Хари Потър и стаята на тайните

ГЛАВА ПЪРВАНАЙ-ТЪЖНИЯТ РОЖДЕН ДЕН

Тази сутрин на закуска на улица „Привит Драйв“ номер четири пак избухна кавга. Силен крясък откъм стаята на племенника му Хари бе разбудил господин Върнън Дърсли още призори.

— За трети път тази седмица! — крещеше той през масата. — Щом не можеш да я обуздаваш тая сова, махай я оттук!

Хари се опита да обясни:

— Ама тя се отегчава в кафеза! Свикнала е да си лети на воля. Ако я пускахме поне нощем…

— Ти за какъв ме мислиш? — озъби му се вуйчо Върнън и на бухналите му мустаци увисна и се залюля парченце пържено яйце. — Много добре знам какво ще стане, ако тая птица литне.

Той и жена му Петуния си размениха свъсени погледи.

Хари се опита да възрази, но думите му бяха заглушени от дълго звучно оригване на братовчед му Дъдли, сина на господин и госпожа Дърсли.

— Искам още бекон.

— В тигана има, сладкия ми — рече леля Петуния, като погледна умилително тантурестия си син. — Трябва да те храним добре, докато още си при нас… Само като си помисля какво ви дават в училище…

— Глупости, Петуния, аз пък никога не съм гладувал в училището „Смелтингс“, докато учех там — разпали се вуйчо Върнън. — Дъдли яде достатъчно, нали така, синко?

Дъдли, който беше толкова топчест, че кухненският стол не го побираше, се ухили и нареди на Хари:

— Подай ми тигана.

— Забрави вълшебната думичка — подкачи го Хари.

Тези простички слова произведоха невероятен ефект върху останалата част от семейството. Дъдли зина и така се изтърси от стола си, че кухнята се разтресе, госпожа Дърсли изписка и затули уста с длани, а господин Дърсли скочи на крака с издути на слепоочията вени.

— Имах предвид думата „моля“ — побърза да обясни Хари, — не исках да кажа…

— АЗ КАКВО СЪМ РАЗПОРЕДИЛ — забоботи вуйчо му, пръскайки слюнка над масата, — ОТНОСНО СПОМЕНАВАНЕТО НА ДУМИ С „В“ В НАШАТА КЪЩА, А?

— Ама аз…

— ТИ КАК СМЕЕШ ДА ДРАЗНИШ ДЪДЛИ?! — ревеше вуйчото и удряше с юмрук по масата.

— Аз само…

Хари местеше поглед от моравочервеното лице на вуйчо си към пребледнялата си леля, която се мъчеше да изправи Дъдли на крака.

— Добре — каза той, — добре тогава…

Вуйчо Върнън седна, дишайки тежко като носорог, без да изпуска Хари от поглед с крайчетата на малките си остри очички.

Откакто се бе върнал вкъщи за ваканцията, вуйчото се отнасяше с него като с бомба, която може да избухне всеки момент, защото Хари не беше нормално момче. Той всъщност беше толкова далеч от нормалното, колкото изобщо някой можеше да си представи. Хари Потър беше вълшебник, току-що завършил първи курс на Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“. И ако семейство Дърсли едва издържаше присъствието му в дома си през ваканцията, самият Хари се чувстваше там несравнимо по-зле.

„Хогуортс“ му липсваше толкова много, че чак стомахът го заболяваше. Тъгуваше за замъка, за тайните коридори и духовете бродници, за уроците (с изключение може би на часовете при Снейп, учителя по отвари), за совите пощальони, за пиршествата в Голямата зала, за леглото му с балдахин на четири колони в една от спалните в кулата, за посещенията при пазителя на дивеча Хагрид в колибата му отсам Забранената гора и особено за куидича, най-популярния спорт в магьосническия свят — шест високи стълба за врати, четири летящи топки и четиринайсет играчи, яхнали дръжките на метли.

Всичките му магьоснически книги, магическата пръчка, мантията невидимка, цилиндърът и свръхскоростната метла „Нимбус две хиляди“ бяха заключени от вуйчо Върнън в килера под стълбището още в минутата, когато Хари влезе в къщата. Какво ги интересуваше тримата Дърсли, че Хари ще си загуби мястото в училищния отбор по куидич, като не е тренирал цяло лято? Какво ги бе грижа, че Хари ще отиде на училище без нито едно домашно?

