Хотел

1

Както всички хотели, и „Сейнт Грегъри“ се раздвижваше рано, разбуждайки се като стар ветеран от кратък, лек сън. Още преди най-ранобудният гост да се запрепъва сънено от леглото към банята, механизмът на новия ден в хотела се привеждаше плавно и тихо в движение.

Към пет часа сутринта нощната смяна от чистачки, които се бяха трудили през последните осем часа в тоалетните, долните стълбища, кухненските помещения и главното фоайе, уморено започваха да разглобяват работните съоръжения, за да бъдат готови за следващата нощ. Подир себе си оставяха блестящи подове, светещи метални части и дървения и приятна миризма на пресен восък.

Една от чистачките, старата Мег Йетмейн, която беше работила в хотела близо тридесет години, вървеше тромаво и ако някой я забележеше, би казал че непохватният й вървеж се дължи на голямата умора. Но истинската причина беше трифунтовият бифтек от говеждо филе, прилепен към вътрешната страна на бедрото й. Преди час и половина, възползувайки се от кратката възможност, че не я следят, Мег грабна бифтека от един кухненски хладилник. Дългогодишният й опит я беше научил къде да надникне, а след това как да прикрие придобивката си в стария парцал за прах на път за дамската тоалетна. Там, в безопасност зад заключената врата, тя извади лейкопласт и прикрепи бифтека към крака си. Близо час щеше да й бъде студено и неприятно, но си струваше да направи това при мисълта, че може спокойно да мине пред инспектора на служебния вход, който подозрително проверяваше издутите джобове или пакетите, които се изнасяха. Изобретеното от нея средство се беше оказало безопасно, в което тя бе имала възможност да се увери неведнъж.

Два етажа над Мег, където се намираха залите за конференции, в добре заключено помещение без номер на вратата телефонистката от централата остави плетката си и позвъни за първото сутрешно събуждане. Казваше се госпожа Юнис Бол — вдовица и баба, а тази вечер и ръководител на групата от три телефонистки, които работеха в нощната „погребална“ смяна. От полунощ до седем сутринта телефонното трио щеше да разбужда от време на време гостите, чиито желания бяха записани от вечерта в разграфени по часове картони, подредени в една касетка пред тях. След седем часа ритъмът на работа се усилваше.

Госпожа Бол прелисти картоните с обиграните си пръсти и установи, че седем и четиридесет и пет е часът на върхово натоварване с около сто и осемдесет позвънявания. И при най-голяма скорост на работа трите телефонистки трудно биха изпълнили толкова поръчки за по-малко от двадесет минути. Това означаваше, че трябва да започнат не по-късно от седем и трийсет и пет — ако, разбира се, дотогава са привършили с обажданията за седем и трийсет — и да продължат до седем и петдесет и пет, за да се захванат направо със заявките за осем часа.

Госпожа Бол въздъхна. И днес щяха да последват неизбежните оплаквания от гостите пред ръководството, които ще заявят, че са били събудени или много рано, или много късно от някоя заспала телефонистка.

Все пак едно беше сигурно. В този сутрешен час някои гости бяха обзети от желанието да разговарят или пък бяха изпълнени с любовни намерения, каквито ги спохождаха понякога през нощта, и поради тази причина вратата нямаше номер и беше заключена. Освен това в осем сутринта щеше да дойде дневната смяна от петнадесет телефонистки, за да поемат върховото натоварване през деня, докато в девет тези от нощната смяна, включително и госпожа Бол, ще са си вече у дома и ще спят.

Беше време за поредното събуждане. Още веднъж плетката бе оставена и госпожа Бол натисна ключа, за да иззвъни пронизително нечий телефон високо над нея.

Два етажа под уличното ниво, в апаратната, машинистът трети клас Уолас Сантопадре остави джобното издание на „Гръцката цивилизация“ от Тойнби и дояде наченатия сандвич с фъстъчено масло. Последният час мина спокойно и той чете без прекъсване. Сега беше време за последен оглед на владението му. Шумът на машините го приветствува, когато отвори вратата на апаратната. Той провери системата на топлопровода и забеляза, че температурата се беше повишила, което показваше, че часовниковият термостат работи както трябва. В близките часове на най-голям разход щеше да има достатъчно топла вода, за да могат над осемстотин души да си вземат по желание душ или вана по едно и също време.

Масивните апарати на климатичната инсталация — две хиляди и петстотин тона специални механизми — работеха по-спокойно в резултат на временното спадане на външната температура през нощта. Захлаждането навън позволи да се изключи единият компресор, а и останалите можеха да си починат, като се редуват, за да се извърши текущият ремонт, който беше отложен заради горещата вълна през последните седмици. Главният механик, помисли Уолас Сантопадре, ще бъде доволен от това.

Все пак старият човек не би се зарадвал, ако разбереше, че около два часа през нощта за единайсет минути е било прекъснато подаването на електроенергия поради бурята на север.

Всъщност в „Сейнт Грегъри“ нямаше никакви проблеми освен краткото прекъсване на електрическия ток, което повечето от дълбоко заспалите гости не бяха и забелязали. Сантопадре беше превключил системата за аварийно захранване от генераторите на хотела, които работеха безотказно. Все пак бяха необходими три минути от привеждането на генераторите в действие до заработването им с пълна мощност и в резултат на това електрическите часовници в „Сейнт Грегъри“, около двеста на брой, бяха изостанали с три минути. Досадното ръчно сверяване на всеки отделен часовник щеше да отнеме целия следващ ден на техника.

Недалеч от апаратната, в едно горещо, затворено помещение, изпълнено със зловония, Букър Т. Греъм събираше резултата от своя безкраен нощен труд сред отпадъците на хотела. По опушените стени около него играеха отблясъците на пламъците.

Малцина дори и от персонала на хотела бяха виждали владението на Букър Т. Греъм, а онези, които бяха ходили там, заявиха, че отговаряло на евангелистките представи за преизподнята. Но самият Букър Т. Греъм, който не се различаваше от добрия дявол — със святкащи очи и блеснали зъби на фона на лъсналото от пот черно лице, — изпитваше задоволство и от работата си, и от горещината на пещите.

Един от малкото служители, с които се виждаше Букър Т. Греъм, беше Питър Макдермот. Наскоро след пристигането си в „Сейнт Грегъри“ Питър се зае да проучи географията и службите на хотела дори и в най-затънтените му кътчета. По време на една от обиколките си той откри и пещите за изгаряне на отпадъци.

Оттогава, след като беше решил да се отбива от време на време във всички отдели, Питър минаваше и оттук, за да се осведоми лично как върви работата. Може би заради това, а навярно и в резултат на взаимната инстинктивна симпатия, Питър изглеждаше почти като бог в очите на Букър Т. Греъм.

Питър винаги разглеждаше изпоцапаната и омазнена тетрадка, в която Букър с гордост отбелязваше резултатите от своята работа. Те се изразяваха във възстановяване на вещите, които другите изхвърляха. Най-голямо значение имаха сребърните прибори на хотела. Простичкият Букър никога не си беше задавал въпроса, как тези сребърни предмети се озоваваха в отпадъците. Питър Макдермот сам му обясни, че това представлява вечен проблем, който измъчва ръководството на всеки голям хотел. Причината преди всичко се коренеше в забързаните сервитьори, техните помощници или други, които не знаеха или не ги беше грижа, че наред с остатъците от храна в кофите изчезваше и един постоянен поток от ножове и вилици.

Допреди няколко години отпадъците в „Сейнт Грегъри“ се подлагаха на компресорна обработка, замразяваха се и след това се изпращаха на градското бунище. Но по едно време загубите от сребърни прибори стигнаха до такива ужасни размери, че се наложи да изградят пещ за изгаряне, а Букър Т. Греъм беше назначен, за да я поддържа.

Работата му беше съвсем проста. Всички отпадъци се събираха в контейнери на колела. Букър докарваше всеки контейнер в помещението, разстилаше съдържанието му върху една голяма табла и разравяше старателно нечистотиите като градинар, който подготвя почвата за посев. Щом се покажеше някакъв трофей — бутилка за връщане, здрава чаша, прибори, а понякога и ценности на някой гост, — Букър го изваждаше и отделяше встрани. Накрая останалото се хвърляше в огъня и след това се разстилаше нова порция.

Днешните сметки показваха, че през този месец, който беше към края си, е достигнато средно равнище по броя на намерените предмети. Досега сребърните прибори възлизаха почти на две хиляди и всеки един от тях струваше по един долар на хотела. Бяха се събрали около четири хиляди бутилки, всяка по два цента, осемстотин предмета, между които, колкото и невероятно, и един сребърен супник. Така ежегодно на хотела се спестяваха около четиридесет хиляди долара.

Букър Т. Греъм, чийто чист доход на седмица беше трийсет и осем долара, облече мазното си яке и си тръгна.

По това време движението през мрачния, тухлен вход за персонала, излизащ на малката пряка при „Комън стрийт“, постоянно нарастваше. Единично или на двойки служителите от нощната смяна се изнизваха, а тези от първата смяна пристигаха от всички краища на града като бързо прииждащ поток. В кухнята включиха осветлението, а подранилите помощници, вече преоблечени в чисти, бели престилки в съседната съблекалня, подготвяха работата за готвачите. След няколко минути готвачите щяха да започнат приготовлението на хиляда и шестстотин закуски за хотела, а после, рано предиобед, когато бъде сервиран и последният бекон с яйца, те щяха да се заемат с две хиляди порции обяд, според предварителните заявки за деня. Сред армията от къкрещи казани, гигантски фурни и други принадлежности за приготвяне на големи количества храна един-единствен пакет с овесени ядки придаваше малко домашен уют. Те бяха предназначени за малцината здравеняци, познати на всеки хотел, които желаеха гореща каша за закуска, независимо дали температурата навън е под нулата, или четиридесет градуса на сянка.

В отделението за пържено и печено шестнайсетгодишният помощник-готвач Джереми Боум провери голямата лъчиста скара-пържолник, с множество приспособления, която бе включил преди десетина минути. Съгласно инструкциите той вече беше регулирал температурата на сто и петдесет градуса. По-късно щеше да повиши градусите до двеста и петдесет, необходими за готвене. Денят се очертаваше да бъде натоварен, тъй като пържените пилета по южняшки бяха включени като главен специалитет в менюто на основния ресторант. Джереми забеляза че мазнината в пържолника се е загряла достатъчно, но му се стори малко по-задимено, макар че отдушникът и вентилаторът работеха. Не знаеше дали да съобщи някому за дима, но си спомни, че едва вчера помощник-главният майстор го бе смъмрил строго за интереса му към приготвяне на сосове, тъй като не било негова работа. Джереми сви рамене. И това също не беше негова работа. Нека някой друг да се тревожи.

И наистина някой друг се тревожеше, но не за дима в кухнята, а в пералнята на хотела, която се намираше през една пряка. Пералнята представляваше изпълнена с врява и изпарения отделна губерния, която се помещаваше в старо двуетажно здание, свързано със сградата на „Сейнт Грегъри“ чрез широк подземен тунел. Управителката на пералнята, избухливата и заядливата госпожа Айлс Шулдър, беше прекосила тунела преди няколко минути и пристигна, както винаги, по-рано от повечето си подчинени. А сега беше разтревожена от една купчина омазнени покривки.

За един работен ден пералнята обработваше по двайсет и пет хиляди бройки пране — от пешкирите и чаршафите или сервитьорските сака и кухненските престилки до омазнените работнически комбинезони от апаратната. Всичко това създаваше много грижи и работа, но един проблем напоследък им причиняваше доста ядове и досада. За това бяха виновни бизнесмените, които правеха сметките си с химикалки по покривките.

— Не знам дали така правят в къщи тия негодници? — обърна се грубо госпожа Шулдър към работника от нощната смяна, който беше отделил провинените покривки от една огромна купчина.

— Не дай боже да правят така! Жените им ще им теглят по един шут в задника, та няма да се видят. Колко пъти съм им казвала на тия тъпоглави келнери да внимават и да сложат край на това безобразие, ама много ги интересува! — Тя понижи глас и презрително започна да им подражава: — „Да, гос’дине! Разбира се, гос’дине! Ще ви целуна по двете бузки, господине! Няма значение, пишете си по покривката, господине! Ето ви още една химикалка, господине. Докато получавам тлъстички бакшиши, хич не ми пука за тая проклета пералня.“

Госпожа Шулдър спря. Работникът от нощната смяна я беше зяпнал с отворени уста и тя му каза с раздразнение: — Заминавай си в къщи! Още от сутринта ми докара главоболия.

Когато той си отиде, тя размисли — хубаво, че успяха поне да отделят тези покривки, преди да ги натопят във вода. Намокриш ли една покривка с химикал във вода, можеш да я отпишеш след това — с нищо няма да заличиш мастилото. Както винаги, Нели, най-добрата специалистка по петната, ще поработи днес доста с въглероден тетрахлорид. Ако имаха късмет, можеха да спасят по-голяма част от тази купчина, помисли си мрачно госпожа Шулдър, но сега тя щеше да размени няколко думи с онези мърлячи, които я бяха докарали до това положение.

И така бе в целия хотел. На сцената и зад кулисите, в служебните помещения, канцелариите, мебелната работилница, пекарната, печатницата, камериерките, водопроводчиците, закупчиците, дизайнерите, в складовете, гаража, телевизионния сервиз и прочие. Новият ден започваше.

2

В личния си шестстаен апартамент на петнайсетия етаж Уорън Трент стана от бръснарския стол, на който Алоисиъс Ройс го обръсна. Ишиасът го прободе жестоко, като нажежено копие през лявото бедро: болестта го предупреждаваше, че и днес му предстои да укротява променливия си нрав. Бръснарският салон се намираше в отделно помещение, свързано с просторна баня със сауна, японска вана под нивото на пода и вграден в стената аквариум, през чието обшито с метал стъкло надничаха тропически риби със замислени очи. Уорън Трент запри-стъпва сковано към банята и се спря пред стената, облицована с огледало, за да провери дали е избръснат добре. Не можа да открие никакви пропуски, докато разглеждаше отражението пред себе си. Отсреща го гледаше твърдо изсечено лице, набраздено от дълбоки бръчки, с отпусната уста, която рядко се усмихваше, клюновиден нос и хлътнали, малко потайни очи. Косата му на младини гарвановочерна, макар гъста и къдрава, бе вече побеляла. Високата яка и старателно вързаната вратовръзка допълваха портрета на един забележителен джентълмен от Юга.

В друго време грижливо поддържаният външен вид би му доставил удоволствие, но днес това не го удовлетворяваше. Потиснатото настроение, което го беше обхванало през последните седмици, помрачаваше всичко останало. Спомни си че днес е вторник от решаващата седмица, и отново пресметна, както беше правил много сутрини досега. От днес оставаха само четири дни — четири дни, през които би могъл да запази делото на своя живот или да го провали.

Навъсен от собствените си мрачни мисли, собственикът на хотела закуцука към трапезарията, където Алоисиъс Ройс беше сервирал закуската. До голямата дъбова маса с колосана покривка и блеснали сребърни прибори стоеше подвижна масичка с нагревател, която бяха донесли преди няколко минути от кухнята на хотела със светкавична бързина. Уорън Трент вдървено се настани на стола, който Ройс му предложи, а после посочи с ръка към другия край на масата. Младият негър веднага сервира втори прибор и се мушна на свободното място. На масичката имаше още една закуска за такива случаи, когато, воден от капризите си, старецът решаваше да измени на навика си да закусва сам.

След като сервира двете порции омлет със сметана и сухар-чета, канадски бекон и овесена каша, Ройс замълча, тъй като знаеше, че собственикът ще заговори, когато сам реши. Досега не бе споменато нищо за издрасканото лице на Ройс или за двете лепенки от лейкопласт, които си беше сложил, за да прикрие най-опасните рани от снощния бой. Накрая, като отмести чинията си встрани, Уорън Трент отбеляза:

— По-добре си изяж всичко. Може би нито един от нас няма да се наслаждава повече на всичко това.

— Хората от тръста май не са си променили решението за продължаване на заема?

— Не, не са, а и няма да го променят. Поне засега — внезапно старецът стовари юмрука си на масата. — Боже господи! Навремето аз им давах тон и не танцувах по тяхната свирка. Преди всички, от първия до последния — банки, попечителски дружества и тем подобни, се надпреварваха да ми заемат от парите си и как ли не ме подвеждаха да им ги взема.

— Времената се менят за всички ни — Алоисиъс Ройс наля кафе. — Някои неща се оправят, други тъкмо обратното.

— Лесно ти е на тебе — каза кисело Уорън Трент. — Млад си още. Не си доживял да видиш как всичко, което си съградил, се разпада.

И ето че се стигна точно дотам, помисли си унило той. След четири дни, в петък, преди края на работното време, изтича двайсет и пет годишната ипотека на хотела, а синдикатът за инвестиране отказа да продължи срока. Първоначално той се учуди, когато разбра за това решение, но не се разтревожи. Предположи, че много други заемодатели ще му предложат нов заем, с несъмнено по-висок процент, но тези два милиона долара трябваше да се намерят независимо от условията. Едва когато всички отхвърлиха решително молбата му — банки, тръстове, застрахователни компании и частни заемодавци, неговата първоначална увереност го напусна. Един от банкерите, когото познаваше добре, откровено го посъветва:

— Хотели като твоя, Уорън, вече нямат предимство. Мнозина смятат, че е отминало времето на големите независими хотели и сега големи печалби могат да носят единствено веригите от хотели. А освен това я си погледни баланса. Ти постоянно губиш. Нима очакваш при това положение заемодателите да те субсидират?

Протестите му, че сегашните загуби са временни и че всичко ще се промени, когато бизнесът потръгне, не дадоха резултат. На него просто не му вярваха.

И точно в това безизходно положение позвъни Къртис О’Кийф, като му предложи да се срещнат през седмицата в Ню Орлийнс.

„Имам намерение само да си поговорим приятелски, Уорън — бе заявил хотелският магнат с мекия си, тексаски провлачен говор, който галеше спокойно ухото в междуградската връзка. — В крайна сметка ние сме едни остаряващи собственици на хотели и трябва от време на време да се виждаме.“ Но Уорън Трент не можеше да бъде измамен от спокойния му тон. Системата на О’Кийф беше правила и по-рано такива опити. Лешоядите започват да се навъртат, помисли си той. Къртис О’Кийф пристигаше днес и нямаше най-малко съмнение, че беше подробно осведомен за финансовите затруднения на „Сейнт Грегъри“.

Като въздъхна сподавено, Уорън Трент насочи мислите си към преките си задължения.

— Ти фигурираш в доклада за работата от миналата нощ — каза той на Алоисиъс Ройс.

— Знам — отвърна Ройс, — четох го.

Той беше прегледал бегло доклада, когато, както винаги, го донесоха рано сутринта, и забеляза забележката „Оплакване за силен шум в стая 1126“, а след това с почерка на Питър Макдермот беше написано „Уредено от А. Ройс и П. Макд. Следва допълнителна докладна.“

— Предполагам — изръмжа Уорън Трент, — че скоро ще започнеш да четеш и личната ми кореспонденция?

— Още не съм започнал — ухили се Ройс. — А желаете ли да го правя?

Тази размяна на остроти беше част от личната им игра, в която участвуваха, макар и да не си признаваха това. Ройс прекрасно съзнаваше, че ако не беше прочел доклада, старецът щеше да го обвини в липса на интерес към работата в хотела.

Уорън Трент запита саркастично:

— След като всеки е наясно какво е станало, ще се изтълкува ли погрешно, ако попитам за някои подробности?

— Не бих казал — Ройс наля още кафе на собственика. — Госпожица Прейскът, дъщеря на господин Прейскът, щяла да бъде насмалко изнасилена. Желаете ли да ви разкажа?

Той помисли за миг, че си беше позволил твърде много, тъй като лицето на Трент придоби сурово изражение. Неопределените им повърхностни взаимоотношения почиваха предимно на дружбата, установена от бащата на Алоисиъс Ройс преди много години. Възрастният Ройс, който работеше при Уорън Трент отначало като личен слуга, а сетне като компаньон и привилегирован приятел, беше говорил винаги открито и без страх, с незлобливо пренебрежение за последствията и това предизвикваше яростният гняв на Трент в младежките им години, караше ги по-късно да си разменят обиди, но ги и бе направило неразделни. Алоисиъс беше още момче, когато преди десетина години баща му умря, но той никога нямаше да забрави скръбното и насълзено лице на Уорън Трент на погребението на стария негър. Бяха си тръгнали заедно от гробището „Маунт Оливът“ след негърския джазов оркестър, който весело свиреше „О, не бродеше ли той?“, и Уорън Трент, държейки Алоисиъс за ръка, му беше казал навъсено:

— Ще останеш с мене в хотела. После ще измислим нещо.

Момчето се съгласи доверчиво — след бащината смърт той беше останал съвсем сам, тъй като майка му бе умряла при неговото раждане и „нещото“ се превърна в колеж, после в университет по право, който щеше да завърши след няколко седмици. През това време, докато момчето порасна и стана мъж, Ройс пое грижите около апартамента на собственика и тъй като тежката работа се извършваше предимно от персонала, Алоисиъс се зае да обслужва Уорън Трент, който приемаше всичко безмълвно или отвръщаше с кавги според обзелото го настроение. Понякога спореха разгорещено, най-вече щом Алоисиъс се поддаваше, както можеше да се очаква, на уловките, които Уорън Трент подхвърляше в разговора.

При все че между тях съществуваше близост и макар да съзнаваше, че Уорън Трент му позволява известни волности за разлика от другите, Алоисиъс Ройс усещаше тънката разделителна линия, която не биваше да прекрачва.

— Младата дама извика за помощ — каза той — и аз случайно чух.

После обясни как беше постъпил, без да драматизира нещата, като описа и намесата на Питър Макдермот, без да го похвали или критикува.

Уорън Трент го изслуша и накрая каза:

— Макдермот е постъпил правилно, но защо не го харесваш?

Ройс не за пръв път се изненадваше от проницателността на възрастния човек.

— Навярно между нас има някаква нетърпимост на биотоковете — каза той. — Или може би просто не харесвам големите бели футболисти, които умират да докажат колко са мили, като проявяват добро отношение към цветнокожите момчета.

Уорън Трент го изгледа насмешливо:

— Сложен случай си ти. А не ти ли е хрумвало, че може и да не си справедлив към Макдермот?

— Както ви казах, навярно това са биотоковете.

— Баща ти имаше усет за хората, но той проявяваше много повече търпимост от тебе.

— Кучето обича онези, които го галят по главата. А това се дължи на опростения му начин на мислене, който не е обременен от познанията и образованието.

— Дори да е така, съмнявам се, че животното би използвало точно тези думи.

Тържествуващи, очите на Уорън Трент срещнаха погледа на младежа. Ройс замълча. Споменът за баща му винаги го разстройваше. Старият Ройс, който беше роден още в годините на робството, по предположенията на Алоисиъс е бил от онзи тип хора, които в днешно време негрите презрително наричаха „негъра чичо Том“. Старият човек приемаше с леко сърце несгодите на живота, без да се оплаква или да задава въпроси. Познанията за живота отвъд неговия ограничен хоризонт рядко го тревожеха. Въпреки това той имаше независим дух и за доказателство служеше дружбата му с Уорън Трент, а също така притежаваше проницателност спрямо околните, която бе твърде дълбока, за да бъде възприета като елементарна мъдрост. Алоисиъс изпитваше дълбока обич към баща си, която в мигове като този прерастваше в силен копнеж.

— Може би се изразих неправилно — отговори той, — но това не променя смисъла.

Уорън Трент кимна мълчаливо и извади старомодния си джобен часовник.

— По-добре предай на младия Макдермот да дойде при мен. Кажи му да дойде тук. Малко съм уморен тази сутрин.

— Значи Марк Прейскът е в Рим? — замисли се собственикът на хотела. — Струва ми се, че ще трябва да му телефонирам.

— Дъщеря му настояваше да не правим това — каза Питър Макдермот.

Те седяха в разточително обзаведена гостна на Уорън Трент. Възрастният човек се беше отпуснал в дълбоко и удобно кресло, подпрял краката си върху една табуретка, а Питър седеше срещу него.

— Аз решавам тези неща — каза навъсено Уорън Трент. — След като е допуснала да бъде изнасилена в моя хотел, ще трябва да понесе и последствията.

— Ние всъщност предотвратихме изнасилването. Но аз бих желал да разбера как се е стигнало дотам.

— Видяхте ли момичето тази сутрин?

— Госпожица Прейскът спеше, когато я потърсих, и затова й оставих бележка да ми се обади, преди да си отиде.

Уорън Трент въздъхна и махна с ръка, показвайки на Питър, че е свободен.

— Оправяйте се вие с тази работа.

От това му стана ясно, че всичко му е омръзнало. Питър с облекчение установи, че няма да се звъни в Рим.

— Аз бих желал да се оправи и още нещо, което се отнася до администрацията. — Питър описа случая с Албърт Уелс и забеляза, че лицето на Уорън Трент помръкна, когато разбра произволната смяна на стаите.

— Трябваше да закрием тази стая още преди години — изръмжа възрастният човек. — И няма да е зле, ако направим това и сега.

