Хотел

1

Когато сивите проблясъци на новия ден плахо пропълзяха над Ню Орлийнс, Ключаря вече седеше на леглото в своята стая в „Сейнт Грегъри“, освежен, бодър и готов за работа.

Целия предишен следобед и вечерта той спа дълбоко. После се поразходи навън и се върна в два след полунощ. Спа още час и половина и се събуди точно когато му беше необходимо. Стана, избръсна се, взе си душ и накрая се обля със студена вода. Потрепера от ледените струйки, но после се разтърка силно с пешкира и се загря.

Според един от ритуалите преди всеки делови набег той си сменяше бельото и си обличаше чиста, колосана риза. Почувствува приятния допир на свежата ленена тъкан и това спомогна да придобие необходимото напрежение, за което се беше настроил. Щом само за миг го обхванеше някое краткотрайно съмнение — сянката на страха от ужасната възможност отново да го заловят и да го тикнат в затвора за петнайсет години, — той бързо го прогонваше от съзнанието си.

С чувство на задоволство си помисли за подготовката, която протече гладко и спокойно.

От пристигането му през вчерашния ден колекцията му от ключове порасна от три на пет.

Един от двата допълнителни ключа, с които се сдоби предишната вечер, той получи по твърде прост начин, като го поиска направо от администратора на рецепцията. Номерът на неговата стая беше 830, а той помоли да му дадат 803.

Преди да направи това, взе някои елементарни предпазни мерки. Най-напред провери дали ключът си е на мястото и дали в преградката под него няма оставени писма и бележки. Ако имаше някаква поща, би се наложило да изчака. Когато предаваха пощата или съобщенията, администраторите обикновено питаха за името на госта. Поради това той се помота наоколо, докато пред рецепцията се натрупаха хора, и тогава се нареди на опашката. Подадоха му ключа без всякакви въпроси. Ако възникнеше нещо непредвидено, би поднесъл правдоподобното обяснение, че е объркал номера на стаята си.

Лекотата, с която всичко премина, помисли си той, беше добро знамение. По-късно, когато се убеди, че на рецепцията са на смяна други администратори, той щеше да получи по същия начин и ключовете от 380 и 930.

И вторият залог се оказа изгоден. Преди две вечери чрез надеждни връзки той се договори с едно момиче от някакъв бар на „Бърбън стрийт“. Именно тя му достави петия ключ, като обеща да му донесе и други.

Единствено на гарата, след досадното бдение при потеглянето на няколко влака, усилията му не се възнаградиха с успех. И преди се беше случвало така и Ключаря реши да се възползува от натрупания опит. Очевидно хората, които пътуват с влак, са по-консервативни от пътниците на самолетите и поради тази причина навярно са и по-внимателни към ключовете си от хотела. Ето защо той реши да изключи занапред железниците от плановете си.

Погледна часовника. Нямаше защо да отлага повече, макар и да изпитваше странно желание да се надигне от леглото, в което седеше. Но като превъзмогна това чувство, той се зае с последните приготовления.

В банята бе напълнил вече една трета от чашата с шотландско уиски. Направи си гаргара с уискито и без да поглъща от него, го изплю в умивалника.

После взе един прегънат вестник — сутрешния брой на „Таймс Пикаюн“, който беше купил вечерта, и го сложи под мишница.

Накрая като провери джобовете си където беше разположил в определен ред колекцията си от ключове, излезе от стаята.

Каучуковите подметки на обувките му не издаваха никакъв шум по служебното стълбище. Спусна се, без да бърза, до шестия етаж. Когато се озова в коридора на етажа, успя да се огледа бързо и внимателно наоколо, без да го показва, в случай че го следят.

Коридорът беше пуст и тих.

Ключаря вече беше проучил разположението на хотела и системата за номериране на стаите. Извади от вътрешния си джоб ключа на 641 стая и като го държеше небрежно в ръка, бавно се запъти в посоката, където знаеше, че трябва да се намира тази стая.

Това беше първият ключ, с който се беше сдобил на летище „Мойсънт“. Преди всичко Ключаря постъпваше методично.

Пред него се намираше вратата на 641 стая. Спря. Под прага не се процеждаше никаква светлина. Отвътре не се чуваше никакъв шум. Извади чифт ръкавици и ги нахлузи.

Усети как сетивата му се обострят. Безшумно вмъкна ключа в бравата. Ключът се превъртя и вратата се отвори тихо. Извади ключа, влезе и затвори след себе си.

Бледите светлосенки на зората разсейваха тъмнината в стаята. Ключаря остана неподвижен, докато се ориентира и очите му привикнат с полумрака. Опитните крадци в хотелите предпочитаха сивкавата мрачина и това бе една от причините, поради които избираха този час на денонощието за своите действия. Светлината беше напълно достатъчна, за да виждаш добре и да избегнеш предметите пред себе си и за щастие да не могат да те забележа. Наред с това съществуваха и други причини. По това време настъпваше затишие в живота на всеки хотел — нощният персонал, който беше още на работа, не бе така бдителен в края на смяната си. Служителите от дневната смяна още не бяха пристигнали. Гостите, дори и тези, които ходеха по забави или не се прибираха до късно, вече си бяха в стаите и вероятно спяха. Освен това с настъпването на зората хората изпитваха чувство за сигурност, сякаш опасностите на нощта са отминали.

Ключаря различи точно пред себе си очертанията на тоалетка. Вдясно съзря леглото. Съдейки по равномерното дишане, гостът явно спеше дълбоко.

Трябваше най-напред да прегледа дали на тоалетката няма пари.

Пристъпи внимателно, опипвайки с крак терена пред себе си за предмети, в които би могъл да се препъне. Протегна се напред и като стигна тоалетката, я докосна с ръце. С върха на пръстите си той обследва повърхността й.

Облечените в ръкавици пръсти се натъкнаха на малка купчина монети. Зарежи това! При прибирането в джоба на такава дребна сума щеше да се вдигне шум. Но там, където има монети, би трябвало да има и портмоне. А, ето го! Беше доста издуто.

Изведнъж ярка светлина заля стаята.

Всичко стана така внезапно, без всякакъв предупредителен шум, че бързата мисъл на Ключаря, с която той така се гордееше, съвсем му изневери.

Реакцията му беше инстинктивна. Той изпусна портмонето и виновно се извърна към светлината.

Човекът, който включи нощната лампа, беше по пижама и седеше в леглото. Беше млад, як и ядосан.

— Какво, по дяволите, правите тук? — избухна той.

Ключаря стоеше зяпнал глуповато, без да може да проговори.

Вероятно, помисли си след това Ключаря, на разсънилия се също му бяха необходими няколко секунди, за да събере мислите си, и затова не усети първоначалния гузен тон в отговора на своя посетител. Но в този миг, съзнавайки, че пропуска ценното предимство, Ключаря със закъснение реши да действува.

Той се олюля, като че ли беше пиян, и изломоти:

— К’во искаш да каеш, че правя тука? А, ти к’во правиш в мойто легло? — и като каза това, той незабелязано свали ръкавиците си.

— Да те вземат мътните! Това е моето легло! И тази стая е моята стая!

Но ключаря се приближи и изпусна от дробовете си облак уиски, останало от гаргарата. Забеляза, че другият се отдръпна. Сега умът на Ключаря работеше бързо и хладнокръвно, както винаги. Не за пръв път беше успявал да заблуди противника си и да се измъкне от опасното положение.

Знаеше, че сега е изключително важно да премине в отбрана и да изостави агресивния тон, тъй като законният собственик на стаята може да се изплаши и да се развика за помощ, макар че този имаше вид на човек, който би се справил самичък с каквито и да било непредвидени обстоятелства.

— Вашата стая ли? Сигурен ли сте? — попита глупаво Ключаря.

Човекът в леглото още повече се ядоса.

— Ах, ти загубен пияница! Разбира се, че съм сигурен, че това е моята стая.

— Ама това 614-а ли е?

— Това е 641-ва, тъпанар такъв!

— Извинявай, приятел. Май съм се объркал — Ключаря измъкна изпод мишница вестника, който носеше със себе си, за да създава впечатлението, че току-що идва от улицата. — Ето ти сутрешният вестник. Специалният брой.

— Не ми трябва проклетия ти вестник. Взимай го и изчезвай!

Все пак номерът мина! Още веднъж добре замисленият изход от положението даде резултата.

И като се запъти към вратата, той рече:

— Казах ти, че се извинявам, приятел. Недей да се разстройваш. Отивам си.

Беше почти излязъл, а мъжът в леглото продължаваше да го гледа. Натисна бравата с помощта на едната сгъната ръкавица. Все пак успя. Ключаря затвори вратата след себе си.

Заслуша се внимателно и чу как мъжът стана от леглото, пристъпи към вратата, бравата щракна и предпазната верига се спусна. Ключаря продължи да чака.

Цели пет минути той остана в коридора, без да се помръдне, в очакване човекът да позвъни на администрацията. Важно беше да разбере. Ако другият се обадеше, Ключаря трябваше веднага да се прибере в стаята си, преди да се разнесат викове и шум. Но вътре беше тихо и телефонът не звънеше. Непосредствената опасност беше отминала.

Може би по-късно нещата все пак щяха да се променят.

Когато господин 641 се събуди, след като се развидели, той ще си спомни какво бе станало. Размисляйки върху случката от предишната нощ, той ще си зададе някои въпроси. Например защо пристигналият по погрешка в стаята му има ключ, който става на неговата врата? И защо, когато влезе в стаята, остана на тъмно, а не запали лампата? А и това гузно поведение на Ключаря в първите минути…

Всеки съобразителен човек, след като се разсъни, би могъл да си припомни някои подробности от случката и да обмисли всичко наново. Все пак той щеше да има достатъчно основания, за да позвъни на ръководството на хотела.

Ръководството — вероятно в лицето на хотелския инспектор — веднага ще се досети за какво става дума. Ще последва обичайната проверка. Ще се свържат с госта от 614 и ако е възможно, ще направят очна ставка с другия клиент. И двамата ще потвърдят, че никога не са се срещали. Ченгето на хотела няма да се изненада, но това ще потвърди съмненията му, че в хотела действува професионален крадец. Новината бързо ще се разнесе. И едва успял да положи началото на своята дейност, Ключаря ще трябва да внимава, защото целият персонал на хотела ще бъде нащрек.

Голяма беше вероятността хотелът да се свърже с местната полиция. Те на свой ред ще поискат от ФБР сведения за известните хотелски крадци, които могат да се подвизават тук и там из страната. А щом пристигне такъв списък, в него съвсем сигурно ще фигурира и името на Джулиъс Милн — Ключаря. Към него щяха да добавят и фотографии — полицейски снимки с отличителни белези, които ще се представят на администраторите и на останалите служители.

Не му оставаше нищо друго, освен да събере багажа си и да напусне хотела. Ако побърза, би могъл да изчезне от града за по-малко от час.

Все пак това не беше така просто. Той беше вложил доста пари — за колата, за мотела, за стаята си в хотела и за момичето в бара. Капиталите му вече бяха на привършване. Трябваше да се сдобие с някакви средства от Ню Орлийнс и при това солидни. Помисли си отново, Ключарю, каза си той. Хубаво си помисли.

Досега беше обмислил най-лошото, което би могло да се случи. Но нека разгледа нещата от другата им страна.

Дори ако събитията следваха пътя, който си беше представил, навярно щяха да изминат няколко дни. Полицията в Ню Орлийнс е доста заета. Според сутрешния вестник всички налични детективи работеха денонощно над неразрешимата загатка около автомобилната злополука — инцидента с убийството на двама души, от който целият град беше развълнуван. Малко вероятно бе полицията да отдели време, още повече че в хотела не беше извършено никакво престъпление. При все че рано или късно щяха да се заловят и с този случай. Винаги постъпиха така.

Всъщност с колко време разполагаше? Преценявайки трезво, вероятно му останаха един, най-много два дни. Премисли всичко внимателно. Да, това му беше достатъчно.

До петък сутринта щеше да се измъкне от хотела и да напусне града, заличавайки всички следи подир себе си.

Решението беше взето. А сега какво да прави? Да се върне ли в стаята си на осмия етаж и да остави всичко до утре, или да продължи? Изкушението да спре за днес беше твърде голямо. Това, което стана преди малко, ако трябваше честно да си признае, го беше разстроило повече откогато и да било. Неговата стая му изглеждаше като тихо и спокойно пристанище.

Тогава той реши мрачно: трябва да продължи. Беше чел някъде, че при повреда на военен самолет, независеща от пилота, същият пилот отново се отпраща във въздуха, преди да е загубил самообладание. Трябваше да действува по този принцип.

Първият ключ, който беше намерил, не оправда надеждите му. Навярно това беше знамение, което му показваше да започне в обратен ред и да опита с последния. Момичето от бара на „Бърбън стрийт“ му беше продало ключа от 1062. Още едно знамение — неговото щастливо число две. И докато броеше стъпалата, Ключаря се заизкачва по служебното стълбище.

Човекът от Айова, на име Станли, който се беше хванал на въдицата за мухльовци като него в бара на „Бърбън стрийт“ бе заспал накрая. Той дълго чака едробедрата блондинка, надявайки се отначало, че тя ще дойде, а сетне, докато часовете се изнизваха, увереността го напусна и бе обзет от неприятното чувство, че е измамен. Накрая, като не можеше повече да държи очите си отворени, потъна в тежък, пиянски сън.

Той не чу влизането на Ключаря, нито неговия внимателен и методичен оглед на стаята. Продължи дълбокия си сън, дори когато Ключаря измъкна парите от портмонето му, после извади от джоба часовника му, пръстена с монограм, златната табакера в комплект със запалка и диамантени копчета за ръкавели. Не се помръдна и когато Ключаря се измъкна тихо навън.

Утрото вече преваляше, когато Станли от Айова се събуди, но трябваше да мине още един час, преди да осъзнае, след смазващите последици от пиянството, че е бил ограбен. Но когато осъзна накрая размера на новосполетялото го нещастие наред с мизерното си състояние и скъпото, но безрезултатно преживяване от предишната вечер, той седна на стола и заплака като дете.

Много преди това Ключаря беше укрил плячката си.

След като напусна 1062, Ключаря реши, че е твърде светло, за да рискува повече, и се върна в своята стая. Преброи парите. Сумата възлизаше на задоволителната цифра от деветдесет и четири долара, предимно пет и десетдоларови банкноти — всички стари и използувани, което означаваше, че не могат да бъдат идентифицирани. С чувство на доволство той прибра парите в портмонето си.

Часовникът и другите вещи бяха по-опасни. Той се поколеба първоначално, размисляйки дали да ги вземе, но се по-даде на обзелата го алчност и на чудесната възможност. Разбира се, това означаваше, че днес по някое време щеше да се вдигне шум. Хората могат да загубят пари, без да бъдат сигурни къде и кого е станало това, но изчезването на ценности решително говореше за кражба. Сега вероятността от спешна намеса на полицията беше много по-голяма, а сроковете, които си беше определил, трябваше навярно да се съкратят. Почувствува, че увереността му нараства наред с усилващото се желание да поеме при необходимост и други рискове.

Сред вещите му се намираше и едно малко дипломатическо куфарче — от онези, които може да внасяш и изнасяш от хотела, без да привличаш вниманието. Ключаря прибра откраднатите предмети в него, установявайки, че те несъмнено ще му донесат стотина долара от някой сигурен човек, макар че истинската им стойност беше много по-голяма.

Изчака, докато хотелът се събуди и фоайето се напълни с хора. После слезе с асансьора и се отправи с куфарчето в ръка към паркинга на „Канал стрийт“, където беше оставил колата си предишната нощ. Оттам потегли внимателно към наетата стая в мотела на магистралата „Шеф Мънтуър“. Спря веднъж по пътя, за да вдигне капака на форда и да отстрани някаква привидна повреда в двигателя, докато измъкне ключа за мотела от въздушния филтър на карбуратора. В мотела остана колкото да прехвърли ценностите в друга чанта с ключалка. На връщане отново разигра същата пантомима с колата, като върна ключа на мястото му. Когато паркира колата, този път на друг паркинг, нито у него, нито в стаята му в хотела имаше нещо, което да издава, че е свързан с откраднатите вещи.

Сега беше обзет от такова благоразположение на духа, че реши да се отбие да закуси в кафенето на хотела.

Едва след това, на излизане, той видя кройдънската дукеса.

Миг по-рано тя се беше появила от един асансьор във фоайето на хотела. Бедлингтънските териери — три от едната и два от другата й страна, подрипваха пред нея като неудържими форлойфери. Дукесата държеше уверено и властно каишките им макар че мислите й очевидно бяха някъде далеч, а погледът й, устремен напред, като че ли проникваше през стените на хотела и отвъд тях. Както винаги, характерната за нея великолепна надменност веднага се хвърляше на очи. Само внимателният наблюдател можеше да забележи бръчиците от напрежение и умора по лицето й, които не бяха напълно заличени нито от козметиката, нито от усилията на волята.

Отначало Ключаря спря, без да повярва на очите си, но всъщност това беше самата кройдънска дукеса. Като жаден читател на списания и вестници, Ключаря беше попаднал на много нейни фотографии, за да се усъмни в това, което виждаше. Очевидно дукесата беше отседнала в този хотел.

Умът му заработи трескаво. Кройдънската дукеса се славеше със световноизвестната си колекция от скъпоценности. Тя се явяваше по всякакъв повод щедро отрупана с диаманти. Дори сега Ключаря примижа при вида на пръстените й и сапфирената брошка, която макар и небрежно прикачена беше безценна. Този навик на дукесата говореше, че независимо от предохранителните мерки тя винаги носи със себе си част от своите скъпоценности.

В ума на Ключаря се зараждаше мъглява, безразсъдна, дръзка, невъзможна и… каква ли не още идея.

Той продължи да следи дукесата, предшествувана от териерите, докато тя самата прекоси фоайето на „Сейнт Грегъри“ и излезе на залятата от слънце улица.

2

Хърби Чандлър пристигна рано на работа, но воден от личните си интереси, а не от интересите на „Сейнт Грегъри“.

Сред страничните доходи на старши пиколото, както в много други хотели, съществуваше и така нареченият „алкохолен остатък“.

Гостите на хотела, които се забавляваха в стаите, или пък си пийваха сами, обикновено оставяха при заминаване по някоя недопита бутилка. Когато си опаковаха багажа, повечето предпочитаха да изоставят ненужния алкохол, защото се страхуваха да не протече или за да си спестят евентуалните разходи за свръх багаж в самолета. Но човешката психика не разрешава да се изхвърли алкохолът и те обикновено го оставяха върху тоалетните масички в освободените стаи.

Пиколото, повикан да свали багажа на гостите, забелязвайки останалите бутилки, обикновено се завръщаше подир малко и ги прибираше. А когато гостите си пренасяха сами багажа, както мнозина вече предпочитаха, то камериерката обикновено уведомяваше пиколото и той поделяше печалбата с нея.

Събираният капка по капка алкохол се отправяше към ъгъла в една стаичка на сутерена — личното владение на Хърби Чандлър. Там той се съхраняваше със съдействието на някакъв магазинер, който в замяна получаваше подкрепата на Чандлър при своите злоупотреби.

Бутилките донасяха тук предимно в торбите на пералнята, които пиколите можеха да разнасят свободно из хотела, без да предизвикват подозрение. В продължение на ден-два се събираше изумително количество алкохол.

На всеки два-три дни, а понякога и по-често, когато в хотела провеждаха конгреси, старши пиколото, като днес, събираше своите запаси.

Хърби подреди в отделна група бутилките с джин. Като отдели две шишета с луксозни етикети, той сложи една мъничка, стара фуния и изля в тях всички остатъци. Успя да напълни едната бутилка, а другата — три четвърти. Затвори и двете, като отдели втората, за да я допълни следващия път. Същото направи с бърбъна, шотландското уиски и ръженото бренди. В крайна сметка се събираха седем пълни бутилки и няколко полупразни. След като се поколеба за миг, той реши да долее няколко грама водка към джина.

Към края на деня седемте пълни бутилки щяха да бъдат предадени в един бар на няколко преки от „Сейнт Грегъри“. Собственикът на бара, който съвсем не се интересуваше от качеството, предлагаше на клиентите си алкохол, а на Хърби плащаше половината от обичайната цена при редовните доставки. От време на време Хърби изплащаше дивиденти на сътрудниците си от хотела, но те бяха съвсем незначителни.

Напоследък работата с алкохолните остатъци вървеше добре, а днешният добив би удовлетворил Хърби, ако не го тревожеха други мисли. Късно снощи му позвъни Станли Диксън. Младежът му представи своята версия за разговора си с Питър Макдермот. Той съобщи и за срещата, която предстоеше на него и на приятелите му в кабинета на Макдермот в четири часа на следващия ден, всъщност днес. Диксън в действителност желаеше да узнае какво точно знае Макдермот.

Хърби Чандлър не можа да му отговори и само го предупреди да бъде дискретен и да отрича всичко. Но оттогава все се питаше какво наистина е станало в апартамент 1126–7 преди две вечери и доколко беше осведомен заместник-главният управител включително и за участието на старши пиколото.

До четири оставаха още девет часа. Според очакванията на Хърби те щяха да минат доста бавно.

3

Както винаги сутрин Къртис О’Кийф най-напред си вземаше душ, а после се молеше. Тази процедура се извършваше по характерно умел начин, тъй като той се явяваше чистичък пред бог и същевременно се изсушаваше, докато стоеше коленичил двадесет минути, загърнат в хавлията.

Ярката слънчева светлина, която проникваше в удобния, съоръжен с климатична инсталация апартамент, предизвикваше у магната доброжелателно настроение. Това чувство се прокрадваше и в многословната му молитва, която наподобяваше задушевен разговор. Къртис О’Кийф все пак не забрави да припомни на всевишния за нестихващия си интерес към хотел „Сейнт Грегъри“.

Закуската беше сервирана в апартамента на Додо. Тя направи поръчка и за двамата, след като дълго се мръщи над менюто, а после проведе продължителен разговор със сервитьора, обслужващ стаите, и през това време промени няколко пъти цялата заявка. Днес изборът на сок предизвика, у нея доста съмнения и разговаряйки в продължение на няколко минути по телефона с невидимия сервитьор, тя бе обзета от колебания между качествата на ананаса, грейпфрута и портокала. Къртис О’Кийф се забавляваше, представяйки си хаоса, който продължителният разговор беше причинил в натоварения и бездруго сектор за обслужване по стаите единадесет етажа под тях.

Докато чакаше закуската, той прелисти сутрешните вестници — нюорлийнския „Таймс Пикаюн“ и пристигналия с въздушната поща „Ню Йорк Таймс“. Забеляза, че в местния вестник не се споменават нови неща за случая с автомобилната злополука, който беше изместил останалите събития в града. В нюйоркския вестник видя, че в колоната за борсовите операции акциите на хотелите „О’Кийф“ са спаднали с три десети. Спадането беше незначително — всъщност обичайно колебание, което сигурно щеше да бъде последвано от поредното покачване, щом плъзне слухът за новата придобивка на фирмата в Ню Орлийнс, както се очакваше в близко време.

Тази мисъл го върна към двата тревожни дни, които му предстоеше да прекара в очакване на потвърждението. Съжали, че снощи не прояви настойчивост за взимане на окончателно решение, но след като вече бе дал дума, не му оставаше нищо друго, освен да изчака търпеливо. Ни най-малко не се съмняваше в благоприятния отговор на Уорън Трент. Всъщност друга алтернатива не съществуваше.

Към края на закуската телефонът иззвъня и Додо отговори. Обаждаше се Ханк Лемницър, личният представител на Къртис О’Кийф за западното крайбрежие. Подозирайки темата на разговора, той го прехвърли в своя апартамент, като затвори междинната врата към помещенията на Додо.

Както и очакваше, въпросната тема беше засегната след обичайния доклад по различни финансови проблеми, които нямаха нищо общо с хотелския бизнес, около които Лемницър продължаваше хитро да върти разговора.

— Има още един въпрос, господин О’Кийф — проточи думите си той с характерния калифорнийски носов акцент. — Става дума за Джени Ламарш, онази кукла… хъм, младата дама, към която проявихме интерес, когато бяхме в хотел „Бевърли Хилс“. Помните ли я?

О’Кийф си я спомняше добре: удивителна, стройна брюнетка с хладна усмивка и с жив, палав ум. Той беше впечатлен както от очевидните й женски прелести, така и от качествата й на интелигентна събеседница. Доколкото си спомняше, някой беше казал, че е завършила колежа „Васар“. Била сключила договор с някакво малко филмово студио.

— Да, спомням си.

— Говорих с нея, господин О’Кийф. Няколко пъти. Тя ще се радва, ако замине с вас на някое пътуване. Или пък на повече.