Защото семейство Дърсли бяха мъгъли… Така вълшебниците наричаха всички човешки същества без капчица магьосническа кръв във вените, според които да имаш вълшебник в дома си е голям позор. Вуйчо Върнън дори бе затворил Хедуиг, бялата полярна сова на Хари, в кафез, за да не може да донася вести от магьосническия свят.

Хари не приличаше на никого от семейството. Вуйчо Върнън беше едър и без врат, но пък с огромни черни мустаци, леля Петуния беше кокалеста и с конски черти на лицето, а Дъдли — русоляв, розов и сланинест. Хари пък беше дребен и слаб, с яснозелени очи и катраненочерна коса, вечно стърчаща. Носеше кръгли очилца, а над тях, на челото му, личеше белег с формата на мълния. Точно поради този белег Хари бе така необикновен — дори за магьосник. Този белег бе и единствената следа от загадъчното му минало, загатване за причината, поради която бе оставен пред прага на семейство Дърсли преди единайсет години.

Едва навършил една годинка, Хари като по чудо бе оцелял от проклятието на най-страшния черен магьосник на всички времена Лорд Волдемор, чието име повечето вълшебници все още се бояха да произнесат. Родителите на Хари бяха загинали, сразени от Волдемор, но Хари се бе отървал само с белега на челото. Самият Волдемор — никой не разбра защо — бе загубил силата си в момента, в който Хари се бе оказал неподвластен на унищожителния му гняв.

И така, Хари бе отгледан от сестрата на покойната си майка и нейния мъж. Живя десет години у семейство Дърсли, без да може да разбере защо около него все се случват странни неща. Вярваше на разказа на леля си и вуйчо си, че белегът му е останал от автомобилната катастрофа, в която са загинали родителите му.

Точно преди една година, когато Хари бе получил писмо от „Хогуортс“, цялата история се изясни. Хари бе поканен да постъпи в Училището за магия и вълшебство, където децата вече бяха чували за него, а скоро се прочу и с уменията си. Но ето че учебната година свърши и той се прибра за лятото при семейство Дърсли. Тук се отнасяха към него като към куче, овъргаляло се в нещо вонящо.

Никой от тримата Дърсли не си и спомни дори, че този ден бе дванайсетият рожден ден на Хари. Не че той очакваше кой знае какво от тях, защото никога не бе получавал истински подарък, да не говорим за торта. Но съвсем да го забравят…

Вуйчо Върнън прекъсна размишленията му, прокашля се важно-важно и рече:

— Е, както вече знаем, днес е изключителен ден.

Хари го погледна, без да смее да повярва на ушите си.

— Днес може да направя най-големия удар в бизнеса.

Хари пак заби очи във филийката си. „Явно вуйчо Върнън говори за досадните гости за вечеря“, помисли си той огорчен. От две седмици приказваше само за това. Някакъв богат предприемач щял да дойде с жена си и вуйчо Върнън се надяваше да получи за своята фирма за дрелки голяма поръчка от него.

— Да преговорим сега всичко отначало — каза вуйчото. — Точно в осем часа заемаме местата си. Петуния, ти си…

— В дневната, готова да ги поздравя любезно с „Добре дошли в нашия дом!“ — отвърна веднага леля Петуния.

— Добре, добре. А Дъдли?

— Аз стоя, готов да отворя вратата. — И като разтегли уста в угодническа усмивка, издекламира: — Мога ли да поема палтата ви, господин и госпожа Мейсън?

— Ах, колко ще го харесат! — захласна се леля Петуния.

— Браво, Дъдли! — каза вуйчо Върнън и се обърна към Хари: — Ами ти?

— Аз си седя в стаята, без да вдигам шум, и се правя, че ме няма — отвърна Хари почти без глас.

— Правилно — каза вуйчо Върнън заядливо. — Аз ще ги въведа в дневната, ще те представя, Петуния, и ще налея питиетата. В осем и петнайсет…

— …аз ще ги поканя на масата — добави леля Петуния.

