Хари Потър и стаята на тайните

ГЛАВА ОСМА„ТЪРЖЕСТВО ЗА ДЕНЯ НА СМЪРТТА“

Дойде октомври и разстла влажен студ над земята и в замъка. На Мадам Помфри, старшата сестра, й се отвори много работа с внезапната вълна от настинки сред персонала и учениците. Нейната пиперлива отвара изправяше веднага на крака, макар че часове наред след това от ушите на болния излизаше дим. Пърси накара сестра си Джини, която изглеждаше доста болнава, също да пие от отварата. Парата, която излизаше изпод нейната огненочервена коса, създаваше впечатление, че главата й е обхваната от пламъци.

Дъждовни капки като куршуми барабаняха по прозорците на замъка дни наред, езерото се разбуни, цветните лехи се превърнаха в кални потоци, а тиквите на Хагрид пораснаха колкото плевници. Обаче ентусиазмът на Оливър Ууд за редовни тренировки никак не спадна. По тази причина в един буреносен съботен следобед, няколко дни преди Деня на Всй светии, Хари се връщаше към кулата на „Грифиндор“, мокър до кости и оплескан с кал.

Дори да не бяха дъждът и вятърът, тренировката пак нямаше да е приятна. Фред и Джордж, които бяха изпратени да шпионират отбора на „Слидерин“, се увериха със собствените си очи в скоростта на новите им метли „Нимбус две хиляди и едно“. Те докладваха, че от отбора на „Слидерин“ се виждали само седем зеленикави петънца, носещи се по небето като изтребители.

Докато шляпаше по празния коридор, Хари се натъкна на някого, който изглеждаше не по-малко унил от самия него. Почтибезглавия Ник, духът бродник от кулата на „Грифиндор“, гледаше умислен през прозореца, мърморейки си под носа: „…не съм отговарял на техните изисквания… за някакъв си сантиметър и четвърт, ако става въпрос…“

— Здрасти, Ник! — каза Хари.

— Здрасти, здрасти! — отвърна Почтибезглавия Ник, като се сепна и огледа наоколо.

Той носеше елегантна ярка шапка с перо върху дългата си къдрава коса и жакет с яка на къдрички, което прикриваше факта, че шията му бе почти прерязана. Беше прозрачен като дим и Хари можеше да вижда през него тъмното небе и поройния дъжд навън.

— Изглеждаш загрижен, млади Потър — каза Ник, докато сгъваше едно прозрачно писмо, което после пусна във вътрешния джоб на жакета си.

— Ти също — отвърна Хари.

— О, това е без значение! — махна с изящните си пръсти Почтибезглавия Ник. — Не че държах да ме приемат… рекох само да кандидатствам, но… очевидно не отговарям на изискванията им.

Въпреки ефирния глас лицето му изразяваше голямо огорчение.

— Но кой би допуснал — избухна той изведнъж, измъквайки отново писмото от джоба си, — че да те удрят четирсет и пет пъти с тъпа секира по шията не е достатъчно условие да бъдеш приет в Бандата на отрязаните глави!

— Ами… да — каза Хари, който явно трябваше да се съгласи.

— И аз самият бих искал повече от всеки друг да беше станало бързо и чисто и главата ми да се бе търкулнала от първия път, дето се казва, защото това би ми спестило много болка и подигравки. Само че…

Почтибезглавия Ник тръсна ръка да отвори писмото и зачете гневно:

— „Приемаме за членове единствено онези, чиито глави са напълно отделени от тялото. Надяваме се да проявите разбиране, че в противен случай членовете на бандата не биха могли да участват в нашите организирани занимания, като жонглиране с глави по време на езда и хокей с глави. Ето защо за най-голямо мое съжаление трябва да Ви уведомя, че Вие не отговаряте на нашите изисквания. С най-добри пожелания, сър Патрик Дилейни-Подмор.“

Вбесен, Почтибезглавия Ник захвърли писмото.

— Заради сантиметър и нещо кожа и сухожилие, на които се държи главата ми, Хари! Според повечето хора това си е все едно обезглавен, но не… не и според сър Абсолютнообезглавения Подмор. — Почтибезглавия Ник въздъхна дълбоко няколко пъти, а после заговори с много по-спокоен тон: — И така, кажи какво те тревожи. Мога ли с нещо да помогна?

