношение на Котън. Усети раздразнението му, когато бе защитила Виктор. Направила го бе, защото продължаваше да мисли, че Виктор знае много повече за изчезналото дете на Соколов. Този човек играеше някаква друга игра, несъмнено опасна. Руснаци срещу китайци, а американците срещу всички.

Стефани продължаваше да говори. Котън слушаше мълчаливо и със сигурност запаметяваше всеки детайл. А самата тя имаше чувството, че нещата, които иска да забрави, стават прекалено много. Едно от тях обаче нямаше как да не си спомни с всички подробности.

Онова мъчително желание да получи последен шанс за изясняване на отношенията си с Котън, което я обзе пред лицето на смъртта, изправена пред стрелата на мъжа с бойния лък. И го беше получила.

37

Белгия

Малоун впи поглед в мъжа, който се изправи на прага. Стар, слаб и късокрак, със зачервени очи, той изобщо не изглеждаше изненадан от среднощната визита въпреки неотдавнашните следи от куршуми по солидния портал. Устните му се разтеглиха в едва забележима усмивка и Малоун го позна.

Той беше там, пред музея. В компанията на още двама, единият от които беше въоръжен с лък и стрели.

Касиопея беше права: лампата действително беше попаднала в ръцете на Пау Уън. Без да му дава време за реакция, тя измъкна пистолета (същия, с помощта на който я беше проследил Виктор), заби дулото в шията на стареца и го притисна към каменната стена, покрита с рогозка от изкуствен бамбук.

— Ти изпрати оня с лъка да ме убие! — изсъска тя.

Двама по-млади китайци се появиха в горния край на стълбището, което водеше към вътрешността на къщата. Малоун светкавично измъкна беретата и ги взе на прицел. Двамата се заковаха на място, сякаш знаеха, че Касиопея няма да дръпне спусъка. Самият той съвсем не беше толкова сигурен.

— Ти се появи в дома ми, извади пистолет и открадна лампата — спокойно рече Пау Уън. — Нима нямах право да си я взема обратно?

Ударникът изщрака. Двамата горе понечиха да реагират, но Малоун продължаваше да ги държи на прицел.

— Ти не изпрати онзи човек да ме убие заради лампата! — остро възрази Касиопея. — На практика ти искаше да я взема!

— Не аз, а министър Тан заповяда промяна на ситуацията.

— По-добре махни пистолета от гърлото му и го остави да говори — обади се Малоун.

— Днес искаха да убият и мен — добави Пау. — Свидетелство за това са следите от куршуми по вратата, оставени от хората на Тан. За тяхно съжаление не успяха и заплатиха с живота си.

— Не повикахте полиция, така ли? — подхвърли Малоун.

Пау се усмихна. Касиопея свали пистолета. Пау приглади с длан копринения си халат и направи знак на двамата си помощници да се оттеглят.

— Знаехте, че ще дойдем, нали? — попита Малоун.

— Не вие, а само тя — кимна Пау. — Бях сигурен, че ще се появи преди изгрев-слънце.

Ни очакваше да бъде отведен в самолета, който щеше да осъществи прекия полет от Брюксел до Пекин. Благодарение на дипломатическия му паспорт лампата вече беше качена на борда. Щеше да я получи лично при приземяването в Пекин. Вече се беше свързал с канцеларията си. На летището щеше да го чака кола, която да го откара директно на работното му място. Надяваше се, че дотогава ще знае повече за „Ба“ и връзките на Карл Тан с тайното братство. През последните няколко часа нещата изглеждаха безнадеждно объркани, но в крайна сметка той се оказа много по-информиран отпреди. Пау Уън демонстрира искрено желание да му помогне, дори малко се престара. Но в момента не му беше до Пау, защото мислите му бяха заети с Тан.

По високоговорителите обявиха, че пътниците от първа класа ще бъдат отведени в самолета. Две бяха причините, поради които си бе позволил този лукс: необходимостта от почивка по време на полета и достъпът до безжичен интернет за пътниците от първа класа. Трябваше да има постоянна връзка.

Телефонът в джоба му започна да вибрира и той бързо го извади.

— Соколов не е при нас — информира го сътрудникът му. — Хората ни изчезнаха. Вече два часа нямаме контакт с тях.

