Хотел

1

Ако зависеше от мен, мислеше си Питър Макдермот, главният полицейски инспектор на хотела щеше да бъде отдавна уволнен. Но нищо не зависеше от него и тлъстият бивш полицай отново отсъствуваше, сега, когато бе най-необходим.

Макдермот преви едрото си, почти двуметрово тяло и разклати нетърпеливо телефона на бюрото си.

— Куп неща изникват едновременно — каза той на младата жена, застанала до прозореца на просторната канцелария — и никой не може да го открие.

Кристин Франсис погледна ръчния си часовник. Показваше няколко минути преди единайсет.

— Можеш да го потърсиш в бара на „Барон стрийт“.

Питър Макдермот кимна.

— От телефонната централа търсят Огилви из любимите му заведения.

Отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, извади цигари и предложи на Кристин.

Тя се приближи, взе една, Макдермот й поднесе огън и запали своята цигара. Видя как вдъхна дима.

Няколко минути преди това Кристин Франсис си беше тръгнала от малката канцелария в служебния апартамент на хотел „Сейнт Грегъри“. Беше работила до късно и се канеше да си върви, но светлината под вратата на помощник-главния управител я привлече.

— Нашият господин Огилви действува по свои правила — каза Кристин. — Винаги е било така. По нареждане на Уорън Трент.

Макдермот говори кратко по телефона и отново зачака.

— Права сте — съгласи се той. — Веднъж се опитах да реорганизирам нашия кротък полицейски състав, за което хубавичко ми издърпаха ушите.

— Не знаех това — каза тихо тя.

Той я изгледа въпросително.

— Мислех, че знаете всичко.

Обикновено беше така. Като личен сътрудник на Уорън Трент, неуравновесения и избухлив собственик на най-големия хотел в Ню Орлийнс, Кристин беше запозната с вътрешните тайни, както и с текущите дела на хотела. Знаеше например, че Питър, който беше повишен преди месец-два като помощник-главен управител, всъщност ръководи големия и оживен „Сейнт Грегъри“ срещу малка заплата и ограничени пълномощия. Знаеше и причините за това и те лежаха в папка с надпис „Поверително“, която съдържаше личното досие на Питър Макдермот.

Кристин попита:

— Какво се проваля?

По лицето на Макдермот заигра радостна усмивка, която разкриви острите му, почти грозновати черти.

— Постъпи оплакване, че на единайсетия етаж има някаква секс-оргия. Кройдънската дукеса от деветия твърди, че нейният дук бил нагрубен от сервитьора, обслужващ стаите. Докладваха ми, че някой стенел ужасно в стая 1439. Аз пък освободих нощния управител, защото е болен, а останалите двама администратори са заети другаде.

Той отново заговори по телефона, а Кристин се извърна към прозореца на канцеларията, която се намираше на мецанина. Отметнала назад глава, за да предпази очите си от цигарения дим, тя погледна разсеяно към града. Право пред нея, през пролуката, образувана от пространството между съседните сгради, се виждаше гъсто населеният, претъпкан четириъгълник на Френския квартал. Имаше един час до полунощ и за квартала бе все още рано; светлините пред късните нощни барове, бистра и заведения с джаз и стриптийз, както и лампите зад плътно затворените щори щяха да светят до сутринта.

Някъде на север, навярно над езерото Пончъртрейн, в тъмнината се мътеше лятна буря. Първите й признаци се усещаха по приглушения тътен и редките светкавици. При щастлива случайност, ако бурята отминеше на юг, към Мексиканския залив, до сутринта над Ню Орлийнс щеше да завали.

Хубаво би било да завали, помисли си Кристин. Вече три седмици градът се задушаваше от зной и влага, които внасяха навсякъде напрежение. В хотела също щеше да се почувствува облекчение. Днес следобед главният механик отново се бе оплакал:

— Ако не успея в най-близко време да изключа част от климатичната инсталация, не отговарям за последствията.

Питър Макдермот затвори телефона, а тя го попита:

— Знаете ли името на клиента в стаята, от която се чуват стонове?

Той поклати глава и отново вдигна телефона.

— Ще разбера. Вероятно някой сънува кошмари, но по-до-бре да проверим.

Кристин се отпусна в кожения тапициран стол пред голямото махагоново бюро и изведнъж осъзна, че е много уморена. Ако си бе тръгнала както винаги, тя отдавна щеше да си е в апартамента на улица „Джентили“. Но днешният ден беше изключително натоварен: пристигнаха участниците в два конгреса, а имаше и голям прилив от други гости, които създаваха проблеми, и много от тях бяха стигнали до нейната канцелария.

— Добре. Благодаря! — Макдермот записа набързо някакво име и затвори телефона. — Албърт Уелс от Монреал.

— Познавам го — каза Кристин. — Той е приятен, дребен човечец, който отсяда всяка година тук. Ако искаш, ще проверя какво е станало.

Той се поколеба, като гледаше тънката слаба фигура на Кристин.

Телефонът иззвъня пронизително и Питър вдигна слушалката.

— Извинете, господине — каза телефонистката, — не можем да открием господин Огилви.

— Няма значение. Свържете ме със старши пиколото.

Макар и да не можеше да уволни инспектора на хотела, помисли си Макдермот, би могъл да вдигне малко пара сутринта. Междувременно щеше да изпрати някой друг да провери за неприятностите на единайсетия етаж, а самият той да се заеме с дука и дукесата.

— Пиколото се обажда — чу той по телефона и разпозна глухия носов глас на Хърби Чандлър. Чандлър, както Огилви, беше от старите служители в „Сейнт Грегъри“ и според слуховете вършеше повече дребни мошеничества в хотела от всеки друг служител.

Макдермот му обясни проблема и го помоли да провери за оплакването около набедената секс-оргия. Както можеше да се очаква, веднага последва протест.

— Това не е моя работа, господин Мак, а и тук, долу, все още сме заети — тонът беше характерен за Чандлър, полуподмазващ се и полунахален.

Макдермот се разпореди:

— Това не ме засяга. Искам да провериш защо е постъпило оплакване — и като взе ново решение, добави: — Прати едно пиколо с шперц да посрещне госпожица Франсис на мецанина.

Затвори телефона, преди да е последвал по-нататъшен спор.

— Да вървим — каза той и докосна леко раменете на Кристин. — Вземете пиколото и кажете на своя приятел да преживява кошмарите си под завивките.

2

С лице на невестулка, издаващо вътрешната му тревога, Хърби Чандлър стоеше замислен до бюрото си във фоайето на „Сейнт Грегъри“.

Разположено в централната част, до една от набраздените бетонни колони, които се издигаха до претрупания с орнаменти таван, мястото на старши пиколото даваше възможност да се наблюдава какво става във фоайето. Участниците в конгресите влизаха и излизаха през цялата вечер, а с приближаването на малките часове непоколебимото им веселие растеше пропорционално с погълнатия алкохол.

Докато Чандлър стоеше по навик нащрек, група шумни гуляйджии влязоха през вратата откъм „Карънделит стрийт“ — трима мъже и две жени. Носеха чаши, които туристите получават срещу един долар в бара на Пат О’Брайън оттатък във Френския квартал. Единият от мъжете едва се държеше на краката си и другите го прикрепяха. Тримата носеха значки с емблемата на конгреса. На тях беше написано „Голд Краун Кола“, а под надписа се четяха имената им. Хората във фоайето добродушно им сториха път и петорката се изниза към бара на мецанина.

Все още продължаваха да пристигат нови клиенти, дошли с последните самолети и влакове; в момента някои от тях се настаняваха по стаите от взвода момчета на Чандлър, макар че думата „момчета“ се използуваше фигуративно, тъй като нито един от тях не беше под четиридесетте, а някои от сивеещите ветерани работеха в хотела повече от четвърт век. Хърби Чандлър, който имаше пълномощията да наема и уволнява персонала от пиколи, предпочиташе по-възрастните мъже. Когато на човек му се наложи да се напъва и да сумти под тежестта на багажа, той обикновено получава по-големи бакшиши от младоците, които премятат чантите, като че ли са пълни с въздух. Един от възрастните служители, който всъщност беше здрав и жилав като катър, имаше свой трик — оставяше куфарите на пода, хващаше се за сърцето, а после ги вдигаше отново, поклащаше глава и продължаваше да ги носи. Това представление рядко носеше по-малко от един долар печалба — подгонени от съвестта си, гостите бяха убедени, че старият човек ще получи сърдечна криза на следващия ъгъл. Те не знаеха, че десет процента от бакшиша им отива в джоба на Хърби Чандлър наред с всекидневната такса от два долара, която той изискваше от всеки пиколо като залог, да не го изхвърли от работа.

Частната данъчна система на старши пиколото предизвикваше вълна от сподавено недоволство, макар че пъргавите момчета печелеха допълнително по сто и петдесет долара седмично, когато хотелът биваше пълен. В такива вечери като днешната Хърби Чандлър оставаше на поста си и след работно време. Без да има вяра някому, той предпочиташе да бди над своя дял и тайно съумяваше да си състави мнение за гостите, като преценяваше колко ще изстиска от всеки курс до горните етажи. В миналото неколцина отцепници се бяха опитали да измамят Хърби, като криеха част от бакшишите. Но последваха неизменно бързи и безмилостни репресивни мерки и едномесечното отстраняване от работа по някое измислено обвинение обикновено вкарваше бунтовника в правия път.

Имаше и друга причина за присъствието на Чандлър в хотела тази вечер и тя се обясняваше с непрестанно нарастващата му тревога поради позвъняването на Питър Макдермот преди няколко минути. Макдермот беше наредил да се проучи защо е постъпило оплакване от единайсетия етаж. Но на Хърби Чандлър не бе необходимо да проучва, защото знаеше приблизително какво става там. Причината беше проста — той самият беше уредил всичко.

Три часа преди това двама младежи отправиха напълно недвусмислена молба и той ги изслуша почтително, тъй като бащите им бяха богати местни граждани и чести гости на хотела.

— Слушай, Хърби — каза единият от тях. — Довечера има студентски бал — обичайните тъпи вечеринки. Ние искаме нещо по-различно.

Той попита, макар да знаеше отговора:

— Колко по-различно?

— Наели сме един апартамент — изчерви се момчето. — Имаме нужда от две момичета.

Доста е рисковано, реши веднага Хърби. Двамата бяха почти момчета и той подозираше, че са пийнали.

— Съжалявам, господа — започна той, но другият младеж го прекъсна:

— Я не ни разправяй врели-некипели от рода, че не можеш, защото знаем, че ти си шефът на момичетата, които се поръчват по телефона.

Хърби беше оголил зъбите си на невестулка в нещо, което трябваше да мине за усмивка.

— Не мога да разбера откъде зи хрумна това, господин Диксън.

Този, който го беше заговорил пръв, продължи да настоява:

— Можем да си платим, Хърби. Знаеш много добре.

Старшият пиколо се колебаеше и макар да бе обзет от съмнения, умът му пресмяташе алчно. Напоследък страничните му доходи бяха спаднали. В крайна сметка рискът не беше толкова голям.

Момчето, което се казваше Диксън, каза:

— Я да престанем да го увъртаме! Колко?

Хърби погледна младежите, спомни си за бащите им и удвои нормалната такса:

— Сто долара.

Настъпи кратка пауза. После Диксън каза решително:

— Ще ги имаш — и добави, убеждавайки приятеля си: — Слушай, вече платихме пиенето. Аз ще ти дам на заем останалата част от твоя дял.

— Добре…

— Плащането предварително, господа — Хърби навлажни с език устните си: — Само едно — не трябва да вдигате никакъв шум! Иначе ще се оплачат и всички ще си имаме неприятности.

Няма да шумят, увериха го те, но ето че сега бе станало тъкмо обратното и първоначалните му опасения се потвърдиха.

Преди час момичетата влязоха, както винаги, през главния вход и само неколцина от персонала знаеха, че те не са гости на хотела. Ако всичко бе минало добре, двете момичета трябваше вече да са си тръгнали така дискретно, както бяха и дошли.

Оплакването от единайсетия етаж, което бе стигнало до Макдермот и специално определено като секс-оргия, означаваше, че там става нещо сериозно. Какво? Хърби си спомни с неприязън за платения алкохол.

Във фоайето беше горещо и влажно, макар че климатичната инсталация беше надута докрай, и Хърби извади копринена кърпичка, за да попие изпотеното си чело. Същевременно тихичко изтърси някаква ругатня за проявеното безразсъдство, като се колебаеше дали да се качи горе, или при това положение да не се намесва.

3

Питър Макдермот се качи с асансьора на деветия етаж, а Кристин продължи до четиринайсетия с пиколото. Той се поколеба пред отворената врата на асансьора:

— Повикайте ме, ако имате неприятности.

— Ако е нещо сериозно, ще се разпищя.

Погледите им се срещнаха, докато плъзгащите врати се затвориха помежду им. За миг той се спря замислен, наблюдавайки мястото, където бяха. После, дългокрак и пъргав, закрачи по покрития с килим коридор към президентския апартамент.

Най-големият и елегантно обзаведен апартамент в „Сейнт Грегъри“, наричан по свойски „тузарски апартамент“, навремето бе дал подслон на редица видни гости, между които президенти и кралски особи. Много от тях бяха обикнали Ню Орлийнс, защото след първоначалното посрещане градът по своеобразен начин зачиташе личната свобода на посетителите, включително и любовните им авантюри, ако имаше такива. Макар не точно държавни глави, то по своему известни бяха и сегашните обитатели на апартамента — кройдънският дук и дукесата със свитата им от един секретар, личната прислужница на дукесата и пет бедлингтънски териера.

Питър Макдермот натисна седефения звънец до двойно тапицираните с кожа врати, украсени със златна лилия, и чу отвътре приглушен звън, последван от недотам приглушен хоров лай. Докато чакаше, той размисляваше какво бе чул и какво знаеше за семейство Кройдън.

Потомък на древен род, кройдънският дук се беше приспособил към времената благодарение на инстинкта си да не се големее. През последните десет години с помощта на дукесата, самата тя известна обществена фигура и братовчедка на кралицата, той стана посланик с широки пълномощия и специален пратеник на британското правителство за разплитане на сложни международни ситуации. Напоследък обаче се носеха слухове, че кариерата на дука е стигнала критичната си точка и това навярно се дължеше именно на неговото желание да не се отличава от другите, особено в области като алкохола и чуждите съпруги. Говореше се обаче и това, че сянката, надвиснала над дука, била незначителна и временна и че дукесата владеела чудесно положението. В подкрепа на второто мнение съществуваха и предсказания, че кройдънският дук би могъл в близко време да бъде назначен за посланик на Великобритания във Вашингтон.

