Хотел

1

Ако искаше да възстанови силите си за следващия работен ден, Питър Макдермот прецени, че трябва да се прибере в къщи и да се наспи.

Беше дванайсет и половина. Разхождам се вече два часа или може би повече, помисли си той. Чувствуваше се освежен и приятно уморен.

Отдавна беше придобил навика да се разхожда дълго, особено като мислеше за нещо или пък трябваше да разреши някакъв проблем.

Рано тази вечер, след като се раздели с Марша, той се прибра в своя апартамент. Ала не можа да си намери място в тясното жилище и съвсем не му се спеше, та затова реши да се поразходи към реката. Мина по улица „Пойдрас“ и пристанищната „Джулия стрийт“ със закотвените кораби, някои мъждиво осветени и притихнали, а други оживени и готвещи се да отплават. После се качи на ферибоота при „Канал стрийт“ и като прекоси Мисисипи, тръгна по самотните кейове на отсрещния бряг, наблюдавайки светлините на града на фона на тъмните води на реката. На връщане се отби във Френския квартал и сега беше приседнал да изпие едно „cafe au lait“10 на стария Френски пазар.

Малко преди това се сети за проблемите в службата и позвъни в „Сейнт Грегъри“. Искаше да разбере какви са новините около заплахата на участниците в конгреса на американските стоматолози да напуснат хотела. Да, осведоми го дежурният заместник-управител, малко преди полунощ оберкелнерът от етажа за заседания оставил бележка. Доколкото успял да разбере, изпълнителният комитет на асоциацията след шестчасово заседание не стигнал до никакво твърдо становище. Затова на следващия ден в девет и половина сутринта щяло да се състои извънредно общо заседание за всички делегати в зала „Дофин“. Вероятно щели да участвуват около триста души. Заседанието щяло да се проведе при закрити врати и хотелската управа била помолена да съдействува за обезпечаване на необходимите условия.

Питър нареди да се изпълнят молбите им и приключи с този въпрос до сутринта.

С изключение на това кратко отклонение мисълта му бе изцяло заета с Марша и събитията от тази вечер. В главата му като нахални пчели бръмчаха рояк въпроси. Как да излезе честно от ситуацията, без да прояви нетактичност или пък да обиди Марша? Едно, разбира се, беше ясно: предложението й бе неосъществимо. И все пак би се показал като изключителен грубиян, ако отхвърлеше безцеремонно едно толкова честно признание. Беше й казал: „Ако повечето хора бяха честни като вас …“

Но имаше и друго — всъщност какво толкова страшно беше, ако и той от своя страна постъпи честно? Тази вечер се увлече по Марша не като по младо момиче, а като по жена. И щом затвореше очи, тя цялата изплуваше пред него. Образът й въздействуваше като упойващо вино.

Той беше вкусвал вече такова упойващо вино, ала после вкусът му се оказа твърде горчив и се закле, че това повече няма да се повтори. Дали старият опит не влияеше на благоразумието, не помъдряваше ли от него мъжът, когато правеше избора си сред жените? Съмняваше се в това.

Все пак той беше мъж, у когото имаше живот и чувства. Никоя доброволно наложена самота не би могла и не би трябвало да продължи вечно. Но въпросът беше кога и как да приключи с нея?

В крайна сметка сега накъде? Ще се види ли пак с Марша? Струваше му се, че е неизбежно, освен ако не прекъсне решително и завинаги връзката си с нея. А после как щяха да се развият отношенията им? Ами разликата в годините? Марша беше на деветнайсет. Той — на трийсет и две. Разликата не беше малка, но наистина ли беше така? Разбира се, ако и двамата бяха с десет години по-възрастни, тогава любовната им връзка или женитбата нямаше да се считат за необичайни. При това той се съмняваше, че Марша би могла да установи близки отношения със своите връстници.

Въпросите нямаха край. Но все пак трябваше да се вземе решение да се среща ли с Марша и при какви условия.

Докато премисляше всичко това, той не изпускаше нито за миг от ума си Кристин. През последните няколко дни двамата се сближиха повече от всякога. Припомни си, че преди да тръгне за дома на Прейскът, последните му мисли отново се въртяха около нея. Дори и сега бе обзет от силното желание да я чуе и види отново.

Колко странно, помисли си Питър — преди седмица беше свободен, а сега се разкъсваше между две жени.

Усмихна се унило, плати си кафето и стана да си върви.

„Сейнт Грегъри“ беше наблизо по пътя и Питър инстинктивно тръгна натам. Когато наближи, минаваше един часът.

Забеляза, че във фоайето е все още оживено. Отвън авеню „Сейнт Чарлз“ беше притихнало, отмина някакво такси и един-двама минувачи. Прекоси улицата и продължи напряко зад гърба на хотела. Тук беше още тихо, но като наближи входа на гаража, до слуха му достигна предупредителният шум на мотор, видя приближаващите отвътре фарове на кола и спря. Миг след това пред него изникна ниска, прилепнала към паважа черна кола. Движеше се с голяма скорост, спря рязко и гумите просвириха по настилката. Колата се озова точно под една от уличните лампи. Ягуар, забеляза Питър, но сякаш калникът му беше хлътнал, и фарът от тази страна изглеждаше някак странно. Сигурно повредата не е по вина на гаража, помисли си той. Ако беше така, щеше веднага да е разбрал.

Несъзнателно погледна към шофьора и с удивление забеляза, че това е Огилви. Погледите им се срещнаха и главният инспектор му се стори не по-малко изненадан. После колата рязко потегли и отмина нататък.

Интересно накъде и за какво бе тръгнал Огилви, помисли си Питър. И защо с ягуар, а не със своя разнебитен шевролет? Но като реши, че поведението на служителите извън хотела си е тяхна работа, Питър се отправи към квартирата си.

След малко вече спеше дълбоко.

2

За разлика от Питър Макдермот Ключаря спа зле.

Той успя бързо и сполучливо да скицира всички детайли на ключа от президентския апартамент, ала никак не му провървя в опита да си направи дубликат. Връзките, които Ключаря беше установил при пристигането си в Ню Орлийнс, се оказаха много по-несигурни, отколкото очакваше. Накрая откри някакъв шлосер на една от бедните улички близо до Ирландския канал, за когото бяха казали, че може да му се довери. Той се съгласи да приеме поръчката, макар да изръмжа недоволно, като разбра, че ще работи от спецификация вместо от оригиналния ключ. Само че дубликатът щял да бъде готов едва в четвъртък по обяд, а цената, която поиска, беше направо безбожна.

Ключаря се съгласи със срока и с високата цена, преценявайки, че няма друг избор. Но чакането беше изпитание за него, тъй като му беше ясно, че с всеки изминат час нарастваше опасността да бъде проследен и заловен.

Тази вечер преди лягане той се подвоуми дали да тръгне на поредния грабеж из хотела рано сутринта. В колекцията си имаше още два неизползувани ключа: 449 — втория ключ, с който се сдоби на летището във вторник сутринта, и 803, който получи от рецепцията вместо 830. Ала се отказа от тази идея, като се убеди, че ще бъде по-благоразумно да изчака и да се съсредоточи вниманието си над голямата акция, насочена към кройдънската дукеса. Все пак Ключаря чудесно разбираше, че до това решение стигна под влияние на страха.

През нощта, когато сънят бягаше от очите му, той бе обзет от още по-големи опасения и престана да се самозалъгва по този въпрос. Но твърдо реши утре да си възвърне безстрашието.

Накрая се унесе в тежка дрямка. Присъни му се някаква желязна врата, която постепенно се затваряше пред него, закривайки от погледа му слънчевата светлина и въздуха. Тои се опита да избяга през пролуката, която оставаше, но не намери сили да се помести. Когато вратата се затвори, той заплака, защото знаеше, че тя няма повече да се отвори.

Събуди се разтреперан в тъмнината. Лицето му беше мокро от сълзи.

3

Огилви беше изминал около седемнадесет мили, откакто напусна Ню Орлийнс, но все още продължаваше да си мисли за срещата с Питър Макдермот. Първоначалният шок го бе довел до физическо изтощение. Повече от час след това, обхванат от напрежение, Огилви шофираше, без да съзнава как ягуарът премина най-напред през града, после прекоси шосето при езерото Пончартрейн и накрая пое на север по магистрала 59.

Очите му непрекъснато се устремяваха към огледалото за обратно виждане. Дебнеше всяка двойка фарове, които изникваха отзад, очаквайки колата бързо да го настигне под съпътствуващия вой на сирените. При всеки завой беше готов веднага да натисне спирачките пред евентуална полицейска кола, преградила пътя.

Първоначално реши, че Питър Макдермот се е появил единствено за да освидетелствува заминаването му. Но Огилви нямаше представа как Макдермот е успял да се добере до неговия план. Очевидно той беше постигнал това, а главният инспектор като неопитен човек бе попаднал в капана.

Едва по-късно, когато в предутринната дрезгавина изплуваха пробягващите очертания на провинциалната панорама, той се размисли: дали това в края на краищата не беше най-обикновено съвпадение?

Разбира се, ако Макдермот се бе появил с определено намерение, досега ягуарът щеше да бъде настигнат или да бъде засечен по пътя. И тъй като това не стана, стори му се, че появата на Макдермот навярно, или почти сигурно, е само едно съвпадение. При мисълта за това Огилви се посъвзе и с наслада си представи двайсет и петте хиляди долара, които щеше да притежава в края на пътуването.

Размисли се: след като всичко досега мина благополучно, не би ли било по-добре да отбие встрани? Само след час щеше да съмне. Съгласно първоначалния му план трябваше да отбие от пътя и когато отново се стъмни, да продължи нататък. Но бездействието през деня също криеше опасности. Беше прекосил едва половината щат Мисисипи и бе още доста близо до Ню Орлийнс. Ако, разбира се, продължи, рискуваше да бъде забелязан, но дали пък рискът е наистина толкова голям? Все пак физическото напрежение от предишния ден го накара да се откаже от тази идея. Почувствува, че умората вече го обзема и сънят го наляга.

И тогава стана всичко. Зад него сякаш като по магия се появи мигаща червена светлина. До слуха му достигна заповедният вой на сирена.

Тъкмо това очакваше да се случи през последните часове. Смяташе, че ще се измъкне, и се бе успокоил, но сега реалността го връхлетя с удвоена безпощадност.

Кракът му инстинктивно притисна до дъно педала на газта. Ягуарът се втурна напред като грациозна стрела, изстреляна от мощна тетива. Стрелката на скоростомера рязко отскочи… 70, 80, 85. Като стигна деветдесет мили, намали, за да вземе завоя. В това време червената светлина се приближи. Сирената, която бе млъкнала за малко, отново зави. После червената светлина изви встрани, шофьорът отзад отби, за да го изпревари.

Огилви разбра, че всичко е безсмислено. Дори и да се откъснеше сега от преследвачите си, нямаше да избяга от другите, които го чакаха нататък по пътя. И той безропотно намали скоростта.

Видя за миг как другата кола го изпреварва — продълговата лимузина в светъл цвят, слабо осветена отвътре, и нечия фигура, която се беше наклонила над друга. После линейката отмина и мигащата й червена светлина изчезна по пътя напред.

Тази случка го разстрои и той се убеди, че е много уморен. Реши, че колкото и да претегля шансовете „за“ и „против“, най-добре ще е да се отбие от пътя и да се скрие за през деня. Беше отминал Мейкън, малко селище в Мисисипи, което беше набелязал като крайната цел от първата фаза на нощното си пътуване. Небето започна да просветлява от първите проблясъци на зората. Спря да разгледа картата и не след дълго отби от магистралата по някаква плетеница от второкласни шосета.

Скоро и те отстъпиха място на неравен, изровен от колела тревясал път. Разсъмваше се бързо. Огилви излезе от колата и внимателно разгледа околността.

По голата безлюдна местност тук-таме растяха самотни дръвчета. До най-близкото шосе имаше повече от миля. Разходи се нататък да разузнае и видя, че пътят води към дърветата и свършва при тях.

Дебелакът изръмжа одобрително в свой стил. Върна се при ягуара и внимателно го подкара напред, докато автомобилът се скри в листака. След това огледа всичко наоколо и като установи, че колата не се забелязва отникъде, остана удовлетворен, настани се на задната седалка и заспа.

4

Когато се събуди малко преди осем, в първите минути Уорън Трент не можа да разбере на какво се дължи бодрото му настроение. После се досети: тази сутрин щеше да завърши сделката, която вчера уговори с Профсъюза на надничарите. Устоявайки на натиска, на мрачните предсказания и всякакви трудности, той успя да спаси „Сейнт Грегъри“ — само за часове преди определения срок — да не бъде погълнат от хотелската корпорация на О’Кийф. Това беше негова лична победа. Постара се да забрави мисълта за странния си сговор с профсъюза и последиците, които по-късно биха могли да му докарат още по-големи неприятности. Щеше да мисли за това, когато му дойде времето: сега много по-важно бе, че успя да се отърве от непосредствената опасност.

Надигна се от леглото и сведе поглед към града от прозореца на апартамента си на петнайсетия етаж. Навън беше прекрасен ден, слънцето грееше от чистото, почти безоблачно небе.

Той си тананикаше, докато вземаше душ, а след това Алоисиъс Ройс го обръсна. Забелязвайки необичайната радост, обхванала Уорън Трент, Ройс изви вежди в недоумение, ала в ранните часове шефът му не беше склонен към разговори и въпросът остана неизяснен.

Щом се облече и влезе във всекидневната си, незабавно телефонира на Ройъл Едуардс. Ревизорът, който бе открит от телефонистката в дома му, даде да се разбере, че бе работил цяла нощ, а сега шефът му прекъсва и полагаемата се закуска. Пренебрегвайки отсянката на недоволство в гласа на Едуардс, Уорън Трент се опита да разбере какви са резултатите от нощното посещение на двамата счетоводители. Според думите на ревизора те били запознати със сегашните финансови затруднения на хотела, но не открили нищо необичайно и, изглежда, са останали доволни от отговорите на Едуардс.

Успокоен, Уорън Трент го остави да завърши закуската си. Навярно точно в този миг, помисли си той, във Вашингтон слушат по телефона доклада, потвърждаващ казаното от него относно състоянието на „Сейнт Грегъри“. Предположи, че скоро ще му се обадят и оттам.

Наскоро след това телефонът иззвъня.

Ройс се канеше да сервира закуската, докарана преди малко на една количка, но Уорън Трент му даде знак да изчака.

Гласът на някаква телефонистка обяви, че го включва на междуградска линия. Когато се представи, друга телефонистка пък го помоли да изчака. Накрая в телефона рязко прозвуча гласът на председателя на Профсъюза на надничарите:

— Трент?

— Да, на телефона. Добро утро.

— Дявол да го вземе, вчера ви предупредих да не криете от мен информация, но вие се оказахте достатъчно глупав да се опитате. Та чуйте какво ще ви кажа: тези, които са се опитвали да ме мамят, накрая са съжалявали, че са се родили. Тоя път имате късмет, че дочух каква е работата, преди да се подпише сделката. Но това да зи бъде за предупреждение: не се захващайте повече с такива игри.

Неочакваната промяна и резкият, смразяващ глас за миг лишиха Уорън Трент от дар слово. Той се окопити и възрази:

— Но за бога, нямам никаква представа за какво става дума.

— Нямате представа, когато в проклетия ви хотел стават расови вълнения и след като тази история е заляла всички нюйоркски и вашингтонски вестници.

Бяха му необходими няколко секунди, докато свърже гневното словоизлияние с доклада на Питър Макдермот от предишния ден.

— Да, вчера сутринта стана малък инцидент. Но то съвсем не беше расово вълнение или пък нещо подобно. А когато разговарях с вас, още не знаех за това. А дори и да знаех, никога нямаше да се сетя, че е толкова важно, та да ви кажа. Що се отнася до нюйоркските вестници, все още не съм ги прегледал.

— Моите членове ще ги прегледат. Ако не тези, то останалите от цялата страна, които ще разнесат историята до довечера. При това, ако вложа пари в хотел, от който гонят негрите, всички до един, дори най незначителните конгресмени, така ще се разпищят, сякаш ги колят.

— Значи вие не се интересувате от принципа и какво правим, стига да не се забелязва.

— Аз се интересувам от моя бизнес и най-вече, когато влагам капиталите на профсъюза.

— Ние бихме могли да запазим в тайна нашия договор.

— Ако вярвате, че това е възможно, тогава излиза, че сте по-голям глупак, отколкото ви смятах.

— Да, наистина — съгласи се мрачно Уорън Трент. Рано или късно новината за съглашението щеше да се разчуе. Реши да опита друг подход: Това, което вчера стана в хотела, не е единствен случай. Такива неща са се случвали и преди в хотелите от Юга и пак ще се случват. Ще минат ден-два и вниманието на хората ще се отклони другаде.

— Може и да е така, но ако вашият хотел се финансира от Профсъюза на надничарите, то още на другия ден вниманието дяволски скоро ще се насочи към него. А на мен това не ми трябва.

— Бих искал да изясня всичко. Трябва ли да разбирам, че независимо от извършената през миналата нощ проверка на финансовото състояние от двамата ви счетоводители вчерашната ни уговорка вече отпада?

Гласът от Вашингтон отговори:

— Бедата не е във финансовите ви документи. Отчетът на моите хора беше положителен, но уговорката се отменя по други причини.

Е, в крайна сметка, помисли си Уорън Трент, благодарение на вчерашния инцидент, който счете за незначителен, от ръцете му беше изтръгнат нектарът на победата. Съзнавайки, че каквото и да каже е вече без значение, той добави язвително:

— Вие не винаги сте проявявали толкова внимание при влагането на профсъюзните капитали.

Последва мълчание, а после президентът на профсъюза добави меко:

— Някой ден ще съжалявате за тези думи.

Уорън Трент бавно остави слушалката. На съседната маса Алоисиъс Ройс беше разтворил нюйоркските вестници, изпратени по пощата. Той посочи „Хералд Трибюн“ и каза:

— В този са писали повече. В „Таймс“ нищо не видях.

— Във Вашингтон излизат по-късни броеве — каза Уорън Трент и прегледа бегло заглавията на „Хералд Трибюн“ и поместената снимка. На нея беше изобразена вчерашната сцена във фоайето на „Сейнт Грегъри“ с доктор Николас и доктор Инграм в центъра. Допусна, че по-късно ще му се наложи да прочете целия репортаж, но сега нямаше никакво желание за това.

— Желаете ли да сервирам закуската?

Уорън Трент поклати глава.

— Не съм гладен — очите му трепнаха несигурно и срещнаха твърдия поглед на младия негър. — Навярно си мислиш, че получих това, което заслужавам.

— Нещо подобно, струва ми се — замисли се Ройс. — По скоро бих казал, че не можете да приемете времето, в което живеем.

— Дори да си прав, това повече няма да те притеснява. Струва ми се, че от утре мнението ми тук повече няма да се взима под внимание.

— Съжалявам.

— Това означава, че О’Кийф ще поеме управлението — старецът се приближи към прозореца и се загледа навън. Помълча, после внезапно каза: — Предполагам си разбрал какви условия ми предлагат. Между другото ще мога да остана да живея тук.

— Да.

— При това положение като завършиш правния факултет следващия месец, ще трябва да те настаня някъде тук. Макар че би трябвало да те изгоня.

Алоисиъс Ройс се поколеба. В друг случай би отвърнал бързо и рязко, но сега разбра, че това, което стигна до ушите му, е всъщност призивът на един поразен, самотен човек към него да не го изоставя.

Ройс се разтревожи при мисълта, че трябва да вземе решение, и то в близко време. Почти дванайсет години Уорън Трент се беше отнасял към него като към син. Съзнаваше, че ако остане, ще трябва в свободното си време, след задълженията в адвокатската кантора, да поеме незначителните задължения на компаньон и довереник. Животът му съвсем нямаше да е неприятен и все пак се раздвояваше и от други доводи, които му въздействуваха при взимането на решение, дали да остане, или да си отиде.

— Още не съм обмислил всичко — излъга той. — По-добре да си помисля.

Уорън Трент се размисли: всичко наоколо се променяше — от незначителното до голямото и при това съвсем внезапно. Ни най-малко не се съмняваше, че Ройс скоро ще го напусне, така както контролът над „Сейнт Грегъри“ най-накрая му се изплъзна от ръцете. Навярно чувството за самота и обзелото го усещане, че е отстранен от главния поток на житейските събития, бяха нещо обичайно за хората, живели твърде дълго.

— Можеш да излезеш, Алоисиъс — обърна се той към Ройс. — Бих искал да остана за малко сам.

След няколко минути реши да позвъни на Къртис О’Кийф и официално да обяви поражението си.

5

Списание „Тайм“, чиито редактори усещаха сензационните истории, още щом прочетат сутрешните вестници, веднага отбеляза инцидента за нарушаване на гражданските права в „Сейнт Грегъри“.

Те сигнализираха на местния си кореспондент, щатен сътрудник в нюорлийнския вестник „Стейтс Айтъм“, и му наредиха да събере всякакъв материал, до който успее да се добере на място. Предишната нощ в Ню Йорк, веднага щом излезе първият брой на „Хералд Трибюн“ с инцидента, позвъниха и на завеждащ отдела на „Тайм“ в Хюстън, който долетя със сутрешния самолет.

Сега и двамата се бяха затворили с Хърби Чандлър, старши пиколото, в една тясна стаичка на партера. Наричаха я обикновено помещение за пресата, в нея имаше само едно бюро, телефон и закачалка за шапки. Представителят от Хюстън, съобразно служебното си положение, беше заел единствения стол.

Чандлър, почтително съзнавайки щедростта на „Тайм“ към тези, които съдействуват на списанието, докладваше резултатите от разузнавателната си дейност, от която току-що се беше завърнал.

— Проверих как върви събранието на зъболекарите. Провеждат го при закрити врати, та и пиле не може да прехвръкне. Казали са на оберкелнера да не пуска никого освен членовете на асоциацията, дори и съпругите им няма да присъствуват, а на вратата са поставили свои хора, за да проверят поименно влизащите. Преди началото на събранието служителите на хотела трябвало да напуснат залата и вратите да се заключат.

Завеждащият отдела кимна. Енергичният, късо подстриган млад човек на име Куаратън беше интервюирал президента на зъболекарската асоциация, доктор Инграм. Думите на старши пиколото потвърдиха казаното от доктора.

— Ние наистина провеждаме извънредно събрание — бе казал учтиво доктор Инграм. — Това беше решено снощи от нашия изпълнителен комитет, но заседанието ще бъде закрито. Ако зависеше от мен, сине, тогава и ти, и всеки друг би могъл да заповяда. Но колегите ми са на друго мнение. Те смятат, че хората ще могат да говорят по-свободно, ако знаят, че в залата няма журналисти. Та затова допускам, че ще трябва да почакате отвън.

Куаратън, който нямаше намерение да седи отвън, поблагодари учтиво на доктор Инграм. След като бе спечелил за съюзник подкупения Хърби Чандлър, Куаратън имаше идеята да се възползува от изпитаната хитрост, като се вмъкне на събранието, преоблечен в униформата на пиколото. Ала последните сведения на Чандлър показваха, че трябва да промени замисъла си.

— Ами голяма ли е залата — попита Куаратън, — в която ще бъде събранието?

Чандлър кимна.

— Зала „Дофин“, господине. Триста места. Смятат, че ще се поберат в нея.

Журналистът от „Тайм“ се замисли. Всяко събрание, на което присъствуват триста души, очевидно престава да бъде тайно от мига, в който завърши. След това съвсем лесно ще се смеси с излизащите делегати и като се поспре, сякаш е един от тях, ще разбере какво се е случило. Но така би пропуснал повечето подробности от човешки интерес, към които „Тайм“ и неговите читатели се стремяха.

— Има ли балкон в залата?

— Има един малък балкон, но те вече се сетиха за него. Проверих. Двама делегати ще стоят там, а освен това ще изключат и микрофоните.

— По дяволите! — възнегодува местният журналист. — Тия приятелчета да не се страхуват от саботьори? Някои от тях искат да се изкажат, но без да се записват думите им. Обикновено професионалистите не заемат за всеки случай твърдо становище по расовите въпроси. Но сега са затруднени, след като се съгласиха да изберат или да напуснат демонстративно хотела, или да предприемат този символичен жест за пред хора-та. В това отношение бих казал, че ситуацията е уникална. — И тъкмо затова, помисли си той, би могло да се подготви много по-интересна статия от първоначалните предположения. Повече от всякога той бе обзет от твърдото решение да се вмъкне на събранието. — Трябва ми план на етажа за конференции, а също и на горния етаж — каза внезапно Куаратън. — Разбирате ли — не само разположението на стаите, но и технически план, на който са изобразени стените, канализацията, таваните и всичко останало. Трябва ми веднага, защото разполагаме с по-малко от час, ако трябва да свършим през това време някаква работа.

— Аз наистина не знам дали има такъв план, господине. Но при всяко положение… — старши пиколото замълча, наблюдавайки Куаратън, който извади едно тесте от двадесетдоларови банкноти.

Журналистът от „Тайм“ подаде пет от тях на Чандлър.

— Намерете някой от поддържането или от техниците. Вземете сега за тая работа тези пари, а за вас ще се погрижа по-късно. Ще се срещнем тук след половин час, ако е възможно и по-рано, още по-добре.

— Да, господине!

Лицето на Чандлър, наподобяващо муцунка на невестулка, се разкриви в угодническа усмивка.

— А вие ще се заемете с тукашните настроения — нареди Куаратън на репортера от Ню Орлийнс. — Интервюта от кметството, от видни граждани, добре би било да поговориш с Националната асоциация за напредъка на цветнокожото население. Вие ги разбирате тия работи.

— Това и насън мога да го напиша.

— А, не трябва. Трябва да следите за отношенията на хората. Няма да е лоша идея, ако хванете кмета в тоалетната. Например как дава интервю, докато си мие ръцете. Колко символично. Това ще бъде чудесно начало.

— Ще се опитам да се скрия в тоалетната — каза весело репортерът на излизане, съзнавайки, че и той ще бъде щедро възнаграден за извънредния си труд.

