Хари Потър и стаята на тайните

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТАМНОГОЛИКОВАТА ОТВАРА

Като свърши изкачването по витата каменна стълба, професор Макгонъгол почука на вратата. Тя се отвори бавно и двамата влязоха. Професор Макгонъгол каза на Хари да чака и го остави сам.

Оглеждайки се, той установи, че от всички учителски кабинети, които бе посетил тази година, при Дъмбълдор се оказваше най-интересно. Ако не беше изплашен до смърт, че ще го изхвърлят от училище, би бил много доволен да може да поогледа наоколо.

Намираше се в просторна и красива овална стая, из която се носеха странни леки шумове. Върху масички на високи вретенообразни крака лежаха причудливи инструменти, които бръмчаха и изпускаха малки облачета пушек. Стените бяха покрити с портрети на някогашни директори, които кротко си подремваха между рамките. Имаше и едно огромно писалище с крака на граблива птица, а зад него на една лавица стоеше оръфана магьосническа шапка с кръпки — Разпределителната.

Хари се подвоуми. Хвърли предпазлив поглед към спящите портрети. Какво лошо можеше да има, ако вземе шапката и отново я нахлупи на главата си? Само да разбере… само да се увери, че тя го е пратила в дома, където наистина му е мястото.

Той тихичко заобиколи писалището, вдигна шапката от лавицата и бавно я постави на главата си. Тя беше твърде голяма и се смъкна над очите му, точно както като я бе нахлупил предишния път. Хари се взираше в тъмната й вътрешност и чакаше. Тогава едно тихо гласче заговори в ухото му:

„Някаква муха ти бръмчи в главата, а, Хари?“

— Амиии… да — промълви Хари. — Съжалявам за безпокойството… Исках просто да попитам…

— Чудиш се дали съм те пратила в дома, където ти е мястото ли? — позна шапката. — Дааа… ти беше особено труден случай. Но аз държа на онова, което казах и тогава… — Сърцето на Хари трепна. — Ти можеше да се изявиш в „Слидерин“.

Стомахът на Хари се сви. Той сграбчи шапката за върха и я дръпна. Тя увисна в ръката му, мръсна и избеляла. Хари я върна на мястото й. Повдигаше му се.

— Не е вярно! — възпротиви се той на глас към неподвижната и безмълвна шапка.

Тя не реагира. Хари отстъпи назад, като я наблюдаваше. В този момент някакво странно гъргорене зад гърба му го накара да се обърне кръгом.

Значи все пак не беше сам. На златна пръчка върху поставка зад вратата едва се крепеше немощна птица, която приличаше на недооскубана пуйка. Хари впери очи в нея и птицата жално отвърна на погледа му, като изкряка пак. На Хари му се видя, че е много болна. Очите й бяха мътни и докато той я гледаше, от опашката й паднаха още няколко пера.

Хари тъкмо си помисли, че сега само това му трябва — любимата птица на Дъмбълдор да умре, докато той е насаме с нея в кабинета, — и птицата лумна в пламъци. Той извика от уплаха и като отстъпи назад, се удари в писалището. Трескаво се заоглежда да намери чаша с вода, но не видя никъде. Междувременно птицата се бе превърнала в огнена топка, изкряка веднъж силно и в следващата секунда от нея остана само тлееща купчинка пепел на пода.

Вратата на кабинета се отвори. Влезе Дъмбълдор, много сериозен.

— Професоре — задъхано започна Хари, — вашата птица… не можах да сторя нищо… пламна ей така…

За изненада на Хари Дъмбълдор се усмихна.

— Крайно време му беше — каза той. — Последните дни изглеждаше вече ужасно, та все му разправях да побърза.

Професорът се разсмя на недоумението по лицето на Хари.

— Фоукс е феникс, Хари. Фениксите избухват в пламъци, когато им дойде времето да умрат, и се възраждат от пепелта. Виж го…

Хари погледна надолу тъкмо навреме, за да види как едно мъничко и слабичко новородено птиче подава глава над пепелта. Беше толкова грозно, колкото и старата птица.

— Жалко че трябваше да го видиш в деня на изгарянето — каза Дъмбълдор, сядайки зад писалището си. — Иначе той е много красив, с прекрасно червено и златно оперение. Удивително създание е фениксът! Може да носи невероятно големи товари, сълзите му имат лечебна сила, а самият той е много предан на господаря си.

