Хрътка

1.Отваряне на верига

— Донесох нещо — каза жената с мишето лице и затършува в чантата си. — Не знам дали ще можете да го използвате… но Поли не се разделяше с него… талисман… нали разбирате.

И извади монетата и я остави на масата.

Металът имаше цвят на стар калай, покрит с патина от годините. Излъчваше мътен блясък. И тежест. Като че ли беше излъскан от безброй алчни пръсти. Стар сребърен долар.

Ясновидката го погледна внимателно, но не понечи да го вземе.

— Много добре, мила — каза тя, — но първо трябва да ми разкажете малко повече за себе си и приятеля си. Как се случи всичко.

Последва мълчание. Жената дълбоко си пое дъх и замислено се загледа през прозореца.

Шарлот Викърс, най-известната ясновидка в областта, седеше срещу нея и търпеливо чакаше. Тя бе приятна жена, малко под четиридесетгодишна, с прасковена кожа, гарвановочерна коса и светлосини, чувствено искрящи очи. Още беше по копринен халат и пантофи и пиеше първата си утринна чаша „Ърл Грей“. Имаше физиката на майка си, която повечето мъже биха описали като „приятно пълна“, а по думите на баща й била копие на Джейн Ръсел1. Но за съжаление някогашното прелестно пълничко момиче бе останало в годините на разцвета на хулата и сега Шарлот трябваше да прави малки чудеса с помощта на руж и сенки. Дори беше започнала да лепи на хладилника си картинки на дебели жени и едри селскостопански животни.

Дребната жена я бе събудила само преди минути и Шарлот все още не се беше разсънила. Гостенката се представи като Натали Фортунато. Прочела за способностите й във вестника и решила да се обърне към нея. Искала да открие изчезналия си приятел и това било последната й надежда.

Шарлот официално се бе оттеглила от издирването на изчезнали хора, но се смили над нещастието на жената и я покани да влезе. Сега двете седяха на голямата дъбова маса в трапезарията и пиеха чай от сребърни чаши. В стаята тихо тиктакаше часовник на Сет Томас2.

— Казва се Пол — започна жената. — Ходихме три години преди да… нали разбирате…

— Преди да изчезне ли? — като духаше чая си, попита Шарлот.

Натали кимна.

— Случи се толкова неочаквано… Всичко вървеше толкова добре, нали разбирате… Все още не мога да повярвам.

— Преди колко време изчезна приятелят ви, мила?

— Преди единайсет месеца, седем дни и четиринайсет часа.

— Разбирам. — Шарлот се опита да не се поддава на състраданието. В тази жена имаше нещо, което я смущаваше. Нещо познато. — Бихте ли ми описали обстоятелствата?

— Трябваше да го взема от службата му — горчиво отвърна Натали, загледана в сервиза за чай така, като че ли е кошче, пълно с мъртви котенца. — Той беше счетоводител, нали разбирате, но не беше досаден, беше забавен, нали разбирате, и този ден щяхме да ходим на пикник на плажа. — Тя замълча за миг и избърса ъгълчето на окото си с опакото на дланта си.

Шарлот внимателно я наблюдаваше. Посетителката й бе висока около метър и петдесет, със загорели жилести ръце и бадемови очи, които се стрелкаха насам-натам, сякаш задвижвани с електрически ток. Приличаше на болна от анорексия чихуахуа3. На възраст между тридесет и пет и четиридесет години, тя имаше сребристоруса коса, прихваната назад в стегнат кок — така, че се виждаха черните й корени — и носеше от онези преоценени модерни дрехи, които просто късаха сърцето на Шарлот. Дънкова пола с апликации на слънчогледи, дънково горнище и елек от изкуствена кожа.

— Но когато отидох в службата му — продължи тя, — вратата беше отворена, кафемашината работеше и Поли го нямаше. Просто… го нямаше.

— Какво според вас се е случило? — попита Шарлот. — Смятате ли, че е отвлечен?

Натали сви рамене.

— Нямам представа защо някой би отвлякъл Поли. Искам да кажа, семейството му е адски бедно, а той сигурно още изплащаше заема за колежа. Освен това, ако са го отвлекли, щяха да поискат откуп, нали така?

Шарлот кимна и замислено отпи от чая си.

— Предполагам, че сте съобщили в полицията, нали?

Натали се намръщи, като че ли бе опитала нещо с неприятен вкус.

— На ония типове хич не им пука за Поли. Попълних всичките им формуляри и отговорих на всичките им въпроси, обаче те и досега не са си помръднали пръста.

Последва мъчителна пауза. Натали Фортунато прехапа горната си устна и думите й увиснаха във въздуха като неприятна миризма. Светлината в очите й помръкна и по бузата й се стече сълза, която капна на масата. Шарлот усети, че стомахът й се свива. Просто не беше справедливо.

Натали се опита да преглътне сълзите си и се заоглежда.

Жилището на Шарлот изненадваше повечето посетители: малка къща в прерията от ранния американски фолклор, мебели в колониален стил. Никакви кристални топки, пирамиди, свещи, светена вода… абсолютно нищо от онова, което може да се очаква от ясновидка. Просто практичен, уютен дом. Основната част от бунгалото представляваше съчетание от дневна и трапезария с удобен диван с много възглавници, заобиколен от стари препарирани животни. Шарлот провеждаше повечето си консултации — обикновено четири-пет пъти седмично — край голямата маса от деветнадесети век. Тези сеанси й осигуряваха достатъчен доход, за да се издържа, но нищо повече. Трябваше да внимава: усилието й струваше прекалено много. А и се налагаше да подбира клиентите си. Не можеше да рискува да се забърка в нещо неприятно — това почти изтръгваше мозъка й от черепа.

В работата си с полицията беше имала предостатъчно такива случаи.

— … гледане на ръка? — казваше Натали, като бършеше очите си с кърпичка и гледаше към нещо на стената.

— Моля?

Жената посочи към лавиците.

— Там пише „Гледане на ръка“. На ония книги. Вие гледате ли?

— А… да, да, извинете ме, мила, да, гледам на ръка — усмихна се Шарлот.

Цялата стена зад нея бе покрита с лавици, пълни с учебници и наръчници по астрология, карти таро и други окултистки практики. Но най-много бяха книгите за гледане на ръка.

Освен двете години в колежа, образованието й се изразяваше предимно в самоподготовка и гледането на ръка беше нейна специалност. Харесваше й топлотата на докосването. В допира до човешката длан винаги имаше нещо много успокоително. Ала всъщност това беше безопасен начин да „настрои“ чувствата си на честотата на клиента, без да отваря верига.

„Отваряне на верига“ бе терминът, с който Шарлот описваше дарбата си (а не ясновидство или телепатия) и в нея наистина имаше нещо електрическо. Нещо в невроните, синапсите или неврохимичните реакции в главата й. Нещо такова. Тя не се опитваше да го разбере. Достатъчно трудно й беше да го търпи, защото веригите понякога се отваряха от само себе си дори от най-лек допир. И тогава в ума й запращяваха неканени образи, зловещи и ослепителни. И всичко това просто от случайно докосване на брава, телефонна слушалка или електрически ключ. Обикновено ги виждаше, но често в главата й проблясваше и друга сетивна информация. Мимолетни мисли, чувства и усещания от нечий мозък. Влудяващо. И тъкмо затова си бе създала вътрешен ключ. Можеше да отваря веригата или да я държи затворена, ако нямаше желание за това.

Също като тази сутрин.

Да се „включиш“ в нечия глава беше все едно да влезеш в чужд дом посред нощ. Странни миризми, лабиринти от коридори, непознати вибрации и бог знае още какво. Шарлот правеше всичко възможно, за да избягва това преживяване.

Но понякога — като тази сутрин — й се струваше неизбежно.

— Ще ви кажа истината, мила — меко каза тя. — Предпочитам да гледам на ръка, отколкото да търся изчезнали хора.

— Ще ви платя колкото поискате. Седемдесет и петте долара не са нищо за мен. Ще ви платя десет пъти повече.

— Не става въпрос за парите.

Дребната жена мъчително преглътна.

— Тогава какво друго мога да ви предложа?

Шарлот въздъхна и отпи от чая си. Отново изпита усещането, че някъде е виждала Натали. Може би по телевизията? С тези дънкови дрехи? Шарлот не гледаше много телевизия — най-много обичаше късните предавания. Нещо, което да запълни ужасната тишина в три часа през нощта.

Монетата лежеше на масата като мътно сребристо петно.

— Моля ви, госпожице Викърс, умолявам ви — тихо каза Натали.

Шарлот не откъсваше очи от монетата.

— Моля ви.

Тя взе долара, стисна го в юмрук и отвори веригата…

(… на хиляди километри…)

… леко потръпна, пое си дъх и се прокашля. Понякога се случваше: спонтанно освобождаване на енергия от предмет, преди да е напълно готова. Като статично електричество, пращящо в мозъка й. Тази монета бе заредена до крайност.

Шарлот погледна тъмния сребърен долар в ръката си.

Той почти вибрираше.

— Госпожице Викърс? Добре ли сте? Усещате ли нещо? — Натали втренчено я наблюдаваше.

— Добре съм, мила — успя да отвърне Шарлот, после тихо прибави: — Но мисля, че открихме нещо.

2.Парченца стъкло

Отне й по-малко от час, за да получи обща представа за местонахождението на мъжа.

Усещането напомняше на бързо близане на сладолед или светкавично изпиване на млечен шейк: мигновено парене в носа, толкова остро, че кара очите да сълзят. Шарлот изпитваше тази болка, докато седеше в дневната си, все още по халат, стиснала сребърния долар. Сърцето й туптеше учестено, очите й бяха затворени…

(… силна светлина… силна синя светлина… сред дърветата… в небето… през боровите клони… като светлосини парченца счупено стъкло…)

Шарлот потръпна, отново дълбоко си пое дъх и отметна назад залепналия на потното й чело тъмен кичур. Денят щеше да е горещ — навярно дори рекордно горещ за юни в Чикаго — и тя полагаше всички усилия да се съсредоточи върху отворената верига между дланта си и монетата. Натали Фортунато седеше срещу нея, гризеше ноктите си и нервно я гледаше.

Шарлот пак затвори клепачи и остави далечните чувства да потекат по невидимата й верига…

… и Натали видя, че очите й се движат под клепачите…

… докато електрическият ток разтърсваше мозъчната кора на Шарлот…

(вървя по пътека зад бунгалото в мрачна, гъста гора, поглъщаща слънчевите лъчи, някъде отляво чувам постоянно клокочене, зървам проблясък на поток сред сини смърчове и трепетлики, краката ми стъпват по борови иглички и листа, меки като килим, въздухът ухае на смола. Ароматът на дивите цветя е толкова упойващ… Ухание на ново начало… да, точно така… ново начало!…)

Този път усещането бе удивително силно, повече от всеки друг случай на изчезнал човек, по който бе работила. Боровите иглички бодяха босите й пети, сякаш килимът под масата за миг се беше преобразил. Планинският въздух бе толкова чист и свеж, че като че ли пареше дробовете й. Или се дължеше на височината?

Посетителката й я гледаше като хипнотизирана. От време на време Шарлот си мърмореше нещо тихо и нечленоразделно. Натали беше толкова напрегната, че ясновидката започваше да се безпокои да не получи нервен пристъп. Особено когато научеше точно какво казва за приятеля й сребърната монета.

Ала преди да каже нещо, Шарлот искаше да е сигурна.

