Хрътка

14.Истински чудовища

— Пак се безпокоиш за децата, нали?

Санди Стафорд — преди Латъмор — седеше на голям пън зад скромната двуетажна къща, известна като „неутралния обект“. Пол стоеше до нея с дълга пръчка в ръка и гледаше към гората от брези и борове. Слънцето потъваше зад дърветата, сенките се издължаваха и въздухът бе като чаша леден сайдер. Той се обърна към поляната и видя Тими и Дарил, които кротко играеха на ръждясалата люлка до сателитната антена. Всъщност играеше само Тими. Вперил поглед в родителите си, Дарил седеше абсолютно неподвижно в тениската си с „Нощта на живите мъртви“, миниатюрно копие на баща си.

— Не, безпокоя се за себе си — тихо отвърна Пол.

— Искаш да кажеш, че се безпокоиш за проблема с децата — горчиво рече Санди. Дъхът й излизаше на пара в студения въздух.

Макар и остра, забележката беше съвсем вярна. Пол Латъмор знаеше, че най-слабото звено в запазването на анонимността им са децата. Особено в училище. Момчетата трябваше постоянно да внимават какво говорят. За деветгодишния Дарил това бе тежка задача, но за шестгодишния Тими тя граничеше с невъзможното. Пол се опита да я превърне в игра, в която хлапетата се преструваха на шпиони под прикритие. Когато се справяха добре, той ги възнаграждаваше с малки подаръци, а когато допуснеха грешка, ги наказваше с „черни точки“. Отначало като че ли се получаваше, но с всеки следващ месец Санди започваше да се отнася към усилията му все по-цинично. Смяташе, че съпругът й прехвърля страховете си върху децата, и цялото положение й приличаше на капан. Въпреки че все още обичаше Пол, от време на време тя не можеше да премълчава чувствата си.

Пол не я обвиняваше.

— Това е нещо друго — накрая отвърна той, като внимаваше да не ги чуе Дарил.

Деветгодишното момче много му напомняше за самия него на тази възраст. Изгарящ от безброй въпроси, хормони и любов към бейзбола, рокендрола и комиксите, Дарил беше подвижна енциклопедия по спорт и филми на ужасите. Някога самият Пол си беше играл с пластмасови кукли на Човека вълк, Франкенщайн и Дракула. Тогава дори не подозираше, че някой ден семейството му ще се крие от истински чудовища.

— Какво означава това „нещо друго“? — Санди гризеше ноктите си и гледаше децата. От отсрещната страна на поляната малкият Дарил Латъмор също гризеше ноктите си и гледаше родителите си.

— Трудно ми е да ти го обясня — отвърна Пол, като рисуваше с пръчката загадъчни символи по боровите иглички на земята.

— Ами опитай.

— Напоследък имам някакви проблясъци.

— Проблясъци ли?

— Да, видения, не знам как точно да ги нарека.

— Какви видения?

— Предполагам, че са нещо като пристъпи на параноя. Само че са много силни, нали разбираш какво искам да кажа?

— Не, Пол, нямам представа какво искаш да кажеш.

Той облиза устни и се опита да намери думи, за да й обясни, но безуспешно. А и това само щеше още повече да я уплаши.

— Навярно не е нищо сериозно — накрая рече Пол и захвърли пръчката към дърветата. — Сигурен съм, че не е нищо сериозно. Просто съм си го въобразил.

Санди сви рамене.

— Щом така казваш.

Той се обърна към децата и извика:

— Хайде, момчета, време е за вечеря!

Те излязоха от пясъчника и се затичаха към родителите си. Тими скочи в ръцете на Пол, Дарил отиде при майка си и четиримата влязоха в неутралния обект.

Но дори след като заключиха вратите и ги лъхна апетитният аромат на пържоли по швейцарски, Пол Латъмор не можеше да се отърси от чувството, че наближава нов пристъп.

Поредната електрическа мълния в мозъка му, като че ли някой се опитва да се свърже с него от голямо разстояние.

15.Счупено стъкло

Шевролетът летеше между мрачните гранитни складове по Фулъртън авеню към изхода за магистрала I-90. Слава богу, в жабката на Джуниър имаше малка аптечка. Шарлот я отвори веднага щом влезе в колата и намери вътре достатъчно марля и антибиотичен мехлем, за да бинтова дясната си ръка. Ако се съдеше по покритата с мехури длан и подутите пръсти, очевидно беше получила сериозни изгаряния от втора степен. Не бяха прекалено дълбоки, но явно я боляха. Сега тя мълчаливо седеше на предната дясна седалка, отпуснала пулсиращата си ръка в скута си. Мозъкът й пращеше като оголен електрически кабел. Час по час нервно хвърляше поглед към страничното огледало в очакване да види някоя преследваща ги кола, но до този момент нямаше нищо. И все пак сърцето й биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите й, и всяко изсвирване на гуми или проблясък на далечни фарове я караше да подскача.

Още няколко минути пътуваха в мъчителна тишина, като че ли разговорът щеше да наруши съсредоточеността им или да им донесе лош късмет.

Когато стигнаха до рампата на магистралата и се вляха в потока автомобили на изток, дишането на Шарлот се успокои достатъчно, за да каже:

— Чувствам се ужасно, Джуни. Да те забъркам във всичко това. Много съжалявам.

— Не си ме карала насила, малката.

— Онова момче, което застреля… — след продължителна пауза рече тя, — едва ли имаше повече от двайсет години.

— Онова „момче“ беше хладнокръвен убиец, Шарлот, не се заблуждавай.

— Той беше просто тийнейджър.

Джуниър я стрелна с поглед.

— Тийнейджър, който се канеше да ти пръсне черепа.

Шарлот потръпна и отново се втренчи през прозореца. Мозъкът й се пръскаше от всички онези хаотични емоции, шумове и болка, които я бомбардираха през последните няколко часа. Постоянно виждаше онова хлапе в дневната си, проблясъка на пистолетното дуло, отскачането на главата му и червената мъгла, опръскала стената. Сякаш беше раздрусала гнездо на оси. Щяха да бъдат ужилени хора, и всичко бе по нейна вина. Ала в същото време изпитваше и много по-дълбоко чувство, което неумолимо я притегляше на запад към Колорадо, към единствения начин за изкупление: да спаси семейство Латъмор. Единственият начин да намери покой. Сега само трябваше да установи точното местонахождение…

Докато бъркаше в джоба си за монетата, зърна отражението си в страничното огледало.

Отначало й се стори, че вижда друг човек. Кръглото й лице беше покрито с пот и сажди, тъмните й къдри бяха разрошени, очите й бяха изцъклени от болка. Сукманът й бе мръсен и едната й презрамка беше скъсана. Кръстът й болезнено пулсираше, ръката й също, при всяко поемане на дъх усещаше бодежи в ребрата. Зачуди се дали я е наранил Джуниър, когато я бе съборил на земята. После отметна кичур коса от очите си. За бога, как щеше да търси Латъморови в тези дрехи? Без тоалетни принадлежности? Без абсолютно никакъв багаж?

Тя потръпна.

Погледна към Джуниър и видя, че лицето му отразява оранжевото сияние на светлините на таблото. Зъбите му бяха стиснати, челото му гневно се мръщеше. Като че ли съсредоточено се опитваше да реши някакво сложно уравнение.

Внезапно я обзе паника. Ако с него се случеше нещо, никога нямаше да си прости. Може би в крайна сметка наистина трябваше да отидат при федералните.

— Виж, Джуни — тихо рече Шарлот, — навярно си прав за ФБР.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би трябва да спрем на първия телефон, да се обадим във ФБР и да им разкажем всичко.

Той я погледна.

— Сериозно ли говориш?

— Не — отвърна тя.

Джуниър се усмихна.

— И аз така си помислих.

— От друга страна, не искам да отведа онези хора при Латъмор.

— С други думи?

— С други думи… възможно е в момента да ни следят.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Вдигнахме голям шум, малката — отвърна той. Погледът му се плъзна от кола на кола по широките платна на магистралата. — Едва ли са били достатъчно бързи, за да ни проследят.

— Но не си сигурен.

Джуниър сви рамене.

— Ти си ясновидката. Виж дали засичаш някакви сигнали зад нас.

Шарлот погледна към фаровете в страничното огледало. В главата й нахлу хаос от разпокъсани чувства и усещания, цветове, форми и звуци. Сякаш умът й се превърна в повреден видеокасетофон, повтарящ сцени от вечерта, ту назад, ту напред по дращещите магнитни глави. Мозъкът й щеше да се пръсне. Трябваше да успокои темпото, да изключи видеото за малко.

— Не мога да видя нищо — като духаше изгорената си ръка, промълви тя накрая.

— Не се тревожи. Веднага щом имам възможност, ще сменим колата.

Шарлот се замисли за миг.

— Смяташ, че е по-добре да…

После замълча.

Вниманието й привлече тъмно петно на седалката под Джуниър. Бе го забелязала по-рано, но бе решила, че е обикновено леке. Ала сега осъзна, че през последните няколко минути се е уголемило и е черно като катран.

— Джуни… Това не е… — Тя протегна ръка и го докосна с бинтованата си ръка. Беше влажно и течността попи в марлята около пръстите й.

— Какво има? — Джуниър с разширени очи погледна към седалката си. Зениците му искряха в мрака. — Какво е това, по дяволите?

Шарлот доближи длан до очите си.

— Какво е това? — задавено повтори Джуниър.

— О, господи… Джуни! Това е кръв!

— Глупости! Пълни глупости, мамка му! Как се случи? Как? Как?

Натали Фортунато притискаше слушалката на безжичния телефон до ухото си. Седеше наведена напред на ръба на стола в спалнята си, дишаше тежко и яростно гледаше отражението си в овалното огледало на тоалетката. Лицето й бе покрито със зелена маска от авокадо, каквато си слагаше всяка вечер преди лягане, и очите й хвърляха червени отблясъци като реактивни дюзи. Тъкмо си беше сваляла лака и между пръстите й все още бяха пъхнати памучни тампони. В ръката й димеше запалена цигара. Чуваше вятъра в отсрещния край на връзката и глухия, металически мъжки глас от движещ се автомобил.

— Ужасно съжалявам, госпожице Фортунато, но никой не очакваше да заварим оня идиот при ясновидката — каза Дигър Мусолино. Говореше достатъчно високо, за да надвика рева на двигателя, и в гласа му се долавяше странна смесица от раздразнение, гняв и срам, сякаш току-що си е ударил пръста с чук.

— Какъв идиот? — попита Натали.

— Някакъв тип с револвер, сигурно гаджето й или някой съсед, не сме сигурни.

Тя само изсумтя.

— Та тоя скапаняк очисти едно от нашите момчета, хлапето от хората на Тони…

— Млъкни, просто млъкни за момент!

— Измъкнахме се, преди да пристигнат ченгетата, обаче изпуснахме…

— Казах да млъкнеш! — Натали яростно угаси цигарата в мраморния пепелник, представящ раждането на Венера от мидата. — Трябва да помисля малко.

Последва мълчание.

Тя огледа плюшения берберски килим, фините френски мебели и кретонените кувертюри. Това бе нейната светая светих, тихо убежище в розово, бебешко синьо и кремаво, място за отмора в края на деня. Но сега то я изпълваше с омраза и отровни мисли. Искаше й се да удуши оная кучка. Искаше й се да забие нокти в очите на оная курва и да изтръгне очните й ябълки. Ясновидката сигурно пътуваше на запад към новия дом на оня гаден счетоводител в Колорадо, за да го предупреди. Яростта пулсираше в хърбавото й тяло като нажежени до бяло въглени, но Натали се овладя и не позволи на чувствата си да надделеят.

— Добре, Дигър, слушай ме внимателно — каза тя накрая.

— Цял съм слух.

— Искам да участват и петте семейства. Мобилизирай всичките ни хора на Западното крайбрежие. Разбираш ли?

— Да — безизразно отвърна той.

— Чуй ме, Дигър, говоря за всички наши ченгета. — Студеният гняв се стичаше по гръбнака й и караше пръстите й да изтръпват. Синусите й горяха така, сякаш току-що е вдишала ароматни соли. — Искам всички да участват в търсенето. Да проверят всеки сантиметър от междущатските магистрали до Колорадо.

— Това ще е малко трудно…

— Да не чувам такива неща, Дигър. Свържи се с нашите хора на „О’Хеър“, „Стапълтън“ в Денвър и на всяко друго летище в Колорадо. А също на гарите. Чуваш ли ме?

