И стана ден

1.

След заключителното „амин“ на литургията Бяно Абаджи стори кръст — колкото набожен, толкова и привичен — и заедно с другите богомолци се отправи към изхода на храма „Свети Димитър“. Като се озова навън, той с нехайно движение нахлупи калпака върху бялата си глава, но когато да надене на джубето, се поразмисли. Този път пролетта бе настъпила необикновено рано; подир лютите студове на Голям Сечко сега — беше средата на февруари 1869 година — времето толкова рязко и изведнъж се промени, сякаш бяха обърнати не един, а наведнъж четири-пет листа от календара и без никакъв преход бе дошъл април, ако не дори и май.

Старият човек се озърна. Ако някой го следеше отстрана, можеше да помисли, че не толкова се оглежда, колкото души във въздуха. И всъщност нямаше Бог знае колко да сбърка — от многолетното си общуване с природата Бяно се бе научил да разпознава не само закономерностите, но също и прищевките и непостоянствата й. Откри ги той и в тази неделна утрин. Вярно, беше топло и южнякът, който за два-три дни бе помел пухкавите бели възглавници от покривите и навеяните преспи по сокаците, продължаваше да духа и да се разпорежда в Сливен, но наред с него се долавяше и един тънък повей от северозапад, а това беше повеят на още вкочанената от студ снага на Карандила и побелелите от сняг Сини камъни. Усети това Бяно Абаджи, промърмори си нещо като „Точно време за простиване“ и наметна джубето на широките си рамене.

Повторно се огледа. Вече не от стремеж да отгатне хитрините на природата, а от колебание кой път да хване. Защото не му се прибираше — от мисълта за смразяващата пустош на безлюдния си дом изпитваше някакво подобие на страх, — пък и не му се отиваше в метоха при другите общинари, още по-малко — в кафенето при разните безделници. И като се помая така, старецът остави краката му сами да го поведат напосоки.

Той полека и някак унесено извървя Унджийската1 чаршия, сетне и смълчания Туз пазар. Когато обаче беше до Ямболския хан2, една необикновена врява го извади от захласа и привлече вниманието му. Потърси с очи. Точно отсреща, където открай време едно паянтово мостче, прехвърлено през Куруча, свързваше същинския Сливен с Клуцохор, се бяха струпали петдесетина, че и повече люде, крещяха, ръкомахаха, блъскаха се и вдигаха шум до Бога. Бяно още не беше прекрачил от мястото си, когато неколцина се откъснаха от тълпата и с неясни викове на насърчение се затичаха надолу по течението на реката.

Отлепи крака и приближи. Някои от най-външните, които го видяха и познаха, почтително му сториха път, други той силом разбута и скоро се озова на високия бряг. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере причината на вълнението. От бързото топене на снеговете Куруча бе придошла и почти бе изпълнила коритото си, а мътните й води с глух рев се стичаха надолу, като влачеха ръбати късове лед, шубраци и цели дървета. Дали клонаците бяха образували нещо като стена до подпорите, та реката бе напънала с още по-голяма мощ върху тях, или толкова им е била силицата, но тъй или иначе паянтовото мостче се бе сринало в отсамния си край и талпите му, стърчащи във всички посоки, образуваха неописуема бъркотия. В случката все още не би имало нищо кой знае колко необикновено — и без това след всеки по-силен дъжд се налагаше да го поправят, — ако точно в момента на събарянето върху него не се бе случил човек. И то поне да се бе катурнал в реката, все досега щяха някак си да го извадят, ами нещастникът се бе озовал между гредите, които, подобно на смъртоносни клещи, го държаха скован, потопен до шия във водата. Дори и да не измръзнеше в ледената река, колко време още щяха да стигнат силите на злополучния минувач, за да повдига главата си над повърхността?

Някъде зад гърба си Бяно Абаджи дочу гневно-присмехулни гласове да сипят въпроси и обвинения:

— Какво зяпаш, бьолюкбаши? Властта е в ръцете ти — хайде, не стой със скръстени ръце, а стори нещо да спасиш момчето!

— Ако е да заптисаш някого, иде ти отръки, ама когато е да помогнеш…

Старият човек хвърли поглед през рамо. Сърдити младежи нападаха бьолюкбашията на конака Али Байрактар Топчи, но нито изгледът му, нито последвалите му думи показаха той да се е трогнал:

— Да не съм пратил аз гяурчето да минава по моста баш в такъвзи порой? Който е бил ербап да тръгне през тази съборетина, нека сега бъде ербап и да се измъкне.

Бяно се насили да откъсне вниманието си от тази препирня и отново се извърна към злополуката. Нещастникът сякаш викаше за помощ, но или гневното бучене на реката го заглушаваше, или силите му вече не стигаха, та само отваряше уста, но глас не излизаше.

— Кой е…? — попита. И един непознат до него отговори:

— Стефан, най-малкият син на Серт Коста, абаджията. — И добави: — Двамина ей сегичка влязоха да го спасяват, ама реката ги надви, повлече ги. Чак там долу сколасаха да ги извадят…

— Грешка — замислено каза Бяно Абаджи, докато бързо съобразяваше обстановката. — Двамина само ще си пречат, няма да имат опора да повдигнат купчината. Трябва един да се навре под тази талпа. Само една педя да я повдигне и момчето ще се освободи.

Този път отговорът дойде от друг глас; трябва да принадлежеше на човек, който го познава, защото спомена и името му:

— Не е по силите на сам човек, Бяно Абаджи. Туй ще да е тежест от сто и петдесет оки, че и повече — кой може ги помръдна. Двамата не бяха слабаци — Бял Димитър Събев и Кондю Кавръков, може и да ги знаеш. Е, те задружно не смогнаха, че…

Човекът не преувеличаваше — ханджията Бял Димитър и кундураджията Кондю наистина минаваха за здравеняци, левентски беше и изгледът им. Помисли всичко това Бяно, щеше да рече нещо като „всеки от тях, ако се беше хванал сам…“, но се отказа — не беше време за спорове и наддумвания, затиснатият под гредите момък, видимо отслабнал, вече не правеше и опити да призовава за помощ. Главата му все повече клюмваше застрашително към надиплената повърхност на разбунената река. Старият човек хвърли джубето и калпака си, пристегна каиша на потурите. Като разбраха намерението му, неколцина се опитаха да го спрат, но той ги отблъсна с властен жест.

— Нека само един да влезе ей тук, по течението — каза. — Че успея ли да повдигна талпата, реката мигом ще повлече момчето. А както е вече без сили…

И с тези думи внимателно нагази в Куруча. Водата наистина беше ледена — сякаш не го пролази, а захапа краката му. Докато опипваше с ходило всяка стъпка и, преборвайки се с течението, внимаваше да запази равновесие, Бяно само за миг погледна към брега. Там тълпата се бе умножила, но вече нямаше врява — всички, смълчани, бяха събрали очи в него. Гледаха, но не действуваха; само един се бе намерил, който се събличаше, за да му помогне, и той бе сякаш външен човек, ябанджия — с крайчеца на очите си Бяно зърна, че непознатият беше с алафранга сюртук до коленете, на главата носеше морав фес с дълъг до рамото пискюл, а на носа — очила с тънки позлатени рамки.

Само това видя Бяно Абаджи и отново съсредоточи цялото си внимание към срутения мост. Да, първият му оглед не го бе подлъгал — успееше ли да повдигне една от средните талпи, заедно със струпаните върху нея, кама̀рата щеше да освободи притиснатото момче и тогава даже и без негово усилие течението щеше да го измъкне от коварния капан. Докато преценяваше това, Бяно вече по-отблизо огледа и злощастника. Стефан Серткостов беше някъде по средата между момче и млад мъж, хубавеляк и наглед едър и силен за годините си, но сега от тази сила не бе останало нищо — клюмналата на една страна глава и посинелите устни говореха за човек, който е престанал да се бори със студа и водната стихия и се е предал…

Дали се бе разсеял или изгледът на момъка го бе накарал да направи непремислено движение, но Бяно изведнъж усети дъното да се изхлузва изпод краката му. В частица от секундата осъзна — катурнеше ли се, бързеят щеше да го понесе, та сетне други спасители да вадят и него далеч надолу по течението. И повече по инстинкт, отколкото по разум той със сетни сили се метна напред и пръстите на лявата му ръка сполучиха да достигнат една от безразборно струпаните греди точно в мига, когато цамбурна целият в реката. Стисна опората с всички сили и, както беше задавен от водата, полека се примъкна, потърси здрава почва под нозете си и се изправи.

Сега всъщност беше почти на мястото, към което се стремеше. Бяно изчака да успокои дишането си и като съзнателно избягваше да поглежда към полуудавеното момче, полека застана под „своята“ талпа. Опипа я с пръсти и поглед — да, здрава и жилава беше, можеше да издържи огромната тежест над себе си. Той се попреви и подложи гръб под нея. Опита да повдигне веднъж ей така, половинчато, колкото да си изясни какво го чака. Грамадата над него не помръдна нито на косъм. Опита втори път, като вече вложи цялата си сила — ако изобщо я беше помръднал, а не се бе измамил от движението на водата, то надали е било повече от един пръст, и то най-тънкия, кутрето.

Бяно спря да си отдъхне. И мисълта му хукна по съвсем далечни пътища. Кога друг път му се бе налагало да противопоставя гърбината си на такава чрезмерна тежест? Той порови в паметта си и скоро се досети — то беше отдавна, отдавна, още в Първото Московско3, когато трябваше да се пребори с цяла каруца джепане, която се свличаше по един заснежен баир в Балкана… Сви лице в неопределена гримаса — вярно, тогава той бе надвил нечовешката тежест, но по онова време Бяно нямаше и тридесет лазарника, докато сега гонеше седемдесетте. Наистина той никога не се бе предавал на леност или агаларско безделие, работил бе цял живот и работеше още, но годините тъй или иначе си тегнеха върху него и си казваха своето.

— Откажете се, господин Силдаров! — Някой от брега надвика бученето на реката. Позна гласа — беше на Панайот Минков, който наистина не би могъл да се пребори с товара на един срутен мост, но затова пък вече десетилетия носеше на плещите си главната тежест на общинските работи. — Откажете се! — прикани го повторно. — Вие дотука сторихте повече, отколкото се полага човеку. Излезте, че да не погребваме двамина!…

В отговор Бяно само поклати глава — не му се хабеше усилие дори за няколко думи; той искаше да премери сили с моста, а за тази борба щеше да има нужда от цялата си физическа мощ, до последната капчица, с която се произнася и едно изречение.

Потърси по-здрава почва под нозете си, но не разбра дали е успял — замръзналите му крайници бяха станали нечувствителни. Подложи отново гръб под гредата, няколко пъти пое дълбоко дъх, опря длани върху бедрата си и не с тяло, а с напрежение на цялото си същество наблегна нагоре. Човек и мост се вкопчиха в нечувана и незапомнена битка. Човекът влагаше в нея воля, ум, сила и твърдост; противникът му обаче сякаш не беше безразборна купчина от мъртви греди, а отговаряше като жива твар, ревнива да не изпусне жертвата си — със злоба, стръв и ожесточение, пък липсата на разум и сръчност заместваше с неизмеримата си тежест.

Като пехливани, които в началото на схватката само се бутат и блъскат, за да проверят възможностите си, отначало никой не вземаше превес, но и никой не отстъпваше. После бавно, навярно незабележимо за окото, гредата поддаде; може да е било само колкото дебелината на един конец, но поддаде. Окуражен, Бяно напъна така, че ставите му изпукаха и кръвта сякаш щеше да пръсне вените му. Мостът се предаде още малко… после още малко… Какъв беше този адски шум? Мигар гредата над главата му се разместваше, за да го погребе в безформената си прегръдка? Не, не — това бяха човешки гласове: десетките зяпачи от брега бяха доловили надмощието му и го подкрепяха с неистовия си вик. Невям прелял от тяхната сила в мускулите си, Бяно се почувствува способен да се пребори вече не с някакъв си паянтов мост, а с цялата природа. Наблегна нагоре така, че тялото му от върха на пръстите на краката до космите на главата се превърнаха в едно безмерно усилие. Мостът отстъпи още един пръст… втори… трети…

… И в този миг Земята и небето се разтърсиха от ликуващия възглас на множество гърла. Бяно намери сили да поизвърне наляво глава. И видя — гредите бяха отпуснали смъртоносната си хватка, разбушуваната река преметна няколко пъти безчувственото тяло на злополучния момък, а малко по-надолу по течението онзи, непознатият с алафрангата дрехи, нагазил до гърди в ледената вода, го пое, олюля се от тласъка, но се удържа и с живия си товар в ръце бавно-бавно запристъпя към брега. При тази гледка също и на Бяно му се дощя да се разкрещи от радост, но здравият му разум и многолетният опит отново го отрезвиха — даде си сметка, че не можеше, не биваше да отпусне как да е кама̀рата над гърба си. Той се постара да се снижи също — или почти също — така полека, както се бе изправял, докато усети тежестта върху него да отслабва и изобщо да изчезва. Едва тогава шумно изпусна дъх (без да го съзнава, той през цялото време на борбата не бе дишал) и също задвижи вкочанените си крака към сушата.