— Не — отвърна Хари. — Освен ако не знаеш откъде да вземем седем метли „Нимбус две хиляди и едно“ за мача срещу „Слидерин“…

Остатъкът от изречението бе заглушен от силно мяучене някъде откъм глезените му. Той погледна надолу и видя две светещи като лампи жълти очи. Беше Госпожа Норис, скелетоподобната котка със сива козина, която пазачът Аргус Филч използваше като свой заместник във вечната си война срещу учениците.

— По-добре се махай оттук, Хари! — бързо каза Ник. — Филч не е в настроение. Хванал е настинка, а и някакви третокурсници случайно изплескали тавана на пето подземие с жабешки мозък, та той трябваше да го чисти цяла сутрин. И ако те види с тия кални обувки насам…

— Вярно — каза Хари и заотстъпва пред укорителния поглед на Госпожа Норис, но явно не достатъчно бързо.

Привлечен от тайнствената сила, която очевидно го свързваше с тази отвратителна котка, Аргус Филч излезе изневиделица през един гоблен на стената отдясно на Хари и като хриптеше, затърси трескаво нарушителя на правилата. Главата си беше увил с дебел кариран шал, а носът му беше необичайно морав.

— Мръсотия! — кресна той и челюстта му затрепера, а очите му изпъкнаха застрашително, като посочи калната локвичка, образувала се от мокрите дрехи на Хари. — Навсякъде безпорядък и гадост! До гуша ми дойде, да знаеш! Последвай ме, Потър!

Хари махна тъжно за довиждане на Почтибезглавия Ник и последва Филч обратно надолу, удвоявайки броя на калните стъпки по пода.

Хари никога не бе влизал в кабинета на Филч, а и повечето ученици избягваха това място. Стаята беше неуютна и без прозорци, осветявана само от една-единствена лампа, която се полюшваше от ниския таван. Лека миризма на пържена риба бе застояла във въздуха. Покрай стените бяха наредени дървени шкафове с папки, а от етикетите им Хари разбра, че съдържат информация за всеки ученик, който Филч бе наказал досега. За Фред и Джордж Уизли имаше цял рафт. На стената зад бюрото висеше колекция от добре излъскани вериги и окови. Общоизвестно бе, че Филч постоянно искаше от Дъмбълдор да му разреши да окачва учениците да висят на тавана, вързани за глезена.

Филч грабна едно перо от мастилницата върху бюрото си и затътри крака наоколо да търси пергамент.

— Змейски фъшкии — яростно мърмореше той, — едри, горещи… жабешки мозък… вътрешности на плъх… До гуша ми дойде… За назидание… Къде са формулярите? А, ето ги…

Той измъкна от чекмеджето на бюрото си голямо руло пергамент, разстла го пред себе си и потопи дългото черно перо в мастилницата.

— Име… Хари Потър. Провинение…

— Ама то беше само малко кал! — каза Хари.

— За теб, момче, може и да е само малко кал, ама за мен е още един час бърсане! — кресна Филч, а от върха на месестия му нос се проточи и неприятно се люшна един сопол. — Провинение: замърсяване на замъка… Наложено наказание…

Като обърса с пръст течащия си нос, Филч враждебно погледна изпод вежди Хари, който чакаше със затаен дъх да произнесе присъдата му. Но тъкмо когато перото доближи хартията, чу се силно ТРЯС! върху тавана на стаята, от което газената лампа се люшна и затрака.

— ПИЙВС! — ревна Филч и хвърли перото си в пристъп на ярост. — Този път ще те пипна, ах, как ще те пипна аз!

И без дори да хвърли поглед към Хари, той се затича тромаво навън с Госпожа Норис по петите му.

Пийвс беше училищният полтъргайст — ухилена летяща напаст, чиято единствена цел бе да прави суматохи и бели. Хари не си падаше много по Пийвс, но сега не можеше да не изпита благодарност към него за навременната намеса. Надяваше се, че каквото и да е извършил Пийвс — а ако се съдеше по шума, този път той беше разрушил нещо много голямо, — то щеше да отвлече вниманието на Филч.