Разнесе се пращене, после се чу:

— Да, госпожице Фортунато.

— Ще открием ясновидката, Дигър, и тя ще ни отведе право при оня скапаняк.

Мусолино не отговори веднага.

— Те имат преднина, госпожице Фортунато…

— По дяволите! — Натали замахна към тоалетката и събори десетки шишенца парфюм. Пастелно оцветени стъкла се разбиха в пастелно оцветената стена и по тапетите се разплиска течност за стотици долари. — Казах ти! Не искам повече извинения!

— Съжалявам, госпожице Фортунато, имате право… Ще ги открием… Веднага ще се заема.

Натали се овладя.

— И още нещо.

— Да, госпожице Фортунато?

— Искам да повикаш Дебелия.

— Шегувате ли се? Искам да кажа… наистина ли смятате, че се налага?

Тя стисна зъби. Стомахът й се сви като стоманена топка.

— Недей да спориш с мен, Дигър. Искам да го събудиш, да измъкнеш тлъстия му задник от леглото и да му кажеш, че е заради Джон.

— Ясно, ще се свържем с Дебелия, не се безпокойте.

Натали затвори телефона и закрачи нервно из спалнята.

По парчетата счупено стъкло.

16.Радиоактивен океан

Междущатска магистрала 80 беше сънната артерия на Чикаго и снабдяваше капилярите на западните предградия с богата артериална кръв от промишлените градове на Изток. Нощем артерията пулсираше от постоянен автомобилен трафик. Извън Чикаго магистрала 80 продължаваше чак до Тихия океан точно на север от Сан Франциско. Това бе истинската кръвоносна система на Америка. Ала като всяка кръвоносна система, имаше някои вени, които се нуждаеха от малко ангиопластика.

Една от тях започваше от изход 124 на юг от Джолиет, Илинойс, и навлизаше в гориста долина. Около половин километър нататък хоризонтът избухваше във флуоресцентна светлина, бяла като изпадане в кома. Беше толкова ярка, че пейзажът наоколо приличаше на ядрен кошмар. Тъкмо в този радиоактивен океан Джуниър Патрик най-после събра достатъчно смелост, за да надигне ризата си и да разгледа раната.

— Много тъпо — измърмори той, вперил поглед в бялото си шкембе. Седеше зад волана на шевролета, паркиран със запален двигател зад редица контейнери за смет в края на комплекса за отдих „Коноко“. Прокара върха на показалеца си по кървавата ивица. — Не усещам никаква болка. Мястото е просто като изтръпнало.

— Обаче е изтекла много кръв — отвърна Шарлот и се наведе към него. Лицето й изглеждаше измъчено. Тя хапеше долната си устна и сякаш не знаеше какво да прави с ръцете си. — Не прилича на огнестрелна рана.

— Мисля, че е от бойлера ти — каза Джуниър.

Като че ли някой бе прокарал неравна черна линия по гънките му сланина. Кръвта вече засъхваше и под силната светлина лъщеше на твърди капчици. Той притисна раната с нокът и усети в плътта си нещо твърдо. Навярно парче от тръбата на бойлера. Не се изненадваше, че не е забелязал. Дори в момента в кръвта му кипеше толкова много адреналин, че почти не усещаше болка. И все пак раната започваше да смъди.

— От бойлера ми ли? — Шарлот не откъсваше поглед от кървавата ивица и като че ли й се гадеше.

— Да, парче метал от някоя тръба. Сигурно се е забило в мен, когато се обръщах към шахтата.

— Господи, Джуни, изгубил си ужасно много кръв.

— Изглежда по-сериозно, отколкото е в действителност, повярвай ми. Би ли ми подала аптечката?

— Трябва да отидеш на лекар, за да почисти раната, и може би да ти сложи ваксина против тетанус.

— Моментът едва ли е подходящ.

Шарлот го погледна.

— Недей да спориш с мен, Джуни. Освен това няма да е зле да прегледат и моята ръка.

Джуниър дълбоко си пое дъх. От паренето започваше да му се вие свят.

— Тия мафиоти не си поплюват, Шарлот. Сигурно държат под око всички спешни отделения и клиники оттук до Денвър.

— Според теб дали знаят, че сме ранени?

Джуниър сви рамене и отговори, че няма представа.

Шарлот взе аптечката и затършува сред останалите шишенца антисептик, марли и бинтове.

— За бога, как ще стигнем до Колорадо, Джуни? Нямаме нито дрехи, нито храна и не знам за теб, но аз нося само този проклет сребърен долар и той ми трябва, за да открия Латъмор.

— Аз имам пари — успокои я той. — Ще успеем.

Шарлот намери пакет стерилни тампони, разкъса го със зъби и започна да почиства раната.

Джуниър потръпна.

— Добре че не видяха колата ни. Няма защо да се тревожим, че някой ще ни забележи.

Тампонът бързо почервеня от кръв и започна да се разпада.

— Мисля да отидем на най-близкото летище — каза Шарлот. — Веднага щом установя точния град, мога да се кача на самолет и…

— Съжалявам, миличка, но самолетите и влаковете са абсолютно изключени.

Тя се замисли.

— Защото са поставили под наблюдение летищата и гарите, така ли?

— Да.

— Но ми се струва, че на магистралата сме по-уязвими.

— Може би да, може би не — отвърна Джуниър и сбърчи лице от болка.

— Извинявай, Джуни, извинявай… — Шарлот се опитваше да внимава да не дразни раната.

Джуниър се загледа в нея. Странно… колко бързо я бе последвал в този кошмар. По дяволите, той не беше герой. Всъщност се бе забъркал в тази каша поради една-единствена причина — несподелената си любов към Шарлот Викърс. Беше готов на всичко за нея: да се бие с мафията, да търпи парчето метал в тялото си.

Всичко за Шарлот.

— Трябва да влезем вътре, Джуни, да почистим раната и да извадим парчето.

Той погледна през рамо назад.

Комплекс „Коноко“, два акра напукан бетон и ниски сгради, бе любимо свърталище на шофьорите, които минаваха през Чикаго. Бензиностанцията имаше формата на римско „V“ — дизеловите колонки бяха разположени от едната страна, бензиновите — от другата. В средата се издигаше нещо като комбинация от офис, минимаркет и ресторант. През уикенда имаше много посетители. Зад ресторанта светеше рекламата на автомивка, а зад нея растеше горичка от измъчени дъбове.

В сенките на дърветата премигваше неонов надпис: „Мотел «Стардъст», цветни телевизори, бунгала, свободни места“.

— Да, май си права — отвърна Джуниър. — Трябва да изчакаме известно време. — Той кимна към горичката. — Като че ли там ще е най-добре.

Шарлот се съгласи с него.

Двамата скриха колата и наеха стая в мотела.

Рондо Хатън сънуваше, че е слаб. Често му се случваше. Този път беше Аполон, древногръцкият бог на небето, вдъхновението, изкуството и пророчествата. Строен и красив. Бе полугол, намазаните му с масло бицепси отразяваха слънцето. В краката му бяха събрани всички по-нисши богини — Хера, Афродита, Атина — и обгръщаха с ръце мускулестите му прасци. Бяха облечени в оскъдни пеплоси, огромните им гърди леко се поклащаха, русите им коси лъщяха и подозрително приличаха на блондинките от старото телевизионно шоу на Дийн Мартин. (Вижте, това си е сънят на Рондо, така че му позволете малко артистична волност.) Разнасяше се някакво силно тропане, което отекваше в небето и разтърсваше хълмовете. Накрая Аполон (Рондо) вдигна могъщите си юмруци към небесата и…

… се събуди в задната стая на бунгалото си на Деймън авеню.

Седеше на фотьойла пред телевизора в някакъв ужасен среднощен час и пак беше дебел. Дебел, потен, оплешивяващ частен детектив с простата, голяма колкото грейпфрут. И всеки месец трябваше да плаща издръжка на една зла жена в Пиория10. Но Рондо Хатън все още бе един от най-добрите в бранша си. И все още имаше достойнство, въпреки че повечето му познати го наричаха „Дебелия“. Ето защо не виждаше причини някой идиот да чука на вратата му посред нощ.

И все пак.

Чукането продължаваше.

Рондо се надигна от фотьойла — истински подвиг — и за миг застана неподвижно по боксерки, изпъчил огромното си шкембе. После намести тестисите си. Кой ли го безпокоеше по това време? Той се заклати към вратата и се опита да прибере корема си. Което бе невъзможно. Цялото му тяло представляваше един гигантски търбух. Даже ушите му бяха тлъсти. Приличаше на навързани една за друга, натъпкани до пръсване наденички. Продълговатата му глава беше почти съвсем плешива, само над челото му стърчеше кокоши гребен от черна коса, който му придаваше комичен вид. Като порно актьор, играещ ролята на Хъмпти Дъмпти. Той намусено отвори вратата.

— Какво става, по дяволите?!

— Появи се нещо спешно — отвърна мъжът, който чукаше.

— Познавам ли те? — Рондо присви очи и се вгледа в тъмната фигура.

— Мусолино.

— Мусолино ли? — намръщи се той.

— Дигър Мусолино. Приятел на Джон Фабионе. Работя при Натали Фортунато.

Вълшебните думички незабавно стигнаха до слуховия канал на Рондо, минаха по нервните му пътища и проникнаха в мозъчната му кора. Все едно че бяха наплискали лицето му със студена вода.

Фабионе.

— Да, разбира се — припряно отвърна той. — Само една минута да се облека.

17.Тръпки

В момента, в който Шарлот прекрачи прага на миришещото на мухъл малко бунгало, по краката и ръцете я полазиха студени тръпки.

Това място не беше спокойно. Тук не идваха хора, за да прекарат отпуската или медения си месец. Това бе спирка по пътя към чистилището. И усещането се излъчваше от всичко — от мухлясалите килимчета, евтиното бюро и столове, от голямото легло, от абажурите на двете нощни лампи с цвят на урина. Завесите бяха попили мъката на много нещастни души. Винаги щом влизаше в такава стая, мозъкът й се свиваше, сякаш вкусил силен оцет.

Но тази вечер имаше достатъчно други тревоги, за да мисли за това.

— Насам, Джуни. — Шарлот посочи към банята.

В малкото помещение миришеше на пикоч и хлор. Изкуствената настилка скърцаше под краката им. Флуоресцентната лампа забръмча над главите им. Джуниър седна на тоалетната чиния, докато тя се оглеждаше да намери кърпи. На закачалката до ваната висяха две оръфани хавлии с емблемата на мотела. Шарлот взе едната, отиде до мивката и завъртя крана на топлата вода.

— Свали си ризата — нареди тя и намокри кърпата.

Джуниър остави аптечката, разкопча памучната си риза и я съблече. Шарлот никога не го бе виждала гол до кръста. Откакто се познаваха, двамата често ходеха на кафе, ресторант или кино, но не и на плаж или на басейн. И сега, под студената светлина в малката баня тя остана поразена от яката фигура на Джуниър. С широките си рамене и възлеста шия приличаше на бейзболен защитник. Бе загорял на фланелка и посивяващите косми на гърдите му изненадващо изпъкваха на светлия фон на кожата му.

Когато се наведе към него и започна да почиства раната му, Шарлот усети странно парене под лъжичката.

— Кажи ми го направо, докторе, ще го понеса — престорено срамежливо измърмори Джуниър.

— Няма да умреш — отвърна тя.

После дълбоко си пое дъх и взе пинцетите от аптечката. Бяха съвсем малки и й беше трудно да работи с тях, защото изгарянията все още я боляха, но успя да ги стисне здраво и да бръкне в раната.

Джуниър потръпна.

— Ох! — инстинктивно възкликна Шарлот, когато извади металното парче.

То излезе лесно, по-лесно, отколкото очакваше, като изгнил зъб от мъртъв венец. От раната отново потече струйка кръв. Тя пусна парчето в мивката, взе кърпата и я притисна към раната.

Джуниър се усмихна.

— Ти каза „ох“.

— Какво?

— Когато извади парчето, каза: „Ох!“. Не се прави, че те боли повече, отколкото мен.

Шарлот се замисли за миг.

— Наистина ме заболя, Джуни, повярвай ми.

Тя почисти раната, намаза я с още малко антибиотичен мехлем и я превърза. Когато свърши, извади метала от мивката и го хвърли в кошчето за боклук.