— Къде се намира Тан? В Ланджоу?

— В момента е при Соколов.

Умът му включи на високи обороти. Елементът изненада отпадаше.

— Искате ли да изпратим още хора? — попита сътрудникът му.

Тактиката беше ясна: оттегляне, преоценка на ситуацията и ново решение.

— Не. Оттеглете се и чакайте.

— А Соколов? Може да се окаже фатално за него.

— Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че няма да стане така.

Касиопея последва Малоун и Пау Уън в една от заседателните зали. Тя отново обърна внимание на дърворезбата, изящната ламперия, старинните копринени завеси и красивите лампиони. Забеляза, че и Малоун е впечатлен от вкуса и богатството на собственика. Меката светлина оказваше благотворно влияние върху опънатите й нерви.

Вниманието на Малоун беше привлечено от географска карта с приблизителни размери метър на два, изработена от фина коприна и рисувана на ръка, с рамка от гъсто изписани китайски йероглифи. Касиопея най-много хареса цветовете — алено, изумруденосиньо, жълто и зелено, покрити с бледокафяв лак.

— Много впечатляващо — заключи Малоун.

— Това е репродукция на една от най-старите географски карти на Китай, които съм виждал някога — отвърна Пау и махна към горната част на картата. — Пустинните плата на Гансу и Цинхай на запад, Гуандон и Гуанси на юг. На изток е морето, а на север се издига Стената, дълга шестнайсет хиляди километра.

Малоун се усмихна на определението.

— Китайците не я наричат Великата стена — поясни Пау.

Картата беше доста подробна. На нея личаха езера, реки и нещо като пътища, свързващи отделните градове.

— Тук долу се намира Линлин, най-южният град на Китай — посочи Пау. — Наблизо е Чу-Юан, защитен от север с висока крепостна стена. Чи-Фу и Ву пазят Жълто море. Отбелязани са и най-големите реки — Уей, Жълтата река и Яндзъ.

— Точна ли е картата? — полюбопитства Малоун.

— Китайците са били отлични картографи — усмихна се Пау. — Фактически те са откривателите на тази техника. Затова отговорът ми е: да, картата е много точна.

Малоун посочи крайните югозападни райони, където личаха очертанията на някакви планини. Под тях имаше три йероглифа.

— Мястото изглежда доста затънтено — подхвърли той.

— Така е — кимна Пау. — Нарича се „Зала за съхранение на хармонията“. Древно място, което съществува и днес. Там се намира един от хилядите храмове на Китай.

Домакинът посочи двете кресла от тръстика и те седнаха. Пау се настани на люлеещия се стол насреща им. Очевидно спомнил си за инструкциите на Стефани, Малоун изложи фактите сбито и ясно, без да споменава руснаците.

— Разбрахме, че лампата няма значение — добави все пак той. — Карл Тан иска горивото, което е било в нея. Случайно да знаете защо?

Очите на Пау останаха безизразни, но твърди. При първата си визита Касиопея не бе обърнала внимание на манипулациите на стареца, защото беше убедена, че командва парада. Но сега не мислеше така.

— Знам, че Тан искаше мостра от горивото и това е всичко.

— Лъжец! — остро отвърна тя.

— И какво от това? — сбърчи вежди Пау. — Какво можете да предложите срещу информацията, която искате от мен?

— А вие какво бихте пожелали? — попита Малоун, обхвана с жест стаята и добави: — Явно не се нуждаете от пари.

— Наистина разполагам със средства — кимна домакинът. — Но се нуждая от нещо друго. Нека задам един въпрос на мис Вит: възнамеряваш ли да се върнеш в Китай?

— Ти знаеш за Соколов, за детето му, за Тан. Знаеш всичко, нали?

— Не отговори на въпроса.

— Доскоро нямах такива намерения, но сега имам.

— Предполагам, че повторната ти поява там ще бъде без знанието на китайските власти, нали?

— Така може би ще е най-добре — вметна Малоун.

— Бих искал да ви придружа.

— А защо изобщо трябва да обсъждаме подобна възможност? — попита Касиопея.

— Защото знам къде има и други запаси петрол отпреди две хиляди и двеста години.