Самият Куаратън изчака в кафенето на „Сейнт Грегъри“. Поръча си чай с лед и докато отпиваше разсеяно, обмисляше предстоящата статия. Тя нямаше да бъде сред главните, но ако успееше да открие интересни виждания, би могла да заеме колона и половина в броя от следващата седмица. А това щеше да го удовлетвори, тъй като през последните седмици повече от десетина от добре подготвените му материали или бяха отхвърлени от Ню Йорк, или пък значително съкратени при подготвяне на списанието за печат. Това не беше необичайно и кореспондентите на „Тайм-Лайф“ бяха привикнали да живеят с чувството за несигурност, че пишат напразно. Но Куаратън обичаше да отпечатват статиите му и да бъде забелязван, когато си струваше.

Върна се в стаичката за пресата. След няколко минути пристигна Хърби Чандлър, повел със себе си млад човек с изострени черти, облечен в работен комбинезон. Старши пиколото го представи под името Чес Елис, един от техниците на хотела. Новодошлият се здрависа стеснително с Куаратън, после докосна с ръка рулото чертежи, които носеше, и каза неуверено:

— Трябва да ги върна.

— Няма да ги задържа дълго — Куаратън помогна на Елис да разгърне плановете, притискайки надолу подвитите ръбове. — Е, къде се намира зала „Дофин“?

— Точно тук.

— Аз му казах за събранието, господине — намеси се Чандлър. — И това, че искате да чуете какво ще стане, без да влизате в залата.

— И какво има в стените и тавана? — попита кореспондентът на „Тайм“.

— Стените са монолитни. Но между стените и тавана на горния етаж има празно пространство, ала ако смятате да се вмъкнете там — няма да стане, ще пропаднете през мазилката.

— Я чакайте! — каза Куаратън, който обмисляше тъкмо тази възможност, забил пръст в плана. — А какви са тези линии?

— Това е вентилационна тръба за топлия въздух от кухнята. Ако застанете до нея, направо ще се опечете.

— А това?

Елис замълча, докато проучваше чертежа. После погледна за сверка в другия чертеж.

— Това е тръбата за студения въздух. Минава през тавана на зала „Дофин“.

— А тези отговори по нея към помещението ли гледат?

— Да. Три са — един в центъра и два в краищата. Ето тук е отбелязано.

— Колко е широка тръбата?

Техникът се замисли.

— Струва ми се около три квадратни фута.

— Искам да ме вмъкнете в тази тръба — решително каза Куаратън. — Трябва да вляза в нея и да пропълзя до отвора, за да чуя и видя какво става в залата под мене.

Всичко стана учудващо бързо. Първоначално Елис беше обзет от нежелание, но Чандлър го убеди да си надене още един комбинезон и да си вземе чанта с инструменти. Кореспондентът от „Тайм“ се преоблече бързо в работните дрехи и взе инструментите. След това, изпълнен с напрежение, макар и без да го показва външно, Елис поведе Куаратън към съседното на кухнята помещение на същия етаж. Старши пиколото незабелязано се измъкна. Куаратън нямаше представа колко от стоте долара беше дал Чандлър на Елис, но макар и да се съмняваше, че това е цялата сума, очевидно то бе напълно достатъчно.

Преминаването през кухнята на двамата техници очевидно остана незабелязано. В съседното помещение, високо на стената, имаше метална решетка, която Елис предварително беше свалил. До отвора, покрит от решетката, беше подпряна дълга стълба. Куаратън мълчаливо се изкачи по нея и се вмъкна в отвора. Там установи, че може да се придвижва единствено пълзешком, на лакти. С изключение на слабите проблясъци от кухнята вътре беше тъмно като в рог. Почувствува студения полъх на въздушната струя, чийто наплив се засили, когато тялото му изпълни металната тръба.

— Пребройте четири отвора! — прошепна Елис отзад. — Четвъртият, петият и шестият са на зала „Дофин“. Движете се по-тихо, господине, иначе ще ви чуят. Ще се върна след половин час и ако дотогава не сте готов, ще дойда пак след половин час.

Куаратън се опита да извърне глава, но не успя. Това му напомни, че връщането ще бъде много по-трудно от влизането. Той извика приглушено „Ясно!“ и продължи напред.

Усещаше неприятния допир на метала върху коленете и лактите си. Острите издатини на шевовете от заварката болезнено се врязваха в тялото му. Куаратън потрепера, когато главата на някакъв винт разпори комбинезона и парливо се впи в крака му. Той се пресегна, освободи се и продължи да пълзи предпазливо.

Вентилационните отвори на тръбата се забелязваха лесно от процеждащата се през тях светлина. Пропълзя над три от тях, като се надяваше, че решетките са здраво прикрепени към тръбата. Когато наближи четвъртия отвор, чу гласове. Събранието изглежда беше започнало. За радост на Куаратън гласовете се чуваха ясно и ако проточеше шия, можеше да види и част от залата под себе си. Помисли си, че от следващия отвор се открива по-добра гледка. Наистина беше така. Сега виждаше почти половината от залата, както и трибуната, от която говореше доктор Инграм, президентът на зъболекарската асоциация. Като протегна назад ръка, журналистът от „Тайм“ извади бележник и химикалка с малка лампичка на върха.

— Призовавам ви — обърна се към присъствуващите доктор Инграм — да вземете възможно най-твърда позиция.

Той замълча и после продължи:

— Ние специалистите, които по природа сме умерени в действията си, твърде дълго си губихме времето с въпросите на човешките права. Сред нас няма дискриминация, или ако има, тя е рядко срещана и отдавна сме на мнение, че това е достатъчно. По принцип ние не обръщаме внимание на събитията и силите, които действат извън нашите среди. Смятаме, че като специалисти и хора, посветили се на медицината, не разполагаме с време за нищо друго. Е, добре, може и да е така и дори това да е удобно за нас. Само че сега тук, независимо дали ни е по вкуса, или не, ние сме замесени в този въпрос до мозъка на костите си.

Дребничкият доктор замълча, опипвайки с поглед лицата на присъствуващите.

— Вече разбрахте за безцеремонната обида, която този хотел нанесе на изтъкнатия ни колега, доктор Николас — обида, която е грубо противоречие със закона за гражданските права. В замяна на това, като ваш президент, аз предложих да се предприемат драстични мерки. А именно да отменим конгреса и всички до един да напуснем хотела.

В залата наоколо се разнесоха възгласи на удивление. Доктор Инграм продължи:

— Повечето от вас са разбрали за моето предложение. За останалите, които пристигнаха тази сутрин, то е нещо ново. Трябва да кажа и на едните, и на другите, че предложените от мен действия водят до неудобства и разочарование — то важи и за мен в не по-малка степен и за нас представлява не само професионална, но и обществена загуба. Но има случаи, при които е засегнато чувството за чест и когато не би помогнало нищо друго освен решителните действия. Смятам, че нашият случай е такъв. Всъщност това е единственият начин, чрез който можем да покажем силата на чувствата си и да докажем недвусмислено, че хората от нашата професия не бива да се шегуват по въпросите за правата на човека.

В залата се разнесоха викове: „Правилно! Правилно!“, но заедно с това и възгласи на недоволство.

Някъде в средата на залата се възправи тромаво едра мъжка фигура. Куаратън, наведен от наблюдателницата си, съзря масивни челюсти, месести устни, разтегнати в усмивка, и очила с дебели рамки. Едрият човек заяви:

— Аз съм от Канзас Сити.

Наоколо се разнесоха одобрителни викове и в отговор той помаха с месестата си ръка.

— Аз имам само един въпрос към доктора. Ще може ли той да обясни на моята мъничка жена, която, струва ми се, като повечето други съпруги очакваше с нетърпение това пътуване, защо след като едва пристигнахме, трябва да си подвием опашките и да си вървим у дома?

— Не говорите по същество! — възнегодува нечий разгневен глас, но беше заглушен от подигравателните викове и смях на останалите присъствуващи.

— Да, господине — каза едрият мъж. — Искам той да даде обяснение на жена ми — и с доволен вид си седна на мястото.

Доктор Инграм скочи, почервенял от възмущение.

— Господа, това е неотложен и сериозен въпрос. Вече двайсет и четири часа не предприемаме нищо, а според мен още преди половин ден можехме да вземем решение.

Последваха аплодисменти, но те бяха краткотрайни, подети от малцина. Заговориха няколко души едновременно. Председателят на събранието, седнал до доктор Инграм, затропа с чукчето.

Последваха изказванията на няколко души, които осъдиха изгонването на доктор Николас, но без да посочат някакъв отговор на въпроса за ответните мерки. В този миг, сякаш по всеобщо съгласие, вниманието се насочи към слаб, спретнат човек, застанал в решителна поза в предната част на залата. Куаратън не схвана името му, назовано от председателя, но успя да чуе:

— …втори заместник-председател и член на нашия изпълнителен комитет.

Той заговори със сух, рязък глас:

— Това събрание се провежда при закрити врати по мое настояване, след като получих подкрепата на неколцина колеги от изпълнителния комитет. Като резултат сега можем да говорим, знаейки, че каквото и да кажем, няма да се запише и навярно да се представи в погрешна светлина извън пределите на залата. Това решение, бих добавил, срещна силната съпротива на многоуважавания ни президент, господин Инграм.

— А от какво се страхувате? От съпричастност към всичко това ли? — изръмжа доктор Инграм от трибуната.

Пренебрегвайки въпроса, спретнатият човек продължи:

— Аз не отстъпвам на никого по отношение на неодобрението, което изпитвам към дискриминацията. Някои от най-добрите ми… — той се поколеба — … най-обичаните ми колеги от асоциацията принадлежат към други раси и вероизповедания. При това и аз, както доктор Инграм, също съжалявам за вчерашния инцидент. В този момент ние не можем да се споразумеем единствено по въпроса за процедирането по проблема. Доктор Инграм — ако бих могъл да използвам неговата склонност към метафората — предпочита да работи предимно с клещите. Аз съм на мнение, че трябва с по-леки средства да се лекува една неприятна, но локализирана инфекция — през залата премина вълна от смях, а изказващият се усмихна.

— Не мога да повярвам, че нашият за жалост отсъствуващ колега доктор Николас би могъл да извлече някаква полза от отменянето на конгреса. От професионална гледна точка ние, разбира се, ще загубим. Освен това, тъй като сме на закрито събрание, аз ви заявявам откровено: не вярвам, че като организация общият въпрос на расовите отношения може да ни засегне.

— Разбира се, че ни засяга. Нима това не засяга всички нас? — възпротиви се нечий самотен глас от задните редове, но над останалата част на залата беше надвиснала изпълнена с внимание тишина.

Изказващият се поклати глава.

— Каквито и позиции да успеем да заемем, те ще бъдат позиции на отделни личности. Естествено ние трябва да подкрепяме колегите си, когато се налага, и след малко ще ви предложа съответните мерки за случая с доктор Николас. Същевременно аз съм съгласен с доктор Инграм, че ние сме специалисти-медици, които разполагат с малко време за други неща.

Доктор Инграм скочи на крака.

— Не съм казал това! Само подчертах, че това мнение поддържахме и в миналото. А аз съвсем не го одобрявам.

— Независимо от всичко това беше обявено от вас — отвърна спретнатият човек, като сви рамене.

— Без да имам предвид това. Няма да позволя да преиначавате думите ми — очите на дребния доктор гневно засвяткаха. — Господин председател, ние тук изпадаме в празнословия, като използваме думи от рода на „за нещастие“, „за жалост“. Нима не разбирате, че въпросът не е само това и че също е въпрос на човешките нрава и достойнство? Ако вчера бяхте тук и бяхте станали свидетели на това, което видях, как оскърбиха нашия колега, приятел и добър човек…

В залата се разнесоха викове: „Спокойствие, моля! Спокойствие!“. Председателят заудря с чукчето, а доктор Инграм със зачервено лице неохотно седна на мястото си.

— Мога ли да продължа? — попита учтиво спретнатият човек.

Председателят кимна.

— Благодаря. Господа, ще изложа накратко предложението си. Първо, искам да предложа занапред конгресите ни да се провеждат на такива места, където доктор Николас и хората от неговата раса ще бъдат приети, без да предизвикат затруднения. Има много такива места, които ние, останалите, вярвам, ще одобрим. Второ, предлагам да приемем резолюция, с която да се осъдят действията на този хотел, отказал да приеме доктор Николас, а след това да продължим работата на конгреса според първоначалния замисъл.

От трибуната доктор Инграм поклати обезверено глава.

Изказващият се погледна лист хартия, който държеше в ръка.

— Съвместно с няколко други членове от нашия изпълнителен комитет аз изготвих проекторезолюция…

Куаратън от наблюдателницата си престана да слуша. Самата резолюция нямаше никакво значение. Съдържанието й можеше да се предскаже, а ако се наложеше, би могъл да се сдобие по-късно и с текста.

Вместо това той наблюдаваше лицата на присъствуващите в залата. Лица на обикновени хора, както му се стори, на прилично образовани хора. В тях се четеше облекчение. Облекчение, помисли си Куаратън, от отпадналата необходимост да се предприемат неудобните и непривични действия, които доктор Инграм бе предложил. Успокоителните слова, които се нижеха в превзето демократичен стил, предлагаха изход от затруднението. Съвестта щеше да се успокои и неудобствата да бъдат спестени. Разбира се, не мина и без приглушен протест — един-единствен човек се изказа в подкрепа на доктор Инграм, но гласът му бързо заглъхна. Събранието заприлича на многословно и отегчително повторение на текста на резолюцията.

Журналистът от „Тайм“ потрепера от студ и това му напомни, че наред с другите несгоди той бе прекарал почти цял час в ледения въздухопровод. Все пак усилията му не бяха напразни. Сега разполагаше с истинската история, която редакторите в Ню Йорк можеха да обработят. Освен това, помисли си той, тази седмица статията му няма да бъде отхвърлена.

6

Питър Макдермот узна за решението на конгреса на стоматолозите да продължат заседанията си веднага след приключването на закритото събрание. Поради голямото значение на резултатите от събранието за хотела той постави един човек от отдела за конгресни прояви пред зала „Дофин“, като го инструктира незабавно да докладва, щом успее нещо да разбере. И ето преди една минута чиновникът внезапно позвъни, за да му предаде, че според разговорите на излизащите делегати очевидно предложението за отлагане на конгреса е било отхвърлено.

На Питър му се стори, че заради хотела би трябвало да бъде доволен. Вместо това той се чувствуваше потиснат. Интересно му беше да узнае как се бе отразило това върху доктор Инграм, чиито силни доводи и прямота не бяха срещнали подкрепа.

Питър с огорчение размисли, че циничната оценка на Уо-рън Трент за вчерашната ситуация в крайна сметка се оказа вярна. Все пак, помисли си той, ще трябва да се уведоми собственикът на хотела.

Когато Питър влезе в приемната на директора в служебния апартамент, Кристин вдигна поглед от бюрото си. Усмихна му се топло и той си припомни колко му се искаше да проговори с нея предишната вечер.

— Хубаво ли прекара? — попита го тя и сякаш неговата колебливост й беше забавна. — Или може би вече си забравил?

Той поклати глава.

— Всичко беше чудесно. Но въпреки това ми липсваше и все още ми е неловко, че забравих за уговорката ни.

— Остарели сме с двайсет и четири часа, така че няма какво повече да говорим за това.

— Ако не си заета, вероятно довечера ще мога да поправя грешката си.

— Поканите валят една след друга — каза Кристин. — Довечера ще вечерям с господин Уелс.

Питър вдигна учудено вежди.

— Значи той се е възстановил?

— Е, не дотам, че да излиза от хотела, та затова ще вечеряме тук. Ако работиш до късно, защо не дойдеш и ти?

— Ако успея, ще дойда — и като кимна към затворената двойна врата на кабинета на собственика, попита: — Тук ли е У.Т.?

— Да, можеш да влезеш. Все пак смятам, че не идваш по някакви проблеми. Тази сутрин изглеждаше потиснат.

— Имам новини, които вероятно ще го зарадват. Зъболекарите току-що гласуваха против отлагането на конгреса. — И добави сухо: — Предполагам, чела си нюйоркските вестници.

— Четох ги. Бих казала, че си получихме заслуженото.

Той кимна в знак на съгласие.

— Аз прегледах и местните вестници — каза Кристин. — Няма нищо ново за инцидента с катастрофата. Все си мисля за това.

— И аз също — отвърна Питър съчувствено.

Още веднъж картината отпреди три вечери изникна пред очите му: преградения с въже осветен път, по който полицаите навъсено търсеха веществени доказателства. Интересно дали полицейското разследване ще се добере до провинилата се кола и шофьора й. Навярно и колата, и шофьорът се намираха вече в безопасност и извън обсега на разследването, макар че се надяваше на обратното. Мисълта за това престъпление му напомни и друго. Да не забравеше да попита Огилви докъде е стигнало тази нощ разследването по кражбата в хотела. Той си припомни с изненада, че инспекторът не се е обадил досега.

И като се усмихна още веднъж на Кристин, почука на вратата на Уорън Трент и влезе.

Новините, които Питър донесе, изглежда не направиха никакво впечатление. Собственикът кимна разсеяно, сякаш не желаеше да се откъсне от мислите си, в които се беше вглъбил. После понечи да заговори — по друг въпрос долови Питър, — обаче промени внезапно решението си. След като размениха няколко фрази, Питър си тръгна.

Албърт Уелс беше прав, помисли си Кристин, като предрече, че Питър Макдермот ще я покани тази вечер. Тя съжали за миг, че преднамерено беше поела друг ангажимент.

Размяната й напомни за хитрия ход, който измисли вчера, за да спести излишните разходи на Албърт Уелс тази вечер. Тя позвъни на Макс, оберкелнера на основния ресторант.

— Макс — каза Кристин, — вечерните ви цени са безбожни.

— Аз не ги определям, госпожице Франсис. Макар понякога да ми се ще това да зависи от мен.

— Напоследък май нямате много посетители?

— Някои вечери — отговори сервитьорът — се чувствам като Ливингстън, който чака Стенли.11 Да ви кажа, госпожице Франсис, хората вече поумняха. Те са наясно, че хотели като нашия разполагат с една централна кухня и в който и ресторант да се хранят, ще им сервират една и съща храна, приготвена по един и същ начин от все същите готвачи. И не би било по-зле, ако се настанят там, където цените са по-ниски, макар и обслужването да не е блестящо.

— Имам един приятел — каза Кристин, — който харесва обслужването в трапезарията — един възрастен господин на име Албърт Уелс. Ние ще вечеряме тази вечер в ресторанта. Искам да се погрижите сметката му да не бъде голяма, но не толкова малка, че да разбере това. Разликата ще поема аз.

— Хей! И аз бих искал да опозная такова момиче като тебе — засмя се оберкелнерът.

— А, с вас няма да стане, Макс — отвърна тя. — Всички таят, че сте един от двамата най-богати хора в хотела.

— А кой е вторият?

— Не е ли Хърби Чандлър?

— Не оказвате голяма част, като свързвате името ми с Чандлър.

— Но все пак ще се погрижите за господин Уелс.

— Госпожице Франсис, като му представим сметката, ще си помисли, че е вечерял в закусвалня на самообслужване.

Тя се засмя и затвори телефона, уверена, че Макс ще изпълни задачата с такт и благоразумие.

Обхванат от гняв и без да вярва на очите си, Питър Макдермот за втори път бавно препрочиташе записката, оставена от Огилви.

Записката го чакаше на бюрото му, когато се завърна от кратката си среща с Уорън Трент.

Беше обозначена с дата и час от предишната вечер и преднамерено бе оставена в кабинета на Огилви, за да бъде прибрана на другата сутрин с останалата вътрешноведомствена кореспонденция. Съвсем ясно бе, че записката е написана по това време и изпратена именно така, та когато Питър Макдермот я получи, да не може да предприеме още на часа каквото и да било.

Тя гласеше:

Питър с възмущение си припомни, че не беше изминало дори едно денонощие, откакто Огилви се съгласи с предположението, че по всяка вероятност в „Сейнт Грегъри“ действува професионален крадец. Питър веднага настоя инспекторът да се премести за няколко дни в хотела, но дебелакът отхвърли това предложение. Още тогава Огилви трябва да е бил наясно, че възнамерява да си отиде след няколко часа, но беше премълчал това. Защо? Очевидно е съзнавал, че Питър решително ще се противопостави, а е нямал никакво желание за спорове и време за протакане.

В записката се казваше „по лични неотложни причини“. Е, хубаво, размисляше Питър, може би наистина е така. Дори Огилви, независимо от прехвалената си близост с Уорън Трент, би разбрал, че отсъствието му сега без предупреждение ще доведе незабавно до сериозна схватка при неговото завръщане.

Но какви бяха тези причини? Явно не можеха да бъдат изложени на показ или да бъдат дискутирани. В противен случай не би действувал по този начин. Но каквото и да ставаше в хотела, когато някой служител имаше сериозни неприятности, към него се отнасяха със съчувствие. Винаги беше така.

Значи имаше нещо, което Огилви не желаеше да разкрие.

Дори и да бе така, помисли си Питър, това не го засяга, стига да не се пречи на обичайната работа на хотела.

Но след като създаваше трудности в работата, Питър прецени, че има право да бъде любопитен. Той реши да положи усилия да разбере накъде и защо беше изчезнал главният инспектор.

Позвъни на Флора и когато тя влезе, той и показа записката.

— Прочетох я — отвърна тя с тъжно изражение. — Помислих си, че няма да ви е приятно.

— Ако имате възможност — каза Питър, — искам да разберете къде се намира. Опитайте на домашния му телефон и на всички останали места, на които знаете, че се отбива. Разберете дали някой го е виждал днес, или пък очакват да го видят. Оставете бележки за него. Ако откриете Огилви, искам лично да говоря с него.

Флора записваше в бележника си.

— И още нещо — обадете се в гаража. Снощи случайно минавах покрай хотела и нашият приятел излезе през нощта с някакъв ягуар. Вероятно е казал на някого накъде е тръгнал.

Когато Флора излезе, той нареди да извикат заместник-главния инспектор Финеган, суховат и неразговорлив човек от Нова Англия, който доста се позамисли, преди да отговори на припрените въпроси на Питър.

Не, нямал никаква представа къде е отишъл господин Огилви. Едва вчера Финеган бил информиран от началника си, че трябва да поеме работата в хотела през следващите няколко дни. Да, миналата нощ били поставени постове в целия хотел, но не било забелязано нищо подозрително. А тази сутрин не е докладвано дали някой е влизал по стаите. Не, от полицейския участък в Ню Орлийнс не са се обаждали. Да, Финеган ще поддържа лична връзка с полицията, както предлага господин Макдермот. И, разбира се, ако Финеган научи нещо за господин Огилви, веднага ще съобщи на господин Макдермот.

Питър освободи Финеган. Засега нищо повече не можеше да се направи, макар че Питър продължаваше да изпитва силен гняв към Огилви.

Все още не се бе успокоил, когато Флора обяви по телефонната уредба:

— Госпожица Прейскът ви търси на втория бутон.

— Кажете, че съм зает и ще й позвъня по-късно — но веднага се поправи. — Няма значение, свържете ме да говоря.

Той вдигна слушалката и в нея се разнесе бодрия глас на Марша:

— Аз всичко чух.

Раздразнен, той реши да припомни на Флора, че трябва да изключва външната линия, когато говори по вътрешния телефон.

— Извинете — каза той, — но имам ужасно неприятна сутрин за разлика от снощната чудесна вечер.

— А аз бях убедена, че управителите на хотелите най-напред се научават бързо да възстановят силите си.

— Може би на някои им се удава, но аз не съм от тях.

Усети, че я обзе нерешителност, и после тя добави:

— Наистина ли цялата вечер беше чудесна?

— Цялата.

— Добре. Тогава аз съм готова да изпълня обещанието си.

— Струва ми се, че сте го изпълнила.

— Не — каза Марша. — Обещах да ви запозная с историята на Ню Орлийнс. Бихме могли да започнем днес следобед.

Беше готов да й откаже, тъй като бе невъзможно да напусне хотела, но тогава осъзна, че много му се иска да излезе с нея. И защо не? Той рядко използуваше полагаемите му се два почивни дни през седмицата, а и напоследък беше положил доста извънреден труд, така че би могъл да отсъствува за кратко време.

— Добре — каза той. — Да видим колко векове ще можем да проследим между два и четири часа.

7

По време на двайсетминутната молитва, преди да донесат закуската в апартамента му, Къртис О’Кийф долови на два пъти, че мисълта му блуждае в друга посока. Това беше обичайна проява на безпокойство, за която той набързо се извини пред бога, без да отделя прекомерно внимание, тъй като инстинктът да бъде постоянно в движение бе част от природата на хотелския магнат, даден му от бога по всяка вероятност.

Все пак си припомни с облекчение, че днес е последният му ден в Ню Орлийнс. Довечера щеше да замине за Ню Йорк, а утре за Италия. Крайната цел на пътуването за него и Додо беше хотелът на О’Кийф в Неапол. Освен смяната на декора би било приятно да отседне още веднъж в един от своите хотели. Къртис О’Кийф никога не разбираше смисъла на отправяното му критично обвинение, че човек може да обиколи света, без да напуска САЩ, ако винаги отсяда в хотелите на О’Кийф. Независимо от предпочитанието си да пътува в чужбина той обичаше обкръжението на познатите неща — американската обстановка с малки отстъпки пред местния колорит; американски тоалетни, американска храна и преди всичко американците. Това се предлагаше в заведенията на О’Кийф.

Нямаше значение, че само след седмица щеше да бъде обхванат от нетърпението да напусне Италия, така както сега му се тръгваше от Ню Орлийнс. В неговата империя имаше много места — „Тадж Махал — О’Кийф“, „О’Кийф — Лисабон“, „Аделанда — О’Кийф“, „О’Кийф — Копенхаген“ и други, където посещенията на важното началство, макар и недотам значимо засега за ефективната дейност на веригата, би стимулирало бизнеса така, както една катедрала може да се сдобие със слава при посещението на папата.

