Хари Потър и стаята на тайните

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТААРАГОГ

Лятото бавно настъпваше навсякъде около замъка. И небето, и езерото добиха лазурносин цвят, а в оранжериите цъфнаха цветове с големината на зелки. Но за Хари гледката през прозорците не беше обичайната, защото никъде не се виждаше Хагрид с Фанг по петите. Не по-добре стояха нещата и в самия замък, където всичко се беше объркало ужасно.

Двамата с Рон се бяха опитали да посетят Хърмаяни, но в болничното крило вече не пускаха гости.

— Не искаме да рискуваме повече — строго им каза Мадам Помфри през едва-едва открехнатата врата. — Наистина много съжалявам, но нападателят може да се върне, за да довърши жертвите си…

В отсъствието на Дъмбълдор страхът се разпространяваше като никога досега и дори слънцето, топлещо стените на замъка отвън, сякаш спираше пред затворените крила на прозорците. В училището можеха да се видят почти само тревожни и напрегнати лица, а отекнеше ли смях по коридорите, той непременно беше остър и неестествен и бързо секваше.

Хари постоянно си повтаряше последните думи на Дъмбълдор: „…аз наистина ще си тръгна от това училище, но само когато никой тук вече не ми е предан. И ще разберете, че в «Хогуортс» винаги ще бъде оказвана помощ на всеки, който я поиска.“ Каква полза от тези думи? От кого да искат помощ, след като всички бяха объркани и изплашени като тях?

Можеха горе-долу да разберат какво им бе загатнал Хагрид за паяците. Бедата обаче бе в това, че в замъка не бе останал нито един паяк, подир който да тръгнат. Хари оглеждаше внимателно навсякъде, откъдето минаваше, и Рон се включваше, макар неохотно. Затрудняваше ги, разбира се, обстоятелството, че не можеха да ходят сами където поискат, а трябваше да се движат из замъка на групи с други грифиндорци. Повечето от съучениците им бяха доволни, че от час в час ги водеха лично учителите, но Хари много се дразнеше от това.

Поне на един от тях тази атмосфера на страх и подозрение явно много се нравеше. Драко Малфой се разхождаше наперен из училището, сякаш току-що са го обявили за отличник. Хари така и не можа да разбере от какво е толкова доволен, докато не дойде часът им по отвари около две седмици след като Дъмбълдор и Хагрид си бяха отишли. Седнал зад Малфой, Хари го чу да злорадства пред Краб и Гойл.

— Винаги съм знаел, че татко ще намери начин да се отърве от Дъмбълдор — говореше Драко, без дори да си прави труда да снишава глас. — Нали ви разправях, че той смята Дъмбълдор за най-лошия директор, който е имало училището. Дано сега да се намери някой по-свестен. Някой, дето няма да държи затворена Стаята на тайните. Макгонъгол също няма да стои дълго, защото само замества…

Снейп подмина Хари, сякаш без да забелязва празното място на Хърмаяни.

— Сър — обади се на висок глас Малфой, — защо не се кандидатирате вие за директорското място?

— Хайде, хайде, Малфой — понечи да възрази Снейп, без да успее да потисне усмивчицата по тънките си устни. — Професор Дъмбълдор е само временно отстранен от настоятелите. Сигурен съм, че съвсем скоро ще бъде отново сред нас.

— Да, да, точно така — държеше на своето Малфой, като се хилеше самодоволно. — Сигурен съм, че татко ще гласува за вас, ако решите да се кандидатирате. Аз ще му кажа, че сте най-добрият учител тук, сър…

Снейп взе да се подхилва и докато се въртеше из подземието, за щастие не забеляза Шеймъс Финигън, който се престори, че повръща в котела си.

— Аз дори се чудя как всичките мътнороди тук не са си стегнали още багажа — продължаваше Малфой. — Хващам се на бас за пет галеона, че следващият направо ще бъде убит. Жалко че няма да е Грейнджър…

Добре че точно в този момент звънна звънецът, защото при последните думи на Малфой Рон беше скочил от стола си, но в общото боричкане за чантите и учебниците опитът му да се добере до Драко остана незабелязан.