Зад гърба на Питър някакъв глас промърмори:

— Извинете, господин Макдермот, може ли да говоря с вас?

Той се извърна рязко и видя Сол Начъз, един от възрастните сервитьори, които обслужваха стаите. Беше се приближил тихо по коридора — слаб, с мъртвешка фигура, в късо бяло сако, обточено в червено и златисто — цветовете на хотела. Косата му беше сплескана и зализана, сресана напред в старомоден перчем. Имаше светли, воднисти очи, а вените по ръцете, които потриваше нервно, изпъкнали като въжета над хлътналата плът.

— Какво има, Сол?

В гласа му се долавяше безпокойство. Той каза:

— Предполагам, идвате заради оплакването срещу мен?

Макдермот погледна двойните врати. Те още не се бяха отворили и при все че се разнасяше лай, отвътре не се чуваше друг шум. Той каза:

— Кажи ми какво стана?

Другият преглътна два пъти. Подминавайки въпроса, той заговори с умоляващ, бърз шепот:

— Ако ме уволнят, господин Макдермот, ще ми бъде трудно на тези години да си намеря друга работа, — той погледна към президентския апартамент и в изражението му се четеше безпокойство и негодувание. — Те не са от най-трудните клиенти… но тази вечер… Доста са взискателни, но никога не съм им придирял, макар че никога не дават бакшиш.

Питър неволно се усмихна. Английските благородници рядко даваха бакшиш и вероятно смятаха, че самата привилегия да им се прислужва е вече един вид награда.

Той прекъсна сервитьора:

— Все още не си ми обяснил…

— Ще ви кажа и това, господин Макдермот — Питър се чувствуваше почти неловко, тъй като този човек би могъл да му бъде баща. — Това се случи преди половин час. Бяха си поръчали вечерята доста късно: стриди, шампанско и скариди по креолски.

— Менюто няма значение. Какво стана после?

— Всичко започна от скаридите, господине. Когато ги поднасях… ами през всичките тези години почти не ми се е случвало.

— За бога! — Питър не изпускаше от очи вратата на апартамента, чието отваряне би прекъснало разговора.

— Да, господин Макдермот. Ами като сервирах супата, дукесата стана от масата и като се извърна, ми блъсна ръката. Ако не знаех, че не бива, щях да кажа, че го направи нарочно.

— Това е смешно!

— Знам, господине, знам. Но разбирате ли, на панталоните на дука се появи едно малко петънце. Кълна ви се, не беше по-голямо от четвърт инч.

Питър попита недоверчиво:

— Това ли е всичко?

— Господин Макдермот, кълна се, това е всичко. Но човек би си помислил от пушилката, която вдигна дукесата, че съм извършил убийство. Извиних се. Донесох салфетка и вода, за да почистя петното, но това не помогна. Тя настояваше да повикат господин Трент.

— Господин Трент не е в хотела.

Питър реши да чуе и другата страна, преди да вземе решение. Междувременно той нареди:

— Ако си свършил за днес, по-добре е да си вървиш. Утре, като дойдеш, ще ти се каже какво се е случило.

Докато сервитьорът се оттегляше, Питър Макдермот натисна още веднъж звънеца. Преди да се повтори кучешкият лай, вратата се отвори от млад човек с кръгло като месечина лице и пенсне. Питър позна, че това е секретарят на Кройдън.

Още неотворили уста, от апартамента се разнесе женски глас:

— Който и да е, кажете да престане да звъни!

Макар и властен, помисли си Питър, това беше привлекателен глас с богата гама от дрезгави тонове, които възбуждаха интерес.

— Извинете — каза той на секретаря. — Помислих, че не сте чули. — Той се представи и добави: — Разбрах, че сте имали някакви неприятности с нашето обслужване. Дойдох да разбера не мога ли да ви бъда полезен.

— Ние очакваме господин Трент — каза секретарят.

— Господин Трент отсъствува тази вечер от хотела.

Докато говореха, те преминаха от коридора в преддверието на апартамента — правоъгълно помещение, обзаведено с вкус, с дебел едротъкан килим, с два тапицирани стола и масичка за телефон под една гравюра на Морис Хенри Хобс, изобразяваща стария Ню Орлийнс. Двойният портал към коридора затваряше единия край на правоъгълника. На другия край вратата към просторната гостна беше открехната. Отляво и отдясно имаше две други врати, едната към самостоятелната кухня, а другата към стая, която служеше за канцелария, спалня и дневна на секретаря на Кройдън. Двете главни, свързани спални на апартамента имаха изход към кухнята и към гостната. Това разпределение беше така замислено, че да позволява на тайния посетител в спалните, ако се наложи, да бъде въвеждан и извеждан незабелязано през кухнята.

— Защо не го повикат? — въпросът беше отправен ненадейно, след като вратата на гостната се отвори и кройдънската дукеса се появи, сподиряна от три развълнувани бедлингтънски териера. С бързо щракване на пръстите тя моментално укроти кучетата и извърна въпросително очи към Питър. Познаваше красивото, с високи скули лице, което бе виждал по хиляди фотографии. Дори в домашно облекло, както забеляза той, дукесата бе в изряден тоалет.

— Откровено казано, ваша светлост, не знаех, че желаете да се срещнете лично с господин Трент.

Сивозелените очи го удостоиха с преценяващ поглед.

— След като господин Трент отсъствува, очаквах да дойде някой от неговите служители.

Питър се изчерви пряко волята си. Кройдънската дукеса излъчваше недвусмислено високомерие, което по неестествен начин бе необикновено привлекателно. В паметта му за миг проблесна споменът за една снимка. Беше я видял в някакво илюстровано списание — яхнала жребец, дукесата прескачаше високо препятствие. Презряла опасността, тя владееше коня си с великолепна увереност. В този миг той изпита чувството на човек без кон, изправен пред възседналата жребеца дукеса.

— Аз съм заместник-управител. Ето защо се явих лично.

В погледа й, приковал очите му, светна забавно пламъче.

— Не сте ли малко млад за това?

— Не съвсем. В наше време доста млади хора се занимават с хотелиерски бизнес.

Той забеляза, че секретарят дискретно е изчезнал.

— На колко сте години?

— На тридесет и две.

Дукесата се усмихна. Когато искаше, както в този миг, лицето й придобиваше оживено и топло изражение. Не бе трудно, помисли си Питър, да усетиш приказното й очарование. Той пресметна, че тя е с пет или шест години по-възрастна от него и много по-млада от дука, който наближаваше петдесетте.

— Някакъв курс ли сте завършил, или нещо подобно? — попита тя.

— Имам диплома от Корнелския университет, висшия курс по администрация на хотелите. Преди да постъпя тук, работих като заместник-управител в „Уолдорф“.

Трябваше да събере сили при споменаването на „Уолдорф“ и бе изкушен да добави „откъдето бях уволнен позорно и вписан в черните списъци на верижните хотели и затова съм щастлив, че работя тук, в този независим хотел“. Но, разбира се, той не каза нещо подобно, защото човек остава да живее с личните си болки дори когато нечии случайни въпроси бъркат в старите и незараснали още рани.

— В „Уолдорф“ никога не биха се примирили с това, което се случи тази вечер — отвърна дукесата.

— Уверявам ви, мадам, че ако сме направили грешка, в „Сейнт Грегъри“ също не биха се примирили с нея.

Той си помисли, че разговорът наподобява игра на тенис, като топката се запраща от едната половина на игрището в другата и сега чакаше да му я върнат.

— Ако сте направили грешка! Съзнавате ли, че вашият сервитьор разсипа скаридите по креолски върху мъжа ми?

Очевидно тя преувеличаваше, но той не можеше да разбере на какво се дължи. Струваше му се необичайно, тъй като досега отношенията между Кройдън и хотела бяха отлични.

— Давам си сметка, че е станал инцидент, който вероятно е плод на небрежно отношение. Ето защо дойдох да се извиня от името на хотела.

— Цялата ни вечер се провали — продължаваше да настоява дукесата. — Съпругът ми и аз бяхме решили да прекараме една спокойна вечер тук, в нашия апартамент, сами. Излязохме за малко да се поразходим наоколо, върнахме се за вечеря и последва това.

Питър кимна, проявявайки привидно съчувствие, но беше озадачен от отношението на дукесата. Струваше му се, че тя желае да запечата случая в съзнанието му, за да не го забрави.

— Може би трябва да поднеса извиненията ни лично на дука — предложи той.

Дукесата отговори твърдо:

— Това не е необходимо.

Той се канеше да си върви, когато вратата на гостната, останала притворена, широко се отвори. На прага застана кройдънският дук.

За разлика от жена си той беше небрежно облечен, със замърсена бяла риза и панталони от смокинг. Инстинктивно Питър Макдермот потърси с поглед набеденото петно, където по думите на дукесата Начъз „излял скаридите по креолски над съпруга“. Откри го, макар да бе едва забележимо — мъничко петънце, което прислужникът можеше да почисти веднага. Зад дука, в обширната гостна, работеше телевизор. Лицето му изглеждаше зачервено и по-набръчкано, отколкото на някои от последните фотографии. Държеше чаша и когато проговори, гласът му излезе гъгнив:

— О, извинете — после се обърна към дукесата: — Все пак, моето момиче, май съм си оставил цигарите в колата.

— Ще ти донеса цигари — сряза го тя.

В гласа й прозвуча рязка заповед за оттегляне и кимвайки с глава, дукът се върна в гостната. Това беше странна и неудобна сцена, която по непонятни причини усили гнева на дукесата.

Обръщайки се към Питър, тя просъска:

— Настоявам да се направи подробно изложение до господин Трент. Можете да го информирате, че очаквам лично извинение.

Когато излезе и вратата на апартамента се затвори плътно зад гърба му, Питър все още беше объркан.

Но време за много размишления нямаше. В коридора го чакаше пиколото, който бе придружил Кристин до четиринайсетия етаж.

— Господин Макдермот — развълнувано каза той, — госпожица Франсис ви очаква в стая 1439 и моля ви, побързайте!

4

Четвърт час преди това, когато Питър Макдермот излезе от асансьора на път за президентския апартамент, пиколото се ухили на Кристин:

— Малко следователска дейност а, госпожице Франсис?

— Ако главният инспектор на хотела беше тук — отговори Кристин, — не би ми се наложило.

Пиколото Джими Дъкуърт, оплешивяващ, набит човек, чийто женен син работеше в счетоводството на „Сейнт Грегъри“, каза презрително:

— О, тоя ли!

Миг по-късно асансьорът спря на четиринайсетия етаж.

— В 1439, Джими — каза Кристин и двамата автоматично завиха надясно. Тя осъзна, че има разлика в начина, по-който двамата бяха опознали географията на хотела: пиколото благодарение на дългогодишното настаняване на гостите от фоайето до стаите, а тя — благодарение на поредицата образни впечатления, породени в съзнанието й от плановете на всеки етаж в „Сейнт Грегъри“.

Ако преди пет години, помисли си тя, някой в Уисконсинския университет бе запитал какво ще прави двадесетгодишната Крис Франсис, блестящата студентка с дарба за езици, дори и според най-безумните предположения тя едва ли би работила в някакъв си хотел в Ню Орлийнс. По това време имаше повърхностна представа за града, а интересът й към него беше още по-незначителен. В училище бяха учили за покупката на Луизиана, а беше гледала и „Трамвай Желание“1, но когато пристигна тук случайно, дори и тези познания бяха излезли от мода. Трамваят беше заменен от дизелови автобуси, а „Желанието“ представляваше тъмна уличка в източната част на града, рядко забелязвана от туристите.

Допускаше, че е дошла в Ню Орлийнс тъкмо защото градът й е непознат. След случая в Уисконсин, потисната и почти без да размисли, тя потърси такова място, където няма да я познават и което и за нея ще бъде непознато. Познатите неща, докосването до тях, техният образ и звук се бяха превърнали в болезнени усещания за сърцето й — те я обгръщаха от всички страни, изпълваха деня и проникваха в съня й. Струваше й се странно, а понякога изпитваше чувство на срам, че не сънува кошмари. Виждаше само точното повторение на събитията, така както станаха в онзи паметен ден на летище „Медисън“. Беше отишла да изпрати семейството си, което заминаваше за Европа — майка й, радостна и развълнувана, закичила се с орхидея, изпратена по пощата от една приятелка за „добър път“; баща й — спокоен и приятелски настроен, защото в продължение на месец за истинските и въображаеми оплаквания на пациентите му щеше да се грижи друг. Пушеше лула и когато повикаха пътниците от самолета, той я почисти от тютюна, като я почука в обувката си. Бабс, по-голямата й сестра, прегърна Кристин, а дори и Тони, с две години по-малък от нея и ненавиждащ външните изяви на чувствата, разреши да бъде целунат.

— Довиждане, Шунчице — казаха Бабс и Тони и Кристин се усмихна на това глупаво и приятелско име, което й бяха прикачили, тъй като тя беше средната в детския троен сандвич. Обещаха да си пишат, макар че тя щеше да ги намери в Париж подир две седмици, след края на семестъра. После майка й я прегърна силно и й каза да се пази. След няколко минути големият самолет потегли и излетя с рев и още непреминал пистата, падна върху едното си крило, превръщайки се първо във вихрен фойерверк, сетне в облак прах, в пламтящ факел и накрая в стихнала купчина от останки — машинарии и разпиляна човешка плът.

Това се случи преди пет години. След няколко седмици тя напусна Уисконсин и повече не се върна там.

Нейните стъпки и стъпките на пиколото заглъхваха в постлания с килим коридор. Джими, който вървеше пред нея, размишляваше:

— Стая 1439. Там е старият джентълмен, господин Уелс. Преди два дни го преместихме от една ъглова стая.

Пред тях, в другия край на коридора, се отвори врата, през която излезе красиво облечен мъж на около четиридесет години. Затвори и се готвеше да прибере ключа в джоба си, но се поколеба за миг, оглеждайки Кристин с нескрит интерес. Навярно се канеше да я заговори, но пиколото едва забележимо поклати глава. Кристин, която не пропусна нищо от този мълчалив диалог, предположи, че навярно би трябвало да остане поласкана, дето я вземат за „телефонно момиче“. Беше дочула, че Хърби Чандлър разполага с блестящ състав от тези момичета.

Когато отминаха, тя попита:

— Защо беше сменена стаята на господин Уелс?

— Според това, което чух, госпожице, в 1439 имало някой друг, който вдигнал скандал, и затова решили да ги разместят.

Едва сега Кристин си спомни стая 1439, от която имаше оплаквания и преди това. Тя се намираше в съседство със служебния асансьор и в нея си даваха среща всички тръбопроводи на хотела. В резултат на това там беше изключително шумно и непоносимо горещо. Във всеки хотел има поне една подобна стая — някои я наричат „скапаната“ стая и тя обикновено не се дава, докато не се заемат останалите стаи.

