Хрътка

30.Прегризаният крак

Приблизително по същото време, по което Джуниър се преобръщаше със смачкания си шевролет, Шарлот тичаше по един тесен напукан тротоар край Москито Ривър на няколко километра южно от Кансъл Блъфс.

— Чакайте! Чакайте! — с всички сили извика тя, докато обляна в пот и с разтуптяно сърце заобикаляше гипсовите саксии с фиданки, останали от изоставен проект за възстановяване на предградието. В далечината виждаше пресечката, която трептеше сред топлинните вълни като мираж, мръсната малка бензиностанция и редиците ниски тухлени сгради. Офисът на „Грейхаунд“ се намираше в последната от южната страна. На автобусната спирка нямаше нищо друго, освен крайпътен дървен навес.

Автобусът потегляше.

— Чакайте! Моля ви! — Тя размаха бинтованата си ръка, притиснала към себе си омазнената раница, която сякаш тежеше петдесет килограма. В нея бяха пакетчета шоколадови закуски, пуловер, фенерче, боеприпаси и полуавтоматичният двадесет и два калибров „Ругер“, който й беше дал Джуниър.

Шарлот се чувстваше като терористка и навярно приличаше на такава с късо подстриганата си коса, зачервено лице и изпълнени с паника очи. Носеше чисто нови дрехи: блуза с остро деколте, плисирана пола, плътен чорапогащник и дънково яке, набързо купени с кредитната карта на Джуниър от магазин една пряка на север от автогарата. Но за съжаление бе изгубила прекалено много време в мерене на якета.

И сега автобусът заминаваше без нея…

— Хей! — Тя тичаше по асфалта и отчаяно махаше с ръце, докато се давеше в облака от изгорели газове, излизащи от ауспуха на рейса. Той потегли към улицата, но Шарлот бързо скъсяваше разстоянието. Раницата подскачаше и се удряше в хълбока й, по гърба й се стичаха струйки пот.

Автобусът рязко удари спирачки.

Задъхана, Шарлот се втурна към вратата, извади билета от джоба си и го размаха. Вратата се отвори навътре. Шофьорът, слаб чернокож мъж в сива униформа и с дебели очила, не каза нито дума, а с привично движение протегна ръка за билета.

— Благодаря ви, много ви благодаря — едва успя да промълви тя.

Чернокожият взе билета й, нервно кимна и затвори вратата.

Автобусът потегли пак, а Шарлот тръгна по тясната пътека към последното свободно място отзад. Ръката я болеше от стискането на раницата, тъпа болка пробождаше кръста й. Имаше много пътници — фермерски семейства, сезонни работници, моряци в отпуска и местни жители с всевъзможен ръст, форма и цвят. Миришеше на застоял афтършейв и стара тапицерия. Багажът над седалките постоянно скърцаше и се местеше.

Тя се настани на празното място до тоалетната и остави раницата на пода.

Трябваше й известно време да се успокои. Нервите й бяха опънати до крайност, в мозъка й пращеше статично електричество. Само преди час Джуниър я беше оставил на крайпътния комплекс край магистрала 29 и оттам Шарлот бе взела такси до най-близката автогара. Струваше й се преди цяла вечност. Оттогава бе затворила екстрасензорните си пътища и напълно беше изолирала ума си. Сякаш вече не съществуваше. Като животно, попаднало в капан и прегризало крака си, за да избяга. Тя бе прегризала своя в мига, в който остави Джуниър.

Накрая успя да погледна през прозореца.

Ала дори не забеляза, че автобусът пресича междущатската граница и навлиза в Небраска.

— Идват скапаните момчета в синьо — кимна към далечината Дигър Мусолино.

Над асфалтовия път на около километър и половина се вдигаше облак прах, в който проблясваха синьо-червени светлини. Три, може би четири автомобила. Няколко щатски ченгета, линейка, навярно и затворническа кола. Вятърът донасяше вой на сирени.

— Винаги с един ден закъснение и един долар по-малко — кисело прибави той.

Крачеха обратно към буса с енергичната дързост, типична за гангстерите след извършване на престъпление. Хорган и Дебелия току-що бяха измъкнали гаджето на ясновидката от дерето и го влачеха като чувал с тор нагоре по склона, опрели пистолети в гърба му. Местните селяндури сигурно бяха чули стрелбата и бяха повикали полицията, но това нямаше значение. Мафиотите действаха така. Не бързаха, не криеха лицата си, не извръщаха очи — просто си вършеха работата. Свидетелите не ги интересуваха. А и освен това нямаше да се намеси никой фермер, който имаше дори капчица здрав разум.

— Тук е моментът да кажа, че това няма да ви се размине — хрипливо каза набитият мъж. Ризата му бе подгизнала от кръв, къдравата му сива коса лепнеше по лицето му. На пръв поглед нямаше сериозни наранявания, но силно куцаше.

— Ако бях на твое място, щях да си затварям устата — отвърна Дигър. Беше му писнало да се занимава с тоя скапаняк, малкия му шевролет и номерата му с разни плашила.

— Просто се опитвам да завържа разговор — като полагаше всички усилия да не се усмихне, рече Джуниър Патрик.

— После ще имаш достатъчно време да приказваш — обеща му Мусолино.

— Нямам търпение.

Стигнаха до буса, спрял на нивата с работещ двигател и отворена задна врата. Хорган и Рондо блъснаха Джуниър вътре и той се просна на пода.

— Имате много неприятна цицина на главата — тихо каза някой от вътрешността на колата.

Джуниър се завъртя към дребния мъж в евтин костюм.

— Не се безпокойте — прибави хиропрактикът и златният му зъб проблесна в сумрака. — Ще се погрижа да забравите за нея.

31.Промяната

Шарлот седеше в дъното на огромната метална консервена кутия с всички други сардини, обгърната от остра миризма на тела и изпълнена със смут и угризения, докато магистралата вибрираше под нея и дупките отмерваха времето. Времето по „Грейхаунд“. Онова еднообразно, безцветно, безкрайно време, което тече само в такива автобуси. С увиснали рамене и опряно на тъмния прозорец лице, Шарлот гледаше океана от царевица, без всъщност да вижда нищо.

„Съсредоточи се върху мястото… Гранд Лейк, Колорадо… «Пакардс»…“

Затворила очи, тя галеше ръбовете на сребърния долар и се опитваше да улови образи на трептящия екран в главата си. Пътен знак, характерна особеност, каквото и да е. Край нея профучаваха гигантски гранитни скали — навярно Пол се беше върнал в колата си — и студеният вятър брулеше призрачното й лице. Имаше деца. Две момченца тичаха през гората зад къщата. За миг зърна навес за дърва с купчина цепеници. Слънчевите лъчи се процеждаха през процепите в стените. От кухнята се носеше апетитно ухание, през прозореца се наведе жена, откъм гората се разнесоха гласове.

Нищо, което да й подскаже адреса.

Шарлот въздъхна и за момент прекъсна веригата.

На пода в краката й лежеше мръсната раница на Джуниър. Пистолетът излъчваше топлина като туптящо сърце. С него ставаше нещо странно. Шарлот мразеше оръжията и се ужасяваше от тях. Но това бе различно. Може би защото принадлежеше на Джуниър. Може би защото молекулите на дръжката му бяха попили неговата доброта.

Тя потръпна, извърна очи и отново погледна през прозореца, за да проясни ума си.

За миг зърна отражението си в стъклото. Изглеждаше ужасно, с изпито лице и потънали в черни кръгове очи. Копнееше да си сложи очна линия, малко руж и светло червило. После мислено се изруга, че мисли за такива неща, докато мафиотите навярно обстрелват Джуниър. Какво й ставаше? Шарлот се намръщи на отражението си. Импровизираната й прическа беше истинска катастрофа — не само че ръката й бе треперила, но дупките и неравностите по магистралата също не й бяха помогнали много — и сега тя приличаше на пациент, подложен на химиотерапия. Предишните й буйни къдрици се бяха превърнали в ливада, опоскана от крави. Дълбоко в себе си съзнаваше, че е пожертвала косата си, за да оцелее, и че дори изглежда модерно — навярно имаше малко пънкарски вид, но все пак модерен — ала това не я утешаваше. Чувстваше се като играчка в чужди ръце.

