Хотел

1

Няма нищо необяснимо, помисли си Питър Макдермот, в това, че кройдънският дук и дукесата блъскаха Огилви, главния инспектор на хотела, със завързани ръце и крака към края на покрива на „Сейнт Грегъри“, а в това време някъде долу море от човешки лица наблюдава напрегнато цялата сцена. Много по-странно и ужасяващо бе, че само на няколко ярда от тях Къртис О’Кийф и Уорън Трент си разменяха жестоки удари с окървавени шпаги. А защо ли, недоумяваше Питър, капитан Йолис стоеше до входа на стълбището, без да се намеси? Тогава Питър разбра, че полицаят наблюдава гнездото на някаква гигантска птица, в което тъкмо се разчупваше единственото яйце. Миг по-късно от вътрешността му се показа огромен врабец с веселото лице на Албърт Уелс. Но сега вниманието на Питър беше привлечено от събитията в края на покрива, където Кристин се бореше отчаяно, привързана заедно с Огилви, а Марша Прейскът помагаше на семейство Кройдън да изтикат двойния товар все по-близо до ужасната бездна. Отдолу тълпата продължаваше да гледа, а капитан Йолис, прозявайки се, стоеше облегнат на касата на вратата.

И ако желаеше да спаси Кристин, Питър внезапно разбра, че самият той трябва да се намеси. Но като направи опит да се придвижи, оказа се, че краката му се влачат тежко, сякаш са залепени и отказват да последват тялото му, което се стремеше напред. Опита се да извика, но от гърлото му не излезе никакъв звук. Погледът му срещна очите на Кристин, в които се четеше нямо отчаяние.

Внезапно Кройдън, Марша, О’Кийф и Уорън Трент спряха и се вслушаха. И врабецът Албърт Уелс се заслуша. Ето и Огилви, Йолис и Кристин направиха същото. Но какво ли слушаха?

И тогава Питър чу: до ушите му долетя смесица от шумове, сякаш всички телефони на земята звъняха едновременно. Звукът се приближи, усили се и сякаш го заля. Дисонансът нарасна още повече. Той затвори очи и отново ги отвори.

Намираше се в своето жилище. Часовникът до леглото показваше шест и половина сутринта.

Полежа още няколко минути, накрая разтърси глава, сякаш да се отърве от безумния и объркан сън. После зашляпа бос към банята, за да вземе душ, и с усилие на волята остана под студената струя в продължение на една минута. Излезе изпод душа напълно разбуден. Нахлузи си една хавлия и се захвана да вари кафе в кухненския бокс, после отиде до телефона и набра номера на хотела.

Свързаха го с нощния управител, който го увери, че през изминалата нощ не е пристигнало никакво известие за какъвто и да е резултат от пещта за изгаряне на смет. Не, отговори нощният управител с известна нотка на досада, не бил проверявал лично. Да, ако господин Макдермот желае, той веднага ще слезе долу и ще му позвъни за резултата, но Питър почувствува лекото му негодувание срещу необичайното поръчение в края на дългата и уморителна нощна смяна. Пещта се намираше някъде на най-долния етаж в мазето, нали?

Питър се бръснеше, когато телефонът отново позвъня. Нощният управител докладва, че е разговарял със служителя Греъм, който за съжаление не е открил документа, търсен от господин Макдермот. Засега изглеждало, че няма да го намери. Управителят добави, че смяната на Греъм, както и неговата, ще приключат след малко.

Питър реши да съобщи по-късно на капитан Йолис новината или по-точно, че няма никакви новини. Припомни преценката си от предишната нощ, която все още поддържаше, че хотелът беше направил всичко възможно, за да изпълни своя обществен дълг. Останалото беше работа на полицията.

Докато отпиваше от кафето и се обличаше, Питър премисляше най-вече два проблема. Единият се отнасяше до Кристин, а другият се отнасяше до неговото бъдеще в хотел „Сейнт Грегъри“, ако имаше такава възможност. След изминалата нощ разбра, че каквото и да му се случи, повече от всичко желае Кристин да бъде с него. Това убеждение се засилваше у него и сега се затвърди напълно. Допускаше, че е влюбен, но се въздържа да определи силата на чувствата си дори и пред самия себе си. Веднъж това, което бе възприемал за любов, се беше превърнало в пепел. Навярно по-добре беше да приеме всичко с надежда и да се добере опипом до неизвестния край.

Може и да бе лишено от романтика, но на него му беше приятно с Кристин. Все пак това беше истината и в известен смисъл тя му вдъхваше увереност. Беше убеден, че връзките помежду им няма да отслабнат, а ще укрепват с течение на времето. Вярваше, че Кристин изпитва същите чувства към него.

Инстинктът му подсказа, че това, което му предстои, трябва да се вкуси с наслада, а не да се поеме лакомо.

Колкото до хотела, дори и сега не му се вярваше, че Албърт Уелс, когото бяха приели за приятен и незначителен човечец, се оказа финансов магнат, който бе получил контрола над „Сейнт Грегъри“ или пък щеше да направи това днес.

На пръв поглед и положението на Питър би могло да се закрепи поради неочаквания развой на събитията. Беше се сприятелил с дребния човечец и имаше впечатлението, че и другият го хареса. Но симпатиите и бизнесът нямаха нищо общо. И най-добрите хора можеха да бъдат коравосърдечни и безмилостни, когато трябваше да направят своя избор. При това Албърт Уелс едва ли би се заел лично с управлението на хотела, а неговият представител можеше да има други схващания относно миналото на служителите.

Както и досега, Питър реши да не се тревожи предварително.

Над Ню Орлийнс се носеше камбанният звън на часовниците, които отмерваха седем и половина, когато Питър пристигна с такси пред дома на Прейскът на „Притания стрийт“.

Зад грациозно издигащите се колони величествената бяла постройка се извисяваше внушително в ранната утринна светлина. Въздухът беше свеж и прохладен и наоколо се носеше предутринна мараня. Наблизо витаеше ароматът на магнолии, а по тревата проблясваше роса. Улицата и къщата бяха притихнали и само от авеню „Сейнт Чарлз“ долитаха далечните шумове на пробуждащия се град.

Питър прекоси поляната, следвайки извитата алея от тухлена настилка. Изкачи стъпалата на терасата и почука на двойните, украсени с дърворезба врати.

Бен, прислужникът, който ги беше обслужвал в сряда вечерта, отвори вратата и поздрави сърдечно Питър.

— Добро утро, господине. Моля, заповядайте — като влязоха, той обяви: — Госпожица Марша ме помоли да ви поканя в галерията. Тя ще дойде след няколко минути.

Бен го поведе и те се изкачиха по широката извита стълба, а после продължиха по просторния коридор, покрит със стенописи, където в сряда, във вечерния здрач, Питър беше придружил Марша. Нима толкова скоро беше всичко това, запита се Питър.

На дневната светлина галерията изглеждаше също така елегантна и привлекателна както миналия път. Наоколо имаше дълбоки кресла с възглавници и саксии с разцъфнали цветя. Близо до балкона, който гледаше долу към градината, беше сервирана маса със закуска за двама.

— Заради мен ли сте така рано на крак? — попита Питър.

— Не, господине — увери го Бен. — Ние всички сме ранобудници. Когато господин Прейскът си е у дома, той не обича да започваме късно деня. Все повтаря, че денят не е толкова дълъг, за да губим първите му часове.

— Виждате ли? Казах ви, че баща ми много прилича на вас.

Питър се извърна, щом чу гласа на Марша. Тя беше влязла тихо зад него. От нея се носеше ведрият аромат на рози и роса и видът й изглеждаше свеж на утринното слънце.

— Добро утро — усмихна се Марша. — Бен, моля те, поднеси на господин Макдермот един абсент по швейцарски. — И тя улови Питър за ръка.

— Не ми наливайте много, Бен — каза Питър. — Знам, че абсентът по швейцарски върви с нюорлийнската закуска, но си имам нов шеф. Бих искал да се запозная с него в трезво състояние.

— Разбира се, господине — усмихна се прислужникът.

Като седнаха на масата, Марша попита:

— Затова ли така…

— Защо изчезнах като зайчето на някой фокусник ли? Не, онова беше друго.

Очите й се разшириха, докато той й разказа, доколкото му беше възможно, за разследването с катастрофиралата кола, без да споменава името на Кройдън. Той отклони въпросите на Марша и отговори:

— Каквото и да стане, днес ще научим някои новини.

А за себе си направи следното заключение: сега навярно Огилви вече е върнат в Ню Орлийнс и е подложен на разпит. Ако го задържат, ще отправят обвинение срещу него и ще го изправят пред съда, а това веднага би привлякло вниманието на журналистите. Неизбежно щеше да бъде намесен и ягуарът, което от своя страна би извело името на Кройдън на преден план.

Питър вкуси лекото питие, което се появи пред него. Той си припомни съставките от времето, когато беше барман — билки, яйчен белтък, сметана, ечемичена отвара и малко мастика. По-добър коктейл едва ли беше вкусвал. На другия край на масата Марша отпиваше портокалов сок.

Питър се замисли дали кройдънският дук и дукесата щяха да поддържат становището си за своята невинност, ако Огилви бъде признат за виновен. Това беше още един въпрос, който предстоеше да бъде разрешен през днешния ден.

Разбира се, бележката на дукесата беше изчезнала, ако някога е съществувала. Нямаше друго съобщение от хотела, поне досега, а Букър Т.Греъм би трябвало отдавна да си е отишъл.

Бен постави пред Питър и Марша поднос с креолско сметаново сирене — „Иванджилайна“, гарнирано с плодове.

Питър започна да се храни с удоволствие.

— Преди малко — каза Марша — вие споменахте нещо за хотела.

— А, да — отвърна той между хапките сирене с плодове и разказа за Албърт Уелс. — Новият собственик ще бъде обявен днес. Говорих по телефона тъкмо преди да тръгна за тук.

Позвъняването беше от Уорън Трент, който уведоми Питър, че господин Демпстър от Монреал, представител по финансовите въпроси на новия собственик на „Сейнт Грегъри“, е на път за Ню Орлийнс. Господин Демпстър е пристигнал вече в Ню Йорк, откъдето ще вземе самолета на компанията „Истърн Еърлайнс“, който пристига рано предиобед в Ню Орлийнс. Трябваше да се резервира апартамент и да се уреди среща към единайсет и половина между представителите на старото и новото ръководство. На Питър беше наредено да бъде на работното си място, ако се наложи да го повикат.

За негово учудване гласът на Уорън Трент не беше отпаднал и всъщност звучеше много по-ведро, отколкото през последните дни. Питър се запита дали У.Т. знае, че новият собственик на „Сейнт Грегъри“ е вече в хотела. Припомняйки си, че преди официалното прехвърляне на хотела на новия собственик той трябва да остане верен на старото ръководство, Питър предаде разговора от предишната вечер между себе си, Кристин и Албърт Уелс. „Да — каза Уорън Трент. — Знам за това. Емил Дюмер от Промишлено-търговската банка, който води преговорите от името на Уелс, ми позвъни снощи. Изглежда имаше някаква тайна. Но сега всичко е ясно.“

Питър знаеше също, че Къртис О’Кийф и неговата придружителка, госпожица Лаш, трябваше да напуснат „Сейнт Грегъри“ днес предиобед. Очевидно пътищата им се разделяха, тъй като от хотела, където уреждаха такива въпроси за особено важните пътници, бяха направили самолетна резервация за Лос Анджелис за госпожица Лаш, а Къртис О’Кийф щеше да замине за Неапол през Ню Йорк и Рим.

— Вие все мислите за много неща — каза Марша. — Бих искала да ми разкажете за някои от тях. Баща ми обикновено предпочиташе да разговаря на закуска, но майка ми не проявяваше никакъв интерес. Аз пък се интересувам.

Питър се усмихна и й разказа какъв ден му предстои.

Докато разговаряха, остатъците от сиренето „Иванджилайна“ бяха изнесени и на тяхно място се появи димящо и ароматно блюдо от яйца — „сарду“. Две яйца на очи бяха залети с апетитно пюре от спанак и холандски сос. До Питър се появи бутилка розе.

— Сега разбрах какво имате предвид, като казвате, че ви чака тежък ден — отбеляза Марша.

— И аз разбрах какво имате предвид под традиционна закуска. — Питър забеляза икономката Ана, която се мярна във вътрешността на къщата. — Великолепно! — додаде той и видя, че тя се усмихна.

Подир малко Питър ахна при вида на печеното говеждо с гъби, топъл френски хляб и мармалад.

— Не съм сигурен… — усъмни се Питър.

— Има и „креп сюзет“19 — уведоми го Марша — и кафе с мляко. Навремето, когато са имали големи плантации, хората се надсмивали над леката закуска от европейски тип. И превърнали закуската в цяло угощение.

— И вие я превърнахте в угощение — каза Питър. — Всичко това, а и толкова много други неща — запознанството ми с вас, уроците по история, времето, което прекарах тук с вас. Никога няма да го забравя.

— Казвате го така, сякаш се прощавате с мен.

— Да, Марша — той я погледна в очите и се усмихна. — Веднага след „креп сюзет“.

Настъпи тишина, а после Марша каза:

— Аз си помислих…

Той се пресегна през масата и покри с длан ръката й.

— Навярно и двамата сме мечтали. Струва ми се, наистина е било така. Но това е най-прекрасният сън, който някога ме е спохождал.

— Но защо трябва да бъде само сън?

— Някои неща човек не може да си ги обясни — отвърна той. — Независимо от това, дали харесваш някого, настъпва време, когато трябва да решиш какво е най-добре да направиш, въпрос на преценка.

— А моята преценка не се ли зачита?

— Марша, аз трябва да вярвам на моята. Заради нас двамата.

Но той се запита дали можеше да разчита на нея. Опитът му показваше, че не може да се осланя на инстинкта си. Вероятно в този миг предприемаше погрешна стъпка, за която щеше да съжалява дълги години. Но как може да си сигурен, когато често научаваш истината твърде късно?

Усети, че Марша е готова да се разплаче.

— Извинете ме — каза тя с тих глас. Изправи се и излезе бързо от галерията.

Питър остана на мястото си и помисли, че би могъл да и поговори по-деликатно, да придаде на думите си онази нежност, която изпитваше към това самотно момиче. И се запита дали тя ще се появи отново. Подир няколко минути, след като Марша не се върна, пристигна Ана.

— Изглежда, трябва сам да довършите закуската си, господине. Мисля, че госпожица Марша няма да се върне.

— Как е тя? — попита Питър.

— Плаче в стаята си — Ана сви рамене. — Не й е за пръв път и смятам, че няма да й е за последен. Все така става, когато, не получи онова, което иска. — Тя прибра чиниите от говеждото. — Бен ще ви сервира останалото.

— Не, благодаря ви — поклати глава той. — Трябва да си тръгвам.

— Тогава ще ви донеса поне кафето.

Отвътре се появи Бен с готовото кафе с мляко, но Ана пое чашата и я постави пред Питър.

— Не се притеснявайте толкова, господине. Като й мине, ще се опитам да направя за нея, каквото мога. Може би госпожица Марша разполага с повече свободно време и мисли прекалено много за себе си. Ако баща й си стоеше повече в къщи, всичко щеше да бъде по-различно. Но него го няма. Изобщо не идва.

— Вие всичко разбирате.

Питър си спомни какво му беше казала Марша за Ана, която била принудена от близките си като девойка да се омъжи за почти непознат. Но в продължение на повече от четиридесет години бракът им бил протекъл щастливо чак до смъртта на съпруга на Ана преди година.

— Разбрах за съпруга ви — каза Питър. — Трябва да е бил прекрасен човек.

— Моят съпруг! — изкудкудяка икономката. — Не съм имала изобщо съпруг… Никога не съм била омъжена. Аз съм мома.

А Марша беше казала: „Те живееха тук заедно с нас, Ана и мъжът й. Тай беше най-милият и най-приятният човек, когото съм познавала. Ако някога е имало идеално семейство, това бе тяхното.“ Марша беше използувала този пример, за да внуши на Питър правотата на своите аргументи, когато настояваше да се оженят.

— Боже господи! — продължи да кудкудяка Ана. — Госпожица Марша ви е заплела със своите истории. Все такива си ги измисля. Непрекъснато разиграва някоя роля, та затова сега не бива да се тревожите за нея.

— Разбирам — Питър не беше сигурен в думите си, но въпреки това почувствува облекчение.