А подир минута попадна в такъв въртоп, пред който бледнееше и пороят на Куруча — стотици ръце се протягаха към него, търсеха десницата му или само да се докоснат до него, името му, примесено с победни и възторжени крясъци, кънтеше на възбог чак до Чаталка и Българка…

— Помогнете на момчето — опита се да надмогне шума Бяно Абаджи. — Нека го разтрият с…

Не можа да продължи. Панайот Минков, секретарят на общината, метна на плещите му джубето, а после и собственото си палто, поразтърка го, сетне каза настойчиво:

— Оставете, господин Силдаров, има кой да се погрижи нататък за младия Стефан. Сега трябва да помислите за себе си. Да ви отведа ли до вас?

Бяно си помисли за дома си, спомни си стаите, нестоплени нито от огън, нито от човешки дъх, и кимна отрицателно:

— Не, не в къщи, у дъщеря ми Руска — тя по̀ ще съумее… Пък иначе наистина няма да откажа помощта ти, Панайоте — почти не чувствувам краката си, знаеш…

2.

Съпроводени на прилично разстояние от продължаващи да ликуват възрастни и деца, двамата с Панайот Минков пресякоха Машатлъка и извървяха половината от широката Хаврика джаде4 и се озоваха пред дома на Руска Кутьо Ганчева. Макар и да му тракаха зъбите от студ, Бяно намери сили да се усмихне — горе на портата зърна закована петльова глава, а на прага бе разляна малко от кръвта на птицата. „Ех, майко, майко, ти, настрадала се българска майко! — със смес от умиление и жалост помисли старият човек. — Нали и ти имаш мъжки рожби, не си забравила да направиш ихтима̀!…“5. Похлопаха. Руска им отвори толкова бързо, сякаш през цялата сутрин ги бе очаквала. Като видя „каяфета“ на баща си, прибледня и плесна с ръце:

— Божичко!… Какво ти се е случило, тате?

— А, нищо, нищо — насили се да се усмихне той в отговор. — Реших да се поизкъпя…

Но Панайот Минков отново го прекъсна:

— Не го слушай, како Руске. Баща ти днес извърши такъв подвиг, който сливналии ще си спомнят дорде има град под Сините камъни. — Идеше му да опише случката, ала разумът му надделя: — Хайде, ще има време да го научиш. Ама първом се погрижи за юнака, зер иначе ще остане юначеството без юнак…

… Един час по-късно Бяно седеше на трикрако скемле до огъня, блажено оставяше топлината да разлива живот по жилите му и се подсмихваше на дрехите си, прострени да съхнат наоколо. В този изминал час близките му добре се бяха потрудили да изгонят простудата, преди още тя да е смогнала да завладее снагата му. Димитър, внукът, го разтри с ракия до червено, а Руска го накара да стои с крака в почти вряща вода, сетне го налага с лапѝ от хардал6, а накрая го накара да облече един кат дрехи на покойния му зет Кутьо, докато изсъхнат неговите собствени. Бяно уж се съпротивляваше, уж мърмореше: „Ама няма нужда“ и „Не съм аз писано яйце, че…“, но всъщност беше поласкан и благодарен — вече десетина години, откакто Господ прибра жена му Яна, комай не беше видял и изпитал толкоз внимание и загриженост.

Бяно поразбърка тютюна си, който сушеше на една керемидка покрай огъня, а крадешком огледа дъщерята и внука. За изминалите пет години, откакто бе останала вдовица, Руска дотолкова се бе променила външно, сякаш бе надянала друга физиономия върху предишната си. От някогашните меки черти и „руса Руска се русее“ (както се бяха шегували с нея Бяновите приятели) не бе останало почти нищо; сегашната Руска Кутьо Ганчева бе позаслабнала в лице и костеливостта бе приближила образа й до ръбатостта на Силдаровците, косата й, силно изпъната назад, отдавна бе потъмняла, а сетне и рано-рано прошарила. Промяната бе обхванала дори и погледа й — не беше туй по-раншният топъл и ласкав Рускин поглед, а остър, неспокоен, люшкащ се за секунди между желязна твърдост и женска уплаха.

За разлика от нея в лицето на внука Бяно не забеляза нито една Силдаровска черта. Но също и приликата с баща му не бе Бог знае каква — от чорбаджи Кутьо Ганчев той бе наследил само дълголикостта, повече нищо; нито върлинестия врат с вечно подскачащата адамова ябълка, нито подчертаните кости над очите и на скулите. Димитър, по това време шестнайсет-седемнайсетгодишно момче с рядък мъх в неопределен цвят под носа, не беше красив, още по-малко женствен, но бе с меки линии, които му придаваха израз на кротост и послушание. „От Яна е! — трепна сърцето на стария човек: — Да, да, от Яна! Тясното лице и събраните очи са на Кутьо, но всичко останало е взел от баба си…“

Докато ги бе изучавал, той бе позабравил да го прави тайничко, та Руска бе забелязала изпитателния му поглед, а комай бе прочела и мислите му, защото неочаквано каза:

— Ликът на наш Димитър ще те подлъже, тате. Гледаш ли го, ще го вземеш за божа кравичка, ала нравът си е получил от силдаровското семе. Слава на Бога, не е мързелив, помага ми. Но иначе е чепат, вироглав, а към агаларите — не питай… Туй не се схожда с външната му благост, нали?

Бяно се засмя:

— Ще рече — заприличал е на по-малкия си брат. Зер Андон комай още от ей такъв имаше само една грижа — как да пакости на турците и колко глави на турчета да спука…7

Сравнението не зарадва майката:

— Види се — въздъхна тя непресторено, — от един дол дренки ще да са… Само че дженабетликът на тогова изби малко по-късничко.

Старият човек сметна за благоразумно да промени разговора:

— Разгеле стана дума за тях, Русе. Имаш ли хабер от другите момчурляци? Що чинат, живи и здрави ли са?

Когато в 1864 година загуби своя мъж, по някакви си съображения Руска не прие да бъде подпомагана от баща си и брат си Боян, а изпрати по-малките си синове Андон и Ганчо при един братовчед на Кутьо Ганчев в Плоещ. Замогнал се там, но останал без челяд, този непознат роднина с радост бе приел да отгледа сираците на Кутьо.

— Слава на Всевишния, добре са, тате. Писаха за Коледа — пораснали били, учели се прилежно, не се посрамвали и като помощници в дюкяна на…

Жената не успя да довърши. Прекъсна я нервно и настойчиво хлопане откъм дворната порта. Димитър я попита с поглед, пък скочи на крака и изтича навън. Не след много се върна, като водеше двамина нечакани и съвсем не лика-прилика — гости. Бяха поп Юрдан и един турчин от махалата Айше Хатун8; Бяно знаеше за него само, че е почтен табак и прекупвач на кожи по име Юмер ефенди. Докато се надигаше да ги посрещне, той помисли бързо, че милион грошове да му предложат, пак не би познал какво ли би могло да събере тези двамата. И не толкова за Юмер ефенди, колкото за поп Юрдан — Бяно не можеше да си представи какво може да се случи под слънцето, за да тръгне с един турчин, който и какъвто и да е той, човекът, когото вече половин век сливналии зоват „хайдутин в попско расо“.

Сякаш да отговори на неизречения му въпрос, поп Юрдан — официалното му име бе иконом хаджи Юрдан епарх — произнесе извинително още от вратата:

— С негова милост — покашляне — се срещнахме — покашляне — ей тук, пред портата. — И завърши с такова яко закашляне, сякаш се готвеше да изплюе дробовете си.

Бяно протегна ръка да се здрависа с гостите, но поп Юрдан го превари и с все сили го притисна до гърдите си.

— Аферим, бате Бяно! — каза възторжено. — Днес ти отново си показал на агаряните и на света какъв юнак е българинът!… Кълна се в светия кръст, гордея се с тебе!… Гордея се също, че имаме няколко капки обща кръв в жилите си!

Прегърнаха се, после се раздалечиха и всеки огледа другия. И сякаш по даден знак едновременно избухнаха в смях. Докато още се давеше в смеха си, свещеникът рече:

— Знам си, че съм като бостан-коркусу9, та не се чудя на кикотенето ти. Ама и ти да се видиш на какъв каяфет си…

Бяно се погледна. И още по-силно се разсмя — зет му, покойният, нявга беше доста мършав, та плещестият и едър въпреки годините си Бяно наистина изглеждаше твърде комично в дрехите му. Когато отговори, той предпочете да даде глас само на тази втора част от приказката на поп Юрдан и да пропусне първата. Защото допреди няколко години чудноватият по нрав свещенослужител беше здравеняк и със сила на пехливанин, но после, когато се намери един човек от рода му да стане предател срещу българите, той не понесе срама, стопи се като свещ и повече никога не се оправи — остана си сух и кокалест, прегърбен под тежестта на позора, с вечно несресани повече бели, отколкото руси коси и брада, а погледът му, нявга дързък и кръвнишки, сега изглеждаше угаснал и като че избелял.

— Такваз сега била модата из Европата, Юрданчо — каза. — Мъжете вече трябвало да бъдат тънки и източени. Е, аз още не съм, ама се глася да отслабна по европейската кройка, та тези дрехи ще да са ми мярката. — После се обърна и към втория гост: — Добре дошъл и ти, Юмер ефенди. Не знам какво те носи при мене, но те приветствувам искрено и без лицеприятие под покрива на милата ми дъщеря.

— Дойдох да ти се поклоня до̀земи, Бяно Силдар — изрече в отговор турчинът. И не само го каза, но и наистина се поклони, като придружи жеста си и с едно бързо темане. — Аз бях там, при реката, и видях всичко, Бяно Силдар — продължи. — Не знаех, че още има хора под слънцето, които да са способни да извършат твоето. И затуй дойдох — поклон да ти сторя и, стига да ми позволиш, ръка да ти целуна.

— Хайде, хайде — сгълча го Бяно, като дърпаше зад гърба си десницата, която онзи наистина търсеше да целуне. — Хайде холан, чак пък толкоз!… — Но иначе си личеше, че възхвалата го беше разчувствувала.

— Що е извършил тате, Юмер ефенди? — намеси се в разговора и Руска. — На мен той рече само, че се е подхлъзнал и цопнал в реката.

— Цопнал в реката ли? — с предишния възторг каза турчинът. И въпреки знаците на Бяно разказа с по ориенталски пищна речовитост случката при Ямболския хан.

— Ех, ти!… — закани се на баща си Руска. — Одъртя и побеля, пък още!… — После се опомни и се разшета пред гостите: — Ама и аз каква съм: дошли сте ми, пък ви държа на крак. Бързо се разсъблечете, добри хора, и идвайте тук край огъня. Каквото и да е, все по едно сладко от орехчета няма да откажете.

Тя се разчевръсти, дотъркаля една софра отнякъде и скоро тримата мъже вече бяха насядали около нея. Юмер ефенди, надвил първоначалното си смущение, захвана комично да души във въздуха:

— А бе какъв особен мирис долавям аз тука?

— Нищо — извини се жената. — Синът разтри дядо си, та…

— Със сладко ли го разтри, Руске ханъм? — Всички прихнаха в луд смях, само турчинът продължи с привидна сериозност: — Твоето сладко от орехчета е прочуто в цял Сливен, Руске ханъм, както между християните, тъй и между мюсюлманите. Ама не може ли вместо него…

— Ашколсун на тебе, Юмер! — поздрави го поп Юрдан, като бършеше сълзите си. — Ако някой път решиш да се откажеш от правата вяра и да дойдеш сред нас, гяурите, аз лично ще го сторя и днешната ти приказка ще е гаранцията за тебе.