Потресен от запалването на Фоукс, Хари за миг бе забравил за какво е дошъл, но всичко се върна в паметта му, щом Дъмбълдор се настани в стола си с висока облегалка зад бюрото и впери в момчето проницателните си ведросини очи.

Но преди професорът изобщо да успее да каже нещо, вратата на кабинета се отвори шумно и вътре нахлу Хагрид с трескав поглед и с качулка върху рошавата черна коса, а в ръката му още се люшкаше мъртвият петел.

— Не беше Хари, професор Дъмбълдор! — настойчиво заговори Хагрид. — Аз приказвах с него секундички преди да намерят онуй момче, та не е имало време, сър…

Дъмбълдор се опита да каже нещо, ала Хагрид продължаваше да го убеждава възбудено, като размахваше петела и сееше пера навсякъде:

— Слушайте какво ви казвам — не би могло да е момчето, ще се закълна и в самото Министерство на магията, ако трябва…

— Хагрид, аз…

— Вие сте извикали невинно момче, сър, аз знам, че Хари никога…

— Хагрид! — вече повиши глас Дъмбълдор. — Аз не смятам, че Хари е нападнал тези хора.

— Оох! — въздъхна Хагрид и петелът се отпусна безжизнен до него. — Добре, тогаз ще изчакам навън, господин директоре.

И той излезе шумно и много объркан.

— Наистина ли не мислите, че съм аз, професоре? — обнадежден повтори Хари, докато Дъмбълдор изчисти от писалището си перата от петела.

— Не, Хари, не мисля — каза Дъмбълдор, а лицето му пак стана сериозно. — Но все пак искам да поговоря с теб.

Хари чакаше напрегнато, докато професорът го гледаше, събрал върховете на дългите си пръсти.

— Искам да те попитам, Хари, дали има нещо, което би искал да ми кажеш — меко рече той. — Каквото и да е.

Хари не знаеше какво да отговори. Помисли си за Малфой, който бе извикал „Мътнороди, вие сте следващите!“, и за Многоликовата отвара, която къкреше в тоалетната на Стенещата Миртъл. После си помисли за безплътния глас, който бе чул на два пъти, и си спомни думите на Рон: „Да чуваш гласове, които никой друг не чува, не е добър знак дори и в магьосническия свят“ Помисли си и за онова, което всички казваха за него, и за растящия си ужас, че по някакъв начин е свързан със Салазар Слидерин…

— Не — каза Хари, — няма нищо, професоре.

Двойното покушение срещу Джъстин и Почтибезглавия Ник превърна дотогавашната всеобща изнервеност в истинска паника. Интересното бе, че всички се безпокояха повече за съдбата на Почтибезглавия Ник. Какво ли би могло да се причини на един дух? — питаха се в училището. Каква ли е тази страшна сила, която може да порази и мъртвец? Настана истинска блъсканица за места в експрес „Хогуортс“, защото повечето вече искаха да се връщат у дома за Коледа.

— Ако продължава така, ще останем само ние — каза Рон на Хари и Хърмаяни. — Ние с Малфой, Краб и Гойл. Голяма веселба ще бъде, няма що!

Краб и Гойл, които винаги правеха същото, каквото правеше Малфой, се бяха записали в списъка на оставащите. Но Хари беше доволен, че повечето ученици си заминават. Омръзнало му беше да го заобикалят на разстояние, като го срещнат по коридорите, сякаш очакваха да му изскочат вампирски зъби и да пръска отрова наоколо. Омръзнало му беше да си шушукат, да го сочат и да съскат, подминавайки го.

Само Фред и Джордж се забавляваха с всичко това. Стигнаха дотам, че вървяха пред Хари по коридорите, викайки: „Направете път за Наследника на Слидерин! Минава опасният магьосник!“

Пърси се възмущаваше от това поведение.

— Няма нищо смешно в тая работа! — студено отбелязваше той.

— Я се дръпни, Пърси — отвръщаше му Фред. — Не виждаш ли, че Хари бърза?!

— Да, ще отскочи до тайната стая за чаша чай с кръвожадния си слуга — добавяше Джордж през смях.

И на Джини не й беше забавно.

— О, престанете… — хленчеше тя всеки път, когато Фред питаше Хари на висок глас коя е следващата му жертва или когато Джордж размахваше връзка чесън пред Хари, като се разминаваха.