Тя стисна долара за последен път, затвори очи и отвори веригата…

… включи се в мозъка на изчезналия…

(… надничам между листата на храстите и виждам елен. Едър самец с големи огнени очи. Сърцето ми се разтуптява. Толкова е красив и ненадейно си мисля, че идването ми тук е правилно. Вече е минало, всичко свърши, защото имам жена, която ме обича, и две момчета. Те ми помогнаха да се реша и мъките в Чикаго свършиха, вече не изпитвам угризения за постъпката си, защото сега имам нов живот…)

Прониза я остра болка от прекъсването на веригата.

Натали се размърда.

— Какво става? Какво става?

— Понякога е доста болезнено — задъхано промълви Шарлот.

— Открихте ли нещо? Каквото и да е?

— Не съм сигурна.

— Нали казахте, че сме открили нещо? И че трябвало да се съсредоточите за няколко минути. Мина много време… вече четирийсет и пет минути.

— Успокойте се, мила — рече Шарлот, като се опитваше да не обръща внимание на главоболието, което разцепваше черепа й на две. Беше достигнала критичната точка и имаше нужда от аспирин и студена кърпа на челото, имаше нужда да се поразходи. Но това трябваше да почака, защото вече знаеше всичко за изчезналия. Знаеше, че е на около хиляда и петстотин километра западно от Чикаго, навярно в Колорадо. Още не бе сигурна в точното му местонахождение, ала подробностите навярно нямаха значение. Мъжът на име Пол Латъмор беше женен, може би имаше две доведени деца, и се чувстваше отлично далеч от Чикаго. Всъщност Шарлот разбираше, че е изчезнал по собствена воля.

Как да съобщи тази новина на изпитата дребна женица?

— Видяхте ли нещо? — напрегнато попита Натали. — Той добре ли е? Жив ли е?

— Да, мила, убедена съм, че е добре и определено е жив, определено.

— Къде е? Отвлечен ли е?

Шарлот разтри челото си.

— Тук вече става малко сложно.

— Защо? Къде е?

Ясновидката я погледна.

— Струва ми се, че е в Колорадо.

Натали за миг се вцепени.

— В Колорадо ли?!

— Да, мила, така мисля. Очевидно живее там…

— По дяволите! Къде?! — внезапно повиши глас дребната жена, наведе се напред и опря лакти на масата. Очите й се присвиха и през разтворените й устни проблеснаха ситни остри зъби. — В кой град? Божичко! Защо в Колорадо?

— По-добре се успокойте, мила. Хубавото е, че приятелят ви е жив и здрав.

— Попитах ви в кой град в Колорадо. — Натали не откъсваше поглед от лицето й.

— Ако ме изслушате докрай…

— Ще ми кажете ли най-после?!

— Знам, че сте разстроена, но ако ми позволите да ви обясня, мисля, че ще разберете всичко.

— Какво да разбера?

Шарлот си пое дъх и потърси подходящите думи. Нямаше да е лесно.

— Когато открия изчезнал човек, мила, жив човек, понякога усещам психическото му състояние. Искам да кажа, чувствата му в момента.

— И какво точно чувства той? — попита Натали. В душата й явно кипяха гняв, болка, мъка и смут. Единадесет месеца, седем дни и двадесет и два часа гняв, болка, мъка и смут, по-точно.

Последва нова пауза. Вените на слепоочията на дребната жена пулсираха.

Шарлот въздъхна.

— Знам, че е много мъчително, мила, но въпросът е, че Пол Латъмор е започнал нов живот далеч оттук.

Натали я погледна.

— Какво искате да кажете с това „нов живот“?

Шарлот осъзна, че е време да й каже истината.

— Той е женен, Натали. С деца. Има семейство.

По време на неловкото мълчание Шарлот се приготви за бурята.

Посетителката извърна очи, покри устата си с длан и сякаш щеше да се разплаче или дори да закрещи и да обърне масата, но се случи нещо изключително странно. Очите й се превърнаха в кристали, погледът й стана лазерен лъч и се заби в бежовия килим. Шарлот отново изпита смътното усещане, че е виждала снимката й в някое списание или вестник.

— Трябва да ми кажеш къде точно живее — с неочаквано тих и безизразен глас рече Натали.

— Не съм сигурна, мила. Не знам подробности… но не смятате ли, че вече няма значение?

Жената впи в нея очи като ацетиленови горелки.

— Що за скапана ясновидка си ти?

Шарлот настръхна от омразата, която излъчваше погледът на посетителката й.

— Чуйте ме, мила, съжалявам, че трябваше да ви го кажа, но…

— Стига си ми викала „мила“ и изобщо престани с тия глупости.

Последва ново мълчание. Шарлот усещаше, че гневът изпълва стаята като дим. Стомахът и гърлото й се свиха. Очакваше буйна реакция, но далеч не такава. Яростта струеше през порите на Натали Фортунато, бръчките по лицето й станаха по-дълбоки, очите й се превърнаха в два малки черни диаманта, излъчващи ужасна топлина. Само за една минута сякаш беше остаряла с петнадесет години.

Шарлот дълбоко си пое дъх и тихо каза:

— Ясно ми е, че сте разстроена, и не ви обвинявам, но разберете, отначало получавам само обща представа за нещата. Освен това мисля, че няма нужда да знаете точното…

Мършавата женица се хвърли към нея.

Към гърлото на Шарлот се протегна костелива ръка…

… и в ума й проблесна електричество.

Случи се толкова внезапно, толкова рязко, че тя дори не забеляза чашите, които паднаха от масата и се търкулнаха по пода. От върховете на пръстите на жената потече порой от чувства и Шарлот се вцепени на стола си, сякаш ударена от електрически ток. Емоциите бяха хаотични, какофония от омраза и унижение, която я погълна като черни пламъци…

… и в следващия момент успя да се отдръпне, като едва не падна по гръб.

Натали се изправи.

— Помолих те да го откриеш и единственото, което можеш да ми кажеш, е, че е в Колорадо, така ли?

Шарлот също стана и заотстъпва назад, като разтриваше шията си.

— Вие сте разстроена и не знаете какво говорите… мисля, че трябва да си отидете. Веднага. Вървете си, моля.

Натали взе чантичката си, обърна се и погледна ясновидката, сякаш се канеше да каже нещо. После извади няколко смачкани двадесетдоларови банкноти и й ги хвърли. Парите паднаха на пода. Тя се завъртя, прекоси дневната и излезе през вратата.

Шарлот застана на прага и я проследи с поглед.

Жената се насочваше към отвратително огромен кадилак.

Огромен кадилак?

(… щрак-щрак!…)

(… зареждане на пушка помпа…)

Шарлот силно затръшна вратата и се опря с гръб на нея с разтуптяно сърце и пресъхнала уста. Откритието избухна като фойерверк в главата й. Ушите й запищяха. Пригади й се.

Най-после си спомни къде е виждала Натали Фортуната.

„Огромен кадилак.“

Кубът на Рубик се подреди в главата й.

Беше по-лошо, отколкото можеше да си представи.

3.Ледена пот

Пол Латъмор чу шума някъде в малките часове на нощта и преди да разбере какво става, седна на леглото, покрит с лепкава пот. Сърцето му яростно се блъскаше в гърдите му. Слаб, луничав мъж с гъста пясъчноруса коса, той изглеждаше много по-млад, отколкото предполагаха неговите четиридесет и пет години. Както обикновено, спеше по долнище на анцуг и тениска. Той запремигва и преглътна киселия вкус на страх, докато очите му се приспособяваха към тъмнината. Малката спалня изглеждаше точно такава, каквато и преди да си легне — евтиният шкаф в ъгъла, пълзящото растение, висящо до прозореца и хвърлящо сенки на отсрещната стена. Санди лежеше до него, милата Санди, все още излъчваща мирис на секс. Гърбът й леко се издигаше и спускаше под завивката и Пол мислено благодари на Господ, че не я е събудил.

Защото Пол Латъмор започваше да свиква да се буди нощем, облян в ледена пот.

Някъде от долния етаж продължаваше да се чува дращене, едва доловимо и ритмично като търкане на ледена шушулка в стъкло. Кожата по ръцете и краката му настръхна. Докато дремеше в люлката през деня, се бе чувствал толкова спокоен в малкия си планински рай, а после внезапно усети вцепеняваща болка в главата и си помисли, че има тумор, помисли си, че е получил удар, старият страх отново се завърна и сега в ума му запъплиха всевъзможни образи — диамантен резец, плъзгащ се по стъклената врата в кухнята, стоманен инструмент, разбиващ ключалката на входната врата — и се чудеше дали това е неканеният гост, за когото се подготвяше през цялата последна година. Дали беше оная дъртофелница с черната качулка и косата, старата Госпожа Смърт, дошла да прибере децата му… децата… децата! Обзе го нов пристъп на паника. Децата спяха в отсрещната стая и не подозираха, че някой долу се опитва да влезе в къщата.

Пол отиде бос до гардероба, в който пазеше тридесет и осем калибровия си револвер „Торъс“. Скрит в пластмасова кутия за документи, револверът беше едно от оръжията, неофициално препоръчани му от федералния маршал като най-подходящи за домашна защита. Лек, лесен за зареждане и със съвсем елементарно устройство — а Пол Латъмор се нуждаеше от възможно най-простото оръжие. В края на краищата, той не бе гангстер, а обикновен счетоводител. Пол се повдигна на пръсти, извади револвера и бързо отвори барабана. Имаше пет патрона — тридесет и осем калиброви „Уинчестър“ с кухи върхове, също препоръчани му от федерален маршал Винсънт. Шестото гнездо беше празно от съображения за сигурност. Той затвори барабана.

Звукът изкънтя в тишината и въздухът се пръсна като строшено стъкло.

— Пол?…

Гласът на Санди се разнесе зад него, шепот, изпълнен със сънена паника. Пол се обърна и погледна жена си. Беше седнала, облегната на таблата.

— Спокойно, миличка… — прошепна той.

— Пол?…

— Сигурно няма нищо…

— О, господи! — промълви Санди и притисна длан към устата си. Очите й се разшириха от ужас.

— Няма нищо… остани тук…

— Пол, децата…

— Остани тук, Санди.

— Ами уговорката? Уговорката, Пол — трябва да изпълним…

— Всичко ще бъде наред — каза той и се запъти към вратата. Дращенето продължаваше. Пол постави ръка на бравата, безшумно я натисна, после погледна назад към жена си. — Заключи и стой до телефона. Ако чуеш нещо подозрително, каквото и да е, набери номера на Центъра. Оттам веднага ще пратят някого.

Той излезе в коридора и чу изщракването на ключалката зад себе си. Отиде при стаята на момчетата, внимателно отвори вратата, превъртя резето на секретната брава и я затвори. Заключено. Образът на двамата малчугани, изтегнати в креватчетата — шестгодишният Тими в пижамка на тасманийски дяволи и деветгодишният Дарил по тениска — за миг остана пред очите му в мрака. Защо ги бе изложил на такава опасност? Този въпрос отдавна го измъчваше и отговорът винаги беше еднакъв: от алчност, самолюбие и главно от страх.

(Някакъв глас в главата му крещеше: „Защо избра толкова уединена къща, по дяволите? Какво им е хубавото на трите акра гора на две хиляди и петстотин метра над морското равнище, където вятърът даже през лятото ти смразява топките? Трябваше ти просто някой съсед, който да ти помогне в беда!“)

После колкото можеше по-тихо слезе по стълбището. Ушите му долавяха непознати звуци. Дращенето престана за миг, но по плочките в кухнята все още танцуваха отраженията на боровете. Навън имаше нещо, което се движеше до стената на къщата.

Той вдигна ударника и стисна оръжието с две ръце.