Бен го изпрати до изхода. Минаваше девет часът и започна да става горещо. Питър закрачи бързо към авеню „Сейнт Чарлз“ и оттам тръгна към хотела. Надяваше се разходката да разсее сънливостта му, която го беше налегнала след обилната закуска. Стана му наистина тъжно, че няма да се види повече с Марша, и усети жалост към нея, без самият да разбира причината за това. Интересно, помисли си той, ще мога ли някога да постъпвам разумно с жените? Но самият не вярваше.

2

Асансьор номер четири започна отново да работи. Сай Луин, възрастният асансьорен оператор, който работеше непрекъснато през деня, се дразнеше от капризите на този асансьор, който беше започнал да се поврежда отпреди седмица и, изглежда, вървеше зле.

Миналата неделя асансьорът на няколко пъти отказа да изпълни заповедите му, макар и вътрешната, и външната врата да бяха добре затворени. Техникът каза на Сай, че същото се случило и в понеделник вечерта, когато господин Макдермот, заместник-главният управител, се намирал в него.

После в сряда някаква повреда извади от строя четвърти асансьор за няколко часа. Неизправност на някакво зацепва-що устройство, заявиха техниците, ала тяхната намеса не можа да предотврати новата повреда на следващия ден, когато четвърти асансьор три пъти отказа да потегли от петнайсетия етаж.

И ето днес този асансьор тръгваше и спираше рязко и внезапно на всеки етаж.

Сай Луин не беше задължен да си обяснява на какво се дължи това. Той не обърна особено внимание, когато чу главния механик Док Викъри да ръмжи, че трябвало „все да кърпи и да закърпва“, като се оплака, че му трябвали „сто хиляди долара, за да изкорми вътрешностите на асансьора и да ги замени с нови“. Та кой ли не би приел такава сумичка? Сай Луин непременно щеше да я вземе и затова всяка година спестяваше, та да си купи билет от лотарията, макар досега да не бе спечелил нито веднъж.

Но към такива ветерани като него в „Сейнт Грегъри“ се отнасяха с уважение и той реши утре да иска прехвърляне на друг асансьор. Защо не? Беше на работа тук вече двайсет и седем години и управляваше асансьори още преди да се родят някои нищожества с претенции, които работеха в хотела. Нека от утре някой друг да се заеме с четвърти асансьор и капризите му.

Наближаваше десет часът и хотелът започна да се изпълва с хора. Сай Луин отново натовари асансьора с пътници от фоайето, предимно участници в конгреси, прикачили значки с имената си към реверите, и започна да ги оставя по етажите до последния, петнайсети етаж. Когато тръгна в обратна посока, асансьорът се напълни до деветия етаж и се спусна до фоайето, без да спира. При последното пътуване той забеляза, че друсането беше изчезнало. Е, хубаво, каквато и да е повредата, рече си той, изглежда се е оправила от само себе си.

Едва ли би могъл да изпадне в по-голямо заблуждение.

Някъде високо над Сай Луин, кацнало като орлово гнездо върху покрива на хотела се намираше контролното помещение на асансьора. Там, в механичното сърце на четвърти асансьор, догаряха последните секунди полезен живот на едно електрическо реле. Причината, която никой не знаеше и не подозираше, се криеше в един малък бутален лост с размерите на гвоздей.

Лостът беше завинтен към миниатюрна бутална глава, която на свой ред привеждаше в действие три превключвателя. Единият от тях задействуваше и освобождаваше спирачките на асансьора, вторият подаваше електрически ток на мотора, а третият контролираше електрическата верига на генератора. Когато и трите работеха, асансьорната кабина се движеше плавно нагоре и надолу в отговор на подаваните команди. Но ако действуваха само два от превключвателите, а третият, който контролираше асансьорния мотор, се повредеше, кабината щеше да падне безпрепятствено, повлечена от собствената си тежест. Причината за такава авария би могла да бъде една-единствена — цялостно износване на буталния лост и на главата.

От няколко седмици буталният лост се беше разхлабил. С едва забележими трептения, които при стократно увеличаване биха довели до отклонение, равняващо се на дебелината на човешки косъм, буталната глава бавно, но неумолимо се развинтваше от лоста. Резултатът беше двояк. Лостът и буталната глава бяха увеличили дължината си. А превключвателят за мотора едва се задействуваше.

И както една-единствена капка би могла да накара чашата да прелее, така в този миг всяко следващо и най-малко завъртане на главата би могло напълно да изключи превключвателя на мотора.

В тази неизправност се криеше причината за променливите ходове на четвърти асансьор, които бяха забелязани от Сай Луин и от останалите. Монтьорската бригада се бе опитала да открие повредата, но не бе успяла. Едва ли вината беше у тях. Всеки асансьор имаше около шейсет релета, а в целия хотел асансьорите бяха двайсет на брой.

А и никой не беше забелязал, че двете предпазни приспособления на кабината бяха частично повредени.

Всъщност в десет часа и десет минути в петък сутринта четвърти асансьор и в буквалния, и в преносния смисъл висеше на косъм.

3

Господин Демпстър от Монреал пристигна в хотела в десет и половина. Уведомен за пристигането му, Питър Макдермот слезе във фоайето, за да му поднесе своите официални приветствия. До този час нито Уорън Трент, нито Албърт Уелс се появиха на долните етажи на хотела, а от Уелс нямаше никакви новини.

Представителят по финансовите въпроси на Албърт Уелс беше енергичен, едър човек, който приличаше на опитен директор на някоя голяма банка. На забележката на Питър за бързо настъпилите промени той отвърна:

— Господин Уелс често постъпва така.

Един пиколо съпроводи новодошлия до апартамента му на единайсетия етаж.

След двайсет минути господин Демпстър се появи в кабинета на Питър.

Каза, че се е видял с господин Уелс и че разговарял по телефона с господин Трент. Срещата, уговорена за единайсет и половина, щеше да се състои. Междувременно господин Демпстър пожела да поговори и с някои други служители, като счетоводителя на хотела, и затова господин Трент му бе предложил да използува служебния апартамент.

Оказа се, че господин Демпстър е човек, навикнал да се разпорежда.

Питър го придружи до кабинета на Уорън Трент и го представи на Кристин. Това беше втората им среща тази сутрин. Когато пристигна в хотела, той я потърси, макар че в сковаващата обстановка на служебния апартамент можеха единствено да си стиснат бегло ръце, но и в тези откраднати мигове и двамата изпитаха вълнение и жадна потребност един от друг.

За пръв път откакто пристигна, човекът от Монреал се усмихна.

— Ах, да, госпожица Франсис. Господин Уелс ми спомена за вас. Всъщност той се изказа много топло.

— Мисля, че господин Уелс е прекрасен човек. Мислех си така и преди да… — и тя замълча.

— И какво?

— Малко се притеснявам — каза Кристин — от това, което се случи снощи.

Господин Демпстър извади очила с дебели рамки, почисти ги и ги сложи.

— Ако имате предвид сметката в ресторанта, госпожице Франсис, то не е необходимо да се притеснявате. Господин Уелс ми каза — ще цитирам точно думите му, — че това е била една от най-милите постъпки, които някога са направили за него. Той е разбрал какво се е случило. Много малко неща убягват от вниманието му.

— Да — каза Кристин, — започвам да разбирам това.

Някой почука отвън, вратата се отвори и на прага застана главният счетоводител Сам Якубец.

— Извинете — каза той, като забеляза присъствуващите и се обърна да си върви, но Питър го повика.

— Дойдох да проверя един слух — каза Якубец. — Из хотела се носят приказки с бързината на прериен пожар, че старият джентълмен, господин Уелс…

— Не е слух — каза Питър. — Това е факт.

И той представи счетоводителя на господин Демпстър.

Якубец се удари по челото.

— Боже господи! А аз проверих банковата му сметка. Усъмних се във валидността на чека му. Дори позвъних в Монреал.

— Разбрах за вашето обаждане — усмихна се за втори път господин Демпстър. — Беше им много забавно в банката, когато позвънихте. Но те имат строги нареждания да не дават никакви сведения за господин Уелс. Той предпочита да бъде така.

Якубец издаде звук, подобен на стон.

— Струва ми се, че вие щяхте повече да се тревожите — увери го човекът от Монреал, — ако не бяхте проверил банковата сметка на господин Уелс. Той ще ви уважава за това. Има странния навик да пише чековете си на някой лист хартия и това обърква хората. Разбира се, тези чекове са съвсем редовни. Навярно сте разбрал сега, че господин Уелс е един от най-богатите хора в Северна Америка.

Изуменият Якубец успя единствено да поклати глава.

— Може би ще улесня всички ви — отбеляза господин Демпстър, — ако ви обясня някои неща за моя работодател. — Той погледна часовника си. — Господин Дюмер, банкерът, и няколко адвокати скоро ще дойдат, но, струва ми се, разполагаме с още малко време.

Думите му бяха прекъснати от пристигането на Ройъл Едуардс. Ревизорът беше натоварен с папки и едно куфарче. Процедурата на запознаването отново се повтори.

Като се здрависа с ревизора, господин Демпстър го уведоми:

— Сега ще си поговорим малко, а после бих искал да останете на нашата среща в единайсет и половина. Между другото господин Трент помоли и вие да останете, госпожице Франсис, а и господин Уелс също ще се зарадва.

За пръв път Питър Макдермот изпита неприятното чувство, че е отстранен от центъра на събитията.

— Канех се да ви обясня някои неща за господин Уелс — и господин Демпстър свали очилата си, духна стъклата и ги почисти отново. — Независимо от голямото богатство господин Уелс е запазил скромния си вкус. Това съвсем не се дължи на някакво скъперничество. Всъщност той е безкрайно щедър. Но когато става дума за него, той просто предпочита скромността дори по отношение на облеклото, пътуванията и хотелите.

— Колкото до хотелите — каза Питър, — аз вече помислих за преместването на господин Уелс. Господин Къртис О’Кийф ще освободи следобед един от хубавите апартаменти.

— Бих ви предложил да не правите това. Разбрах, че господин Уелс е доволен от сегашната си стая за разлика от тази, в която са го настанили отначало.

Питър мислено потрепера при споменаването на „скапаната“ стая, в която се намираше Алъбрт Уелс, преди да го преместят в понеделник вечерта в стая 1410.

— Той не възразява другите да бъдат в апартаменти, както аз например — обясни господин Демпстър. — Но самият той не изпитва нужда от подобни неща. Не ви ли досадих?

Събеседниците му го убедиха да продължи разказа си.

— Прилича ми на приказка от братя Грим — отбеляза Ройъл Едуардс с весела нотка в гласа.

— Може би. Но не мислете, че господин Уелс живее в света на приказките. Той притежава не по-малко чувство за реалност от мен самия.

Дали останалите забелязаха, помисли Питър Макдермот, че зад учтивите думи се крие стоманена твърдост?

— Познавам господин Уелс от много години — продължи господин Демпстър. — През това време опознах безпогрешното му чувство да разбира хората и деловата работа. Той притежава някаква вродена проницателност, която не можеш да придобиеш в Харвардския колеж за бизнесмени.

Ройъл Едуардс, който бе завършил същия колеж, се изчерви. Питър се замисли дали това беше случайно попадение, или представителят на Албърт Уелс бе успял набързо да проучи старшите служители на хотела. Напълно възможно бе да е успял, при което е научил за досието на Питър Макдермот с уволнението от „Уолдорф“ и последвалото му причисляване към черните списъци. Дали на това не се дължи, помисли си Питър, явното му отстраняване от срещата на тайния съвет на хотела?

— Предполагам — каза Ройъл Едуардс, — че можем да се надяваме на много промени в тази сграда.

— Струва ми се, че е напълно възможно — господин Демпстър отново почисти очилата си, сякаш това беше някакъв досаден навик. — Първата промяна е тази, че аз ще стана президент на компанията на хотела — длъжност, която заемам в повечето корпорации на господин Уелс. Той самият никога няма желанието да се кичи с такива звания.

— Значи често ще се виждаме с вас? — каза Кристин.

— Всъщност съвсем малко, госпожице Франсис. Аз ще бъда само символичен ръководител и нищо повече. Отговорният вицепрезидент ще разполага с пълната власт. Такава е политиката на господин Уелс, а също и моята.

Е, в крайна сметка, помисли си Питър, всичко стана както и очаквах. Албърт Уелс няма да се занимава непосредствено с управлението на хотела, а колкото до факта, че го познавам, това не ми дава никакви предимства. Всъщност дребният човечец съвсем не беше наясно с дейността в хотела и бъдещето на Питър щеше изцяло да зависи от отговорния вицепрезидент, който и да беше той. Питър се запита дали не го познава. Ако го познаваше, всичко би било много по-различно.

Досега Питър си беше казвал, че ще приема събитията такива, каквито са, а ако се наложи — и собственото си уволнение. Сега разбра, че силно желае да остане в „Сейнт Грегъри“. Една от причините, разбира се, беше Кристин. Другата се дължеше на факта, че при новото ръководство и запазване на независимостта пред „Сейнт Грегъри“ се откриваха нови перспективи.

— Господин Демпстър — каза Питър, — ако не е тайна, кой ще бъде отговорният вицепрезидент?

Човекът от Монреал явно се смути. Той изгледа Питър с недоумение, а после лицето му се проясни.

— Извинете — каза той, — мислех, че знаете. Та това сте вие.

4

През цялата минала нощ, в бавно изнизващите се часове, докато гостите на хотела спяха здрав сън, Букър Т.Греъм работеше сам на светлината на пламъците от пещта. Нямаше нищо необикновено в това. Букър беше простодушен човек, чиито дни и нощи си приличаха като напечатани с индиго, ала това никога не го притесняваше. Амбициите му, които не бяха големи, се ограничаваха до желанието да има храна, покрив над главата си и малко уважение, макар последното да бе инстинктивно, а не някаква необходимост, която и той самият не би могъл да си обясни.

Необикновеното през тази нощ бе това, че работеше по-бавно. Обикновено преди края на смяната и тръгването за в къщи Букър преглеждаше насъбралите се от предишния ден отпадъци, сортираше предметите за връщане и оставаше за половин час да изпуши спокойно една ръчно навита цигара до угасяването на пещта. Но тази сутрин, макар смяната да беше свършила, имаше все още работа. В часа за тръгване от хотела бяха останали около десетина несортирани контейнери с отпадъци.

Забавянето на Букър се дължеше на опитите му да открие листа, който господин Макдермот търсеше. Беше работил внимателно и със старание. Не бързаше. Но досега не бе успял да намери нищо.

Букър съобщи със съжаление за резултата на нощния управител, който слезе в подземието и заразглежда с интерес мрачната обстановка, като намръщи нос от натрапчивата миризма. Нощният управител си тръгна, колкото може по-бързо, но фактът, че беше дошъл и бе предал съобщението на господин Макдермот, показваше, че изчезналата бележка все още им беше необходима.

Колкото и да съжаляваше Букър, бе време да си тръгва за в къщи. В хотела отказваха да плащат извънредния труд. И освен това Букър беше нает да се занимава със сметта, а не с проблемите на ръководството, които не бяха негова работа.

Той знаеше, че ако забележат останалите отпадъци през деня, щяха да изпратят някого да запали пещта и да ги изгори за няколко часа. Ако не направеха това, самият Букър щеше да се заеме с остатъците, като дойдеше на работа късно вечерта. Бедата беше там, че в първия случай нямаше никаква надежда да се открие бележката, а при втория дори и да бъдеше намерена, щеше да е твърде късно.

И преди всичко Букър желаеше да свърши тази работа заради господин Макдермот. Ако го попитаха защо е така, не би могъл да обясни, тъй като му липсваше дар слово и нямаше желание за размисъл. Някак странно, но когато младият помощник-главен управител беше при него, Букър се чувствуваше човек и личност повече, откогато и да било.

Тогава реши да продължи търсенето.

За да избегне неприятностите, той се отдалечи от пещта и отиде да отметне перфокартата си на контролния часовник. После се върна. Едва ли щяха да го забележат. Помещението с пещта не беше място, което да привлича посетители.

Продължи да работи още три часа и половина. Работеше бавно, старателно, със съзнанието, че това, което търси, може изобщо да не бъде открито сред отпадъците или пък е било изгорено още в началото, преди да бъде предупреден.

Сутринта беше превалила и той се почувствува много уморен; беше стигнал до последния контейнер.