Мислейки, че сигурно трябва да чака Филч да се върне, Хари потъна в едно от проядените от молците кресла до бюрото. Освен непопълнения формуляр, върху него имаше само едно нещо — голям гланциран морав плик със сребърен надпис. Като хвърли бърз поглед към вратата да се увери, че Филч не се връща, Хари грабна плика и зачете:

Обзет от любопитство, Хари веднага отвори плика и измъкна няколко пергаментови листа отвътре. На първата страница със сребърни букви с много завъртулки пишеше:

Смаян, Хари запрелиства останалата част от съдържанието на плика. Защо ли му трябва на Филч курсът „Маг-експрес“? Значи ли това, че не е истински магьосник? Хари тъкмо се зачете в „Първи урок: Как да държа пръчката (Някои полезни съвети)“, когато чу тътрене на крака — явно Филч се връщаше. Като натъпка бързо пергамента в плика, Хари го метна на бюрото точно когато вратата се отвори.

Филч влезе с вид на победител.

— Този вълшебен сандък беше толкова ценен! — говореше той злорадо на Госпожа Норис. — Най-сетне ще се отървем от Пийвс, миличка.

Погледът му падна върху Хари и тутакси се стрелна към плика, който — както установи Хари твърде късно — лежеше сега на поне половин метър от мястото, където бе оставен преди това.

Подпухналото лице на Филч стана тъмночервено. Хари се приготви да понесе изблик на ярост, Филч закуцука до бюрото си, грабна плика и го пъхна в едно чекмедже.

— Ти… успя ли… да го прочетеш? — запелтечи той, пръскайки слюнки.

— Не — моментално излъга Хари.

Филч чупеше кокалести пръсти.

— Ако допусках, че ти ще прочетеш моята частна… не че е за мен… за един приятел… Все едно за кого е… Ако обаче…

Хари го гледаше втрещен — Филч никога не бе изглеждал така обезумял. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, на една от подпухналите му бузи се появи тик, който и карираният шал не можеше да скрие.

— Хайде, от мен да мине… върви си… и никому ни дума… Не че… Ако обаче не си го прочел… Отивай си, че трябва да пиша донос за Пийвс…

Удивен от късмета си, Хари бързо напусна кабинета и с бързи крачки се отправи по коридора към стълбището нагоре. Да си тръгнеш от Филч без наказание сигурно беше рекорд за училището.

— Хари! Хари! Свършихме ли добра работа?

Почтибезглавия Ник излезе от една класна стая, носейки се във въздуха. Зад него Хари забеляза парчета от голям магьоснически сандък, боядисан в черно и златно, който сигурно беше пуснат от голяма височина.

— Склоних Пийвс да го разбие точно над кабинета на Филч — обясни Ник разпалено. — Мислех, че това ще му отвлече вниманието…

— Ти ли го направи? — попита Хари с благодарност. — Аха, подейства, дори не ми определи наказание. Благодаря ти, Ник!

Тръгнаха заедно по коридора. Хари забеляза, че Почтибезглавия Ник още държеше писмото с отказа на сър Патрик.

— Иска ми се да направя нещо за теб и Бандата на отрязаните глави — каза Хари.

Почтибезглавия Ник спря изведнъж и Хари премина направо през него. Но веднага съжали — все едно че бе минал под леденостуден душ.

— Да, можеш да направиш нещо за мен — развълнувано рече Ник. — Хари… Ако не е твърде нахално от моя страна… Ама не, ти няма да искаш…

— Какво е то? — настоя Хари.

— Амиии… в Деня на Вси светии се навършват петстотин години от смъртта ми — започна Почтибезглавия Ник, като се изправи и доби достолепен вид.

— О! — каза само Хари, като не знаеше дали трябва да изрази съжаление, или да се радва на това. — Е, и?

— Организирам тържество в едно от по-просторните подземия. Ще дойдат приятели от цялата страна. Ще бъде огромна чест за мен, ако присъстваш. Господин Уизли и госпожица Грейнджър са също добре дошли, разбира се… Но предполагам, че ти ще предпочетеш да идеш на училищния празник. — Той наблюдаваше Хари с напрегнато очакване.