— Хайде да си оставим верите на мира, а? — продължи по същия начин Юмер ефенди. — Моят дерт е само за тогози бабаитина — дали не трябва да се сгрее не само с разтривка, ами и откъм джигера.

— Може, как да не може — каза Бяно, докато също се заливаше в смях. — Я, дъще, си прибери сладкото и дай от тази същата, есирлийската10. — А подир малко, когато пред тях бяха вече туршия, бонели11 и чашки с дъхтяща на сакъз гроздова, добави с унесеност, предизвикана от един далечен спомен: — Някога баща ми имаше един прочут дост, аян беше на Сливен и казата. Тахир ага, сигурно го помните или сте чували за него. Та този Тахир ага думаше, че с туй питие не нарушавал забраната на Пророка, зер то не било ракия, а остарял шербет…

Знаеха го, разбира се, кой в Сливен не знаеше или не помнеше славния някога Тахир ага. И стана така, че уж празнуваха подвига на Бяно Абаджи, а първата чашка изпиха в памет на някогашния аянин…

За още мнозина пийнаха, мъртви и живи, пък по едно време Юмер ефенди се върна към случката от сутринта:

— Едно нещо искам да попитам, Бяно Силдар, пък ти ми отговори само ако ти е по душа. Когато влезе в ледената вода и подложи гръб под онази камара, знаеше ли дали християнин или мюсюлманин спасяваш?

Бяно го изгледа продължително. Този Юмер, който питаше, не беше онзи предишният, майтапчията. Сегашният беше олицетворение на сериозността — тя личеше в скулестото бръснато лице, в гънката между правите вежди и в умните очи под тях.

— Разбирам, накъде биеш, ефенди. Знам, ще порасна в очите ти, ако сега река, че не съм знаел и че ми е било все едно дали българче или турче спасявам. Но не искам да си кривя душата, приятелю. Някой ми подшушна, че е българче. Пък и дочух, когато неколцина се подиграваха на Али Байрактар Топчи, че за едно гяурче не му и минава през ум да вдигне на крак конашките дембели.

— Благодаря ти за честността, Бяно Силдар. — Турчинът, очевидно изпитващ неловкост, се почеса по голия лоб; кой знае защо, но той не стрижеше, а бръснеше до корен главата си. — А ще ми кажеш ли, дали ако под гредите беше наш, правоверен, пак щеше да сториш същото?

Старият човек кимна утвърдително и приготви уста за отговор, но поп Юрдан, какъвто си бе бързорек, го превари:

— На туй аз ще дам ответ, Юмер ефенди. Не турчин, не ходжа, а сам стамбулският шейх юл-ислям да беше, бате Бяно все тъй без колебание щеше да застане лице в лице срещу опасността.

Свещеникът взе чашката си и я ливна наведнъж в гърлото. Бяно използува краткото му замълчаване, за да вметне:

— В нещастието няма турци, няма българи — има само човеци, тъй мисля аз, ефенди.

— Вярвай му, Юмер ефенди — рече на свой ред и Руска.

— Не е случайно че някога са викали на баща ми „ая Бяно“12…

Поп Юрдан примлясна, избърса с опакото на ръката мустаците си, не по-малко рошави от брадата и косата, и продължи:

— Ще ти призная нещо, турчине, пък ти съди от него и за бате Бяно, че и за… мене. Отдавнашно е то, още от Първото Московско, ти тогаз и да си бил роден, сигур си се сополивил в шалварите на майка си. По онова време бяха тук руснаците и ние бяхме повярвали, че во веки веков ще бъдат, та аз и други таквиз като мене, за да покажем бабаитлък и да си мъстим за робията, захванахме да вършим зулуми из джамиите. Да, ама не щеш ли, бате Бяно ме спипа точно посред Нурул Кудус джамия и ми обърса такъв шамар, че само по едно чудо не ми откачи ченето. А сетне ме накара да изчистя всякаквите мръсотии до последната прашинка и накрая още там взе от мен обет да се запопя. Такъв човек щеше ли да извърне гръб, ако бе научил, че реката иска да погълне някого си от вашите, ефенди?

Юмер ефенди за втори път днес се поклони тъй, че тялото му почти легна върху софрата.

— Тъй си и мислех. И затова евалла ти правя, Бяно Силдар. И само едно ще река още — не е случайно, че цял Сливен — и турците наред с българите — те тачат и пръв измежду първите те имат…

Смутен от толкова похвали, Бяно несръчно промени разговора, като заприказва за изсушените си дрехи. А не след дълго се преоблече и си тръгна. Двамата гости го съпроводиха.

3.

Беше късно пладне, когато абаджията Серт Коста с четирима от синовете си се отби в Карамболовия хан13; от външния им вид и от начина, по които влачеха крака, лесно можеше да се разбере, че отдавна обикаляха по ханищата и че досегашните несполуки ги бяха обезверили. Бащата поприказва със стопанина и след минута лицето му просветна: да, имало такъв човек в хана; да, ябанджия бил, чак от далечна Битоля, наричал се Никола Рангелов и бил търговец на аба; да, сутринта се върнал вир-вода, наредил да затоплят хубаво собичката му и той се затворил в нея да се грее, а дал на ханджийката да изсуши дрехите му; да, жената на стопанина не само ги изсушила, но и едно горещо желязо им теглила, ей сегичка преди малко ги върнала на госта…

Ханджията уверяваше още, че навярно Никола Рангелов само подир малко ще слезе да хапне в кръчмата, но Серт Коста и синовете бяха нетърпеливи, та изтичаха нагоре по стълбата и нервно похлопаха на портичката, която им показаха. Последва съвсем кратко мълчание, после един звънлив глас („като на протопсалт“, щеше да разказва по-късно Серт Коста) се обади отвътре приветливо, но и подозрително:

— Кой е?

Серт Коста съобрази, че името му няма да има никаква стойност за непознатия, та предпочете да отговори описателно:

— Баща съм на онуй момче, господине, което ти сабахлен си спасил от явна погибел. Със синовете сме дошли да ти поблагодарим, ръка да ти целунем…

— Абе какъв спасител съм аз — леко поразвеселен отговори същият глас през вратата, — ама нейсе, нека да направя според поговорката „с чужда пита майчин помен“. — Сетне помоли: — Почакайте ме само минутка, добри люде. Сега таман се обличам.

Наистина не мина много време и непознатият отвори портичката и с широк жест покани новодошлите. Беше белолик и светлокос мъж на около тридесет години, с позлатени очила на носа и подкупваща усмивка на устните. Здрависаха се. Серт Коста изрече името и занаята си, а сетне представи и синовете, като очевидно спазваше реда им по възраст — Ненчо, Атанас, Димитър, Георги…

— А балъкчията? — закачливо попита Никола Рангелов. — Кой от тези четирима юначаги сутринта търсеше под моста големия сом?

— Него го няма, господине — извини се бащата. — Бил е в несвяст, като са го извадили, наподир пламна в огън. Ще ме простиш, господине Рангелов, ама първом се погрижихме за него…

— Разбира се, че ще се погрижите първо за него! — вметна другият, а бащата продължи:

— … дори и сега жената и дъщерята още се борят със страшното му измръзване, пък ние, като видяхме, че Стефан ще се кошколандиса14, тръгнахме да ви дирим по ханищата. И таман се бяхме отчаяли, най-сетне тук… Ама какво да говорим. — Серт Коста повика единия от синовете: — Я бе, Митьо, дай тука вързопа!

Едва сега се видя, че реченият Митьо и още един от младежите държаха в ръце бая обемисти бохчи. Разгънаха едната и какво ли нямаше в нея — прясна пита и гърненца мед и бито масло, сирене, сушени наденици и пушено месо, не липсваше и едно топче чисто бяла аба, положително щеше да стигне за кат дрехи, че и да остане. Видя всичко това гостът, но поклати глава:

— Благодаря ви, добри люде, ама този ценен дар аз не мога да приема. Не съм го заслужил, разбирате ли. Що сторих аз днеска? Само довърших онова, което възрастният човек с кралимарковската сила вече бе извършил сам-саменичък.

— Не е вярно, господине — обади се един от синовете. — Никой не отрича извършеното от Бяно Абаджи, ала ако не сте били вие, полудялата река е щяла Бог знае къде да завлече наш Стефана. Тя е катурнала и носила на двеста крачки място таквиз балабан-мъжаги като Бял Димитър и Кондю Кавръка, че несвестният наш Стефан ли…

— При туй — допълни Димитър, докато донагласяше нещата от вързопа — толкоз наши сливналии са стояли на брега и само акъл са давали, едничък вие, ябанджията, без колебание сте влезли в Куруча.

— Още веднъж ви благодаря от сърце, хора. Дори дваж ви благодаря — веднъж за почитта и уважението и, втори път, загдето ми показахте, че българинът си е останал истински българин, а не се е превърнал в тепегьоз и неблагодарник. Но ако слушате мене, вземете всичко туй и го отнесете на… — как го назовахте? — Бяно Абаджи. Нему се полагат и благодарността ви, и даровете ви.

— Не сме забравили ние и Бяно Абаджи — възрази веднага бащата, — ей онзи, другият вързоп, е за него. Но дядо Бяно ние го знаем, той няма да ни се изплъзне. Най-напред рекохме тебе да издирим, че знае ли човек дали друмът ти не ще те подгони още днеска.

— Странен, много странен ми се видя този дядо Бяно — каза битолчанинът, докато прибираше даровете. — Да се чудиш и маеш пред такава сила в човек, дето е с доста напреднала възраст и по занаят не е дървар, пастир или каменар, а, както сами рекохте, абаджия… Кой прекарва цял живот край стана и ткалото и да съхрани силата си?

— Той наистина беше абаджия, господине, дори дълги години и устабашия на нашия, абаджийския еснаф — обясни Серт Коста. — Сетне обаче нещо го прихвана, та заряза становете и вече на̀, двайсет и пет — трийсет години, е долапчия горе по Новоселския боаз. Аз самият съм му мющерия, та го знам — от сутрин до мрак е все на крак и всичко върши самичък, до сто оки аба и губери вдига на рамо и простира по сергията15. Затуй е опазил младежката си сила, за която нявга легенди се разправяха.

— Щом от тука отивате при него, с радост ще се присъединя към вас. Доволен ще съм да се запозная с такъв човек. Какво, ще ме приемете ли да ви стана дружина?

Приеха го, разбира се. И след четвърт час вече влизаха в дома на Бяно Абаджи. Влизаха, а не тропаха на портата — както обясниха на битолчанина, този особняк старец никога не заключвал вратата си.

Бяно ги прие радушно, ръкува се с всичките, само някак по-особено се загледа в Никола Рангелов, докато се запознаваше с него.

— Чудна работа — каза, — мога да се закълна, че не ви виждам за пръв път, господине…

Другият се засмя звучно, по момчешки, и зад очилата сивкавите му очи станаха сини като априлско небе. И отговори:

— Може и да е вярно, ако сте идвали към нашата Битоля, господин Силдаров. Защото, честна дума, моят крак вчера за пръв път стъпи в прочутия по четирите краища на Българско Сливен.

Старият човек се задоволи да поклати неопределено глава, сетне настани гостите си по миндерлиците и сам зае място между тях.

— Я, Ненчо, постъкми малко огъня, сине — обърна се той към най-големия от синовете на Серт Коста. — Аз се изсуших при дъщерята, едва преди половин час време се върнах, та затуй е още студеничко…

Абаджията и синовете му обясниха причината на посещението си. Последва препирня, която в общи линии приличаше на предишната в Карамболовия хан, само че бе далеч, далеч по-неотстъпчива и от двете страни; стигна се чак до „баща си, трябва да ме разбереш“, до „какво зло си видял от мене, че така да ме обиждаш?“, че и до „ако може да остане невъзнаградено спасяването на сина на някой си Коста, не може да се отмине то за един потомък на Злати Кокарчоолу“16 и т.н., и т.н. И пак както в Карамболовия хан спасителят трябваше да отстъпи пред непреклонността на признателните Стефанови роднини и да приеме бохчата с даровете. Но когато гостите си затръгваха, битолчанинът се отдели от тях:

— Ако негова милост няма нищо против — посочи той към домакина, — с радост ще остана още малко на раздумка.