Имаше още нещо, което я разяждаше отвътре като рак, и тя не можеше точно да го определи. Навярно гняв, че е била принудена да се отдели от Джуниър — от мъжа, в когото бе лудо влюбена, от единствения човек на света, на когото безпрекословно вярваше. Имаше голяма вероятност да го заплашва смъртна опасност. А може би това беше ужасът, който се гърчеше в нея и й казваше, че е допуснала непоправима грешка, страхът, който я смазваше.

А може би бе нещо по-дълбоко, по-сложно и заплетено…

— Здрасти!

Гласът почти я накара да подскочи. Тя се обърна към пътеката и видя малко чернокожо момиченце, което стоеше до седалката й.

— Здравей, миличко — каза Шарлот. — Как си?

— Аз съм на седем и половина! — весело отвърна детето. Двете опашчици на главата му бяха завързани със стари сини панделки, от носа му се стичаха сополи. Рокличката му бе дрипава и лекьосана и бедността просто струеше от очите му. Под мишницата си стискаше парцалива кукла.

— Ами че ти си почти голяма — усмихна се Шарлот. — Как се казваш, миличка?

— Шонти Уотърс.

— Много хубаво име, Шонти. Аз съм Шарлот. Как се казва приятелката ти?

Момиченцето замислено погледна куклата.

— Истинското й име е Шанис, обаче брат ми и неговият приятел й викат „Тъпа кучка“.

Шарлот усети странно парене под лъжичката.

— Повече ми харесва Шанис.

Детето мълчаливо сведе очи към пода.

— Ела тук, миличка — рече Шарлот и Шонти пристъпи към нея.

Шарлот извади от джоба на гърдите си тампон марля, останал от последната смяна на превръзката й, и избърса сополите от носа на момиченцето. Ръцете й конвулсивно трепереха. Особено дясната. Опита се да я спре, но не успя.

— Ето, Шонти, така е много по-добре.

Детето кимна и цъкна с език.

После избяга.

Шарлот го проследи с поглед. Повечето от пътниците дремеха. Точно зад шофьора седеше едра чернокожа жена в кафява униформа и когато Шонти се приближи, тя протегна ръка.

— Къде беше? — строго попита негърката, стисна момиченцето за китката и го дръпна на седалката. Шонти замрънка за някаква госпожа отзад и за тоалетната, но майката само я шляпна по дупето. — Няма да изчезваш така, без да ми казваш къде отиваш.

Шарлот се обърна към прозореца.

Автобусът пътуваше по I-80 с над сто километра в час. От двете страни на магистралата се вълнуваше океан от див златник и пшеница. Еднообразието бе почти хипнотизиращо. Безкрайна ограда пазеше посевите, електрическите кабели бавно се поклащаха между стълбовете. Шарлот усещаше, че нещо в нея се променя и че пейзажът навън само ускорява процеса. До щатската граница на Колорадо оставаха около пет часа, до Скалистите планини — още четири.

Тя отново погледна към предната част на автобуса.

Момиченцето лежеше в скута на майка си и си тананикаше. Шарлот се усмихна и си помисли, че ще е чудесно да има дете. В някой друг живот, може би.

В друга вселена.

В частен гараж до писта „В“ на общинското летище в Линкълн, Небраска, ги очакваше друга кола, този път каравана. Бяха я докарали двама от хората на семейство Романи, което управляваше планинските щати. Беше истинска красавица — шевролет G 3500 RV с превъзходен двигател. Вътре имаше всичко: походни легла за шестима, зареден хладилник, печка, съдомиялна машина, микровълнова фурна, компютър, сателитна телевизия, видеокасетофон с цяла библиотека порнокасети и бар с всевъзможен алкохол от „Чивас Регал“ до „Дом Периньон“. И шкафове, пълни с кутии черен хайвер, скъпи италиански деликатеси, дори кутии с любимата марка европейски цигари на Дигър. И всичко това подарък на Големия Джон Фабионе от босовете на фамилия Романи. Това бе и най-добрият начин да се слеят с нормалния поток по междущатската магистрала.

Прехвърлянето стана бързо и експедитивно.

Пристигнаха по магистрала 2 от юг и влязоха в летището без много шум. Насочиха се към редица складове край най-отдалечената писта. Докато заобикаляха, от летището излетя Боинг 727 и шумът им осигури допълнително прикритие.

В гаража ги очакваше едно от момчетата на Романи. Дигър и Рондо бързо поведоха Джуниър. Хиропрактикът безмълвно ги последва. Гангстерът от клана Романи подаде на Дигър ключовете и кимна за сбогом. Мусолино настани другите отзад и седна зад волана.

Миг по-късно запали двигателя и превключи на скорост.

Всичко това отне не повече от пет минути.

32.Здрач

— Не отиваш на почивка, а?

— Толкова ли е очевидно?

Чернокожата жена посочи раницата в краката на Шарлот.

— Не си се облякла като за почивка и постоянно поглеждаш към това нещо, като че ли всеки момент ще му пораснат крака и ще избяга. Да не споменавам, че откакто седна тук, не си престанала да кършиш ръце и да мислиш за други неща.

Внезапно очите на Шарлот пламнаха. Почувства се така, сякаш гърдите й ще се пръснат.

В здрача навън вече се виждаха предградията на Киърни. Поредната водонапорна кула с нарисувано на стената весело лице, поредният къмпинг, поредното пусто гимназиално игрище. Нощта се спускаше като погребален саван, захлаждаше се, сенките се удължаваха. Чак до хоризонта се простираха промишлени сгради и асфалтови пътища. Сиукските воини, покритите конски фургони и „Пони Експрес“ бяха изчезнали заедно с кринолина. И все пак Шарлот се чувстваше така, сякаш е в машина на времето и задушният въздух и монотонното гърлено бръмчене на автобуса я връщаха в по-примитивна епоха, епоха на свободни небеса, огромни пространства и битки на живот и смърт сред житните ниви. Може би тъкмо затова получаваше тези сигнали от монетата, телеграми от ума на Латъмор, пристъпи на параноични проблясъци. И колкото по̀ на запад отиваше, толкова по-силни ставаха емоциите, толкова повече се опъваха нервите й. Тялото й вибрираше от сдържана енергия, странният рак в нея пареше повече от всякога. Ужасно й се искаше Джуниър да е тук. Имаше нужда от приятел, от помощ, от истинско чудо.

Може би тъкмо затова отиде в предната част на автобуса и седна до майката на момиченцето.

— В беда съм… искам да кажа… направих нещо ужасно.

— Успокой се, мила, всичко е наред.

— Отивам някъде, опитвам се да уредя един въпрос.

— Чудесно.

— Може би дори да спася човешки живот, но всичко е… всичко е пълна каша.

— Звучи сложно.

— Нямаш си и представа.

— Опитай да ми обясниш.

Шарлот мъчително преглътна.

— Няколко души са в смъртна опасност заради мен, даже мъжът, когото обичам, неговият живот също е в опасност заради мен, заради моята… глупост!

— Спокойно, мила — каза негърката. — Едно нещо съм научила през живота си: никой не е толкова глупав, колкото си мисли… нито толкова умен.

Едрата чернокожа жена се закиска и цялото й тяло започна да се тресе. Страхотна гледка. Натъпкана в кафявата си униформа, чиито копчета почти щяха да се скъсат от огромните й гърди, Мейвис Уотърс имаше невероятно майчински вид. Стиснало колана на кобура й, момиченцето спеше сгушено в скута й. Мейвис изглеждаше така, сякаш ако се сблъска с престъпник, ще се колебае дали да го застреля, дали да го напляска по дупето за това, че е бил лошо момче, или просто да му обещае вкусна домашна храна, ако се поправи.

Шарлот погледна бинтованата си ръка. Колко време бе минало, откакто я бе пъхнала в пламъците на бойлера? Малко повече от двадесет и четири часа? Струваха й се години. Пръстите й все още пареха. Тя стисна сребърния долар.