Тан вдигна желязната кофа, която му донесоха от колата. Беше я взел от сондажната площадка заедно с още няколко предмета. Неговият човек се върна с два плъха, единият от които доста едър. Беше ги хванал на уличката зад блока — нещо, което не беше особено трудно. Всички сгради като тази гъмжаха от гризачи и хлебарки.

Плъховете трополяха в кашона, който хората му използваха за временна клетка. Тан си даваше сметка, че те много скоро щяха да открият как могат да си пробият път навън — прегризвайки картона с острите си зъби. В доклада за Соколов беше специално подчертано, че руснакът изпитва панически ужас от плъхове. Това правеше още по-странен изборът му на убежище, но при създалите се обстоятелства възможностите му за избор бяха ограничени. Да потъне сред милион и половина обитатели на Ланджоу сигурно му се бе сторило достатъчно сигурно.

Тан се върна пред стола, за който беше завързан Соколов. Провери здравите лепенки на китките и глезените на пленника, а после заповяда да съблекат ризата му. На пода зад него лежаха две дебели въжета, всяко с дължина около два метра. Соколов все още не беше видял плъховете, но със сигурност чуваше пищенето и драскането им във вътрешността на кашона.

По знак на Тан столът беше преобърнат. Соколов се озова с лице към тавана, проснат по гръб на пода. Краката му щръкнаха във въздуха.

Кашонът беше отворен и Тан прехвърли плъховете в кофата. Гладките й стени не позволяваха на гризачите да се изкатерят по тях въпреки отчаяните им опити.

Пристъпи към Соколов, наведе се над него и хладно процеди:

— Време е да разбереш, че изобщо не се шегувам!

38

Белгия

По време на телефонния им разговор Стефани му беше разказала достатъчно за начина, по който Пау Уън беше манипулирал Касиопея преди два дни. Малоун веднага усети, че и сега се опитва да направи същото.

— Защо искате да отидете в Китай? — попита той. — Доколкото ми е известно, вие сте избягали от там преди десетилетия.

— А вас какво ви интересува?

— Аз съм вашият туроператор. Онзи, който ще ви купи билета в зависимост от впечатлението, което му направите.

— Предстои революция — усмихна се Пау. — Може би дори кървава. Смяната на властта в Китай неизменно се съпровожда от смърт и разруха. Карл Тан е готов на всичко, за да завземе властта.

— А защо се интересува от петрол, добит толкова отдавна? — попита Касиопея.

— Чували ли сте за Цин Шъхуан, наречен Първият император? — изгледа ги последователно Пау.

Малоун знаеше нещичко. Живял двеста години преди Христа и сто години след Александър Велики, обединил седем враждуващи царства в една силна империя, която по-късно бе наречена Китай на негово име. Поставил началото на дълга серия от династии, които управлявали страната чак до двайсети век. Жесток, но умен и проницателен деспот.

— Може ли да ви прочета нещо? — подхвърли Пау.

Никой от двамата не възрази. Малоун искаше да чуе какво има да им каже този човек и беше доволен, че Касиопея е на същото мнение. Пау плесна с ръце и в стаята се появи единият от младите мъже, които бяха наблюдавали срещата на входната врата. В ръцете си държеше поднос, върху който лежаха купчина крехки копринени свитъци. Положи подноса в скута на Пау и мълчаливо се оттегли.

— Това е екземпляр от така наречените „Записки на историка“, или „Шиджи“, както придобиват популярност по-късно. Представлява опит за преглед на световната история от китайска гледна точка чак до смъртта на автора през деветдесета година преди Христа. Първата документирана история на Китай.

— А вие случайно притежавате оригинала и сте готов да ни го покажете? — подхвърли Малоун.

— Вече ви споменах, че очаквах появата на вашата приятелка.

Малоун се усмихна. Този човек наистина си го биваше.

— Създателят на „Шиджи“ е Сима Циен, най-великият историк на династията Хан. Той имал достъп до имперските архиви и много пътувал. Проучвал частни документи, библиотеки, събирал лични спомени. За нещастие на даден етап изгубил благоразположението на императора. Кастрирали го и го хвърлили в затвора, но след известно време го освободили, върнали му службата на дворцов секретар и той успял да довърши труда си.

— Бил е евнух? — вдигна вежди Малоун.