Джуниър я наблюдаваше.

— Как е ръката ти?

Шарлот погледна дясната си длан. Пръстите й бяха изтръпнали, сякаш бяха покрити с бързо съхнещо лепило. Острите болки се бяха притъпили, но усещането не бе приятно.

— Добре е. Поне така ми се струва.

Хрумна й неочаквана мисъл, като пристъп на леден вятър. Ами ако осакатееше? Ръката беше нейната връзка с ясновидството, връзката й с другия свят — нейната дарба, нейното проклятие. Знаеше достатъчно за изгарянията, за да е наясно, че често предизвикват трайни нервни увреждания. Обзе я паника и сърцето й се разтуптя. Ами ако пръстите й изгубеха чувствителността си към монетата?

— Какво има, малката? — Джуниър бе забелязал ужасеното й изражение.

— Трябва да проверя нещо — промълви Шарлот и разбинтова дланта си. Пръстите й пареха. Тя свали марлята и видя подутата си плът. На мястото, на което монетата беше оставила отпечатъка си върху кожата й, имаше мехури.

Шарлот бръкна в джоба на сукмана си и докосна студеното сребро.

(… електрическо пращене…)

Тя извади монетата, погали я с подутите си пръсти и отвори в ума си канала, който приемаше емоциите. Без да обръща внимание на болката — горещите точки по показалеца й — се съсредоточи. Сигналите пращяха зад очите й, в челото й избухваха мълнии…

(… търся тъмна пътека… пращене… търся, чувствам се сам, страх ме е, страхувам се за Тими и Дарил… пращене… ставите ми замръзват…)

Тя затвори очи и стисна сребърния долар в шепата си.

— Какво има, Шарлот? — Джуниър се беше изправил и стоеше до нея.

Шарлот сведе очи към монетата.

— Ръката ми. След изгарянето нещо се е случило с ръката ми.

— Какво искаш да кажеш? Че си изгубила чувствителността си ли?

— Да, като късовълново радио по време на буря… трудно ми е да го обясня.

— Ще се оправиш, малката. Раната ще зарасне.

— Нямаме време, Джуни. — Тя го погледна и се опита да не заплаче, ала очите й пареха и в гърдите й се надигаше паника. Чувстваше се като момиченце, което е избягало от дома си и се е изгубило. Единственото й желание бе майка й да дойде и да я вземе.

— Чуй ме, малката, трябва да опиташ да се успокоиш. — Джуниър постави тежката си длан на рамото й и леко я стисна. — Дай да видя.

Шарлот прибра монетата в джоба си и протегна ръката си към него.

Той внимателно я хвана и леко прокара пръсти по палеца й.

— Усещаш, ли нещо?

(… обожавам я…)

Шарлот запремигва.

(… обожавам да я докосвам…)

Тя пак премигна и рязко си пое дъх. Кожата по гърба й отново настръхна. От ръката на Джуниър беше прескочило нещо като електрическа искра и мигновено се бе превърнало в чувство, толкова силно и ясно, че дъхът й секна и трябваше да затвори ума си. Шарлот погледна дланта си. Дългите пръсти на Джуниър галеха раната й и тя разбра какво се е случило.

— Какво има, малката? — попита той.

— Нищо, Джуни, просто…

Шарлот отново отвори ума си.

И емоциите я заляха…

(… никога преди не съм се чувствал така, а дори не знам как да й го кажа, готов съм на всичко за нея, бих дал остатъка от живота си, за да я държа в прегръдките си, толкова е красива, по дяволите, толкова е красива, Бог да ми е на помощ, обичам я, наистина я обичам, обичам я толкова силно…)

… после Шарлот рязко отдръпна ръката си.

— Какво има? — Джуниър я гледаше, без изобщо да има представа какво се е случило. — Шарлот?

Тя остана неподвижна за миг. Стомахът й се свиваше от вълнение.

Никога не бе смятала, че е възможно да се сблъска с такива чувства, особено насочени към нея, но ето че ги усещаше у Джуни, своя платоничен приятел — насочени към нея, Шарлот! Като че ли целият свят внезапно беше преминал през безумен калейдоскоп, който не разбираше, милион нови цветове, от които й се завиваше свят, цветове, които само можеше да гледа с няма почуда. Очите й се замъглиха от влага и не виждаше почти нищо. Тя разтърси глава и сълзите се застичаха по лицето й. Раменете й се разтрепериха и Шарлот неудържимо захлипа. Плачеше, защото до този момент смяташе, че никога няма да се обвърже, че ще продължава да страда от чуждата мъка, че никога няма да изпита любовта, която сега се излъчваше от ръцете на Джуни. Ала тя струеше към нея като чудотворен извор, който беше очаквала през целия си живот.

— Не знаех, Джуни — през сълзи промълви Шарлот.

Той се вцепени.

— Какво има, малката? Какво не си знаела?

— Не знаех — отново прошепна тя.

И се хвърли в обятията му.

Прегръдката им напомняше за Деня на победата през Втората световна война, за завръщането на войниците у дома. Двамата отчаяно се притискаха един към друг и Шарлот едва дишаше, опитваше се да каже нещо, опитваше се да обясни, но не можеше да изрече думите, защото любовта я обгръщаше като магнитно поле и вече нямаше значение, защото Джуниър търсеше устните й.

Нямаше нужда от обяснения.

Когато Джуниър Патрик беше осемгодишен, по-големият му брат Денис го заведе на щатския панаир в Охайо. Панаирът се провеждаше на осемдесет километра от дома им. Бе приятен летен следобед и дългото пътуване беше прекрасно. Докато се возеше зад брат си на седалката на „Ямахата“ и вятърът развяваше косата му, Джуниър изпадна в пълно блаженство. Когато най-после пристигнаха, впечатленията го връхлетяха като цунами. Момичетата с леки дрехи, парата на печените наденички, виковете на панаирджиите, въртележките, миризмата на кравешки изпражнения и наливна бира, вкусът на захарен памук, печени ябълки и лимонада — всичко това беше непреодолимо, истински рай за осемгодишното момче, което искаше вече да е пораснало. Този ден малкият Джуниър потъна в мъгла от удоволствие. Никога не се бе чувствал толкова жив, никога не се беше чувствал толкова добре в тясната си осемгодишна кожа, и мислеше, че никога повече нямаше да се чувства така.

До тази вечер.

Тази вечер Джуниър отново потъна, но този път на мястото на панаира имаше купчина завивки на двойно легло в малко бунгало на изток от Минука, Илинойс, и уханието се излъчваше от жена на име Шарлот.

Джуниър потъна в гърдите й, в невероятната й шия, в извивката под брадичката й, във влажния блясък на устните й. Пак изпадна в онова странно блаженство, напълно забравил за стаята наоколо, за разхвърляните по пода дрехи, за нощните пеперуди, пърхащи около нощната лампа до него. Шарлот беше мечта в ръцете му, гола и нежна като молитва, и тялото й се извиваше, докато проникваше в нея. Всяко докосване, всяко усещане, всеки миг се запечатваше в паметта му — тъмният триъгълник под корема й, слабият аромат на къри под мишниците й, тежките й гърди, осеяни с фини вени, устните й, буйната й коса. Той внимаваше да не притиска изгорената й ръка, която го галеше по тила, милваше зърната му и пениса му. Дланта й сякаш изсмукваше нещо от него, някакъв дълбок и таен извор на желание.

Накрая — едновременно кратък миг и цяла вечност — вълната от страст достигна кулминацията си и двамата бавно се спуснаха на земята.

— Усетих го, когато докосна ръката ми — вперила поглед в тавана, няколко минути по-късно призна Шарлот.

— Какво усети? — Той не можеше да откъсне очи от нея.

— Чувствата ти към мен.

— Знаех си — рече Джуниър, наведе се и я целуна по ухото. — Видях нещо в очите ти, когато се отдръпна.

Тя се усмихна.

— Честно казано, наистина ме изненада.

— Не знаех как да ти го кажа… Беше ме страх.

— От какво?

Джуниър се замисли.

— Предполагам, че при всички е така — страхувах се да не ме отхвърлиш, да не изляза пълен глупак.

Този път бе неин ред да го целуне. Шарлот долепи устни до носа му.

— Господи, Джуни, само да знаеше.

— Какво?

Тя го погледна.

— Аз също ужасно се страхувах.

Джуниър се ухили.

— Предполагам, че вече сме преодолели етапа на уважение на личното пространство.

Те се спогледаха за миг, после едновременно избухнаха в смях. Смях, който идваше от някакво тъмно място, внезапно разкрито на показ. Шарлот неудържимо се кикотеше на абсурдната ситуация и Джуниър не можеше да не забележи колко красива изглежда на жълтата светлина.

Тя се успокои и неочаквано се извърна настрани.

— Добре ли си, малката? — Джуниър бършеше сълзите от очите си.

Шарлот седна на ръба на леглото с гръб към него.

— Шарлот?

Тя тежко преглътна, сякаш нещо бе заседнало в гърлото й, после странно наклони глава.

— Няма нищо — накрая промълви Шарлот.

— Сигурна ли си?

— Да, Джуни, всичко е наред, наистина.

— Виж, Шарлот, ако смяташ, че това… това между нас…

— Не, Джуни, няма нищо. Просто мигрена. Понякога започва изведнъж.

— Видях в аптечката аспирин.

Тя махна с ръка.

— Ще ми мине, мили, наистина няма нищо.

Ала колкото повече я гледаше Джуниър, толкова повече се убеждаваше, че нещо не е наред.

18.Преди зазоряване

Трима мъже с мрачни лица бързо и решително крачеха под сребристата изкуствена светлина през пуст паркинг в Отава, Илинойс. Едър, дребен и дебел. И тримата в тъмни дрехи. Приличаха на погребални агенти. Единствените звуци идваха от далечната магистрала на север, самотното пъшкане на шлеп по река Илинойс на юг и пърхането на пеперудите около мощните луминесцентни лампи.

И от техните стъпки.

Приближиха се до синьо-зелен бус шевролет експрес с подвижен покрив и спряха на няколко крачки от него.

— Ще свърши ли работа? — попита едрият. Думите му прозвучаха не толкова като въпрос, колкото като заповед.

— Мен ме устройва — отвърна дребният.

— Има ли достатъчно място да се стои изправен отзад? — попита дебелият.

— Зависи кой стои — каза едрият. — Ако е Уилт Чембърлейн11, отговорът е „не“. За нас обаче става.

Дебелият кимна.

— Добре.

Прозорците на буса бяха черни като обсидиан. Алени нарисувани панделки го опасваха като коледен подарък. Тримата заобиколиха отзад.

Едрият отвори вратите на каросерията.

— Би трябвало да има всичко. — Отпред имаше четири меки седалки. Пространството отзад бе достатъчно, за да танцуват ту-степ.

Дебелият извади от джоба си малък бележник със спирала.

— Скенер на полицейските честоти?

Едрият кимна.

— Да.

— Радиостанция?

— Естествено.

— Клетъчен телефон?

— Да.

— Факс?

— Да.

— Навигационни карти?

— Да.

— Мобилни трансформери?

— Да, четири.

— Добре… ами дребните банкноти?

— Да.

— Понички?

— Какво?

Рондо Хатън погледна Дигър.

— Понички… Има ли понички?

Дигър въздъхна.

— Да, естествено, има понички.

— Блъди Мери?

— Да.

— Пушена сьомга?

— Да, мисля, че има и сьомга.

— Фрапучино?

— Моля?

— Превъзходна напитка — поясни Рондо. — Произвежда я „Старбъкс“.

— За бога, да, има фра… там както го каза.

— Трябва да опиташ, невероятно е.

Дигър го изгледа яростно.

— Виж, просто намери оная кучка и можеш да се тъпчеш с каквото поискаш.

— Честна сделка — отвърна Рондо. После посочи към кабината. — Защо не седнеш зад волана?

Дигър и Сейнт Луис вече се насочваха към предната част на буса. Ключовете ги очакваха на таблото, любезност от страна на местните им хора, които притежаваха паркинга.

Двигателят изрева и четиристотинте коня нетърпеливо заудряха с копита по земята.

— А аз ще се возя отзад при храната — измърмори под нос Рондо, качи се вътре и затвори вратата.

Бусът полетя към изхода.