Домакинът естествено нямаше нищо против, та след като изпроводи Серт Коста и синовете, двамата седнаха един срещу друг до баджата.

— Доволен съм, че случаят пожела така бързо да ми посочи пътя към тебе, дядо Бяно — каза гостът, докато грееше длани. — Спести ми се лутането, понеже тъй или иначе щях да те потърся. Ида от далечен път и съм обещал на дъщеря ти да ти донеса нейното сърдечно „много здраве“ и предаността й, също и от нейно име да целуна десницата ти.

Белите стрехи над очите на Бяно Абаджи трепнаха изненадано.

— Много здраве от дъщеря ми? Ами че аз ей сегичка загърбих портата на Руска…

— Ти имаш и друга дъщеря, дядо Бяно. И ако не е плът от плътта ти, то сам си й дал разрешение да те зове свой татко.

— Златина! — сепна се старият човек. — Ти ми носиш вест от Златина?

Русата коса срещу него се разтърси в неопределен жест.

— Тя сега е сестра Евгения, не може да си го забравил — няма година, откакто на Бузлуджа сте погребвали великомъченици български.

— Евгения или Златина — махна с ръка Бяно Абаджи, — мога ли нявга да я забравя? Къде се кръстосаха пътищата ви, човече?

— В Бялград, дядо Бяно. Изпратили са я от манастира й на учение и Провидението ни срещна, дори мога да кажа — сприятели ни.17 Е, даде Бог да изпълня обещанието, което й дадох, но няма защо да те лъжа, дядо Бяно — и да не беше то, аз пак щях да те издиря. Все едно дали тук или горе на Барите.

— Хванах ли те? — засмя се насреща му старият човек. — Сигурно наистина те познавам, драги, щом знаеш за Барите…

Вместо да отговори, онзи, който се бе представил за търговеца на аби от Битоля Никола Рангелов, се надигна от мястото си, съблече се по риза и нави ръкавите, свали очилата и нахлупи върху русите си коси калпака на стопанина и се извърна към него.

— Господи, това е Левски! — премаляло възкликна Бяно Абаджи.

— Да, наистина съм Левски18 и съм благодарен, че си ме запомнил, дядо Бяно.

— Помня и всяка думица, която разменихме горе на долапа, синко.

— Помня я и аз. И затова щях да те потърся, дори да не беше „многото здраве“ на сестра Евгения. Имаме да довършваме тогавашния си разговор, дядо Бяно.

Преди да продължат, Бяно Абаджи притисна до гърдите си младия човек, после го отдалечи от себе си и дълго, дълго го наблюдава с умилени очи. Да, нямаше грешка, този беше същият Левски, байрактарят на Панайот Хитов — нито висок, нито нисък, с русолява коса и сиво-сини очи, с умен и пронизващ поглед и — нещо ново отпреди година и половина — червеникави мустаци на горната устна.19

— Само тия очила отгде се взеха…? — рече той в продължение на мислите си и другият избухна в смях:

— Те са за такива като тебе, дядо Бяно. И за тези, които ме помнят отпреди. Представяш ли си какво ще бъде, ако ме срещнеш на Сахатя, познаеш ме и, без да помислиш, изтърсиш едно: „Я, та това е Левски, дето беше байрактар на Панайот войвода!…“ — Усмивката отстъпи място на спокойна съсредоточеност. — По друма, по който съм поел, нямам право на непредпазливост и лекомислие, дори и… дори и когато с маскарада си ще обидя такива благородни человеци като теб…

— А обядвал ли си, сине? — попита неочаквано старият човек. — Не? Или и обеда смяташ лекомислие и непредпазливост? Хайде, идвай да си хапнем нещо от армаганите на Серт-Костови, пък сетне ще ми разкажеш — и за друма, и всичко…

Половин час по-късно те побутнаха настрана софрата, Бяно Абаджи напълни „ингилизката“ си лула и я запали с една клечка от баджата (оказа се, че гостът му нито пие, нито пуши) и разговорът им без много-много предисловия започна. Всъщност започна го Левски — простичко и без високопарни думи той описа живота си от срещата им през 67-мо лято, как сетне Панайот Хитов войвода ги превел през цялата Стара планина до Сръбско, постъпването на Левски във Втората легия („измамиха ни сърболята — изтъкаха си с нас платното и ритнаха кросното“), заболяването на корема и операцията.

ЛЕВСКИ: — Наложи ми се дълго, цели месеци да лежа, дядо Бяно. И време за мислене — колкото искаш. Всичко премислих тогава, много пъти и нашия разговор на Барите претаках и като че ли най-сетне стигнах до истината.

БЯНО АБАДЖИ: — Истината? Коя е тя, истината, сине?

ЛЕВСКИ: — Че народът ни не е подготвен за онова, което искаме от него. И не бива да го корим — не е лесно да се надмогне тинята на петвековното превиване на врат. И тогава аз реших за себе си: оправя ли се от болестта, да подхвана всичко от Аз, Буки — да тръгна от град на град и от село на село, да пробуждам заспалия народ и да го подготвям за великата саможертва, която ще е цената на свободата ни. Сега ме виждаш по този друм, който сам си избрах. (Кратък виновен смях.) Чакай, чакай, не бързай да ме хвалиш, също и аз като мнозина други се заблуждавах. Като тръгвах от Букурещ за Цариград, за да подхвана обиколката си, аз си мислех и на другите обещавах, че за двайсет и пет дни ще подготвя бъдещата всенародна революция.20 Сега обаче видях и осъзнах, че за да се разнесе виделина над скованото в робски мрак Българско, ще да са нужни години и години труд, скиталчества, „Никола Рангелов из Битоля“ и очила на носа, опасности…

БЯНО АБАДЖИ (стрелва го с поглед): — Даваш ли си сметка, що за опасности ще са туй, Василе? Тебе ще те дебнат куршум и бесило, а не кашлица или навяхване на крака…

ЛЕВСКИ: — Зная го. Но знам и друго: ако спечеля, печеля за цял народ — ако изгубя, губя само мене си.21

БЯНО АБАДЖИ (след като размисля): — Тежък обет си поел върху плещите си, сине, но правилен: човек, ако иска да постигне нещо, трябва да заложи всичко.

ЛЕВСКИ: — Благодаря ти, че ме разбираш, дядо Бяно. Благодатно е съзнанието, че не си сам…

БЯНО АБАДЖИ: — Но ти ще бъдеш сам, Василе. Или поне аз няма да съм до рамото ти. Защото ти готвиш буна, революция, а една революция — всяка революция — се прави от млади хора. От старци като мене нито ти, нито делото ти имат нужда и полза.

ЛЕВСКИ (поклаща глава): — Старци като тебе имат мъдрост и опит, без които буйността на младите ще е безплодна. Чувал ли си приказката за султана и дългите лъжици? Не? Е, сега ще ти я разправя, пък ти сам ще откриеш, щото искам да ти кажа. Султанът имал все стари, белобради везири. Да, ама появили се млади люде, учили в Европа. Отишли те при султана и му рекли: „Докога ще управляваш със старците? Защо не се облегнеш на нас и на нашата ученост?“ Нищо не отговорил султанът, само заповядал да сварят една голяма тава пилаф. Седнал с везирите си наоколо, а на всеки от младите дал по една лъжица два аршина дълга и им казал: „Буюрум, яжте!“ Опитали те, ама ядец: кой може да яде с такава дълга лъжица? Тогаз султанът ги подканил: „Хайде, сега вие седнете, пък дайте лъжиците на моите везири.“ Сменили си местата. А везирите загребвали от пилафа и всеки подавал с лъжицата си в устата на другия. „А! Ама така всеки може!…“ — възкликнали младите. „Може, ама трябва да се сети — отвърнал султанът. — Вие сте учени, ама не се сетихте. Пък дойде на ума на старците…“.22

БЯНО АБАДЖИ: (със смях): — Разбрах и благодаря ти. Нека даде Бог наистина да съм ти полезен, когато твоите млади везири няма да знаят как да се оправят с лъжиците. (Замълчаване.). Докъде стигна в начинанието си, сине?

ЛЕВСКИ: — Честно казано, до кривата круша, не по-далече. Положението в Българско се оказа много по-зле и от най-черните ми предвиждания. (С горчива самоирония:) Пък като си помисля, че още преди две години едва ли не прогласявахме свободата… (Сериозно:) Затова тази обиколка нарекох първа и ще я имам само като един първоначален оглед. Каквото ще се върши, ще има да се върши занапред.

БЯНО АБАДЖИ: — Ще рече, дори не помисляш да се откажеш…?

ЛЕВСКИ: — Да се откажа? Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во лято да му служа до смърт и да работя по народната воля. Какво посвещение ще е то, ако се откажа още при първото препъване?

БЯНО АБАДЖИ: — А в Сливен? Как са работите в нашия Сливен?

ЛЕВСКИ (шеговито): — А, тук са добре. Имам в Сливен един човек, но не го давам за цял полк. Казва се Бяно Силдаров… (Сериозно:) Познаваш ли Сава Райнов, дядо Бяно?

БЯНО АБАДЖИ: — Сава Райнов… Сава Райнов… Като че ли съм чувал това име, ама… Ще да е някой от младите, а?

ЛЕВСКИ: — Вярно, млад е, двайсет и пет-шест годишен23, тъдявашен, роден в Клуцохор. Не го знаеш, защото от години е отишъл в Цариград да си търси късмета. А си чувал името му, защото той е ужким служител при някой си Иван хаджи Петров, шуменски богаташ, ала истинското му занятие е да служи на свободата. Каквато тайна книжнина да се отпечата в Букурещ, тя се провожда чрез Гълъб войвода до Савата и той я разпраща по цяло Българско, ще рече — и в Сливен.

БЯНО АБАДЖИ: — Със срам ще призная, че също и този Гълъб…

ЛЕВСКИ: — Остави, туй е подмолното име на друг верен служител на революцията.24 Та нося писмо от Савата, то трябва да ми бъде препоръка пред тукашните по-будни българи.

БЯНО АБАДЖИ (почесва се замислено по главата): — Не ми е лесно да ти отговоря от първи раз, Василе. Дошъл си в час, когато здравите и — как ги нарече? — по-будните сливналии са някак си обезглавени. Трима бих ти посочил, пък и тримата… Гунчо войвода загина лятос край Градец, даскал Анастас хаджи Добрев…

ЛЕВСКИ (прекъсва го): — А, зная го! Един такъв, цял великан!…

БЯНО АБАДЖИ: — Беше великан. Сега коварна болест го е заглождила… е, на крак е и даскалува чат-пат още, ама не е онзи, предишният. А третият е Стефан Гидиков, невям най-будният от тримата. Той пък стана зет на Русчо Миркович и оттогаз завъртя голяма търговия — повече е в Цариград, Бялград и Виена, отколкото в Сливен.

ЛЕВСКИ: — Мигар в бунтовния Сливен е имало всичко на всичко трима отечестволюбци? Хайде де, туй не мога да го повярвам!

БЯНО АБАДЖИ: — Отечестволюбци много, но надарени за водачи малко. (Размисля се.) Знаеш ли, ако слушаш мене, дай писмото на едного, дето е достоен за доверие, макар още да не си е извоювал място сред бунтарите. Михаил Икономов. Само двадесет и три годишен е господин Икономов, но комай е най-образованият човек в нашия Сливен.25 Не е компрометиран пред турците (точно тази дума употреби уж простият долапчия от Барите Бяно Силдаров: компрометиран!), а разправят хората, че каквото и да преподавал на азбукарчетата — без значение дали история, физика, краснопис или търговско смятане, — той все намирал сгода да разпалва българската искрица в душите им.

ЛЕВСКИ (колебливо): — Какво пък, да опитаме…26 Знаеш ли къде можем да го намерим в днешния празничен ден, дядо Бяно?

БЯНО АБАДЖИ: — В училището, къде! Нашите даскали са предани на училището, сине, за тях даскаллъкът не е занаят, а призвание, та не знаят що е делник и празник. И туй положително най-много важи за Михаил Икономов, главния учител.

Не умуваха повече и след малко наметнаха връхните си дрехи и поеха към Класното.