— При това доста влиятелен — кимна Пау. — Ръкописът продължава да се радва на огромен престиж и всеобщо възхищение. И до днес той е единственият най-добър източник за Първия император. Две от всичките сто и трийсет глави са посветени специално на Цин Шъхуан.

— Написани сто години след смъртта му — кимна Малоун.

— Познавате историята много добре — похвали го Пау.

— Просто притежавам памет за детайлите — почука се по главата Малоун.

— И сте прав. Историята действително е написана много време след смъртта на Първия император, но тя е всичко, с което разполагаме. — Пау посочи най-горния лист коприна, потъмнял и покрит с петна, сякаш някой беше разлял чая си върху него. Но подредените в колони йероглифи личаха достатъчно ясно.

— Ще позволите ли да ви прочета нещо?

— Нито един владетел преди или след Цин Шъхуан не е строил мемориал с такива огромни мащаби — вдигна глава Пау Уън. — В него е имало всичко — градини, затворени площади, портали, стражеви кули и просторни дворци. Включително и цяла армия от теракотени воини, подредени в бойна формация и сякаш готови да влязат в битка за своя император. Общата обиколка на комплекса надвишава дванайсет километра.

— Какъв е смисълът на всичко това? — нетърпеливо се обади Касиопея. — Спомена за факлите, които са били в състояние да горят дълго време…

— Могилата съществува и до днес, намира се само на километър от Музея на теракотените воини. Висока е едва петдесет метра, останалата част е изчезнала от ерозията. Но под нея се намира гробницата на Цин Шъхуан.

— Която китайските власти не позволяват да бъде разкопана — кимна Малоун. — В пресата прочетох, че тя е пълна с живак. Използвали са го за макет на реките и океаните, изработен в пода на гробницата. Пробите отпреди няколко години потвърждават високото съдържание на живак в почвата.

— За живака сте прав — кимна Пау. — А аз бях този, който преди много време написа доклада, довел до забрана на разкопките.

След тези думи той стана и се приближи към един от копринените гоблени на стената, изобразяващ достолепен мъж, облечен в дълга роба.

— Това е единственият портрет на Цин Шъхуан, оцелял до наши дни. За съжаление е бил създаден векове след смъртта му и няма доказателства за неговата достоверност. Безспорни от историческа гледна точка са само описанията на Цин, направени от един от близките му съветници: Нос като жилото на стършел, големи очи, които не изпускат нищо. Тесни като на птица гърди, глас на чакал. Той е безмилостен, със сърце на тигър или вълк.

— С какво ни помага всичко това? — попита Малоун.

Сбръчканото лице на Пау Уън омекна от задоволство.

— Аз съм влизал в гробницата на Цин Шъхуан — обяви той.

39

Ланджоу, Китай

Тан показа на Лев Соколов какво драска в кофата. В очите на руснака проблесна див ужас.

— Много са пъргави — изсъска Тан.

Соколов продължаваше да лежи на пода като астронавт в спасителна капсула — завързан за преобърнатия стол, с вирнати крака и очи в тавана. Той умолително разклати глава наляво-надясно, по челото му избиха ситни капчици пот.

— Последния път ме излъга — продължи Тан. — А аз те защитавах. Местните управници тук, в Гансу, искаха да те арестуват, но аз ги спрях. После поискаха да бъдеш изгонен от провинцията, но аз не им разреших. Нарекоха те дисидент, но аз те защитих. Непрекъснато ми създаваше проблеми, включително и лични. И в крайна сметка ме принуди да реагирам.

Хората му бяха наобиколили стола. Двама до краката, един зад главата. Уловили лекото му кимане, те здраво го сграбчиха. Тан направи крачка напред и бързо обърна кофата, притискайки я към гърдите на жертвата. Плъховете бясно затичаха по голата му кожа. Тялото на руснака се разтърси от конвулсии, очите му се затвориха. Тан натискаше с гърди дъното на кофата, ръцете му напипаха въжетата на пода и сръчно ги увиха около жертвата. Кофата остана фиксирана на място. Той отпусна ръце, за да позволи на Соколов да се успокои, но руснакът продължаваше да се мята.

— Предлагам да лежиш мирно, защото само така няма да ги раздразниш прекалено много — задъхано подхвърли той.