Не беше необходимо да се интересува дали госпожица Ла-марш е наясно до какви взаимоотношения ще ги доведе това пътуване. Ханк Лемницър щеше да се погрижи за това. Възможностите, които му се предоставяха, както сам си призна Къртис О’Кийф, бяха чудесни. Разговорите, както и някои други форми на общуване с Джени Ламарш, щяха да бъдат изключително стимулиращи. За нея, разбира се, нямаше да бъде трудно да се държи на висота пред хората, с които им предстоеше да се срещат. А и нямаше да бъде разкъсвана от нерешителност за такива прости неща като избора на плодов сок.

За свое учудване той изпита колебание.

— Има само един въпрос, в който искам да бъда сигурен, и това е бъдещето на госпожица Лаш.

От другия край на континента достига увереният глас на Ханк Лемницър:

— Не мислете за това. Аз ще се погрижа за Додо, както съм се грижил и за останалите.

Къртис отвърна рязко:

— Не е там работата.

Независимо че имаше полза от Лемницър, понякога на него му липсваше тънък усет за нещата.

— А какво имате предвид, господин О’Кийф?

— Бих искал да подготвите нещо специално за госпожица Лаш. Нещо хубаво. Искам да знам какво ще бъде, още преди да ме е напуснала.

— Струва ми се, че ще успея — отвърна с нотка на съмнение Лемницър. — Разбира се, Додо не е най-блестящата…

— Не какво и да е, ясно ли е? — продължи да настоява О’Кийф. — И няма защо да бързате, ако не е необходимо.

— А какво да правя с Джени Ламарш?

— Тя няма ли други ангажименти…?

— Предполагам, че няма — Лемницър беше обхванат от чувство на гняв срещу всички тези капризи, но сетне добави непринудено: — О’кей, господин О’Кийф, както кажете. Аз ще ви се обадя.

Когато се върна в гостната на другия апартамент, Додо събираше мръсните съдове върху сервитьорската количка.

— Я престани с това — сряза я той раздразнено. — За тая работа си има персонал, на който му плащат.

— Но на мен ми харесва, Кърти.

Тя извърна изразителните си очи към него и за миг той забеляза в тях обърканост и обида. Все пак тя остави заниманието си.

Без да съзнава сам причината за лошото си настроение, той каза:

— Ще се поразходя из хотела.

По-късно, помисли си той, ще изгладя отношенията си с Додо, като я разведа из града. Като че ли тук предлагаха екскурзия по реката с някакъв стар, тромав параход с витла и пара, наречен „Парният президент“. Обикновено той е претъпкан с туристи и това ще й хареса.

Застанал на външната врата, някак импулсивно той й каза това, а тя му отвърна, като обви ръце около шията му.

— Кърти, ще бъде чудесно! А аз ще си прибера косата, та вятърът да не я вее. Ето така!

И тя отдръпна гъвкаво ръката си и отметна назад гъстите си, пепеляворуси коси, увивайки ги в стегнато очертан възел. Повдигнатото й лице и неподправената й радост въздействуваха с такава смайваща, чиста красота, че той беше обзет от желанието да промени решението си и да остане. Вместо това О’Кийф изръмжа, че скоро ще се върне, и рязко затвори вратата на апартамента зад гърба си.

Спусна се с асансьора до мецанина, а оттам слезе по стълбите до фоайето, където решително отхвърли Додо от мислите си. Той закрачи с привидно нехайство, усещайки тайните погледи на минаващите наоколо служители от хотела, които сякаш биваха обзети от неочакван прилив на енергия, щом го зърнеха. Без да им обръща внимание, той продължи наблюденията си върху състоянието на хотела, сравнявайки впечатленията си с фактите от секретния доклад на Огдън Бейли. Това, което видя, затвърди мнението му от предишния ден, че „Сейнт Грегъри“ се нуждае от твърда ръка. Той сподели и мнението на Огдън Бейли за нови потенциални източници на капитали.

Опитът му подсказа например, че масивните колони във фоайето вероятно не са носещи. При това положение не би било трудно да бъдат издълбани, а свободното пространство в тях да се даде под наем за витрини на местните търговци.

Забеляза, че под свода на фоайето видно място заемаше цветарски магазин. Навярно наемът, който хотелът получаваше от него, възлизаше на около триста долара месечно. Същото място с малко повече въображение би могло да се преобрази в модерен коктейл-бар (оформен например като речен кораб — защо не?), който да носи за това време петнайсет хиляди долара. А цветарницата да се премести другаде.

След като се върна във фоайето, забеляза, че там би могло да се освободи допълнително полезно пространство. Намалявайки част от наличното свободно място, можеше съвсем изгодно да се вмъкнат още половин дузина щандове за представителствата на авиокомпании, бюро за коли под наем, за екскурзии, бижутерия и дори аптека. Това естествено щеше да доведе до промяна в атмосферата — сегашният дух на без-действен разкош трябваше да изчезне заедно с този декоративен храсталак и дебели килими. Сега тъкмо ярко осветените фоайета, в които погледът непрекъснато попадаше на рекламни надписи, спомагаха балансът на хотела да радва окото.

И още нещо: ще трябва да се изнесат повечето от креслата. Ако хората желаят да седят, много по-изгодно е да правят това в някой от баровете или ресторантите на хотела.

Преди много години беше получил добър урок от тези безплатни места за седене. Това се случи в един малък град на югозапад в неговия първи хотел — паянтова сграда без аварийни изходи в случай на пожар, но с помпозна фасада. Хотелът се отличаваше с едно качество. В него имаше цяла дузина тоалетни с такса, които навярно се ползуваха по различно време от всички фермери и селскостопански работници от близките околности на разстояние сто мили. За изненада на младия Къртис О’Кийф приходите от този източник бяха доста внушителни, но само едно им пречеше да нарастнат: съгласно законите на щата една от дванадесетте тоалетни трябваше да работи безплатно и стиснатите фермери бяха придобили навика да седят тъкмо пред нея. Той разреши проблема, като нае най-известния пияница в града. За двадесет цента на час и бутилка евтино вино този човек стоически прекарваше всеки ден в безплатната тоалетна. Постъпленията от останалите веднага се покачиха.

Къртис О’Кийф се усмихна при спомена за тази история.

Забеляза, че фоайето все повече се изпълва с народ. Току-що беше пристигнала една група и хората се регистрираха на рецепцията, докато други все още проверяваха багажа си, който разтоварваха от автобуса от аерогарата. Пред рецепцията се беше образувала малка опашка. О’Кийф стоеше и наблюдаваше.

Тъкмо тогава забеляза онова, което никой не бе видял.

Добре облечен негър на средна възраст с куфарче в ръка влезе в хотела. Той се приближи със спокойна походка към рецепцията, като че ли отиваше на следобедна разходка. Сложи куфарчето си на банката и се нареди.

Разговорът му с администратора можеше да се долови съвсем ясно, когато дойде неговият ред.

— Добро утро — поздрави негърът и гласът му с акцент от Средния запад прозвуча дружелюбно и учтиво. — Аз съм доктор Николас. Имам резервация при вас. Докато чакаше, той беше свалил меката си шапка, която откри грижливо подстриганата му сива коса.

— Да, господине. Моля да попълните тази адресна карта — администраторът изрече думите, навел глава, но когато вдигна очи, изражението ме се скова. Ръката му се протегна и грабна адресната карта, която миг преди това бе подал.

— Съжалявам — каза твърдо той, — но хотелът е пълен.

Негърът отвърна с невъзмутима усмивка:

— Но аз имам резервация. От хотела ми изпратиха писмено потвърждение — и той пъхна ръка в един от вътрешните си джобове, като извади бележник с подаващи се от него бележки и отдели една от тях.

— Съжалявам, но сигурно е станала грешка — отговори администраторът едва поглеждайки писмото. — В нашия хотел имаме конгрес.

— Знам — кимна негърът с вече поизтъняла усмивка. — Това е конгрес на зъболекарите и аз съм един от участниците.

Администраторът поклати глава:

— Не мога да ви помогна.

Негърът прибра документите си и каза:

— В такъв случай бих искал да говоря с някой друг.

Докато разговаряха, към опашката пред рецепцията се наредиха още новопристигнали. Някакъв човек с шлифер, препасан с колан, нетърпеливо попита:

— Защо се бавят толкова тук?

О’Кийф стоеше мълчаливо. Имаше усещането, че в претъпканото фоайе е поставена бомба с часовников механизъм, която можеше да избухне всеки миг.

— Обърнете се към помощник-управителя — и като се наведе над банката, администраторът остро подвикна: — Господин Бейли!

От другия край на фоайето седналият на бюрото в нишата възрастен човек вдигна очи.

— Господин Бейли, бихте ли дошъл, ако обичате?

Помощник-управителят кимна и с привидно уморено изражение се изправи. Докато пресичаше помещението, по набръчканото му чело и подпухнало лице заигра професионална усмивка.

„Тоя е много печен“, помисли си Къртис О’Кийф. След дългогодишна работа на рецепцията на него му бяха предоставили стол и бюро във фоайето с малко власт при разрешаването на дребните проблеми на гостите. Званието помощник-управител в повече хотели представляваше залъгалка за суетата на публиката, предоставяща им илюзията, че имат възможност да се обърнат всъщност към по-високопоставен служител. Истинската власт в хотела обаче се упражняваше от невидимите служебни кабинети.

— Господин Бейли — каза администраторът, — обясних на този господин, че хотелът е пълен.

Лицето на помощник-управителя се озари от благодушна усмивка, а явната му добронамереност беше насочена към всеки гост от опашката.

— Добре — каза кротко той, — да видим какво можем да направим — и с дебелите си, пожълтели от никотина пръсти гой подхвана ръкава на елегантния костюм на доктор Николас: — Нека да приседнем там! — и докато другият се остави да го отведат към нишата, помощник-управителят добави: — Понякога стават такива неща, но когато се случи, ние се опитваме да оправим положението.

Мислено Къртис О’Кийф си призна, че старият човек си разбира от работата. Спокойно и без много шум той измести назряващата разправия от центъра на сцената в покрайнините. Междувременно с помощта на друг администратор, който се присъедини към първия, пристигащите бяха бързо настанени. Само един широкоплещест, млад мъж, наподобяващ кукумявка с дебелите стъкла на очилата си, се отмести от опашката и остана да гледа. Е, хубаво помисли си О’Кийф, може би всичко ще се размине без скандали. Все пак почака да види какво ще стане.

Помощник-управителят посочи на събеседника си един стол до бюрото си и самият се настани на своето място. Той изслуша внимателно и с безучастно изражение обяснението, което гостът бе вече дал на администратора.

Накрая възрастният служител кимна.

— Добре, докторе — отвърна той с енергичен, делови тон. — Извинявам се за недоразумението, но съм сигурен, че можем да ви настаним в друг хотел.

С една ръка придърпа телефона към себе си и вдигна слушалката, а с другата извади от бюрото си лист с телефонни номера.

— Момент, моля! — за пръв път в гласа на госта прозвучаха остри нотки. — Вие твърдите, че хотелът е пълен, но вашите служители продължават да настаняват хора. Да не би те да имат някаква специална резервация?

— Очаквах да кажете това — професионалната усмивка изчезна от лицето на помощник-управителя.

— Джим Николас! — от другия край на фоайето долетя гръмогласен весел поздрав. Той беше изречен от дребен, възрастен човек с живо червендалесто лице, увенчано с буйна грива побелели коси. Човекът засити бързо към нишата.

Негърът стана.

— Доктор Инграм! Радвам се да ви видя — и той протегна ръка, която старецът сграбчи за поздрав.

— Как си, Джим, мойто момче? Не, не ми отговаряй! Аз самият виждам, че си добре. Явно преуспяваш. Предполагам, че практиката ти върви чудесно.

— Да, така е. Благодаря — усмихна се доктор Николас. — Всъщност работата в университета ми отнема доста време.

— Е, като че ли не зная! Цял живот съм учил младежи като тебе, а после всички се разбягвате и залавяте с добре платената практика. — Николас се усмихна, а старецът продължи: — Всъщност ти си овладял и двете неща и имаш чудесна репутация. Твоята статия за злокачествените тумори в устната кухина предизвика доста разисквания и ние очакваме да чуем твоя доклад. Междувременно ще имам удоволствието да те представя на конгреса. Сигурно знаеш, че ме избраха тази година за президент на асоциацията?

— Да, чух. Струва ми се, че това е най-добрият избор.

Докато двамата разговаряха, помощник-управителят се надигна бавно от стола си. Очите му зашариха несигурно по единия и по другия.

Дребният, белокос доктор Инграм се засмя и весело потупа колегата си по рамото.

— Кажи ми номера на стаята си, Джим. По-късно ще се съберем с някои колеги да си пийнем. Искам и ти да дойдеш.

— За съжаление — каза доктор Николас — казаха ми, че не могат да ми дадат стая. Вероятно е заради цвета ми.

Настъпи неловко мълчание и президентът на асоциацията силно се изчерви. Сетне чертите му се изопнаха и той заяви:

— Джим, аз ще се заема с тази история. Обещавам, че ще ти се извинят и ще ти дадат стая. Ако не направят това, гарантирам ти, че всички зъболекари ще напуснат този хотел.

През това време помощник-управителят повика едно пиколо и бързо му нареди:

— Извикайте господин Макдермот! Ама веднага!

4

За Питър Макдермот денят започна с незначителни организационни задачи. Със сутрешната поща пристигна записка от служба „Резервации“, с която го информираха, че господин и госпожа Джъстин Кюбек от Тъскалуса ще пристигнат на следващия ден в „Сейнт Грегъри“. Особеното в случая със семейство Кюбек беше придружителната бележка от госпожа Кюбек, в която се казваше, че съпругът й е висок два метра и дванайсет сантиметра.

Седнал на бюрото си в кабинета, Питър си помисли, че би било чудесно, ако всички проблеми на хотела са така прости.

— Обадете се в мебелната работилница — нареди той на секретарката си Флора Йейтс. — Вероятно са запазили леглото и матрака, които използвахме за генерал Де Гол. Ако не са, ще трябва да измайсторят нещо. Утре сутрин трябва да определите една стая и да поставите в нея леглото, преди семейството Кюбек да са пристигнали. Предайте и на камериерките да набавят специални чаршафи и одеала.

Седнала спокойно на другия край на бюрото, Флора си водеше бележки, както винаги мълчаливо, без да задава въпроси. Питър знаеше, че разпорежданията му ще бъдат правилно предадени, а утре, без да й напомня, Флора сама ще провери дали всичко е наред.

Той получи Флора като наследство още като постъпи в „Сейнт Грегъри“ и тогава реши, че тя е отлична секретарка: компетентна, надеждна, около четиридесетгодишна, със сполучлив брак и безлична като сива циментова стена. Освен това, помисли си Питър, Флора беше чудесна, защото можеше да си позволи да я хареса, както си и беше, но без да стига до увлечения. А ако Кристин работеше при него, помисли си той, вместо при Уорън Трент, резултатът щеше да бъде съвсем различен.

След прибързаното тръгване снощи от апартамента на Кристин почти през цялото време той си мислеше за нея. Дори му се яви насън. Присъни му се някаква одисея: плават спокойно по река със зелени брегове (не си спомняше на какво се бяха качили) под звуците на опияняваща музика, в която доколкото си спомняше, арфите преобладаваха. Той разказа съня си на Кристин по телефона рано тази сутрин и тя го бе попитала: „А срещу течението ли плавахме, или се спускахме надолу? Това е важно.“ Но той не може да каже, помнеше само, че всичко му е харесало и се надяваше (осведоми той Кристин) да продължи съня си тази вечер от мястото, където го беше прекъснал.

Преди това обаче трябваше да се срещнат отново. А мястото и часа се уговориха да уточнят по-късно.

— Това ще ми послужи като извинителна причина за повторното ми обаждане — каза Питър.

— А без причина не може ли? — отвърна тя. — При това тази сутрин смятам да намеря някое много важно листче, което внезапно трябва лично да ти се предаде.

Гласът й прозвуча щастливо, почти задъхан, сякаш радостното вълнение, което бяха преживели снощи, бе преляло и в новия ден.

Надявайки се Кристин да дойде скоро, той отправи вниманието си към Флора и сутрешната поща.

От купчината най-различни писма отдели няколко, които се отнасяха до провеждането на конгреси. Както винаги, Питър зае любимата си поза при диктуване — качи краката си върху високото кожено кошче за отпадъци, а тапицираният въртящ се стол се наклони несигурно назад и тялото му зае почти хоризонтално положение. Беше установил, че мисълта му тече по-целенасочено в тази поза, постигната чрез множество опити, и затова столът сега беше наклонен под най-голям ъгъл, на косъм от подхлъзването. Както винаги, Флора наблюдаваше с очакване между паузите на записките.

Днес беше пристигнало и друго писмо, на което той веднага отговори. Изпращаше го жител на Ню Орлийнс, чиято съпруга присъствувала преди пет седмици на някакво сватбено празненство в хотела. По време на тържеството оставила визоновата си наметка върху пианото при дрехите и вещите на другите гости. Впоследствие открила следа от изгаряне с цигара върху дрехата, за чиято поправка били необходими сто долара. Съпругът се опитваше да получи тази сума от хотела и в последното писмо заплашваше, че ще отнесе въпроса до съда.

Отговорът на Питър беше учтив, но категоричен. Той отново изтъкна, че хотелът предлага услугите на гардероба, който съпругата на автора на писмото не беше предпочела да използува. Ако тя се бе възползувала от тези възможности, хотелът щеше да уважи молбата й. В дадения случай „Сейнт Грегъри“ не поемаше отговорност.

Писмото на съпругата, както подозираше Питър, по всяка вероятност бе опит да се измъкнат пари, макар че всичко можеше да стигне до съд — в миналото бяха имали безброй такива глупави дела. Обикновено съдът отхвърляше подобни искове, претендиращи за парично обезщетение от страна на хотела, но те бяха досадни заради времето и усилията, които им отнемаха. Понякога, мислеше си Питър, някои хора смятат, че хотелът е чудесна дойна крава с виме като рог на изобилието.

Беше избрал поредното писмо, когато на вратата на секретарската стая се разнесе тихо почукване. Той вдигна поглед в очакване да види Кристин.

— Това съм аз — каза Марша Прейскът. — Отвън нямаше никой и аз… — тя съгледа Питър — Боже господи! Ама няма ли да паднете така?

— Е, все още не — рече Питър и в този миг се просна на пода.

Оглушителният трясък беше последван от изпълнена със страх тишина.

Озовал се на пода зад бюрото си, Питър се огледа наоколо, като се опита да прецени щетите. Левият му глезен болезнено пареше, тъй като при падането се беше ударил в крака на обърнатия стол. Тилът го болеше при докосване, макар килимът за щастие да бе омекотил удара. И преди всичко беше наранено личното му достойнство, за което свидетелствуваше звънтящият смях на Марша и сдържаната усмивка на Флора.

Те заобиколиха бюрото, за да му помогнат да се изправи. Независимо от поражението си той отново усети свежата, омайваща хубост на Марша. Днес беше облечена в обикновена синя ленена рокля, която по особен начин подчертаваше полужената и полудетето, които бе усетил още предишния ден. Дългата й черна коса както вчера падаше тежко на раменете.

— Трябваше да използвате предпазна мрежа — каза Марша. Както в цирка.

Питър се усмихна унило.

— Може би трябваше да си сложа и клоунски костюм.

Флора изправи тежкия, въртящ се стол на мястото му. И докато ставаше, подпомаган от Марша и Флора от двете страни, в стаята влезе Кристин. Тя спря на прага с куп книжа в ръка и повдигна въпросително вежди:

— Да не би да преча?

— Не… — каза Питър. — Ами… аз паднах от стола. Кристин извърна поглед към солидно изправения стол.

— Той се преобърна — каза Питър.

— Тези столове вечно се преобръщат, нали? Все така правят.

Кристин погледна Марша. Флора беше излязла тихо от кабинета.

Питър представи дамите една на другата.

— Приятно ми е, госпожице Прейскът — каза Кристин. — Чувала съм за вас.

Марша изгледа с преценяващ поглед Питър, после Кристин и отвърна хладно:

— След като работите в хотела, сигурно сте чула всякакви клюки, госпожице Франсис. Вие работите тук, нали?

— Нямах предвид клюките — призна Кристин. — Но вие сте права, че работя тук. Така че мога да дойда и по друго време, когато нещата не са толкова объркани и лични.

Питър почувствува внезапна неприязън между Марша и Кристин, но не разбра на какво се дължеше.

Като че усетила мисълта му, Марша се усмихна чаровно:

— Моля да не си тръгвате заради мене, госпожице Франсис. Аз се отбих за малко, за да напомня на Питър за вечерята довечера — и тя се извърна към него: — Не сте забравил, нали?

Питър усети някаква тежест в стомаха си.

— Не — излъга той. — Не съм забравил.

Кристин наруши настъпилата тишина:

— Довечера ли?

— Боже господи! — възкликна Марша. — Да не би да има работа или нещо подобно?

Кристин поклати решително глава:

— О, той няма да бъде зает с нищо. Аз самата ще се погрижа за това.

— Ужасно мило от ваша страна — каза Марша и усмивката й отново блесна. — Е, добре, тръгвам си тогава. Ах, да — в седем часа. На „Притания стрийт“ — къщата с четирите големи колони. Довиждане, госпожице Франсис.

И като махна с ръка за сбогом, тя излезе, затваряйки вратата след себе си.

— Да ти запиша ли адреса? — попита Кристин с невинно изражение. — Къщата с четирите големи колони. Да не го забравиш.

Той повдигна безпомощно ръце.

— Знам, имах среща с тебе. Но като се уговарях, забравих за другия си ангажимент, защото снощи когато бях… с тебе… всичко ми излезе от ума. А тази сутрин, докато разговаряхме, стори ми се, че всичко обърках.

— Добре, всичко ми е ясно — отвърна приветливо Кристин. — Та кой не би се объркал, когато му се увъртат толкова много жени.

Тя твърдо реши, макар това да й струваше усилия, да приеме всичко спокойно и ако се наложи, дори да прояви разбиране. Припомни си, че с изключение на предишната нощ тя няма никакво право да разполага с времето на Питър и както каза той, вероятно се беше объркал.

— Надявам се да прекараш чудесно — добави тя.

Той се размърда притеснено на мястото си.

— Но Марша е още дете.

Всичко си има граници, реши Кристин, дори проявата на търпение и взаимното разбирателство. Очите й потърсиха лицето му.

— Навярно наистина си убеден в това. Но нека те посъветвам като жена, малката госпожица Прейскът е толкова дете, колкото котенцето прилича на тигъра. Но си мисля, че ще бъде много забавно за един мъж да бъде изяден.

Той поклати нетърпеливо глава.

— Съвсем не си права. На нея просто й се случиха някои сериозни неща преди два дни и…

— И й трябва приятел.

— Точно така.

— И тогава се появи ти.

— Ние говорихме с нея. Аз й казах, че ще се отбия на вечеря у дома й тази вечер. Ще има и други хора.

— Сигурен ли си?

Преди да успее да отговори, телефонът иззвъня и той вдигна слушалката с жест на досада.

— Господин Макдермот — обади се разтревожен глас. — Имаме неприятности във фоайето и помощник-управителят ви моли да дойдете веднага.

Когато затвори телефона, Кристин си беше отишла.

5

Има мигове, помисли си Питър Макдермот, когато трябва да вземеш решение за проблеми, с които си се надявал, че никога няма да се сблъскаш. Но ако това ти се случи, всичко прилича на кошмар. Дори по-лошо, съвестта ти, убежденията, честността и предаността те напускат.

Трябваше му по-малко от минута, за да разбере какво се е случило във фоайето, макар че обясненията все още продължаваха. Питър си помисли, че беше напълно достатъчно да погледне гордия негър на средна възраст, седнал спокойно до бюрото в нишата, възмутения доктор Инграм, уважавания президент на стоматолозите, и помощник-управителя, обзет от от угодническо безразличие, след като товарът на отговорността бе вече свален от плещите му — всичко това беше напълно достатъчно, за да схване положението.

По всичко личеше, че внезапно са възникнали затруднения които при липса на такт могат да доведат до опасен взрив.

Той долови присъствието на двама наблюдатели — единият бе Къртис О’Кийф с познатото му лице от многобройните фотографии, който наблюдаваше от почтително разстояние, а другият — млад, широкоплещест мъж с очила с дебели рамки, облечен в панталони от сива каша и спортно сако. До него имаше доста ожулен куфар и той привидно оглеждаше фоайето с небрежен поглед, при все че не пропускаше нищо от драматичната сцена, която се разиграваше пред бюрото на помощник-управителя.

Президентът на зъболекарската асоциация се изпъчи с целия си ръст от метър и половина, а под непокорната бяла коса кръглото му червендалесто лице пламна и устните му се присвиха.

— Господин Макдермот, ако вие и вашият хотел не оттеглите невероятната си обида, предупреждавам ви откровено, че ще си докарате куп неприятности — очите на дребничкия доктор ядно проблясваха и гласът му отекна още по-силно: — Доктор Николас е един от най-изтъкнатите представители на нашата професия. След като отказвате да го настаните, трябва да ви уведомя, че аз приемам това като лично оскърбление спрямо мен и останали членове на нашия конгрес.