— А ти, Дъдли, казваш какво?

— Позволете да ви придружа до трапезарията, госпожо Мейсън! — И Дъдли предложи дебелата си ръка на някаква невидима жена.

— Моят галантен малък джентълмен! — изхриптя леля Петуния.

— А ти? — злобничко се обърна вуйчо Върнън към Хари.

— Аз си седя в стаята, без да вдигам шум, и се правя, че ме няма — отвърна Хари глухо.

— Именно. Да видим сега какви комплименти ще им поднесем по време на вечерята. Имаш ли идея, Петуния?

— „Върнън разправя, че сте великолепен майстор на голф, господин Мейсън… О, откъде си купихте тази рокля, госпожо Мейсън…“

— Прекрасно! Твой ред е, Дъдли?

— Става ли така: „В училище имахме да напишем есе за любимия си герой и аз писах за вас, господин Мейсън.“

Това вече дойде твърде много на леля Петуния, а и на Хари. Леля Петуния избухна в сълзи и прегърна сина си, а Хари се мушна под масата да не го видят, че се хили.

— Ами ти, момче?

Хари с мъка се овладя, показвайки се отново.

— Аз си седя в стаята, без да вдигам шум, и се правя, че ме няма — каза механично той.

— Съвсем правилно — натърти вуйчо Върнън. — Семейство Мейсън изобщо не знаят за теб и не желая да узнаят. След вечерята ти, Петуния, отвеждаш госпожа Мейсън в дневната за кафето, а аз ще извъртя разговора към дрелките. Ако извадя и малко късмет, сделката ще е подписана и подпечатана преди новините в десет. А утре по това време отиваме да си изберем вила на Майорка.

Хари изобщо не беше във възторг. Едва ли в Майорка семейство Дърсли щяха да го обичат повече, отколкото тук.

— Такааа… Сега отивам в града да взема смокингите за мен и Дъдли. А ти — озъби се той на Хари — не се мотай в краката на леля си, докато чисти.

Хари се измъкна през задната врата. Беше чудесен слънчев ден. Той прекоси ливадата, отпусна се на пейката и си затананика под носа: „Честит рожден ден на мен… Честит рожден ден на мен…“

Не получи нито картички, нито подаръци, а и вечерта щеше да прекара, преструвайки се, че изобщо не съществува. Загледа се тъжно в живия плет. Никога не се беше чувствал така самотен. Но повече от всичко друго му липсваха най-добрите му приятели Рон Уизли и Хърмаяни Грейнджър — повече от каквото и да било в „Хогуортс“, повече от играта на куидич дори. Те май изобщо не се и сещаха за него. Никой от тях не му беше писал през лятото, макар Рон да бе казал, че ще го покани на гости.

Много пъти Хари беше на ръба на решението да отвори с магия кафеза на Хедуиг и да я изпрати с писма при Рон и Хърмаяни, но не си заслужаваше риска. На невръстни магове не се позволяваше да използват магии извън училище. Но Хари не беше казал това на семейство Дърсли, защото знаеше, че само ужасът да не ги превърне и тримата в торни бръмбари ги възпираше да не го заключат и него в килера под стълбището при магическата му пръчка и метлата. През първите няколко седмици след завръщането си Хари се забавляваше да си мърмори безсмислици под носа, за да види как Дъдли изчезва от стаята с максималната бързина, която му позволяваха дебелите крака. Но дългото мълчание на Рон и Хърмаяни го бе накарало да се чувства толкова изолиран от света на вълшебствата, че вече дори не му правеше удоволствие да дразни Дъдли. Ето че сега Рон и Хърмаяни бяха забравили дори рождения му ден…

Какво ли не би дал за някаква вест от „Хогуортс“! От който и да е магьосник… Щеше да се радва да мерне дори най-страшния си враг Драко Малфой, само и само да се убеди, че всичко досега не е било сън.

Не че през цялата учебна година в „Хогуортс“ се бяха случвали само хубави неща. В края на миналия срок Хари се бе озовал лице в лице със самия Волдемор. Лордът действително не приличаше вече на себе си, но все още беше страховит, хитър и решен да си възвърне мощта. Хари за втори път се изплъзна от проклятието му, но това стана като по чудо и той още се будеше нощем, плувнал в пот, питайки се къде ли е Волдемор в този момент, и още виждаше изкривеното от гняв лице и обезумелите разширени очи.