Руснакът явно осъзна какво му се казва и тялото му престана да се тресе.

Тан пристъпи към масата и взе единият от двата предмета, които беше взел със себе си от сондажната площадка. Малка ръчна горелка, която работеше с ацетилен. Такива използваха за спешни заварки по сондите. Вдигна месинговото капаче и от накрайника засъска газ. Изправи горелката на масата и взе в ръка последния предмет — издължена запалка с камъче. Щракна веднъж и ацетиленът се възпламени. Пръстите му ловко завъртяха колелцето. Пламъчето набра сила и посиня. Той приклекна до пленника и насочи горелката към дъното на кофата. Секунда по-късно го измести върху стените.

— Плъховете инстинктивно ще избягат от нажежения метал и ще потърсят път към спасението — спокойно и почти благо поясни той. — Но няма да открият такъв. Всичко ще бъде недостъпно за ноктите им освен твоята плът.

Чу се цвърченето на гризачите, попаднали в ужасния капан. Соколов издаде вик на ужас, но лепенката на устата му го превърна в глухо стенание. Тялото му се изпъна като струна и се покри с лепкава пот. Тан продължи да нагрява кофата, внимавайки да не я нагорещи прекалено. Така плъховете щяха да се насочат към плътта на жертвата.

Лицето на Соколов се разкриви, сълзи рукнаха изпод стиснатите му клепачи.

— Ще разкъсат корема ти и ще проникнат вътре, опитвайки се да избягат от топлината — добави Тан, продължавайки да нагрява кофата. — Никой не може да ги обвини, защото всяко живо същество на тяхното място би сторило същото.

Соколов отново извика — дълъг ужасен стон, заглушен от лепенката. Тан ясно си представи какво се случва: побеснелите гризачи раздират с нокти и зъби меката плът в отчаян опит да се спасят от високата температура.

Беше наясно, че най-важното при това мъчение е да знаеш кога да спреш. Забавиш ли се, гризачите ще нанесат дълбоки и непоправими рани в плътта на жертвата, които със сигурност ще доведат до смъртта й. Избързаш ли, резултатът става проблематичен, особено ако оцеляването на жертвата е без значение. Ръката му бързо отдръпна горелката.

— Има и друго решение, разбира се — все така благо подхвърли той. — Искаш ли да го чуеш?

40

Белгия

— Как е възможно това? — попита Малоун, бързо схванал важността на чутото от Пау Уън.

— След откриването на теракотената армия през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година председателят Мао ме изпрати да направя оценка на място. Веднага разбрах, че откритието е уникално. Никой до този момент не беше подозирал за съществуването на подземната армия. — Той посочи копринената карта. — „Шиджи“ мълчи по въпроса. Няма никакви писмени документи. Сякаш мащабният проект е бил замислен, реализиран и завършен, а после забравен.

Малоун си спомни всичко, което беше чел за откритието. Пау Уън беше прав — то наистина се беше оказало от огромно значение за Китай. Милиони туристи посещаваха мястото всяка година. Всички гостуващи високопоставени политици и държавни глави отиваха да го разгледат. Включително и папата бе направил безпрецедентно посещение в Китай преди година.

— Докато бях на разкопките, имах щастието да попадна на нещо още по-важно — добави Пау.

Разкопките продължаваха денонощно вече трети месец. Бяха открити стотици глинени фигури, повечето на парчета, струпани една върху друга като паднали в гората дървета. За щастие парчетата бяха налице, близо едно до друго. Пау заповяда да построят работилница за реставрация и работата по възстановяването на фигурите започна. Неговите археолози и инженери го увериха, че задачата може да бъде изпълнена. Те вярваха, че цялата армия може да бъде изправена на крака, въпреки че фигурите може би бяха хиляди. Без да се броят колесниците и конете.

Каква находка щеше да се получи! И той се съгласи.

Близката могила продължаваше да привлича вниманието му. Тя се издигаше само на километър от мястото на разкопките, южно от река Уей, в полите на планината Черният кон. Огромната полегата пирамида от пръст с широка основа, залесена с ели, сякаш беше неразделна част от пейзажа на зелената долина. Но идеята трябва да е била именно такава. Хората от времето на Цин Шъхуан вярвали, че мъртвите продължават да живеят, но в друг свят. И трябвало да се отнасят с тях като с живи. По тази причина Първият император започнал да гради своя внушителен некропол, една истинска подземна империя, където да упражнява вечната си власт. След завършване на строителството всичко било затрупано с дебел слой пръст. Могилата се издигала на сто метра височина.