Самият Хари нямаше нищо против всичко това. Дори се чувстваше по-добре, като поне Фред и Джордж смятаха за нелепа идеята, че той може да е наследник на Слидерин. Само че техните маймунджолъци изглежда много дразнеха Драко Малфой, който все повече се мръщеше, като ги видеше.

— Защото страшно му се иска да си признае, че всъщност е той — каза многознайкото Рон. — Нали знаеш колко мрази някой да го бие в нещо, а ти обра всички точки.

— Няма да е за дълго — каза Хърмаяни с неприкрито задоволство в гласа. — Многоликовата отвара е почти готова. Съвсем скоро ще изкопчим истината от него.

Най-сетне срокът свърши и училището потъна в тишина, дълбока като снега. Хари беше по-скоро доволен от спокойствието и не му беше скучно. Радваше се, че заедно с Хърмаяни и братята Уизли можеха да се разполагат из кулата на „Грифиндор“, да играят шумно на избухващи карти, без да безпокоят никого, и да се упражняват на воля в дуелиране. Фред, Джордж и Джини също бяха предпочели да останат в училището, вместо да заминат заедно с господин и госпожа Уизли при Бил в Египет. Пърси, който не одобряваше детинското им поведение, както той го наричаше, прекарваше твърде малко време в общата стая на „Грифиндор“. Беше им заявил доста горделиво, че самият той е решил да остане по Коледа, защото смята за свой дълг да подкрепи учителите в тези смутни времена.

Коледната утрин изгря студена и бяла. Хари и Рон, единствените, останали в тяхната спалня, бяха събудени рано от Хърмаяни, която се втурна при тях, вече облечена и с подаръци за двамата.

— Ставайте! — извика им тя, докато дърпаше завесите на прозореца.

— Хърмаяни… ти нали нямаш право да влизаш тук? — учуди се Рон, закрил очи от светлината.

— И на теб Весела Коледа! — каза Хърмаяни, като му подхвърли подаръка. — Станала съм преди близо час да добавя още малко крилца от златоочици в отварата. Готова е!

Хари седна в леглото, съвсем буден.

— Сигурна ли си?

— Напълно — заяви Хърмаяни, отмествайки плъха Скабърс, за да седне на крайчето на големия креват. — Ако ще го правим, предлагам да е още тази вечер.

Точно в този момент в стаята влетя Хедуиг с мъничко пакетче в човката.

— Здрасти! — весело я поздрави Хари, когато тя кацна на леглото му. — Още ли си ми сърдита?

Тя гризна ухото му с несъмнена обич — това бе далеч по-хубав подарък от онзи, който му бе донесла. Оказа се, че е от семейство Дърсли. Те изпращаха на Хари една клечка за зъби и бележка, в която му поръчваха да провери дали не може да остане в „Хогуортс“ и през лятната ваканция.

Другите коледни подаръци на Хари бяха далеч по-полезни. Хагрид му бе изпратил голяма тенекиена кутия с петмез, за който Хари си помисли, че първо трябва да го затопли на огъня, преди да го изяде. Рон му подари книга „В полет с гюллетата“ — интересни истории за неговия любим отбор по куидич, а Хърмаяни му беше купила красиво орлово перо.

Като отвори последния пакет, Хари намери там нов ръчно изплетен пуловер от госпожа Уизли, както и голям сливов сладкиш. Той прочете картичката и отново го замъчиха угризения, като си спомни за колата на господин Уизли, която никой не бе виждал, откакто се разби в Плашещата върба. Помисли си и за многото нарушения на училищния ред, които двамата с Рон планираха да извършат съвсем скоро.

Коледната вечеря в „Хогуортс“ беше истинско удоволствие въпреки страха от Многоликовата отвара, която им предстоеше да изпият по-късно.

Голямата зала бе пищно украсена. Имаше не само дузина покрити със скреж коледни елхи, но и гирлянди от имел9 и бор, които се кръстосваха под тавана, откъдето пък падаше омагьосан сняг. Дъмбълдор поде няколко от любимите си коледни песни, а Хагрид ставаше все по-гръмогласен с всяка чаша яйчен грог10, която изпиваше. Пърси пък не бе забелязал, че Фред е омагьосал неговата значка на префект, та сега на нея пишеше „Дефект“, и непрестанно питаше защо му се смеят. Хари не обръщаше внимание на Драко Малфой, който шумно го заяждаше за новия му пуловер чак от масата на „Слидерин“. Ако имаха късмет, Драко щеше да си получи заслуженото само след няколко часа.

