Хрътка

41.Пиле в лисича дупка

Шерифското управление в Гранд Лейк не беше точно Форт Апачи. Помещаваше се в порутена пристройка на стара сива дъсчена сграда зад пощата, в която някога бяха складирали писмата с грешни адреси. Вътрешната обстановка бе още по-скромна. Една-единствена стая с гол дъсчен под, евтини шперплатови паравани, три очукани метални бюра до стените и олющен дървен плот пред вратата. В единия ъгъл имаше автомат за закуски, който не работеше от години, на един от первазите беше поставена саксия с прашен фикус, над кафемашината висеше избелял портрет на губернатор Рой Роумър. До тоалетната в дъното имаше и шкаф за оръжие. Не го бяха отваряли от встъпването в длъжност на Буш.

Пеги Дърмайър стоеше до плота и подреждаше жалби, като прибираше приключените случаи в зелени папки, а откритите — в червени. Висока мършава млада жена с модерна прическа, която приличаше на изкривено суфле от сирене, и розов блузон, тя беше Шийна, царицата на джунглата, защото знаеше всичко за окръг Гранд и неговите жители. Но в момента ставаше нещо, което просто не можеше да проумее.

Рано сутринта се бе обадила оная госпожа от Бринкс — онази от автобуса — и беше казала, че в Гранд Лейк щяло да се случи нещо лошо.

— Според теб какво искаше да каже? — без да откъсва очи от папките невинно попита Пеги и направи балон с дъвката си.

— Кой знае? — отвърна шерифът, който стоеше облегнат на вратата на тоалетната, дъвчеше клечка за зъби и наблюдаваше заместника си, който бе приклекнал до шкафа за оръжие.

Облечен в кафява униформа, шериф Джей Флин бе едър мъж с дебели очила и оредяваща, сресана назад руса коса. Когато говореше, приличаше на петела от едно анимационно филмче, но обикновено казваше адски умни неща. Някога шериф Флин бил опасен тексаски рейнджър, но зрението му отслабнало и пилешките пържоли на жена му превърнали мускулите му в желе. Сега беше просто стар мърморко, който отбиваше дните до пенсия в това малко затънтено управление. Само че след онзи телефонен разговор сутринта бе нервен като пиле в лисича дупка.

— Какво кроите вие двамата? — попита Пеги, като се обърна и ги погледна.

Заместник-шериф Клод Темпълтън се мъчеше да отключи шкафа за оръжие. Той беше хърбав дребосък с късо подстригана коса и татуировка на лявата предмишница, на която пишеше „Semper fi“16, макар никога да не бе служил в армията. Въпреки това Пеги го харесваше. Темпълтън винаги се държеше като истински джентълмен и боготвореше земята, по която стъпваше шериф Флин.

— Просто трябва да сме готови, Пеги — измърмори заместник-шерифът и най-после успя да отвори шкафа.

— За какво са ви тези неща, момчета?

— Не ни тормози, Пеги — без да изплюва клечката за зъби, рече шерифът.

Тя замислено задъвка дъвката си.

— Ще се изпотрепете с тия пушки.

Флин не й обърна внимание.

— Какво имаме, Клод?

Заместникът извади една от пушките.

— Чакай да видя, прилича на „Мосбърг“ с пистолетна дръжка. — Той остави оръжието на пода.

— Има ли пълнители?

— Да, два по осем патрона… — Темпълтън постави до пушката два черни метални пълнителя, — … и още една пушка, прилича на италианска „МАГ“ дванайсет. — Тя беше по-малка, с дървен приклад и по-широко дуло.

— Ами патрони? — Шерифът продължаваше нервно да чопли зъбите си.

— Има предостатъчно.

Заместникът извади няколко кутии боеприпаси и ги нареди до пушките.

Пеги не можеше да повярва на очите си: две остарели момчета си играеха на войници. Тя се приближи до тях и погледна малкия арсенал на пода. Оръжието и мунициите изглеждаха абсурдно в мръсния тесен офис. Пеги постави ръце на хълбоците и бясно задъвка дъвката си.

— Жалко за нещастния глупак, който се опита да превиши позволената скорост в този окръг — накрая каза тя.

Последва мълчание.

Пеги вдигна очи и видя, че нито един от двамата шерифи не се усмихва.

Милнър Пас беше огромен ледников проход, осеян с древни скали и оскъдна растителност.

Шарлот бавно мина през него и с тридесетина километра в час започна да се спуска по заледения западен склон на планина Джакстроу. Облаците отново обгърнаха колата. От напрежение я болеше цялото тяло.

Пътуването взимаше своето.

Когато стигна до Фарвю Кърв, вече се здрачаваше и лапавицата премина в силен планински дъжд. Той се стичаше през клоните на тъмните стари борове, оглушително тропаше по тънкия покрив на форда и скриваше всичко наоколо. През вентилатора се процеждаше мирис на гора, студени камъни, гнилоч и животински изпражнения. Всичко това допълнително опъваше нервите й и изпълваше мозъка й с гневно жужене на стършели.

След няколко километра лъкатушене пътят започна да се разширява.

Може би се дължеше на промяната на терена, на гъстата гора, на зачестилите пътни знаци или на по-малката височина — но през последния един километър ушите на Шарлот постоянно пукаха. А може да беше свързано с екстрасензорната близост на семейство Латъмор. Докато се спускаше по виещия се път, дишането й се учести, сърцето й се разтуптя по-силно. Няколко минути по-късно от дясната страна се появи надпис: „Туристически център «Кауничи», участък Гранд Лейк — 400 м“.

Шарлот болезнено прехапа устната си. Това беше. Тя още по-силно стисна волана и бинтованите й пръсти започнаха да парят. Ами ако Латъмор вече бе заминал? Ами ако вече беше мъртъв? Гърлото й бе пресъхнало и едва можеше да преглъща. Не очакваше тази част от пътуването да е толкова трудна, толкова страшна. Но все още можеха да се объркат много неща. Имаше чувството, че влиза в капан, и се чудеше дали хората на Фортунато я причакват някъде.

От пелената на дъжда пред нея се появи парков участък, малко бунгало от борови дънери, построено между входното и изходното платно. Порталът беше затворен. Без дори да погледне към бунгалото, Шарлот се насочи към изхода.

После спря на калната пресечка.

Облиза напуканите си устни и с разтуптяно сърце впери очи на запад. На около половин километър надолу се виждаше туристическо градче, сгушено сред дърветата до езеро с форма на полумесец. И още преди да си поеме дъх, Шарлот усети пронизваща болка в челото…

(… отекна силен пистолетен изстрел, по снега плисна тъмна струя кръв…)

… и стисна очи, за да прогони неканените усещания.

Превключи на скорост и потегли към градчето, известно като Гранд Лейк.

42.Виетнамската светлина

Джуниър Патрик беше обгърнат в мъгла от болка, яркожълти пламъци забулваха очите му. Долните му крайници бяха парализирани, по гръбнака му сякаш течеше електрически ток. Караваната бе като кораб в бурно море, двигателят й виеше по тесните планински пътища, клатенето заплашваше да преобърне масата за масаж. Ала Джуниър се бореше с копнежа да се предаде, да угасне като пламъче на свещ. Имаше две възможности: да умре или да изпълни най-големия фокус с изчезване след Худини.

Усещаше зад себе си Лошия човек с Пръчката… но някак далечно, защото си спомняше нещо отпреди много години.

… в долината зад Хълм 56, гористо възвишение край безименен приток на река Меконг. Здрачава се. Светлината е различна от всяко друго кътче на света, това е виетнамската светлина, онова зеленикавожълто сияние, и ти отново си залегнал. Този път си сам. Само ти, бурените и стоножките. И твоят „Уинчестър“, модел 70. И болката. Не забравяй болката. Болката живее в ставите и гърдите ти…

… и в този момент караваната се раздруса в поредица от дупки, и Джуниър потръпна, опита се да не вдига клепачи, да остави спомените от армията пак да го отнесат…

… и ти не обръщаш внимание на болката, просто не й обръщаш внимание. Всъщност дори не я усещаш, защото си снайперист, а снайперистът е майстор на абстрахирането. От страх, емоции, болка. Контролираш жизнените си функции. Забавяш дишането, пулса, метаболизма си. Сливаш се с пейзажа. Докато накрая оставаш само ти и…

… Лошият човек с Пръчката говореше нещо с тихия си глас.

Джуниър бавно се унасяше. Джуниър потъваше в огромния зелен мрак на спомените си. Всичко останало бе плод на въображението му.

Спомен от нещо, което не се е случило.

Малка поправка на историята…

… на онова място, в онази абсолютна неподвижност, в която откриваш опиумното съвършенство на действията си. Тялото ти е замръзнало, по челото ти пълзи голям блатен бръмбар и ти дори няма нужда да го махаш оттам. Просто съзнаваш присъствието му и не му обръщаш внимание, както не обръщаш внимание на нищо друго наоколо…

… освен на едно…

… единствено последно чувство преди нощта завинаги да те погълне…

… успяваш да бръкнеш в джоба на камуфлажната си куртка и да извадиш малък предмет. Колкото пощенска марка. Оръфан и влажен от безкрайното стискане в ръката ти. Малка снимка от анонимен колежански годишник. Момиче с ангелско лице, обрамчено в буйни гарвановочерни къдрици. Поразително сини очи. Любимата ти. Единствената причина да се върнеш в Света.

Шарлот.

Тя ти се усмихва. Присъствието й се влива в теб. Дава ти надежда. За последен път поглеждаш снимката, после я стискаш в юмрук. Това е единственото, което те свързва с бъдещето ти.

Стискаш я силно.

Никога не я забравяй.

Дългата, тъмна нощ те обгръща.

Шарлот внезапно потръпна и се облегна на ръба на бара. В главата й отново запращяха сигнали, шум, безформени чувства. Сякаш беше котка и всеки момент щеше да извие гръб.

— Добре ли сте, госпожо? — попита я мъжът, слязъл от реклама на „Марлборо“, и протегна ръка, за да я задържи.