— Но защо са помолили господин Уелс да се премести от по-хубавата стая?

Пиколото сви рамене:

— По-добре попитайте администраторите.

— Но вие имате някаква представа за това — настояваше тя.

— Ами предполагам, че са го преместили, защото той никога не се оплаква. Старият господин отсяда тук години наред, без да е мърморил за нещо. Някои дори се шегуват с него — Кристин ядосано сви устни, докато Джими Дъкуърт продължаваше да говори: — Чух, че в ресторанта го настанявали на масата до кухненската врата, на която никой не би седнал. Изглежда, че няма нищо против. Така казват.

Кристин си помисли мрачно: „Утре сутринта някой ще бъде против“. Тя щеше да се погрижи за това. Като разбра, че са се отнасяли отвратително с един редовен гост, който при това е тих и мил човек, тя почувствува, че в нея се надига гняв. Няма значение. В хотела добре познаваха характера й; знаеше, че според някои той отговаря напълно на рижата й коса. Макар да обуздаваше гнева си, понякога той й помагаше при разрешаването на нещата.

Завиха зад един ъгъл и спряха пред 1439. Пиколото почука. Изчака, надавайки ухо. Не последва никакъв отговор и Джими Дъкуърт почука по-силно. В отговор се разнесе неясно стенание, което започна като шепот, издигна се високо и внезапно заглъхна, както беше започнало.

— Отворете с шперца! — нареди Кристин. — Бързо отворете!

Тя се отдръпна, а пиколото пристъпи напред. Дори при такива очевидно критични положения хотелът съблюдаваше правилата на благоприличие. В стаята беше тъмно и тя видя, че Дъкуърт запали лампата на тавана и се скри зад един ъгъл. Почти веднага след това я повика:

— Госпожице Франсис, елате веднага!

Влизайки, Кристин установи, че вътре е задушаващо горещо, макар че климатичната инсталация бе оптимистично включена на „хладно“. Друго не успя да забележи, тъй като погледът й беше привлечен от полуизправената, гърчеща се фигура върху леглото. Това беше онзи дребен като птиче човечец, когото познаваше като Албърт Уелс. Лицето му беше пепелявосиво, очите изпъкнали, устните потръпваха, опитваше се отчаяно да диша, но едва успяваше.

Тя пристъпи бързо към леглото. Веднъж, преди години, беше видяла в кабинета на баща си пациент в състояние на „in extremis“, който се задушаваше. Тогава баща й предприе бързи мерки и макар че сега тя нямаше възможност да стори нещо, спомни си само едно:

— Отворете веднага прозореца — заповяда решително на Дъкуърт. — Трябва веднага да влезе свеж въздух.

Пиколото се беше втренчил в лицето на легналия човек и каза нервно:

— Прозорецът е запечатан заради климатичната инсталация.

— Тогава опитайте със сила и ако трябва, счупете стъклото.

Бе вече вдигнала телефона до леглото. Когато телефонистката се обади, Кристин каза:

— На телефона е госпожица Франсис. Доктор Арънс в хотела ли е?

— Не, госпожице Франсис, но остави телефонен номер. Ако има нещо спешно, мога да му се обадя.

— Да, спешно е. Кажете на доктор Арънс, че трябва да дойде в стая 1439 и да побърза, моля ви. Попитайте го колко време ще му е нужно да дойде и ми позвънете отново.

Оставяйки слушалката, Кристин се извърна към гърчещата се фигура в леглото. Слабоватият, възрастен човек дишаше както преди и тя забеляза, че лицето му, което доскоро беше пепелявосиво, сега бе започнало да посинява. Стенанието, което бяха чули от коридора, наново започна; той се опитваше да издиша поетия въздух, но очевидно по-голямата част от намаляващите сили на страдалеца се изразходваха от отчаяните му физически усилия.

— Господин Уелс — каза тя, мъчейки се да му вдъхне увереност, каквато далеч не изпитваше, — мисля, че ще дишате по-спокойно, ако останете напълно неподвижен.

Забеляза, че пиколото напредваше с отварянето на прозореца. С помощта на една закачалка за дрехи беше счупил печата върху дръжката и сега бавно повдигаше долното крило.

Навярно в отговор на думите на Кристин усилията на дребния човечец утихнаха. Беше облечен в старомодна фланелена пижама и когато Кристин го обхвана с ръка, усети мършавите му рамене през грубия плат. Пресегна се, взе възглавници и ги подпря зад гърба му, за да може да се облегне, като същевременно остане изправен. Погледът му беше устремен към нея. Помисли си, че очите му приличат на очите на сърна и в тях се четеше благодарност.

— Повиках лекар, скоро ще дойде — окуражи го тя.

Докато говореше, пиколото изпъшка с последно усилие и прозорецът, внезапно освободен, се плъзна, разтваряйки се широко. В стаята проникна струя свеж въздух. Значи бурята наистина се е спуснала на юг, помисли си радостно Кристин, и сега изпраща освежителен ветрец преди появата си. Температурата отвън, изглежда, най-после беше станала по-ниска, отколкото през последните няколко дни. В леглото Албърт Уелс поглъщаше жадно чистия въздух. В това време телефонът иззвъня и давайки знак на пиколото да заеме мястото й до болния, Кристин вдигна слушалката.

— Доктор Арънс тръгна за хотела, госпожице Франсис — каза телефонистката. — Той е в „Парадис“ и каза да ви предам, че ще пристигне след двайсет минути.

Кристин се поколеба. „Парадис“ беше на другия бряг на Мисисипи, отвъд Алджиърс. Дори с разрешително за висока скорост двадесет минути бяха оптимистичен срок. Освен това понякога изпитваше съмнения в компетентността на представителния доктор Арънс, който обичаше да си пийва „Сазерак“. Като лекар на хотела той живееше безплатно в него срещу уговорката да бъде постоянно на разположение. Тя отговори на телефонистката:

— Не съм убедена, че можем да чакаме толкова дълго. Бихте ли проверили дали в списъка с гостите ни няма регистриран лекар?

— Вече проверих — в отговора й пролича известно самодоволство, като че ли бе проучила историята на телефонистки-те героини и беше решена да не пада по-долу от тях. — В стая 221 има някакъв доктор Кьонинг, а в 1203 — доктор Ъксбридж.

Кристин записа номерата в тефтерчето до телефона.

— Добре, моля да ме свържете с 221.

Лекарите, отседнали в хотела, с право очакваха да не бъдат обезпокоявани, но понякога спешните случаи оправдаваха нарушаването на протокола.

В слушалката се чу пращене, докато телефонът звънеше. След това се обади сънен глас с тевтонски акцент:

— Да, кой е?

Кристин се представи:

— Моля да ме извините, доктор Кьонинг, но един от гостите ни е изключително зле — обърна поглед към леглото. Забеляза за миг, че синкавият цвят по лицето на болния е избледнял, но пепелявосивият оттенък все още се беше запазил и човекът продължаваше да диша тежко. Тя добави: — Бихте ли могъл да дойдете?

Последва пауза, а после същият мек и сговорчив глас отговори:

— Уважаема млада госпожице, за мен би било безкрайно щастие, ако мога да помогна дори и по най-скромния начин. Но, уви, опасявам се, че не мога да направя това — разнесе се деликатен кикот. — Разбирате ли, аз съм доктор по музика и съм дошъл във вашия град като гост-диригент, струва ми се, това е вярната дума, за да дирижирам прекрасния ви симфоничен оркестър.

Независимо от напрегнатата ситуация у Кристин се породи желание да се засмее.

— Простете за безпокойството — извини се тя.

— Не се притеснявайте. Ако, разбира се, на моя нещастен съсед — как да се изразя? — не могат да помогнат другите лекари, аз мога да донеса цигулката и да му посвиря — в слушалката се разнесе дълбока въздишка. — Какво по-хубаво от това да умреш в съпровод на едно адажио от Вивалди или Тартини, при това изпълнени великолепно?

— Благодаря ви. Надявам се, че няма да се наложи — сега тя гореше от нетърпение да позвъни на следващия номер.

Доктор Ъксбридж от 1203 се обади веднага с делови глас. В отговор на първия въпрос на Кристин той каза:

— Да, аз съм доктор по медицина, интернист — той я изслуша мълчаливо, докато тя обясняваше в какво се състои проблемът, и след това отговори кратко: — Ще дойда след няколко минути.

Кристин нареди на пиколото, който все още стоеше до леглото:

— Господин Макдермот е в президентския апартамент. Идете веднага там и го помолете да дойде, щом се освободи.

Тя вдигна отново телефона:

— Моля ви, главния механик.

За щастие не би могла да се съмнява в присъствието на механика. Док Викъри беше ерген, живееше в хотела и имаше една-единствена страст — машинните съоръжения в „Сейнт Грегъри“ от основата на сградата до покрива. В продължение на четвърт век, откакто беше напуснал морето и родното си място Клайдсайд, той надзираваше по-голямата част от инсталацията и в бедните години, когато парите за подмяна на резервните части не достигаха, съумяваше да придума износените машини да поработят допълнително. Главният механик беше приятел на Кристин и тя знаеше, че е една от неговите любимки. След малко в слушалката се разнесе неговият гърлен шотландски говор:

— Да?

С няколко думи тя му обясни за Албърт Уелс.

— Докторът още не е пристигнал, но вероятно ще поиска кислород. Нали имаме портативен комплект в хотел?

— Да, Крис, имаме бутилки с кислород, но ги използваме само за заваряване.

— Кислородът си е кислород — спореше Кристин, като в паметта й се възстановяваха някои неща, които й беше казала баща й. — Няма значение в каква опаковка е кислородът. Можеш ли да наредиш на някои от твоите хора, които са нощна смяна, да донесат каквото е необходимо?

Главният механик изръмжа в знак на съгласие:

— Ще наредя. Аз самият ще дойда, мойто момиче, веднага щом си нахлузя панталоните. Иначе някой некадърник вероятно ще отвори ацетиленова бутилка под носа на твоя човек и това окончателно ще го довърши.

— Моля те, побързай — и като затвори телефона, обърна се към леглото.

Очите на дребния човечец бяха затворени. Вече не се задушаваше, но като че ли не дишаше.

Чу се леко почукване по отворената врата и в стаята влезе висок, сух човек. Лицето му беше слабо, а косата беше започнала да сивее по слепоочията. Под тъмносиния му костюм в старомодна кройка се подаваше бежова пижама.

— Аз съм доктор Ъксбридж — съобщи той с тих, твърд глас.

— Докторе — каза Кристин, — точно сега…

Новодошлият кимна и бързо извади слушалката от кожената чанта, която беше оставил на леглото. Без да губи време, той пъхна слушалката под фланелената пижама на пациента и набързо преслуша гърдите и гърба му. След това, извръщай-ки се отново към чантата, с няколко опитни жеста извади спринцовка, сглоби я и счупи върха на една малка ампула. Когато изтегли течността от ампулата, той се наведе над леглото, нави ръкава на пижамата, като го усука в груб турникет, и нареди на Кристин:

— Нека стои така. Дръжте здраво.

Доктор Ъксбридж почисти с тампон пространството над вената и заби иглата. Кимна с глава към турникета:

— Можете да отпуснете сега — след това погледна часовника си и започна бавно да вкарва течността.

Кристин се извърна, като потърси с поглед лицето на доктора. Без да вдига очи, той я осведоми:

— Аминофилин. Трябва да стимулира сърцето.

Той погледна отново часовника си, като инжектираше постепенно лекарството. Измина една минута. Две. Спринцовката беше наполовина празна. Още нямаше никаква реакция.

— Какво се е случило? — попита Кристин.

— Остър бронхит с тежка астма. Подозирам, че е имал такива пристъпи и по-рано.

Внезапно гръдният кош на дребния човек се надигна. След малко започна да диша, по-бавно, отколкото преди, но с попълни и дълбоки вдишвания. Очите му се отвориха.

Напрежението в стаята спадна. Докторът изтегли спринцовката и започна да я разглобява.

— Господин Уелс — каза Кристин, — господин Уелс, разбирате ли ме?

Той й отговори, като кимна няколко пъти. Очите му, подобни на сърна, отново се бяха спрели на нейните.

— Вие бяхте зле, когато ви намерихме, господин Уелс. Това е доктор Ъксбридж, гост на хотела, който дойде да ви помогне.

Той премести поглед към доктора, а после каза с усилие:

— Благодаря ви — думите му по-скоро приличаха на тежка въздишка, но това бяха първите думи, които произнесе. Лицето му постепенно възвръщаше естествения си цвят.

— Ако трябва да благодарите на някого, това е на тази млада дама — докторът се усмихна хладно и сдържано, а след това каза на Кристин: — Господинът все още не е добре и ще му бъде необходима и по-нататък медицинска помощ. Моят съвет е незабавно да го преместите в болница.

— Не, не! Не искам! — бързо и настойчиво отвърна старецът. Беше се надигнал върху възглавниците, очите му имаха тревожно изражение и бе извадил ръце изпод завивките, с които Кристин го беше покрила преди това. Настъпилата едва от няколко минути промяна беше забележителна, помисли си тя. Той продължаваше да диша все така трудно, с усилие, но кризата беше отминала.

Чак сега Кристин можа да го разгледа по-внимателно. Първоначално смяташе, че е към шестдесетте, но сега видя, че е по-възрастен. Имаше крехко телосложение: дребният му ръст, заострените черти и леко прегърбената стойка му придаваха изражение на врабче — това й беше направило впечатление и при предишните срещи. Оредялата си коса той обикновено сресваше на сиви, редки кичури, макар че сега беше разрошена и овлажнена от потта. Както винаги лицето му имаше меко и безобидно изражение, сякаш за нещо се извинява, но въпреки това тя усети, че в него се крие спокойна решителност.

За първи път бе видяла Албърт Уелс преди две години. Беше дошъл неуверено в служебния апартамент на хотела, разтревожен за някаква неточност в сметката му, която не бе могъл да уреди с администрацията. Спомни си, че ставаше дума за дребната сума от седемдесет и пет цента. Както обичайно се постъпва в такива случаи, когато гостите оспорват такива малки суми, касиерът беше предложил да не се плаща сметката, но Албърт Уелс искаше да докаже, че той изобщо не е направил такъв разход. След търпеливо разследване Кристин доказа, че човекът е прав, и тъй като тя самата изпадаше в подобни пристъпи на пестеливост — макар при нея те да се сменяха с безумно, женско разточителство, — тя му изказа своето съчувствие и го уважи за твърдостта му. Освен това от хотелската сметка, която говореше за скромните му разходи, и от готовото му облекло, ставаше ясно, че разполага с ограничени средства и вероятно е пенсионер, чиито ежегодни посещения в Ню Орлийнс са най-големите преживявания в неговия живот.