Хари и Рон не можаха да приключат с третата си порция коледен пудинг, защото Хърмаяни ги изведе от залата, за да изяснят плановете си за вечерта.

— Остава ни да вземем по нещичко от хората, в които ще се преобразяваме — съобщи им Хърмаяни така делово, сякаш ги пращаше до супермаркета да купят прах за пране. — Най-добре е, естествено, ако успеете да вземете по нещо от Краб и Гойл — те са най-добрите приятели на Малфой и на тях той би им казал всичко. Трябва също да внимаваме истинските Краб и Гойл да не връхлетят отгоре ни, докато го разпитваме. Всичко съм подготвила — продължи тя гладко, без да обръща внимание на втрещените лица на Хари и Рон. Показа им две тумбести шоколадови кексчета. — Сложила съм вътре обикновено приспивателно. От вас се иска само да направите така, че Краб и Гойл да ги намерят. Нали знаете колко са лакоми, непременно ще ги изядат. Щом заспят, отскубвате по няколко косъма от всеки и после ги заключвате и двамата в някой килер за метли.

Хари и Рон се спогледаха в недоумение.

— Хърмаяни, не мисля, че…

— Този план може да се провали…

Но в очите на Хърмаяни светеше онзи метален блясък, който понякога виждаха в погледа на професор Макгонъгол.

— Отварата е безполезна без коса от Краб и Гойл — строго им нареди тя. — Нали искате да разпитвате Малфой?

— Е, добре, добре… — каза Хари. — Ами ти? От кого ще отскубнеш косъм ти?

— Аз вече си го имам — грейна в усмивка Хърмаяни и измъкна от джоба си малко шишенце, в което имаше едно-единствено косъмче. — Нали помните, че се борих с Милисънт Булстроуд в клуба по дуелиране? Косъмът е останал на дрехата ми, докато тя се опитваше да ме удуши. А понеже се прибра вкъщи за Коледа, просто ще трябва да кажа на слидеринци, че съм решила да се върна.

След като Хърмаяни отхвърча да провери отново Многоликовата отвара, Рон се обърна към Хари с изражение на обречен:

— Чувал ли си някога за план, в който толкова много неща могат да се провалят?

Но за най-голямо изумление на Хари и Рон първият етап на операцията премина така гладко, както бе планирала Хърмаяни. След като изпиха и чая си на коледната трапеза, те се промъкнаха в пустата входна зала и изчакаха Краб и Гойл, които бяха останали последни на масата и се тъпчеха с четвърта порция сметанов сладкиш. Хари бе закрепил шоколадовите кексчета в долния край на стълбищния парапет. Като забелязаха Краб и Гойл да идват откъм Голямата зала, Хари и Рон бързо се скриха зад едни рицарски доспехи до входната врата.

— Колко ли може да надебелее човек? — удиви се Рон шепнешком, като видя как Краб победоносно посочи кексчетата на Гойл и веднага ги грабна.

Като се хилеха глупаво, двамата натъпкаха сладкишите почти цели в огромните си усти. В първия момент дъвчеха лакомо с възторжено изражение по лицата си. След това, без физиономиите им ни най-малко да се променят, и двамата тупнаха по гръб на пода.

По-трудното беше да ги напъхат в килера на другия край на входната зала. След като ги настаниха между ведрата, парцалите и метлите, Хари отскубна няколко косъма от четината върху челото на Гойл, а Рон си взе два-три от косата на Краб. Отмъкнаха и обувките на двамата, защото собствените им щяха да се окажат твърде малки за новите им крака. Все още стъписани от току-що направеното, те хукнаха към тоалетната на Стенещата Миртъл.

Почти нищо не се виждаше от гъстия черен дим, който излизаше от кабинката, където Хърмаяни бъркаше сместа в котела. Захлупили лица с мантиите си, Хари и Рон почукаха тихичко.

— Хърмаяни?

Чуха превъртането на ключа в ключалката и Хърмаяни се появи със сияещо, но и напрегнато лице. Зад нея се чуваше бълбукането на отварата с гъстота на петмез. Отстрани на тоалетната бяха приготвени три големи стъклени чаши.

— Носите ли? — попита ги Хърмаяни почти без дъх.