— Оставете ме да му дам да се разбере — ръмжеше Рон, докато Хари и Дийн задържаха ръцете му. — Не ме интересува нищо, не ми е нужна и пръчката, ще го убия с голи ръце…

— Побързайте, че трябва да ви заведа на билкология — извика Снейп над главите на класа и всички се изнизаха след него, а Хари, Рон и Дийн останаха на опашката, тъй като Рон още се мъчеше да се освободи. Осмелиха се да го пуснат едва след като Снейп ги бе извел от замъка и всички се запътиха между зеленчуковите лехи към оранжериите.

В часа по билкология тегнеше мрачно настроение. Тук липсваха вече двама — Джъстин и Хърмаяни. Професор Спраут им възложи да подкастрят абисинските смокини. Като отиде да хвърли цял наръч изсъхнали стъбла върху купчината за тор, Хари се озова лице в лице с Ърни Макмилън. Ърни си пое дълбоко въздух и заговори тържествено:

— Искам само да ти кажа, Хари, колко съжалявам, че те заподозрях. Ти, разбира се, никога не би нападнал Хърмаяни Грейнджър и аз се извинявам за онова, което ти наговорих. Сега всички сме застрашени и аз…

Той протегна месестата си ръка и Хари я разтърси. Ърни и приятелката му Хана дойдоха да работят на същата смокиня при Хари и Рон.

— Тоя тип Драко Малфой — започна Ърни, докато чупеше изсъхналите клонки, — като че ли е много доволен от цялата тая работа, нали? Знаете ли, мисля си, че той може да е Наследника на Слидерин.

— Много умно, няма що! — отвърна Рон, който май не можеше да прости на Ърни така лесно като Хари.

— А ти, Хари, мислиш ли, че е Малфой? — попита го Ърни.

— Не — отвърна Хари така уверено, че Ърни и Хана се опулиха.

Миг по-късно Хари забеляза нещо, което го накара да удари Рон по ръката с градинарската ножица.

— Оу! Какво правиш?

Хари сочеше към земята на един-два метра от тях. Няколко едри паяка бързаха през поляната.

— А, да… — смънка Рон, като безуспешно се опита да изглежда доволен. — Но сега не можем да ги последваме, нали?

Ърни и Хана ги слушаха с любопитство.

Хари гледаше паяците, докато избягаха.

— Като че ли са се запътили към Забранената гора…

Това още повече разочарова Рон.

В края на часа професор Спраут придружи класа до кабинета по защита срещу Черните изкуства. Хари и Рон поизостанаха след другите, за да не ги чуват какво си говорят.

— Ще трябва пак да използваме мантията невидимка — каза Хари на Рон. — Можем да вземем с нас и Фанг — кучето е свикнало да влиза в гората с Хагрид и ще ни е в помощ.

— Добре — съгласи се Рон, като въртеше нервно с пръсти пръчката си. — Ама… нали в гората… Нали разправят, че в гората имало върколаци? — призна страха си той, като сядаха на обичайните си места най-отзад в часа на Локхарт.

Вместо да отговаря на този въпрос, Хари предпочете да каже:

— Там има и добри същества. Например кентаврите… и еднорозите…

Рон никога не бе стъпвал в Забранената гора. Хари бе влизал веднъж и беше се надявал никога да не му се случи отново.

Локхарт се втурна в стаята и класът впери в него изненадани очи. Докато другите учители изглеждаха по-мрачни от когато и да било, той си беше весел както винаги.

— Я да ви видя — провикна се той с широка усмивка, — защо сте увесили така носове?

Учениците се спогледаха в недоумение, но никой не му отговори.

— Нима не разбирате — заговори той вече по-бавно, сякаш ги мислеше за малко глуповати, — опасността отмина! Виновникът е отстранен.

— Кой казва това? — високо попита Дийн Томас.

— Млади човече, министърът на магията не би отвел Хагрид, ако не беше сто процента сигурен, че той е виновен — каза Локхарт с такъв тон, сякаш обясняваше, че едно и едно прави две.

— Напротив! — възрази Рон още по-високо от Дийн.