— Не обичам болниците — заяви сега Албърт Уелс. — Никога не съм ги обичал.

— Ако останете тук — възрази докторът, — ще имате нужда от медицински грижи, от една сестра, която да стои до вас денонощно. От време на време ще трябва да бъдете и на кислород.

Дребният човечец продължи да настоява:

— Хотелът може да уреди въпроса за сестрата — той се обърна настойчиво към Кристин. — Вие можете да уредите това, нали?

— Предполагам, че можем — отвърна тя. Очевидно ненавистта на Албърт Уелс към болниците беше доста силна и за миг това го бе накарало да превъзмогне обичайното си желание да не създава затруднения. Кристин се запита дали той има някаква представа колко скъпо ще му излезе една частна медицинска сестра.

Разговорът им беше прекъснат от някакъв шум в коридора. В стаята влезе механик с работен комбинезон, като теглеше количка с бутилка кислород. Зад него се появи едрата фигура на главния механик, който носеше дълги гумени маркучи, тел и найлонова торбичка.

— Е, не е съвсем като в болница, Крис — каза главният механик, — но мисля, че все пак това ще свърши добра работа.

Беше се облякъл набързо със старо сако и панталон върху незакопчаната риза, която откриваше силно окосмените му гърди. Беше си нахлузил разхлабени сандали и под куполообразното му плешиво теме, както винаги, на върха на носа бяха кацнали очила с дебели рамки. С помощта на телта и маркучите започна да свързва бутилката с найлоновата торбичка. Нареди на механика, който беше спрял несигурно:

— Я сложи бутилката до леглото, момчето ми! Като те гледам как се пипкаш, май на тебе ще ти трябва кислород!

Доктор Ъксбридж беше изумен. Кристин му обясни оригиналното си хрумване за необходимостта от кислород и представи главния механик. Все още със заети ръце, главният кимна, като му хвърли бърз поглед над очилата си. Миг по-късно, след като свърза бутилката, той добави:

— Тези найлонови торбички са задушили много хора и не виждам защо пък да не използваме някоя за спасяването на един човек. Смятате ли, че ще свърши работа, докторе?

Голяма част от предишното високомерие на доктор Ъксбридж беше изчезнала:

— Смятам, че ще свърши добра работа — и той погледна към Кристин. — Излиза, че във вашия хотел може да получиш изключително компетентно съдействие.

Тя се засмя:

— Почакайте, докато объркаме резервацията ви, и тогава ще престанете да мислите така.

Докторът се върна към леглото:

— Кислородът ще ви помогне, господин Уелс, но, струва ми се, и по-рано сте имал такива бронхиални пристъпи.

Албърт Уелс кимна и отговори с хриплив глас:

— Бронхита пипнах като миньор. Астмата дойде по-сетне — той премести поглед към Кристин: — Моля да ме извините за всичко това, госпожице.

— Аз също бих искала да се извиня и преди всичко за това, че смениха стаята ви.

Главният механик беше свързал свободния край на гумения маркуч със зелената бутилка. Доктор Ъксбридж му каза:

— Ще започнем да подаваме кислород в продължение на пет минути и ще прекъсваме за още пет минути.

Двамата нагласиха импровизираната маска върху лицето на болния. Разнесе се постоянно съскане, което показваше, че кислородът е тръгнал. Докторът погледна часовника си и след това попита:

— Повикахте ли лекаря на хотела?

Кристин му обясни за доктор Арънс и доктор Ъксбридж кимна одобрително.

— Той ще се заеме с болния, като пристигне. Аз съм от Илиной и нямам разрешително да практикувам в Луизиана. — Той се наведе над Албърт Уелс: — По-добре ли ви е?

Дребничкият човек кимна утвърдително с глава под найлоновата торбичка.

В коридора се разнесоха нечии твърди стъпки и в стаята влезе Питър Макдермот, като едрата му фигура запълни очертанията на вратата:

— Предадоха ми, че сте ме търсили — каза той на Кристин и отправи поглед към леглото: — Ще се оправи ли?

— Мисля, че ще се оправи, но, струва ми се, ние сме задължени на господин Уелс — като кимна на Питър, тя излезе с него в коридора и му обясни това, което пиколото й беше разказал за размяната на стаите. Като забеляза, че Питър се намръщи, тя добави: — Ако остане в хотела, трябва да му дадем друга стая и мисля, че не би било много трудно да намерим и медицинска сестра.

Питър кимна в знак на съгласие. В офиса на камериерките на другия край на коридора имаше телефон. Той отиде там и помоли да го свържат с рецепцията.

— Намирам се на четиринайсетия — осведоми администратора, който отговори на позвъняването. — Има ли свободна стая на този етаж?

Последва дълга пауза. Дежурният администратор работеше отдавна в хотела и беше назначен преди много години от Уорън Трент. Той имаше самовластен стил на работа, който малцина дръзваха да оспорват. Освен това неколкократно бе дал на Питър Макдермот да разбере, че не обича новоназначените, особено, когато са по-млади, по-висшестоящи от него и са северняци.

— Е какво — каза Питър, — има ли стая?

— Разполагам с 1410 — каза чиновникът с възможно най-подчертан акцент на плантатор от Юга. — Но съм я определил за един господин, който се настанява в този момент. — Той добави: — Ако не знаете, трябва да ви кажа, че хотелът е почти пълен.

Питър помнеше стая 1410. Беше голяма и просторна и гледаше към авеню „Сейнт Чарлз“. Предпазливо попита:

— Ако взема 1410, можете ли да намерите нещо друго на вашия господин?

— Не, господин Макдермот. Разполагам само с един малък апартамент на петия етаж. Но господинът не желае да плати по-висока цена.

Питър каза решително:

— Нека вашият човек се настани в апартамента на цената на единична стая. Утре сутрин можете да го преместите. Междувременно ще използувам 1410, за да преместя в нея госта от 1439, и моля да ми изпратите едно пиколо с ключа.

— Само за минутка, господин Макдермот — до този миг чиновникът говореше равнодушно, но сега премина в определено рязък тон: — Политиката на господин Трент винаги е била…

— Сега говорим за моята политика — прекъсна го Питър. — И още нещо: преди да си тръгнете, оставете бележка на колегите си от дневната смяна, че утре очаквам обяснение защо господин Уелс е бил преместен от предишната му стая в 1439. Можете да добавите, че би било по-добре за тях, ако причината е основателна…

Той затвори телефона и намигна на Кристин многозначително.

5

— Трябва да си се побъркал — протестираше кройдънската дукеса, — напълно и безвъзвратно си побъркан.

Беше се върнала в гостната на президентския апартамент, след като Питър Макдермот си тръгна, и внимателно затваряше вътрешната врата.

Дукът не можеше да си намери място, както винаги, при честите езикови схватки със съпругата си:

— Страшно съжалявам, моето момиче. Телевизорът работеше и не можах да чуя момчето. Помислих, че се е разкарал — той отпи голяма глътка от чашата с уиски и сода, която държеше несигурно в ръка, и после добави печално: — Освен това съм ужасно разстроен от цялата история.

— Ужасно разстроен! — в тона на жена му се долавяха необичайни нотки на истерия. — Теб ако слуша човек, всичко е някаква игра. Сякаш станалото тази вечер не би могло да ни доведе до пълна катастрофа…

— Не мисля нищо подобно! Знам, че всичко е сериозно. Ужасно сериозно.

Безутешно прегърбен в дълбокото кожено кресло, той приличаше на дребничко човече, подобно на онези плахи същества с бомбета, които английските карикатуристи тъй обичат да изобразяват.

Дукесата продължи с обвинителен тон:

— Направих всичко възможно. Всичко, за да покажа след невероятното ти безразсъдство, че двамата сме прекарали една спокойна вечер в хотела. Дори измислих, че сме ходили на разходка, ако случайно някой ни е видял, когато сме се прибирали. И след всичко това ти се появяваш като последен глупак, за да обявиш, че си оставил цигарите си в колата.

— Само един човек чу, тоя, младият управител. Той няма да обърне внимание.

— Но обърна! Нали го гледах в лицето — дукесата запази самообладание с усилие. — Минава ли ти през ума в каква отвратителна каша сме се забъркали?

— Вече казах, че всичко ми е ясно — дукът пресуши питието и се загледа в празната чаша. — Ужасно се срамувам. Ами ако не беше ме накарала… Ако не бях си пийнал…

— Ти беше пиян! Ти беше пиян още когато те намерих и оттогава си все пиян.

Той разтърси глава, сякаш искаше да му просветне:

— Сега съм трезвен.

Беше негов ред да обвинява:

— Ти ме проследи. Не можеше да не се намесиш. Не можа да оставиш нещата да…

— Това няма значение. Сега друго е по-важно.

Той повтори:

— Ти ме накара…

— Не можехме да постъпим по друг начин. Не можехме. Така имахме по-голям шанс.

— Не съм сигурен. Ами ако полицията се заяде?

— Отначало ще ни заподозрат. Затова и направих онази разправия със сервитьора и раздухах случката. Това не е алиби, но е възможно най-доброто в случая. В съзнанието им е втълпено, че тази вечер сме били тук… или щеше да им е втълпено, ако не беше объркал всичко. Просто ми иде да се разплача.

— Би било интересно — каза дукът. — Винаги съм си мислил, че в тебе няма нищо женствено.

Той се изправи в стола и като че ли изгуби примиренческия си вид или поне значителна част от него. Понякога това негово хамелеонско качество объркваше хората, които го познаваха, защото не можеха да разберат истинското му лице.

Дукесата се изчерви, в резултат на което красотата й на статуетка стана още по-изразителна.

— Излишно е да ми го казваш.

— Може би не е — и като стана, дукът отиде до една странична масичка, напълни щедро чашата си със скоч и добави малко сода. — И все пак — додаде той с обърнат гръб — трябва да призная, че това е в основата на всичките ни неприятности.

— Аз пък не признавам. Причината навярно се крие в твоите навици, не в моите. Беше чиста лудост да отидеш тая вечер в онова отвратително комарджийско свърталище и на всичко отгоре с тази жена…

— Вече го коментира — отговори унило дукът. — И то доста изчерпателно. Като се връщахме. Преди да е станало.

— По нищо не разбрах, че думите, които съм ти казала, са стигнали до съзнанието ти.

— Твоите думи, моето момиче, могат да пробият и най-гъстата мъгла. Опитвам се да ги спра, но досега не съм успял, — кройдънският дук отпи от студеното питие. — Защо се омъжи за мен?

— Струва ми се, че предимно защото ти се отличаваше в нашите среди като човек, който върши нещо полезно. Казваха, че аристокрацията се била изтощила, но, изглежда, ти доказваше противното.

Той вдигна чашата и се вторачи в нея, сякаш гледаше кристалната сфера на гадателите.

— А сега не доказвам ли това?

— Ако все още изглеждаш такъв, то се дължи на моята подкрепа.

— Вашингтон? — думата прозвуча като въпрос.

— Бихме могли да успеем там — каза дукесата, — ако можех да те опазя трезвен и да те вържа в семейното легло.

— Аха! — съпругът й кухо се засмя. — Това проклето, студено семейно легло.

— Казах вече, не е необходимо.

— А запитала ли си се някога защо се ожених за тебе?

— Имам си мнение по този въпрос.

— Ще ти кажа най-важното — той отпи отново, като че ли искаше да събере смелост, и каза с прегракнал глас: — Желаех те в това легло. Бързо. Законно. И знаех, че това е единственият начин.

— Изненадана съм, че си направил този труд при наличието на такъв голям избор, преди и след това.

Кръвясалите му очи бяха устремени към лицето й.

— Не исках други. Исках теб и продължавам да те искам.

— Достатъчно — сопна се тя. — Прекалено задълбахме.

Той поклати глава.

— Трябва да чуеш още нещо. Твоята гордост, моето момиче, е великолепна. Неукротима. Тя винаги ме е привличала. Не съм искал да я накърнявам, а да я споделя. Ти, излегната по гръб. С разтворени бедра. Страстна. Трепереща…

— Стига! Стига! Ти… ти си мръсник! — лицето й беше пребледняло, а гласът й писклив. — Все ми е едно дали ще те хване полицията! Дай боже да стане! Надявам се да ти лепнат поне десет години!

6

След набързо привършения спор с администратора Питър Макдермот прекоси коридора и се върна в 1439.

— Ако не възразявате — осведоми той доктор Ъксбридж, — ние ще преместим вашия пациент в друга стая на същия етаж.

Високият суховат лекар, който се отзова на молбата на Кристин, кимна с глава, оглеждайки тясната „скапана“ стая с плетеница от водопроводни и отоплителни тръби.

— Всяка друга стая ще бъде по-добра от тази.

Докторът се приближи до леглото на възрастния човек, за да му пусне поредната доза кислород, а Кристин припомни на Питър:

— Сега трябва да намерим сестра.

— Ще оставим доктор Арънс да уреди това — Питър продължи да размишлява на глас: — Хотелът трябва да поеме този ангажимент, което означава, че сме задължени да заплатим разходите. Смяташ ли, че твоят приятел Уелс може да си плати?

Бяха излезли отново в коридора и гласовете им звучаха приглушено.

— Тъкмо това ме притеснява. Смятам, че няма много пари.

Питър забеляза, че когато Кристин се съсредоточава, носът й очарователно се набръчква. Той усети близостта й и лекия дъх на приятен парфюм.

— Е, добре — каза той. — Няма да задлъжнеем много до сутринта. Ще наредим на финансовия отдел да разгледа случая.

Когато донесоха ключа, Кристин тръгна напред, за да отвори новата стая 1410.

— Готово — заяви тя, като се върна.

— Най-добре е да разменим леглата — каза Питър. — Нека закараме това легло в 1410, а оттам да донесем другото в тази стая.

Но се оказа, че вратата е много тясна.

Албърт Уелс, който дишаше по-леко и бе възвърнал естествения цвят на лицето си, предложи:

— Цял живот съм вървял пеша. И сега мога да повървя малко. — Доктор Ъксбридж обаче поклати решително глава.

Главният механик премери разликата в ширините на леглото и вратата.

— Ще сваля вратата от пантите — каза той на болния. — Тогава ще излезете оттук като тапа от бутилка.

— Няма нужда — каза Питър. — Има и по-бърз начин, ако не възразявате, господин Уелс.

Другият се усмихна и кимна с глава.

Питър се наведе, уви раменете на възрастния човек с едно одеяло и го вдигна.

— Имаш силни ръце, синко — каза дребничкият човек.

Питър се усмихна и после закрачи леко по коридора към другата стая, като че ли носеше дете.