Хари й показа космите от Гойл.

— Добре. Аз пък измъкнах тия дрехи от коша с прането — показа им тя малка торбичка. — Ще ви трябва по-голям размер, щом се превърнете в Краб и Гойл.

Тримата впериха очи в казана. Отблизо отварата приличаше на гъста тъмна кал, бълбукаща лениво.

— Сигурна съм, че съм направила точно каквото трябва — каза Хърмаяни, препрочитайки опръсканата страница на „Свръхсилни отвари“. — Всичко изглежда така, както го пише в книгата… Като го изпием, имаме един час време да действаме и после пак ставаме каквито сме си.

— Сега какво? — прошепна Рон.

— Сипваме го в три чаши и добавяме космите.

Хърмаяни разсипа щедро от отварата във всяка чаша.

После с трепереща ръка пусна в първата косъма от Милисънт Булстроуд.

Отварата шумно засъска като кипящ чайник и започна неудържимо да се пени. След секунда бе станала жълта на цвят.

— Ърррг, сок от Милисънт Булстроуд! — потръпна Рон с отвращение. — Обзалагам се, че е ужасен на вкус.

— Хайде, добавяйте и вашите — нареди Хърмаяни.

Хари пусна косъма на Гойл в средната чаша, а Рон — този от Краб в последната. И в двете чаши течността засъска и се разпени. Отварата за Гойл стана някак дяволски зеленикава, а за Краб — мръснокафява.

— Чакайте! — спря ги Хари точно когато Рон и Хърмаяни посегнаха към чашите си. — По-добре да не ги изпиваме тук. Превърнем ли се в Краб и Гойл, няма да можем да излезем. А и Милисънт не е някоя фина фея…

— Добре че се сети! — каза Рон и отключи вратата. — Да идем в различни кабинки.

Като внимаваше да не излее и капка от отварата си, Хари се пъхна в средната кабинка.

— Готово ли е? — извика той.

— Готово — отвърнаха му едновременно Рон и Хърмаяни.

— Едно… две… три…

Хари стисна нос и погълна отварата си на две големи глътки — тя имаше вкус на преварено зеле.

Тутакси вътрешностите му започнаха да се гърчат, сякаш бе погълнал живи змии. Той се сви на две, като се чудеше дали няма да повърне, а после усети, че нещо го изгаря от стомаха до върховете на пръстите на ръцете и краката. И веднага след това ужасно чувство на разтапяне го събори на четири крака, а кожата по цялото му тяло забълбука като горещ восък. Със собствените си очи видя как ръцете му започнаха да наедряват, пръстите се удебелиха, ноктите се разшириха и кокалчетата изпъкнаха като болтове. Раменете му болезнено се раздуха, а сърбежът по челото му подсказваше, че косата му плъзва надолу към веждите. Гръдният му кош се разшири и разпра дрехите му, както бурето пръсва обръчите си, а краката го боляха до припадък в обувките, по-малки с четири размера…

Всичко свърши така изведнъж, както бе започнало. Хари лежеше по лице върху студения каменен под и слушаше жалното гъргорене на Миртъл в дъното на тоалетната. Той с мъка събу обувките си и се изправи. Това значи било да си Гойл! Големите му ръце трепереха, докато сваляше своите одежди, които се бяха вдигнали високо над глезените, преоблече се в другите и завърза подобните на лодка обувки на Гойл. Посегна да отмахне косата от очите си, но напипа само къса четина ниско над челото си. После осъзна, че очилата му размътват погледа. На Гойл те явно изобщо не биха му трябвали. Той ги свали и се провикна „Добре ли сте вие двамата?“, а от устата му излезе ниският дрезгав глас на Гойл.

— Йееааа! — чу се гърленото ръмжене на Краб отдясно. Хари отключи вратата и застана пред напуканото огледало — оттам го гледаше Гойл с празни хлътнали очи. Хари си почеса ухото — същото направи и Гойл.

Вратата на Рон се отвори и двамата се погледнаха. Освен че беше пребледнял и стреснат, Рон беше неразличим от Краб, като се почне от подстриганата като с тенджера коса и се стигне до дългите ръце на горила.

— Това е невероятно! — каза Рон, като се доближи до огледалото и натисна сплескания нос на Краб. — Да не повярваш!