— Нищо ми няма, добре съм — добре съм — задъхано отвърна Шарлот.

Стоеше в сумрачния „Пакардс Бар“. Миришеше на цигарен дим, бира, прегоряла мазнина и почистващи препарати. Проливният дъжд барабанеше по покрива и почти заглушаваше металическия звук на кънтри музиката от джубокса. Беше сравнително пусто за обедно време през уикенд, навярно заради времето. Вляво от нея на бара се наливаха с бира двама фермери, в сепаретата край тъмния прозорец седяха неколцина летовници и местни. През последните пет минути Шарлот се опитваше да убеди мъжа от рекламата на „Марлборо“, че не е луда, че има основателна причина да търси семейство Стафорд. Ала чувствата й постепенно започваха да се проявяват на повърхността като онези пращящи гласове в главата й. Нервните й тикове още повече усилваха подозренията на господин Марлборо.

— Вижте, госпожице…

— Смит — напрегнато каза тя и се опита да се усмихне.

— Да, госпожице Смит… въпросът е, че нямам навика да обяснявам на непознати къде живеят клиентите ми. — Той извади от джоба на елека си смачкан пакет „Лъки“. — Знаете как е.

Шарлот дълбоко си пое дъх.

— Разбирам ви, напълно ви разбирам, и смятам, че постъпвате абсолютно правилно, но ситуацията е… извънредна.

Господин Марлборо запали последната си цигара, силно дръпна и се озърна. Загорялото му лице се набръчка в усмивка. Липсваше му единият горен кучешки зъб.

— Какво значи „извънредна“?

— Много е важно.

— Колко?

— Това е семеен въпрос — след като помисли малко, отвърна Шарлот. Бе готова да го излъже, само да получи информация от този отвратителен грубиян. — Много е лично — прибави тя.

Той пак се усмихна.

— Колко лично?

В гърдите й се надигна гняв, пращенето в главата й се усили. За бога, какво ставаше тук? Нима този селянин я сваляше? Кънтри музиката дуднеше някъде надалеч. Лий Гринуд пееше нещо, което едва се чуваше в дъжда и гръмотевиците навън. Шарлот си погледна часовника: 12:30 ч. Вече. Времето й се изплъзваше, тя усещаше надвисналата катастрофа също толкова ясно, колкото биенето на сърцето си.

Тя погледна мъжа и най-после осъзна каква е целта му.

— Нямам пари — внезапно каза Шарлот.

— Моля?

— Имам само кредитна карта.

— Моите поздравления.

— С удоволствие ще ви я дам, можете да се обадите в банката и…

— Не ви искам парите — прекъсна я той и изтръска цигарата си на пода.

Шарлот впи поглед в него.

— Ще ми кажете ли къде живее семейство Стафорд?

— Нещо не ми допада отношението ви.

— Нима? — Тя започна да свива и отпуска изгорените си пръсти.

— Да… всъщност, струва ми се, че е най-добре да си завъртите това ваше сладко дупе и да се разкарате оттук — без да престава да се хили, каза мъжът.

Шарлот продължи да го гледа втренчено, после се обърна и излезе.

Плисъкът на дъжда и леденият вятър сякаш я зашлевиха през лицето. Очертаваше се да завали сняг. Всичко наоколо изглеждаше сиво и грозно.

Тя изтича до форда, влезе вътре и затръшна вратата. Избърса мокрото си лице и погледна бинтованата си ръка. Цялата трепереше. Сви юмруци и дълбоко задиша, но не успя да се успокои. Страхът и гневът се бяха слели в адреналинов коктейл. В устата й горчеше.

Вниманието й привлече нещо в отсрещния край на паркинга.

Нечие лице, долепено до прозорчето на вратата на „Пакардс“. Малко по-възрастна от нея жена, увита с шал и захапала цигара. Навярно местна, една от онези, които бяха седели в сепаретата. Отначало на Шарлот й се стори, че непознатата просто зяпа дъжда, но колкото повече я наблюдаваше, толкова по-очевидно ставаше, че гледа нея.

Внезапно вратата се отвори и жената тичешком се насочи към форда.

Шарлот се пресегна и отвори предната дясна врата.

Непознатата се качи в колата.

— Търсиш Стафордови, нали? — без да извади цигарата от устата си, попита тя. Носеше сива домашна рокля и ако се съдеше по бръчките на лицето й, животът й не бе лек.

— Да — с разтуптяно сърце потвърди Шарлот.

— Трябваше да ти го кажа още вътре. — Тя протегна изкривената си от артрит ръка. — Казвам се Лорен Ериксън.

— Шарлот… Смит. — Шарлот стисна дланта й.

— Внукът ми играе бейзбол с момчето на Стафордови.

— Наистина ли?

— Да. Симпатично хлапе. Видях го само преди два дни. На училищната площадка. Играеше бейзбол с другите деца. Казва се Дарил.

— Дарил. Чудесно. — Шарлот нервно търкаше бинтованата си ръка. — Можете ли да ми кажете къде живее?

— Предполагам. С внука ми Рони са първи приятели. Само че…

— Да? — Шарлот мъчително преглътна. — Някакъв проблем ли има?

— Ами, виж, въпросът е, че не исках да казвам нищо пред Харли. — Жената посочи с палец към кръчмата. Навярно имаше предвид мъжа от рекламата на „Марлборо“. — Просто бащата на Дарил — не си спомням името му — изглежда нещо притеснен. И си мислех, че си социална работничка или нещо подобно. Нали разбираш. Че проверяваш дали не тормози децата. Нещо такова, нали?

Шарлот я погледна и кимна.

— Нещо такова, да.

Лорен Ериксън въздъхна.

— Точно от това се боях.

— Можете ли да ми кажете къде живеят?

— Разбира се, мила. — И тя започна да я упътва.

43.Червена боя

Още не беше доволен, не — оставаха трите трикрили прозореца в задната част на къщата. Стената гледаше на запад и привечер през стъклата се процеждаше прекрасна планинска светлина, но сега това щеше да е слабото място на отбраната. Нападателите можеха да се крият в гората и да наблюдават какво става вътре през тези три ужасни прозореца.

Пол грабна наръч кедрови дъски и се втурна през кухнята към кабинета.

Носеше дънки, работни обувки и подгизнала от пот фланелена риза. В джобовете на дърводелската му престилка имаше пирони, чук, 38-калибров пистолет с къса цев и кутия патрони с кухи върхове. Не се бе бръснал от три дни и излъчваше онази тежка миризма на страх, типична за алкохолиците, които се опитват да се откажат от пиенето. В известен смисъл той също се опитваше да се откаже от нещо. От лъжите, от криенето, от вечното избягване на истината. Тези дни вече бяха останали в миналото.

Пол постави една от дъските на първия прозорец и започна да я кове. После втория, третия и след минути задните прозорци бяха изцяло покрити. Съвсем тесни пролуки позволяваха да се гледа навън. Той се наведе и се втренчи към задния двор.

Къщата се намираше сред три акра гора на около километър и половина западно от Гранд Лейк. Най-близките съседи живееха на петстотин метра на юг — автомонтьор и жена му — а останалите местни бяха на изток оттатък шосето. Гледката от предния прозорец беше невероятна — една от причините, поради които бе избрал това място. Единственият път се виеше край потока на хълма.

Но задният двор беше съвсем друго нещо. Обрасъл с възлести брези, борове и смърч, той се намираше точно до националния парк „Арапахо“, близо триста и двадесет километра пустош, навярно най-дивият район на континента. От тази гора можеше да изпълзи абсолютно всичко и да стигне до задната врата преди Пол да успее да мигне. Но в момента той не се страхуваше от мечки и койоти. Страхуваше се от вида homo erectus mafioso и тъкмо затова се взираше през пролуките между дъските.

Дъждът бе поотслабнал, но ставаше все по-студено и от земята се вдигаха призрачни валма пара. Пол присви очи към гората. Сенките му отговориха с още сенки. Вятърът разлюляваше върхарите и виеше на пристъпи…

Откъм предния двор внезапно се разнесе далечен неясен шум.

Пол се напрегна. Още не беше готов, по дяволите! Не бе готов. Устата му пресъхна и той с трепереща ръка извади пистолета и го провери, като мислено си повтаряше уроците на маршал Винсънт. Отново чу шума и от стомаха му се надигнаха киселини. Не си го въобразяваше. Шумът беше истински и се приближаваше.

Автомобилни гуми, хрущящи по чакъл.

Насочил пистолета към тавана, той се върна в кухнята и погледна през рамо към закованата с кедрови дъски задна врата, после към прозореца до мивката. Изведнъж му се пригади и се зачуди дали му стиска да направи онова, което трябва. Слава богу, беше успял да убеди Санди да замине с децата. През цялата сутрин му се бе обаждала по телефона, молеше го да тръгне, да се свърже с маршалите, но той отказваше. Накрая дори остави слушалката отворена. Онова, което видя предишната вечер, беше насочено единствено към него. Предзнаменование, може би поличба за смърт — но ако го очакваше кървава развръзка, щеше да загине само той.

И нямаше да се предаде без борба.

Пол погледна към кухненския плот, върху който бяха подредени няколко заредени пълнителя. До тях бе зловещо черният „Хеклер & Кох“ МР5. Той остави пистолета, взе автомата и отиде в дневната. На дивана под предните прозорци лежаха двете мини узи.

От предния двор се разнесе затръшване на автомобилна врата.

Пол се приближи до прозореца и надзърна през процепа между дъските. Отначало не забеляза хора, само очукан форд ескорт, паркиран на отбивката. После видя шофьора. Мъглата скриваше лицето му. Сърцето на Пол се разтуптя. Изпълни го непреодолимо желание да открие огън, да обсипе гадното копеле с деветмилиметрови куршуми и после да задава въпросите. Той пъхна късата цев на автомата между дъските и се прицели. Човекът се приближи…

Жена?

Пол натисна спусъка.