По-късно, разбира се, подир месец-два, щеше да се върне в Ню Орлийнс, когато „Сейнт Грегъри“ — по това време „О’Кийф — Сейнт Грегъри“ — ще бъде надлежно прегледан и оформен според нормите за хотелите на О’Кийф. Пристигането му за церемонията по откриването ще бъде триумфално, с фанфари, с граждански почести и статии в пресата, радиото и телевизията. Както винаги при такива случаи, щеше да доведе със себе си свита от знаменитости, включително и холивудски звезди, които лесно могат да бъдат поканени на такъв щедър пир на аванта.

Мисълта за всичко това изпълваше Къртис О’Кийф с нетърпение. Чувствуваше се леко разстроен, защото все още не беше получил официалния отговор от Уорън Трент съгласно условията, предложени преди две вечери. Вече бе четвъртък предиобед. Оставаше по-малко от час и половина до обяд — крайния срок, за който се бяха уточнили. Очевидно собственикът на „Сейнт Грегъри“ възнамеряваше, воден от някакви свои съображения, да изчака до последната секунда, преди да приеме условията.

О’Кийф нетърпеливо крачеше из апартамента. Преди половин час Додо тръгна на обиколка из магазините, за която й бе дал няколкостотин долара на едри банкноти. Предложи й да включи в покупките някакви леки дрехи, защото в Неапол бе по-топло, отколкото в Ню Орлийнс, а в Ню Йорк нямаше да имат време за покупки. Додо както винаги му благодари сърдечно, но все пак малко странно, без онова пламенно въодушевление, което показа при вчерашната екскурзия с парахода из пристанището, която струваше само шест долара. Странни същества са жените, помисли си той.

Беше застанал пред един прозорец и гледаше навън, когато телефонът от другия край на дневната иззвъня. Той се приближи до него с няколко крачки.

— Да?

Очакваше да чуе гласа на Уорън Трент. Вместо това телефонистката съобщи, че го търсят от провинцията. Миг по-късно в телефона се разнесе калифорнийският провлачен говор на Ханк Лемницър.

— Вие ли сте, господин О’Кийф?

— Да, аз съм.

Някак странно на Къртис О’Кийф му се искаше неговият представител за западното крайбрежие да не смята, че е необходимо да му звъни два пъти за едно денонощие.

— Имам новини за вас.

— Какви новини?

— Подписах договора за Додо.

— Мисля, че вчера ясно ви казах: настоявам за нещо по-специално за госпожица Лаш.

— Колко специално имате предвид, господин О’Кийф? По-хубаво от това не може да бъде — истински удар. Додо има голям късмет.

— Обяснете ми.

— Уолт Карзън снима нов вариант на „Ако можеш да ме вземеш със себе си.“ Спомняте ли си? Ние дадохме пари за тази история.

— Спомням си.

— Вчера разбрах, че Уолт търси момиче, което да играе ролята на Ан Милър. Това е една хубава второстепенна роля. На Додо ще й пасне като сутиен по мярка.

Раздразнен, Къртис О’Кийф още веднъж поиска Лемницър да бъде по-деликатен в избора на изразите си.

— Допускам, че ще има пробни снимки.

— Разбира се.

— Тогава как можем да сме сигурни, че Карзън ще се съгласи за тази роля?

— Шегувате ли се? Не подценявайте влиянието си, господин О’Кийф. Додо е приета. При това позвъних и на Сандра Строугън да поработи с нея. Познавате ли Сандра?

— Да — Къртис О’Кийф познаваше много добре Сандра Строугън. Тя имаше славата на една от най-изисканите преподавателки по актьорско майсторство в света на киното. Наред с останалите си постижения тя се славеше със способността си да привлича неизвестни момичета с влиятелни покровители, които превръщаше в доходоносни принцеси от екрана.

— Наистина се радвам за Додо — каза Лемницър. — Винаги съм харесвал това момиче. Само че трябва да действаме бързо.

— Колко бързо?

— Искаха я още вчера, господин О’Кийф. При това всичко се урежда, както съм нагласил останалите неща.

— Какви останали неща?

— Джени Ламарш! — Ханк Лемницър беше озадачен. — Да не би да сте забравил?

— Не! — О’Кийф, разбира се, не беше забравил остроумната и красива брюнетка от Васар, която преди месец-два му бе направила такова впечатление. Но след вчерашния разговор с Лемницър той беше прогонил поне временно от мислите си Джени Ламарш.

— Всичко е уточнено, господин О’Кийф, Джени ще отлети довечера за Ню Йорк и утре ще се срещнете с нея. Ще прехвърлим на нейно име резервацията на Додо за Неапол, а Додо ще пристигне направо тук със самолета от Ню Орлийнс. Всичко е много просто, нали?

Наистина беше просто. Толкова просто, че О’Кийф не можеше да открие никакъв пропуск в този план. Интересно защо ли пък му се искаше да намери пропуск.

— Можете ли да ми гарантирате, че госпожица Лаш ще получи тази роля?

— Господин О’Кийф, кълна се в гроба на майка си.

— Майка ви е все още жива.

— Тогава в гроба на баба си — последва мълчание, а после внезапно доловил всичко, Лемницър каза: — Ако се притеснявате да го кажете на Додо, тогава аз бих могъл да свърша това. Трябва само да излезете за два часа, а аз ще й позвъня и ще уредя всичко. Без много шум и без много сбогуване.

— Благодаря. Аз сам мога да се оправя с това.

— Както желаете, господин О’Кийф. Исках само да ви помогна.

— Госпожица Лаш ще ви уведоми с телеграма за часа на пристигането си в Лос Анджелос. Ще я посрещнете ли на летището?

— Разбира се. Ще бъде чудесно да се видя с Додо. Е, хубаво, господин О’Кийф, желая ви приятно прекарване в Неапол. Завиждам ви, че ще бъдете с Джени.

О’Кийф затвори телефона, без да се сбогува.

Додо се върна задъхана, натоварена с пакети и следвана от един ухилен пиколо, също отрупан с покупки.

— Трябва да се върна, Кърти. Има още.

— Можеше да поръчаш да ти ги изпратят — изръмжа О’Кийф.

— О, така е по-интересно. Като на Коледа — тя се обърна към пиколото: — Заминаваме за Неапол, за Италия.

О’Кийф подаде един долар на пиколото и изчака да си отиде.

Като се освободи от пакетите, Додо горещо прегърна О’Кийф и го целуна по двете бузи.

— Мъчно ли ти беше без мен? Ах, Кърти, колко съм щастлива!

О’Кийф нежно се освободи от ръцете й.

— Нека да поседнем. Искам да ти кажа за някои промени в нашите планове. И аз имам хубави новини за теб.

— По-рано ли ще заминем?

Той поклати глава.

— Това засяга повече теб, отколкото мене. Работата е там, мила, че на теб ти дават роля в киното. Аз работих дълго по този въпрос и тази сутрин разбрах, че всичко е уредено.

Той усети върху себе си невинните, сини очи на Додо, които го проучваха.

— Увериха ме, че ролята е много добра. Всъщност аз настоях да направят така. Ако всичко е наред, както се и надявам, това може да бъде началото на нещо много голямо за тебе — Къртис О’Кийф замълча, съзнавайки несъстоятелността на думите си.

— Предполагам, това означава… — промълви Додо, — че ще трябва да замина.

— За жалост, мила моя, така е.

— Скоро ли?

— Опасявам се, че трябва да тръгнеш утре заран. Ще заминеш със самолета направо за Лос Анджелос. Ханк Лемницър ще те посрещне.

Додо кимна бавно в знак на съгласие. Тънките й пръсти се насочиха разсеяно към лицето й и отметнаха назад кичур пепеляворуса коса. Това беше един от неподправените жестове на Додо, изпълнени с дълбока чувственост. Без да съзнава, О’Кийф изпита внезапен пристъп на ревност при мисълта, че Ханк Лемницър ще бъде заедно с Додо. Лемницър, който вършеше основната работа по осигуряване на любовни приключения на шефа си в миналото, никога не би се осмелил да флиртува предварително с избраниците му. Но след това… След това беше друго. И той отхвърли тази мисъл от главата си.

— Искам да знаеш, мила, че ще ми бъде много тежко да те загубя. Но трябва да помислим и за твоето бъдеще.

— Няма нищо, Кърти — Додо все още не откъсваше поглед от него. Колкото и невинно да го гледаха очите й, той бе обзет от нелепата мисъл, че те проникват до самата истина. — Няма нищо. Не бива да се тревожиш.

— Надявах се, че повече ще се зарадваш на ролята в киното.

— Радвам се, Кърти. Страшно се радвам. Страхотен си, когато искаш да направиш нещо много мило.

Поведението й възвърна увереността му.

— Това е наистина чудесна възможност. Убеден съм, че ще се справиш добре, а аз, разбира се, ще следя отблизо кариерата ти.

И той реши да насочи мисълта си към Джени Ламарш.

— Предполагам… — каза Додо с пресекнал глас. — Предполагам, че ще заминеш довечера преди мене.

Но той взе внезапно решение и отвърна:

— Не, ще анулирам резервацията си и ще замина утре сутрин. Довечера ще уредим специална вечер за нас двамата.

Додо го погледна с благодарност и в този миг телефонът иззвъня. С чувство на облекчение пред възможността да приключи разговора, той вдигна слушалката.

— Господин О’Кийф ли е? — попита приятен женски глас.

— Да.

— На телефона е Кристин Франсис, секретарката на господин Уорън Трент. Господин Трент желае да попита дали е удобно да се срещнете сега.

О’Кийф погледна часовника си. До дванайсет оставаха няколко минути.

— Да — съгласи се той. — Мога да се срещна с господин Трент. Кажете му да заповяда.

Той затвори телефона и се усмихна на Додо.

— Изглежда всеки от нас, мила, има повод да празнува — ти за блестящото си бъдеще, а аз за новия хотел.

8

Един час преди това Уорън Трент седеше, обзет от тежки мисли, зад затворените двойни врати на кабинета си в служебния апартамент. Вече няколко пъти тази сутрин той посягаше към телефона с намерение да позвъни на Къртис О’Кийф и да приеме условията за влизането му във владение над хотела. Изглежда нямаше повече причини да отлага. Профсъюзът на надничарите беше последната му надежда за поредната финансова помощ. Безцеремонният отказ, който му поднесоха оттам, лиши Уорън Трент от последната възможност за противодействие срещу чудовището О’Кийф.

И все пак щом се пресегнеше към телефона, Уорън Трент спираше ръката си. Чувствуваше се като затворник, осъден на смърт за определен час, комуто е предоставена възможността преди това да избере самоубийството. Беше се примирил с неизбежното. Разбираше, че краят му като собственик наближава — друг избор нямаше. Ала въпреки всичко човешката му природа го подтикваше да се улавя за всяка останала минута, докато времето отмине и необходимостта от решение не настъпи.

Беше готов да капитулира, когато пристигна Питър Макдермот. Той му докладва за решението на американските стоматолози да продължат работата на конгреса, но този факт не беше изненадващ за Уорън Трент, тъй като го бе предсказал още предишния ден. Но сега цялата тази история му се струваше далечна и маловажна. Дори почувствува облекчение, когато Питър Макдермот си отиде.

После за малко се поразмисли, припомняйки си миналите успехи и радостта, която му бяха донесли. Преди време, и то не така отдавна, към хотела му проявяваха интерес великите или почти великите — президенти, короновани глави, благородници, блестящи жени и видни личности, могули на властта и богатството, известни и неизвестни, отличаващи се само с едно: те изискваха внимание към себе си и го получаваха. А накъдето отиваше този елит, там го следваха и останалите и така „Сейнт Грегъри“ се превърна едновременно в Мека и машина за злато.

Но когато на човек не му остава нищо друго освен спомени, или поне му се струва, че е така, много по-разумно бе да им се наслаждава. Уорън Трент се надяваше, че в този час, който му оставаше като собственик, няма да бъде обезпокояван.

Но надеждите му се оказаха напразни.

Кристин Франсис влезе тихо, както винаги, долавяйки настроението му.

— Господин Емил Дюмер би искал да говори с вас. Не бих ви безпокоила, но той твърди, че е спешно.

Трент изсумтя. Лешоядите започнаха да се навъртат, помисли си той. Макар като поразмисли, реши, че сравнението му не е много справедливо. В хотел „Сейнт Грегъри“ бе вложена значителна сума от Промишлено-търговската банка, чийто представител беше Емил Дюмер. И тъкмо Промишлено-търговската банка отказа преди няколко месеца да продължи срока на кредита, както и да финансира по-голям заем. Е, хубаво, Дюмер и неговите колеги, директорите, няма вече за какво да се тревожат. С предстоящата сделка парите им щяха да се възстановят. Уорън Трент реши, че трябва да ги увери в това.

Той се пресегна към телефона.

— Не — каза Кристин. — Господин Дюмер е тук и чака отвън.

Уорън Трент спря учуден. Беше крайно необичайно, че Емил Дюмер бе напуснал банковата си твърдина, за да посети някого лично.

Миг по-късно Кристин въведе посетителя и излезе, като затвори вратата.

Нисък, представителен, с къдрав бял бретон, Емил Дюмер беше от креолски произход. И все пак, макар и странно, изглеждаше като излязъл от страниците на „Клуба Пикуик“.12 За това допринасяше и надутата му суетливост.

— Извинете ме, Уорън, за внезапното нахлуване, без да предупредя. Все пак работата, за която дойдох, не ми оставя много време за деликатност.

Те се здрависаха небрежно и собственикът посочи стол на госта си.

— Каква е работата?

Ако не възразявате, бих искал да започна всичко подред. Първо, позволете ми да изразя съжалението си, че не ни бе възможно да изпълним молбата ви за заема. За жалост и сумата, и условията ви бяха извън възможностите ни и установената политика на банката.

Уорън кимна уклончиво. Той не изпитваше особени чувства към банкера, но никога не си бе позволил да го подценява. Под надутата превзетост, която отвличаше и залъгваше вниманието на мнозина, се криеше остър и силен интелект.

— Все пак дойдох днес с намерение, което, надявам се, ще може да компенсира неприятните последици от предишната ни среща.

— Това — отбеляза Уорън Трент — е почти невероятно.

— Ще видим — банкерът извади от елегантно куфарче няколко карирани листа, изписани с молив. — Доколкото разбрах, вие сте получил предложение за хотела от корпорацията на О’Кийф.

— Предполагам, не сте питал за това ФБР?

Банкерът се усмихна.

— Нали нямате нищо против, ако ме информирате за условията на сделката?

— А защо да ви информирам?

— Защото — отвърна отчетливо Емил Дюмер — дойдох, за да ви направя контрапредложение.

— Ако е за това, то аз имам още по-голямо основание да не говоря по този въпрос. Само ще ви кажа, че съм дал съгласието си да отговоря на хората на О’Кийф днес до обяд.

— Точно така. И аз получих същата информация и поради тази причина пристигнах така внезапно. Междувременно искам да се извиня, че не дойдох по-рано, но ми трябваше време, докато събера необходимите сведения и инструкции.

Новината за предложението, отправено в последния час и при това от този събеседник, не развълнува особено Уорън Трент. Той предположи, че някаква група от местни инвеститори, чийто представител се явяваше Емил Дюмер, бе решила да се обедини с намерение да купи евтино хотела, а по-късно да го продаде на изгодна цена. Но каквито и да бяха условията им, те едва ли можеха да се мерят с предложението на О’Кийф. А и положението на Уорън Трент не би се подобрило особено.

Банкерът разгледа бележките с молив.

— Доколкото разбирам, корпорацията на О’Кийф ви е предложила покупка за четири милиона. От тях два милиона ще се използуват за погасяване на сегашната ипотека, а от останалите един ще ви дадат в брой и един под формата на нови акции, които О’Кийф ще пусне. Освен това се носи слух, че ще имате възможност да ползвате под наем апартамента си в хотела.

Уорън Трент почервеня от гняв и удари силно с юмрук по масата.

— Върви по дяволите, Емиле! Престани да си играеш на котка и мишка с мен.

— Ако ви се струва, че е така, моля да ме извините.

— Престанете за бога! Ако вече са ви известни подробностите, защо питате?

— Откровено казано — отвърна Дюмер, — надявах се да получа потвърждението, което току-що ми дадохте. Освен това аз съм упълномощен да ви направя малко по-изгодно предложение.

Уорън Трент разбра, че се е хванал на стара и елементарна уловка. Но той беше изпълнен с възмущение, че Дюмер си бе позволил да му я приложи.

Очевидно и в самата организация на Къртис О’Кийф имаше предател, вероятно някой от щаба на магната, който бе отблизо запознат с неговите най-висши комбинации. В крайна сметка зад всичко това се криеше някаква иронична справедливост, след като Къртис О’Кийф, който се ползуваше от услугите на шпионажа в своя бизнес, бе самият той шпиониран.

— Та с какво са по-добри тези условия? И кой ги предлага?

— Нека първо да отговоря на втория въпрос. Засега не съм упълномощен да ви кажа.

Уорън Трент изсумтя.

— Аз върша бизнес с хора, които мога да видя, а не с духове.

— Аз не съм дух — припомни му Дюмер, — при това вие разполагате с гаранциите на банката, че предложението, което съм упълномощен да направя, е „bona fide“13 и партньорът, когото банката представя, е с безупречна репутация.

Все още раздразнен от уловките, на които бе подложен преди малко, собственикът каза:

— Нека да говорим по същество.

— И аз имам такова намерение — банкерът разлисти записките си. — В основни линии оценката на хотела, която изготвиха моите ръководители, съвпада с тази на корпорацията на О’Кийф.

— Няма нищо чудно, тъй като вие разполагате с данните на О’Кийф.

— Все пак в някои отношения има съществени различия.

За пръв път от началото на разговора Уорън Трент почувствува нарастващ интерес към думите на банкера.

— Първо, моите ръководители нямат никакво желание да преустановите връзките си със „Сейнт Грегъри“ или пък да се откъснете от финансовата му дейност. Второ, те възнамеряват, докато това е оправдано от търговска гледна точка, да запазят независимостта на хотела и присъщите му характерни качества.

Уорън Трент стисна здраво ръчките на стола. Погледна вдясно към стенния часовник. Стрелките сочеха дванайсет без четвърт.

— Все пак те ще настояват да получат контролния пакет с акции, което при сегашните обстоятелства е разумно изискване с оглед осъществяването на ефективен контрол при управлението. По този начин вие самият ще станете акционер с най-голям брой малки акции. Освен това ще ви помолят да си подадете оставката като президент и директор на хотела. Ще ви затрудня ли, ако ми дадете чаша вода?

— Уорън Трент напълни чашата от термоса върху бюрото.

— Какво имате предвид — да стана помощник-келнер ли? Или може би помощник на портиера?

— Най-малко това — Емил Дюмер отпи от водата и после погледна чашата. — Винаги съм се учудвал от забележителния факт как успяват да превърнат нашата кална Мисисипи в такава вкусна вода.

— Продължавайте.

Банкерът се усмихна.

— Моите ръководители предлагат веднага щом си подадете оставката, да бъдете назначен за член на управителния съвет първоначално за срок от две години.

— Просто фигурант, доколкото разбирам.

— Може би. Но на мен ми се струва, че може да има и по-лоши неща. Или навярно предпочитате фигурант да бъде господин Къртис О’Кийф? А колкото до въпроса по предаването на акциите и финансирането, бих искал да го разгледаме по-подробно.

Докато банкерът говореше и често поглеждаше към бележките си, Уорън Трент бе обзет от умора и чувство за нереалност. В паметта му изплува случай от миналото. Веднъж, още съвсем малко момче, беше отишъл на някакъв селски панаир, стиснал в юмруче няколко спестени монети за всевъзможните механизирани игри. Беше се осмелил да стъпи на една платформа, която се наричаше „кейкуок“14. Струваше му се, че от това забавление бе произлязъл и танцът „лимбо“15.

Спомни си, че представляваше някаква платформа от отделни части, скачени помежду си, които непрекъснато се движеха ту нагоре и надолу, ту напред и назад… от това наоколо всичко се люлееше и за едно пени ти се предоставяше опасната възможност да паднеш, преди да стигнеш отсрещния край. Отначало всичко му се струваше забавно, но си спомни, че като наближи края, не желаеше нищо друго, а само да скочи на земята.

През последните седмици сякаш отново се движеше по „кейкуок“. Отначало беше изпълнен с увереност, но после подът внезапно се изплъзна под краката му. Платформата се издигна и надеждата го осени, а после всичко пропадна. Към края Профсъюзът на надничарите го увери, че всичко ще се уреди, но сетне и тази гаранция се сгромоляса внезапно на идиотските си съставни части.

И ето съвсем неочаквано този „кейкуок“ отново се успокои и той не желаеше нищо друго, освен да слезе на земята.

Уорън Трент беше наясно, че след време чувствата му ще се променят и както винаги ще надделее личният му интерес към хотела. Но засега изпита единствено облекчение от това, че някак товарът на отговорността падаше от плещите му. И наред с чувството за облекчение у него се зараждаше и любопитство.

Кой ли от водачите на бизнеса в града се криеше зад Емил Дюмер? Кой ли се бе загрижил да поеме финансовия риск да остави „Сейнт Грегъри“ като традиционно независим хотел? Навярно Марк Прейскът? Дали пък владетелят на универсалните магазини не търсеше пътища за разрастване на и без това широките си интереси? Уорън Трент си спомни, че през последните дни бе чул от някого, че Марк Прейскът е в Рим. В това навярно се криеше обяснението за прикрития подход. Е, добре, който и да е, той предположи, че скоро щеше да го разбере.

Сделката с акциите, за която говореше банкерът, беше справедлива. За разлика от предложението на О’Кийф в този случай Уорън Трент щеше да бъде обезщетен с част от акциите на хотела. Според условията, които О’Кийф предлагаше, той щеше изцяло да бъде отстранен от дейността на „Сейнт Грегъри“.

Колкото за определянето му за председател на управителния съвет, при все че му предлагаха почетна длъжност, лишена от власт, така поне щеше да бъде вътрешен, привилегирован наблюдател на всички процеси. Този престижен пост не биваше да се изпуска.

— Та, това е — заключи Емил Дюмер — по същество предложението. Що се отнася до неговата надеждност, вече ви уведомих, че е гарантирано от банката. При това още днес следобед съм готов да дам писмо, заверено от нотариус, в което са представени всички предложения.

— А окончателното приключване на сделката, ако я приема?

Банкерът се замисли и сви устни.

— Няма никаква причина, която би попречила на бързото оформяне на документите, а освен това срокът на ипотеката изисква също да побързаме. Бих казал, че утре по това време ще можем да подпишем договора.

— И несъмнено тогава ще ми бъде разкрита самоличността на купувача.

— Това представлява — съгласи се Емил Дюмер — абсолютно необходимо условие за сделката.

— След като утре ще стане известен купувачът, защо не го назовете сега?

Банкерът поклати глава.

— Трябва да спазвам инструкциите.

За миг в Уорън Трент проблесна старият му гняв. Обзе го изкушението да настоява за разкриване името на купувача като условие от негова страна за приемане на сделката, но здравият разум надделя. Има ли някакво значение дали поставените условия ще бъдат изпълнени? А и разискването на въпроса щеше да му струва сили. При това умората, която усети преди няколко минути, отново го налегна.

Той въздъхна и просто отвърна:

— Съгласен съм.

9

Къртис О’Кийф гледаше Уорън Трент със злоба и недоверие.

— И вие имате нахалството да се явите и да ми кажете, че сте продал хотела на друг?

Те бяха в гостната на апартамента на О’Кийф. Непосредствено след като Емил Дюмер си отиде, Кристин Франсис позвъни по телефона, за да уговори срещата, на която Уорън Трент присъствуваше. Додо, върху чието лице беше изписана неувереност, бе застанала зад О’Кийф.

— Можете да го наричате нахалство — отвърна Уорън Трент. — Ако питате мен, това е само информация. Може би ще ви бъде интересно да разберете, че не съм продал хотела изцяло и че съм запазил значителна част от акциите за себе си.

— Тогава и тях ще загубите! — лицето на О’Кийф беше почервеняло от гняв. От много години не му се беше случвало да пожелае да купи нещо, и то да му бъде отказано. Дори сега, обзет от мъка и разочарование, той не можеше да повярва, че наистина му отказват. — Боже господи! Кълна се, че ще ви смажа!

Додо протегна ръка и докосна О’Кийф за ръкава.

— Кърти!

Той дръпна рязко ръката си.

— Я млъкни!

Вените по слепоочията му видимо запулсираха. Беше преплел стегнато пръсти.

— Ти си развълнуван, Кърти. Не трябва да…

— Върви по дяволите! Не се бъркай в тази работа!

Додо извърна умоляващо очи към Уорън Трент. Погледът й успокои Трент, който беше готов да избухне.

— Можете да постъпите, както пожелаете — каза той на О’Кийф. — Но ще ви припомня, че не разполагате с божественото право единствено вие да купувате. Освен това вие дойдохте тук по собствено желание, а не по моя покана.

— Вие ще проклинате този ден! Вие и всички останали, които и да са. Аз ще строя. Ще срина този хотел и ще го разоря. Всеки замисъл от моите планове ще бъде отправен към унищожението на това място и на вас заедно с него.

— Ако някой от нас доживее дотогава — след като се беше овладял, Уорън Трент почувствува, че самообладанието му се възвръща, докато О’Кийф не можеше да се успокои. — Може и да не доживеем, разбира се, дотогава, защото за осъществяването на намеренията ви е необходимо време. А и новите собственици могат да ви накарат да пръснете доста от парите си.

Това беше необосновано предсказание, но той се надяваше, че някой ден ще се сбъдне.

— Вън! — избухна О’Кийф.

— Този хотел все още е мой — каза Уорън Трент. — Докато още сте мой гост, вие разполагате с известни привилегии в своите стаи. Все пак ще ви предложа да не прекалявате с тях. И като се поклони леко и почтително на Додо, той излезе.

— Кърти — каза Додо.

О’Кийф, изглежда, не я чу. Той дишаше тежко.

— Кърти, добре ли си?

— Непременно ли трябва да задаваш тъпите си въпроси? Разбира се, че съм добре — и гневно закрачи из стаята.

— Та това е само един хотел, Кърти. А ти имаш още толкова много.

— Аз искам да имам и този.