Ако бях страничен наблюдател, а не участник в тази история, помисли си Питър, вероятно щях да приветствувам това. Но реалността го предупреди: ти си участник, твое служебно задължение е да прекратиш по всякакъв начин тази сцена във фоайето. И тогава той предложи:

— Може би вие и доктор Николас — и той спря учтиво поглед на негъра — ще се съгласите да дойдете в моя кабинет, където бихме могли да обсъдим нещата спокойно.

— Не, господине! Да върви всичко по дяволите, но можем да обсъдим нещата тук. Няма да крием нищо в тъмните кю-шета — разгневеният дребничък доктор тропна с крак. — И така — ще настаните ли моя приятел и колега доктор Николас, или не?

Хората започнаха да извръщат глави, а някои от минаващите се спряха. Мъжът със спортното сако, преструвайки се на безразличен, се беше примъкнал наблизо.

Каква ли съдбовна случайност, помисли си мрачно Питър, ме сблъсква с човек като доктор Инграм, комуто инстинктивно се възхищавам. И не беше ли смешен фактът, че едва вчера Питър оспорваше политиката на Уорън Трент, която доведе до този резултат. Нетърпеливият лекар настоятелно питаше:

„Ще настаните ли приятеля ми?“ За миг Питър почувствува изкушението да отговори „да“, без да го е грижа за последиците. Но съзнаваше, че това е безполезно.

Той можеше да дава разпореждания на администраторите, но нямаше правото да настани този негър в хотела. По този въпрос съществуваше строга заповед, която можеше да бъде отменена единствено от собственика на хотела. Обсъждането на въпроса със служителите от рецепцията щеше да задълбочи конфликта и в крайна сметка нямаше да доведе до желания резултат.

— Аз също съжалявам, доктор Инграм — каза той, — че трябва да постъпя по този начин, но за жалост съществуват определени разпоредби, които не ми позволяват да настаня доктор Николас при нас. Бих желал да променя нарежданията, но нямам такава власт.

— Значи потвърдената резервация за вас няма никакво значение?

— От голямо значение е. Но ние трябваше да уточним някои подробности, когато ангажирахме хотела за вашия конгрес. Не направихме това и там е нашата грешка.

— Ако бяхте внесли уточненията тогава — отряза го дребният лекар, — конгресът нямаше да се проведе във вашия хотел. При това дори и сега можете да го загубите.

— Аз им предложих друг хотел за господина, господин Макдермот — намеси се помощник-управителят.

— Не ни трябва — обърна се отново към Питър доктор Инграм. — Макдермот, вие сте млад и доколкото виждам и интелигентен. Как се чувствате, след като постъпвате така?

Защо пък да лавирам, помисли си Питър и отговори:

— Откровено казано, докторе, никога не съм изпитвал такова неудобство.

И добави тихичко на себе си: Да имах достатъчно смелост и увереност, щях веднага да си изляза и да напусна този хотел. Но разумът му се противопостави: И така да е, какво ще постигнеш? Заради това няма да дадат стая на доктор Николас, а само ще се лишиш от правото да оспорваш решенията на Уорън Трент, както направи вчера и възнамеряваш да правиш и занапред. Не си ли струва да останеш само за това и в крайна сметка да постигнеш каквото можеш? Да, би било добре, но му трябваше повече увереност, че това би могло да стане.

— По дяволите, Джим! — разнесе се огорченият глас на доктора. — Но аз няма да оставя тая работа така.

Негърът поклати глава:

— Не мога да скрия, че това ме обижда, и предполагам, че войнствените ми колеги ще ме посъветват да продължа да се боря — той сви рамене. — Всъщност предпочитам да се занимавам с научноизследователска работа. Следобед има самолет за северните щати и ще се опитам да замина с него.

Доктор Инграм се обърна към Питър:

— Какво? Не разбирате ли? Този човек е уважаван преподавател и научен работник. И той трябва да изнесе един от най-важните доклади.

Питър отчаяно си помисли, че трябва да намери някакъв изход.

— Не зная дали ще приемете предложението ми. Ако доктор Николас е съгласен да го настаним другаде, аз ще уредя участието му в заседанията в този хотел.

Питър разбра, че това би било безразсъдно. Нямаше да е лесно да се уреди и можеше да се стигне до открито стълкновение с Уорън Трент. Но поне щеше да се опита да го направи, ако ще и да напусне.

— А на останалите мероприятия, на вечерите и на обедите? — негърът го гледаше право в очите.

Питър бавно поклати глава. Не си струваше да обещава неща, които не можеше да изпълни.

Доктор Николас сви рамене и лицето му се изопна.

— Няма никакъв смисъл, доктор Инграм, аз ще изпратя доклада си по пощата, за да го раздадете на участниците. Струва ми се, че в него има някои неща, които ще ви заинтересуват.

— Джим! — дребничкият белокос старец беше сериозно обезпокоен. — Джим, нямаше да зная какво да ти кажа, ако ти самият не беше чул всичко това.

Доктор Николас се огледа за чантата си.

— Ще повикам пиколо — каза Питър.

— Не! — отстрани го доктор Инграм — Носенето на тази чанта е привилегия, която аз заслужавам.

— Извинете, господа — чу се гласът на мъжа със спортното сако и очилата. Те се извърнаха и в този миг щракна фотоапарат. — Чудесно! — каза той. — Нека опитаме още веднъж — и той присви очи през обектива на своя „Ролейфлекс“ и затворът щракна повторно. Като остави апарата, той отбеляза: — Филмът е високочувствителен и е направо великолепен. По-рано старите филми щяха да изискват светкавица.

— Кой сте вие? — попита рязко Питър Макдермот.

— Какво имате предвид, името ми или професията?

— Който и да сте, тази сграда е частна собственост. Хотелът е…

— О, я престанете! Само не с тия стари номера — фотографът нагласи отново обектива, погледна към Питър и пристъпи към него: — Няма да ви направя нищо, малкия. Така ще се размирише във вашия хотел, като приготвя материала, но ако искате да прибавя и една снимка със скандала, продължавайте! — Той се ухили на нерешителността на Питър. — Трябва да ви кажа, че вие бързо се усещате.

— Вие журналист ли сте? — попита доктор Инграм.

— Хубав въпрос, докторе — ухили се мъжът с очилата. — Понякога моят редактор казва „не“, макар че днес не вярвам да откаже. Особено като му изпратя това малко съкровище, което открих през отпуската си.

— От кой вестник сте? — попита Питър, надявайки се да бъде някое неизвестно издание.

— „Ню Йорк Хералд Трибюн“.

— Чудесно — кимна в знак на одобрение президенът на асоциацията. — Те ще издокарат добре работата. Предполагам, видяхте какво се случи.

— Можете да смятате, че всички съм запомнил — каза журналистът. — Ще ми трябват само някои подробности, например фамилното ви име. Но най-напред искам да ви направя една снимка на улицата заедно с другия доктор.

Доктор Инграм сграбчи колегата си за ръката:

— Ето така трябва да се борим, Джим. Ще изкараме името на този хотел по всички вестници в страната.

— Прав сте — съгласи се журналистът. — Телеграфните агенции ще се заемат с това. А също и с моите снимки, без съмнение.

Доктор Николас кимна бавно.

Нищо не може да се направи, помисли си Питър. Абсолютно нищо.

Забеляза, че Къртис О’Кийф беше изчезнал.

Докато всички отминаваха, доктор Инграм каза:

— Ще ми се да приключим бързо с този въпрос. Като свършите със снимките, искам да се заема с преместването на конгреса от този хотел. Тези хора можеш да ги притиснеш само на едно място — финансите.

И силният му глас заглъхна навън.

6

— Полицията знае ли нещо ново? — попита кройдънската дукеса.

Наближаваше единайсет. Още веднъж в уединението на президентския апартамент развълнуваната дукеса и съпругът й разговаряха с инспектора на хотела. Огилви се беше настанил върху някакъв стол с плетена седалка, който едвам удържаше огромното му тлъсто тяло, и при всяко негово движение проскърцваше с негодувание.

Бяха седнали в просторната слънчева гостна, при плътно затворени врати. Както вчера, дукесата беше отпратила за някакви поръчки секретаря и прислужницата.

Огилви помисли, преди да отговори:

— Те знаят доста местенца, дето може да се скрие всяка кола, която търсят, нали? Досега, доколкото знам, търсят извън града и в предградията с всичките си налични хора. Имат още терени за изследване, но мисля, че утре ще започнат да стесняват кръга.

От вчерашния ден в отношенията между семейството Кройдън и Огилви беше настъпила незабележима промяна. Преди те бяха противници. А сега се държаха като съзаклятници, макар и не съвсем уверено, а сякаш проправяха пътя към съюз, който все още не беше установен.

— След като разполагаме с толкова малко време — каза дукесата — какво чакаме повече?

Злите очички на инспектора се присвиха.

— Вие да не си мислите, че трябва сега да изкарвам колата? Посред бял ден? Или да я паркирам на „Канал стрийт“?

Неочаквано кройдънският дук се намеси:

— Съпругата ми преживя голямо напрежение и не е необходимо да се държите грубо с нея.

Лицето на Огилви, изразяващо мрачен скептицизъм, не трепна. Той извади пура от сакото си, огледа я и сетне внезапно я върна на мястото й.

— Струва ми се, че всички сме напрегнати. И така ще бъде, докато тази история приключи.

— Няма значение — каза търпеливо дукесата. — Мен ме интересува какво ще стане сега. Полицията има ли някаква представа, че трябва да търси кола марка „Ягуар“?

Огромната глава, с двойна гуша, бавно се поклати.

— Ако знаеха, отдавна да сме чули. Както казах, вие сте с чуждестранна кола и ще им трябват няколко дни, докато я открият.

— Ами няма ли някакви признаци, че… как да кажа, че повече не се интересуват от това? Понякога като се отделя прекомерно внимание на нещо и след ден-два нищо не стане, хората загубват интерес.

— Вие да не сте луди? — по лицето на инспектора се изписа удивление. — Не четохте ли сутрешния вестник?

— Да — отговори дукесата. — Четох го. Моят въпрос беше по-скоро пожелание.

— Нищо не се е променило — заяви Огилви. — Да приемем, че полицията все още търси колата. На мнозина репутацията им зависи от разкриването на този инцидент, а ченгетата си знаят, че ако не успеят, ще ги раздрусат много яко и ще започнат отгоре. При това самият кмет беше така добър да се обади по въпроса, така че тук е замесена и политиката.

— Значи извеждането на колата от града ще бъде по-трудно отпреди?

— Да кажем, че е така, дукесо. Всяко ченге, включено в акцията, знае, че ако открие колата — вашата кола, — само за един час ще му окачат нова нашивка на ръкава. Та затова сега си отварят очите на четири. Това е положението.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от тежкото дишане на Огилви. Беше ясно какъв въпрос ще последва, но, изглежда, никой не желаеше да го постави, сякаш отговорът щеше да вдъхне надежда или да я отнеме.

Накрая кройдънската дукеса каза:

— Кога предлагате да тръгнете? Кога ще закарате колата на север?

— Довечера — отговори Огилви. — Та затова съм дошъл да ви видя.

Дукът шумно въздъхна.

— Как ще се измъкнете? — попита дукесата. — Няма ли да ви забележат?

— Гаранция не мога да дам, но съм си направил сметката.

— Продължавайте.

— Мисля, че най-добре ще е да тръгна към един часа.

— Един през нощта ли?

Огилви кимна.

— Тогава е по-спокойно. Движението е напълно намаляло, макар и не съвсем.

— Но и тогава могат да ви видят.

— По всяко време могат да ме видят. Просто трябва да си опитаме късмета.

— Ако се измъкнете от Ню Орлийнс, къде смятате да отидете?

— Ще карам, докато се развидели към шест часа. Сигурно ще стигна до щата Мисисипи, най-вероятно около Мейкън.

— Не е много далече — възпротиви се дукесата. — Това е едва половината от щата и по-малко от четвъртината разстояние до Чикаго.

Дебелакът се размърда, а столът под него изскърца с негодувание.

— А вие да не мислите, че ще карам като на състезание? Или да поставям нови рекорди? Или май трябва някой полицай да се лепне подире ми за превишена скорост?

— Не, нямам предвид това. Само си мисля как да закарате колата по-далече от Ню Орлийнс. А какво ще правите през деня?

— Ще отбия от пътя и ще кротувам някъде. В Мисисипи има колкото щеш такива местенца.

— А после?

— Щом се стъмни, ще продължа нататък. Нагоре през Алабама, Тенеси, Кентъки, Индиана.

— Къде ще бъде безопасно? Съвсем безопасно.

— Мисля, че в Индиана.

— И в Индиана ще пристигнете в петък?

— Надявам се.

— Тогава ще бъдете в Чикаго в събота?

— Събота сутринта.

— Много добре — каза дукесата. — Ние с мъжа ми ще пътуваме със самолет за Чикаго в петък вечерта. Ще отседнем в хотел „Дрейк“ и там ще чакаме да ни се обадите.

Дукът гледаше ръцете си, като се стараеше да отбягва погледа на Огилви.

— Ще ви се обадя — каза безизразно инспекторът.

— Имате ли нужда от нещо?

— По-добре е да ми дадете една бележка за гаража. Може да ми потрябва. Да пише там, че ми разрешавате да взема колата ви.

— Сега ще я напиша — дукесата прекоси стаята към писалището. Написа набързо една бележка върху бланка на хотела, върна се след малко и я подаде сгъната на инспектора. — Това ще свърши работа.

Без да погледне бележката, Огилви я прибра във вътрешния си джоб. Очите му не слизаха от лицето на дукесата.

Настъпи неловко мълчание.

— Има ли друга? — попита тя неуверено.

Дукът стана и вдървено излезе. Като се извърна, той каза сопнато:

— Парите. Той иска парите.

Месестото лице на Огилви се ухили.

— Точно така, дукесо. Десет хиляди сега, както се уговорихме, а останалите петнадесет в Чикаго в събота.

Дукесата разсеяно опря отрупаните с бижута пръсти до слепоочията си.

— Ах, не зная… как съм могла да забравя. Толкова други грижи имах.

— Няма значение. Аз щях да ви подсетя.

— Ще трябва да свърша това днес следобед. Нашата банка трябва да го уреди…

— В брой — каза дебелакът. — На банкноти не по-големи от двайсет долара и да не са нови.

— Защо? — изгледа го злобно тя.

— Така не може да ги проследят.

— Нима не ни вярвате?

Той поклати глава.

— За такива работи е глупаво да вярваш комуто и да е.

— Тогава защо ние трябва да вярваме?

— Щото ще получа още петнайсет хиляди — и в странния му фалцет се доловиха нотки на нетърпение. — И да не забравите, че и тях ги искам в брой, само че банките не работят в събота.

— А да допуснем — каза дукесата, — че не ви платим в Чикаго?

Усмивката се смъкна от лицето му, дори нейното подобие изчезна.

— Много се радвам, че питате за това — каза Огилви. — Ние трябва да се разберем по всички въпроси.

— Мисля, че всичко съм разбрала, но все пак кажете.

— Та ето какво ще стане, дукесо, в Чикаго. Аз ще скрия някъде колата, без вие да знаете. Ще дойда в хотела и ще взема петнайсетте хиляди. Като свърша тази работа, ще получите ключовете и ще ви кажа къде се намира колата.

— Вие не отговорихте на въпроса ми.

— Ще стигна до него — малките свински очички проблеснаха. — Ако нещо не е в ред — например можете да кажете, че нямате парите в брой, щото сте забравили, че банките не работят в събота, — тогава ще извикам ченгетата направо там, в Чикаго.

— Тогава и вие ще трябва доста да обяснявате например как сте откарал колата на север.

— Няма нищо по-лесно от това. Ще кажа само, че за да ви докарам колата, сте ми платили двеста долара, които ще нося у себе си. Казали сте, че разстоянието е доста голямо и затова сте пожелали да пътувате с мъжа си със самолет. И че едва в Чикаго съм огледал добре колата и ми е светнало… — и той сви огромните си рамене.

— Ние нямаме намерение да не спазим дадената дума — увери го дукесата. — Но като вас и аз искам да съм убедена, че сме се разбрали по този въпрос.

Огилви кимна.

— Смятам, че се разбрахме.

— Елате в пет — каза дукесата. — Парите ще ви чакат.

След като Огилви си отиде, кройдънският дук се завърна от доброволната си изолация в другия край на стаята. На шкафа имаше поднос с чаши и бутилки, които бяха отново напълнени. Той си наля чисто уиски, ливна малко сода и гаврътна питието.

— Както виждам, започваш отрано — отбеляза кисело дукесата.

— Това е за прочистване — каза той и си наля повторно, но този път пи на малки глътки. — Когато съм в една стая с този човек, имам чувството, че съм омърсен.

— Очевидно той не е така придирчив — каза жена му. — В противен случай нямаше да приеме компанията на един пияница и убиец на деца.

Дукът пребледня и остави питието с треперещи пръсти.

— Вече биеш под пояса, моето момиче?

— …който след това взе, че избяга — добави тя.

— За бога! Няма ли да спреш? — изкрещя гневно дукът. Той присви юмруци и за миг изглеждаше, че ще я удари. — Именно ти ме накара! Ти ме молеше да избягам и да не се връщам! Ако не беше ти, щях да се върна. Само че ти ми каза, че нямало полза, станалото — станало. Дори вчера щях да отида в полицията, ама ти не се съгласи. И сега се хванахме за тоя… това прокажено леке, което ще ни обере до последната стотинка — гласът на дука изтъня и заглъхна.

— Трябва ли да смятам, че приключи с истеричния си пристъп? — попита дукесата. Отговор не последва и тя продължи: — Мога ли да ти напомня, че не се наложи дълго да те убеждавам, за да постъпиш така. Ако желаеше или пък имаше намерение да постъпиш по друг начин, моето мнение щеше да бъде за тебе без всякакво значение. Колкото до проказата, съмнявам се, че ще се заразиш, тъй като ти внимателно се отдръпна, като ми остави цялата работа с този човек да я свърша аз.

— Ако знаех, нямаше да споря — въздъхна съпругът й. — Извинявай.

— Ако смяташ, че спорът ще ти помогне да си сложиш в ред мислите — каза тя с безразличие, — аз нямам никакви възражения.

Дукът отново се зае с питието си и повъртя чашата в ръка.

— Странна работа — каза той. — За миг ми се стори, че всичко това, колкото и да е неприятно, някак ни сближи.

Очевидно думите му прозвучаха като молба и дукесата се поколеба. Тя също се чувствуваше унизена и изтощена от разговора с Огилви. Дълбоко в себе си жадуваше за миг спокойствие.

Ала силите й не стигаха да преодолее своенравната си природа и да се помирят.

— Дори и да сме се сближили — каза тя, — не съм и усетила такова нещо. — После добави със суров тон: — Все пак сега нямаме време за нежности.

— Правилно! — и сякаш думите й му подействуваха като сигнал, дукът пресуши питието и си наля отново.

Тя го погледна с унищожителен поглед.

— Ще ти бъда благодарна, ако си запазиш трезва мисълта. Предполагам, че аз трябва да се оправям с банката, но има много документи, които трябва и ти да подпишеш.

7

На Уорън Трент му предстоеше да разреши две задачи, които драговолно бе приел, макар че нито една от тях не беше приятна.

Най-напред трябваше да представи на Том Ърлшор обвиненията на Къртис О’Кийф от предишната вечер. „Той обира всичките ви пари“ беше заявил О’Кийф за стария барман. „И доколкото виждам, доста отдавна.“

Както обеща, О’Кийф подкрепи обвинението си с документи. На другата сутрин след десет часа някакъв млад човек, който се представи като Шон Хол от хотелската корпорация на О’Кийф, връчи на Уорън Трент доклад с точни данни от наблюденията по дати и часове. Младият мъж, който се яви направо при Уорън Трент в апартамента му на петнадесетия етаж, изглеждаше смутен. Собственикът му благодари и се залови с разглеждането на доклада от седем страници.

Мрачното настроение все повече и повече го обхващаше. Резултатите от проучването разкриваха, че освен Том Ърлшор в случая са замесени и други доверени служители. Стана му тежко, че е бил мамен от онези, на които най-много е разчитал, включително и такива като Том Ърлшор, когото смяташе за личен приятел. Очевидно злоупотребите в целия хотел имаха много по-големи размери от посочените данни в документа.

Той сгъна внимателно написаните на машина страници и ги прибра във вътрешния джоб на сакото си.

Разбираше, че ако се поддаде на настроението си, ще изпадне в ярост и ще изобличи и накаже един след друг всички, които са злоупотребили с доверието му. Навярно от това щеше да изпита някакво горчиво удовлетворение.

Все пак, размисли Уорън Трент, докладът до известна степен беше от полза, тъй като го освобождаваше от всякакви задължения.

До миналата вечер в мислите си за „Сейнт Грегъри“ Уорън Трент се съобразяваше с поетите задължения към служителите на хотела. Но сега, прозрял нечестното им отношение, той се чувстваше освободен от всякаква отговорност.

В резултат на това му се предоставяше възможност, от която избягваше да се възползува досега, но според която можеше да постъпи с хотела както пожелае. Дори сега тази перспектива не му беше по вкуса и затова реши, да предприеме изпълнението на по-малко неприятната задача — да разобличи най-напред Том Ърлшор.

Бар „Понталба“ се намираше на партера на хотела и беше свързан с фоайето с две въртящи се врати, облицовани с кожа и бронз. Три застлани с килим стъпала се спускаха към вътрешността на Г-образното помещение със сепарета и тапицирани кресла.

За разлика от повечето барове „Понталба“ беше ярко осветен. Така постоянните клиенти можеха да се гледат един друг и да виждат цялото помещение с неговите разклонения. Пред самия бар за самотните посетители бяха наредени шест въртящи се табуретки с мека тапицерия, които даваха възможност да се обхване с поглед целият бар.

Беше дванайсет без двайсет и пет, когато Уорън Трент влезе. Наоколо цареше спокойствие, в едно от сепаретата седеше двойка, а на съседната маса тихо разговаряха двама мъже със значките на участници в конгреса. Обичайният наплив от обедни посетители щеше да настъпи след петнайсетина минути, когато нямаше да е възможно да се разговаря спокойно. Но, както реши собственикът, десет минути щяха да му бъдат достатъчни, за да приключи с бармана.

Един от сервитьорите го видя и се забърза към него, но Уорън Трент даде знак с ръка, че не му е необходим. Забеляза Том Ърлшор на бара, застанал гърбом и внимателно разглеждащ някакъв клюкарски вестник, разстлан върху касовия апарат. Уорън Трент решително прекоси помещението и седна на едно столчетата пред бара. Успя да види, че възрастният барман преглежда вестника за конни надбягвания „Рейсинг Форм“.

— За това ли използваш парите ми? — попита Уорън Трент.

Ърлшор се извърна със сепнато изражение, което премина в слабо учудване, последвано от привидна радост при вида на своя посетител.

— Ах, господин Трент, така ме стреснахте.

Том Ърлшор сгъна сръчно вестника и го напъха в задния джоб на панталона си. Набразденото му от бръчки лице, опасано с побеляла коса като на Дядо Мраз около изпъкналото плешиво теме, се изкриви в усмивка. Уорън Трент се почуди, как не е забелязал досега тази подмазваческа гримаса.

— Отдавна не сте идвал при нас, господин Трент. Много отдавна.

— Ти нали не се оплакваш?

— Ами не — поколеба се Ърлшор.

— Трябваше да се сетя, че като си сам, разполагаш с по-големи възможности.

Лека сянка премина през лицето на стария барман. Той се засмя, сякаш искаше да си придаде смелост.

— Вие винаги обичате да се шегувате, господин Трент. Но все пак, докато сте тук, да ви покажа нещо. Винаги се каня да се отбия в кабинета ви, но не ми стига времето — Ърлшор отвори едно от чекмеджетата под бара и извади от някакъв плик цветна снимка. — Това е най-малкият Дерек, третият ми внук. Малко, здраво зверче като майка си и това е благодарение на всичко, което направихме за нея. Етел, дъщеря ми, както си спомняте, често пита за вас и все ви праща поздрави, както и цялото ни семейство.

Той сложи снимката на бара.

Уорън Трент взе снимката и без да я погледне; преднамерено я върна на Ърлшор.

— Да не би нещо да не е наред, господин Трент? — попита Том Ърлшор неуверено и като не последва отговор, предложи: — Да ви приготвя ли един коктейл?

Трент смяташе да се откаже, но после промени решението си.

— Един джин-фис „Рамос“.

— Слушам, господине. Ето веднага.

Том Ърлшор се пресегна бързо съм необходимите бутилки. Удоволствие беше да го наблюдаваш как работи. Преди, когато имаше гости в апартамента си, Уорън Трент викаше Том Ърлшор да сервира напитките, защото работата му приличаше на цяло представление, което допадаше на неговите изисквания. Движенията му бяха точно отмерени и със светкавичната ловкост на жонгльор. Този път той отново представи умението си и като описа за последен път във въздуха ефектен замах, постави питието пред собственика. Уорън Трент отпи и кимна одобрително.

