Хрътка

58.Дим над водата

Полицай Карла Строуб видя караваната, когато наближаваше уединената поляна край Шадоу Маунтин Лейк.

Тя леко натисна спирачката, та черно-белият полицейски автомобил да не поднесе по заледената настилка. Слаба като върлина жена с набръчкано лице, полицай Строуб беше ветеран в управлението на Грандби и можеше да надуши проблема от сто километра разстояние. Тъкмо затова незабавно включи светлините на покрива — нямаше намерение да поема никакви рискове с този сребрист седан девил, паркиран с работещ двигател до бежовата каравана. След онази патаклама на север — стрелбата, пожара и какво ли още не — човек трябваше да е предпазлив.

— Би ли проверил номера на кадилака, Боби? — каза Карла, докато отбиваше към седана.

Спрялата на пет-шест метра от „Девила“ каравана изглеждаше празна и страничната врата зееше.

Седналият до Карла полицай Роберто Гарсия кимна. Новобранец едва с двугодишен стаж в управлението, латиноамериканецът беше изключително старателен младеж, винаги готов да спечели някоя и друга точка в своя полза.

Той се наведе към монтирания на таблото лаптоп и набра съответните букви и цифри.

Полицай Строуб изключи двигателя, сложи си шапката, вдигна ципа на коженото си яке и излезе навън. Докато крачеше към кадилака, откопча кобура на служебния си револвер — стандартна процедура — и ниско нахлупи шапката си, за да се предпази от лапавицата. Колкото повече се приближаваше към колата, толкова повече се свиваше стомахът й. Имаше нещо нередно в небрежно спрелия седан. Двигателят му работеше — ауспухът плюеше бели валма дим. Ами караваната? От отворената врата водеха стъпки, които изчезваха в гората. Какво ставаше тук.

Тя стигна до предната лява врата и почука на тъмното стъкло.

Прозорецът се спусна с бръмчене и отвътре се показа лицето на дребна руса жена в лилав костюм.

— Как сте, полицай? — усмихна се тя. — Отвратителна вечер, нали?

— Да, госпожо — безизразно отвърна Карла. — Покажете ми шофьорската си книжка и талона на колата.

— Естествено — рече жената и затършува в чантата си.

После й подаде книжката си и временен талон за кадилака. Полицай Строуб извади фенерче от джоба на якето си и насочи лъча към книжката, издадена на името на Натали Мари Фортунато. Автомобилът бе регистриран на друг човек: Търстън Чикионе.

— Талонът е на името на господин Чикионе — каза Строуб.

— Чичо ми — поясни русата.

— Чичо ви ли?

— Да, полицай, колата е на чичо ми. Чичо Търстън. Има ли някакъв проблем?

Карла продължаваше да гледа талона.

— Бихте ли ми показали квитанция за застраховката, моля?

Блондинката запремигва и в тъмните й очи проблесна нещо. Едва прикрит гняв. Тя се наведе и отвори жабката.

— Какъв е този разпит? — измърмори жената. — Искам да кажа, откога в тоя щат е незаконно да седиш в паркирана кола…

В този момент полицай Строуб чу зад себе си отваряне на врата, хвърли поглед през рамо и видя, че Боби Гарсия слиза от патрулния автомобил. Очите му бяха разширени и дясната му ръка бе на кобура. Карла незабавно разбра какво означава това. Гарсия беше открил нещо в компютъра и ако се съдеше по изражението му, трябваше да е попаднал на сериозен проблем. Адски сериозен. Докато се приближаваше към кадилака, Боби й направи знак, който изясняваше всичко: международният жест за организирана престъпност.

Той натисна с показалец носа си настрани.

Полицай Строуб се завъртя към колата, извади пистолета си и го насочи към русата.

— Не мърдайте!

Жената замръзна с ръце в жабката.

— Вдигнете ръце на тила си! Веднага!

Натали Фортунато въздъхна и се подчини.

— Слезте от колата! Бавно! — Карла отвори вратата със свободната си ръка. Също извадил револвера си, Гарсия заобиколи кадилака от другата страна и насочи фенерче към тъмните прозорци. — На земята! По очи! — извика полицай Строуб.

— О, за бога — изсумтя блондинката и коленичи, после легна по корем на ледената настилка. — Просто се обадете на скапания ми адвокат — казва се Албърт Андер…

— Млъквай! — гневно излая Карла и погледна към партньора си, който се целеше в жената. — Остани при нея, Боби! И повикай подкрепление по радиостанцията, докато проверя караваната!