По време на разговора с Мейвис Шарлот галеше монетата и попиваше последната екстрасензорна искрица. Но през последния час сигналите все повече отслабваха. С Латъмор ставаше нещо, усещаше го по вибриращите ръбове на долара. Започваше да изпада в паника. Щом Латъмор се страхуваше и се беше въоръжил до зъби, навярно вече знаеше, че мафиотите са по петите му. Може вече да бе избягал. Може би Шарлот неволно му беше пратила предупреждение. Никога не бе опитвала да излъчва мисли към друг човек. Само приемаше, поглъщаше, душеше като хрътка. Ала имаше вероятност да е пращала емоции към умовете на клиентите си, без да го съзнава.

А може Латъмор просто да беше нервен по природа.

Тя затвори очи.

— Съжалявам… просто… не мога да повярвам, че е истина.

Мейвис сигурно бе усетила болката и объркването й, защото се наведе към нея и я прегърна.

— Просто си поплачи, миличка — тихо каза тя и я притисна към себе си.

И Шарлот се разплака.

Не беше точно вой на оплаквачка, дори не се чу над бръмченето на автобуса. Тя простена и възелът в гърдите й се развърза, раменете й се разлюляха, тялото й се разтърси, сълзите потекоха по лицето й и закапаха по тапицерията на седалката. Усети погледите на неколцина от пътниците в тила си, ала нямаше какво да направи. Трепереше като уплашено врабче. Мейвис я потупваше по гърба и я галеше по раменете и главата.

Монетата се изплъзна от пръстите й, претърколи се по скута й и издрънча на пода. Чернокожата жена инстинктивно се пресегна да я вдигне.

— Всичко е наред, аз ще я взема — каза Шарлот и се наведе.

Двете жени едновременно докоснаха сребърния долар.

От метала прескочи искра.

— Какво стана? — Мейвис рязко се отдръпна, сякаш монетата я беше ухапала. Тя се облегна назад и заразтрива пухкавата си длан, премигна и преглътна.

Сърцето й отново се разтуптя. Лекарят я бе предупредил за сърдечното й заболяване и й беше забранил да яде пай с батати, пържоли и сандвичи с пикантно сирене, но Мейвис предпочиташе да умре млада и с широка усмивка на лице, отколкото да се тревожи за холестерол, удари и инфаркти. Ала в момента, в който докосна монетата, тя усети нещо повече от обикновено прескачане на сърцето. По-скоро приличаше на електрически удар, може би дори на нещо свръхестествено, преминало през ума й за няколко секунди, глас, отекнал в ушите й, сякаш по високоговорител: „Всичко е заради мен!“. И после: „Убит в Гранд Лейк!“. Следваше нещо като „Латъмор и цялото му семейство!“ — и накрая само неразбираеми думи.

— Моля? — Шарлот избърса очи и прибра монетата в джоба на блузата си. Изглеждаше изцедена като пране, минало през центрофуга и простряно да съхне.

— Току-що каза нещо — рече Мейвис.

— Кога?

— Току-що.

Бялата жена смаяно я погледна.

— Не разбирам…

— Чух те — настоя Мейвис. — Нещо за Гранд Лейк. И за някой си Латъмор.

Последва мълчание.

Шарлот просто я гледаше и Мейвис изпита съчувствие към тази нещастна жена. Със зачервените си очи, с късо подстриганата си коса и трепереща брадичка, тя приличаше на изгубено момиченце. Който и да беше този Латъмор, явно от самото му име я побиваха тръпки. Искаше й се да я прегърне, да й каже, че всичко е наред, да я успокои, но измъченото лице на Шарлот показваше, че не може да бъде утешена.

— Нищо не съм казвала — накрая промълви тя.

— Е, сигурно ми се е причуло — сви рамене Мейвис.

— Кълна се, че не съм казвала нищо.

Мейвис кимна.

— Извинявай, миличка, не исках да…

— Трябва да вървя — внезапно я прекъсна Шарлот и вдигна раницата си от пода.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Много мило от твоя страна, че поговори с мен — каза Шарлот, изправи се, олюля се и притисна раницата към себе си така, като че ли от нея зависеше животът й. Очите й панически пламтяха. Тя неуверено закрачи по пътеката с малко треперливите движения на човек, чиито мисли са в хаос. На няколко пъти се блъсна в седалките, извини се на хората и се върна на мястото си.

Мейвис я проследи с поглед, после усети, че някой я дърпа за ревера.

— Мамо? — Малката Шонти се бе събудила и я наблюдаваше.

— Всичко е наред, миличко — прошепна Мейвис. — Заспивай.

— Защо е тъжна тази лелка?

— Моля?

— Защо е тъжна?

Мейвис се замисли. Спомни си електрическите искри, прескочили от сребърния долар, гласа, изкънтял в главата й като от другия край на пропаст. Веднъж беше чула гласа на Исус, докато пееше химни в черквата — поне й се бе сторило, че го чува — но никога не беше преживявала такова нещо. Ставаше дума за убийство, за човек на име Латъмор и за Гранд Лейк, каквото и да бе това. Мейвис погали детето по гърба.

— Тя е в беда, миличка. Заспивай.

33.Нервни възли

— Отпуснете се, господине, моля ви — каза на мъжа върху масата за масаж хиропрактикът. Застланият с килим под вибрираше от двигателя. — Няма смисъл да се напрягате, уверявам ви.

— Послушай доктора — обади се от стола си в другия край на купето Дигър Мусолино.

Шофираше Рондо, така че Дигър да може да присъства на „сеанса“.

— Слушам го — измърмори сивокосият, притиснал лице към облегалката за главата. — Повярвай ми, слушам го.

Последва неловко мълчание.

Автомобилът леко се поклащаше — носеха се по потъналата в мрак междущатска магистрала. От време на време през прозорчето се процеждаше светлината на неонова реклама или пътна лампа. Вътре беше тясно, макар и не толкова, колкото в буса — може би седемнадесет-осемнадесет квадратни метра. Покрай стените от двете страни имаше сгънати походни легла. Миришеше на гума и белите флуоресцентни лампи силно блестяха.

Масата за масаж се намираше в средата на купето и сивокосият беше завързан по корем.

Лу Сейнт Луис мразеше да работи в такива условия. Стандартът му бе прекалено висок. Още в Югоизточната школа по хиропрактика в Канзас Сити той беше истински професионалист, което безкрайно радваше майка му, възпитана като строга мормонка. И години по-късно, след като го изключиха от Американското дружество на хиропрактиците поради многобройни обвинения в сексуален тормоз на пациентки, той бе свикнал да работи в съвсем различна обстановка. Ако беше в апартамента си, където провеждаше много от тези „сеанси“ за мафията, Сейнт Луис използваше маса на колела, галваничен генератор, дори игли за акупунктура. Но истинските професионалисти бяха способни да работят с каквито инструменти разполагат и Лу бе готов за нов сеанс.

— Преди да започнем — меко каза той на сивокосия, — искате ли да споделите нещо с господин Мусолино?

— Вече ви казах. Тя не знае къде е Латъмор, уплашена е и бяга от вас.

— Просто не ти вярвам, Патрик — изсумтя Дигър.

— Можете да ме мъчите колкото щете, но това няма да промени фактите.

Отново последва напрегнато мълчание.

Мусолино дръпна от цигарата си и изпусна облак дим.

— Имаш последна възможност да избегнеш нещо много неприятно. Само трябва да ни кажеш къде в Колорадо живее тоя тип. Ще си направиш голяма услуга.

— Казах ви всичко, не знам нищо повече.

— Добре, Патрик. — Дигър угаси фаса си. — Наистина съжалявам… но ти ни поставяш в затруднено положение.

Той кимна на хиропрактика.

— Давай, докторе.

— Добре — каза Лу, — да започнем с диагнозата. — Той изсипа масло за масаж върху опитните си длани. — Като ви гледах как ходите, забелязах, че леко накуцвате. Едва забележимо, но все пак накуцвате. Това ме кара да смятам, че единият ви крак е малко по-къс от другия. Така ли е, господине?

Мълчание.

Дигър рязко скочи от стола си, хвърли се към масата и сграбчи Джуниър за шията.

— Отговори му! Отговори му, педал скапан!

— Да, да, точно така, да, вярно е — изпъшка Джуниър.

Мафиотът го пусна. Лицето му бе зачервено и мина известно време, докато се овладее. После се върна на мястото си. На масичката до него имаше бутилка „Чивас Регал“. Той си наля два пръста в картонена чаша и отпи.