— Няма — веднага отвърна Хари. — Ще дойда…

— Добро момче! Хари Потър на годишнината от смъртта ми! Ами… — поколеба се той, вече силно развълнуван, — дали би споменал пред сър Патрик колко страшен и внушителен ме намираш?

— Да… Да, разбира се! — каза Хари.

Почтибезглавия Ник сияеше.

— Тържество по случай ден на смъртта? — едновременно любопитно и жалостиво попита Хърмаяни, когато Хари най-сетне се преоблече и отиде при нея и Рон в общата стая. — Обзалагам се, че не са много живите, които могат да се похвалят, че са били на такова нещо… Сигурно ще е страхотно!

— Кому е нужно да чества деня, в който е умрял? — каза Рон, който бе направил едва до половината домашното си по отвари и беше в лошо настроение. — Звучи доста потискащо.

Дъждът още почукваше по прозорците, които бяха станали мастиленочерни, а вътре всичко изглеждаше светло и весело. Огънят хвърляше отблясъци върху многото меки кресла, в които учениците седяха и разговаряха, четяха, подготвяха домашни, или — като например Фред и Джордж Уизли — се опитваха да разберат какво ще се случи, ако се пъхне един от фойерверките на доктор Филибъстър в гърлото на саламандър. Фред бе „спасил“ яркооранжевия огнелюбив гущер от часа по грижа за магически създания и сега влечугото тлееше бавно на масата, заобиколено от цял грозд любопитни глави.

Хари тъкмо се канеше да разкаже на Рон и Хърмаяни за Филч и курса „Маг-експрес“, когато саламандърът внезапно изсвистя във въздуха, като хвърляше пращящи искри и се блъскаше насам-натам, въртейки се шеметно из стаята. При вида на Пърси, прегракнал от крещене по Фред и Джордж, и на фантастичния оранжев звездопад от устата на гущера, който потъна в огъня и експлодира, Хари напълно забрави и за Филч, и за „Маг-експрес“.

Когато дойде Денят на Вси светии, Хари вече съжаляваше за прибързаното си решение да отиде на честването на Почтибезглавия Ник. Цялото училище очакваше с нетърпение празненството. Голямата зала бе украсена както винаги с живи прилепи, от гигантските тикви на Хагрид бяха издълбани фенери, в които можеха да седнат трима души, а и се говореше, че Дъмбълдор е ангажирал трупа танцуващи скелети за тържеството.

— Обещанията трябва да се изпълняват — наставнически напомни Хърмаяни на Хари. — Ти вече каза, че ще ходиш на Деня на смъртта.

И така, в седем часа Хари, Рон и Хърмаяни преминаха покрай вратата на Голямата зала, която гостоприемно блестеше със златни чинии и свещи, и се запътиха право към подземията.

Коридорът, по който трябваше да вървят към тържеството на Почтибезглавия Ник, също беше осветен със свещи, но те съвсем не повдигаха настроението — бяха дълги, тънки, катраненочерни свещици, които горяха с яркожълт пламък и хвърляха мъжделива призрачна светлина дори върху лицата на тримата живи. Температурата спадаше с всяка крачка. Докато трепереше и се загръщаше по-плътно в дрехите си, Хари чу нещо подобно на драскане на хиляди нокти по огромна черна дъска.

— Това музика ли трябва да е? — прошепна Рон.

Като завиха покрай един ъгъл, видяха Почтибезглавия Ник да стои пред някакъв вход, пред който бяха спуснати черни кадифени завеси.

— Мои скъпи приятели — заяви той тържествено, — заповядайте, заповядайте… Толкова се радвам, че дойдохте!

Ник свали шапката си с перо и с поклон ги покани да влязат.

Гледката беше невероятна. Подземието бе изпълнено със стотици перленобели полупрозрачни хора, повечето от които се въртяха по пренаселения дансинг, танцувайки на страховития режещ звук от трийсет музикални триона в ръцете на оркестранти в черно-бели униформи, разположени на подиум с черна драперия. Над главите им голям полилей с още хиляда черни свещи разпръскваше среднощносиня светлина. Дъхът на тримата приятели се превръщаше в бяла мъгла пред очите им — все едно че бяха влезли във фризер.