Той кимна.

Карла се обърна и се запъти към другия автомобил, като насочи револвера и фенерчето си към него. Приближи се до кабината и освети предния десен прозорец. Вътре нямаше никого. Полицай Строуб предпазливо пристъпи към задното отделение. Вятърът виеше и блъскаше леката алуминиева странична врата.

Първо усети миризмата — отвратително зловоние на човешки изпражнения и алкохол. После лъчът на фенерчето се плъзна по пода. Тук цареше пълен хаос — прекатурени столове, счупени бутилки, тъмни влажни петна. Накрая видя тялото, свито на кълбо до предната стена, само по мокри боксерки, смъкнати на глезените. Мъжът беше петдесетинагодишен, набит, с къдрава сива коса. Очите му бяха отворени, зениците — разширени. От устата му се стичаше слюнка.

Изглеждаше в кома.

— Боби! — извика Карла. — Кажи на диспечерката да пратят линейка!

Откри ги по чиста случайност.

Спускаше се по стръмен заледен склон, без да вижда почти нищо в мрака и виелицата. Обувките й се хлъзгаха, измръзналите й крайници сякаш горяха. Дишаше трудно, въздухът пареше дробовете й. Чувстваше краката си като пънове. Раната й продължаваше болезнено да пулсира. Струваше й се, че се движи на север, ала можеше и да греши. Единственото, което спаси разсъдъка й, беше песента.

Онази песен от младостта й за дима над водата.

През последните двадесетина минути тя звучеше в ума й като мантра — повтаряща се мелодия, която кънтеше като биещо сърце в главата й, мъжки глас, пеещ за пламтяща вода и издигащ се към небето дим. Или обратното? Шарлот смътно си спомняше, че групата се казва „Дийп Пърпъл“, но и в това не бе сигурна. Знаеше само, че песента е попила в слуховата й памет от безброй летни нощи, когато пушеше цигари в спалнята си и мислеше за някое момче или за проблемите си в училище… и че тази нощ тя спасява живота й.

До момента, в който се подхлъзна на леда.

Краката й полетяха във въздуха и Шарлот падна по задник на земята.

Изпъшка и се запързаля надолу по склона. Накрая успя да се хване за някакъв храст. Към пътеката на двадесетина метра под нея се затъркаля малка лавина от камъни и сняг.

После чу шум от тътрещи се крака и изпращяване на сухи съчки. Там долу имаше някой и падналите камъни сигурно го бяха уплашили.

Отдолу се разнесе вик:

— Ти ли си, Шарлот? — Гласът бе напрегнат, предпазлив и уморен.

Пол.

— Пол? — изхриптя тя, застана на четири крака и се втренчи към пътеката.

— Да! Ние сме!

— Слава богу!

— Добре ли си?

— Да, струва ми се. — Шарлот най-после успя да се изправи. Все още не ги виждаше. — Ами вие? Добре ли сте?

— Да! Май се изгубихме… но сме добре!

Тя се заспуска по склона, като се държеше за храстите и следваше посоката, от която идваше гласът на Пол.

— Не преставай да говориш, Пол!

— Ония мафиоти… още ли са…

— Няма ги, Пол. — Шарлот наближаваше подножието на склона и постепенно започваше да различава два неясни силуета. Мършав мъж, хванал за ръка момченце.

— Какво искаш да кажеш с това „няма ги“?

Тя стигна до завоя на пътеката и закуцука към счетоводителя и детето.

Те трепереха от студ и страх. Гащеризонът на Дарил беше покрит със сняг. Момчето я гледаше ужасено. Пол все още бе по фланелена риза и дърводелска престилка. Можеха да се разболеят от пневмония… но бяха живи. И това беше достатъчно.

— Не се безпокой за мафиотите — тихо отвърна Шарлот. — Вече няма да те безпокоят.

59.Ямата

Той лежеше в ямата на отчаянието, на самото дъно на седмия кръг на ада, и кръвта му изтичаше. Мислеше за майка си. „Ужасно е студено, мамо, има толкова много кръв.“ Вече не чувстваше нищо. Бяха му останали само спомените за майка му. Не беше сигурен, но сякаш я чуваше да чете на глас от книга за животните — нещо за мечите ями. Широки три и дълбоки пет метра, със заострени колове на дъното и покрити с листа и клони, те бяха предназначени за страшните черни мечки. Ала понякога се случваше в тях да попадне човек. Обикновено глупав човек.