Докато се приближаваше към кухнята с вледенени крака, въпреки дебелите вълнени чорапи, чу далечното клокочене на потока и усети мириса на индийско орехче и къри от вечерята. Опита се да си спомни уроците на маршал Винсънт по стрелба: приклекнала поза, неподвижни лакти, леко свита лява ръка, готова да поеме отката с рамото, спокойно дишане, дишане, дишане…

Влезе в кухнята.

Плочките бяха толкова студени, че все едно вървеше по ледена пързалка. По фурнира на шкафовете и хладилника пълзяха сенки. С периферното си зрение зърна снимките на синовете си, облечени в бейзболни екипи, и това го изпълни със смесица от срам и готовност за борба. Пол протегна пистолета напред…

Пак същото дращене, този път зад него, наляво!

Той рязко се завъртя и насочи револвера към звука — някъде навън до пластмасовата кофа за боклук. Мозъкът му регистрира движение — космата топка, ровеща се в боклука — и след кратко колебание прати информацията до показалеца му. После внезапно разбра, отпусна спусъка и дълбоко пое дъх. Гръбнакът му пулсираше, мускулите на рамото му го боляха от сдържаното напрежение.

Преглътна сладко-киселия вкус на страха, приближи се до плъзгащата се врата и леко подритна стъклото.

— Махай се, пършива твар!

Койотът го погледна с мътните си кафяви очи и подуши вратата. Пол отново я ритна. Животното заотстъпва с наострени уши и жално изскимтя. После се обърна и потъна в сенките зад бетонната веранда.

Пол се върна при хладилника и извади бутилка водка.

Седнал на плота, Пол отпиваше големи глътки от ледената огнена течност и мислеше за изпитанието, на което беше подложил семейството си.

Един четвъртък сутрин през юли миналата година Латъморови изчезнаха от лицето на земята. Всичко започна към единадесет часа, когато двама цивилни федерални маршали пристигнаха в дома им в Сисъро, работнически квартал в западната част на Чикаго. Маршалите бяха по дънки и поло, натовариха цялото семейство — съпруг, съпруга, две момчета и по един куфар на човек — на обикновения си шевролет „Блейзър“ и ги закараха на летището. Там ги качиха на борда на необозначен военен самолет и отлетяха за Центъра за ориентация на ПЗФС, Програмата за защита на федералните свидетели, намиращ се някъде край Вашингтон.

Латъморови останаха в това бетонно чистилище две седмици, без нито веднъж да видят външния свят. Общежитието им представляваше стерилен лабиринт от коридори с килими и автоматични врати, охраняван с електронни системи за сигурност и видеокамери. Именно там те хвърлиха старите си кожи и започнаха новия си живот. Всеки член на семейството бе подложен на медицински и стоматологичен преглед, психологически и професионални тестове. Маршалите им носеха храна и дори дискове и видеокасети за момчетата. Всеки ден, докато децата гледаха филми с Джим Кери, Пол и Санди трябваше да четат брошури и вестници от различни райони на страната. Дадоха им възможност сами да решат къде да се заселят, също както им бяха позволили да изберат новата си фамилия. Пол смяташе, че е най-добре да запазят истинските си малки имена, особено момчетата. Тими настояваше да се казва Шварценегер и се наложи Пол дълго да го разубеждава. Накрая след много опити и грешки Латъморови се превърнаха в Стафордови.

Избраха за свой нов дом Гранд Лейк в Колорадо — техният „неутрален обект“ на жаргона на програмата — навярно защото отговаряше на много от изискванията им. Районът предлагаше безброй възможности за отдих на открито. Градчето беше малко и почти нямаше престъпност, но в същото време привличаше достатъчно туристи, за да има много работни места.

Ала сега, след като вече живееха тук от почти година, Пол разбираше, че най-трудната част не е свързана с новата им самоличност, нито с постоянния страх. Най-трудно бе да накара жена си и децата си отново да му повярват…

В коридора се разнесоха стъпки и го откъснаха от спомените му.

Той вдигна глава и видя, че Санди е застанала на прага на кухнята.

Под лунната светлина приличаше на привидение с восъчнобяла кожа и пламтящи очи. Нещо дълбоко в Пол се пречупи. Не само заради страха на лицето й, а заради мъката, която излъчваха очите й, заради отпуснатите ъгълчета на устата й, увисналите рамене и свитите й в юмруци ръце. Тя едва успя да изрече думите:

— Какво беше това, Пол? Онзи шум…

Той отиде при нея, прегърна я и отчаяно я притисна към себе си.

— Фалшива тревога, Сан, съжалявам… Ужасно съжалявам…

Сълзите му потекоха още преди да осъзнае какво става и Пол се разрида като малко дете. Тя започна да го гали по гърба, да го успокоява, да го прегръща също толкова силно, колкото и той нея. Въпросите, които го измъчваха през последните няколко месеца, отново изплуваха на повърхността като призраци. Защо беше провалил живота си? Как се бе случило всичко това? Само допреди две години водеше сравнително нормален живот в Чикаго и обслужваше скромните си клиенти като обикновен счетоводител в обикновения си малък офис на Ласал стрийт. Какво го беше накарало да приеме предложението на Джон Фабионе? На Джон Юмрука! Пране на пари за най-известния мафиотски бос в историята на Чикаго! Но вече бе късно. Сега Пол беше федерален информатор, жалък доносник, прекалено уплашен, за да си понесе наказанието и да отиде за няколко години в затвора. Сега Пол стоеше в студения мрак, притиснат към измъчената си съпруга, и се чудеше дали призраците от миналото му някога ще престанат да го будят посред нощ.

Чудеше се дали един от тях, призрак с женско лице, ще изпълни своето обещание.

Спомняше си последния път, когато я бе видял, сякаш се беше случило преди минути. Пред сградата на съда, докато федералните маршали водеха Джон към бронирания бус. Тя стоеше край кордоните до тротоара, облечена в черно, като че ли оплакваше смъртта на баща си. Точно преди да влезе в буса, Пол зърна Николета Фабионе, скрила мишето си лице под воал, после чу мрачния й глас.

— Ще те открием, Латъмор, един ден ще те открием…

Сега, близо година по-късно, Пол Латъмор все още чуваше гласа й насън, подскачаше при всеки шум и се чудеше дали Николета Фабионе е открила начин да изпълни обещанието си.

4.Жената, умирала седемнадесет пъти

Жегата взимаше своето от града. Небостъргачите в центъра се печаха под сребристото слънце, тротоарите сякаш бяха нажежени до бяло и гневно блестяха в очите на забързаните минувачи. Шумът беше по-силен от обикновено, бученето на пневматични чукове и свистенето на автомобилни гуми опъваха нервите до крайност. И дори Мичиганското езеро като че ли се бе изпарило, оставяйки след себе си сива сол чак до Бентънското пристанище.

По страничните улички на север съскаха хидравлични кранове и пръскаха пенливи струи за радост на децата. Старци седяха по верандите и унило бършеха вратовете си с носни кърпички. Денят беше отвратителен, както и да го погледнеш, но положението още повече се влошаваше, ако човек имаше работа с ченгетата.

Шарлот започваше да го осъзнава, докато се потеше във форда си и се мъчеше да реши дали да влезе в полицията. Бе паркирала пред Тринадесети участък, ниска сграда, заобиколена от кленове и растения в бетонни саксии. Двукрилата стъклена врата постоянно се отваряше и затваряше, като изплюваше и поглъщаше униформени полицаи и нервни, намусени цивилни.

Причините за колебанието й бяха различни. От една страна, знаеше, че незабавно трябва да съобщи за срещата с Натали Фортунато. Като се имаха предвид старите й връзки с управлението, със сигурност щяха да й обърнат внимание. Но от друга страна, страхуваше се, че може да попадне на корумпирано ченге. През годините бе чувала слухове, че семейство Фабионе — и другите мафиотски фамилии като тях — плаща на доста чикагски полицаи. А и много ченгета не обичаха ясновидците. Всъщност някои направо мразеха хората като Шарлот. Успехите им нямаха значение. Агентите от ФБР бяха още по-лоши. Те смятаха екстрасенсите за останки от Средновековието, суеверни измамници, анатема за разполагащия със съвременни технически средства следовател.

Тъкмо затова се пържеше във фурната на автомобила си, парализирана от нерешителност.

Погледна се в огледалото и видя, че спиралата й тече. Над горната й устна блестяха капки пот. Беше облечена в сивкавосин сукман, лека тениска и еспадрили. Не носеше и сутиен… макар че не бе сигурна защо. Казваше си, че е заради жегата. Но жените с толкова голям бюст рядко си позволяваха такива волности. Дали подсъзнателно не искаше да привлече вниманието на ченгетата с деколтето си? Или се дължеше на по-дълбок вътрешен стремеж да остане свързана със собствената си земна женственост пред лицето на опасната игра, която играеше?

Шарлот не бе молила за тази ужасна дарба. Някога мечтаеше да стане медицинска сестра. Или учителка. Или психоложка. А може би дори лекарка.

Родена и израснала в селскостопански район, тя беше типично провинциално момиче. Есен събираше царевица и даваше дежурства в местния старчески дом. През пролетта помагаше на баща си във фермата. През лятото работеше като спасителка на недалечния басейн. Нямаше братя и сестри, но не й липсваха приятели. Обичаха я заради широкото й сърце. Тя имаше дарба да общува с хора. Може би прекалено голяма дарба.

Ясновидските й способности се проявиха през моминството й. За пръв път ги усети, когато се ръкуваше с една от любимите си учителки, госпожа Кулидж. През порите на жената струяха черни течения от самоубийствена депресия. Седмица по-късно я откриха мъртва в апартамента й. Оказа се, че е изпила цяло шишенце сънотворни. Шарлот бе смазана от скръб, гневна и най-вече уплашена. Започна да получава сигнали от непознати по магазини и ресторанти. Докосваше се до някого и я изпълваше порой от усещания — като късовълново радио, настроено на далечни станции. Програмата обикновено беше претенциозна, мръсна, грозна или просто смущаваща.

Всъщност Шарлот никога не бе искала да знае какво се крие в главите на другите хора.

Дарбата започна да я разяжда отвътре. Избягваше приятелите и роднините си, защото се боеше да научи какво изпитва към детегледачката чичо Хари или какво си мисли Били Марстън в часа по алгебра, докато зяпа гърдите й. Поглъщаше огромни количества храна, за да преодолее стреса. Напълня, изгуби приятелите си и се затвори в себе си. Когато се записа в малкия колеж край Чикаго, вече знаеше, че никога няма да води нормален живот.

Година по-късно се зае с първото си издирване на изчезнал човек. До този момент потискаше способностите си, криеше ги дълбоко в себе си. Опитваше се да живее като всички останали, маневрираше в пространството между ясновидските проявления. После помогна на един съсед да открие изчезналото си куче, мълвата плъзна и бентът преля. Тогава за пръв път осъзна, че дарбата й всъщност може да е от полза за другите.

Първия случай й възложи един шериф от южната част на щата. Бе по средата на зимата. Местно семейство катастрофирало и бебето им изхвърчало от колата, плъзнало се по снежна урва и изчезнало в пропастта. Шарлот допря длани до бебешката седалка и намери детето на петдесетина метра от мястото на катастрофата — замръзнала порцеланова кукла, заклещена в клоните на едно дърво. Получи благодарствено писмо от губернатора и билет за вкъщи, след което месец и половина всяка нощ се будеше от кошмари. Оттогава винаги ставаше така: продължаваше да усеща болката на жертвите и техните семейства. Една година по-късно откри болен от алцхаймер старец, удавил се в басейн на водопречиствателна станция. После тийнейджърка, изнасилена, пребита и захвърлена в крайпътна канавка. И така нататък. Специалистите го наричаха „ретропознание“, но тя знаеше истинското му име: умиране… без край.