Съгледа я веднага щом изпразни кофата — топка пергаментова хартия, която приличаше на опаковка за сандвич. Когато я разгърна, вътре забеляза смачкана бланка, като тази, която му беше оставил господин Макдермот. За да бъде сигурен, сравни ги и двете под светлината. Нямаше никаква разлика.

Намереният лист хартия беше покрит с мазни петна и овлажнен. На едно място думите се бяха размазали. Но то беше незначително. Останалото беше ясно.

Букър си облече мазното и изцапано сако и без да довърши останалите отпадъци, се отправи към горните етажи на хотела.

5

В просторния кабинет на Уорън Трент господин Демпстър приключи тайния си разговор с ревизора. Наоколо стояха разпилени различни отчетни документи и баланси, които Ройъл Едуардс събираше, тъй като за срещата в единайсет и половина започнаха да пристигат и останалите. Емил Дюмер, банкерът, който приличаше на герой от „Записките на клуба Пикуик“, пристигна пръв с леко приповдигнато настроение, съзнавайки важната роля, която му бе отредена. След него се появи блед, слабоват юрист, който се занимаваше с повечето от юридическите въпроси на „Сейнт Грегъри“, и един по-млад юрист от Ню Орлийнс, който защитаваше интересите на Албърт Уелс.

После влезе Питър Макдермот с Уорън Трент, който беше слязъл преди малко от петайсетия етаж. Странно, но собственикът на „Сейнт Грегъри“ изглеждаше много по-дружелюбно настроен и спокоен за разлика от последните седмици, макар да бе изгубил продължителната битка за запазване на властта си над хотела. На ревера си беше прикачил карамфил, поздрави сърдечно присъствуващите, включително и господин Демпстър, който му беше представен от Питър.

Цялата тази среща се стори на Питър нереална. Той действуваше механично, говореше под въздействието на рефлексите си, сякаш припяваше на черковна молитва. Стори му се, че ще действува като робот, докато не настъпеше часът, в който щеше да се съвземе от вълнението, причинено от човека от Монреал.

Отговорен вицепрезидент. Вълнуваше го не званието, а произтичащите от него отговорности.

Пълновластното ръководство над „Сейнт Грегъри“ представляваше за него сбъдване на мечтите му. Питър страстно вярваше, че „Сейнт Грегъри“ може да се превърне в първокласен хотел. Той можеше да стане уважавано, ефективно и печелившо заведение. Очевидно и Къртис О’Кийф, чието мнение не беше за пренебрегване, мислеше същото.

Съществуваха много начини за постигането на тази цел. Това означаваше прилив на капитали, реорганизационни преобразувания, ясно разграничаване на сферите на управление, промени сред персонала — част от хората да се пенсионират, други да се повишат и да се привлекат нови сили отвън.

Когато разбра, че Албърт Уелс щеше да бъде новият собственик и че хотелът щеше да остане независим, Питър си помисли, че някой прозорлив и действен човек ще осъществи нововъведенията. И ето тази възможност се предоставяше на него. Перспективите бяха обнадеждаващи и донякъде всяваха страх.

Всичко това беше от голямо значение за самия него. Назначението и последиците, които произтичаха от това, означаваха възстановяване на репутацията на Питър Макдермот в областта на хотелиерството. Ако съумееше да постигне успех в „Сейнт Грегъри“, миналото щеше да бъде забравено и старите сметки — заличени. Хората, които работеха в тази система, не бяха нито злобни, нито ограничени. В края на краищата професионалните постижения стояха над всичко.

Главата му гъмжеше от мисли. Макар и да бе загубил дар слово, той започна да се съвзема и наред с останалите зае мястото си край дългата заседателна маса в средата на помещението.

Албърт Уелс пристигна последен. Влезе плахо, придружен от Кристин, и когато се появи, останалите станаха на крака.

— Не! Не! Моля ви, седнете!

Уорън Трент пристъпи усмихнат напред.

— Господин Уелс, добре дошли в моя дом! — те се здрависаха. — Когато той стане ваша собственост, ще ви пожелая най-искрено тези стари стени да ви донесат такова щастие и задоволство, каквото и аз изпитах навремето.

Думите му прозвучаха учтиво и вежливо. Изречени от всеки друг, помисли си Питър, в тях би се почувствувала неискреност и преувеличеност. Но изказани от Уорън Трент, те звучаха убедително и по някакъв необясним начин затрогваха. Албърт Уелс премига от вълнение. С неизменна учтивост Уорън Трент го улови за ръка и лично го представи на останалите.

Кристин затвори външната врата и седна редом с другите на масата.

— Предполагам, че познавате моята сътрудничка, госпожица Франсис, а също и господин Макдермот.

По лицето на Албърт Уелс се изписа хитра усмивка, която наподобяваше изражение на птица.

— Ние вече сме имали вземане-даване — той намигна на Питър. — И смятам, че няма да спрем дотук.

Емил Дюмер се „прокашля“ и откри заседанието.

Условията за продажбата, изтъкна банкерът, вече са уточнени в общи линии. Срещата, която господин Трент и господин Демпстър го помолиха да председателствува, има за цел да реши процедурните подробности, включително и датата за предаването на хотела на новия собственик. Очевидно по този въпрос нямаше затруднения. Ипотеката на хотела, която изтичаше днес, засега бе поета от Промишлено-търговската банка под гаранциите на господин Демпстър, който действуваше от името на господин Уелс.

Питър забеляза ироничния поглед на Уорън Трент, който безуспешно се бе опитвал в продължение на месеци да постигне отлагане на ипотеката.

Банкерът извади проект на дневния ред и го раздаде на присъствуващите. Последва кратко разискване по съдържанието, в което взеха участие двамата юристи и господин Демпстър. После започнаха да обсъждат отделните точки от дневния ред. През цялото време и Уорън Трент, и Албърт Уелс присъствуваха само като наблюдатели; бившият собственик бе потънал в мислите си, а дребният човечец се беше свил на стола, сякаш желаеше да се слее с мебелите и да остане незабелязан. Нито веднъж господин Демпстър не се допита до господин Уелс и дори не погледна към него. Очевидно човекът от Монреал проявяваше разбиране към желанието на своя работодател да не привлича вниманието на околните и бе навикнал да взима самостоятелно решения.

Питър Макдермот и Ройъл Едуардс отговаряха на въпросите относно ръководството и финансите на хотела. На два пъти Кристин излезе и се върна с документи от папките в архивата.

Независимо от приповдигнатия тон банкерът ръководеше добре срещата. За по-малко от час и половина бяха прегледани главните въпроси. Решено бе официалното предаване на хотела да стане във вторник. Останалите незначителни въпроси бяха представени за обсъждане на юристите.

Емил Дюмер огледа бързо присъствуващите:

— При това положение, ако няма други въпроси…

— Може би само един — Уорън Трент се наведе към масата, като привлече вниманието на присъствуващите. — Между двама джентълмени подписването на документи не е нищо друго освен формалност, която потвърждава вече постигнатите споразумения. — Той погледна Албърт Уелс. — Смятам, че сте съгласни с мен.

— Разбира се — каза господин Демпстър.

— Тогава, моля ви, чувствайте се свободни незабавно да предприемете в хотела всички мерки, които смятате за наложителни.

— Благодаря ви — господин Демпстър кимна с признателност. — Има някои неща, които бихме желали да променим. Незабавно след предаването на хотела във вторник господин Уелс желае да проведе заседание на дирекционния съвет, на което на първо място, господин Трент, ще се постави вашата кандидатура за председател на този съвет.

Уорън Трент кимна вежливо.

— За мен е чест да приема такова предложение. Ще направя всичко възможно, за да изпълнявам добре ролята на фигурант.

Господин Демпстър се усмихна едва забележимо.

— Желанието на господин Уелс е президентството да се поеме от мен.

— Напълно го разбирам.

— А господин Макдермот ще бъде отговорен вицепрезидент.

От всички страни на масата се понесоха поздравления към Питър. Кристин се усмихваше. Наред с останалите и Уорън Трент се ръкува с Питър.

Господин Демпстър изчака разговорите да стихнат.

— Остана още един въпрос. Тази седмица бях в Ню Йорк и вестниците поместиха неприятни статии за хотела. Бих искал да получа уверението, че това повече няма да се повтори, поне до идването на новото ръководство.

Настъпи внезапна тишина.

По-възрастният юрист изглеждаше смутен. По-младият обясни с ясен шепот:

— Всичко стана, защото отказаха да настанят един цветнокож.

— Аха — кимна с разбиране възрастният.

— Искам да изясня един въпрос — господин Демпстър свали очилата си и започна внимателно да ги чисти. — Не предлагам основни промени в политиката на хотела. Като бизнесмен аз съм на мнение, че трябва да зачитаме местните разбирания и традиции, но считам, че ако отново възникне подобна ситуация, не бива да се стига до този резултат.

Отново настъпи тишина.

Внезапно Питър Макдермот усети, че вниманието е насочено към него. И изведнъж потръпна, разбрал, че в този момент без никакво предупреждение беше настъпила кризисна ситуация — първата и може би най-важната от встъпването му в новата длъжност. От неговата реакция зависеше бъдещето на хотела, а и неговото. Изчака, докато обмисли добре какво трябва да каже.

— Това, което се каза преди малко — заговори тихо Питър, като кимна към младия юрист, — за жалост е истина. Един от участниците в конгреса имаше потвърдена резервация, но отказаха да го настанят. Той е зъболекар и, доколкото зная, добре известен, но за зла участ е негър. За съжаление трябва да призная, че именно аз го отпратих. Оттогава твърдо за себе си реших това повече да не се повтаря.

— Като отговорен вицепрезидент — каза Емил Дюмер — аз се съмнявам, че ще изпаднете в подобна ситуация…

— И няма да допусна такава постъпка от някой друг в хотела, за който отговарям.

— Това е твърде крайно изявление — каза банкерът, като присви устни.

Уорън Трент се извърна рязко към Питър.

— Вече говорихме по този въпрос.

— Господа — господин Демпстър отново си сложи очилата, — струва ми се, достатъчно ясно казах, че не предлагам никакви промени.

— Но аз предлагам, господин Демпстър.

Ако се стигне до открит конфликт, помисли си Питър, то по-добре да стане сега и да приключим с всичко. Или ще ръководя хотела както трябва, или не. Сега, изглежда, беше най-подходящият момент за тези уточнения.

Човекът от Монреал се наведе напред и каза:

— Искам да бъда сигурен, че правилно разбирам вашата позиция.

Някакъв вътрешен глас предупреди Питър, че действува безразсъдно, но той не му обърна внимание.

— Моята позиция е много проста. Ще настоявам за премахване на сегрегацията в хотела като условие да остана тук на работа.

— А не избързвате ли с поставянето на условия?

— Доколкото разбирам въпроса ви — каза Питър тихо, — вие искате да кажете, че сте наясно по някои лични въпроси.

— Да, наясно сме — кимна господин Демпстър.

Питър забеляза, че Кристин не откъсва поглед от него. За какво ли си мисли, запита се той.

— Дали избързвам, или не — каза той, — аз смятам, че ще бъде честно от моя страна да изложа становището си.

Господин Демпстър отново се зае да почиства очилата си.

— Предполагам, че всеки от нас уважава твърдо отстояваните убеждения — обърна се той към присъствуващите. — Но дори и да е така, струва ми се, бихме могли да изчакаме по този въпрос. Ако господин Макдермот е съгласен, ние можем да отложим засега приемането на твърдо решение. А по-късно, след месец-два, въпросът да се обсъди повторно.

Ако господин Макдермот е съгласен. С ловкостта на дипломат — помисли си Питър, човекът от Монреал предложи изход от положението.

Всичко се развиваше по познатия ред. Отначало настойчивост, успокоена съвест, деклариране на вярата. После малка отстъпка. Един разумен компромис, постигнат между разумни хора. Въпросът може да се обсъди повторно. Какво ли по-културно и по-трезво от това? Не е ли това умереното, ненасилствено отношение, което повечето хора възприемат? Ето например зъболекарите. Официалното им писмо с резолюцията, осъждаща действията на хотела по отношение на доктор Николас, беше пристигнало днес.

Да, наистина хотелът беше изправен пред много трудности. А и моментът не бе подходящ за решаването на този въпрос. Смяната на ръководството щеше да доведе до редица усложнения и не бе необходимо да се създават и нови. При сегашната ситуация навярно най-разумно би било да се изчака.

Но тогава никога не би настъпило времето за тези резки промени. Винаги щяха да се намират причини за отлагането им. Питър си спомни, че наскоро някой му беше говорил по този въпрос. Кой?

Доктор Инграм. Гневливият президент на зъболекарите, който си подаде оставката, защото вярваше, че този принцип е по-важен от благоразумното изчакване, и който напусна „Сейнт Грегъри“ снощи, обзет от справедлив гняв.

„Веднъж завинаги — каза доктор Инграм — трябва да прецениш какво желаеш и в какво вярваш… А вие не го направихте, Макдермот, когато имахте тази възможност. Вие се разтревожихте твърдо много за хотела и за работата си… Понякога може и повторно да ви се отдаде такава възможност. Ако това се случи с вас, възползвайте се!“

— Господин Демпстър — каза Питър, — законът за гражданските права е съвършено ясен по този въпрос. И независимо от това, дали ще го протакаме, или пък ще се опитваме да го заобиколим, в крайна сметка резултатът ще бъде един и същ.

— Според това, което съм слушал — отбеляза човекът от Монреал, — може доста да се поспори за правата във всеки щат.

Питър поклати нетърпеливо глава. Погледът му пробяга по лицата на присъствуващите.

— Смятам, че един добър хотел трябва да се приспособява към промените. Нашето време вече не е безразлично към въпросите за правата на човека. Много по-добре би било, ако навреме проумеем и възприемем тези промени, вместо да ни заставят да го направим, в случай че самите ние не предприемем никакви действия. Преди малко заявих, че никога повече не бих изгонил един втори доктор Николас. И не смятам да променя своите разбирания.

— Всички няма да бъдат доктор Николас — изсумтя Уорън Трент.

— Ние следваме известни правила, господин Трент. И ще продължаваме да ги спазваме, ако те не ни създават много големи затруднения.

— Предупреждавам ви! Вие ще съсипете този хотел.

— Изглежда за това има много повече начини.

При този отговор Уорън Трент се изчерви.

Господин Демпстър разглеждаше ръцете си.

— За жалост като че ли ударихме на камък. Господин Макдермот, предвид вашето отношение ние бихме направили преоценка… — за пръв път в поведението на човека от Монреал пролича неувереност и той погледна към Албърт Уелс.

Дребният човечец се беше присвил на мястото си и сякаш се смали, когато погледите се насочиха към него. Но той погледна спокойно господин Демпстър в очите.

— Чарли — каза Албърт Уелс, — смятам, че трябва да позволим на този млад човек да действа по свое усмотрение.

И той кимна към Питър.

Без да промени изражението си, господин Демпстър обяви:

— Господин Макдермот, вашите условия са приети.

Срещата беше към края си. За разлика от първоначалното единодушие сега се усещаше напрежение и неловкост. Уорън Трент отбягваше Питър с кисело изражение. Възрастният юрист го наблюдаваше с неодобрение, а младият го избягваше. Емил Дюмер разговаряше оживено с господин Демпстър… Единствено Албърт Уелс сякаш се забавляваше със случилото се.

Кристин първа се отправи към вратата. Но миг след това се върна и повика Питър. Застанал на вратата, той видя, че в преддверието го чака неговата секретарка. Познаваше Флора добре и реши, че само нещо необичайно я бе накарало да дойде дотук. Той се извини на останалите и излезе.

На вратата Кристин пъхна в ръката му една сгъната бележка, като прошепна:

— Прочети я после!

Той кимна и я мушна в джоба си.

— Господин Макдермот — каза Флора, — не бих ви безпокоила…

— Разбирам. Какво се е случило?

— Чака ви един човек в кабинета. Казва, че работи в пещта за смет и че носи нещо много важно за вас. Не го дава на мен, а и не си отива.

Питър я погледна сепнато.

— Ще дойда веднага, щом се освободя.

— Моля ви, побързайте! — Флора се почувствува неловко. — Неприятно ми е да ви го кажа, господин Макдермот, но работата е там, че… ами той мирише неприятно.