— Трябва да вървим — каза Хари, отпускайки каишката на часовника си, впила се в дебелата китка на Гойл. — Сега остава да открием къде е общата стая на „Слидерин“ и се надявам да намерим някого, след когото да вървим…

Рон, който непрекъснато гледаше Хари, каза:

— Знаеш ли колко странно ми изглежда Гойл да размишлява. — И задумка на вратата на Хърмаяни: — Хайде, трябва да вървим…

Отговори му едно тънко пискливо гласче:

— Аз… аз май няма да дойда. Вървете без мен.

— Хърмаяни, ние знаем, че Милисънт Булстроуд е грозна, а никой друг няма да познае, че си ти.

— Не… не… няма да дойда. Вие двамата бързайте. Губите време.

Двамата се спогледаха озадачени.

— Ето така приличаш повече на Гойл — каза Рон. — Точно така изглежда той всеки път, когато някой учител му зададе въпрос.

— Хърмаяни, добре ли си? — попита Хари през вратата.

— Добре… Да, добре съм. Вървете.

Хари погледна часовника си. Пет от безценните им шейсет минути вече бяха минали.

— Ще се видим пак тук, нали? — каза той.

Хари и Рон отвориха внимателно вратата на тоалетната, провериха дали пътят им е чист и тръгнаха.

— Не си мятай така ръцете — подсказа Хари на Рон.

— Защо?

— Краб ги държи някак сковано…

— Така ли?

— Аха, така май е по-добре.

Слязоха по мраморното стълбище. Огледаха се за някой слидеринец, когото да последват до общата стая на „Слидерин“, но наоколо нямаше никого.

— Какво предлагаш? — измърмори Хари.

— Слидеринци винаги идват на закуска оттам — каза Рон и кимна към входа за подземията.

Едва бе изрекъл това и едно момиче с дълга къдрава коса се появи от същия вход.

— Извинете — каза Рон, като се завтече към нея, — забравили сме пътя към нашата обща стая.

— Моля? — стъписано отвърна момичето. — Нашата ли? Та аз съм от „Рейвънклоу“.

И тя си продължи, като се обръщаше да ги погледне с известно подозрение. Хари и Рон забързаха надолу по каменните стълби към тъмното, а стъпките им отекваха особено шумно, щом големите крака на Краб и Гойл удряха по пода. Усещаха, че няма да е толкова лесно, колкото очакваха.

Заплетените като лабиринт коридори бяха пусти. Те слизаха все по-дълбоко и по-дълбоко под училището, като непрекъснато поглеждаха часовниците си да проверяват колко време им остава. След четвърт час, когато вече бяха започнали да се отчайват, изведнъж чуха стъпки пред себе си.

— Ха! — зарадва се Рон. — Ето един от тях!

От една странична стая излезе някаква фигура. Като приближиха съвсем, сърцата им се смъкнаха в петите — не беше слидеринец, а Пърси.

— Какво правиш тук долу? — попита Рон изненадан. Пърси го погледна предизвикателно.

— Това не ти влиза в работата — отвърна той някак сковано. — Ти си Краб, нали?

— Ъъъ… О, да! — опомни се Рон.

— Тогава се прибирайте в спалните си — строго каза Пърси. — Опасно е да се разхождате по тъмните коридори тия дни.

— Ами ти? — попита Рон.

— Аз… — каза Пърси и май се засегна. — Аз съм префект. Мен нищо няма да ме нападне.

Внезапно зад Хари и Рон отекна познат глас. Към тях се приближаваше Драко Малфой и за пръв път през живота си Хари се зарадва, че го вижда.

— Ето къде сте били — провлачено каза той, като ги видя. — Досега ли се тъпкахте в Голямата зала? А пък аз ви търсех. Исках да ви покажа нещо много интересно.

Малфой хвърли унищожителен поглед към Пърси.

— А ти какво правиш тук долу, Уизли? — подигравателно го попита той.

Пърси изглеждаше вбесен:

— Отнасяй се с повече уважение към училищния префект! Поведението ти не ми харесва.

Малфой му отвърна с насмешка и кимна на Хари и Рон да го последват. На Хари му се прииска да се извини на Пърси, но се усети навреме. Двамата с Рон забързаха след Малфой, който каза, когато завиваха по следващия коридор:

— Тоя Питър Уизли…

— Пърси — автоматично го поправи Рон.