Лу кимна.

— Добре… предполагам, че единият ви крак е малко по-къс от другия, което може да е довело до известно изкривяване на гръбначния стълб. — Той остави шишето с масло на плота до себе си и отиде при масата. Сивокосият беше труден пациент, мускулест и с много подкожна мазнина. Бяха му съблекли памучната риза и панталоните и сега лежеше само по боксерки. Хиропрактикът погледна луничавия му гръб като диригент, който проверява оркестъра си. — В резултат е възможно в по-дълбоките мускули да са се появили нервни възли.

Той натисна с пръст месестата част на бедрото на Джуниър.

— Ооххх… Ооххх! — извика сивокосият и стисна клепачи.

За Лу той бе невероятно красив, като загряваща първа цигулка, от която скоро ще се разлее вълшебна музика. Но в момента той само я настройваше.

Сейнт Луис повдигна пръста си.

— Виждате ли какво искам да кажа? На това място изпитвате много силна болка. — Той се обърна към плота зад себе си, сложи си гумени ръкавици и взе Т-образния си лост — лакирана дървена пръчка с гумен накрайник. Физиотерапевтите използваха този инструмент за раздвижване на напрегнати мускули. — Човек с вашия ръст и на вашата възраст често получава ишиас — спокойно продължи обясненията си Лу. — Среща се при по-възрастни мъже, които си въобразяват, че са първокласни спортисти. Ишиасът се появява тогава, когато бедрените мускули притиснат седалищния нерв. — Хиропрактикът прокара палец по опашната кост на Джуниър. — Точно тук… виждате ли? Усещате ли го?

— Да — промълви сивокосият.

— Ако позволите, един последен въпрос, господине. Бихте ли ни казали къде в Колорадо живее семейство Латъмор?

Джуниър не отговори.

— Оооххх!

Викът се изтръгна от гърдите на Джуниър абсолютно неволно, сякаш централната му нервна система бе пратила сигнал до гласните му струни и той не можеше да направи нищо друго, освен да изпусне въздуха от дробовете си като парен локомотив.

Нещо проникна в ректума му.

Джуниър прехапа езика си, очите му изхвръкнаха от орбитите си, устата му се напълни със солена кръв и той едва потисна желанието си да закрещи. Искаше му се да разкъса цялата кола със зъби. Твърдият гумен предмет навлизаше все по-навътре, тазът му гореше и мозъкът му се пръсваше. Още малко и щеше да изгуби съзнание. Върна се в дните си в католическото училище, когато монахините го заключваха в тъмното мазе и го биеха с гумени маркучи.

— Ще направим малка корекция на сакрума ви — каза отвратителният дребен човек с пръчката. — Ще разбудим този феморален нерв, в който е домът на чистата болка.

— Моля ви… — започна Джуниър.

Пръчката проникна навътре в него.

— Оооххх!

Избухна пожар и той изрева. Пред очите му пламна яркооранжева светлина. Сякаш през кръста го бе прегазил камион, сякаш в таза му експлодираше коктейл Молотов и той закрещя, закрещя на дребния човек да престане, ала пръчката продължаваше да се движи и огънят се разливаше по краката, ръцете, шията и тила му. Джуниър се разплака като дете и се опита да мисли за нещо приятно, за сладка царевица, коледна пуйка, за кучето си Джипси и за пластмасовото си бъги, за щатския панаир в Охайо, ямахата на брат си и парата на наденичките, но нищо не спираше болката.

Пръчката продължаваше да се движи.

Той се опита да мисли за единственото останало нещо, за най-хубавото, за сладкия аромат на Шарлот, за буйната й тъмна коса, за влажния блясък на устните й.

Единствената му надежда за бягство.

34.Тъпа брадва

Автобусът пресече щатската граница на Колорадо малко след полунощ.

Шарлот седеше отзад, гризеше си ноктите и гледаше през тъмното стъкло към обсидиановочерните прерии навън. Пътуваха по междущатска магистрала 76, пуст четирилентов път, който навлизаше в щата откъм североизточния му ъгъл, минаваше през Стърлинг и Форт Морган и стигаше до Денвър. Тук-там сред голата равнина бяха пръснати скотовъдни ферми и водохранилища. Светеха само далечните рафинерии и радиокули, чиито самотни светлинни мигаха в нощното небе. На западния хоризонт едва се очертаваха силуетите на планините.

През последните два часа спираха на няколко пъти и автобусът се беше изпразнил. Шарлот никога не се бе чувствала толкова самотна. Никога. Постоянно мислеше за Джуниър. Нямаше да си прости, че го е изоставила. Изпитваше нужда да поговори с някого. С когото и да е. Дори с Мейвис и нейното малко момиченце, но двете бяха слезли в Огалала. Шонти тъжно й махна на слизане, а майка й тревожно погледна към Шарлот. Мейвис Уотърс беше усетила нещо от монетата, Шарлот вече не се съмняваше в това. Чернокожата жена навярно притежаваше малко от „дарбата“, без изобщо да подозира, но и малко бе достатъчно. И сега знаеше името на града. Гранд Лейк.

Прониза я остра болка в челото. Вече беше изпила шестнадесет таблетки тиленол, ала главоболието продължаваше да я измъчва. Сякаш постоянно се намираше в състояние на екстрасензорно претоварване, като телевизор между две застъпващи се станции. На екрана в главата й пращяха различни образи и усещания. Планински пътища, потънали в мрак, черни силуети на дървета и прозорци, прозорци, прозорци навсякъде, някои напукани, други замазани с боя, трети със стари, изгнили черчевета.

Защо прозорци?

Тя погледна навън и видя зелена табела, на която пишеше „Стърлинг 48, Форт Морган 113“.

С помощта на картата на Скалистите планини Шарлот бързо пресметна оставащото разстояние. До Естийз Парк имаше още поне три часа и шест до Гранд Лейк. Щеше да пристигне някъде по разсъмване. Възнамеряваше да наеме кола в Естийз, после да заобиколи парка до планинското градче Гранд Лейк. Щеше да попита за семейство „Стафорд“ в „Пакардс“. Всичко изглеждаше толкова просто, чисто и лесно. Ала дълбоко в себе си Шарлот знаеше, че изобщо няма да е така. И тази мисъл караше пулса й да се ускорява и устата й да пресъхва. Имаше нужда от сън, но едва ли щеше да заспи. Във вените й течеше толкова много адреналин, че не можеше да се удържи да не гризе ноктите си.

Тя се наведе и дръпна ципа на сака.

Пистолетът бе увит в салфетките, които беше купила от бензиностанцията в Маратон, Айова. Шарлот го взе и стисна дръжката му…

… по жилите й плъзна електрически ток…

(… пламъци…)

… тя рязко си пое дъх, сякаш в лицето й бяха плиснали студена вода…

(… на двеста метра напред виждам напалмът да всмуква небето в зейналата си паст, самолетите се отдалечават над жълто-зеления хоризонт…)

… образът нахлу в главата й и тя се задъха…

(… по корем в калта, треперя като мокър плъх, по лицето ми се стичат сълзи и сополи, безпомощно гледам адската сцена през оптичния мерник за нощна стрелба, малките огнени кълба, които се търкалят по земята, после разбирам, че са цивилни, че са деца, по дяволите тези кошмарни фойерверки, огнените кълба са горящи южновиетнамски деца, които умират, и трябва да направим нещо, те умират, умират, умират…)

— Аххх! — внезапно ахна Шарлот и изпусна пистолета на пода.

Оръжието глухо издрънча и тя рязко се отпусна назад. Ужасът продължаваше да разцепва черепа й като тъпа брадва. Обливаха я вълни от емоции, чувства, които не би трябвало да изпитва, усещане, че не постъпва правилно, че насилието разкъсва човешката раса.

— Мили боже — промълви Шарлот.

Предпазливо взе пистолета. В дръжката, изглежда, нямаше повече енергия. Като се криеше зад предната облегалка, Шарлот надзърна към шофьора, прегърбен над волана и потънал в хипнотичния транс на магистралата. После отново погледна към оръжието, извади един от пълнителите и провери дали патроните са заредени правилно. Накрая върна ругера в раницата.