— Смятам, че не е необходимо да се закрива, но трябва да се предлага като крайна възможност, като се обясни на госта в какво ще бъде настанен.

Уорън Трент кимна:

— Погрижете се за това.

— Бих искал да изготвя някои специални общи указания за смяната на стаите. Имало е и други неприятни случаи и е необходимо да се подчертае, че гостите ни не бива да се местят от стая в стая като пионки.

— Заемете се с последния случай, а ако ми потрябват общи указания, аз ще ги изготвя.

Този рязък отговор, помисли си Питър примирено, характеризира пропуските в управлението на хотела. Грешките се отстраняваха частично след появата им и не се предприемаше почти нищо за изкореняването на основните причини.

— Струва ми се, че трябва да знаете и за случая с кройдънския дук и дукеса — каза Питър. — Дукесата желаеше да разговаря лично с вас.

Той обясни инцидента с разлетите креолски скариди и различната версия на сервитьора Сол Начъз.

— Известна ми е тази проклета жена — промърмори недоволно Уорън Трент. — Няма да се примири, докато не уволним сервитьора.

— Не мисля, че трябва да го уволняваме.

— Тогава му кажете да отиде на риболов за няколко дни, ще му платим, само да не се мярка в хотела. И освен това предупредете го от мое име, че следващия път, когато реши да разлее нещо, първо да се увери, че е вряло, и да го изсипе право върху главата на дукесата. Пак ли е довела ония проклети псета?

— Да — каза Питър и се усмихна.

Един от законите на Луизиана забраняваше най-строго да се внасят животни в хотелите. Колкото до съпрузите Кройдън, Уорън Трент се беше съгласил при условие, че бедлингтънските териери не се показват официално, а се вкарват и извеждат контрабандно през задния вход. Въпреки това дукесата всеки ден дефилираше предизвикателно с кучетата си през главното фоайе. Вече двама разгневени почитатели на кучета бяха запитали защо на техните любимци е отказан достъп в хотела.

— Снощи имах неприятности с Огилви.

Питър докладва за отсъствието на главния инспектор на хотела и разправията помежду им.

Последва мигновена реакция:

— Вече съм ви казвал да оставите Огилви на мира. Той е отговорен само пред мен.

— Но така срещаме трудности, когато трябва да оправим нещо…

— Чухте какво казах. Огилви не ви интересува! — Уорън Трент беше почервенял. Но не толкова от гняв, усъмни се Питър, а от неудобство. Това правило да не се безпокои Огилви беше безсмислено и самият Трент го съзнаваше. Питър Недоумяваше с какво именно бившият полицай държи собственика. Като смени бързо темата, Уорън Трент заяви:

— Днес пристига Къртис О’Кийф. Иска два съседни апартамента и аз вече се разпоредих. Проверете дали всичко е на ред и като пристигне, веднага да ме осведомят.

— Дълго ли ще остане господин О’Кийф?

— Не зная. Зависи от много неща.

Питър усети за миг, че го обзема прилив на състрадание към стария човек. Независимо от критичните нападки, отправяни към начина на ръководство на „Сейнт Грегъри“, за Уорън Трент той означаваше много повече от един хотел — това беше делото на неговия живот. Пред очите му хотелът се освободи от безличието и придоби известност и от скромна, обикновена сграда се превърна в извисило се, огромно здание, заело почти цял квартал от града. В продължение на много години хотелът се радваше на голяма слава и се равняваше с традиционно известните хотели в страната като „Билтмор“, „Палмър Хауз“ от Чикаго или „Сейнт Франсис“ от Сан Франциско. Трудно можеше да се възприеме фактът, че при Досегашния си престиж и блясък „Сейнт Грегъри“ е изостанал от времената. Това изоставане не е окончателно и така гибелно, помисли си Питър. Влагането на нови финансови средства и въвеждането на здрав контрол при управлението можеха да извършат чудеса и дори да възвърнат предишната конкурентнеспособност на хотела. Но при сегашното положение и капиталът, и контролът трябваше да дойдат отвън и той предположи, че това ще стане чрез Къртис О’Кийф. Питър още веднъж си припомни, че оставаха навярно броени дни и до неговото напускане.

— Какво е положението с конгресните гости? — попита старият собственик.

— Близо половината от инженерите химици вече напуснаха. Останалите си отиват днес. Всичко е готово за пристигащите участници в „Голд Краун Кола“. Ангажирали са триста и двайсет стаи, повече отколкото очаквахме, и затова увеличихме и бройките за обедите и банкета. — Възрасният човек кимна в знак на одобрение и Питър продължи: — Утре започва конгресът на американските стоматолози, само че някои пристигнаха вчера, а днес ще пристигнат и останалите. Ще им трябват двеста и осемдесет стаи.

Уорън Трент изръмжа със задоволство и си помисли, че новините не са чак толкова лоши. Конгресите бяха солиден източник на приходи за хотелския бизнес, а два конгреса вече представляваха добра подкрепа, но, уви, и това беше недостатъчно, за да се компенсират последните загуби. Независимо от това конгресът на стоматолозите беше чудесно постижение. Младият Макдермот беше действувал светкавично и щом узна, че предишната договореност за провеждането на конгреса на стоматолозите се е провалила, веднага отлетя за Ню Йорк и успя да убеди организаторите да проведат мероприятието си в Ню Орлийнс, в „Сейнт Грегъри“.

— Вчера целият хотел беше пълен — каза Уорън Трент и добави: — В нашия бизнес или пируваш, или гладуваш. А ще се оправим ли с тези, които пристигат днес?

— Тази сутрин най-напред проверих изчисленията. Ще се освободят много стаи, но въпреки това може и да не стигнат. Приели сме доста резервации.

Както всички останали хотели и „Сейнт Грегъри“ приемаше повече резервации, отколкото позволяваха неговите възможности. Но и тук, както в другите хотели, рискуваха, позовавайки се на предвижданията, че някои клиенти с резервации няма да пристигнат, и тогава проблемът се разрешаваше чрез прогнозиране на точния процент на непристигналите. Много пъти опитът и сполуката позволяваха на хотела да компенсира и всички стаи да се продават. Това беше идеалното разрешение. Но понякога сметките излизаха погрешни и тогава възникваха сериозни неприятности. В живота на всеки управител на хотел най-неприятното беше да обяснява на възмутените гости, че няма къде да бъдат настанени, макар да държат в ръцете си потвърдените резервации. На него му беше неприятно от човешка гледна точка, а и безнадеждно съзнаваше, че хората, които отпраща, по възможност никога повече няма да потърсят услугите на този хотел.

Най-неприятният случай от практиката на Питър беше свързан с конгреса на хлебопроизводителите в Ню Йорк, които бяха решили да останат още един ден, за да могат някои от тях да разгледат Манхатън на лунна светлина. Двеста и петдесет хлебари и техните съпруги останаха в хотела, без да предупредят администрацията, която очакваше да настани в свободните стаи участниците в конгреса на инженерите. Споменът за последвалите неуредици, стотиците разгневени инженери с жените си, които се бяха настанили във фоайето, размахвайки резервации направени преди две години — мисълта за всичко това караше Питър все още да потръпва. И тъй като хотелите в града бяха вече заети, в крайна сметка новодошлите гости бяха разпръснати в крайградските мотели на Ню Йорк до следващия ден, когато хлебарите си заминаха невинни и праведни. Ала изумителните сметки от такситата на инженерите, както и значителната сума за предотвратяване на съдебните усложнения бяха поети от хотела и те пометоха приходите от двата конгреса.

Уорън Трент запали пура и подкани с жест Макдермот да си вземе цигара от кутията до него. Като запали, Питър каза:

— Говорих с хотел „Рузвелт“. Ако бъдем затруднени тази вечер, те могат да ни помогнат с трийсетина стаи.

Той си помисли, че новината е обнадеждаваща — един резервен коз, който трябваше да се използува само в краен случай. Дори и хотелите, които се намираха в състояние на жестока конкуренция, си съдействуваха в такива критични положения, тъй като не знаеха кога щяха да си разменят ролите.

— Добре — каза Уорън Трент и изпусна нагоре дим от пурата. — А сега ми кажете какви са перспективите за есента?

— Разочароващи. Аз ви представих доклад за двата големи профсъюзни конгреса, с които се провалихме.

— Защо се провалихме?

— Поради онази същата причина, за която ви бях предупредил и преди това. Ние продължаваме дискриминационния курс. Не спазваме Закона за гражданските права и профсъюзите са възмутени от това.

Питър неволно погледна към Алоисиъс Ройс, който беше влязъл и подреждаше купчина списания.

— А вие, изглежда, не се стараете да пощадите чувствата ми, господин Макдермот? — каза младият негър, без да вдигне очи. Той преднамерено говореше с южняшки акцент, както беше направил и предишната вечер: — Защото ние, цветнокожите, сме привикнали с това.

Уорънт Трент беше смръщил лице и каза сурово:

— Стига с тези комедии!

— Да, господине! — Ройс остави списанията и се обърна към двамата със спокоен глас: — Но ще ви кажа само едно: профсъюзите са постъпили така, защото имат някакво обществено съзнание и освен това не са единствените. Много конгреси, а и обикновените хора ще започнат да отбягват нашия хотел и нему подобните, докато не разберете, че времената са се променили.

Уорън Трент махна с ръка към Ройс.

— Отговорете му — каза той на Питър Макдермот. — Ние тук не се превземаме.

— Всъщност излиза така — отвърна тихо Питър, — че и аз съм съгласен с него.

— А защо, господин Макдермот? — попита Ройс подигравателно. — Смятате, че това ще е по добре за бизнеса ли? Или може би ще си облекчите работата?

— Това са съвсем основателни причини — каза Питър. — Ако размислите, ще видите, че за нас те са единствените.

Уорън Трент удари силно ръчката на фотьойла.

— Престанете с тези причини! Важното е, че и двамата сте пълни глупаци.

Този въпрос бяха разисквали и друг път. Макар преди няколко месеца сдружените хотели в Луизиана да бяха приели на думи промяната, някои от независимите хотели, предвождани от Уорън Трент и неговия „Сейнт Грегъри“, продължаваха да се противопоставят. За известно време повечето от тях спазваха Закона за гражданските права, но когато първоначалната шумотевица утихна, те спокойно се върнаха към старата политика на сегрегация. И при все че се очакваха съдебни процеси, стана ясно, че възпротивилите се собственици, получавайки силна подкрепа от местните хора, можеха в продължение на години да се противопоставят на закона.

— Не! — каза Уорън Трент и ожесточено угаси пурата си. — Другаде може всичко, но ви казвам, че ние тук още не сме готови за това. Много добре! Пропуснахме профсъюзните конгреси и сега трябва да се поразмърдаме и да се опитаме да намерим нещо друго.

Уорън Трент чу от гостната, че външната врата се затваря след Питър Макдермот, а после се разнесоха стъпките на Алоисиъс Ройс, който се прибра в своето владение, една малка стая, чиито стени бяха покрити с етажерки с книги. След малко Ройс щеше да излезе, тъй като в този час на деня имаше лекции.

В голямата гостна настъпи тишина, нарушавана единствено от шепота на климатичната инсталация и случайните градски шумове, които долитаха отдолу и се процеждаха през дебелите стени и изолираните прозорци. Проблясъците на утринното слънце пълзяха като пръсти по едрите фигури на килима и докато ги наблюдаваше, Уорън Трент усети, че сърцето му бие тежко в резултат на обзелия го преди малко гняв. А това е предупреждение, помисли си той, на което по-често трябваше да се обръща внимание. Дори и сега толкова много неща го разстройваха, че му се струваше непосилно да овладее чувствата си и да запази спокойствие и самообладание. Навярно тези избухвания бяха плод на един сприхав характер, страничните явления на възрастта. Но по-вероятно това се дължеше на усещането, че твърде много неща му се изплъзват и остават извън неговия контрол. При това той се поддаваше лесно на гнева си освен през онези кратки години, когато Естер го бе приучила да приема всичко спокойно и с чувство за хумор и той го беше постигнал за известно време. Останал сам в тишината, спомените оживяха в паметта му. Колко отдавна бе всичко. Изминали бяха повече от трийсет години, откакто я пренесе на ръце като младоженка през прага на същата тази стая. И колко малко бяха заедно — само няколко кратки години, изпълнени с извънмерна радост, докато детският паралич не я порази ненадейно. Това уби Естер за едно денонощие, а Уорън Трент остана сам със скръбта си, за да преживее останалите години от живота си със „Сейнт Грегъри“.

Малцина от старите служители си спомняха Естер, и то смътно и не такава, каквато я помнеше Уорън Трент: като нежно пролетно цвете, което облагороди и обогати дните му, както никой преди и след нея не бе успял да стори това.

Стори му се, че в тишината се прокрадна някакво мигновено движение и че до вратата зад него се разнесе шумоленето на копринена дреха. Извърна глава, но се оказа, че паметта му го е подвела. Стаята беше празна и твърде странно, но очите му се премрежиха от влага.

Като се надигна сковано от дълбокото кресло, ишиасът отново го прободе. Пристъпи към прозореца и погледна към островърхите покриви на Френския квартал „Вийо Каре“, както го наричаха сега, възприемайки отново старото название; после спря поглед на „Джексън скуеър“ и кулите на катедралата, блеснали на слънчевата светлина. Зад площада се носеше неспокойната и мътна Мисисипи, а в дълбоките й води закотвените кораби чакаха реда си на пристана. Тази река, помисли си той, е символ на времето. От осемнайсети век Ню Орлийнс се колебаеше като махало на часовник между богатството и нищетата. Параходите, железниците, памукът, робството, освобождението на негрите, каналите, войните, туристите… всичко това беше допринесло през годините за благосъстоянието или разрухата на града. Сега махалото бе донесло благополучие, макар да личеше, че това не се отнася за „Сейнт Грегъри“.

Всъщност какво значение имаше това, поне за него самия? Струваше ли си да се бори за хотела? Защо да не се откаже, да го продаде още тази седмица и нека след това и промените погълнат и двамата. Къртис О’Кийф щеше да сключи честна сделка. Обединението на О’Кийф имаше добра репутация и Трент би могъл дори да спечели от продажбата. След като погаси неизплатената ипотека и уреди сметките си с дребните акционери, щяха да му останат достатъчно пари, за да преживее охолно дните до края на живота си.

Да се предаде: може би това е верният отговор. Да се предаде пред промените на времето. Всъщност какво представляваше хотелът? Тухли и хоросан. Беше се опитал да го превърне в нещо повече от обикновена сграда, но накрая се провали. Да става каквото ще!

И все пак… ако го продаде, какво щеше да му остане?

Нищо! За него самия нищо нямаше да остане, дори и виденията, които го спохождаха в тази стая. Той стоеше озадачен, обхванал с поглед града под себе си. И градът беше претърпял много промени — бил е френски, испански, и американски, но все пак бе успял да се съхрани — единствен и неповторим в ерата на конформизма.

Не! Няма да продаде хотела. Още не. Докато съществува някаква надежда, той нямаше да отстъпи. Оставаха му още четири дни, през които все някак трябваше да намери тези пари за ипотеката и при сегашните загуби бяха временно явление. Скоро всичко ще се промени и „Сейнт Грегъри“ ще стане отново платежоспособен и независим.

И като взе това решение, той прекоси вдървено стаята към отсрещния прозорец. Погледът му беше привлечен от някакъв самолет, който летеше далеч на север. Беше реактивен лайнер, който се снижаваше за кацане на летище „Мойсънт“. Не би се учудил, ако с него пристигаше Къртис О’Кийф.

3

Когато Кристин Франсис откри към девет и половина Сам Якубец, дебелия и плешив главен счетоводител, той се намираше във вътрешните помещения на рецепцията и както винаги проверяваше сметките на гостите в главната счетоводна книга. Обикновено Якубец работеше нервно и с припряна бързина, което караше хората да си мислят, че не е много старателен. Всъщност почти нищо не убягваше от неговия проницателен и енциклопедичен ум и благодарение на него хотелът си бе възстановил хиляди долари от стари длъжници.

Пръстите му препускаха по картоните на отделните стаи с гости, чиито разходи се обработваха машинно, и докато надничаше през дебелите стъкла на очилата си в графите с имената, той разглеждаше подредените в колони сметки и понякога отбелязваше нещо в бележника до себе си. Без да спира, той погледна нагоре за миг, а после отново сведе очи:

— Само няколко минути, госпожице Франсис?

— Ще почакам. Има ли нещо интересно тази сутрин?

— Намира се.

— Например?

Той записа нещо в бележника.

— Стая 512 — Х. Бейкър. Настанил се е в осем и десет сутринта, а в осем и двайсет вече поръчал бутилка алкохол.

— Може би има навика да си мие зъбите с алкохол.

Якубец кимна с глава:

— Може би.

Кристин знаеше, че Х. Бейкър от стая 512 би могъл да се окаже някакъв безделник. Гост, който поръчва бутилка с алкохол няколко минути след пристигането си, незабавно привлича вниманието на главния счетоводител. Повечето от новопристигналите, които желаеха да пийнат след пътя или след тежкия ден, обикновено си поръчваха коктейл в бара. Но ако гостът веднага поръчваше бутилка и започваше с пиянство, той или не възнамеряваше да плати, или нямаше пари за това. Тя знаеше също така какво ще последва. Якубец щеше да помоли някоя камериерка да влезе под благовиден предлог в стая 512 и да разгледа госта и багажа му.

Камериерките знаеха какво да търсят — достатъчно багаж и хубави дрехи и ако той имаше всичко това, главният счетоводител няма да предприема нищо повече и единствено ще държи под око сметката му. Понякога солидни и уважавани граждани наемаха стая в хотела само за да се напият и стига да можеха да платят и да не безпокоят останалите, то всичко друго си бе тяхна работа. Но ако в стаята нямаше багаж или липсваха други признаци на благосъстояние, то тогава самият Якубец се отбиваше да си поговорят. Той постъпваше дискретно и приятелски. При условие че гостът е платежоспособен и е съгласен да депозира пари, те се сбогуваха сърдечно. Но ако първоначалните му подозрения се потвърдяха, главният счетоводител можеше да бъде неотстъпчив и безмилостен и гостът биваше изгонен, преди да е нараснала сметката му.

— Ето още един — каза Сам Якубец на Кристин. — Сандърсън от стая 1207. Необичаен бакшиш.

Тя разгледа картона, който Сам държеше. В него бяха нанесени две услуги, извършени в стаята — едната за долар и половина, а другата за два долара. И в двата случая бяха прибавени по два долара бакшиш и подписът на клиента.

— Тези, които нямат намерение да платят, много често вписват най-големите бакшиши — каза Якубец — Каквото и да е. И този трябва да се провери.

Кристин беше убедена, че и в този случай главният счетоводител ще постъпи крайно внимателно. Наред с предотвратяването на измамите той беше длъжен и да не обижда честните клиенти. С натрупания през годините опит вещият счетоводител обикновено различаваше по инстинкт вълка от агнето, но понякога допускаше и грешки, които не бяха в полза на хотела. Кристин знаеше защо счетоводителите рискуваха от време на време и продължаваха кредита или приемаха чекове с малко съмнително покритие, като се превръщаха в опасни въжеиграчи. Повечето хотели, дори и най-известните, не се интересуваха от нравствената същност на клиента, като съзнаваха, че с прекомерното си внимание към това ще загубят доста от приходите си. Те се вълнуваха от един основен въпрос, който се отразяваше и на главния счетоводител — може ли гостът да плати?

С бързо движение Сам Якубец върна картоните на място и затвори чекмеджето-картотека.

— А сега — каза той, — с какво мога да ви помогна?

— Наехме частна медицинска сестра за денонощно дежурство в стая 1410 — и Кристин описа накратко кризата, която бе получил Албърт Уелс през изминалата нощ. — Малко съм притеснена дали господин Уелс може да си позволи тези разходи и не съм убедена дали знае колко ще струва всичко това.

Тя би могла да добави, но премълча, че се притеснява много повече за дребния човечец, отколкото за хотела.

Якубец кимна:

— Тази частна сестра може да струва доста пари.

Те се отдалечиха от рецепцията, като прекосиха вече оживеното фоайе към канцеларията на главния счетоводител. Това беше малка квадратна стая, която се намираше зад службата за ключове. Вътре работеше тантуреста, кестенява секретарка, седнала пред една от стените, която беше покрита с касетки и наредени в тях папки.

— Мадж — каза Сам Якубец, — я погледни какво имаме за Албърт Уелс.

Без да му отговори, тя затвори чекмеджето, отвори друго и прелисти картоните, спря за миг и изрече на един дъх:

— Албукерк, Кук Рапидс, Монреал, изберете си!

— Монреал — каза Кристин и Якубец взе картона, който му подаде секретарката. Той я прегледа бързо и отбеляза:

— Всичко е наред. Отсядал е тук шест пъти. Платил си е в брой. Имало е някакво недоразумение, което, изглежда, е било уредено.

— Зная за това — каза Кристин. — Беше наша грешка.

Счетоводителят кимна.

— Бих казал, че няма за какво да се тревожим. И честните хора, както нечестните, проличават по характера си — той подаде картона и секретарката го върна на мястото му при другите. Това беше архива на всички гости, отсядали в хотела през последните години. — Аз все пак ще го разгледам. Ще разбера колко ще струва тази сестра и после ще поговоря с господин Уелс. Ако е затруднен с парите, ние можем да му помогнем и да му дадем отсрочка.

— Благодаря ти, Сам! — Кристин почувствува облекчение; знаеше, че Якубец може да бъде отзивчив и състрадателен към искрените, както беше неотстъпчив към нечестните.

Когато се запъти към вратата, главният счетоводител я попита:

— Госпожице Франсис, какво става там, горе?

Кристин се усмихна:

— Ще разиграват хотела на лотария, Сам. Не исках да ти казвам това, но ти ме принуди.

— Ами ако извадят моя билет — каза Сам, — ще ги накарам да изтеглят някой друг. Аз и без това си имам достатъчно неприятности.

Кристин подозираше, че зад несериозния тон се крие тревогата на главния счетоводител, а и на много други за работните им места. Би било редно финансовите дела на хотела да се пазят в тайна, но това рядко се получаваше и сега се оказа невъзможно да бъде спряна новината за последните финансови затруднения, която се разпространи като зараза.

Тя прекоси отново главното фоайе, като се поздрави с пи-колите, цветарката и един от заместник-управителите, който седеше с важно изражение на бюрото си в средата на залата.

При вида на заместник-управителя тя си спомни за неговия началник Питър Макдермот. Кристин забеляза, че от предишната вечер мисълта й бе често заета с Питър. Питаше се дали прекараните заедно часове са оказали и над него същото въздействие. Неведнъж усети, че желае именно това, но после се овладя и се зарече да не се поддава предварително на емоционалните си увлечения. През тези години, когато се приучи да живее сама, Кристин се беше срещала с мъже, но никого не възприемаше сериозно. Понякога й се струваше, че някакъв инстинкт я предпазва от възобновяването на онези близки взаимоотношения, които й бяха така жестоко отнети преди пет години. Въпреки всичко в този миг отново се замисли за Питър къде е и какво прави сега? Е, хубаво, каза си тя трезво, днес рано или късно пътищата им щяха да се пресекат.

Когато се върна в канцеларията си в служебния апартамент, тя надзърна в кабинета на Уорън Трент, но собственикът не беше слязъл още от покоите си на петнайсетия етаж.

Сутрешната поща беше струпана на бюрото й, а от няколко бележки личеше, че трябва спешно да се заеме и с телефона. Най напред реши да приключи с въпроса, който я беше задържал на партера. Вдигна телефона и помоли да я свържат със стая 1410. Отговори й женски глас — вероятно частната медицинска сестра, Кристин се представи и учтиво се поинтересува за здравето на пациента.

— Господин Уелс прекара спокойно тази нощ — осведоми я гласът по телефона — и състоянието му се подобрява.

Интересно защо някои сестри смятаха, че трябва да говорят, сякаш четат официален бюлетин. Кристин отвърна:

— В такъв случай вероятно ще мога да се отбия?

— Опасявам се, че засега това е невъзможно — Кристин доби впечатлението, че пред нея се е издигнала непоколебимата десница на някакъв цербер. — Доктор Арънс ще посети пациента тази сутрин и аз трябва да се подготвя за неговата визита.

Кристин си помисли, че това й прозвуча като посещение на държавен глава. Стана й забавно, като си представи надутия доктор Арънс, съпътствуван от също толкова надута сестра.

— В такъв случай — каза тя високо — кажете, моля ви, на господин Уелс, че съм се обаждала и че ще се отбия днес следобед.

4

Безрезултатното съвещание със собственика на хотела породи у Питър Макдермот чувството на разочарование и безизходност. И като закрачи по коридора на петнайсетия етаж, щом Алоисиъс Ройс затвори вратата след него, той се размисли, че срещите му с Уорън Трент неизменно продължаваха все в същия дух. Както и в други случаи, той горещо си пожела да му предоставят шест месеца свобода на действие при управлението на хотела.