— Ще ме извиняваш, дядо Бяно — каза Левски, когато бяха вече на улицата. — Може и да съм се излъгал, ама ми се стори, сякаш, минавайки, ти се поклони на портата като на живо същество, човек…

Старият човек се спря, кръстоса поглед с госта, сетне със знак го подкани да се върнат.

— За мен това не е порта, а свещен паметник, сине. Тази греда виждаш ли? На нея нявга, по Заверата, турците обесиха баща ми. А погледни и тук. Тук, тук, от вътрешната й страна. — Двамата навряха глави под стрехата. — Това пиринчено лъвче не е какво да е — преди по-малко от година то е красяло калпака на някой от онези, които под байрака на Хаджията оставиха костите си на Бузлуджа. Кой знае, може да е било на моя син Найден…

Васил Левски дълго и видимо разчувствувано стоя пред този странен паметник на непримиримата българщина. После не свали, а чак остави в нозете си феса с дългия пискюл и благоговейно се прекръсти.

— Кълна се в Бога на България — произнесе отчетливо; гласът му издайнически потреперваше, — докато има такива паметници по родната ни земя, няма да свършат и непримиримите, които да живеят и да умират за нейната мила свобода.

И се прекръсти повторно.

4.

Когато минаваха покрай кръчмата на Кунито Марока, двамата станаха свидетели на странна сцена. Някъде от другата им страна ситнеше, забила поглед в земята, млада жена, облечена по европейски с малакоф27; при вида й ергенашите, заседнали на чаша в пруста на кръчмата, наскочиха и се наредиха като врабци по оградката. И заваляха подсвирквания, подмятания, че дори и гнуснави обиди:

— Хей, Кокон Таша, няма ли да пиеш с нас по едно, ма?

— Не си изпущай късмета, Таша. Дорде е време, избери един от нас — виж какви мъжкари сме!…

— Какво ще избира, бе. Всички барабар ще й излезем насреща…

— Не, не, избери мене, Кокон Таша. Обещавам ти — цял живот ще си лежиш по гръб… и аз ще те топля отгоре…

Двамата минувачи отначало слушаха със смес от недоумение и погнуса, но при последното подвикване Бяно не издържа, отби се от пътя си и през преградата на пруста лепна такъв шамар на злодумника, че го катурна през масата и заедно с шишета и стакани го хързулна чак до нозете на Кунито Марока, застанал с ръце на кръста във вратата на кръчмата си. (По-късно щеше да се разбере, че му е избил и един кътник.). Сетне, без да каже нито дума, избърса ръка о джубето си и се върна до спътника си, който го чакаше. Когато поеха пак един до друг, жената вече бе далеч пред тях. Те вървяха мълчаливо до някое време, после Васил Левски рече, претегляйки думите си:

— Ти не можеше да не извършиш онова, което извърши, дядо Бяно, но все пак в името на голямото дело, на което служим, май трябваше да се въздържиш. Представяш ли си какво щеше да стане, ако бе последвало някакво сбиване, задържане в конака… Ами че в сюртука си аз нося книжа, които всеки кадия ще прецени като по-страшни от бомба…

— Сигурно си прав — привидно прие нападката Бяно Абаджи. — Нали ти сам ми даде пример при моста, как в името на делото трябва да оставаме безучастни към хорското злощастие…28

Левски оцени по достойнство отговора и му отдаде заслуженото с едно комично темане. А като повървяха още малко, той произнесе тихо, като очевидно говореше за охулената жена:

— Трябва да притежаваш голямо достойнство, за да вървиш с вдигнато чело през храчките на негодниците…

Не се разбра дали имаше неизречен въпрос в думите му, но Бяно тъй или иначе отговори:

— Таша Нойкова хаджи Йовкова, а по мъж вдовица на Йосиф Евтимов.

— Защо го казваш така, някак особено? И тъй подробно?

— Защото по кръв е от рода на хаджи Нойко Завераджията, пък мъжът й беше лихвар и турско мекере. Йосиф трябва да е бил дотегнал и на Провидението, защото лани загина от турски нож.

— Да, има възмездие…

— И знаеш ли какво направи Таша, Василе? Предаде на огън всичките лихварски тефтери на мъжа си, стана шивачка (този занаят го има от майка си) и така с честен труд храни невръстните си дечица.

— Оттеглям одевешните си приказки, дядо Бяно. Щеше да бъде нечестно такава българка да остане незащитена от оплювките.

Не след дълго двамата вече влизаха в Класното училище. Бяно не се бе излъгал — в този неделен следобед тук наистина бяха повечето от учителите.

Бяно тайничко се притесняваше: гостът му твърде лесно говореше за поведение, съобразено с „голямото дело, на което служим“, но дали ще съумее сам да се съобразява с него, когато ще разговаря не с ханджии или каруцари, а с умните и проницателни учители? И още: а самият Бяно ще може ли да се държи така, като че ли е довел в школото един случаен посетител?

Грижите му не продължиха дълго — едва влязоха в учителската стая и той представи „школодобродетелния наш сънародник господин Никола Рангелов из Битоля“, когато разбра, че Левски имаше Божия дар навсякъде да се чувствува като риба във вода. Гостът се държеше с уважение, но и достатъчно свободно и, като се запознаваше с учителите, намери на всеки да каже подходяща ласкава дума. Може би му помогна и Добри Чинтулов (нему Левски каза: „Дори ако беше само това, че се запознах с вас, господин Чинтулов, пак щях да река, че не съм бил напразно пътя от далечна Битоля до Сливен.“), който най-напред го поогледа с късогледите си очи, а сетне заедно с Бяно го пое, така да се каже, под крилото си:

— Заварвате ни „половината плюс един“, както казвали в английския парламент, господин Рангелов. Петима сме тук от всичко девет.29 Но все ще си съставите мнение за училищното дело в нашия Сливен. Да започнем с госпожица Аргира, кумира на всички девойчета под Сините камъни.

— Чувал съм за вас, госпожице — каза Левски. — Една бележита карловска учителка ми казваше наскоро, че можела да направи чудеса, стига до себе си да имала учена другарка като Аргира Димитрова…

— Учена, но и родолюбива — вметна Бяно. — Ритам ти аз всяка ученост, ако тя ще е безотечествена.

— В това отношение ще ви препоръчам и господина Георгакева — продължи думата му Чинтулов, когато го запознаваше с Димитър Георгакев. — Дори да преподава Корана или Шериата, той пак така ще го направи, че учениците да се гордеят с българската си кръв.

— Толкова повече — отново допълни Бяно, — че никой не може да го обвини в потомствено родолюбство, а е като плодоносния стрък, избуял върху камениста почва, както се говори в Светото писание.

Учителят, хубав и висок мъж към тридесетте, плувна в червенина от тези похвали и така се смути, че не можа дори и едно слово да произнесе в отговор. Другите не го измъчваха повече, а отминаха нататък — към Яни Сотиров, когото възхвалиха като най-вещ познавач на гръцкия език и класиците, и едва накрая към главния учител, а на дело най-младия от всичките Михаил Икономов, по-млад дори и от Аргира Димитрова.30

— Михаил Икономов ли казахте? — майсторски изигра изненада гостът. — Боже мой, да не сте онзи, който е завършил френското висше училище в Цариград, господине? Ами че аз се чудех как ли ще да ви издиря в непознатия ми Сливен, пък то… Пригответе мюждето, господин Икономов. Нося ви писъмце от ваши съученици и приятели.

— Писмо? — нетърпеливо възкликна Икономов. — Мога ли…?

— Нека да не пречим на госпожицата и господата да работят — рече „Никола Рангелов из Битоля“, като с жест подкани главния учител да излязат. — Да преча на учител, за мен това е като да прекъсна свещенослужител по време на литургия…

Излязоха от учителската стая, съпроводени от Бяно Абаджи. Михаил Икономов се запъти към двора на училището, но Левски благоразумно го насочи към една от празните класни стаи.

— Но писмото е някак безлично, не е адресирано пряко за мене — учудено възкликна учителят, като го разгъна.

— Не е и от ваши съученици — „успокои“ го гостът. — Сава Райнов, който до миналата година ви е давал да четете патриотични и бунтовни книги, не беше сигурен дали сте в родния си град, та затова предпочете да се обърне към „сливенските отечестволюбци“.

За малко се умълчаха. Михаил Икономов първо хвърли един поглед по дължината на писмото, а сетне го зачете така внимателно, като че го наизустяваше. Докато го сгъваше грижливо, той вдигна глава към Левски и Бяно Абаджи; тъмните му очи, обикновено кротки и ласкави, сега искряха от възбуда.

— Цял живот съм чакал призив като този — рече задавено. — Още от ей такъв, когато за пръв път разбрах, че съм роден роб… Кажете ми, що се очаква от мене, господа, и аз тозчас ще го изпълня.

— Засега нищо особено — наглед нехайно отговори Левски. — Само да съберете на разговорка хората, в чиято вярност към българщината не се съмнявате. Да, да, толкова.

— Събирането ще направим у дома — допълни Бяно. — Нашата херодая помни бунтовни думи още от времето на Кара Танас и Алтънлъ̀ Стоян войвода, та няма да й е първица.

Очите на Икономов бяха поугаснали, когато каза извинително:

— Аз съм отскоро в Сливен, та познавам хората повече отвънка, не зная що таят в душите си. — В следващия миг той отново се оживи: — А, сетих се, що трябва да направя. Ще потърся съвет от едного, който сигурно знае и мислите под калпаците и фесовете на сливналии — Анастас хаджи Добрев. Той е болнав напоследък, в училище се мярка колкото сам на себе си да внушава, че е още на учителското поприще, ала нивга не е преставал да бъде най-личният родолюбец…

— Добре се досети, даскале — похвали го Бяно Абаджи. — Аз ще допълня да поискаш акъл и от още едного, който открай време е винаги в народните работи. Поп Юрдан от Клуцохор, не може да не го познаваш.

— Един съм поканил и аз — добави Васил Левски. — Верен човек, Дели Ради от Нейково. С него се знаем още от Бялградската легия.31 Той е вече в града, прави се, че не ме познава и само чака да му известя кога и къде ще се видим.

Уговориха деня и часа и още едно-друго по подробностите и се разделиха. По съвет на Левски Михаил Икономов се върна в учителската стая и се постара да не проличи как се чувствуваше — сякаш не ходи, а се носи на една педя над земята…

5.

— Отива ли ми? — за десети път попита Каймет.

— Стига с туй твоето — „отива ли ми“ — лениво я сряза Назифе, най-старата: — Половин сахат се кривотиш пред огледалото, него питай — то ще ти отговори.

— Абе тя го пита, ама нали, пустото, е тясно като за нея, вижда или едната си половина, или другата — майтапчийски се обади Ергюл, най-младата и най-закачливата. — За да се види Каймет, трябва е-е-ей такова огледало…

— Злобарка! — рече Каймет, но личеше, че не се е засегнала. — Ако слушаш нашата къз-кардаш Ергюл, ще помислиш, че съм станала нещо като биволица… — Помежду си жените в харема си говореха на „къз-кардаш“, ще рече „сестра“, „сестро“. — Кажи ти, Таша, ама искрено и от сърце ми кажи: дебела ли ме правят тези шалвари и елекът?

— Правят те точно такава, каквато си, Каймет ханъм — отговори Таша, докато я оглеждаше от глава до пети с полузатворени очи. — И таман да хванеш окото на кой да е мюсюлманин: заоблена, където трябва, с „ал-бенѝ“32… — И добави великодушно: — Пък ти нямаш нужда да се правиш по-различна от онуй, което си.

В харемлъка на мютесарифа Таша се чувствуваше свойски — вече половин година, откакто бяха назначили Мехмед Хайдар бей в Сливен33, тя неизменно шиеше дрехите на четирите му жени. Бе свикнала с тях и с вкусовете им, също и те бяха свикнали с нея и с почтителното й, но не и раболепно държание.

— „Ще хване окото на кой да е мюсюлманин“ — с лека нотка на присмех и съжаление каза Ренгинар, най-умната от четирите. — Чуваш ли се, Таша? Или забравяш как живеем ние, халайкините, между тези четири стени? Кой мюсюлманин освен мъжа ни може да ни зърне дори с половин оченце?