Това нямаше нищо общо с ясновидството. Беше съвсем обикновено чувство. Шарлот изпитваше непреодолимо желание да се върне на пътя. Преди зазоряване, преди утринните слънчеви лъчи да осветят лицата им в шевролета.

— Хайде, мили, да се размърдаме — каза тя, докато нервно пълнеше чантата си с пакетчета нескафе, чай, тоалетни кърпички и пластмасови лъжички, които беше открила в кошничка до мивката в банята. Току-що бе взела бърз студен душ и беше почистила и превързала раната си. Нямаше време да се отпуска.

Джуниър си завързваше обувките.

— Вечно припираш — като се опитваше да повдигне настроението, отвърна той.

Шарлот успя да се усмихне, въпреки нервността си.

— Предупредих те да не се забъркваш с нахална мадама като мен.

— Бързането се отразява зле на сърцето.

— Да, прав си. Тези импровизирани самоубийствени акции са много вредни за кръвното налягане.

— Да не споменавам за съня.

— Добре, добре, ясно — рече Шарлот. — Хайде, можеш да ме мъчиш в колата.

Джуниър я погледна.

— Това обещание ли е?

— Много смешно. Хайде, да вървим.

Той взе часовника си и няколко дребни монети от нощното шкафче. Застанала на прага, Шарлот нервничеше и го наблюдаваше. На жълтата светлина на нощната лампа Джуниър се движеше с небрежната грация на стар спортист. Все още влажната му от душа коса беше вчесана назад и го правеше да изглежда по-възрастен от обикновено. По-възрастен и по-уморен. Но и по-нежен. И по-секси. Шарлот не можеше да повярва, че този набит, корав мъж е събудил у нея такава страст. Дали бе любов? По дяволите, да. Да, тя беше влюбена в него. Навярно го обичаше от месеци, но просто не бе готова да го признае.

А сега…

Странно какво можеше да направи с една жена такава импровизирана самоубийствена акция.

— Да вървим, малката — тихо каза Джуниър, леко постави ръка на гърба й и я поведе навън.

Пол Латъмор седна на леглото. Пулсът му бе ускорен, краката му се бяха омотали в завивките.

За миг не знаеше къде се намира. Мислите му бяха в хаос, стаята тънеше в абсолютен мрак, чуваше се някакво ехо. Гласове? Сирени? Нямаше представа дали шумът идва от къщата, отвън или от собствения му череп. Очите му постепенно се приспособиха към тъмнината. Той овладя паниката си и разбра, че звуците са в главата му. Призрачно ехо от полупрошепнатите предупреждения, които го измъчваха през последните двадесет и четири часа. Полудяваше ли? Може би напрежението най-после взимаше своето? Пол дълбоко си пое дъх и погледна Санди.

Тя все още спеше, скрила лице в извивката на ръката си. Очите й шаваха под клепачите. Изглежда, и Санди сънуваше кошмар. Гърлото му се сви, коремните му мускули се напрегнаха. Чувстваше се страхливец. Самовлюбен страхливец. Беше пуснал дявола в дома им.

Пол се обърна към часовника: 04:17.

Той внимателно се наведе над ръба на леглото, пресегна се и извади изпод килимчето малък метален предмет. Револверът приличаше на никелова играчка. Латъмор се облегна на таблата, повдигна оръжието под лунната светлина и за миг се загледа в него — в мътния блясък на късата му цев, черния отвор на дулото му. Толкова малък пистолет. Изпита странно усещане в основата на тила си, сякаш нервната му система беше бомба с часовников механизъм, която щеше да избухне. Той се прицели в бравата на вратата. И ненадейно разбра какво трябва да направи. Единственият изход.

19.Покер

Кроасанът тежеше в стомаха на Шарлот като камък. Преди няколко километра бяха спрели в крайпътно заведение — Джуниър използва възможността да се обади на един от съседите си да наглежда кучето му — и сега закуската заплашваше да всее хаос в храносмилателната й система. Нервите й бяха като оголени проводници. Виеше й се свят. Трябваше да направят толкова много неща. Да купят мехлем за изгарянията й. Може би аспирин, кофеинови хапчета и антиацид. Минерална вода, карта, бележник, за да записва виденията си. Ако искаше да открие семейство Латъмор, трябваше да се съсредоточи както никога. Ала най-важно беше да продължават напред.

На запад.

Току-що бяха подминали Сеймурвил, който се намираше на осемдесетина километра западно от Рок Айланд. Едно от онези градчета край магистралата с един-единствен изход, една-две запуснати бензиностанции, мръсен паркинг и няколко акра магазини. За миг й се прииска да обърнат и да се върнат в Сеймурвил, завинаги да останат там и да се престорят, че всичко това изобщо не се е случило. Но също като града, тази мисъл бързо остана назад и сега от двете страни на колата имаше само огромен океан от царевица.

— Малко сме уязвими тук — достатъчно високо каза Шарлот, за да надвика воя на двигателя. — Не смяташ ли, че е по-добре да се отклоним от главния път?

Джуниър я стрелна с поглед.

— Магистрала осемдесет запад ли имаш предвид?

Тя кимна.

Джуниър сви рамене.

— Не знам. В момента всичко това ми прилича на партия покер.

— Какво искаш да кажеш?

— В покера най-важно е лицето. Опитните играчи винаги изучават лицата на другите. Трябва да си сложим маски на истински покерджии.

— Все още не те разбирам, Джуни.

— Ами… когато играеш покер с някого, ти го гледаш в лицето… Дали има добра ръка? Дали не се опитва да изглежда така, все едно няма нищо, докато всъщност държи кент флош? — Той замислено замълча и избърса устата си.

За миг на Шарлот й се стори, че вижда ръцете му да треперят, но може би си въобразяваше.

— В момента ние имаме всички карти — продължи Джуниър. — Имаме теб и монетата. И представляваме опасност за цялата шайка мафиоти, които се опитват да се докопат до Латъмор.

Шарлот се замисли.

— И как ще ги заблудим?

— Като действаме противно на очакванията.

— А?

— Ще останем на главния път… докато ни се открие възможност да се избавим от тая таратайка.

Тя погледна царевичното поле навън.

— Но защо да се избавяме от нея? Откъде могат да знаят с каква кола пътуваме?

— Недей да допускаш тази грешка, Шарлот. Ако не я сменим, непременно ще ни открият.

— Но как?

— Ще намерят начин. Чрез метода на елиминиране. Не знам.

Последва мълчание, по време на което Шарлот мислеше за техните преследвачи.

Отново й хрумна нещо ужасно: ами ако вече ги следяха? Ами ако я използваха, за да ги заведе до вратата на Латъмор? Стомахът й се сви и ръцете й настръхнаха. Тя се обърна и погледна през задния прозорец.

Слънцето все още бе ниско в небето, телефонните стълбове хвърляха дълги сенки по магистралата. В този ранен час нямаше много движение. Шарлот видя топлинните вълни, които се издигаха над Кенуърт на около половин километър зад тях.

— Добре ли си, малката? — попита Джуниър.

— Да, Джуни, просто… трябва да открия къде е Латъмор.

Шарлот отново стисна монетата.

Минаха много минути и километри преди да започне да усеща нещо сред електрическото пращене.

— Идва факс! — съобщи Дигър.

Тъкмо излизаха от Айова Сити и слънцето блестеше в голямото предно стъкло. Беше си съблякъл сакото, ръкавите му бяха навити и от устата му стърчеше цигара. Нямаше търпение да свърши с всичко това.

Лу Сейнт Луис седеше до него с ръце в скута и гледаше право напред. Откакто бяха потеглили от паркинга в Отава, дребният мъж не бе казал повече от една-две думи.

— Чу ли какво казах, Хатън? — извика Дигър към каросерията.

Дебелият детектив седеше на един от куфарите и дъвчеше вафла със сирене. Беше по риза и коремът му изпъваше меката тъкан. Той преглътна хапката си и облиза устни.

— Трябва да е Тони, моят човек в северната част на щата. Сигурно ни праща номера на колата на оня тип.

— Това майтап ли е? — рече Дигър, впечатлен от бързината, с която действаше Дебелия.

Като се държеше за скобите по стените на буса, Рондо отиде при включения в клетъчен телефон факс. От машината излизаше лист хартия.

— Само чакай да видиш сметката ми — измърмори той, докато изтупваше трохите от ризата си.

Дебелия откъсна листа.

— Казва се Патрик. Робърт Джеймс. Викат му „Джуниър“. Има зелен „Джио Метро“. Регистрационен номер HYX 118.

— Браво — тихо отбеляза хиропрактикът.

Дигър стрелна Рондо с поглед.

— По дяволите, как успя толкова бързо?

— Нищо работа — отвърна детективът. — Накарах един мой човек в Чикаго да влезе в къщата на ясновидката, да намери някоя стара телефонна сметка и да вземе името на гаджето й. — Той замълча, извади от джоба си пакетче „Туикс“, разпечата го и лапна половината на една хапка. — Пратих едно момиче в щатската канцелария в Спрингфийлд. Да си завърти задника пред чиновника, да му бутне една стотачка и да попълни формуляр по закона за обществения достъп до информация. След десет минути получила марката и модела.

Дигър поклати глава.

— Невероятно, мамка му.

— Трябват само малко пари и голям опит — каза Дебелия.

— Каква е следващата стъпка?

— Дай ми телефона — рече Рондо и погълна остатъка от „Туикс“.

Дигър му подаде клетъчния телефон.

Детективът набра дълга поредица от цифри.

— Лари, тук е Хатън… имаме марката и модела, регистрационния номер, всичко. — Той прочете информацията, после си погледна часовника. — Не може да са отишли далече… Обзалагам се, че още са в Айова… Дай да пратим по един човек на изходите на Айова Сити, Демойн и Омаха… Точно така, на някоя магистрална бариера или надлез. — Другият очевидно каза нещо и Рондо отвърна: — Не ми пука колко ще струва, Лари… Искам да следят всяка кола, която минава оттам… и да имат радиостанции… става ли? Обади ми се, когато научиш нещо.

Дебелия затвори и разпечата ново пакетче „Туикс“.

Дигър не можеше да престане да клати глава.

Невероятно, мамка му!

От ръба на монетата пращяха и прескачаха усещания.

Шарлот затвори очи и видя светли нишки, ярки огнени петна. Ледената болка отново се върна и запулсира в челото й. В главата й запроблясваха чужди мисли и чувства, усети мирис на борови иглички и изгорели автомобилни газове. Ако трябваше да опише преживяването, щеше да каже, че е като електрически удар…

Тя стисна сребърния долар с изгорените си пръсти и усети нова вълна…

(… движа се, движа се бързо край дърветата по чакъления път извън града, чудя се дали постъпвам правилно…)

… и Шарлот затаи дъх. Чувствата се вливаха в нея и тя разбираше, че това е ключът към местонахождението на Латъмор…

(… нерви, нищо повече, просто нерви, но не мога да позволя момчетата да видят баща си в такова състояние. Постоянно чувам разни неща, изпитвам странни усещания, все едно някой се опитва да влезе в главата ми и после… Чакай малко, чакай малко, ето го бара, рекламата над дебелата дъбова врата, „ПАКАРДС“…

… и отдолу белият пластмасов надпис, гордо съобщаващ: „Най-добрата скара в Скалистите планини!“.)

Шарлот седеше абсолютно неподвижна и не смееше да диша.

Сега бе в главата на Пол Латъмор, виждаше и чуваше света през неговите очи и уши…

… и разбираше, че с него ще се случи нещо важно…

… и че ще се случи в малка кръчма в Скалистите планини, наречена „Пакардс“…

20.Домашна защита

— Защо спираме тук, татко? — попита от задната седалка малкият Дарил Латъмор, докато баща му спираше пред бар на име „Пакардс“. Дарил никога не беше влизал в кръчма и тайно си мечтаеше да ходи там с възрастните, да пие бира, да пуши цигари и да разказва мръсни вицове. Възрастните можеха да вършат толкова готини неща, например да гледат филми на ужасите, да стоят до късно, да четат книги на Стивън Кинг и да шофират нощем по зловещи планински пътища. Обаче, от друга страна, понякога възрастните имаха тайни от децата и се държаха странно, точно като баща му.

— Няма да се бавя, момчета — отвърна Пол Латъмор и хвърли поглед през рамо.

Дарил зърна нещо в очите му, но не успя да разбере какво е. После забеляза, че ръцете на баща му треперят.