Оръжието излая, заподскача в ръцете му и от дулото му засвяткаха искри. Непознатата се хвърли зад колата. Той приклекна под прозореца. Тишината се стовари отгоре му като разтърсваща експлозия. Ушите му пищяха, потните му длани трепереха и не можеше да помръдне.

— Не съм въоръжена! Моля те, не стреляй!

Пол едва успя да чуе думите, но нещо дълбоко в него регистрира противоречие. Гласът бе предрезгавял от вълнение и страх. За бога, от какво можеше да се бои един наемен убиец?

— Не съм дошла да ти причиня зло, Пол!

Приклекнал в смълчаната къща, той потръпна от болката в коленете и гърдите си. Що за наемен убиец беше това — да го нарича „Пол“? Сърцето му биеше толкова силно, че сякаш щеше да се пръсне. Пол спусна предпазителя на автомата, смени пълнителя и отново вдигна предпазителя, после пъхна дулото през дъските и постави показалец на спусъка.

— Повярвай ми, дойдох да ти помогна! — с треперещ глас извика жената.

— Кой казва, че имам нужда от помощ?!

— Стига, Пол, ти си в опасност. Затова съм тук.

— Не знам за какво говориш! Знам само, че това е моята земя и ти си влязла тук без разрешение. Повиках ченгетата!

— Изслушай ме, Пол…

— Не! — внезапно изкрещя той. Всички отдавна сдържани чувства най-после избликнаха на повърхността. — Повече няма да бягам! Всичко ще свърши днес!

Пол се задъха и в гърлото му заседна буца. Беше като животно в клетка, като маймуна, заслепена от светлината на лабораторна лампа. Като малък веднъж му се бе случило същото. Беше откраднал шишенце с боя от един магазин и собственикът се обади на баща му. Малкият Пол избяга през задната врата и се скри в къщичката си на дървото. Ала баща му го откри.

Отвън се чуваше само воят на вятъра.

Той стисна клепачи. Вече не искаше да стреля. Вече не искаше да се съпротивлява. Но бе в капан. В капан. И пред очите му постоянно се появяваше онова шишенце с червена боя. Споменът пулсираше в ума му с флуоресцентна светлина, сякаш боята беше някакво космическо изпитание.

Божие послание.

— Пол? — отново се разнесе призрачният глас. — Чуваш ли ме?

— Млъкни или ще те застрелям!

— Изслушай ме, Пол! Аз работя с полицията! Аз съм ясновидка! Разбираш ли ме? Занимавам се със случаи на изчезнали хора!

Той погледна през прозореца и изведнъж всичко му се стори абсолютно нереално. Безредно закованите дъски, петното от гроздов сок на облегалката на дивана. Като че ли беше попаднал в кошмар. „Ясновидка“ ли каза тази жена? Абсурд. Това бе смешно.

— Така те открих, Пол! С измама ме накараха да те открия. Знам, че е трудно да повярваш, но само ако…

— Млъкни!

— … ми позволиш, ще ти го докажа!

— Всеки момент ще пристигнат ченгетата!!!

Последва ново мълчание, което сякаш стисна мозъка му в менгеме.

— Пол, виждам нещо червено! Чуваш ли ме? Виждам нещо червено! Металическо… Не, чакай! — Сърцето му щеше да се изтръгне от гърдите му. После жената отново извика: — Шишенце червена боя! Нали така?! Шишенце боя от детството ти?!

Нещо в него потръпна. Очните му орбити като че ли станаха прекалено тесни за очите му. Кожата му настръхна. Откъде можеше да знае тази жена какво си мисли той? Невъзможно. Това беше някакъв номер.

Пол се задъха. Можеше само да зяпа глупавата емблема на закования на прозореца шперплат: мече панда.

— Виждам надпис! „Ашланд“?! „Ашланд Мил“!

Той се вцепени. Не бе в състояние да откъсне очи от тази глупава емблема и от отпечатаните под нея думи: „Ашланд Милс Инкорпорейтид“.

Пол пусна автомата на пода.

44.Криво огледало

В главата на Шарлот бушуваше буря от образи и звуци.

Приклекнала зад форда и мокра до костите, тя усещаше приближаващата се опасност като черна сянка, спускаща се от небето. Искаше й се да побегне, искаше й се да вика за помощ, ала не можеше да помръдне.

В едната си ръка все още стискаше монетата, с другата се подпираше на чакъла и поглъщаше остатъчна електрическа енергия. Отказваше да се предаде. Колкото и да стреляше срещу нея той, колкото и ужасена да беше, нямаше да се примири и да открие поредния мъртвец.

Щеше да спаси този човек.

— Пол! — извика тя. — Чу ли ме? Пол?! Вече вярваш ли ми?! — Никакъв отговор. — Пол! Моля те!

Само вятърът виеше сред върхарите на старите борове.

Шарлот стисна клепачи…

(… надничам между дъските, с които е закован прозорецът…)

… и ахна…

(… виждам фигурата, приклекнала зад колата на отбивката…)

… олюля се и едва не падна по гръб на чакъла.

Тя се облегна на хлъзгавата броня на форда. Сърцето й щеше да се пръсне. Шарлот ужасено преглътна. Вятърът я брулеше и развяваше якето й. Цялата трепереше. Никога досега не се бе виждала през чужди очи. Това беше най-странното усещаше през живота й. Все едно да бръкнеш с мокър пръст в електрически контакт. Видя собствения си образ, филтриран през смущенията на чуждите възприятия. Усети страх, подозрение, недоверие, гняв.

Сякаш се виждаше в криво огледало.

— Пол! — извика тя. — Не съм тук, за да те убия! Помисли! Щях ли да паркирам пред къщата?! Хайде! Кой според теб ти праща тези сигнали? Позволи ми да ти помогна!

Последва мъчителна тишина. Шарлот потръпна от пронизителна болка зад очите. Едва издържаше в тази поза, но не смееше да се покаже пред прозорците. Не знаеше дали е успяла да го убеди.

Отвътре се разнесе напрегнат глас:

— Коя си ти?

Шарлот избърса лицето си и дълбоко си пое дъх.

— Аз съм Шарлот Викърс!

— Защо си тук?

— За да ти помогна!

— Защо?!

Тя облиза устни.

— Защото мисля, че помогнах на Фабионе да те открият!

— Ти си луда!

— Не, Пол, не съм луда! Може би малко наивна, но не съм луда!

— Полицията наистина идва!

— Глупости, Пол! Знаеш го.

Отново мълчание.

Някъде зад Шарлот, навярно на около километър и половина, се разнесе шум.

Тя погледна през рамо. В далечината се виждаше шосето, което се спускаше по планинския склон към скалистата долина, известна на геолозите като „алувиална низина“. По иначе абсолютно пустия път, сякаш излязъл от някой кошмар, се приближаваше бежов шевролет каравана.

Шарлот се обърна към къщата. Пулсът й се ускори, в главата й запращя електричество. С тази каравана не пътуваше семейство, заминаващо на почивка.

— Изслушай ме, Пол! — извика тя. — Те идват!

— Кой?

— Хората на Фабионе! Идват по шосето!

— Вдигни си ръцете така, че да ги виждам! — Гласът на Латъмор прозвуча по-уверено. Добър признак.

Шарлот преглътна и се изправи с вдигнати ръце.

— Нямаме време, Пол. Трябва да се махнем от тук!

— Обърни се.

Тя се подчини и му показа, че не е въоръжена.

— Добре, почакай там за малко! — Мъжът в къщата се отдалечи от закования прозорец и изчезна. След няколко секунди предната врата бавно се отвори и Пол Латъмор застана на прага. — Влизай бързо!

Шарлот хвърли поглед през рамо и видя караваната на по-малко от половин километър. Гумите й свистяха на завоите. Щеше да е тук след броени минути.

Тя взе раницата си и се затича към къщата. Пол я чакаше.

— Пусни раницата! — извика той и насочи автомата към нея.

Шарлот се закова на място, пусна раницата и вдигна ръце.

— Чуй ме, Пол, те идват. Раницата ми трябва. Да, вътре има оръжие. Ще го използвам срещу тях. Не срещу теб. Срещу тях.

Пол я погледна.

После вдигна раницата й, пусна Шарлот вътре и затвори вратата.

45.Тъмно стъкло

Задъхана, тя се огледа.

Къщата изглеждаше точно такава, каквато я бе виждала в мислите си, чак до изтърканите завеси на предните прозорци, големия продънен диван до източната стена, дантелените покривки на малките масички, дори снимките на децата над кушетката — повечето нови, набързо направени моментални фотографии от пикници и училищни състезания. Несполучливи опити за възстановяване на разбитото минало на семейството. Миришеше на изгорели филийки, мухъл и горещ метал, навярно от стрелбата. Шарлот видя пълнителите и оръжията на дивана. Вниманието й привлече шперплатът на прозореца с емблемата на малката панда и курсивния надпис „Ашланд Милс Инкорпорейтид“.

По гърба я полазиха тръпки.

Тя се обърна и погледна Пол. Лицето му бе зачервено и потно. Изглеждаше много по-дребен, отколкото си го беше представяла. Дребен, със светла луничава кожа, по дънки и фланелена риза, като бързо пораснало дете, дете, което се бореше за живота си.

— Откъде знаеш, че са те? — попита той и зареди автомата си.

— Вече ти казах, аз съм ясновидка. — Шарлот пак се огледа наоколо. — Макар че има много неща, които не зная. Къде са жена ти и децата ти?

— Няма ги. Вече са в безопасност.

— Заради…

Той кимна.

— Мислех, че се побърквам. Онези твои „послания“ ме влудяваха.

Шарлот хвърли поглед през рамо.

— Има ли друг път, по който можем да се измъкнем?

— Не съм сигурен, че това е най-добрата възможност.

— Защо?

— Теренът е много опасен.

— Също и онези хора, повярвай ми.

— Може би имаме по-голям шанс да ги отблъснем с оръжие.

— Обади ли се в полицията?

Пол поклати глава.