Нова мълния разцепи челото й и се спусна към слепоочията й. Беше като някакво ехо, като вик. Може би от Джуниър? Още един спомен от Виетнам, попил в пистолета?

В този момент й хрумна нещо.

Да прати мисли.

Съобщение.

Тя затвори очи и задиша бавно и дълбоко. Вдишване през носа, издишване през устата, вдишване през носа, издишване през устата. Представи си, че слънцето затопля темето й, после лицето, шията и гърдите й. Тялото й се отпускаше. Бе научила този метод преди години, когато започна да търси изчезнали хора, но сега щеше да го използва със съвсем друга цел.

Шарлот никога не се беше опитвала да праща мисли, ала в отчаянието си бе готова да опита всичко. Представи си, че се превръща в нещо ново. Нещо гладко, аеродинамично и всесилно.

Представи си, че се превръща в самонасочваща се ракета.

Въоръжи се с една-единствена мисъл, проста като предчувствие.

Представи си думите.

И ги изстреля на запад.

35.Кукла на конци

Когато започна, бяха в дневната. Беше вечер и вятърът клатеше електрическите кабели навън. Биеха се, окъпани от силната светлина на лампата. Момчетата се бяха свили до стълбището и ужасено наблюдаваха родителите си. Санди току-що бе ударила шамар на Пол, защото я беше излъгал за контрабандното оръжие, и той й изкрещя:

— Само се опитвам да правя каквото трябва!

И после се започна.

Тя не можеше да повярва на очите си. Съпругът й отметна глава назад, сякаш дърпан от невидими конци.

— Пол? Какво има?

— Не… — Сякаш нещо бе заседнало в гърлото му и го караше да се задъхва. Той вдигна ръце и се опита да хване нещо.

— Какво има, Пол? Плашиш ме!

— Не зна… — Очите му се изцъклиха и той отскочи към стената. Поставената в рамка снимка на цялото семейство се откачи от пирона и стъклото със звън се разби на пода. Саксията на съседната масичка се преобърна. Пол се прилепи към стената. Зъбите му скърцаха, клепачите му бяха стиснати, сякаш го разтърсваше електрически ток. Той се опита да каже нещо, но лицевите му мускули яростно се напрегнаха. Лицето му представляваше ужасна гледка.

— Татко! — изпищя едно от момчетата — Санди не видя кое — и я откъсна от хипнотичното й вцепенение.

Тя се втурна към Пол и го прегърна през кръста. Кожата му беше гореща.

— Те… иддд… идввв… — Той се мъчеше да изрече думите, лицето му стана алено, вените на шията и слепоочията му се издуха.

— Всичко е наред, мили, тук съм, тук съм — промълви Санди. Чудеше се дали не е получил удар, инфаркт или някакъв пристъп. Познаваше здравословното състояние на мъжа си и често се безпокоеше за високото му кръвно налягане. Той прекаляваше със солта, пиеше прекалено много и след стреса около преместването представляваше жива бомба с часовников механизъм. Тя винаги го бе карала да прави физически упражнения, да се храни по-разумно, да намали алкохола. Но сега, докато го гледаше как се гърчи до стената, гневът я напусна и я изпълни ужас. Не искаше да го изгуби. Санди все още обичаше това нещастно копеле.

После Пол внезапно се отпусна в ръцете й.

— Мили? — Тя се опита да го разтърси, но тялото му й се изплъзна и се свлече на пода като марионетка с откъснати конци. — Пол! — Санди коленичи до него и повдигна главата му в скута си.

Момчетата се приближиха зад нея.

Пол изглеждаше така, сякаш на главата му се е стоварил роял.

— Вече знам какво е това — прошепна той.

— Какво?

Съпругът й я погледна. Вятърът навън стенеше.

— Те идват.

— Кой идва?

Пол се опита да се изправи. Трябваше му известно време, но накрая успя да стане и се облегна на стената. Коленете му все още трепереха и той задиша дълбоко, за да се успокои. Очите му възбудено блестяха.

— Не мога да го обясня. Но това са думите, които чувам в главата си от два дни. „Те идват“. И сега знам кои са „те“. Фабионе. Кълна се, сигурен съм — Фабионе идват.

— Пол, за бога, как…

Той я хвана за раменете.

— Незабавно трябва да заминете, Санди.

— Но как…

— Престани да спориш с мен. Вземи момчетата и се махнете оттук. Още тази нощ. Още сега.

Санди го зяпна, прекалено възбудена, за да разбира нещо.

— К-къде?

Пол облиза устни.

— Ами… ще отидеш в ранчото на маршал Винсънт в Дъранго, имам адреса.

— Чакай, чакай, Пол, чакай малко, успокой се. Ще му се обадим. Той каза да му се обаждаме в случай, че се случи нещо. Ще се свържем с хората от Програмата.

Пол поклати глава.

— Не, мила, не! Трябва да отведеш момчетата оттук, веднага!

— Но…

— Чуй ме. Не мога да ти го обясня, но съм сигурен, че идват! Разбираш ли ме?

В Санди се бореха противоречиви чувства, гърдите й се свиваха.

Тя усети движение до себе си, треперещо рамо на момченце.

— Какво става, татко? — наруши тишината Дарил.

Пол погледна сина си, после вдигна очи към предния прозорец. Ставаше студено за юли. Задаваше се буря. Атмосферата в къщата бе като във влажна пещера — студената влага на Колорадо взимаше своето от Латъморови. Той отиде до прозореца, разтвори ленените завеси и надзърна навън. Накрая се обърна към семейството си.

— Крайно време е веднъж завинаги да сложа край на това.

36.Съсипникът

Времето в този район на Скалистите планини винаги беше капризно като необязден кон. Силни ветрове, чести бури и рядък студен въздух, в който слънцето изглеждаше по-голямо. Хората, които живееха в хладните сини сенки на Биг Томпсън Каниън на височина две хиляди и триста метра, отлично познаваха този постоянно променящ се климат. През лятото слънцето бързо се издигаше над равнините на изток, изсушаваше росата и хвърляше в клисурите дълги сенки. Въздухът ставаше кристалночист и ухаеше на бор и диви цветя. Но още преди пладне над върха на Лонг Пийк на запад започваха да се събират първите облаци. По обед сивото небе се спускаше ниско над ливадите и градовете и заваляваше дъжд. Местните можеха да си сверяват часовника по него.

Много рядко обаче се случваше микроклиматът да се промени.

Метеоролозите наричаха това „летни атмосферни фронтове“, но хората ги знаеха под друго име. Наричаха ги „съсипници“, защото съсипваха туристическия бизнес и попарваха надеждите на хотелиерите. Проваляха лятото и съсипваха икономиката. Обикновено идваха от северозапад с ледниковите ветрове от Британска Колумбия и носеха отвратително ниски температури, силни бури и бързо променящи се атмосферни условия, и не се знаеше колко ще продължат. Дни, седмици или цяло лято.

Такъв съсипник вилнееше в Естийз Парк, когато Шарлот Викърс пристигна по разсъмване в офиса на фирмата за автомобили под наем. Беше уморена от пътя от автогарата и нервите й бяха опънати. Шарлот помоли служителя за възможно най-малката кола и бързо попълни името, адреса и номера на шофьорската си книжка в стандартния формуляр. После се опита да плати с кредитната карта на Джуниър.

— Картата на съпруга ви ли е? — Служителят, надуто дребно конте с тъмночервена плетена жилетка и педантично сресана посребрена коса, я гледаше над половинките си очила.

— Да — с разтуптяно сърце отвърна Шарлот. Вятърът разтърсваше стъклената врата зад нея и ушите й пищяха.

Офисът беше малък, само с два метални стола и автомат за напитки. Миришеше на застояло кафе и парфюм, с който мъжът се опитваше да прикрие киселата си миризма на цигари.

Той отново погледна кредитната карта и сви устни.

— Обикновено искаме два документа за самоличност.

— Аз просто наемам кола, за бога — ядосано отвърна Шарлот. — Дадох ви номера на шофьорската си книжка.

— Въпреки това трябва да видя валидна шофьорска книжка или друг документ за самоличност.

— Нямам.

Служителят снизходително се усмихна.

— Тогава няма да наемете кола.