— Да пообиколим малко, а? — предложи Хари с надежда да си постопли краката.

— Внимавайте да не минете през някого от тия — нервно каза Рон, когато тръгнаха покрай дансинга от външната му страна.

Минаха покрай група умислени монахини, после край един дрипльо с окови и заобиколиха Тлъстия монах, духа веселяк, който обитаваше „Хафълпаф“, а сега разговаряше с някакъв рицар, от чието чело стърчеше стрела. Хари не беше изненадан, че другите призраци гледаха да не се доближават много-много до Кървавия барон — мършавия облещен дух на „Слидерин“, целият в сребристи петна от кръв.

— О, не! — каза Хърмаяни, като спря рязко. — Връщайте се, връщайте се! Не желая да разговарям със Стенещата Миртъл…

— С кой? — попита Хари, докато бързо отстъпваха назад.

— Тя обитава момичешката тоалетна на първия етаж — обясни Хърмаяни.

— Обитава тоалетна ли?

— Да. И цялата година тя е неизползваема, защото Стенещата Миртъл я наводнява, като изпадне в ярост. Гледам никога да не ходя там, защото е ужасно да си в тоалетната и някой да ти вие непрекъснато…

— Я вижте, храна! — възкликна Рон.

В другия край на подземието имаше дълга маса, покрита също с черно кадифе. Те бързо се запътиха към нея, но скоро спряха ужасени. От масата се носеше отвратителна миризма. Големи развалени риби бяха сервирани на красиви сребърни блюда, имаше табли, пълни с изгорени до въглен сладкиши, червив хагис7, цяла буца сирене, покрита с мъха на зелена плесен и като венец на кулинарното майсторство — огромна сива торта във формата на надгробен камък и с катраненочерна глазура с думите:

Хари гледаше изумен как един величествен призрак се доближи до масата, клекна ниско и премина през нея, а устата му бе отворена така широко, че прекоси една от вонящите сьомги.

— Можете ли да усетите вкуса й, като само минавате през нея? — попита го Хари.

— Горе-долу… — тъжно каза призракът и се отдалечи.

— Предполагам, че са го оставили да се вкисне, за да стане по-пикантно — каза Хърмаяни авторитетно и като стисна нос, се наведе да огледа отблизо хагиса.

— Хайде да се махаме, че ми става лошо — каза Рон.

Едва се бяха обърнали, когато изпод една маса изфуча дребно същество и спря във въздуха пред тях.

— Здрасти, Пийвс! — сдържано поздрави Хари.

Полтъргайстът Пийвс беше пълна противоположност на бледите и прозрачни призраци наоколо. Носеше яркооранжева карнавална шапка и папийонка на ластик и се усмихваше лукаво.

— Почерпете се! — щедро им предложи той купичка мухлясали фъстъци.

— Не, благодаря! — каза Хърмаяни.

— Чух ви да разговаряте за клетата Миртъл — каза Пийвс, а очите му танцуваха на всички страни. — Много сте груби към нея. — Той си пое дълбоко въздух и викна: — ОЙ! МИРТЪЛ!

— Не, недей, Пийвс! Не й казвай какво съм говорила, защото ще се разстрои — трескаво зашепна Хърмаяни. — Аз… не го мислех… нямам нищо против нея… А, здравей, Миртъл!

Духът на едно тантуресто момиче се бе приближил до тях. Хари не бе виждал по-тъжно лице от нейното, макар да бе полуприкрито от дълга права коса и седефени очила.

— Какво има? — каза тя намусено.

— Как си, Миртъл? — попита Хърмаяни с престорено весел глас. — Радвам се да те видя извън тоалетната.

Миртъл изсумтя.

— Госпожица Грейнджър тъкмо говореше за теб — лукаво прошепна Пийвс в ухото на Миртъл.

— Просто казах… казах… колко добре изглеждаш тази вечер — измънка Хърмаяни, вперила свиреп поглед в Пийвс.

Миртъл я погледна с подозрение.