Дали някой се беше опитвал да проникне в нея?

Според писмените документи, открити стотици години след смъртта на Цин Шъхуан, гробницата била осквернявана два пъти. Първи в нея проникнали бунтовници, които търсели оръжие. Това се случило три години след смъртта на императора. Седемстотин години по-късно в нея проникнали крадци и мародери. Разбитите на парчета статуи и обгорената земя потвърждаваха теорията за бунтовниците. Голяма част от оръжията на теракотените воини липсваше. Но самата могила бе непокътната, а никой не можеше да докаже, че второто проникване изобщо се бе случило. Той бе чел „Шиджи“ и знаеше, че там долу би трябвало да има реки и езера от живак — част от сложната топография, пресъздаваща империята на Цин. Което би означавало сериозен проблем. В древността живакът бил считан за лекарство, но по всяка вероятност именно той бе станал причина за смъртта на императора. Той всеки ден бе вдишвал определени дози от него, глупаво вярвайки, че това ще му донесе безсмъртие. Но въпреки това, изправен пред загадъчната могила, Пау започваше да си мисли, че в крайна сметка Цин може би е бил прав.

Защото безсмъртието беше пред очите му.

Мао бе проявил жив интерес към разкопките. Културната революция беше свършила преди седем години. Отдавна бяха изчезнали бандите хунвейбини с червени книжки в ръце, съдържащи мислите на Вожда. И слава богу. Училищата и университетите бяха възстановили дейността си. Армията беше спокойна, икономиката се съживи. Китай отново се превърна в част от света. И така, държавата бе поела нещата в свои ръце. Обектът беше запечатан от армията, а работниците в него бяха подлагани на щателен обиск както при влизане, така и на излизане. Разкрити бяха и няколко дребни кражби, най-вече на бронзови върхове на стрели, продавани за скрап. Извършителите бяха арестувани и осъдени. Нищо не биваше да застрашава сигурността на обекта. Председателят Мао лично го бе уверил, че ще му окаже пълно съдействие за съхранение на находките. А Пау беше готов на всичко, за да оправдае доверието.

В крайна сметка той заповяда да бъдат извършени нови разкопки.

В „Шиджи“ изрично беше посочено, че гробницата е неизмерима в буквалния смисъл на думата. Още в началото на разкопките бяха направени значителни открития. Постепенно се очертаваха зони от особен интерес. В една от тях бяха открити коне и колесници. Истински колесници и скелети на някога живи коне. Какво ли още криеше тази земя? Пау нямаше представа. Щяха да му трябват години, за да открие всичко.

— Министре.

Зад него се беше изправил един от няколкото доверени хора, на които беше възложил контрола върху разкопките.

— Открихме нещо.

Пау го последва към дупката, която се намираше на трийсетина метра разстояние и която бяха започнали да наричат „Изкоп 1“.

Към дъното на ямата от червеникава пръст водеше дървена стълба.

— Именно там открих императорската библиотека на Цин Шъхуан — добави Пау. — В нея се съхраняваха няколкостотин безценни ръкописа.

— Никога не съм чувал за подобно откритие — поклати глава Малоун.

— Защото аз бързо запечатах всичко. Мао не се интересуваше от ръкописи. За него миналото нямаше значение, освен ако не можеше да послужи на целите на революцията. Мао не беше конфуцианец, а легалист — ако можете да схванете разликата.

— Добронамереност срещу потисничество — подхвърли Касиопея.

— Точно така — кимна Пау. — Тема, която в Китай се дебатира от дълго време.

— А вие от кои сте? — попита Малоун.

— Служил съм на много легалисти.

— Не е отговор на въпроса.

— По принцип съм за всичко, което е добро за Китай. Това винаги е било основната ми грижа.

Пак не ми отговори, въздъхна Малоун, след което опита с друг въпрос:

— Защо запечатахте библиотеката?

— За да я предпазя от унищожение. Мао със сигурност щеше да заповяда всичко в нея да бъде изгорено.