— Лаская се от мисълта, че знам мъъъничко повече за ареста на Хагрид от вас, господин Уизли — отвърна Локхарт със самодоволство.

Рон отвори уста да каже, че има известно основание да не се съгласи, но спря, защото Хари го ритна силно под чина.

— Забрави ли, че не сме били там? — прошепна му той. Ала отблъскващата веселост на Локхарт, намеците му, че Хагрид винаги му се е струвал съмнителен, и увереността му, че бедата вече е отминала, толкова подразниха и самия Хари, че му се прииска да запрати „Блуждаене с бродници“ право в глупавото му лице. Вместо това обаче се задоволи да надраска на Рон бележка: „Да го направим нощес“.

Рон я прочете и погледна встрани, където обикновено седеше Хърмаяни. При вида на празното място решимостта му нарасна и той кимна.

Общата стая на „Грифиндор“ беше все препълнена тези дни, тъй като след шест часа вечерта грифиндорци нямаше къде да отидат. А имаше и толкова много неща, за които да разговарят, че стояха там до след полунощ.

Веднага след вечеря Хари отиде да вземе мантията невидимка, но цялата вечер трябваше да седи върху нея и да чака стаята да се опразни, Фред и Джордж поканиха Хари и Рон на няколко игри с избухващите карти, а Джини ги гледаше унило, седнала на стола на Хърмаяни. Хари и Рон гледаха нарочно да губят, за да свърши по-бързо играта, ала въпреки това Фред, Джордж и Джини тръгнаха да си лягат чак късно след полунощ.

Хари и Рон изчакаха да чуят далечния звук от затварящите се врати на двете спални, преди да разгънат мантията, да се заметнат с нея и така да излязат през рамката на портрета.

Трудно беше и преминаването им през замъка, защото трябваше да се пазят от всички учители. Най-сетне стигнаха до входната зала, издърпаха резето на външната врата, промушиха се през нея, като се опитваха да не я оставят да скърца, и излязоха на осветената от луната поляна.

— Дано като стигнем в гората, не разберем, че няма кого да следваме там — обади се Рон, докато крачеха през тъмната трева. — Ония паяци може изобщо да не са отивали нататък. Наистина се движеха в тази посока, но все пак…

Гласът му, пълен с надежда, се изгуби някъде в мрака.

Стигнаха до колибата на Хагрид, мрачна и тъжна с тъмните си прозорци. Щом Хари бутна вратата и я отвори, Фанг направо полудя от радост, като ги видя. От страх, че може да събуди целия замък със силния си гърлен лай, те на бърза ръка го нахраниха с петмез от една тенекиена кутия на етажерката, от което зъбите му се слепнаха.

Хари остави мантията върху масата — тя нямаше да му трябва в дълбокия мрак на гората.

— Хайде, Фанг, отиваме на разходка — обърна се той към кучето, потупвайки го по хълбока, и Фанг хукна весело след тях, изтича до ръба на гората и вдигна крак срещу дебелото стъбло на един стар чинар.

Хари измъкна пръчката си, пошепна „Лумос!“ и на връхчето й се появи малка светлинка, колкото да могат да виждат по пътеката следи от паяци.

— Добра идея! — похвали го Рон. — И аз бих светнал с моята, ама нали знаеш — може я да гръмне, я нещо друго…

Хари хвана Рон за рамото и му посочи надолу към тревата. Два самотни паяка бягаха от светлината на пръчката към сянката на дърветата.

— Добре — въздъхна тежко Рон, сякаш се примиряваше с най-лошото. — Готов съм. Да вървим.

И така, с Фанг, който подтичваше край тях и душеше корени и листа, навлязоха в гората. На слабата светлина от пръчката на Хари те следваха непрекъснатия поток от паяци покрай пътеката. Вървяха така около двайсет минути, без да говорят, ослушвайки се напрегнато за други шумове, освен пукота на клонки и шумоленето на листа. А когато дърветата станаха толкова гъсти, че момчетата не виждаха вече звездите над главите си и пръчката на Хари бе единствената светлинка в морето от мрак, те забелязаха, че паяците се отклоняват от пътеката.