— Но мама каза, че й трябват мляко и яйца — неуверено възрази Дарил. Дълбоко в себе си знаеше какво става.

— Веднага се връщам — рече Пол. — Трябва да се срещна с един човек. Нали ще наглеждаш брат си?

Латъмор слезе от роувъра и затръшна вратата. Звукът накара Дарил да подскочи.

— Татко отиде там! — изписка Тими и посочи тъмните прозорци на бара.

— Спокойно, Тими, той няма да се забави.

Дарил имаше лошо предчувствие за това непланирано спиране по пътя за магазина. Всъщност през последните два дни баща му се държеше особено. Не си спомняше да го е виждал толкова нервен, откакто се включиха в Програмата. Момчето все още не разбираше много. Беше дочуло някои неща, бе получило опростени обяснения от симпатични мъже с пластмасови табелки на реверите, но просто приемаше, че това е строго секретна програма за укриване на много лоши деца от полицията. А сега, след дванадесет безкрайни месеца, започваше да си мисли, че истината най-после ще изплува на повърхността. Може би това щеше да е началото на края. Краят на заточението на Дарил Латъмор.

И всичко само заради няколко картички с бейзболисти.

Дарил никога не бе искал да навреди на никого. Но просто не можеше да се спре. Отиваше в някой магазин и изчакваше да стане три часът. По това време свършваха учебните занимания, магазинът се пълнеше с ученици и той заставаше пред щанда, и посочваше Мики Мантъл или Ханк Аарън12. Когато продавачът му ги подаваше, Дарил започваше да ги разглежда, преструваше се, че се колебае, и щом мъжът се обърнеше към други хлапета, изваждаше от джоба си фалшивата картичка и правеше подмяната. Системата действаше безотказно. В продължение на три години открадна близо петдесет първокласни картички от различни магазини в района на Сисъро.

Ала сега го гризеше съвестта. Семейството му беше пожертвало щастието си — макар че отказваха да го признаят и да го обсъждат с него — за да го спасят от разгневените собственици на магазини и от лошите ченгета.

Трябваше да направи нещо.

— Веднага се връщам, Тими — каза той, разкопча колана си и отвори вратата.

Братчето му захленчи.

Дарил се измъкна от роувъра и се запъти към бара. Спря за миг пред дъбовата врата и си помисли, че ако влезе през предния вход, незабавно ще го изхвърлят като малолетен. Затова заобиколи отзад.

Пространството зад кръчмата бе осеяно с нападали сухи листа и гнили шишарки. Лъчите на утринното слънце се процеждаха през клоните на дърветата и осветяваха купчина дърва за горене до дъсчената задна стена и дълга редица метални контейнери за смет. Клокоченето на недалечния поток се сливаше с шумовете и гласовете, носещи се от задната врата. Дарил се опита да събере смелост, за да влезе.

— Разкарай тия боклуци! — излая мъжки глас от кухнята. Звучеше заповеднически и момчето реши, че принадлежи на собственика.

— Ами печките? — попита друг.

— Остави ги — отвърна гневният глас. — Днес си замъкни задника отпред.

Чу се шум от влачене на кашони и приближаващи се стъпки. Дарил отскочи от вратата и приклекна зад купчината дърва. Сърцето му бързо туптеше, пулсът му кънтеше в ушите му. Знаеше, че ако баща му го хване, ще загази, но имаше предчувствието, че ще се случи нещо ужасно, и искаше да е сигурен, че татко му не е в опасност. До него имаше пън, в който беше забита ръждясала брадва. И изведнъж сякаш се озова в приказка, като гората от комиксите на Бърни Райтсън, любимия му художник, навярно защото Райтсън придаваше на ежедневните неща ужасяващ вид. Обикновената ръждясала брадва, забита в пън, можеше да е окървавено оръжие на убийство…

— Тук отзад, Стафорд — отново се разнесе сърдитият глас.

На задната врата се появиха две фигури. Дарил се вцепени и устата му пресъхна.

— Сигурен ли сте, че тук няма да ни видят? — Пол Латъмор нервно се озърташе към гората.

Момчето никога не бе виждало баща си в такова състояние и това го уплаши.

— Нали ти казах? Господи, щом казвам нещо, значи е така — измърмори другият. Той беше много по-висок от баща му, по-възрастен, с мазен елек, каубойска шапка и обрулено лице като на мъжа от рекламата на „Марлборо“. Носеше зелен брезентов сак.

— Нямам много време — каза Латъмор. — В смесения магазин ме пратиха при вас.

— Точно така, Стафорд, аз съм човекът, който ти трябва. — Непознатият повдигна сака и го постави върху очукана тенекиена кофа за боклук. — Разбрах, че търсиш нещо за домашна защита, нещо по-тежко от онова, което имаш.

— Би могло да се каже, да.

— Да не си от полицията? От Бюрото по оръжията? Федерален?

Латъмор го изгледа за миг, после поклати глава.

— Не, нищо подобно.

Другият се усмихна.

— Просто формалност, приятел, не се безпокой. Разбрах, че си цивилен, още в момента, в който влезе. Освен това Джо Бейнс не би ми пратил ченге. — Докато говореше, той свали ципа на сака и извади грозно оръжие с дълга цев и приклад. — Ето какво ти трябва.

— За бога, какво… — Латъмор зяпна оръжието така, сякаш то можеше да го ухапе.

Притаен зад дървата, малкият Дарил усети, че ръцете му настръхват.

— Автомат „Стърлинг“ L-2 със заглушител. Хайде, вземи го. — Мъжът тикна автомата в ръцете на Латъмор. — Не се бой, няма да ти направи нищо. Освен ако не си от другия край на цевта.

Латъмор несръчно го взе.

— Доста е голям.

— Тежи около три кила и половина. Стреля с деветмилиметрови куршуми.

— Хммм…

— Казвам ти, ако онова момче в Ръби Ридж13 стреляше с такъв автомат, земята щеше да се избави от още поне двайсет феберейски педала. Гърми с петстотин и петдесет патрона в минута.

Латъмор му подаде оръжието обратно.

— Търся нещо по-леко.

Другият прибра автомата в сака, порови вътре, извади две пластмасови кутии, постави ги върху кофата и ги отвори внимателно — като бижутер, показващ най-ценната си стока.

— Първо, имаш мини узи със сгъваем метален приклад. Стреля със скорост деветстотин и петдесет изстрела в минута, най-доброто оръжие, което са създавали евреите. — Мъжът посочи другата кутия. — А тук имаш миниатюрен „Хеклер & Кох“ МР5 — малко по-бавен, но също толкова гаден. За нула време може да реши проблема с негрите в Денвър.

Латъмор гледаше оръжията и търкаше устните си с трепереща ръка. После извади узито и го насочи нагоре.

Дарил гледаше като хипнотизиран как баща му изпитва автоматите. Това бе лошо, много лошо. Цялата тази потайност, фалшивите имена и документи, шпионските игри, които трябваше да играят двамата с Тими — това не беше всичко. Семейството им се намираше в истинска опасност и той носеше цялата вина. Но онова, което го ужасяваше най-много, бе поведението на баща му, изцъклените му очи, треперещата ръка, с която стискаше оръжието.

Стискаше го толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

21.Огнени кълба

Започва във въздуха като тихо бръмчене. Като огромна оса. После се усилва. И продължава да се усилва. Скоро се разтърсва цялото оризище, цялата проклета долина на река Ла То. Джуниър поглежда към небето и вижда източника на звука: два огромни F-100, спускащи се за атака.

Той се опитва да избяга с пълзене, но въздухът около него внезапно избухва.

Самолетите изревават над него, небето се разцепва, грохотът пръсва черепа му. Джуниър заляга в калта. Двата F-100 се разделят над джунглата. Пипала от бяла пара се вият надолу към дърветата на триста метра от него, после напалмът изригва в огнена стена.

Нощта се превръща в ден.

Джуниър скрива с длан лицето си от топлината. В сенките на пет метра от него е другият снайперист Спайдър Баумгартън. Горещината е толкова силна, че сякаш опърля веждите на Джуниър. Той усеща миризмата на горящи растения. Като от готварска печка. Като загаряща мазнина. Не може да си поеме дъх.

Но става нещо още по-ужасно, нещо невъобразимо по-ужасно.

На триста метра от себе си зърва движение.

Джуниър се взира през мъглата, но без успех. Доближава око до оптичния мерник. И вижда най-удивителната гледка през живота си: от едно от дърветата се изсипват огнени кълба. От тях се носи оглушителен писък.

Джуниър мъчително преглъща.

Огнените кълба не са огнени кълба.

Огнените кълба са деца.

Огнените кълба са горящи деца.

— Убий ги! Сложи край на мъките им! — забива се в тъпанчетата му обезумелият глас на Спайдър.

Джуниър отново доближава око до мерника и започва да стреля, да стреля, да стреля…

… докато патроните му не свършват, гърлото му не пресипва от викане и очите му не залютяват от дим и сълзи.

И продължава да стреля дълго след като разумът му се е скъсал като опънат ластик, за да не чува ужасните писъци.

Но те не спират.

Никога.

Дори в сънищата му.

Джуниър потръпна и промълви:

— Стига вече, стига си мислил за това.

Отърси се от спомените и избърса уста с опакото на ръката си, загледан в прашната телефонна кабина. Докато чакаше Шарлот да свърши разговорите си, Джуниър се опитваше да се съсредоточи. Брулеше го горещ южен вятър и му навяваше спомени за Виетнам. На стотина метра от него се издигаше бетонен надлез, по който от време на време профучаваха коли. На тази самотна пресечка се чувстваше прекалено на открито, задействаше се някогашният му снайперистки инстинкт и му се искаше да се махне колкото се може по-скоро. Но Шарлот бе категорична, че трябва да спрат.

Виждаше пищното й тяло в стъклената кабина. Все още облечена в мръсния си сукман, Шарлот стоеше прегърбена над телефона. Беше вътре вече над десет минути, набираше номера като побъркана и измъченото й изражение показваше, че не е постигнала нищо. Ала преди няколко километра, докато стискаше онази монета и се мяташе на седалката в ясновидски пристъп, бе видяла нещо. Гледката уплаши Джуниър. Шарлот бе влязла в главата на Латъмор и беше научила имена, места и адреси. Но сега й бе трудно да установи точното му местонахождение.

Джуниър извърна очи и огледа напукания бетонен паркинг.

Намираха се в края на изоставена бензиностанция. Колонките бяха демонтирани, надписът беше целият надупчен. Типична крайпътна развалина като безброй други в този селскостопански район. В пукнатините на бетона растяха бурени, вятърът свиреше в пустата сграда.

Вратата на телефонната кабина се отвори и стресна Джуниър.

— За малко, Джуни, но пак не успях да открия нищо — с прегракнал от напрежение глас каза Шарлот.

Той се обърна към нея. Тя стоеше под слънчевите лъчи и с присвити очи се взираше на запад.

— Как се казваше оная кръчма? — попита Джуниър.

— „Пакардс“.

— „Пакардс“, да. Опита ли в Аспън?

— Да, също в Естийз Парк, Боулдър… Опитах в Денвър, Форт Колинс… Джуни, опитах във всички градове в Скалистите планини. В телефонните указатели има десетки хора на име Стафорд.

— Но никой не живее близо до бар на име „Пакардс“, така ли?

— Не. — Шарлот продължаваше да гледа към хоризонта и Джуниър виждаше, че тя кипи от нервна енергия.

Вятърът рошеше косата й, зъбите й бяха стиснати. Беше чула имената по време на последното си видение. Очевидно сега Латъмор се наричаше „Стафорд“. Но вълшебната думичка бе „Пакардс“.

Отчаяно му се искаше да я окуражи. Съзнаваше, че единствената му грижа е да закриля Шарлот и че не му пука за живота на поредния нещастен счетоводител, издрънкал на ченгетата някой мафиотски бос. За съжаление сега и двамата бяха безвъзвратно свързани с тази история. Джуниър беше убил мафиот, Шарлот бе откраднала тяхната вълшебна монета, а мафията не се отнасяше мило с хора, извършили такива неща. Раната под бинта на корема му внезапно започна да пари. Превръзката навярно трябваше да се смени.

— Може да не си разбрала вярно името — без да обръща внимание на болката, каза той.

— Не, Джуни… по дяволите, не! Усетих го съвсем ясно — „Пакардс“ е.