— Но този възрастен човек има само един хотел…

— О, да! Ти, разбира се, гледаш по този начин на нещата! Предателски и глупаво — гласът му беше креслив и истеричен. Додо, изплашена, никога не го беше виждала така разгневен.

— Моля те, Кърти!

— Аз съм обграден от глупаци! Глупаци, глупаци, глупаци! И ти си глупачка. И затова ще те разкарам. Ще те заменя с друга.

Още в същия миг той се разкая за думите си. Дори и на него самия те подействуваха като удар, охлаждайки гнева му като внезапно угасен пламък. Последва кратко мълчание, а после той промърмори:

— Извинявай! Не трябваше да казвам това.

Очите на Додо бяха замъглени от сълзи. Тя докосна косата си с онзи разсеян жест, който беше забелязвал и преди.

— Аз се досещах, Кърти. Не трябваше да го казваш.

Тя отиде в съседния апартамент и затвори вратата подир себе си.

10

Една неочаквана награда повдигна духа на Ключаря Милн.

Сутринта Ключаря върна в универсалния магазин „Мезон Бланш“ вчерашните си стратегически покупки. Не срещна никакви затруднения и парите му бяха върнати бързо и учтиво. Междувременно това го освободи от излишния товар и запълни и бездруго един цял час от свободното му време. Все пак трябваше да изчака още няколко часа, докато приготвят специалния ключ, който поръча вчера при шлосера от Ирландския канал.

Готвеше се да излезе от магазина, когато щастието му се усмихна.

Пред един от щандовете на първия етаж елегантно облечена клиентка, тършувайки в чантата си за кредитната карта, изпусна на пода връзка с ключове. Изглежда нито тя, нито някой друг освен Ключаря забеляза това. Поспря се наблизо да разгледа вратовръзките на съседния щанд, докато жената отмина нататък.

Той мина покрай щанда и сякаш виждайки за пръв път ключовете, спря се и ги взе. Веднага установи, че освен ключове за кола на връзката имаше и други от входни врати. Но опитните му очи веднага забелязаха нещо по-важно — миниатюрна пластинка с номера на колата. Чрез тези пластинки службата на инвалидите изпращаше по пощата срещу заплащане ключовете. От номера личеше, че колата е от Луизиана.

Ключаря понесе преднамерено открито ключовете и се забърза подир жената, която излизаше от магазина. Ако някой го беше забелязал преди малко, сега би му станало ясно, че той се стреми да върне ключовете на собственика им.

Но щом се сля с пешеходната тълпа по „Канал стрийт“, той стисна ключовете в ръка и ги пусна в джоба си.

Жената все още се забелязваше. Ключаря я следваше на разумно разстояние. След две преки тя прекоси „Канал стрийт“ и влезе в един фризьорски салон. Застанал отвън, Ключаря забеляза как тя се приближи към касиерката, която погледна книгата със заявките, и после жената седна и зачака. С повишено настроение Ключаря се устреми към една телефонна будка.

С едно позвъняване в местното бюро за справки той разбра, че може да получи необходимата информация от столицата на щата, Батън Руж. Ключаря се обади там и помоли да го свържат с отдела за регистриране на превозните средства. Телефонистката от централата веднага го свърза със съответния вътрешен номер.

Протегнал връзката с ключовете пред себе си, Ключаря продиктува номера на колата от миниатюрната пластинка. Някакъв отегчен чиновник го осведоми, че колата е зарегистрирана на името на някой си Ф. Р. Драмънд, чийто адрес е в района на „Лейквю“, Ню Орлийнс.

В Луизиана, както и в другите щати и области в Северна Америка, имената на собствениците на коли не представляваха тайна и в повечето случаи можеха да се научат с едно телефонно позвъняване. Ключаря чудесно знаеше това и неведнъж се беше възползувал от тази възможност.

Той отново позвъни, само че този път на номера, записан срещу името на Ф. Р. Драмънд. Както се очакваше, след продължителното звънене не последва никакъв отговор.

Трябваше да се действува бързо. Прецени, че разполага с малко повече от час. Спря едно такси, което бързо го откара до паркинга с неговата кола. Оттам с помощта на картата на града той се упъти към „Лейквю“, като се добра без особени трудности до адреса, който беше записал.

Разгледа внимателно къщата от разстояние половин пресечка. Беше добре поддържана двуетажна сграда с двоен гараж и голяма градина. Над алеята за коли се беше надвесил огромен кипарис, който по щастлива случайност препречваше видимостта от съседните къщи.

Ключаря докара колата смело под дървото и пристъпи към парадния вход. Вратата отстъпи, щом направи още първия опит.

Вътре беше тихо.

— Има ли някой в къщи? — извика той високо.

Ако беше последвал отговор, той разполагаше с готово обяснение, че вратата била отворена и че е сбъркал адреса. Но отговор не последва.

Прегледа бързо стаите на първия етаж и после се качи горе. Там имаше четири спални, в които не намери никого. В килера на най-голямата стая откри две кожени палта. Извади ги и ги захвърли на леглото. В друг шкаф попадна на куфари. Ключаря се спря на най-големия и напъха палтата в него. Тоалетната масичка му предложи кутия за бижута, чието съдържание изсипа в куфара, като добави една кинокамера, бинокъл и транзисторен радиоапарат. Затвори куфара и го понесе надолу, където го отвори, за да прибави една сребърна купа и поднос. Магнитофонът, който забеляза в последния миг, той понесе към колата, като държеше в едната си ръка, а в другата големия куфар.

За всичко това Ключаря се забави в къщата не повече от десет минути. Намести куфара в багажника на колата и потегли. Подир час укри плячката в стаята си в мотела на магистралата „Шеф Мънтуър“, след което паркира колата на обичайното й място в града и пое радостно към хотел „Сейнт Грегъри“.

По пътя, обзет от шеговито настроение, той пусна ключовете в една пощенска кутия съгласно молбата, изписана на пластинката. Несъмнено организацията, която произвеждаше тези пластинки, щеше да изпълни задължението си да върне ключовете на собственика.

Тази неочаквана плячка, според изчисленията на Ключаря, щеше да му донесе почти хиляда долара.

В кафенето на „Сейнт Грегъри“ той изпи едно кафе, хапна сандвич и после се отправи към шлосера от Ирландския канал. Ключът за президентския апартамент беше готов и макар да му поискаха безбожна цена, той заплати, изпълнен с радостно настроение.

На връщане забеляза със задоволство, че слънцето грее благосклонно от безоблачното небе. Този факт, както и неочакваната сутрешна плячка бяха явни предзнаменования, предвещаващи успеха на главната задача, която му предстоеше да изпълни наскоро. Ключаря установи, че предишната му самоувереност и чувството за непобедимост отново го бяха обхванали.

11

Над Ню Орлийнс градските камбани отбелязваха в лениво безредие настъпването на обедния час. Съзвучието от техните мелодии достигаше неясно до президентския апартамент на деветия етаж, чиито прозорци бяха затворени и запечатани за постигане на пълен ефект от работата на климатичната инсталация. Кройдънският дук, който неуверено си наливаше четвъртата чаша с шотландско уиски и сода за тази сутрин, чу звъна на камбаните и погледна часовника си, за да се увери в точния час. Той поклати глава в недоумение и промърмори:

— Толкова ли е?!… Такъв дълъг ден… откакто се помня, по-дълъг не е имало.

— Все ще свърши някога — отвърна дукесата от софрата, където неуспешно се опитваше да се вглъби в стихотворенията на У. Х. Одън16, но отговорът й не прозвуча така сурово, както през последните дни. Времето, прекарано в очакване от миналата нощ, и мисълта, че Огилви и злополучната кола са някъде на север — но къде?, — изпълваха и дукесата с напрежение. Бяха изминали деветнайсет часа от последната им среща с главния инспектор на хотела и досега не бяха чули нищо за него.

— За бога! Не може ли тоя да ни се обади по телефона? — дукът закрачи нервно из стаята, както правеше вече цяла сутрин.

— Ние се разбрахме да не си звъним — припомни му дукесата с все още мек тон. — Така е много по-безопасно. При това, ако колата е скрита през деня, както се надяваме, вероятно и той не се мярка пред хората.

Кройдънският дук отново се наведе над разгърнатата пътна карта и започна за пореден път да я изучава. Пръстът му се плъзна, описвайки кръг в околностите на град Мейкън, щат Мисисипи, и после промърмори на себе си:

— Много е близо, адски близо. И само толкова за днес… Остава ни да чакаме — той се отдалечи от картата и промърмори: — Тоя могат и да го намерят.

— Очевидно не са, иначе щяхме да разберем по някакъв начин.

До дукесата лежеше следобедният брой на вестник „Стейтс Айтъм“. Беше изпратила секретаря да го вземе от фоайето. Освен това целия предиобед следяха новините по радиото, които се излъчваха на всеки час. Радиото работеше тихо, но говорителят излагаше щетите, нанесени от лятната буря в Масачузетс, а преди това предаде изявление на Белия дом за Виетнам. И вестниците, и в сутрешните радиопредавания се споменаваше за инцидента с катастрофиралата кола, но колкото да отбележат, че разследването продължава и че няма направени разкрития.

— Той имаше възможност да кара само няколко часа миналата нощ — продължи дукесата, сякаш искаше да се самоуспокои. — Довечера ще бъде по-различно. Ще тръгне веднага, щом се стъмни, и до утре сутринта ще бъде в безопасност.

— В безопасност! — дукът мрачно се извърна към питието си. — Предполагам, че това е най-разумното нещо, за което трябва да мислим, а не затова какво се е случило. Онази жена… детето. Имаше и снимки… сигурно си ги видяла.

— Вече говорихме за това. Няма смисъл да го повтаряме.

Изглежда дукът не я чу.

— Днес е погребението… следобед… можех поне да отида.

— Не можеш и знаеш, че не бива.

В красивата и просторна стая настъпи тягостно мълчание.

То бе внезапно нарушено от телефонен звън. Двамата се спогледаха, но нито един не искаше да отговори. Лицето на дука се изкриви в болезнена гримаса.

Телефонът отново иззвъня и после замлъкна. През междинните врати до тях достигна гласът на секретаря, който бе отговорил на деривата.

Миг след това секретарят почука, влезе почтително и се обърна към дука:

— Ваша светлост, звънят от един от местните вестници. Казват, че са получили — той се поколеба над непознатия термин — бюлетин-мълния, който навярно се отнася за вас.

Дукесата с усилие запази спокойствие.

— Аз ще се обадя. Затворете деривата.

Тя вдигна слушалката на телефона до себе си. Само внимателният наблюдател би забелязал, че ръцете й треперят.

Тя изчака да се затвори другият апарат и сетне обяви:

— Кройдънската дукеса е на телефона.

Отговори й рязък мъжки глас:

— Мадам, обаждаме се от градската редакция на вестник „Стейтс Айтъм“. Получихме съобщение-мълния от „Асошиейтед прес“, а току-що пристигна и още едно, по-подробно… — гласът замлъкна. — Извинете! — тя чу как мъжът раздразнено каза: — Къде, по дяволите, отиде това? … Хей, Анди, я ми подай оная телеграмка.

В слушалката се разнесе шум от хартия и после гласът продължи:

— Извинете, мадам, ще ви го прочета.

„ЛОНДОН (АСОШИЕЙТЕД ПРЕС) — Днес парламентарните източници посочиха кройдънския дук, известен дипломат със специални поръчки на британското правителство, за нов посланик на Великобритания във Вашингтон. Първоначалната реакция е благоприятна. В близко време се очаква официално съобщение.“

Това е част от телеграмата, мадам, но аз няма да ви занимавам повече с нея. Ние се обаждаме, за да разберем дали съпругът ви не би направил някакво изявление, и ако не възразявате, бихме желали да изпратим фотограф в хотела.

За миг дукесата затвори очи, оставила се на обзелото я облекчение да се разлее във вените й като упойващо лекарство.

Гласът се обади в слушалката:

— Мадам, чувате ли ме?

— Да — тя застави мисълта си да заработи.

— Колкото до изявлението бихме искали…

— Засега — прекъсна го дукесата — съпругът ми няма какво да заяви и няма да направи никакво изявление, докато назначението му не бъде официално потвърдено.

— В такъв случай…

— Същото се отнася и за фотографа.

— Тогава в следващия брой ще поместим, разбира се, материалите, с които разполагаме — в гласа се долови нотка на разочарование.

— Това е ваше право.

— Междувременно, ако излезе официално потвърждение, ние бихме желали да се свържем с вас.

— В такъв случай аз съм убедена, че съпругът ми с удоволствие ще се срещне с журналистите.

— Тогава ще можем ли отново да ви позвъним?

— Заповядайте.

Като затвори телефона, кройдънската дукеса се изправи и застана неподвижно. Накрая по устните й заигра усмивка и тя каза:

— Стана! Джефри е успял.

Съпругът й недоверчиво се вторачи в нея, после навлажни устните си с език.

— Вашингтон?

Тя му предаде съдържанието на бюлетина на Асошиейтед прес.

— Вероятно изтичането на информация е преднамерено, за да се провери каква ще бъде реакцията. А тя е благоприятна.

— Никога не бих повярвал, че дори брат ти би могъл…

— Всичко е благодарение на неговото влияние. Несъмнено съществуват и други причини. Времето беше благоприятно. Беше необходим човек като теб. Със същите политически убеждения. Освен това не бива да забравяш, че ние бяхме наясно за тази съществуваща възможност. За щастие всичко се разви в наша полза.

— Сега, когато всичко стана… — той замлъкна, като не пожела да довърши мисълта си.

— Какво като стана всичко?

— Чудя се дали ще мога да се справя?

— Ти можеш и трябва да се справиш. Ние двамата ще се справим.

Той поклати недоверчиво глава.

— Навремето…

— Това време още не е отминало — гласът на дукесата се изостри и прозвуча властно. — Днес, по-късно, ще трябва да се срещнеш с журналистите. Ще се наложат и други неща. Ще трябва да мислиш последователно и логично и да не се отпускаш.

Той кимна бавно.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — и надигна чашата.

— Не! — дукесата стана от мястото си. Взе чашата от ръката на мъжа си и тръгна към банята. Той чу как съдържанието й се изля в умивалника. Като се върна, тя заяви: — Няма да пиеш повече. Разбра ли? Нищо, каквото и да е.

Той възнамеряваше да възрази, но после се примири.

— Предполагам… но няма друг начин.

— Ако искаш, ще изхвърля бутилките, но и ти излей тази…

Той поклати глава.

— Ще се справя — с очевидно усилие на волята той събра мислите си. Както предишния ден, чертите му придобиха сила и с уверен глас той отбеляза: — Новините са добри.

— Да — каза дукесата. — Това означава нова начало за нас.

Той пристъпи към нея, но после промени решението си. Каквото и да е новото начало, той добре съзнаваше, че това не влиза в сметките.

През това време жена му разсъждаваше на глас:

— Ще трябва да преразгледаме плановете си за Чикаго. Отсега нататък твоите действия ще се следят внимателно. Ако заминем заедно за там, чикагските вестници ще го отбележат на лична място. Тогава биха могли да възникнат любопитни въпроси около това, кога колата е дадена за ремонт.

— Единият от нас трябва да замине.

Дукесата каза решително:

— Аз ще замина сама. Мога да си променя малко външния вид, ще си сложа очила. Ако внимавам, ще успея да се изплъзна от хорското любопитство — погледът й се насочи към малкото дипломатическо куфарче, поставено до бюрото. — Ще взема със себе си останалите пари и ще направя всичко, каквото трябва.

— Имаш предвид, че… оня човек ще пристигне благополучно в Чикаго. Но той все още не е успял.

Очите й се разшириха, сякаш си припомни за някакъв забравен кошмар.

— О, боже! Сега… повече от всякога трябва да успее! Трябва!

12

Веднага след обяд Питър Макдермот успя да отскочи до жилището си, където смени официалния си служебен костюм, който носеше повечето време в хотела, и облече ленени панталони и спортно сако. Върна се за малко в кабинета си в хотела, за да разпише писмата, и на излизане ги остави на бюрото на Флора.

— Ще се върна късно следобед — каза й той. И като по-размисли, добави: — Разбрахте ли нещо за Огилви?

Секретарката поклати глава:

— Нищо наистина. Вие ме помолихте да разбера дали господин Огилви не е казал на някого къде отива. Всъщност не е казал.

— Аз и не очаквах да каже — изръмжа Питър.

— Само едно — поколеба се Флора. — Навярно не е толкова важно, но ми се струва малко странно.

— Какво е то?

— Казвате, че колата която е използувал господин Огилви била ягуар?

— Да.

— Тя е собственост на кройдънския дук и дукесата.

— Сигурна ли сте, че няма грешка?

— Стори ми се необичайно — каза Флора — и помолих да направят втора проверка в гаража. Казаха ми да се обърна към някой си Калгмър, който работи нощна смяна на пропуска на гаража.

— Да, познавам го.

— Той е бил дежурен миналата нощ и аз му позвъних в къщи. Каза ми, че господин Огилви представил пълномощно за колата, написано от кройдънската дукеса.

— Предполагам, че няма нищо лошо в това — сви рамене Питър. Все пак странно е, като си помислиш, че Огилви ще използува колата на Кройдън, а още по-странно е, че дукът и дукесата могат да поддържат някакви отношения с тоя недодялан полицай. Очевидно и Флора си мислеше същото.

— Върнал ли е колата? — попита Питър.

Флора поклати отрицателно глава.

— Чудех се дали да не попитам кройдънската дукеса, но после реших, че е по-добре да попитам вас.

— Радвам се, че не си звъняла.

Стори му се, че няма нищо сложно в това да попита семейство Кройдън накъде е заминал Огилви. След като той е взел колата им, вероятно те знаят къде е отишъл. И все пак Питър се поколеба. След сблъсъка си с дукесата в понеделник вечерта нямаше никакво желание да рискува и да си навлече нови неприятности, още повече, че всеки въпрос би могъл да се изтълкува като намеса в личните й работи. При това не бе много удобно да й признае, че в хотела нямат представа къде се намира техният главен инспектор.

— Да не се занимаваме засега с това — каза Питър на Флора.

Спомни си, че му предстои да свърши още една задача — Хърби Чандлър. Сутринта имаше намерение да информира Уорън Трент за показанията на Диксън, Дюмер и останалите момчета, в които се посочваше, че старши пиколото е замесен в събитията около опита за изнасилване в понеделник вечерта. Но реши да не разговаря със собственика по този въпрос, след като забеляза, че неговите мисли са насочени другаде. Сега Питър прецени, че ще е по-добре да се види лично с Чандлър.

— Разбери дали Хърби Чандлър е на работа тази вечер — разпореди се той. — Ако е тук, кажи му, че искам да го видя към шест часа. Ако го няма, нека дойде утре сутринта.

Питър си тръгна от служебния апартамент и се спусна към фоайето. Няколко минути по-късно излезе от полумрака на хотела на огряната от яркото обедно слънце улица „Сейнт Чарлз“.

— Питър, аз съм тук!

Той извърна глава и видя Марша, която му махаше, седнала зад кормилото на бяла открита кола сред колоната от свободни таксита. Бдителният портиер на хотела чевръсто изпревари Питър и отвори вратата на колата. Докато се настаняваше до Марша, той забеляза как трима таксиметрови шофьори се засмяха и един от тях дори изсвири продължително.

— Хей — каза Марша, — ако не беше дошъл, щях да си взема някой клиент.

Облечена в лека лятна рокля, тя му се стори както винаги прелестна, но зад безгрижния й поздрав той почувствува, че прикрива притеснение, породено навярно от случилото се между тях миналата вечер. Той импулсивно улови ръката й и я притисна.

— Харесва ми така — увери го тя, — макар че съм обещала на баща си да шофирам с двете ръце на кормилото.

С помощта на таксиметровите шофьори, които се отдръпнаха встрани, за да й освободят пътя, Марша насочи колата към уличното платно.

Питър си помисли, докато чакаха зелената светлина на светофара на „Канал стрийт“, че из Ню Орлийнс непрекъснато го разхождат красиви жени. Та нали само преди три дни отиде с фолксвагена на Кристин в апартамента й. Същата тази вечер той срещна за пръв път Марша. Стори му се, че е минало много време оттогава и това може би се дължеше на предложението за женитба, което Марша междувременно му бе направила. Но след отминалата нощ, в светлината на новия ден, вероятно Марша бе предприела по-разумен подход, ала дори и да не беше така, той реши да мълчи, докато тя самата не засегне този въпрос.

Близостта й го накара да почувствува същата онази възбуда, особено като си припомни минутите на раздяла от предишната вечер — целувката, отначало нежна, а после с обземаща ги страст, превъзмогнала всякакви задръжки; бездиханните мигове, в които Марша от момиче се превърна в жена; когато я притискаше до себе си, усетил настойчивия призив на тялото й. Наблюдаваше я крадешком — пламенната й младост, гъвкавите движения на крехкото тяло под дрехата. Само да протегне ръка…

Той потисна не без усилие това желание. И докато продължаваше да устоява на вътрешното изкушение, си спомни, че през целия му живот досега близостта с жените бе замъглявала трезвите му мисли и го беше подтиквала към неразумни постъпки.

Марша погледна встрани, отклонявайки поглед от движението пред себе си.

— За какво си мислиш сега?

— За историята — излъга той. — Откъде ще започнем?

— От старото гробище „Сейнт Луис“. Нали не си ходил там?

Питър поклати глава.

— Никога не съм поставял гробищата на първо място в списъка със задачи.

— Но в Ню Орлийнс трябва да направиш това.

„Бейсън стрийт“ беше наблизо. Марша паркира внимателно колата от южната страна на улицата и те прекосиха булеварда към оградата на гробището „Сейнт Луис“, чийто вход беше украсен със старинни колони.

— На това място са се разиграли доста исторически събития — каза Марша, като улови Питър под ръка. — В началото на осемнайсети век, когато французите основали Ню Орлийнс, околностите били покрити предимно с блата. Дори и сега местността щеше да бъде същата, ако не бяха дигите, които ограждат реката.

— Знам, че градът е построен върху терени с подпочвена вода — каза Питър. — В мазетата на хотела през цялото денонощие изпомпват извиращата вода, за да я излеят в канализацията.

— Навремето е било още по-сложно и дори на сухите места на три фута дълбочина имало вода и когато изкопавали някой гроб, той се наводнявал, преди да успеят да спуснат ковчега. Разправят, че гробарите трябвало да стъпват отгоре, за да отиде ковчегът на дъното. Понякога пробивали дупки в дъските, за да можел да потъне. Хората казвали, че ако не си умрял наистина, то тогава вече ще се удавиш.

— Прилича ми на филм на ужасите.

— В някои книги пише, че миризмата на трупове прониквала в питейната вода — по лицето й се изписа гримаса на отвращение. — Все пак по-късно влязъл в сила закон мъртвите да не се заравят в земята.

Тръгнаха по алеите, покрай които се редяха странни гробници. Питър не беше виждал досега такова гробище. Марша посочи с ръка наоколо.

— Ето какво е станало след приемането на закона. Наричаме това място в Ню Орлийнс град на мъртвите.

— Ясно ми е защо.

Наистина прилича на град, помисли си той. Криволичещите алеи подобно на улици водеха до гробовете, които бяха като миниатюрни къщи, изградени от тухли и украсени с гипсова мазилка, а някои с балкони с железни перила и тесни пътеки наоколо. Къщите бяха на няколко етажа. Единствено липсата на прозорци ги отличаваше от истинските постройки и на тяхно място се виждаха безброй малки вратички. Питър посочи с ръка:

— Приличат на входове на жилища.

— Това наистина са жилища, но повечето са наети за кратко време.

Питър я погледна любопитно.

— Гробниците са разделени на отделения — обясни Марша. — Обикновените семейни гробници имат от две до шест отделения, а по-големите и повече. Всяко отделение има собствена вратичка. Когато предстои погребение, една от тях се отваря предварително. Ковчегът, който се намира вътре, се освобождава и тленните останки се изтикват към дъното, откъдето през една пролука падат на земята. Старият ковчег се изгаря и на негово място слагат новия. Оставят го така една година, а после всичко се повтаря.

— Само за една година ли?

— Стига му толкова — каза някакъв глас зад тях. — Макар да остава и по-дълго понякога, ако следващият не бърза много. На други пък им помагат хлебарките.

Те се извърнаха. Пред тях стоеше възрастен, набит човек в омазнени дочени дрехи, който ги гледаше приветливо. Той свали старовремската си сламена шапка и попи потта от плешивото си теме с червена копринена кърпа.

— Ама че горещо, а? Там вътре е по-хладно — и той потупа свойски вратичката на една гробница.

— Ако на вас ви се струва едно и също — каза Питър, — аз пък предпочитам да си остана на жегата.

— В края на краищата и вие ще дойдете тук — изкикоти се другият. — Здравейте, госпожице Прейскът.

— Здравейте, господин Колоди — отвърна Марша. — Това е господин Макдермот.

Гробарят кимна учтиво.

— Какво, семейното жилище ли искате да видите?

— Да — каза Марша.

— Тогава оттук — посочи той през рамо. — Преди седмица почистихме и там. Сега изглежда направо чудесно.

Те се упътиха през тесните, подобни на улици алеи и Питър забеляза отдавнашни дати и имена по стените. Водачът им посочи към димящата купчина на едно открито пространство.

— Трябва да изгорим едно-друго.

Питър забеляза сред дима остатъци от ковчег.

Спряха пред една гробница с шест отделения, която приличаше на традиционните креолски къщи. Беше измазана в бяло и имаше по-стегнат вид от останалите. Върху остарели от годините мраморни плочки бяха изписани много имена, повечето на семейство Прейскът.

— Ние сме от стар род — каза Марша. — Трябва да им е доста тясно долу в праха.

Слънчевите лъчи се плъзнаха по гробницата.

— Нали е хубаво, а? — гробарят отстъпи, любувайки се на гробницата, и после посочи една врата близо до покрива. — Следващия път ще отворим тази врата, госпожице Прейскът, и там ще влезе баща ви — после докосна друга врата от втория ред. — А тази ще бъде за вас, макар че се съмнявам дали аз ще ви погреба — той замълча, но след малко добави замислено: — Всичко минава много по-бързо, отколкото би ни се искало. Та затова не бива да пилеете времето си, господине — и като попи отново потта от главата си, той отмина нататък.