— Права си, къз-кардаш — веднага се съгласи Каймет. — Ние сме като райски птици в златен кафез — лица на хурии и пера от атлаз и свила да имаме, никой не може да ни види, да ни се зарадва. Пък и ние да се зарадваме на неговата радост.

— И ако помислиш, всичко се обръща с главата надолу — потвърди и Назифе. — Българките уж са рая, пък живеят по-волно от нас, правоверните господарки. Можете ли да си представите една ханъма да облече ташината фуста с обръчите, да открие лице, да обуе кундури с високи токчета и — чук-чук, трак-трак! — да мине по чаршията?

— Като нашата Таша например — веднага го обърна на майтап Ергюл. — Бас държа, че каквато е хубава и с този криволин — тя искаше да каже кринолин, — по калдъръм от мъжки сърца е стъпвала, когато е идвала насам.

Мрачен облак не засенчи, а сякаш легна върху светлото лице на българката.

— Не завиждайте, ханъмлар — каза глухо. — Не завиждайте на българките въобще, а най-малкото на една беззащитна вдовица като мене. Знаете ли колко унижения претърпях, идвайки при вас? И кой се намери да ме защити? Само един стар човек, дето косата му е като преспите по Карандила… Това ако е за завиждане, здраве му речи!

— Я разправи! Я разправи! — подканиха я в хор четирите жени; беше със съчувствие, но и с нездраво любопитство — малко бяха отгласите на живия живот, които преминаваха през дебелите стени на харемлъка.

Таша им разказа, каквото се бе случило, само прескочи някои от най-мръсните подмятания — гнус и срам я беше да ги повтори.

— Евалла на този Бяно Абаджи! — с неподправено уважение рече Назифе. — Ако слушаш мене, да му ушиеш риза и да му я занесеш, Таша, че и ръка да му целунеш.

— Ама нека да е същата ръка, която е лепнала шамара на онзи мискинин Спиридон — добави Ергюл, а Ренгинар запита:

— Абе не чуваме ли днеска за втори път името на този Бяно Абаджи? Не е ли той, дето сабахлен е повдигнал цял един мост на плещите си? — Таша потвърди; сутрешният подвиг на Бяно Силдаров очевидно бе обходил целия Сливен, дори бе проникнал през мушарабието на мютесарифовия харемлък. — Е, щом е такъв здравеняк, оня хаирсъзин ще да си е получил заслуженото.

— Та за вашата завист ми беше думата, ханъмлар. — Българката се постара да прогони сянката от лицето си. — Това се случи на мене, а представяте ли си какво щеше да бъде, ако мине без яшмак например една жена с лице като цвят на нар?34

Жените оцениха майсторския отговор на шивачката, но Таша предпочете да не продължава на същата тема — споменът за днешната случка беше мъчителен за нея. И тя ловко се върна към началото на разговора:

— Синьото елече и пембените шалвари си вървят едно с друго, Каймет ханъм, а самата тебе те отварят, жива съблазън си с тях.

— А, съблазън! — иронично, но и с тъга се обади Ергюл.

— На нашия господар май му е станало байгън от закръглени жени, пък виж ни на какво приличаме, Таша…

Беше вярно — жените на Хайдар бей не правеха изключение от другите туркини, които прекарваха целия си живот в харемите. Неподвижността, прекомерното ядене, вечните баклави и шурупи бяха ги отрупали с отпуснати меса и сланина; не правеше изключение дори и Ергюл, която този месец щеше да навърши двадесет и три години.

— Че ако искате, да ви направя по-тънки — засмя се Таша.

— Мигар можеш? — наскочиха към нея и четирите. — Ей така, с ножици и игла, можеш да ни избавиш от лойта?

— Да ви избавя не мога, ала се наемам да сторя така, че да не личи толкова. Имате ли някакъв плат на черти, ханъмлар?

Оживени, жените се разчевръстиха и скоро няколко плата бяха в ръцете им. Таша избра най-малко яркия, пък покани едната — случи се Ренгинар — да застане пред огледалото, другите три се скупчиха наоколо.

— Туй е познат чалъм в моя занаят, ханъмлар — рече им. — Вижте на̀ — ако на Ренгинар ханъм ушия дреха, като чертите са напреки на тялото, тя ще изглежда по-ниска и по-пълна. Обратното — ако я ушия ей така, по дължина…

— Вай! — възкликна Каймет. — Ами че така къз-кардаш Ренгинар сякаш е с една педя по-тънка и с една педя по-висока!

— Същото ще бъде и ако си вземете по-тъмен плат — продължи Таша. — Като на моята фуста например. Тъмното поскрива дебелините.

— А, това не — комично нацупи нос дребничката Ергюл. — Кой ще ме погледне, ако не съм в нещо шареничко, по-ярко.

— Аз ще опитам — закани се Назифе. — Още утре ще потърся плат, дето хем да е тъмен, хем на черти. Че белки скрие не само телесата, а и бръчките ми…

Поприказваха още малко, наплатиха се на шивачката за днешната й работа (не бяха от свидливите, плащаха добре, почти богато) и я изпроводиха чак до „Прага на блаженството“, както казваха на външната порта на харемлъка.

След като подремна следобед, Хайдар бей се повъртя из селямлъка, пък като не си намери никакво занятие, реши да свърне към харема — не му беше за любов по никое време, но се надяваше, че жените ще измислят нещо да го извадят от съклета му. Като го видя, Шабан, евнухът му, скочи на крака и отвори вратата. Беят прекрачи и… и неволно връхлетя върху една жена, която тъкмо излизаше. Не я познаваше, но европейските й дрехи и откритото лице му подсказаха, че не е от правата вяра, навярно българка. За миг двамата се стъписаха; беше наистина само един кратък миг, но в него Мехмед Хайдар просто погълна с очи непознатата — стройната снага, бялото лице с две мънички бенки на бузата и с венец от бакъренокафяви коси около него, топлия поглед с цвят на бадем, естествената червенина на устните… Жената му се стори като някакво приказно видение, от вида на което сърцето на бея се сви в сладостна тръпка.

Пръв от двамата се опомни непознатата. Тя сведе очи, направи крачка встрани и се поклони. Мехмед Хайдар се поколеба за секунда — не, щеше да бъде прекалено, направо нечувано, ако той, мъж и господар, стори път на една жена, при това гяурка, — после сдържано отговори на поздрава й и отмина.

— Коя беше гостенката ви? — попита, когато се озова сред жените си; сам не разбра защо, но се постара въпросът му да прозвучи нехайно, почти с безразличие.

— Вдовица и опитна шивачка, Таша Йосифова по име — отговори за четирите Назифе. — Нима не виждаш, господарю, как се е пременила нашата Каймет?

Той похвали новата дреха на Каймет и Каймет в новата дреха, но, все още без да си дава сметка за причината, ловко върна разговора към непознатата.

— Видя ми се бледа и посърнала. Да не би да сте я обидили нещо? Или да не сте и дали платата, която заслужава?

— Сакън, не ни обиждай, господарю! — избърза Ергюл. — Може ли да се покажат пинтии жените на сливенския мютесариф?

А Ренгинар, най-умната, обясни:

— Имала е премеждие по пътя, господарю, от това трябва да е било. — И като прочете интерес в погледа му, разказа неприятната случка, както я бе чула от Таша. — Да бях мъж — завърши, — щях да дръпна един лобут на този мръсник Спиридон — (тя произнесе името „Испиридон“) — и щях да възнаградя почтения старец, който я е защитил…

Мютесарифът махна неопределено с ръка — нямаше обичай да получава съвети от жени. И подхвърли:

— Не съм свикнал на тези нови моди, ала на вашата шивачка й стои добре, не дразни. Защо не я накарате и вас да издокара така някой път? То, знае се, като такива кокони не можете се показа навън, ама поне да се посмеем тук, в харемлъка…

Изведнъж се възцари оглушително мълчание. И в него Хайдар си даде сметка, че пожеланието му, уж случайно и малко нелепо хрумване, всъщност бе израз на още неосъзнатия му мерак да види повторно българката. А защо млъкнаха жените му? Дали се уплашиха от съперничеството на хубавата шивачка? Продължаваше да се пита това, когато получи отговор от Ренгинар:

— Виждаш ли защо към тебе изпитваме не само севда и преданост, но и благоговение, господарю? Колко са правоверните, които ще предложат такава забава на робините си?

Назифе допълни:

— Ако можеше да те чуе „лудият султан“, щеше да се обърне в гроба си, господарю.

Всички я разбраха, макар да ставаше дума за човек, намерил смъртта си в двубой с Тахир ага отдавна преди те да се родят. Случило се то някъде около „Голямото чумаво“.35 Есирлийският султан, за когото ставаше дума, изненадал жените си, когато, макар и скрити зад стените на харема, убивали времето си, като играели облечени в мъжки дрехи. Побеснял от гняв, султанът ги предал на смърт, като ги разпарял една по една с нажежено черясло36.

— Не биваше да казваш това, Назифе ханъм — без особена строгост я смъмри мъжът. — Самото сравнение с онзи изрод ме обижда…

Произнесе го, но личеше, че в мисълта си бе другаде.

6.

Надвечер, докато се прибираше от училище, Димитър Георгакев като че не стъпваше на земята, а плуваше във въздуха. Беше му леко. Леко и ведро — такава душевна лекота и ведрина не бе усещал може би още от времето на детските игри в махалата.

Стигна до дома — навярно най-хубавата къща на Сливен, — отвори, бутна с крак вратата зад себе си и почти изтича през подредения двор и по стълбите. Както и очакваше, сестра му бе в собичката си и при неговото появяване вдигна питащи очи от гергефа:

— Изглеждаш така, бате, сякаш ей сега си намерил на земята цяла кесия, натъпкана със злато.

Светлото лице на учителя разцъфтя като месечина, когато отговори:

— Онуй, дето ми се случи, не го заменям за цялото злато на света. — И продължи: — Представи си, Стилиянке, получих похвала. Но ако познаеш кой ме похвали и за какво ме похвали, роб ще ти стана.

Тя продължи да го гледа изпитателно; не го каза, но си мислеше, че комай не бе виждала брат си в такава радостна възбуда.

— Думай де, думай! — подкани го. — Кой и за какво те похвали?

— Похвалата дойде от таквиз мъже като Добри Чинтулов и Бяно Абаджи. Те…

— Как? — трепна Стилияна. — И Бяно Абаджи? Че те с тате…

— Човекът е благороден. Не се поддава на лични неприязъни. А знаеш ли за какво ме похвалиха, сестричко? Че макар и син на баща си съм измежду първите учители по родолюбство.

— Наистина ли казаха това за „син на баща си“?

— Не точно с тези думи, ала го споменаха. Мисля — колкото да подчертаят похвалата. Разбираш ли, що искам да кажа? Хайде, вземи за пример Боян Силдаров, на Бяно Абаджи сина. Ако него наречеш отечестволюбец, всеки ще вдигне рамене: как да не е отечестволюбец, ще рече, то се знае, че крушата не пада далеч от корена; а Боян е брат на Найден, който загина под байрака на Хаджи Димитър, син е на Бяно Абаджи, дето половин век е в народните работи и внук на онзи Георги Силдаря, увиснал на въжето върху гредата на собствената си порта. Друго е да си син на човек, който хич не се гордее с българската си кръв, да си обърнал гръб на богатството и първенството му и да си се посветил на род и родина. Туй е по-дълъг път и по-славен. И Бяно Абаджи не го премълча, макар да го изрече по друг, свой начин.

— Дано да си прав! — въздъхна сестрата. Тъй като седеше до прозореца, изражението й не се виждаше, но от въздишката й можеше да се съди и за него. — Дано да си прав — повтори, — защото сливналии не се чак прехласват пред особата на кмета си, а невям прехвърлят чувствата си и нам, на децата му. Помислял ли си защо останах стара мома? Защото никой свестен мъж не пожела да се сроди с Йоргаки чорбаджи, пък ако имаше някой, той мислеше само за касата и чифлиците му, не и за дъщерята.

— Орис! — сви рамене Димитър. — Никого не го питат да избере родителите си, всичко си е от едната орисия. Но нас, тебе и мене, поне не могат да ни обвинят, че сме се увълчили с вълците, както например беше с покойния Йосиф Димитров — бащата одираше по една кожа от мющериите си, той по две… На̀, ти покрай леля Калуда хвана добър и почтен занаят, аз можах да сложа крак в благородното поприще на народен учител, бате един ден, като завърши науките си, също ще се посвети да облекчава страданията на болните, не на лихварство или чифликчийство. — Думата му беше за по-големия им брат Петко, който по това време учеше медицина в Цариград. — Хората виждат тези неща, Стилиянке, и ги оценяват.