— Аз не искам да ми отпуснете заем!

— Госпожо, фирмената политика…

— Фирмената политика ли?! — неочаквано извика тя. Очите й се навлажниха от гняв и мъжът зад плота отстъпи назад, сякаш пред него имаше отровна змия.

— Госпожо…

— Чакайте малко! Чакайте! Къде отиде обикновената учтивост? Къде отиде любезността? Нима няма да помогнете на човек, изпаднал в затруднение?

Тя се задъха. Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите й и й се зави свят. Лицето на служителя се бе вкаменило и Шарлот мъчително преглътна. Никога през живота си не беше избухвала на обществено място и сега се уплаши. Всичко около нея се разпадаше.

— Господине — накрая каза тя, — извинявам се… малко съм разстроена.

— Да — студено отвърна той.

Шарлот си пое дъх и се овладя.

— Както вече казах, съпругът ми е закъсал в Гранд Лейк и трябва колкото може по-бързо да отида там. Моля ви, помогнете ми.

Служителят продължаваше ледено да я наблюдава.

— Съжалявам — каза той. — Нищо не мога да направя.

Шарлот кимна, после взе раницата си и портфейла на Джуниър.

И излезе.

Старецът седеше на шезлонг пред бунгалото си на Фиш Крийк Роуд и поправяше някаква лампа. Увит в безброй ризи и оръфани пуловери, той имаше рядка бяла коса и широко сипаничаво лице. Върху вестник пред него бяха подредени частите и старецът го затискаше с крак, за да не го отвее вятърът.

Когато Шарлот се приближи, той вдигна глава и я погледна. Очите му бяха воднисти, но мили.

„Опитай се да не изглеждаш отчаяна… Ако изглеждаш отчаяна, той ще заподозре нещо… Просто се дръж небрежно.“

Докато крачеше по тясната отбивка, Шарлот се мъчеше да успокои мислите си. Порутеното бунгало със саксии на прозорците предполагаше великодушен характер.

— Здравейте — каза тя.

— Добър ден — кимна старият чудак.

— Като че ли се задава отвратителна буря.

— Определено. — Той присви очи под студения вятър. Изражението му не бе негостоприемно, но като че ли я питаше каква работа има тук.

— Съжалявам, че ви безпокоя — започна Шарлот, — но попаднах в страшно затруднение.

— Нима?

— Да, господине. В затруднение съм и трябва колкото може по-скоро да намеря кола. — Тя посочи паркирания пред гаража форд ескорт. Автомобилът беше от края на осемдесетте години, с две врати и в сравнително прилично състояние. Като че ли планинският въздух му се отразяваше добре.

Старецът я погледна, като мигаше и поглаждаше наболата си брада.

— Какво ви трябва? — попита той накрая.

— Колата ви. Ще ви платя. Само за тази нощ. Спешно е. Опитах във фирмата за автомобили под наем, но не искаха да ми дадат кола без шофьорска книжка…

— Нямате ли шофьорска книжка?

— Това е дълга история. Наистина ужасно ми трябва кола. Може да се каже, че е въпрос на живот и смърт. Ще ви платя колкото поискате.

Той остави лампата.

— Съжалявам, миличка, но не давам тази кола под наем. Нито я продавам.

Щеше да й откаже. Трябваше бързо да направи нещо. Шарлот извади портфейла на Джуниър от раницата, отброи две петдесетачки и пет двадесетачки — почти всичките й пари — и му ги подаде. После извади кредитната карта на Джуниър. Ръцете й се разтрепериха толкова силно, че я изпусна на земята.

Старецът продължаваше да я гледа равнодушно.

— Не мога да ти взема парите, миличка.

Тя вдигна картата.

— Моля ви, вземете кредитната карта в залог. Само за един ден. Обещавам ви, че утре ще върна колата. Моля ви. Умолявам ви.

Старецът сви устни.

— Тая кредитна карта може да е също толкова негодна, колкото моята лампа.

— Погледнете датата, обадете се в банката, ако искате.

— Добре де, добре, не казвам, че не ви вярвам. — Той дълго гледа парите и кредитната карта. После се обърна към форда. Очевидно обмисляше.

Стомахът на Шарлот се сви.

„… моля те, моля те, моля те…“

Старецът въздъхна и кимна към колата.

— Спирачките малко лепнат и трябва да напълните резервоара.

37.Телефонни разговори

— Мама му стара! — Дигър Мусолино отскочи и размаха ръце, за да запази равновесие, след като колата леко се наклони на завоя.

Скапанякът на масата за масаж току-що се беше издрайфал. Той скимтеше като сгазено куче, гърчеше се от болка и съдържанието на стомаха му се разливаше по килима, италианските обувки на Дигър и дори по крачола му — и само защото копелето упорито продължаваше да се прави на герой. Предната вечер го бяха оставили на мира за няколко часа, за да си поеме дъх, и сутринта му бяха дали препечена филийка и няколко глътки уиски, обаче тоя тип пак отговаряше на въпросите им с шеги и крещеше името, чина и серийния си номер. Хиропрактикът бе използвал всичките си инструменти и Джуниър Патрик приличаше на катастрофирал автомобил. Но отказваше да им съобщи името на града, в който живееше Латъмор. Към девет сутринта, когато наближаваха предградията на Денвър, Дигър толкова се вбеси, че каза на хиропрактика да го убие, да го убие бавно, да го убие като гадно насекомо.

Но когато Сейнт Луис започна да извива шията на Патрик назад като жилава пуешка кълка, скапанякът одрайфа всичко наоколо.

Дигър мразеше дрехите му да са мръсни. Това само му напомняше, че все още е обикновен войник, човек от средните етажи на западаща фамилия. Сега гледаше полусмлените парченца хляб по скъпите си раирани панталони и гневът го изпълваше като черна вълна. Той разтвори сакото си и извади един от полуавтоматичните пистолети от колана си. После го зареди и се приближи до копелето на масата.

— Отдръпни се, докторе.

— Мисля, че още малко и ще пропее — възрази дребният хиропрактик, като избърса ръце в хавлиена кърпа и загрижено сбърчи вежди при вида на оръжието. — Ако ми дадете още мъничко…

— Дръпни се! — Дигър насочи пистолета към главата на Джуниър.

— Сигурен съм, че…

— Разкарай се, мамицата ти! — изрева Мусолино.

Докторът се подчини.

— Писна ми да се ебаваш с нас — каза Дигър и притисна дулото към черепа на Джуниър. — Погледни ме, скапан идиот… Погледни ме!

Джуниър измърмори нещо.

— Какво? — Дигър вдигна ударника и се приготви да натисне спусъка. — Какво каза, педал мръсен?

— Давай — с подути устни промълви Джуниър.

— Майната ти!

— Давай.

— Погледни ме, копеле! — Мусолино го хвана за косата и дръпна лицето му нагоре, опъна разкъсаните му сухожилия и изместени гръбначни прешлени и погледите им се срещнаха.

В очите на Джуниър нямаше страх. Абсолютно никакъв страх. Само спокойно разбиране, което Дигър незабавно позна. В дългата си кариера на палач на семейство Фабионе няколко пъти беше виждал такова изражение. Срещаше се при два вида хора — пълни социопати и набожни свещеници. Те не се бояха от смъртта. Дигър се усмихна и каза:

— Знаеш ли, да си издръжлив не е чак толкова лошо…

Клетъчният телефон иззвъня.

Мусолино се поколеба.

После свали ударника с палец и прибра пистолета.

— Телефонът те спаси, а, Патрик? — все още треперейки от гняв, сухо рече той и се отдалечи. Мобифонът лежеше на масата до печката сред празни бутилки, опаковки от закуски, преливащи табли и мръсни картонени чинии. Дигър усети странно бодване под лъжичката. Можеше да се обажда или някой от семейство Романи с полезна информация, или самата царица Кучка от Денвър.

Той вдигна телефона и натисна бутона.

— Да.

Писклив глас разцепи пращенето.

— Къде сте, по дяволите?

— Госпожице Фортунато?

— Не, майка Тереза. Къде си, по дяволите?