Колкото и да бе горещо, Питър усети да го побиват тръпки. Обзе го тревога от мисълта, че макар и млада, Марша вече имаше осигурен гроб.

— Не е толкова страшно, колкото изглежда — каза Марша, без да откъсва поглед от лицето му, и той още веднъж се убеди в способността й да чете мислите му. — Просто сме възпитани така, че възприемаме всичко това като част от самите нас.

Той кимна. Все пак се насити на тази обител на смъртта.

Бяха наближили изхода при „Бейсън стрийт“, когато Марша го задържа за ръка.

В този миг на улицата спря колона от коли. Като отвориха вратите, хората слязоха и се събраха на тротоара. Очевидно бяха дошли за някакво погребение.

— Питър, трябва да изчакаме — прошепна Марша? Те се отдалечиха и застанаха встрани, колкото да виждат изхода.

В това време хората на тротоара отстъпиха място на малка процесия. Най-напред пристъпваше бледен човек с мазните обноски на погребален чиновник. Следваше го свещеник.

Зад свещеника бавно пристъпваха шестима носачи, понесли на рамене тежък ковчег. Подир тях други четирима носеха малък бял ковчег. На капака му беше поставен стрък олеандри.

— О, не! — промълви Марша.

Питър стисна силно ръката й.

Свещеникът припяваше:

— Нека ангелите отнесат душите ви в рая, а по пътя да ви срещнат мъчениците и да ви отведат в свещения град Йерусалим.

Опечалените вървяха след втория ковчег. Най-отпред сам пристъпваше млад мъж. Беше облечен в черен костюм, който не му бе по мярка, а в ръцете си неловко държеше шапка. Очите му бяха приковани в малкия ковчег. По страните му се стичаха сълзи. В групата зад него се чуваше плачът на някаква възрастна жена, подкрепяна от друга.

— И нека ви срещне хорът на ангелите небесни и да се насладите на вечния покой заедно със свети Лазар, който някога беше беден като вас…

— Това са жертвите от автомобилната катастрофа — прошепна Марша. — Майката с малкото момиченце. Писаха за тях във вестниците.

Питър забеляза, че тя плаче.

— Да, знам — отвърна той обзет от чувството, че самият е участник в процесията, съпричастен към болката на тези хора. Когато за пръв път в понеделник вечерта се сблъска с този случай, всичко му се стори мрачно и тъжно. Но сега трагичните събития изглеждаха много по-близки и реално съкровени. И докато кортежът отминаваше, той усети, че очите му се наливат със сълзи.

Зад опечалените от семейството вървяха и други хора. За свое учудване сред тях Питър забеляза едно познато лице. Отначало не успя да го разпознае, но после разбра, че това е Сол Начиз, възрастният сервитьор, който обслужваше стаите в хотела и когото освободиха от работа след разправията в понеделник вечерта с кройдънския дук и дукесата. Питър беше наредил да потърсят Начиз, във вторник сутринта и да му предадат разпореждането на Уорън Трент да излезе в платен отпуск до края на седмицата. В този миг Начиз погледна към мястото, където стояха Питър и Марша, без да покаже, че ги е познал.

Погребалната процесия продължи навътре в гробището и се изгуби от погледа. Двамата изчакаха, докато опечалените и страничните наблюдатели се оттеглят.

— Можем вече да тръгваме — каза Марша.

Неочаквано някой докосна Питър по ръката. Той се извърна и видя Сол Начиз. Все пак ги беше забелязал.

— Видях ви, че наблюдавате погребението, господин Макдермот. Познавате ли това семейство?

— Не — каза Питър. — Ние сме тук случайно.

И той представи Марша на Начиз.

— Защо не останахте до края на службата? — попита Марша.

Старецът поклати глава.

— Понякога някои неща са непоносими.

— Значи вие познавате семейството?

— Да, познавам ги много добре. Това е една тъжна история.

Питър кимна. Изглежда нямаше какво да добави.

— Аз не ви се обадих във вторник, господин Макдермот — каза Начиз, — но много съм ви благодарен за това, което направихте за мене. Имам предвид, че сте ме защитил.

— Няма нищо, Сол. Не смятам, че си виновен.

— Странна работа, като се размисли човек.

Старецът изгледа Марша, а после и Питър. Изглежда не му се тръгваше.

— Кое е странното? — попита Питър.

— Всичко. Целият случай — и Начиз посочи с ръка към отминалото шествие. — Трябва да е станало малко преди онази неприятност в понеделник вечерта. Само като си помислиш, че докато ние двамата разговаряхме…

— Да — каза Питър, но не му се искаше да говори за преживяванията си, които изпита по-късно на местопроизшествието.

— Исках да ви попитам, господин Макдермот, дали се е чуло нещо друго за историята с дука и дукесата?

— Абсолютно нищо.

Питър предположи, че Начиз, а и той самият с облекчение биха подхванали друг разговор, на различна тема от погребението.

Сервитьорът продължи:

— Много мислих за това. И струва ми се, те сякаш нарочно вдигнаха тази шумотевица. Иначе не мога да го проумея. А и все още не го разбирам.

Питър се сети, че Начиз бе казал почти същите думи и в понеделник вечерта. Припомни си точно думите на сервитьора. Начиз беше казал за кройдънската дукеса: „Тя ми блъсна ръката. Ако не знаех, че не бива, щях да кажа, че го направи нарочно.“ По-късно и у Питър се оформи същото мнение, че дукесата искаше този инцидент да се запомни. Какво беше казала? Как възнамерявали да прекарат спокойно вечерта в апартамента си и после да се поразходят наоколо. Беше казала, че се върнали преди малко. Питър си спомни, че още тогава се бе учудил колко много дукесата подчертава този факт.

После кройдънският дук беше изломотил, че си оставил цигарите в колата, а дукесата го прекъсна рязко.

Дукът беше оставил цигарите си в колата.

Но ако съпрузите Кройдън са били в апартамента си и после са излезли да се поразходят наоколо…

Разбира се, биха могли да оставят цигарите и по-рано, през деня.

Но Питър реши, че не е така.

Той забрави събеседниците си и се замисли.

Защо Кройдън желаеха да скрият факта, че са използували колата си в понеделник вечерта? Защо трябваше да създават впечатление, при това невярно, че са прекарали вечерта в хотела? Дали оплакването от разлетите скариди по креолски не беше някакъв измислен способ, чрез който преднамерено въвлеченият Начиз, а после и Питър да могат да подкрепят тази измислица? Ако не беше случайната забележка на дука, която разгневи дукесата, Питър би приел всичко за достоверно.

Защо трябваше да крият, че са използували колата?

Преди малко Начиз каза: „Смешна работа… е целият случай… трябва да е станал малко преди онази неприятност.“

Кройдън имаха ягуар.

Огилви.

Изведнъж си спомни за ягуара, който излезе миналата нощ от гаража. Когато спря за миг под уличната лампа, Питър съзря нещо особено. Спомни си, че беше забелязал нещо. Но какво? С ужасяващо хладнокръвие той си припомни: калникът и фарът; и двата бяха повредени. За пръв път описанията от полицейските бюлетини през последните дни попаднаха право в целта.

— Питър — каза Марша, — ти целият пребледня изведнъж.

Той почти не я чу.

Трябваше на всяка цена да се махне оттук, някъде, където можеше да се усамоти и да помисли. Всичко трябва да се обмисли внимателно и логично, без да бърза. Най-вече не бива да бърза и да стига до шаблонни изводи.

Пред него се намираха отделните фигурки от картинна мозайка. Външно сякаш съвпадаха в едно цяло. Но трябваше да се огледат и подредят отново и отново. Или може би да се захвърлят.

Идеята беше невероятна. Изглеждаше просто твърде фантастична, за да отговаря на истината. И все пак…

Сякаш от разстояние до него достигана гласът на Марша:

— Питър! Случило ли се е нещо? Какво има?

Сол Начиз също го наблюдаваше с недоумение.

— Марша — каза Питър, — сега не мога нищо да ти кажа. Трябва да си вървя.

— Къде ще вървиш?

— Ще се върна в хотела. Извинявай. По-късно ще се опитам да ти обясня.

— Аз имах намерение да пием заедно чай — в гласа й прозвуча разочарование.

— Повярвай ми, но имам много важна работа.

— Ако трябва веднага да тръгнеш, ще те откарам с колата.

— Не — ако тръгнеше с Марша, тя щеше да го заговори, а той да й дава обяснение. — Моля те. Ще ти се обадя по-късно.

Той ги остави объркани, загледани подире му.

Отвън, на „Бейсън стрийт“, спря едно минаващо такси. Беше казал на Марша, че ще върви пеша до хотела, но сега премисли и каза на шофьора да го откара в квартирата му.

Там щеше да бъде по-спокойно.

Да обмисли всичко и да реши какво да прави.

Наближаваше привечер, когато Питър Макдермот обобщи заключенията си.

Той си каза: когато премислиш нещо двайсет, трийсет, четиридесет пъти, когато всеки път стигаш до едно и също заключение и когато става дума за резултат като този, до който си стигнал, тогава не можеш да избягаш от дълга си.

Откакто се раздели с Марша, вече час и половина стоеше затворен в апартамента си. Потискайки възбудата и желанието си да бърза, беше си наложил да размисли за всичко логично, внимателно и спокойно. Припомни си едно след друго всички събития от понеделник вечерта. Потърси всякакви възможни обяснения както за отделните случки, така и за всички събития, взети заедно. В нито едно обяснение не намери логичност и смисленост освен ужасното заключение, до което така внезапно бе стигнал днес следобед.

Повече нямаше защо да разсъждава. Трябваше да вземе решение.

Помисли си дали да не изложи всичко, което знае, и да сподели съмненията си с Уорън Трент. Но после се отказа от тази идея, тъй като му се стори, че това би показало липса на смелост и нежелание да поеме отговорността върху себе си. Каквото предстоеше да се направи, щеше да го свърши сам.

Всичко трябваше да се поднесе в завършен вид. Той смени бързо светлия костюм с по-тъмен. Излезе навън и се качи на едно такси, за да стигне по-бързо до хотела.

Прекоси фоайето, отвръщайки на поздравите, и се качи в кабинета си на мецанина. Флора вече си беше отишла. На бюрото му лежеше купчина писма, но той не им обърна внимание.

Поседя за малко спокойно в притихналата канцелария, обмисляйки какво да предприеме. После вдигна телефона и като изчака да му дадат външна линия, набра номера на полицията.

13

Непрекъснатото бръмчене на някакъв комар, който бе успял да се промъкне в ягуара, събуди Огилви от следобедния му сън. Той се разсъни бавно и отначало не успя да си припомни къде се намира. После в паметта му изплуваха събитията в цялата им последователност: тръгването от хотела, шофирането в утринния здрач, неоснователната тревога, решението да изчака през деня, преди да продължи на север, и накрая набраздения, тревясал път до горичката, където скри колата.

Очевидно прикритието беше добре подбрано. Като погледна часовника си, установи, че е спал необезпокояван в продължение на осем часа.

Докато се пробуждаше напълно, усети, че го обзема болка. В колата беше задушно, краката му бяха вдървени и го боляха от свитата поза, в която бе дремал на задната седалка. Чувствуваше устата си пресъхнала и с неприятен вкус. Беше ожаднял и изпитваше вълчи глад.

Ръмжейки от болка, Огилви изправи туловището си и отвори вратата на колата. Внезапно отгоре му връхлетя цяло ято комари. Пропъди ги с ръка, после се огледа наоколо, като се ориентира бавно, сравнявайки околността с това, което бе видял сутринта. Когато пристигна, беше все още хладно и едва се развиделяваше, а сега слънцето се бе издигнало високо и дори в сянката на дърветата жегата беше непоносима.

Като излезе накрая на горичката, той забеляза в далечината магистралата с нагрятия въздух, който трептеше над асфалта. Рано сутринта там нямаше никакво движение, но сега и в двете посоки бързо преминаваха коли и камиони и шумът от моторите им едва долиташе до Огилви.

Но наоколо, освен постоянното жужене на насекомите, не се забелязваха други признаци на живот. Пред него, чак до магистралата, се бяха ширнали задрямали поляни, спокойният коларски път и самотната горичка, зад която бе скрит ягуарът.

Огилви се облекчи и после разтвори един пакет, който беше сложил в багажника, преди да потегли от хотела. Беше увил в хартия термос с кафе, няколко консерви с бира, сандвичи, салам, бурканче с краставички и ябълков сладкиш. Ядеше лакомо, като наквасяше залците си с големи глътки бира, а после и с кафе. То беше изстинало през нощта, но беше силно и с приятен вкус.

Докато ядеше, слушаше радиото в очакване на новините от Ню Орлийнс. Когато започнаха, споменаха бегло за разследването по катастрофата с колата и че не са направени нови разкрития.

След това реши да поразгледа наоколо. На неколкостотин метра, на върха на една могилка, се намираше друга горичка, малко по-голяма от първата. Прекоси голото поле и от другата страна на дърветата съгледа лениво, кално поточе с обрасли в мъх брегове. Коленичи до водата, поизми се, доколкото беше възможно, и се почувствува освежен. Тревата беше по-зелена и по-примамлива, отколкото онази в гората, където беше скрит ягуарът, и той се изтегна с наслада, като подложи под главата си сакото.

Когато се намести удобно, Огилви премисли събитията от изминалата нощ и това, което му предстоеше. Отново стигна до заключението, че срещата му с Питър Макдермот пред хотела е била случайна и че засега можеше да я забрави. Би могло да се предположи, че когато Макдермот научи за отсъствието на главния инспектор, щеше да последва подобна на взрив реакция. Но това не би му помогнало да разбере накъде е отишъл Огилви и защо е заминал.

Разбира се, беше напълно възможно да вдигнат тревога през изминалата нощ поради някоя друга причина и сега може би усилено търсеха Огилви и ягуара. Но според новините по радиото нямаше такава вероятност.

В крайна сметка перспективите изглеждаха надеждни, особено при мисълта за парите, прибрани в сейфа, и останалата сума, която щеше да получи утре в Чикаго.

Сега не му оставаше нищо друго, освен да почака да се стъмни.

14

През целия ден Ключаря бе обзет от весело настроение. То му вдъхна самоувереност, когато малко подир пет часа следобед предпазливо се приближи до президентския апартамент.

И този път той отново се изкачи, по служебното стълбище от осмия до деветия етаж. Ключът, направен от шлосера при Ирландския канал, се намираше в джоба му.

Коридорът пред президентския апартамент беше пуст. Той се спря пред облицованите с кожа двойни врати, вслуша се внимателно, но не успя да чуе нищо.

Огледа коридора в двете посоки, после бързо извади ключа и го мушна в ключалката. Беше го намазал предварително със стрит графит вместо смазка. Ключът влезе навътре, нарезите съвпаднаха и той го превъртя. Ключаря открехна леко една от вратите. Вътре все още беше тихо. Затвори внимателно вратата и извади ключа.

Сега не възнамеряваше да влиза в апартамента. Това щеше да стане по-късно. Довечера.

Намерението му бе само да разузнае и да се увери, че ключът приляга към бравата и е годен за внезапна употреба, когато се наложи. По-късно щеше да започне наблюденията над апартамента в очакване на подходяща възможност съгласно набелязания план.

Засега реши да се прибере в стаята си на осмия етаж и след като нагласи будилника, легна да спи.

15

Отвън припадаше здрач и като се извини, Питър Макдермот стана от бюрото си и запали осветлението в кабинета. Той отиде на мястото си и отново се извърна към седналия срещу него човек в сив спортен костюм, който говореше с тих глас. Капитан Йолис от следователското бюро при нюорлийнската полиция съвсем не приличаше на полицай в сравнение с онези, които бе виждал Питър. Той продължаваше да слуша учтиво, като някой банков директор, който разглежда нечия молба за заем, докато Питър изреждаше фактите и предположенията си. Само веднъж следователят прекъсна дългия му разказ, за да попита дали може да позвъни по телефона. След като получи положителен отговор, той се обади от деривата на другия край на кабинета и заговори така тихо, че Питър не успя да чуе нито дума.

Отсъствието на какъвто и да е определен отговор накара Питър отново да се усъмни в своите доводи. Накрая той отбеляза:

— Не съм убеден, че всичко това или поне известна част има някакъв смисъл. Всъщност започвам да се чувствам малко глупаво.

— Ако повече хора постъпваха така, господин Макдермот, работата на полицията би била много по-улеснена. — За пръв път капитан Йолис извади молив и бележник. — Ако се получи нещо от този случай, вие естествено ще трябва да дадете цялостни писмени показания. Междувременно ме интересуват една-две подробности. Първо искам да знам номера на колата.

Номерът беше записан в записките на Флора в потвърждение на последния доклад, изготвен от нея. Питър го продиктува високо и детективът го записа.

— Благодаря ви. Другото, което ме интересува, е външното описание на вашия Огилви. Аз го познавам, но искам да го чуя и от вас.

Питър за пръв път се усмихна.

— Това не е трудно.

Когато завърши описанието на Огилви, телефонът иззвъня. Питър вдигна слушалката и я подаде на капитана.

— За вас е.

Този път той успя да чуе отговорите на детектива, който предимно повтаряше: „Да, господине“ и „Ясно“.

По едно време детективът вдигна очи и изгледа изпитателно Питър. После каза по телефона:

— Бих казал, че доста може да се разчита на него. — Лицето му леко се набразди от усмивка. — Но е много разтревожен.

Той повтори номера на колата и описанието на Огилви и затвори телефона.

— Имате право, че съм разтревожен — каза Питър. — Смятате ли да потърсите кройдънския дук и дукесата?

— Не още. Бихме желали да изчакаме още малко. — Детективът изгледа Питър замислено. — Видяхте ли вестника от тази сутрин?

— Не.

— Има някакъв слух, за който се споменава в „Стейтс Айтъм“, че кройдънският дук щял да бъде назначен за посланик на Великобритания във Вашингтон.

Питър леко подсвирна.

— Според шефа ми назначението било току-що потвърдено официално по радиото.

— Това може би означава, че той ще се ползва от дипломатически имунитет?

Детективът поклати глава.

— Той не важи за събитията, станали преди това. Ако са станали.

— Но едно невярно обвинение…

— Би имало сериозни последици във всеки случай, особено като този. Тъкмо затова и не бързаме, господин Макдермот.

Питър се размисли за тежките последици, отнасящи се както за хотела, така и за него самия, ако плъзне слух за следствието, а Кройдън се окажат невинни.

— За да не се тормозите напразно — каза капитан Йолис, — ще ви издам две неща. Нашите хора са направили някои заключения, откакто им позвъних първия път. Те смятат, че вашият Огилви вероятно ще се опита да изведе колата извън пределите на щата, може би някъде на север. Разбира се, ние не знаем какво го свързва с Кройдън.

— И аз не мога да разбера — каза Питър.

— Възможно е, след като сте го видял миналата вечер, да е шофирал през цялата нощ, а през деня да се е скрил някъде. Той разбира много добре, че при това състояние на колата няма смисъл да се опитва да кара през деня. В готовност сме, ако довечера излезе на пътя. В този момент алармират полицията в дванайсет щата.

— Значи вие се отнасяте сериозно към това?

— Аз ви казах, че ще ви издам две неща. — Детективът посочи телефона. — Последния път ми се обадиха, за да ми кажат също така, че разполагаме и с доклада на полицейската лаборатория на щата за парчетата стъкло и гривната на фара, които са намерили нашите хора на мястото на злополуката в понеделник. Срещнали са трудности, докато установят кой е производителят на колата и затова са изгубили известно време. Но сега вече сме наясно, че стъклото и гривната са от фара на ягуар.

— Сигурни ли сте наистина?

— Нещо повече, господин Макдермот. Ако се доберем до колата, която е убила жената и детето, ние ще докажем това без капчица съмнение.

Капитан Йолис стана да си върви и Питър го изпрати до преддверието. За свое учудване там завари Хърби Чандлър, но веднага си спомни, че той самият беше разпоредил старши пиколото да се яви при него тази вечер или утре сутринта. След последвалите събития той изпита изкушението да отложи тази, по всяка вероятност, неприятна среща, но после стигна до заключението, че не би спечелил нищо, като изчака.

Забеляза, че детективът и Чандлър си размениха погледи.

— Лека нощ, капитане — каза Питър и изпита злорада наслада, забелязвайки безпокойството, което премина през невестулковото лице на Чандлър.

Когато полицаят си отиде, Питър покани старши пиколото в кабинета си.

Той отключи едно от чекмеджетата си и извади някаква папка, в която се намираха показанията, написани предишния ден от Диксън. Дюмер и другите двама младежи. Подаде ги на Чандлър.

— Вярвам, че това ви интересува. Ако ви хрумнат някои идеи, трябва да знаете, че това са копия, а оригиналите са у мен.

По лицето на Чандлър премина сянка на болезнена гримаса и после започна да чете. Докато прелистваше страниците, той все повече присвиваше устни. Питър чу как си поема въздух през зъби и миг след това изръмжа:

— Копелета!

— Наричате ги така, защото са ви определили като сводник ли? — прекъсна го Питър.

Старши пиколото се изчерви и остави показанията върху бюрото.

— Какво смятате да правите?

— Смятам да ви изхвърля незабавно. И тъй като вие работите тук отдавна, възнамерявам да изложа целия случай пред господин Трент.

— Господин Мак, може ли да поговорим по този въпрос? — изхленчи Чандлър.

Но отговор не последва и той поде отново:

— Господин Мак, в място като тукашното могат да се случат всякакви неща…

— Ако смятате да ми разказвате за историйките с момичетата, дето поръчвате по телефона, и всички онези развлечения, не бива да се съмнявате, че всичко ми е известно. Но има и нещо друго, което ми е известно, а вие го знаете: ръководството не може да си затваря очите за някои въпроси. Един от тях е да предлагаш жени на непълнолетни.

— Господин Мак, бихте ли могли поне този път да не отивате при господин Трент? Не може ли това да си остане между нас двамата?

— Не.

Очите на старши пиколото бързо обходиха стаята и после се спряха на Питър. Погледът му преценяваше обстановката.

— Господин Мак, ако на някои хора е съдено да живеят… — и той замълча.

— Да?

— Е, понякога може и да си струва.

Любопитството накара Питър да премълчи.

Чандлър се поколеба, после бавно разкопча джоба на куртката си. Бръкна в него и извади прегънат плик, който положи върху бюрото.

— Я да видя — каза Питър.

Чандлър побутна плика към него. Не беше залепен и вътре се намираха пет стодоларови банкноти. Питър ги огледа внимателно.

— Истински ли са?

— Съвсем истински — ухили се Чандлър.

— Любопитен съм да знам каква цена сте ми определил. — Питър, му подхвърли обратно парите. — Вземете си ги и изчезвайте.

— Господин Мак, ако става въпрос да добавя още малко…

— Изчезвайте! — гласът на Питър прозвуча тихо и той се понадигна от стола. — Изчезвайте, преди да съм ви разбил мръсната муцунка.

Хърби Чандлър прибра парите и излезе, а на лицето му беше застинало ненавистно изражение.

Когато остана сам, на спокойствие, Питър Макдермот се отпусна тежко на стола зад бюрото. Разговорите със следователя и с Чандлър го бяха изтощили и потиснали. Особено втората среща, помисли си той, беше понижила много повече настроението му, а това вероятно се дължеше и на предложения подкуп, който предизвика у него усещането за нечисто-плътност.

А ако беше взел парите? Бъди честен със себе си, помисли си Питър. За миг, докато държеше банкнотите в ръце, той изпита изкушението да ги прибере. Петстотин долара не бяха за пренебрегване. Питър не хранеше никакви илюзии за разликата между своите доходи и тези на старши пиколото, който несъмнено грабеше много. Ако беше някой друг, а не Чандлър, може би щеше да отстъпи пред изкушението. А дали би отстъпил? Искаше му се да знае със сигурност. Така или иначе, нямаше да бъде първият управител на хотел, който приема пари от подчинените си.

И все пак колко ирония се криеше във факта, че независимо от настойчивостта на Питър да запознае Уорън Трент с уликите срещу Хърби Чандлър, нямаше никаква гаранция дали това ще доведе до някакъв резултат. Ала ако хотелът внезапно премине в ръцете на друг собственик, което беше доста вероятно, Уорън Трент повече не би се интересувал от всичко това. А и самият Питър навярно нямаше да се задържи. С идването на новото ръководство несъмнено щяха да се проучат досиетата на ръководните служители и тогава старата мръсна история със скандала в „Уолдорф“ щеше да бъде извадена на бял свят. Нима, помисли си Питър, все още не бе преживял спомена от нея? Всъщност по всяка вероятност всичко щеше да се изясни съвсем скоро.

Той отново насочи вниманието си към текущите дела.

На бюрото му лежеше формуляр, оставен от Флора, който съдържаше данни за заетостта на хотела. Едва сега, откакто влезе, той разгледа данните. Те показваха, че хотелът ще бъде пълен с гости и навярно и тази нощ всички стаи ще бъдат заети. Ако „Сейнт Грегъри“ вървеше към своята разруха, това поне ставаше под звуците на фанфари.

Наред с отчета за хотела и съобщенията за телефонни обаждания на бюрото имаше купчина с току-що пристигнали писма и докладни записки. Питър ги разгледа набързо и реши, че няма нищо спешно и те всички могат да почакат до утре. Под купчината лежеше кафява папка и той я разгърна. В нея се намираше предложението с плана за преустройство на хранителния комплекс, който вчера му беше даден от помощник-готвача Андре Лемю. Питър беше започнал да го разглежда тази сутрин.

Той погледна часовника си и реши да продължи четенето, преди да направи вечерната си обиколка из хотела. Разположи се удобно и разгъна пред себе си грижливо изписаните листа и внимателно начертаните схеми.

И докато четеше, изпитваше все по-голямо възхищение към младия помощник-готвач. Пред очите му се разкри майсторски план, от който проличаваше широкият поглед както към проблемите на хотела, така и към потенциалните възможности на неговите ресторанти. Питър се ядоса на главния готвач, господин Ебран, който според думите на Лемю беше отхвърлил всички предложения.