— Добър ли е? — попита Ърлшор.

— Да — каза Уорън Трент. — Добър е както всичките ти коктейли. — Очите им се срещнаха. — Доволен съм, защото това е последният коктейл, който приготвяш в моя хотел.

Безпокойството на бармана прерасна в страх и той облиза устните си неспокойно.

— Вие не можете да направите това, господин Трент. Никога не бихте го направил.

Пренебрегвайки забележката, собственикът отмести чашата встрани.

— Защо го направи, Том? Защо от всички тук точно ти трябваше да направиш това?

— Кълна се в бога, не зная…

— Стига си ме мамил, Том. Достатъчно дълго си правил това.

— Казвам ви, господин Трент…

— Престани да лъжеш! — рязката заповед проряза тишината.

Спокойните разговори в залата секнаха. Забелязвайки тревогата в неспокойния поглед на бармана, Уорън Трент разбра, че зад гърба му всички очи са обърнати към тях. Той усети как гневът се надигна у него, без да може да го овладее.

Ърлшор преглътна.

— Моля ви, господин Трент. Аз работя тук от тридесет години. Вие никога не сте разговарял с мен по този начин. — гласът му едва се долавяше.

Уорън Трент извади от вътрешния джоб на сакото си доклада на О’Кийф. Прелисти две страници и като закри с ръка част от третата, заповяда:

— Чети!

Ърлшор се порови за очилата си и ги надяна. Ръцете му трепереха. Прочете няколко реда и спря. Вдигна поглед към Трент. В очите му вече не се четеше никакъв отказ. Само инстинктивният страх на подгонено животно.

— Нищо не можете да докажете.

Уорън Трент удари с длан тезгяха. Без да обръща внимание на високия си глас, той даде воля на гнева си:

— Ако поискам, мога да докажа. Тук няма никаква грешка. Лъгал си и си крал и като всички лъжци и крадци си оставил след себе си следи.

В пристъп на страх Ърлшор усети как се изпотява. Съвсем внезапно, сякаш под напора на взрив, неговият свят, в който се чувствуваше така добре и сигурно, се разпадна на съставните си части. Вече не помнеше от колко години бе стигнал до убеждението, че е неуязвим. Дори и в най-лошите си мисли никога не допускаше, че този ден ще дойде. Сега се питаше със страх дали собственикът на хотела има представа докъде е стигнал с кражбите си.

Уорън Трент почука с палец документа, който лежеше между тях на бара.

— Тези хора подушиха корупцията, защото те не допускат такава грешка като мен, да ти се доверявам и да ти вярвам като на приятел — той спря под влияние на краткотрайното вълнение и после продължи: — Но ако се разровя, аз ще намеря доказателства. При това не всичко е описано тук, нали?

Том Ърлшор жалко кимна с глава.

— Добре, няма защо да се тревожиш. Нямам намерение да те давам под съд. Ако направя това, струва ми се, че бих унищожил нещо от себе си.

Тръпка на облекчение премина през лицето на стария барман, но той се опита бързо да я прикрие.

— Кълна ви се — каза той умоляващо, — че ако ми дадете още една възможност, това никога няма да се повтори.

— Искаш да кажеш, че след като разкрих дългогодишните ти злоупотреби и измами, ти ще бъдеш така любезен да престанеш с кражбите.

— Ще ми бъде много трудно, господин Трент, да си намеря друга работа на моите години. Имам и семейство…

— Да, Том. Аз помня това — каза тихо Уорън Трент.

Ърлшор прояви достатъчно благоприличие, за да се изчерви, и произнесе със затруднение:

— Парите, които изкарвах тук, не стигаха Трябваше да се плащат сметки, разходи за децата…

— И наддаванията за конните състезания, Том? Да не забравим това. Тези наддавания винаги са те притеснявали, нали? Трябваше да се плащат.

Това беше случайно попадение, но мълчанието на Ърлшор показваше, че е улучил в целта.

— Достатъчно поговорихме — каза рязко Уорън Трент. — А сега заминавай от хотела и повече да не се връщаш.

От фоайето прииждаха все повече хора. Шумът от разговорите беше започнал отново да нараства. Един млад помощник на бармана застана на бара и започна да разлива питиетата, които сервитьорите поемаха. Той преднамерено отбягваше погледа на своя работодател и бивш шеф.

Том Ърлшор премига и като не повярва на очите си, възрази:

— Ама поръчките по обяд…

— Това не те засяга. Ти вече не работиш тук.

Осъзнавайки бавно безизходното положение, бившият барман промени изражението си и предишната маска на почтителност изчезна от лицето му. На нейното място се появи изкривена усмивка.

— Добре, ще си вървя. Но и вие няма дълго да останете, защото и вас ще ви изхвърлят и всички знаят това.

— Какво толкова знаят?

Очите на Ърлшор проблеснаха.

— Знаят, че сте неспособен, изхабен и оглупял старец, който не може да се справи с една кесия, та камо ли с цял хотел. И затова сигурно ще ви вземат хотела, а като ви изгонят, и аз заедно с останалите ще ви се смея.

Той спря за миг, задъхан, претегляйки наум евентуалните последствия ако продължи да говори или замълчи Но желанието да си отмъсти надделя.

— Откакто се помня, вие се държите така, сякаш хората тук са ваша собственост. Хубаво, може и да давате по някой друг цент в повече за разлика от другите и да подхвърляте милостиня, както постъпихте с мен, като че ли сте Христос и Мойсей взети заедно. Но трябва да знаете, че не сте надхитрили никого. Вие плащате големи заплати, за да не ви се бъркат профсъюзите, а милостинята раздавахте, защото ви се щеше да се почувствате великодушен, ама на хората им беше ясно, че го правите по-скоро заради себе си, а не заради тях. Затова ви се присмиваха и като мен сами се погрижиха за себе си. И трябва да ме повярвате, че много неща ставаха зад гърба ви, но вие просто няма никога да го разберете — Ърлшор млък-на и по лицето му се изписа съмнение дали не е прекалил.

Зад тях помещението бързо се изпълваше с хора. Две от съседните табуретки бяха вече заети. Докато шумът в залата нарастваше, Уорън Трент замислено барабанеше с пръсти по кожената облицовка на бара. Странно, но гневът му спадна. Вместо това у него се зароди непоколебима решителност — веднага да се заеме с изпълнението на втората задача, която бе вече обмислил.

Вдигна очи към човека, когото смяташе, че добре е опознал в продължение на трийсет години, но всъщност се беше лъгал.

— Том, ти никога няма да разбереш как и защо в последна сметка ми направи услуга. А сега си отивай, докато не съм решил да те пратя в затвора.

Том Ърлшор се извърна и без да погледне страни, си излезе.

Уорън Трент прекоси фоайето към изхода за „Карънделит стрийт“, като отбягваше с хладно изражение погледите на служителите, които го следяха с очи. Не му беше до любезности, след като тази сутрин разбра, че предателството се прикрива зад усмивката, а сърдечността таеше невидимо презрение. Отправената забележка, че го осмиват заради опитите му да се отнася добре със служителите, дълбоко го беше наранила, още повече че в нея се съдържаше и зрънце истина. Е, хубаво, каза си той, почакайте още ден-два и тогава ще видим кой ще се смее последен.

Когато излезе на оживената, заляна от слънце улица, портиерът го видя и пристъпи почтително към него.

— Повикайте ми такси! — разпореди се Уорън Трент.

Смяташе да повърви пешком няколко преки, но поредният пристъп на ишиаса, който го прободе остро, докато слизаше по стълбите на хотела, го накара да промени решението си.

Портиерът подсвирна и от гъстия поток коли се отдели едно такси и се насочи към отбивката пред хотела. Уорън Трент се качи вдървено в колата, когато портиерът му отвори, като докосна чинно фуражката си и затръшна вратата. И тази изява на уважение, помисли си Уорън Трент, беше също ненужна. Той знаеше, че от днес нататък ще се отнася с подозрение към много неща, които преди бе приемал за чиста монета.

Таксито потегли и доловил изпитателния поглед на шофьора в огледалото, той нареди:

— Карайте няколко преки по-нататък. Искам да телефонирам отнякъде.

— Шефе, в хотела има толкова много телефони.

— Няма значение. Закарайте ме до някоя телефонна кабина.

Нямаше намерение да му обяснява, че разговорът, който смята да проведе, е твърде секретен, за да рискува с телефоните от хотела.

Шофьорът сви рамене. Подир две преки той зави на юг към „Канал стрийт“ и още веднъж огледа пътника в огледалото.

— Хубав ден е днеска… Долу при пристанището има телефони.

Уорън Трент кимна, наслаждавайки се на кратковременното чувство за отмора.

Движението намаля, след като прекосиха „Чупитулас стрийт“. Минута по-късно колата спря на паркинга пред административната сграда на пристанището. Телефонната кабина беше наблизо.

Плати на шофьора един долар, без да прибере рестото. После тръгна към телефона, но размисли, прекоси площад „Ийдс“ и спря до брега на реката. Обедната жега го заля и той усети топлината, която проникваше през обувките му от паважа. Слънцето е добър приятел на старческите кокали, помисли си той.

На половин миля, оттатък реката, на отсрещния бряг на Мисисипи в лятната мараня потрепваха очертанията на град Алджиърс. Този ден, както се случваше понякога, от водата се разнасяше тежка миризма. Ленивите течения, изпълнени с тиня и зловония, бяха присъщи за нрава на Бащата на водите. Както в живота, помисли си той, калта и утайките постоянно те съпътствуват.

Наблизо премина товарен кораб, поел към морето, и сирената му изсвири на завръщащ се оттам влекач с шлепове. Влекачът смени курса, а корабът продължи с неотслабваща скорост. Скоро той щеше да напусне самотата на реката и да я замени за още по-голяма самота на океана. Запита се дали хората на кораба осъзнават това, или то не ги засяга. Може би не. Или може би като него и те са разбрали, че на този свят няма място, където човек не се чувствува сам.

Върна се към телефонната кабина и като влезе, затвори внимателно вратата.

— Плащам разговора по кредит — каза той на телефонистката. — Свържете ме с Вашингтон.

Изминаха няколко минути, докато го разпитат по какъв въпрос звъни, и после го свързаха със съответния служител. Накрая до него достигна грубият и рязък глас на най-влиятелния в страната, а както говореха, и най-корумпирания профсъюзен лидер.

— Говорете!

— Добро утро — каза Уорън Трент. — Надявам се, че не сте на обяд.

— Разполагате с три минути — каза гласът. — Вече изминаха петнадесет секунди.

— Преди известно време — заговори бързо Уорън Трент, — ние се срещнахме и вие ми направихте интересно предложение. Вероятно не си спомняте…

— Винаги си спомням, макар това да не допада на някои.

— Съжалявам, че тогава бях доста рязък.

— Разполагам със секундомер. Мина половин минута.

— Желая да сключим една сделка.

— Аз сключвам сделките, а другите ги приемат.

— Ако наистина сте адски зает — отвърна Уорън Трент.

— тогава да не си губим времето с дребнавости. От няколко години вие се опитвате да навлезете в хотелския бизнес. Освен това желаете да укрепите позициите на профсъюза си в Ню Орлийнс. Предоставям ви възможност да осъществите и двете неща.

— На каква цена?

— За два милиона долара под формата на първи ипотечен заем. В замяна на това ще основете нов клон на вашия профсъюз, като условията на договора ще определите сам. Смятам, че това е изгодно, защото ще вложите вашите собствени пари.

— Добре — замислено произнесе гласът. — Добре, добре, добре.

— А сега — каза настойчиво Уорън Трент — няма ли да спрете този проклет секундомер?

От другия край на линията се разнесе кикот.

— Изобщо нямам секундомер. Все пак ми е интересно как е възможно с едно такова хрумване да накараш хората да се поразмърдат. Кога искате парите?

— Парите до петък. Решението до утре на обяд.

— И какво, последно до мен ли опряхте? След като всички ви отказаха, а?

Нямаше смисъл да лъже и той отговори кратко:

— Да.

— Май губите капитали?

— Не е до парите, ами развитието на нещата не може да се промени. Хората на О’Кийф са убедени, че това е възможно. Предложиха ми да купят хотела.

— Може би си струва да се съгласите?

— Ако приема, от тях няма да получите такава възможност.

Последва мълчание, което Уорън Трент не поиска да наруши. Усети, че другият обмисля и пресмята. Ни най-малко не се съмняваше, че предложението му се преценява сериозно. Вече десет години Международното сдружение на надничарите се опитваше да проникне в хотелската индустрия. Ала за разлика от повечето енергично осъществени акции досега резултатите в този случай бяха печални. Причината се криеше в единството — само по този въпрос — между управителите на хотелите, които се страхуваха от сдружението, и по-честните профсъюзи, които го презираха. За сдружението договорът със „Сейнт Грегъри“, който не беше обвързан с профсъюзите, можеше да се превърне в пробив в масивната стена на организираната съпротива.

Колкото до парите, стига сдружението да приеме да се инвестират два милиона долара, тази сума би представлявала троха от огромните капитали на организацията. Всъщност през последните години бяха изразходвани много повече средства за несполучливите домогвания да си извоюват членство в хотелската индустрия.

Уорън Трент беше наясно, че ще бъде обруган и заклеймен като предател от представителите на хотелските среди в случай че сдружението приеме неговото предложение. Дори и неговите служители щяха най-яростно да го осъдят или поне онези от тях, които бяха достатъчно осведомени и разбраха, че са предадени.

Всъщност служителите щяха да изгубят най-много. Допускаше, че ако договорът с профсъюзите бъде подписан, би последвало обичайното при такива случаи незначително увеличение на заплатите като израз на благородно отношение. Все пак увеличението трябваше да се осъществи, макар и със закъснение. Той самият възнамеряваше да направи това, ако се намери изход от финасовите затруднения. Съществуващата система за пенсиониране на служителите щеше да се отхвърли и да се замени с профсъюзните разпоредби, а от това щеше да спечели единствено хазната на сдружението. И преди всичко профсъюзният членски внос, възлизащ на шест до десет долара месечно, щеше да стане задължителен. По този начин не само увеличението на заплатите ще бъде погълнато, но и чистият доход на служителите щеше да намалее.

Е, добре, размисли Уорън Трент, ще се наложи да понеса упреците на колегите си от хотелската индустрия. Що се отнася до всичко останало, той заглуши гласа на съвестта си, припомняйки си за Том Ърлшор и неговите подобни.

Резкият глас от телефона наруши мислите му.

— Пращам ви двама от моите финансисти. Ще тръгнат днес следобед със самолет. За една нощ ще разнищят счетоводните ви книжа. Но наистина имам предвид да ги разнищят, така че не се опитвайте да скриете нещо, което трябва да узнаем.

Недвусмислената заплаха напомняше, че единствено смелите и безразсъдно дръзките биха се опитали да се шегуват с профсъюзното сдружение на надничарите.

— Нямам какво да крия — заяви сърдито собственикът на хотела. — Вие ще имате достъп до цялата налична информация.

— Ако утре заран ми докладват, че всичко е наред, ще подпишете договор с нас за три години, според който в хотела ще работят само членовете на нашия профсъюз.

— Естествено с удоволствие ще подпиша. Разбира се, служителите трябва да гласуват, но аз съм убеден, че мога да ви гарантирам добри резултати.

Уорън Трент почувствува моментално затруднение дали наистина можеше да гарантира това. Сигурно щеше да се натъкне на съпротивата на служителите срещу споразумението с профсъюза. Все пак голяма част от служителите щяха да приемат препоръките му, стига да ги поднесеше убедително. Въпросът беше дали ще успее да събере необходимото мнозинство.

— Няма да се гласува! — каза председателят на профсъюзите.

— Да, но сигурно законът…

— Не се опитвайте да ме учите на трудовия кодекс! — простърга рязко грубият глас в слушалката. Целия го знам, и то по-добре от вас. — Последва пауза, после другият отново из-боботи: — Това ще бъде договор за доброволно присъединяване, а в закона и дума не се казва, че в този случай трябва да се гласува.

Би могло да се постъпи именно така, съгласи се Уорън Трент.

Процедурата щеше да бъде неетична и неморална, но несъмнено законосъобразна. Подписът му под договора с профсъюза при всички положения обвързваше до един служителите от хотела, независимо дали са съгласни с това. Е, добре, помисли си той мрачно, нека бъде така. Всичко щеше да се извърши далеч по-просто, а окончателният резултата ще е пак същият.

— А какво, ще правите с ипотеката? — попита той, съзнавайки, че това е деликатен въпрос. В миналото сенатските комисии недвусмислено бяха забранявали на сдружението да влага големи капитали в компании, с които беше в договорни отношения.

— Ще ми дадете разписка, че сте получили от пенсионния фонд на сдружението два милиона долара с осем процента лихва. Разписката трябва да има покритие от първия ипотечен заем на хотела. Ипотеката ще се предаде на Южния клон на сдружението под попечителството на пенсионния фонд.

Комбинацията беше дяволски хитра, помисли си Уорън Трент. Тя беше в разрез с всички закони, отнасящи се до капиталовлаженията на профсъюза, и същевременно в техническо отношение нямаше нарушения.

— Сумата по разписката ще ви се отпусне за три години, но ще бъде удържана, ако пропуснете да изплатите две поредни вноски.

Уорън Трент се възпротиви:

— Съгласен съм на всичко, но искам срокът на заема да бъде пет години.

— Даваме ви три.

Условията бяха тежки, но за три години ще има време да възобнови конкурентните възможности на хотела.

— Добре — каза неохотно Трент.

От другия край на линията се разнесе прещракване и връзката се прекъсна.

Като излезе от телефонната кабина, Уорън Трент се усмихваше въпреки поредния пристъп на ишиаса.

8

След гневната сцена във фоайето, която завърши с напускането на доктор Николас, Питър Макдермот обезсърчено се запита какво ли още би могло да последва. Той обмисли всичко и реши, че нищо не може да се постигне, дори и да се обърне незабавно към ръководството на конгреса на американските стоматолози. Ако президентът на асоциацията, доктор Ин-грам, изпълни заканата си да премести конгреса в друг хотел, това би могло да се осъществи не по-рано от сутринта на следващия ден. Ето защо много по-разумно и безопасно би било да се изчака, докато страстите утихнат. После, ако се наложи, ще разговаря с доктор Инграм или с някой друг ръководител на конгреса.

Колкото до присъствието на журналиста по време на неприятната сцена, то каквито и беди да бе причинил, явно сега беше твърде късно да се оправят. Заради интересите на хотела Питър се надяваше, че този, който взема решенията кои новини да се публикуват във вестника, щеше да прецени, че случаят е незначителен.

Той се прибра в кабинета си на мецанина и по обяд се зае с текущата си работа. Реши да устои на изкушението да потърси Кристин, преценявайки инстинктивно, че и в този случай беше необходимо да се изчака. Все пак осъзна, че съвсем скоро ще трябва да й се извини за изключително нетактична-та си постъпка от сутринта.

Реши да се отбие при Кристин непосредствено преди обяд, но намерението му беше осуетено, тъй като дежурният помощник-управител позвъни и му предаде, че гостът Станли Килбрик от град Маршълтаун, щата Айова, бил обран в стаята си. Макар че ръководството било уведомено преди малко, кражбата станала още през нощта. Представен бе дълъг списък на изчезналите вещи и пари, а самият гост по думите на помощник-управителя бил много разстроен. Един от инспекторите на хотела бил вече на местопрестъплението.

Питър набра номера на главния инспектор. Нямаше представа дали Огилви е в хотела, тъй като работното време на този дебелак беше загадка, която само той можеше да изясни. Малко по-късно му предадоха, че Огилви отишъл да провери случая на място и ще му докладва веднага щом приключи. След двайсетина минути той пристигна в кабинета на Макдермот.

Главният инспектор внимателно се отпусна в дълбокото кожено кресло пред бюрото.

Опитвайки се да потисне инстинктивната си неприязън, Питър попита:

— Какво е положението?

— Момчето, дето са го обрали, е един мухльо. Скроили са му номер. Ето какво липсва — Огилви сложи пред Питър написан на ръка списък с откраднатите вещи. — Запазил съм и за себе си едно копие.

— Благодаря. Ще го предам на нашите застрахователни агенти. А в стаята има ли следи от взлом?

Инспекторът поклати отрицателно глава.

— Действали са явно с ключ. По всичко личи. Килбрик си призна, че през нощта е скитал във Френския квартал. Май е трябвало да вземе майка си да го пази. Твърди, че си е изгубил ключа, и няма да промени показанията си. Все пак ми се струва, че се е забъркал с някое момиче от баровете.

— Той не разбра ли, че ако признае всичко, ще имаме подобри шансове да намерим откраднатите вещи?

— Казах му. Но нищо не излезе. От една страна, той се чувства страшно глупаво, а от друга, си е направил сметка, че откраднатите вещи ще му се възстановят от застраховката. А може би и малко повече. Твърди, че в портмонето му имало четиристотин долара.

— Вярвате ли му?

— Не.

Хубаво, каза си Питър, трябва да помогнем на този гост да се осъзнае. Хотелската застраховка възстановява изгубени вещи на стойност до сто долара и никакви суми в брой.

— Как я намирате тази история? Смятате ли, че това е единичен случай?

— Не смятам — каза Огилви. — Мисля че си имаме професионален крадец, който действа тук, в хотела.

— Защо така?

— Тази сутрин е станало и нещо друго — постъпи оплакване и от стая 641. Предполагам, че още не са ви докладвали.

— И да са ми го докладвали, май съм забравил — каза Питър.

— Рано сутринта, доколкото разбирам, на разсъмване, някакъв тип отворил вратата на 641-ва с ключ. Човекът в стаята се събудил, а другият се престорил на пиян и казал, че взел стаята за 614-а. Гостътси легнал, но като станал на сутринта, си зачудил как е възможно ключът от 614-а да влиза в бравата на 641-ва. Та тогава разбрах за тази история.

— Може би от администрацията са объркали ключовете?

— Може би, но не са. Аз проверих. Администраторът от нощната смяна се кълне, че не е давал нито един от тези ключове. При това в 614-а стая са семейни и са си легнали рано снощи, без да излизат повече.

— Имате ли описание на човека, който е влизал в шестотин и четиринайсета стая?

— Не съвсем точно, но все пак е нещо. За да съм сигурен, направих очна ставка с двамата мъже от шестотин четиридесет и първа и от шестотин и четиринайсет. Оказа се, че човекът, който е влизал в шестотин четиридесет и първа, не е този от шестотин и четиринайсета. Опитахме и ключовете и ключът от едната стая не може да отвори бравата на другата.

— Изглежда, имате право за професионалния крадец — каза замислено Питър. — И при това положение трябва да предприемем някаква акция.

— Аз съм подготвил някои неща — каза Огилви. — Казах вече на администраторите през следващите дни да дават ключове само срещу името на клиента. Ако забележат нещо нередно, трябва да предадат ключа, но да разгледат човека, който го взима, и веднага да се обадят на някой от моите хора. Наредих също на камериерките и пиколите да следят за мошеници и всички, които изглеждат съмнителни. Моите хора ще работят извънредно и през нощта на всеки етаж ще има по един пост.

Питър кимна в знак на одобрение.

— Това е добре. А вие не смятате ли да пообиколите хотела за ден-два? Ако желаете, ще ви уредя стая.

За миг на Питър му се стори, че по лицето на дебелия пробяга тревожно изражение, но после той поклати глава:

— Не е необходимо.

— Но ще бъдете наблизо, нали? За да ви повикаме, ако е необходимо.

— Ама, разбира се, че ще бъда наблизо — думите му прозвучаха категорично, но в тях нямаше убедителност. И сякаш почувствувал своята голословност, Огилви добави: — Дори и да ме няма през цялото време, моите хора знаят какво да правят.

Все още изпълнен със съмнения, Питър попита:

— Каква ни е уговорката с полицията?

— Ще изпратят двама цивилни. Аз ще им разкажа и за другия случай и предполагам, ще проверят кой евентуално се подвизава в града. Ако е някой от онези хубавци с досие, можем да извадим късмет да го хванем.

— През това време обаче нашият приятел, който и да е той, няма да бездействува.

— Това е неминуемо. А ако има пипе, както предполагам, той ще си направи сметката, че го следим. Много вероятно е да се опита да приключи набързо работата си и да офейка.

— И това е още една причина — подчерта Питър — да бъдете наблизо.

— Аз мисля, че всичко съм предвидил — възрази Огилви.

— И аз така мисля. Всъщност, струва ми се, че нищо не сте пропуснал. Но се притеснявам, че ако ви няма, другите няма да действат така усърдно и бързо.

Какво друго би могъл да каже на главния инспектор, помисли си Питър, в крайна сметка той си знае работата, след като се е заловил за нея. Но той се вбесяваше, тъй като техните взаимоотношения му налагаха да го моли всеки път за такива очевидни неща.