Дигър погледна предната стена. През малкото прозорче се виждаше кабината — месестото рамо на Рондо Хатън, тлъстият му тил и наведеното му над волана шишкаво тяло. Детективът загребваше с шепа от пакета карамелизирани пуканки в скута си и мляскаше като маймуна. Пътуваха на запад по магистрала 76. Намираха се на петнадесетина километра от Денвър и Мусолино виждаше промишлените паркове наоколо и кафявите хълмове, които се простираха до далечните скали. Мразеше този район. Прекалено много природа.

— Почти сме в Денвър — отвърна той. — От Чикаго ли се обаждате?

— Не, не се обаждам от Чикаго — едновременно презрително и възбудено каза Натали Фортунато. — В Денвър съм. Не можех да стоя и да ви чакам със скръстени ръце.

— Вие сте в Денвър! — Стомахът му се сви.

— Открихме я, Дигър. Но не благодарение на теб и твоя гениален доктор.

— Открили сте я? — Мусолино запремигва и пъхна пръст под яката си. Не можеше да повярва.

— Точно това казах, Дигър — извади си памука от ушите, за бога!

Дигър онемя. Внезапно ризата на Версаче му стана тясна и сърцето му силно се разтуптя. След цялото търсене на ясновидката и гаджето й, след като се наложи да гледа как Лу Сейнт Луис кълца копелето на кайма, след като оня одрайфа обувките му… трябваше да чуе това от Натали Фортунато. Не можеше да се случи нещо по-гадно. Сега как щеше да впечатли шефа си? Как щеше да се почувства Големия Джон Фабионе, когато научеше, че най-добрите му хора не са успели да открият някаква си нещастна ясновидка?

Как го беше направила тая Фортунато, по дяволите?

Стана толкова лесно…

След всички разговори с кретените по магистралата и Джон Фабионе в Мариън (откъдето старецът следеше преследването като забождаше цветни знаменца на карта), всички срещи с представители на осемте западни фамилии, всички таблетки валиум и чаши водка „Абсолют“ в стаята й в денвърския хотел „Фор Сизънс“, след всичко това, само с няколко обикновени телефонни обаждания успя да открие ясновидката.

— Дигър? — Натали притискаше клетъчния телефон между рамото и ухото си, докато ровеше в чантата си за цигари. Беше на задната седалка в седан девил, облечена в лилав копринен костюм с панталон, и пътуваше на запад по магистрала 70. Шофьорът бе от групата на Чикионе във Феникс, мъж с каменно лице, изрусена коса и изкуствен загар. Караше като добре смазан ням робот, което й доставяше огромно удоволствие. — Чу ли какво казах? — излая в телефона тя. — Дигър?

След кратко мълчание се разнесе напрегнат глас:

— Да, госпожо.

Натали сви устни. С такива хора, нищо чудно, че баща й беше в затвора. Но тя щеше да се справи с този малък проблем. Натали Фортунато щеше да изсипе огън и жупел върху главите на скапаняците, които бяха прецакали баща й. Щеше да възстанови деликатното равновесие.

— Искам да ни чакаш в град на име Гранд Лейк — каза тя, като извади цигара от сребърната си табакера и я запали. — Разбра ли?

— Гранд Лейк, да, ясно.

— Намира се на сто и петдесетина километра от Денвър. Би трябвало да стигнеш дотам за три часа.

— Ясно.

— Ще се срещнем в един малък бар, наречен „Пакардс“.

— Може ли да ви задам един въпрос?

— Давай, но бързо, Дигър.

— Ако смея да попитам, как успяхте да я откриете?

Замислена за онези телефонни разговори, Натали с наслада дръпна от цигарата и издиша дима.

Всъщност първото чудо направи нейната секретарка Джуди Дандридж.

Рано сутринта Натали чу приглушените стъпки на Джуди в съседния апартамент. Разговаряше с някого по телефона. Няколко минути по-късно тя се втурна в стаята й и вдигна щорите, като дрънкаше нещо за игла в копа сено. Джуди се свързала с няколко фирми за автомобили под наем в различни туристически градове — Аспън, Телюрид, Дъранго, Крестид Бът, Уинтър Парк — като се представяла за секретарка на частен детектив. В Естийз Парк улучила десетката. Служителят й съобщил, че сутринта някаква жена искала да наеме кола без необходимия документ за самоличност и му вдигнала скандал, защото трябвало да отиде в Гранд Лейк.

Щом чу това, Натали скочи от леглото, облече си халат и целуна Джуди по устните. А след като си поръча кафе от румсървис, реши да се обади на няколко места, преди да се свърже с Дигър и компания. Щом ясновидката се бе опитала да наеме кола в Естийз Парк, за да стигне до Гранд Лейк, и други местни трябваше да са я видели. Натали отново позвъни във фирмата за автомобили под наем и попита коя е най-близката бензиностанция. Получи два адреса: „Кларкс Коноко“ на магистрала 34 и „Шеврън“ на Макгрегър авеню. Телефонира им и някакво хлапе й каза, че току-що упътило жена с форд ескорт до „Пакардс“ в Гранд Лейк.

— Искаш да знаеш как съм я открила, така ли? — накрая рече Натали, загледана през тъмния прозорец на седана.

— Да, госпожо, любопитен съм.

Тя се усмихна.

— Просто и аз съм ясновидка. А сега си размърдай задника!

И затвори.

38.Зелената катедрала

На Шарлот й трябваха петнадесетина минути, за да прекоси Естийз Парк.

Скрит в сива утринна мъгла, градът все още не се беше събудил. Магазинчетата и тротоарите бяха тихи като музеи. Всичко изглеждаше като сън, призрачна градска диорама, очакваща да се отворят вратите. Но когато Шарлот стигна до покрайнините, евтините туристически атракции се замениха с огромните зелени вълни на пустошта.

Тя вече бе свикнала с форда. Тапицерията беше пропита с миризмите на стареца, смесица от „Олд Спайс“, кафе, тютюн и освежители. Вентилаторът свистеше като чайник, който все не може да закипи. Под седалките подрънкваха изпуснати монети. Но двигателят работеше гладко и тихо. От кола, изминала двеста и петдесетина хиляди километра, не можеше да се иска повече.

Докато стискаше волана, Шарлот видя неканени образи от живота на стареца — върволица от жалки хотелски стаи, пенсиониран продавач, самотен вдовец, опитващ се да се пребори с алкохолизма. Усети, че я облива вълна от скръб. Тя прекъсна веригата. Трябваше да мисли за Пол. Трябваше да се съсредоточи.

Ненадейно в края на гората се появи тъмен силует.

Парковият участък „Фол Ривър“ — малко бунгало с няколко помещения — се намираше на най-северния вход на националния парк „Скалисти планини“. Когато Шарлот спря пред портала, щорите на прозорците бяха спуснати.

Тя свали прозореца.

— Хей, има ли някой?

Не получи отговор. Погледна си часовника и видя, че е девет без две минути. На вратата на участъка пишеше „Работно време — 08:00-18:00 ч.“, но като че ли вътре нямаше жива душа.

Тя натисна клаксона и нервно прехапа долната си устна. Пръстите под бинта пареха. По предното стъкло се стичаха дъждовни капки. Шарлот вдигна ципа на якето си и включи вентилатора. През последните няколко часа дъждът се бе усилил и духаше леден вятър.

В по-високите части на планината може би валеше сняг.

Нещо в бунгалото се раздвижи и на прозореца се появи тъмна фигура. Щорите се вдигнаха и Шарлот видя млада снажна жена със сламеноруса коса, завързана на опашка.

Шарлот нервно се усмихна.

— Добро утро.

— Добро утро — поздрави я момичето, след като отвори прозореца. Дори в зелената си униформа не изглеждаше на повече от двадесет години. Нямаше грим. Държеше чаша кафе с емблемата на националния парк. — Какво обичате, госпожо?

— Трябва колкото може по-бързо да стигна в Гранд Лейк.

Момичето кимна.

— Ясно. Трябва да обърнете и да продължите по магистрала седем до Реймънд, после по шосе седемдесет и две покрай Сентръл Сити и накрая по четирийсета до Гранд Лейк. Ще ви отнеме пет-шест часа.

Стомахът на Шарлот се сви.

— Момчето в бензиностанцията на „Шеврън“ ми каза, че можело да се мине през парка. По Трейл Роуд, нещо такова.