Спря до асансьорите, за да позвъни по вътрешния телефон на рецепцията и да се осведоми за резервацията на господин Къртис О’Кийф и неговата придружителка. Отговориха му, че са определени два съседни апартамента на дванайсетия етаж, и Питър реши да слезе по служебното стълбище два етажа по-надолу. Както във всички големи хотели, и в „Сейнт Грегъри“ нямаше тринайсети етаж и вместо това беше номериран като четиринайсет.

Когато се приближиха, от четирите отворени врати на двата апартамента се разнесе вой на прахосмукачка. Вътре две камериерки работеха усърдно под критичния поглед на язвителната, но опитна домакинка госпожа Бланш дю Кесней. Тя се извърна, щом влезе, и очите й блеснаха.

— Като че ли си знаех, че някой от вас ще дойде да провери дали се справям с работата си. Нима нямаше да се сетя сама, че всичко трябва да си бъде на мястото, ако се има предвид кой ще дойде тук?

Питър се засмя:

— Не се притеснявайте, госпожо К. Господин Трент ме помоли да се отбия — харесваше му тази червенокоса жена на средна възраст, една от най-съвестните ръководителки на отдели. Двете камериерки се усмихваха. Той им намигна и добави: — Ако господин Трент знаеше, че вие лично сте се заели с тази работа, той отдавна нямаше да се тревожи за това.

— Ако в пералнята ни се свърши течния сапун, тогава пък ще потърсим вас — каза домакинката с лека усмивка, докато подреждаше умело възглавниците на двата дълги дивана.

Той се засмя и попита:

— Поръчахте ли цветя и кошница с плодове?

Навярно на този хотелски магнат са му омръзнали кошници с плодове, помисли си Питър, стандартното приветствие на хотелите до особено важните посетители. Но ако кошницата я нямаше, отсъствието й веднага би се забелязало.

— Носят ги — госпожа Кесней вдигна поглед от възглавниците и каза рязко: — Чух, че господин О’Кийф си носел свои цветя, от онези, които не се поставят във вази.

Както разбра Питър, това се отнасяше до факта, че Къртис О’Кийф рядко се лишаваше от дамския ескорт по време на пътуванията си, като съставът му често се променяше. Той замълча дискретно.

Госпожа дю Кесней го стрелна с един от своите мълниеносни и дръзки погледи.

— Я се огледай на около! Това е безплатно.

Докато минаваше през стаите, Питър забеляза, че и двата апартамента са приведени в изряден вид. Мебелите, в бяло и златно с френски мотиви, бяха подредени и почистени от праха. Чистите кърпи в спалните и баните бяха безупречно сгънати, подсушени умивалници и вани блестяха от чистота, а тоалетните чинии със спуснати капаци безупречно излъскани. Огледалата и прозорците светеха. Осветлението навсякъде работеше безотказно, както и радио-телевизионният шкаф. Климатичната инсталация откликваше на подадените от термостата промени, макар че температурата в помещенията сега беше приятна — деветнайсет градуса. Нищо повече не може да се направи, помисли си Питър, застанал в средата на втория апартамент.

Ненадейно му хрумна една мисъл. Досети се, че Къртис О’Кийф е изключително набожен и, както казваха, понякога стигал до демонстративни жестове. Магнатът често се молеше публично. Други твърдяха, че когато проявявал интерес към покупката на някой нов хотел, той се молел като дете за коледна играчка, а преди преговорите уреждал частна църковна служба, на която по задължение присъствували всички негови служители. Питър си припомни как веднъж шефът на друга конкурираща фирма за хотели подхвърли злобно: „Къртис не пропуска нито една възможност да се помоли. Той гледа да коленичи дори когато пикае.“

Тази мисъл накара Питър да провери двете библиотеки — по една във всеки апартамент. И добре, че го стори. Тъй като се използуваха отдавна, началните страници на библиите, разбира се, бяха осеяни с номерата на „телефонните момичета“; опитните гости знаеха, че библията е първото място, от което могат да получат такава информация. Той показа мълчаливо книгите на госпожа дю Кесней и тя изсъска:

— Това май няма да му трябва на господин О’Кийф, нали? Ще наредя да донесат нови — и като взе книгите под мишница, тя изгледа въпросително Питър. — Струва ми се, че вкусовете на господин О’Кийф ще се различават от тези на останалите хора, които са тук на работа.

Той поклати глава:

— Честно казано, не знам, госпожо К. И вие, както и аз можем само да гадаем.

Когато излизаше от апартамента, Питър усети върху себе си въпросителния поглед на домакинката. Той знаеше, че госпожа дю Кесней се грижи за своя съпруг, инвалид, и че се тревожи от опасността да остане без работа. Изпита истинско съчувствие към нея, докато слизаше с асансьора към мецанина.

Ако настъпят промени с ръководството, предложи Питър, по-младите и енергични служители ще имат възможност да останат тук. Той реши, че много от тях ще се възползуват от това, тъй като хотелската система на О’Кийф се славеше с доброто си отношение към персонала, ала възрастните, особено онези, които не проявяваха усърдие в работата си, имаха за какво да се тревожат.

Когато Питър наближи служебния апартамент, оттам излезе главният механик Док Викъри. Той го спря и му каза:

— Знаеш ли, че тази нощ четвърти асансьор не беше в ред?

Главният механик кимна мрачно с плешивата си, куполообразна глава.

— Така се получава, когато не се дават пари за поддържане на машините.

— Толкова ли е развален? — Питър знаеше, че средствата за поддържане на машините напоследък бяха съкратени, но за пръв път разбра за сериозните затруднения с асансьорите.

Главният механик отново поклати глава и каза:

— Ако ви интересува дали ще стане някоя злополука, ще ви кажа „не“. Наблюдавам предпазните системи, както се гледа новородено. Досега сме имали само някои дребни повреди, но някой ден ще се повреди и нещо голямо. Стига ни само да блокират за няколко часа два от асансьорите и целият хотел ще се разпадне.

Питър кимна. Ако това беше най-лошото, което можеше да се случи, тогава нямаше смисъл да се тревожи. Той попита:

— Колко ти трябват?

Главният механик надзърна над очилата си с дебели рамки:

— Сто хиляди долара като начало. Така ще мога да подменя повечето от основните части на асансьорите, а така също да оправя и някои други механизми.

Питър подсвирна леко.

— Само едно ще ви кажа — отбеляза главният механик. — Добрата машина е чудесно нещо и понякога е като човека. Може да ти свърши много повече работа, отколкото очакваш, а после ще я позакърпиш и ще я придумаш да поработи допълнително. Но по някое време ще удари последният й час, който не можеш да избегнеш, каквото и да направите — ти и твоята машина.

Питър все още размишляваше над думите на главния механик, когато влезе в кабинета си. Кога ли настъпва последният час, питаше се той, на един хотел? Сигурно това време още не е настъпило за „Сейнт Грегъри“, но му се струваше, че при сегашния режим на хотела този час отдавна е отминал.

На бюрото му беше струпана поща, докладни записки и бележки за телефонни обаждания. Той взе първата и прочете: „Госпожица Марша Прейскът се обади по телефона. Ще ви чака в стая 555 да й позвъните“.

Това му напомни, че възнамерява да проучи случая от предишната нощ в апартамент 1126–7.

И още нещо: трябва да се отбие до Кристин. Налагаше се Уорън Трент да разреши няколко дребни въпроса, които не бяха така важни, за да ги докладва на срещата им тази сутрин. Той се усмихна и мислено се укори: „Я престани да разсъждаваш! Иска ти се да я видиш и защо не?“

И докато обмисляше къде да отиде най-напред, телефонът иззвъня. Обаждаха се от рецепцията.

— Струва ми се, че трябва да ви уведомя — каза администраторът, — че господин Къртис О’Кийф току-що пристигна.

5

Къртис О’Кийф влезе в многолюдното, обширно фоайе като стрела, която пронизва сърцевината на ябълка. Все пак ябълката е леко загнила, помисли си критично той. Оглеждайки всичко с опитен, професионален поглед, той веднага забеляза някои нередности. Дребни белези, но те бяха от голямо значение: никой не прибираше зяхвърления във фотьойла вестник, пепелникът с пясък до асансьора беше препълнен с фасове, от униформата на пиколото липсваше едно копче, а от полилея на тавана бяха изгорели две крушки. На входа при авеню „Сейнт Чарлз“ униформеният портиер бъбреше с някакъв продавач на вестници, а покрай тях преминаваше тълпа от гости и посетители. Наблизо един възрастен помощник-управител, навел очи, седеше мрачно на бюрото си.

В хотелите на О’Кийф тази невероятна проява на некадърност и безделие щеше да бъде последвана от най-безпощадна разправа, сурови порицания и дори уволнение. Но „Сейнт Грегъри“ не е мой хотел, припомни си Къртис О’Кийф. Все още не е мой.

Слаб, със стегната, висока фигура, облечен в изрядно изгладени тъмносиви дрехи, той се упъти към рецепцията с плавни, почти ситнещи крачки. Гъвкавото му и атлетично тяло беше неговата гордост през целия му живот, през тези петдесет и шест години, в които той, нищожният човек от низините на буржоазното общество, ловко се превърна в един от най-богатите и неукротими мъже в страната.

Без да вдигне очи, администраторът зад мраморната банка на рецепцията му подаде една адресна карта. Магнатът дори не я погледна и спокойно обяви:

— Казвам се О’Кийф. Имам резервация за два апартамента — единият е за мен, а другият за госпожица Дороти Лаш.

С периферното си зрение той видя Додо да влиза във фоайето: дългокрака и с едър бюст, тя цялата излъчваше съблазните си като запален фойерверк. С притаен дъх хората извръщаха глави подире й — обикновено така се получаваше. Беше я оставил при колата да се погрижи за багажа. Понякога такива неща й доставяха удоволствие. При това всяка друга работа, свързана с напрегната мозъчна дейност, не беше по силите й.

Думите на О’Кийф оказаха въздействието на точно взривена граната.

Администраторът се вкамени и изпъна рамене. Когато погледът му срещна студените сиви очи, които го пронизваха без усилие, безразличното му отношение се замени с грижовна почтителност. Обзет от нервно напрежение, той инстинктивно заоправя вратовръзката си.

— Извинете, сър. Вие сте господин Къртис О’Кийф, нали?

Магнатът кимна и по спокойното му лице трепна лека усмивка, същото лице, което добродушно гледаше от половин милион рекламни брошури с надписа „Аз съм вашият домакин“. Във всяка стая от хотелите на О’Кийф на видно място стоеше по една такава брошура. („Това издание е за ваше развлечение и удоволствие. Ако желаете да го притежавате, моля да уведомите администратора и към сметката ви ще бъдат добавени 1 долар и 25 цента.“)

— Да, господине. Убеден съм, че вашите апартаменти са вече готови, господине. Бихте ли почакал една минутка?

Докато администраторът търсеше резервациите, О’Кийф се отдръпна встрани, като предостави възможност на пристигащите да се настаняват. Около рецепцията, където преди малко беше съвсем спокойно, сега се образува поредният наплив от гости, което беше част от ежедневието на всеки хотел. Навън под лъчите на яркото, топло слънце автобуси и таксита от летището докарваха пътници, дошли като него от север със сутрешния полет от Ню Йорк. Забеляза, че тук ще се провежда конгрес. От сводестия покрив на фоайето висеше огромен надпис, който гласеше:

„ДОБРЕ ДОШЛИ, ДЕЛЕГАТИ ЗА КОНГРЕСА НА АМЕРИКАНСКИТЕ СТОМАТОЛОЗИ“

Додо се приближи до него, а двамата пиколи, натоварени с багажа, вървяха подир нея като псалтове след богиня. Меката широкопола шапка не успяваше да скрие вълнистите й, пепеляворуси коси, а от безупречното детско личице ококорено гледаха две сини очи.

— Кърти, разправят, че тук са отседнали милион зъболекари.

— Благодаря, че ми каза — отвърна той сухо. — Иначе нямаше да разбера.

— Знаеш ли, старче, май ще могат да ми оправят онази пломба. Аз все се каня и все нещо не…

— Да, но тука те ще си отварят устата, а не другите хора.

Додо, както винаги, придоби объркано изражение, като че ли иска да разбере онова, което става наоколо, но все не й се удава. Неотдавна един от управителите на О’Кийф, който не подозираше, че шефът му го слуша, бе заявил за Додо: „На нея мозъкът й е в гърдите, ама бедата е там, че нямат връзка помежду си.“

О’Кийф знаеше, че някои от познатите му не проумяват избора на Додо за неговата спътница, макар да би могъл със своето богатство и влияние основателно да притежава всяка друга жена. Но, разбира се, те можеха само да предполагат или по-вероятно подценяваха неукротимата й чувственост, която Додо можеше да разпали или покорно да притаи в себе си според неговите желания. Нейните безобидни, глупави постъпки или честите прояви на нетактичност дразнеха околните, но на него му изглеждаха забавни вероятно поради досадата, с която приемаше понякога обкръжението от умни хора с будни умове, стремящи се да противостоят на неговата проницателност.

Въпреки това той смяташе скоро да се лиши от Додо. Тя се беше задържала почти цяла година — много по дълго от останалите. В холивудската галактика можеше да се намерят твърде много звездички. Разбира се, той ще се погрижи за нея, използувайки голямото си влияние, за да й уреди една-две роли в киното и, кой знае, тя вероятно би се издигнала. Имаше хубаво тяло и лице. Други, благодарение само на тези качества, бяха стигнали доста високо.

Администраторът се върна на банката и каза:

— Всичко е готово, господине.

Къртис О’Кийф кимна. После, предвождана от старши пиколото Хърби Чандлър, който изникна ненадейно, малката процесия се отправи към чакащия ги асансьор.

6

Наскоро след като Къртис О’Кийф и Додо бяха придружени до апартаментите им, с единична стая се сдоби и Джулиъс Милн Ключаря.

Ключаря се обади в десет и четиридесет и пет по директния телефон на хотела от летище „Мойсънт“ (Позвънете безплатно в най-добрия хотел в Ню Орлийнс), за да потвърди направената преди няколко дни от друг град резервация. В отговор получи уверението, че резервацията му е наред и ако побърза за града, ще бъде незабавно настанен. Тъй като беше решил едва преди няколко минути да отседне в „Сейнт Грегъри“, Ключаря остана доволен от новината, макар и да не бе съвсем изненадан, защото според предварителните си планове той беше запазил стаи във всички по-големи хотели на Ню Орлийнс, използувайки различни имена. В „Сейнт Грегъри“ се беше представил като Байрън Мийдър — име, което взе от някакъв вестник, тъй като неговият законен собственик бе един от известните играчи на лотария. Изглежда това беше добро предзнаменование, а Ключаря особено се влияеше от знаменията.

Всъщност неведнъж всичко се бе нареждало добре.

Последният път например, когато се яви пред съда, веднага щом се призна за виновен, по съдийския стол пробяга сноп слънчева светлина, която се задържа там, докато произнасяха леката тригодишна присъда вместо очакваните от него пет години. Дори онова, което предхождаше неговото признание и самата присъда, като че ли мина добре поради същите тези причини. Нощните му посещения в стаите на детройските хотели протекоха гладко и плодотворно и както реши по-късно, това се дължеше преди всичко на факта, че всички номера на стаите с изключение на последната съдържаха цифрата две — неговото щастливо число. Именно в последната стая, чийто номер не притежаваше обнадеждващия знак, обитателката се събуди и неистово се развика тъкмо когато той прибираше в куфара палтото й от норка, след като вече бе напъхал наличните й пари и бижута в един от специалните дълбоки джобове на палтото си.

Очевидно имаше лош късмет, вероятно допълнен и от несполучливите цифри в номера, тъй като един от инспекторите, който беше наблизо веднага се озова, щом чу писъците.

Философ по природа, Ключаря прие непредотвратимите събития с благопристойност, без дори да си направи труда да представи някое остроумно скалъпено обяснение, които друг път чудесно минаваха, като например как е попаднал в тази стая, а не в своята. Този риск поема всеки, който се препитава от кражбата, та дори и един изпечен специалист като Ключаря. Но сега, след като беше излежал присъдата (с максимално опрощение заради доброто му държание) и насладил се на скорошния си успешен набег в Канзас Сити, той нетърпеливо очакваше да прекара две доходни седмици в Ню Орлийнс.

Всичко беше потръгнало добре.

На летище „Мойсънт“ пристигна малко преди седем и половина заранта с кола от един евтин мотел на магистралата „Шеф Мънтуйр“, където беше прекарал нощта. Хубаво летище, помисли си Ключаря — модерно, с много стъкло и хром и с доста кошчета за отпадъци, което беше много важно за него.

Той прочете на една метална табела, че летището носи името на Джон Мойсънт, жител на Ню Орлийнс и пионер в световното въздухоплаване. Забеляза, че инициалите на името съвпадат с неговите, а това бе също благоприятно предзнаменование. На такова летище му се искаше да пристигне с гордост на един от гърмящите реактивни самолети и навярно скоро щеше да стане и това, ако нещата продължаваха да се развиват както при последната присъда. Въпреки че си бе възвърнал придобития опит, понякога го обземаха колебания, докато преди действуваше хладнокръвно, почти с безразличие.

Това бе естествено и се пораждаше от мисълта за евентуалното му залавяне и изпращане в затвора, а този път щеше да лежи от десет до петнайсет години. Трудно би преживял това, а на петдесет и две години не можеше да си разреши такива срокове.

Ключарят крачеше из летището, без да привлича вниманието върху себе си — строен, добре облечен, с вестник под мишница, той беше целият нащрек. Имаше вид на преуспяващ бизнесмен, спокоен и самоуверен. Само очите му шареха непрекъснато и следяха движенията на ранните пътници, които прииждаха с автобусите и такситата от хотелите в града. Това беше първият прилив от заминаващи на север, при това доста натоварен, което се виждаше от факта, че авиокомпаниите „Юнайтед“, „Нешънъл“, „Ийстърн“ и „Делта“ до една пускаха сутрешни полети към различни градове като Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Майами или Лос Анджелос.

На два пъти забеляза онова, което го интересуваше, но всичко започваше едва сега, нищо повече. Двама мъже, търсейки в джобовете си самолетни билети или пари, извадиха ключове от хотелски стаи, които бяха взели по погрешка със себе си. Първият си направи труда да намери пощенска кутия и пусна в нея според указанията върху прикрепената към него пластмасова висулка. Вторият подаде ключа си на представителя на някаква авиакомпания, който го прибра в едно чекмедже, за да го върне вероятно в хотела.

И в двата случая изпита разочарование, но не му бе за пръв път. И Ключаря продължи наблюденията си. Беше търпелив. Знаеше, че това, което очаква, скоро ще се случи.

И ето че след десет минути бдителността му беше възнаградена.

Плешив мъж с червендалесто лице, понесъл палто в ръка, издута пътна чанта и фотоапарат, на път към изхода за заминаващи се спря пред щанда за вестници, за да си избере някакво списание. Той откри в джоба си ключ от хотела и възкликна с досада. Съпругата му, тъничка миловидна жена, предложи нещо шепнешком, но той я прекъсна:

— Нямам време!

Дочул това, Ключаря ги последва отблизо. Чудесно! Като минаваха край едно кошче за отпадъци, мъжът хвърли ключа в него.

Останалото беше обикновена работа за Ключаря. Докато се мотаеше край кошчето, хвърли в него сгънатия вестник, а после, като че ли променил решението си, той се върна и го извади обратно. Същевременно погледна вътре, забеляза изхвърления ключ и го взе незабелязано в ръка. След няколко минути, на спокойствие в мъжката тоалетна, той видя, че ключът е от стая 641 на хотел „Сейнт Грегъри“.

Както често се случва, когато се явява благоприятна възможност, и друг подобен случай завърши също с успех. И вторият ключ беше от „Сейнт Грегъри“ — преимущество, което го накара веднага да позвъни в този хотел и да потвърди резервацията си. Беше започнал добре и тази вечер щеше да направи оглед и на гарата, а след два дни може би щеше да се отбие отново до летището. Съществуваха и други начини да се сдобие с ключове от хотели и един от тях беше привел в изпълнение предишната вечер.

Ненапразно преди години един нюйоркски прокурор беше заявил пред съда:

— Този човек, уважаеми съдии, е свързан преди всичко с ключа. Честна дума, аз започнах да го възприемам като Ключаря Милн.

Изказването беше включено в полицейските протоколи и името така му подхождаше, че дори самият Ключар го използуваше с известна гордост. Тази гордост беше подсладена от компетентните познания, че при достатъчно време, търпение и късмет шансовете да се сдобие с какъвто и да е ключ са изключително благоприятни.

Тясната му специалност се основаваше на небрежното отношение на хората към ключовете и както отдавна беше разбрал Ключаря, това непрекъснато създаваше неприятности на всички служители от хотелите. Теоретично, заминаващите клиенти би трябвало да предадат ключа, когато си плащат сметката. Но безброй много хора напускаха хотела, като забравяха ключовете от стаите в джоба или портмонето си. Понякога по-съзнателните оставяха ключовете си в пощенските кутии, а големите хотели, като „Сейнт Грегъри“, редовно плащаха на пощата по петдесет, а понякога и повече долара всяка седмица за върнатите ключове. Но имаше и други, които задържаха ключовете у себе си или пък небрежно ги изхвърляха.

Последната група осигуряваше постоянна работа в хотелите на професионалните крадци като Ключаря.

От летището той се запъти към паркинга при петгодишния си форд, който беше купил в Детройт, за да се придвижва до Канзас Сити и оттам до Ню Орлийнс. Колата беше идеална за Ключаря — безлична, тъмносива, нито стара, нито съвсем нова, за да се хвърля на очи или пък да бъде запомнена. Единственото, което го тревожеше, бяха табелките с регистрационния номер на щата Мичиган — яркозелено на бял фон. Автомобилите с регистрационни номера от другите щати не бяха нещо необичайно в Ню Орлийнс, но той предпочиташе да не притежава ни най-малки отличителни белези по колата си. Беше помислил да използува някой фалшив номер от Луизиана, но рискът му се стори твърде опасен, а при това Ключаря бе достатъчно проницателен, за да не напуска територията на собствената си специалност.

Моторът уверено запали още при първото докосване и за-мърка кротко в резултат на щателния ремонт, извършен лично от него — умение, което беше придобил за сметка на федералните власти по време на един от многобройните си престои в затвора.

Той измина четиринайсетте мили до града, спазвайки ограниченията за скоростта, и зави към „Сейнт Грегъри“, чието разположение беше проучил предишния ден. Паркира близо до „Канал стрийт“ на няколко пресечки от хотела, и извади два куфара от колата. Останалия багаж беше оставил в стаята на мотела, която предплати за няколко дни. Скъпо беше да държи още една стая, но заедно с това и благоразумно. Мотелът щеше да му служи като скривалище за евентуалните придобивки, а в случай на неуспех можеше и съвсем да го напусне. Той прояви бдителност и не остави никакви лични вещи, чрез които да бъде разпознат, а ключа от мотела скри старателно във въздушния филтър на карбуратора на форда.

В „Сейнт Грегъри“ влезе уверено, връчи чантите си на портиера и се записа под името Б. У. Мийдър от Ан Арбър, щат Мичиган. Като видя добре скроените му дрехи и твърдо изсечените му черти, които говореха за властен характер, администраторът прояви към новодошлия уважение и го настани в 830 стая. Ето че вече разполагам с три ключа от „Сейнт Грегъри“, помисли си Ключаря със задоволство. Единият им е известен, но за останалите два в хотела не знаят нищо.

Стая 830, в която го въведе пиколото след няколко минути, се оказа широка и удобна, а както забеляза, само на няколко метра се намираше служебното стълбище.

Като остана сам, той започна внимателно да разопакова багажа си. По-късно реши да се наспи добре за предстоящата сериозна работа през нощта.

7

Когато Питър Макдермот пристигна във фоайето, Къртис О’Кийф бе вече настанен в апартамента си. Питър реши да не отива при него. Понякога прекомерните грижи към гостите предизвикват у тях същото недоволство, както и липсата на всякакво внимание. При това официалното приветствие от името на хотела щеше да бъде поднесено от Уорън Трент и като се увери, че собственикът е известен за пристигането на О’Кийф, Питър отиде да види Марша Прейскът в стая 555.

Тя отвори вратата и каза:

— Радвам се, че дойдохте. Вече си мислех, че няма да се отбиете.

Беше облякла рокля без ръкави в прасковен цвят, която очевидно й бяха изпратили сутринта. Тя падаше свободно по тялото й. Дългата й черна коса се спускаше непринудено по раменете за разлика от изисканата и същевременно небрежна прическа от предишната нощ. Във външния вид на тази полужена и полудете имаше нещо твърде примамливо, почти възбуждащо.

— Съжалявам, че се забавих — отговори той и я изгледа одобрително. — Но както виждам, не сте си губила времето.

Тя се усмихна.

— Помислих си, че пижамата може да ви потрябва.

— О, тя е само за такива изключителни случаи, както и тази стая. Аз самият рядко я използвам.

— Точно така каза и камериерката — отговори Марша. — Ако нямате нищо против, бих останала тук и тази нощ.

— А мога ли да зная защо?

— Какво да ви кажа? — тя се поколеба; двамата стояха един срещу друг. — Може би ми се ще да се съвзема от вчерашните преживелици, а най-добре мога да направя това тук.