6

Малко предиобед един длъгнест муден монтьор на име Билибой Нобъл се спусна в шахтата на четвърти асансьор. Трябваше да почисти и провери механизмите, както беше направил с останалите три асансьора. За тази операция не смятаха, че се налага да спират асансьорите и докато Билибой работеше, той виждаше отдолу кабината на четвърти асансьор, която ту се изкачваше, ту се спускаше.

7

Важните въпроси, помисли си Питър, могат да зависят и от най-незначителните капризи на съдбата.

Беше сам в кабинета си. Букър Т.Греъм, комуто бе изказана подобаваща благодарност, засиял от своето постижение, си беше тръгнал преди малко.

Най-незначителните поврати на съдбата.

Ако Букър беше друг човек, ако си беше отишъл в къщи в края на смяната, както биха направили другите, ако не беше проявил толкова усърдие в издирването, то тогава тази уникална бележка, която лежеше на бюрото му, щеше да пропадне.

Тези „ако“ бяха безброй. Самият Питър беше въвлечен в тази история.

Той подразбра от разговора, че посещенията му в подземието с пещта бяха подтикнали Букър към действие. Научи, че рано сутринта Букър дори беше отметнал присъствения си картон и беше продължил да работи, без да се надява, че ще му заплатят извънредния труд. Когато Питър повика Флора и разпореди да уреди заплащането на извънредния му труд, по лицето на Букър се изписа признателност.

Но независимо от причините резултатът беше налице.

Бележката лежеше на бюрото му и сочеше дата отпреди два дни. Написана от ръката на кройдънската дукеса върху бланка на президентския апартамент, с нея се разрешаваше на служителите от гаража да предоставят колата на семейство Крой-дън на Огилви „по всяко удобно за него време“.

Питър вече беше сверил почерка.

Беше помолил Флора да му донесе папката на Кройдън от архивата. Сега тя лежеше разтворена на бюрото му. В нея се съдържаше кореспонденция за резервация и две-три от писмата бяха написани от ръката на самата дукеса. Всеки специалист по почерците не би се затруднил да определи сходството. Но дори и човек без познания в тази област безпогрешно би забелязал приликата.

Дукесата се беше заклела пред детективите, че Огилви е взел колата без разрешение. Тя отхвърли обвинението на Огилви, че Кройдън са му заплатили, за да откара ягуара далеч в Ню Орлийнс. Беше намекнала, че не Кройдън, а Огилви е шофирал колата в понеделник вечерта по време на катастрофата. А когато я попитаха за бележката, тя отвърна предизвикателно: „Покажете ми я!“

Ето сега можеха да й я покажат.

Познанията на Питър Макдермот в областта на правосъдието се свеждаха до въпросите, отнасящи се само до хотела. Но дори и така, съвсем ясно беше, че бележката на дукесата представлява изобличаваща улика. Не по-малко ясно беше и неговото задължение — веднага да съобщи на капитан Йолис, че изчезналата улика е налице.

Макар да улови телефона, Питър все още се колебаеше.

Не изпитваше никакво съчувствие към Кройдън. От наличните улики ставаше ясно, че са извършили подло престъпление, а после са утежнили положението си със страха и лъжите си. В паметта му изплува старото гробище „Сейнт Луис“, траурното шествие, големият ковчег, а зад него по-малкият, белият…

Кройдън бяха измамили дори и своето оръдие Огилви. Колкото и окаян да беше дебелият инспектор на хотела, престъплението му не бе по-маловажно от тяхното. Все пак дукът и дукесата бяха готови да стоварят на Огилви главната вина и наказанието.

Но не това пораждаше колебание у Питър. Причината се дължеше на традицията, която се бе запазила през вековете и се беше превърнала във верую на всеки собственик на хотел — уважението към гостите.

Каквито и да бяха кройдънският дук и дукесата, те бяха и гости на хотела.

Той ще се обади в полицията. Но преди това ще позвъни и на Кройдън.

И като вдигна слушалката, Питър помоли да го свържат с президентския апартамент.

8

Лично Къртис О’Кийф беше поръчал закуската в апартамента за себе си и за Додо и тя бе сервирана още преди един час. Повечето от храната обаче остана недокосната. И той, и Додо се опитваха механично да се хранят, но и двамата нямаха никакъв апетит. Подир малко Додо помоли да бъде извинена и се оттегли в съседния апартамент, за да привърши с прибирането на багажа. След двайсет минути трябваше да тръгне за летището, а Къртис О’Кийф — един час по-късно.

Напрежението между тях не беше отслабнало от вчерашния следобед.

След яростното си избухване О’Кийф веднага беше обзет от истинско разкаяние. Продължи да негодува отчаяно против действията на Уорън Трент, които намираше за коварни, ала излиянията против Додо бяха непростими и той разбираше това.

И още по-лошо бе, че не можеше нищо да поправи. Независимо от неговите извинения стореното беше налице. Той искаше да се освободи от Додо и самолетът й за Лос Анджелис с авиокомпания „Делта Еърлайнс“ излиташе днес следобед. Той я заменяше с друга — Джени Ламарш, която в този миг го очакваше в Ню Йорк.

Снощи, обзет от угризения, той отдели цялата вечер на Додо, заведе я на една великолепна вечеря в „Командърс палас“, а после отидоха на танци и развлечения в Синята зала на хотел „Рузвелт“. Но вечерта не вървеше и не по вина на Додо, а, колкото и странно да бе, поради неговото понижено настроение.

Тя беше положила всички усилия, за да бъде добра събеседница.

След сполетялото я нещастие следобеда, изглежда, беше решила да преглътне наранените си чувства и както винаги да бъде добра компаньонка. „Хей, Кърти — възкликна тя вечерта, — доста момичета биха се разсъблекли, за да получат роля като моята.“ А по-късно като го улови под ръка, каза: „Все пак, Кърти, ти си най-милият човек. И такъв ще си останеш.“

В резултат на това лошото му настроение още повече се засили и накрая обхвана и двамата.

Къртис О’Кийф реши, потиснатостта му се дължи на загубата на хотела, макар че обикновено проявяваше по-голяма гъвкавост по тези въпроси. През дългата си кариера беше свикнал да понася разочарования от делови характер и се бе научил да отстъпва, за да преодолее следващото препятствие, вместо да си губи времето в оплакване на изгубеното.

Но сега дори и след нощния сън лошото настроение не го напусна.

То предизвика у него раздразнително отношение дори към бога. В сутрешната му молитва се долавяше определена острота и нотки на недоволство: „…ти реши, че е по-добре да предадеш твоя хотел «Сейнт Грегъри» в чужди ръце… несъмнено се ръководиш от неведоми цели, дори когато сведующите смъртни като твоя раб не прозират истинските ти намерения…“

Помоли се сам и приключи набързо с молитвата за разлика от друг път, а после отиде при Додо, която подреждаше багажа и на двамата. Той се възпротиви, но тя го увери:

— Кърти, на мен ми е приятно да се занимавам с това. А ако не го направя аз, кой ще го свърши?

Нямаше никакво желание да й обяснява, че нито една от предшествениците й никога не се е занимавала с прибирането или разопаковането на багажа и за тази работа той обикновено използуваше някоя от камериерките на хотела и че смята отсега нататък да постъпва така.

Тъкмо тогава поръча закуската по телефона, но тази идея не даде очаквания резултат, а когато седнаха на масата, Додо отново направи опит да го разведри:

— Хей, Кърти, не трябва да униваме. Та ние пак ще се видим. Можем да се срещаме често в Лос Анджелис.

Ала за О’Кийф това не беше първата раздяла и той знаеше, че няма да се видят повече. Освен това си припомни, че лошото настроение не се дължи на раздялата му с Додо, а на загубата на хотела.

Минутите течаха. Беше време за Додо да тръгва. Преди малко двама пиколи отнесоха куфарите във фоайето. Ето появи се и старши пиколото, за да вземе и ръчния й багаж и да придружи Додо до специално резервираната кола за летището.

Хърби Чандлър, съзнавайки, че Къртис О’Кийф е важна особа и усетил откъде може да получи хубав бакшиш, лично се отзова за изпълнението на поръчката. Беше застанал на входа на апартамента и чакаше.

О’Кийф погледна часовника си и се запъти към междинната врата.

— Нямаш много време, мила.

— Трябва да си оправя ноктите, Кърти — долетя отвътре гласът на Додо.

Недоумявайки защо всички жени се залавяха за ноктите си в последната минута, Къртис О’Кийф подаде на Хърби Чандлър петдоларова банкнота.

— Разделете си това с останалите двама.

Невестулковото лице на Чандлър светна.

— Много ви благодаря, господине.

Разбира се, че ще го поделя, помисли си Хърби. Само че другите щяха да получат по петдесет цента, а той ще прибере четирите долара.

Додо се появи от съседната стая.

Сега трябваше да звучи музика, помисли си Къртис О’Кийф. Тържествени тромпети и вълнуващи извивки на цигулки.

Беше облечена в скромна жълта рокля и с шапката с широка периферия, с която пристигна във вторник. Пепеляворусите коси падаха свободно по раменете й. Големите й сини очи се спряха на него.

— Довиждане, мили мой Кърти — тя обви врата му с ръце и го целуна. Някак неволно той я притисна силно към себе си.

Обзе го нелепото желание да нареди на старши пиколото да качи обратно от фоайето куфарите на Додо, да й каже да остане и никога да не си отива. Но той отхвърли тази мисъл като сантиментална глупост. Та нали подир нея следваше Дже-ни Ламарш. Още утре по същото време…

— Довиждане, мила. Ще си мисля често за теб и отблизо ще следя кариерата ти.

На вратата тя се обърна и махна с ръка. Не беше сигурен, но му се стори, че тя плаче. Хърби Чандлър затвори вратата.

На площадката на дванайсетия етаж старши пиколото повика асансьора. Докато чакаха, Додо почисти грима си с кърпичка.

Тази сутрин асансьорите са доста бавни, помисли си Хърби Чандлър. Изгубил търпение, той натисна повторно бутона и задържа пръстта си на него за няколко секунди. Усети, че още е напрегнат. Чувствуваше се като на тръни след вчерашния разговор с Макдермот и недоумяваше как и кога ще го повикат — може би направо при Уорън Трент?, — а това щеше да сложи край на кариерата на Хърби в хотел „Сейнт Грегъри“. Досега не го повикаха, а тази сутрин наоколо се носеше слух, че хотелът бил продаден на някакъв старец, за когото Хърби не бе и чувал.

Как ли щеше да се отрази тази промяна на него самия? За жалост, реши Хърби, той нямаше да извлече никаква полза от тази работа — особено ако Макдермот остане, което беше твърде вероятно. Щяха да отложат с няколко дни уволнението на старши пиколото и нищо повече. Макдермот! Мисълта за това омразно име го пробождаше като жило. Ако имаше достатъчно смелост, помисли си Хърби, би намушкал ножа между плещите на това копеле.

Изведнъж му хрумна една идея. Съществуваха и други не толкова груби, ала и не по-малко неприятни начини, с които може да се даде добър урок на такива като Макдермот. Особено в Ню Орлийнс. Разбира се, тези работи се заплащаха, но той разполагаше с петстотинте долара, които Макдермот отказа така самодоволно вчера. Може би ще съжалява, че е постъпил така. Струваше си да похарчи тези пари, помисли си Хърби, заради удоволствието да узнае, че Макдермот се валя в някоя кална локва, покрит с рани и кръв. Веднъж Хърби беше видял един, когото бяха подредили по този начин. Гледката не беше много приятна. Старши пиколото облиза устни. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се палеше от тази идея. Веднага щом слезе на партера, реши той, ще позвъни. Всичко можеше да се уреди много бързо. Може би довечера.

Най-сетне един от асансьорите пристигна. Вратите се отвориха.

Вътре имаше няколко души и те се отдръпнаха учтиво, за да влезе Додо. Хърби Чандлър я последва и вратите се затвориха.

Това бе четвърти асансьор. Беше дванайсет часа и единайсет минути.

9

На кройдънската дукеса й се струваше, че очаква бавно горящият фитил да достигне някаква невидима бомба. Кога и къде ще избухне бомбата щеше да стане известно, когато фитилът догори до края. А не бе ясно за колко време щеше да изгори.

Бяха изминали вече четиринайсет часа.

От миналата нощ, когато детективите си отидоха, нямаше никакви новини. Много тревожни въпроси чакаха своя отговор. Какво правеше полицията сега? Къде беше Огилви? А ягуарът? Не съществуваше ли някоя незначителна улика, която дукесата би могла да пропусне въпреки своята находчивост? Дори и сега не вярваше, че това е възможно.

Но едно беше важно. Каквито и тревоги да я разтърсваха, външно Кройдън не биваше да се издават. Поради това те закусиха в обичайното време. Подканян от дукесата, кройдънският дук често звънеше в Лондон и във Вашингтон. Започнаха да обмислят плановете за заминаването си от Ню Орлийнс на следващия ден.

Предиобед, както и през останалите дни, дукесата излезе навън да разходи бедлингтънските териери. Беше се прибрала в президентския апартамент преди половин час.

Наближаваше обяд. Все още нямаше никакви новини за това, което бе най-важно за тях.

Предишната вечер, логично погледнато, Кройдън бяха с неуязвими позиции. А ето днес тази логика изглеждаше неубедителни и несигурна:

— Човек би си помислил — осмели се да забележи дукът, — че се опитват да ни довършат с мълчанието си.

Стоеше до прозореца и гледаше навън, както правеше през последните дни. За разлика от друг път днес гласът му звучеше ясно. От вчера не посягаше към алкохола, макар в апартамента да имаше достатъчно напитки.

— Ако е така — отвърна дукесата, — ще се погрижим да…

Думите й бяха прекъснати от телефонен звън. Нервите им се изопнаха до скъсване, както ставаше при всяко позвъняване тази сутрин.

Дукесата беше по-близо до телефона. Тя протегна ръка, но изведнъж спря. Обхвана я внезапно предчувствие, че това позвъняване не е като другите.

— Да вдигна ли аз? — попита съчувствено дукът.

Тя поклати глава, сякаш да пропъди от себе си мигновената слабост, после вдигна слушалката и каза:

— Да?

Последва пауза и дукесата отвърна:

— Аз съм на телефона — и като закри слушалката с ръка каза на мъжа си: — Оня човек от хотела е — Макдермот, — който идва снощи.

После продължи по телефона:

— Да спомням си. Вие бяхте тук, когато тези глупави обвинения…

Дукесата млъкна и докато слушаше, лицето й пребледня.

Затвори очи, после отново ги отвори.

— Да — каза бавно тя. — Да, разбирам.

Като затвори телефона, ръцете й трепереха.

— Нещо лошо, нали? — рече дукът, но това прозвуча не като въпрос, а като сигурност.

Дукесата кимна бавно.

— Бележката — едва чуто отвърна тя. — Бележката, която бях написала, е намерена. Тя е при управителя на хотела.

Мъжът й се отдръпна от прозореца и пристъпи в средата на стаята. Застана неподвижно, с отпуснати ръце, сякаш му трябваше време, докато осмисли новината. Накрая попита:

— А сега?

— Ще позвъни в полицията. Каза, че решил да се обади първо на нас — тя притисна отчаяно ръка към челото си. — Бележката беше най-голямата грешка. Ако не бях я написала…

— Не — каза дукът. — Ако не беше тя, щеше да е друго. Ти не си допуснала никакви грешки. Единствената значителна грешка, от която започна всичко, е моята.

Той се приближи до бюфета, който служеше за бар, и си наля чисто уиски и сода.

— Ще изпия само това, не повече. Май ще мине доста време до следващото.

— Какво смяташ да правиш?

— Той изпи чашата на един дъх.

— Малко е късно да говорим за приличие. Но ако все пак нещо е останало у мен, ще се опитам да го запазя.

Той отиде в спалнята и бързо се върна с пардесю и мека шапка.

— Ако мога — каза кройдънският дук, — ще се опитам да отида в полицията, преди те да са ме потърсили. Доколкото знам, това се нарича доброволно признание на вината. Струва ми се, че нямам много време и ще трябва да побързам с показанията.

Дукесата бе приковала поглед в него. В този миг нямаше сили дори и да говори.

— Трябва да знаеш, че съм ти благодарен за всичко, което направи — потвърди дукът със сдържан и спокоен тон. — Това беше наша обща грешка и все пак аз съм ти благодарен. Ще направя всичко възможно, за да не те замеся в цялата тази история. Но ако все пак не успея, тогава ще им кажа, че цялата тази идея — след катастрофата — е била единствено моя и че аз съм те убедил да постъпиш така.