— А какво по-точно беше съхранявано в нея?

— Мисли и разсъждения, които противоречаха на неговите идеи.

— Ловко избягвате преките отговори — отбеляза Малоун.

Пау се усмихна.

— Възнамерявах да се върна и да изследвам хранилището на спокойствие, но обстоятелствата се промениха и това никога не се случи. Но по-важно е нещо друго, което открих там.

Малоун мълчеше и чакаше.

— Път към гробницата на Цин Шъхуан.

Тан чакаше Лев Соколов да прецени думите му. Все още беше привързан към стола, но кофата я нямаше. Кожата на гърдите му кървеше от дълбоките рани, причинени от ноктите на гризачите.

— Ще направиш ли каквото искам?

Лепенката все още беше на устата на учения и той само кимна.

— Ще ти трябват антибиотици, при това веднага — предупреди го Тан, посочвайки с пръст раните. — Само бог знае с колко вида болести си се заразил. Предлагам да не ме разочароваш.

Енергично кимане го увери, че това няма да се случи. Сателитният телефон завибрира в джоба му. Тан беше предупредил да го безпокоят само в краен случай, следователно обаждането беше важно. Погледна дисплея. Виктор Томас. Той излезе в коридора и натисна зеления бутон.

— Трябва да докладвам за хода на събитията — рече Томас.

Тан изслуша какво се беше случило в Белгия и кимна.

— Беше прав за Котън Малоун. Трябваше да те послушам.

— Той е неконтролируем.

— Май не го харесваш, а?

— Създава ми проблеми.

— А в момента Малоун и Вит се намират при Пау, така ли?

— Да.

Това не влизаше в плановете му.

— Трябва да знам какво са решили на тази среща. Ще се справиш ли?

— Вече очаквам да получа нужната информация.

Малоун забеляза, че търпението на Касиопея се изчерпва. Явно се безпокоеше, че не знаят къде се намира детето на Соколов и няма какво да предложат на Тан.

— Какво открихте в гробницата на императора? — обърна се той към Пау.

— Мога да ви кажа, че твърденията за проникване на грабители се оказаха погрешни. Гробницата се оказа недокосната.

— И никой не разбра това? — вдигна вежди Малоун. — Включително и приятелчето ви Мао?

— Времето беше такова, мистър Малоун. Тогава тези неща не бяха важни. Културната революция на Мао стана причина да изгубим завинаги голяма част от историята на Китай. Бандите му чупеха пръстите на пианистите, изгаряха книги и картини, принуждаваха лекарите да чистят тоалетни, унижаваха учителите. Мао се стремеше да постигне нов ред чрез безредиците. Дойде времето да рушим собственото си историческо наследство. Откриването на теракотената армия спомогна да обърнем гръб на това глупаво мислене, но това стана доста години по-късно. Затова аз реших да запазя в тайна всичко, което видях.

— Но вече не мислиш така — подхвърли Касиопея.

— Трябва да се върна в Китай…

— Незабелязано — добави Малоун.

— Точно така — кимна Пау. — Вие можете да го направите, а аз съм в нужда. Но чрез нея ще удовлетворя и вашите нужди. В гробницата на Цин има стотици петролни лампи. Самият аз запалих една от тях.

Той ги поведе към копринената карта на стената.

— Това тук е Сиенян, столицата на Цин — посочи една точка в средата й той. — Гробницата на Първия император се намира съвсем наблизо. Ако ме закарате до там, аз ще ви доставя петролната лампа, от която се нуждаете.

Малоун се приближи до картата и се загледа в нея. Много му се искаше да разчете йероглифите по краищата й.

— Това са древни обозначения, така ли?

Пау кимна.

— А как ще проникнеш в гробницата, ако те заведем там? — попита Касиопея.

— Едва преди няколко дни са открили хранилището на библиотеката, в което навремето проникнах аз — поясни Пау. — То се намира в Изкоп 3, буквално залепено за Музея на теракотените воини.

— Значи са открили и пътя към гробницата — отбеляза Малоун.

— Според сведенията, които получавам, вниманието на археолозите е насочено единствено към ръкописите. Те не са открили входа на гробницата и едва ли ще го открият. Аз съм го замаскирал много добре.