— Знам, че ми се подигравате — каза тя и малките й прозрачни очи се наляха със сълзи.

— Не… честно… Нали точно сега казах колко добре изглежда Миртъл? — настоя Хърмаяни и ръгна силно Хари и Рон в ребрата.

— Ами да…

— Разбира се…

— Я не ме лъжете! — простена Миртъл и сълзите рукнаха по лицето й, а Пийвс се тресеше от смях зад гърба й. — Да не мислите, че не знам как ме наричат? Дебелата Миртъл! Грозната Миртъл! Стенещата, нещастната, тъжната Миртъл…

— Пропусна „пъпчивата“ — просъска Пийвс в ухото й.

Стенещата Миртъл избухна в сърцераздирателни ридания и избяга от подземието. Пийвс се втурна след нея, като я замеряше с мухлясали фъстъци и крещеше „Пъпчива! Пъпчива?“.

— Олелеее! — пожали я Хърмаяни.

През тълпата към тях се приближи Почтибезглавия Ник.

— Забавлявате ли се?

— О, да — излъгаха те.

— Доста хора, а? — гордо отбеляза той. — Ридаещата вдовица например е пристигнала чак от Кент… Май дойде време за моята реч. Я да ида да предупредя оркестъра…

Но точно в този момент оркестърът престана да свири. Заедно с него млъкнаха всички в подземието и се огледаха изненадано, чувайки звук от ловджийски рог.

— О, ето ги! — горчиво отбеляза Почтибезглавия Ник.

През каменните стени се втурнаха дузина призрачни коне с по един ездач без глава. Множеството заръкопляска неистово. Хари също изръкопляска, но спря веднага щом видя изражението на Ник.

Конете стигнаха в галоп до средата на дансинга и спряха, като се вдигаха на задни крака или се кланяха напред. Водачът, едър призрак, чиято брадясала глава беше под мишницата му и надуваше рог, скочи от седлото, вдигна своята глава високо във въздуха, та да вижда над тълпата, и се запъти към Почтибезглавия Ник, като постави главата си на мястото й върху шията.

— Ник! — прогърмя гласът му. — Как си? Още ли виси главата ти?

И като забоботи от смях, потупа силно Почтибезглавия Ник по гърба.

— Добре дошъл, Патрик! — сковано го поздрави Ник.

— Я, живи! — възкликна сър Патрик, когато забеляза Хари, Рон и Хърмаяни, и подскочи от изненада, високо и престорено, та главата му пак падна от раменете и тълпата вече се заливаше от кикот.

— Много забавно! — мрачно рече Почтибезглавия Ник.

— Не се сърдете на Ник! — провикна се главата на сър Патрик вече от пода. — Още е сърдит, че не го пускаме да стане член на бандата. Но все пак… вижте сами за какво става дума…

— Според мен — бързо се намеси Хари, след като Ник му хвърли многозначителен поглед, — Ник е много… страшен и… ъъъ…

— Ха — пак извика главата на сър Патрик, — обзалагам се, че той те е подучил да кажеш това!

— Моля всички за малко внимание, защото дойде време да произнеса реч! — каза на висок глас Почтибезглавия Ник, като се изкачи на подиума и застана в леденосинята светлина на един прожектор.

— Покойни мои лордове, дами и господа, за голяма моя скръб…

Ала никой не успя да чуе нещо повече. Сър Патрик и другите от бандата започнаха да играят на хокей с главите си и присъстващите се обърнаха да ги наблюдават. Почтибезглавия Ник напразно се опитваше да привлече отново вниманието на гостите, но се отказа, когато главата на сър Патрик прелетя покрай него на фона на бурни аплодисменти.

Хари не можеше вече да понася студа, какво оставаше за глада.

— Стига ми толкова! — промълви Рон през тракащи зъби, когато оркестърът се зае отново да стърже и гостите се върнаха на дансинга.

— Хайде да си тръгваме — съгласи се Хари.

Те се изтеглиха заднишком към вратата, като кимаха и се усмихваха любезно на всеки, който ги погледнеше, и след минута вече тичаха обратно по коридора, осветен с черни свещи.