Хари спря и се опита да види накъде отиват, ала всичко извън кръгчето светлина бе непрогледно тъмно. Той никога преди не бе стигал толкова дълбоко навътре в гората. Спомни си как, когато беше тук за последен път, Хагрид го съветваше никога да не напуска горската пътека. Но сега Хагрид бе твърде далеч, вероятно в килия в Азкабан, след като им бе подсказал да следват паяците.

Нещо влажно докосна ръката на Хари и той отскочи, настъпвайки Рон по крака, но се оказа просто носът на Фанг.

— Ти какво предлагаш? — попита Хари.

От Рон се виждаха само очите, защото отразяваха светлинката на пръчката.

— Ами като сме дошли чак дотук… — отвърна той.

И така те последваха криволичещите сенки на паяците между дърветата. Вече не можеха да се движат много бързо — препъваха се в корени и дънери по пътя, които не се виждаха в мрака. Често им се налагаше да спират, та Хари клякаше и търсеше паяците на слабата светлина от пръчката си.

Така вървяха поне половин час и дрехите им постоянно се закачаха на ниски разперени клони и остри тръни. След известно време забелязаха, че теренът под краката им започва да се спуска стръмно надолу, но дърветата си бяха все така дебели.

Изведнъж Фанг нададе такъв оглушителен и ечащ лай, че Хари и Рон едва не изскочиха от кожите си от уплаха.

— Какво става? — извика Рон, като се въртеше в непрогледната тъмнина, стиснал Хари за лакътя.

— Там нещо се движи — Като че ли е голямо, прошепна Хари. — Слушай…

И двамата наостриха уши. Недалеч от тях и малко вдясно голямото нещо чупеше клони, пробивайки си път през дърветата.

— Не! — обади се Рон. — Не, не, не…

— Млъкни! — скара му се Хари. — Ще те чуе.

— Мен ли да чуе? — почти му извика Рон. — Ами Фанг?

— Вече е късно.

Мракът сякаш притискаше очите им, докато стояха и чакаха в ужас. Разнесе се някакво особено гъргорене и после настана тишина.

— Какво ли прави? — попита Хари.

— Навярно се готви да се нахвърли отгоре ни — предположи Рон.

Те чакаха разтреперани, без да смеят да мръднат.

— Мислиш ли, че си е отишло? — прошепна Хари.

— Отде да знам…

И тогава отдясно внезапно светна ярка светлина, толкова ослепителна, че и двамата вдигнаха ръце да си засенчат очите, Фанг нададе вой и се опита да избяга, но се заплете в някакви тръни и зави още по-силно.

— Хари! — викна Рон и гласът му затрепера от облекчение. — Хари, това е нашата кола!

— Какво?

— Хайде!

Хари се втурна след Рон към светлината, като се препъваше и залиташе, и след няколко минути двамата излязоха на една полянка.

Колата на господин Уизли наистина беше там, заобиколена от дебели дървета, под покрив от гъсти клони и със запалени фарове. Рон тръгна към нея с отворена от изненада уста и тя бавно се доближи към него точно като грамадно тюркоазено куче, поздравяващо господаря си.

— Тя си е била тук през цялото време! — Рон изпадна във възторг, докато я обикаляше. — Виж я. Съвсем е подивяла в гората.

Отстрани колата бе издраскана и оцапана с кал. Очевидно се беше друсала сама из гората. Фанг изобщо не беше очарован. Той не се отделяше от Хари и личеше, че трепери. Едва когато дишането му се успокои, Хари пъхна пръчката си обратно в джоба.

— А ние очаквахме нападение! — бърбореше Рон, като се облягаше на колата и я галеше. — Чудех се къде ли е отишла!

Хари се взря в осветената земя за следи от още паяци, но те явно се бяха разбягали от силните лъчи на фаровете.

— Загубили сме следите — каза той. — Хайде да ги потърсим.

Рон не отговори. Не се и помръдна. Бе вперил очи в нещо зад Хари на около три метра над земята и лицето му бе побеляло от ужас.