Всъщност истинската причина, както самата тя си призна, бе породена от желанието да отложи завръщането си в голямата и празна къща в квартал „Градина“.

Той кимна със съмнение.

— А как се чувствате?

— По-добре.

— Радвам се.

— Не, такова преживяване не може да се забрави само за няколко часа — съгласи се Марша, — но сега ми се струва, че постъпих глупаво, като изобщо дойдох тука — вие самият ми напомнихте това.

— Не съм ви казвал такова нещо.

— Да, но си го помислихте.

— Ако е така, не трябва да забравяме, че понякога всички изпадаме в трудни положения — настъпи тишина, а после Питър каза: — Нека да поседнем.

Когато се настаниха, той продължи:

— Надявам се, че ще ми разкажете как стана всичко.

— Така си и мислех — и с прямотата, към която той започна да привиква, тя добави: — Чудя се, трябва ли да ви разкажа това.

През изминалата нощ тя бе обхваната от чувството за покруса, наранена гордост и физическо изтощение. А сега, след като сътресението беше отминало, подозираше, че мълчанието би могло да навреди много повече на гордостта й, отколкото негодуванието. При това на заранта, когато Лайл Дюмер и неговите приятели изтрезнеят, вероятно нямаше да се хвалят с постиженията си.

— Аз не мога да ви разубедя, ако сте решила да мълчите — каза Питър, — но бих искал да ви напомня, че след като се отърваха сега, те отново ще се опитат и ако не с вас, може би ще го направят с друг. — В очите й пролича тревога. — Не зная дали момчетата, които бяха вчера в онази стая, са ваши приятели. Но дори и да са ви приятели, вие нямате абсолютно никаква причина да ги прикривате.

— Един от тях ми беше приятел. Поне така си мислех.

— Приятел или не — продължаваше да настоява Питър, — важно е какво се опитаха да направят и те щяха да го направят, ако Ройс не беше дошъл. А на всичко отгоре, когато насмалко щяха да ги заловят, и четиримата се измъкнаха и ви оставиха сама.

— Снощи — каза Марша колебливо — чух да споменавате, че знаете имената на двама от тях.

— Стаята беше на името на Станли Диксън, а другият се казва Дюмер. Те ли са?

Тя кимна.

— Кой им беше главатарят?

— Струва ми се… Диксън.

— Я сега ми разкажете как стана всичко.

Марша разбра, че тя самата не може да вземе решение. Усещаше, че е подвластна на нечие външно влияние. Това беше съвсем непознато чувство, но още по-невероятно й се стори, че то й харесва. Тя смирено описа развоя на събитията, като започна с тръгването си от залата за танци и завърши с появата на Алоисиъс Ройс.

Разказът й беше прекъсван на два пъти. Видяла ли е, попита Питър Макдермот, някое от момичетата от съседната стая, за които бяха говорили Диксън и останалите? Не е ли забелязала някой от персонала на хотела? Марша поклати отрицателно глава в отговор и на двата въпроса.

Накрая й се прииска да му разкаже всичко.

— Цялата работа е там — каза Марша, — че това може би нямаше да се случи, ако вчера не беше рожденият ми ден.

— Вчера е бил вашият рожден ден? — попита той учудено.

— Да, навърших деветнайсет.

— И бяхте сама?

Сега, след като му разкри толкова много неща, нямаше смисъл да мълчи и Марша обясни за телефонното позвъняване от Рим и огорчението, причинено от това, че баща й не може да се върне.

— Съжалявам — отвърна той, когато разказът й свърши. — Но сега ми е по-лесно да разбера какво се е случило.

— Това никога няма да се повтори. Никога.

— Вярвам ви — отвърна той, като придоби по-деловито изражение. — А сега бих искал да се възползвам от това, което ми казахте.

— По какъв начин? — попита тя със съмнение.

— Ще повикам четиримата — Диксън, Дюмер и останалите двама — в хотела да си поговорим.

— Те могат и да не дойдат.

— Ще дойдат — Питър вече бе решил как да си осигури тяхното присъствие.

Все още неуверена, Марша каза:

— Но така ще разберат много хора.

— Обещавам ви, че когато привършим с тях, вероятността за някакви слухове ще бъде много по-малка.

— Добре — съгласи се Марша. — Благодаря ви за всичко, което направихте за мен.

Тя почувства облекчение, от което й стана неизразимо спокойно.

Е, всичко мина много по-лесно, отколкото очаквах, помисли си Питър. А освен това сега разполагам с информацията, която така ми се искаше да използувам. Все пак ще трябва да поостана още малко, поне да успокоя момичето.

— Бих искал да ви обясня нещо, госпожице Прейскът — каза той.

— Марша.

— Е, добре. А аз съм Питър.

Помисли си, че би било чудесно да бъдат по-непринудени; макар че служителите в хотелите не можеха да си позволят това освен с гостите, с които се познаваха много добре.

— Ние си затваряме очите, Марша, пред много неща, които стават в хотелите. Но когато се случи нещо подобно, ние сме изключително строги. То се отнася и за нашите служители, ако разберем, че и те са замесени в това.

Питър знаеше, че ако става дума за доброто име на хотела, Уорън Трент би бил неотстъпчив като него самия. Затова всякакви действия на Питър в тази насока, при условие че са подкрепени с факти, биха срещнали решително одобрението на собственика.

Разговорът с Марша, прецени Питър, бе довел до желания резултат. Той се надигна от стола и отиде до прозореца. Шестте улични платна бяха изпълнени от плътно наредени коли, които се движеха бавно или бързо, а по широките тротоари вървеше тълпа от хора. Групи пешеходци чакаха да пресекат засадения с палми булевард, по който плавно преминаваха блестящи на слънцето алуминиеви автобуси с климатични инсталации. Националната асоциация на цветнокожите, както забеляза, отново беше подела някаква акция. „НЕ КУПУВАЙТЕ В ТОЗИ МАГАЗИН. ТУК ДИСКРИМИНИРАТ“ гласеше някакъв плакат, но и други бяха понесли плакати, като крачеха отпуснато, докато потокът от хора ги заливаше отстрани.

— Вие сте отскоро в Ню Орлийнс, нали? — попита Марша. Тя се беше приближила към него до прозореца. Той усети нежния й и сладък дъх.

— Съвсем отскоро, но се надявам, че след време ще го опозная по-добре.

— Аз познавам добре историята на това място — заяви ентусиазирано тя. — Ще се съгласите ли да ви бъда учител?

— Добре… Аз си купих някои книги, само че нямах време за тях.

— Можете и по-късно да ги прочетете. Много по-добре ще бъде да видите най-напред нещата или да ви разкажа за тях. Освен това бих искала да направя нещо за вас, за да ви покажа колко съм благодарна…

— Няма нужда.

— Е, хубаво. Бих искала все пак. Моля ви! — тя докосна ръката му.

Недоумявайки дали постъпва правилно, той каза:

— Това е интересно предложение.

— Добре. Значи се разбрахме. А утре ви каня на вечеря у дома. Ще бъде както някога от времето на старомодния Ню Орлийнс. А след това ще можем да поговорим за историята.

— О!? — запротестира той.

— Искате да кажете, че вече сте зает за утре?

— Е, не съвсем.

— Значи и за това се разбрахме — каза твърдо Марша.

Неговото минало, страхът от увлечения с млади момичета, които бяха при това гости на хотела, разколебаха Питър. Но после реши: би било грубо, ако откаже. А и нямаше нищо неразумно да приеме поканата за вечеря. В крайна сметка там ще има и други хора.

— Ще дойда — каза той, — ако изпълните една моя молба.

— Каква?

— Приберете се в къщи, Марша. Напуснете хотела и си идете у дома.

Погледите им се срещнаха и той почувствува още веднъж нейната младост и благоухание.

— Добре — каза тя. — Щом искате, ще си отида.

Погълнат от мисли, Питър се върна след няколко минути в кабинета си на мецанина. Безпокоеше се за това младо момиче, което вероятно от раждането си разполагаше с цял списък от предимства, поднесени на, златна табла, а беше така очевидно пренебрегвано. И при все че баща й беше в чужбина, а майка й бе изоставила семейството — бившата госпожа Прейскът, за чиито многобройни женитби беше слушал, — на него му се стори невероятно, че гаранциите за благополучието на младото момиче не са уредени. Ако бях неин баща, помисли си Питър, или… брат…

Мислите му бяха прекъснати от Флора Йейтс, неговата грозничка, луничава секретарка. Късите пръсти на Флора, които танцуваха по клавишите на пишещата машина с неподражаема виртуозност, сега стискаха снопче с бележки за телефонни обаждания. Питър ги посочи и попита:

— Има ли нещо спешно?

— Само няколко. Но могат да почакат до следобед.

— Тогава ще ги оставим. Помолих да ми изпратят от касата сметката на стая 1126–7. Води се на името на Станли Диксън.

— Ето я — каза Флора и измъкна една папка от купчината върху бюрото му. — Приложена е и сметката от дърводелската работилница за повредите в апартамента. Сложих ги заедно.

Питър погледна и двете сметки. Фактурата, която включваше няколко услуги за апартамента, възлизаше на седемдесет и пет долара, а сумата от дърводелците беше сто и пет долара. Като посочи сметката, Питър каза:

— Намерете ми телефонния номер по този адрес. Предполагам, че е на името на баща му.

На бюрото му лежеше сгънат вестник, който не беше успял да прегледа досега. Беше сутрешният брой на „Таймс Пикаюн“. Той го разгърна, Флора излезе от кабинета и пред очите му заплуваха черните букви на заглавията. Автомобилната катастрофа от предишната нощ се бе превърнала в двойна трагедия — майката на убитото дете беше починала в болницата рано тази сутрин. Питър прочете набързо статията, в която се представяше подробно разказът на полицая, който ги бе спрял с Кристин пред бариерата. „Досега — се казваше в статията — няма никакви следи както от колата, така и от нейния шофьор. Въпреки това полицията се позовава на показанията на един минувач, според когото «ниска, черна кола с голяма скорост» е била забелязана да се отдалечава от мястото на злополуката няколко секунди след това. Градската и щатската полиция, добавяше «Таймс Пикаюн», си сътрудничат в издирването по целия щат на всеки повреден автомобил, отговарящ на описанието.“

Поиска да разбере дали Кристин е видяла статията. Тя му въздействува още по-силно поради това, че бяха заедно за кратко време на самото местопроизшествие.

Завръщането на Флора с телефонния номер, за който я беше помолил, върна мислите му към непосредствените задължения.

Сложи вестника настрана и набра сам номера по директния телефон. Отговори му плътен мъжки глас:

— Семейство Диксън.

— Бих искал да говоря със Станли Диксън. В къщи ли е?

— Мога ли да знам кой се обажда, сър?

Питър каза името си и добави:

— От хотел „Сейнт Грегъри“.

Последва пауза, нарушавана от шума на бавно отдалечаващи се стъпки, които след това се върнаха:

— Съжалявам, сър, но младият господин Диксън не е у дома.

Гласът на Питър прозвуча рязко:

— Предайте му, че ако не се обади, веднага ще позвъня на баща му.

— Но може би, ако позвъните…

— Престанете! Предайте му каквото казах!

Последва явно колебание, а след това Питър чу:

— Добре, сър.

И стъпките отново се отдалечиха.

В слушалката се разнесе изпращяване и сънен глас се обади:

— На телефона е Станли Диксън. За какво е този шум?

Питър отговори рязко:

— Шумът е за това, което се случи снощи. Учудвате ли се?

— Кой сте вие?

Питър повтори името си.

— Вече разговарях с госпожица Прейскът, а сега искам да поговоря и с вас.

— Вие вече говорите — каза Диксън. — Какво повече искате?

— Не по този начин. Искам да говорим в хотела. — Чу се възклицание, на което Пиитър не обърна внимание. — В четири часа утре с другите трима. Доведете ги със себе си.

Последва бърз и груб отговор:

— Да дойда, по дяволите! Какво си мислиш бе, нехранимайко, ти не си нищо повече от един хотелски мърляч и хич не ме е грижа какво ми нареждаш. А освен това трябва да внимаваш, защото моят старец се познава с Уорън Трент.

— За ваше сведение вече обсъдих този въпрос с господин Трент. Той ми позволи да се заема със случая, включително и с това, дали да заведем дело. Но аз ще му предам, че предпочитате да се намеси баща ви. Оттук нататък ние ще решим какво да правим.

— Чакайте! — до него достигна учестеното дишане на другия, който после каза с омекнал глас: — Утре в четири имам лекции.

— Няма да отидете! — отговори му Питър. — Доведете и останалите. Кабинетът ми е на мецанина. И не забравяйте — точно в четири.

Като затвори телефона, той усети, че очаква с нетърпение утрешната среща.

8

Разбърканите страници на сутрешния вестник лежаха разпръснати върху леглото на кройдънската дукеса. Беше прочела внимателно почти всичко и сега лежеше, облегната върху възглавниците, докато умът й работеше напрегнато. Тя разбираше, че в този миг нейната проницателност и находчивост й бяха необходими повече от всякога.

На страничната масичка имаше табла със закуската, която тя бе използувала и отместила встрани. Й в най-критичните минути тя се хранеше добре. Този навик беше придобила още в детските си години в семейния замък в абатството Фолингбрук, където солидната закуска след бързата езда из околностите винаги се състоеше от няколко богати ястия.

Дукът беше закусил сам в гостната и преди няколко минути се бе върнал в спалнята. И той беше прочел вестника на един дъх, веднага щом го донесоха. Беше облякъл червен халат върху пижамата и крачеше неспокойно наоколо, от време на време прокарваше ръка през разрешената си коса.

— За бога! Престани вече! — и в гласа на жена му прозвуча взаимно обхваналото ги напрежение. — Не мога въобще да мисля, когато ми се разхождаш като жребец от надбягванията в Аскът.

Той се извърна и на ярката утринна светлина пролича отчаянието по набръчканото му лице.

— И какво толкова ще излезе от твоето мислене? Нищо няма да се промени.

— Полезно е, когато мислиш. Ако, разбира се, мислиш достатъчно и както трябва. Ето защо едни постигат успехи, а други не могат.

Той прокара отново ръка през косата си.

— От миналата нощ нищо не се променило.

— Да, но не е станало и по-лошо — отбеляза практично дукесата. — А трябва да сме благодарни и на това. Ние все още сме тук — незасегнати от нищо.

Той поклати уморено глава. Беше спал съвсем малко през нощта.

— И какво от това?

— Доколкото разбирам, това е въпрос на време. А времето е на наша страна. И колкото по-дълго чакаме и нищо не се случва… — тя спря и след това продължи да говори бавно, като мислеше на глас: — Сега би трябвало на всяка цена да насочим вниманието на околните към тебе. И по този начин всичко останало би изглеждало така абсурдно, че никой няма да му обърне внимание.

Като че ли по взаимно съгласие и двамата не говореха за разправиите си от предишния ден. Дукът закрачи отново из стаята.

— Това би могло да стане само ако обявят моето назначаване във Вашингтон.

— Точно, така.

— Да, но с това не може да се избързва. Ако Хол усети, че го насилват, ще вдигне „Даунинг стрийт“ във въздуха. Цялата работа е страшно деликатна.

— Тя ще бъде още по-деликатна, ако…

— Не смяташ ли, че това ми е пределно ясно? Но ти си мислиш, че не съм си направил сметката да се откажем от всичко това. — В гласа на дука прозвучаха истерични тонове. Той запали цигара с треперещи пръсти. — Не, няма да се откажем — за разлика от този на мъжа и гласът на дукесата беше твърд и делови. — Дори и министър-председателите се поддават на натиск, стига той да им бъде оказван откъдето трябва. Хол не е изключение. И затова ще се обадя в Лондон.

— Защо?

— Ще говоря с Джефри. Смятам да го помоля да направи всичко възможно, та да ускори назначаването ти.

Дукът поклати със съмнение глава, като че ли не вярваше в тази идея. В последно време имаше възможност да се увери неведнъж в забележителното влияние, което притежаваше семейството на жена му. Въпреки това той я предупреди:

— Само да не стане тъй, моето момиче, че да изхабим барута напразно.

— Ни най-малко! Джефри може да свърши чудесна работа, когато пожелае да окаже натиск. А освен това, ако си седим тук и чакаме, може да стане и по-лошо — и в резултат на това, което каза, дукесата вдигна телефона до леглото си и разпореди на телефонистката: — Искам да ме свържете с Лондон. Ще говоря с лорд Селуин.

Тя продиктува номера на Мейфеър.

След двадесет минути позвъниха. Когато кройдънската дукеса обясни за какво се обажда, брат й лорд Селуин се отзова без всякакъв ентусиазъм. От другия край на спалнята дукът чуваше плътния, изпълнен с негодувание глас на своя шурей, който отекваше в телефонната слушалка: „За бога, сестричке, недей да ровиш в гнездото на змиите. Трябва да ти кажа, че назначаването на Саймън във Вашингтон сега е страшно рискована работа. Някои от членовете на кабинета засега го смятат за неподходящ. Не казвам, че съм съгласен с това, но няма полза да пренебрегваме този факт, нали?“

— А ако не насилваме нещата, след колко време ще се вземе решение?

— Трудно ми е да ти кажа, миличка. Доколкото разбирам, ще трябва да минат няколко седмици.

— Но ние просто не можем да чакаме толкова дълго — настоя дукесата. — Повярвай ми, Джефри, би било ужасна грешка, ако не се опитаме сега.

— Поне засега не го виждам — гласът от Лондон прозвуча определено недоволно.

— Аз те моля в името на цялото ни семейство — отвърна тя остро. — Сигурно ще повярваш на думите ми.

Последва пауза, а след нея предпазливият въпрос:

— Саймън при тебе ли е?

— Да.

— Какво се крие зад всичко това? В какво се е забъркал?

— Дори и да можех да ти отговоря — отвърна кройдънската дукеса, — не съм толкова глупава, че да сторя това по обществения телефон.

Отново настъпи мълчание, последвано от неохотното му признание:

— Е, хубаво. Ти обикновено си наясно какво правиш. Това мога да ти кажа.

Дукесата улови погледа на мъжа си и едва доловимо кимна, преди да попита брат си:

— Трябва ли да разбирам тогава, че ще постъпиш, както те помолих?

— Не ми се ще много, сестричке. Не ми харесва тая работа — а после добави: — Добре, ще направя каквото мога.

И като си размениха още няколко думи, те се сбогуваха.

Едва оставила слушалката и телефонът отново иззвъня. И двамата трепнаха. Дукът нервно навлажни устните си, докато слушаше как жена му отговаря на позвъняването:

— Да?

— Кройдънската дукеса? — запита един глух, носов глас.

— Да, на телефона.

— Обажда се Огилви. Главният полицейски инспектор на хотела.

В слушалката се разнесе тежко дишане, последвано от мълчание, сякаш този, който звънеше, искаше да даде възможност на другия да разбере думите му.

След като видя, че мълчанието продължава, тя попита рязко:

— Какво желаете?

— Личен разговор. С вас и съпруга ви. — Това грубо и безчувствено изявление беше изречено провлачено.

— Струва ми се, че грешите, ако ни безпокоите по въпроси, отнасящи се до хотела. Ние обикновено се обръщаме към господин Трент.

— Ако и този път направите така, после ще има да съжалявате — каза той и студеният му, нахален глас излъчваше безпогрешна увереност. Това я накара да почувства колебание и тогава усети, че ръцете й треперят.

Тя успя да се овладее и отговори:

— Не е удобно да ви приемем сега.

— Кога? — отново настъпи мълчание, придружено от тежко дишане.

Стана й ясно, че каквото и да знае или пък желае, този човек може умело да се възползува от психологическото напрежение.

— Може би по-късно — отговори тя.

— Ще дойда след един час — заяви той без колебание.

— Но може би…

И без да дочака нейното възражение, от другия край се чу изпращяване от затварянето на телефона.

— Кой беше? Какво искат? — попита напрегнато дукът, като пристъпи към нея. Изпитото му лице изглеждаше още по-бледо.

Дукесата притвори за миг очи. Ужасно й се дощя да се отърве от задълженията си да ръководи и да носи отговорността и за двама им; да можеше някой друг да поеме бремето да взима решения. Знаеше, че това са празни надежди и че откакто се помнеше, нищо не се е променило. Нямаше никакво избавление, след като бе родена с характер, по-силен от околните. Дори и нейното семейство, където силата на характера беше нещо обичайно, останалите инстинктивно се оглеждаха към нея, следваха напътствията и се вслушваха в съветите й. Дори и Джефри със своите изключителни способности и упоритост в крайна сметка винаги се подчиняваше, както постъпи и сега. За миг тя отново се върна към действителността и отвори очи.

— Обади се инспекторът на хотела. Настоява да дойде тук след един час.

— Значи той знае! Боже, господи — той знае.

— Явно, че нещо е усетил, но не каза какво.

Неочаквано кройдънският дук се изправи, вдигна глава и изпъна рамене. Ръцете му се успокоиха, а устните му се свиха решително. Това беше същата промяна, както у хамелеон, която бе показал и предишната нощ. Той каза тихо:

— Може би ще бъде по-добре дори сега, ако отида… ако се предам…

— Не! Безусловно и категорично не! — очите на жена му искряха. — Разбери едно — каквото и да сториш, нищо не би могло да оправи макар и мъничко нещата. — Двамата замълчаха, а после дукесата каза замислено: — Нищо няма да правим. Ще чакаме да дойде този човек и ще разберем какво знае и какви са намеренията му.

Изглежда за миг дукът беше готов да възрази. Но след като премисли, кимна унило. Като се загърна в халата си, той излезе от стаята и след малко се върна с две чаши чисто уиски. Предложи едната на жена си, но тя възрази:

— Знаеш, че е още рано…

— Няма значение. Необходимо е — и със загриженост, към която не беше привикнала, той тикна чашата в ръцете й.

Учудена, тя отстъпи, взе чашата и я пресуши. Неразреденото питие я изгори и пресече дъха й, но след миг тя усети прилив на приятна топлина по тялото си.

9

— Какво ли не се е случвало, но по-лошо от това не би могло да бъде.

Седнала на бюрото си в преддверието на директорския апартамент, Кристин Франсис четеше намръщена някакво писмо. Тя вдигна очи и видя от вратата да наднича изсеченото лице на Питър Макдермот.

Изражението й просветна и тя отвърна:

— Поредната запратена стрела. Но към толкова много грижи, ако се прибави още една, няма никакво значение.

— Харесва ми тази мисъл — каза той и промъкна едрото си тяло през вратата.

Тя го изгледа с преценяващ поглед.

— Много ти е свеж видът, като се има предвид колко малко си спал.

Той се усмихна.

— Имах среща с твоя шеф рано сутринта, която ми подействува като студен душ. Още ли не е слязъл?

Тя поклати глава, а после погледна писмото, което четеше.

— Като дойде, няма да хареса това писъмце.

— Тайно ли е?

— Не съвсем. Струва ми се, че и тебе те засяга.

Питър седна в едно кожено кресло срещу бюрото.

— Спомняш ли си, че преди месец — каза Кристин — един човек, като минаваше по „Каронделит стрийт“, една бутилка падна на главата му. Бе ранен доста сериозно.

Питър кимна.

— Срамота! Тази бутилка бе хвърлена от нашите прозорци — няма съмнение. Само че не разбрахме кой от гостите е направил това.

— А що за човек е пострадалият?

— Един съвсем мил човек, доколкото си спомням. Аз разговарях след това с него и му платихме сметката в болницата. Нашите адвокати подготвиха едно писмо, с което изясняваха, че това е проява на добра воля, а не че се признаваме за виновни.

— Да, но проявата на добра воля не доведе до желания резултат. Той е завел дело срещу хотела за десет хиляди долара. Обвинява ни, че е получил сътресение, телесна повреда, загубил е доходите си и че ние сме проявили небрежно отношение.

— Няма да успее — каза решително Питър. — Предполагам, че до известна степен това е нечестно. Той няма никакви шансове.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото има хиляди такива случаи. Това предлага на защитата всякакви прецеденти, на които биха могли да се позоват пред съда.

— А това достатъчно ли е, за да повлияе на решението на съда?

— Обикновено да — увери я той. — През последните години съдът е доста верен на принципите си. Например имаше един класически случай в Питсбърг в „Уилям Пен“. Бяха ударили някакъв човек с бутилка, хвърлена от някоя стая. Бутилката беше пробила покрива на колата. Той заведе дело срещу хотела.

— И не спечели?

— Не. Той загуби делото в градския съд и се обърна към върховния съд в щата Пенсилвания, но оттам върнаха делото.

— Защо?

— Съдът отговори, че хотелът, че нито един хотел, не може да бъде отговорен за постъпките на своите клиенти. Изключение може да има само ако някой от ръководството, например управителят на хотела, е знаел предварително какво ще се случи и не е направил опит да предотврати това деяние — Питър продължи, като се намръщи, опитвайки се да си припомни още нещо: — Имаше още един случай, струва ми се, в Канзас Сити. Участниците в някакъв конгрес изхвърлили от прозорците си торбите от дрехите за пране, напълнени с вода. И когато торбите се пукали на тротоара, хората бягали настрани, а един човек бил блъснат от кола. Бил тежко ранен. После дал хотела под съд, но и той не успял да спечели делото. Има и други такива дела.