— Пудингът може и да не е свършил още — каза Рон с надежда и ги поведе към стълбите.

Точно тогава Хари пак го чу.

— …да разкъсам… да разпоря… да убия…

Беше същият глас, същият студен, убийствен глас, който бе чул в кабинета на Локхарт.

Той се спъна, спря, вкопчи се в каменната стена и се заслуша напрегнато, оглеждаше се наоколо и се взираше наляво и надясно в сумрачния коридор.

— Хари, ти какво…

— Това е пак оня глас… Млъкни за малко…

— …тоооолкова гладен… от много отдавна…

— Слушайте! — трескаво каза Хари, а Рон и Хърмаяни се заковаха на местата си, вперили очи в него.

— …да убия… време е да убия…

Гласът ставаше все по-слаб. Хари беше сигурен, че той се отдалечава — изкачваше се нанякъде. Обзе го смесица от страх и любопитство, като гледаше към черния таван. Как ли се движеше нагоре? Призрак ли беше, та можеше да минава през каменния свод?

— Насам! — викна Хари и хукна нагоре по стълбите към входната зала.

Нямаше смисъл да очаква да чуе нещо тук, защото от Голямата зала отекваше шумът от празненството за Деня на Всй светии. Хари изкачи на бегом мраморното стълбище до първия етаж, докато Рон и Хърмаяни трополяха нагоре след него.

— Хари, какво правим…

— ШШШШТ!

Хари бе целият в слух. Далеч някъде от горния етаж все по-слабо и по-слабо той чуваше гласа: „…надушвам кръв… НАДУШВАМ КРЪВ!…“

Стомахът му се сви.

— Ще убие някого! — викна Хари и като подмина изумените Рон и Хърмаяни, хукна и по следващото стълбище, като взимаше по три стъпала наведнъж и се мъчеше да чуе нещо друго, освен собствените си стъпки.

Обиколи тичешком целия втори етаж, а Рон и Хърмаяни го следваха задъхани, докато не спряха веднага щом завиха по последния необитаем коридор.

— Хари, защо е всичко това? — каза Рон, бършейки потта от челото си. — Не можах да чуя нищо.

Но Хърмаяни ахна и посочи нататък по коридора.

— Вижте!

На отсрещната стена в дъното нещо светеше. Те се приближиха бавно, взирайки се в полумрака. На зида между два прозореца бяха изписани букви, високи трийсетина сантиметра, които блестяха на светлината от запалените факли.

— Какво е това… дето виси отдолу? — попита Рон с леко разтреперан глас.

Докато пристъпваха предпазливо напред, Хари се подхлъзна и едва не падна — на пода имаше голяма локва вода. Рон и Хърмаяни го вдигнаха и продължиха да напредват към надписа, сантиметър по сантиметър, с очи, вперени в тъмната сянка под него. И тримата веднага разбраха от какво е тя и отскочиха, разплисквайки водата.

Госпожа Норис, котката на пазача, висеше на опашката си на скобата на една факла. Беше се вкочанила като камък, с облещени очи.

Тримата не можаха да помръднат няколко секунди. После Рон каза:

— Да се махаме оттук!

— Не трябва ли да се опитаме да направим нещо…

— Слушай какво ти казвам — настоя Рон, — не бива да ни открият тук.

Но беше вече твърде късно. Тътен като от далечна буря им подсказа, че празненството току-що е свършило. От двата края на коридора, в който стояха, проникна тропотът на стотици крака, които изкачваха стълбите, и се разнесе шумната веселба на добре нахранени весели хора. След миг-два учениците нахлуха в коридора.

Приказките, блъсканицата и шумът стихнаха изведнъж, щом първите забелязаха висящата котка. Хари, Рон и Хърмаяни стояха сами в средата на коридора, докато всички наоколо мълчаливо напираха да видят зловещата гледка.

Тогава някой изкрещя в тишината.

— Пазете се, врагове на Наследника! Мътнороди, вие сте следващите!

Беше Драко Малфой. Промъкнал се беше най-отпред на тълпата, студените му очи бяха необичайно оживени, обикновено безкръвното му лице бе пламнало и той се смееше, гледайки увисналата неподвижна котка.