Хари нямаше време дори да се обърне. Чу се силно щракване и той изведнъж усети как нещо дълго и космато го сграбчва през кръста и го повдига от земята така, че той увисна с главата надолу. Докато се съпротивяваше с ужас, той чу ново щракване и видя как краката на Рон също се отделят от земята, чу Фанг да скимти и да лае… и в следващия момент усети, че го отнасяха в тъмната гора.

Както висеше надолу с главата, Хари успя да види, че онова, което го носеше, имаше шест много дълги космати крака, предните два от които го стискаха под чифт лъскави черни щипки. Разбра, че отзад друго такова същество носеше Рон. Навлизаха в най-гъстата част на гората. Хари чуваше как Фанг се бори да се изтръгне от трето такова същество и скимти отчаяно, но Хари не можеше да извика, дори и да искаше — гласът му като че ли бе останал при колата между дърветата.

Не знаеше колко време бе прекарал в лапите на създанието, но осъзна, че мракът изведнъж се е разсеял достатъчно, защото видя по покритата с листа земя гъмжило от паяци. Като проточи шия настрани, той разбра, че са стигнали до ръба на огромна яма, около която нямаше дървета, та звездите осветяваха най-ужасната гледка, която бяха виждали очите му.

Долу бе пълно с паяци. Но не малки паяци като онези, дето пълзяха по листата. Тези бяха големи колкото впрегатни коне, с по осем очи, осем крака, черни, космати, гигантски. Грамадният екземпляр, който бе сграбчил Хари, се смъкна по стръмния склон към купола от влажна паяжина в самия център на ямата, а останалите се събраха наоколо, щракайки възбудено с щипки при вида на товара му.

Паякът го пусна и Хари тупна на земята на четири крака. Рон и Фанг също паднаха до него. Кучето вече не лаеше, а тихо се сви на кълбо. Рон изглеждаше точно така, както се чувстваше Хари — устата му беше разтеглена в безмълвен ужас, а очите му сякаш щяха да изхвръкнат.

Изведнъж Хари осъзна, че паякът, който го беше пуснал, казваше нещо. Отначало не го разбра, защото той щракаше с щипките си на всяка дума.

— Арагог! — викаше паякът. — Арагог!

И изпод влажния купол от паяжина бавно-бавно се измъкна паяк колкото малък слон. Черното му тяло и краката бяха посивели на много места, а всичките му очи върху грозната глава бяха млечнобели. Той беше сляп.

— Какво има? — попита паякът и щипците му защракаха бързо-бързо.

— Хора — щракна паякът, който бе уловил Хари.

— Хагрид ли е? — попита пак Арагог и се приближи, а осемте му замъглени очи се движеха едва-едва.

— Непознати — щракна паякът, който бе донесъл Рон.

— Убий ги — отегчено изщрака Арагог. — Аз тъкмо спях…

— Ние сме приятели на Хагрид — извика Хари.

Сърцето му сякаш бе излязло от гърдите и туптеше в гърлото му.

Щипките на паяците из цялата яма защракаха.

Арагог помълча известно време.

— Хагрид никога досега не е изпращал хора в наш’та яма — каза той бавно.

— Хагрид е в беда — задъхано каза Хари. — Затова и дойдохме.

— В беда ли? — попита старият паяк и на Хари му се стори, че долови загриженост в тракането на щипките му. — Но защо ви е изпратил?

На Хари му се прииска да се изправи, но не беше сигурен дали ще го държат краката. Затова продължи да говори колкото може по-спокойно от земята.

— В училището мислят, че Хагрид е пуснал… нещо срещу учениците. Откараха го в Азкабан.

Арагог яростно затрака с щипци и звукът бе подет от всички паяци в ямата. Звукът приличаше на аплодисменти, само че при аплодисменти на Хари не би му прилошало от страх.

— Че туй стана преди години! — отегчено каза Арагог. — Преди много, много години. Добре си спомням. Затова го принудиха да напусне училището. Смятаха, че аз съм чудовището, което живее в Стаята на тайните. Мислеха, че Хагрид я е отворил и ме е пуснал.

— А вие… вие не идвате ли от Стаята на тайните? — попита Хари и усети ледена пот по челото си.