— Откъде знаеш всичко това? — попита любопитно Кристин.

— Наред с другите неща изучавах хотелско право в Корнел.

— Все пак това ми се струва ужасно несправедливо.

— Несправедливо е за пострадалия, но е честно по отношение на хотела. Това, което трябва, разбира се, да се направи, е да се потърси отговорност от такива злосторници. Но бедата е там, че при толкова много стаи, обърнати към улицата, е почти невъзможно да ги откриеш. Така че повечето от тях успяват да се измъкнат.

Кристин слушаше съсредоточено, положила лакът на бюрото и подпряла с длан брадата си. Слънчевите лъчи се плъзгаха през полуоткрехнатите щори, докосваха червените й коси, като им придаваха огнени отблясъци. Озадачена, Кристин смръщи за миг чело и на Питър му се прииска да се пресегне и да заглади бръчката й.

— Нека бъдем наясно — каза тя. — Искаш да кажеш, че хотелът законно не е отговорен за действията на гостите, дори те да засягат и останалите гости.

— Разбира се, че не е отговорен според това, което казахме. Законът е съвсем ясен по този въпрос и неговата постановка е в сила от много години. Всъщност повечето от законите ни са изградени въз основа на порядките в английските ханове от четиринайсети век.

— Я ми разкажи за това.

— Ще ти разкажа накратко. Всичко започнало от времето, когато английските ханове разполагали с голяма зала, която била отоплявана и осветявана от огнището и в която всички можели да спят. Докато гостите спели, ханджията бил задължен да ги пази от крадци и убийци.

— Това ми се струва разумно.

— Така е. Хазаинът имал същите задължения, когато започнали да използват и по-малки стаи, защото в тях обикновено се настанявали по няколко непознати хора.

— Като си помислиш — прецени Кристин, — ще кажеш, че по онова време не са обръщали голямо внимание на уединението.

— Това е станало по-късно, когато започнали да използват отделни стаи и гостите разполагали с ключове за тях. Тогава законът започнал да се съобразява с новите условия. Хазаинът бил задължен да пази гостите си от крадци, а за останалото не носел никаква отговорност, както и за това, което би могло да им се случи в стаите, така и за поведението им в тях.

— Значи, цялата работа се дължи на ключа.

— Да, и продължава да бъде така — каза Питър. — В това отношение законът не се е изменил. Когато даваме ключа на госта, ние му преотстъпваме символично законните права над тази стая, както са правели в английските ханове. Това означава, че хотелът не може повече да използува тази стая или да настанява някой друг в нея. От друга страна пък, хотелът не може да бъде отговорен за госта, след като той вече е затворил вратата след себе си — той посочи писмото, което Кристин беше оставила върху бюрото. — Затова нашият приятел от улицата ще трябва да открие кой е хвърлил бутилката върху него. В противен случай няма да успее.

— Е, не знаех, че си така всестранно образован.

— Аз съвсем нямах намерение да се покажа като такъв — каза Питър, — струва ми се, че У. Т. познава доста добре закона, ала ако поиска списък с такива примери, ще мога да му предоставя нещо подходящо.

— Вероятно ще ти бъде много благодарен. Ще прикача една бележка по този въпрос към писмото — тя погледна Питър в очите. — Тази работа ти харесва, нали? Да ръководиш работата в хотела наред с всичките други неща, които са свързани с това.

— Да, харесва ми — отговори той откровено. — Макар че много повече би ми харесвало, ако можех да преустроя някои неща тук. И ако това беше направено по-рано, може би сега нямаше да се нуждаем от Къртис О’Кийф. Междувременно предполагам си разбрала, че той вече пристигна.

— Ти си седемнайсетият, който ми казва това. Струва ми се, че телефонът не е престанал да звъни, откакто е прекрачил прага на хотела.

— Нищо чудно. Сега мнозина се питат за какво е дошъл. Или по-скоро кога ще ни съобщят официално за какво е тук.

— Току-що се обадих да подготвят вечеря в тесен кръг в апартамента на У. Т. за тази вечер с господин Къртис О’Кийф и приятелката му. Видя ли я? Разбрах, че била нещо специално.

Той поклати глава.

— Аз се интересувам много повече от моите планове за вечеря с теб, за което съм дошъл.

— Ако това е покана за гази вечер, мога да ти кажа, че съм свободна и че се чувствам гладна.

— Чудесно! — той скочи и извиси ръст над нея. — Ще те взема в седем. В твоя апартамент.

На излизане от канцеларията Питър забеляза върху масичката до вратата един брой на „Таймс Пикаюн“. Спря се и видя, че е същият брой с черните букви на заглавията, които съобщаваха за трагедията с автомобилната злополука, за която беше чел.

— Предполагам, че си видяла? — попита той мрачно.

— Да. Ужасно е, нали? Като го прочетох, имах чувството, че всичко, става пред очите ми, защото минахме оттам снощи.

Той я изгледа учудено.

— Говориш смешни приказки, макар че и аз изпитах същото. От снощи нямам мира, а тази сутрин все за това си мисля.

— Защо така?

— Не мога да си обясня. Все ми се струва, че знам нещо, но не съм сигурен — Питър сви рамене, пропъждайки тази мисъл от ума си. — Предполагам, че си права — всичко идва от това, че минахме оттам — каза той и върна вестника на мястото му.

На излизане се извърна и като се усмихна, поздрави с ръка.

На обяд сервитьорите, които обслужваха стаите, обикновено донасяха на Кристин по някой сандвич и чаша кафе. През това време се появяваше и Уорън Трент, прочиташе пощата и тръгваше на някоя от своите обиколки из хотела, която можеше да продължи часове. Забелязвайки напрегнатото лице на собственика, Кристин изпита съчувствие към него. Видя го как пристъпва вдървено, което беше сигурен признак, че ишиасът отново го мъчи.

В два и половина Кристин остави бележка на една от секретарките от другата канцелария и отиде да види господин Албърт Уелс.

Тя се качи с асансьора до четиринайсетия етаж и като тръгна по дългия коридор, видя към нея да се приближава някаква набита фигура. Беше Сам Якубец, главният счетоводител. Като го наближи, забеляза, че е намусен, а в ръката си държи лист хартия.

Щом я съгледа, той се спря.

— Отбих се да видя болния ви приятел, господин Уелс.

— Ако и там е бил такъв видът ви, не вярвам много да сте го развеселили.

— Ще ви кажа истината — отвърна Якубец. — И той не ме развесели. Получих това от него, но един господ знае дали е наред.

Кристин взе листа, който държеше главният счетоводител. Беше изцапана бланка на хотела с мазно петно в единия край. Отгоре с неравен, разтегнат почерк Албърт Уелс беше написал и подписал ордер за двеста долара до една банка в Монреал.

— Ама и той е един кротък, стар инатчия — отбеляза Якубец. — Отначало нищо не искаше да даде. Отговори ми, че щял да си плати сметката навреме и въобще не се заинтересува, когато му предложих да го изчакаме, ако е необходимо.

— Някои хора са чувствителни на тема пари — каза Кристин. — Особено тези, които ги нямат.

Счетоводителят цъкна нетърпеливо с език.

— По дяволите! Повечето от нас нямат пари. И аз нямам. Но хората смятат, че е срамно да им се помогне.

Кристин разгледа със съмнение импровизираното платежно нареждане.

— Редовно ли е?

— Ще бъде редовно, ако в банката има пари за покритието му. Ако поискаш, можеш да напишеш чека и на нотен лист или върху кора от банан. Но повечето хора, които имат собствена сметка в банката, носят със себе си и чекова книжка. Твоят приятел Уелс рече, че не можел да я намери. Ти знаеш какво мисля по този въпрос — каза Якубец, когато Кристин му подаде листа. — Мисля, че е честен човек и има пари, но те няма да му стигнат и ще трябва да вземе назаем, за да си плати. Бедата е там, че той вече дължи повече от половината от своите двеста долара, а останалата половина ще отидат за сметката на сестрата.

— Какво ще правиш?

Главният счетоводител потри с ръка олисялата си глава.

— Най-напред ще позвъня в Монреал, за да разбера какво е положението и дали този чек е в ред или е без покритие.

— И ако няма покритие, Сам?

— Ще трябва да напусне хотела поне доколкото зависи от мене. Разбира се, ако докладваш на господин Трент и той е на друго мнение — Якубец сви рамене, — това е вече нещо различно.

Кристин поклати глава.

— Не искам да безпокоя господин Трент! Но ще ти бъда благодарна, ако ме уведомиш какво възнамеряваш да правиш.

— Разбира се, госпожице Франсис — кимна с глава главният счетоводител, а после със ситни крачки отмина по коридора.

Миг след това Кристин почука на вратата на стая 1410.

Отвори й униформена сестра на средна възраст, със сериозно лице, на което имаше очила с дебели, рогови рамки. Кристин се представи, а сестрата й нареди:

— Изчакайте тук, моля. Ще попитам господин Уелс дали може да ви приеме.

Стъпките й заглъхна навътре в стаята и Кристин се усмихна, когато чу нечий глас да казва:

— Разбира се, че ще я приема. Не я карайте да чака.

Когато сестрата се върна, Кристин предложи:

— Ако желаете да си починете за малко, аз мога да остана, докато се върнете.

— Добре… — отвърна колебливо жената, която стана по-приветлива.

Гласът отвътре се обади:

— Вървете. Госпожица Франсис знае какво да прави. Ако не беше тя, снощи щях да свърша.

— Добре — каза сестрата. — Ще изляза само за десет минути, а ако ви потрябвам, позвънете в кафето.

Лицето на Албърт Уелс просия, когато Кристин влезе. Дребният човечец се беше свил върху купчината от възглавници. Мършавата му фигура, облечена в чиста старомодна пижама, целият му външен вид наподобяваше врабче, но днес той беше много по-наперен за разлика от отчаянието и слабостта, които го бяха обзели предишния ден. Все още изглеждаше прежълтял, но вчерашната пепелява бледност бе преминала. Дишането му, макар и с хрипове, беше спокойно и без усилия.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте да ме видите, госпожице — каза той.

— Това не е въпрос на любезност — увери го Кристин. — Просто исках да узная как се чувствате.

— Благодаря ви. Много по-добре съм — и той посочи към вратата, която затвори сестрата. — Но тази е истински дра-кон.

— Може би е полезно.

Кристин огледа стаята с одобрителен поглед. Всичко, дори и личните вещи на стария човек бяха грижливо подредени. Бутилката с кислород, която бяха използували предишната нощ, все още беше на мястото си, но импровизираната маска беше заменена с истинска.

— О, но тя чудесно си гледа работата — съгласи се Албърт Уелс, — макар че друг път бих искал някоя по-приятна сестра.

Кристин се усмихна.

— Вие се чувствате по-добре.

Чудеше се дали да му спомене за разговора си със Сам Якубец, но реши да го премълчи. Вместо това попита:

— Нали снощи ми казахте, че сте получил тези пристъпи за пръв път, когато сте бил миньор?

— Бронхита ли? Точно така.

— Дълго ли сте работил като миньор, господин Уелс?

— Много повече, отколкото бих искал, госпожице. Макар че доста неща ми напомнят за тази работа, като бронхитът например или пък това.

Той положи ръцете си върху завивката и тя видя, че дланите му бяха загрубели, а ставите подути от дългогодишната тежка работа.

Тя протегна импулсивно ръка да ги погали.

— Мисля, че може да се гордеете с такива ръце. Бих искала да ми разкажете нещо за себе си.

Той поклати глава.

— Може би друг път, когато имате време и търпение. Макар че това са старчески приказки, а старите хора са ужасно досадни, когато им се даде и най-малката възможност да поговорят.

Кристин седна на един стол до леглото.

— Аз имам търпение и вярвам, че няма да бъде досадно.

Той се засмя.

— Някои хора от Монреал не биха се съгласили с вас.

— Често съм се питала какво ли представлява Монреал. Никога не съм ходила там.

— Той представлява една смесица и до известна степен прилича малко и на Ню Орлийнс.

— Затова ли идвате тук всяка година? — попита тя любопитно — Защото ви се струва, че си приличат?

Дребният човечец се замисли и костеливите му рамене потънаха дълбоко в купчина възглавници.

— Никога не съм мислил за това, госпожице. Струва ми се, че идвам тук, защото обичам старомодните неща, макар и да останаха твърде малко места, където можеш да ги намериш. Така е и с вашия хотел. Знаете, че е поовехтял тук-таме, но затова пък в него можеш да се почувстваш като у дома си в най-добрия смисъл. Мразя веригите от хотели. Те всички си приличат — блестящи и излъскани, а като се настаниш там, се чувствуваш като във фабрика.

Кристин се поколеба, но като разбра, че събитията през деня не бяха вече тайна за никого, реши да сподели:

— Имам една новина, която няма да ви хареса. Опасявам се, че в скоро време „Сейнт Грегъри“ ще премине към някоя хотелска верига.

— Мога само да съжалявам, ако стане така — каза Албърт Уелс. — Макар че отдавна съм разбрал финансовите ви затруднения.

— Как разбрахте?

Старият човек се замисли:

— Последните един-два пъти, когато бях тук, добих впечатлението, че нещата се влошават. А сега какъв е проблемът — банките ли не отстъпват, ипотеката ли изтича, или нещо подобно?

Този пенсиониран миньор ме учудва, помисли си Кристин, дори с инстинкта си да предусеща истината. Тя отговори с усмивка:

— Май доста се разприказвах. Но вие сам ще разберете, че господин Къртис О’Кийф пристигна тази сутрин.

— О, не! Само не той! — По лицето на Албърт Уелс се изписа истинска загриженост. — Ако този човек се добере до вашия хотел, той ще го превърне в подобие на всички останали и ще стане една фабрика, както ви казах. „Сейнт Грегъри“ се нуждае от промени, но не точно от такъв род.

— А какви промени, господин Уелс? — попита Кристин с любопитство.

— Всеки способен хотелиер може да ви обясни по-добре от мене, въпреки че аз имам някои идеи. Ясно ми е само едно, госпожице — както винаги хората са обхванати от поредното модно увлечение. Точно сега те търсят блясък, хром и еднообразие. Но след време това ще им омръзне и ще поискат да се върнат към старите неща — като истинското гостоприемство, своебразието и атмосферата; онова, което няма да им напомня за хотелите в другите петдесет града и няма да го открият в още толкова други места. Бедата е там, че когато разберат всичко това, повечето от хубавите стари хотели, а може би и този, няма да съществуват. — Той замълча, а после попита: — Кога ще вземат решение?

— Наистина не знам — каза Кристин. Беше удивена от голямата наблюдателност на възрастния човечец. — Освен ако господин О’Кийф не остане тук за дълго.

Албърт Уелс кимна с глава.

— Доколкото знам, той никога не се задържа дълго на едно и също място. А когато реши нещо, действа бързо. Все пак ще ви кажа отново, че много съжалявам за всичко и ако това стане, аз ще бъда един от хората, които няма да се върнат тук.

— Ще ни липсвате, господин Уелс. Поне за мене, ако преживея тези промени.

— Ще ги преживеете и ще останете там, където желаете. Макар че, ако някой млад човек има усет, той не би работил в хотел.

Тя се засмя и те продължиха да си говорят за други неща, докато сестрата не извести за своето завръщане с кратко отривисто почукване на вратата.

— Благодаря ви, госпожице Франсис — каза тя официално, а после погледна часовника си преднамерено: — Време е моят пациент да си взема лекарствата и да си почине.

— Аз и без друго трябва да вървя — каза Кристин. — Утре отново ще се отбия да ви видя, ако имам възможност, господин Уелс.

— Ще се радвам да ви видя.

И той й намигна на излизане.

На бюрото си Кристин намери бележка, в която се казваше да позвъни на Сам Якубец. Тя набра номера и от другия край й се обади самият счетоводител.

— Струва ми се, че това ви интересува — каза той. — Позвъних в банката в Монреал и изглежда с вашия приятел всичко е наред.

— Това е чудесна новина, Сам. Какво ти казаха?

— Ами всичко е малко странно. Не споменаха нищо за размера на влога му, както правят банките. Казаха ми само да им предам чека за изплащане. Все пак аз им съобщих каква е сумата, но те изглежда не се разтревожиха и от това ми се струва, че той има пари.

— Много се радвам, Сам — каза Кристин.

— И аз се радвам, но въпреки това ще следя сметката на стаята да не би да нарасне твърде много.

— Сам, страхотен си! — засмя се тя. — Благодаря ти, че се обади.

10

Къртис О’Кийф и Додо се настаниха удобно в своите съседни апартаменти и Додо се зае да подрежда багажа и на двамата, което бе едно от любимите й занимания. В една от просторните гостни магнатът проучваше финансов доклад, поставен в синя папка с надпис „Поверително — «Сейнт Грегъри», предварително проучване“.

Додо разгледа внимателно великолепната кошница с плодове, която Питър Макдермот беше поръчал за апартамента, избра си една ябълка и я разряза, докато телефонът до лакътя на О’Кийф звънеше вече втори път в продължение на няколко минути.

Първо се обади Уорън Трент, за да поднесе учтивите си приветствия и да се осведоми дали всичко е наред. Къртис О’Кийф (представи искрените си уверения, че „по-добре не би могло и да бъде, скъпи Уорън, дори и в хотелите на О’Кийф“, а после прие поканата за себе си и Додо да вечерят в тесен кръг със собственика на хотела.

— С най-голямо удоволствие — любезно отвърна магнатът, — а между другото искам да отбележа, че вашият хотел много ми харесва.

— Точно от това се страхувам — отговори сухо Уорън Трент.

О’Кийф силно се изсмя.

— Довечера ще говорим за това, Уорън. Ако трябва, ще отворим дума и за бизнеса, но преди всичко очаквам един разговор с големия майстор на хотелското дело.

Когато затвори телефона, Додо го гледаше, смръщила вежди.

— Кърти, ако той е толкова голям майстор, защо ще ти продава хотела си?

Той отговори, както винаги, сериозно, макар предварително да знаеше, че тя няма да схване смисъла на думите му.

— Това е така, защото живеем в друго време, а той не го съзнава. В наши дни не е достатъчно да си добър хотелиер, а трябва и да си правиш добре сметката.

— Я гледай — каза Додо — какви големи ябълки.

Второто позвъняване последва веднага след първото. Беше от телефонните автомати във фоайето на хотела.

— Здравей, Огдън — каза Къртис О’Кийф, когато другият се представи. — Тъкмо сега чета твоя доклад.

Във фоайето, единайсет етажа по-надолу, един плешив, бледен човек, който приличаше на счетоводител, а наред с останалото той си беше такъв, кимна към младия си придружител, застанал пред остъклената телефонна кабина. Наричаше се Огдън Бейли и живееше в Лонг Айлънд, но тук в хотела през последните две седмици се беше записал под името Ричард Фаунтин от Майами. С характерна предпазливост той избягваше да използува услугите на централата на хотела или пък да звъни от телефона в стаята си на четвъртия етаж. Той доложи с точен приглушен глас:

— Има някои неща, които трябва да уточним, господин О’Кийф, а също така и последната информация, която, предполагам, ще ви интересува.

— Много добре. Дайте ми още петнайсет минути и после елате при мене.

Като затвори телефона, Къртис О’Кийф каза замислено на Додо:

— Радвам се, че ти харесват плодовете. Ако не беше ти, отдавна да съм сложил край на тези фестивали на плодородието.

— Е, аз не ги харесвам чак толкова — тя го гледаше с широко разтворените си детски сини очи. — Но ти никога не ядеш плодове и направо е ужасно да се хвърлят.

— В един хотел твърде малко неща се изхвърлят — увери я той. — Каквото оставиш, ще го вземе друг и дори ще го изнесе през задния вход.

— Майка ми е луда за плодове — каза Додо и откъсна чепка грозде. — Би си изгубила ума по една такава кошница.

Той отново се зае с финансовия доклад, но го остави.

— А защо да не й изпратим една кошница?

— Ами сега ли?

— Разбира се — и като вдигна телефона, той помоли да го свържат с цветарката на хотела. — Обажда се господин О’Кийф. Мисля, че вие сте доставили плодовете в моя апартамент.

Отговори му развълнуван женски глас:

— Да, сър. Да не би нещо да не е наред?

— Нищо подобно. Само че бих искал една такава кошница с плодове да се изпрати спешно в Ейкрън, щата Охайо, за моя сметка — и подаде слушалката на Додо: — Кажи адреса и ако искаш да предадат нещо на майка ти.

Когато свърши, Додо бурно го прегърна.

— Ах, Кърти, ти си чудесен!

Нейната искрена радост му доставяше удоволствие. Стори му се странно, че като своите предшественички Додо приема скъпи подаръци, но, изглежда, дребните неща, както тази кошница, й доставяха най-голямо удоволствие.

Той прегледа материалите от папката, точно след петнайсет минути на вратата се почука и Додо отиде да отвори. Тя въведе в гостната двама мъже с дипломатически куфарчета — Огдън Бейли, който бе позвънил по телефона, и Шон Хол, който беше с него във фоайето. Хол приличаше поразително на шефа си, но бе по-млад и след десет години, помисли си О’Кийф, и той щеше вероятно да придобие същия бледен и съсредоточен вид, което несъмнено се дължеше на безкрайното взиране във финансовите отчети и бюджетни кредити.

Магнатът поздрави сърдечно и двамата. Огдън Бейли, наричан сега Ричард Фаунтин, беше един от вещите, заемащи ключови позиции представители в организацията на О’Кийф. Освен че притежаваше необходимите качества на счетоводител, той обладаваше необикновената способност да влезе във всеки хотел и след дискретно наблюдение в продължение на една, две седмици, обикновено незабелязано за ръководството на хотела, да изготви финансов отчет, който по късно се оказваше необичайно точен и близък до истинските данни на хотела. Хол, който беше открит и обучен от самия Бейли, показваше многообещаващи възможности за разгръщането на същия талант.

Двамата учтиво отклониха предложеното им питие, както и очакваше О’Кийф. Настаниха се на едно канапе срещу него, без да бързат да си разтворят куфарчетата, като че ли знаеха, че преди това ще трябва да извършат някои формалности. В другия край на гостната Додо отново се зае с кошницата с плодове и сега белеше един банан.

— Радвам се, че успяхте да дойдете, господа — уведоми ги Къртис О’Кийф, като че ли тази среща не беше запланувана много преди това. — Може би преди да се заемем с нашата работа, ще бъде редно да се помолим за помощта на всевишния.

И като каза това, в резултат на дългогодишния си опит, хотелиерът застана ловко на колене, сключвайки набожно ръце. С изражение, граничещо със смирение, сякаш бе правил това многократно, Огдън Бейли последва шефа си, а след кратко колебание и по-младият Хол зае същата поза. О’Кийф хвърли поглед към Додо, която ядеше банана си.

— Мила моя — каза той тихо, — ние смятаме да се помолим за божията благословия на нашето начинание.

Додо остави банана.

— О’кей — отвърна тя съпричастно и се плъзна от стола си. — Влизам в тон с тебе.

Преди много месеци многобройните молитви на нейния благодетел, отправяни често и по най-необичаен повод, дразнеха Додо по непонятни за самата нея причини. Но накрая тя привикна с тях, както беше привикнала с много други неща, и това повече не я тревожеше.

В края на краищата — сподели тя със своя приятелка — Кърти е един сладур и си мисля, че след като лягам по гръб заради него, то тогава мога да застана и на колене.

— Всемогъщи боже — поде Къртис О’Кийф с притворени очи и с мъжествено, спокойно изражение на розовото си лице, — да бъде твоята воля, възнагради ни с успехи в нашето начинание. Благослови ни и ни помогни да се сдобием с този хотел, наречен в твоя чест „Сейнт Грегъри“6. Горещо те молим да го приобщиш към останалите в нашето сдружение, напътствано в полза и слава, тебе господи, от покорния ти слуга. — Дори когато си имаше работа с бога, Къртис О’Кийф смяташе, че трябва да пристъпи направо към целта. — Ако се сбъдне волята ти, господи, нека тя бъде изпълнена неотложно и без загуби, та да може благосъстоянието, което ние, твоите слуги, владеем, да не намалее, а да се съхрани и умножи в полза твоя. Дари с благословията си и тези, които ще ни прославят, за да постъпят угодно на волята ти и да бъдат благоразумни в своите деяния. И накрая, господи, бъди винаги с нас за успеха на делото ни, за напредъка на нашите начинания, за да ги предопредилим за чест и слава твоя. Амин! А, сега господа, колко трябва да платя за този хотел?

О’Кийф отново се беше възкачил на своя стол. Но трябваше да мине някоя друга секунда, докато останалите разберат, че последното изречение не е част от молитвата, а встъпление към деловите разговори. Бейли пръв се окопити и като се надигна ловко от пода, седна на канапето и извади съдържанието на куфарчето си. Хол, със сепнато изражение, побърза да го последва.

Огдън Бейли започна почтително:

— Аз няма да говоря за цената, господин О’Кийф. Както винаги вие ще вземете решение по този въпрос. Но няма съмнение, че ипотеката от два милиона долара, която следва да се изплати в петък, ще допринесе изключително много договарянето да се извърши в наша полза.