— Няма за к’во да се притеснявате — каза Огилви, като се надигна от стола и се затътри тромаво навън. Питър инстинктивно почувствува, че самият дебелак е притеснен от нещо.

След минутка Питър също излезе, като се задържа при секретарката си, и нареди да се уведомят застрахователните агенти за кражбата, както и за списъка с изчезналите вещи, който Огилви представи.

Питър се запъти към близката канцелария на Кристин, но с разочарование разбра, че е излязла. Реши да я потърси отново веднага след обяд.

Спусна се до фоайето и тръгна към основния ресторант. Като влезе в залата, забеляза, че днес сервираха много бързо, тъй като хотелът беше пълен с гости.

Питър кимна любезно на оберкелнера Макс, който забърза към него.

— Добър ден, господин Макдермот. Отделна маса за вас, нали?

— А, не. Ще седна при хората от „трудовия лагер“.

Питър рядко си позволяваше да се възползува от привилегията си на главен заместник-управител да седи на отделна маса в ресторанта. Предпочиташе да обядва с останалите членове на персонала на голямата служебна маса близо до входа на кухнята.

Ревизорът на хотела Ройъл Едуардс и Сам Якубец, набитият, оплешивяващ главен счетоводител, вече бяха започнали да се хранят, когато Питър се настани до тях. Док Викъри, главният механик, който беше пристигнал преди малко, разглеждаше менюто. Като се отпусна на стола, подаден от Макс, Питър попита:

— Е, какво ще ми препоръчате?

— Опитайте супата с кресон — посъветва го между две лъжици Якубец, хапвайки самият от същото ястие. — Не е като домашната, но е сто пъти по-хубава.

Ройъл Едуардс добави с прецизния си счетоводителски глас:

— Днес специалитетът е пържено пиле.

Щом оберкелнерът се отдалечи, веднага се появи един млад сервитьор. Независимо от разпоредбите самооформилият се „трудов лагер“ на служителите се обслужваше в ресторанта по най-добрия начин. Питър и всички останали нееднократно се бяха убедили колко трудно е да внушат на сервитьорите, че клиентите, които заплащат за обслужването, са по-важни от служителите на хотела.

Главният механик остави менюто настрана и надничайки над очилата си с дебели рамки, които отново се бяха смъкнали до върха на носа му, каза:

— И за мене същото, мойто момче.

— И аз се присъединявам към него — каза Питър, като върна менюто, без да го погледне.

Сервитьорът се поколеба.

— Пърженото пиле малко ме съмнява, господине. Може би ще си изберете нещо друго?

— Хубаво — каза Якубец. — Съвсем навреме ни казвате.

— Мога веднага да сменя поръчката ви, господин Якубец. И вашата също, господин Едуардс.

— Но какво им е на пържените пилета? — попита Питър.

— Може би не трябваше да ви казвам — сервитьорът за-пристъпва притеснено от крак на крак. — Всъщност вече се оплакаха от тях. Изглежда не ги харесват. — Той извърна за миг глава, обхващайки с поглед препълнената зала.

— В такъв случай — каза Питър — бих искал да узная на какво се дължи това. По-добре не променяйте поръчката ми.

Останалите кимнаха неохотно в знак на съгласие.

Когато сервитьорът си отиде, Якубец попита:

— Какви са тия слухове, че конгресът на зъболекарите май ще ни изостави?

— Правилно сте чул, Сам. Днес следобед ще разбера дали са само слухове.

Питър започна супата си, поднесена незабелязано сякаш от невидимата ръка на вълшебник, после описа скандала във фоайето, станал преди час. Докато го слушаха, лицата на всички придобиха сериозно изражение.

— Доколкото виждам — отбеляза Ройъл Едуардс, — злото никога не идва само. Като съдя по последните ни финансови резултати, за които вие, господа, сте осведомени, това ще се превърне в един от поредните ни проблеми.

— А ако се окаже, че е така — отбеляза главният механик, — хич не се съмнявам, че първото нещо, дето ще предприемете, е да резнете някое перо от бюджета на механика.

— Или някое перо, или целия бюджет — отвърна ревизорът.

Главният механик изръмжа недоволно.

— Може би всички ще ни съкратят — каза Сам Якубец, — ако се довлече ордата на О’Кийф.

— Той погледна въпросително към Питър, но Ройъл Едуардс кимна предупредително за появата на сервитьора. Всички замлъкнаха, докато младият човек сръчно обслужваше ревизора и главния счетоводител, а неясният глъч от залата, приглушените шумове от тракането на съдовете и преминаването на келнерите през входа за кухнята продължаваше.

Когато сервитьорът се отдалечи, Якубец многозначително попита:

— Е, какви са новините?

— Нищо не зная, Сам — поклати глава Питър. — Освен това, че тая супа е ужасно вкусна.

— Може би си спомняте, че ние ви я препоръчахме — каза Ройъл Едуардс, — но сега ще ви дадем един много по-важен съвет: напуснете, докато все още сте начело. — И той се зае с печеното пиле. После остави ножа и вилицата. — Следващия път ще ви препоръчам да се вслушвате по-внимателно в думите на нашия сервитьор.

— Толкова ли е лошо? — попита Питър.

— Струва ми се, че не е толкова зле — каза ревизорът, — в случай, че ви допада гранясала храна.

Якубец нерешително вкуси от своята порция, докато останалите го наблюдаваха.

— Ами какво да ви кажа? Ако трябваше да плащам, никога нямаше да си дам парите за това ядене.

Питър се надигна от мястото си, съгледа оберкелнера на другия край на ресторанта и го повика.

— Макс, кой готвач е днес на работа? Ебран ли?

— Не, господин Македрмот. Доколкото знам, той е болен. Сега на смяна е Лемю — и оберкелнерът разтревожено попита: — Ако се интересувате за печеното пиле, мога да ви уверя, че сме взели съответните мерки. Спряхме да предлагаме това ястие, а където беше вече сервирано, го заменихме с друго. — Той погледна към масата и каза: — Веднага ще сменим и вашето.

— В този момент — каза Питър — много повече ме вълнува на какво се дължи това. Ще попитате ли готвача Лемю дали не възразява да дойде при нас?

Входът на кухнята беше толкова наблизо, че Питър изпита изкушението да влезе и сам да изясни какво не бе наред със специалитета на деня. Но това би било неуместно.

В отношенията си с главните готвачи служителите на хотела се придържаха към строго установен и традиционен протокол, който наподобяваше церемониала в някой кралски двор. В кухненските помещения главният готвач или неговият помощник се смяташе за неоспорим властелин. А управителят на хотела не би си и помислил да влезе в кухнята без покана.

Главният готвач можеше да бъде уволнен, както ставаше понякога, но дотогава неговото владение си оставаше непокътнато.

А да повика главния готвач, както в този случай, и да го покани на масата в ресторанта, беше съвсем в реда на нещата. Всъщност това приличаше повече на заповед, тъй като при отсъствието на Уорън Трент Питър се явяваше като единствен ръководител н хотела. Питър би могъл да застане на вратата на кухнята и да почака да го поканят. Но при тези обстоятелства, когато в кухнята бяха настъпили очевидни затруднения, той разбра, че първоначалното му становище по въпроса е било много по-правилно.

— Ако питате мене — отбеляза Сам Якубец, докато чакаха, — старият готвач Ебран отдавна си е изпял песента.

— А като се пенсионира — попита Ройъл Едуардс — да не би някой да забележи?

Всички разбраха, че това е намек за честите отсъствия на главния готвач, който очевидно за пореден път не беше на работното си място.

— И нашият край скоро ще дойде — изръмжа главният механик. — Съвсем естествено никой от нас не би се разбързал.

Не беше тайна, че обикновено добродушният механик понякога се дразнеше от хладната строгост на ревизора.

— Аз още не съм се запознал с новия ни помощник-готвач — каза Якубец. — Струва ми се, че не си показва носа извън кухнята.

Ройъл Едуардс сведе поглед към ястието, което почти не беше вкусил.

— Ако е така, този негов нос трябва да има твърде слабо обоняние.

Ревизорът още не беше довършил думите си и вратата на кухнята широко се отвори. Някакъв помощник-келнер се канеше да премине, но почтително отстъпи, забелязал оберкелнера Макс. На няколко крачки след него вървеше висок, слаб човек с бели колосани дрехи и висока готварска шапка, а на лицето му беше изписано крайно отчаяние.

— Господа — обяви Питър на колегите си, — ако не сте се запознали, това е нашият готвач Андре Лемю.

— Месю! — младият французин спря и безпомощно разпери ръце. — Как можа това да стане… така съм отчаян — каза той със задавен глас.

Питър Макдермот се беше срещал няколко пъти с новия готвач, който работеше от месец и половина в „Сейнт Грегъри“. И при всяка среща Питър установяваше, че новият все повече му харесва.

Андре Лемю беше назначен след внезапното напускане на неговия предшественик. Предишният помощник-готвач, дълги месеци обзет от безсилие и вътрешен гняв, избухна яростно срещу началника си стария мосю Ебран. Подобна разправия обикновено оставаше без последици, тъй като работата в такива големи кухни често предвещава емоционални изблици между главните готвачи и техните помощници. Отличителното в тази разправия бе пълният супник, който бившият помощник-готвач бе запратил по шефа на кухнята. За щастие супата беше „Вишисоа“, иначе резултатите можеха да бъдат много по-сериозни. В тази незабравима сцена главният готвач, покрит с бял сос и прогизнал от мръсотия, бе съпроводил бившия си помощник до служебния изход и с удивителна за възрастен човек сила го беше изхвърлил на улицата. Седмица по-късно Андре Лемю постъпи на работа.

Професионалната му подготовка беше отлична. Учил в Париж, работил в лондонските ресторанти „Прунийрс“ и „Савой“, после беше продължил за кратко време в нюйоркския „Лепавилион“ и накрая бе стигнал до отговорния пост помощник-готвач в Ню Орлийнс. Но и за краткия си престой в „Сейнт Грегъри“ Питър подозираше, че младият човек е изпаднал в същите затруднения, които бяха влудили неговия предшественик. Всичко се дължеше на непреклонния отказ на мосю Ебран да приеме някои промени в кухнята, независимо че той самият често отсъствуваше и помощникът му поемаше работата изцяло. Всичко това, помисли си със съчувствие Питър, доста приличаше на отношенията му с Уорън Трент.

— Няма ли да седнете при нас? — попита Питър и посочи едно от свободните места на служебната маса.

— Благодаря ви, мосю — и младият французин със сериозно изражение седна на стола, който оберкелнерът му поднесе.

Той се настани, а до масата се появи техният сервитьор и без да задава излишни въпроси, подмени четирите порции с печено телешко в пикантен сос. Той отмести двете набедени блюда с пиле, които мигновено бяха отнесени в кухнята от близкостоящия помощник. Четиримата служители получиха печено, а на готвача поднесоха чаша кафе.

— Е, това е нещо друго — каза одобрително Сам Якубец.

— Разбрахте ли на какво се дължи това? — попита Питър.

Помощник-готвачът погледна тъжно към кухнята.

— Причините са много. Но в този случай се дължи на остарялата мазнина. Всъщност аз съм виновен, че не се смени мазнината, както смятах. И аз, Андре Лемю, позволих такава храна да излезе от кухнята! — и той поклати глава, недоумявайки.

— Много трудно е за един човек да бъде навсякъде — отбеляза главният механик. — Всеки от нас, който ръководи някакъв отдел тука, може да потвърди това.

— За жалост — обади се Ройъл Едуардс, изказвайки мисълта, която беше хрумнала на Питър — ние никога няма да узнаем колко хора не са се оплакали, но те повече няма да дойдат тук.

Андре Лемю кимна мрачно и остави кафето си.

— Господа, ще ме извините ли? Мосю Макдермот, може би като привършите, ще можем да поговорим, нали?

След петнадесет минути Питър се отправи към кухнята през входа от ресторанта. Андре Лемю побърза да го посрещне.

— Хубаво е, че дойдохте, мосю.

— Приятно ми е да се отбия в кухнята — поклати глава Питър.

Той се обърна и забеляза, че напрежението около обедните часове е започнало да намалява. Все по-малко блюда се отправяха към залата, преминавайки край двете касиерки на средна възраст, заели строго местата си зад високите касови апарати подобно на недоверчиви учителки. В това време от ресторанта пристигаха все повече чинии, които сервитьорите и техните помощници събираха от масите, докато приливът от гости намаляваше. В голямата зала за миене на съдове в дъното на кухнята с хромирани шкафове и контейнери за отпадъци наподобяващи вътрешното помещение на кафене, работеха ритмично шестима миячи с гумени ръкавици и едва смогваха с потока от съдове, който се изливаше от всички ресторанти на хотела и от етажа за конференции над тях. Питър забеляза, че един допълнителен помощник, както винаги, събираше неизползуваното масло по чиниите в един голям съд. По-късно, както правеха в големите ресторанти, макар малцина да си признаваха това, събираното масло щеше да се използува за готвене.

— Исках да поговорим сами с вас, мосю. Вие разбирате, че някои неща трудно могат да се кажат пред другите.

— Едно не ми е ясно — отвърна Питър замислено. — Правилно ли разбрах, че вие сте наредил да сменят мазнината от фритьозника, но това не е било направено?

— Точно така.

— А какво всъщност стана?

По лицето на младия човек се изписа тревога.

— Тази сутрин нареждам. Носът ми подсказва, че мазнината е остаряла. Но мосю Ебран, без да каже, отменил разпореждането ми. Тогава мосю Ебран си отишъл в къщи и аз оставам тука, без да знам, че старата мазнина е оставена.

Питър неволно се усмихна.

— А защо е отменил разпореждането ви?

— Ами мазнината е скъпа, много скъпа. И аз съм съгласен с мосю Ебран. Напоследък често я сменяхме. Много често.

— Опитахме ли се да разберете на какво се дължи това?

Андре Лемю отчаяно повдигна ръце.

— Аз бях предложил всеки ден химическа проба — за свободната мастна киселина в мазнината. Това можеше да стане в лабораторията, а дори и тук. И тогава внимателно щяхме да търсим причината за развалянето на мазнината. Мосю Ебран не се съгласява и с това, и с други неща.

— Вие смятате, че тук много неща не са наред?

— Много неща — отговорът прозвуча рязко и враждебно и сякаш за миг разговорът щеше да приключи. После изведнъж като отприщен бент думите потекоха: — Мосю Макдермот, ще ви кажа, че много неща не са наред. В тази кухня не можеш да работиш и да се гордееш от това. Тука е, как се казва… „тюрлюгювеч“ — лоша храна; стари похвати, които са лоши, и някои нови похвати, които са лоши, и навсякъде нищо не се пести. Аз съм добър готвач, другите могат да кажат. Ама един добър готвач трябва да е доволен от това, което прави, иначе не е добър. Да, мосю, аз щях да направя много промени, много промени за доброто на хотела, за доброто на мосю Ебран и за всички. Но на мене ми се казва като на дете нищо да не променям.

— Възможно е — каза Питър — тука да се извършват големи общи промени, и то съвсем скоро.

Андре Лемю се изпъчи горделиво.

— Ако имате предвид мосю О’Кийф, каквито и промени да направи, аз няма да съм тук да ги видя. Нямам намерение да съм готвач на полуфабрикати в хотелската корпорация.

— Ако „Сейнт Грегъри“ остане независим, какви промени бихте направил? — попита Питър с любопитство.

Бяха прекосили надлъж почти цялата кухня, която представляваше правоъгълник, разпрострян по ширината на хотела. От всяка страна на този правоъгълник, подобно изходите от контролен център, имаше врати, които водеха към отделните ресторанти на хотела, към служебните асансьори и помещенията за подготовка на хранителни продукти на този и на долния етаж. Заобикаляйки една двойна редица от казани за супа, които клокочеха като гигантски тигли, те се приближиха до остъкленото помещение, където на теория двамата шефове на кухнята — главният готвач и неговият помощник, си поделяха задълженията. Питър забеляза, че наблизо се намира фритьозникът — големият сложен агрегат за пържене, виновник за днешните неприятности. Един помощник изсипваше мазнината и ако се съдеше по голямото й количество, ставаше ясно защо честата й подмяна би струвала доста скъпо. Те се спряха и Андре Лемю се замисли над въпроса на Питър.

— Какви промени ли, казвате мосю? Най-важното е храната. За някои, които се занимават с готварство, по-важна е фасадата, как изглежда ястието, а не какъв вкус има. В този хотел се хабят сума пари за декорацията — външното оформление. Магданоза го слагат навсякъде. А в соса почти липсва. Кресонът се намира по блюдата, а той е по-необходим в супата. Ами тези украси с оцветен желатин? — младият Лемю вдигна отчаяно нагоре ръце. Питър се усмихна съчувствено. — А пък вината, мосю! Опазил ме бог, те не са в моя ресор.

— Да, така е — каза Питър. Той самият не одобряваше незадоволителния начин на съхранение на виното в „Сейнт Грегъри“.

— С една дума, мосю, в нашето меню можеш да намериш всякакви ужасии. При това изключително неуважение към хранителните продукти и пилеене на пари за външна украса можеш да се разплачеш. Направо да ти се доплаче, мосю! — той замълча, сви безпомощно рамене и продължи: — А ако се разхищаваше по-малко, можехме да имаме кухня, която да събужда апетита и да се услажда на всеки. А сега всичко е безвкусно и безкрайно посредствено.

Но дали Андре Лемю беше съвсем наясно за трудностите на „Сейнт Грегъри“, помисли си Питър? И сякаш усетил съмненията му, помощник-готвачът продължи:

— Вярно е, че един хотел си има и други проблеми. Това не е заведение само за гастрономи и не може да бъде. Ние трябва да готвим много ястия и бързо, да обслужваме много хора, които по американски все бързат. Но и при тези условия може да се постигне някакво съвършенство. Дотолкова, че да можеш спокойно да живееш. А мосю Ебран, той казва, че моите идеи са много скъпи. Това не е така и аз съм го доказвал.

— Как сте го доказал?

— Елате, моля!

Младият французин се запъти към остъклената стаичка — тясна кабинка с две бюра, картотеки и шкафове, които заемаха плътно трите стени на помещението. Андре Лемю пристъпи към по-малкото бюро. Отвори едно от чекмеджетата и извади голям груб плик, от който измъкна някаква папка и я подаде на питър.

— Питате какви промени. Всичко съм написал тука.

Питър разтвори папката с любопитство. Тя съдържаше много листове, изпълнени старателно с красив почерк. Няколкото по-големи прегънати листа се оказаха диаграми, написани на ръка и подредени по същия грижлив начин. Разбра, че това е генерален план за хранителния комплекс в целия хотел. На следващите страници бяха нанесени цените и менютата, план за качествения контрол и схема с промените в щата. Дори от бегъл поглед материалът предизвикваше удивление с цялостната идея на автора и дълбокото му познаване на детайлите.

Питър вдигна очи и срещна погледа на младия готвач.

— Ако е възможно, бих искал да разгледам това.

— Вземете го. Аз не бързам — кисело се усмихна младият помощник-готвач. — Казват ми, че нито едно от моите кончета няма да се върне при мен.

— Едно ме учудва — как сте успял да съставите този план за толкова кратка време.

Андре Лемю сви рамене.

— Не е необходимо много време, за да разбереш какво не е в ред.

— Навярно бихме могли да приложим същия подход, за да открием какво му е на фритьозника.

В очите на младия французин проблеснаха съчувствени, весели пламъчета, които помръкнаха в разочарование.

— Трогнат съм. Вярно. Толкова други неща забелязах, а не видях загорялата мазнина под носа ми.

— Не — възрази Питър. — Според това, което ми казахте, вие наистина сте усетил развалената мазнина, само че тя не е била сменена, както сте наредил.

— Аз трябваше да разбера защо се разваля мазнината. И ако не открием причината в близко време, можем да си имаме големи неприятности.

— Какви неприятности?

— Днес имаме голям късмет, че пържихме съвсем малко с тази мазнина. Но утре за обяд трябва да приготвим шестотин пържени ястия за конгреса.

Питър тихо подсвирна.

— Само толкова!

Те излязоха заедно от канцеларията и се приближиха към фритьозника, от който почистваха последните количества от провинилата се мазнина.

— Утре, разбира се, мазнината ще бъде прясна. Кога я смениха за последен път?

— Вчера.

— Толкова скоро.

Андре Лемю кимна.

— Мосю Ебран съвсем не се шегуваше, като се оплакваше, че излиза скъпо. Но си остава загадка, защо се разваля мазнината.

— Ще се опитам да си припомня нещо от хранително-вкусовата химия. Точката на загаряне на прясната мазнина беше…

— Сто и петдесет градуса по Целзий. Ако се нагрее повече, ще прегори.

— А ако мазнината е вече остаряла, точката на загаряне започва постепенно да спада.

— Да, но съвсем бавно, ако всичко друго е наред.

— А вие при колко градуса пържите?

— Деветдесет и пет градуса — това е най-добрата температура за ресторантските кухни и за домакинствата.

— Значи, ако точката на загряване се движи около деветдесет и пет градуса, мазнината ще запази вкуса си, но когато точката спадне под тази температура, мазнината не е наред.

— Точно така, мосю. Тогава мазнината придава неприятна миризма на храната и гранив вкус, както днес.

В паметта на Питър се раздвижиха отдавна заучените факти, които постепенно беше забравил. За студентите по хотелската администрация в Корнелския университет се провеждаха занимания и по-хранително-вкусова химия. Той си припомни една лекция… в аудиторията „Статлър Хол“, с побелелите, замръзнали от студа прозорци в смрачаващия се следобед. Беше пристигнал отвън, от студения зимен въздух. Вътре беше топло и наоколо се носеше монотонният глас на преподавателя… „мазнини и катализатори агенти.“

— Съществуват такива субстанции — припомни си Питър, — които при свързване с мазнината реагират като катализатори и предизвикват доста бързо нейното разлагане.

— Да, мосю — Андре Лемю започна да изброява на пръсти. — Това са влагата, солта, месингови или медни съединения, които се отлагат във фритьозника, изключително високата температура и зехтинът. Проверих тези неща и се оказа, че всичко е наред.

За миг Питър отгатна причината. Припомни си това, което бе видял преди малко, докато наблюдаваше подсъзнателно как почистват фритьозника.

— От какъв метал са решетките за пържене?

— От хром — отговори с недоумяващ тон Лемю. Хромът, както и на двамата бе известно, беше безвреден за мазнината.

— Не зная — каза Питър — дали металното им покритие не се е протрило? Ако е протрито, какъв ли е металът под него и дали е износен?

Лемю се поколеба и очите му се разшириха. Той мълчаливо обърна една от решетките и внимателно я изтри с кърпа. Те застанаха мълчаливо под светлината и внимателно разгледаха повърхността й.

Хромовото покритие беше протрито от продължителната и постоянна употреба. На някои места то беше съвсем остъргано. През протритите и оголени места металът проблясваше с жълт блясък.

— Това е месинг — младият французин се плесна с длан по челото. — Няма съмнение, че той е развалил мазнината. Какъв глупак излязох!

— Не разбирам защо смятате себе си за виновен — каза Питър. — Очевидно много преди да постъпите на работа тук, някой е решил да направи икономии и е купил евтини решетки за пържене. За жалост това излиза накрая по-скъпо.

— Но аз трябваше като вас да се сетя по-рано, мосю — още малко и Андре Лемю щеше да се разплаче. — Вместо това вие, мосю, вие слязохте от своята канцелария в кухнята, за да ми кажете, на мене, какво не е наред. Това звучи направо като виц!

— Ако стане виц — каза Питър, — вие ще сте си виновен От мен никой нищо няма да чуе.

Андре Лемю отговори бавно:

— Другите казваха, че сте добър и умен човек. Сега сам разбрах, че това е истина.

Питър докосна папката, която държеше в ръка.

— Ще разгледам доклада ви и ще ви кажа какво мисля.

— Благодаря ви, мосю. А аз ще поискам да купят нови решетки за пържене. От неръждаема стомана. Довечера ще бъдат тук, та ако трябва да счупя нечия глава.

Питър се усмихна.

— Мосю, мисля си за още нещо?

— Да?

Младият помощник-готвач се поколеба.

— Вие ще си помислите, че съм, как се казва — самонадеян. Но ние двамата, мосю Макдермот, ако бяхме с развързани ръце, можехме да превърнем този хотел в преуспяващо заведение.

И макар че се засмя невъздържано, Питър мисли над думите му през целия път до кабинета си на мецанина.

9

Миг след като почука на вратата на хиляда четиристотин и десета стая, Кристин Франсис се замисли за какво е дошла. Вчера например посещението й при Алберт Уелс беше напълно естествено, след като предишната нощ животът му висеше на косъм, а тя самата се бе притекла на помощ. Но сега за господин Уелс се полагаха необходимите грижи и докато се възстановяваше, той пак зае мястото си сред останалите хиляда и петстотин гости на хотела. Затова Кристин си помисли, че не се налага отново да го посети.