Джуниър се замисли за миг.

— Какво каза за Скалистите планини?

— Надписът гласеше „Най-добрата скара в Скалистите планини“.

Той сбърчи лице от паренето в корема си.

— А обади ли се в парка?

— В кой парк?

— Щатският парк „Скалисти планини“.

Шарлот загриза нокътя на показалеца си.

— Май че е национален парк.

— Защо не поискаш номера от денвърското бюро справки?

Тя се върна в кабината и остави вратата отворена, за да може Джуниър да чува. Той се облегна на прага. Чувстваше се така, сякаш е изял цяла чиния с огнено люти мексикански чушлета, които прогаряха дупка в корема му…

— Паркът ли е? — нервно попита Шарлот. — Да, опитвам се да открия един бар във вашия район, казва се „Пакардс“… — Тя произнесе името по букви, после изчака главният надзирател да попита колегите си дали някой знае за такова заведение. — Да, слушам ви — след няколко безкрайни минути каза Шарлот.

Очите й внезапно се разшириха и тя щракна с пръсти към Джуниър.

— Един момент, моля, да взема нещо за писане.

Джуниър извади от джоба на ризата си химикалка и стара квитанция и й ги подаде.

— Добре, казвайте. Ясно, записах — магистрала четирийсет от юг, трийсет и четири от север — разбрах, благодаря ви, много ви благодаря.

Тя затвори, после набра друг номер. Свърза се с бюро справки, попита дали в указателя на Гранд Лейк има човек на име Стафорд, изслуша отговора и затвори.

Когато излезе от кабината, очите й блуждаеха надалеч.

— Е? — попита Джуниър.

— Точно на юг от националния парк имало градче на име Гранд Лейк — тихо отвърна тя и развълнувано го погледна. — Там се намирала онази кръчма, „Пакардс“. В указателя няма Стафорд, но имам силно предчувствие, че е там. — Шарлот погледна към колата. — Хайде, Джуни.

Джуниър остана за миг до кабината… после тръгна след нея.

Нямаше намерение да оспорва нейните предчувствия.

22.Урок по стрелба

Под един запуснат виадукт на по-малко от сто километра западно от телефонната кабина, в която Шарлот за пръв път чу за Гранд Лейк, бе паркиран златистокафяв линкълн. Двигателят тихо бръмчеше и аварийните светлини мигаха. На около три метра зад него беше поставен оранжев триъгълник, а около задната гума бяха разхвърляни инструменти. Но всичко това беше за заблуда на подозрителните. Гумата не бе спукана, нямаше никакви повреди. Всъщност автомобилът беше готов да потегли всеки момент.

Вътре седеше Конрад Хорган и притискаше до ухото си клетъчен телефон. Дъвчеше дъвката си толкова бързо и енергично, че сякаш имаше в устата си тиктакащ часовник. Жилест мъж на неопределена възраст с гарвановочерна, намазана с гел и сресана назад коса, облечен в лилаво копринено яке, Конрад Д. Хорган имаше много занаяти, някои от които владееше до съвършенство. Можеше да разглоби и сглоби всеки американски двигател, да отвори почти всеки сейф и да проникне в повечето фирмени компютърни мрежи в света. Освен това можеше в продължение на стотици километри да следи някого, без да го забележат.

Тъкмо затова в момента изпълняваше поставената му от Хатън задача.

— Дръж си очите на четири, Кони — надвика пращенето в слушалката мъжки глас. Беше Рондо, обаждаше се от буса на неколкостотин километра оттам.

— Заел съм позиция, шефе — отвърна Хорган. Харесваше Дебелия. Двамата ходеха в казино „Емпрес“ винаги, когато Конрад пристигаше в Чикаго. — Повярвай ми — прибави той, — ако минат оттук, ще ги засека.

— Откога си там?

Хорган си погледна часовника.

— Нямам представа. Някъде от около осем сутринта.

— Добре. Продължавай да наблюдаваш пътя. Скоро трябва да минат покрай теб.

— Ясно, шефе.

Последва изщракване и връзката прекъсна.

Хорган продължи да наблюдава пътя и да дъвче дъвката си.

— Приближават се, Джуни, усещам го.

— Вярвам ти, малката — отвърна Джуниър и рязко зави по изходната рампа.

Бяха се отбили в крайпътен търговски комплекс, за да изпразнят мехурите си и да налеят бензин. Освен това си взеха по чаша отвратително кафе и сандвичи с пуешко месо и купиха още едно шишенце тиленол. Когато се върнаха в колата, излапаха сандвичите като изгладнели улични кучета — странно добър апетит за хора, подложени на стрес и недоспиване — после изпиха таблетките с кафето. Още по-странно беше, че на Джуниър му се прияде сладко. Бе готов да даде левия си тестис за „Туинки“, „Сникърс“, даже за желирани бонбонки. Винаги, когато беше нервен, започваше да се тъпче с боклуци.

Стигнаха до края на рампата, завиха на юг и поеха по тесен черен път. Джуниър усещаше паниката на Шарлот като остра миризма в колата.

— Преди да продължим, искам да направя нещо — каза той и нервно погледна към огледалото.

Следобедното слънце блестеше през задния прозорец на шевролета, задните гуми вдигаха облаци прах. Джуниър се чувстваше изложен на открито, кожата на тила му бе настръхнала и паренето в корема му се усилваше. На този път бяха много уязвими, но той се опитваше да не мисли за това.

Преди да се върнат на междущатската магистрала, трябваше да се увери в нещо.

Минута по-късно Джуниър спря пред могъщ клен.

— Ела с мен — каза той, слезе от колата и заобиколи зад багажника. Вдигна капака и извади изпод резервната гума 22-калибровия си пистолет. — Преди да продължим — поясни Джуниър, — ще ти дам урок по стрелба.

Шарлот хвърли поглед през рамо и стисна юмруци.

— По дяволите, Джуни, нямаме време за това.

— Трябва да намерим време.

— Знаеш какво е отношението ми към…

— Категоричен съм, малката. — Той я хвана за ръка и я поведе към дървото.

Кленът бе поне на два века, толкова огромен, че корените му сякаш стигаха до съседния окръг. Издигаше се край черния път и хвърляше сянка най-малко на половин акър. На петдесетина метра от него имаше двойна ограда, която се виеше по склона към далечните фермерски сгради. Под дървото миришеше на листа и тор и беше тихо като в черква. Джуниър намери до дънера празна консервена кутия и я постави на един пън до оградата.

После се върна и подаде ругера на Шарлот.

— Моля те, Джуниър… — Тя хвана оръжието така, като че ли е измазано в изпражнения.

— Просто малък урок — каза той и застана зад нея. — За да знаеш да стреляш, ако се наложи.

— Те се приближават с всяка секунда…

— Ще тръгнем веднага щом свършим. Искам само да те науча да се защитаваш.

После й показа как да държи оръжието, да зарежда пълнителя и да вкарва патрон в затвора. Ругерът не бе най-малкият пистолет на света, но не тежеше много и с него се стреляше лесно. Изглеждаше тъкмо като за Шарлот. Накрая я научи да сваля предпазителя и да се прицелва.

— Хайде, миличка — каза й той. — Убий оная тенекия.

Шарлот се прицели и стреля.

Куршумът отлетя високо над царевицата.

Гърмежът я накара да ахне, после тя запремигва и Джуниър усети, че по гърба го полазват тръпки. Не от изстрела — бе прекарал голяма част от ранните си години на стрелбищата — а от нещо в очите на Шарлот, което го изненада. Ако трябваше да го обясни, нямаше да открие подходящи думи. Беше едва доловимо и мимолетно, дори се колебаеше дали не си го е въобразил.

Но, по дяволите… макар и за миг, Джуниър наистина го бе зърнал на лицето й.

Веднъж беше виждал такова изражение — в средата на седемдесетте години в дните след уволняването си. Импулсивно бе решил да обиколи Европа с мотоциклет в безуспешен опит да преоткрие в себе си някакъв романтичен Уолт-Уитманов образ на поет скитник. Ала единственото, което откри, бяха безброй претъпкани хипарски общежития, пълни с изгубени души, наивно търсещи истинското си аз. Едно от най-ужасните места се намираше на река Ебро в Испания, недалеч от Барселона. Именно там, в един мръсен пансион, Джуниър видя младо андалуско момиче със същото изражение като на Шарлот Викърс — смесица от пълно отчаяние и ужас.

След първата инжекция хероин.

— Стреляй пак, малката — каза Джуниър. — Опитай да се отпуснеш.

— Пистолетът подскача — отвърна тя, прицели се и стисна зъби.

— Знам. Просто се отпусни.

Шарлот отново стреля и после още веднъж, и още веднъж. Куршумите всеки път отлитаха над пустите царевични поля надалеч от целта. С всеки следващ изстрел лицето на Шарлот все повече се напрягаше, като недовършена мраморна скулптура, постепенно придобиваща нов облик. На четвъртия опит най-после улучи. Кутията отхвърча на десетина метра във въздуха.

От царевицата внезапно се издигна ято черни гарвани.

Джуниър погледна натам и забеляза нещо в основата на един от телефонните стълбове, нещо, което до този момент не беше видял.

Той отиде при него.

Беше високо поне метър и половина. Някой доста си бе поиграл, за да го направи. Ръцете, краката и тялото бяха съвършено оформени. Главата като че ли беше от стара баскетболна топка, разкъсана на половина и увенчана със сламена шапка.

На краката му дори имаше чифт стари обувки.

— Какво има, мили? — Шарлот се приближи до Джуниър и двамата застанаха пред плашилото.

— Хрумна ми една идея — накрая отвърна той. — Мисля, че това е единственият начин да стигнеш до Колорадо невредима. — Джуниър я погледна. — Но няма да ти хареса.

23.Добрите момичета не избухват

Шофираше хиропрактикът. В момента минаваха по моста над река Плат.

Дигър Мусолино беше отзад при Дебелия. Вече започваше да се ядосва — ни вест, ни кост от хората им в района — а когато се ядосаше, не го свърташе на едно място. В момента нервно ровеше в натрупаните една върху друга кутии, захапал цигара.

В първите две кутии имаше чисто нови полуавтоматични пистолети „Кимбър“ с лазерни мерници. В третата откри 40-калиброви патрони с кухи върхове. Нямаше намерение да ги използва, но кой знае защо, започваше да му се струва, че е възможно да срещнат повече съпротива от оня Патрик, отколкото очакваше отначало.

— Мамка му, за какво ти е всичко това? — Рондо Хатън седеше на резервната гума и поглъщаше пакет с малки захаросани понички.

— След онова, което направи гаджето на ясновидката в къщата й, няма да поемам повече рискове — отвърна Дигър и погледна към предната част на буса.

Лу Сейнт Луис спокойно седеше зад волана. Приличаше на добродушен дребен шофьор на автобус на неделно училище от провинциален район. Кой би могъл да се досети на какво са способни тези негови изящни ръце?

Бусът пътуваше по I-80 към Омаха, навярно на тридесетина километра от града, и теренът започваше да се променя. Полетата се заместваха от предградия, промишлени паркове и електростанции. Хиропрактикът караше с около сто и десет километра в час. Слънчевите лъчи блестяха през предния прозорец и осветяваха прашинките и цигарения дим в купето. Вътре започваше да мирише на пушена сьомга и пот.

Дигър нямаше търпение да свърши с тази проклета работа.

— Защо хората ти още не се обаждат? — внезапно попита той Дебелия. — Какво правят, мамка му?

Рондо Хатън сви рамене и облиза пръстите си.

— Ония двамата може да са се качили на самолет. Нямам представа.

— Пратихме хора на всички летища чак до Тихия океан! — Дигър гневно хвърли цигарата си на пода и я стъпка.

— Ще ги открием — каза детективът.

Другият мъж се върна към оръжията си и извади най-долната кутия. Вътре имаше пушка „Браунинг“ с черен лъскав приклад, подходяща за лов на хищници. Той отвори капачето в единия край на кутията и провери двете 22-калиброви титаниеви упойващи стрелички.

От дъното на буса запращя скенерът на полицейските честоти. Говореха нещо за катастрофа с три автомобила на магистрала 29.

— И за какво ни е целият този боклук? — попита Дигър и посочи електронното оборудване на Дебелия, поставено в щайга от праскови. Купчина черни части. Най-отгоре бе скенерът, свързан с литиева батерия.

Рондо задъвка нова поничка.