— Не, не, нямам им вяра. Не мога да рискувам да проваля прикритието си. Това е едно от първите неща, на които ме научиха.

— Можеш ли да се обадиш на някого от Програмата? Някой, на когото имаш доверие?

Той я погледна, облиза устни и дълбоко си пое дъх.

— Реших да се справя с проблема сам.

Шарлот кимна. Отлично го разбираше. Тя застана на колене до раницата, която Пол беше оставил до прозореца, и свали ципа. Извади ругера и зареди един от пълнителите с бинтованата си ръка. После вдигна очи към него.

— Вече не си сам.

Пол я погледна за миг и безмълвно кимна.

Вече си имаха пълно доверие.

Двамата застанаха до предния прозорец, Пол с автомата си, Шарлот със своя полуавтоматичен пистолет, и се вгледаха в ледената сива мъгла. Тя посочи на север.

— Виждаш ли бежовата каравана, която се изкачва по хълма?

— Да.

— Те са.

Пол кимна и отново облиза устни.

— Не се обиждай, Шарлот, но малко си закъсняла. Разбираш го, нали?

— Направих всичко възможно да дойда по-рано. Повярвай ми, Пол.

Планинският път едва се виждаше сред дърветата. Караваната бързо се приближаваше. Очевидно мафиотите не се опитваха да се крият. Шарлот се зачуди какво ще направят, когато видят нейния форд. Дали щяха да си помислят, че е на Латъморови? Внезапно я изпълни паника. Ами ако грешеше и хората в онази каравана не бяха гангстери?

— Ще открием огън веднага щом се приближат — каза Пол.

Тя замислено прехапа устната си.

— Трябва да сме убедени, че са те.

— Не очаквам никой друг, а ти?

— Не може просто ей така да стреляме.

— Ще се целим в гумите им.

— Защо?

Пол сви рамене.

— За да им покажем, че намеренията ни са сериозни… Не знам.

— Ами ако изстреляме няколко предупредителни изстрела във въздуха?

— И после?

— Не зная. Не зная, наистина не съм мислила за това.

— Е, най-добре да помислиш.

— Полицията все някога ще дойде, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Някой трябва да е чул стрелбата и да се е обадил на шерифа.

Пол отново сви рамене.

— Тук сме на края на света, Шарлот. Когато пристигнат ченгетата, всичко отдавна ще е свършило.

Тя кимна и погледна пистолета в потната си бинтована длан. Цялата му остатъчна енергия се бе изчерпала и Шарлот усещаше само студения метал. Обикновен инструмент. Шумен и опасен, както би се изразил Джуниър, но нищо повече. Чудеше се дали ще има куража да го използва.

Караваната вече беше на по-малко от сто метра и завиваше край малките крайпътни рефлектори, които обозначаваха отбивката на Стафордови. От ауспуха излизаха облачета черен дим — височината навярно бе изтощила двигателя — и големите чистачки хипнотично се движеха наляво и надясно. Предното стъкло беше прекалено тъмно, за да се вижда нещо в кабината.

— Чакай малко — вперил очи в колата, напрегнато каза Пол.

— Какво? Какво има?

— Погледни…

— Какво?

— Те не намаляват скоростта… гледай!

Караваната подмина отбивката и изчезна зад завоя на юг. Възцари се пълна тишина, сякаш спря дори времето. Шарлот не можеше да откъсне очи от гората. Наистина ли бе сгрешила?

— Не мога да повярвам — като човек, току-що събуден от сън, рече Пол.

— Не бяха те — промълви тя.

— Проклет да съм.

Двамата почти едновременно отпуснаха оръжията си и се отдръпнаха от закования прозорец.

— Не разбирам — тихо каза Шарлот.

— Мислиш ли…

— Чакай! — Тя го хвана за ръката и силно го стисна. Зад трепетликите и боровете на юг се движеше нещо. Отначало приличаше на огромна безформена сянка, която бързо се приближаваше.

Скоро Шарлот различи фигурите, които изплуваха от сивата лапавица. Двама едри мъже с автомати.

46.Неочакван гост

— Добре… да не се паникьосваме — с прегракнал от нерви глас прошепна Шарлот.

Опитваше се да си спомни уроците на Джуниър по стрелба. Цялата се обливаше в пот. О, господи, как й се искаше да избяга! Ала насочи ругера през прозореца и се прицели в един от убийците, които се приближаваха от юг.

Облечени в еднакви сиви найлонови дъждобрани, те приличаха на водопроводчици, дошли да поправят протекъл кран. Онзи отляво беше по-млад, по-висок и по-опасен наглед. Шарлот го позна от престрелката в дневната й — бе се случило само преди два дни, но й се струваше сякаш преди цяла вечност. Другият беше дебел и изпълваше дъждобрана си като прекалено натъпкана наденичка. Очите му гневно проблясваха в сумрака.

— Готова ли си? — попита Пол.

Тя се прицели в земята пред краката им.

— Да. — После задиша равномерно и стисна пистолета малко по-здраво. — Първо ще изстрелям няколко предупредителни изстрела.

— С теб съм.

Шарлот натисна спусъка три пъти едно след друго. Пол направи същото.

Гърмежите разтърсиха стените и я оглушиха, в лицето й лъхна топлина. Двамата мафиоти бяха залегнали и пълзяха в търсене на прикритие. Тя стисна Пол за ръката и той прекъсна огъня.

Тишината се стовари отгоре им като купчина тухли.

— Мамка му… Внимавай! — Пол я хвана за китката и я дръпна на пода.

Отговорът дойде незабавно.

Предните прозорци се пръснаха. Заехтя грохот от едрокалибрено оръжие и из дневната се посипаха парчета стъкло, трески от черчеветата и мазилка. Канонадата нямаше край. Шарлот притискаше лице към миришещото на мухъл килимче. До себе си усещаше тялото на Пол. Тя затвори очи и закрещя.

Стрелбата престана.

Шарлот се обърна към Пол, който казваше нещо — устните му се движеха, в очите му пламтеше паника, но от гърлото му не се изтръгваше нито звук. Внезапно тя осъзна, че ушите й пищят и не чува нищо. Накрая той я хвана за ръката и посочи южната стена.

Какво й говореше?

Все още замаяна, Шарлот се обърна към южната стена. През единствения прозорец се виждаха поклащащите се трепетлики, потокът и купчината дърва. Слухът й постепенно се върна. Отвън се чуваше ужасно пищене, сякаш деряха жива котка.

После иззад дървата се надигна тъмна сянка.

По гърба я полазиха тръпки. Някой през цялото време се бе крил там в очакване на удобен момент да се намеси и сега се приближаваше към къщата, като носеше нещо обемисто в ръце и викаше с цяло гърло. Ужасена, Шарлот най-после разбра какво е искал да каже Пол.

„Детето ми.“

47.Вихър

Дигър се криеше зад дървото и тъкмо бе извадил празния пълнител на калашника си, когато иззад ъгъла се появи хлапето.

Отначало реши, че му се привижда — малко сополиво хлапе по дънков гащеризон, което викаше като побъркано — но после разбра, че е истина. Момчето носеше дървено сандъче и крачеше към дърветата. Право към Дигър. Той измъкна нов пълнител от колана си и го зареди.

Откъм къщата се разнесе измъчен вик:

— Дарил — не!!

Изведнъж всичко замръзна.

Дигър погледна Дебелия. Приклекнал зад един повален дънер на десетина метра от него, Рондо Хатън с треперещи ръце се опитваше да презареди собствения си автомат. Потното му тлъсто лице беше бледо като сурово тесто. Състоянието му се дължеше едновременно на студа, възбудата и ниската кръвна захар. През последните два часа Дигър го бе подложил на диета. Поради една-единствена проста причина: искаше Рондо да е озлобен и навярно дори малко луд. Като изгладнял помияр. Огромен, тлъст помияр. Но сега започваше да съжалява за решението си. Дебелия изпадаше в нервна криза. Все пак най-после успя да зареди пълнителя и като премигваше със свинските си очички, за да изтръска капките пот, притисна приклада към рамото си и се прицели в детето.

Мусолино отново погледна към хлапака, който се приближаваше към него.

— Аз бях! Аз ги откраднах! Аз съм виновен! — викаше той с тъничкото си детско гласче.

Беше на шест-седем метра от Дигър. От това разстояние нямаше проблем да му пръсне черепа. Един автоматичен откос направо щеше да му отнесе главата. Показалецът на Мусолино се напрегна на спусъка. Очите му бяха влажни от вятъра и лапавицата. Никога не бе очиствал хлапе — струваше му се грях — но нали за всяко нещо си има пръв път.

— Ела насам, малкия! — извика Дигър. — Преди да си пострадал!

Нов безумен крясък откъм къщата:

— Дарил… моля те!

— Баща ми няма нищо общо с това! — извика момчето.

И изведнъж се препъна, политна назад и падна по задник. Сандъчето се изплъзна от ръцете му и съдържанието му се изсипа — картички, навярно пощенски или нещо подобно. Хлапето запълзя към тях.

— По дяволите, какво правиш, малкия! — изкрещя Мусолино. Какво ставаше, мамка му?

— Вече не ги искам! — изхлипа момчето.

— Какво не искаш?

Дарил отчаяно започна да събира картичките.

— Бейзболните картички! Аз бях! Аз ги откраднах…

— Ела тук, малкия!

— Дарииил!

— Можете да си ги вземете! — извика детето.

— Идвай тук, малкия, преди да си пострадал!

— Вземете ги! — изкрещя Дарил и се изправи на треперещите си крака, като притискаше бейзболните картички към гърдите си. — Вземете ги!

И с всички сили ги запрати към Дигър.

Картичките полетяха във въздуха, вихърът ги поде и ги издигна нависоко… После всичко започна да се случва с невероятна скорост.

48.Безумна въртележка

— Открадни това, ако можеш, нещастно копеленце! — като обезумял изкрещя Дебелия.

Дигър чу сухото тракане на автомата му от няколко крачки…

… и Рондо започна да стреля по картичките.