След петнадесет минути всичко вървеше като по вода. Съоръжението с кислородната бутилка беше пренесено благополучно, макар и да не бе така необходимо сега, защото климатичната инсталация в просторната стая не си съперничеше с горещите тръби, а и въздухът тук беше много по-свеж. Лекарят на хотела, доктор Арънс, пристигна, представителен и общителен, разнасяйки около себе си почти като видим облак мирис на царевично уиски. Той прие с готовност предложението на доктор Ъксбридж, който пожела да се отбие на следващия ден за консултация, и се съгласи почти охотно с препоръката му да използува кортизон, който би предотвратил евентуалното възобновяване на пристъпите. Доктор Арънс беше позвънил дружелюбно на една частна медицинска сестра („Чудесни новини, миличка! Отново ще работим в един екип.“), която беше вече на път за хотела.

Когато главният инженер и доктор Ъксбридж си тръгнаха, Албърт Уелс тихо спеше.

Като последва Кристин в коридора, Питър затвори внимателно вратата, оставяйки доктор Арънс, който крачеше из стаята в очакване на медицинската сестра и си тананикаше тихичко песента на тореадора от „Кармен“: „Пом — пом — пом — пом-пом, пом-пом-пом — пом-пом…“ Бравата тракна, като прекъсна песнопенията.

Беше дванайсет без четвърт.

Отивайки към асансьорите, Кристин каза:

— Доволна съм, че го оставихме тук.

Питър беше учуден:

— Господин Уелс ли? Защо да не го оставим?

— В други хотели не биха го оставили. Знаеш какви са хората: при най-малката нередност всеки вдига ръце. Единственото, което ги интересува, е да приемат и изпращат гости, които да си плащат сметката. Това е всичко.

— Те са фабрики за салами. Истинският хотел трябва да предлага гостоприемство и да оказва съдействие на госта при необходимост. Така са започнали най-добрите хотели, но за жалост твърде много хора от този бизнес са забравили тези неща.

Тя го погледна с любопитство:

— Смяташ ли, че в нашия хотел сме забравили това?

— Разбира се, че сме забравили. Или поне често забравяме. Ако зависеше от мен, биха настъпили доста промени… — той замълча, смутен от собствената си убеденост. — Няма значение. В повечето случаи запазвам такива предателски мисли за себе си.

— Не трябва! Дори и да ти хрумват такива мисли, не бива да се срамуваш от тях — в думите на Кристин се усещаше истината, че „Сейнт Грегъри“ работи до голяма степен „неефективно“ и през последните години се осланя на старата си слава. Сега хотелът беше изправен пред финансова криза, която можеше да наложи драстични промени, независимо дали неговият собственик Уорън Трент ще ги иска, или не.

— На света има глави и стени — възрази Питър, — но няма никакъв смисъл да блъскаш едното в другото. У. Т. не си пада по новите идеи.

— Това не е причина да се откажеш.

Той се засмя:

— Говориш като жена.

— Та аз съм жена.

— Знам — каза Питър — Вече започнах да забелязвам.

Помисли си, че наистина е вярно. През цялото време откакто познаваше Кристин, от самото си пристигане в „Сейнт Грегъри“, Питър я приемаше твърде формално и едва в последно време откри, че все повече осъзнава колко е привлекателна и различна от другите. Запита се какви ли са й намеренията за тази вечер.

— Не съм вечерял. Днес много работа се натрупа — каза нерешително той. — Какво ще кажеш, ако хапнем заедно късно вечерта?

— Обичам късните вечери — отговори Кристин.

— Искам да проверя само още нещо — каза той в асансьора. — Изпратих Хърби Чандлър да разбере какво се е случило на единайсетия етаж, но му нямам доверие. После съм свободен. — Той притисна леко ръката й. — Ще ме почакаш ли на мецанина?

Ръцете му бяха учудващо нежни за човек с неговия ръст, който би трябвало да бъде тромав. Кристин погледна силния му енергичен профил с издадена челюст, който приличаше по форма на фенер. Лицето му е интересно, каза си тя, с леко загатната решителност, която би могла да прерасне в упоритост, ако бъде предизвикана. Усети, че сетивата й се пробуждат.

— Добре — съгласи се тя, — ще те почакам.

7

Марша Прейскът гореше от желание да прекара деветнайсетия си рожден ден по-различно или поне да беше останала на бала на студентското дружество „Алфа-Капа-Епсилон“ в залата за конференции осем етажа по-долу. Приглушено от разстоянието и допълнителните шумове, ехото от бала достигаше сега до нея, носейки се през прозореца на единайсетия етаж, който едно от момчетата отвори със сила преди няколко минути, когато жегата, цигареният дим и миризмата на алкохол в крайно претъпкания апартамент станаха нетърпими дори и за онези, чиято способност да долавят подобни подробности все по-бързо намаляваше.

Допусна грешка, че дойде тук. Но както винаги непокорна, тя потърси нещо по-различно, а Лайл Дюмер й бе обещал тъкмо това. Познаваше го от много години и от време на време се срещаше с него. Баща му беше президент на една от градските банки и близък приятел на баща й. Докато танцуваха, Лайл й каза:

— Това е детска работа, Марша. А нашите момчета са наели горе апартамент и почти цяла вечер си прекарваме чудесно. Страшно интересно е — той се опита да се засмее мъжествено, но това прозвуча като кикотене, а после запита направо: — Защо не дойдеш?

Без да се замисли, тя каза „да“. Напуснаха дансинга и се качиха в 1126–7, малък, претъпкан апартамент, където ги обгърна застоялият въздух и силната врява. Не очакваше, че ще има толкова много хора, и се почувствува неприятно изненадана, като видя, че някои от момчетата са вече пияни.

В апартамента имаше и няколко момичета и тя познаваше бегло повечето от тях. Опита се да влезе в разговор, при все че не се чуваше нито дума. Едно от момичетата, Сю Филип, не можеше и звук да издаде. Очевидно беше тежко препила и кавалерът й, някакво момче от Батън Руж, изливаше отгоре й вода от обувката, която непрекъснато пълнеше в банята. Роклята на Сю от розов муселин се беше превърнала вече в мокра дрипа.

Момчетата поздравиха Марша доста възторжено, но след това веднага се извърнаха към импровизирания бар, пригоден от някакъв остъклен шкаф, обърнат на една страна. Някой — не видя точно кой, навря непохватно в ръцете й една чаша.

В съседната стая очевидно ставаше нещо. Пред затворената врата се беше струпала групичка момчета, към които се присъедини и Лайл Дюмер, изоставяйки Марша. Тя дочу откъслечен разговор, включително въпроса „Е, как беше?“, но отговорът се изгуби в избухналия неприличен смях.

Когато разбра от последвалите забележки, или поне се усъмни какво става там, обхвана я отвращение и й се прииска да си отиде. Сега дори голямата самотна къща в квартал „Градина“2 й се стори по-привлекателна, макар да не я обичаше заради нейната пустота, тъй като оставаше сама с прислужниците в нея при отсъствията на баща си. И сега от месец и половина го нямаше, щеше да се върне едва след две седмици.

Мисълта за баща й я накара да си спомни, че нямаше да е тук или на студентския бал, ако той се беше върнал, както очакваше и бе обещал първоначално. Вместо това щеше да има празненство за рождения й ден, което щеше да се ръководи от самия Марк Прейскът в неговия обичаен и весел стил, и на него щяха да присъствуват най-близките приятели на дъщеря му. И Марша бе уверена, че те щяха да се откажат от поканите на „Алфа-Капа-Епсилон“, ако балът съвпадаше с нейния празник. Но той не се върна у дома и в замяна, както винаги, й се извини по телефона, този път от Рим.

„Марша, миличка, наистина се опитах да дойда, но не успях. Работата ми тук ще ме задържи още две-три седмици, но ще се реванширам, миличка, наистина ще се реванширам, като се върна у дома.“

Той попита плахо дали Марша не иска да посети майка си и новия й съпруг в Лос Анджелос, а когато тя, без дори да се замисли, отказа, баща й продължи:

— Добре, няма значение. Желая ти чудесно прекарване на рождения ден и съм ти изпратил нещо, което смятам, че ще ти хареса. — На Марша й се доплака при звука на приятния му глас, но се сдържа, тъй като отдавна се беше отучила да плаче. А и нямаше смисъл да се пита защо собственикът на универсален магазин в Ню Орлийнс с цял взвод от добре платени служители трябва да бъде по-яко обвързан от бизнеса си, отколкото един обикновен чиновник. Вероятно в Рим го задържаше нещо друго, за което не бе й казал, така както и тя нямаше да му каже какво точно става сега в апартамент 1126.

Когато реши да си тръгне, упъти се към прозореца да остави чашата си на перваза и отдолу до нея достигнаха звуците на „Звезден прах“. Вечер по това време оркестърът предлагаше стари, сантиментални изпълнения, особено ако съставът се ръководеше от Мокси Бюкенън и неговите „Звездни южняци“, които свиреха на повечето от изисканите тържества със сребърна посуда в „Сейнт Грегъри“. Дори и да не бе танцувала преди това, тя щеше да разпознае аранжимента — все още преобладаващите топли и сладки тонове на духовите инструменти — характерна черта за Бюкенън.

Като се колебаеше пред прозореца, Марша размисли дали да не се върне на етажа за танци, макар да знаеше какво е там сега: момчетата съвсем разгорещени в смокингите си, някои от тях опипвайки неловко яките си, няколко непохватни хлапаци, на които им се иска да навлекат отново джинсите и импрегнираните якета, и момичетата, които сновяха насам-натам към дамската тоалетна, поверявайки една на друга с кикот тайните си. Всички й заприличаха на група деца, натъкмени да играят на „шарада“3. Често си мислеше, че младостта е глупав период, особено щом трябва да го преживееш с връстниците си. Понякога, както и сега, тя копнееше за по-зряла компания.

Но това не успя да й предложи дори Лайл Дюмер. Забеляза, че той е още сред групичката пред вратата на съседната стая, със зачервено лице, с колосан нагръдник, който се беше нагънал, и с изкривена черна вратовръзка. Марша се запита как е могла да го възприема сериозно досега.

Останалите, а и тя самата, започнаха да си тръгват, запътвайки се масово към вратата. Едно от големите момчета, когото познаваше под името Станли Диксън, се показа от другата стая. Като кимна към вратата, която затвори внимателно зад гърба си, тя долови част от думите му: „…момичетата все казват, че ще… достатъчно им било… страхуват се… неприятности.“

— Казах ви да оставим тези истории… — обади се друг.

— Защо да не опитаме с някоя от тези? — чу се гласът на Лайл Дюмер, който говореше по-завалено отпреди.

— Да, ама коя? — и погледите на момчетата зашариха из стаята. Марша преднамерено ги избегна.

Няколко приятелки на Сю Филип, която беше припаднала, се опитваха безуспешно да й помогнат да се изправи на крака. Едно от момчетата, по-трезвено от останалите, се обърна загрижено към Марша:

— Марша, на Сю й е страшно кофти. Можеш ли да й помогнеш?

Марша се спря с нежелание, като сведе поглед към момичето, което беше отворило очи и се бе облегнало по гръб. Детското личице беше пребледняло, устните бяха отпуснати, а червилото по тях размазано. Като сподави въздишката си, Марша каза на останалите:

— Помогнете ми да я заведа в банята — и когато трима от тях я повдигнаха, пияното момиче заплака.

Някакво момче поиска да ги последва в банята, но Марша затвори рязко вратата и я заключи. Извърна се към Сю Филип, която с ужас се наблюдаваше втренчено в огледалото. Марша си помисли, че този шок ще й подействува поне отрезвяващо.

— Аз не бих се тревожила толкова — отбеляза Марша. — Казват, че все някога трябва да ни се случи.

— Господи! Майка ми ще ме убие! — думите на Сю прозвучаха като стенание и тя се наведе над тоалетната, за да повърне.

Седнала на ръба на ваната, Марша отбеляза делово:

— След това ще се почувствуваш по-добре. Като свършиш, ще ти измия лицето и ще се опитаме да се гримираш леко.

Все още с наведена глава, момичето кимна мрачно.

След десетина минути двете излязоха от банята. Почти всички си бяха отишли, макар че Лайл Дюмер и приятелите му стояха вкупчени един до друг. Ако Лайл възнамеряваше да я придружи, помисли си Марша, щеше да му откаже. Освен него в стаята беше останало единствено момчето, което я помоли да помогне на Сю. Той се приближи и й обясни припряно:

— Ние се уговорихме с една приятелка на Сю да я заведе у дома си и тя вероятно ще спи там — и като хвана Сю, а тя го последва покорно, той извика през рамо: — Долу ни чака кола. Благодаря ти, Марша.

Успокоена, тя ги наблюдаваше как си отиват. Прибра дрехата си, която беше оставила в стаята, докато помогне на Сю Филип, и чу, че външната врата се затвори. Пред вратата с ръце зад гърба, стоеше Станли Диксън. Марша чу как ключалката щракна тихо.

— Хей, Марша — каза Лайл Дюмер. — Къде си се разбързала?

Марша познаваше Лайл от дете, но сега всичко беше по-различно. За нея той беше просто чужд човек с изражение на пиян побойник.

— Тръгвам си — отговори тя.

— Е, хайде де! — пристъпи той важно към нея. — Дръж се прилично и остани да си пийнеш.

— Не, благодаря.

Но той продължи, като че ли не беше чул нищо:

— Ти ще бъдеш добро момиче, нали, маце?

— Само между нас — каза Станли Диксън. Той имаше дебел, носов тембър, съпроводен от постоянен циничен смях. — Някои от нас вече прекараха чудесно. И затова ни се прииска още — другите двама, чиито имена не знаеше, се хилеха.

— Не ме интересува какво ви се иска — прекъсна ги тя и при все, че гласът й прозвуча твърдо, усети в себе си прокрадващата се нотка на страх. Пристъпи към вратата, но Диксън поклати глава.

— Моля ви — каза тя. — Пуснете ме да си отида!

— Слушай, Марша — изпъчи се Лайл. — Знаем, че и на теб ти се иска.

Той се изхили неприлично.

— На всичките момичета им се иска и никога не биха отказали. Те самите показват точно това: „Ела и си го вземи“.

Той се обърна към останалите:

— Е, момчета?

Третото момче занарежда тихо:

— Точно така си е. Трябва да влезеш и да си го получиш.

Започнаха да се приближават.

Тя се извърна рязко:

— Предупреждавам ви! Ако ме докоснете, ще викам.

— Ще съжаляваш, ако направиш това — промърмори Станли Диксън. — Ще изпуснеш цялото удоволствие.