Наистина някои заключения бяха противоречиви, а и самият Питър не можеше да възприеме част от идеите на Лемю. Освен това на пръв поглед редица от оценките изглеждаха доста оптимистични. Но всичко това беше незначително. Много по-важен беше фактът, че към сегашните недостатъци на хранителния комплекс се подхождаше по един нов и определено компетентен начин на мислене, който предлагаше и изход от тях. Съвсем очевидно бе, че ако „Сейнт Грегъри“ не се възползува от значителните способности на Андре Лемю, той би ги предложил другаде.

Питър прибра проекта и чертежите в папката с чувство за удовлетвореност от това, че в хотела има човек като Лемю, който възприема работата си с ентусиазъм. Реши да сподели с него впечатленията си от предложението му, макар че при сегашното несигурно състояние на хотела Питър едва ли би могъл да му помогне.

Той разбра по телефона, че тази вечер главният готвач отсъствува отново по болест и че мястото му е заето от помощник-готвача, мосю Лемю. Съобразявайки се с протоколните задължения, Питър съобщи, че ще слезе след малко в кухнята.

Андре Лемю го очакваше на входа на главния ресторант.

— Заповядайте, господине! Добре дошли! — и докато водеше Питър през шумната и задимена кухня, младият помощник-готвач извика в ухото му:

— Както казват музикантите, ще ни заварите в състояние на кресчендо.

За разлика от сравнителното спокойствие през вчерашния следобед сега, в началото на вечерта, наоколо цареше адска врява. Цялата смяна готвачи с колосаните си престилки и техните помощници и чираци приличаха на разцъфнали бели маргарити из полето. Наоколо, сред облаци пара и горещина, запотените кухненски работници шумно разнасяха табли, тенджери и казани, докато други отчаяно тикаха колички, разминавайки се с разбързаните сервитьори и сервитьорки, понесли високо вдигнати подноси. Върху подгряващите плочи се разливаха ястията от вечерното меню, готови за сервиране в някоя от залите на ресторанта. Специалните поръчки от менюто „а ла карт“ и за стаите от хотела се приготвяха от пъргави готвачи, чиито ръце кръжаха навсякъде във въздуха. Сервитьорите се навъртаха наоколо, интересувайки се от изпълнението на поръчките, докато готвачите им отвръщаха троснато. Други сервитьори с препълнени табли преминаваха бързо покрай двете касиерки, седнали зад високите касови апарати. От отделението за супи, където клокочеха гигантски казани, се носеха кълба пара. Наблизо двама майстори-готвачи с умели движения приготвяха панирани сандвичи и топли пред-ястия. Зад тях осторожният главен сладкар следеше подготовката на десертите. От време на време, когато се разтваряха вратите на пещите, по съсредоточените лица пробягваше отражението на пламъците отвътре, където приличаше на пъкъл. А над всичко това слухът и обонянието биваха атакувани от тракането на съдовете, приканващия мирис на храна и свежия аромат на кипнало кафе.

— Когато сме заети с най-много работа, мосю, тогава сме най-горди. Всъщност и зелката изглежда така, ако не погледнеш под листата й.

— Прочетох доклада ви. — Питър върна папката на помощник-готвача и го последва в остъклената канцелария, където не беше така шумно. — Харесват ми вашите идеи. Бих оспорил някои предложения, но те представляват незначителна част от работата ви.

— Не би било лошо да поспорим, ако в крайна сметка пристъпим към дела.

— Засега няма да стане. Поне не по този начин, който очаквате. Преди да се предприеме каквато и да е реорганизация, най-напред трябва да се реши важният въпрос чия собственост ще бъде хотелът.

— Вероятно аз и моят план ще трябва да отидем другаде. Няма значение! — Андре Лемю присви рамене по галски и добави: — Мосю, трябва да се отбия на етажа, където вечерят участниците в конгреса. Имате ли нещо против да ме придружите?

Питър също възнамеряваше да включи във вечерната си обиколка и залите от горния етаж. Нямаше никаква разлика, ако започнеше проверката си от кухнята на етажа за конференции.

— Благодаря ви. Ще дойда с вас.

Те се изкачиха със служебния асансьор до следващите два етажа и влязоха в помещение, което доста приличаше на главната кухня. Оттук можеха да се сервират наведнъж около две хиляди ястия в трите заседателни зали на „Сейнт Грегъри“ и в десетте по-малки помещения. Работният ритъм изглеждаше не по-малко напрегнат от този в другата кухня.

— Както знаете, мосю, сега имаме два големи банкета. В Голямата бална зала и в „Биенвил“.

— Да, конгресът на стоматолозите и този на Голд Краун Кола — кимна Питър. От потока блюда, устремен към двата срещуположни изхода на дългата кухня, той забеляза, че основното ястие на зъболекарите е печена пуйка, а на търговците на кола — пържена камбала. Цяла чета готвачи и техните помощници приготвяха и двете ястия, като разпределяха с ритъма на машини зеленчуците на порции, а после с едно-единствено бързо движение покриваха чиниите с металически капаци и ги поставяха върху подносите на сервитьорите.

По девет чинии на поднос, колкото беше броят на участниците на всяка маса. По две маси на всеки сервитьор. По четири курса за основното ястие наред с допълнителните кифлички, маслото, кафето и петифурите. Питър изчисли; на всеки сервитьор се падаха поне по дванайсет тежки обиколки, а често пъти и повече, ако клиентите пожелаеха нещо допълнително или, както се налагаше понякога, ако сложеха допълнителни маси. И не беше никак чудно, че някои сервитьори изглеждаха преуморени към края на вечерта.

Навярно недотам преуморен изглеждаше салонният управител, спокоен, безупречен с бялата си вратовръзка и фрак. В този миг, като полицай на пост, той се беше разположил в центъра на кухнята, направлявайки потока от сервитьори в двете посоки. Щом забеляза Андре Лемю и Питър, той се отправи към тях.

— Добър вечер, шефе. Добър вечер, господин Макдермот. — Макар според йерархията на хотела Питър да превъзхождаше другите двама, салонният управител правилно се ориентира в правилата на кухнята, като поздрави най-напред дежурния главен готвач.

— Какъв е броят на вечерите, господин Доминик? Салонният управител погледна в едно листче и отговори:

— Хората от Голд Краун Кола заявиха двеста и четиридесет и ние заредихме толкова. Изглежда ще се вместят в тази бройка.

— Те са търговци, които разчитат на заплатата си — каза Питър. — Трябва да се явят. Но зъболекарите са дошли и да се позабавляват. Вероятно някои от тях ще се позабавят, а много може и да не дойдат.

Салонният управител кимна в знак на съгласие.

— Дочух, че доста си пийвали в стаите. Консумацията на лед се е повишила, а сервитьорите от етажите са затрупани с поръчки за коктейли. Струва ми се, че това ще се отрази на вечерята.

Задачата беше да се подготви необходимият брой ястия за делегатите в определените часове. Този проблем беше познат и на тримата. Организаторите на конгреса заявиха на хотела сигурните минимални бройки, но на практика Цифрата се колебаеше със сто до двеста души около посочените данни. Тази несигурност се дължеше на неизвестността колко делегати ще предпочетат да се отделят на малки компании и да се откажат от официалния банкет или пък ще нахълтат вкупом в последния момент.

Последните минути на всеки конгресен банкет бяха изпълнени с неизбежно напрежение за всяка хотелска кухня. Тъкмо в този миг всички служители съзнаваха, че в зависимост от това как ще откликнат на кризисната ситуация, може да проличи доколко сполучливо е организирана тяхната работа.

Питър попита салонния управител:

— Колко бяха първоначалните заявки?

— Зъболекарите посочиха петстотин. Почти толкова, колкото са и в залата, и вече започнахме да им сервираме. Но изглежда, че идват допълнителни гости.

— А отбелязвате ли броя на новопристигналите?

— Да, поставил съм отвън човек. Ето го. — Разминавайки се с колегите си, един сервитьор в червено сако влетя през служебния вход на Голямата бална зала.

Питър попита Андре Лемю:

— Ако се наложи, можем ли да приготвим допълнително храна?

— Щом ни дадат заявка, мосю, ще направим всичко по силите си.

Салонният се посъветва със сервитьора и се върна при другите двама:

— По всичко личи, че трябва да приготвим нови сто и седемдесет порции. Прииждат все повече гости! Вече слагат допълнителни маси.

Както винаги, такива кризисни положения настъпваха с известно предизвестие. Но в този случай всичко стана изведнъж. Сто и седемдесет допълнителни блюда, които трябваше да се приготвят незабавно, щяха да подложат на изпитание възможностите на всяка кухня. Питър се обърна към Андре Лемю, но установи, че младият французин вече не е до него.

Помощник-готвачът се беше изстрелял на работа. Намираше се вече сред подчинените си, като даваше заповеди със скоростта на огнестрелно оръжие: Един младши-готвач в главната кухня! Да вземе седем пуйки, които пекат за утрешната студена закуска… А към хората от транжорната извика: Вземете всички запаси! Бързо! Започвайте да режете месото!… Още зеленчуци! Докарайте ги от другия банкет — там май са отпуснали повече!… Още един млад готвач беше изпратен в главната кухня, за да вземе всички зеленчуци, които можеше да намери там… И да им кажете да ни изпратят помощ! Двама транжори и още двама готвачи… Предупредете и главния сладкар! След няколко минути трябва да се приготвят сто и седемдесет десерта… Ще вземем от едните, за да оправим другите. Трябва да нахраним зъболекарите! Младият Андре Лемю с бързия си ум, увереност и добродушие ръководеше парада.

Сервитьорите също започнаха да се прехвърлят, като някои незабелязано се оттегляха от по-малкия банкет на Голд Краун Кола, а тези, които оставаха там, щяха да се натоварят допълнително. Клиентите нямаше да забележат нищо или може би само това, че сервитьорът, който им поднася следващото ястие не е същият. А останалите сервитьори, изпратени в Голямата бална зала при зъболекарите, щяха да обслужват вместо две три маси с двайсет и седем души. Някои от най-опитните, известни със своята експедитивност, може би щяха да поемат и по четири маси. Други щяха да пороптаят, но не много. Сервитьорите за конгресите бяха на свободна практика и се наемаха от всеки хотел, когато бе необходимо. Допълнителният труд, разбира се, се заплащаше. Надницата за обслужване на две маси в продължение на три часа беше четири долара, а за всяка допълнителна маса се прибавяше половината от тази сума. Като се добави и бакшишът към сметката, съгласно първоначалната уговорка, цялата сума се удвояваше. Бързоногите се завръщаха в къщи с шестнайсет долара в джоба, а ако имаха късмет, можеха да изкарат още толкова на закуска и на обяд.

Питър забеляза, че една количка с три току-що сготвени пуйки вече излизаше от служебния асансьор. Готвачите от транжорната се надвесиха над нея, а помощникът, който ги донесе, се върна за други.

Петнайсет порции от всяка пуйка. Трябва да се нарежат бързо, с умението на хирург. На всеки клиент еднаква порция: бяло месо, тъмно месо и сос. По двайсет порции на поднос. Подносът веднага да се отнесе на шубера. Нови колички с димящи зеленчуци се приближаваха като флотилия кораби.

Помощник-готвачът, който бе разпратил подчинените си по задачи, беше отслабил фронта на сервитьорите. Андре Лемю излезе напред, като замени двама от тях. Цялата група набра скорост и започнаха да сноват по-бързо и отпреди.

Чиния… месо… първо зеленчуците… после… сос… премести чинията нататък… захлупи я! За всяко движение по един човек; ръце, пръсти и черпаци действуваха едновременно. Всяка секунда по едно готово блюдо… още по-бързо! Пред шубера — опашка от сервитьори, която расте.

На другия край на кухнята главният сладкар отваря хладилниците, проверява, избира и затръшва вратите. Сладкарите от главната кухня се втурват на помощ. Да се извадят всички налични десерти. Носят се допълнително от камерите в сутерена.

И в цялото това напрежение — ново затруднение.

Някакъв сервитьор докладва на бригадира, бригадирът на оберкелнера, а той на Андре Лемю.

— Шефе, един господин казва, че не обича пуйка. Пита дали може да получи не много тлъсто печено?

Запотените готвачи избухнаха гръмко в смях.

Но както забеляза Питър, молбата на госта беше преминала през всички протоколни правила. Само главният готвач можеше да разреши каквото и да е отклонение от стандартното меню.

Андре Лемю се засмя и каза:

— Е, добре, ще му дадем, но ще му сервираме накрая.

Това също беше стара традиция в кухнята. Всъщност при взаимоотношенията с гостите повечето хотели заменяха стандартното ястие в случай като този, дори ако новото блюдо е по-скъпо. Но всеки път, както и сега, взискателният клиент трябваше да изчака, докато околните не започнат да се хранят — предпазна мярка срещу ония, които могат да бъдат въодушевени от същата идея.

Опашката от сервитьори пред шубера започна да намалява. Повечето гости в Голямата бална зала, включително и закъснелите, бяха получили основното си ястие, Започнаха да се появяват помощник-сервитьорите с празни съдове. По всичко личеше, че кризата беше отминала. Андре Лемю напусна редиците на сервитьорите и погледна въпросително към главния сладкар.

А той самият, дребен като кибритена клечица — изглежда рядко опитваше собствените си произведения, — сега изобрази нула с палеца и показалеца си.

— Всичко е готово, шефе.

Андре Лемю се усмихна и се приближи към Питър.

— Мосю, по всичко личи, че им върнахме топката.

— Бих казал, че направихте много повече. Поразен съм!

Младият французин присви рамене.

— Това, което видяхте, е хубаво нещо. Но то е само част от нашата работа. А през останалото време мие не изглеждаме така добре. Извинете ме, мосю. — И той се отдалечи.

Десертът беше „бом о марон, черис фламбе“17. Щяха да го сервират с подобаваща церемониалност, да угасят осветлението в залата, а пламтящите подноси да се внесат високо вдигнати.

Сервитьорите вече се подреждаха в редица пред служебния вход. Главният сладкар и неговите помощници проверяваха как са подредени подносите. Трябваше само да поднесат огъня, за да пламне блюдото в средата. Двама готвачи стояха наблизо със запалени свещи.

Андре Лемю прегледа цялата редица.

На входа на Голямата бална зала беше застанал оберкелнерът с вдигната ръка, наблюдавайки в очакване помощник-готвача.

Андре Лемю кимна и оберкелнерът свали ръката си с широк жест.

Готвачите със свещите се втурнаха покрай редицата от табли, запалвайки блюдата. Двете крила на служебната врата се разтвориха и застанаха неподвижни. Отвън, като по даден знак, един електротехник започна да гаси светлините, оркестърът притихна и съвсем замря. Разговорите в Голямата зала замлъкнаха.

Внезапно зад гостите проблесна прожектор, който освети входа на кухнята. За миг настана тишина, която бе прорязана от звук на тромпети. Щом замлъкнаха, оркестърът и органът с пълна сила заляха залата с началните ритми на „Светците“. В такт с музиката процесията от сервитьори с пламтящи подноси в ръце пристъпи в залата.

За да вижда по-добре, Питър Макдермот влезе в Голямата бална зала. Забеляза, че огромното помещение е необичайно препълнено с хора.

„Ах, когато светците пристъпват в крак…“ От кухнята един след друг излизаха сервитьори в елегантни униформи. В този миг присъствуващите до един бяха поразени. Само подир секунди някои от сервитьорите щяха да се заловят за работа в другата банкетна зала. А сега в полумрака пламъците светеха като сигнални огньове…

„Ах, когато светците, ах, когато светците пристъпват в крак…“ Сред множеството от гости избухнаха спонтанни аплодисменти, които се вляха в такта па музиката, докато сервитьорите обикаляха залата. А за хората от хотела поредното задължение беше изпълнено както трябва. Но никой извън пределите па кухнята нямаше да узнае, че само преди няколко минути бе настъпила криза, която беше преодоляна… „Господи, и аз искам да крача сред тях, когато светците пристъпват в крак…“ Щом сервитьорите се доближиха до масите, светлините се запалиха и в залата отново избухнаха аплодисменти и радостни възклицания.

Андре Лемю отново застана до Питър.

— Това е всичко за тази вечер, мосю. Освен ако не желаете един коняк. В кухнята има малко.

— Не, благодаря ви — усмихна се Питър. — Представлението беше чудесно. Моите поздравления!

Той си тръгна и помощник-готвачът извика подире му:

— Лека нощ, мосю. И не забравяйте.

— Какво? — объркано спря Питър.

— Това, което вече ви казах. За оня хотел, който двамата с вас ще направим.

Полуразвеселен и полузамислен, Питър си проправи път между банкетните маси към изхода.

Беше прекосил почти цялата зала, когато усети, че нещо не е наред. Спря и се огледа, недоумявайки какво се е случило. И тогава изведнъж разбра. Доктор Инграм, гневливият дребничък президент на конгреса на стоматолозите, трябваше да председателствува и тази вечеря — една от важните прояви на конгреса. Но докторът не беше нито на президентското място, нито някъде другаде на дългата централна маса.

Неколцина делегати обикаляха около масите, поздравявайки приятелите си, пръснати из залата. Някакъв човек със слухов апарат се спря до Питър.

— Добре е, нали?

— Разбира се. Надявам се, че вечерята ви е харесала?

— Не беше лоша.

— Междувременно — каза Питър — търсех доктор Инграм, но никъде не го видях.

— Няма и да го видите — отговори му другият с рязък тон, като го изгледа подозрително. — Да не сте от някой вестник?

— Не, аз съм от хотела. С доктор Инграм се срещнахме два пъти.

— Той си подаде оставката. Днес следобед. Ако искате да чуете моето мнение, той се държа като пълен глупак.

Питър сдържа удивлението си.

— А не знаете ли случайно дали докторът е още в хотела?

— Нямам никаква представа.

И човекът със слуховия апарат се отдалечи.

На етажа за конференции имаше вътрешен телефон.

Според думите на телефонистката доктор Инграм се водеше, че все още е в хотела, но телефонът в стаята му не отговаряше. Питър позвъни на главния касиер.

— Дали доктор Инграм от Филаделфия е напуснал хотела?

— Да, господин Макдермот, точно преди една минута. Той е тук, във фоайето.

— Изпратете някого да го помоли да бъде така добър да ме почака. Веднага ще сляза.

Когато Питър пристигна, доктор Инграм стоеше до куфарите си, преметнал шлифер през ръка.

— Сега пък какви неприятности имате, господин Макдермот? Ако желаете да отправя похвала към хотела, щастието няма да ви се усмихне. Освен това нямам много време до самолета.

— Разбрах, че сте си подал оставката, и дойдох да ви кажа, че много съжалявам.

— Предполагам, че ще се справят и без мене. — От Голямата бална зала, два етажа по-нагоре, долетяха аплодисменти и радостни възгласи. — По всичко личи, че вече са се справили.

— Това засяга ли ви?

— Не. — Дребният доктор запристъпя от крак на крак, сведе очи и изръмжа: — Излъгах ви. Засяга ме, и то прекалено много. Не би трябвало, но не мога.

— Мисля, че всеки би постъпил така — каза Питър.

Доктор Инграм рязко вдигна глава.

— Разберете едно, Макдермот: аз не съм загубил позиции. И не желая да се чувствам така. През целия си живот съм бил преподавател и има с какво да се похваля: възпитах добри хора и един от тях е Джим Николас, а също и други като него; някои методики носят моето име; книгите, които съм написал, се четат в университетите. Всичко това е една солидна работа. А останалото — той кимна в посока към Голямата бална зала — е само лъскаво покритие.

— Аз не съм разбрал, че…

— Няма значение. Няма вреда от малко блясък. Това дори допада на хората. Аз исках да стана президент и бях доволен, когато ме избраха. То е нещо като посвещение в звание от онези хора, чието мнение цениш. Ако трябва да бъда честен, Макдермот — и само един господ знае защо ви разправям всичко това, — то сега сърцето ми се пръска, че не съм в залата тази вечер.

Той замлъкна и вдигна очи, а от залата отново долетяха весели звуци и шум.

— Все пак веднъж завинаги трябва да решиш какво желаеш и в какво вярваш. — Дребният доктор изръмжа. — Някои от приятелите ми смятат, че съм се държал като идиот.

— Няма нищо идиотско в това да защищаваш някакъв принцип.

Доктор Инграм изгледа Питър.

— Но вие не постъпихте така, Макдермот, когато ви се удаде тази възможност. Вие доста се разтревожихте за хотела и за службата си.

— Опасявам се, че сте прав.

— Е, да, все пак имате смелостта да си го признаете, та затова Ще ви кажа нещо, сине. Вие не сте единствен. Много пъти и аз съм отстъпвал от позиции, в които съм вярвал. Това може да се случи с всекиго от нас. Но понякога ти се открива отново възможност. Ако това се случи с вас, възползвайте се от нея.

Питър повика едно пиколо.

— Ще ви придружа до изхода.

Доктор Инграм поклати глава.

— Няма нужда. По-добре да не си правите труда, Макдермот. Нито този хотел, нито вие сте ми приятни.

Пиколото го погледна в очакване. Доктор Инграм каза:

— Да вървим!

16

Късно следобед Огилви все още спеше близо до горичката, където беше скрит ягуарът. Събуди се, когато започна да припада здрач и оранжевото кълбо на слънцето беше слязло до билата на хълмовете, разположени на запад. Дневните горещини бяха преминали в приятна вечерна прохлада. Огилви се забърза, разбрал, че скоро ще трябва да потегли.

Най-напред се заслуша в радиото. В бюлетина с новините нямаше нищо ново, а просто повториха това, което бе чул и преди. С чувство на задоволство той изключи радиото.

Върна се при потока зад горичката и се освежи, като наплиска лицето и главата си с вода, за да прогони последните следи от съня. Хапна набързо от запасите с храна, които му бяха останали, после напълни термосите с вода и ги остави на задната седалка до сиренето и хляба. Импровизираната закуска трябваше да му стигне през нощта. Реши до разсъмване да не спира ненужно по пътя.

Маршрутът, който беше набелязал преди тръгването си от Ню Орлийнс, минаваше на северозапад през останалата част на щата Мисисипи. После трябваше да прекоси западното разклонение на Алабама и да продължи на север през Тенеси и Кентъки. От Луисвил щеше да завие на запад към Индиана, по пътя за Индианополис. После щеше да прекоси Илинойс край град Хамънд и оттам за Чикаго.

Оставаха му да измине още седемстотин мили. Цялото разстояние беше твърде голямо, за да го премине наведнъж, но Огилви прецени, че призори би могъл да стигне до Индианополис, където му се струваше, че ще бъде в безопасност. Веднъж да се добереше дотам, а после от Чикаго го деляха двеста мили.

Беше съвсем тъмно, когато изведе ягуара на заден ход от прикритието на дърветата и внимателно го подкара към магистралата. Като насочи колата на север по шосе № 5, той изръмжа одобрително.

При Кълъмбъс, щата Мисисипи, където бяха погребани загиналите от битката при Шайло, Огилви спря, за да зареди с гориво. Избра внимателно една малка бензиностанция в покрайнините на града с две старомодни бензинови колони, осветени от една-единствена лампа. Спря колата напред, възможно по-далеч от светлината, за да остане предницата й в сянка.

Той не оправда надеждите на собственика да завържат разговор и отмина с мълчание думите му „Хубава вечер, нали?“ и „Далече ли отивате?“ Плати бензина и шестте шоколада и потегли.

След девет мили пресече границата на Алабама.

Прекоси върволицата от малки градчета — Върнън, Слиджънт, Хамилтън, Ръселвил, Флоренция, който съгласно крайпътния надпис бил известен с производството на тоалетни чинии. След още няколко минути пресече границата на Тенеси.

Движението не беше натоварено и ягуарът напредваше добре. Пътят беше чудесен и при това наскоро, след като се стъмни, изгря и луната. Нямаше никакви признаци за появата на полицията.

Огилви се почувствува успокоен.

На петдесет мили южно от Нашвил, до Колумбия, щат Тенеси, той зави по магистрала № 31. Огромни автовлакове, чиито фарове прорязваха нощната тъмнина като безкрайна светеща верига, оглушително се носеха на юг към Бирмингам и на север към индустриалния Среден запад. Някои коли рискуваха за разлика от шофьорите на камионите и си пробиваха път през колоната. От време на време и Огилви извеждаше колата встрани, за да изпревари някой бавен камион, но съблюдаваше внимателно ограниченията за скоростта. Нямаше никакво желание да привлича вниманието върху себе си с превишена скорост или нещо подобно. След малко забеляза зад себе си кола, която го следваше с неговата скорост. Огилви наклони огледалото за обратно виждане, за да не го заслепят фаровете на другата кола, и намали скоростта за да я пропусне. След като този ход не успя, Огилви продължи с предишната скорост.

След няколко мили забеляза, че движението на север се забавя. Стоповете на предните коли започнаха да мигат предупредително. Той се наклони вляво и забеляза група светлини, а двете колони от коли, потеглили на север, се сливаха в един поток. По всичко личеше, че е станало някакво пътно произшествие.

И тогава, като взе завоя, изведнъж разбра истинската причина за задръстването. От двете страни на пътя се бяха наредили полицейски коли от щата Тенеси, а сигналните им лампи върху покривите непрекъснато мигаха. Бариера със светлоотразяваща боя беше спусната в средата на пътното платно. В този миг колата, която го следваше, също запали полицейските си светлини.

Щом ягуарът забави ход и спря, към него се втурнаха полицаи с насочено оръжие.

Треперещ, Огилви вдигна ръце над главата си.

Някакъв едър сержант отвори вратата на колата и заповяда:

— Без да сваляш ръце, излизай от колата! Арестуван си!

17

Кристин Франсис Разсъждаваше на глас:

— Ето! Пак го направихте. И двата пъти, докато ви наливаха кафе, вие обгърнахте чашата с ръце. Като че ли така ви е по-приятно.

Албърт Уелс се усмихна дяволито от другия край на масата.

— Вие сте много по-наблюдателна от някои други.