Човек като Лу Сейнт Луис.

Какво би казала майка му, ако можеше да го види сега, гърчещ се в мрака на тази яма, пронизан от един кол точно през бъбрека и от друг — през бедрото? Какво щеше да обясни на майка си? Че всичко е станало по вина на къдрокосия ли?

Лу потръпна.

В ума му постоянно се повтаряха събитията от последните няколко часа: триумфът на къдрокосия над болката. Беше се затворил в черупката си, сърдечният му ритъм се бе забавил, очите му бяха отправени към някаква въображаема точка в далечината, сухите му, напукани и окървавени устни шепнеха на някаква въображаема жена, която наричаше „Малката“. Беше успял напълно да се изключи от централната си нервна система, да прекъсне връзката между мозъка и тялото си, и това неочаквано явление бе докарало Лу Сейнт Луис до лудост. За пръв път в дългата си странна кариера Лу изгуби самообладание. Той обърна всичко в караваната с краката нагоре, просна отпуснатото тяло на къдрокосия в ъгъла като чувал изгнили картофи. И когато на хоризонта се появиха сините светлини на полицейските автомобили, Лу отчаяно избяга. За съжаление подцени силата на бурята, както и способността си да се ориентира в гората, и скоро окончателно се изгуби. От този момент нататък бе само въпрос на време да падне в мечата яма.

Сега умираше и мракът в ямата го заливаше като някакъв подземен прилив. Навярно трябваше да се помоли, ала Лу беше атеист и се чувстваше вцепенен и празен като студен черен камък. Той запремигва и се опита дълбоко да си поеме дъх, но въздухът все по-трудно проникваше в наранените му бели дробове. Хиропрактикът погледна нагоре към далечното небе.

В мрака се приближаваха стъпки. Ала те не бяха истински — отчетливо потропване като от обувки на танцьор, стъпки на призрак. Над ръба на ямата се надвеси тъмна слаба фигура, очертана на фона на черните облаци. Лу чу тих женски глас.

— Мамо? — попита той. — Ти ли си, мамо?

— За бога, Луис. — Жената се намръщи. Лицето й имаше цвят на замръзнал порцелан. — Какво правиш?

— Умирам, мамо.

— Засрами се — каза призракът.

— Съжалявам — задавено промълви той.

— Сбогом, Луис. — И майка му изчезна.

— Мамо? — Лу напрегна очи. — Къде отивам?

Но мракът не му отговори.

Скоро вече нямаше и въпроси.

60.Да се върне на подателя

— Насам… Насам!

Шарлот беше паднала на колене и се взираше, за да открие източника на светлината — тънък бял лъч, който танцуваше насам-натам в снежната пелена. Едва хриптеше, чувстваше тялото си като излято от бетон, вече не усещаше раната си, пръстите на ръцете и краката й пареха. От около половин час й се привиждаха разни неща, пред очите й плуваха мастиленочерни петна. Но сега бе сигурна, че вижда тези три фигури, които изплуваха от виелицата пред нея като млечнобели призраци.

Лъчът на фенера им проблесна зад една от трепетликите, после се насочи към Шарлот.

— … Насам!

Гласът й отслабваше, дясното й ухо продължаваше да пищи. Тя бавно размаха ръце. Зад нея Пол и Дарил Латъмор се бяха свили в естествения заслон на два прогнили дънера, трепереха и се опитваха да не заспят. Снегът полепваше по дрехите, лицата, косата и веждите им. Бяха престанали да викат преди десетина минути и навярно смятаха, че Шарлот отново има халюцинация.

— Виж! — внезапно изписка малкият Дарил. — Татко! Това е шерифът! Шериф Флин!

Очите на Шарлот се напълниха със сълзи, сълзи, които мигновено замръзнаха.

От дърветата на тридесетина метра от тях излезе едър мъж в канадка и с мощен фенер в ръка. Шериф Джей Флин крачеше с решителната походка на стар каубой и носеше под мишница дълга пушка. От двете му страни вървяха още двама мъже. Онзи отляво беше по-млад, също в униформа, навярно заместник-шериф. Другият изглеждаше на средна възраст, висок и слаб, със зелено яке на федерален маршал.

— Маршал Винсънт! — издигна се над воя на вятъра гласът на Пол. — Аз съм Пол! Пол Стафорд!