Хлапето се втурна в обратната посока, във въздуха полетяха трасиращи куршуми, надупчиха ламарината на форда, разбиха стъклата и Дигър се хвърли зад дървото. „Хатън, скапан чувал с лайна такъв — яростно си помисли той, — побъркан идиот…“

Пълнителят на Дебелия най-после свърши.

От къщата незабавно му отговориха.

От закованите прозорци изгърмяха две дула, разцъфнаха пламъци и куршумите надупчиха земята около дървото на Мусолино, изпочупиха клонките над главата му — тези хора не знаеха да стрелят, но въпреки това бяха опасни — и светът около Дигър се завъртя като безумна въртележка. Не можеше да направи нищо друго, освен да се крие зад дънера и да гледа как хлапето тича към гората зад къщата. Край на илюзиите за заложник, за сделка и лесни пари…

Стрелбата престана.

— Дарииил! — отново извика счетоводителят.

Дигър надникна иззад дървото и видя момчето на тридесетина метра от себе си. Малкият скапаняк спринтираше като гонче след заек. Сякаш знаеше точно какво прави, сякаш познаваше проклетата гора като петте си пръста. Мусолино се обърна към Рондо, който припряно зареждаше нов пълнител. Дигър понечи да каже нещо, когато внезапно от къщата се разнесе шум, изскърца врата, изтътна гръм…

… и той погледна назад тъкмо навреме, за да види две фигури, появили се откъм южната страна — дребният счетоводител и оная ясновидка…

Счетоводителят натисна спусъка на автомата си и се затича към купчината дърва. Жената откри огън с малкия си полуавтоматичен пистолет и го последва. Пред краката на Дигър изригнаха парчета пръст и той се притисна към дънера. Когато стрелбата спря и Мусолино отново надзърна, Латъмор и ясновидката се криеха зад дървата и се насочваха към задния двор.

Момчето беше изчезнало по тясната пътека в гората на двадесет метра оттам.

— Латъмор! — с изненадващо спокоен глас извика Дигър. Не получи отговор. Обърна се към Дебелия, който тъкмо се прицелваше, и го стрелна с изпепеляващ поглед.

Разтреперан, детективът се вцепени и избърса лице с тлъстата си длан. Мусолино нямаше нужда да му казва нищо. Посланието бе ясно: Латъмор беше негов и единствено негов. Бе стигнал прекалено далеч, за да позволи тази чест на Хатън.

— Латъмор! — отново извика Дигър. — Чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

— Искаш ли да спасиш детето си?

Нищо.

— Просто трябва да излезеш, за да си поговорим.

Пак нищо. Не че очакваше отговор. Мусолино усети, че Дебелия пак полудява. Детективът гледаше кръвожадно, дишаше тежко и си умираше да изстреля още няколко пълнителя.

Изведнъж иззад купчината дърва отново се разнесоха гърмежи и вдигнаха около дънера облак от сухи листа. После настъпи тишина.

— Ще се измъкнат! — дрезгаво изкрещя Рондо.

— Глупости… — измърмори Дигър. — Не и в това време, не и в тази гора.

49.Пожар

Счетоводителят и ясновидката се отдалечаваха по същата пътека, по която беше избягало момчето. Лапавицата се усилваше, вятърът виеше и клоните на гората се люлееха като пипала на гигантско създание, погълнало детето.

Дигър се обърна и закрачи към пътя.

Дебелия го последва.

— Чакай малко — чакай! Какъв е планът ти?

— Просто ще очистя тоя скапан счетоводител, това е планът — навел глава като разгневен бик и стиснал автомата си, измърмори Дигър.

— Няма ли да тръгнем след тях?

— Всяко нещо по реда си — отвърна Мусолино.

Караваната бе от другата страна на завоя. Вятърът го блъскаше в гърба, лапавицата замъгляваше очите му. По хълма зад него бързо се приближаваше автомобил, но той не му обърна внимание.

Знаеше кой идва и честно казано, в момента не беше в настроение да се занимава с това.

Той отвори вратата на караваната. Отвътре го лъхна мазната миризма на човешко страдание и чу плиткото неравно дишане на сивокосия. Дигър свали една от кутиите и я остави на пътя.

— Какъв точно е планът ти? — повтори Дебелия. С евтиния си дъждобран детективът повече от всякога приличаше на някакъв нещастен Хъмпти Дъмпти.

— Вземи резервни пълнители за автомата — отвърна Мусолино, като тъпчеше джобовете си с кутии патрони „Уинчестър“ и малки запалителни гранати.

Колата бе съвсем наблизо.

Той погледна през рамо и видя сив „Девил“, който тъкмо минаваше покрай къщата на счетоводителя. Автомобилът взе завоя, без да намалява скоростта, и рязко спря зад караваната. Задният прозорец се отвори. Дигър отново насочи вниманието си към кутията с боеприпаси и сви устни, сякаш усетил лош вкус в устата си. Знаеше какво го очаква.

Натали Фортунато подаде глава от прозореца на кадилака и присви очи.

— Каза, че когато си готов, ще ми се обадиш по мобифона. Чаках те повече от половин час!

— Още не съм готов — без да я поглежда, отвърна той.

— Какво значи това?

— Трябват ми още няколко минути.

— За какво говориш, мамка му?

Дигър не отговори.

Ноздрите на Натали бяха разширени, очите й пламтяха от гняв. Тя насочи лакирания си в розово нокът към него.

— По дяволите, Мусолино, няма да ти позволя пак да се прецакаш, кълна се.

Дигър не каза нищо. Вътрешно кипеше от ярост, слепоочията му пулсираха. Той отвори капака на втора кутия, в която имаше чисто нова пушка „Браунинг“, осигурена им от семейство Романи. Приличаше на онази, която беше оставил в буса, само че имаше оптичен мерник „Пентакс“ 16-Х.

— Този път ще пратя с теб Карл — заяви Натали и потупа шофьора по рамото.

Лявата врата на седана се отвори и отвътре излезе рус гигант с полиестерно яке за сафари. Мощните му бицепси опъваха ръкавите, бебешкото му лице не изразяваше абсолютно нищо. Носеше пушка помпа с пистолетна дръжка. Леденосините му очи бяха мъртви като на акула.

— Може би Карл ще свърши работата, с която вие, така наречените професионалисти, сума време не успявате да се справите — изсумтя Натали.

— Естествено, както желаете… — измърмори Дигър, хвана пушката за ремъка и я прехвърли през рамо. После взе автоматичния си пистолет, пъхна го под колана си, обърна се и закрачи към къщата.

— Ще ви чакаме на уговореното място! — извика след него Натали.

Мусолино само махна с ръка.

Другите двама мъже безмълвно го последваха — като грамадни кучета пазачи.

Когато наближи къщата, Дигър хвърли една от запалителните гранати през отворената предна врата. После заобиколи към храстите под прозорците и постави още две гранати до основите на сградата. Хатън и Карл го наблюдаваха с известен интерес. Бе много рисковано да подпалиш къщата на свидетел, особено пък тази къща. Пламъците само щяха да привлекат вниманието на полицията и пожарната, но семейство Фабионе искаше тъкмо това: да привлече вниманието. Това беше точно в стила на мафията и отправяше ясна заплаха към всички възможни бъдещи свидетели: само издрънкайте нещо срещу фамилията и по най-мъчителния начин ще бъдете изтрити от лицето на земята. Амин. А и пожарът можеше да задържи ченгетата, докато Дигър преследваше счетоводителя.

Накрая Мусолино извади бутилка с прозрачна течност и изля съдържанието й върху основите и дъсчените стени. После бръкна в джоба си, намери кутийка кибрит, запали една клечка и я хвърли върху влажната земя. Пламъците мигновено облизаха стената на къщата.

Той кимна на спътниците си и закрачи към гората.

50.Откровение

Експлозията отекна над дърветата зад тях — ужасен приглушен грохот, почти незабавно последван от още два — и Шарлот едва не се просна по очи на земята. Тя залитна настрани, изпусна ругера, облегна се на дънера на една от трепетликите и погледна през рамо. В тъмното небе на около осемстотин метра от тях се издигаха пламъци. Копелетата бяха запалили къщата на Латъморови. Шарлот внезапно си спомни част от Откровението, която бе запомнила от уроците по религия в седми клас — „… и небето се дръпна и се нави като свитък…“17. Тя дълбоко си пое дъх и разтърси глава, за да проясни мислите си.

— Дарииил!

Гласът на Пол я върна в настоящето.

Счетоводителят бе на тридесетина крачки пред нея и залиташе по пътеката. Вятърът развяваше кожената му дърводелска престилка. Той викаше името на сина си още откакто бяха навлезли в гората и гърлото му вече започваше да пресипва. За нещастие, от момчето нямаше нито следа. Шарлот вдигна пистолета си от земята и закрачи след Пол. Бурята се усилваше и ако се изгубеха, шансовете им да оцелеят щяха да са още по-малки.

— Дарииил!

Тя се втурна с всички сили по калната пътека.

За жена, пазарувала от време на време в бутика за пълни хора „Чадуикс“, Шарлот тичаше удивително бързо. Макар че тренажорът, който преди пет години си бе купила за Коледа, събираше паяжините в мазето, тя все още притежаваше вродена пъргавина. И грация на бегач на дълги разстояния. В гимназията беше печелила втори и трети места на сто и четиристотин метра и през всички тези години уменията й не я бяха напуснали. И сега призоваваше на помощ цялата си останала енергия, за да настигне счетоводителя.

Пътеката бе чудовище, тясна ивица, виеща се по склона на Бялата планина. Задъхана в редкия въздух, Шарлот се препъваше по изровени в пръстта стъпала и камъни, хлъзгави като скулптури от лед. Клоните на хвойните и трепетликите деряха раменете й и се протягаха към лицето й. В челото й сякаш се забиваха нажежени ножове, в мозъка й пращяха електрически сигнали.