Изведнъж, без да го забележи, той се озова зад гърба й и притисна бързо устата й с голямата си потна длан, а с другата си ръка хвана бързо ръцете й. Беше опрял глава до нейната и тя усети силния дъх на уиски.

Започна да се бори и се опита напразно да го ухапе по ръката.

— Слушай, Марша — каза Лайл, като изкриви лице в самодоволна усмивка. — Ще си го получиш, но можеш и ти поне да изпиташ удоволствие от това. Нали винаги така говорят? Ако Стан те пусне, ще обещаеш ли да не вдигаш шум?

Тя поклати гневно глава.

Някой хвана ръката й:

— Хайде, Марша. Лайл каза, че си добро момиче. Докажи ни, че е така.

Тя се бореше безумно, но всичко беше безполезно. Държаха я здраво. Лайл я хвана за другата ръка и всички я понесоха насила към съседната спалня.

— Дявол да я вземе! — каза Диксън. — Я някой да я хване за краката.

Останалите я сграбиха. Опита се да рита, но само си събу обувките. Обзета от чувството, че всичко това е сън, тя усети, че я пренасят през вратата на спалнята.

— Питам те за последен път — предупреди я Лайл. Привидният му хумор беше изчезнал. — Ще се държиш ли като хората?

В отговор тя започна да се бори още по-силно.

— Свалете й дрехите — каза някой. Нечий друг глас, стори й се, че беше на този, който държеше краката й, попита колебливо:

— Необходимо ли е?

— Я престани да се притесняваш! — това беше Лайл Дюмер. — Нищо няма да се случи. Баща й сега развратничи някъде в Рим.

В стаята имаше двойно легло. Докато се съпротивляваше с последни сили, Марша беше положена насила върху него. Миг след това се намери легнала напряко, главата й бе притисната така жестоко, че можеше да види единствено тавана над себе си, който някога е бил боядисан в бяло, но сега беше посивял и с орнаменти в средата, където светеше полилеят. Той беше покрит с прах, а до него се забелязваше пожълтяло петно от вода.

Внезапно осветлението на тавана беше угасено, но в стаята идеше светлина от някаква лампа вляво. Диксън я бе уловил по друг начин и беше приседнал на леглото до главата й, но и сега стискаше здраво тялото й и устата, без тя да може да помръдне. Усети върху себе си нечии други ръце и почувствува надигащия се истеричен пристъп. Извивайки тялото си, тя се опита да рита, но краката й бяха приковани. Опита да се обърне и чу как роклята й от „Баленсиага“ се разкъса.

— Аз съм пръв — каза Станли Диксън. — Я някой да я хване тука.

Тя долови ускореното му дишане.

Разнесоха се приглушени стъпки върху килима пред леглото. Хванаха краката й още по-здраво, а ръката на Диксън върху лицето й се отмести и нечия друга ръка зае нейното място. Това беше една чудесна възможност. Когато другата ръка я улови, тя я захапа свирепо. Почувствува, че зъбите й се впиват до костите.

Разнесе се болезнен вик и ръката се отдръпна.

Като пое въздух, Марша нададе вик. Тя изпищя три пъти и завърши с отчаян вопъл:

— Помощ! Моля ви, помогнете!

Последната й дума секна, защото Станли Диксън стовари силно ръката си на предишното място и това я замая. Чу го да изръмжава:

— Ах, глупак такъв! Тъпанар!

— Ухапа ме! — в гласа се прокраднаха болезнени ридания. — Тая кучка ме ухапа за ръката.

Диксън процеди дивашки.

— А ти какво очакваш да направи? Да те целуне ли? Сега целият проклет хотел ще се изсипе тука! Лайл Дюмер ги подкани:

— Хайде да се махаме!

— Млъкни! — заповяда Диксън. Те се ослушаха. Диксън каза спокойно: — Няма нищо опасно. Предполагам, че никой не е чул.

Това беше вярно, помисли си отчаяно Марша. Сълзи замъглиха очите й. Стори й се, че силите са я напуснали и не може повече да се бори.

На външната врата се почука. Три твърди настойчиви почуквания.

— Господи! — каза третото момче. — Някой е чул — и добави, стенейки: — Боже господи! Ръката ми!

Четвъртият попита нервно:

— Какво да правим?

Чукането се повтори по-силно.

След малко отвън се разнесе глас:

— Моля, отворете вратата! Чух, че някой извика за помощ — този, който говореше, имаше мек южняшки акцент.

Лайл Дюмер прошепна:

— Само един е, сам. Може би ще се измъкнем.

— Трябва да опитаме — каза Диксън задъхано. — Аз ще отида — той промърмори на един от останалите: — Дръжте я тази и повече не правете грешки.

Ръката върху устата на Марша се смени бързо, а друга притисна тялото й.

Ключалката щракна и последва проскърцване, когато вратата се открехна. Станли Диксън, сякаш учуден, каза:

— О!

— Извинете, господине. Аз съм служител на хотела — беше същият глас, който чуха преди малко. — Минавах случайно и чух, че някой извика.

— А, минавахте ли? — тонът на Диксън беше странно враждебен. Сетне, като че ли решил да прояви дипломатичност, добави: — Добре, благодаря ви все пак. Всъщност жена ми имаше кошмари, тя си легна преди мен, но сега вече й мина.

— Добре… — другият навярно се колебаеше. — Ако сте сигурен, че всичко е наред…

— Всичко е наред — каза Диксън. — Всъщност понякога стават такива неща — той говореше убедително и беше овладял положението. Марша разбра, че след миг вратата ще се затвори. Откакто се беше отпуснала, усети, че натискът върху лицето й също бе отслабнал. Тогава се напрегна, за да направи едно последно усилие. Като изви тялото си встрани, тя мигновено освободи устата си.

— Помощ! — извика тя. — Не му вярвайте! Моля ви, помогнете — но беше заставена още веднъж да замълчи.

Навън последва внезапна промяна. Тя чу новия глас да казва:

— Бих желал да вляза, моля.

— Това е частна стая. Вече ви обясних, че жена ми има кошмари.

— Съжалявам, господине, но не ви вярвам.

— Добре — каза Диксън. — Влезте.

Ръцете върху Марша като че ли не желаеха да бъдат видяни в това положение и се отдръпнаха. Когато се освободи, тя се преобърна, като се поизправи с лице към вратата. Влезе млад негър. Беше около двадесетгодишен, с интелигентно лице, спретнато облечен, с късо подстригана коса и грижливо сресан.

Той веднага разбра какво е станало и каза рязко:

— Пуснете младата дама да си отиде!

— Погледнете, момчета! — каза Диксън. — Виждате ли кой ни заповядва?

Марша смътно усети, че вратата към коридора е все още притворена.

— Добре, негърче — изръмжа Диксън, — сам си го търсиш.

И той замахна уверено с дясната си ръка, свита в юмрук, събрал силата на едрите му рамене — удар, който щеше да повали младия негър, ако беше попаднал в целта. Но подвижен като балетист, другият мигновено отскочи встрани и протегнатата ръка премина безопасно край главата му, а Диксън залитна напред. В същия миг левият юмрук на негъра полетя във въздуха и се стовари със силен, стремителен удар в лицето на нападателя.

Някъде в коридора се отвори и затвори врата.

С ръка върху бузата си Диксън каза:

— Ах, ти кучи сине! — и като се обърна към другите, ги подкани: — Я да го оправим тоя!

Единствено момчето с наранената ръка се отдръпна. Изведнъж останалите трима като един се нахвърлиха на младия негър и преди да извършат дружното си нападение, той падна. Марша чу приглушените звуци от ударите, а от коридора до ушите й достигна нарастващия шум от неясни гласове. Останалите също чуха гласовете.

— Издънихме се! — предупреди ги Лайл неспокойно. — Казах ви да се махаме оттук.

Всички се струпаха на вратата, изпреварени от момчето, което не бе участвувало в борбата, и бързо напираха след него. Марша чу, че Станли Диксън спря и каза.

— Малка неприятност. Отиваме за помощ.

Младият негър се надигна от пода с окървавено лице. Отвън един непознат, властен глас се извиси над останалите:

— Какво става тук, моля?

— Някой викаше и се бореше — каза възбудено една жена. — Ето тук, вътре.

Друг прогърмя:

— Аз се оплаках преди това, но никой не ми обърна внимание.

Вратата се отвори широко. Марша съзря надзъртащите лица и един висок мъж, с властна осанка, който влезе в апартамента. След това вратата се затвори и лампата на тавана светна.

Питър Макдермот разгледа разхвърляната стая и попита:

— Какво се е случило?

Тялото на Марша потръпваше конвулсивно от ридания. Опита се да стане, но се свлече изнемощяла върху таблата на леглото, прикривайки тялото си с остатъците от разкъсаната рокля. Между риданията устните й промълвиха:

— Опитаха се… изнасилят…

Лицето на Макдермот се изопна. Очите му се насочиха към младия негър, който се беше облегнал на стената, за да не падне, и попиваше кръвта от лицето си с кърпичка.

— Ройс! — в очите на Макдермот проблеснаха студени, ядовити пламъчета.

— Не! Не! — несвързано промълви Марша с умоляващ глас. — Не беше той. Той дойде да помогне — тя притвори очи; ставаше й лошо при мисълта за ново насилие.

Младият негър се изправи и прибирайки кърпичката си, се пошегува:

— Продължавайте, господин Макдермот! Ударете ме! След това бихте могъл да кажете, че както обикновено е станала грешка.

Питър рязко отговори:

— Вече направих грешка, Ройс, и се извинявам.

Той изпитваше дълбока неприязън към Алоисиъс Ройс, който изпълняваше ролята на личен камериер на собственика на хотела Уорън Трент и изучаваше право в университета Лойола. Преди много години бащата на Ройс, син на роб, беше станал личен прислужник на Уорън Трент и близък приятел и довереник. След четвърт век, когато старецът почина, синът му Алоисиъс Ройс, роден и отгледан в „Сейнт Грегъри“, остана и сега живееше в частния апартамент на собственика при привилегировани условия, като изпълняваше задълженията си в свободното време. Но според мнението на Питър Макдермот беше неуместно арогантен и високомерен, като съчетаваше недоверчивото си отношение към всяка предлагана дружба с предизвикателно поведение.

— Кажи ми какво знаеш — каза Питър.

— Бяха четирима. Четирима хубави, бели млади господа.

— Познаваш ли някого от тях?

— Двама — кимна Ройс.

— Това е достатъчно. — Питър се отправи към телефона до близкото легло.

— На кого ще се обадите?

— На градската полиция. Нямаме друг изход, освен да ги извикаме тук.

По лицето на негъра заигра полуусмивка.

— Ако приемете моя съвет, аз не бих го направил.

— Защо?

— Само заради една причина — Алоисиъс Ройс заговори провлачено, като подчертаваше преднамерено акцента си. — Ще трябва да бъда свидетел. И държа да ви кажа, господин Макдермот, че в нито едно съдилище в този суверенен щат Луизиана не биха приели думите на едно негърче, когато се отнася за процес за изнасилване на бели, бил той преднамерен или не. Не, господине, никога, когато четирима бели, млади господа кажат, че негърчето лъже. Дори и госпожица Прейскът да подкрепи негърчето, в което се съмнявам, тъй като нейното татенце няма да й позволи, имайки предвид какво ще направят вестниците от тази история.

Питър беше вдигнал слушалката, но после я остави.

— Понякога — каза той, — струва ми се, искаш да представиш нещата много по-сериозни, отколкото са — но той знаеше, че Ройс беше казал истината. Поглеждайки към Марша, той попита: — Госпожица Прейскът ли казахте?

Младият негър кимна:

— Баща й е господин Марк Прейскът. Самият Прейскът. Нали така, госпожице?

Марша кимна тъжно.

— Госпожице Прейскът — каза Питър, — познавате ли хората, които са виновни за случилото се?

Последва едва чут отговор:

— Да.

— Струва ми се, че всички са от студентското дружество „Алфа-Капа-Епсилон“ — обади се Ройс.

— Вярно ли е това, госпожице Прейскът?

Тя кимна леко в знак на съгласие.

— И заедно с тях ли дойдохте в този апартамент?

— Да — отново пошепна тя.

Питър изгледа въпросително Марша и накрая каза:

— От вас зависи, госпожице Прейскът, дали ще подадете официално оплакване, или не. Каквото и да решите, хотелът ще ви защити, но се опасявам, че има много истина в думите на Ройс за разгласяването на случая. И навярно ще се вдигне шум, и то, предполагам, голям и неприятен — и добави: — Разбира се, това трябва да реши баща ви. Не смятате ли, че трябва да му позвъня, за да дойде тук?

Марша вдигна глава и за пръв път погледна Питър в очи:

— Баща ми е в Рим. Моля ви, никога не му казвайте.

— Убеден съм, че нещата могат да се уредят без шум. Който и да е, струва ми се, не би могъл да излезе лесно от това неудобно положение. — Питър заобиколи леглото и с изненада установи, че тя е съвсем младо момиче и при това много хубава. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Откъде да знам. Не зная — и тя отново заплака, но по-приглушено.

Питър неуверено извади бяла ленена кърпичка. Марша я взе, изтри си сълзите и си издуха носа.

— По-добре ли сте?

Тя кимна:

— Благодаря ви.

В ума й витаеше смесица от различни чувства: обида, срам, гняв, някакъв стремеж за сляпа мъст, независимо от последиците, и желание, което опитът й подсказваше, че е неосъществимо — да бъде прегърната от любящи и силни ръце. Но над тези чувства преобладаваше непреодолимо физическо изтощение.

— Струва ми се, трябва да си починете — Питър Макдермот отметна завивката на неизползваното легло и Марша се плъзна под нея върху одеялото. До лицето си усети приятната хладина на възглавницата.

— Не искам да остана тук. Не мога — каза тя.

— След малко ще ви закараме у дома ви — кимна Питър със съчувствие.

— Не! И там не искам! Моля ви, не би ли могло другаде… в хотела?

Той поклати глава:

— Страхувам се, че хотелът е пълен.

Алоисиъс Ройс бе влязъл в банята, за да измие кръвта от лицето си. На връщане застана на вратата на съседната стая. Като видя разместените мебели, препълнените пепелници, разлетите бутилки и изпочупени чаши, той подсвирна тихичко.

— Струва ми се, че тук е имало истински гуляй — отбеляза Ройс, когато Макдермот се приближи до него.

— Така изглежда — каза Питър и затвори вратата между гостната и спалнята.

— Вероятно в хотела може да се намери някакво място — замоли се Марша. — Не бих могла да си ида у дома тази нощ.

— Навярно стая 555 е свободна — колебливо каза Питър и погледна Ройс.