— Все едно — каза Малфой. — Доста често го виждам да се мотае насам напоследък. И се обзалагам, че знам какво е намислил. Надява се да хване Наследника на Слидерин с голи ръце. — И се изхили насмешливо.

Хари и Рон размениха възбудени погледи.

Малфой спря пред гола влажна част на каменната стена.

— Каква беше новата парола? — обърна се той към Хари.

— Ъъъ… — можа само да измънка той.

— А, да… Чистокръвни! — сети се Малфой, преди да го чуе, и една каменна врата, скрита в стената, се отвори. Малфой премина през нея и Хари и Рон го последваха.

Общата стая на „Слидерин“ представляваше дълго ниско подземно помещение със стени от груб камък и с таван, от който на вериги висяха обли зеленикави лампи. В камината с красива украса пропукваше огън, а наоколо в резбовани столове се виждаха силуетите на няколко слидеринци.

— Чакайте ме тук — каза Малфой на Хари и Рон, като кимна към два празни стола встрани от огъня. — Ще ида да го донеса, баща ми току-що ми го изпрати…

Чудейки се какво ли ще им донесе Малфой, Хари и Рон седнаха, като се правеха, че се чувстват у дома си.

Малфой се върна след минута с нещо като изрезка от вестник в ръце. Тикна я под носа на Рон.

— Ето, посмей се! — каза той.

Хари видя как очите на приятеля му се разшириха от неприятна изненада. Рон бързо прочете изрезката, изсмя се насила и я подаде на Хари.

Беше от публикация в „Пророчески вести“ и гласеше:

— Е? — нетърпеливо попита Малфой, когато Хари му подаде изрезката. — Не е ли много забавно?

— Ха-ха! — мрачно се изсмя Хари.

— Артър Уизли толкова обича мъгълите, че по-добре да си счупи пръчката и да върви при тях — презрително каза Малфой. — Кой би предположил, че Уизли са чистокръвни, ако знае как се държат?

Лицето на Рон — по-точно на Краб — се изкриви от гняв.

— К’во ти става, Краб? — сопна му се Малфой.

— Стомахът ме боли — изсумтя Рон.

— Върви тогава в болничното крило и ритни по веднъж всички мътнороди от мен — почти зацвили Малфой. — Изненадан съм, че „Пророчески вести“ не са съобщили още за тези нападения — позамисли се той. — Сигурно Дъмбълдор се опитва да потули всичко. Ама ако не сложи край, веднага ще го уволнят. Татко винаги е казвал, че Дъмбълдор е най-голямата беда, сполетяла това училище. Той си обича мъгълите. Един свестен директор никога не би допуснал такъв боклук като Крийви в училището.

Малфой взе да прави снимки с въображаем фотоапарат, имитирайки Колин жестоко, но точно:

— Потър, може ли да те снимам, Потър? Ще ми дадеш ли автограф? Може ли да ти оближа обувките, Потър?

Той пусна ръцете си и погледна Хари и Рон.

— Какво ви става на вас двамата?

Макар и твърде късно, Хари и Рон се насилиха да се разсмеят и Малфой остана доволен. Той може би беше свикнал, че Краб и Гойл винаги бавно загряват.

— Свети Потър, приятелят на мътнородите — бавно изрече Малфой. — И той не знае какво е да си магьосник, иначе нямаше да се влачи с оная надута мъгълка Грейнджър. А пък мнозина се заблуждават, че е Наследника на Слидерин.

Хари и Рон затаиха дъх — всеки миг Малфой щеше да си признае, че е той. Обаче…

— Как ми се ще да знам кой е всъщност — позамисли се Малфой. — Бих могъл да му помогна.

Челюстта на Рон увисна така, че изражението по лицето на Краб стана още по-тъпо. Добре че Малфой не забеляза и Хари бързо се намеси:

— Ти сигурно имаш някаква идея кой стои зад всичко това…

— Нали знаеш, че нямам и представа, Гойл! Колко пъти ще ти казвам? — сопна се Малфой. — А и татко не ще да ми каже нищичко за последния път, когато Стаята на тайните е била отворена. Е, вярно, че е станало преди петдесет години, когато и той още не е бил в училището. Но пък знае всичко, ама казва, че се пази в тайна и щяло да стане подозрително, ако аз знам твърде много. Едно знам обаче със сигурност — последния път, когато е била отворена Стаята на тайните, е умрял мътнород. Бас държа, че е само въпрос на време, преди някой от тях да бъде убит, и този път… Надявам се да е оная Грейнджър — завърши той злорадо.

