Хари Потър и стаята на тайните

ГЛАВА ВТОРАПРЕДУПРЕЖДЕНИЕТО НА ДОБИ

Хари едва се сдържа да не извика. Дребното създание на леглото му имаше големи уши като на прилеп и изпъкнали зелени очи колкото топки за тенис. Хари веднага осъзна, че точно то го беше следило през градинския плет сутринта.

Докато още се гледаха, Хари чу гласа на Дъдли в антрето:

— Мога ли да поема палтата ви, господин и госпожа Мейсън?

Създанието се смъкна от леглото и се поклони толкова ниско, че докосна пода с върха на дългия си тънък нос. Хари забеляза, че е облечено в нещо като вехта калъфка за възглавница с цепки за ръцете и краката.

— Ъъъ… Здравей! — каза Хари притеснено.

— Хари Потър! — заговори създанието с толкова висок глас, че според Хари не можеше да не са го чули и долу. — Доби тъй отдавна желаеше да ви срещне, сър… Чест такава е за мен, че…

— Б-б-благодаря ти!

Хари се промъкна покрай стената и се отпусна в стола пред писалището си до Хедуиг, която вече спеше в големия си кафез. Искаше му се да попита „Що за създание си ти?“, но му се видя твърде грубо, затова просто каза:

— А кой си ти?

— Доби, сър. Просто Доби. Доби, домашно духче — каза създанието.

— О… наистина ли? — отвърна Хари. — Аз… не че искам да те обидя или нещо подобно, ама… сега не е най-подходящият момент да имам домашно духче в стаята си.

От дневната се разнесе високият пресилен смях на леля Петуния. Духчето се оклюма.

— И аз се радвам да се запозная с теб — побърза да каже Хари, — ама… ще ми кажеш ли за какво точно си дошъл?

— О, разбира се, сър! — започна Доби делово. — Доби е дошъл да ви каже, сър… трудно е, сър… Доби не знае как да започне…

— Заповядай, седни! — вежливо каза Хари и посочи леглото си.

За негов ужас духчето се разрида, и то много шумно.

— Да с-с-седна! — изхлипа то. — Никога… никога досега…

На Хари му се стори, че гласовете долу се снишиха.

— Съжалявам — прошепна той, — не исках да те обидя.

— Да обидите Доби? — хлипаше духчето. — Доби никога не е канен да седне в присъствието на магьосник… като равен…

Докато се опитваше да му даде знак да мълчи и същевременно го успокояваше, Хари помогна на Доби да се качи пак на леглото, където той продължи да хълца с вид на голяма и грозновата кукла. Най-сетне успя да се овладее и седна, вперил големите си очи в Хари, разнежен от благоговение.

— Едва ли си срещал много добри магьосници — отбеляза Хари, като се опитваше да го развесели.

Доби поклати глава. После, съвсем изневиделица, скочи и започна да си удря яростно главата в рамката на прозореца, като викаше: „Лош Доби! Лош Доби!“

— Недей… Какво правиш? — трескаво зашепна Хари и скочи да издърпа Доби пак на леглото.

Хедуиг се бе събудила с много висок писък и яростно удряше крила в пръчките на кафеза си.

— Доби трябваше да се накаже, сър — каза духчето, гледайки малко като замаяно. — Доби едва не обиди семейството си, сър…

— Твоето семейство?

— Семейството магьосници, където служи Доби, сър… Доби е домашно духче и трябва да служи на една къща и на едно семейство завинаги…

— Те знаят ли, че си тук? — полюбопитства Хари.

Доби потръпна.

— О, не, не, сър… Доби ще си наложи много тежко наказание, задето идва да ви посети, сър. За това заслужава да си прищипе ушите с вратата на фурната. Само ако разберат, сър…

— А няма ли да забележат, че си си прищипал ушите с вратата на фурната?

— Доби не вярва, сър. Доби все трябва да се наказва за нещо, сър. Те оставят Доби да го прави. Понякога дори го подсещат да се накаже допълнително.

— Че защо не ги напуснеш тогава? Не можеш ли да избягаш?

— Домашното духче трябва да бъде пуснато, сър. А семейството няма никога да ме освободи… Доби ще им служи, докато умре, сър…

Хари впери очи в него.

— Аз пък си мислех, че едва ще издържа тук още четири седмици — каза той. — Ами тогава… Дърсли изглеждат направо добри хора. Не може ли някой да ти помогне? Аз не мога ли?