Мафиотите идваха. Усещаше приближаването им като капки киселинен дъжд по тила си. Отровен прилив на адреналин, надаващ кръвожадни писъци в главата й. Вятърът се усилваше и брулеше високите борове. Лапавицата постепенно се превръщаше в град и колкото по-високо се изкачваше Шарлот, толкова по-студено ставаше.

След пет минути най-после успя да настигне счетоводителя.

— Дарииил!

Тя го хвана за рамото.

— Пол… Пол!

Дребният мъж се сепна и коленете му се огънаха. Той залитна, просна се на земята и силно се удари в някакъв камък. Автоматът му отхвърча в бурените.

Шарлот му помогна да се изправи.

— Те идват — задъхано каза тя. — Мисля, че е по-добре да не викаш.

— Трябва да намерим сина ми — отвърна той и погледна назад към черния дим, издигащ се в бурното небе на около километър и половина от тях.

— Изгориха къщата — рече Шарлот.

Пол се обърна към нея. Лицето му бе зачервено от студ и умора.

— Зверове.

— Отчаяни са.

— Трябва да намерим Дарил.

— Ще го намерим, Пол.

— Хайде… — Счетоводителят вдигна автомата си. По тъмносинята стомана лъщяха капчици влага.

— Чакай! — Тя се втурна към него и го хвана за ръката. — Нека аз да вървя напред, Пол, моля те…

— Ами ако…

— Аз ще го открия…

— Но…

— Моля те — впила поглед във влажните му очи, настоя Шарлот.

Пол се поколеба, после кимна.

— Добре, хайде… Хайде!

Тя закрачи напред и го поведе по тесните завои на пътеката.

След минути й се стори, че целият свят се променя. Температурата рязко падна, лапавицата се превърна в смесица от град и сняг, бели топченца, твърди като сачми. Вятърът виеше като двигател на реактивен самолет и почти заслепяваше Шарлот. Мокрото й яке и чорапогащникът й замръзваха, ставите й започваха да се сковават, краката й бяха замръзнали в леките й обувки, бинтованите й пръсти бяха като ледени шушулки. Отново си спомни Откровението, този път глава шестнадесета, стих двадесет и първи — „… едра градушка, колкото талант тежка, валеше от небето върху човеците, а човеците похулиха Бога поради поразата от градушката…“ — и гневът закипя като разтопено желязо в стомаха й, омразата към онези зверове, която й даваше сили и я тласкаше напред.

„Къде си, Дарил?“

Пътеката се стесни още повече, постепенно започна да натрупва сняг.

Намираха се най-малко на две хиляди и седемстотин метра над морското равнище и въздухът имаше вкус на алуминий, на ледени кристали. Всяка глътка се забиваше като нож в дробовете им. Шарлот усещаше, че гангстерите ги следват по петите. От време на време далечно изпращяване на суха съчка я караше да потръпва, но тя продължаваше да се изкачва.

„Говори ми, Дарил, покажи ми къде се криеш, миличък, не се бой.“

Някъде над две хиляди и осемстотин метра я връхлетя първият образ.

51.Парчета месо

Беше високо в боровите клони, може би на пет-шест метра над земята и Шарлот.

Тя отскочи назад и едва не падна, вдигнала очи към малкото замръзнало ангелче, набучено на клоните на огромна ела. Снегът покриваше мъртвото бебе и то приличаше на мраморна статуя — бебето от първия й случай.

— Не! — Шарлот силно стисна зъби и запремигва, за да пропъди спомена. Вятърът бе толкова остър, че можеше да реже диаманти, и светлината помръкваше под тежестта на бурята. Трудно можеше да се каже дали е ден, или нощ. Тя обаче виждаше бебето, виждаше го ясно като тлеещ въглен.

— Какво има? — задъхано попита Пол.

— Нищо…

— Какво видя?

— Хайде, Пол, приближаваме се, хайде! — Шарлот се откъсна от призрачното бебе и продължи нагоре по пътеката. Вдигна яката на дънковото си яке и го закопча догоре. Трепереше и започваше да се страхува, че ще измръзне. Бурята вилнееше с пълна мощ, дърветата се огъваха.

Бебето й се явяваше насън от години. Кукленското му личице, посинелите му устенца. Никога не бе разговаряла с друг за това, не беше ходила на психиатър, не бе признала дори на Джуниър. Просто трябваше да се примири. Нещо като емоционална алергия.

Но сега, докато се изкачваше нагоре в бурята, тъжната гледка се превръщаше в нещо друго.

Нещо по-грозно, по-страшно.

Няколко минути по-късно я разтърси нов образ. Шарлот скри лицето си в шепи. Тялото, което лежеше в дерето от лявата й страна, беше мъртво от няколко седмици — най-вероятно тийнейджърка — с бяла като алабастър плът, без ръце, крака и глава. Призрачният стон на момичето се надигна от спомените й — „той ме изнасили, захвърли ме тук като парче месо“ — и тя едва не падна на земята.

— Какво има? — стисна я за ръката Пол.

— Нищо, нищо — отново промълви Шарлот и се опита да се овладее.

— Усещаш ли нещо? Дарил ли е?

Тя стисна зъби, избърса ледената киша от очите си и плъзна поглед по дърветата наоколо.

— Тихо, Пол, моля те.

Продължиха нагоре.

Бурята бушуваше, пътеката съвсем се стесни и Шарлот отново усети ледения огън в стомаха си, гнева, насъбраната през последните няколко часа ярост. И внезапно осъзна нещо, което я обля с вълна от бързодействаща отрова.

Цялата скръб, която беше изпитвала през годините, цялата мъка на окаяните любими същества, на съсипаните родители на изгубени деца, всичко това се сливаше в чиста ярост, която течеше като огън във вените й.

Докато бавно крачеше нагоре, тя усещаше още тела във влажната ледена мъгла на периферното си зрение. Бедният старец с алцхаймер, удавил се в басейна на водопречиствателната станция, директорът на брокерска фирма, отвлечен и умрял от инфаркт в мазе на изоставен склад, медицинската сестра, изнасилена, убита и захвърлена в канавка край шосе 94, всички тези жалки човешки останки, с които Шарлот бе свързана, сега се върнаха и я влудяваха, снегът я заслепяваше като светлина на фотографска светкавица, като прожектор в зала за аутопсии. Цялото това зло опустошаваше душата й. Как можеха хората да си причиняват такива неща? Как можеше Господ да го допуска? Как?

Тя се препъна в корена на едно дърво и падна на четири крака в снега.

— Шарлот! — Пол се втурна към нея и нервно избърса влагата от лицето си.

— Къде си? — промълви тя и дъхът й излезе от устата й като бяла пара.

— Шарлот?

— Къде си? Къде? Къде? — Тя удари с бинтованата си ръка по земята. Очите й бяха замъглени, по бузите й се стичаха сълзи. Вятърът разлюля дърветата и от клоните се посипа сняг.

— Какво има, Шарлот? — Той уплашено гледаше през рамо към бялата пътека под тях.

— Къде си!!!

— Те идват, Шарлот — каза Пол, протегнал автомата си като разпятие, сякаш за да пропъди вампири. — Приближават се…

— … ти си жив, миличък, жив си, ще успееш, само ми кажи къде си… — Шарлот запълзя в снега. В мозъка й отново пращяха сигнали. Нещо наблизо, нещо важно на земята. Дланите й бяха почти безчувствени, ала тя продължаваше да пълзи и да разчиства снега, сякаш отдолу щеше да открие самородно злато.

После спря.

— Какво има? — Застанал на няколко крачки от нея, Пол проточи шия.

Тя вдигна малък предмет, паднал тук само преди минути, но вече полузатрупан със сняг.

Бейзболна картичка.

52.Хралупа

В гората се чуваха шумове, стъпки по сухи съчки, металическо тракане и дори тежкото дишане на Дебелия. Приклекнал до Шарлот, Пол насочи автомата си към завесата от бял прах. Тя застана на колене, стисна картичката, затвори очи и се опита да отвори верига между уплашеното момченце и малкия си мозък…

(… взирам се в тунел, не, почакай, не в тунел, не точно, само прилича на тунел, защото, защото…)

— Шарлот! За бога! — Пол постави ръка на рамото й. Излъчваният от него страх прекъсна образите на екрана в ума й. Напрегнатият му шепот звучеше ужасно, полуобезумяло. — Почти ни настигнаха! Трябва да тръгваме!

— Чакай!

Шарлот се олюля на пети и вятърът едва не я събори. Тя стисна картичката и отново отвори веригата в мозъка на Дарил…

(… защото съм в огромна хралупа на паднало дърво и от единия край се процежда слаба светлина, мирише на гнило, на мокра козина и мечи изпражнения, толкова ме е страх, напишках се в гащите и чувам някакъв безумен шепот…)

— Той е! — Вятърът почти заглуши сподавеното й възклицание.

— Къде? Къде? — Пол отчаяно се заозърта наоколо.

— Натам! — Тя запълзя през покритите със сняг храсти и се опита да не прекъсва контакта между картичката и ума си. Усещаше странни миризми, в устата й имаше металически вкус на страх.

Приближаваше се.

— Дарил! — Вятърът отнесе шепота й.

Никакъв отговор.

Някъде зад себе си чу стъпки. Засада? Може би мафиотите ги обкръжаваха? Лапавицата я шибаше през лицето като бич, но Шарлот продължаваше да пълзи напред. Нямаше да изпусне това момче. За нищо на света. Имаше работа и този път щеше да я свърши както трябва.

Тя стисна картичката още по-силно.

(… приближава се някаква сянка, точно до дънера, толкова ме е страх, приближава се…)

— Дарил! — Шарлот вдигна картичката и я размаха във въздуха.

На напукания екран в ума си видя собствената си сянка да пълзи по земята пред дънера.

— Там! — Тя посочи право напред.

Падналото дърво бе полузаровено в снега. Към зейналата му хралупа водеха малки стъпки.

— Дарил? — Гласът на Пол беше напрегнат до крайност. Той се спъна и падна по очи.

Шарлот първа стигна до дънера.