Хари изведнъж се надигна и седна на пейката. Както си гледаше разсеяно към плета, бе усетил, че и плетът го гледа. Между листата се бяха появили две огромни зелени очи.

Хари скочи на крака тъкмо когато през поляната се разнесе подигравателен глас:

— Аз пък знам какъв ден е днееес — пропя Дъдли, клатушкайки се като патица към него.

Огромните очи примигнаха и изчезнаха.

— Какво? — попита Хари, без да отмества своите очи от същата точка.

— Знам какъв ден е днес — повтори Дъдли, доближил се съвсем до него.

— Чудесно — отвърна Хари, — значи най-сетне си научил дните на седмицата.

— Днес е твоят рожден ден — надсмя му се Дъдли. — И защо не получи картички? Нямаш ли никакви приятели на онова шантаво място?

— Гледай да не те чуе майка ти, че споменаваш моето училище — хладно отбеляза Хари.

Дъдли придърпа панталоните си, които непрекъснато се смъкваха.

— Защо се пулиш към плета? — попита той с подозрение.

— Чудя се с коя магия най-лесно ще го запаля — отвърна Хари.

Дъдли отскочи тутакси назад и на лицето му се изписа панически ужас.

— Н-н-няма да го направиш… Тате забрани да правиш м-м-магии… щото ще те изрита от къщи, а ти няма къде другаде да идеш… като нямаш дори и приятели да те приберат…

— Абракадабра! — заканително започна Хари. — фокус-мокус… вила самовила…

— МАААМООООО! — завика Дъдли и преплитайки крака, се спусна към къщи. — Маааамоооооо! Той прави нали знаеш какво!

Хари си плати скъпо за това удоволствие. Щом нито Дъдли, нито храстът бяха пострадали, леля Петуния разбра, че той всъщност не е правил магия, но Хари все пак трябваше да си наведе главата, когато тя замахна да го удари с насапунисания тиган. После му намери работа и се закле, че няма да му даде нито залък, преди да я свърши.

Докато Дъдли се мотаеше наоколо, зяпаше и ближеше сладолед, Хари изчисти прозорците, изми колата, окоси ливадата, оплеви цветните лехи, подкастри розите, поля ги и пребоядиса градинската пейка. Жаркото слънце изгори врата му. Хари съжаляваше, че се хвана на въдицата на Дъдли, но шишкото бе изрекъл на глас онова, което самият Хари си мислеше — че сигурно наистина няма приятели в „Хогуортс“…

„Да можеха да мернат сега отнякъде славния Потър!“ — ядно си мислеше Хари, докато разстилаше тор върху лехите, а гърбът го болеше и по лицето му се стичаше пот.

Беше вече седем и половина вечерта, когато, съвсем изтощен, чу да го вика леля Петуния.

— Идвай тук! И стъпвай върху вестниците!

Хари си отдъхна на сянка в лъснатата кухня. Върху хладилника беше десертът за вечерята, украсен с цяло хълмче от бита сметана със захаросани виолетови бонбони. Във фурната цвърчеше свинско бутче.

— Яж бързо, че семейство Мейсън ще бъдат тук всеки момент! — сопна му се леля Петуния и му посочи две филийки хляб и бучица сирене на кухненската маса.

Тя вече бе облякла светлорозовата си официална рокля.

Хари си изми ръцете и изгълта набързо оскъдната вечеря. Леля Петуния дръпна чинията му, едва дочаквайки го да свърши.

— Хайде горе! Бързо!

Като минаваше покрай вратата на дневната, Хари мерна вуйчо Върнън и Дъдли с папийонки и в смокинги. Едва бе стигнал до горната площадка, когато на вратата се позвъни и в долния край на стълбището се появи яростното лице на вуйчо Върнън.

— Внимавай, момче! Само да шукнеш…

Хари стигна на пръсти до стаята си, пъхна се вътре, затвори вратата и се обърна с единственото желание да се строполи на леглото си.

За негова изненада обаче на него вече седеше някой…