Хари мигом съжали за думите си. Доби пак се разрида от благодарност.

— Моля те — трескаво шепнеше Хари, — моля те, успокой се! Ако Дърсли чуят нещо долу, ако разберат, че си тук…

— Хари Потър предлага да помогне на Доби… Доби е чувал колко сте велик, ама Доби не знаел колко сте и добър.

Хари, чието лице бе пламнало, възрази:

— Каквото и да си чувал за моето величие, са пълни глупости. Аз не съм дори и отличник в „Хогуортс“, Хърмаяни е…

Но млъкна начаса, защото дори само като си помисли за Хърмаяни, го заболя.

— Хари Потър е смирен и скромен — почтително отбеляза Доби и очите му грейнаха. — Хари Потър не приказва за победата си над Онзи-който-не-бива-да-се-назовава.

— Волдемор ли? — уточни Хари.

— Ауу, не казвайте това име, сър! Не го назовавайте!

— Съжалявам! — бързо се поправи Хари. — Знам, че много хора не искат да го чуват… като моя приятел Рон например…

И пак млъкна. Мисълта за Рон също му причини болка.

Духчето се наведе към Хари със светнали като фарове очи.

— Доби чул да разправят — хрипкаво поде той, — че Хари Потър се срещнал за втори път с Черния лорд, и то само преди няколко седмици… и че Хари Потър пак успял да избяга.

Хари кимна и очите на Доби плувнаха в сълзи.

— О, сър! — ахна той и взе да бърше лицето си с ъгълчето на мърлявата калъфка, която носеше. — Хари Потър е доблестен и смел. Справил се е с толкова много опасности досега! Но Доби е дошъл да пази Хари Потър, да го предупреди… Нищо че после ще трябва да затисне уши с вратата на фурната… Хари Потър не бива да се връща в „Хогуортс“!

Настана тишина, нарушавана само от потракването на ножове и вилици долу и от далечния боботещ глас на вуйчо Върнън.

— К-к-какво? — заекна Хари. — Ама как така да не се върна?!… Нали срокът започва на първи септември! Че аз само за това живея! Ти изобщо не знаеш какво е тук. Моето място не е тук, а във вашия свят — в „Хогуортс“.

— Не, не, не! — разписка се Доби, клатейки глава така силно, че чак ушите му плющяха. — Хари Потър трябва да си стои на сигурно място. Той е твърде велик, твърде добър, за да се погуби. Ако Хари Потър се върне в „Хогуортс“, ще бъде в смъртна опасност.

— Ама защо? — изненада се Хари.

— Има заговор, Хари Потър. Такъв заговор, дето ще направи най-ужасни неща да се случат в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ тази година — прошепна Доби и изведнъж се разтрепери целият. — Доби го знае от месеци, сър. Хари Потър не бива да се излага на опасност. Той е от голямо значение, сър!

— Какви са тези ужасни неща? — направо попита Хари. — Кой крои този заговор?

Доби издаде странен гърлен звук и заблъска като луд главата си в стената.

— Престани! — викна Хари и сграбчи духчето за ръката да го спре. — Разбирам, че не можеш да ми кажеш. Но защо тогава ме предупреждаваш? — Изведнъж го осени неприятна мисъл. — Чакай малко… Да няма нещо общо с Вол… извинявай… с Ти-знаеш-кой, а? — И добави набързо, щом главата на Доби се наклони угрижено към стената: — Достатъчно е само да ми дадеш знак с поклащане или кимване на главата.

Доби бавно поклати глава.

— Не, не е Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, сър.

Гледаше го с широко отворени очи, сякаш искаше да му даде някакъв знак. Хари обаче беше в пълно недоумение.

— Да не би да има брат, а?

Доби поклати глава с още по-широко отворени очи.

— Е, не мога тогава да се сетя кой друг може да притежава способността да предизвика случването на ужасни неща в „Хогуортс“ — каза Хари. — Освен Дъмбълдор… Нали знаеш кой е Дъмбълдор?

Доби кимна с глава:

— Албус Дъмбълдор е най-великият директор, който „Хогуортс“ е имало някога. Доби знае, сър. Доби е чувал, че силата на Дъмбълдор може да се мери с тази на Онзи-който-не-бива-да-се-назовава, дори и от най-добрите му дни. Само че, сър — и гласът на Доби се сниши до настойчив шепот, — има някои неща, които и Дъмбълдор не може… никой благопристоен магьосник…

И преди Хари да успее да го спре, Доби скочи от леглото, сграбчи настолната лампа и се заудря по главата, като скимтеше оглушително.