— Аз ли?! — възкликна Арагог и гневно затрака с щипци. — Аз не съм роден в замъка. Аз идвам от далечна страна. Един пътешественик ме даде на Хагрид още като бях яйце. Тогава Хагрид беше момче, ала се грижеше за мен, скри ме в един шкаф в замъка и ме хранеше с остатъци от масата. Хагрид е добър човек и мой добър приятел. Като ме откриха и ме обвиниха за смъртта на едно момиче, той ме защити. Оттогава живея тук в гората и Хагрид все още ме посещава. Дори ми намери съпруга, Мосаг, и нали виждаш как се увеличи нашето семейство, все благодарение на добротата на Хагрид…

Хари събра цялата смелост, която му беше останала.

— Значи вие никога… никога не сте нападали никого?

— Никога! — изхриптя старият паяк. — Инстинктът ме е подтиквал да го направя, но от уважение към Хагрид не съм посягал на човешко същество. Тялото на убитото момиче бе намерено в една тоалетна. Аз не знам друго от замъка, освен шкафа, в който израснах. Ние по природа си обичаме тъмнината и тишината…

— Ами тогава… Знаете ли кой е убил онова момиче? — продължаваше Хари. — Защото който и да е бил, върнал се е и отново напада хора…

Думите му бяха заглушени от гръмко щракане и шумоленето на множество дълги крака, размахвани гневно — наоколо се местеха огромни черни форми.

— Онова, което живее в замъка — започна Арагог, — е прастаро същество, от което ние, паяците, най-много се боим. Като сега си спомням как молех Хагрид да ме остави да си ида, като усетих, че звярът се движи из училището.

— Какъв е той? — нетърпеливо попита Хари.

Последва ново оглушително щракане и силно шумолене.

Паяците като че ли се скупчваха около Хари.

— Ние не говорим за него! — яростно отвърна Арагог. — Не го назоваваме. Дори и на Хагрид не съм казвал името на това ужасно създание, макар да ме е питал много пъти.

Хари не искаше повече да настоява, особено между толкова много паяци, настъпващи към него отвсякъде. Арагог изглежда се бе уморил да говори. Той бавно отстъпваше към сводестата си паяжина, но събратята му продължаваха да се приближават полека към Хари и Рон.

— Ами тогава ще си вървим — отчаяно подвикна Хари към Арагог, чувайки как листата шумолят зад гърба му.

— Да си вървите ли? — бавно каза Арагог. — Не мисля, че…

— Ама…

— Моите синове и дъщери не закачат Хагрид само по мое нареждане. Но не мога да им откажа прясно месо, когато то само идва между нас. Сбогом, приятелю на Хагрид!

Хари се обърна. На педя от него се извисяваше цяла стена от паяци, които чаткаха с пипалата си, а многото им очи святкаха по грозните черни глави…

Още докато посягаше за пръчката си, Хари знаеше, че е безпомощна срещу такова множество. Като се изправи, готов да умре, но в битка, до него достигна силен и продължителен звук и сноп светлина освети ямата.

Колата на господин Уизли се спускаше с гръм и трясък по стръмната стена със запалени фарове и свирещ клаксон, като събаряше паяците по пътя си, тъй че някои изпопадаха по гръб и махаха във въздуха с безбройните си крака.

Спирачката изскърца и колата спря точно пред Хари и Рон, а вратите се отвориха сами.

— Вземи Фанг! — викна Хари и се метна на предната седалка.

Рон грабна кучето през корема и го хвърли, както джафкаше, на задната седалка. Вратата се затръшна. Рон дори не докосна газта, но нямаше и нужда от това. Моторът ревна и колата пое, като събори още паяци. Измъкнаха се от ямата и скоро вече фучаха през гората, а клоните на дърветата шибаха по прозорците, докато колата внимателно извиваше и си избираше пътя през най-широките просеки, явно следвайки добре познат маршрут.

Хари погледна встрани към Рон. Устата му все още беше отворена като в беззвучен писък, но очите му вече не се канеха да изскочат от орбитите.

— Добре ли си?