— Тоя скенер е направо безценен — отвърна той и облиза захарта от устните си. — Позволява ни да чуваме какво става на стотици километри оттук.

— Голяма работа.

— Просто казвам, че може да ни отведе при обекта — изсумтя детективът.

Дигър вече не го слушаше.

А трябваше. Трябваше да му обръща повече внимание.

Дебелия имаше право за скенера.

— Това е лудост, Джуни.

— Знам, повярвай ми, знам.

— Никога няма да го направя.

— Не ни остава друг избор, малката. Това е най-добрият начин да стигнеш до Колорадо.

— Няма да се получи.

— Да имаш по-добра идея?

Шарлот се замисли.

Тя седеше на предната дясна седалка на шевролета и държеше в скута си ножица. Внезапно й стана горещо и стомахът й се сви. Искаше й се да закрещи, но знаеше, че трябва да се овладее. „Добрите момичета не избухват, добрите момичета сдържат гнева си, добрите момичета са кротки.“ Кой я беше научил на това? Майка й? Баща й? Хлапетата от квартала?

Шарлот погледна ножицата, която мътно блестеше на слънцето. Джуниър я бе намерил в кутия с рибарски принадлежности в багажника. Какъв късмет, че пътуваха с шевролета! Очевидно преди време Джуниър беше ходил за риба и после просто бе забравил за кутията. Той твърдеше, че такава била Божията воля, ала Шарлот смяташе, че по-скоро е акт на отчаяние. Нямаше начин да си отреже косата с това нещо.

Тя облиза устни, преглътна киселата си слюнка и се приготви за връхлитащата буря.

Пътуваха по магистрала 34 в покрайнините на Омаха и голият терен започваше да прилича на нагънато одеяло. На хоризонта като огромни тъмни острови се издигаха високи скали. Това бяха свещените хълмове, на които се бяха събирали всички племена от прерията. Това бяха монолитите, посрещнали Франсиско Васкес през петнадесети век, и при всякакви други обстоятелства Шарлот щеше да се възхити на гледката. Но днес те излъчваха опасност, шепнеха предупреждения в далечната омара: не се приближавай, прекалено много непознати, прекалено много тъмни улички, претъпкани сгради, любопитни погледи…

Тя отряза бинта на ръката си, свали превръзката и сви пръсти. Чувстваше ги още по-вцепенени — сякаш ги бе потопила в лепило. Но болката и паренето бяха отслабнали. И пръстите й не бяха толкова подути.

— Добре ли си? — нервно попита Джуниър.

Шарлот виждаше, че е не по-малко напрегнат от нея.

— Съжалявам, но няма да го направя, Джуни. Няма.

— Налага се.

Шарлот ядосано се обърна към него.

— Така ли ще я караме? Цар Джуни нарежда на жена си какво да прави, а?

Той я стрелна с поглед.

— Да, точно така.

Тя разтърка очи.

— Защо мъжете са такива задници?

Джуниър се подсмихна.

— Това ми харесва.

— Можеш да се майтапиш колкото си щеш, Джуни, но наистина е така! Всички мъже обичат да си играят с пушки, да си играят с живота на хората! — Гневът се надигна в гърдите й и тя едва успя да го овладее. — Няма значение, че първо дойде оная жена. Мъже са започнали всичко това, мъже, с техните мръсни игрички… и с техните скапани… по дяволите! — Шарлот хвърли ножицата на пода в краката на Джуниър. — Няма да си отрежа косата заради ония копелета!

Шарлот затвори очи и се опита да се овладее.

— Трябва да го направиш, миличка — съвсем тихо каза Джуниър. — Това е единственият начин да успееш.

Тя погледна момчешкото му лице, очите му, заобиколени от фини бръчици. От последните му думи я побиха тръпки. После й хрумна точно защо не иска да се съгласи с тази безумна идея. Заради Джуниър, заради чувствата, които бе изпитала при докосването си до него. И най-вече заради любовта му. Той беше отприщил в нея нещо повече от страст — бе отключил скрита част от душата й. Ала наред с любовта оттам бяха бликнали отдавна потисканите емоции, отдавна сдържаната мъка, изгарящата ярост.

Шарлот въздъхна.

— Добре, дай ми тая проклета ножица.

24.Желязна вълна

Полицай Джин Брааксма работеше в щатската полиция на Небраска повече от деветнадесет години — всъщност следващото лято щяха да станат двадесет и с нетърпение очакваше да излезе в пенсия — но през цялото това време никога не бе виждал някой толкова нагло да изпревари патрулна кола с двадесет километра над ограничението на скоростта.

— Леле боже! — възкликна той и едва не изпусна стиропорената си чаша с кафе.

Малкият шевролет просто беше профучал покрай него. Джин Брааксма дори можеше да се закълне, че точно в този момент шофьорът е настъпил педала, опасно лъкатушейки между платната. Определено случай 601 (безразсъдно шофиране), както може би и 002 (шофиране под влияние на алкохол или наркотици). Полицай Брааксма хвърли поглед към радара си.

На екрана светеха цифрите, показващи последната засечена скорост.

136 км/ч.

Брааксма превключи на скорост и се стрелна напред.

След по-малко от минута скъси разстоянието на около четиристотин метра и продължаваше да го скъсява.

Той включи сигналната лампа и се залепи за шевролета, като полагаше всички усилия да не се усмихва, дори мъничко. Следващите няколко секунди винаги бяха най-сладките. В този момент нарушителите внезапно виждаха, че играта е свършила. Те неизбежно поглеждаха към огледалото, раменете им увисваха, на лицата им се изписваше унило изражение. Това беше едно от малкото неща в неговата професия, които му доставяха удоволствие. И скоро щеше отново да му се наслади.

Обаче се случи нещо странно.

Полицай Брааксма запремигва и избърса праха от очите си. Струваше му се, че халюцинира. Тия задници не само че не намаляваха, а изобщо не реагираха. Всъщност като че ли още повече увеличаваха скоростта. Той погледна спидометъра и видя, че стрелката наближава сто и петдесет километра. Стомахът му нервно се сви. През деветнадесетте години всеотдайна служба това му се случваше за пръв път.

Брааксма се вгледа в двамата, които пътуваха в зеления шевролет. Не можеше да види добре лицата им, но изглеждаха на около четиридесет. Мъжът, който шофираше, бе малко по-възрастен и носеше избеляла работна риза. Беше набит, с къдрава сива коса и напрегнато се бе навел над волана. Жената бе едра и малко приличаше на Джанис Джоплин. Тя седеше в същата странна поза, като че ли съсредоточено решаваше кръстословица. Вятърът развяваше буйната й коса.

Господи, как мразеше хипитата.

Той настъпи педала и плътно се приближи до шевролета.

Изведнъж стоповете на колата отпред светнаха.

— Мамка му! — неволно извика Брааксма.

Нямаше време да натисне спирачки и патрулният автомобил се заби в задната броня на шевролета. Разхвърчаха се парчета пластмаса. Полицаят стисна волана. После внезапно другата кола се откъсна напред като ракета и двигателят й запищя с висок фалцет. Шофьорът протегна ръка през прозореца и му показа среден пръст.

— Копеле! — със стиснати зъби процеди Брааксма и натисна педала до дупка.

Гърбът му се залепи за облегалката и след секунди той отново настигна нарушителите. Сивокосото хипи продължаваше да размахва среден пръст. Брааксма успя да грабне микрофона на високоговорителя, натисна ключа и извика:

— Веднага спрете или ще…

Шевролетът ненадейно зави.

— Хей…

Полицаят едва не си прехапа езика, защото нарушителите бяха пресекли скоростното платно и се носеха по тревистата ивица в средата на магистралата, вдигайки прах и чакъл. Без да се замисля, без да се колебае, дори без да влага други чувства, освен гняв, Брааксма инстинктивно завъртя волана наляво.

Патрулната кола полетя след шевролета.

Гумите заподскачаха над дупки и камъни, двигателят ревеше, шасито скърцаше, четирите тона детройтска стомана разцепваха облаците прах от другата кола. Всичко се случваше толкова бързо, че Брааксма нямаше време да прави нищо друго, освен да стиска волана и да преследва тия двама задници.

— Мамка му…

Уплашените шофьори от насрещното платно набиха спирачки и клаксоните им завиха като диви животни. Брааксма се опита да не изостава от малкия зелен автомобил, но бе все едно да плува срещу желязна вълна. Неочаквано шевролетът рязко зави надясно и полицаят завъртя волана със задавен нечленоразделен гневен вик.

Брааксма върна колата в платното, отби вдясно и спря. Тишината се стовари отгоре му като чук. Няколко секунди той остана неподвижен, като се опитваше да успокои дишането си. Забавната част от работата му вече му се струваше далечен спомен.

Погледна през предното стъкло и видя на хоризонта бледа зелена точица.

— Проклети хипари — измърмори Брааксма, вдигна радиостанцията от пода и натисна бутона за предаване.

25.Три иззвънявания

Клетъчният телефон звънеше.

Кони Хорган го взе от дясната седалка.

— Хорган слуша.

— Пипнахме ги! Пипнахме ги тия копелета!

Той едва позна гласа.

— Рондо?

— Чу ли какво казах, Хорган? Пипнахме ги тия гадни копелета!

— Физически ли искаш да кажеш? При вас ли са?

— Не, по дяволите! Искам да кажа, че ги открихме, за бога.

— Страхотно, но…

— Преди няколко минути съобщиха по полицейската радиостанция.

— Страхотно, страхотно. И къде…

— Чухме ченгетата да говорят за някакви побъркани хипари със зелен шевролет.

Хорган рязко изправи гръб.

— И къде са?

— Недалеч от теб, ако не греша — възбудено отвърна Дебелия.

— Знаеш ли на кой километър? — Хорган се намираше на пресечката на междущатска магистрала 80 и шосе 680, близо до предградията на Омаха. Във въздуха силно миришеше на тор и тополи. Жегата, чакането и нервното напрежение го бяха изтощили до крайност.

— Преди минута бяха на I-80 край някакво градче на име Маклеланд. Знаеш ли го?

Хорган превключи на скорост.

— По дяволите, да. В момента съм на по-малко от петнайсет километра оттам.

— Размърдай си задника — ще се срещнем на място.

Кони настъпи педала и линкълнът се понесе напред сред облаци прах, чакъл и въглероден окис.

Осемстотин километра на запад Пол Латъмор се свиваше от страх под слабата светлина.

В килера едва имаше място за прахосмукачката, палтата и зимните ботуши. Миришеше на нафталин. Пол трябваше да се притисне към закачалката, за да има място да долепи слушалката до ухото си. Преди минута се беше вмъкнал тук, за да не го чуе никой. Не искаше Санди да го вижда в такова състояние. Не искаше децата да чуят какво ще направи. Не искаше да плаши никого. Той преглътна страха и срама си и стисна очи.

Първото иззвъняване сякаш се проточи цяла вечност.

Пол внезапно потръпна от мълнията в мозъка си — далечен глас, вторичен трус, ехо от някакво излъчване…

(… огосп!…)

… и после нищо, нищо, освен неравномерно пулсиране в челото му и вълна от ледени тръпки по гърба му. През последните два дни постоянно бе така. Мълниите го връхлитаха, когато най-малко ги очакваше. И болката беше невероятна. Но какво бе това? Дали се опитваше да си спомни нещо? Или тумор? А може би нещо необяснимо? Нещо свръхестествено?

В ухото му отекна второто иззвъняване.

Устата му пресъхваше, пръстите му изтръпваха, очите му се навлажняваха. Пак започваше да губи кураж. От едно денонощие искаше се свърже с оперативното бюро на ФБР в Денвър, но просто не можеше да го направи. В края на краищата, какво щеше да им каже, за бога? „Ало, обажда се Пол Стафорд, трябва да всея хаос в цялата ПЗФС, защото имам ясновидски проблясъци“? Смешно. Като че ли федералните щяха да пренасочат средствата, необходими за процедурата на ново преместване, само защото някакъв нервен свидетел получавал послания от Господ.

Разбира се, за колебанието му да се свърже с ФБР имаше и други причини. Новото преместване означаваше отново да преживее най-ужасния си кошмар. Да отпише децата от училище, да хвърли живота им в смут… пак. Почти немислимо. Имаше и още нещо. Точно в този момент преместването можеше да ги изложи на още по-голяма опасност. Само да успееше да събере смелост и да поговори с маршал Винсънт или специален агент Дженрет. Просто за да свали бремето от гърба си.