Долу внезапно настана тишина. Две секунди по-късно, когато сърцето му вече туптеше до пръсване, Хари чу в антрето стъпките на вуйчо Върнън, който се провикна: „Дъдли трябва да е оставил пак телевизора си включен, хлапашка му работа!“

— Бързо! В гардероба! — изсъска Хари и блъсна вътре Доби, затвори вратата и се хвърли на леглото точно когато дръжката се завъртя.

— Какво правиш? — процеди вуйчо Върнън през зъби, надвесен застрашително над Хари. — Развали целия ефект от вица ми за японеца, дето играел голф… Само още един звук да чуя и ще съжаляваш, че си се родил, разбра ли!

И той тромаво излезе от стаята.

Хари още трепереше, когато пусна Доби от гардероба.

— Видя ли какво е тук? Разбираш ли сега защо трябва да се върна в „Хогуортс“? Само там имам дом… е, и приятели, струва ми се.

— Приятели, които дори и не пишат на Хари Потър… — поклати глава духчето.

— Предполагам, че те просто… Я чакай — усети се Хари и се намръщи. — Ти откъде знаеш, че моите приятели не ми пишат?

Доби запристъпва от крак на крак.

— Хари Потър да не се сърди на Доби… Доби го направил за добро…

— Ти да не си ми прибирал писмата?

— Доби ги пази ето тук, сър.

И като отстъпи на безопасно разстояние, той измъкна изпод калъфката, с която беше облечен, дебело тесте писма. Хари разпозна красивия почерк на Хърмаяни, неравните букви на Рон и дори едни драскулки, които трябва да бяха от Хагрид — пазителя на дивеча в гората на „Хогуортс“.

Доби примига боязливо към Хари.

— Хари Потър не бива да се гневи… Доби се надявал Хари Потър… да помисли, че приятелите му са го забравили, и да не иска да се връща в училището, сър…

Хари изобщо не слушаше. Той посегна да грабне писмата, ала Доби отскочи встрани.

— Хари Потър ще си ги получи, сър, ако даде на Доби думата си, че няма да се връща в „Хогуортс“. О, сър, не бива да се излагате на такава опасност! Обещайте ми, че няма да се връщате, сър!

— Няма да ти обещая! — разгневи се Хари. — Дай ми писмата от моите приятели!

— Тогава Доби няма друг избор — тъжно рече духчето.

Преди Хари да успее да се помръдне, Доби се стрелна до вратата на стаята, дръпна я… и хукна надолу по стълбите.

С пресъхнала уста и свит стомах Хари се втурна след него, мъчейки се да не вдига шум. Взе на един скок последните шест стъпала, приземи се меко като котка на килимчето в антрето и се огледа за Доби. От столовата се чуваше гласът на вуйчо Върнън: „… разкажете на Петуния оная смешна история за американските каналджии, господин Мейсън — тя направо умира да я чуе…“ Хари изтича до кухнята и там едва не припадна.

Пудингът, шедьовърът на леля Петуния, планината от сметана и захаросани бонбони, се издигаше към тавана, а върху шкафа в ъгъла се беше свил Доби.

— Недей — дрезгаво изрече Хари. — Моля те… ще ме убият…

— Хари Потър да обещае, че няма да се върне на училище…

— Доби… моля те…

— Обещайте, сър…

— Не мога!

Доби му отправи драматичен поглед.

— Тогава Доби трябва да го стори, сър, за доброто на Хари Потър.

Чинията се приземи с оглушителен трясък и сметаната от пудинга опръска стените и прозорците. Чу се звук като удар с камшик и Доби изчезна.

От трапезарията се разнесоха писъци. Вуйчо Върнън, последван от гостите, се втурна в кухнята, където завари Хари, вцепенен от ужас, сплескан от главата до петите със сметана.

Отначало изглеждаше, че вуйчо Върнън ще успее да замаже цялата работа. („А, това е нашият племенник — не е добре, горкичкият, и се бои от непознати, та затова го държим горе…“) Той изтика ужасеното семейство Мейсън обратно в трапезарията, заплаши Хари, че ще го смаже от бой, като си отидат гостите, и му връчи един парцал. Леля Петуния измъкна от фризера малко сладолед вместо пудинга и Хари, все още разтреперан, се зае да мие кухнята.