Рон стисна гигантските пестници на Краб. Разбирайки, че ще се издадат, ако Рон удари в този момент Малфой, Хари му хвърли предупредителен поглед и каза:

— Ти знаеш ли дали са хванали оня, дето отворил Стаята последния път?

— Ами да. Който и да е бил, изгонили са го — каза Малфой. — Сигурно е още в Азкабан.

— В Азкабан ли? — озадачи се Хари.

— В Азкабан я! В затвора за магьосници — каза Малфой, гледайки го с недоумение. — Ама сериозно ти казвам, ако загряваш толкова бавно, направо ще тръгнеш назад. — Той се понамести в стола си и продължи: — Татко казва да си мълча и да оставя Наследника на Слидерин да си свърши работата. Той смята, че училището има нужда да се очисти от всички мътнороди, ама аз да не се замесвам в тая работа. Татко, естествено, си има много други грижи в момента. Нали разбрахте, че от Министерството на магията нахлуха в замъка ни миналата седмица.

Хари се помъчи да изрази тревога по глупавото лице на Гойл.

— Да, да… — продължи Малфой. — Ама за щастие не намериха кой знае какво. Татко има някои много ценни произведения на Черните изкуства. Но добре че и ние си имаме наша стая на тайните под пода на гостната.

— Хайде де! — възкликна Рон.

Малфой го погледна. Погледна го и Хари. Рон се изчерви, дори косата му като че ли почервеня. Носът му бавно се удължаваше… Явно часът на отварата изтичаше. Рон заприличваше на себе си, а ако се съдеше по ужаса в очите му, обърнати към Хари, с него ставаше същото.

И двамата скочиха на крака.

— Трябва ми лекарство за стомаха — смотолеви Рон. Без повече да се маят, те прекосиха на бегом общата стая на „Слидерин“, хвърлиха се през каменната стена и хукнаха по коридора с отчаяната надежда, че Малфой не е забелязал нищо. Хари усещаше как огромните обувки на Гойл се изхлузват от краката му и трябваше да си повдига наметалото, тъй като се смаляваше. Втурнаха се по стълбите към тъмната входна зала, в която вече отекваше глухото думкане от килера със заключените вътре Краб и Гойл. Щом оставиха обувките им отвън пред вратата, те изтичаха по чорапи по мраморното стълбище към тоалетната на Стенещата Миртъл.

— Е, не беше съвсем загубено време — пръв проговори Рон, като си пое въздух и затвори вратата зад гърба си. — Така и не разбрахме кой е виновен за нападенията, но още утре ще пиша на татко да претърсят под гостната у Малфой.

Хари погледна лицето си в напуканото огледало — почти бе станал отново същият. Сложи си и очилата, а Рон потропа на вратата на Хърмаяни.

— Излизай, Хърмаяни, имаме много да ти разправяме…

— Махайте се! — изписука Хърмаяни.

Хари и Рон се спогледаха.

— Какво ти е? — попита я Рон. — Вече трябва да си станала пак нормална, ние с Хари…

Но през вратата на кабинката внезапно се появи Стенещата Миртъл. Хари не я беше виждал толкова доволна.

— Охоооооо, какво ще видите! — обяви тя. — Ужас!

Те чуха резето да се плъзга и Хърмаяни излезе, хлипайки, с мантия върху главата си.

— Какво става? — колебливо попита Рон. — Да не би още да имаш носа на Милисънт или…

Хърмаяни пусна полите на мантията и Рон залитна назад към умивалника. Цялото й лице бе покрито с черна козина. Очите й бяха станали жълти, а над косата й стърчаха дълги остри уши.

— Косъмът е бил от к-котка! — хълцаше тя. — М-милисънт Б-булстроуд сигурно има котка! А тая отвара не бива да се използва за преобразяване в животни!

— Ами сега? — само успя да каже Рон.

— Как ще ти се подиграват само! — провикна се Миртъл щастливо.

— Ще се оправиш, Хърмаяни — побърза да каже Хари. — Сега ще те заведем в болничното крило и добре че Мадам Помфри никога не задава твърде много въпроси…

Необходимо им беше дълго време да убедят Хърмаяни да напусне тоалетната. Стенещата Миртъл ги изпрати с весело хихикане.

— Чакай само да разберат всички, че имаш и опашка.