Дукесата кимна безразлично.

— И още нещо. Смятам, че ще ми трябва адвокат. Бих искал да уредиш този въпрос, ако нямаш нищо против.

Дукът си сложи шапката и я намести с пръст. За човек, чийто живот и бъдеще бяха рухнали преди няколко минути, той показваше поразително самообладание.

— Ще ти трябват пари за адвоката — напомни й той. — И доста много, струва ми се. Първоначално можеш да му дадеш част от петнайсетте хиляди долара, които щяхме да занесем в Чикаго. Останалите трябва да се върнат в банката. Сега вече няма значение дали ще привлечем нечие внимание.

Не беше ясно дали дукесата го чува.

На лицето му се изписа състрадателно изражение.

— Това може да продължи доста дълго… — каза той неуверено и протегна към нея ръце.

С преднамерено хладно изражение, тя извърна глава. Дукът искаше да каже още нещо, но се отказа. Като присви леко рамене, той се извърна, излезе тихо и затвори вратата след себе си.

Дукесата остана неподвижна на мястото си още минута-две, обмисляйки своето бъдеще и преценявайки позора и унижението, които трябваше да понесе. Но после по навик се овладя и стана. Трябваше да уреди въпроса с адвоката, който беше неотложен. А след това, реши тя спокойно, щеше да помисли как да сложи край на живота си.

Междувременно парите, за които говориха, трябваше да се скрият на по-сигурно място. Отиде в спалнята.

Бяха й необходими само няколко минути, отначало обзета от недоверие, а после да претърси трескаво всичко наоколо, за да разбере, че дипломатическото куфарче е изчезнало. Това можеше да бъде само кражба. Премисли дали да не се обади в полицията, но после избухна в безумен, истеричен смях.

Когато асансьорът ти трябва веднага, помисли си кройдънският дук, можеш да бъдеш сигурен, че той непременно ще се забави.

Стори му си, че чака на деветия етаж вече няколко минути. И най-сетне чу шума от приближаващата отгоре кабина. Малко след това вратите на асансьора се отвориха на деветия етаж.

За миг дукът се поколеба. Стори му се, че преди секунда жена му извика. Дощя му се да се върне обратно, но реши да върви.

Влезе в кабината на четвърти асансьор.

Вътре имаше няколко души, а сред тях една привлекателна блондинка и старши пиколото, който позна дука.

— Добър ден, ваша светлост.

Кройдънският дук кимна разсеяно и в този миг вратите се затвориха.

10

Трябваше да мине цяла нощ и цяла сутрин, за да може Ключаря да проумее, че това, което се бе случило, е истина, а не халюцинация. Когато откри отначало парите, които така невинно измъкна от президентския апартамент, той реши, че спи или пък сънува. Започна да се разхожда из стаята, за да се събуди. Но нищо не се промени. Изглежда той беше буден и сънуваше наяве. Объркан, Ключаря не можа да заспи до зори. После изпадна в дълбок, непробуден сън и отвори очи предиобед.

За Ключаря беше нещо обичайно да не пилее времето си през нощта.

Макар и да изпитваше съмнения към този невероятен дар на съдбата, той разработваше планове и предпазни мерки в случай, че той се окажеше наистина такъв.

Петнайсет хиляди долара в истински банкноти никога не бяха попадали в ръцете му през всичките тези години като професионален крадец. И още по-забележително бе това, че преди измъкването му от хотела с цялата сума трябваше да разреши смело два проблема. Първият се отнасяше до това, кога и как да напусне „Сейнт Грегъри“. А вторият беше свързан с пренасянето на самите пари.

През изминалата нощ намери разрешение и за двата.

На тръгване от хотела не бива да привлича към себе си ничие внимание. Това означаваше, че трябва да оформи редовно документите си на рецепцията и да заплати сметката. Всяко друго действие би било равнозначно на чисто безумие, демонстрация на безчестие и опасност да си навлече преследвачи.

Щеше му се да напусне хотела веднага, но потисна това изкушение. Ако се обадеше на рецепцията късно вечерта, вероятно би се наложило да обсъди необходимостта от допълнително заплащане за използуването на стаята на другия ден, а това означаваше да насочи прожекторите към себе си. Нощният администратор щеше да го запомни и после би могъл да го опише. И други биха го забелязали, ако фоайето е празно, което беше възможно в този час на денонощието.

Не! Най-добре ще е да уреди напускането си късно сутринта или предиобед, когато много други гости също си тръгват. Тогава наистина нямаше да го забележат.

Разбира се, това забавяне криеше опасности. Кройдънският дук и дукесата можеха да забележат изчезването на парите и да предупредят полицията. Това означаваше, че фоайето ще се напълни с полицаи, които ще проверяват всеки заминаващ гост. Но от друга страна, по нищо не личеше, че Ключаря е свързан с кражбата и би могъл да бъде заподозрян. Освен това нямаше голяма вероятност да проверяват багажа на всеки гост.

Ала понякога би могло да се случи и нещо необяснимо. Инстинктът показваше на Ключаря, че наличието на такава огромна сума в брой и по-точно обстоятелствата по нейното сдобиване бяха странни и дори подозрителни. Би ли могло това да породи някаква тревога? Все пак имаше вероятност да не се стигне дотам.

И като поразмисли, стори му се, че изчакването крие по-малка опасност. Вторият проблем беше свързан с изнасянето на парите от хотела.

Ключаря реши да ги изпрати по пощата на хотела, като адресира пратката на свое име в някой друг хотел в друг град, където щеше да се появи подир няколко дни. Беше използувал успешно този способ и по-рано. Но за съжаление прецени, че сумата е твърде голяма. Щяха да му бъдат необходими много пликове, които от своя страна също можеха да привлекат вниманието.

Трябваше да изнесе парите от хотела, но как?

Очевидно това не биваше да стане с дипломатическото куфарче, в което ги донесе от апартамента на дука и дукесата. Преди всичко трябваше да го унищожи. И Ключаря внимателно с зае с тази задача.

Куфарчето беше изработено от скъпа кожа и имаше хубава конструкция. Разглоби го старателно, а после с помощта на бръснарски ножчета го наряза на малки късчета. Работата напредваше бавно и той се отегчи. От време на време спираше да изхвърли парчетата в тоалетната, но без да прекалява, за да не привлече вниманието от съседните стаи.

Изминаха повече от два часа. Накрая от куфарчето останаха само металните заключалки и пантите. Ключаря ги прибра в джоба си. После излезе от стаята и тръгна да се разхожда по коридора на осмия етаж.

Близо до асансьорите имаше няколко пепелника с пясък. Той зарови пръсти в единия и напъха ключалките и пантите дълбоко в пясъка. Можеха и да ги намерят, но нямаше да е скоро.

По това време, час-два преди разсъмване, в хотела беше спокойно. Ключаря се върна в стаята и се зае да си опакова багажа, като остави само онова, което щеше да му бъде необходимо непосредствено преди заминаване. Постави багажа си в двата куфара, които бе донесъл във вторник сутринта. В по-големия натъпка петнайсетте хиляди долара, увити в мръсни ризи.

После все още замаян и невярващ, Ключаря заспа.

Беше нагласил будилника на девет часа, но или той не чу звънеца, или будилникът не беше звънял. Когато се събуди, наближаваше единайсет и половина и слънцето ярко светеше в стаята.

Сънят свърши поне едно. Ключаря най-сетне се убеди, че събитията от изминалата нощ са истина, а не илюзия. И моментното поражение чрез някакво вълшебство се превърна в блестящ триумф. Тази мисъл повиши духа му.

Обръсна се бързо и се облече, а после прибра и останалите неща и заключи куфарите.

Реши да ги остави в стаята и да слезе до рецепцията, за да си плати сметката и да разузнае положението във фоайето.

Преди това извади излишните ключове от стаи 449, 641, 803, 1062 и от президентския апартамент. Докато се бръснеше, забеляза, че ниско на една от стените на банята се намира капакът за водопроводните кранове. Отвинти го и пусна ключовете в дупката. Чу ги да падат един подир друг някъде далече долу.

Остави само своя ключ — 830, за да го предаде при освобождаване на стаята. Заминаването на мнимия Байрън Мийдър от хотел „Сейнт Грегъри“ трябваше във всяко отношение да премине спокойно.

Фоайето, както винаги, беше изпълнено с хора, без да се забелязват някакви признаци на необичаен прилив от посетители. Ключаря си плати сметката и в замяна момичето от рецепцията му отвърна с приятелска усмивка.

— Свободна ли е вече стаята, господине?

— След няколко минути ще я освободя. Само трябва да си взема куфарите.

Изпълнен със задоволство, той се запъти нагоре.

Като пристигна в стая 830, огледа внимателно наоколо. Нищо не беше оставил — нито парченце хартия, нито пък някоя недомислена дреболия като кибритена кутия или каквато и да е улика, издаваща неговата самоличност. С помощта на един мокър пешкир Ключаря изтри всички места, където можеше да са останали отпечатъци от пръстите му. После взе двата куфара и излезе.

Улови здраво големия куфар за дръжката. При мисълта, че трябва да прекоси фоайето и да излезе от хотела, пулсът му заби учестено и ръцете му се овлажниха.

Повика асансьора на площадката на осмия етаж. Докато чакаше, чу шума от слизащата кабина. Тя се спря на горния етаж, тръгна отново и пак спря. Пред ключаря се разтвориха вратите на четвърти асансьор.

Отпред стоеше кройдънският дук.

Обзет от внезапен ужас, на Ключаря му се прииска да се върне и да избяга. Но в следващия миг под въздействието на здравия разум се овладя и разбра, че срещата е случайна. Няколко бързи погледа му позволиха да се убеди в това. Дукът беше сам. Съдейки по изражението на лицето му, мислите на дука се рееха надалече.

Възрастният оператор от асансьора каза:

— Отиваме долу!

До него стоеше старши пиколото на хотела, когото Ключаря позна от срещите във фоайето. Забелязвайки двата куфара, старши пиколото попита:

Да ги взема ли, господине?

Ключаря поклати глава.

Когато влезе в асансьора, кройдънският дук и някакво красиво момиче отстъпиха назад, за да му направят място.

Вратите се затвориха. Операторът Сай Луин натисна ръчката на положение „надолу“. В този миг изтощеният метал пронизително изпищя и кабината на асансьора полетя неуправляема надолу.

11

Трябва да обясня лично на Уорън Трент, реши Питър Макдермот, за случилото се с кройдънския дук и дукесата.

Питър завари собственика на хотела в кабинета му на мецанина. Останалите, които присъствуваха на срещата, си бяха отишли. Алоисиъс Ройс беше при своя работодател и му помагаше да си прибере вещите, като ги подреждаше в кашони.

— Реших, че мога да свърша и тази работа — каза Уорън Трент на Питър. — Нямам повече нужда от този кабинет. Предполагам, че вие ще се настаните в него. — В гласа му не звучеше омраза, макар да не бе изминал и половин час от спора им.

Алоисиъс Ройс продължи работата си мълчаливо, докато другите двама разговаряха.

Уорън Трент изслуша внимателно разказа на Питър Макдермот за събитията от бързото му заминаване от гробището „Сейнт Луис“ през вчерашния следобед до последното обаждане по телефона на кройдънската дукеса и нюорлийнската полиция.

— Ако Кройдън са постъпили, както казвате — рече Уорън Трент, — аз не мога да им съчувствувам. Вие сте действал правилно — и като размисли, изръмжа: — Поне ще се отървем от тези проклети кучета.

— Опасявам се, че Огилви се е забъркал много сериозно.

Възрастният човек кимна.

— Този път е отишъл доста далече. Но ще си понесе последствията, каквито и да са, и това ще бъде краят — Уорън Трент замълча, сякаш преценяваше нещо наум, и накрая каза: — Предполагам, задавал сте си въпроса, защо винаги съм бил снизходителен към Огилви.

— Да — отговори Питър.

— Той е племенник на жена ми. Аз съвсем не се гордея с това обстоятелство и мога да ви уверя, че жена ми нямаше нищо общо с Огилви. Но преди много години тя ме помоли да му намеря работа при мен и така и направих. Веднъж, когато тя се тревожеше за него, аз обещах да го оставя на работа. Всъщност никога не съм искал да наруша обещанието си.

Как да обясни, недоумяваше Уорън Трент, че докато времето заличаваше Естер от паметта му, Огилви се превърна в единствената му връзка с нея.

— Извинете — каза Питър, — не знаех, че…

— Че съм бил женен ли? — старият човек се усмихна. — Малцина знаят това. Жена ми дойде при мен в хотела. И двамата бяхме млади, но тя почина по-късно. Струва си се, че оттогава е минало доста време.

Уорън Трент отново си спомни за самотата, в която беше прекарал годините си, и за още по-голямата самота, която го очакваше занапред.

Внезапно вратата се отвори и в кабинета се втурна Кристин. Беше тичала по пътя насам и бе изгубила едната си обувка. Задъхана и с разчорлена коса, тя едва успя да промълви:

— Случило се е… нещо ужасно! Един от асансьорите… Аз бях във фоайето… Толкова е страшно! Хората не могат да се измъкнат, викат…

Питър Макдермот се спусна тичешком към вратата и изтика Кристин встрани. Алоисиъс Ройс го последва веднага.

12

Три приспособления трябваше да предотвратят катастрофата на четвърти асансьор.

Едното беше регулаторът на скоростта в асансьорната кабина. Той трябваше да се включи, когато кабината превиши установената безопасна скорост. При четвърти асансьор този регулатор, незабелязано от никого досега се задействуваше със закъснение.

Второто приспособление се състоеше от четири скоби. Веднага след включването на регулатора тези скоби трябваше да задържат асансьора към релсите, по които се движи, и по този начин да го спрат. Всъщност двете скоби от едната страна на кабината се включиха. На от противоположния край, поради късното задействуване на регулатора и поради остарялата техника, скобите не заработиха.

Но дори и тогава навременното включване на аварийното устройство в асансьорната кабина можеше да предотврати трагедията. Трябваше само да се натисне един червен бутон. Неговото предназначение бе да прекъсне подаването на електроенергия и да спре движението на кабината. В съвременните асансьори аварийният бутон се намира на високо и видно място. Но в асансьорите на „Сейнт Грегъри“, както и в много други, този бутон беше монтиран ниско, Сай Луин се пресегна и се опита не без усилие да го напипа, но закъсня с една секунда.

Когато комплектът от скоби от едната страна се включи, а другите две не успяха, кабината се наклони и се разцентрова. С проглушителен трясък от изкривяването и разкъсването на металните части и под въздействието на собствената си тежест и скоростта, а също и на товара, който носеше в себе си, кабината се разпадна. От едната страна, пропаднала по-ниско от останалите, тъй като кабината се бе наклонила под остър ъгъл, между пода и стената се образува отвор с ширина няколко фута. Надавайки викове, пътниците започнаха да се плъзгат към него.

Сай Луин, възрастният оператор, който беше най близо, изпадна пръв от асансьора. Самотният му вик, докато падаше край всичките девет етажа, се прекъсна, когато тялото му се удари в циментовия под на шахтата. Последваха го, прегърнали се един друг възрастни съпрузи от Солт Лейк Сити. Подобно на Сай Луин и те умряха, когато телата им се размазаха при удара в пода на шахтата. Съпротивлявайки се, пропадна и кройдънският дук, като се блъсна в някакъв метален лост в стената на шахтата, който го прониза. Лостът се прекърши и той продължи да пада. Умря, преди да стигне дъното.

Останалите все пак успяха да се задържат. Но докато те напрягаха сили, двете здрави скоби се скъсаха и освободена, разбитата кабина пропадна в шахтата. По пътя надолу, размахвайки ръце, се изтърси и един млад зъболекар от конгреса. Той не загина веднага, а умря след три дни от вътрешни разкъсвания.

На Хърби Чандлър му провървя повече. Той падна от кабината, когато тя стигна до края. Изтърколи се на дъното на шахтата, удари си главата, което не беше фатално, но си счупи гръбначния стълб, а това щеше да го парализира и да го прикове на място за цял живот.

Една жена на средна възраст от Ню Орлийнс лежеше на пода на асансьора със счупено бедро и разбита челюст.