Все пак нещо я привличаше в дребния възрастен човек. Дали това не се дължеше на бащинското му отношение към нея и защото у него бе доловила някои от чертите на своя баща, с чиято загуба не успя да се примири през петте дълги години. Не, не това! Отношенията с баща й бяха упование за нея, а сега тя проявяваше покровителствено отношение към Албърт Уелс. Вчера например пожела да му спести последиците от решението му да наеме частна медицинска сестра.

Или сега, помисли си Кристин, когато се почувствува съвсем самотна, навярно й се искаше да потърси обезщетение за обзелото я разочарование, след като научи, че няма да се види с Питър тази вечер, както се бяха уговорили. А дали това беше само разочарование или някакво по-силно чувство, след като разбра, че той няма да вечеря с нея, а с Марша Прейскът?

Ако трябваше да бъде честна, призна си Кристин, днес сутринта се беше разсърдила, макар да се надяваше, че е успяла да прикрие настроението си, като го замаскира с лека досада и язвителност, която не можа да потисне, докато разговаряше с него. Би било голяма грешка да прояви собственическо отношение към Питър или да достави удоволствието на госпожица Марша да си въобрази, че е удържала победа над Кристин, макар това да си беше самата истина.

Все още никой не е отговорил на почукването й. Спомняйки си, че сестрата би трябвало още да дежури, Кристин отново почука, само че по-силно. Този път до нея достигна шум от преместването на стол и приближаващи се стъпки.

Вратата се отвори и на прага застана Албърт Уелс. Беше облечен с връхни дрехи. Изглеждаше добре и лицето му, което имаше здрав цвят, засия, щом видя Кристин.

— Вярвах, че ще дойдете, госпожице. А ако не се бяхте обадила, щях сам да ви потърся.

— Аз си помислих… — поде тя изненадана.

Дребният, подобен на птиченце човек се засмя.

— Вие сте си помислила, че ще ме завържат тук, но както виждате, не успяха. Почувствах се по-добре и накарах доктора на хотела да повика онзи специалист от Илиной — доктор Ъксбридж. Той има превъзходен усет и каза, че ако човек се чувства добре, значи наистина е добре. И така, ние изпратихме сестрата у дома й и ето ме жив и здрав! — той целият засия. — Е, хайде, госпожице, заповядайте!

Кристин изпита облекчение, като научи, че той няма да плаща повече за скъпо струващата медицинска сестра. Подозираше, че осъзнал големите разходи, Алберт Уелс е променил решението си.

Влезе подир него в стаята, а той я попита:

— Не почукахте ли преди малко?

Тя отговори утвърдително.

— Стори ми се, че се почука. Сигурно съм се замислил върху това — той посочи масата до прозореца. Върху нея беше разстлана голяма и сложна картинна мозайка, от която две трети беше подредена. — Или съм си помислил, че е бил Бей-ли — добави той.

— Кой е Бейли? — попита любопитно Кристин.

Очите на стареца светнаха.

— Ако останете още малко, ще можете да го видите. Ако не него, то поне Барнъм.

Тя поклати недоумяващо глава. Приближи се към прозореца и се наведе да разгледа мозайката. Голяма част от нея беше сглобена и тя различи сцена, изобразяваща Ню Орлийнс — забулен в здрач, градът се ракриваше от птичи поглед, а през него лъкатушеше блестящата лента на реката.

— Много отдавна и аз си играех с такива мозайки — каза Кристин. — Баща ми помагаше.

Албърт Уелс се беше приближил и я наблюдаваше.

— Някои биха казали, че този вид забавление не е подходящо за възрастен човек. Само че аз често сядам над тази игра, когато искам да се отдам на размишление. Понякога откривам ключовата фигурка и едновременно с нея и отговора на въпроса, върху който мисля.

— Ключовата фигурка ли? Никога не съм чувала за това.

— О, това е една моя идея, госпожице. Мисля, че за всяка игра има такъв ключ, както за всеки проблем. Понякога ти се струва, че си го намерил, но всъщност си се излъгал. Но когато го намериш, всичко ти се изяснява и останалите фигури си идват на мястото.

Внезапно на вратата се почука рязко и властно. Устните на Албърт Уелс тихо прошепнаха:

— Бейли!

Когато вратата се отвори, тя с изненада забеляза, че на прага застана камериер в униформа. Беше преметнал през рамо няколко костюма на закачалки, а в ръката си държеше изгладен син костюм от шевиот със старомодна кройка, който несъмнено принадлежеше на Албърт Уелс. С обиграни движения той окачи костюма от гардероба и се отправи към вратата, където го чакаше дребният човек. С лявата си ръка камериерът придържаше костюмите върху рамото си, а дясната автоматично протегна с разтворена длан.

— Но аз вече ви дадох — каза Албърт Уелс, а погледът му издаваше веселото му настроение. — Тази сутрин, когато взехте костюма.

— Но не на мен, господине — поклати глава решително камериерът.

— На вас не, на вашия приятел дадох. Все едно е.

— Нищо такова не знам — отвърна стоически мъжът.

— Искате да кажете, че той крие от вас?

Протегнатата ръка се отпусна.

— Не разбирам за какво говорите.

— Хайде де! — ухили се Албърт Уелс. — Вие сте Бейли, а аз дадох бакшиша на Барнъм9.

Очите на камериера заиграха към Кристин. Той я позна и в погледа му пролича съмнение. После се ухили глуповато.

— Да, господине — каза той и излезе, като затвори вратата след себе си.

— Що за разговор беше това?

Дребният човек се изкикоти.

— Да работите в хотел и да не знаете номерата на Барнъм и Бейли!

Кристин поклати глава.

— Това е много прост номер, госпожице. Камериерите в хотелите работят по двойки, единият взима костюмите, а другия ги връща. Измислили са така, че винаги да получават по два пъти бакшиш. После събират печалбата и я делят на две.

— Сега разбирам — каза Кристин. — Но никога не съм се сетила.

— И другите не се сещат и затова бакшишът за всяка услуга им излиза двоен — Албърт Уелс потърка замислено клюнообразния си нос. — За мен това е една забавна игра да разбера в колко хотели правят така.

— И как открихте всичко? — засмя се Кристин.

— Веднъж един камериер го сподели с мен, след като му споменах, че всичко ми е ясно. Той ми каза и друго. Нали знаете, в някои хотели можете да избирате телефоните в останалите стаи, а не чрез централата. Та Барнъм или Бейли — в зависимост от това кой е на смяна, набира номерата на стаите, в които трябва да предаде готовите поръчки. Ако никой не отговаря на телефона, той изчаква, за да позвъни по-късно. Когато му отговорят, което означава, че в стаята има човек, той затваря телефона, без да се обажда. Подир няколко минути се появява обаче, за да предаде костюма и да си прибере втория бакшиш.

— Вие не обичате да давате бакшиш, нали, господин Уелс?

— Не е там работата, госпожице. Бакшишът е като смъртта — не можеш да го избегнеш и затова няма смисъл да се тревожиш. Между другото аз дадох на Барнъм достатъчно тази сутрин — един вид си платих предварително за малкото развлечение, което Бейли току-що ми достави. Само че не ми харесва да ме правят на глупак.

— Не мога да допусна, че това се случва често.

Кристин започна да се съмнява дали Албърт Уелс се нуждае чак толкова от закрила, колкото си бе помислила отначало. Въпреки това той й се струваше все така привлекателен.

— Може и да е така — съгласи се той. — Но ще ви кажа едно. Във вашия хотел лъжат много повече, отколкото в останалите.

— Защо мислите така?

— Защото си отварям очите, госпожице, и говоря с хората. И те ми казват неща, които навярно на вас не биха казали.

— Какви неща?

— Ами мнозина най-напред си мислят, че могат да се измъкнат винаги безнаказано. И това е така, струва ми се, защото имате лошо ръководство. Биха могли да се вземат мерки и тъй като нищо не е предприето досега, вашият господин Трент си има големи неприятности.

— Това е почти невероятно — каза Кристин. — Питър Макдермот ми каза същото, с почти същите думи. — Очите й се вторачиха в лицето на възрастния човек. При все че не беше словоохотлив, изглежда, той притежаваше природен инстинкт да се добере до истината.

Албърт Уелс кимна одобрително.

— Има един умен млад човек, с когото разговаряхме вчера.

Този факт я учуди.

— Тук ли е идвал Питър?

— Точно така.

— Не знаех.

Всъщност Питър би постъпил именно по този начин, съобрази Кристин — да преследва упорито всичко, което беше в кръга на неговите интереси. И преди бе забелязала неговата способност да разгърне мисълта си, без да пропуска подробностите.

— Ще се омъжите ли за него, госпожице?

Тя се сепна от неочаквания въпрос.

— Откъде ви хрумна това? — възпротиви се тя, но обезпокоена почувствува, че се изчервява.

Албърт Уелс се изкикоти. Понякога, помисли си Кристин, той й напомняше пакостлив горски дух.

— Досетих се от начина, по който споменахте името му преди малко. Освен това съобразих, че често се виждате, тъй като работите заедно, и ако този млад човек притежава необходимия усет, той ще разбере, че не е нужно да търси нещо друго.

— Господин Уелс, това е нечувано! Вие… вие отгатвате мислите на хората, а после ги принуждавате да се чувстват ужасно — но топлата й усмивка опроверга упрека й. — И моля да престанете да ме наричате „госпожице“. Казвам се Кристин.

— Това име ми е особено скъпо — тихо каза той. — Жена ми се казваше така.

— Така ли?

Той кимна.

— Тя умря, Кристин. Толкова отдавна, че понякога се питам дали наистина сме живели заедно. При нас нямаше само хубави или лоши неща — ние преживяхме и едното, и другото. Но после, в един миг ти се струва, че всичко се случило едва вчера. И тогава усещам умората от самотата. Нямахме деца — той млъкна, а очите му гледаха замислено. — Човек никога не може да усети колко много неща го сближават с другия, докато не загуби тази близост. Затова с вашия човек не пропускайте нито миг. Не губете времето, защото никога няма да се върне.

— Повтарям ви, че той не е мой — засмя се Кристин. — Или поне още не е станал мой.

— Ако действате както трябва, ще стане.

— Може би — тя погледна към недовършената мозайка и каза замислено: — Интересно дали за всяко нещо има ключова фигура, както казахте. А като я намериш, наистина ли разбираш, че това е търсената фигура, или само предполагаш и се надяваш, че си я открил?

И преди да се осъзнае, усети, че доверява на дребния човечец миналите си преживявания — трагедията в Уисконсин, самотата, идването в Ню Орлийнс, годините на привикване към новия живот и сега възможността, която й се даде да заживее за пръв път пълнокръвно. Тя му разкри и неуспеха си за срещата тази вечер, и разочарованието, което я беше обзело.

Накрая Албърт Уелс кимна сериозно.

— Доста често не всичко можеш да постигнеш. Но понякога трябва да се намесиш, та хората да се пораздвижат.

— Какво ще ме посъветвате? — попита тя тихо.

Той поклати глава.

— Вие сте жена и трябва да знаете по-добре от мен. Все пак ще ви посъветвам само едно. Според това, което се е случило, не бих се учудил, ако вашият човек ви предложи да се видите утре.

— Може би — усмихна се Кристин.

— Тогава си уредете друга среща, преди да ви е поканил. Накарайте го да почака и той един ден и така повече ще ви цени.

— Трябва да измисля нещо.

— Няма нужда, освен ако самата не желаете. Все се канех да ви попитам нещо, госпожице… извинете, Кристин. Бих искал да вечеряме заедно двамата в знак на благодарност за това, което направихте за мен миналата вечер. Ако можете да изтърпите компанията на един стар човек, ще се радвам да присъствувам.

— С удоволствие ще вечерям с вас — отговори тя — и ви обещавам, че няма само да присъствувате.

— Добре — засия дребният човек. — Хайде да вечеряме тук, в хотела. Обещах на доктора да не излизам навън.

Кристин се поколеба за миг. Знаеше ли Албърт Уелс колко са високи цените вечер в основния ресторант на „Сейнт Грегъри“? При все че той нямаше да плаща повече за медицинска сестра, тя не желаеше да изчерпа и остатъка от наличните му средства. Внезапно се досети как да отклони предложението му.

Като реши да отложи този въпрос, тя го увери:

— Ще бъде чудесно да вечеряме в хотела. Но все пак случаят е специален и ще трябва да ме пуснете до в къщи, за да се облека с нещо по-официално. Нека тогава се уточним за утре в осем часа.

Когато си тръгна от стаята на Албърт Уелс на четиринайсетия етаж, Кристин забеляза, че четвъртият асансьор е спрял. Техниците поправяха нещо по вратата на етажа и в самата кабина.

Тя се качи на друг асансьор и се спусна до мецанина.

10

Президентът на стоматолозите, доктор Инграм, изгледа разгневен посетителя си в апартамента на седмия етаж.

— Макдермот, ако сте дошъл тук с намерение да замаже-те нещата, ще ви кажа, че направо си губите времето. Затова ли дойдохте?

— Да — съгласи се Питър. — Опасявам се, че дойдох именно за това.

— Поне не лъжете — отвърна ядно старецът.

— Няма защо да лъжа. Аз съм служител на хотела, доктор Инграм. Докато работя тук, съм длъжен да направя най-доброто за този хотел.

— А това, което стана с доктор Николас, също ли беше най-доброто?

— Не, господине. Случайно смятам, че това бе възможно най-лошото, което се случи. Но фактът, че не разполагам с необходимите пълномощия да отменя разпоредбите в хотела, не променя нещата.

Президентът изсумтя.

— Щом смятате, че наистина е така, то поне намерете смелост да напуснете и да намерите друга работа. Може би другаде, където плащат по-малко, но отношенията са по-етични.

Питър се изчерви, но не побърза да отговори. Спомни си, че сутринта във фоайето се беше възхитил на непримиримата и категорична позиция на стария зъболекар. Оттогава нищо не се беше променило.

— И какво? — Живите, неотстъпчиви очи на доктора бяха вторачени в него.

— Да предположим, че напусна — каза Питър. — И все пак, който и да поеме моята работа, може да се окаже напълно доволен от тукашния порядък. Аз поне не съм доволен. И затова възнамерявам да направя всичко, на което съм способен, за да променя основните правила в този хотел.

— И това ми било правила! Промяна! Само долнопробни извинения! — червендалестото лице на доктора още повече пламна. — Наслушал съм се на такива. Повдига ми се! Отвратително, срамно и жалко за човешката раса!

Настъпи мълчание.

— Добре — каза доктор Инграм с помръкнал глас, а ненадейният му гняв беше поутихнал. — Съгласен съм, Макдермот, вие не сте фанатик като някои други. Вие самият си имате проблеми и предполагам, че моите ругатни няма с нищо да помогнат. Но не разбираш ли, синко, че с това наше проклето благоразумие допринасяме да се отнасят по този начин с хората като Джим Николас?

— Разбирам, докторе. Но все пак си мисля, че не всичко е така просто, както ви се струва.

— Много неща не са прости — изръмжа старецът. — Чухте ли какво казах на Николас? Казах, че ако не му се извинят и не му дадат стая, аз ще преместя конгреса в друг хотел.

— А обикновено по време на конгреса — попита предпазливо Питър — не се ли водят дискусии по медицински проблеми, демонстрации и други прояви, които могат да бъдат от полза на много хора?

— Естествено.

— Тогава каква полза? Искам да кажа, че ако унищожите всичко, кой ще спечели? Всеки друг, но не и доктор Николас… — той замълча, усетил, че думите му събудиха отново враждебното отношение на доктора.

— Я не ме будалкайте, Макдермот — сопна се доктор Инграм, — и признайте, че съм достатъчно умен да помисля и за това.

— Извинете.

— Винаги могат да се намерят причини, за да не се свърши дадена работа, и доста често тези причини са много основателни. Ето защо твърде малко хора отстояват това, в което вярват, или се правят, че вярват. И само след два часа, когато някой от добронамерените ми колеги разберат какво възнамерявам да направя, гарантирам ви, че те ще излязат със същите аргументи — старият доктор се задъха и млъкна, като изгледа Питър. — Нека ви задам един въпрос. Тази сутрин вие си признахте, че ви е било срам да изгоните Джим Николас от хотела. Ако сега сте на мое място, какво бихте направил?

— Докторе, това е само хипотеза…

— Я не го увъртайте! Питам ви просто и ясно.

Питър се замисли. Предположи, че каквото и да отговори, думите му няма да бъдат от значение за хотела. А тогава защо да не си каже истината?

— Мисля, че бих постъпил точно като вас — отвърна той, — бих отменил конгреса.

— Виж ти! — и като отстъпи назад, президентът изгледа Питър с преценяващ поглед. — Все пак в цялата тая хотелска мръсотия имало един честен човек!

— Който в близко време може да остане без работа.

— Е, тогава, сине, облечи си черния костюм! Може да си намериш работа в някое погребално бюро — и доктор Инграм за първи път се засмя. — Независимо от всичко, Макдермот, вие ми харесвате. Нямате ли зъби за оправяне?

Питър поклати глава.

— Ако не възразявате, бих искал да разбера какви са плановете ви, и то колкото е възможно по-скоро.

Предстоеше доста работа, ако конгресът се отменеше. Загубите за хотела щяха да бъдат катастрофални, както изтъкна на обяд Ройъл Едуардс. Но поне част от приготовленията за утрешния и следващия ден можеха да се прекратят веднага.

— Вие бихте откровен с мене и аз също ще се опитам да ви кажа истината — отвърна твърдо доктор Инграм. — Реших да свикам извънредно заседание на изпълнителния комитет днес в пет следобед — той си погледна часовника. — Това значи след два часа и половина. Повечето от членовете на ръководството дотогава ще пристигнат.

— Несъмнено ние ще поддържаме връзка.

Доктор Инграм кимна. Той отново бе възвърнал суровото си изражение.

— От това, че смекчихме тона за малко, Макдермот, не бива да си въобразявате кой знае какво. Нищо не се е променило от сутринта и аз имам намерение да ви настъпя на най-болното място.

Странно, Уорън Трент реагира почти с безразличие на новината, че конгресът на американските стоматолози може да се отложи, а участниците му да напуснат хотела в знак на протест.

Веднага след като си тръгна от доктор Инграм, Питър Макдермот отиде в служебния апартамент на мецанина. Кристин, леко хладна, както му се стори, му беше съобщила, че собственикът на хотела се е завърнал.

Питър усети, че Уорън Трент е видимо по-спокоен от всеки друг път. Разположил се удобно в директорския кабинет зад бюрото си с черен мраморен плот, в поведението му нямаше и следа от раздразнението, което беше така характерноза него до вчерашния ден. За миг, докато слушаше Питър, по устните му заигра лека усмивка, макар че това нямаше нищо общо с проблемите, които му се докладваха. Сякаш работодателят му, помисли си Питър, се наслаждава на нещо, в което единствено той е посветен.

Накрая собственикът решително поклати глава.

— Няма да си отидат. Ще побърборят и с това ще си останат.

— Струва ми се, че доктор Инграм е твърдо решен на това.

— Може и да е, но с останалите не е така. Казахте, че днес следобед имат заседание. Мога да ви кажа какво ще стане. Ще поспорят малко, после ще определят комитет, който трябва да изготви резолюция по въпроса. А по-късно, утре, този комитет ще докладва решението си пред ръководството. То може да приеме резолюцията, а може и да я поизменят, но и в двата случая ще си побърборят още малко. После, вероятно на следващия ден, резолюцията ще бъде представена за обсъждане от конгреса. Много съм ги виждал такива — това е великият демократичен процес. И ще продължат да си говорят и след конгреса.

— Може и да сте прав — каза Питър, — но на мен ми се струва, че позицията ви е неправилна.

Това бяха прибързани думи и Питър се приготви да понесе взривоопасния отговор. Но нищо не последва, а Уорън Трент само изръмжа:

— Аз съм само практичен, нищо повече. Ще си начешат езиците за така наречените принципи, докато им пресъхнат устата. Но никога няма да си докарат неприятности, щом могат да ги избегнат.

— Би било много по-просто, ако променим политиката си — продължи упорито Питър. — И не мога да повярвам, че доктор Николас би накърнил авторитета на хотела, ако го бяхте настанили при нас.

— Може и да не го накърни, но тази паплач, която ще се помъкне след него, ще направи именно това. И тогава ние ще си имаме неприятности.

— Доколкото разбирам, неприятностите вече си ги имаме — Питър осъзна, че упорито се доближава до забранената зона. Размисли докъде ли би могъл да стигне, но не можеше да си обясни защо днес шефът му е в сравнително добро настроение.

Патрицианските черти на Уорън Трент се изопнаха в язвителна усмивка.

— Може и да сме имали неприятности, но след ден-два всичко ще се оправи — после рязко попита: — Къртис О’Кийф още ли е в хотела?

— Доколкото знам, да. Щях да науча, ако си е заминал.

— Добре — усмивката продължаваше да трепти по устните му. — Имам една новина, която може да ви заинтересува. Утре ще кажа на О’Кийф и на цялата му корпорация да отидат и да се хвърлят в езерото Пончартрейн.

11

Заел тактическа позиция зад банката на старши пиколото, Хърби Чандлър тайно наблюдаваше четиримата младежи, които влязоха във фоайето на „Сейнт Грегъри“. Наближаваше четири часът.

Сред четворката той разпозна Лайл Дюмер и Станли Дик-сън, който крачеше намръщен пред останалите към асансьорите. След няколко секунди изчезнаха от погледа му.

Вчера по телефона Диксън увери Хърби, че неговото участие в скандала от предишната вечер ще се запази в тайна. Но Хърби с тревога осъзна, че освен Диксън имаше още трима. А как ще се държат останалите, пък и самият Диксън, ако започнат да ги разпитват и дори да ги заплашват, това никой не можеше да каже.

Старши пиколото вече цяло денонощие продължаваше да храни мрачни предчувствия.

След като слязоха от асансьора на мецанина, Станли Диксън поведе групичката. Спряха пред остъкления портал със светещ надпис „Администрация“ и Диксън мрачно повтори:

— Не забравяйте, ще говоря само аз.

Флора Йейтс ги въведе в кабинета на Питър Макдермот. Той ги изгледа хладно, посочи им да седнат и попита:

— Кой от вас е Диксън?

— Аз.

— А Дюмер?

Лайл Дюмер кимна неуверено.

— Не знам имената на другите двама.

— Много лошо — каза Диксън. — Ако (знаехме, щяхме да си донесем визитните картички.

— Аз съм Гладуин — обади се третият младеж. — А това е Джо Уалоски.

Диксън го погледна раздразнено.

— Всички вие — заяви Питър — несъмнено знаете, че съм запознат с показанията на госпожица Марша Прейскът за онова, което се случи в понеделник вечерта. Ако не възразявате, бих искал да чуя и вашата версия.

Диксън се обади бързо, преди другите да успеят да се намесят:

— Чуйте! Дойдохме тук, защото вие го измислихте и нямаме какво да кажем. Така че, ако искате да говорите, може да започвате.

Питър изопна лице и с усилие сдържа гнева си.

— Много добре! Предлагам ви да започнем с по-незначителения проблем — той прелисти книжата пред себе си и се обърна към Диксън: — Апартамент 1126–7 е записан на ваше име. Когато избягахте — и той наблегна на последните си думи, — предположих, че сте пропуснал да се обадите на рецепцията и свърших това вместо вас. Имаме една сметка от седемдесет и пет долара и няколко цента. Освен това има още една сметка за нанесени щети в апартамента за сто и десет долара.

Този, който се беше представил за Гладуин, тихо подсвирна.

— Ние ще платим първата сметка — каза Диксън. — Това е.

— Ваше право е да оспорвате втората сума — осведоми го Питър. — Но ще ви кажа, че нямаме намерение да оставим тази работа така. Ако се наложи, ще се обърнем към съда.

— Слушай, Стан — обади се четвъртият младеж, Джо Уалоски, но Диксън му махна с ръка да мълчи.

До него Лайл Дюмер се размърда притеснено и тихичко добави:

— Стан, каквото и да стане, ще се вдигне жесток шум. Щом се налага, да делим на четири — сетне се обърна към Питър: — Ако трябва да платим тези сто и десет долара, боя се, че няма да успеем веднага да ги съберем. Може ли да ги платим на няколко пъти?

— Разбира се — всъщност нямаше никаква причина, реши Питър, да бъдат лишени от обикновените услуги на хотела. — Един от вас, или пък всичките можете да се срещнете с главния счетоводител и той ще уреди всичко — и той се загледа в групичката. — Трябва ли да смятаме въпроса за уреден?

Един по един четиримата кимнаха.

— Тогава остава въпросът за опита на така наречените четирима мъже да изнасилят едно момиче — Питър не се опита да прикрие презрението, което пролича в гласа му.

Уалоски и Гладуин се изчервиха, а Лайл Дюмер смутено извърна погледа си от Питър.

Единствено Диксън запази самоувереност.