Вуйчо Върнън може би все пак щеше да има шанс да сключи сделката, ако не беше совата…

Леля Петуния тъкмо черпеше гостите с ментови бонбони, когато през прозореца влетя забулена сова, пусна едно писмо върху главата на госпожа Мейсън и излетя отново. Госпожа Мейсън изпищя от ужас и побягна навън, крещейки нещо за лунатици. Господин Мейсън я последва, но първо заяви на домакините, че жена му се плаши до смърт от птици с всякакви размери и форма, и ги попита всеки път ли устройват такива шеги на гостите си.

В кухнята Хари стискаше парцала като единствена защита срещу вуйчо Върнън, който се приближаваше с демонични пламъчета в малките очички.

— Чети това! — злобно изсъска той, размахал писмото, донесено от совата. — Хайде, чети!

Хари взе писмото. То не беше за рождения му ден.

Хари вдигна очи от писмото и преглътна.

— Не си ни казвал, че ви е забранено да използвате магия извън училище — рече вуйчо Върнън и зловещите пламъчета заиграха в очите му. — Предполагам, че си забравил да го споменеш, а? Просто ти се е изплъзнало от ума, нали? — Той се нахвърли върху Хари като голям булдог с оголени зъби. — Чуй тогава какво ще ти кажа, момче… Заключвам те и повече никога няма да се върнеш в онова училище, никога! А опиташ ли да се измъкнеш с магия, ще те изключат оттам.

И като се разхили като луд, повлече Хари обратно нагоре по стълбите. Вуйчо Върнън не се шегуваше. На следващата сутрин той плати да поставят решетки на прозореца на Хари, а сам изряза в долния край на вратата дупка като за куче, колкото да пропуска малки порции храна три пъти на ден, и я затвори с капак. Сутрин и вечер Хари можеше да отива до тоалетната. Иначе беше заключен в стаята си през цялото денонощие.

Три дни по-късно Дърсли не даваха никакви признаци, че ще отстъпят, и Хари не виждаше изход от ситуацията. Лежеше и гледаше как зад решетките на прозореца му слънцето залязва и тъжно се питаше какво ли ще стане с него…

Нямаше смисъл да се измъква оттам с магия, щом щяха да го изключат от „Хогуортс“. Ама пък и животът на „Привит Драйв“ бе стигнал до точка на непоносимост! Откакто Дърсли вече знаеха, че няма опасност да осъмнат като прилепи, той бе загубил единственото си оръжие. Доби може би беше спасил Хари от нещо страшно в „Хогуортс“, но както вървяха нещата, той можеше и без това да си умре — от глад.

Капакът на кучешкия отвор изтрака и се появи ръката на леля Петуния, която избута в стаята купичка с рядка супа. Понеже вече го болеше стомахът от глад, Хари скочи от леглото си и я грабна. Супата беше леденостудена, но той изгълта половината на един дъх. После отиде до клетката на Хедуиг и изсипа разкашканите зеленчуци от дъното на купата в празната й паничка за храна. Тя се накокошини и се обърна с поглед, пълен с отвращение.

— Няма смисъл да извръщаш човка, защото друго за ядене просто нямаме — мрачно й рече Хари.

Той остави празната купа на земята до отвора и пак си легна, като че още по-гладен отпреди.

Ако все пак оживееше още четири седмици, какво щеше да стане, като не се яви в „Хогуортс“? Дали ще пратят някого да разбере защо го няма? Ще успеят ли да накарат семейство Дърсли да го пуснат?

В стаята падна здрач. Хари беше изтощен, червата му къркореха, главата му се замайваше от въпроси без отговор и той се унесе в неспокоен сън.

Сънува, че са го изложили в зоологическа градина в клетка с табелка „Невръстен магьосник“. Хората се блещеха през решетките да го видят как лежи, изгладнял и немощен, на сламената си постеля. Забеляза в тълпата физиономията на Доби и му извика за помощ, ала Доби се провикна „Хари Потър е в безопасност там, сър!“ и изчезна. После се появиха тримата Дърсли и Дъдли раздруса пръчките на клетката, като му се хилеше.

— Престани! — измърмори Хари, когато друсането стана нетърпимо за замаяната му глава. — Остави ме на мира… махни се… искам да спя…

Тогава отвори очи. Луната грееше през решетката на прозореца. И някой наистина надничаше вътре — някой с лунички, с червена коса и дълъг нос.

Зад прозореца беше Рон Уизли.