И сега се чудеше дали номер осемнадесети ще е последната смърт.

Нейната.

— Хей! Малката! — сепна я висок глас. — Ако ще сереш, давай, или ставай от цукалото!

Шарлот се обърна и видя зад себе си спряло такси. Протегна ръка през прозореца и му махна да продължи. После уморено поклати глава.

Поредният типичен мъжкар.

Шарлот взе чантата си, отвори вратата и излезе навън. Заглади гънките на сукмана си, облиза показалец и избърса стеклата се спирала от ъгълчето на окото си, дълбоко си пое дъх и закрачи по тесния тротоар към входа. Когато наближи вратата, отвътре излязоха две мускулести цивилни ченгета.

— Кълна ти се, Леви — казваше по-възрастният полицай, мъж с оплешивяващо теме и голямо шкембе, подаващо се от спортното му сако. — Оня тип се беше забил между мотрисата на метрото и стената.

— Отпиши го — измърмори по-младият, като чистеше зъбите си с клечка.

— Защо бе?

Ченгето хвърли клечката на земята, забеляза бюста на Шарлот и тихо отвърна:

— В момента, в който измъкнеш това нещастно копеле, всичките му вътрешности ще станат на каша.

По-възрастният обаче не го слушаше. Той също бе видял щедрите форми на ясновидката и полагаше всички усилия да завърти очи на сто и осемдесет градуса. Двамата забавиха крачка и Шарлот чу жуженето на тестостерон в средния им мозък като полудял пчелен кошер. Въпреки жегата кожата на ръцете й настръхна и й се пригади.

Тя се обърна към входа и натисна студената брава.

Рязко си пое дъх…

(… плик, натъпкан с дребни банкноти, подкуп, пъхнат под попивателна хартия…)

… олюля се за миг и се облегна на вратата. Мислите й блуждаеха. Какво ставаше? Може би си въобразяваше тези параноични видения? Или бяха част от истината… като камъче в обувката? Подкуп, продажни ченгета, детективи, купени от Джон Фабионе. Шарлот разтърси глава, за да се избави от пчелите в мозъка си, потисна паниката и се опита да се овладее. „Успокой се, момиче — каза си тя. — Просто влез в проклетия участък и свършвай с всичко това.“ Но не можеше да помръдне крака.

— Извинете, госпожице…

Шарлот се сепна.

— Прощавайте — промълви тя и отстъпи.

— Извинете — каза дребен възрастен мъж, който излизаше от полицията.

Шарлот за миг остана на място. По гърба й се плъзна капка пот. Стомахът й се сви, когато осъзна, че няма да влезе. Щеше да реши случая сама.

Но как?

Как?

Погледна на север към върхарите на старите олюляващи се брястове, които се издигаха там още отпреди Чикагския пожар4. Зад тях бяха Ригли Фийлд, университетът „Лойола“, бахайският храм и десетките следвоенни бунгала.

И Джуниър.

Разбира се, и Джуниър.

Запъти се към колата си. Защо веднага не се бе сетила за него?

5.Най-добрият мъчител в бранша

Воят се издигаше във влажния следобед и се носеше над оградите, храстите и простряното пране в северната част на квартала. Сякаш някой измъчваше туберкулозна оперна певица. Всъщност обаче една от причините за какофонията беше саксофонът на Джуниър Патрик, инструмент, на който Джуниър никога не си бе направил труда да се научи да свири. Втората бе Монти, ужасно стар и невероятно гласовит нюфаундленд.

— Карай така, Монти, страхотен си… да!

Седнал на един градински стол и стиснал саксофона между коленете си, Джуниър Патрик окуражаваше кучето. През вратата зад тях се чуваше слабо пращене на стара грамофонна плоча. Двамата представляваха странна гледка: човек и куче, наслаждаващи се на фънк от седемдесетте години на тухлена веранда, задръстена със счупени керамични гърнета, автомобилни тасове и сюрреалистични градински аксесоари. Монти продължаваше да вие в тон с музиката, във въздуха хвърчаха слюнки, Джуниър седеше с отметната назад глава и от време на време надуваше саксофона.

Патрик имаше твърдо, щръкнало от мазния му кожен елек шкембенце, жилави ръце и къси крака. Момчетата от взвода му го бяха наричали „Кюмбето“, навярно защото още от времето на първата си ерекция приличаше на ниска тумбеста печка. Сега наближаваше петдесетте и приликата все повече се задълбочаваше. Не остаряваше единствено момчешкото му лице. И дрехите му. Беше останал в шестдесетте с техните ресни, мокасини, мъниста и тениски в стил Грейтфул Дед. Странно, отиваше му. В Джуниър имаше нещо вечно младо — посивяла гъста къдрава коса, закръглени бузи, розови като в деня, в който бе получил първата си въздушна пушка за Коледа, и сиви очи, които все още дяволито блестяха. И Бог да ни е на помощ, но той продължаваше да се занимава с ужасната си скулптура, музика и картини.

Това му помагаше да забрави изгубените дни в армията.

— Патрик! — Далечният глас едва се чу над воя. Принадлежеше на един от съседите му на име Бил Рийс. Измъчен продавач с три деца. — Остави ни малко да си починем!

— Здрасти, Бил! — извика му Джуниър.

— Моля те, Патрик!

— Какво мислиш, Бил?!

— За кое?

— За инструмента на Монти! — изрева Джуниър.

В далечината между електрическите кабели и дърветата се виждаше главата на Бил Рийс, който надничаше през плъзгащата се стъклена врата на верандата си.

— Моля те, Патрик! Децата си пишат домашните!

Джуниър му махна с ръка.

— Съгласен съм, Бил! И аз мисля, че е страхотен! Благодаря ти!

Бил Рийс поклати глава и се скри в дома си.

Джуниър се ухили, стана от стола си и отиде при кучето.

— Стига, Монти, достатъчно. — Той го почеса под муцуната. Нюфаундлендът излая още два пъти и млъкна. Плочата в къщата свърши. И в тази внезапна тишина се разнесе неочакван звук.

Звън на входната врата.

— Кой се е домъкнал, по дяволите? — измърмори Джуниър на кучето, отведе го при забития в земята кол и закачи ръждясалата верига за нашийника му. Монти незабавно задъвка любимата си гуменка.

Джуниър отиде да отвори.

— Как си, Джуни? — На прага стоеше Шарлот Викърс.

Той онемя.

Не заради рубенсовата фигура на жената, мокра от пот и нерви, застанала на напуканите циментови стъпала с отчаяно изражение на лице. Не заради невероятната извивка на брадичката й, нито заради светлината, играеща по водопада от прелестни къдри, които се спускаха до раменете й. Нито дори заради присвиването под лъжичката всеки път, щом я видеше.

А заради очите й, които искряха от ужас.

— Здрасти, Шарлот — накрая успя да каже той. — Как си, по дяволите?

— Трябва да поговорим, Джуни.

— Какво има? Изглеждаш така, като че ли си глътнала нещо кофти.

Тя го погледна.

— Забърках се в една каша, Джуни.

Джуниър нежно я хвана за ръка.

— Хайде, влизай.

— Кой кого е открил? — Дигър Мусолино беше объркан. Преди по-малко от час спешно го бяха повикали в имението на Фабионе. Но сега, когато стоеше във великолепния вестибюл на къщата, нещата бяха още по-объркани.

— Ясновидката, идиот такъв, ясновидката! — извика от отсрещния край на фоайето Натали. Очите й бяха зачервени или от гняв, или от сълзи, а може би и от двете, по дънковия й елек имаше влажни петна от разлято вино. — Казах ти, че ще ходя при оная ясновидка от Линкълн Парк, жената, дето помага на ченгетата, казах ти.

— Оная, дето търси изчезнали хора ли?

— Да, същата. Та тя откри оня скапан доносник.

— Намерила е счетоводителя, така ли?

— Естествено. Ти за кого си мислиш, че ти говоря? Да, счетоводителя. Не знам как го направи, но успя. Казва, че се бил скрил в Колорадо.

— В Колорадо ли? В Колорадо? Божичко! — Дигър Мусолино погледна към огромната дневна. От двете страни на камината имаше гигантски фрески на Рафаел, сред мебелите от същата епоха бяха поставени италиански скулптури. Помещението приличаше на черква от времето на Медичите и кой знае защо, караше Дигър да се гордее с това, че е член на клана Фабионе.

Не че страдаше от комплекс за малоценност. Тежеше почти сто и тридесет килограма и се чувстваше неуязвим за повечето външни заплахи. Дебелата му шия беше покрита с бръчки като на слон, широките му рамене опъваха шевовете на финия му черен костюм. Днес носеше черни обувки от крокодилска кожа за хиляда и триста долара и мека черна шапка, килната назад а ла Деймън Ръниън5. Мускулите му бяха заякнали от над двадесет години разтоварване на контрабандни стоки от корабни трюмове и работа с непокорни длъжници. Но сега Дигър се бе изкачил до върха на фамилията Фабионе — неотдавна го бяха направили пълноправен капо — и се бе научил да използва по-фините средства от арсенала си: интонация, сбърчване на лицето, махване с месестата си ръка. Когато се изискваше сила обаче, той беше истински Юпитер, най-голямата планета от Слънчевата система, с гравитационно поле, слагащо край на всякакви спорове по-бързо, отколкото човек можеше да каже „тежки физически травми“.

В момента стоеше във фоайето на Фабионе и се чувстваше малко глупаво. Но пък величественият вестибюл можеше да накара и Уилям Рандолф Хърст6 да се почувства така. Беше истински шедьовър, от генуезкото огледало с позлатена рамка до миланския полилей. Старецът определено знаеше как да крие богатството си — отвън къщата на дъщеря му приличаше на обикновено имение от Северното крайбрежие, но вътре бе царски палат.

Семейство Фабионе бяха един от най-могъщите клонове на рода Гандолфо в Средния запад, чийто център се намираше в Бруклин, Ню Йорк. Гандолфо заемаха важна позиция в съвета на фамилиите и през годините Дигър си беше изградил солидна репутация на един от най-добрите мафиотски войници в района. Но преди малко повече от година се бе срутила цялата къщичка от карти. И всичко заради оня нещастник Латъмор, скапаният дребен счетоводител.

Бащата на Натали — за своите подчинени „Големия Джон“, за всички останали „Юмрука“ — беше използвал частни счетоводители на ротационен принцип, за да пере семейните пари от незаконен хазарт, порно и проституция. На всеки няколко години Фабионе стигаше до заключението, че настоящият счетоводител знае прекалено много и трябва да се очисти. Обикновено възлагаше работата на Дигър и неговите момчета, и те я свършваха без много шум. Един изстрел, на тъмен паркинг след работно време — винаги правеха така, че да прилича на обир, извършен от някое местно негро — след което Донът отново можеше да спи спокойно. Но всичко отиде по дяволите, когато Големия Джон хареса Латъмор, започна да играе голф с него и да го води на вечеря с жена му. Дигър знаеше, че всичко това няма да доведе до добър край, ала какво можеше да стори един обикновен капо? Не беше негова работа да казва на Юмрука какво да прави. И когато дребният скапаняк започна да става нервен — угризения на съвестта, такива глупости — Дигър разбра какво ще се случи. Накрая Големия Джон реши да се избави от Латъмор, но закъсня. Счетоводителят вече бе отишъл при федералните.

В резултат Дигър почти от година трябваше да преглъща унижението да се подчинява на смахнатата дъщеря на Фабионе Николета — или Натали, както обичаше да я наричат. Тя предаваше заповедите направо от федералния затвор в Мариън, Илинойс, където Големия Джон излежаваше присъдата си. Но навярно сега, когато бяха открили счетоводителя, Дигър щеше да успее да уреди нещата — за шефа, за фамилията, за всички.