— Тогава по този въпрос няма никакви изменения, така ли? И не е ставало дума за продължаване на срока или пък някой друг да я изплати?

Бейли поклати глава.

— Попаднах тук на великолепни източници на информация, които ме увериха, че това няма да стане. Никой от финансовите кръгове не желае да се обвързва с това най-вече заради непрекъснатите загуби на хотела — аз ви представих тези сметки, — като към тях може да се добави и лошото ръководство, както е добре известно.

О’Кийф кимна замислено, а после отвори папката, която беше разгледал преди това. Той отдели една страница, написана на машина.

— Вие имате твърде оптимистични представи за потенциалните печалби.

Светлите му, проницателни очи се впиха в лицето на Бейли.

Счетоводителят се усмихна с усилие.

— Известно ви е, че не съм склонен към прекомерно фантазиране. Няма никакво съмнение, че в най-близко време доходите могат да нараснат както чрез изнамиране на нови източници и средства, така и чрез преразглеждане на старите възможности. Възлов проблем тук е начинът на управление. А той е невероятно лош. — Бейли кимна към младия Хол. — Шон е поработил в тази насока.

Леко смутен, Хол погледна към записките си и започна.

— Системата на управление в този хотел е крайно неефективна и в резултат на това ръководителите на отделните звена са постигнали изключителна независимост. Такъв е случаят например с отделението за снабдяване с провизии, където…

— Една минутка.

Прекъснат от работодателя си, Хол мигом замълча.

— Не е необходимо да ме запознавате с всички подробности — каза решително Къртис О’Кийф. — Аз разчитам на вас, господа, да проучите накрая и това. На тези заседания искам да ми представите една широка картина на общото състояние на нещата.

Независимо че този упрек беше поднесен сравнително деликатно, Хол се изчерви, а от другия край на гостната Додо му отправи съчувствен поглед.

— Доколкото разбирам — каза О’Кийф, — наред със слабостите в управлението налице са и големи кражби от страна на персонала, като чрез тях изтичат и печалбите.

Младият счетоводител кимна утвърдително.

— Огромни кражби, сър. Особено на хранителни продукти и алкохолни напитки.

Той се канеше да направи описание на тайните си проучвания в различните барове и зали на хотела, но се въздържа. За това биха могли да се погрижат и по-късно, след приключването на покупката, когато в хотела щеше да започне работа така наречената „ремонтна бригада“.

От кратковременния си опит Шон Хол знаеше, че процедурата по присъединяването на всяка нова единица към веригата от хотели на О’Кийф неизменно следваше един и същи образец. Чрез задълбочено и системно разследване и чрез подкупи групата натрупваше материал за финансовото и действителното състояние, като изследваше слабостите и преценяваше потенциалните, неизползувани възможности. Там, където беше уместно, както в този случай, се провеждаха дискретни проучвания извън пределите на хотела, сред деловите кръгове на града Притегателната сила на името О’Кийф и вероятността за бъдещи сделки с най-голямата верига от хотели в страната бяха достатъчни за получаване на исканата информация. Шон Хол отдавна беше разбрал, че във финансовите среди предаността отстъпва пред практическия интерес.

След това, въоръжен със събраните сведения, Къртис О’Кийф направляваше преговорите, които в повечето случаи завършваха успешно.

И в хотела се настаняваше ремонтната бригада.

Тази група се ръководеше от един вицепрезидент на корпорацията на О’Кийф и беше съставена от упорити и експедитивни експерти в областта на управленческата дейност. Те не само можеха да преобразят, но и наистина прекрояваха всеки хотел по стандартния модел на О’Кийф за кратки срокове.

Обикновено първите промени, предприети от бригадата, засягаха персонала и администрацията; едромащабните изменения включително, реконструкция и подмяна на съоръженията, настъпваха по-късно. Бригадата работеше обикновено с усмивка на уста, уверявайки всички заинтересовани, че няма да настъпят никакви драстични нововъведения, дори когато ги осъществяваше. „Когато започваме — казваше един от членовете на групата, — най-напред заявяваме, че няма да предприемем никакви промени по отношение на персонала, а след това се заемаме с уволненията.“

Шон Хол допускаше, че същото ще се повтори съвсем скоро и в хотел „Сейнт Грегъри“.

Понякога Хол, който беше сериозен млад човек, възпитан в духа на старите квакери, не разбираше своя дял в цялата тази работа. Независимо че бе един от новите служители на О’Кийф, той вече беше станал свидетел на това, как няколко хотела с приятни индивидуални качества биваха поглъщани съобразно правилата на управленческата машина на веригата. До известна степен това го натъжаваше и често се чувствуваше неловко относно етичността, с която се постигаха тези цели.

Но винаги личните амбиции вземаха превес над такива чувства, както и фактът, че Къртис О’Кийф плащаше щедро за извършената работа. Месечната заплата и растящата банкова сметка изпълваха Шон Хол с удовлетворение и в тези мигове на безпокойство.

Съществуваха също така и други възможности, но дори и като мечтаеше, той си позволяваше само смътно да ги обмисля. Откакто прекрачи прага на апартамента тази сутрин, Хол определено усещаше присъствието на Додо, макар и да се стремеше да не я гледа. Сладострастната й чувственост на блондинка, която изпълваше помещението, събуждаше такива трепети у Шон Хол, каквито неговата приятна, кестенява съпруга, която беше великолепна на тенискорта и работеше като секретарка в Асоциацията на родителите и учителите, никога не можеше да предизвика в душата му. Като размисляше над успехите на Къртис О’Кийф, на Шон Хол му минаваше несигурната и случайна мисъл, че и този велик човек в началото на своя жизнен път е бил също млад и амбициозен счетоводител.

Мислите му бяха прекъснати от въпроса на О’Кийф.

— Впечатленията ви за лошото ръководство за целия хотел ли се отнасят?

— Не съвсем, сър — Шон Хол прегледа записките си и се съсредоточи върху проблема, с който се беше занимавал през последните две седмици. — Има един човек: главният заместник-управител Макдермот, който, изглежда, е изключително компетентен. Той е на тридесет и две години и е завършил Корнелския университет. За жалост в досието му има едно тъмно петно. От Министерството на вътрешните работи направиха проверка и аз разполагам с техния доклад.

О’Кийф прегледа листа, който му подаде младият счетоводител. В него се съдържаха най-важните факти около уволнението на Питър Макдермот от хотел „Уолдорф“ и последвалите неуспешни опити да си намери нова работа, преди да бъде назначен в „Сейнт Грегъри“.

Магнатът върна листа мълчаливо. Решението за Макдермот щеше да се вземе от ремонтната бригада. Нейните членове обаче бяха запознати с изискването на Къртис О’Кийф служителите му да притежават неопетнени морални качества. И независимо че Макдермот беше твърде компетентен сътрудник, би било неприемливо да остане на работа при новия режим.

— Има още няколко добри служители — продължи Шон Хол — на по-малки длъжности.

Разговорът продължи още петнадесетина минути и накрая Къртис О’Кийф заяви:

— Благодаря ви, господа. Обадете ми се, ако има нещо ново и важно. Аз също ще поддържам връзка с вас.

Додо ги изпрати.

Когато тя се върна, Къртис О’Кийф се беше изтегнал на канапето, което двамата счетоводители бяха освободили. Очите му бяха затворени. Още в първите дни от своята кариера той беше развил способността да си подремва в свободните минути, като по този начин възстановяваше силите си, които изглеждаха неизчерпаеми в очите на неговите подчинени.

Додо го целуна нежно по устата. Той усети влагата на устните й и нейното тяло, което едвам го докосна. Меките й пръсти се плъзгаха по тила му, като го галеха нежно. Кичур мека, копринена коса се спусна ласкаво по лицето му. Той вдигна поглед и се усмихна:

— Зареждам батериите си — отвърна и продължи със задоволство: — А и ти също ми помагаш.

Пръстите й продължиха да се движат. След десет минути той беше освежен и отпочинал. Протегна се, отвори отново очи и седна. След това стана и протегна ръце към Додо.

Тя се приближи неудържимо, притискайки се плътно, извила жадно тялото си около него. Той почувствува, че вечно стаената й чувственост се е превърнала в безпощадна, дръзка пламенност.

С нараснала възбуда я поведе към съседната спалня.

11

Главният инспектор на хотела Огилви, който заяви при загадъчното си телефонно обаждане, че ще се яви подир час в апартамента на семейство Кройдън, всъщност се забави много повече. Затова нервите на дука и на дукесата бяха изключително обтегнати, когато приглушеният звънец на външната врата накрая се обади.

Дукесата отиде лично да отвори. Беше изпратила преди това прислужницата си за някаква измислена поръчка и безпощадно нареди на кръглоликия секретар, който изпитваше ужас от кучета, да разходи бедлингтънските териери. Напрежението й сега беше още по-голямо при мисълта, че и двамата можеха да се върнат всеки миг.

Огилви влезе, придружен от облак тютюнев дим. Когато я последва в гостната, дукесата погледна строго към запалената пура в устата на дебелака.

— Силният цигарен дим не понася на мен и на съпруга ми. Бихте ли изгасили това?

От масивното лице на инспектора я наблюдаваха язвително две свински очички. Погледът му обходи просторната и приятно обзаведена гостна, като се спря на дука, който го гледаше несигурно, застанал с гръб към прозореца.

— Хубаво местенце сте си избрали.

Огилви спокойно извади от устата си неприятната пура, из-тръска пепелта и запрати угарката към украсеното с орнаменти огнище. Не успя да улучи и угарката падна на килима, но той не й обърна внимание.

Дукесата присви устни и каза рязко:

— Предполагам, че не сте дошъл тук да обсъждате обстановката.

Тлъстото тяло се затресе от одобрителен кикот.

— Не, мадам, съвсем не, при все че обичам хубавите неща — след това понижи тона на фалцетовия си глас. — Като например чудесния ви автомобил. Този, който държите тук, в хотела. Ягуар, нали?

— Ах! — възклицанието на кройдънския дук наподобяваше повече въздишка. Съпругата му го стрелна с бърз, предупредителен поглед.

— И за какво толкова се интересувате от нашия автомобил?

Като че ли въпросът на дукесата подействува като сигнал, поведението на инспектора се промени и той попита рязко:

— Има ли някой друг тука?

— Никой няма. Всички сме отпратили — отговори дукът.

— Все пак по-добре ще е да проверя.

И с удивителна бързина дебелият обиколи апартамента, като отваряше вратите и проверяваше в стаите. Очевидно разположението на помещенията му беше добре познато и след като отвори и затвори външната врата, той се върна в гостната явно доволен от направената проверка.

Дукесата беше седнала в едно кресло с висока облегалка, инспекторът застана прав.

— И така — каза той, — вие двамата сте замесени в оная история с автомобилната катастрофа.

Тя го погледна право в очите.

— За какво говорите?

— Я не ме разигравайте, госпожо. Говоря съвсем сериозно — и той извади нова пура и отхапа крайчето й. — Вие сте видяла вестниците, а и по радиото също говорят за това.

Върху бледите скули на дукесата се появиха две розови петна.

— Това, което казвате, е възмутително и смешно…

— Казах ви да престанете! — той Избълва тези думи с неочаквана жестокост, като изостави привидната любезност. Без да обръща внимание на дука, Огилви размаха незапалената пура под носа на своя противник. — Чуйте какво ще ви кажа, надути височества! Целият град не е на себе си: полицията, кметът и всички останали. Ако открият кой е направил това снощи, кой е убил детето и майката и след това е офейкал, ще го обвинят, независимо кой е той и какви титли има. Каквото знам, знам, ама ако трябва да постъпя по правилата само докато се обърнете, тука ще пристигне набързо един взвод полицаи. Но аз дойдох съвсем честно първо при вас, та да ми разкажете каквото знаете. — Свинските очички премигнаха, а след това отново придобиха безпощаден блясък. — Ако искате другояче, кажете.

Благодарение на наследственото си високомерие, натрупано в продължение на три века и половина, кройдънската дукеса трудно се предаваше. Тя скочи на крака и с разгневено лице и искрящи сивозелени очи се извърна към грубияна. Тонът й би смразил и онези, които я познаваха добре.

— Ах, ти отвратителен мошеник! Как се осмеляваш!

Дори и Огилви с цялата си самоувереност се поколеба за миг. Но тогава се намеси кройдънският дук:

— Мисля, че тая няма да мине, моето момиче, макар че беше чудесно като опит — а сетне се обърна към Огилви и каза: — Това, в което ни обвинявате, е истина. Аз съм виновен. Аз карах колата и аз убих малкото момиче.

— Е, това е нещо друго — каза Огилви и запали новата пура. — Сега вече сме на вярна следа.

Обезсърчена, с жест на примирение, кройдънската дукеса се отпусна в креслото си. Тя сключи ръце, за да прикрие нервния им трепет и попита:

— Какво знаете?

— Сега ще ви кажа.

Инспекторът не бързаше и безгрижно изпусна облак синкав дим от пурата, докато наблюдаваше язвително дукесата, като че ли очакваше предизвикателно възраженията й. Но тя не пророни нито дума, а само смръщи нос от отвращение.

Огилви посочи дука и каза:

— Снощи вие отидохте в „Линди“ в Айриш Бейу. Вие отидохте там с разкошния си ягуар и взехте със себе си една приятелка. Струва ми се, че бяхте я нарекли така, ако решите да не издребнявате.

Огилви погледна към дукесата и й се ухили, но дукът рязко отвърна:

— Продължавайте нататък!

— Е, хубаво — каза инспекторът и извърна самодоволното си и тлъсто лице към него. — Доколкото разбрах, сте спечелил сто долара на рулетка, а после сте ги изпил на бара. След това сте разиграл нови сто, но в разгара на веселбата жена ви пристигнала с едно такси.

— Как разбрахте всичко това?

— Ще ви кажа, дук. Аз живея в този град отдавна и от дълго време съм в този хотел. Навсякъде имам приятели. Аз им правя услуги, но и те ми се издължават, като ме осведомяват къде какво става. Малцина в този хотел биха се провинили, без да разбера това. Много от тях не ме познават и не допускат, че всичко ми е известно. Те си мислят, че са успели да прикрият малките си тайни и наистина успяват освен в случаи като този.

— Разбирам — студено отвърна дукът.

— Само едно искам да разбера. Аз съм малко любопитен, мадам. Как разбрахте къде се намира мъжът ви?

— Вие и така знаете толкова много — каза дукесата, — че това, струва ми се, не би имало никакво значение. Мъжът ми има навика да си води бележки, докато говори по телефона, а след това често забравя да ги унищожи.

Инспекторът цъкна неодобрително с език.

— Малко невнимание, дук, и виждате в каква каша сте се забъркали. Но ето, според мен, какво е станало по-нататък. Вие и жена ви сте си тръгнали за в къщи. Вие сте карал колата, макар че при вашето положение би било по-добре тя да седне зад кормилото.

— Съпругата ми не знае да шофира.

Огилви кимна с разбиране.

— Това обяснява всичко. Вие сте бил доста пиян, но не толкова…

— Значи вие нищо не знаете — прекъсна го дукесата. — Вие нищо не знаете с положителност. И нищо не можете да докажете.

— Лейди, аз мога да докажа всичко, което ми е необходимо.

— Моето момиче, по-добре да го оставим да се изкаже — намеси се дукът.

— Правилно — каза Огилви. — Само че трябва да седнете и да ме изслушате. Снощи ви видях да влизате в хотела от приземния етаж, без да минавате през фоайето. И двамата бяхте доста разстроени. След това се размислих и не можах да си обясня вашето състояние. Но както казах, аз си падам малко любопитен по природа.

— Продължавайте — приглушено отвърна дукесата.

— Късно снощи се разнесе мълвата за автомобилната злополука. Нещо ме накара да отида до гаража и кротко огледах колата ви. Може би не знаете, че тя е паркирана в ъгъла, зад една колона, и когато момчетата минават, не могат да я забележат.

Дукът облиза устните си.

— Смятам, че сега това е без значение.

— Може и да е така — съгласи се Огилви. — Само че онова, което открих, ме накара да разузная някои неща в полицейския участък, където също ме познават добре — после замълча, за да си дръпне отново от пурата, докато събеседниците му чакаха мълчаливо. Когато запаленият край на пурата се разгоря, той го разгледа внимателно и продължи: — Та, онези в участъка разполагаха с три веществени доказателства. Бяха донесли една гривна от фара, която сигурно беше паднала, когато колата е ударила детето и жената. Взели бяха и парчета от стъклото на фара и парче от дрехите на детето, като се надяваха, че ще намерят по него следи от отъркване.

— Какви следи?

— Като си отъркате силно дрехите о нещо, дукесо, особено ако е гладка повърхност, да кажем, като калника на колата, тогава остават следи също като при отпечатъци от пръсти. В полицейската лаборатория ги проявяват като отпечатъци от пръсти — посипват ги с прах и всичко проличава.

— Интересно — каза дукът, като че ли говореше за нещо, което не се отнасяше до него. — Не знаех.

— Много малко хора знаят това. Макар че в този случай е без значение, доколкото виждам. На вашата кола е счупен фарът и гривната е паднала. Несъмнено те ще си паснат, дори и без да взимаме под внимание следите от боя при удара и кръвта. О, да, забравих да ви кажа. По колата ви има доста кръв, макар че не личи много върху черната боя.

— О, господи! — дукесата се извърна, закривайки с ръце лицето си.

— Какво предлагате да направим? — попита съпругът й.

Дебелият потри ръце и сведе поглед към пълните си, месести пръсти.

— Както ви казах, аз дойдох да чуя вашата версия.

Дукът отвърна отчаяно:

— Какво мога да ви кажа? Вие знаете как е станало — той се опита да изпъне рамене, но не успя. — По-добре повикайте полицията и да приключим с всичко.

— Е, хайде сега. Няма какво толкова да бързаме — каза той и несъвместимият му фалцет придоби замислено звучене. — Станалото — станало. Където и да идете, няма да върнете нито детето, нито майката. Освен това отсреща в полицейския участък няма да ви се хареса как ще постъпят с вас. Да, сър, въобще няма да ви се хареса.

Дукът и дукесата бавно вдигнаха очи.

— Аз се надявах — каза Огилви, — че вие самите ще предложите нещо.

— Не ви разбирам — каза неуверено дукът.

— Аз пък разбирам — каза кройдънската дукеса. — Вие искате пари, нали? Дошъл сте тук, за да ни шантажирате.

Тя очакваше думите й да го смутят, но се излъга. Инспекторът сви само рамене.

— С каквито и думи да наричате нещата, мадам, това не ме засяга. Дойдох само за да ви помогна да се отървете от тези неприятности. Но в крайна сметка и аз трябва да живея.

— Значи вие искате тези пари, за да запазите в тайна онова, което знаете?

— Смятам, че е така.

— Но от това, което казвате — отвърна дукесата, след като бе възвърнала самоувереността си, — няма никакви полза. Колата в крайна сметка ще бъде открита.

— Струва ми се, че трябва да сте готови за това. Но има и възможност да не я открият, за която още не съм ви казал.

— Моля ви, кажете ни.

— Аз самият не съм го премислил добре — каза Огилви. — Но когато сте ударили детето, вие сте подкарали извън града, а не към центъра.

— Ние объркахме посоката — отвърна дукесата, — но успяхме някак да завием обратно. В Ню Орлийнс това не е много трудно, защото улиците криволичат насам-натам. Накрая се върнахме по страничните улички.

— Помислих си, че е станало така — кимна Огилви с разбиране. — Но полицията не се е сетила за това. Те търсят кола, която е излязла извън града. Ето защо сега претърсват предградията и околните селища. Може би ще започнат да издирват и в центъра, но няма да е скоро.

— След колко време ще започнат?

— Може би след три, четири дни. Трябва да огледат още много други места дотогава.

— И какво можем да направим през това време?

— Може и да се направи нещо — каза Огилви. — При условие че никой не загрее къде е колата ви, можете и да имате късмет. Но ако успеете да я измъкнете оттук.

— Искате да кажете да я измъкнем от този щат?

— Искам да кажа от целия Юг.

— Няма да е лесно.

— Разбира се, мадам, във всички щати наоколо — Тексас, Арканзас, Мисисипи, Алабама и във всички останали ще търсят повредена кола като вашата.

Дукесата размисли.

— А няма ли някаква възможност преди това да се ремонтира? Ако работата свърши дискретно, ние бихме могли да платим добре за всичко.

Инспекторът поклати глава в знак на несъгласие.

— Ако направите това, все едно е да отидете направо в полицията и да се предадете. Всички сервизи в Луизиана са предупредени веднага да позвънят на ченгетата, щом се появи за поправка кола като вашата. И те ще го направят. Хората са проклети.

Кройдънската дукеса запази самообладание и непоколебимо възпираше бързия поток на мислите си. Тя съзнаваше колко важно е да разсъждава спокойно и разумно. В последните минути разговорът беше взел несериозна посока, като че ли ставаше дума за някакви незначителни неща от всекидневието, а не за тяхното оцеляване. Тя реши да продължи в този дух. И отново разбра, че й бе отредена ръководната роля, а съпругът й, макар и обхванат от напрежение, щеше да наблюдава пасивно размяната на реплики между нея и злия дебелак. Няма как — трябваше да се примири с неизбежното. По-важно беше да премисли всички възможности. Хрумна й една мисъл.

— А онази част от колата, за която казвате, че е в полицията, как се казва?

— Гривна.

— Може ли по нея да открият колата?

Огилви кимна утвърдително.

— Те могат да разберат каква е колата, какво производство е, кой модел е, а може би приблизително и коя година е произведена. Същото се отнася и за стъклото. И тъй като колата ви е чужда марка, вероятно ще им трябват няколко дни.

— Но в крайна сметка — упорстваше дукесата — в полицията ще разберат, че трябва да търсят ягуар.

— И аз мисля така.

Беше вторник. Според думите на този човек те имаха време до петък или в най-добрия случай до събота. Дукесата разсъждаваше с пресметливо хладнокръвие — всичко зависеше само от едно. При положение че успеят да подкупят инспектора, тяхната единствена макар и незначителна възможност за избавление беше да измъкнат незабавно колата оттук. Ако можеха да я откарат на север, в някой от големите градове, където не знаеха за трагедията в Ню Орлийнс и за преследването, щяха да отстранят спокойно повредата и да заличат уликите. Тогава дори и след време да бъдат заподозрени, нищо не би могло да се докаже. Но как да измъкнат колата?

Несъмнено това, което казваше този недодялан инспектор, беше вярно: не само в Луизиана, но и в останалите щати, през които трябваше да мине колата, полицията щеше да бъде вдигната на крак. Всички полицейски постове щяха да дебнат кола с повреден фар и без гривна. Вероятно щяха да поставят и засади по пътя. Нямаше да е никак лесно да се спасиш от лапите на някой полицай със зорки очи.

Все пак биха могли и да успеят. Ако шофират нощно време и се укриват през деня. По пътя има много отбивки, където колата може да остане незабелязана. Би било доста рисковано, но и тук не беше по-сигурно в очакване да ги открият. Съществуваха и черни пътища и те можеха да изберат някой необичаен маршрут, за да не се хвърлят на очи.

Имаше и други трудности… и сега му бе времето да ги обмислят. Трябваше да познават добре терена, за да се справят по черните пътища. А кройдънския дук и дукесата не ги биваше за това, нито пък умееха да използуват карти. Ако ли пък се спрат за бензин, а това щеше да им се наложи, то говорът и маниерите им биха ги издали и можеха да бъдат заподозрени. Ала все пак… трябваше да рискуват.

Или може би не трябваше?

Дукесата се извърна към Огилви.

— Колко искате?

Внезапният въпрос го свари неподготвен.

— Ами… аз мисля, че сте доста добре материално.

— Попитах колко? — повтори тя студено.

Свинските очички замигаха.

— Десет хиляди долара.

Макар че сумата беше два пъти повече от очакваната, изражението на дукесата не се промени.

— Ако приемем, че ви платим тази фантастична сума, какво ще получим в замяна?

Дебелият се затрудни.

— Както ви казах, ще мълча за това, което знам.

— А ако не платим?

Огилви сви рамене.

— Ами ще сляза във фоайето и ще вдигна телефонната слушалка.

— Не — отвърна тя и думите й прозвучаха недвусмислено. — Няма да ви платим.

Кройдънският дук се размърда неспокойно, а пълното лице на инспектора почервеня.

— Но, лейди, чуйте ме…

Тя го прекъсна безапелационно.

— Няма какво да слушам. Вие трябва да слушате! — очите й бяха впити в него, а красивото й лице с високи скули беше застинало в надменно изражение. — Ние няма да спечелим нищо, като ви платим тези пари, освен че ще разполагаме с неколкодневна отсрочка. Вие съвсем ясно обяснихте това.

— Но все пак имате някаква възможност…

— Млъкнете! — гласът й изсвистя като камшик. Очите й го пронизаха и като преглътна мрачно обидата, той се подчини.

Кройдънската дукеса разбра, че и предстои най-съдбоносната стъпка в живота й. Не биваше да допуска никакви грешки, никакво колебание или отлагане поради някакви дребнави съображения. Когато разиграваш най-големи суми, трябва да залагаш на едро. Тя реши да се възползува от алчността на този човек. Налагаше се да действува така, че обезателно да намери изход.