Стая 555 представляваше малко помещение и беше на разположение на заместник-главния управител. Питър рядко я използуваше, освен за да се преоблече в нея, и сега тя бе свободна.

— Чудесно — каза Марша. — поне докато някой позвъни у дома. Помолете да се обади икономката Ана.

— Ако желаете, аз ще отида за ключа — предложи Ройс.

Питър кимна.

— Само на връщане се отбийте и вземете оттам халата. Предполагам, че ще се наложи да повикате камериерката.

— Ако я повикате тук точно сега, все едно че ще направите съобщение по радиото.

Питър се размисли. При сегашното положение нищо не би могло да спре клюката. Неизбежно новината за такъв род инциденти се разнасяше сред служителите на всеки хотел подобно телеграфа на джунглата. Той прецени, че няма смисъл да усложнява нещата.

— Добре, тогава сами ще свалим госпожица Прейскът със служебния асансьор.

Младият негър току-що беше отворил вратата, когато отвън проникнаха гласове и вълна от развълнувани въпроси. Питър бе забравил за миг тълпата от разбудени гости пред вратата. Той чу отговорите на Ройс, който спокойно ги убеждаваше, и после гласовете затихнаха.

Притворила очи, Марша промърмори:

— Не ми казахте кой сте.

— Извинете, трябваше да ви обясня.

И той каза името си и длъжността си в хотела. Марша слушаше, без да отговаря, съзнавайки смисъла на думите му, но преди всичко възприемаше спокойния уверен глас. След известно време притвори очи и мислите й уморено взеха да блуждаят. После смътно усети, че Алоисиъс Ройс се върна, че й помогнаха да стане от леглото и да облече халата и я преведоха бързо през някакъв тих коридор. След асансьора имаше друг коридор и после друго легло, в което се отпусна спокойно. След това успокояващият глас каза:

— Сега всичко е наред.

Разнесе се шум от течаща вода, някой й каза, че ваната е готова и тя се надигна колкото да се добере до банята, където се заключи.

В банята имаше внимателно сгъната пижама, която облече.

Беше й голяма — мъжка пижама в тъмносин цвят. Ръкавите закриваха ръцете й и макар че подгъна панталоните, имаше опасност да се препъне в тях.

Когато излезе от банята, нечии ръце я подкрепиха до леглото. Сгуши се в чистите ленени завивки и отново чу спокойният бодър глас на Питър Макдермот. Марша си помисли, че този глас й харесва, а също и неговият собственик.

— Ние с Ройс си тръгваме сега, госпожице Прейскът. Вратата на тази стая е самозаключваща се, а ключът е до леглото ви. Никой няма да ви безпокои.

— Благодаря ви — и тя попита със сънен глас: — Чия е тази пижама?

— Моя. Съжалявам, че е толкова голяма.

Тя се опита да кимне с глава, но беше твърде уморена.

— Няма значение… хубава е…

Беше доволна, че това е неговата пижама. Обхвана я успокояващо усещане, че най-подир той я е прегърнал.

— Хубава е — тихо повтори тя и това бе последната й мисъл, преди да заспи.

8

Питър чакаше сам асансьора на петия етаж. Алоисиъс Ройс се бе качил вече със служебния асансьор на петнайсетия етаж, където се намираше неговата стая до личния апартамент на собственика на хотела.

Тежка вечер, помисли си Питър, с полагаемите се неприятни инциденти, но те бяха обичайни неща за такъв голям хотел и често бележеха истинското всекидневие, с което служителите бяха привикнали.

Когато асансьорът пристигна, той каза на пиколото:

— Към фоайето, моля! — Не беше забравил, че Кристин го чака на мецанина, но работата на партера щеше да му отнеме само няколко минути.

Той забеляза с безпокойство, че асансьорът не тръгва, при все че вратите бяха затворени. Пиколото, който редовно работеше тук нощна смяна, местеше контролната ръчка назад и напред. Питър попита:

— Сигурен ли сте, че вратите са добре затворени?

— Да, господине, затворени са. Но не е, струва ми се, от вратите, ами от контактите в асансьора или тези на последния етаж — и мъжът кимна с глава към покрива, където се намираше машинното отделение, и добави: — Напоследък си имаме доста неприятности. Завчера и главният механик ги провери — той натисна силно ръчката. Асансьорът рязко се поклати и тръгна надолу.

— Кой асансьор е това?

— Четвърти.

Питър реши да попита главния механик каква е повредата.

Наближаваше дванайсет и половина според часовника във фоайето, когато Питър излезе от асансьора. Както винаги по това време, тук вече не беше така шумно, макар да имаше още доста хора, а музиката, която долиташе от съседния Син салон, показваше, че вечерята с танци върви успешно. Питър сви надясно към рецепцията, но бе изминал едва няколко крачки, когато видя някаква дебела поклащаща се фигура да се приближава към него. Беше Огилви, главният полицейски инспектор на хотела, който беше изчезнал преди това. Бившият полицай, работил посредствено преди години в полицията на Ню Орлийнс, беше придал преднамерено безгрижен вид на масивното си, ъгловато лице, макар че свинските му очички шареха, улавяйки всичко наоколо. Както винаги, около него се носеше тежката миризма на пура, а от горния джоб на сакото му се подаваше кутия с плътно наредени дебели пури подобно на неизстреляни торпеда.

— Разбрах, че сте ме търсил — каза Огилви с безизразен и равнодушен тон.

Питър почувствува, че го обзема наново предишният гняв.

— Разбира се, че съм ви търсил. Къде по дяволите бяхте?

— Върших си работата, господин Макдермот — гласът му беше учудващо тънък за огромния му ръст. — Ако искате да знаете, бях в полицейския участък и докладвах за неприятностите, които се случиха тук. Днес откраднаха един куфар от стаята за багаж.

— В полицейския участък! А в коя стая играхте покер?

Свинските очички проблеснаха сърдито.

— Ако смятате, че е така, можете да проверите или да говорите с господин Трент.

Питър кимна примирено. Знаеше, че само ще си загуби времето. Несъмнено алибито беше добре подготвено, а и приятелите на Огилви от участъка щяха да го защитят. Освен това Уорън Трент не би предприел нищо против Огилви, който работеше в хотела, откакто той беше негов собственик. Говореше се, че дебелият инспектор знаел някакви забравени тайни и по този начин имал власт над Уорън Трент. Независимо по какви причини позициите на Огилви бяха непоклатими.

— Хубаво, но просто пропуснахте два неприятни инцидента — каза Питър. — Справихме се и с двата.

Може би, помисли си той, в крайна сметка беше по-добре, че Огилви отсъствуваше. Без съмнение инспекторът на хотела не би откликнал на кризата на Албърт Уелс както Кристин, нито пък щеше да прояви такт и съчувствие спрямо Марша Прейскът. Питър реши да отпъди Огилви от мислите си и като кимна рязко с глава, се отправи към рецепцията.

Администраторът от нощната смяна, комуто беше позвънил преди това, стоеше зад банката. Питър реши да предприеме помирителна тактика.

— Благодаря ви, че ми помогнахме да уредя въпроса на четиринайсетия етаж. Настанихме чудесно господин Уелс в 1410. Доктор Арънс уреди медицинската сестра, а главният механик инсталира кислород.

Лицето на администратора беше придобило сковано изражение, когато Питър се приближи към него, но сега чертите му се смекчиха.

— Не разбрах, че работата е така сериозна.

— Стори ми се, че той беше на косъм от смъртта, и затова поисках да разбера защо са го преместили в друга стая.

Администраторът кимна сериозно:

— При това положение обезателно ще проуча случая. Можете да бъдете сигурен.

— И на единайсетия етаж имахме неприятности. Ще ми кажете ли кой е в 1126-7?

Администраторът разлисти картоните и извади визитна картичка:

— Господин Станли Диксън.

— Диксън — това беше едно от двете имена, които Алоисиъс Ройс му спомена, след като оставиха Марша.

— Той е син на автомобилния търговец. Господин Диксън старши често посещава хотела.

— Благодаря ви — Питър кимна. — Можете да смятате стаята за свободна и да наредите на касиера да изпрати сметката по пощата.

Внезапно му хрумна:

— Не, всъщност утре ми изпратете сметката, а аз ще напиша писмо. Трябва да предявим иск за щетите, след като изчислим на каква сума възлизат.

— Добре, господин Макдермот — промяната в отношението на администратора беше повече от очевидна. — Ще предам на касиера вашето нареждане. А сега апартаментът е свободен.

— Да!

Питър реши да не разгласява, че Марша се намира в стая 555, а при това тя би могла да си тръгне сутринта незабелязано. Това му припомни, че беше обещал да позвъни в дома на Прейскът. Като пожела приятелски лека нощ на администратора, той прекоси фоайето към едно от свободните бюра, на което през деня седеше един от помощник-управителите. Намери телефона на Марк Прейскът в указателя и помоли да го свържат. Звъненето продължи доста време, след което се обади някакъв сънен женски глас. Той се представи и каза:

— Трябва да предам едно съобщение на Ана от госпожица Прейскът.

Гласът с подчертан южняшки акцент каза:

— Ана е на телефона. Как е госпожица Марша?

— Добре е, но ме помоли да ви предам, че ще остане да нощува в хотела.

Икономката попита:

— Кой казахте, че се обажда?

Питър обясни търпеливо:

— Вижте — каза той, — ако желаете да проверите, защо не ми позвъните? Наберете хотел „Сейнт Грегъри“ и поискайте да ви свържат с бюрото на помощник-управителя във фоайето.

Жената отговори с явно облекчение:

— Да, господине, така ще направя.

След по-малко от минута те отново разговаряха:

— Сега е добре — каза тя, — вече съм сигурна с кого говоря. Ние малко се безпокоим за госпожица Марша, понеже баща й замина, та затова.

Като затвори телефона, Питър усети, че отново мисли за Марша Прейскът. Реши да поговори с нея на другия ден и да разбере какво точно се е случило, преди да се опитат да я изнасилят. Безредието в апартамента например навеждаше на някои неизяснени въпроси.

Той забеляза, че Хърби Чандлър го наблюдава крадешком от мястото си на старши пиколо. Сега Питър се приближи към него и каза рязко:

— Мисля, че ви наредих да проверите безредиците на единайсетия етаж.

От невестулковото лице на Чандлър го гледаха две невинни очи.

— Но аз бях там, господин Мак. Обиколих етажа и всичко беше спокойно.

Всъщност така си и беше, помисли си Хърби. Най-накрая, изнервен, той се бе качил до единайсетия етаж и за негово облекчение каквито и неуредици да е имало преди това, когато той пристигна, всичко беше утихнало. А като се върна във фоайето, разбра, че двете момичета, поръчани по телефона, са си отишли незабелязано.

— Не сте гледал и слушал много усърдно.

Хърби Чандлър поклати упорито глава.

— Мога само да ви кажа, че направих както ми наредихте, господин Мак. Казахте ми да се кача и аз се качих, макар че това не влиза в задълженията ми.

— Добре — каза Питър и макар да усещаше инстинктивно, че старши пиколото знае повече, отколкото казва, той реши да не настоява. — Ще направя справка по този въпрос и може отново да си поговорим.

Докато прекосяваше фоайето и влизаше в един от асансьорите, той усети, че Хърби Чандлър и инспекторът на хотела Огилви го наблюдават. Този път изкачи само един етаж, до мецанина.

Кристин чакаше в канцеларията си. Беше събула обувките си и подвила крака под себе си в големия кожен фотьойл, на който се настани преди час и половина. Бе затворила очи, а мислите й витаеха далеч във времето и пространството. Тя се разсъни, когато Питър влезе.

— Никога да не се омъжваш за служител на хотел — каза Питър. — Тяхната работа няма край.

— Навреме ме предупреждаваш — отвърна Кристин. — Не съм ти казала, но си изгубих ума по новия помощник-готвач, дето прилича на Рок Хъдсън.

Тя протегна ръка да обуе обувките си.

— Има ли други неприятности?

Той се засмя, зарадван от гласа и вида на Кристин.

— Най-вече други. Но ще ти разкажа, като тръгнем.

— Къде?

— Където и да е, само да се махнем от хотела. Днес доста ни се събра.

Кристин се замисли:

— Бихме могли да отидем във Френския квартал. Там има още отворени заведения. Или ако искаш, ела у нас — аз съм вълшебница на омлетите.

Питър й помогна да стане и я поведе към вратата, където угаси осветлението на кабинета.

— Омлет — заяви той, — това е нещо, което наистина съм желаел, но съм нямал понятие, че е така.

9

Като заобикаляха локвите, останали след дъжда, те тръгнаха към един паркинг на етажи, който се намираше на няколко преки от хотела. Небето над тях се проясняваше след отминалата буря и през облаците започваше да надзърта още неналялата се луна. Над центъра на града се спускаше тишина, нарушавана от време на време от някое случайно късно такси и от рязкото потропване на обувките им, което отекваше сред каньона от притъмнели здания.

Съненият служител от паркинга докара фолксвагена на Кристин и те се качиха. Питър седна на предната седалка до шофьора и преви дългото си тяло като полузатворено джоб-но ножче.

— Това се казва живот! Нали не възразяваш, ако се протегна? — и той постави ръката си върху облегалката на шофьорската седалка, почти докосвайки раменете на Кристин.

Докато чакаха зелената светлина на „Канал стрийт“, пред тях се плъзна един от новите автобуси с климатична инсталация към централния булевард.

— Щеше да ми казваш какво се е случило — напомни му тя.

Той се намръщи, щом мислите му се върнаха към хотела, и живо и накратко й обясни каквото знаеше за опита да изнасилят Марша Прейскът. Кристин слушаше мълчаливо и караше малката кола на североизток, а Питър разказваше, приключвайки разказа си с Хърби Чандлър и с подозрението, че старши пиколото знае много повече от това, което бе казал.

— Хърби винаги знае много повече и затова се е задържал толкова дълго на тази работа.

— Това, че е още на тази работа, нищо не значи — каза сухо Питър.

Тази негова забележка, както и на двамата с Кристин им бе ясно, издаваше нетърпимостта на Питър към недостатъците в работата на хотела, които не можеше да отстрани, защото нямаше необходимите пълномощия. Във всяко друго подобно ведомство с точно определени принципи на ръководство не биха съществували такива проблеми. Но в „Сейнт Грегъри“ организацията следваше някакви свои неписани правила и последното решение зависеше от Уорън Трент, а собственикът често се влияеше от капризите си.