И може би шефът щеше да го възнагради, като го постави начело на клана.

— Дайте ми адреса — мрачно каза Дигър и извади от джоба си малък бележник със спирала. — Веднага ще се погрижим.

Натали го изгледа така, като че ли е кучешко лайно.

— Да съм казвала, че знам адреса?

— Казахте, че тя открила оня тип в Колорадо.

— Казах, че ясновидката го откри, а не че ми е дала адреса, по дяволите.

Дигър се слиса, после попита:

— Какво точно каза ясновидката?

Натали му повтори думите на Шарлот Викърс за сегашното местонахождение на Латъмор.

Във вените на Дигър потече леден гняв. Не защото мразеше счетоводителя, а защото му се струваше, че го правят на глупак. Да не би тая кучка да го взимаше за идиот? Ченгетата рядко използваха екстрасенси, независимо дали се намираха в задънена улица. А федералните никога не прибягваха до услугите им. Самият той не беше сигурен, че вярва в ясновидството. Обаче тая дребна женска продължаваше да дрънка такива глупости.

Като кимаше и се преструваше, че слуша, Дигър бръкна в джоба си, извади тънка графитеночерна кутия цигари и запали дънхил ментол с позлатената си запалка. После се замисли как ще очисти оня доносник счетоводителя. Всичко това бе част от грижливо изградения му образ — европейските цигари, грубият език, маникюрът, костюмът, шапката, безстрастният начин, по който мислеше за убийството. Цинизмът, външният вид, походката, внимателно заучени и отработени. На италиански „Ла Коза Ностра“ означаваше „нашата работа“, но това беше най-вече работа на Дигър. В по-голямата си част идваше от филмите — е, и от книгите, но кой в днешно време четеше книги? — и Дигър Мусолино го използваше, за да постигне особено въздействие. Той беше „Уорнър Брадърс“ от 40-те години, Марио Пузо, Дейвид Мамет7, Скорсезе и Тарантино, а в момента нямаше търпение да изиграе новата си голяма гангстерска роля.

— Имаме добри хора на Запад — каза той, след като Натали замълча, за да си поеме дъх. — Можем да намерим тоя хуй за една-две седмици, най-много за месец.

Тя затвори очи и за миг като че ли се опита да се овладее.

— По дяволите, не е достатъчно — изсумтя Натали. После внезапно се завъртя към огледалната стена и силно я ритна с шитата си по поръчка обувка. Стъклото се покри с тънки като паяжина пукнатини. — Не е достатъчно!

— Какво искате да направя? — загледан в огледалото, попита Дигър и си помисли: „Седем години лош късмет“.

— Тя знае, сигурна съм.

— Адресът ли?

— Да, адреса, по дяволите — знае го!

Дигър я погледна.

— Какво искате да направя, госпожице Фортунато?

Натали се задъха.

— Какво искам да направиш ли?

— Да, ще направя каквото ми наредите.

Тя прехапа горната си устна. Лицето й се зачерви.

— Искам да отидеш на гости на ясновидката, Дигър.

Той кимна.

— Разбирам.

— Накарай я да ти каже адреса и всичко останало, каквото знае. Ясно ли е?

— Като бял ден.

— Обаче ме чуй, Дигър. Не искам просто да нахлуеш в дома й като слон в стъкларски магазин, разбираш ли какво ти казвам?

Дигър отново кимна.

— Разбирам точно какво ми казвате, госпожице Фортунато.

— И какво казвам?

— Искате да упражня малко психология.

— Точно така, Дигър.

— Искате да й изтръгна информацията фино.

Натали мъчително преглътна. Дясното й око играеше. Тя се приближи до него и Дигър усети различни миризми: двудневен парфюм, застоял дъх на цигарен дим и нещо като мускус, което не успя да определи.

— Искам да ти стане съвсем ясно, за да няма никакви недоразумения. — Натали говореше съвсем тихо и окото й продължаваше да играе. — Искам да накараш някой да поработи с ясновидката, някой специалист… нали разбираш какво казвам?

— Да, напълно. Искате да поверя работата на друг.

Дори не се налагаше да се чуди на кого да възложи тази задача. За нея имаше един-единствен човек. Истински професионалист.

— Ясно, госпожице Фортунато. Не се безпокойте за това. Веднага ще се заема и пак ще ви се обадя след ден-два.

Натали го погледна кисело.

— Да не се безпокоя ли? Докато татко е в пандиза и всяка сутрин закусва с овесена каша? И ти ми казваш да не се безпокоя? — Жената отново се обърна към огледалото и го ритна. — Веднага се разкарай! Действай!

Когато излезе навън, Дигър вече бе изгубил броя на годините лош късмет.

6.Допустима грешка

Седяха в кухнята в задната част на къщата, спретната малка стая с паркет и много прозорци. Джуниър наля чай и Шарлот му разказа събитията от сутринта, без да пропуска нищо. Отне й близо двадесет минути. Описа му всички подробности, повтори му точните думи. Джуниър я слушаше внимателно, почти без да я прекъсва. Накрая кимна и допи чая си.

После остави празната си чаша.

— Нали не си казала за това на никой друг?

— Не.

— И от участъка идваш направо тук, така ли?

— Да.

— И оная Фортунато знае само, че мъжът е в Колорадо, нали?

Шарлот се замисли за миг.

— Да… предполагам.

— Каза ли й нещо по-конкретно?

Тя си припомни сеанса, после кокалестите пръсти, протягащи се към гърлото й.

— Не.

— Не й ли каза в коя част на Колорадо е? В равнините или в планините?

— Самата аз не зная.

Джуниър я погледна.

— Не успя ли да го откриеш?

— Дори не съм го търсила. Щом разбрах, че човекът е женен и живее със семейството си, реших, че няма смисъл.

— И си съвсем сигурна за Колорадо и всичко останало, така ли? Искам да кажа… от гледна точка на… допустимата грешка?

— Сигурна съм, Джуни. Престани!

Той се усмихна.

— Само питам.

— Моля те, Джуни. В момента нямам нужда от скептицизъм.

Джуниър вдигна ръце в знак, че се предава.

— Просто исках да се уверя.

Това отдавна бе източник на добродушни закачки между двамата. Джуниър беше практичният изобличител, Шарлот — ексцентричната ясновидка. И нито един от тях не позволяваше на другия да забрави това. Всъщност до деня, в който спечели първа награда в коледната лотария в болницата на ветераните, в която работеше — безплатна консултация при Шарлот — Джуниър се отнасяше към това явление с колебание. Естествено, той разбираше, че на този свят има неща, които науката просто не е в състояние да обясни. По дяволите, Джуниър беше видял във Виетнам неща, от които и на Род Сърлинг8 би му се завило свят. И все пак той бе реалист. Не вярваше на нищо, което не можеше да пипне, да измери, да фотографира или да нареже и да изпуши с наргиле.

Единственото изключение беше Шарлот Викърс.

Джуниър безпрекословно вярваше на Шарлот Викърс.

Откакто преди година и половина я видя за пръв път, той бе лудо влюбен в нея. Започна да ходи на ежеседмични консултации в дома й, и боже господи, тя успя да открие удивителни неща за живота му само като галеше дланта му с невероятно меките си ръце. Разбра за тежкото му детство, за преживяванията му в Югоизточна Азия, за самотата му, дори за кошмарите му. У тази жена имаше нещо извънредно особено. Но за съжаление, всеки път, щом Джуниър намекнеше да превърнат връзката си в нещо повече, Шарлот му отговаряше, че животът й бил прекалено сложен и объркан. Това го влудяваше. И най-ужасна бе несигурността. Колко надълбоко в мислите му проникваше тя? Какво точно знаеше за него? Шарлот твърдеше, че никога не се възползвала от дарбата си. И все пак Джуниър се чудеше дали…

— Сигурно ти е ясно какво си мисля в момента, нали? — попита той.

— Много смешно.

— Говоря сериозно.

— Не става така, Джуни, знаеш го.

Джуниър въздъхна.

— Виж сега, мисля, че е най-добре да се свържеш с ФБР.

— Вече ти казах…

— Знам, знам, смяташ, че федералните няма да ти повярват. Може ли да те попитам нещо?

— Какво?

— Наистина ли си убедена, че тия боклуци могат да намерят Латъмор?

Шарлот отговори положително.

Джуниър сви рамене.

— Тогава най-бързият начин да го спасиш, е да се обадиш в оперативното бюро в Колорадо.

Тя го погледна.

— Казвам ти, Джуни, нямаш представа каква омраза изпитват към ясновидството феберейците.

— И какво от това? Няма значение. Щом се свържеш с тях, те са длъжни да преместят Латъмор или поне да пратят някого в дома му.

— Няма да го направят, Джуни. Повярвай ми. Те смятат ясновидството за оскърбление за професионализма им.

— Звучи ми доста грандомански.

— Както и да го наречеш, феберейците ще ми се изплюят в лицето.

Той въздъхна.

— Не знам какво друго можеш да направиш.

Последва неловко мълчание. Шарлот тревожно хапеше устните си и гледаше през прозореца. Джуниър понечи да отвори уста, но изведнъж видя, че нещо в очите й проблясва. Нещо отчаяно. Изпълни го страх.

— Не ми казвай. Имаш намерение да извършиш нещо героично.

Тя обърна глава към него. Погледът й бе като лазерен скалпел.

— Човекът има семейство, Джуни. Има деца.

— Дори не си го и помисляй.

— Трябва да опитам, Джуни. Трябва.

— Какво да опиташ, за бога?

— Да го открия.

— Какво?!

— Трябва, Джуни. Аз съм виновна. Това е мой проблем. Трябва да го реша. — Шарлот дълбоко си пое дъх, изправи се, отиде до плота и взе чантичката си. — Трябва да тръгвам, Джуни. Трябва да се погрижа за това.

— Я почакай, малката! — Той скочи и се приближи до нея. — Къде отиваш?

— Прибирам се.

— Не съм сигурен, че е разумно.

Тя го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— В момента не е разумно да се прибереш у вас. Ония типове знаят къде живееш, Шарлот.

Последва напрегнато мълчание.

— Но аз… те няма… мисля, че няма да дойдат.

— Откъде знаеш?

Шарлот рязко си пое дъх, сякаш някой я беше ритнал в корема. После нервно закрачи из кухнята.

— О, господи, какво направих? Какво направих?

— Спокойно, момиче. — Мъката, изписана на лицето й, го караше да се чувства ужасно. — Не се тревожи. Можеш да преспиш тук. Ще измислим нещо, обещавам ти.

Тя продължаваше да крачи.

— Аз съм виновна, Джуни. Трябва сама да реша проблема.

— Говориш глупости…

— Не, не, това засяга само мен, никой друг. Трябва да открия семейство Латъмор. И да ги предупредя.

— Шарлот…

— Мога да го направя, Джуни. Мога. Само трябва да…

Тя замръзна с вдигната във въздуха ръка. Дланта й леко трепереше.

— Какво има?

Очите й бяха разширени и влажни, устните й помръдваха. На лицето й се изписа ужас.

— О, господи! — задавено промълви Шарлот.

— Какво? Какво?

Тя го погледна.

— Боже мой, Джуни, монетата…

— Какво?

— Монетата, сребърният долар на Латъмор. — Шарлот сякаш имаше пристъп на треска. — Остана вкъщи…

— И какво от това? Нека си стои там.

— Не, не, Джуни, ти не разбираш. Монетата е единственият начин да открия Латъмор. — Тя заотстъпва заднишком към вратата като сомнамбул. — Трябва да я взема, трябва да взема тази монета, преди да попадне в чужди ръце.