Когато кабината се удари в дъното на шахтата, последна изпадна Додо. Тя си счупи ръката, а главата и се разби в едната релса. Лежеше в безсъзнание, почти мъртва, а от огромната рана на главата й струеше кръв.

Други трима — един участник в конгреса на Голд Краун Кола, съпругата му и Ключаря Милн се отърваха по чудо без нараняване.

Под разбитата асансьорна кабина с кървящи рани и със счупени крака и таз лежеше в пълно съзнание, надавайки викове, механикът Билибой Нобъл, който преди десет минути се бе спуснал в шахтата.

13

Като се затича с бързина, с каквато досега в хотела не му се беше налагало, Питър Макдермот се втурна по стълбите на мецанина.

Когато стигна до фоайето, завари там пълно безредие. През вратите на асансьора проникваха писъци, а наблизо крещяха и няколко жени. Наоколо се носеха объркани викове. Пред изплашената тълпа пребледнелият помощник-управител и едно пиколо се опитваха да отворят металните врати за шахтата на четвърти асансьор. Касиерите, администраторите и останалите служители прииждаха иззад банките и бюрата. Посетителите от ресторантите и баровете се изсипаха във фоайето. А след тях идваха сервитьори и бармани. Оркестърът в главния ресторант замлъкна и музикантите се присъединиха към множеството. Върволица от кухненски работници се изнизваше през служебния вход. Питър бе залят от поток възбудени въпроси.

— Тихо! — извика той с всички сили, опитвайки се да над-вика шума на тълпата.

За миг настъпи тишина и тогава той извика:

— Моля да се отдръпнете, за да направим каквото е необходимо — той забеляза, че един администратор го гледа: — Някой да се е обаждал на пожарната?

— Не съм сигурен, господине. Мисля, че…

— Веднага се обадете! — отсече Питър, а на друг служител нареди: — Свържете се с полицията! Кажете им, че ни трябват линейки, доктори, някой за да овладее тълпата.

И двамата тичешком изчезнаха, за да изпълнят нарежданията.

Към Питър се приближи висок, слаб човек със спортно сако и раирани панталони.

— Аз съм флотски офицер. Кажете какво ви е необходимо.

— Трябва да се освободи центърът на фоайето — отвърна Питър с благодарност. — Вземете хора от персонала и направете кордон. Разчистете място към главния изход и отворете вратите.

— Добре.

Високият човек се извърна и започна скорострелно да раздава команди. Сякаш очаквайки нечие разпореждане, хората се подчиниха. Скоро сервитьори, готвачи, администратори, пиколи, музиканти и някои отзивчиви гости оформиха редица през цялото фоайе, която се простря до изхода при авеню „Сейнт Чарлз“.

Алоисиъс Ройс се беше присъединил към помощник-управителя и пиколото, които се опитваха да счупят вратата на асансьора. Той се обърна и извика на Питър:

— Няма да успеем без инструменти. Ще трябва да се вмъкнем от друго място.

Във фоайето се втурна монтьор в работен комбинезон. Той се обърна към Питър:

— Трябва някой да помогне на дъното на шахтата. Един човек е затиснат от на кабината. Не можем да го измъкнем, нито да стигнем до другите.

— Да слизаме тогава! — отсече Питър. И той се втурна надолу по служебното стълбище, следван от Алоисиъс Ройс.

Към асансьорната шахта водеше слабо осветен тунел с посивели тухлени стени. Когато слязоха, до ушите им достигнаха още по-ясно и зловещо предишните стенания. Точно пред тях се намираше разбитата кабина, но пътят към нея беше преграден от изкривените й метални части и от проводници, които се бяха разкъсали при падането. Наблизо механиците с помощта на лостове се опитваха да разчистят пътя. Други стояха безпомощно зад тях. Писъците, обърканите викове и шумът от другите асансьори се сливаха с непрекъснатите вопли, които идваха от вътрешността на шахтата.

Питър извика на хората, които работеха!

— Донесете още лампи!

Няколко механици се забързаха към другия край на тунела.

Питър нареди на човека в работния комбинезон, който го последва от фоайето:

— Върнете се горе! Покажете пътя на пожарникарите!

А Алоисиъс Ройс, коленичил до развалините, извика:

— Изпратете веднага за лекар!

— Да — каза Питър. — Вземете някой да го доведе до тук. Направете съобщение. В хотела са отседнали няколко лекари.

Човекът кимна и побягна към фоайето.

През това време се стичаха все повече хора, които задръстваха тунела. Главният механик Док Викъри си проби път през навалицата.

— Боже господи! — извика той и се загледа втренчено пред себе си. — Боже господи! Аз им казвах. Предупреждавах ги, че ако не дадат пари, ще стане някоя беля… Той сграбчи Пи-тър за ръката. — Чу ли, младежо? Колко пъти съм ти казвал…

— После, шефе. — Питър освободи ръката си. — Можеш ли да направиш нещо да измъкнем тези хора?

Главният безпомощно поклати глава.

— Трябва ни тежко оборудване — крик, резачки…

Очевидно главният механик не беше в състояние да се заеме с тази работа. Питър му нареди:

— Провери другите асансьори. Ако трябва, спрете ги всичките. Не допускайте да се повтори същото.

Възрастният човек кимна вяло. Приведен и съкрушен, той се отдалечи.

Питър сграбчи за рамото един посивял инженер от поддържането, когото разпозна сред множеството.

— Вашето задължение е да разчистите терена. Всеки, който няма работа тук, трябва да излезе.

Инженерът кимна и започна да освобождава тунела от хората.

Питър се върна при шахтата на асансьора. Алоисиъс Ройс, коленичейки и с пълзене, се беше промъкнал под развалините и беше повдигнал за раменете стенещия ранен механик. На слабата светлина можеше да се види, че парчета от развалините бяха покрили краката и корема му.

— Билибой — окуражаваше го Ройс, — ще се оправиш. Обещавам ти. Ще те измъкнем.

В отговор се чу сърцераздирателен писък.

Питър улови ранения за ръката.

— Той е прав. Ние сме тук. Сега ще дойде помощ.

Отдалече някъде високо горе се чу воят на сирени.

14

Администраторът успя да се свърже по телефона с противопожарната служба при градската община. Още не беше приключил разговорът, силните двукратни сигнали, известяващи за сериозна опасност, отекнаха по всички противопожарни служби на града. По радиоуредбата се разнесе спокойният глас на диспечера:

— Взвод нула-нула-нула-осем в тревога към хотел „Сейнт Грегъри“. Улица „Карънделит“ и „Комън“.

Незабавно се отзоваха четири пожарни команди — централната от улица „Декатър“, тази от „Тюлейн“, от „Саут Рампарт“ и от „Дюмейн“. В три от тях свободните от наряд дежурни бяха на обяд. В централната служба обядът беше почти готов. Менюто се състоеше от кюфтета и спагети. Пожарникарят, който изпълняваше ролята на готвач този ден, въздъхна, изключи газта и изтича след останалите. Точно сега ли, по това време, в центъра на града да вдигнат тревога!

Облеклото и ботушите бяха в колите. Мъжете в движение свалиха обувките си и се качиха в камионите, като надяваха костюмите си. За по-малко от минута след първите сигнали към „Сейнт Грегъри“ се понесоха пет пожарни команди, две с уреди, едно ремарке и три отряда за спешни случаи, спасителни операции и издирване, заместник-командир и двама началници на районни поделения, чиито шофьори си пробиваха път през обедното движение.

Тревогата в хотела беше отбелязана в дневника.

В другите пет противопожарни поделения още шестнайсет взвода и две коли бяха в състояние на готовност в случай на повторен сигнал за тревога.

В полицейския отдел за спешни случаи при углавния съд постъпиха сигнали от две места — от пожарната команда и от самия хотел.

Две телефонистки, над които висеше надпис „Бъдете търпеливи с клиентите!“, записаха съобщенията на специални заявки и след миг ги предадоха на радиодиспечера. Съобщението гласеше: „Всички коли на бърза помощ от Полицейската и Благотворителната болница да се отправят към хотел «Сейнт Грегъри».“

15

Три етажа под фоайето на „Сейнт Грегъри“ шумът, резките команди, стенанията и виковете продължаваха да изпълват тунела към асансьорната шахта. Сега на този фон се разнесоха отсечени, бързи стъпки. Млад мъж с лекарска чанта.

— Докторе! — извика Питър настойчиво. — Елате тук!

Приведен и пълзейки, новодошлият се приближи до Питър и Алоисиъс Ройс. Зад гърба им светнаха допълнителните фенери, донесени бързо от механиците. Билибой Нобъл изкрещя отново. Той извърна към доктора изкривено от болка лице, а в очите му се четеше молба.

— Ох, боже господи! Дайте ми нещо…

Докторът кимна, порови из чантата и извади една спринцовка. Питър вдигна ръкава на комбинезона на Билибой, като улови оголената му ръка. Докторът бързо почисти кожата с тампон и вкара иглата в плътта. Подир няколко секунди морфинът започна да действува. Главата на Билибой кимна назад. Очите му се затвориха.

Докторът прилепи слушалка към гърдите му.

— Не нося нищо със себе си. Повикаха ме от улицата. За колко време ще можете да го измъкнете оттук?

— Веднага щом дойдат подкрепления. Ето идват!

В тунела се разнесе тропот от бягащи крака. Пожарникари с каски изпълниха тясното пространство. Носеха силни прожектори и тежко оборудване — брадви, крикове, резачки и лостове. Не говореха много. Разменяха си кратки отсечени думи. Наоколо се чуваха сърдити и резки заповеди:

— Дай тук! Подложи крика! Размести това!

Отгоре се разнесоха удари на разигралите се брадви. Чу се шум на поддаващ метал. Поток от светлина заля тунела при отварянето на вратите на шахтата.

— Дай стълбите!

И надолу се плъзнаха дълги стълби.

— Веднага извадете този човек! — заповяда младият лекар.

Двама пожарникари се опитаха да наместят крика под развалините. Щом го вдигнеха щяха да отместят тежките парчета от Билибой. Пожарникарите опипваха терена, ругаеха и разчистваха място за крика. Ала той не влизаше — беше по-голям с няколко инча.

— Трябва ни по-малък крик! Дай по-малък крик, а после ще пъхнем големия!

Заповедта се понесе от уста на уста: „Донесете малкия крик от помощната кола!“

— Трябва да извадим този човек! — обади се отново настойчивия глас на доктора.

— Вижте оная греда там! — разнесе се гласът на Питър. — Оная високата! Ако я отместим, тя ще повдигне долната и ще освободим място за крика.

— Та това са двайсет тона — предупреди един пожарникар. — Ако малко го разместим, всичко ще се срути. Ако я местим, трябва да го направим много бавно.

— Я да опитаме! — обади се Алоисиъс Ройс.

Застанали един до друг с преплетени ръце, Ройс и Питър подложиха гърбове под гредата. Събраха сили и се напрегнаха! Нищо! Още по-силно! И по-силно! Дробовете им засвитяха, кръвта им пулсираше до пръсване, а пред очите им всичко се завъртя. Гредата се отмести едва забележимо. И отново с всички сили! Трябваше да се направи невъзможното! Притъмня им. Не виждаха нищо. Само червеникава пелена пред очите. Е, хайде, напрегни се! Мърдай! Нечий вик: „Крикът влезе!“ Напрежението спадна! Свлякоха се на земята. Отпуснаха се. Крикът се обърна и започна да се издига. Развалините се отместиха.

— Сега можем да го измъкнем!

— Няма нужда да бързате — каза тихо докторът. — Той току-що умря.

Измъкнаха ранените един след друг по стълбата. Фоайето заприлича на лазарет, където оказваха спешна помощ на все още живите или установяваха, че за останалите е настъпил краят. Отместиха мебелите встрани, а в средата наслагаха носилки. Тълпата зад кордона, вече притихнала, се притисна плътно напред. Жените плачеха. Някои от мъжете извърнаха глави.

Отвън чакаше колона от линейки. Движението по авеню „Сейнт Чарлз“ и „Карънделит“ от „Канал Стрийт“ до „Грейвиър“ беше спряно. И двата края на улиците зад полицейските постове се трупаха тълпи от хора. Една след друга линейките започнаха бързо да се оттеглят. Първата замина с Хърби Чандлър; на втората качиха ранения зъболекар, който агонизираше, а миг по-късно изпратиха жената с ранения крак и разбитата челюст. Останалите линейки потеглиха бавно към градската морга. А в хотела един капитан от полицията разпитваше очевидците, за да изясни имената на пострадалите.

Последна от ранените изтеглиха Додо. Докторът, който слезе долу, й постави компрес на зейналата рана на главата. Ръката й беше в пластмасова шина. Без да обръща внимание на предложената помощ, Ключаря Милн остана при Додо и я подкрепяше, като напътствуваше спасителите как да се доберат до нея. Ключаря излезе последен. Преди него измъкнаха участника в конгреса на Голд Краун Кола и жена му. Един пожарникар пренесе чантите на Додо и на Ключаря от развалините в шахтата до фоайето. Някакъв униформен полицай ги пое и остана да ги пази.

Питър Макдермот се върна във фоайето, когато изнасяха Додо от шахтата. Беше пребледняла и неподвижна, тялото й окървавено, а компресът бе прогизнал от кръв. Когато я положиха на носилката, с нея веднага се заеха двама лекари. Единият беше млад стажант, а другият по-възрастен. Младият поклати глава.

Зад кордона настъпи раздвижване. Някакъв мъж по риза, започна възбудено да вика: „Пуснете ме да мина!“

Питър извърна глава и махна на флотския офицер. Кордонът се разтвори. В освободеното място се втурна Къртис О’Кийф.

С обезумяло изражение той закрачи редом с носилката. Накрая Питър го забеляза да излиза на улицата и да моли да го вземат в линейката. Стажантът кимна в знак на съгласие. Вратите се затръшнаха. Сирената изсвири пронизително и линейката се понесе.

16

Изпаднал в недоумение и невярващ в избавлението си, Ключаря се изкачи по стълбата от асансьорната шахта. Следваше го един пожарникар. Отгоре протегнаха ръце да му помогнат, а други го подхванаха, когато пристъпи във фоайето.

Ключаря установи, че се държи на краката си и може да се движи без чужда помощ. Сетивата му постепенно се нормализираха. Мозъкът му започна веднага да работи. Наоколо беше пълно с униформи. Това го изплаши.

Куфарите! Ами ако капакът на големия се е отворил… Но не. Беше оставен наблизо до другите. Той пристъпи към тях. Някой зад него се обади:

— Господине, чака ви линейка.

Ключаря се извърна и видя един млад полицай.

— Няма нужда…

— Всеки трябва да отиде, господине. Трябва да ви прегледат. То е за ваше добро.

— Трябва да си взема чантите — възпротиви се Ключаря.

— Можете да ги вземете после, господине. Ще ви ги пазят.

— Не, сега.

— Исусе Христе! — обади се нечий глас. — Ако му трябват чантите, нека си ги вземе. Като преживее такова нещо, човек има право да…

Младият полицай взе чантите и придружи Ключаря до изхода при авеню „Сейнт Чарлз“.

— Изчакайте тук, господине, докато проверя за линейката. — И той остави чантите на тротоара.

Щом полицаят се отдалечи, Ключаря взе чантите и се смеси с навалицата. Никой не го забеляза, когато се отдалечи.

Продължи, без да бърза, и стигна до паркинга, където беше оставил колата си предишния ден след успешния обир в къщата на „Лейквю“. Чувствуваше се спокоен и уверен. Вече нищо не можеше да му се случи.

Паркингът беше препълнен с коли, но Ключаря веднага съгледа своя форд по отличителния зелено-бял регистрационен номер от Мичиган. Спомни си как се бе притеснил в понеделник, че номерът на колата привлича вниманието. Очевидно притесненията му са били напразни.

Колата стоеше, както я бе оставил. И, разбира се, моторът запали от първия път.

От центъра на града Ключаря внимателно потегли към мотела при магистрала „Шеф Мънтуър“, където беше складирал предишната си плячка. Досегашните трофеи бяха незначителни в сравнение с великолепната сума от петнайсет хиляди долара, ала и те си имаха своята стойност.

При мотела Ключаря прекара форда близо до наетата от него стая и влезе с двата куфара, които докара от „Сейнт Грегъри“. Дръпна завесите на прозореца, преди да отвори големия куфар и да се увери, че парите са на мястото си. Да, вътре бяха.