При нормални обстоятелства, като отличник на Корнелския университет от факултета по хотелска администрация, Питър би решил още преди месеци да си потърси другаде по-подходяща работа. Но обстоятелствата не бяха обикновени. Той пристигна в „Сейнт Грегъри“ с надвиснала в служебната си биография сянка, която вероятно щеше да се задържи, отнемайки му за дълго възможността да премине на друга работа. Понякога го обземаха мрачни размисли за провалената му кариера и си признаваше откровено, че не друг, а самият той си бе виновен за това. В „Уолдорф“, където постъпи след завършване на университета, Питър беше блестящ младеж, който, изглежда, държеше бъдещето в ръцете си. Като младши заместник-управител той беше определен за повишение, но един негов пропуск и неблагоприятно стечение на обстоятелствата му попречиха. Веднъж трябваше да бъде на работното си място, търсиха го из целия хотел и го заловиха на местопрестъплението в стаята на отседнала в хотела дама. Дори тогава той би могъл да избегне наказанието. Младите хора с приятен външен вид, които работят в хотелите, привикват да получават предложения от самотни жени и повечето от тях в определен момент от кариерата си се поддават. Ръководството знаеше това и беше склонно да накаже такова единично прегрешение със строго предупреждение, за да не се повтаря занапред. Но се случиха два неблагоприятни за Питър фактора. Съпругът на дамата с помощта на частни детективи бе замесен в разкритието и от това последва шумен и неприятен бракоразводен процес, какъвто не е по вкуса на никой хотел.

Но това като че ли не беше достатъчно, та последва и лична отплата. Три години преди провала в „Уолдорф“ Питър Макдермот беше сключил прибързан брак, който наскоро след това завърши с раздяла. До известна степен самотата и обезверението му го бяха довели до случката в хотела. Независимо от причините, като се възползува от готовите улики, отчуждилата се съпруга на Питър успешно заведе дело за развод. Крайният резултат беше позорно уволнение и включването му в черните списъци, което го лиши от възможността да работи в главните хотели от различните вериги.

Черният списък, разбира се, съществуваше неофициално. Но множество хотели, които принадлежаха към отделна верига, отхвърлиха безапелационно молбите на Питър за назначение. Единствено в „Сейнт Грегъри“, който беше независим хотел, той можа да получи работа, но Уорън Трент със своята свидливост определи заплата, която граничеше с отчаянието на Питър.

Ето защо като каза преди миг „Това, че Хърби е още на работа, нищо не значи“, той се престори на независим, което не беше вярно. Подозираше, че и Кристин е разбрала това.

Питър я наблюдаваше как умело води малката кола през тясната „Бъргънди стрийт“, заобикаляйки Френския квартал покрай Мисисипи половин миля на юг. Кристин намали внезапно скоростта, за да избегне група от залитащи гуляйджии, които се мъкнеха от многолюдната и ярко осветена „Бърбън стрийт“ през няколко преки оттук.

— Има нещо, което трябва да знаеш — рече Кристин. — Утре сутрин пристига Къртис О’Кийф.

Това беше новина, от която той се страхуваше, макар и да я очакваше.

Къртис О’Кийф беше име, което правеше чудеса. Шеф на верига от хотели, разпростряла се по целия свят, той купуваше хотели както другите си купуваха вратовръзки или носни кърпички. Очевидно дори за зле осведомените, появата на Къртис О’Кийф в „Сейнт Грегъри“ би могла да означава само едно: интерес към приобщаването на хотела към непрекъснато разрастващата се фирма на О’Кийф.

— Това пристигане е свързано с покупка, нали? — попита Питър.

— Възможно е — Кристин не откъсваше поглед от смътно осветената улица пред себе си. — У. Т. не би желал това, но би могло да се окаже, че няма друг избор.

Тя насмалко щеше да допълни, че последните й думи са секретна информация, но навреме замълча. Питър щеше да разбере това. А колкото до Къртис О’Кийф, наелектризира-щата новина за присъствието му щеше да се разнесе с бързината на телеграф в първите минути след появата на великия човек.

— Струва ми се, това щеше да се случи в крайна сметка — и Питър, а и останалите служители от хотела знаеха, че през последните месеци „Сейнт Грегъри“ беше претърпял тежки финансови загуби. — И въпреки всичко ще ми бъде мъчно.

— Все още не е станало — напомни му Кристин. — А и У. Т. не желае да го продаде.

Питър кимна мълчаливо.

Те излязоха от Френския квартал и завиха наляво към озелененото, подобно на булевард авеню „Есплънейд“, по което нямаше движение освен отдалечаващите се задни светлини на бързо преминаваща кола към ръкава на реката Сейнт Джон.

— Има проблеми с финансирането — каза Кристин. — У. Т. се опитваше да привлече нови капитали и все още се надява, че ще успее.

— А ако не успее?

— Тогава очаквам да се виждаме по-честичко с господин Къртис О’Кийф.

И много по-рядко с Питър Макдермот, помисли си Питър. Питаше се дали е дошъл моментът, в който една хотелска верига като тази на О’Кийф би го оценила, че е реабилитиран и достоен да остане на работа. Съмняваше се. Това евентуално можеше да стане, ако има добро досие. Но не и сега.

Струваше му се, че ще се наложи да си търси друга работа, но реши да се тревожи едва тогава.

— „Сейнт Грегъри“ от веригата О’Кийф — размишляваше Питър. — Кога ще знаем това със сигурност?

— Така или иначе до края на седмицата.

— Толкова скоро?

Кристин знаеше, че съвсем наложителни причини изискваха точно такова спешно решение, но реши да не ги споделя.

— Старецът няма да намери нови капитали — подчерта Питър.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото хората с големите пари желаят да ги вложат в нещо сигурно. Това означава добра организация на управлението, а в „Сейнт Грегъри“ тя липсва. Хотелът можеше да бъде добре организиран, но не е.

Движеха се на север, по широките двусекторни платна на „Елисейските полета“, когато точно пред тях внезапно блесна ярък, бял сноп светлина, който се местеше от единия до другия край на пътя. Кристин натисна спирачките и когато колата спря, се приближи униформен полицай. Той насочи фенера си към фолксвагена и заобиколи колата, като я разглеждаше. През това време те забелязаха, че участъкът от пътя непосредствено пред тях е преграден с въже. Зад преградата други униформени и цивилни лица разглеждаха пътното платно с помощта на силни фенери.

Кристин отвори прозореца, когато полицаят се приближи към нея. Очевидно доволен от проверката, той каза:

— Трябва да заобиколите по другото платно, младежи. Карайте бавно, а полицаят на другия край ще ви даде знак, за да свиете пак от тази страна.

— Какво има? — попита Питър. — Какво се е случило?

— Удар и бягство. Станало е привечер.

— Има ли убити? — попита Кристин.

Полицаят кимна:

— Едно момиче на седем години — в отговор на потресените им физиономии той продължи: — Вървяло е с майка си. Майката е в болница, а детето е убито на място. Но който и да е бил в колата, трябва да е разбрал това и е избягал. Гадове! — процеди той.

— Ще го откриете ли?

— Ще го открием — полицаят кимна мрачно по посока на хората зад преградата. — Наште момчета си гледат добре работата, а и този случай доста ги разстрои. На пътя има стъкла и колата може да се разпознае по това.

Зад тях приближаваха светлините на други коли и полицаят им махна с ръка да продължат.

Без да проговорят, те потеглиха по отбивката, а на другия край им дадоха знак да се включат в своето платно. В ума на Питър витаеше някакво натрапчиво впечатление, блуждаеща мисъл, която не можеше да определи. Допускаше, че се беше разтревожил от този инцидент, както би го развълнувало някое внезапно нещастие, но сега го изтръгна гласът на Кристин:

— Ето че почти стигнахме — каза тя.

Завиха от „Елисейските полета“ към „Прентис авеню“. Сетне малката кола сви надясно, после наляво и спря на паркинга пред модерен двуетажен блок.

— Ако нямам късмет за нещо друго — провикна се Питър весело, — ще стана пак барман.

В дневната на Кристин, потопена в меки зелени и сини тонове, Питър смесваше коктейли в съпровод от чупене на яйчени черупки в съседната кухня.

— Работил ли си като такъв?

— Малко — той отмери три унции ръжено уиски, раздели го на две и после добави ангостура и „Пейшо“4. — Някой път ще ти разкажа за това.

Замисли се и препълни чашата с уиски, а покапалите капки по синия килим с цвят на порцелан от Уеджууд5 попи с носната си кърпа. Като се изправи, огледа дневната, която представляваше приятно съчетание от мебели и цветове: френска провинциална софа с дамаска на листа в бели, сини и зелени тонове, две кресла в стил Хепълуайт, разположени до шкафа с мраморен плот и инкрустиран с махагон бюфет, където приготви напитките. На стените имаше няколко гравюри, изобразяващи Френска Луизиана, и едно произведение на съвременната импресионистична живопис. Това внушаваше топлота и жизнерадост като самата Кристин, помисли си той. Само един тромав часовник на бюфета до него внасяше противоречива нотка. Часовникът, който отмерваше тихо ударите, беше несъмнено от викторианската епоха, с пиринчени завъртулки и овехтял циферблат, покрит с петна от влага. Питър го изгледа с интерес.

Когато занесе питиетата в кухнята, Кристин изсипваше част от купата с разбитите яйца в тигана с леко съскаща мазнина.

— Още три минути — каза тя — и всичко ще бъде готово. Той й подаде питието и те се чукнаха.

— Не забравяй как се прави омлетът ми — каза Кристин. — Вече е готов.

Омлетът беше приготвен така, както Кристин обеща: лек, пухкав и ухаещ на подправки.

— Това се казва омлет — увери я Питър, — но много рядко се случва такъв.

— Мога да варя и яйца.

— Някой друг път — каза той и махна безгрижно с ръка. След вечеря се върнаха в дневната и Питър приготви по още една чаша. Наближаваше два след полунощ.

Седнал на софата до нея, той посочи странния часовник:

— Имам чувството, че този часовник ме наблюдава и отбелязва времето с неодобрителен тон.

— Може би — каза Кристин. — На баща ми е. Беше в неговия кабинет, където пациентите можеха да го видят. Това е единствената вещ, която си оставих.

Настъпи мълчание. Веднъж Кристин му беше разказвала накратко за самолетната катастрофа в Уисконсин.

— Сигурно си се чувствувала отчайващо самотна след случилото се — отбеляза деликатно той.

— Искаше ми се да умра — отвърна тя простичко. — Макар че всичко това се преодолява, разбира се, след известно време.

— След колко време?

Тя се усмихна за миг.

— Човешката душа се съвзема бързо. Особено от онези желания, имам предвид това да умреш, което преминава след една, две седмици.

— А след това?

— Когато пристигнах в Ню Орлийнс — каза Кристин, — опитах се да си поставя за цел да не мисля за това. Беше ми все по-трудно и с течение на времето успехите ми намаляха. Знаех, че трябва да се заема с нещо, но нямах представа с какво и къде.

Тя замълча и Питър каза:

— Продължавай.

— По едно време реших да се върна в университета, но после се отказах. Да получиш научна степен по хуманитарните науки единствено заради самото звание ми изглеждаше маловажно, а и всичко това вече не ме интересуваше.

— Разбирам те.

Кристин отпи от чашата с тъжно изражение. Наблюдавайки решителните й черти, той осъзна, че тя притежава изключително спокойствие и самообладание.

— Както и да е — продължи Кристин, — веднъж минавах по улица „Каронделит“ и видях обява, която гласеше: „Училище за секретарки“. Това е за мене, рекох си. Ще науча всичко, което ми е необходимо, а после ще си намеря работа, която изисква непрекъснат труд. В края на краищата точно така и стана.

— Как се озова в „Сейнт Грегъри“

— Бях отседнала в този хотел още при пристигането си от Уисконсин. Една сутрин заедно със закуската ми донесоха и вестник „Таймс Пикаюн“ и в колоните за обяви прочетох, че директорът на хотела търси лична секретарка. Беше още рано и аз си помислих, че ще отида първа да почакам. По онова време У. Т. идваше на работа преди всички. Когато пристигна, аз чаках в служебния апартамент.

— Веднага ли те назначи?

— Не съвсем. Всъщност не вярвам, че изобщо съм била назначавана. Точно когато У. Т. разбра за какво съм дошла, той ме повика и започна да ми диктува писма, а след това даде разпореждания, които трябваше да предам на други служители в хотела. Когато се появиха и други кандидати, аз бях работила няколко часа и сама им отговорих, че мястото вече е заето.

— Това е съвсем обичайно за стареца — изкикоти се Питър.

— Дори и тогава той нямаше да знае коя съм, ако не бях му оставила след три дни една бележка на бюрото. Мисля, че в нея бях написала „Името ми е Кристин Франсис“ и предлагах каква да ми бъде заплатата. Получих обратно бележката без коментар — беше само парафирана и това е всичко оттогава.

— От това става чудесна приказка за сън — каза Питър, като стана от софата и протегна дългото си тяло. — Този твой часовник отново се е вторачил в мене и мисля, че е по-добре да си вървя.

— Не е честно — възрази Кристин. — Говорихме само за мен.

Усещаше мъжествеността на Питър. А освен това у него има някаква деликатност, помисли си Кристин. Тя забеляза това още тази вечер, когато Питър вдигна Албърт Уелс и го пренесе в другата стая. Беше й любопитно как би се почувствувала, ако пренесеше самата нея на ръце.

— Беше ми приятно — чудесен лек срещу един толкова отвратителен ден. Но независимо от това ще се срещнем и друг път. — Той спря и я изгледа. — Нали така?

Тя кимна в знак на съгласие, а той се наведе и нежно я целуна.

В таксито, което беше поръчал по телефона от апартамента на Кристин, Питър бе обхванат от приятна умора, премисляйки събитията от отминалия ден, който вече отстъпваше място, на новия. И през този ден бяха възникнали обичайните проблеми, но кулминацията настъпи вечерта, като се натрупаха още няколко неприятности: срещата с кройдънския дук и дукесата, Албърт Уелс, който насмалко не умря, и опитът за изнасилване на Марша Прейскът. Остана неуточнен въпросът с Огилви, с Хърби Чандлър, и към това се прибави и Къртис О’Кийф, чиято поява можеше да доведе до уволнението на Питър. И накрая оставаше Кристин, която през цялото време бе съществувала до него, но чието присъствие забеляза едва тази вечер.

Но той си припомни, че жените вече два пъти бяха ставали причина за неговата гибел. Каквото и да се случеше между него и Кристин, то би трябвало да се развие спокойно и с предпазливост от негова страна.

По „Елисейските полета“ таксито увеличи скоростта си към града. Когато мина край мястото, където двамата с Кристин бяха спрени, той забеляза, че бариерата е свалена, а полицаите са си отишли. Но споменът за този случай отново породи у него предишното неясно безпокойство, и то не го напусна през целия път до дома му, който се намираше на няколко преки от хотел „Сейнт Грегъри“.