— Шарлот, успокой се…

— Трябва да я взема, Джуни, трябва!

Тя се обърна и понечи да излезе. Джуниър я настигна и я хвана за ръката, но Шарлот беше набрала инерция като парен локомотив, тласкан от страх и угризения.

— Пусни ме, Джуни! — извика тя и се отскубна от него.

После се затича надолу по стъпалата.

— Шарлот! — Джуниър я проследи с поглед, после се обърна и отиде при дивана до прозореца.

Кутията бе скрита под едно старо одеяло. Той я взе, бързо я отвори и извади от стиропореното легло безупречно лъснат „Смит & Уесън“ 357 магнум, модел 65. Имаше също полуавтоматичен „Ругер“ 22-ри калибър и автоматичен „Зиг Зауер“. В килера държеше полицейска пушка „Итака“ с десет патрона. От малък си падаше по оръжието и дори преживяванията му като снайперист във Виетнам не успяха да угасят страстта му. Може би се дължеше на бащиното му влияние или на нещо друго, нещо дълбоко скрито в душата му… но в момента това нямаше значение. В момента той просто се нуждаеше от средства за самозащита.

Той отвори барабана на магнума и зареди шест патрона. После прибра револвера в един малък сак.

За миг се зачуди колко боеприпаси трябва да вземе.

7.Кухият човек

— Между другото, кой е тоя тип? Сейнт Луи де.

— Не си си научил урока, Мъник. Казва се Сейнт Луис, Лу Сейнт Луис, и е скапаният светец покровител на болката, повярвай ми. Знае за мъченията повече от тайната полиция на Дювалие.

Дигър Мусолино замълча, бръкна в джоба на ризата си, извади последната смачкана цигара от кутията „Дънхил“ и я захапа. Запали я и ядосано дръпна, после се отпусна назад на кожената седалка на лексуса. Беше си съблякъл сакото и грижливо го бе преметнал на задната облегалка. Чисто новата му копринена риза лепнеше от пот. Беше му втръснало да чака, да зяпа през прозореца към уличния ъгъл и най-вече да приказва с хлапето.

— Тоя тип може да направи с палеца си повече, отколкото ти с някой от шибаните си калашници — изсумтя той.

Момчето се замисли.

— При цялото ми уважение, никога не съм виждал някой да направи с палец повече, отколкото с калашник на автоматична стрелба.

— Ти пък какво разбираш, по дяволите? Вие младоците с вашите скапани берети, дето си държите патлаците отстрани като мексиканци от някоя рап песен. Нямате си представа какво е финес.

— Само казвам, че нищо не може да се сравнява с добрия автомат — измърмори Мъника.

Седеше на задната седалка, дъвчеше дъвка и зареждаше пълнителя на оръжието си с трасиращи патрони. На пръв поглед приличаше на момче, току-що получило шофьорска книжка. Козя брадичка от редки руси косми украсяваше слабото му лице, мършавите му ръце бяха почернели от безброй игри на бейзбол на плажа. Но под мрежестата тениска, широките бермуди, късо подстриганата коса и високите маратонки туптеше сърце на хладнокръвен убиец. Наричаха го „Мъника“, но всъщност се казваше Антъни Динело Шарпети и предишния уикенд бе отпразнувал двадесет и деветия си рожден ден с курва за триста долара и пакетче, пълно с хидропонни семена, подарък от неговите хора. Сега беше отпочинал и готов за работа и фактът, че помага на първия човек в семейството, още повече му развързваше езика.

— При цялото ми уважение — повтори той, — никога не съм чувал да са очистили някой с палец.

Поредният патрон изщрака в гнездото си.

— На колко си години? — изсумтя Дигър. — На четиринайсет ли? На петнайсет?

— Много смешно.

— Не разбираш от нищо друго, освен от ония пушкала, дето ги мъкнете в кутиите си за храна.

— Тъкмо затова ми плащат — спокойно отвърна Мъника, зареди последните три патрона, удари пълнителя в седалката и го вкара в ръкохватката на глока си. — Между другото, кога ще се появи тая женска?

Дигър сведе очи към часовника си.

— Вече всеки момент. Просто се успокой.

Той погледна в страничното огледало към последното от тухлените бунгала. Къщата на ясновидката бе заключена, вътре нямаше никого и двамата чакаха тук вече час. Започваше да му писва. Къде се губеше тая, по дяволите? Според всички доклади ясновидката работеше в дома си, рядко излизаше и не се бавеше навън повече от около час.

Дигър избърса потта от челото си и отново измърмори:

— Вече всеки момент…

Бяха паркирали зад камион на фирма за памперси. Въпреки че слънцето почти залязваше, беше задушно и в колата не можеше да се диша. Дигър час по час палеше двигателя и включваше за малко климатика, но това не помагаше много. Копринената му риза бе залепнала за облегалката. Откъм хлапето започваше да се носи неприятна миризма. Той пак си погледна часовника. Минаваше седем и петнадесет. Закъсняваше не само ясновидката, но и Сейнт Луис, а Лу Сейнт Луис никога не закъсняваше. Лу Сейнт Луис беше машина. Човек можеше да си сверява по него часовника. Дигър просто не можеше да повярва, че на стари години докторът се е отпуснал.

— Кой е оня, по дяволите? — Мъника погледна през рамо и посочи с палец приближаващия се мъж.

Дигър сведе очи към страничното огледало.

— Той е.

— Той?!

— Млъкни.

— Това ли е твоят човек?

— Затвори си устата — загледан в дребния мъж в евтин костюм, тихо каза Дигър.

— При цялото ми уважение, шефе — отбеляза хлапето, — тоя тип не ми прилича на някой, дето би могъл да причини болка на друг човек.

— Млъквай, иначе аз ще ти причиня болка — отвърна Дигър, отвори вратата и излезе на нажежения тротоар.

— Как си, докторе?

— Чудесно, благодаря — каза Лу Сейнт Луис.

Нямаше повече от метър и петдесет и носеше преоценен костюм, черни обувки и очила с рогови рамки. В лявата си ръка държеше изтъркано куфарче от изкуствена кожа. Приличаше на играчка, с лъснало на слънцето плешиво теме. Загладен отвън, но кух отвътре. Когато протегна миниатюрната си ръка, Дигър забеляза, че тънките му бели пръсти са като напудрени.

— Как сте, господин Мусолино?

— Все същият стар Лу… Знаеш как е.

— Да, зная — тихо отвърна Сейнт Луис, после се усмихна и показа неравните си предни зъби. На единия имаше зле направена златна коронка.

— Ясновидката още я няма — каза му Дигър. — Но я очакваме всеки момент.

— Отлично.

Дигър кимна към бунгалото на Шарлот.

— Когато се върне, тихо и мирно ще влезем, ще си намерим някакво извинение, ще я вземем и ще я закараме в скривалището. После ще можеш да започнеш работа. Как ти се струва?

Хиропрактикът се усмихна и златният зъб мътно проблесна.

— Идеално, господин Мусолино. Идеално.

8.Кошмарни цветя

Когато слънцето се стопи зад хоризонта, на Халстед стрийт заблестяха пъстри неонови светлини. Бутиците завибрираха от зеленикавожълти сияния и остра музика, от кръчмите се носеше мирис на малц и вой на джубокс. Цялата улица закипя. Шарлот не обръщаше внимание на нищо наоколо. Седнала на предната дясна седалка в очукания шевролет „Джио“ на Джуниър, тя беше прекалено потънала в мисли за нещата, които можеха да се объркат.

Джуниър Патрик шофираше на север към Фулъртън авеню и изглеждаше по-нервен от нея.

— Зад къщата ти има уличка, нали така? — внезапно попита той.

Шарлот кимна.

— Да, обаче откакто хората от „Чистотата“ стачкуват, цялата е в боклуци.

— Няма нищо, ще минем пеш по нея.

— Какво искаш да кажеш?

Той я погледна.

— Ще заобиколим отзад, после ще влезем и ще излезем, без да вдигаме шум.

Шарлот отново кимна, загледа се във витрините и тихо каза:

— Как се забърках в това, за бога?

— Къде е входът на уличката? — попита Джуниър.

Тя се замисли за миг.

— Точно на север от Фулъртън, преди да стигнеш до Уейтли стрийт.

— От източната страна на главната улица ли?

— Да, тя заобикаля и продължава към Уейтли.

Джуниър я стрелна с очи.

— Всичко ще бъде наред, малката, не се тревожи.

— Мисля, че няма да ме причакват, Джуни.

Той сви рамене.

— Известно ми е само, че тия момчета са много гадни и знаят къде живееш.

— Но ако искаха да ме хванат, нямаше ли вече да са го направили?

— Не знам, малката. По-добре да сме предпазливи, отколкото после да съжаляваме.

— Но, Джуни, наистина ли трябва да носиш оръжие?

— Надявам се, че няма да се наложи да го използвам — по-скоро на себе си каза той.

Излязоха на Фулъртън. Джуниър зави наляво и продължи на запад към Шефийлд стрийт. Когато намериха място за паркиране — тежка задача в този час — небето се бе превърнало в огромен тъмносин глетчер. Сенките се сгъстяваха. Джуниър спря от западната страна на улицата на достатъчно разстояние от следващата кола, така че ако се наложи, да могат да потеглят бързо, и отвори багажника. Когато дръпна ципа на сака, стоманеният „Смит & Уесън“ проблесна под неоновите светлини.

— Всичко това е невероятно — вперила очи в револвера, промълви Шарлот. Оръжията я ужасяваха, навярно защото веднъж един детектив от отдел „Убийства“ я беше помолил да докосне пистолет от случай на изчезнал човек.

Спомняше си го: грозно, черно оръжие, наричаха го „Глук“ или „Глок“, не беше сигурна как точно. Бяха го открили в изоставена сграда, в която за последен път бе видяно да влиза младо момиче. Когато стисна облепената с изолирбанд дръжка, Шарлот усети в черепа си внезапно разтърсване, сякаш я беше блъснал камион, и изпусна пистолета. Знаеше какво означава това чувство. Знаеше, че собственикът на оръжието е бил убит в същата изоставена сграда. Знаеше също, че е убито момичето, че случаят е свързан с мафията и че полицията никога няма да открие трупа. Ала за нея това бе само поредното семе на мъката, което щеше да пусне корени в душата й и от този ден нататък да цъфти в кошмарите й.

Джуниър се озърна през рамо, за да се увери, че никой не ги наблюдава, после хвана револвера в една ръка и кръглата кутийка с патрони в другата.

— Това е просто парче метал, скъпа, нищо повече.

— Трябва ли да го взимаме, Джуни?

— Да, мила, трябва да го вземем. — Той разкопча лекото си яке — под него носеше кафяв кожен кобур — и бързо прибра оръжието. После пъхна резервния барабан в десния си джоб.

— Може ли да ти кажа нещо? — попита Шарлот.

— Казвай, малката.

— Толкова ме е страх, Джуни, че ще се подмокря.

— Виж, ако това те успокоява — той я потупа по рамото, — и моят мехур не е много спокоен.

После я поведе към уличката.

— Писна ми да зяпам тая скапана къща — измърмори Мъника от тънещата в сянка задна седалка.

Той продължаваше да си играе с беретата. Момчешкият му глас звучеше в ушите на Дигър Мусолино като кряскане на папагал. В колата смърдеше на дъвка и пот и ако скоро не се случеше нещо, Дигър щеше да се обърне и да гръмне сополанкото в лявото око.

— Ще почакаме още няколко минути — без да откъсва поглед от страничното огледало, рече той. — Ако кучката не се появи, ще си тръгнем.