— Няма да ви платим десет хиляди долара — заяви решително дукесата. — Ще ви дадем двайсет и пет хиляди.

Инспекторът опули очи.

— В замяна на това — продължи тя спокойно — вие ще закарате колата на север.

Огилви продължи да я гледа втренчено.

— Двайсет и пет хиляди долара — повтори тя. — Десет хиляди сега. Останалите петнайсет хиляди, когато се срещнем в Чикаго.

Без да продума, дебелият облиза устните си. Беше вторачил недоверчиво мънистените си очички в дукесата. Настъпи тишина.

И тогава, когато тя го наблюдаваше втренчено, той кимна леко с глава.

Тишината продължаваше да тегне в стаята. Накрая Огилви каза:

— Пречи ли ви тази пура, дукесо? Тя кимна и той я угаси.

12

— Странна работа — каза Кристин, като сложи върху масата огромното разноцветно меню. — Тази седмица имам чувството, че ще се случи нещо важно.

Питър Макдермот се усмихна от другия край на осветената със свещи маса, покрита с бяла, колосана покривка, върху която блестяха сребърни прибори. — Може би вече се е случило?

— Не — каза Кристин. — Поне не е това, за което си мислиш. Чувствам се неловко и много ми се ще да се избавя от това усещане.

— Храната и питието правят чудеса.

Тя се засмя в отговор на неговото настроение и затвори менюто.

— Тогава ти ще дадеш поръчката.

Седяха в ресторант „Бренънс“ във Френския квартал. Преди час Питър беше пристигнал с кола, наета от представителството на „Хърц“, във фоайето на „Сейнт Грегъри“, като се отби да вземе и Кристин от нейния апартамент. Паркираха колата на „Ибървил“, в началото на квартала и тръгнаха пеша по „Ройъл стрийт“, като надничаха във витрините на антикварните магазини, изпълнени със странна смесица от произведения на изкуството, вносни антикварни джунджурии и оръжия от времето на Конфедерацията — „Всяка сабя в тази кутия — десет долара“. Вечерта беше топла и задушна, а наоколо се носеше шумът на Ню Орлийнс — глухият тътен на автобусите в тесните улици, тропотът и подрънкването на фиакър, теглен от коне, а от Мисисипи долиташе меланхоличният вой на потеглящ товарен кораб.

Ресторант „Бренънс“, както подобава на най-доброто заведение в града, беше препълнен с посетители. Докато чакаха да се освободи някоя маса, Питър и Кристин бавно отпиваха от уискито с билки в тихия, залян с мека светлина вътрешен двор.

Питър се чувствуваше чудесно и присъствието на Кристин го изпълваше с радост. Това усещане не го напусна, когато ги поведоха към една от масите в прохладната главна зала. Той даде знак на сервитьора, следвайки молбата на Кристин.

Поръча за двамата по една порция „2 по 2 по 2“ — специалитет на заведението, който се състоеше от три вида стриди — „Рокфелър“, „Биенвил“ и „Рофиняк“, риба камбала по нюорлийнски с пълнеж от морски раци, цветно зеле по полски, печени ябълки, а от сервитьора за напитките, който се навърташе наблизо, поиска бутилка „Монраше“.

— Колко е приятно, когато не трябва да взимаш решения — каза Кристин одобрително.

Тя реши да прояви твърдост и да се освободи от обзелото я безпокойство. В крайна сметка това беше само едно интуитивно усещане, което можеше много просто да се обясни с обстоятелството, че не беше спала достатъчно миналата нощ.

— При такава добра кухня — каза Питър — няма голямо значение какво ще решиш да поръчаш. Каквото и да избереш, всичко е еднакво вкусно.

— Професионализмът ти отново се проявява — упрекна го тя.

— Извинявай. Струва ми се, че това често ми се случва.

— Е, не съвсем. А ако искаш да знаеш, на мен ми харесва. Макар че понякога съм се питала, какво те е накарало да започнеш тази работа.

— В нашия бизнес ли? Ами работех като пиколо, бях твърде амбициозен.

— Не е било така просто.

— Може би не. Наред с всичко друго имах и късмет. Живеех в Бруклин и през лятото, по време на ваканцията, работех като пиколо в Манхатън. Една вечер на втората година закарах някакъв пиян в стаята му, помогнах му да изкачи стълбите, облякох му пижамата и го сложих в леглото.

— А дали всеки се обслужва по този начин?

— Не. Случи се така, че нощта беше спокойна, а освен това бях придобил и доста опит. В продължение на години бях правил същото и у дома, с баща си — за миг в очите на Питър пробяга сянка на тъга, но сетне продължи: — В крайна сметка се оказа, че този, когото съм сложил в леглото, бил някакъв сътрудник в „Ню Йоркър“. След една-две седмици той писа в списанието за случилото се. Доколкото си спомням, беше ни определил като „хотелът, който е по-мил и от майчината ласка“. Доста се посмяхме, но това донесе и полза на хотела.

— А тебе те повишиха?

— Да, до известна степен. Но преди всичко ме забелязаха.

— А ето ги и стридите — каза Кристин и пред тях сръчно разположиха две ароматни подгрети блюда с печени раковини върху слой морска сол.

Питър опита и одобри виното, а Кристин каза:

— Защо в Луизиана можеш да ядеш риба през цялата година, независимо от това, дали в името на месеца има буквата „р“?

— Стриди можеш да ядеш винаги и навсякъде — отговори категорично Питър. — Тази история с буквата „р“ в името на месеца е една стара измислица отпреди четиристотин години на някакъв английски провинциален духовник. Ако не греша, името му било Бътлър. Учените се присмяха над това, а нашето правителство го определи като глупост, но хората все още му вярват.

Кристин отхапа от стридата „Биенвил“.

— А аз си мислех, че е заради хайвера, който хвърлят през лятото.

— Да, така е през някои сезони в Нова Англия и в Ню Йорк. Но не и в залива Чесапайк, който е най-големият развъдник на стриди в света. В него и на юг те хвърлят хайвера си по всяко време на годината. Така че няма никаква причина, поради която хората на север да не ядат стриди през цялата година, така както правят тук, в Луизиана.

Настъпи тишина, а после Кристин каза:

— Когато научиш нещо, винаги ли го помниш след това?

— Да, струва ми се, че в повечето случаи помня. Имам странна памет, която поема всичко — прилича малко на старомодна мухоловка. Донякъде това ми е помагало.

Той набоде една стрида „Рокфелър“, вкусвайки с наслада едва доловимия й дъх на пелин.

— Как ти е помагало?

— Ами през онова лято, за което говорихме, ми предложиха да опитам и в други служби на хотела, включително да помагам и на бара. Тогава проявих интерес и взех на заем няколко книги. В едната от тях предлагаха указания за приготвяне на коктейли — Питър замълча, като мисълта му се върна към полузабравените събития. — Веднъж бях сам и в бара влезе някакъв посетител, когото не познавах, и ми каза: „Разбрах, че вие сте онова чудесно момче, за което пишат в «Ню Йоркър». Можете ли да ми направите един коктейл «Ръждив гвоздей»?“

— Та той се е пошегувал?

— Не, и аз бих си помислил същото, ако не бях прочел няколко часа преди това съставките на този коктейл — „Драмбуйе“ и шотландско уиски. Ето ти късмет, казах си. Въпреки всичко приготвих коктейла, а сетне той ми каза: „Това е добре, но така няма да овладееш бизнеса в този бранш. Нещата са се променили от времето на «Произведения на изкуството».“ Казах му, че не си въобразявам да стана Майрън Уигъл, но не бих възразил да бъда и Ивлин Орчъм. Той се засмя на думите ми — предполагам също беше чел Арнълд Бенет7. После ми даде визитната си картичка и ми каза да се отбия при него на другия ден.

— Предполагам, че е бил собственик на петдесет хотела.

— Оказа се, че не притежава нищо. Казваше се Хърб Фишър и работеше като търговски посредник — продаваше консерви на едро или нещо подобно. Освен това беше нахакан и самохвалко и през цялото време намираше начин да те над-приказва. При това беше наясно с бизнеса в хотелите и познаваше повечето хора от тези среди, защото именно там си въртеше търговията.

Блюдата със стридите бяха прибрани и напътстван от оберкелнера в червено сако, сервитьорът постави пред тях димящата камбала.

— Страхувам се да ям — каза Кристин. — Навярно нищо друго не би могло да има такъв божествен вкус като стридите — и като набоде сочната риба, приготвена с великолепни подправки, тя възкликна: — Хъм! Невероятно, дори е по-вкусна.

Едва след няколко минути тя каза:

— Разкажи ми за господин Фишър.

— Всъщност отначало си помислих, че говори само големи приказки. Такива като него колкото искаш по баровете. Но едно писмо от Корнелския университет промени мнението ми.

В него се казваше да се явя в Статлър хол — факултета за хотелна администрация — за конкурсен изпит. После се оказа, че ми предлагат стипендия и след гимназията се записах там. По-късно разбрах, че всичко е станало благодарение на Хърб, който беше изтормозил някои собственици на хотели да ме препоръчат на университета. Струва ми се, че той беше добър търговски посредник.

— Само ти се струва?

— Никога не съм бил напълно уверен — каза замислено Питър. — Дължа много на Хърб Фишър, но понякога се питам дали хората не са се съгласявали с него, предоставяйки му дори възможност да се занимава със своята търговия, само и само да се отърват от него. След като всичко се уреди с университета, аз го видях само веднъж. Опитах се да му благодаря, както и да се сдружа с него, но той не ми позволи — продължаваше да се хвали, като говореше за сделките, които бил сключил или възнамерявал да сключи. После каза, че са ми необходими някакви дрехи за колежа — беше прав — и настоя да ми даде на заем двеста долара. Трябва да е било много за него, защото по-късно разбрах, че спестяванията му не са били големи. Издължих му се, като изпращах чекове с малки суми, но повечето от тях не бяха никога осребрени.

— Но това е забележителна история — възкликна Кристин, която беше слушала задълбочено. — А защо не се срещаш вече с него?

— Той умря — каза Питър. — Опитах се да го потърся няколко пъти, но не успях. Преди година ми позвъни някакъв адвокат — очевидно Хърб нямаше семейство. Отидох на погребението. И видях, че там сме само осем души — такива, на които беше помагал по същия начин. Необичайно бе това, че при всички хвалби той не беше разказал на никого от нас за останалите.

— Ще се разплача — каза Кристин.

— Разбирам — кимна той. — И аз тогава се чувствах по същия начин. Струва ми се, би трябвало да се поуча от това, макар да не бях съвсем сигурен какво точно съм разбрал. Може би, че някои хора издигат пред себе си огромна преграда, която през цялото време желаят да разрушиш и ако не успееш, никога няма да можеш да ги опознаеш истински.

Кристин мълчеше, докато пиеха кафето — бяха се уговорили да се откажат от десерта. Накрая тя попита:

— Дали някой от нас наистина съзнава какво желаем от себе си?

Питър се замисли.

— Може би не съвсем. Макар че аз сигурно знам какво искам да постигна или поне харесвам.

Той помоли сервитьора за сметката.

— Кажи какво е то.

— По-добре би било да ти го покажа — каза той.

Те спряха пред ресторанта, опитвайки се да привикнат с горещия нощен въздух след прохладата в залата. През изминалия час градът изглеждаше притихнал. Светлините наоколо гаснеха и нощният живот във Френския квартал се преместваше на други места. Питър улови Кристин за ръка и я поведе, прекосявайки по диагонал „Ройъл стрийт“. Спряха на югоизточния ъгъл на улица „Сейнт Луис“ и се загледаха пред себе си.

— Ето какво бих искал да създам — каза той. — Нещо подобно или може би по-добро.

Под изящните балкони, обточени с метални дантели, и набраздените стоманени колони, блещукаха газови фенери, които хвърляха светлосенки върху сивобялата класическа фасада на хотел „Ройъл Орлийнс“. През сводестите, двукрили прозорци струеше кехлибарена светлина. По тротоара крачеше портиер с богата златоушита униформа и шапка с козирка. Някъде горе, високо, под внезапния порив на лекия ветрец заплющя-ха знамена. Пристигна такси. Портиерът се приближи, за да отвори вратата. До тях долетя потропването на женски токчета и мъжки смях. Затръшна се вратата. Таксито си замина.

— Някои смятат — каза Питър, — че „Ройъл Орлийнс“ е най-хубавият хотел в Северна Америка. Няма значение дали си съгласна. Важно е, че той показва какъв може да бъде хубавият хотел.

Те прекосиха улица „Сейнт Луис“ към сградата, която някога е била обикновен хотел, център на Креолската община, след това средище за търговия с роби, болница по време на Гражданската война, законодателно събрание на щата и сега отново хотел. Питър заговори въодушевено:

— Всичко е в тяхна полза — история, стил, съвременни съоръжения и въоръжение. Те разполагаха с две фирми архитекти от Ню Орлийнс — една невероятно традиционна, а другата съвременна. И успяха да докажат, че може да се строи оригинално и същевременно да се съхрани старинната атмосфера.

Портиерът, който беше престанал да се разхожда наоколо, отвори главната врата, когато влязоха вътре. Точно пред тях две огромни негърски фигури от камък охраняваха бялото мраморно стълбище, което водеше към фоайето.

— Най-интересното е — каза Питър, — че при всичките си индивидуални особености „Ройъл Орлийнс“ принадлежи към едно от хотелските обединения. — И той добави сдържано: — Но не към веригата на Къртис О’Кийф.

— А по-скоро към веригата на Питър Макдермот?

— О, много път трябва да извървя дотам. А пък и аз се върнах назад. Предполагам знаеш това.

— Да — каза Кристин. — Знам. Но ти ще се справиш. Обзалагам се за хиляда долара, че един ден ще успееш.

Той притисна ръката й.

— Ако разполагаш с толкова пари, по-добре да си купиш малко от акциите на веригата О’Кийф.

Прекосиха надлъж фоайето на „Ройъл Орлийнс“ — бял мрамор и старинни гоблени в бели, лимоненожълти и оранжеви тонове — излязоха през изхода към „Ройъл стрийт“.

В продължение на час и половина се поразходиха из Френския квартал, отбиха се в „Презървейшън хол“, като изтърпяха задушаващата жега и претъпканите пейки, за да се насладят на истинския джаз, изпълняван от диксиленда; след това в приятната прохлада на „Джаксън скуеър“ пиха кафе на Френския пазар до брега на реката, разгледаха критично безвкусните произведения на изкуството, с които изобилствуваше Ню Орлийнс, а сетне в „Двора на двете сестри“, на открито под звездите, меките светлини и нежната листовина на дърветата, пийнаха по един студен джулеп8.

— Беше чудесно — каза Кристин. — Сега вече мога да си вървя у дома.

Докато вървяха към „Ибървил“, където беше паркирана колата, едно малко негърче с картонена кутия и четка се приближи към тях.

— Да ви лъсна обувките, господине?

Питър поклати глава.

— Много е късно, мойто момче.

Но момчето със светнали очи стоеше, препречило пътя им, разглеждайки краката на Питър.

— А на бас, че мога да ви кажа, къде се намират такива обувки като вашите. Значи мога да ви кажа и града, и щата. Ако позная, ще ми дадете двайсет и пет цента, а ако не позная — аз ще ви дам двайсет и пет.

Преди години Питър беше купил обувките си в Тенъфли, Ню Джърси. Той се поколеба, обзет от чувството за предимство пред момчето, но после кимна.

— О’кей.

Светналите очи на момчето се устремиха нагоре.

— Господине, обувките, дето носите, се намират на тротоара в Ню Орлийнс, щата Луизиана. Спомнете си сега, че ви казах „къде се намират такива обувки“, а не откъде сте ги купил.

Те се разсмяха, а Кристин хвана Питър под ръка, когато той плати двайсет и петте цента на момчето. Продължиха да се смеят, докато караха колата на север, към апартамента на Кристин.

13

В трапезарията на частния апартамент на Уорън Трент Къртис О’Кийф вкусваше от дима на пурата. Беше я избрал от кутията от черешово дърво, която Алоисиъс Ройс му предложи, и богатият й аромат се смесваше приятно в устата му с вкуса на коняка „Луи XII“, придружен от кафе. Отляво на О’Кийф, начело на дъбовата маса, на която Ройс умело беше сервирал превъзходната вечеря от пет блюда, седеше Уорън Трент с благовидно изражение на патриарх. Срещу него в прилепнала по тялото черна рокля Додо издишваше с удоволствие дима на една турска цигара, която Ройс й беше предложил и запалил.

— Ах — каза Додо, — така съм сита, като че ли съм изяла цяло прасе.

О’Кийф се усмихна снизходително.

— Чудесна вечеря, Уорън. Моля ви да поздравите своя готвач.

Собственикът на „Сейнт Грегъри“ кимна любезно.

— Той ще бъде поласкан, като разбере от кого е поздравлението. Между другото навярно бихте пожелали да узнаете, че същото ястие се предлага тази вечер и в основния ресторант на хотела.

О’Кийф кимна, макар че това не му направи особено впечатление. Според него в ресторанта нямаше място за разнообразно и изискано меню и беше все едно да сервираш във ведро пастет от гъши дроб. При това рано тази вечер той хвърли поглед в основния ресторант на „Сейнт Грегъри“ в така наречения час на върховно натоварване и откри, че само една трета от огромната зала е заета.

В империята на О’Кийф вечерята беше сведена до стандартните размери и твърде опростена, а изборът бе ограничен до няколко известни и прозаични ястия. Зад тази политика се криеше убеждението на Къртис О’Кийф, подкрепено от неговия опит, че вкусът и предпочитанията на хората са еднообразни и лишени от въображение. Във всяко заведение на О’Кийф, макар че храната се приготвяше прецизно и се сервираше в условията на антисептична чистота, рядко полагаха грижи за гастрономите, които смятаха за недоходоносно малцинство.

Хотелският магнат отбеляза:

— Малко са хотелите в наше време, които предлагат такава кухня. Повечето от тях трябваше да променят своите методи.

— Повечето, но не всички. И защо всеки трябва да се поддава на това влияние?

— Защото от времето, когато ние двамата бяхме още млади, всичко в нашия бизнес, Уорън, се е променило, независимо дали ни харесва, или не. Онези дни, когато вие бяхте „моят домакин“ и от вас очакваха индивидуално отношение, вече са отминали. Може би някога хората са обръщали внимание на това, но не и сега.

Гласовете и на двамата звучаха категорично, което показваше, че с края на вечерята беше отминало и времето за голите любезности. Докато говореха, детските сини очи на Додо се въртяха с любопитство ту към единия, ту към другия, като че ли следяха някаква трудноразбираема игра на сцената. Алоисиъс Ройс беше обърнал гръб, зает около бюфета.

Уорън Трент каза рязко:

— Има и такива, които няма да се съгласят с вас.

О’Кийф погледна горящия край на пурата си.

— За тези, които не са съгласни, отговорът се крие в разликата между моя баланс и балансите на останалите собственици. Като вас например.

Трент почервеня и стисна устни.

— Това, което става тук, е временно явление, каквито съм наблюдавал и преди. И то ще отмине като предишните.

— Не, ако си мислите, че е така, вие сам си слагате примката на врата. А вие заслужавате нещо по-добро, Уорън — след всичките тези години.

Настъпи упорито мълчание, след което Трент изръмжа:

— Не съм градил цялото това предприятие цял живот, за да гледам накрая как се превръща в евтино заведение.

— Ако имате предвид моите хотели, нито един от тях не е евтино заведение — сега О’Кийф почервеня от гняв. — А и не съм съвсем убеден, че това може да се нарече предприятие.

В последвалата ледена тишина Додо попита:

— Това истинска битка ли ще бъде, или само на думи?

Двамата мъже се разсмяха, макар че смехът на Уорън Трент не беше така сърдечен, но Къртис О’Кийф вдигна успокояващо ръце.

— Тя е права, Уорън. Безсмислено е да се караме. Ако всеки от нас продължи по своя път, поне бихме могли да се разделим като приятели.

Уорън Трент кимна сговорчиво. До известна степен неговата сприхавост преди малко беше предизвикана и от пристъпите на ишиаса, които вече бяха отминали. Но дори и да не беше така, помисли си той горчиво, едва ли можеше да не се обиди на този преуспяващ мазник, чиито финансови завоевания рязко се отличаваха от неговото състояние.

— Нека да го кажем с две думи — заяви Къртис О’Кийф. — Това, което хората очакват днес от хотелите, е ефективно и икономично обслужване. Но ние не бихме могли да им го предоставим, ако не разполагаме с ефективна отчетност за всяко движение на нашите гости и на самите нас; с ефективен план и преди всичко със занижаване на разходите за работни заплати, което означава автоматизация при обслужването, съкращаване на служителите и премахване, доколкото е възможно, на старомодното гостоприемство.

— И само това ли? Нима ще подцените всичко останало, което допринася за добрия вид на хотела? Нима ще отречете, че всеки добър собственик трябва да остави своя личен почерк в хотела си? — собственикът на „Сейнт Грегъри“ изсумтя. — Посетителят във вашия хотел не може да усети, че е у дома си. Той не може да се почувства като важна личност, към която биха се отнесли с повече внимание и гостоприемство, отколкото е посочено в сметката му.

— Това е илюзия, от която няма полза — отвърна рязко О’Кийф. — Ако в някой хотел се проявява гостоприемство, то се заплаща и в крайна сметка е без значение. Сега хората разбират фалша. Но те уважават справедливото отношение — справедливата печалба за хотела и справедливата цена за госта, което всъщност предлагат моите хотели. Съгласен съм, че ще се намери и някое друго местенце като „Тъскани“ за тези които желаят специално обслужване и са готови да си платят. Но това са малки заведения за отбраното малцинство. Големите хотели, какъвто е вашият, ако желаят да устоят на моята конкуренция, трябва да мислят като мене.

Уорън Трент изръмжа:

— Предполагам, не ще възразите, ако продължа за известно време да мисля, като пожелая.

О’Кийф поклати нетърпеливо глава.

— Нямах предвид лично вас. Говорех за тенденциите, а не за частните случаи.

— По дяволите тенденциите! Аз инстинктивно усещам, че много хора все още желаят да пътуват при първокласни условия и именно те очакват от хотела нещо повече, а не само кутии с легла.

— Вие изопачавате думите ми, но аз не възразявам — усмихна се студено Къртис О’Кийф. — Аз ще оспоря вашето сравнение. С изключение на малък брой хора никой вече не ползва първокласните услуги — с тях е свършено.

— Защо?

— Защото реактивните самолети сложиха край на пътуването с първа класа и заедно с това и на характерния за него начин на мислене. Преди първата класа притежаваше своя отличителна атмосфера. Но пътуването с реактивен самолет показа безсмислието и глупостта на старите начини на пътуване. Със самолет се пътува така бързо и кратко, че не си струва въобще да се придвижваш с първа класа. Затова хората предпочитат да се мушнат в седалките на туристическата класа в самолета и да не се тревожат за общественото си положение, а и цената е доста висока. Скоро след това настъпи обратът при пътуването с туристическа класа. Първа класа, казваха си те, докато се хранеха от пластмасовите кутии, е за глупаците и прахосниците. И това, което хората разбраха, че могат да получат от реактивните самолети — ефективно и икономично обслужване, — сега изискват и от хотелите.

Додо се опита неуспешно да прикрие прозявката си с ръка и след това угаси турската цигара. Алоисиъс Ройс се озова зад нея, предлагайки й нова цигара, като й поднесе и огън. Тя се усмихна топло и младият негър отвърна със сдържана и дружелюбна усмивка. Той смени незабелязано пълните пепелници с чисти и доля кафе на Додо, а след това и на останалите. Когато Ройс тихо се измъкна от гостната, О’Кийф отбеляза:

— Чудесно момче имате, Уорън.

— Той е отдавна с мене — отвърна Уорън Трент разсеяно. Докато наблюдаваше Ройс, той си мислеше как ли би реагирал бащата на Алоисиъс, ако можеше да разбере, че управлението на хотела би могло да премине в други ръце. Може би щеше да свие рамене. Стори му се, че го чува сега как заявява с дрезгавия си, весел глас: „Ти отдавна постъпваш, както пожелаеш, и ако преживееш тези тежки години, то ще бъде за твое добро. Господ превива гърбовете ни, за да ни напомни, че не сме нищо друго, а негови непокорни чеда, макар и да си въобразяваме какво ли не.“ Но после старецът би могъл да добави с преднамерена упоритост: „Както и да е, щом вярваш в нещо, трябва да държиш докрай. Ако умреш, няма да можеш да застреляш никого, щото надали ще можеш да се прицелиш.“

И ето като се прицели сега, макар и да усещаше, че е разколебан, Уорън Трент продължи да настоява:

— От това, което правите в хотелите си, всичко изглежда отвратително антисептично. Във вашите хотели няма уют и човешка топлина. Те са предназначени за автомати, в чиито умове са заложени перфокарти, а не мозък, и във вените им тече смазочно масло вместо кръв.

— По този начин се плащат дивидентите — сви рамене О’Кийф.

— Може би финансовите, но не и човешките.