На третото иззвъняване отговори женски глас.

— Федерално бюро за разследване… с кого бихте желали да разговаряте?

Пол затвори.

После стисна клепачи и остана неподвижен за миг, като се мъчеше да не мисли за бедата, която се приближаваше към семейството му.

26.Дързост

Златистокафявият линкълн летеше напред и оставяше след себе си прашна следа, която се издигаше във въздуха като фронт на буря. Хорган седеше зад волана в херметично затвореното купе. Климатикът беше включен. Той притискаше слушалката между ухото и рамото си и тихо говореше:

— Не се безпокой.

— Намерил си проклетия шевролет и после си го изпуснал, така ли? — разнесе се гласът на Рондо Хатън. — И ми казваш да не се безпокоя?

— Малък проблем край Белвю, нищо сериозно.

— Какъв малък проблем?

— За известно време трябва да са отбили от магистралата.

— С други думи, изгубил си ги.

— Имат само две възможности: или на север, или на юг…

— Мамка му…

— Чакай малко! — изсумтя Хорган. — Остани на телефона, Рондо. Мисля, че улучихме в десетката.

На около половин километър в далечината видя двулентов асфалтов път, навлизащ сред царевичните ниви. Беше самото начало на сезона и след сухата пролет царевицата стигаше едва до глезена. Сред вдиганите от вятъра облаци кафеникав прах бясно фучеше малък зелен шевролет.

— Засякох ги — каза Хорган.

— Майтапиш ме — отвърна Дебелия.

— На около половин километър пред мен. Малък шевролет „Джио“ с цвят на бебешки дрисък.

— Сигурен ли си?

— Казвам ти, те са.

Пауза.

— Дай ми координатите си.

Хорган погледна към насрещното платно, видя километричния стълб, пресметна наум и отговори.

— Отлично — с предрезгавял от напрежение глас каза Дебелия. — Наблизо сме, може би на около осем километра. Господи. — Разнесе се далечен шепот, докато детективът обясняваше на другите в буса какво става. — Идваме от север, Кони, по магистрала трийсет и четири.

Хорган стисна мобифона по-силно.

— Какво да правя?

— Опитай се да ги пресрещнеш от юг.

Кони се замисли за миг за тежката артилерия, която носеше на задната седалка, увита в хавлиени кърпи. Имаше пушка с дванадесет патрона, 9-милиметров автомат „Лама“ и шест кутии патрони с кухи върхове.

— Ако имам възможност, искаш ли да ги очистя? — попита той.

— Не, не, не, за бога, не. Виж, кучката им трябва жива. Разбираш ли?

— Да.

— Просто ще ги пипнем и веднага се махаме оттук. Ясно ли е?

— Естествено. Както кажеш.

— Не прекъсвай връзката, докато не дойдем, и ни дръж в течение.

— Естествено — отвърна Хорган и остави мобифона на дясната седалка.

Вгледа се в маранята над пътя. Постепенно настигаше шевролета — беше скъсил разстоянието до стотина метра и виждаше изкривената му задна броня. Вътре седяха двама души. Като че ли шофираше мъжът. Широките му рамене бяха приведени над волана, вятърът развяваше дългата му сива коса. Фигурата до него трябваше да е оная ясновидка. Кони увеличи скоростта и зачака да стигне до отбивка. Трябваше да ги изпревари, за да им пресече пътя. Той хвърли поглед назад към шевролета.

Мъжът бе свалил прозореца и размахваше лявата си ръка навън.

— Скапаняк! — изсумтя Хорган. Копелето му показваше среден пръст — среден пръст, за бога!

Той настъпи газта до дупка.

Шевролетът направи рязък завой надясно и заподскача по царевичната нива.

И в този момент нещата започнаха да се развиват скорострелно.

27.Предсмъртни мъки

Шевролетът се превърна в необязден мустанг, който препускаше през царевицата и вдигаше прах и буци пръст. Привел рамене, Джуниър здраво стискаше волана. Жилите на шията му се бяха издули, по челото му се стичаха капки пот. Той си мърмореше под нос, по-скоро на себе си, отколкото на Шарлот.

— Ще се оправим… ще успеем… не се тревожи, не се тревожи…

Земята не беше такава, каквато очакваше — не мека, богата почва, а нещо като натрошени бетонни парчета, които разтърсваха малкия автомобил и заплашваха да го разбият на части. Ала Джуниър продължаваше да се носи напред сред бурени и царевични стъбла. Не откъсваше очи от далечния хоризонт и не обръщаше внимание на златистокафявия линкълн, който плътно го следваше.

Наляво зърна движение.

Успя да хвърли поглед през прозореца и видя безкрайни електрически кабели, прорязващи синьото небе, ниски хълмове, стари тополи и кафяви ниви с ранна царевица. Миришеше на стара съхнеща тор. Пейзаж почти като от картинка. Почти. Идилията нарушаваше единствено далечният тътнещ облак прах — втори автомобил се приближаваше от север. Джуниър едва го различаваше в маранята на около осемстотин метра разстояние.

Голям бус.

— Гангстерите пристигат! — надвика рева той.

Шарлот не отговори.

Джуниър натисна педала докрай и усети, че задните гуми захапват пръстта. Колата се разтърси и запищя като ранено животно. Малкият й четирицилиндров двигател отчаяно ревеше, жалките й седемдесет и пет коня се гърчеха в предсмъртни мъки, но вече нямаше значение, нямаше значение, защото планът на Джуниър беше успял. Прашният облак от север се приближаваше, линкълнът също, и той се чувстваше като плъх, попаднал в капан.

— Започваме! — извика Джуниър. Боен вик, който означаваше: „Втората фаза от плана“.

Той рязко зави надясно.

Шевролетът се вряза в ограда от бодлива тел. Коловете се изтръгнаха от земята и се блъснаха в предното стъкло и покрива на автомобила. Джуниър стремглаво се спусна надолу по склона, профуча през някаква орехова горичка, като одраска боята в дебелите стволове, и стигна до сухо дере. Зави на север и натисна газта. Колата се тресеше толкова силно, че Джуниър не можеше да се съсредоточи. Усещаше тракането на зъбите си в черепа си. Шарлот се беше свила на пода и той се опита да се пресегне и да я издърпа на седалката. Ала в следващия миг вдигна поглед, видя изход от дерето — естествена рампа от диви храсти на западния склон — и рязко завъртя волана.

Шевролетът се заби в листака.

За да попадне точно на мушката на врага.

28.Фойерверки

— Мамка му! Ето го! — Дигър Мусолино се наведе от прозореца, стиснал пушката. Бусът рязко наби спирачки. Той политна напред, удари челото си в страничното огледало и замаяно запремигва. Шевролетът току-що се беше забил в стена от диви храсти на петнадесетина метра от тях.

Двата автомобила останаха неподвижни сред облаци прах.

После звукът на прегрял двигател откъсна Дигър от мигновения унес…

… защото шевролетът превключи на задна…

… и бавно се изтегли от храсталака.

— Гадни копелета — изсумтя Мусолино и зареди упойващата стреличка. Нервите му бяха опънати до крайност, тилът и ръцете му бяха настръхнали. Бе му писнало да преследва тия проклети идиоти. Ужасно му се искаше да сложи край на всичко това. Беше пъхнал двата полуавтоматични пистолета под колана си от двете страни на голямото си шкембе и нямаше да се поколебае да ги използва. Ала в момента имаше една-единствена цел и знаеше, че всичко зависи от точността му. — Давай, Лу! Давай!

Лу Сейнт Луис, който не бе професионален шофьор, но имаше достатъчно голям опит, незабавно превключи на скорост и настъпи педала. Бусът подскочи и полетя напред към шевролета. Дебелия се опитваше да запази равновесие отзад и полагаше усилия да не изглежда прекалено възбуден.

— Предполагам, че искате да се приближите колкото се може повече, нали? — надвика рева и вибрациите хиропрактикът.

— Точно така, докторе. Ти само давай напред, аз ще свърша останалото.

Шевролетът бясно се носеше назад. Дигър задържа пушката между коленете си, извади пистолетите, зареди ги и се приготви за стрелба. Разстоянието бързо се скъсяваше — четиридесет и пет метра, четиридесет, тридесет — и Мусолино вдигна оръжията. Двадесет и пет метра, двадесет, десет: Дигър се наведе през прозореца, затаи дъх, прицели се…

… и откри огън.

Гърмежите бяха оглушителни. Около предната броня на шевролета избухнаха фойерверки. Един от куршумите — четвъртият или петият — улучи предната лява гума.

— Елате ми, елате ми, пиленца — измърмори под нос Дигър, пусна пистолетите на пода, вдигна пушката и долепи око до оптичния мерник. Бусът се приближи на сантиметри до шевролета, който продължаваше да лъкатуши назад, като изпускаше облаци дим.

В окуляра се очерта лицето на Шарлот Викърс.

Окото на Дигър внезапно се разшири като лъскав сребърен долар.

29.Край на връзката

Джуниър не можеше да направи нищо. Прегрелият двигател виеше и се давеше, миришеше на горящо масло, автомобилът вече не се подчиняваше на волана. Ушите на Джуниър безмилостно пищяха, виеше му се свят. Големият бус ги връхлиташе като огнедишащ дракон, от страничния прозорец проблясваха изстрели, в пръстта се забиваха куршуми. Той искаше тъкмо това.

Планът му действаше.

След половин секунда щеше да започне третата фаза и Джуниър, без да се колебае, се пресегна през Шарлот и натисна бутона на жабката. Вратичката падна надолу. Вътре беше хромираният автоматичен „Зиг Зауер“. Стиснал с една ръка волана, той извади пистолета и свали предпазителя, като местеше поглед между напуканото стъкло и нивата зад тях. После дълбоко си пое дъх.

Прицели се в буса и стреля.

Оръжието дрезгаво започна да лае и заподскача в дланта му. На предното стъкло разцъфнаха едрокалибрени дупки. Нямаше намерение да улучи никого — просто искаше да отвлече вниманието, докато се приготви за последната маневра. След секунди „Зиг Зауер“-ът защрака на сухо. Осемте патрона бяха изстреляни и Джуниър хвърли пистолета, защото бе горещ като ютия. Моментът беше настъпил.

Той едновременно направи две неща: завъртя волана и превключи на първа предавка.

Събитията се развиваха толкова бързо, че умът му почти нямаше време да ги регистрира, защото шевролетът внезапно се завъртя и за миг светът стана течен, слънчевите лъчи, шумът и миризмата на кравешки тор се сляха в калейдоскоп и гравитацията всмука Джуниър към вратата. Под шасито се разнесе гърмеж като от пистолетен изстрел, трансмисията избухна и предавките затракаха като картечница. Колата се плъзна по пръстта, проряза стената от храсти и се спусна към дерето. Джуниър отчаяно се пресегна към Шарлот…

… защото шевролетът се преобръщаше по скалистия склон. Той нададе задавен вик, светът се завъртя, покривът се блъсна в земята, колелата бясно се удариха в пръстта, после пак покривът, после колелата, вибрациите разтърсваха малкото купе, слава богу, Джуниър беше с предпазен колан…

… но не и Шарлот и дясната врата се отвори…

… тя изхвърча навън…

… и накрая автомобилът спря сред бурените на дъното на дерето.

Възцари се тишина.

Джуниър се чувстваше така, сякаш са го прегазили слонове. Коланът се впиваше в мокрия му от кръв корем. Ушите му ужасно пищяха. Бусът спря някъде в далечината. Той успя да откопчае колана и отвори вратата.

Измъкна се навън и застана на четири крака.

Къде беше Шарлот?

Джуниър изпълзя зад смачкания шевролет и я видя да лежи по гръб на склона с разперени ръце и крака. Изглеждаше абсолютно спокойна в замръзналата си неподвижност и той се усмихна. Планът му бе успял, по дяволите! През последните осемдесетина километра от пътя се беше преструвал, че нещото до него е Шарлот Викърс — с памучен сукман, човешка коса и лице от гумена топка.

От нивата зад него се разнесе шум — блъскане на автомобилни врати, зареждане на автоматични оръжия — и той за последен път хвърли поглед към проснатото тяло.

Това бе просто плашило, същото плашило, което бяха открили до стария клен.

Плашило с еспадрили и лъскава къдрава коса.