— Може ли да кажа нещо? — попита от дясната седалка Лу Сейнт Луис. Той седеше като съвършен джентълмен, абсолютно изправен и с ръце в скута. Ожуленото куфарче лежеше в краката му. Приличаше на дете от неделно училище, което чака да се срещне с директора. През последните два часа бе изрекъл общо десетина думи.

— Какво има, докторе?

— Ами… никога не бих си позволил нахалството да ви обяснявам как да си вършите работата.

— Няма нищо, Лу. Какво има?

— Хм, честно казано, чудех се за задния вход.

Стомахът на Дигър се сви на топка.

— Задният вход ли?

— Просто искам да кажа, че онази жена може да се вмъкне през задния вход и никой да не я…

— Мамка му! — измърмори под нос Дигър.

Бунгалото се намираше на половин пряка от колата, сгушено сред кленовете в края на улицата. Фасадата на къщата — неподвижна картина с два прозореца, лакирана орехова врата и саксии с петунии — все още тънеше в мрак. Очевидно вътре нямаше никой. Поне никой, който да не се бои, че ще го видят. Дигър внезапно се почувства така, сякаш в мозъка му дращеха с нокът по стъкло. По дяволите, как можеше да е толкова глупав? Да забрави за проклетата задна врата!

Лу Сейнт Луис погледна в огледалото.

— Чудя се дали бихме могли да пратим някого…

— Хлапе! — Дигър се обърна и насочи дебелия си показалец към Мъника. — Сложи заглушител на топа си и си размърдай задника!

— Къде?

— Ти къде мислиш, мамка му? Зад къщата! — Той го стисна за ръката, за да подчертае думите си. — И недей, повтарям, недей да нараняваш ясновидката.

Хлапето кимна.

— Ясно, ясно.

Дигър го пусна.

— Просто гледай да не си играеш със спусъка.

Мъника измърмори нещо под нос, завъртя заглушител на беретата и след секунда излезе от колата и пресече улицата.

9.Вкусът на монетите

Докато се промъкваха по задната веранда, Джуниър Патрик започваше да си мисли, че навярно е допуснал грешка. От всичкия този гниещ боклук се носеше невероятно зловоние, а и дъските ужасно скърцаха под краката им. Отгоре на всичко в устата му отново се появи онзи вкус на стари медни монети като някога във Виетнам. Може би някаква нервна химична реакция или неврохимичен сигнал, че ще се случи нещо неприятно. Не беше сигурен. Но усещаше в тила си погледите на всички съседи — вродената параноя на бивш снайперист — и чуваше хрущене на чакъл от уличката.

Шарлот отвори мрежата и започна да търси ключа.

— Побързай! — настойчиво прошепна Джуниър. Отчаяно му се искаше да се скрие вътре.

Тя отключи вратата и двамата се вмъкнаха в тъмната къща.

Ключалката зад тях изщрака.

Докато стоеше неподвижно в мрака и се вслушваше в далечното тиктакане на часовник, Джуниър изпита усещането, че някой ги дебне в сенките. А може вече да ги държеше на мушка. Кожата му настръхна и той си помисли дали да не извади револвера от кобура, но се отказа. Само щеше да уплаши Шарлот, а това още повече щеше да влоши положението.

Джуниър се огледа. Миризмите на лук, индийско орехче и почистващ препарат се смесиха в ума му и той си представи кухнята на майка си в студена зимна вечер, димящия пудинг, брат си Денис, който се упражняваше с хокеен стик. Няколко пъти беше идвал в дома на Шарлот и винаги го поразяваха образите, които той събуждаше у него, тайната любов…

— Не! Чакай! — Той се хвърли към Шарлот, която се канеше да включи лампата, и я хвана за китката. — Никакво осветление.

— Съжалявам, съжалявам — промълви тя. — Знаеш, че нямам опит с тези неща.

— Не се безпокой. Просто никой не бива да знае, че сме тук.

Шарлот кимна.

— Разбирам.

— Хайде да вземем монетата и да се махаме. И не забравяй — никакво осветление.

— Ясно, Джуни, никакво осветление.

— Къде е?

— Монетата ли? В трапезарията. Оставих я в кутията за бижута на масата.

— Добре, хайде да я вземем. — Той кимна към вратата.

Двамата тихо влязоха в съседната стая.

Трапезарията бе точно каквато си я спомняше Джуниър, уютна и топла, пълна с вехтории и книги. Но в мрака като че ли се криеше някаква опасност. През прозореца проникваше тънък лъч. Лавиците по задната стена изглеждаха странно зловещи, полилеят от ковано желязо приличаше на декор от филм на ужасите — нещо като плетеница от паяжини и черни свещи. Шарлот се запъти към голямата дъбова маса.

— Побързай, миличка — прошепна той. — Просто вземи монетата.

Докато тя ровеше в малката дървена кутия, Джуниър се обърна и се приближи до единия прозорец. Дървените капаци бяха притворени и той надзърна към Уейтли стрийт.

Видя виненочервен лексус, паркиран на половин пряка от къщата. Вътре имаше две тъмни фигури.

— Ясно… — тихо каза Джуниър.

Двамата в автомобила гледаха към прозореца на Шарлот. Внезапно кожата му стана лепкава от пот. Побиха го тръпки.

В устата си усети вкус на стари монети.

— Взех я, Джуниър. — Шарлот стоеше зад него и държеше долара с палеца и показалеца си. Среброто мътно отразяваше уличната светлина. Тя се намръщи. — Нещо не е наред ли?

— Не мърдай! — изсъска Джуниър.

— Какво има?

— Просто почакай малко, малката. Навън е спряла една кола, която не ми харесва.

— Кола ли? Каква кола? Какво искаш да кажеш, Джуни?

— Недей да мърдаш. Ако не ни видят, всичко ще бъде наред.

Джуниър бавно бръкна под якето си и извади револвера от кобура. За съжаление Шарлот го забеляза и леко се задъха. Въздухът в стаята като че ли за миг се сгъсти и помежду им прескочи някаква искра.

— Не мърдай, малката — колкото можеше по-спокойно прошепна той.

Проблемът бе, че Шарлот стоеше точно пред прозорците.

— Какво става, Джуни? Плашиш ме. — Тя продължаваше да държи проклетата монета във въздуха като манекен на тъмна витрина.

Джуниър понечи да каже нещо, после чу звука. Някакво тиктакане, като на часовника в трапезарията. Но сега го чуваше също толкова ясно, колкото туптенето на сърцето си. Ритмично металическо подрънкване на всеки няколко секунди.

— Какво е това? — попита той.

— Кое? — Шарлот все така стоеше неподвижно пред прозореца.

— Този шум.

— Не…

Тя внезапно замълча и погледна към стената до телевизора.

Дигър Мусолино ненадейно изпита странно усещане.

Не можеше да откъсне очи от скапаното бунгало. Прозорците бяха все така тъмни и вътре изглеждаше мъртво като в гроб — хлапето сигурно вече си чоплеше носа в задния двор — но в тези капаци имаше нещо, което го смущаваше.

Леля му Хелън имаше такива капаци на Мълбери стрийт в Ню Йорк. Като малък бе играл там на криеница със сестра си Роуз, която рязко отваряше капаците и викаше като луда. Тази вечер, близо четиридесет години по-късно, Дигър почти очакваше капаците да се отворят и отвътре да се покаже сестра му.

Но в тях все пак имаше нещо и той не знаеше какво.

— Навярно просто съм прекалил с параноята си — каза мъжът до него.

Дигър вдигна глава и видя, че хиропрактикът гледа в огледалото.

— Да — измърмори той. — С всички ни е така.

После продължи да наблюдава капаците и да се взира в сенките зад тях. Започваше да си мисли, че си губят времето. Може би ясновидката вече пътуваше за Бермудските острови или беше съобщила на ченгетата. Или пък просто бе отишла на риба. И все пак в тези френски прозорци имаше нещо. Усещането продължаваше да го гризе.

Той се обърна към Лу Сейнт Луис.

— Лу, би ли ми подал кутията за оръжие от задната седалка?

За миг Шарлот остана вцепенена, все още стиснала монетата и зяпнала към малкото пластмасово устройство на стената до телевизора.

— Какво има, Шарлот? — изпаднал в паника, попита Джуниър, който стоеше пред ъгловия прозорец.

— Лампите… — промълви тя и кимна към стената.

— Какво „лампите“?

— Те са с… — опита се да му обясни Шарлот…

(… и мислено се приготви да го предупреди с колкото може по-малко думи за малкото пластмасово устройство, което бе купила преди няколко години, след като бяха влезли с взлом в гаража й, малкото пластмасово устройство, което й осигуряваше спокойствие винаги щом излизаше някъде и което се настройваше да включва и изключва осветлението, сякаш в къщата има някой, същото това малко пластмасово устройство, което често забравяше да изключи…)

… но нямаше време да довърши изречението с думата „таймер“…

… защото тиктакането внезапно престана…

… и се разнесе звук като от удар на кремък в огниво…

… и двете големи стоватови лампи като прожектори очертаха силуета на Шарлот на предните прозорци.

10.Нахлуване

Следващите десетина секунди — поне от гледна точка на Джуниър — продължиха безкрайно.

Едновременно се случиха няколко неща. Той се хвърли към лампите, бързо ги изключи, после се завъртя към Шарлот, хвана я за ръката и я дръпна от прозорците. В мрака се чу отваряне на врати, над моравите отекнаха гласове, по старата веранда издайнически проскърцаха стъпки. Всички тези шумове се сляха в нещо абсолютно сюрреалистично, като пращене на високоволтово електричество. Във Виетнам Джуниър чуваше това пращене в главата си всеки път точно преди началото на престрелка.

„Копелетата обсаждат къщата!“

— Чакай… — Той се хвърли към Шарлот, запуши устата й с длан и я притисна към задната стена на трапезарията, като събори порцелановите фигурки и книгите от лавицата. — Не мърдай оттук, малката, не мърдай — прошепна Джуниър.

Макар че бяха изтекли само пет-шест секунди, вече беше превключил на друг режим, нещо като бойна двигателна памет, защото вършеше всички неща, които трябваше да прави добре обученият войник, за да оцелее по време на война. Пазеше най-слабото звено от ротата си, покриваше смъртоносната зона и светкавично анализираше пътищата за бягство — прозорците, другите стаи, тавана, пода.

От кухнята внезапно се разнесе тракане. Някой се опитваше да отключи.

— Не се паникьосвай — прошепна й той. — Просто стой тук и не отлепвай гръб от стената.

С дясната си ръка Джуниър вдигна ударника на револвера.

Насочи оръжието към вратата на кухнята и си припомни всички някогашни уроци по стрелба. Прицели се ниско, за да компенсира отката, сложи показалец на спусъка и успокои дишането си. И въпреки че от включването на лампите бяха изтекли само осем-девет секунди, Джуниър вече дълбоко беше навлязъл в играта, правеше мигновени наблюдения, стигаше до различни заключения. Първо, противниците им определено бяха достатъчно самонадеяни, за да започнат без преструвки да си играят с ключалката. Бе чувал достатъчно за мафията, за да познае почерка. Второ, онези, които идваха откъм улицата, навярно бяха големите риби. И трето, човекът отзад вече трябваше да е влязъл в къщата, защото тракането бе утихнало.

По паркета в кухнята се разнесоха стъпки.

Той продължаваше да се цели към вратата.

На прага се появи хлапе с лице на сводник и мрежеста тениска.

— Кой си ти, по дяволите? — попита младокът и насочи полуавтоматичния си пистолет към него. Точно като във филмите и адски глупаво. Навярно беше обикновен войник от клана с коефициент на интелигентност някъде под стайната температура. Което означаваше две неща: можеше да бъде манипулиран и в същото време опасен.