— Трейл Ридж Роуд — поправи я момичето и отпи от кафето си. — Минава по водораздела, прекрасна гледка. По него до Гранд Лейк е по-малко от два часа.

— Тъкмо това ми трябва.

Служителката тъжно поклати глава.

— Не, госпожо, не и днес. Повярвайте ми.

— Но момчето каза…

— Момчето щеше да е абсолютно право, ако пътят беше отворен. Днес обаче Трейл Ридж Роуд е затворен. Много съжалявам, госпожо.

Шарлот продължи да хапе устната си, загледана към дървения портал пред нея. В средата имаше малък метален знак „Стоп“. Полазиха я тръпки. Лесно можеше да настъпи педала и да разбие дървената врата, но после? Щяха да я хванат още преди да е стигнала до средата на пътя. А и така щеше да привлече вниманието към себе си.

— Добре, мила, благодаря за упътването — накрая каза тя.

— Съжалявам за неудобството — като духаше кафето си, отвърна момичето.

— Няма нищо — рече Шарлот и превключи на задна.

Отдалечи се от бунгалото и се насочи към шосето, ала когато стигна до стопа на изхода, забеляза тесен асфалтов път, който се виеше по недалечен хълм и свършваше при няколко маси за пикник и две скари. Шарлот импулсивно зави и потегли по него. Малко по-нататък спря и се отпусна назад. Не знаеше какво да прави.

Известно време по-късно — струваше й се, че са минали часове, но всъщност навярно бяха само няколко минути — момичето излезе от бунгалото, облечено в дъждобран, с дървени табелки в ръце, и се скри зад сградата. Шарлот чу затръшване на автомобилна врата и погледна към другия край на пътя. Оттам започваше пътека, която продължаваше на запад покрай входа на парка и потъваше в гората. Беше достатъчно широка за форда. Без да се колебае, тя превключи на скорост и натисна газта.

Автомобилът потегли нагоре по склона. Шарлот затаи дъх. Очакваше момичето всеки момент да се появи и да я спре. Дъждът се усилваше и заглушаваше хрущенето на гумите по чакъла.

Накрая стигна до отсрещната страна на портала и даде малко повече газ. Струваше й се, че влиза в мрачна зелена катедрала. Старите смърчове скриваха сивото небе, температурата рязко падна с няколко градуса. Шарлот включи фаровете. Сърцето й биеше учестено. Тя вдигна очи към огледалото и видя бунгалото да се отдалечава зад нея.

После отново погледна към пътя…

… и се приготви да разбере защо насред лятото са затворили важна артерия като Трейл Ридж Роуд.

39.Лед

Отне й цял час, докато стигне до височина три хиляди метра. Стори й се цяла вечност.

Шарлот стискаше волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Превръзката на дясната й ръка се опъна като барабан. Автомобилът пълзеше нагоре в лапавицата едва с тридесет километра в час. В главата й постоянно проблясваха инстинктивни екстрасензорни сигнали. Кой месец беше? Къде се намираше? На Антарктида? Исландия? Тя хвърли поглед към страничния прозорец и видя, че светът свършва само на метър и половина от шосето.

После започваше осемстотинметрова пропаст, потъваща в море от смърчове.

Добре дошла на покрива на света.

След безброй опасни завои все още беше далеч под линията на дърветата, на повече от петнадесет километра от средата на пътя. На височина две хиляди и седемстотин метра мина покрай два елена, на две хиляди и деветстотин метра видя язовец, а веригата на две хиляди деветстотин и петдесет метра я предупреди, че пътят наистина е затворен — верига, която тя без колебание скъса на две с очуканата броня на форда. Лапавицата и мъглата толкова се сгъстиха, че не виждаше нищо.

Шарлот не откъсваше очи от шосето, шестметрово бетонно платно, което изплуваше от небитието. Колата виеше на ниска предавка, двигателят се задъхваше от недостиг на кислород. Паренето в болната й ръка се усили. Тя погледна през страничния прозорец и забеляза, че дърветата са изчезнали и на тяхно място растат само оскъдни храсти. От тук нататък започваше тундра, свят, толкова високо над морското равнище, че фотосинтезата се нарушаваше и можеха да оцелеят само отделни растителни видове. Тук горе беше друга планета. Слава богу, че не виждаше на повече от няколко метра разстояние.

Ако знаеше колко е нависоко, щеше да се подмокри.

Шарлот безуспешно се опита да настрои радиото. Кой знае защо, то винаги й действаше успокоително. А сега тя повече от всякога се нуждаеше от успокоение. От нещо, което да я свърже с цивилизования свят. Затова продължаваше да върти копчетата, назад-напред, назад-напред…

… после вдигна поглед.

Обля я внезапна светлина и мъглата се разкъса като завеса.

Сърцето й спря и тя смаяно зяпна невероятната гледка, разкрила се пред малкия й автомобил — толкова много пространство, толкова огромно, толкова безкрайно сред вълните сребриста светлина. В този момент осъзна, че се е издигнала над облаците, съвсем близо до Господ. В далечината се извисяваха гигантски върхове, чиито назъбени от глетчери склонове имаха цвят на замръзнал живак. Намираше се на три хиляди и шестстотин метра. И Шарлот направи точно това, което инстинктивно би направил всеки човек от края на двадесети век…

Удари спирачки.

Фордът се плъзна по заледения път. Шарлот усети, че сфинктерът й се свива. Жилите й се опънаха като стоманени кабели. Тя се вцепени, дори не успя да извика. Можеше само да гледа с разширени очи как колата се плъзга странично към ръба на скалата.

После полетя надолу.

40.Вой

Човешкият ум може да се затваря в себе си като костенурка в корубата си. Независимо дали се дължи на неврохимична еволюция, на наследствена памет, останала ни от влечугите, или просто на инстинкт за самосъхранение, това обикновено се случва в момент на внезапен стрес и често е като скрита броня, ненадейно обгръщаща човешката душа — като бронирани щори на прозорци на военна база.

Шарлот се криеше в тази крепост, докато фордът се плъзгаше надолу по скалата. Светът се наклони на оста си и тя можеше само с всички сили да се държи за волана. Колата бясно се разтърси и Шарлот нададе вик, но от гърлото й не се изтръгна нито звук.

Задната броня се удари в скалата.

Шарлот се залепи за седалката и пое удара с рамо и ръка. За миг пред очите й избухнаха фойерверки. Последва тишина, абсолютна мъртвешка тишина. Разтреперана, тя се сви на кълбо и неволно скри лицето си в шепи. Силният страничен вятър клатеше автомобила и постепенно разкъсваше мъглата.

След около минута тя успя да се понадигне и се огледа наоколо.

Макар и наклонен под седемдесет-осемдесет градуса, склонът бе висок само около пет метра. След като се беше плъзнал по него, фордът бе паднал до пътя, идващ от отсрещната посока. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае, че е имала невероятен късмет. Ако беше завъртяла волана на другата страна, колата можеше да поднесе към бездънната пропаст. Шарлот потръпна. Тялото я болеше, виеше й се свят от прилива на адреналин.

Вятърът навън диво виеше.

— Какво направих!

Викът й бе дрезгав от вълнение. Тя се обърна и удари с бинтования си юмрук по прозореца.

— Какво направих! Какво направих! Какво направих! — Шарлот продължаваше да блъска стъклото, докато накрая по него плъзнаха тънки като паяжина пукнатини. Задъхана, тя се отпусна назад и притисна към себе си болната си ръка. В марлята разцъфваха тъмни петна и Шарлот няколко пъти сви пръсти.

Болката й помогна да дойде на себе си. Тя се наведе надолу, изключи лоста от скорост и завъртя ключа. Двигателят нададе висок вой в редкия въздух. После запали и Шарлот го остави да поработи известно време.

Вятърът отново зарева и разтърси форда, но тя не забеляза. Кипеше от гняв. Вече нищо нямаше да я спре: нито планински бури, нито ураганни ветрове, нито тесни завои, изскачащи от нищото като призраци.

Нито дори първичният ужас, обливащ я като гореща вълна.

Шарлот превключи на скорост и потегли.

Към бурите на западния хоризонт…

… непредсказуеми, също като собственото й бъдеще.