— Откъде знаете?

— От самия Карл Тан, с когото разговарях преди малко. Той спомена за ръкописите, но не каза нищо за входа на гробницата.

Тази информация заинтригува Малоун.

— А защо контактувате с Карл Тан? — попита той.

— Някога бяхме съюзници, но вече не сме. Аз веднага трябва да се върна в Китай. В замяна предлагам да ви покажа входа на гробницата и да ви предоставя петролна лампа от времето на Цин Шъхуан.

— А къде е лампата с дракона? — попита Касиопея.

— Министър Ни я върна обратно в Китай. Той се появи тук малко след вас и също искаше лампата. Аз му я предадох, защото добре знаех, че без гориво тя няма никакво значение.

— Той не подозира за петрола, така ли?

— Нищо не съм му казал — поклати глава Пау.

— Но и на нас не казваш защо петролът е от такова значение за Карл Тан — подхвърли Касиопея.

— Ще ви кажа, след като пристигнем в Китай.

— Ако отговорите искрено на следващия ми въпрос, мястото ви в самолета е осигурено — погледна го в очите Малоун. — Как стана така, че вие с Тан сте били съюзници?

— И двамата сме членове на „Ба“. Евнуси. Според мен вие вече се досещахте.

Така беше.

— Трябва да се обадя по телефона — каза Малоун и измъкна джиесема от джоба си.

Пау махна към прозорците и осветения вътрешен двор отвъд тях.

Малоун излезе и набра номера на Стефани. Тя внимателно изслуша доклада и молбата му, размени няколко думи с Иван, който явно не се отделяше от нея, а после каза:

— Мисля, че може да се уреди. Вземи го със себе си.

— Става въпрос да му се доверим, и то безрезервно — предупреди я Малоун.

— Знам — кратко отвърна тя, помълча малко, после добави: — И още нещо, Котън. Става въпрос за онзи Робин Худ в музея, който се готвеше да прониже Касиопея със стрелата си. Изследвахме тялото му и открихме нещо много интересно.

Малоун вече знаеше отговора.

— Бил е евнух, нали?

Изправен неподвижно в коридора, Тан бавно асимилираше току-що получената информация. Американците са замесени? Това беше, меко казано, неочаквано. Но не и непреодолимо. Телефонът иззвъня отново в мига, в който се готвеше да се върне в стаята и да приключи с Лев Соколов. Той отново натисна бутона.

— Току-що получих важна информация от руския си партньор — задъхано рече Виктор. — Малоун, Вит и Пау заминават за Китай.

— Кога?

— Руснаците ще им помогнат. Те действат съвместно с американците.

От една страна, новината беше тревожна, но, от друга, носеше известно облекчение. Тан изслуша подробния план, а после кимна.

— Така може би ще получим шанс да ги ликвидираме всички наведнъж.

— Взехте ми думите от устата — каза Виктор.

— Кога се прибираш?

— След няколко часа. Вече си запазих билет за първия полет.

— Вероятно ще се наложи да оглавиш операцията в момента, в който кацнеш. — Спомни си за шпионите в канцеларията и побърза да добави: — Ще се свързваш единствено с мен. Тук има няколко души, на които не бих доверил подобна информация.

— Още по пътя ще финализирам всичко — обеща Виктор.

— Усещам, че с удоволствие ще се разправиш с Малоун, но положението с Вит е малко по-различно. Преди броени часове ти ме увери, че тя няма да изкара нощта, но това не се случи.

— Защото се намеси Пау — мрачно отвърна Виктор.

— Всъщност имаш предвид моята намеса, нали?

— Не съм казал подобно нещо.

— Не е и нужно. Аз заповядах нападението срещу Ни, което претърпя провал. Очевидно Пау отвърна на удара и това създаде непредвидени проблеми.

— Вие сте шефът — рече Виктор.

— Въпреки всичко усещам, че ти не си доволен от намесата ми, най-вече по отношение на дамата.

— Ще изпълня всичко, което заповядате.

— Искам да бъда сигурен — промълви Тан, направи кратка пауза и попита: — Имаш ли нещо против Вит да умре с всички останали?

Насреща настъпи тишина.

Той търпеливо чакаше.

— Не — отговори най-сетне Виктор. — Ще се заема лично.