— Мамка ти — колкото можеше по-спокойно рече Джуниър. — А ти кой си?

— Аз пръв попитах.

— Не ми пука. Аз пък дойдох тук пръв и искам да се разкараш — изсумтя Джуниър. Лъжата подейства, поне за момента. Всъщност всеки следващ миг, през който продължаваше да е жив, си беше истински успех.

— Имаш три секунди да ми кажеш кой си, приятел. После ще ти пръсна скапания задник!

Последва мълчание, напрегнато като горно до.

— Другия път опитай в съседната къща, копеле — без да сваля пистолета, отвърна Джуниър. — Плячката си е моя и няма да ти я отстъпя.

Хлапето вирна брадичка като куче, чуло изсвирването на господаря си. Козята му брадичка потръпна.

— Искаш да кажеш, че си дошъл да обереш къщата, така ли?

— Блестящо заключение, Шерлок.

— Значи си крадец, а?

— Върви да си играеш с плюшени мечета, малкия.

Другият пак вирна глава.

Откъм прозореца се разнесе приглушено почукване и Джуниър разбра какво става, без дори да се обръща. По гърба го полазиха тръпки. Онези бяха на предната веранда и навярно надничаха през прозорчето на вратата.

— Виж, ако не се разкараш… — започна той, после внезапно млъкна, за да използва открилата се възможност.

Тя се появи само за стотна от секундата и ако бе мигнал, навярно щеше да я пропусне, но хлапето с мрежестата тениска погледна към вратата и сви рамене към шефовете си, като че ли не знаеше как да постъпи. В този момент Джуниър разбра, че трябва да действа светкавично.

И натисна спусъка.

Револверът изгърмя в тихата дневна, проблесна светлина и куршумът проби дупка в лявото бедро на Шарпети Мъника. Хлапето се олюля наляво и когато стреля със собствения си пистолет — само изтракване заради заглушителя — трасиращият куршум се издигна към тавана като фойерверк и се заби в мазилката. Шарлот запищя. Едновременно се случиха няколко неща и Джуниър не можеше да следи всички, защото ушите му кънтяха и вече се пресягаше към Шарлот със свободната си ръка, без да обръща внимание на воя в главата си и на блъскането по входната врата.

Успя да стигне до Шарлот точно когато вратата се отвори.

11.Къщичка от карти

Шарлот сякаш стоеше на пътя на товарен влак.

Не бе виновен и Джуниър. Той се движеше толкова бързо, че когато се опита да я насочи към коридора, Шарлот се напрегна, залитна и тежко се стовари по задник. Пред очите й заплуваха бели петна. Джуниър се препъна в краката й и също се просна на пода.

Монетата отскочи от ръката й, затъркаля се в трапезарията, удари се в стената и спря до саксията на фикуса.

Шарлот простена — абсолютно неволен звук — защото болката и паниката едновременно я връхлетяха като мълния, докато се мъчеше да застане на колене. Тя видя разбитата врата, през която влетяха двама мъже. Хлапето в кухнята се бе свило на кълбо, стискаше крака си и виеше като простреляно куче. Още повече я ужаси гледката на сребърния долар, който мътно блестеше на слабата светлина.

Шарлот запълзя към него.

— Шарлот! Боже господи! Зарежи тая монета!

Джуниър викаше някъде зад нея, но тя не го чуваше. Ушите й пищяха, гърбът й болезнено пулсираше. В дневната й бе влязъл грозен мъж и се приближаваше, насочил към нея голямо, грозно оръжие. До вратата стоеше още един, по-дребен, и замислено я гледаше. Но тя не им обърна внимание.

Стигна до монетата в мига, в който отекна нов изстрел.

Ударната вълна сякаш отнесе горната част на главата й, толкова мощен беше гърмежът. Минаха няколко секунди преди да осъзнае, че е стрелял Джуниър — просто за да привлече вниманието на новодошлите. Писъците на хлапето от кухнята се смесиха с гневен глас, който извика в дневната:

— Стига си хленчил, Шарпети, това е просто куршум, за бога!

От кухнята:

— Мамка му! Мамка му… мамка му… мамка му… Мамка му… Мамка му!!!

— Всъщност кой стреля?

Още писъци, последвани от порой ругатни, но никакъв отговор.

— Шарлот! — Викът на Джуниър разцепи мрака зад нея и докосна нещо в душата й, нещо първично, нещо като инстинкт за самосъхранение.

Тя грабна монетата и запълзя към коридора. И в същия миг чу гласа на гангстера в дневната.

— Шарлот Викърс?

— Да — стиснала монетата в потната си длан, промълви тя. Дори не спря, за да погледне през рамо към мъжа.

— Няма смисъл от насилие, госпожо. Госпожица Фортунато просто иска да поговори с вас.

— Шарлот! — отново я повика от коридора Джуниър. — Моля те!

Тя запълзя към него. Почти бе стигнала, когато хлапето диво започна да вие и Шарлот допусна грешката да хвърли поглед натам.

Раненият стоеше на един крак на прага, насочил пистолета си към нея.

— Кучка!

Преди да успее да стреля, откъм коридора се разнесе нов гърмеж.

Проблесна светлина и главата на хлапето се люшна назад. По мазилката на стената пръсна червена мъгла. Младият бандит се сгъна на пода като къщичка от карти. Точно в този момент Шарлот отново простена и изпусна монетата.

— О, не! Не!

Тя се обърна и запълзя след нея. Сребърният долар се търкаляше към отсрещната стена. Страхът й даде сили, ужасът от вида на човек, убит в собствения й дом, изпълни мозъка й като метастази на рак и я тласна напред. Шумът в главата й ставаше непоносим. Шарлот се хвърли към монетата, като си мислеше, че ако успее да я спаси, ако спаси живота на онези нещастни хора в Колорадо…

Доларът падна в отвора на отоплителната инсталация.

12.Мръсносини пламъци

Джуниър се втурна към Шарлот. Знаеше, че му остава една-единствена възможност да прекоси стаята, да стигне до Шарлот и да я измъкне преди едрият тип в дневната да има шанс да направи нещо.

Беше в средата на помещението, когато мъжът се изправи зад дивана, насочил към него пушка за мечки.

Джуниър стреля в движение, улучи стената, разби стъклото на избродиран надпис „Няма друго място като дома“ и го събори на пода. Гангстерите отново се скриха зад дивана.

— Това е смешно! — извика едрият. — Всички тук сме възрастни хора, за бога! Госпожица Фортунато просто иска да поговорите!

Джуниър стигна до Шарлот и я изправи на крака.

Тя бе замаяна, но той нямаше време да обсъжда състоянието й и да я успокоява, нито дори да бъде внимателен. Беше се превърнал в робот, програмиран с една-единствена цел: да я отведе оттук. Джуниър я задърпа към коридора и завъртя револвера си назад точно в момента, в който едрият тип подаваше главата си иззад дивана.

Джуниър стреля два пъти, по-скоро за отвличане на вниманието, отколкото за да улучи някого. Първият куршум попадна в канапето и от дупката изригнаха валма от пълнежа. Вторият се заби в стената до мъжете.

— Хайде, миличка! — Той я затегли към спалнята, като си мислеше, че може би ще успеят да се измъкнат през прозореца или дори да повикат ченгетата по телефона. В същото време се чудеше дали да използва момента и да презареди, преди нападателите им да започнат да стрелят по тях. Но внезапно зърна изненадващо движение от дясната си страна.

Шарлот се беше отскубнала от ръката му и се насочваше към вратата в отсрещната част на коридора.

— Монетата, Джуни! Не можем да я оставим!

Той я последва и двамата се спуснаха по паянтово дървено стълбище.

Всичко се случваше невероятно бързо. Джуниър се озова в студения мрак на мазето. Мирис на мухъл и стари тухли изпълни ноздрите му. В коридора над тях се разнесоха тежки стъпки. Той се втурна обратно нагоре, затръшна вратата и закачи кукичката, която навярно нямаше да издържи дори и съвсем слаб ритник.

Долу светна гола електрическа крушка.

Джуниър отиде при Шарлот, която обикаляше около мръсен стар железен бойлер с въглища, навярно превърнат в отоплителна инсталация някъде по времето на Джими Картър.

Джуниър се заоглежда и отчаяно затърси изход. Мазето беше малко, със стари бетонни стени.

— Господи, Шарлот, тоя път наистина се прецакахме.

— Монетата, Джуни, монетата е единственият начин — шепнеше тя.

Някой силно изрита вратата.

Разнесе се приглушен гневен глас:

— Писнаха ми игричките ви. Говоря сериозно!

Джуниър извади резервния барабан и с треперещи ръце го зареди. Не се страхуваше за собствения си живот, нито изпитваше угризения, че е убил човек. Хлапето със сигурност искаше да стреля по Шарлот. Измъчваше го мисълта, че се е забъркал с мафията, а тези типове не се спираха пред нищо, за да си отмъстят. И щяха да отмъстят не само на него, а и на Шарлот.

Още един ритник.

— Вече ме вбесявате!

Джуниър затвори револвера и в същия миг Шарлот извика:

— Ето я!

Стоеше на колене пред чудовищния бойлер и сочеше нещо. Под решетката се издигаха мръсносини пламъци. Шарлот понечи да бръкне вътре и Джуниър не можа да повярва на очите си.

— Недей…

Но закъсня — тя вече бе пъхнала ръка в пламъците.

13.Шахтата

Спаси я шахтата.

Докато бъркаше в огъня, Шарлот не преставаше да мисли за нея. Пламъците облизваха ръцете й, кожата й сякаш се отлепваше и плътта отдолу се потапяше в киселина. Слава богу, накрая успя да стисне монетата.

— По дяволите! — изсъска тя и я измъкна навън. После погледна и видя, че косъмчетата й са опърлени. Шарлот затвори очи, притисна пулсиращата си ръка и пусна нажежения долар в джоба си.

Вратата над тях се отвори.

Ушите й пищяха и тя не чу скърцането на стъпалата.

Джуниър я дръпна зад бойлера и откри огън. Отвърнаха му изстрели от пушка. Но Шарлот не мислеше за това.

Мислеше за шахтата.

Същата като онази, която някога използваше баща й, за да изсипва през нея въглищата. Шахтата. Тя бе единственият им път за бягство, на по-малко от пет метра от бойлера.

Тя задърпа Джуниър и посочи към капака.

Джуниър вдигна поглед и незабавно го видя. Кимна, обърна се и насочи револвера си към стълбището. Оставаше му само един патрон. Противникът му се криеше горе и презареждаше пушката си.

— Правите страхотна грешка — извика гангстерът.

Шарлот със залитане тръгна към стената, повдигна се на пръсти и свали резето на шахтата със здравата си ръка, после отвори капака.

Стените на еднометровата шахта бяха покрити със сажди. След кратко колебание Шарлот стъпи върху една от тухлите на стената и се покатери в шахтата. След секунди вече бе вдигнала горния капак.

Излезе навън. В далечината се чуваха сирени. Приближаваха се полицейски коли, от прозорците на съседните къщи зяпаха хора.

Зад нея гърмяха нови изстрели.

Шарлот се наведе над шахтата. Ами ако току-що бяха убили Джуниър? Стори й се, че чува три гърмежа — един от неговия пистолет и два от пушка, но не беше сигурна. Ами ако…

Дори не довърши въпроса.

От отвора на шахтата се показа измазаното със сажди лице на Джуниър.

— Да се махаме оттук — каза той и се измъкна навън.

Двамата се втурнаха към храстите и мракът ги погълна.