Беше складирал доста неща в мотела и сега отново трябваше да подреди куфарите, за да сложи всичко на място. Накрая останаха двете кожени палта, сребърната купа и подносът, които беше откраднал от къщата в „Лейквю“. Нямаше къде да ги сложи; освен да пререди отново целия багаж.

Ключаря знаеше, че трябва да го направи. Но в последните минути почувствува непреодолима умора, която предположи, че се дължеше на преживените събития и на напрежението през изминалия ден. Но времето течеше, а той трябваше да се измъкне невредим от Ню Орлийнс, колкото е възможно по-бързо. Реши, че палтата и сребърните предмети може да сложи съвсем спокойно неопаковани в багажника на форда.

И щом се увери, че никой не го следи, той натовари куфарите в колата, като намести палтата и среброто до тях.

После освободи стаята и си плати сметката. А когато потегли, разбра, че умората му леко е преминала.

Насочи се към Детройт. Възнамеряваше да измине разстоянието на малки етапи и да спира, щом се умори. По пътя щеше сериозно да обмисли бъдещите си планове. От години Ключаря си бе дал дума, че ако някога се сдобие със солидна сума, ще си купи малък гараж. Така, оставяйки престъпните си странствувания, щеше честно да се залови за работа. Доказателство за това беше фордът, който послушно му се подчиняваше в ръцете. А петнайсетте хиляди бяха напълно достатъчни за начало. Но се питаше: сега ли е най-подходящият момент за това?

Докато пресичаше северните райони на Ню Орлийнс, поел по магистралата „Пончартрейн“, по пътя към свободата, Ключаря вече изпитваше колебание относно тази възможност.

Съществуваха много логични доводи в полза на идеята да се установи и залови с работа. Не беше много млад. И този път, в Ню Орлийнс, беше усетил върху себе си сковаващата ръка на страха.

И все пак… събитията от последните трийсет и шест часа му вдъхнаха прилив на увереност и ново въодушевление. Успешният обир на къщата, чудесната сума, появила се сякаш с вълшебна пръчица, избавлението от катастрофата с асансьора само преди час — всичко това, изглежда, представляваше доказателство за присъствието на някакви невидими сили. Навярно взети заедно те говореха за някакво знамение, което сочеше пътя, който трябваше да се следва.

Може би след всичко това, мислеше си Ключаря, ще мога за известно време да продължа по старому. А гаражът щеше да почака. Имаше време за него.

Беше свърнал от магистралата „Шеф Мънтуър“ по булевард „Джентили“, около Градския парк, край лагуни и стари клонести дъбове. Сега по авенюто при Градския парк наближаваше „Митъри Роуд“. Точно тук новите гробища на Ню Орлийнс — „Гринуд“, „Митъри“, „Свети Патрик“, Пожарникарското, на Благотворителната болница и Кипарисовото гробище се разстилаха в море от гробове, додето поглед стигаше. Високо над тях се извисяваше естакадата на магистрала „Пончартрейн“. Ключаря я забеляза, издигнала се като цитадела в небесата, като приканващ рай. След няколко минути щеше да се изкачи до нея.

Като наближи кръстовището на „Канал стрийт“ и авенюто край Градския парк, последната пресечка преди да излезе на естакадата, Ключаря забеляза, че светофарът не работи. Движението се регулираше от един полицай, застанал в средата на кръстовището.

Няколко метра преди това той усети, че една от гумите се спука.

Веднъж моторизираният полицай Николас Кланси от нюорлийнската полиция бе определен от озлобения си сержант като „най-тъпото ченге от бранша, друг като него рядко може да се намери.“

Но в думите му имаше истина. Независимо от дългогодишната служба, която го беше превърнала във ветеран, Кланси нито веднъж не бе издигнат в чин и не бе предложен за повишение. Досието му беше безславно. По време на стажа си не бе арестувал почти никого и не бе извършил нищо значително. Когато Кланси се впуснеше да преследва някоя кола с превишена скорост, шофьорът винаги се изплъзваше. Веднъж при едно улично сбиване бяха казали на Кланси да сложи белезници на някакъв подозрителен тип, заловен от друг полицай. И докато Кланси се мъчеше да откачи белезниците от колана си, заподозреният беше изминал вече няколко пресечки. При друг случай някакъв отдавна търсен банков бандит, възприел божията вяра, бе решил да се предаде на Кланси насред града. Бандитът предаде оръжието си, но Кланси го изпусна на земята. При падането револверът изгърмя, а сепнатият бандит тутакси промени намеренията си и побягна. Измина цяла година, през която престъпникът извърши още шест обира, преди да го заловят.

Само едно спасяваше Кланси от уволнение през всичките години — изключително добродушният му нрав, на който никой не можеше да се противопостави, като към него се прибавяше и изражението му на тъжен клоун, съзнаващ своите недостатъци.

Понякога, пред себе си, Кланси изпитваше желание да извърши нещо наистина значително, та ако не изчисти досието си, то поне да го направи недотам безлично. Но досега беше претърпял пълен неуспех.

Само една-единствена дейност от служебните задължения на Кланси не представляваше трудност за него — регулирането на уличното движение. И това му доставяше удоволствие. Ако му се удадеше възможността да върне историята назад и да предотврати изобретяването на автоматичната светофарна уредба, той би го направил с удоволствие.

Преди десет минути, като забеляза, че светофарът при „Канал стрийт“ и авенюто при Градския парк не работи, той съобщи по радиотелефона за това, паркира мотора си наблизо и се зае да регулира движението на кръстовището. Надяваше се, че аварийната служба няма да пристигне скоро.

Кланси забеляза сивия форд на отсрещната страна на авенюто, който намали скорост и спря, Ключаря остана неподвижен на мястото си.

Кланси разгледа лявото задно колело, което беше легнало върху джантата.

— Гума ли спукахте?

Ключаря кимна. Ако Кланси беше малко по-наблюдателен, той би забелязал побелелите пръсти на шофьора, стиснали кормилото. Обзет от горчиво разкаяние, Ключаря си спомни за една съвсем малка дреболия, която не бе догледал в старателно разработения си план. Резервната гума и крикът се намираха в багажника. За да ги извади, трябваше да отвори задния капак и да покаже на бял свят кожените палта, сребърната купа, подноса и куфарите.

Облян в пот, той продължи да чака. А полицаят не даваше никакви признаци, че ще се отмести.

— Май ще трябва да свалим колелото, а?

Ключаря отново кимна. Той прецени обстановката. Можеше да смени бързо гумата. Най-много за три минути. Крикът! Гаечният ключ! Да отвинти гайките! Да свали колелото! Да сложи резервното! Да го притегне! Да метне спуканата гума, крика и ключа на задната седалка! И да затвори багажника! После щеше да потегли. По естакадата. Само това ченге да се разкара.

Другите коли зад форда започнаха да намаляват скорост, а някои спираха, преди да завият към централното платно. Една дори се отдели веднага от колоната. Гумите й изсвистяха зад него. Нечий клаксон изсвири възмутено. Ченгето се наведе и се опря на вратата до Ключаря.

— Я гледай колко коли се насъбраха!

— Да — преглътна Ключаря.

Ченгето се изправи и отвори вратата.

— Хайде, действайте!

Ключаря извади ключа от таблото. Слезе бавно от колата и се опита да се усмихне.

— Няма нищо, ще се оправя.

Притаил дъх, Ключаря изчака, докато ченгето оглеждаше движението по кръстовището.

— Аз ще ви помогна — добродушно рече Кланси.

Внезапно Ключаря изпита желанието да изостави колата и да побегне, но се отказа, тъй като разбра, че положението е безнадеждно. С примирение той вкара ключа в бравата и отвори багажника.

За по-малко от минута сложи крика на място, развинти гайките на колелото и започна да повдига колата откъм задната броня. Куфарите, кожените палта и сребърните съдове бяха струпани на купчина в единия край на багажника. Докато работеше, Ключаря забеляза, че полицаят внимателно разглежда колекцията. Колкото и невероятно да бе, той мълчеше.

А всъщност Ключаря не знаеше, че мисловният процес при Кланси се задвижва твърде бавно.

Кланси се наведе и попипа едно от палтата.

— Не е ли малко топло за това?

През последните десет дни температурите в града не падаха под тридесет и пет градуса.

— Ами жена ми… понякога й е студено.

Гайките бяха отвинтени, а колелото свалено. С едно движение Ключаря отвори задната врата и пъхна вътре колелото.

Полицаят проточи шия над капака на багажника и започна да разглежда вътрешността на колата.

— Ами женичката ви не е ли с вас?

— Аз… аз отивам да я взема.

С всички сили Ключаря се опитваше да освободи резервното колело, но контрагайката заяждаше. Счупи си един нокът и одра кожата на пръстите си, докато я развинти. Без да обръща внимание на раните, той измъкна колелото от багажника.

— Странна работа!

Ключаря замръзна на място. Не смееше да се помести. Имаше чувството, че се изкачва към своята Голгота. Интуицията му подсказваше на какво се дължи това.

Съдбата му бе предоставила възможност, а той я отхвърли. Нямаше никакво значение, че не бе осъществил решението си на практика. Съдбата беше проявила благосклонност, но Ключаря бе отхвърлил нейния добронамерен жест. И ето, сега разгневена, съдбата му обръщаше гръб.

Обзет от ужас, като си спомни онова, което така лесно бе забравил преди няколко минути — ужасната цена на едно повторно затваряне зад решетките, едно дълго затворничество, което би продължило до края на живота му. Свободата му изглеждаше по-скъпа от всякога. А естакадата пред него сякаш се намираше на другия край на света.

Накрая Ключаря разбра знаменията от последния ден и половина. Те му бяха предоставили възможност да се освободи от досегашното си съществуване и да заживее нов и скромен живот, един изход за утрешния ден. Ах, само ако знаеше!

Вместо това той беше изтълкувал погрешно знаменията. С арогантност и суетност бе възприел добронамереността на съдбата като собствена неуязвимост. Беше взел решението. А това бе резултатът. Сега беше твърде късно.

Наистина ли? Късно ли бе дори за една последна надежда? Ключаря затвори очи.

И ето той се закле — като взе твърдото решение, което смяташе да изпълни при първа възможност, че ако сега му се удадеше и най-малкият шанс за спасение, никога повече през целия си живот да не се занимава с нечестни дела.

Ключаря отвори очи. Полицаят се отдалечаваше към друга кола, чийто шофьор беше спрял, за да попита за пътя.

Без да може сам да повярва, Ключаря постави бързо колелото, завинти гайките и освободи крика, като го метна в багажника. Но постъпвайки инстинктивно като добър механик, той отново затегна гайките, след като колелото беше стъпило на земята. Когато полицаят се върна, беше успял да пререди нещата в багажника.

Забравил за доскорошните си съмнения, Кланси кимна одобрително:

— Е, какво? Свършихте ли?

Ключаря затръшна капака на багажника. И едва тогава моторизираният полицай Кланси забеляза регистрационния номер от Мичиган.

Мичиган. Зелено на бял фон. Някаква мисъл, заспала в дълбините на мозъка му, се раздвижи.

Дали не беше днес или вчера, или пък завчера?… Неговият взводен командир, който четеше пред строя последния бюлетин високо на глас… беше казал нещо за зелено на бял фон…

Кланси се опита да си спомни. Но бюлетините бяха толкова много и в тях се говореше за толкова търсени престъпници, за безследно изчезнали хора, коли, за обири. Всеки ден будните и старателни младоци от полицията бързо записваха данните в бележниците си, като се опитваха да запомнят информацията. И Кланси все се опитваше да постигне това. Но поради бързата реч на лейтенанта и бавния си почерк той неизбежно изоставаше. Зелено на бял фон. Опита се да си спомни.

— От Мичиган, а? — посочи Кланси номера.

Ключаря кимна. Чакаше неподвижно. Колко много може да претегли човешката душа.

— „Уотър Уънърленд“20 — прочете на глас Кланси инициалите на номера. — Чувал съм, при вас имало риба.

— Да… има.

— Някой ден може да отскоча дотам. Аз съм въдичар.

Зад тях се разнесе нетърпелив клаксон. Кланси затвори вратата на форда. Изглежда си спомни, че е полицай.

— Я да освободим пътя!

Зелено на бял фон — тази мисъл не му даваше мира.

Моторът забръмча и Ключаря потегли. Кланси го наблюдаваше как се отдалечава. Внимателно, без да избързва, или пък да се бави, изпълнен с твърда непоколебимост, Ключаря насочи колата към подстъпа на естакадата.

Зелено на бял фон. Кланси поклати глава и се върна в центъра на кръстовището. Ненапразно го наричаха най-тъпото ченге от бранша и друг като него рядко можеше да се намери.

17

Бялата с небесносини ивици линейка и мигаща синя лампа зави от авеню „Тюлейн“ към входа за спешни случаи на Благотворителната болница. Линейката спря. Вратите бързо се отвориха. Изнесоха носилката с Додо и с професионална бързина санитарите я плъзнаха на една количка към входа с надпис „Вход за бели пациенти“.

Къртис О’Кийф следваше плътно количката, като подтичваше, за да не изостава.

Санитарят отпред извика:

— Спешен случай! Отдръпнете се!

Тълпата в преддверието се отдръпна, за да стори път на малката група. Повечето устремиха погледи към бялото, восъчнобледо лице на Додо.

Летящите врати на отделението за спешни случаи се отвориха, за да пропуснат носилката. Отвътре се разкри напрегната картина на медицински сестри, лекари и други носилки.

Някакъв санитар се изпречи пред Къртис О’Кийф.

— Моля да изчакате тук!

— Но аз искам да разбера… — възпротиви се О’Кийф.

Една от минаващите сестри спря за миг до вратата:

— Ще направим всичко възможно. Някой от лекарите ще ви се обади, щом се освободи.

И тя продължи навътре в отделението. Летящите врати се затвориха.

Къртис О’Кийф остана пред вратите на отделението с премрежен поглед и сърце, разкъсвано от отчаяние.

Преди по-малко от половин час, след като Додо си замина, той кръстосваше гостната на апартамента, обзет от объркани и тревожни мисли. Инстинктът му подсказваше, че нещо от живота му си е отишло и че повече нямаше да се върне при него. Но разумът му се надсмиваше. И други преди Додо бяха идвали и си бяха отивали и той беше надживял раздялата с тях. Но идеята, че този път всичко е по-различно, беше абсурдна.

Дори и така изпита изкушението да настигне Додо, да отложи навярно раздялата с няколко часа, та да претегли още веднъж чувствата си. Разумът му обаче надделя. Той остана в апартамента.

А след няколко минути чу сирените. Отначало не обърна внимание. Но доловил после, че пристигат нови линейки и че броят им пред хотела започва да расте, той се приближи до прозореца. Суматохата долу го накара да слезе. Излезе както беше облечен — по риза, без сако.

Докато чакаше асансьора на дванайсетия етаж, до слуха му достигнаха тревожни шумове. През следващите пет минути асансьорът не дойде, а площадката се изпълни с народ и Къртис О’Кийф реши да се спусне по аварийното стълбище. Докато слизаше надолу, разбра, че и на други им беше хрумнала същата идея. Като наближи долните етажи, шумовете станаха по-ясни и възползувайки се от качествата си на атлет, той се понесе бързо надолу.

Във фоайето от възбудените зяпачи разбра какво се бе случило. И тогава най-чистосърдечно започна да се моли дано Додо да е напуснала хотела преди злополуката. Миг по-късно видя да я изнасят в безсъзнание от асансьорната шахта.

Жълтата рокля, която толкова харесваше, косата й, ръцете и краката — всичко беше покрито с кръв. Върху лицето й блуждаеше знакът на смъртта.

В този миг под въздействието на някакво незаличимо прозрение Къртис О’Кийф осъзна истината, която така дълго беше крил от самия себе си. Той я обичаше. Обичаше я нежно и пламенно, с цялата преданост, на която бе способен. Макар и късно, той разбра, че е извършил най-голямата грешка в живота си, като е оставил Додо да си отиде.

Сега размисляше с горчивина, спрял поглед върху вратата на отделението за спешни случаи. Внезапно вратите се разтвориха и оттам излезе една сестра. Той се приближи към нея, но тя поклати глава и забърза нататък.

Обзе го чувство на безпомощност. Всъщност не можеше да направи почти нищо. Но щеше да направи онова, което бе в неговите възможности.