— Дано да си прав! — за трети път произнесе Стилияна. — И дано да виждат в нас от кръвта на братовчеда Наско — тя имаше предвид ревностния патриот Анастас хаджи Добрев, — а не…

Прекъсна я едно хлопване на врата — баща им се бе прибрал за вечеря. Стилияна надникна през прозорчето. И го видя — Йоргаки чорбаджи тъкмо прекосяваше чардака37. Тя остави гергефа и се надигна, разкърши рамене:

— Трябва да слагам вечерята — каза.

Половин час по-късно бащата и синът седяха един срещу друг до софрата, а Стилияна стоеше права отстрани. Не беше то за прислугване, нито стоене „диван чапраз“38 пред бащата, напротив — Йоргаки Чорбаджи би дал много нещо, за да види дъщеря си до себе си на трапезата. Но от едно скарване преди години тя упорито отказваше да засвидетелствува дори такава близост на баща си. Пък и той бе престанал да настоява — страхуваше се тя, какъвто беше чепат характер, да не си вземе очите нанякъде, та нито да я чуят, нито да я видят повече. Както навремето стори Златина, дъщерята на Евтим чорбаджи…

Докато вечеряха, почти не говореха — Йоргаки беше табиетлия човек, ценеше хубавото похапване (пък празничната трапеза на кмета си я биваше), та не обичаше много-много да приказва, докато се хранеше. Едва когато си заслади с лъжица-две петмез, той побутна софрата и в ръцете му се появи кехлибарена броеница.

— Днес Сливен е като пощурял — каза провлечено, а кехлибарените зърна му пригласяха: трак-трак, трак-трак. — Сринало се мостчето срещу Ямболския хан и изтърсакът на Серт Коста, абаджията, насмалко да се удави.

— Сливен е пощурял не заради сриването на мостчето, тате — почтително, но и с нотка на предизвикателство пое темата Димитър, — а защото един уважаван старец и общинар е спасил Стефан Серткостов. Хем си е рискувал живота, хем е проявил изумителна сила.

Йоргаки стрелна сина си с поглед и напомни сухо:

— Поне в този дом Бяно Абаджи не е уважаван старец…

— Толкова по-зле за дома — неочаквано се намеси Стилияна; неочаквано, понеже тя рядко влизаше в разговор с баща си.

Друг път кметът щеше да се зарадва, загдето Тенинка, — така наричаше той дъщеря си — изобщо му е проговорила. Днес обаче думите й го разгневиха: той, меко казано, недолюбваше Бяно Абаджи и не понасяше да го възхваляват където и да било, а най-малко под собствения му покрив.

— Тъй ли? — рече докачливо; броеницата бе престанала да прищраква между пръстите му. — И защо е по-зле за дома, ако смея да попитам?

— Съмнителна чест за един дом е, ако цял един град се прекланя някому за извършено юначество, а той го похулва или дори само го отминава с пренебрежение.

— Стилияна е права, тате — наля масло в огъня Димитър. — Господин Силдаров заслужава даже не един, а два поклона: веднъж за чутовната си сила и втори път загдето той, един общинар, е рискувал живота си за някакво непознато момче.

Йоргаки щеше да избухне, но успя да се удържи — навреме осъзна, че избухването само щеше да подчертае неговата слабост.

— Вие сте глупаци — каза, като се насилваше да придаде надменност на гласа си. — Върху плещите на общинаря тежи грижата за живота и добруването на всички християни в града. Който носи такъв товар, той няма право да показва бабаитлъци, за да помогне само на едного, изпаднал в беда.

— Християните в Сливен с друго око ще гледат на първенците си общинари, ако всеки от тях извърши или поне е готов да извърши онова, което днес е сторил Бяно Силдаров — спокойно, но и неотстъпчиво произнесе Димитър, а Стилияна добави:

— Исус е носел грижата за спасението на не един град, а на цялото человечество и пак не е отминавал, когато е срещал някой страдащ.

— Какво бе? — изпусна нервите си бащата. — Не ви ли стига, че баща ви е пръв измежду първите в богатия Сливен? Или предпочитате да го виждате мостове да оправя? А утре невям ще поискате от него и пехливанин по сборовете да стане?

— Не, тате — все така равно възрази Димитър. — Ти нямаш физически…

— … и духовни… — вметна многозначително дъщерята.

— … сили нито с Куруча да се пребориш, нито на пехливани да излезеш насреща. Но щом искаш да си наистина „пръв измежду първите в богатия Сливен“, ти не само нямаш право да подценяваш доброто на един християнин от твоя град, а трябва да си „пръв измежду първите“ във възхваляването му.

— Днес, казват, турци са ходили да му се поклонят и поповете са го споменали в ектениите на вечѐрните, само кметът се намери да храчи по него…

Йоргаки се напъна да намери достоен отговор, но като не успя, изруга неопределено, пък смачка на топка и запокити месала от шията си и с невероятна за него пъргавина скочи на крака, излезе и затръшна вратата подире си. Децата му послушаха как стъпките му се отдалечават по просторния чардак, после се спогледаха и се разсмяха приглушено. След малко обаче Стилияна каза сериозно:

— Днес са похвалили родолюбието ти, бате, а преди малко защитихме и един почтен българин от несправедлива нападка. Ала туй ми се вижда малко, бате. За да си достоен българин, вече не стига да те хвалят и да си справедлив — трябва и да си полезен…

7.

Ръката на Мустафа ага, която поднасяше филджана към устните му, спря по средата на пътя си и остана така, сякаш увиснала във въздуха.

— Я повтори, я повтори, Спиридоне! — каза. — Как ни е нарекъл Бяно Абаджи?

— Ще ме извиняваш, ама тази дума беше… серсеми, мюдюр ефенди.

Градоначалникът на Сливен нито пред своите, нито пред християните минаваше за особен акъллия, но в този случай прояви неприсъща за него съобразителност, като попита недоверчиво:

— И как стана тъй, че старецът хем ни е нарекъл серсеми, хем ти е лепнал шамар? Нещо не се вързват работите, Спиридоне.

Ако Спиридон трябваше да се опише с една дума, тя непременно щеше да бъде „зализаност“. Наистина всичко в него беше зализано, сякаш облято в шарлаган — опънатата назад черна и лъскава коса, претенциозните мустаци, лицето, което дъхтеше на ливанто, дрехите. Сега, изведнъж разбрал, че се е увлякъл в лъжите си или е подценил мюдюрина, той, за да спечели време, прекара длан по гладко сресания си перчем, после се постара да кимне убедително:

— Не понесох да обиждат така вас, уважаваните управители на града и санджака, мюдюр ефенди. И когато му възразих, че нивга досега таквиз способни мъже не са били начело на Сливен, той най-неочаквано така ме халоса, че, виж, ей този кътник се разклати и сетне изпадна от само себе си.

Мустафа ага остави недопитото си кафе на масичката, дълго и с видимо усилие размисля над чутото, сетне каза бавно:

— Тешекюр едерим39, че си ни защитил от оплювките, Спиридоне. Ама ако слушаш мене, не е трябвало да го правиш. Ти получаваш платата си от нас — и то добра плата, — не за да се караш с тоз-онзи, а само да слушаш и да донасяш. Няма да е кой знае какъв кярът ни, ако ти влизаш в спор за щяло и нещяло, пък от това гяурите подразберат, че служиш нам.

— Може и да си прав, но в края на краищата и аз съм човек — изкуствено се разпали Спиридон. — И нервите ми не са от желязо. То се понася, понася, ама чак да се храчи по тебе, по Хайдар бей!… Или що — Бяно Абаджи да се чувствува защитен от белите си коси и да плещи врели-некипели, пък аз да му мълча, че и евалла да му казвам, така ли? А, не, туй не го мога, мюдюр ефенди.

— За Бяно Абаджи и за храчките му ти не се кахъри, чоджум — зауспокоява го Мустафа ага. — Аз ще докладвам на мютесарифа и той ще си получи заслуженото. Но запомни за в бъдеще: има ли кабахат, ще има и наказание, ала наказание от нас, не от тебе. Сега ще се събираме при Хайдар бей и аз ще му разкажа всичко от игла до конец. Ама ти почакай тука, чоджум. Зер може мютесарифът да поиска някои неща лично от твоята уста да ги чуе.

… Когато влезе в одаята на мютесарифа — в турския език нямаше дума за „кабинет“ или „работна стая“, — там бяха вече всички, които в понеделник сабахлен се събираха да обсъдят новините и да премислят работите на града и санджака, че и един в повече: Мехмед Халис бей.

Мустафа ага не се изненада, като го видя. Този Халис бей заемаше някакво съвсем особено място всред правоверните в Сливен. Ако не се брои, че — от кумова срама — се водеше член на меджлиса, не беше на никакъв пост и затова изобщо не можеше да се равни на другите присъствуващи — на миралай Хюсеин бей, управителя на фабриката, на самия него, Мустафа ага, че дори и на глуповатия кадия, който по акъл и постъпки си бе извоювал прозвището Келеш Осман. Беше безделник и гуляйджия, който един по един разпродаваше имотите си, получени в наследство, и ги прекарваше през гърлото — своето и на тайфите, които винаги се намираха за муфтанджилък край трапезата му. Но в същото време този Халис бей беше внук на нявгашния аянин Тахир ага, споменът за когото още караше сливналии да стават на крака, та почитта към всесилния дядо някак от само себе си преминаваше и към непрокопсания внук. Почит в конака, дваж по-голяма всред населението. Тя му отваряше всички врати, предизвикваше да бъде срещан с теманета или свалени калпаци, прощаваше му волнодумства, начесто преминаващи в злоезичия, за които всеки друг би опитал твърдостта на дюшемето в хапуса.

Мюдюринът поздрави и поседна на обичайното си място на миндерлика срещу прозореца. Отговориха на поздрава му, но без да прекъсват разговора си. А той, разговорът, беше пак за същия Бяно Абаджи. „Ама че работа! — каза си Мустафа. — Днес целият конак сяда и става все с туй име на уста…“ Вярно, с това име на уста бяха и тримата първенци в одаята, само че говореха за друго — как вчера Бяно Абаджи, наспроти годините си, се наврял под гредите на срутения мост, та избавил някакво момче от Клуцохор. Халис бей, нали единственото му занятие бе да скита нагоре-надолу из града, бе научил подробности около случката и сега я разправяше тъй увлекателно, сякаш тя бе станала пред собствените му очи. Другите го слушаха, цъкаха с език и неведнъж вмъкваха по някое „Аферим!“ в разказа на бея.

— Не съм учуден — със смес от уважение и възторг рече Хюсеин бей, когато Халис завърши. — Бяно Абаджи бе един от първите българи, с които се запознах, когато получих назначение в Сливен. И още тогаз ме порази с благородството си. Този човек може да легне под гредите, за да избави един злощастник. А на силата му!… Е, ние, дето се възхищаваме и славословим някакви си пехливани по сборищата като Тако Терзобаслията, трябва паметник да вдигнем на тогова, дето стар, пък е дал урок на толкоз млади. И силата си да използува да върши добро, не да спечели някоя юница в борбите…

„Християнщина! — презрително помисли Мустафа ага. — Хюсеин може да се е въздигнал в султанов миралай, ала отвътре си е останал довчерашният християнин… Че и с европейски мурафетчилъци…“

Не беше голословно обвинение. Хюсеин бей, човек със ситно къдрава черна брада, седефени зъби и масивен и леко изгърбен нос, който издаваше арменския му произход, само преди година бе преминал към правата вяра, но по мислене си бе останал християнин, а по обноска — европеец, където бе получил образованието си.

— Ами че какво пък — побърза да се присъедини към мнението му Келеш Осман, — да речем на мютесарифа поне един лийакат нишанъ̀40 да му издействува от Стамбул.