Тази вечер той отново изглеждаше отслабнал, помисли си Кристин. Беше пребледнял както преди три дни и цяла вечер бронхиалната кашлица го измъчваше, макар това да не помрачаваше веселото му настроение. Той има нужда от някого, помисли си Кристин, който да се грижи за него.

Намираха се в основния ресторант на „Сейнт Грегъри“. Бяха пристигнали преди повече от час и почти всички посетители си бяха отишли и само няколко души допиваха бавно кафето и питиетата си. Макар хотелът да беше препълнен, в ресторантите нямаше много посетители. Оберкелнерът Макс се приближи дискретно до тяхната маса.

— Ще желаете ли още нещо, господине?

Албърт Уелс погледна Кристин, която поклати глава.

— Мисля, че не. Ако желаете, можете да донесете сметката.

— Разбира се, господине — Макс кимна на Кристин, показвайки с поглед, че не е забравил уговорката им от сутринта.

Когато оберкелнерът си отиде, дребният човечец каза:

— Та да се върнем към кафето. Ако търсиш злато в земите на север и искаш да оживееш, трябва всичко да пестиш, дори и топлината от чашата с кафе в ръцете ти. Това ти става привичка, с която свикваш. Предполагам, че бих могъл да се откажа от него, но има и такива неща, за които си струва да си спомняш от време на време.

— Защото времената тогава са били по-добри или защото сега животът е по-хубав?

— Струва ми се и двете — отвърна той, след като се замисли.

— Казахте ми, че сте бил миньор — каза Кристин. — Но не знаех, че сте бил и златотърсач.

— През повечето време и двете професии вървяха ръка за ръка. Особено на Канадския щит — това е в северозападните територии, Кристин, почти до края на канадските земи. Когато живееш там самичък в тундрата или както я наричат — арктическата пустиня, всичко чака двете ти ръце — от маркирането на участъка с колове до подгряването на вечно замръзналата земя, която трябва да разкопаваш. А ако сам не го направиш, няма и кой да ти помогне.

— А какво търсехте на север?

— Уран, кобалт и най-вече злато.

— И намерихте ли нещо? Имам предвид злато.

Той кимна утвърдително.

— Много. Около Йелоунайф при Голямото робско езеро. Там били разкрити находища още през деветдесетте години на миналия век и така продължило през цялата златна треска до 1945 година. Макар че в онези райони земята се поддаваше много трудно на обработка и извличане на рудата.

— Трябва да ви е било много тежко — каза Кристин.

Дребният човек се закашля, после отпи глътка вода и се усмихна с извинително изражение.

— Тогава бях по-здрав. Макар че ако дадеш и най-малката възможност на Щита, той ще те погуби — Уелс огледа приятния ресторант, осветен от кристалните полилеи. — Всичко е много по-различно от това, което виждам тук.

— Вие казахте, че най-трудно се копае златото. Но не винаги е така, нали?

— Не винаги. На някои им вървеше повече, но и на тях не им беше леко. Може би работата беше такава, защото Щита и Голите земи оказваха странно въздействие над хората. Някои например, които изглеждаха силни не само физически, но и духом, после се оказаха най-безпомощните. Но понякога ставаше и обратното. Спомням си веднъж…

Той замълча, тъй като оберкелнерът остави на масата поднос със сметката им.

— Продължавайте! — подкани го тя.

— Това е дълга история, Кристин.

Той обърна сметката и я разгледа.

— Бих искала да я чуя — каза Кристин, която наистина проявяваше интерес. Тя си помисли, че с течението на времето този дребен човечец й става все по-симпатичен.

Той вдигна очи и в тях се четеше весело настроение. Погледна в другия край на залата, към оберкелнера, и отново към Кристин. После бързо извади молив и подписа сметката.

— Беше през трийсет и шеста — започна той, — по времето, когато започна една от последните кампании за злато в Йелоунайф. Работех в един участък близо до брега на Голямото робско езеро. Работех заедно с един човек на име Хайми Екстайн от Охайо. Беше работил в търговията с облекла, продавал стари коли и какво ли не още. Беше нахакан и бърборко, но знаеше как да печели симпатиите на хората. Предполагам, тъкмо това наричате чар. Когато пристигна в Йелоунайф, нямаше много пари. Аз бях без пукната пара, Хайми предложи да започнем с неговия капитал.

Албърт Уелс отпи замислено вода.

— Хайми никога не беше виждал снегоходки, не беше чувал за вечно замръзналата земя и не можеше да различи шистата от кварца. И въпреки това започнахме добре от самото начало. Провървя ни.

— Бяхме работили в продължение на месец-два. Докато си на Щита, изгубваш всякаква представа за времето. И ето един ден, близо до устието на река Йелоунайф, седнахме да свием по цигара. Седим си, както правят златотърсачите, и аз отчупих няколко парчета от една желязна шапка — това е окислената горна част, Кристин, на някоя желязна жилка — и ги пъхнах в джоба си. По-късно на брега на езерото промих парчетата. И можете ли да си представите, че пред мен се откри чисто самородно злато.

— Когато такова нещо ти се случи — каза Кристин, — сигурно се чувствуваш най-щастливият човек на земята.

— Може би има други неща, които те правят по-щастлив. Но ако ги има, поне на мен не са се случвали. И така, ние се втурнахме обратно към онова място, откъдето отчупих скалните парчета, й го покрихме с мъх. След два дни открихме, че мястото вече е оградено с колчета. Мисля, че това беше най-тежкият удр, който бяхме изпитали. После се оказа, че маркировката била на някакъв златотърсач от Торонто. Беше отишъл нанякъде предишната година, а после се върнал на изток, без да знае какъв участък притежава. Според законите на Северните територии, ако заявеният участък не се разработва, след година собственикът губи всякакви права над него.

— Откога е бил заявен участъкът?

— Ние го открихме през юни. Ако нещата продължаваха да се развиват така, земята щеше да бъде свободна през последния ден на септември.

— А не можехте ли да си мълчите и да изчакате?

— Точно такива бяха и нашите намерения. Само че не беше толкова лесно. Първо, откритият участък се намираше точно в района на една действаща мина и наблизо работеха и други златотърсачи като нас. И второ, Хайми и аз останахме без пари и храна.

Албърт Уелс повика един от минаващите сервитьори.

— Смятам да изпия още едно кафе все пак — той попита Кристин: — А вие?

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Продължавайте. Искам да чуя всичко до края.

Колко странно, помисли си тя, че едно такова епично приключение, за което хората само си мечтаят, би могло да се случи на един съвсем обикновен човек като дребничкия старец от Монреал.

— И така, Кристин, мисля, че следващите три месеца бяха най-дългите, които двама мъже биха могли да преживеят. А навярно и най-трудните. Ние само съществувахме. Риба и малко растения. Накрая заприличах на вейка, а краката ми почерняха от скорбут. Разболях се и от този бронхит и флебит. Хайми не беше по-добре, но никога не се оплакваше и все повече ми допадаше.

Кафето пристигна и Кристин мълчаливо изчака.

— Накрая настъпи последният ден на септември. Разбрахме от хората в Йелоунайф, че след като изтече срокът на първата заявка, за участъка щели да се явят и други и ние решихме да рискуваме. Нашите колчета бяха готови. Забихме ги точно след полунощ. Спомням си, нощта беше тъмна като катран, валеше силно и вятърът вееше като хала.

Ръцете му отново обхванаха чашата с кафето.

— Това е всичко, което си спомням, тъй като по-късно природата ме надви и първото нещо, което видях, беше болницата в Едмънтън на около хиляда мили от мястото, където работехме. После научих, че Хайми ме извел от района на Щита, макар да не разбрах как го е направил. А един пилот ме откарал на юг. Много пъти, дори и в болницата, ме бяха отписвали. Но не умрях. Въпреки че като премислих всичко, предпочетох да бъда мъртъв.

Той спря да отпива от кафето.

— А заявката не беше ли законна? — попита Кристин.

— Редовна беше. Неприятностите дойдоха от Хайми — Албърт Уелс поглади замислено носа си, който приличаше на човка на врабче. — Може би трябва да се върна малко назад. Докато чакахме да мине времето, на Щита и двамата подписахме документи за прехвърляне на имуществото си. Всеки от нас прехвърляше — черно на бяло — собствения си дял от участъка на другия.

— Защо направихте така?

— Това беше идея на Хайми в случай, че един от двама ни оцелее. И ако станеше нещо такова, оцелелият щеше да разполага с документ, от който е видно, че той е собственик на целия участък и ще трябва единствено да унищожи другия документ. Хайми каза, че така ще си спестим много адвокатски формалности. Тогава ми се стори съвсем разумно. Уговорихме се да унищожим и двата документа, ако останем живи и двамата.

— Значи, докато сте били в болницата… — подметна Кристин.

— Хайми бе взел и двата документа и беше заверил своя. Когато се възстанових, Хайми управляваше целия участък и бе започнал да го разкопава с необходимата техника и работна ръка. Разбрах, че получил предложение да продаде участъка за четвърт милион долара на една голяма металопреработваща компания, а освен това имало и други кандидати.

— И нищо ли не можахте да направите?

Дребният човек поклати глава.

— Разбрах, че съм бил изигран, преди да започна. Въпреки всичко, щом излязох от болницата, взех пари на заем, за да отида отново на север.

Албърт Уелс млъкна и помаха някому с ръка за поздрав. Кристин вдигна очи и видя Питър Макдермот, който се приближаваше към тяхната маса. Интересно, помисли си тя, дали Питър помни предложението да дойде при тях след вечеря. Щом го видя, почувствува, че сетивата й са обхванати от приятно вълнение. Но тя внезапно усети, че Питър е потиснат.

Дребният човечец поздрави сърдечно Питър, а един сервитьор бързо донесе допълнителен стол.

Питър се отпусна на него с наслада.

— Страхувам се, че малко съм закъснял, но ме задържаха някои проблеми.

И си помисли, че това беше чудесен пример за премълчаване на част от истината.

Надявайки се, че ще има възможност да поговори по-късно насаме с Питър, Кристин каза:

— Господин Уелс ми разказваше една чудесна история. Трябва непременно да й чуя края.

Питър отпи от кафето, което му донесе сервитьорът.

— Продължавайте, господин Уелс. Ще бъде като филм, който улавям накрая. После ще разбера и началото.

Дребният човечец се усмихна и сведе очи към кокалестите си и загрубели ръце.

— Няма много до края, макар че това, което стана, представлява неочакван обрат. Аз заминах на север и открих Хайми в Йелоунайф, настанен в някаква сграда, която минаваше за хотел. Нарекох го с всички обидни думи, които ми дойдоха на ума. А той през цялото време ми се хилеше насреща, което още повече ме вбеси, и за малко щях да го убия на място. Разбира се, нямаше да направя това, а и той беше съвсем наясно, че не бих го направил.

— Трябва да е бил отвратителен човек — каза Кристин.

— И аз така си мислех. Но като се поуспокоих, Хайми ми каза да го последвам. Отидохме при адвоката и той ни извади някакви документи, предварително подготвени, като според тях аз отново получавах своя дял, и то по съвсем честен начин, защото Хайми не бе задържал нищо за себе си за цялата работа, която беше свършил по време на моето отсъствие.

— Нищо не разбирам — поклати глава Кристин в недоумение. — Тогава защо е…

— После Хайми ми обясни всичко. Каза ми, че от самото начало е знаел колко много законни положения трябва да се спазят, да се подпишат разни документи, особено ако участъкът не бъде продаден и вместо това се разработи, а той знаеше, че това е и моето желание. Беше взел заеми от банката за машините, за надниците на работниците и всичко останало. И докато аз лежах в болницата и не можех да различа деня от нощта, той не би могъл нищо да предприеме, при условие че името ми съществува върху документа като сътрудник. И така Хайми беше използвал моя документ и бе продължил да работи. През цялото време имал намерение да върне дела ми. Лошото бе, че не си падаше много по писмата и затова изобщо не бе ме уведомил. Но още от самото начало беше уредил всичко по законен път. И ако той бе умрял, тогава аз щях да получа и неговия дял.

Питър Макдермот и Кристин го гледаха изумени от срещуположния край на масата.

— По-късно — каза Албърт Уелс — направих същото с моята половина — написах завещание, според което тя се прехвърляше на Хайми. По същия начин постъпихме и с мината до края на живота на Хайми, който почина преди пет години. Мисля си все пак, че той ме научи на едно — когато вярваш в някого, не бързай да си сменяш мнението за него.

— А мината? — попита Питър Макдермот.

— Ами ние продължавахме да отхвърляме предложенията за продажба на участъка и накрая се оказа, че сме прави. Хайми продължи да я разработва дълги години наред. Тя все още работи и е една от най-продуктивните мини на север. От време на време се отбивам, за да си спомня за старите времена.

Лишена от способност да говори и с полуотворена уста, Кристин се вгледа втренчено в дребния човечец.

— Вие… вие притежавате златна мина?

Албърт Уелс кимна весело.

— Точно така. А сега притежавам и някои други неща.

— Извинете ме за любопитството — каза Питър Макдермот, — но какви са тези неща?

— Не мога да ги изброя със сигурност — отговори дребничкият човечец, като се намести неловко на стола си. — Имам два вестника, няколко кораба, една застрахователна компания, сгради и някои други дребни имоти. Миналата година купих една верига от магазини за хранителни стоки. Аз обичам новите неща. Това поддържа интереса ми жив.

— Да — каза Питър, — сигурен съм, че е така.

Албърт Уелс се усмихна дяволито.

— Всъщност имах намерение утре да ви кажа нещо, но мога да го направя и сега. Току-що купих този хотел.

18

— Ето тези господа, господин Макдермот.

Оберкелнерът Макс посочи към другия край на фоайето, където двама мъже, единият от които бе полицейският детектив капитан Йолис — чакаха спокойно до щанда за вестници.

Малко преди това Макс бе повикал Питър от ресторанта, където седяха двамата с Кристин, онемели от учудване при съобщението на Албърт Уелс. Питър разбра, че и Кристин, а и той самият са твърде изумени, за да осъзнаят напълно новината или да преценят последиците от нея. Той прие дори с облекчение съобщението, че го чакат спешно навън. Извини се набързо и обеща да се върне по-късно, ако има възможност.

Капитан Йолис се приближи към него и представи придружаващия го сержант Бенет.

— Господин Макдермот, има ли наблизо някое удобно място, където можем да поговорим?

— Оттук!

Питър поведе двамата мъже край таблото за ключове и влязоха в кабинета на счетоводителя, който беше свободен във вечерните часове. Капитан Йолис подаде на Питър един сгънат вестник. Това беше новият брой на сутрешното издание на „Тайм Пикаюн“. Заглавието над статията, разделена на три колони, гласеше:

Капитан Йолис затвори вратата на кабинета.

— Господин Макдермот, Огилви е арестуван. Заловили са го преди час с колата близо до Нашвил. Щатската полиция от Тенеси го е задържала и ние им съобщихме да ни го върнат. Колата също ще бъде докарана на един камион, увита в платнище. Но от разследванията, които са направени на място, няма основание за съмнение, че това е колата, която търсим.

Питър кимна. Той почувствува, че двамата полицаи го гледат с интерес.

— Ако ви се струва, че реагирам малко бавно на тези събития — каза Питър, — трябва да ви кажа, че току-що преживях и друго сътресение.

— Има ли връзка с този случай?

— Не. Във връзка с хотела.

Последва мълчание, а после Йолис каза:

— Може би ще ви е интересно да разберете, че Огилви е дал показания. Твърди, че не знаел дали колата преди това е катастрофирала. Казва, че дукът и дукесата му платили всичко двеста долара, за да откара ягуара на север. У него откриха точно толкова пари.

— Вярвате ли в това?

— Може и да е вярно. А може и да не е. Ще бъдем наясно утре, след като го поразпитаме.

До утре, помисли си Питър, ще се изяснят много неща. Тази вечер всичко му изглеждаше невероятно.

— Какво ще стане по-нататък — попита Питър.

— Имаме намерение да посетим кройдънския дук и дукесата. Ако не възразявате, бихме искали да ни придружите.

— Аз мисля, че… но ако смятате, че се налага.

— Благодаря ви.

— Само едно нещо, господин Макдермот — каза другият детектив. — Разбрахме, че кройдънската дукеса дала някакво писмено разрешение за извеждането на колата от гаража на хотела.

— Да, казаха ми за това.

— Може да се окаже важно за нас, господине. Смятате ли, че някой може да е запазил тази бележка?

Питър се замисли.

— Възможно е. Ако не възразявате, ще се обадя в гаража.

— Нека да идем там — каза капитан Йолис.

Калгмър, нощният портиер на гаража, непрекъснато се извиняваше.

— Разбирате ли, господине, аз си помислих, че тази хартийка може да ми потрябва, за да се защитя с нея, ако някой ме попита. И ще ми повярвате ли, господине, че тази вечер я търсих, преди да се сетя, че съм я изхвърлил с хартията от сандвичите. Ако си говорим честно, аз наистина не съм виновен за това — той посочи с ръка остъклената кабина, от която беше излязъл. — Там е малко тясно. Нищо чудно, че нещо може и да се изгуби. Тъкмо миналата седмица разправях дали не могат да разширят малко това място. Сега разбирате при какви условия ми се налага да правя денонощните сметки.

Питър Макдермот го прекъсна:

— Какво беше написано на бележката от кройдънската дукеса?

— Ами само това, че на господин Огилви му се разрешава да вземе колата. Тогава се позачудих…

— На бланка на хотела ли беше написано разрешението?

— Да, господине.

— А помните ли украсен ли беше листът и дали имаше надписа на президентския апартамент?

— Да, господин Макдермот, спомням си. Беше точно както казвате, а листът беше малък.

— В този апартамент ние предлагаме специален тип бланки — каза Питър на детективите.

Вторият детектив попита Калгмър:

— Казахте, че сте изхвърлил бележката заедно с хартията от сандвичите?

— Не ми е ясно как все пак е могло да стане. Разбирате ли, аз винаги съм много внимателен. Ами ето например какво се случи миналата година…

— По кое време стана това?

— Кое? Миналата година ли?

— Миналата нощ — каза спокойно детективът, — когато сте изхвърлил хартията от сандвичите. В колко часа?

— Ами май към два през нощта. Обикновено вечерям към един. Тогава всичко е спокойно и…

— Къде я изхвърлихте?

— На същото място, както винаги. Ей там! — Калгмър ги поведе към килера на чистачката, в който се намираше кофата за смет. Той вдигна капака.

— Има ли вероятност да не са прибрали още вчерашните отпадъци?

— Не, господине. Разбирате ли, кофите ги изхвърлят всеки ден. В хотела много държат на това. Нали така, господин Макдермот?

Питър кимна.

— Освен това — каза Калгмър — аз си спомням, че снощи кофата беше почти препълнена с отпадъци. А сега едва ли ще намерите нещо в нея.

— Я да видим! — Капитан Йолис потърси с поглед съгласие от Питър и после преобърна кофата и изсипа съдържанието й на пода. Макар да претърсиха всичко много внимателно, не откриха никаква следа от хартиите, с които са били увити сандвичите на Калгмър или изчезналата бележка на кройдънската дукеса.

Калгмър ги остави, за да посрещне няколко коли, които се прибраха или излизаха от гаража.

Йолис избърса ръцете си с една хартиена салфетка.

— Къде отиват отпадъците, като ги изнесат оттук?

— Отиват в нашата централна пещ за смет — осведоми го Питър. — Като пристигнат там, всичко се изсипва в големи вагонетки и се смесва с отпадъците от целия хотел и би било невъзможно да се установи кое откъде идва. При това отпадъците, които са взети оттук, вероятно вече са изгорени.

— Може би това няма значение — каза Йолис. — Все пак бих желал да притежаваме тази бележка.

Асансьорът спря на деветия етаж. Детективите последваха Питър, който каза:

— Нямам никакво желание за тази среща.

— Ние ще зададем няколко въпроса и нищо повече — успокои го Йолис. — Бих искал да ни слушате внимателно. А също и отговорите. По-късно може да ни се наложи да ви използваме като свидетел.

За изненада на Питър вратите на президентския апартамент бяха отворени. Като наближиха, отвътре долетя глъч.

— Изглежда имат гости — каза вторият детектив.

Те спряха на прага и Питър натисна звънеца. През открехнатата вътрешна врата той видя просторната гостна. Вътре имаше няколко мъже и жени, а сред тях стояха кройдънският дук и дукесата.

Повечето от гостите бяха в едната ръка с чаши, а в другата — с бележници.

Секретарят на Кройдън се появи в преддверието.

— Добър вечер — каза Питър. — Тези двама господа желаят да се видят с дука и дукесата.

— От някой вестник ли са? Капитан Йолис поклати глава.

— Съжалявам тогава, но това е невъзможно. Дукът дава пресконференция. Тази вечер се потвърди назначението му на поста посланик на Великобритания.

— Разбрах за това — каза Йолис. — Все пак ние сме дошли по важна работа.

Докато разговаряха, те влязоха в преддверието на апартамента. През това време кройдънската дукеса се отдели от групата в гостната и се приближи към тях. Тя се усмихна приветливо.

— Няма ли да влезете?

— Тези господа не са журналисти — подхвърли секретарят.

— О!

Тя извърна очи към Питър и го позна, а после погледна и другите двама.

— Ние сме от полицията, мадам — каза капитан Йолис. — Имам полицейска значка, но може би ще предпочетете да не я показвам тук.

Той погледна към гостната, където някои от гостите ги наблюдаваха с любопитство.

Дукесата направи знак с ръка на секретаря, който затвори вратата на гостната.

Дали си беше въобразил, питаше се Питър, или наистина при произнасянето на думата „полиция“ по лицето на дукесата пробягна сянката на страха? Въображение или не, но тя вече се беше овладяла.

— Мога ли да знам за какво сте дошли?

— Бихме желали да зададем няколко въпроса на вас, мадам, и на съпруга ви.

— Едва ли сега е най-подходящият момент.

— Ще се постараем да бъдем по възможност по-кратки — Йолис говореше с тих, но недвусмислено властен глас.

— Ще попитам мъжа си дали може да се срещне с вас. Моля да изчакате.

Секретарят ги въведе в стая, съседна на гостната и обзаведена като кабинет. Миг-два след като секретарят излезе, дукесата се върна, следвана от дука. Той неуверено откъсна поглед от жена си към новодошлите.

— Предупредила съм нашите гости — заяви дукесата, — че можем да им отделим само няколко минути.

Капитан Йолис мълчаливо извади бележник.

— Вярвам, че няма да възразите, ако ми кажете кога за последен път сте използвали колата си. Мисля, че беше ягуар. И той прочете регистрационния й номер.

— Нашата кола? — запита учудено дукесата. — Не съм сигурна кога точно я използвахме за последен път. Не, един момент. Да, спомням си. Беше в понеделник сутринта. Оттогава е в гаража на хотела. И сега е там.

— Моля ви, помислете внимателно. Използвахте ли, вие или мъжът ви, заедно или поотделно, колата в понеделник вечерта?

Беше съвсем ясно, помисли си Питър, че Йолис насочваше въпросите си не към дука, а към дукесата.

По страните на дукесата избиха две ярки петна.

— Не съм свикнала да поставят думите ми под съмнение. Вече ви казах, че за последен път сме използвали колата в понеделник сутринта. И освен това смятам, че ни дължите обяснение какво означава всичко това.

Йолис записа нещо в бележника си.

— А някой от вас познава ли Тиодор Огилви?

— Като че ли това име ми е познато…

— Той е главният инспектор на хотела.

— Спомням си сега. Той идва веднъж при нас, но не мога да си спомня кога. Попита ме за някакво бижу, което намерили. Някой помислил, че може да е мое, но се оказа, че не е.

— А вие, сър? — Йолис се обърна направо към дука. — Познавате ли Тиодор Огилви и имате ли нещо общо с него?

Кройдънският дук видимо се поколеба. Жена му беше вперила поглед в него.

— Ами… — той замълча. — Всъщност това е, което каза жена ми.

Йолис затвори бележника си и запита с тих, равен глас:

— А ще се учудите ли, ако разберете, че колата ви сега се(намира в щата Тенеси и че е била закарана там от Тиодор Огилви, който е арестуван. И освен това Огилви е посочил в показанията си, че вие сте му платили да откара колата ви от Ню Орлийнс до Чикаго. А предварителното разследване установи, че вашата кола е замесена в катастрофа и е причина за смъртта на двама души от града в понеделник вечерта.

— Тъй като ни питате — рече кройдънската дукеса, — ще ви кажа, че съм безкрайно учудена от всичко това. Всъщност подобен куп от най-необичайни измислици никога не съм чувала.

— Това, че колата ви е в Тенеси, мадам, и че Огилви я е закарал там не са измислици, а факти.

— Ако е така, то той го е направил без знанието и разрешението на мъжа ми и на мене самата. И още повече, ако по думите ви колата е замесена в катастрофата от понеделник вечерта, съвсем очевидно е, че този същият човек е взел колата, като я е използвал за свои лични цели.

— Значи вие обвинявате Тиодор Огилви…

— Обвиненията са ваша професия — отряза го дукесата. — Изглежда сте се специализирали в това. Аз обаче ще отправя едно обвинение към този хотел, който се оказа безкрайно неспособен да опазя имуществото на своите гости. — Дукесата се извърна към Питър Макдермот: — Уверявам ви, че ще чуете още неща по този въпрос.

— Но вие сте написала пълномощно — възрази Питър. — В него се казва, че Огилви може да вземе колата.

Думите му имаха поразяващ ефект, сякаш дукесата бе ударена през лицето. Устните й несигурно се раздвижиха и тя видимо пребледня. Стана му ясно, че й бе припомнил единствената улика, която беше убегнала от вниманието й.

Настъпи безкрайно мълчание. После тя вдигна глава.

— Покажете ми го!

— За съжаление то е… — каза Питър.

И той улови в очите й пламъче на злорадо тържество.

19

Накрая, след безброй въпроси и банални фрази, пресконференцията на Кройдън завърши.