— Това са нейни приказки. А според нас би могло да бъде и по-различно.

— Вече ви казах, че желая да чуя и вашата версия.

— Тя няма да мине!

— Тогава нямам друг избор, освен да приема версията на госпожица Прейскът.

— Абе, чичка, май и на тебе ти се искало да бъдеш с нас — ухили се Диксън. — Или си получи своето после, а?

— По-спокойно, Стан — промърмори Уалоски.

Питър сграбчи страничните облегалки на креслото. Той сподави желанието си да изскочи иззад бюрото и да халоса това самодоволно ухилено лице пред себе си. Но съзнаваше, че така би дал на Диксън преимуществото, което другият така хитро желаеше да получи. Не, не трябва, каза си той, да губя самообладание.

— Предполагам — отвърна той с леден тон, — ясно ви е, че могат да ви подведат под съдебна отговорност за извършено престъпление.

— Ако беше така — възрази Диксън, — досега щяха да са ни привикали. Така че не ни будалкайте с изтъркани приказки.

— Ще пожелаете ли да повторите думите си пред господин Марк Прейскът? След като се върне от Рим и му се съобщи какво е станало с дъщеря му?

Лайл Дюмер погледна бързо към Питър с разтревожено изражение. За пръв път в очите на Диксън се появи безпокойство.

— Той знае ли? — попита Гладуин неспокойно.

— Млъкни! — заповяда му Диксън. — Това е номер. Не му се хващай!

Но и неговото поведение стана по-неуверено.

— Вие сами можете да прецените дали е номер, или не. — Питър отвори едно чекмедже и измъкна някаква папка, която поразгърна. — Тук се намират моите показания, които съм подписал и които са изградени по думите на госпожица Прейскът, както и въз основа на това, което заварих в понеделник вечерта при пристигането си в апартамент 1126–7. Те още не са преподписани от госпожица Прейскът, но това не е проблем, а и тя самата може да добави някоя и друга подробност. Разполагаме и с показанията на Алоисиъс Ройс, служителят, когото нападнахте. Той потвърждава моето изложение и описва какво се е случило непосредствено след пристигането му.

Идеята да получи показанията на Ройс му хрумна предния ден вечерта. В отговор на молбата на Питър по телефона младият негър представи материала рано сутринта. Документът беше грижливо напечатан с ясни и умело построени фрази, които разкриваха юридическите способности на Ройс. Същевременно Алоисиъс Ройс беше предупредил Питър: „Продължавам да твърдя, че нито един съд в Луизиана няма да обърне внимание на думите на някое си негърче по дело за изнасилване, в което са замесени бели.“ Макар и раздразнен от вечно предизвикателното поведение на Ройс, Питър го увери, че показанията му никога няма да стигнат до съда, а са му необходими като факти.

Сам Якубец също му беше помогнал. По молба на Питър главният счетоводител направи дискретни проучвания за двама младежи — Станли Диксън и Лайл Дюмер. По-късно му докладва: Бащата на Дюмер, както знаете, е председател на банка, а бащата на Диксън е търговец на автомобили със солиден бизнес и голяма къща. Изглежда, и двамата се ползват с голяма свобода и задоволеност от страна на родителите и предполагам, че разполагат с доста пари, но не и с неограничени суми. Доколкото успях да разбера, и двамата бащи не биха се възпротивили момчетата им да легнат с някое момиче и по-вероятно биха казали: „И аз правех така на млади години.“ Но един опит за изнасилване, и то на момичето на Прейскът, е нещо съвършено различно. Марк Прейскът има не по-малко влияние от останалите в града. Той се движи в средите на другите двама, а до известно степен дори ги превъзхожда. Разбира се, ако Марк Прейскът се заеме с възрастните Диксън и Дюмер и обвини синовете им, че са изнасилили или са се опитали да изнасилят дъщеря му, на двамата младежи ще им стане тясно и те отлично знаят това. Питър благодари на Якубец, като запомни и съхрани информацията в паметта си за всеки случай.

— Всичките тия показания — каза Диксън — нищо не струват, както се опитвате да ги представите. Вие не сте присъствували и казаното от вас се основава само на приказките на другите.

— Може и да сте прави — каза Питър. — Аз не съм адвокат и не съм запознат с тези неща. Все пак нямам намерение да пренебрегна тези показания. А и независимо от това как ще завърши делото, цялата история ще се размирише доста неприятно и си представям какви главоболия ще си имате в къщи.

Разменените погледи между Диксън и Дюмер му показаха, че ударът е попаднал на мястото.

— Боже господи — обърна се Гладуин към останалите, — та ние не искаме да стигаме до съд.

— Какво смятате да правите? — попита навъсено Лайл Дюмер.

— Ако се разберем, аз няма да предприема нищо срещу вас. Но ако продължавате да усложнявате нещата, ще изпратя към края на деня една телеграма до господин Прейскът, а всичките писмени показания ще предавам на адвокатите му в Ню Ор-лийнс.

— Как би трябвало „да се разберем“? — сърдито попита Диксън.

— Това значи още сега всеки един да изложи писмено случилото се в понеделник вечерта, включително и това, което е станало привечер от самото начало, и имената на замесените служители на хотела, ако има такива.

— Как не! — каза Диксън. — Та да ни подведете с…

— Млъкни, Стан! — нетърпеливо го прекъсна Гладуин, а после попита Питър: — Ако дадем показанията, какво ще правите с тях?

— Макар и да ми се иска да ги представя, където трябва, давам ви дума, че няма да ги покажа на никого освен на някои служители от хотела.

— А как да бъдем сигурни, че можем да ви се доверим?

— Не можете. Просто трябва да рискувате.

В стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от проскърцващия стол и тракането на пишещата машина в съседното помещение.

— Аз ще рискувам — каза внезапно Уалоски. — Дайте ми нещо за писане.

— И аз смятам да пиша — обади се Гладуин.

Лайл Дюмер унило кимна в знак на съгласие. Диксън се намръщи, после примирително сви рамене.

— След като всички ще пишат няма значение дали съм съгласен, или не — обърна се той към Питър. — Искам писалка с дебел писец. Това е в моя стил.

Половин час по-късно Питър Макдермот препрочете внимателно изписаните листове, които бегло беше прегледал, преди младежите да се измъкнат.

Четирите версии на събитията от понеделник, при все че се различаваха в някои детайли, напълно си съвпадаха по отношение на основните факти. По този начин празнотите в информацията бяха попълнени, а разпореждането на Питър относно замесените служители на хотела бе изпълнено най-стриктно.

Старши пиколото, Хърби Чандлър, беше категорично и безпогрешно разобличен.

12

Първоначалната, недооформена идея в главата на Ключаря Милн вече беше придобила завършен вид.

Инстинктът му подсказа, че появата на кройдънската дукеса по същото време, когато той мина през фоайето, несъмнено не е само обикновено съвпадение. Това беше знамение над знаменията, което му сочеше пътя към проблясващите бижута на дукесата.

Естествено прочутата колекция от скъпоценности на Крой-дън едва ли се намираше в пълен комплект в Ню Орлийнс. Известно бе, че по време на пътуванията си дукесата взимаше със себе си само част от безценните съкровища на Аладин. Но дори и така плячката щеше да бъде доста богата и макар някои от бижутата да с пазеха навярно в трезора на хотела, сигурно все нещо се намираше и в апартамента на разположение на дукесата.

Както винаги, ключът за разрешаване на загадката се криеше в доставянето на ключа от покоите на Кройдън. И Ключаря се зае старателно с изготвянето на план за неговото набавяне.

Няколко пъти се качи в асансьорите, като ги сменяше, за да не събуди подозрение. Веднъж се случи да пътува сам с пиколото и го запита с привидно небрежен тон:

— Вярно ли е, че кройдънският дук и дукесата са отседнали в хотела?

— Точно така, господине.

— Предполагам, че на такива посетители им предоставят по-специални стаи. — Ключаря се усмихна сърдечно. — Не като за нас, простите хорица.

— Да, господине. Дукът и дукесата са настанени в президентския апартамент.

— О, така ли? На кой етаж?

— На деветия.

Ключаря отметна наум „първата точка“ от замисления план и слезе на осмия етаж, където се намираше неговата стая.

Съгласно втората точка трябваше да уточни номера на апартамента. Това се оказа доста лесно. Достатъчно беше да се качи на горния етаж по служебното стълбище и да се поразходи наоколо. Двойно тапицираните с кожа врати със златни лилии оповестяваха местоположението на президентския апартамент. Ключаря запомни номера — 973–7.

Още веднъж слезе до фоайето, този път за една привидно безцелна разходка покрай рецепцията. От бързата проверка със зоркия си поглед забеляза, че ключът на апартамент 973–7, както и ключовете за повечето стаи на останалите плебеи, стоеше в най-обикновена клетка на таблото и сега си бе на мястото.

Би било грешка да помоли веднага за ключа. Ключаря седна да почака и позяпа наоколо. Предпазните мерки се оказаха съвсем уместни.

След няколко минути наблюдение стана ясно, че хотелът е нащрек. В сравнение с обичайното, не особено строго предаване на ключовете, днес администраторите бяха доста предпазливи. Когато гостите искаха ключовете си, администраторът питаше за името и сравняваше отговора в регистрационната книга. Несъмнено вече бе съобщено, съобрази Ключаря, за сполучливия му удар, който беше направил рано сутринта, и в резултат на това бяха предприети допълнителни мерки за сигурност.

Ледените тръпки на страха му напомниха за вероятните последици: полицията на Ню Орлийнс сигурно вече е нащрек и само след няколко часа би започнала поименното му издирване. Ако трябваше наистина да вярва на сутрешния вестник, инцидентът с колата, прегазила майката и дъщерята преди две вечери, все още задържаше вниманието на по-голяма част от полицейския апарат на града. Но в управлението сигурно щеше да се намери някой, който да отдели малко време, за да изпрати запитване по телекса до ФБР. Припомняйки си отново ужасната цена на поредното задържане в затвора, Ключаря се изправи пред изкушението да действува предпазливо, като напусне хотела и веднага се изнесе от града. Обзе го нерешителност. Все пак той отхвърли съмненията и се утеши със спомена за сутрешния сполучлив удар, който беше добро знамение.

След известно време очакванията му бяха възнаградени. Един от администраторите, младеж с руса вълниста коса, се оказа неуверен и малко изнервен. Ключаря прецени, че е новак в професията.

Присъствието на младия човек предлагаше известна възможност, макар че реализирането й, както реши Ключаря, щеше да бъде несигурно и рисковано. Но може би както останалите събития през деня, така и тази възможност бе също знамение. Все пак той се реши да опита с помощта на изпитаната в практиката техника.

Подготовката би му отнела най-малко час. И тъй като следобедът преваляше, трябваше да бъде готов преди тръгването на младия човек. Ключаря напусна веднага хотела и се запъти към универсалния магазин „Мезон Бланш“ на „Канал стрийт“.

Използувайки пестеливо парите си, той напазарува евтини, но обемисти неща, предимно детски играчки, и изчака всичко да бъде опаковано в рекламните кутии или увито с хартията на „Мезон Бланш“. Накрая, понесъл грамада от пакети, които едвам удържаше в ръце, той си тръгна от магазина. Отби се и на друго място — в една цветарница, като увенча камарата от пакети с огромна разцъфнала азалия, и се запъти към хотела.

На входа откъм „Каронделит стрийт“ портиерът се забърза да му отвори вратата. Той се усмихна на Ключаря, който едва се забелязваше зад грамадата от пакети и цъфналата азалия.

След като влезе в хотела, Ключаря се позабави, сякаш разглеждаше вътрешните витрини, но всъщност изчакваше благоприятна възможност. Най-напред пред рецепцията трябваше да се посъберат повече хора и, второ, да се появи младият администратор, когото беше забелязал преди това. И едното, и другото станаха почти едновременно.

Напрегнат и с разтуптяно сърце, Ключаря се приближи до рецепцията.

Беше трети поред на опашката при младия човек с русата вълниста коса. След миг пред него остана само една жена на средна възраст, която си получи ключа, след като си каза името. Тя се канеше да си тръгне, но се сети да попита как трябва да постъпи с преадресираната поща. Стори му се, че въпросите й са нескончаеми, а отговорите на младия администратор неуверени. Обхванат от безпокойство, Ключаря забеляза, че опашката започва да оредява. Ето и другият администратор се освободи и погледна към него. Ключаря избегна погледа му, като тихичко се помоли разговорът пред него най-сетне да приключи.

Накара жената си отиде. Младият администратор се обърна към Ключаря и след това неволно се усмихна, както портиера, на грамадата от пакети, увенчани отгоре с цвете.

Ключаря се обърна към него нелюбезно, като използува предварително репетираното изречение.

— Предполагам, че е много смешно, но ако не ви затруднявам, бих искал да получа ключа на 973.

Младият човек се изчерви и усмивката веднага изчезна от лицето му.

— Разбира се, господине.

— Притеснен, както очакваше Ключаря, той бързо се извърна и извади ключа от клетката му.

Ключаря забеляза как един от администраторите го изгледа, когато спомена номера на стаята. Моментът беше съдбоносен. Очевидно номерът на президентския апартамент им беше добре познат и намесата на някой опитен служител можеше да доведе до разобличаването на Ключаря. Изби го пот.

— Името ви, господине?

— Какво значи това? Разпит ли? — отвърна грубо Ключаря и ненадейно събори два пакета. Единият падна на банката, а другият се преобърна на пода на рецепцията.

244

Съвсем притеснен, младият администратор върна веднага пакетите. Неговият по-опитен колега се извърна със снизходителна усмивка.

— Извинете, господине.

— Няма нищо.

И като получи пакетите и ги натъкми към останалите, той протегна ръка за ключа.

За миг младият човек се поколеба. Но представата, която Ключаря се надяваше да внуши за себе си, успя да се наложи: да, това беше един уморен и изнемогнал от кръстосване по магазините купувач, невероятно натоварен с покупки, но същевременно той представляваше миниатюрно олицетворение на почтеността, за която свидетелствуваха познатите опаковки на „Мезон Бланш“, а на всичко отгоре беше и гост на хотела, при това ядосан, а с такива шега не бива…

И администраторът почтително му подаде ключа на 973.

Ключаря се запъти спокойно към асансорите, а около рецепцията отново се насъбраха хора. Един бърз поглед назад му стигна да се увери, че администраторите отново са заети. Чудесно! Това намаляваше вероятността да обсъдят и преосмислят случилото се. Все пак трябваше да върне ключа колкото е възможно по-скоро. Отсъствието му можеше да се забележи и да породи въпроси и подозрения, които са особено опасни, когато хотелът е нащрек.

Той нареди на пиколото от асансьора да го качи на деветия етаж, като предпазна мярка в случай, че някой го е чул, когато поиска ключ от същия етаж. Асансьорът спря и той излезе, като се поспря да нагласи пакетите, докато вратите се затворят зад гърба му, а после се забърза към служебното стълбище. Стаята му се намираше на долния етаж. На междинната площадка имаше кофа за смет. Отвори я и натика в нея растението, което си бе изпълнило задачата. Подир няколко секунди вече се намираше в стаята си.

Напъха бързо пакетите в един шкаф. Утре щеше да ги върне в магазина и да си поиска обратно парите. Сумата не беше от значение в сравнение с печалбата, която се надяваше да получи, но нямаше да е удобно да ги вземе със себе си, а ако ги зареже, би оставил подире си подозрителни следи.

Без да губи време, отвори един куфар и извади от него малка кожена кутийка. В нея имаше много бели картончета, няколко грижливо подострени молива, шублер и микрометър. Ключаря избра едно картонче и наложи върху него ключа от президентския апартамент. След това придържейки ключа с ръка, очерта старателно контурите му. После с помощта на шублера и микрометъра измери дебелината и точните размери на всеки хоризонтален улей и на вертикалните профили, нанасяйки данните в полето на картончето. Върху метала беше изобразен серийният номер на производителя. Той го запи-са: можеше да се окаже необходим при избора на подходящ слитък. Накрая вдигна ключа срещу светлината и внимателно скицира цялостния му вид.

Вече разполагаше с точна и подробна спецификация, от която всеки опитен ключар можеше да изготви безупречно копие. Цялата процедура, често си мислеше Ключаря с наслада, беше твърде различна от любимия на криминалните автори способ за получаване на восъчен отпечатък, но затова пък беше много по-ефикасна.

Той прибра кожената кутийка и сложи картончето в джоба си. Подир няколко минути отново се намираше във фоайето.

Както преди, изчака да се съберат повече хора пред рецепцията. После невинно се приближи и незабелязано постави ключа върху банката.

Отново изчака. При следващото затишие един от администраторите забеляза ключа. Взе го безразлично, погледна номера и го постави на мястото му.

Ключаря почувствува как пламна при мисълта за професионалния си подвиг. С помощта на своята изобретателност и умение и превъзмогвайки предохранителните мерки в хотела, той успя да завоюва първоначално набелязаната цел.

13

Питър Макдермот си избра една тъмносиня връзка на фирмата „Скиапарели“ и замислено затегна възела. Беше се прибрал в малкия си апартамент в търговската част на града, недалеч от хотела, откъдето си бе тръгнал преди час. След двайсетина минути трябваше да бъде на вечеря у Марша Прейскът. Много му се искаше да разбере кои са останалите гости. Навярно освен приятелите на Марша, които очакваше да се различават от калибъра на квартета Диксън-Дюмер, там щяха да поканят и по-възрастни хора, с което се обясняваше и неговото присъствие.

Сега, когато бе време да тръгва, изведнъж усети, че съжалява за поетия ангажимент и много му се прииска да се срещне с Кристин. Обзе го изкушението да й телефонира, преда да тръгне, но прецени, че ще бъде по-разумно да изчака до следващия ден.

Тази вечер изпитваше някаква неувереност, сякаш беше разпънат във времето — между миналото и настоящето. Тревожеше го привидната неизясненост на толкова много неща и отлагането на решения, чиито отговори още не бяха уточнени. Предстоеше да се разреши въпросът и със „Сейнт Грегъри“. Дали Къртис О’Кийф ще надделее? Ако успее, всичко останало би било маловажно, дори и конгресът на стоматолозите, чиито ръководители все още обсъждаха дали да напуснат „Сейнт Грегъри“ в знак на протест, или не. Заседанието на изпълнителния комитет, свикано преди час от разгневения председател на асоциацията доктор Инграм, все още продължаваше и навярно щеше още да продължи според думите на оберкелнера, обслужващ стаите, чиито подчинени влязоха няколко пъти в залата да заредят допълнително с лед и питиета. Макар че Питър беше изпратил тези свои задкулисни агенти да следят дали ще завърши скоро заседанието, оберкелнерът го уведоми, че разгорещените дебати навярно още дълго ще продължат. Преди да си тръгне от хотела, Питър се уговори с дежурния заместник-управител незабавно да му телефонира, ако разбере решението на зъболекарите. Досега никой не беше позвънил. Интересно, мислеше си Питър, дали доктор Инграм ще надделее с непоколебимото си становище, или пък ще се потвърдят циничните прогнози на Уорън Трент, че нищо особено няма да стане.

Същата тази несигурност беше накарала Питър да отложи поне до утре всякакви действия срещу Хърби Чандлър. Той бе наясно, че мръсният старши пиколо трябва веднага да се уволни, сякаш за да бъде прочистен хотелът от някаква нечиста зараза. Разбира се, Чандлър няма да бъде уволнен заради бизнеса му с проститутките, защото ако не той, то някой друг би го организирал, а за това, че беше позволил алчността да надделее над здравия разум.

С уволнението на Чандлър можеше да се обуздаят редица други злоупотреби, макар да не беше ясно дали Уорън Трент ще се съгласи на такива генерални действия. Все пак припомняйки си насъбралите се факти и загрижеността на Уорън Трент за доброто име на хотела, Питър смяташе, че шефът му ще се съгласи.

Каквото и да станеше, Питър си припомни, че трябва показанията на групата Диксън-Дюмер да се опазят и да се ползуват единствено от хората в хотела. Трябваше да удържи на дадената дума. При това днес следобед той ги подведе, като ги заплаши, че ще каже на Марк Прейскът за опита да бъде изнасилена дъщеря му. Още тогава, а и сега, Питър си припомни молбата на Марша: „Баща ми е в Рим. Моля ви да не му казвате никога за това!“

Мисълта за Марша го накара да побърза. След няколко минути излезе от апартамента и повика една минаващо наблизо такси.

— Това ли е къщата? — попита Питър.

— Разбира се — шофьорът на таксито изгледа внимателно клиента си. — Ако адресът е верен.

Питър проследи погледа на шофьора, който наблюдаваше огромната бяла къща. Само при вида на фасадата човек можеше да затаи дъх. Зад живия плет от тисови насаждения и грациозни магнолии от терасата се издигаха стройни набраздени колони, които опираха във висока, оградена с перила, галерия. Над галерията колоните се извисяваха към класически фронтон, който увенчаваше сградата. Двете крила отляво и отдясно представляваха умалени копия на основното здание. Цялата фасада беше в отлично състояние, със запазени дървени части и подновена мазилка. Във вечерния здрач около къщата се носеше сладкият дъх на разцъфнали маслинови дръвчета.

Питър плати за таксито и се приближи към желязната решетъчна врата, която плавно се отвори. През дърветата и затревените площи лъкатушеше алея, застлана с едновремешни червени тухли. Макар че все още не се беше здрачило, от двете страни на алеята до къщата горяха два високи фенера. Той се бе приближил до стъпалата на терасата, когато бравата тежко изщрака и двете крила на вратата се разтвориха. На широкия портал стоеше Марша. Тя го изчака да се изкачи на терасата и тръгна към него.

Беше цялата в бяло — с елегантна тясна рокля, върху която рязко се открояваха гарваночерните й коси. Повече от всякога Питър усети привлекателната сила на момичето и жената у нея.

— Добре дошъл! — поздрави го радостно Марша.

— Благодаря! — той направи широк жест с ръка. — Все още не мога да се опомня.

— Всички са така — отвърна тя, като го хвана под ръка. — Но преди да се е стъмнило, ще ви предложа да направим официална обиколка из дома на фамилия Прейскът.

Те се върнаха по стълбата и прекосиха поляната с килим от мека трева. Марша застана близо до него. През ръкава на сакото си той усети топлото присъствие на тялото й. Върховете на пръстите й леко докоснаха китката му. Лъхна го нежно ухание, примесено с аромата на маслиновите дръвчета.

От тази страна на поляната се откриваше още по-внушителна гледка към къщата.

— Къщата е построена от един френски благородник, който обичал удоволствията — каза Марша. — Някъде през четиридесетте години на миналия век. Той харесвал древногръцката архитектура, безгрижния смях на робите и любовницата си, която трябвало да му бъде подръка. Затова и построил допълнителното крило. Баща ми построи пък другото. Той предпочита всичко да бъде балансирано — както счетоводните сметки, така и архитектурата.

— Това да не би да е нов стил екскурзоводство? Факти, примесени с философия!

— О, имам си достатъчно от едното и от другото. Искате ли още факти? Тогава погледнете покрива — и двамата извърнаха очи нагоре. — Както виждате, той се извисява над горната галерия. Повечето от старите големи къщи тук са построени в този характерен за Луизиана древногръцки стил, съобразен с местния климат, като по този начин покривът пази сянка и прохлада. Много пъти галерията е била най-обитаемата част от жилището. Там се събира цялото семейство, хората разговарят и общуват.

— „Домът и семейството са достойно изживяния живот във форма, която доставя едновременно смисъл и удовлетворение.“

— Кой е казал това?

— Аристотел.

Марша кимна.

— Той би харесал галерията — спря и се замисли. — Баща ми свърши доста голяма довършителна работа. Сега къщата изглежда много по-добре, но ние не можем да се възползваме от това.

— Навярно тук много ви харесва?

— Не, мразя тази къща — каза Марша. — Мразя я, откакто се помня.

Тоя я погледна учудено.

— И нямаше да е така, ако идвах тук, за да я разгледам заедно с другите туристи, които плащат по петдесет цента за една обиколка, когато отваряме къщата за Пролетната фиеста. И аз бих я харесвала, защото обичам старинните неща. Но не и да живееш тук постоянно и при това сама в нощния мрак.

— Вече се стъмва — напомни той.

— Виждам — отвърна тя. — Но сега не съм сама. Вие сте с мен и това е нещо съвсем друго.

Те прекосиха обратно поляната и едва тогава той усети колко е тихо наоколо.

— Няма ли да липсвате на другите гости? Тя го стрелна с лукав поглед.

— Какви други гости?

— Но вие ми казахте, че…

— Аз казах, че ще дам вечеря, което и ще направя. На вас. Но ако ви притеснява отсъствието на някаква компания, трябва да ви кажа, че Ана е тук.

Влязоха в къщата. Във високите помещения беше тъмно и прохладно. Застанала в дъното на стаята, една дребна, възрастна жена, облечена в черно, усмихнато им кимна.

— Аз разказах на Ана за вас — каза Марша — и тя е съгласна. Баща ми напълно й вярва, така че всичко е наред. А пък и Бен също е тук.