Пренебрегвайки последната забележка, О’Кийф каза:

— Говорех за състоянието на нашия бизнес в наши дни. Но нека помислим какво ще стане утре. В моята организация е разработен план за бъдещето. Предполагам, че някои могат да го нарекат илюзия, макар това да е една програма за развитието на хотелите, и то, разбира се, на хотелите на О’Кийф през следващите години. Най-напред ние опростихме функциите на рецепцията, като за настаняването на гостите ще бъдат необходими няколко секунди. Повечето от нашите клиенти ще долитат с хеликоптер направо от аерогарата и затова, главното звено на рецепцията ще бъде разположено на покрива, при частното летище за хеликоптери. Наред с това ще бъдат уредени рецепции и на долните нива, където колите и автобусите ще пристигат директно и по този начин ще отпадне преминаването през фоайето както сега. Всички тези пунктове ще бъдат оборудвани с екипи за бързо настаняване, направлявани от компютър „Ай-Би-Ем“, който вече е готов. На гостите с резервации ще се изпращат закодирани карти. Те ще ги поставят в изчислителната машина и веднага ще се отправят със специален ескалатор към стаята си, която би могла да бъде почистена само за няколко секунди преди пристигането им. Ако някоя стая се окаже неподготвена, а това може да се случи, както се случва и сега — призна Къртис О’Кийф, — ние ще имаме на разположение маломерни пътнически помещения. Те ще представляват кабини с по два стола, умивалник и място за багаж — напълно достатъчни, за да се освежи човек след пътуването и да се уедини. Хората ще могат да се настанят и тях и да ги напускат както обикновените стаи. Моите инженери вече работят над тези проекти за осъществяването на подвижни пътнически помещения, от които по-късно ще може да се премине направо в определена стая. По този начин клиентът просто ще отвори вратата, контролирана от компютъра „Ай-Би-Ем“, и ще влезе в стаята си. За тези, които пътуват с коли, ще бъдат оборудвани подобни уреди със закодирани подвижни светлинни сигнали, които ще ги насочват към персонални паркинги, а оттам специалните ескалатори ще ги отвеждат направо в стаите им. При всички случаи ще отпадне пренасянето на багажа, като се използуват високоскоростни сортировъчни машини и конвейери за изпращането на куфарите до стаите преди пристигането на гостите. Така ще бъдат автоматизирани всички останали служби — камериерки, напитки, храна, цветя, лекарствени материали, вестници, дори и крайната сметка ще може да се изплати чрез стайния конвейер. И освен това наред с другите предимства аз ще премахна системата на бакшишите, от чиято тирания през всичките течи години страдаме и ние, и нашите клиенти.

В облицованата с ламперия столова настъпи тишина, докато хотелският магнат, овладял обстановката, отпи кафе, преди да продължи: — Моят проект за конструкцията на сградата и автоматизацията в нея ще сведе до минимум необходимостта от намесата на персонала в стаите с гости. Прибиращите се в стените легла ще се оправят с машини отвън. Климатичните инсталации за филтриране на въздуха са усъвършенствани до такава степен, че прахът и нечистотиите вече не представляват проблем. Килимите например ще се постилат върху под от стоманена мрежа с отверстия за въздуха, през които всекидневно ще се всмуква прахът под въздействието на автоматични релета. Всичко това, а и много други неща, могат да се осъществят сега. Останалите ни проблеми, които естествено ще бъдат решени — Къртис О’Кийф махна с ръка, с познатия си, нетърпящ възражение жест, — останалите проблеми са свързани главно с координацията, строителството и инвестициите.

— Надявам се — каза твърдо Уорън Трент, — че никога няма да доживея деня, в който всичко това ще стане в моя хотел.

— Няма да доживеете — уведоми го О’Кийф. — Преди да стане това тук, ще трябва да разрушим изцяло вашия хотел и да го построим отново.

— Вие ще направите това! — отвърна съкрушено Трент.

О’Кийф сви рамене.

— Аз естествено не мога да ви разкрия далечните ни планове. Но бих ви казал, че в близко време това ще се превърне в наша политика. Ако се тревожите за оцеляването на името си, мога да ви обещая, че на новото здание ще бъде поставена възпоменателна плоча с названието на предишния хотел и връзките ви с него.

— Плоча ли?! — изсумтя собственикът на „Сейнт Грегъри“. — И къде ще я поставите? В мъжката тоалетна ли?

Додо внезапно се изкикоти и когато двамата се извърнаха към нея, тя отбеляза:

— Може би няма да има тоалетни? И кой ли ще се нуждае от тях при всичките тези конвейери?

Къртис О’Кийф я изгледа ядовито. Понякога не проумяваше дали Додо не е по-умна, отколкото изглеждаше.

Уорън Трент се изчерви от смущение и се обърна към нея подчертано учтиво:

— Моля да ме извините, скъпа лейди, за неуместно подбраните думи.

— О, не ми обръщайте внимание — отвърна учудена Додо. — Мисля, че този хотел е много шик. — Тя извърна ококорените си и наивни очи към О’Кийф. — Кърти, за какво трябва да го събаряш?

— Аз само обмислях една възможност — отвърна той раздразнено. — Но при всяко положение, Уорън, за вас е крайно време да се оттеглите от този бизнес.

Отговорът, който последва, беше учудващо мек в сравнение с резкия тон на Трент преди няколко минути.

— Дори и да искам да се оттегля, освен мене и други ще решават този въпрос. Мнозина от моите служители разчитат на мене, така както и аз съм разчитал на тях. Вие казахте, че възнамерявате да замените хората с автомати. Не бих си тръгнал оттук, след като разбрах това. Аз дължа твърде много на моите сътрудници или поне на такава вярност, каквато получавам от тях.

— Така ли? Съществува ли такъв предан персонал? Не смятате ли, че всички, или повечето от тях, ще ви продадат на часа, щом разберат, че ще получат облаги от това?

— Уверявам ви, че не. Аз ръководя този хотел повече от тридесет години и през това време тук се изгради и предано отношение. Но може би вие нямате толкова голям опит в тази насока?

— Аз имам собствено мнение по въпроса за предаността — отвърна разсеяно О’Кийф. Мислено той си представи доклада на Огдън Бейли и младия му помощник Шон Хол. Беше предупредил Хол да не се впуска в подробности, но в писменото му изложение имаше една дреболия, която би могла сега да му бъде от полза. Магнатът се замисли и накрая отговори:

— Нали имате един служител, който работи на вашия бар „Понталба“?

— Да, Том Ърлшор. Той работи в хотела приблизително от времето, когато започнах и аз.

Помисли си, че до известна степен Том Ърлшор олицетворяваше възрастните служители на „Сейнт Грегъри“, които Трент не можеше да изостави. Той самият беше приел Ърлшор на работа, когато и двамата бяха млади и сега макар престарелият барман да беше прегърбен и да работеше бавно, той се числеше към онези служители, които Уорън Трент считаше за свои лични приятели. Беше помагал на Ърлшор като на приятел. В онези години малката дъщеря на Ърлшор, родена с увредено бедро, беше изпратена на север в клиниката „Майо“, където й направиха успешна операция благодарение на съдействието на Уорън Трент. След това плати безмълвно разходите, а Том Ърлшор беше засвидетелствувал безкрайната си благодарност и преданост. Момичето на Ърлшор бе вече омъжено, имаше деца, но приятелството между бащата и собственика на хотела все още продължаваше.

— Ако има някой, на когото мога да разчитам — каза той на Къртис О’Кийф, — това е Том.

— Вие ще постъпите като глупак, ако му вярвате — каза сурово О’Кийф. — Аз имам сведения, че той ви ограбва.

О’Кийф изложи фактите пред замлъкналия от изумление Трент. Съществуваха хиляди начини, чрез които нечестният барман можеше да обира работодателя си — като не допълва по мярка чашите, спестявайки си допълнително по едно-две питиета от всяка бутилка, като не маркира на касата всяка поръчка или продавайки на цените на бара закупен лично от него алкохол, и докато при ревизия не се установят никакви загуби, то приходите наред с реалната печалба се присвояват от него самия. Оказа се, че Том Ърлшор работи успешно и по трите метода. Освен това, според наблюденията през последните седмици на Шон Хол, двамата помощници на Ърлшор действуваха в съюз с него.

— Те измъкват доста голям процент от печалбата на вашия бар — заяви О’Кийф — и съдейки по всичко, бих казал, че това не е отскоро.

Докато О’Кийф говореше, Уорън Трент седеше неподвижен, макар зад безизразното му лице да се криеха тежки и горчиви мисли. При все че към Том Ърлшор хранеше дългогодишно доверие и приятелство, в което вярваше, той ни най-малко не се съмняваше в достоверността на предоставената информация. Беше запознат добре с методите на шпионаж, използувани от хотелските вериги, за да не се довери на сведенията, а и Къртис О’Кийф не би отправил обвинения въз основа на непроверени факти. Уорън Трент отдавна се досещаше, че агентите на О’Кийф са проникнали в „Сейнт Грегъри“ преди появата на шефа си Но той не очакваше това мъчително унижение.

— Вие казахте „съдейки по всичко“ — отвърна той. — Какво имате предвид?

— Вашият така наречен предан персонал е разяден от корупция. Едва ли има служба в хотела, в която да не ви ограбват и да не ви мамят. Разбира се, аз не разполагам с подробни данни, но мога да ви предоставя това, което знам. Ако желаете, ще наредя да изготвят такъв доклад.

— Благодаря — едва чуто прошепна Трент.

— При вас работят доста дебели хора. Това беше първото, което забелязах при пристигането си. Винаги съм смятал това за тревожен признак. Коремите им са пълни с храна от хотела и те ежедневно се угояват за ваша сметка.

В малката уютна трапезария настъпи тишина, нарушавана единствено от приглушеното тиктакане на стенния холандски часовник. Накрая, с нотка на умора, Уорън Трент бавно изрече:

— Това, което изложихте, би могло да промени моето становище.

— И аз смятам така — Къртис О’Кийф пожела да потрие ръце от удоволствие, но се въздържа. — В крайна сметка стигнахме до момента, когато бих искал да ви направя едно предложение.

— Предполагах, че ще докарате нещата дотам — отвърна сухо Уорън Трент.

— Аз ще ви направя честно предложение съобразно действащите обстоятелства. Междувременно трябва да ви кажа, че съм запознат със сегашното ви финансово положение.

— Щях да бъда учуден, ако не сте.

— Но да ви кажа накратко: вие притежавате петдесет и един процента от акциите на хотела и това ви дава възможност да контролирате нещата тук.

— Правилно.

— През 1939 година вие инвестирахте в хотела четири и половина милиона долара като ипотека. Два милиона от заема все още не са изплатени, а срокът изтича в петък. Ако не върнете парите, заемодавците ще ви отнемат хотела.

— И това е така.

— Преди четири месеца вие се опитахте да продължите срока на ипотеката. Отказаха ви. Предложихте на заемодавците по-изгодни условия, но те отново ви отказаха. Оттогава търсите други източници за финансиране, но нищо не сте открил. За кратко време, с което разполагате, не ви остава каквато и да било възможност.

— Не мога да се съглася с това — изръмжа Уорън Трент. — Толкова много заеми се уреждат за кратко време.

— Но не и заеми като този. И не при толкова голям дефицит като вашия.

Трент само присви устни и не последва никакъв отговор.

— Аз предлагам — каза Къртис О’Кийф — да ви платя четири милиона долара за този хотел. От тях два милиона ще се използват за продължаване на срока на ипотеката, за което мога да ви уверя, че няма да срещна никакви трудности.

Уорън Трент кимна, съзнавайки с огорчение самодоволството, което изпитва другият.

— От останалата сума един милион ще ви дам в брой, за да се разплатите с дребните акционери, а един милион ще получите под формата на акции от корпорацията О’Кийф, които ще бъдат уредени в близко време. Допълнително като израз на лично уважение към вас ще можете да се ползвате от привилегията да запазите за себе си своя апартамент в хотела, докато сте жив, като ви уверявам, че при евентуален ремонт, ще се договорим за други взаимоизгодни условия по този въпрос.

Уорън Трент седеше неподвижен, а лицето му не издаваше нито мислите, нито обзелата го изненада. Предложението се оказа по-добро, отколкото очакваше. Ако приемеше, щеше да му остане на разположение един милион долара — все пак добро постижение, подир което можеше да се оттегли от дейността, на която беше посветил целия си живот. И все пак това означаваше, че трябва да се оттегли; да се оттегли от всичко, което беше изградил и за което се беше грижил. Или поне, помисли си мрачно, за което бе полагал грижи доскоро.

— Струва ми се — каза О’Кийф, опитвайки се да придаде безгрижен тон на думите си, — не би било съвсем зле, ако живеете тук без никакви тревоги, докато вашият слуга се грижи за вас.

Нямаше смисъл да обяснява, че в близко време Алоисиъс Ройс ще завърши право и вероятно си има други идеи за своето бъдеще. А това все пак му напомняше, че в орловото си гнездо, на върха на хотела, който вече не ръководеше, ще доживее самотно дните си.

— А ако приемем, че се откажа от продажбата — отвърна рязко Уорън Трент. — Какво възнамерявате да предприемете тогава?

— Ще потърся друго място за строеж. Всъщност мисля си, че далеч преди да стане това, вие ще изгубите хотела. Но дори и да не се случи така, ние ще ви наложим такава конкуренция, която ще ви отстрани от бизнеса.

Това беше изречено с преднамерено безразличен тон, зад който се криеше хладен и пресметлив ум. Истината обаче беше друга: корпорацията на О’Кийф жадуваше настойчиво и неотложно „Сейнт Грегъри“. Отсъствието на хотел на О’Кийф в Ню Орлийнс беше равнозначно на липсата на зъб в солидната все пак челюст на компанията, поглъщаща потока от туристи. Тя беше претърпяла вече големи загуби в тази насока в други градове, покупката беше необходима за преуспяващата хотелска верига като кислород. Доста обезпокоителен бе и фактът, че конкурентите вече запълваха празнината. „Шератън Чарлз“ се бяха установили отдавна в града. „Хилтън“ наред с хотела си на аерогарата издигна нова сграда в Стария квартал, а „Ройъл Орлийнс“ принадлежеше на „Хотелската корпорация на Америка“.

Условията, които Къртис О’Кийф предложи на Уорън Трент, се налагаха от съвсем реалистични подбуди. Заемодателите на „Сейнт Грегъри“ вече бяха проверени от пратениците на О’Кийф, но се оказа, че не са склонни към отстъпки. Веднага стана ясно, че възнамеряват най-напред да обсебят хотела, а след това да го задържат за някой голям удар. Ако трябваше да се купи „Сейнт Грегъри“ на разумна цена, това можеше да стане именно сега.

— Колко време ще ми дадете да помисля? — попита Уорън Трент.

— Предпочитам да получа отговора веднага.

— Не съм готов за това.

— Добре — премисли О’Кийф. — В събота имам среща в Неапол. Бих искал да си тръгна оттук не по-късно от четвъртък по обяд.

— Та това е по-малко от четиридесет и осем часа.

— Не виждам смисъл да изчаквам повече.

Неотсъпчивостта караше Уорън Трент все още да не се поддава. Разумът му напомняше, че така би скъсил само с един ден времето до крайния срок, с което беше вече примирен. Той отстъпи:

— Струва ми се, че щом настоявате…

— Чудесно! — каза О’Кийф и като се усмихна широко, отмести стола си и стана, кимвайки към Додо, която наблюдаваше със съчувствие Уорън Трент. — Време е да си вървим, мила. Уорън, благодаря ви за гостоприемството.

Все пак не би било толкова зле, ако се изчака ден и половина. В крайна сметка не може да има съмнение в окончателния резултат.

На изхода Додо извърна големите си очи към своя домакин:

— Благодаря ви, господин Трент.

Той взе ръката й и се приведе към нея.

— Не мога да си спомня дали някога тези стари стаи са били удостоявани с такава чест.

О’Кийф го стрелна с очи, усъмнил се в искреността на комплимента, но след това разбра, че той е съвсем откровен. Това беше едно от странните качества на Додо — да установява понякога хармонични взаимоотношения почти инстинктивно с най-неочаквани хора.

В коридора тя го хвана леко под ръка и той усети как сетивата му се пробуждат.

Но преди всичко си спомни, че трябва да се помоли на бога и да му благодари за успешно преминалата вечер.

14

— Има нещо вълнуващо — отбеляза Питър Макдермот, — когато една жена рови в чантата си за ключа от своя апартамент.

— Това има двояк символ — каза Кристин, като продължаваше да търси ключа. — Апартаментът олицетворява женската независимост, а изгубването на ключа говори, че тя все още си е жена. А, ето — намерих го.

— Почакай! — и Питър хвана Кристин за раменете и после я целуна. Целува я дълго, а през това време ръцете му се плъзнаха по нея и я обхванаха здраво.

Накрая, почти бездиханна, тя каза:

— Аз съм си платила наема. Та ако ще се занимаваме с това, по-добре би било да влезем вътре.

И като взе ключа, Питър отвори вратата.

Кристин остави чантата си на масичката и се отпусна върху един голям диван. Тя освободи с облекчение краката си от тесните лачени обувки.

— Искаш ли цигара? — попита той, като седна до нея.

— Да, моля те.

Питър поднесе запалена клечка и за двамата.

Беше обзет от чувството на въодушевление и лекота, от реалното усещане за всичко наоколо. Вярваше, че взаимоотношенията между тях могат да продължат да се развиват съвсем логично, стига да се реши на това.

— Хубаво е — каза Кристин — да седим ей така и да си говорим.

Той улови ръката й.

— Но ние не говорим.

— Ами нека тогава да говорим.

— Е, не точно да говорим…

— Знам, Само че въпросът е докъде ще стигнем и ако стигнем дотам, защо ни е необходимо това.

— А не можем ли просто да завъртим колелото…

— Да, но тогава няма да има никакъв хазарт, а само увереност — тя замълча и се замисли. — Това, което се случи преди малко, става за втори път и между нас има странно привличане.

— По отношение на привличането при нас всичко е наред.

— Така че с течение на времето ни предстои и естествено развитие на нещата.

— Да, но аз не вървя редом с тебе, а крача отпреде ти.

— Предполагам към леглото.

— Аз ще легна отляво, а ти ще бъдеш с лице към таблата — каза той замечтано.

— Трябва да те разочаровам.

— Не казвай нищо! Ще отгатна. Навярно си забравила да си измиеш зъбите. Но няма значение, ще почакам.

— О, с тебе е трудно да се разговаря… — засмя се тя.

— Е, не точно да разговаряме…

— Тъкмо оттам започнахме.

Питър се облегна и изпусна колелце тютюнев дим, после още едно и още едно.

— Винаги съм искала да мога да го правя — каза Кристин. — Но никога не съм успявала.

— Ще ме разочароваш ли? — попита той.

— Имам чувството, че това, което трябва да се случи… ще се случи, и то няма да бъде без значение и за двама ни.

— А също и за тебе, нали?

— Мисля, че да. Не съм сигурна.

Тя се чувствуваше по-неуверена и за онова, което можеше да се случи по-нататък.

Той угаси цигарата си, а после взе цигарата на Кристин и също я угаси. И когато притисна ръцете й, усети, че увереността й я напусна.

— Трябва да се опознаем по-добре — каза той и се взря в лицето й. — Думите не са най-доброто средство за това.

Той протегна ръце към нея и тя, отначало покорна, а сетне обхваната от разгаряща се възбуда, се приближи към него. От устните й се изтръгнаха горещи, неразбираеми думи, благоразумието й изчезна, а обзелата я доскоро сдържаност се стопи. Трепетна и с разтуптяно сърце, тя си каза: „Каквото е трябвало да стане, ще стане. А сега нито съмненията, нито разумът могат да попречат.“ Чу учестеното дишане на Питър и притвори очи.

Времето спря. После ненадейно двамата се отдръпнаха един от друг.

— Понякога — каза Питър — ти се случват неща, които не можеш да забравиш. В един миг, в най-ужасния миг си спомняш за тях. — Той я обгърна, но сега ръцете му излъчваха нежност. После прошепна: — Ти беше права. Нека оставим всичко на времето.

Тя почувствува, че я целува нежно, а сетне чу стъпките му да се отдалечават. Чу външната врата да се отваря и миг след това се хлопна.

Отвори очи:

— Питър, мили — прошепна тя. — Не бива да си тръгваш. Моля те, не си отивай!

Но наоколо беше тихо и само отвън долиташе лекият шум от слизащия асансьор.

15

До сряда оставаха само няколко минути.

В едно от заведенията със стриптийз на „Бърбън стрийт“ някаква блондинка с широк ханш се беше притиснала към партньора си, положила ръка върху бедрото му, а с пръстите на другата ръка го милваше по тила.

— О, разбира се, — каза тя. — Разбира се, че искам да спя с тебе, миличък.

Тоя, някой си Стан, както се представи, е от някакво си провинциално градче в Айова, за което не съм и чувала. Но ако продължава още да диша срещу мене, помисли си тя, просто ще повърна. Дъхът, който се разнася от устата му, направо мирише на канал.

— К’во чакаме тога’а? — попита я мъжът завалено. Той хвана ръката й и я пъхна нагоре между бедрата си. — Тука, маце, имам нещо специално за тебе.

Всички са еднакви — помисли си с презрение тя. — Гръмогласни дървеняци, които се мъкнат тука и си мислят, че това, дето е между краката им, е нещо изключително, по което жените припадат, а пък са едни такива тъпи горделивци, като че ли са отгледали краставици за селскостопанска изложба. Ама ако речеш яко да го изпиташ, и тоя ще свърши и ще се разхленчи „като останалите“. Но тя нямаше намерение да го изпитва. Боже, какъв отвратителен дъх!

Близо до тях фалшиво свирещият дзажов оркестър, чиито музиканти бяха доста неопитни, за да свирят в някое по-добро заведение на „Бърбън стрийт“ като „Славната врата“ или „Паркът“, неблагозвучно завършваше поредния си номер. Изпълнението беше придружено и от танц, ако неумелото тътрене по сцената на някоя си Джейн Мансфийлд можеше да се нарече така. (Това беше един от триковете, характерни за „Бърбън стрийт“: името на някой известен изпълнител се поизменяше леко и се прикачваше на неизвестен изпълнител с надеждата, че отминаващата публика по погрешка можеше да го вземе за истинска звезда.)

— Слушай — каза нетърпеливо мъжът от Айова, — що не се разкараме оттука?

— Вече ти обясних, душичке. Аз работя тук. Още не мога да си тръгна. Трябва да си изпълня номера.

— Да ти пикая на номера.

— Е, душичке, не е хубаво така — и като че ли обзета от внезапно вдъхновение, едробедрата блондинка попита: — В кой хотел си се настанил?

— В „Сейнт Грегъри“.

— Не е далече оттука.

— Само след пет минути ще мога да ти сваля гащите.

— Няма ли преди това да ме почерпиш? — сгълча го тя.

— На всяка цена! Айде, да тръгваме.

— Станли, миличък, почакай! Сетих се нещо.

Нещата се развиваха чудесно, помисли си тя, също като в добре играна пиеса. И защо не? Това беше около хилядното представление — със стотина повече или по-малко. През последния час и половина Стан, или който и да бе и откъдето и да бе той, следваше покорно стария, изтъркан сценарий: още с първото питие се опитаха да му измъкнат четворно по-голяма цена от тази, която би платил в някое порядъчно заведение. След това келнерът донесе и на нея да пийне. Питиетата пристигаха едно след друго, но на нея, както и на останалите момичета на комисионна към бара, сервираха студен чай вместо евтиното уиски за клиентите. После тя предупреди незабелязано келнера да приключи с поръчката с половин бутилка местно шампанско и с това сметката на този нищо неподозиращ мухльо Стан щеше да стигне четиридесет долара и нека само се опита да се измъкне, без да плати!

И така, оставаше й само да го разкара, сега би могла, ако всичко вървеше наред, да спечели поредната дребна комисионна. В крайна сметка й се полагаше някакво възнаграждение, след като изтърпя вонящия му дъх.

— Какво се сети бе, маце? — попита той.

— Що не ми оставиш твоя ключ от хотела? На тебе ще ти дадат друг от рецепцията, те винаги имат резервни. Аз ще дойда веднага щом свърша тук — тя притисна мястото, където той беше оставил ръката й. — И да се приготвиш.

— Ще се приготвя.

— Добре тогава. Дай ми ключа.

Той държеше ключа здраво в ръката си.

— Абе ти сигурна ли си, че ще… — попита той със съмнение.

— Душичке, обещавам ти, че ще хвръкна — каза тя и пръстите й започнаха отново да го милват. Тоя мърльо май ще напълни гащите всеки миг. — Та кое момиче не би дошло при тебе, Стан?

Той притисна ключа в ръката й.

Преди да успее да размисли, тя беше изчезнала. Келнерът щеше да довърши останалото с помощта на един юначага, ако господин Зловоние се противеше за сметката. Но той вероятно нямаше да упорства, а и тук повече не би се върнал. Такива мухльовци никога не се връщат.

След около два часа, към края на деня, който беше сив като останалите й дни, макар и да се утешаваше, че днес е успяла да изкара повече, едробедрата блондинка продаде ключа за десет долара.

Купи го Милн Ключаря.