Извърна се и закрачи из болницата. Пробиваше си път из навалицата в приемните и коридорите, следваше надписите и стрелките по пътя към своята цел. Отваряше врати с табелки „вход забранен“, без да обръща внимание на възраженията на секретарките, и се изправи пред бюрото на директора.

Директорът се надигна сърдито от стола си. Но когато Къртис О’Кийф се представи, гневът му спадна.

След петнайсет минути директорът излезе от спешното отделение, придружен от слаб, тих човек, когото той представи като доктор Боклеър. Докторът и О’Кийф се здрависаха.

— Разбрах, че сте приятел на младата дама, доколкото знам, госпожица Лаш.

— Как е тя, докторе?

— Състоянието й е критично. Правим всичко възможно. Трябва да ви кажа, че има голяма вероятност да не оживее.

О’Кийф остана мълчалив, обзет от скръб.

— Има опасна рана на главата — продължи докторът, — която от външния преглед, изглежда, се дължи на фрактура на черепа. Вероятно парченца от черепа са попаднали в мозъка. Ще бъдем наясно, след като излезе рентгеновата снимка.

— Отначало подлагаме болните на реанимиране — обясни директорът.

Докторът кимна.

— Правим й кръвопреливане. Изгубила е доста кръв. Правят се опити да се върне в съзнание.

— Докога?

— Реанимирането ще продължи поне един час. А ако рентгеновата снимка потвърди диагнозата, ще се наложи незабавно да я оперираме. Има ли роднини в Ню Орлийнс?

О’Кийф поклати глава.

— Всъщност това няма значение. При такива спешни случаи законът ни дава право да действаме без разрешението на близките.

— Може ли да я видя?

— Може би по-късно, но не и сега.

— Докторе, ако нещо ви е необходимо по отношение на парите или професионално съдействие…

Директорът го прекъсна спокойно:

— Нашата болница е безплатна, господин О’Кийф. Тя е за бедните и спешните случаи. И все пак тук предлагаме обслужване, което не може да се плати с пари. До нас се намират два медицински колежа и техните специалисти винаги се отзовават. Трябва да ви кажа, че доктор Боклеър е една от водещите неврохирурзи в страната.

— Извинете — отвърна смирено О’Кийф.

— Има само едно може би — каза докторът.

О’Кийф вдигна глава.

— Пациентката сега е в безсъзнание и е под наркоза. Допреди малко имаше моменти на просветление. В един от тези мигове тя повика майка си. Ако е възможно, доведете я тук…

— Възможно е — отговори О’Кийф с чувство на облекчение, че може да свърши нещо.

От телефонния автомат в коридора Къртис О’Кийф се свърза с Ейкрън, щат Охайо. Звънеше в хотел „О’Кийф Кайахога“. Управителят Харисън беше в кабинета си.

— Оставете всякаква работа — разпореди се О’Кийф. — Няма да се занимавате с нищо друго, докато не свършите колкото може по-бързо това, което ще ви кажа.

— Слушам, господине — разнесе се в слушалката бодрият отговор на Харисън.

— Трябва да се свържете с госпожа Айрин Лаш от улица „Иксчейндж“, Ейкрън. Не зная номера на къщата. — О’Кийф беше запомнил името на улицата от оня ден, когато двамата с Додо й изпратиха кошницата с плодове. Нима това бе станало във вторник?

Той чу как Харисън каза на някого в кабинета си:

— Веднага ми дайте телефонният указател!

— Вижте се лично с госпожа Лаш — продължи О’Кийф. — Трябва да й предадете неприятната новина, че дъщеря й До-роти е ранена при нещастен случай и може да умре. Искам госпожа Лаш да пристигне в Ню Орлийнс, колкото е възможно по-бързо. Ако се наложи, наемете самолет. Не пестете парите.

— Почакайте, господин О’Кийф — в телефона се разнесоха резките заповеди на Харисън: — Свържете ме с авиокомпания „Истърн Еърлайнс“, с бюрото за билети в Кливланд. След това ми намерете една лимузина с добър шофьор да се яви на изхода на „Маркет стрийт“. — После гласът му прозвуча по-силно в слушалката: — Слушам ви, господин О’Кийф.

— След като всичко е готово — разпореди се О’Кийф, — нека ми се обадят в Благотворителната болница.

Той затвори телефона, убеден, че разпорежданията му ще бъдат изпълнени. Добър човек е този Харисън. Може би заслужава да го прехвърлят в някой по-представителен хотел.

След деветдесет минути рентгеновите снимки потвърдиха диагнозата на доктор Боклеър. Започнаха да подготвят операционната на дванайсетия етаж. Неврохирургичните операции при успешен край продължаваха няколко часа.

Преди да откарат Додо в операционната, позволиха на Къртис О’Кийф да я види за кратко. Беше пребледняла и в безсъзнание. Стори му се, че цялата й миловидност и жизнерадостност са я напуснали.

Вратите на операционната се затвориха.

Майката на Додо беше на път за града. Харисън го уведоми за това. Макдермот от „Сейнт Грегъри“, комуто О’Кийф позвъни преди няколко минути, се зае с посрещането на госпожа Лаш и довеждането й в болницата.

Засега нямаше какво повече да прави, освен да чака.

О’Кийф отклони поканата да си почине в кабинета на директора. Реши да чака на дванайсетия етаж, докогато се наложи.

Изведнъж го обхвана желанието да се моли.

Наблизо се намираше врата с надпис „За цветнокожи дами“. А на съседната беше написано „Склад за операционни материали“. През стъклената преграда се виждаше, че вътре е тъмно.

Отвори вратата и влезе, като се промъкна между една кислородна палатка и апарат за изкуствено дишане. В полумрака успя да намери свободно място, където коленичи. Привикнали към мекия килим, коленете му опряха твърдия под, но сега това нямаше значение. Той сключи молитвено ръце и сведе глава.

Колко странно, но за пръв път от толкова години Къртис О’Кийф не можа да намери думи за онова, което му бе на сърцето.

18

След изминалия ден като успокояващ балсам над града бавно припадаше здрач. Скоро, помисли си Питър, ще настъпи нощта със съня и кратките часове на забравата. Утре неотложните събития от изминалия ден щяха да преминат в сянка. И ето сумракът вече бележеше първите минути на онези часове, които накрая изцеляваха всяка болка.

Ала още много нощи и дни трябваше да изминат, докато участниците в събитията от този ден се отърсят от преживяната трагедия и ужаса. Много вода от Лета21 ще трябва да изтече, за да премине всичко в забрава.

Работата, а не безделието, помагаше на ума да превъзмогне всичко това.

А от първите часове на следобеда работа имаше колкото щеш.

Останал сам в кабинета си на мецанина, Питър прегледа извършеното и предстоящото.

Тъжният и мъчителен процес по установяване самоличността на загиналите и уведомяването на близките им накрая беше приключил. Беше започнала подготовката за погребенията, за които хотелът можеше да окаже съдействие.

А малкото, което можеше да се направи за ранените, извън грижите в болничните заведения, вече бе свършено.

Аварийните отреди от пожарната и полицията отдавна си бяха отишли. На тяхно място пристигнаха монтьорите от асансьорния сервиз, които внимателно проучваха всеки детайл от оборудването на асансьорите в хотела. Щяха да работят цялата вечер и на следващия ден. Междувременно някои от асансьорите бяха пуснати в движение.

Предвкусвайки с мрачно настроение големите суми, които трябваше да бъдат изплатени, застрахователните агенти усилено разпитваха свидетелите и записваха фактите.

В понеделник група от специалисти от Ню Йорк щеше да пристигне и да изготви план за подмяната на механизмите на всички пътнически асансьори с нови. Това щяха да бъдат първите големи разходи на новото ръководство Албърт Уелс-Демпстър-Макдермот.

Молбата на главния механик за излизане в оставка лежеше на бюрото на Питър. Смяташе да се съгласи.

Главният механик, Док Викърн, трябваше да бъде изпратен с нужното уважение и да му бъде отредена заслужена пенсия за дългогодишната му служба в хотела. Питър щеше да се погрижи за всичко.

И за мосю Ебран, главния готвач, също щеше да се погрижи. Само че неговото пенсиониране трябваше да приключи по-бързо и на негово място да бъде издигнат Андре Лемю.

От младия Андре Лемю — с идеите си за създаване на специализирани ресторанти, интимни барове и промените за целия хранителен комплекс — щеше да зависи много от бъдещото развитие на „Сейнт Грегъри“. Хотелите не разчитат единствено на предлагането на стаи. Те могат да бъдат заети всеки ден и пак да се стигне до фалит. Източникът на печалбите идваше от специалните услуги, като от конгресите, вечерите в ресторантите и баровете.

Трябваше да се пристъпи към назначаването и на други служители, към реорганизация на отделите и ново разпределение на задачите. Като отговорен вицепрезидент Питър щеше да бъде зает в по-голямата част от времето с ръководна дейност. Необходим му беше помощник-главен управител, който да наблюдава текущата работа в хотела. Назначеният на тази длъжност трябваше да бъде млад, енергичен, и когато се налага, привърженик на строга дисциплина, но и да умее да се разбира с по-възрастните сътрудници. За такава длъжност би бил подходящ дипломант от колежа по хотелско дело. Питър реши в понеделник да позвъни на декана на Корнелския университет Робърт Бек. Деканът поддържаше връзки с много от бившите си изявени студенти. Вероятно имаше човек подръка.

Независимо от трагичните събития през изминалия ден трябваше да се мисли и за бъдещето.

Личните му планове бяха свързани с Кристин. Тази мисъл го въодушевяваше и вълнуваше. Предстоеше им да уточняват много неща. Но той знаеше, че това ще се уреди. Преди малко Кристин си тръгна за дома си в „Джентили“. Не след дълго и той щеше да я последва.

Очакваха го и други недотам приятни проблеми. Преди час капитан Йолис от нюорлийнската полиция се отби в кабинета на Питър. Беше приключил току-що разговора си с кройдънската дукеса.

— Когато си в нейната компания — каза Йолис, — седиш и не проумяваш какво се таи под това непоклатимо ледено покритие. Жена ли е? Съзнава ли наистина как е умрял мъжът й? Видях тялото му, Боже Господи! Да не се случва с никого! Та тъкмо затова беше и дошла. Малко жени биха издържали на тази гледка. А в нея нищо не трепна. Никакво съчувствие и никакви сълзи. Само отметна глава назад, както тя умее, и погледна високомерно. Ако трябва да ви кажа истината като мъж — тя ме привлича. Обхваща те някакво желание да разбереш каква е в действителност — детективът млъкна и се замисли. — Да — добави сетне Йолис в отговор на въпроса на Питър, — ние ще я обвиним в съучастие и ще я арестуваме след погребението. А какво ще стане след това — дали съдът ще я изпрати в затвора, ако защитата поддържа тезата, че мъжът й я е подвел към съучастничество, а той самият е мъртъв… Всъщност ще видим.

Огилви бил вече подведен под отговорност, съобщи полицаят.

— Обвинен е в съучастие, а по-късно навярно ще му добавят и нови обвинения. Ще реши прокурорът от окръжния съд. При всяко положение, ако смятате да му пазите място, не разчитайте на него през следващите години.

— Съвсем не разчитаме.

Реорганизацията на охраната в хотела заемаше едно от първите места в списъка със задачи на Питър.

След като капитан Йолис си замина, кабинетът утихна. Свечеряваше се. Подир малко Питър чу как някой отвори външната врата. На вратата на кабинета се почука и той отговори:

— Влез!

Беше Алоисиъс Ройс. Младият негър носеше поднос с кана мартини и чаша. Остави подноса на бюрото.

— Реших, че няма да имате нищо против да опитате това.

— Благодаря — каза Питър. — Но аз никога не пия сам.

— Очаквах, че ще ми го кажете — и Ройс извади от джоба си още една чаша.

Отпиха мълчаливо. Преживяното през деня все още тегнеше в душите им, за да се отдадат на веселие и наздравици.

— Доведохте ли госпожа Лаш? — попита Питър.

Ройс кимна.

— Закарах я направо в болницата. Наложи се да минем през отделни входове, но вътре се срещнахме и аз я отведох при господин О’Кийф.

— Благодаря ви.

След позвъняването на Къртис О’Кийф Питър трябваше да намери човек, комуто можеше да разчита. Затова помоли тъкмо Ройс да отиде там.

— Когато пристигнахме, бяха свършили операцията. Ако няма усложнения, младата дама, госпожица Лаш, ще се оправи.

— Радвам се да чуя това.

— Господин О’Кийф ми каза, че щели да се оженят, след като тя оздравее. Изглежда, тази идея се хареса и на майката.

— Надявам се, че на много майки ще им хареса — отвърна Питър с лека усмивка.

Настъпи мълчание, а после Ройс рече:

— Разбрах за срещата тази сутрин. За вашето становище и после как всичко се обърнало.

Питър кимна.

— В хотела няма да има повече сегрегация. Напълно. Отсега нататък.

— Допускам, че очаквате да ви благодаря. За това, че сте ни предоставил това, което ни се пада по право.

— Не — каза Питър. — А вие отново ставате язвителен. Все пак ми е любопитно да разбера дали сте решил да останете при У.Т. Знам, че това ще му се понрави, а пък и вие ще бъдете напълно свободен. В хотела има доста работа от юридически характер. Бих могъл да се погрижа да поемете известна част от нея.

— Много съм ви благодарен — каза Ройс. — Но отговорът ми е отрицателен. Вече казах на господин Трент днес следобед — ще си отида веднага щом се дипломирам — той отново наля мартини и се загледа в чашата си. — Ние сме в състояние на война, вие и аз — ние имаме коренно различни позиции. И докато сме живи, това няма да се промени. Ще се постарая с придобитите юридически познания да помогна на събратята си. Очаква ни голяма борба — и от правно, а също от всякакво друго естество. Тя няма да бъде винаги честна и от наша, и от ваша страна. Но ако сме несправедливи, нетолерантни и неблагоразумни, трябва да знаете, че сме го научили от вас. И нас, и вас ни очакват неприятности. А вие тук също ще си получите заслуженото. Вие премахнахте сегрегацията, но това не е всичко. Очакват ви проблеми с онези наши сънародници, които няма да одобрят вашите действия, и с негрите, които няма да се държат добре и ще ви създават неприятности, защото просто са си такива. А какво ще правите с негрите алармаджии, с негрите тарикати или с полупияните негри ромеовци? И такива има сред нас. Когато белите се държат по този начин, вие преглъщате неприятната страна, опитвате се да се усмихнете и много пъти намирате извинения. Но ако това се случи с негри, какво ще правите тогава?

— Може би няма да е лесно — каза Питър. — Ще се опитам да бъда обективен.

— Вие ще бъдете, но другите няма да бъдат обективни. И всъщност това ще бъде войната. Само едно е хубаво.

— И какво е то?

— Понякога ще има и примирия. — Ройс взе каната и празните чаши. — Имам чувството, че сега беше едно от тях.

Бе вече нощ.

За хотела беше отминал поредният работен ден. Той се различаваше от останалите, но въпреки неочакваните събития всекидневната работа беше продължила своя ход. Резервации, настаняване на гости, административни задължения, работеха инженерите, гаражът, счетоводството, кухните… всички бяха насочили усилията си към единствената проста задача. Да посрещнат пътника, да го приемат, да му предоставят възможност да си почине и да го отпратят оттатък.

Скоро цикълът щеше да започне отново.

Уморен, Питър Макдермот се приготви да си върви. Угаси осветлението в кабинета и като излезе, премина през целия мецанин. На едно огледало до стълбището към фоайето видя отражението си. За пръв път забеляза, че костюмът му е измачкан и изцапан. Станало е, припомни си той, когато се проврях под развалините на асансьора при умиращия Билибой.

Опита се да пооправи сакото, като прокара ръка по него. Някакво леко прошумоляване го накара да бръкне в джоба си и пръстите му напипаха лист хартия. Извади го и си спомни. Беше бележката, която Кристин му подаде, когато той излезе от съвещанието — съвещанието, на което бе поставил кариерата си на карта и бе спечелил.

Беше забравил за бележката. Разгърна я с любопитство и прочете: „Хотелът ще бъде чудесен, защото ще прилича на човека, който го ръководи.“

А отдолу Кристин бе написала с по-ситен почерк: „П. П. Обичам те.“

И като се усмихна, той се упъти с широки крачки към фоайето на своя хотел.