— Не се бой, миличък. — Тя застана на колене и впери очи в мрака. — Казвам се Шарлот и съм тук с татко ти.

Отвътре се чуваше само тихо хлипане и шумолене на плат.

— Чуваш ли ме, Дарил? — Пол надникна над рамото й. — Излез оттам, сине, моля те!

Шумът в гората зад тях се приближаваше. Навярно беше на петдесет-шестдесет метра, във виелицата трудно можеше да се определи точно. Шарлот се обърна към дънера.

— Дарил, чуй ме, моля те, трябва да излезеш. Нямаме време!

— Веднага излез, Дарил! — изкрещя Пол.

Тя понечи да каже нещо… и изведнъж чу зад себе си сухо изщракване на метал.

— Залегни! — извика Шарлот, стисна го за рамото и го дръпна на земята.

В следващия момент гората зад тях избухна.

53.Куршуми

Отекнаха автоматични изстрели, в меката кора на дънера започнаха да се забиват куршуми, по главите на Шарлот и Пол се посипаха трески. Канонадата сякаш продължи цяла вечност; в главата на Шарлот проблясваха искри, ушите й пищяха…

… и после всичко свърши.

За няколко секунди тя забрави да диша. Свита зад дънера, Шарлот усещаше статичното електричество по лицето си. Като че ли бурята се беше наелектризирала от стрелбата, като че ли снежинките се бяха заредили с енергия и въздухът сякаш пращеше от напрежение.

— Зверове! Зверове! Зверове! — Гласът на Пол едва се чу във воя на вятъра. Той вдигна автомата си, немощно се прицели в сенките сред дърветата и натисна спусъка.

Оръжието излая, от дулото му проблесна ослепителна светлина, откатът разтърси ръката на Пол, цялото му тяло се разтрепери и трасиращите куршуми описаха високи дъги към клоните, но поне грохотът и светлината бяха някакъв отговор.

Когато стрелбата спря, тишината изкънтя като огромна камбана в главата на Шарлот.

Тя отново се обърна към дънера и бързо пъхна глава в мрака. Усети тежка миризма, заляха я откъслечни чувства — неопределен страх, горещ, влажен ужас. Най-после забеляза детето, свито на кълбо в дъното на хралупата. То трепереше, беше запушило уши с ръце и по лицето му се стичаха сълзи и сополи.

— Напишках се — засрамено промълви Дарил.

— Всичко е наред, миличък, няма нищо, хвани ми ръката, ще се измъкнем.

— Не мога да помръдна.

— Няма нищо, миличък, дай ръка, хайде…

— Страх ме е!

— И мен ме е страх, миличък, но заедно ще успеем, само трябва да ме хванеш за ръка. — Шарлот протегна бинтованите си пръсти и видя дланта на момченцето, която се поколеба за миг във въздуха, разтреперана като ранена птица, опитваща се да полети, после усети топлото му докосване…

… и в този момент отново се разнесоха изстрели.

— Залегни! — извика тя, по-скоро на себе си, отколкото на Дарил или на Пол.

Наоколо избухнаха фойерверки.

Канонадата продължи само секунди, но грохотът, светлината и топлината направиха въздуха в дънера почти непоносим. Шарлот притисна тялото на момчето към леденото дърво, затвори очи и се помоли да не се случи нещо с Пол.

Миг по-късно се възцари тишина, нарушавана само от воя на вятъра.

— Хайде, миличък, да вървим! — Тя хвана Дарил за яката и го измъкна навън.

Снегът се сипеше по лицето й, миришеше на кордит и нагорещен метал.

Пол бе приклекнал зад голям камък на няколко крачки от тях.

— Не се изправяйте! Не се изправяйте!

Той се прицели към гората и изстреля нов откос напосоки.

Шарлот застана на четири крака и задърпа детето към дърветата. Ушите й пищяха ужасно и не чуваше почти нищо. Прегърнала с една ръка Дарил, тя започна да рови в снега и накрая откри ругера.

— Пол! — прошепна Шарлот. — Хайде! Остави това — хайде!

Вятърът внезапно се усили.

Някъде в мрака зад тях се разнесе металическо дрънчене.

Нещо проблесна на екрана в главата на Шарлот.

— Залегнете! — извика тя и тримата се хвърлиха на земята. В следващия момент на четиридесетина метра от тях отново избухна автоматичен огън.

По ухото я парна нещо горещо и две трепетлики точно пред нея се разлюляха.

— Хайде! Хайде! Хайде! — Пол я задърпа за якето и се опита да ги поведе към тясната горска пътека.

— Вие двамата продължавайте! — високо прошепна Шарлот.

— Но…

— Скоро ще ви настигна, просто вървете… Тръгвайте! — Тя побутна момчето и баща му към пътеката.

После бързо запълзя назад към стройните стволове на трепетликите и започна като обезумяла да разглежда бялата кора на първото дърво. Търсеше нещо съвсем малко, игла в копа сено, и го намери: едва забележима резка в кората. Без да обръща внимание на приближаващите се зад нея стъпки, Шарлот запълзя към втората трепетлика.

Сърцето й туптеше бясно, ушите й кънтяха, устата й бе пресъхнала. Тя прокара замръзналите си пръсти по ствола. Къде ли беше? По дяволите!

И тогава го откри, забит в дънера.

Това може би щеше да е последният й шанс да оцелее.

54.Жажда за кръв

Сплескан от удара, куршумът беше изгубил първоначалната си форма. Ала това парче метал с цвят на месинг бе ключът към спасението й.

Шарлот отчаяно се опита да го измъкне от дънера, отначало с голи ръце, но после осъзна, че е безполезно — пръстите й бяха абсолютно безчувствени. Зад нея отекваха стъпки, чуваше се тежко, неравно дишане. Тя затършува в джобовете на якето си, ала откри само пистолета, един резервен пълнител и монетата на Пол.

Мафиотите се приближаваха. Сърцето й затуптя още по-силно.

Монетата на Пол!

Шарлот извади сребърния долар и го пъхна в дупката. Все едно се опитваше да пробие замръзнал бетон. Стъпките вече бяха на около двадесет и пет метра от нея, може би още по-близо. По тила й полазиха тръпки. Внезапно й се зави свят, тялото й затрепери, но продължаваше да се опитва да извади куршума.

Парчето метал най-после изскочи от дървото и падна в снега.

„Господи Боже, моля те, не изчезвай!“

Шарлот запълзя в снега. Вятърът шибаше лицето й, замъгляваше очите й със снежинки. На двадесетина метра от дясната й страна изпращя суха съчка, издрънча метал. Тя се задъхваше, ровеше в кишата, мислеше си, че е безнадеждно, и тъкмо щеше да се откаже… когато лявата й ръка изведнъж напипа нещо топло.

Куршумът.

Шарлот го извади от снега.

Остра, пареща болка прониза дланта й. Тя потръпна, изпусна го и отново го взе, като духаше в шепата си. Без да обръща внимание на болката, Шарлот бързо си пое дъх, вдигна дясната си ръка към устата си и разкъса бинта със зъби.

Зад нея нещо се движеше в бурята, от гъсталака се разнесе шумолене. Тя запълзя в обратната посока, спря зад един голям камък и премести куршума в дясната си ръка.

И отвори веригата.

В очите на преследвачите…

(… виждам я! Виждам я! По дяволите, виждам тая шибана путка зад камъка, само на десетина-петнайсет метра. Мога да я очистя! Дебелия ще свърши тая работа, Дебелия ще пръсне черепа на тая тъпа кучка…)

… и Шарлот светкавично извади пистолета от колана си, без дори да поглежда през лявото си рамо. Сякаш бе забравила коя е и в какво вярва и действаше на някакво примитивно равнище като женски гущер, чиято единствена цел е да елиминира заплахата за малките си. Мозъкът й беше като разделен на части екран, виждаше собствения си убиец…

(… прицелвам се в тая кучка с калашника, прицелвам се право в черепа й…)

… и тя насочи пистолета си през рамо, без да поглежда…

… после натисна спусъка пет пъти едно след друго.

Зад нея сякаш избухна барутен погреб. Първите два куршума прелетяха далеч от дебелия мъж, но го уплашиха достатъчно, за да насочи автоматичните си откоси нагоре и в небето се издигна ослепителен фонтан от светлина. Другите три пронизаха детектива в тялото, рамото и ръката и той се просна в листака.

Автоматичният й пистолет продължаваше да стреля. Тя не изчака да види дали е успяла да го убие. Чуваше приближаването на останалите преследвачи, които се опитваха да й пресекат пътя от две страни. Единият беше на около двадесет и пет метра на север, вторият — на четиридесетина метра на юг. И двамата дишаха тежко като хищници и излъчваха към нея ярки пипала фосфоресцираща енергия.

Жажда за кръв.

Шарлот се изправи и се затича на изток през покритите със сняг храсти.

С надеждата, че ще стрелят по нея.

И че няма да я улучат.

55.Очи на тила

Дигър тичаше към поляната, вятърът виеше в лицето му, италианските му обувки се пързаляха по снега. В едната си ръка стискаше 45-калибровия пистолет, в другата — ловджийската пушка. Бурята вече окончателно беше погълнала светлината и гората бе придобила тъмнолилав цвят, поради което Мусолино едва в последния момент видя гърчещия се на земята детектив.

Той се препъна в рамото на Дебелия и се строполи до него.

Оръжията му отхвърчаха и Дигър силно се блъсна в ствола на една трепетлика. От клоните се посипа сняг. За миг пред очите му заплуваха бели петна и по гръбнака му плъзна болка. После чу стоновете на Хатън и бавно коленичи.

Дебелия се размърда.

— Мусолино, ти ли си? Дигър? — изхриптя той.

Дигър го погледна. Рондо умираше. Целият бе подгизнал в богатата си на холестерол кръв.

— По дяволите, Хатън, какво стана?

— Оная вещица…

— Какво? За какво говориш, мамка му?