— Боже господи! — възкликна шериф Флин, когато освети с фенера си Пол, момчето и Шарлот. Светлината заслепи Шарлот и тя примижа, после заслони очите си с длани.

— Дръжте си ръцете така, че да ги виждаме! — извика заместник-шерифът.

Все още на колене, Шарлот вдигна ръце. Пол и Дарил я последваха. Мъжете предпазливо се приближиха. Шерифът държеше фенерчето до цевта на пушката си и замислено ги наблюдаваше.

— Проклет да съм — накрая измърмори той.

Маршалът пристъпи напред.

— Добре ли сте всички?

— Освен че сме измръзнали, всички сме живи — без да сваля ръце, отвърна Пол. — Нали, Дарил?

Момчето кимна.

— Да, татко, живи сме.

Последва странно мълчание, като че ли никой не знаеше какво да прави.

Вятърът виеше сред клоните на дърветата.

— Можете да си свалите ръцете — каза маршал Винсънт, който продължаваше да клати глава, сякаш не вярваше на очите си. После прибра пистолета в кобура си, извади от джоба си цигари и се усмихна.

— Дай жилетката си на момчето, Клод — рече шериф Флин и подпря пушката си на един висок камък.

Заместникът му се подчини и Дарил бързо облече жилетката.

Шерифът се обърна към Шарлот и й подаде ръка.

— Госпожо… Можете ли да се изправите?

Тя успя да стане. Виеше й се свят, ушите й пищяха. Флин я наметна с канадката си.

— Благодаря ви — каза Шарлот. — Как ни открихте, за бога?

— Попитайте Клод.

Заместникът му сви рамене.

— Израснал съм из тия планини. След като не открихме трупове нито в къщата, нито на Пума Хил, реших, че трябва да сте минали дерето.

Маршал Винсънт се опитваше да запали цигарата си във виелицата. Накрая успя и с наслада дръпна.

— Честно казано, Пол, ти здравата оплеска нещата. В момента, в който жена ти се появи в Дъранго, разбрахме, че тук ще се случи нещо страшно. После момчето изчезна посред нощ и положението стана още по-лошо.

Пол го погледна.

— Санди и Тими добре ли са?

Маршалът кимна.

— Да, чакат ви в новия неутрален обект.

Последва ново мълчание, този път нарушено от Шарлот.

— За всичко съм виновна аз. — Слепоочията й пулсираха, ужасно й се виеше свят. Трябваше да влезе на топло, иначе щеше да припадне или дори да умре от измръзване. — За всичко — повтори тя. — За всичко съм виновна аз.

— После ще говорим за това — каза Флин.

— Шерифът е прав — рече Винсънт, дръпна за последен път от цигарата, хвърли фаса в снега и го стъпка. — Не ми се ще да прекъсвам купона, но трябва да тръгваме. Заминаваме на запад. Госпожице, вие можете да се върнете на изток с шерифа.

Пол и Дарил отидоха при маршала, после спряха и погледнаха назад към Шарлот.

Тя чувстваше, че всеки момент ще припадне. Ръцете и краката й пареха. Но оставаше да свърши още нещо. Шарлот се усмихна на Пол.

— Съжалявам за всичко това — каза тя.

Той кимна и отвърна на усмивката й.

— Не знам дали да ти благодаря, или… — Пол сви рамене.

— Няма нужда да ми благодариш. — Коленете й трепереха. Шарлот погледна момчето. — Успех, миличък. И известно време не се занимавай с бейзболни картички.

Дарил кимна.

— Да, госпожо.

— Време е да се мятаме на конете, момчета — каза Винсънт.

Шарлот отново се обърна към Пол и бръкна в джоба на якето си.

— Преди да тръгнеш, Пол, трябва да ти върна нещо. — Тя извади монетата и я протегна към него. Среброто мътно проблесна под лъча на фенера.

Той свъси вежди.

— Какво е това, по дяволите?

— Твоят талисман — отвърна Шарлот и направи няколко крачки към него. Чувстваше се като пияна, ушите й пищяха, по гърба й се редуваха горещи и ледени тръпки. Зрението й започваше да се замъглява.

Пол взе монетата и от докосването на пръстите му по екрана в главата й пробягаха искри на неопределена емоция. Шарлот се олюля за миг.

— Пази я, Пол — каза тя и го целуна по бузата.

— Да вървим — повтори маршалът и постави длан на рамото на Дарил.

Тримата се запътиха към дърветата на запад.

Шарлот ги проследи с поглед.

После се свлече на земята.