Рон гледаше право напред, без да може да отговори.

Изпомачкаха храстите по пътя си, Фанг продължаваше да вие на задната седалка, а като минаха покрай един дебел дъб, се откъсна страничното огледало.

След десет минути шум и блъскане в камъни дърветата се разредиха и Хари отново видя късчета небе. Колата спря така внезапно, че едва не изхвръкнаха през предното стъкло. Бяха стигнали до края на гората. Фанг се хвърли към прозореца, нетърпелив да скочи, и щом Хари отвори вратата, той се стрелна между дърветата към колибата на Хагрид, подвил опашка. Хари също излезе, а след минута-две Рон успя да възвърне чувствителността на крайниците си и го последва, но все още скован и с трескав поглед. Хари потупа колата за благодарност малко преди тя да се отдръпне назад в гората и да изчезне от погледа им.

Хари влезе в колибата на Хагрид да си вземе мантията, а Фанг трепереше под одеялото в кошницата си. Когато отново излезе навън, Хари видя, че Рон повръща неудържимо в лехата с тиквите.

— Да следваме паяците… — едва-едва пророни той, изтривайки уста в ръкава си. — Никога няма да му простя на Хагрид! Имахме късмет, че оживяхме.

— Бас държа, че не е очаквал Арагог да направи нещо лошо на негови приятели! — каза Хари.

— Ей това му е проблемът на Хагрид! — каза Рон и удари с ръка по стената на колибата. — Той все си мисли, че чудовищата са по-добри от собствената си природа, и ето докъде стигна! До килията в Азкабан! Какъв смисъл имаше да ни праща при тях? Какво ново научихме, искам да знам?

— Ами че Хагрид никога не е отварял Стаята на тайните! — отвърна Хари, като метна мантията върху Рон и го побутна да върви. — Той е невинен.

Рон изпръхтя пренебрежително. Явно да се отгледа Арагог в един шкаф не му се струваше чак толкова невинно.

Като се приближиха към замъка, Хари попридърпа мантията да покрие и краката им и чак тогава открехна скърцащата входна врата. Прекосиха предпазливо входната зала, изкачиха мраморното стълбище и затаиха дъх, докато минаваха покрай коридорите, където крачеха бдящи часовои. Най-сетне стигнаха на сигурно място в общата стая на „Грифиндор“, където огънят догаряше в мъждукаща пепел. Свалиха мантията и се изкачиха по витата стълба до спалнята си.

Рон се хвърли на леглото, без да си прави труд да се съблича. На Хари обаче изобщо не му се спеше. Той седна на ръба на кревата си и се замисли върху всичко онова, което бе казал Арагог.

Чудовището, което се таи някъде в замъка, мислеше си той, изглежда е нещо като страшния Волдемор, след като дори други чудовища се боят да го назоват. Но той и Рон не бяха се приближили към разкриването на тайната какво всъщност представлява и как вкаменява жертвите си. Дори Хагрид никога не е знаел какво е то.

Хари вдигна крака на леглото и се облегна на възглавниците, загледан в луната, която светеше през прозореца. Не знаеше какво повече да направят. Навсякъде бяха ударили на камък. Риддъл бе уловил друг човек. Наследника на Слидерин се бе измъкнал и никой не можеше да каже дали той, или някой друг е отворил Стаята този път. Нямаше вече и кого да попитат. Хари лежеше и премисляше всичко, което бе казал Арагог.

Бе започнал да задрямва, когато изведнъж го осени вероятно последната надежда и той скочи.

— Рон! — просъска той в мрака. — Рон!

Рон се събуди със звуци, наподобяващи лая на Фанг, заогледа се уплашено и видя Хари.

— Рон… Онова момиче, дето умряло… Арагог каза, че го намерили в една тоалетна — повишаваше постепенно глас Хари, без да обръща внимание на хъркането на Невил в ъгъла. — Ами ако тя изобщо не е напускала тази тоалетна? Ами ако все още е там?

Рон разтърка очи, взирайки се в осветената от луната стая. Чак тогава разбра.

— Да не искаш да кажеш… Да не би Стенещата Миртъл…