— Ясновидката… не мога да го обясня… тя… — Дебелия се закашля и по брадичката му се стече кървава слюнка. В здрача приличаше на катран. — Тя има очи на тила си.

Побеснял от гняв, Мусолино се изправи. Да, ясно. Тя беше жената чудо. Той вдигна оръжията си от земята и пак се наведе над Дебелия.

— Хатън, чуй ме…

На петдесетина метра на изток отекна мощен изстрел на голямокалибрена пушка.

Във виелицата проблесна сребриста светлина.

— Мамка му! Оня скапан идиот! — Дигър избърса влагата от лицето си и се втренчи през снежната пелена. Изглежда, се намираше в патова ситуация. Ако Карл очистеше счетоводителя, Мусолино щеше да изгуби поста си. Ако счетоводителят успееше да избяга… е, в момента не му се мислеше за тази възможност.

Той се обърна и понечи да каже нещо на детектива, но видя, че Рондо Хатън или е припаднал, или вече е мъртъв. Не му пукаше кое от двете.

Дигър се обърна и закрачи на изток. Не бързаше. Не беше в стила му да бърза. Освен това преследването започваше да се превръща в обикновен лов на еноти, също като някога, когато баща му го водеше със себе си. Ставаха преди зазоряване, взимаха хладилна чанта с бира и сандвичи, отиваха на реката и ловяха гадинките в бледозелената утринна светлина.

И сега беше същото.

Той пресече една поляна и зърна движение пред себе си, затова се приведе зад някакъв покрит със сняг камък. Вятърът брулеше лицето му и той присви очи, за да вижда по-добре. Едва различи две тъмни фигури, напредващи в снежната виелица. Изглежда, ясновидката бе на няколко крачки пред русия Карл, но той я настигаше. Едрият скапаняк бързо се приближаваше и Мусолино усети мириса на кордит и дим.

Дигър прескочи няколко изгнили дънера и запълзя по тясната пътека.

„Очи на тила.“

— Глупости — измърмори той, докато пъхаше пистолета под колана си.

После зареди пушката и се приготви веднъж завинаги да сложи край на тази история.

56.Куршум двадесет и втори калибър

Задъхана и с разтуптяно сърце, Шарлот откри един от куршумите, забит в стар бор на двадесетина метра на изток по пътеката, и отчаяно се опита да го измъкне с ледената монета и с разкървавените си нокти. Беше пъхнала пистолета под колана си и когато чу изтракването на пушката зад себе си, цялата настръхна. Първия път русият културист не я бе улучил, ала сега се приближаваше и изстрелът щеше да отекне всеки момент.

Най-после успя да изрови куршума, стисна го в дланта си…

… и се затича в гората.

Русият Карл я следваше по петите. Въпреки воя на виелицата тя ясно чуваше дишането му и тежките му стъпки. Шарлот се скри зад няколко огромни бора и се съсредоточи върху малкото парче метал в ръката си. Стисна клепачи и се опита да отвори веригата.

По екрана в главата й запращяха електрически сигнали.

(… вече я виждам, виждам сянката й зад ония дървета, ще я очистя, аз съм адски точен пич с адски голяма пушка…)

Шарлот се долепи до дънера на един от боровете. Дъхът й секна — русият гигант имаше интелект на дете, на психически разстроено дете, и се приближаваше, за да пръсне черепа й, виждаше я и тя бе в капан, в капан!

Огледа се и осъзна, че е изгубена, в която и посока да поеме. Той щеше да я убие в момента, в който тя излезеше на открито между дърветата.

Вятърът пронизително виеше.

Тя стисна куршума и се запровира към южния край на горичката.

(… онзи шум, дращенето, стъпките, тя се движи, излиза иззад дървото, хей, хей, хей, сега ще я гръмна…)

Внезапно й хрумна идея.

Шарлот извади ругера, наведе се и вдигна от земята една суха пръчка.

После я хвърли назад и падането й сепна русия Карл, който инстинктивно се завъртя към звука и стреля. Когато зърна яркия проблясък сребриста светлина, тя се хвърли към главореза…

… затвори очи и се прицели на екрана в главата си.

(… тя ме сочи с пръст… не, не, чакай! Това не е пръст…)

Шарлот натисна спусъка.

Двадесет и две калибровият куршум улучи главата му, прониза лявото полукълбо на мозъка му и го повали на земята. Докато падаше, културистът неволно стреля — нов проблясък сред върхарите на дърветата.

И това беше краят на русия Карл.

Шарлот се затича към пътеката, по която само преди минути бяха избягали Пол и момчето. Нямаше време да мисли, че току-що е убила двама мъже. Нямаше време да мисли за замръзналите си пръсти и крака, нито за намаляващите патрони. Трябваше да намери Латъмор и сина му и да ги отведе на безопасно място.

Бурята бе достигнала връхната си точка и Шарлот не виждаше на повече от два-три метра пред себе си. Държеше ругера насочен напред и отчаяно пресмяташе наум, докато се препъваше по пътеката: в пълнителя имаше осем патрона и тя беше изстреляла седем, един пред къщата, пет по дебелия мъж и един по русия.

Прескочи едно паднало дърво, излезе от острия завой на пътеката…

… и връхлетя върху Дигър Мусолино.

Беше толкова неочаквано, че и двамата се оказаха неподготвени. Стиснала ругера в треперещите си ръце, тя почти комично се подхлъзна по леда и спря точно когато Дигър вдигаше 45-калибровия си пистолет към нея. Очите му бяха разширени и излъчваха паника, главата и раменете му бяха покрити със сняг. За миг сцената сякаш замръзна.

Вятърът продължаваше да вие.

Те просто стояха един срещу друг с насочени напред оръжия.

После Дигър каза:

— Жената чудо, глупости!

И двамата стреляха.

57.Леден гръм

Пистолетите им изгърмяха едновременно — поне изглеждаше едновременно, защото избухна само един бял проблясък, който освети бурята, и се разнесе оглушителен пукот, който разтърси небесата. Нещо студено прониза Шарлот точно над хълбока, като ухапване от куче…

(… усещам страха му, виждам как болката прерязва сърцето му…)

… и тя политна назад толкова силно, сякаш я бе улучило топовно гюле.

В следващия миг падна на пътеката и се плъзна по ледената киша.

Спря до дънера на една трепетлика. Сърцето й биеше бясно, вцепенените й, замръзнали пръсти все още стискаха ругера. По лицето й имаше сняг и тя не можеше да диша, пред очите й плуваха звезди и ушите й пищяха. Вятърът ревеше като реактивен двигател над нея и люлееше дърветата. Най-после тя успя да си поеме дъх и погледна към камата, забила се в плътта й…

(… стягам гаротата около шията му, да, виждам как очите му се изцъклят, езикът му се подува, да, мехурът му се освобождава…)

… и неканените мисли, които пращяха по екрана в ума й, я накараха да ахне.

Тя дълбоко задиша и се опита да се овладее. Какво се беше случило? Как се бе озовала на земята? Умираше от студ и в главата й цареше хаос. Шарлот видя неравна дупка в якето си — около нея се разширяваше тъмно влажно петно. Когато докосна мястото, усети непоносимо парене. Беше ранена. Да. Сега си спомняше. Но слава богу, изглежда, куршумът бе излязъл от другата страна, без да нанесе сериозни поражения.

И все пак бе оставил следа.

Следа от обърканите жестоки мисли на убиец.

(… мамка му на Големия Джон, ще изпия кръвта на тия скапаняци, ще им откъсна главите и ще прееба петте фамилии, ще си напъхам патлака в путката на тая кучка и ще й пробия още една дупка, ще й се изсера в устата, ще я чукам в очните орбити, никаква милост, никога…)

Шарлот прехапа езика си и устата й се напълни с металически вкус.

По екрана в главата й пращяха сигнали, полуоформени мисли и чувства, грозни накъсани образи. В предния й мозък проблясваха въпроси. Какво ставаше? Защо едрият мъж не стреляше по нея? Какви бяха тези ужасни, грозни усещания, които се излъчваха от раната й? От куршума ли идваха? От куршума на Дигър? Дали я беше заразил с отровата си?

Тя успя да седне и погледна към мафиота.

Едрият мъж лежеше, свит на кълбо, полузаровен в мръсния сняг. Около раменете му се разливаше тъмночервено петно като огромни тъмни ангелски криле. Кръв. Беше улучен в гърдите, навярно в сърцето. Ръцете му бавно се протягаха, сякаш се опитваше да хване нещо. Устните му се движеха, но във виелицата Шарлот не можеше да чуе дали наистина издава звук. Приличаше на гигантска, обърната по гръб морска костенурка.

Внезапно си спомни последователността на събитията.

Двамата не бяха стреляли едновременно. Тя сигурно бе натиснала спусъка стотна от секундата по-рано. Куршумът й го беше улучил право в гърдите, докато този на Дигър само я бе одраскал.

Шарлот неуверено се изправи на треперещите си крака. Хълбокът й пулсираше.

Тя се приближи до едрия мъж.

За миг застана неподвижна във виелицата, загледана надолу към него. Не беше ранен толкова тежко, колкото си мислеше. Навярно бе улучила ключицата му. Аленият отвор на входящата рана се намираше точно под рамото му. Ударът и бързата загуба на кръв само го бяха зашеметили. Но определено не беше фатално.

(… никаква милост, никога…)

Шарлот натисна бутончето от лявата страна на дръжката на ругера.

Празният пълнител падна в снега.

Тя извади последния пълнител от задния си джоб и го зареди, без да откъсва очи от мафиота. Дигър чу металическото изщракване, защото очите му внезапно се фокусираха.

Шарлот насочи пистолета към него.

(… никаква милост…)

Той понечи да каже нещо.

Шарлот натисна спусъка осем пъти един след друг, докато накрая ругерът не защрака на сухо. Изстрелите отекнаха в небето като ледени гръмотевици.

И после остана само воят на вятъра.

Тя не усещаше нищо… дори пулсирането на раната си.

Екранът в ума й бе мътен…

… неподвижен и студен като гората наоколо.