Когато външната врата на президентския апартамент се затвори след последния посетител, от устата на кройдънския дук изригна поток от дълго сдържани думи:

— Боже господи! Няма да се оправим! Невъзможно е да се отървем от…

— Мълчи! — кройдънската дукеса огледа вече опразнената гостна. — Тук не! Не се доверявам на този хотел и на всичко, свързано с него.

— Къде тогава? Къде за бога?

— Ще излезем навън. Където не могат да ни подслушват. Но и навън те моля да бъдеш по-сдържан.

Тя отвори междинната врата към спалните, където бяха бедлингтънските териери. Те напираха с възбуден лай, предвкусвайки, че ще бъдат изведени, докато дукесата им завързваше каишките. В преддверието секретарят почтително отвори вратите на апартамента пред устремените навън териери.

В асансьора дукът бе готов да заговори, но дукесата му кимна с глава да мълчи. Едва когато излязоха навън, далеч от хотела и от околните пешеходци, тя промърмори:

— Сега!

Гласът му прозвуча напрегнато:

— Трябва да ти кажа, че всичко това е лудост! Забъркахме се в ужасна каша. През цялото време добавяхме по нещо към първоначалното си провинение. Можеш ли да си представиш какво ще стане сега, когато накрая истината излезе наяве?

— Да, имам някаква представа. Ако все пак разберат истината.

— Наред с всичко останало няма никога да се отървеш от моралния позор — продължи да настоява той.

— Защо не?

— Защото е невъзможно. Немислимо. Сега положението ни е много по-тежко, отколкото в началото. А сега при всички тези… — гласът му се задава и той млъкна.

— Положението ни не е по-тежко. Сега дори сме в по-изгодни позиции, отколкото в началото. Мога ли да ти припомня за твоето назначение във Вашингтон?

— Наистина ли се надяваш, че имаме макар и някаква малка възможност да отидем там?

— Всички възможности.

Предвождани от забързаните териери, те преминаваха авеню „Сейнт Чарлз“ до оживената, силно осветена и широка „Канал стрий“. После завиха на югоизток към реката и вниманието им бе привлечено от пъстрите витрини, докато тълпите от пешеходци отминаваха край тях.

Дукесата говореше с тих глас:

— Колкото и да е неприятно, все пак има някои факти от понеделник вечерта, които трябва да разбера. Имам предвид жената, с която си бил в „Айриш Бейу“. С кола ли я закара дотам?

Дукът се изчерви.

— Не. Тя пристигна с такси. Срещнахме се вътре. Имах намерение след това да…

— Запази намеренията за себе си. Значи тя би могла да предположи, че и ти също си дошъл с такси?

— Не съм мислил за това. Предполагам, че е така.

— След като пристигнах и аз с такси, което, ако се наложи, може да бъде доказано, ние се прибрахме с нашата кола. И тогава забелязах, че си я паркирал далече от оня отвратителен клуб. Там дори нямаше и портиер.

— Аз я паркирах нарочно встрани. Допусках, че така ще ти бъде по-трудно да разбереш нещо.

— Значи при всички положения никой не те е забелязал, че си бил с колата в понеделник вечерта?

— Ами в гаража на хотела? Може някой да ни е видял, когато пристигнахме.

— Не! Спомням си, че ти спря вътре в гаража и излезе от колата както обикновено. Никого не видяхме и никой не ни е видял.

— Ами на излизане от гаража?

— Ти не си излизал. Поне не от гаража на хотела. В понеделник сутринта я оставихме на паркинг.

— Точно така — каза дукът. — И оттам я взех в понеделник вечерта.

Дукесата продължи да разсъждава на глас:

— Ще кажем, разбира се, че сме закарали колата в гаража на хотела, след като сме я използвали, в понеделник вечерта. Влизането й в гаража не е записано, но това още нищо не доказва. Ако ни питат, ще отговорим, че не сме виждали колата от понеделник на обяд.

Дукът замълча и те продължиха да вървят. Той се пресегна и взе каишката на териерите. Почувствували неговата ръка, те се втурнаха напред още по-енергично отпреди.

— Наистина всичко си съвпада по необичаен начин — каза той накрая.

— Повече от необичайно. Така и трябва да бъде. Още от самото начало всичко тръгна по реда си. Сега…

— Сега предлагаш вместо мен в затвора да отиде друг.

— Не.

— Не бих могъл да направя това. Та дори и на него.

— Колкото до него, мога да ти обещая, че нищо няма да му се случи.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото полицията трябва да докаже, че той е бил зад волана по време на катастрофата. Те няма да успеят да направят това, както няма да могат да докажат, че си бил ти. Не разбираш ли? Те може да са наясно, че един от двамата ви е виновен. Могат да допуснат, че е един от вас. Но това не е достатъчно, след като не разполагат с доказателства.

— Знаеш ли — каза той с възхищение, — понякога си направо великолепна.

— Аз съм само практична. А когато говорим за практичност, не трябва да се забравя и друго. Тоя Огилви разполага с нашите десет хиляди долара. За тая сума бихме могли да получим нещо в замяна.

— Междувременно — каза дукът — къде са останалите петнайсет хиляди?

— Още са в малкото куфарче, което е заключено в моята спалня. Ще го вземем с нас, когато тръгнем. Вече прецених, че можем да привлечем вниманието, ако ги внесем в тукашната банка.

— Ти наистина мислиш за всичко.

— Да, но не помислих за онази бележка. Като си представих, че може да е у тях… Трябва да съм си изгубила ума, когато съм я писала.

— Не можеше да предвидиш всичко.

Бяха наближили края на ярко осветената част на „Канал стрийт“ и затова се върнаха обратно към центъра на града.

— Дяволска история! — каза кройдънкият дук. Не беше пил нищо от обяд и сега гласът му беше много по-ясен, отколкото през последните дни. — Всичко изглежда много просто. Дяволска работа. Но би могло, все пак би могло да мине.

20

— Тази жена лъже — каза капитан Йолис, — но ще ни бъде много трудно да го докажем, ако изобщо ни се удаде.

Той продължи да се разхожда бавно из кабинета на Питър Макдермонт. Двамата детективи бяха дошли тук с Питър след позорното им оттегляне от президентския апартамент. Досега Йолис само се разхождаше и размишляваше, докато другите двама седяха и чакаха.

— Мъжът й може да не издържи — каза вторият детектив. — Само да успеем да го хванем насаме.

Йолис поклати глава.

— Няма никаква възможност. Първо, тя е много хитра, за да допусне това да се случи. Второ, като се има предвид кои и какви са те, ще трябва да пипаме много внимателно — той погледна Питър. — Не си мислете, че полицията действа по един и същи начин както с бедните, така и с богатите и влиятелните.

От другия край на кабинета Питър кимна, макар и безпристрастно. Беше извършил това, което дългът и съвестта изискваха, а по-нататък всичко бе грижа на полицията. Все пак любопитството го накара да попита:

— А бележката, която дукесата беше написала за гаража…?

— Ако разполагахме с нея — каза вторият детектив, — това щеше да бъде неоспоримо доказателство.

— А не е ли достатъчно, ако нощният контрольор, а предполагам и Огилви се закълнат в наличието на такава бележка?

— Тя ще твърди, че бележката е подправена и че Огилви я е написал сам — после се замисли и добави: — Вие казахте, че била написана на специална бланка. Може ли да видя някоя от тях?

Питър излезе и намери няколко бланки в един шкаф за канцеларски материали. Бяха отпечатани на плътна хартия в светлосин цвят, с името на хотела и герба му. Под тях бяха изписани думите „Президентски апартамент“.

Питър се върна и полицаите разгледаха листата.

— Много са хубави — отбеляза вторият детектив.

— Колко хора имат достъп до тях? — попита Йолис.

— Обикновено само няколко души. Но допускам, че много други могат да се сдобият с някой друг лист, ако наистина им се иска.

— Тогава тази възможност е изключена — изсумтя Йолис.

— Има и друга възможност — каза Питър, осенен внезапно от нова идея, и безпристрастието го напусна.

— Каква?

— Спомням си, че ме попитахте и аз ви отговорих, че след събирането на сметта, например от гаража, няма никаква възможност да намериш нещо в нея. Наистина си помислих, че… просто ми се стори невъзможно да се открие такова малко листче, но тази бележка е твърде важна.

Той усети върху себе си вперените погледи на двамата детективи.

— Има при нас един човек — каза Питър. — Той работи при пещта за смет. Сортира ръчно голяма част от отпадъците. Може би е минало доста време и навярно вече е късно…

— За бога! — прекъсна го Йолис. — Да вървим при него.

Те слязоха бързо на първия етаж, а оттам през служебния вход стигнаха до товарния асансьор, който щеше да ги отведе до подземието. Асансьорът се намираше на долния етаж и Питър дочу шум от разтоварване на пакети. Той извика на служителите да побързат.

Докато чакаха, Бенет, вторият детектив, каза:

— Разбрах, че тази седмица сте имали и други неприятности.

— Вчера рано сутринта е станала кражба. Но около тези проблеми забравих за това.

— Разговарях с един от нашите хора. Той работи с вашия началник… как се казваше?

— Фенеган. Сега той изпълнява длъжността шеф на охраната на хотела — макар че обстановката беше сериозна, Питър се усмихна. — Само че сега истинският ни шеф е зает с друга работа.

— Колкото до обира, не разполагаме с много данни. Нашите хора прегледаха списъка на гостите ви и не откриха нищо подозрително. Все пак днес се случи нещо доста любопитно. Станала е кражба в една частна къща в Лейквю. Действали са с ключ. Собственичката загубила ключовете си тази сутрин в града и този, който ги е намерил, трябва да е отишъл веднага в дома й. При това обирът носи всичките белези на кражбата във вашия хотел, в това число и предметите, които са взети, и липсата на отпечатъци.

— Арестували ли са го?

Детективът поклати отрицателно глава.

— Разбрали са няколко часа, след като е станало. Все пак разполагаме с една улика. Един съсед видял колата. Не може нищо да си спомни, освен че табелката на номера била в зелено и бяло. В пет щата използват тези цветове — Мичиган, Ай-дахо, Небраска, Вермонт, Вашингтон и в Саскачеуан в Канада.

— Каква е ползата от това?

— През следващите дни нашите момчета ще следят колите с тези номера. Ще ги спират за проверка. Може да излезе нещо. Понякога сме имали късмет и с по-малко сведения.

Питър кимна, но това не събуди у него интерес. Кражбата беше станала преди два дни, без да последват други случаи. Сега предстояха много по-важни неща.

След миг асансьорът пристигна.

Лъсналото от пот лице на Букър Т. Греъм засия от удоволствие, когато видя Питър Макдермот, единственият от цялото ръководство на хотела, който си правеше труда да се отбие долу в подземията, в помещението с пещта. Макар и редки, тези посещения се оценяваха от Букър Т. Греъм като проява на кралско великодушие.

Капитан Йолис смръщи нос от непоносимите зловония, които се усилваха от голяма горещина. По опушените стени играеха отраженията на пламъците. Надвиквайки се с шума от пещта в другия край на помещението, Питър предупреди детективите:

— По-добре оставете на мен да му обясня какво искате.

Йолис кимна. Както на мнозина, които бяха идвали тук преди, и на него отначало му се стори, че това място прилича на истинска преизподня. Учуди се как е възможно човешко същество да живее в такава обстановка независимо за колко време.

Йолис наблюдаваше как Питър Макдермот разговаря с високия негър, който разпределяше отпадъците, преди да ги изгори. Макдермот бе взел една бланка от президентския апартамент и я показа на другия. Негърът взе листа и го прибра, но на лицето му се четеше съмнение. Той махна с ръка към дузината препълнени варели наоколо. На влизане Йолис беше забелязал и други, наредени върху колички. Сега разбра защо Макдермот бе отхвърлил преди това вероятността да открият този лист хартия. И ето в отговор на някакъв въпрос негърът поклати глава. Макдермот се върна при двамата детективи.

— Повечето от тези отпадъци — обясни той — са от вчера и днес са ги докарали тук. Около една трета от това, което е пристигнало, вече е изгорено и дали листът, който търсим, също е изгорен, нямаме възможност да разберем. А колкото до останалите отпадъци, Греъм и бездруго трябва да ги прегледа заради някои други изгубени предмети, като сребърни прибори или бутилки. Докато прави това, той ще търси и листа, като този, който му дадох, но както сами разбирате — чака го огромна работа. Преди да докарат тук сметта, тя се пресова и мокрите отпадъци овлажняват всичко останало. Попитах Греъм дали ще му трябват помощници, но той ми отговори, че шансовете са още по-малки, ако дойде някой, който не е привикнал да работи като него.

— Каквото и да стане — каза вторият детектив, — няма да се обзалагам.

— Нищо друго не ни остава — съгласи се Йолис. — Как се разбрахте с вашия човек, ако намери нещо?

— Веднага ще ми позвъни горе. Ще наредя да ми предадат съобщението по всяко време на денонощието. После ще се обадя на вас.

Йолис кимна. Щом тримата си отидоха, Букър Т. Греъм зарови ръцете си в купчината отпадъци разстлани върху една голяма тава.

21

Едно след друго разочарованията връхлитаха Ключаря.

Още с настъпването на вечерта той постави под постоянно наблюдение президентския апартамент. Когато дойде време за вечеря, тайно надявайки се, че кройдънският дук и дукесата ще излязат от хотела както повечето гости, той зае позиция на деветия етаж, близо до служебното стълбище. Оттам се откриваше чудесна гледка към апартамента наред с предимството, че може да се скрие веднага от нечий поглед зад вратата на стълбището. Така и направи няколко пъти, асансьорите спираха на етажа и наоколо преминаваха гости от другите стаи, но преди да се оттегли, Ключаря винаги успяваше да ги огледа набързо. Беше съобразил правилно, че по това време от деня няма да се мяркат много хора от персонала. В случай на нещо непредвидено нямаше нищо по-лесно от това да се оттегли на осмия етаж и ако се наложи, да се прибере и в стаята си.

Тази част от неговия план излезе успешна. Но сметките му се объркаха от това, че кройдънският дук и дукесата не излязоха цяла вечер от апартамента.

Все пак през това време не им поднесоха вечеря в стаята и затова Ключаря продължи да храни тайни надежди.

В един миг реши, че вероятно е пропуснал да забележи излизането на Кройдън и предпазливо премина по коридора, като се заслуша пред вратата. До слуха му достигнаха гласове, като единият от тях беше на жена.

По-късно се разочарова, когато започнаха да пристигат и гости. Идваха по един, по двама и след първите посетители оставиха отворени вратите на президентския апартамент. Малко след това се появиха сервитьорите с подноси, натоварени с ордьоври, и коридорът постепенно се изпълни с глъч от разговори, придружен от звън на чаши и лед.

Той се обърка още повече, когато по-късно пристигна един широкоплещест, млад мъж, който му заприлича на служител от хотела. Лицето му беше мрачно, както на останалите двама души, които го придружаваха. Ключаря се позабави, за да разгледа и тримата, и се досети, че другите двама са полицаи. Впоследствие се постара да си вдъхне увереност, като реши, че тази мисъл е плод на неспокойното му въображение.

Тримата си тръгнаха първи, а подир трийсетина минути напуснаха и останалите. Независимо от притока на гости в късните часове на вечерта Ключаря беше сигурен, че никой не го е забелязал или вероятно са го помислили за гост на хотела.

След като си отиде и последният посетител, в коридора на деветия етаж настъпи пълна тишина. Наближаваше единайсет часа-и явно нищо ново не би могло да се случи до края на вечерта. Ключаря реши да изчака още десет минути и после да си върви.

Оптимистичното му настроение от ранните часове на деня се смеси с угнетение.

Не беше убеден дали си струва да рискува и да остане още едно денонощие в хотела. Вече беше обмислил идеята за проникване в апартамента през нощта или рано сутринта, но накрая се отказа. Рискът беше твърде голям. Ако някой се събудеше, никакво разумно обяснение не би оправдало присъствието на Ключаря в президентския апартамент. От вчера беше ясно, че не бива да пренебрегва присъствието на секретаря на Кройдън и прислужницата на дукесата. Той проучи, че прислужницата е настанена в една от стаите на хотела и че тази вечер не е в апартамента. Ала секретарят живееше постоянно там и трябваше да има предвид, че и той би могъл да се събуди при едно нощно нахлуване. А и кучетата, които Ключаря бе забелязал дукесата да разхожда, биха могли също да вдигнат тревога.

Беше изправен пред алтернативата да изчака още един ден или да се откаже от намерението си да се сдобие със скъпоценностите на дукесата.

И тъкмо когато беше решил да си тръгне, кройдънският дук и дукесата се появиха, предхождани от бедлингтънските териери.

Ключаря бързо се пъхна в служебното стълбище. Сърцето му започна да бие учестено. Накрая, когато беше изгубил всякаква надежда, дългоочакваната възможност настъпи.

Ала не беше така лесно да се възползува от предоставилия му се случай. Очевидно дукът и дукесата нямаше да се бавят дълго. А там някъде в апартамента беше останал секретарят. Къде? Може би в стаята си при затворена врата? Или вече си бе легнал? Изглеждаше мекушав и си лягаше рано.

Каквито и рискове да криеше такава среща, той трябваше да се реши. Ключаря разбираше, че ако сега не предприеме нищо, нервите му не биха издържали още един ден.

Той чу как вратите на асансьора се отвориха и затвориха. Върна се предпазливо в коридора. Наоколо беше тихо и безлюдно. Пристъпвайки безшумно, той се приближи към президентския апартамент.

Специално направеният ключ се превъртя леко в ключалката както при следобедния опит. Той открехна една от двойните врати, после отпусна внимателно пружината и извади ключа. Бравата не издаде никакъв шум. И вратата също не из-скърца, когато бавно я отвори.

Пред него беше преддверието, а оттатък друго просторно помещение. Отляво и отдясно имаше още две врати, които бяха затворени. През тази отдясно долитаха звуците на радио. Не се виждаше никой, но осветлението в апартамента беше запалено.

Ключаря влезе. Надяна ръкавиците, а после затвори външната врата и пусна резето.

Придвижваше се предпазливо, но без да се бави. Килимът в преддверието и в гостната заглушаваше шума от стъпките му. Прекоси гостната и се приближи към вратата в другия й край, която беше полуотворена. Както и очакваше, тя водеше към две широки спални с отделни бани и помещение за дрехи помежду им. В спалните, както навсякъде, светеха лампи. Можеше безпогрешно да се определи коя е стаята на дукесата.

Сред останалите мебели имаше един висок шкаф, две тоалетки и вграден гардероб. Ключаря започна систематично да проверява и четирите наред. Нито в шкафа, нито в първата тоалетка не можа да открие търсената кутия за бижута. Имаше най-различни предмети — златни вечерни чантички, табакера и скъпи пудриери — които при други обстоятелства и ако разполагаше с повече време, с удоволствие би прибрал. Но сега трескаво бързаше да намери голямата плячка и всичко останало нямаше значение.

После отвори първото чекмедже на другата тоалетка. Нямаше нищо интересно. И със следващото чекмедже се повтори същото. В третото най-отгоре се намираше цял куп бельо. Под него лежеше висока и продълговата кутия от ръчно изработена кожа. Беше заключена.

Ключаря остави кутията в чекмеджето и се залови с ключалката й с помощта на нож и отверка. Кутията беше здраво изработена и не отстъпи. Изминаха няколко минути. Той усети, че времето минава и по тялото му изби пот.

Най-накрая ключалката поддаде и капакът се отметна назад. Под него се разкриха два искрящи реда от смайващи бижута: пръстени, брошки, колиета, обици и диадеми. Бяха изработени от благородни метали и повечето бяха украсени със скъпоценни камъни. При вида им Ключаря затаи дъх. Е, все пак част от приказната колекция на дукесата не беше предадена за съхранение в сейфа на хотела. Още веднъж предчувствието и предзнаменованието не го бяха подвели. Протегна и двете си ръце към плячката, но в този миг в бравата на входната врата изщрака ключ.

Ключаря реагира мигновено. Затръшна капака на кутията и затвори чекмеджето. На влизане беше оставил вратата на спалнята открехната и сега се втурна към нея. През тесния процеп той надникна в гостната, където тъкмо в този миг влизаше една камериерка. Беше възрастна и с тромава походка. Забавените й движения му предоставиха една-единствена възможност за спасение.

Той се извърна и се втурна към лампата до леглото. Напипа шнура й и го издърпа. Светлината угасна. А сега трябваше да вземе нещо в ръка и да се престори, че е зает. Нещо! Каквото и да е!

На стената беше облегнато малко дипломатическо куфарче. Грабна го и се упъти към вратата.

Когато Ключаря отвори широко вратата, камериерката отстъпи назад, изохка и се хвана за сърцето.

Ключаря се намръщи.

— Къде бяхте досега? Трябваше да дойдете по-рано.

Уплахата и последвалото обвинение я накараха да се обърка още повече. А той очакваше тъкмо това.

— Извинете, сър. Видях, че има хора и…

— Сега вече няма значение — сряза я той. — Свършете си работата, а освен това има и една лампа, която трябва да се поправи. — И той посочи към спалнята. — Дукесата иска да бъде в изправност тази вечер. — Той понижи глас, като се досети за присъствието на секретаря.

— Ще се погрижа, сър.

— Много добре.

Ключаря кимна хладно и излезе.

В коридора се опита да не мисли за нищо. Успя да постигне това, докато се озова в своята стая, номер 830. И там объркан и отчаян, той се хвърли върху леглото и зарови лице във възглавницата.

Измина повече от час, преди да се заеме с ключалката на дипломатическото куфарче, което беше донесъл със себе си.

Вътре лежаха една върху друга пачки с американски долари. Всичките банкноти бяха дребни и употребявани.

С треперещи ръце той отброи петнайсет хиляди долара.

22

Питър Макдермот придружи двамата детективи от мазето, където се намираше пещта за изгаряне на смет, до изхода на улица „Сейнт Чарлз“.

— Засега — предупреди го капитан Йолис — бих искал да си мълчите за това, което стана тази вечер. Ще има достатъчно въпроси, когато отправим обвинение срещу вашия Огилви. Няма смисъл да намесваме предварително и журналистите.

— Ако имахме възможност за избор — увери го Питър, — ние бихме предпочели изобщо да не разгласяваме случая.

— Не разчитайте на това — изръмжа Йолис.

Питър се върна в основния ресторант и не се учуди, като не завари Кристин и Албърт Уелс.

Във фоайето го посрещна нощният управител.

— Господин Макдермот, вземете тази бележка от госпожица Франсис.

Беше поставена в запечатан плик и съдържаше само няколко думи: „Отивам си в къщи. Ако можеш, ела! Кристин.“

Реши да отиде. Подозираше, че на Кристин й се искаше да поговорят за събитията, станали през деня, включително и за удивителното разкритие на Албърт Уелс от вечерта.

Всъщност в хотела нямаше повече работа. А може би не беше така? Внезапно Питър си спомни за обещанието, което беше дал на Марша Прейскът днес следобед, когато я остави така безцеремонно в гробищата. Беше казал, че ще се обади по-късно по телефона, ала съвсем бе забравил за това. От следобедната криза го деляха само няколко часа, но му се струваше, че са минали цели дни и че Марша е останала някъде далеч назад. Ала все пак реши да й позвъни, макар да беше късно.

Отиде отново в канцеларията на ревизора на мецанина и набра номера на Прейскът. Марша отговори на първото позвъняване.

— О, Питър — каза тя, — седнала съм до телефона. Чаках, чаках, а после звънях два пъти и помолих да ти предадат, че съм те търсила.

Той си спомни с чувство на вина за купчината бележки върху бюрото си, които не беше погледнал.

— Наистина съжалявам, но поне засега не мога нищо да ти обясня. Мога единствено да ти кажа, че ми се случиха безброй неприятности.

— Ще ми разкажеш утре.

— Марша, опасявам се, че утре ще бъда много зает…

— Да се видим на закуска — каза Марша. — Ако наистина те чака тежък ден, ще ти трябва истинска нюорлийнска закуска. Великолепна е. Ял ли си такава?

— Аз обикновено не закусвам.

— Но утре ще закусиш. А закуските на Ана са специални. Обзалагам се, че са много по-вкусни от тези във вашия хотел…

Беше невъзможно да се устои на ентусиазма на Марша. И освен това днес следобед я беше изоставил.

— Ще трябва да дойда по-рано.

— Ела, когато искаш.

Уговориха се за седем и половина сутринта.

След няколко минути той се качи в едно такси на път за апартамента на Кристин в „Джентили“.

Позвъни от входа. Кристин го чакаше на вратата на жилището си.

— Нито дума — каза тя, — докато не изпием по две чаши. Просто не мога да асимилирам всичко.

— По-добре да го асимилираш — каза й той. — Още не си чула останалата половина.

Беше приготвила два коктейла „дайкири“, които се изстудяваха в хладилника. Забеляза и една чиния, препълнена със сандвичи с пилешко месо и шунка. В целия апартамент се носеше свежият аромат на кафе.

Питър внезапно си припомни, че макар да се беше отбил днес в кухнята на хотела и да бе разговарял за утрешната закуска, от обяд не бе хапвал нищичко.

— Така и предполагах — отвърна Кристин, когато й каза, че е гладен. — Заповядай!

Подчинявайки се, той започна да се храни, като следеше Кристин с поглед, докато тя шеташе чевръсто из кухнята. Беше му добре тук, защитен от всичко, което ставаше извън пределите на това жилище. Помисли си, че Кристин наистина държи на него, след като така се бе погрижила. И преди всичко между тях съществуваше единомислие дори и в мълчанието им, както сега — взаимно споделено и от двамата и изпълнено с разбирателство.

Той отмести встрани коктейла и протегна ръка към чашата с кафе, която Кристин току-що беше напълнила.

— Добре — каза той, — с какво ще започнем?

Разговаряха без прекъсване почти два часа и през цялото време чувството за близост помежду им все повече се усилваше. А накрая и двамата стигнаха до определено решение, че утрешният ден ще бъде интересен.

— Няма да спя — каза Кристин. — Няма да мога да заспя. Знам, че няма да заспя.

— И аз не мога — каза Питър. — Но по други причини.

Повече не се съмняваше и искаше този миг безкрайно да продължи. Той я прегърна и я целуна.

После се любиха и това им се стори съвсем естествено.