Появи се един прислужник негър, който безшумно ги последва в малък кабинет, чийто стени бяха покрити с книги. Той донесе от един шкаф поднос с гарафа и чаши за шери. Марша направи отрицателен знак с глава, а Питър се съгласи да му налеят една чаша, от която замислено отпи. Настанила се на едно канапе, Марша го прикани с жест да седне до нея.

— Често ли сте сама тук! — попита той.

— Баща ми се отбива тук между пътуванията си. Само че тези пътувания стават все по-дълги, а престоят му по-кратък. Всъщност бих искала да живея в някое грозно модерно бунгало, но в него да има живот.

— Интересно дали бихте направила това наистина?

— Сигурна съм, че ще го направя — отвърна твърдо Марша. — Стига да живея с някого, когото истински обичам. А може и в хотел. Управителите нали разполагат с апартамент на последния етаж на хотела?

Питър я погледна сепнато и видя, че се усмихва.

Миг по-късно прислужникът обяви тихо, че вечерята е сервирана.

В съседната стая беше подредена кръгла маса за двама. Запалена свещ хвърляше отблясъци върху покривката и ламперията по стените. От черната мраморна лавица при камината го гледаше портретът на някакъв строг родоначалник и на Питър му се стори, че той критично го проучва.

— Не се притеснявайте от дядо ми — каза Марша, когато седнаха на масата. — Той се мръщи на мен. Разбирате ли, навремето писал в дневника си, че има намерение да основе династия, но аз останах последната му слаба надежда.

Докато вечеряха и негърът незабележимо им прислужваше, те започнаха да разговарят по-свободно. Храната беше великолепна — основното ястие бе превъзходно приготвена Джамбалая и бе последвано от крем-брюле с приятен аромат. Макар в началото да бе обзет от опасения, Питър разбра, че сега изпитва истинско удовлетворение. Времето минаваше и Марша му изглеждаше по-жива и очарователна, а той се чувствуваше по-свободно в нейната компания. Няма нищо чудно, помисли си той, все пак разликата в годините не е толкова голяма. И на светлината на свещта, в полумрака на старинната стая, той отново усети изключителната й красота.

Навярно много отдавна френският благородник, който бе построил тази голяма къща, също е вечерял тук насаме с любовницата си. Но дали това не му хрумна под влияние на чара, с който обстановката го беше пленила?

На края на вечерята Марша каза:

— Ще пием кафе в галерията.

Той издърпа стола й и тя бързо стана, като отново го улови импулсивно за ръка. Със задоволство той се остави да го поведе към хола и оттам по широката вита стълба. Горе прекосиха просторен коридор, изписан с мъждиво осветени фрески и оттам излязоха към отворената галерия, която видяха преди това от потъналата в мрак градина.

Върху плетена маса бяха поставени малки чаши и сребърен сервиз за кафе. Отгоре премигваше газен фенер. Те взеха кафето си и се настаниха на терасата върху подредения с възглавнички диван-люлка, който лениво се поклати, щом седнаха. Обгърна ги приятната прохлада на нощния въздух, раздвижван от време на време от лекия полъх на бриза. От градината се носеше сънният припев на насекомите, а през две преки от тях достигаше приглушеният шум на уличното движение по авеню „Сейнт Чарлз“. Той усещаше присъствието на Марша, притихнала до него.

— Защо така изведнъж се умълчахте? — смъмри я Питър.

— Ами, така. Чудя се как да ви кажа нещо.

— Опитайте направо. Понякога се получава.

— Добре — гласът й пресекна. — Аз реших, че искам да се омъжа за вас.

Стори му се, че времето замря, но всъщност бяха минали няколко секунди, през които остана неподвижен и дори лекото поклащане на люлката спря. Накрая остави внимателно чашата си.

Марша се закашля, после кашлицата й премина в нервен смях.

— Ако искате да избягате, стълбите са там.

— Не — каза той. — Ако реша да избягам, никога няма да разбера защо ми казахте това преди малко.

— И аз самата не мога да разбера — Марша се загледа право пред себе си в нощната тъмнина, полуизвърнала лице встрани. Той почувствува, че тя трепери. — Всъщност изведнъж ми се прииска да ви го кажа. Сигурна съм, че щях да го направя.

Питър разбра, че каквото и да отговореше на това импулсивно момиче, думите му на всяка цена трябваше да бъдат изпълнени с нежност и загриженост. С притеснение усети, че гърлото му се присви от нервен спазъм. Някак досадно в паметта му изплуваха думите, които Кристин му беше казала сутринта: „Малката госпожица Прейскът е толкова дете, колкото котенцето прилича на тигър. Но си мисля, че ще бъде много приятно на един мъж да бъде изяден.“ Разбира се, това беше незаслужена, дори язвителна забележка. Но наистина Марша не беше дете и не трябваше да се отнася с нея като с дете.

— Марша, вие твърде малко ме познавате, а и аз вас.

— Вярвате ли в инстинкта?

— До известна степен.

— Аз ви почувствувах инстинктивно. Още от самото начало — гласът й първоначално потрепера, но после се овладя. — Инстинктът ми рядко ме е лъгал досега.

— И за Станли Диксън и Лайл Дюмер ли не се излъгахте? — напомни й той предпазливо.

— Да и тогава инстинктът не ме подведе. Само че не се вслушах в него — това е. Но сега ще се вслушам.

— Но инстинктът може и да мами.

— Винаги можете да се измамите, дори когато чакате много дълго — Марша се извърна към него и го погледна. Очите и настойчиво търсеха неговите и той почувствува както никога досега силата на характера й. — Баща ми и майка ми са се познавали от петнайсет години, преди да се оженят. Веднъж майка ми бе споделила, че според всичките им познати те щели да бъдат съвършено семейство. Но се получи тъкмо обратното. Аз знам това, защото се оказах между тях, в средата.

Той замълча, без да знае какво да отговори.

— От това си извадих поука. И не само от това. Нали видяхте Ана тази вечер?

— Да.

— На седемнайсет години я принудили да се омъжи за човек, когото била срещнала само веднъж. Това било един вид семеен договор. По онова време много често постъпвали така.

— Продължавайте — каза той, гледайки я право в лицето.

— Преди сватбата Ана плакала цяла нощ. Но въпреки това я омъжили и тя прекарала заедно с този човек четиридесет и шест години. Мъжът й умря миналата година. Живееха тук при нас. Той беше най-милият, най-добрият човек, когото познавах. Ако някога е съществувало най-добро семейство, това бе тяхното.

Той се поколеба, тъй като не желаеше да взема надмощие в спора, но все пак възрази:

— Но Ана не се е ръководила от инстинкта си. Ако беше постъпила инстинктивно, нямаше да се омъжи.

— Знам. Просто искам да ви кажа, че няма никаква гаранция, така че инстинктът може също да се окаже добро средство — Марша замълча, а после добави: — Зная, че след време мога да ви накарам да ме заобичате.

Макар и да бе безсмислено, той почувствува, че го обхваща внезапно вълнение. Това беше, разбира се, абсурдна идея; плод на романтичното въображение на едно момиче. На него, който се беше напатил от такива романтични увлечения в миналото, всичко му беше добре познато. Но дали бе така? Дали всяка ситуация беше последица на предишните събития? Дали предложението на Марша бе толкова фантастично? Внезапно му хрумна нелогичното предположение, че Марша навярно говори самата истина.

Запита се как би реагирал отсъствуващият Марк Прейскът.

— Ако си мислите за баща ми…

— Как се досетихте? — попита той сепнато.

— Ами започвам вече да ви опознавам.

Той си пое дълбоко дъх, сякаш вдишваше разреден въздух.

— Та какво за баща ви?

— Очаквам, че първоначално ще се разтревожи и вероятно ще долети тук набързо. Нямам нищо против това — Марша се усмихна. — Но той винаги се вслушва в разумните доводи и аз съм сигурна, че ще успея да го убедя. Освен това вие ще му допаднете. Познавам хората, които най-много харесва, и вие сте от този тип.

— Хубаво — отвърна той, без да знае дали да приеме всичко от забавната му страна, или да бъде сериозен. — Това все пак е една облекчение.

— Има още нещо. За мен то не е важно, но е от значение за него. Разбирате ли, аз съм сигурна, а и баща ми ще се убеди, че един ден вие ще завоювате големи успехи в бизнеса с хотелите и може би ще притежавате и собствен хотел. Това мене не ме интересува. Аз искам само вас — довърши тя задъхано.

— Марша — каза нежно Питър, — аз… аз просто не зная какво да отговоря.

Настъпи тишина, в която Питър усети как увереността напуска Марша. Сякаш доскорошната й самоувереност се крепеше на скрити волеви резерви, които я бяха изоставили, а заедно с тях се бе стопила и смелостта й. С тъничък неуверен глас тя подхвърли:

— Намирате ме глупава. По-добре така кажете и да свършим с това.

— Не, не смятам, че сте глупава — увери я той. — Ако повечето хора, а и аз самият, бяха така честни като вас…

— Искате да кажете, че не възразявате?

— Далеч съм от мисълта да възразявам. Аз съм трогнат и поразен от вас.

— Тогава не говорете повече! — Марша скочи на крака и протегна ръце към него. Той се изправи, взе ръцете й и пръстите им се преплетоха. Тя беше в състояние да превъзмогне всяка неувереност, дори и да изпитваше все още съмнения: — Тогава вървете си и помислете! — настоя Марша. И мислете, мислете, мислете! И най-вече за мен!

— Би било трудно да не мисля за вас — отвърна искрено той.

Тя извърна лице за целувка и той се наведе към нея. Искаше да я целуне по бузата, но тя долепи устни до неговите и когато те се срещнаха, ръцете й силно го обгърнаха. Някъде дълбоко в паметта му просветна малка сигнална лампичка. Тялото й се притисна към него и Питър усети пронизваща тръпка. Дъхът й го омая. Той пое аромата на парфюма й. В този миг можеше да я възприема само като жена. Почувствува, че по тялото му се разлива приятна възбуда и сетивата му изпаднаха в унес. Сигналната лампичка угасна. Успя само да си спомни: „Малката госпожица Прейскът… ще бъде много приятно на един мъж да бъде изяден.“

Той се отдръпна решително. Улови ръцете й и отсече:

— Трябва да вървя.

Тя излезе с него на терасата. Ръката му милваше косата й.

— Питър, мили — прошепна.

Той заслиза по стъпалата на терасата, без да усеща нищо под краката си.

14

В десет и половина вечерта главният инспектор Огилви напусна централното здание на „Сейнт Грегъри“ и прекоси тромаво подземния тунел, който извеждаше към гаража на хотела.

Реши да мине през тунела вместо по удобния коридор на партера и затова съвсем предпазливо беше избрал този час на денонощието, та да остане незабелязан от никого.

В десет и половина гостите, които излизаха вечер с колите си, вече бяха напуснали гаража, а до завръщането им оставаше още много време. В този час не се очакваха да пристигнат нови посетители и най-малко такива, които да пътуват с колите си.

Първоначалният план на Огилви да откара на север ягуара на кройдънския дук и дукесата в един след полунощ, или след по-малко от три часа, остана непроменен. Но преди да потегли, на дебелака му предстоеше да свърши една важна работа, за която не трябваше никой да разбере.

Материалите за тази задача се намираха в един книжен плик, който Огилви носеше със себе си. Там фигурираше не-доглеждането в прецизно изготвения план на кройдънската дукеса. Огилви беше забелязал този пропуск още в самото начало, но предпочете да си замълчи.

По време на нещастния случай с колата в понеделник вечерта, отнел живота на двама души, един от фаровете на ягуара се бе разбил. Но освен че изгубената гривна на фара беше попаднала в ръцете на полицията, бе се разхлабило самото уплътнение. За да шофира на тъмно, както възнамеряваше, фарът трябваше да се смени, а уплътнението временно да се поправи. Несъмнено беше опасно да се извърши поправката на колата в някой от градските сервизи, а още по-немислимо бе да се прибегне до услугите на монтьора при хотела.

Вчера, след като избра удобно време и в гаража беше спокойно, Огилви огледа колата, която беше паркирана в най-затънтения ъгъл, зад една колона. Той реши, че ако успее да намери фар от някой подходящ модел, би могъл със собствени сили да отстрани временно повредата.

Прецени опасността, която можеше да си навлече, ако купи нов фар от единствения в града търговец за части на ягуар, и се отказа от тази идея. И макар че полицията, доколкото знаеше, все още не беше наясно какъв модел кола трябва да търси, там щяха да разберат това подир ден-два, след като идентифицират парчетата от счупеното стъкло. И ако сега купеше фар от ягуар, при едно разследване това можеше веднага да излезе наяве и по този начин да го проследят. Той намери изход от положението, като купи стандартен американски фар с двоен реотан на лампата и с оптически елемент в някакъв магазин за авточасти, който бе на самообслужване. Прецени на око, че този модел би могъл да му свърши работа и сега беше готов да го монтира.

Купуването на фара беше едно от многобройните задължения в претоварената му програма през този ден, и то го изпълни със задоволство, но и с раздразнение. На всичко отгоре се чувствуваше твърде уморен, което беше лошо начало на предстоящото му дълго пътуване на север. За успокоение си припомни двайсет и петте хиляди долара, от които, съгласно уговорката, днес следобед получи от кройдънската дукеса десет хиляди. Срещата премина напрегнато и хладно. Присвила устни, дукесата се държа неприветливо, а Огилви, без да й обръща внимание, алчно напъха пачките с банкноти в малкото си куфарче. До тях, залитайки насам-натам, пияният дук гледаше със замъглен поглед, без да съзнава какво става.

При мисълта за парите усети в себе си прилив на приятна топлина. Беше успял да ги укрие на сигурно място, а за себе си отдели двеста долара, които можеха да му потрябват в случай на затруднение при предстоящото пътуване.

Раздразнението му пък се дължеше на две причини. Преди всичко си даваше сметка за последиците, които щеше да понесе, ако не успееше да измъкне ягуара невредим от Ню Орлийнс, а оттам през Луизиана, Мисисипи, Тенеси и Кентъки. Втората причина беше свързана с Питър Макдермот, който бе подчертал, че Огилви трябва да бъде близо до хотела.

Кражбата през миналата нощ и предположението, че в „Сейнт Грегъри“ действува професионален крадец, станаха в най-неподходящия момент. Огилви направи всичко по силите си. Той уведоми градската полиция и техни следователи разпитаха ограбения клиент. Персоналът, както и останалите инспектори на хотела бяха предупредени за опасността, а заместникът на Огилви беше инструктиран как да действува, ако се случи нещо непредвидено. Въпреки това Огилви чудесно съзнаваше, че трябва да бъде наблизо и лично да ръководи операцията. Когато Макдермот разбере за отсъствието му, за което ще научи още утре, щеше да се вдигне адска олелия. В крайна сметка това беше без значение, защото Макдермот и нему подобните някой ден ще си заминат, а той, Огилви, по ред причини, известни само на него и на Уорън Трент, щеше да си остане на мястото. Но в крайна сметка вследствие на тази разправия вниманието можеше да се насочи към придвижването на Огилви през следващите дни, а на главния инспектор тъкмо това му се искаше да избегне.

Само в едно отношение кражбата и последиците от нея се оказаха полезни за него. Те му предоставиха чудесна възможност да се отбие още веднъж в полицейския участък, където случайно се поинтересува за хода на следствието около инцидента с изчезналия автомобил. Той разбра, че вниманието на полицията все още е съсредоточено върху случая и че всичките й сили са насочени към евентуално разкритие. В следобедния брой на „Стейтс Айтъм“ полицията отново призоваваше обществеността да съобщи за всяка забелязана кола с повреден калник или фар. За него беше полезно да се добере до тази информация, но разбра, че разполага с твърде ограничени възможности да се измъкне незабелязано с колата от града. Почувствува, че леко се изпоти при мисълта за това.

Беше стигнал до края на тунела и сега се намираше в подземния гараж.

Слабо осветеното помещение беше спокойно. Огилви се поколеба дали да отиде направо при колата на Кройдън, която се намираше на един от горните етажи, или да се отбие в канцеларията на гаража, където дежуреше контрольорът от нощната смяна. Реши, че по-благоразумно би било да се отбие най-напред в канцеларията.

Задъхвайки се и с усилие, той се изкачи по металните стълби до следващия етаж. Контрольорът, възрастен услужлив човек на име Калгмър, беше сам в силно осветената стаичка до изхода към улицата. Когато главният инспектор влезе, той остави вечерния вестник настрана.

— Исках да ти кажа — обърна се Огилви към него, — че ще взема след малко колата на кройдънския дук от стоянка 371. Иска да му направя една услуга.

Калгмър се намръщи.

— Не знам дали мога да ви я дам, господин О., без необходимото разрешение.

Огилви извади бележката, която кройдънската дукеса бе написала сутринта по негова молба.

— Предполагам, че това ще свърши работа.

Нощният контрольор прочете внимателно листа и после го обърна от другата страна.

— Мисля, че всичко е наред.

Главният инспектор протегна месестата си ръка да прибере бележката, но Калгмър поклати отрицателно глава.

— Това ще остане при мен. Ще ми послужи за отчет. Дебелакът присви рамене. Предпочиташе да си вземе бележката, но ако продължаваше да настоява, щеше да предизвика съмнение, а така случаят можеше да се забрави. Той кимна към книжния плик.

— Ще се кача само да оставя това. След два часа ще изкарам колата.

— Не се притеснявайте, господин О. — кимна контрольорът и отново се зачете във вестника си.

Подир няколко минути, след като наближи 371-ва стоянка, Огилви мимоходом се огледа. Бетонното помещение с нисък таван, наполовина заето от коли, беше тихо и безлюдно. Монтьорите от нощната смяна несъмнено се намираха в стаята си на партера, възползувайки се от временното затишие да подремнат или да играят на карти. Все пак трябваше да действува бързо.

В отдалечения ъгъл на помещението, застанал зад ягуара, като се прикриваше отчасти зад колоната, Огилви извади от книжния плик новия фар, отверка, клещи, проводник и изолирбанд.

Привидно непохватните му пръсти заработиха с удивителна ловкост. Беше си сложил ръкавици, за да предпази ръцете си, докато свали останалите парчета стъкло от разбития фар. Трябваха му само няколко секунди, за да установи, че новият фар приляга на ягуара, но буксите се различават. Предполагаше, че можеше да се случи и това. Заработи бързо и като използува клещите, кабела и изолирбанда, успя да свърже грубо, но сигурно новите проводници. С помощта на друг кабел той постави фара на мястото му, като попълни празнините от липсващата гривна с картон. После облепи всичко с изолирбанд, който прекара и от вътрешната страна и го затегна. Беше кърпена работа, която денем веднага щеше да се забележи, но на тъмно можеше да мине. Свърши всичко за петнайсетина минути. Отвори вратата до шофьорското място и включи светлините. И двата фара работеха.

Изръмжа с облекчение. В този миг отдолу се разнесе острият писък на клаксон и ревът на бързо приближаваща се кола. Огилви замръзна. Ревът на мотора се чуваше все по-близо, усилван от бетонните стени на ниския таван. После фаровете заляха наоколо всичко със светлина и отминаха по наклона към горния етаж. След малко гумите пронизително изсвириха, моторът заглъхна и някой затръшна вратата. Огилви почувствува облекчение. Знаеше, че монтьорът ще се върне с асансьора.

Като чу, че стъпките утихват, той прибра инструментите и материалите в книжния плик и сложи в него по-големите парчета от счупения фар. После остави плика настрана, за да го прибере по-късно.

Когато бе тръгнал нагоре, бе забелязал на долния етаж килера на чистачката. Спусна се по наклона и тръгна натам.

Както очакваше, вътре намери всякакви инструменти за почистване, от които си избра една метла, лопата и кофа. В кофата сипа малко топла вода и сложи един парцал. Ослуша се предпазливо за някакви шумове отдолу, изчака да минат две коли и бързо се качи при ягуара на горния етаж.

С метлата внимателно почисти пода около колата. Не трябваше да останат никакви парченца от стъклото, защото полицията можеше да ги сравни с късчетата, намерени при местопроизшествието.

Разполагаше с малко време. Все повече коли се завръщаха в гаража. Докато премиташе пода, спря на два пъти, опасявайки се да не го забележат, а дъхът му секна, когато някаква кола спря на същия етаж, на една от съседните стоянки. За щастие монтьорът не си направи труда да се огледа, но това послужи за предупреждение, че трябваше да побърза. Ако някой го забележеше и дойдеше при него, щяха да последват любопитни въпроси, а разговорът после да се предаде на долния етаж. Обяснението, което Огилви даде на нощния контрольор, сега би прозвучало съвсем неубедително. А освен това вероятността да избяга незабелязано на север можеше да се осъществи само ако остави подир себе си възможно по-малко следи.

Трябваше да свърши още нещо. Натопи парцала в топлата вода и старателно избърса повредения калник на ягуара и околната повърхност. Когато изстиска парцала, водата стана кафява. Огледа внимателно работата си и изръмжа. Сега, каквото и да става, по колата вече нямаше засъхнала кръв.

След десет минути, плувнал в пот от положените усилия, той се върна в централното здание на хотела. Отиде направо в кабинета си, където смяташе да подремне един час, преди да се отправи на дългото си пътуване до Чикаго. Погледна часовника. Беше единайсет и петнайсет.

15

— Бих могъл да ви бъда по-полезен — отбеляза остро Ройъл Едуардс, — ако бях предупреден за какво става въпрос.

Ревизорът на „Сейнт Грегъри“ говореше на двамата мъже, застанали срещу него на другия край на дългата маса в счетоводството. Наоколо бяха пръснати разтворени папки и счетоводни книги и целият отдел, който обикновено тънеше в мрак по това време на нощта, сега беше ярко осветен. Самият Едуардс бе запалил осветлението преди час, когато въведе двамата посетители направо от апартамента на Уорън Трент на петнайсетия етаж.

Разпорежданията на собственика на хотела бяха твърде ясни: „Тези господа ще прегледат нашите книжа. Вероятно ще работят до утре сутринта. Бих искал да останете с тях. Дайте им всичко, каквото поискат. Не трябва да криете никаква информация.“

Докато получаваше нарежданията, Ройъл Едуардс забеляза, че шефът му изглеждаше много по-радостен от всякога. Ала това му настроение съвсем не успокои ревизора, който беше ядосан, че го измъкнаха от дома му, където се занимаваше с колекцията си от марки, и още повече се раздразни, когато не му гласуваха доверие, за да го осведомят какво става. Освен това бе изпълнен с възмущение, че трябва да работи цяла нощ, тъй като беше един от служителите, които стриктно спазваха работното време от девет до пет.

Разбира се, ревизорът беше наясно, че срокът на ипотеката изтича в петък, както и за присъствието на Къртис О’Кийф в хотела с всичките последици от него. Както можеше да се предположи, посещението на двамата гости бе свързано с двете събития, макар че трудно можеше да се разбере причината за това. Евентуален отговор на загадката можеха да бъдат етикетите върху багажа на двамата посетители, от които ставаше ясно, че са пристигнали в Ню Орлийнс със самолет от Вашингтон. Все пак инстинктът му подсказа, че двамата счетоводители, каквито очевидно бяха, нямат нищо общо с някоя правителствена организация. Е, добре, в крайна сметка щеше да разбере отговора. Въпреки това му беше неприятно да се отнасят с него като с дребен чиновник.

След като не получи отговор на забележката, че бил могъл да им бъде по-полезен, ако разбере повода за посещението им, той отново повтори думите си.

По-възрастният от двамата, налят човек на средна възраст с безизразно лице, взе чашата с кафе и я пресуши.

— Винаги съм казвал, господин Едуардс, че няма нищо по-хубаво от чаша силно кафе. Ама я погледнете повечето хотели — те просто не могат да правят кафе. Но при вас кафето е хубаво. Та затова си мисля, че в хотел като вашия и останалите работи трябва, общо взето, да бъдат наред. Какво ще кажеш, Франк?

— Ами ще кажа, че ако трябва да свършим всичко това до сутринта, то по-добре да не бърборим много — отговори намусено другият, без да вдигне поглед от пробния баланс, който внимателно разглеждаше.

Колегата му примирително разтвори ръце.

— Виждате ли, господин Едуардс? Предполагам, че Франк е прав. Той винаги е прав. Така че вместо да ви разяснявам цялата история, може би по-добре ще е да се заловим за работа.

— Хубаво — отвърна сухо Ройъл Едуардс, съзнавайки, че отново срещна отпор.

— Благодаря ви, господин Едуардс. А сега бих искал да разгледам системата ви за инвентаризация — закупени стоки, контрола върху кредитните карти, наличните запаси, последния ви чек за доставка за стоки и всичко останало. Абе кафето беше чудесно. Ще можем ли да пийнем още?

— Ще се обадя долу — каза ревизорът и с отчаяние установи, че наближава полунощ. Очевидно двамата посетители имаха намерение да останат още няколко часа.