Мустафа ага реши, че е дошло време да се намеси:

— Аз ще ви кажа нещо друго за същия Бяно Силдар, ефендилер. Пък като ме изслушате, вие пак издействувайте лийакат нишанъ̀ или, хм, вдигайте паметници. — И той разправи онова, което преди малко бе научил за Бяно Абаджи, като само благоразумно премълча истинското занятие на Спиридон. И завърши: — Е, какво ще речете, ефендилер?

— Ще река — избърза с отговора си Хюсеин бей, — че съм учуден мюдюр ефенди. Човек на храбростта и доблестта като Бяно Абаджи не е способен на мюзеверджийства и джавкане от тъмното или по кьошетата. Ако пък наистина ни има за серсеми, ще дойде и ще ни го каже право в очите… Но страх ме е, че сетне и ще докаже серсемлъка ни…

— И все пак го е рекъл — с хъс настоя Мустафа ага. — И не само го е рекъл, ами е избил зъб на оногова, който ни е защитил.

— Че тогаз трябва да ми го предадете на мене — люшна се в новата посока кадията и се постара да придаде строгост на физиономията си. „Постара се“, защото всякакво изражение трудно се отдаваше на това лице: широко — по-широко, отколкото високо, — сякаш докато е расъл, са държали главата му притисната между две дъски отгоре и отдолу; при притискането трябва да са посплескали и гънките на мозъка му, защото по акъл кадията хич не блестеше, а поста си дължеше на тлъстия рушвет, който баща му, богат чифликчия от Татар-Пазарджишко, бе изсипал в джоба на двама-трима везири. — За такъв непокорник съд и зандан, ако не и бесилка…

— Ама как ще го обесиш, кадъ̀ ефенди? — със смес от присмех и раздразнение попита управителят на фабриката. — С лийакат нишанъ̀ на гърдите или без него?

Докато Келеш Осман пулеше очи и се чудеше как да отговори на тази нападка, от другата му страна го подхвана Халис бей:

— Като ви слушам, та се сещам една стара лакърдия — каза със свойствената му шибаща провлеченост. — Али съдел Хасан, загдето го обидил, серсемин го бил нарекъл. Кадията попитал Хасан: „Вярно ли е бе, Хасане, че си казал серсемин на Али?“. Пък Хасан отговорил с такова слово: „Не помня да съм му рекъл, кадъ̀ ефенди, ама тъй както го гледам, нищо чудно и да съм му го рекъл…“

Хюсеин бей прихна в смях, Мустафа ага напрягаше ум да разгадае смисъла на приказката, а Келеш Осман само се свиваше безпомощно, та плоското му лице изглеждаше още по-плоско.

— Ще благоволиш ли да разтълкуваш лакърдията си, Халис бей — след дълго напъване помоли мюдюринът. — Не разбрах смисъла й…

— Не е сложен, Мустафа ага, хич не е сложен. Аз не вярвам Бяно Силдар да ни е нарекъл серсеми, туй не му приляга. По̀ ми се види туй да е насъскване от зложелател. И ако ние се хванем на насъскването, тогаз ще се покажем точно такива серсеми, каквито уж ни бил описал Бяно Абаджи.

— И в такъв случай той ще да е казал една истина — допълни миралаят, — а никой не може да съди някого за изречена истина.

— Туй ще го видим — нацупи се мюдюринът. — Аз ще доложа на Мехмед Хайдар бей, пък нека той да отсъди серсеми ли сме, не сме ли.

Не им се наложи да чакат дълго. Отсрещната врата, която водеше към частните покои на мютесарифа, се отвори и той, във видимо добро настроение, се появи в очертанията й. Деветдесет и девет на стоте мюсюлмани от неговия ранг биха изчакали раболепните метани на подчинените му, но той не беше суетен на дребно, та поздрави пръв:

— Аллах керим41, отново се събираме живи и здрави, ефендилер. — Те понечиха да станат и да го посрещнат с теманета, но той с широк жест ги прикани да останат по местата си. — Изпихте ли си кафетата, или ме изчакахте?

Докато заемаше място между тях, отговори му Халис бей:

— Изчакахме те, мютесариф ефенди. Решихме, че ако ти поръчаш кафетата, те ще бъдат по-тежки и по-сладки, по-мераклийски сварени.

Засмя се Хайдар бей, пък плесна ръце и нареди на влезлия слуга да донесе пет „тежки-сладки, ама не на огън, а в пепел сварени“.

Както изискваха ориенталските порядки, докато донесоха кафетата и шумно, и с кеф ги изсърбаха, те почти не говориха. Едва когато оставиха филджаните, мютесарифът подхвърли подканващо:

— Като идвах насам, дочу ми се, сякаш имахте някаква препирня.

— Вярно, не се разбрахме по един въпрос и оставихме твоята дума да чуем, ти да го решиш — отговори миралай Хюсеин бей. — Хайде, разкажи ти, мюдюр ефенди. Нека не излезе, че аз преиначавам нещата.

Мустафа ага не чака втора покана и разказа за каквото бяха спорили. В негова чест трябва да се изтъкне, че той нито уйдурдиса, нито премълча събитията — с един и същ глас разправи както сутрешния подвиг на „долапчията Бяно Силдароглу, наречен Бяно Абаджи, член на меджлиса още от основаването му“, така и следобедната плесница в кръчмата на Кунито Марока. Хайдар бей го слушаше съсредоточено, но нищо от лицето му не издаваше чувството, което този разказ събуждаше в сърцето и душата му.

Той беше хубав човек, този Хайдар бей. По онова време някъде към четиридесетгодишен, той имаше права и по войнишки изпъчена снага, светло и — противно на модата — бръснато лице, украсено само от добре поддържани ястъклии мустаци и разресани бакенбарди, едните и другите тъмнокестеняви като косата му. Челото му, широко и изпъкнало, отговаряше повече на мъдрец, който по цели нощи прекарва над книгите, не и на чиновник; същият спокоен разум можеше да се прочете и в очите му. За него се говореше, че бил от обикновен род някъде на север от Балкана и че се издигнал само с ум и старание, но това не беше много за вярване — начинът, по който носеше униформата си, и обноската му с околните, по-скоро издаваха човек, който има зад себе си много поколения господари.

Изслуша всичко Мехмед Хайдар бей, а после запита:

— Тука ли е този Спиридон, за да потвърди обвинението си?

— Евет, в конака е, мютесариф ефенди. Задържах го за в случай, че пожелаеш лично да го изслушаш.

— Повикай го тогава.

Доведоха Спиридон и той се изправи на крачка от мютесарифа. Беше по-зализан от всякога — чувстваше се поласкан да бъде „биз-бизе“ с хората, които представляваха каймака на Сливен и санджака. Подканиха го и той с готовност повтори разказа си точно така, както половин час по-рано го бе поднесъл и на Мустафа ага.

— Това ли е? — непроницаемо попита Хайдар бей, когато шпионинът свърши.

— Това, мютесариф ефенди — отговори Спиридон. И се самоизтъкна: — Е, и един зъб по-малко, даден в защита на вас, благородните управители на санджака и града…

Последните думи очевидно не направиха абсолютно никакво впечатление на Хайдар бей. И той продължи с въпросите си:

— По коя страна те удари Бяно Абаджи?

— Ей тук, по лявата, господарю.

Неочаквано за всички беят се приведе и с опакото на ръката си стовари здрава плесница по другата буза на шпионина.

— Ние ти плащаме да ни донасяш за девлет-душмани, Спиридоне — каза студено, без да повиши тон, — а не да набедяваш почтени поданици на падишаха. Още по-малко — да задяваш жените, сякаш всяка вдовица е гювендия. Вън! — И докато смаяният Спиридон се препъваше към вратата, мютесарифът се обърна към околните така, сякаш всичко преди малко изобщо не се бе случило: — Хайде, ефендилер. Да си гледаме ние нашата работа…

8.

Беше изминало почти цяло денонощие, а Йоргаки чорбаджи още чувствуваше в душата си горчилката от тежката препирня с Димитър и Тенинка. Чоглаво му беше, но той не знаеше съвсем точно защо — дали защото децата му изобщо не можеха да говорят по друг начин с него освен с кавга, или защото специално в този случай Йоргаки в спора съвсем очевидно се бе намерил отдолу.

Чорбаджията търкаляше за кой ли път тези мисли из главата си, но като осъзна, че наближава метоха на храма „Свети Димитър“, където открай време се събираха общинарите, направи усилие да пропъди от себе си невеселия спомен и да си възвърне онзи изглед на увереност и благополучие, който подобаваше на един кмет. Почти пред вратата се сблъска с един познат — Стефан Саръиванов, клуцохорчанина.

— Какво, отиваш ли си? — попита го.

Имаше въпрос, но и упрек в тези думи. Защото по осветения от годините ред в понеделник общинарите се събираха да направят нещо като преглед на изминалата седмица и, когато се налагаше, да вземат решения за следващата. Наистина Стефан не беше избран общинар, но затова пък беше един от най-заможните хора на Сливен, та с неколцина други като него — например Русчо Миркович, Михалаки Гюлмязов, Захария Жечков или Иванчо Желязков, сина на покойния Добри Фабрикаджията — негласно беше включен в християнската управа на града. Сега Саръиванов можеше да се позове на това свое участие „ни риба, ни рак“, но той бе достатъчно умен, та не го направи.

— Повечето ги няма — каза в отговор. — И не само по-старите като поп Юрдан и Бяно Абаджи…

— Стига с този Бяно Абаджи, бе! — кресна ненадейно кметът; това избухване беше неочаквано и неоправдано за Стефан Саръиванов, но, както вече знаем, не и за Йоргаки. — От вчера ми проглушихте ушите с него!…

Другият предпочете да не забележи странното кипване и продължи:

— Отсъствуват също господата Гюлмязов, Миркович… А доколкото ни осведоми секретарят Панайот Минков, нямало и особено важни работи за разглеждане.

— И ти, сакън, да не изпуснеш алъш-вериша, а? — продължи заядливо кметът. — Какво пък, върви! — И отминавайки, добави уж тихо, но всъщност достатъчно ясно: — Ама то така е, когато винаги има кой да вади кестените от огъня…

Всъщност специално днес нямаше никакви кестени за вадене — това Йоргаки чорбаджи знаеше не по-зле от Панайот Минков, — ала знаеше и друго: никога не е излишно да позакрепиш ореола над ушите си…

Изкачи стълбата и бутна вратата. В средата на одаята предвидливият прислужник бе поставил мангал с добре разгорени въглища, но за другото Стефан Саръиванов бе прав — от целия съвет тук бяха само четирима: Панайот Минков, хаджи Гендо, хаджи Никола Феслията и Захария Жечков, още с траурна лентичка върху ревера на сюртука.

Като го видяха, те не станаха на крака, но прекъснаха приказката си и поклонът им беше достатъчно дълбок и почтителен. Йоргаки им кимна в отговор, седна и подхвърли едно:

— Е, що? Това ли сме от цялата община?

— Неколцина наминаха към дюкяна да ме попитат — оправда отсъствуващите Панайот Минков — и аз честно им рекох, че за днеска в протоколната книга няма предвиден нито един възел за разплитане.

— Абе то и като няма възли за разплитане, пак не е лошо да се посъбираме — наставнически го смъмри кметът. — Ей така, да се повидим, да си речем едно-друго… Ама нейсе, този път ще минем и петимата. — Той плесна с ръце и заповяда на влезлия прислужник: — Маринчо, изтичай за пет кафета. Ама поръчай на Петраки да бъдат с по един пръст каймак. Както аз го обичам, тъй му кажи. — И след излизането на слугата, подкани общинарите: — Пък вие какво млъкнахте изведнъж? Не съм мечка да ви изям, я. Хайде, карайте нататък.

— Господин Минков тъкмо ни разправяше новини из Цариград — раболепно го осведоми хаджи Никола Феслията. — Нашите бабаити продължавали да се репчат на светата патриаршия…

— Тъй ли? — с непресторено любопитство попита Йоргаки. — Че откъде тези новини, господин Минков?

— От господина Мирковича. Получил голямо писмо от зетя си. То в по-главната си част било по техните си търговски дела, но Стефан не си спестил труда и го осведомил подробно и по църковните работи.

През последните месеци в семейството на богатия, но родолюбив сливналия Русчо Миркович едно след друго се бяха случили две големи — и разнопосочни — събития. При раждане бе починала Мария, неговата първородна дъщеря и съпруга на тук присъствуващия Захария Жечков, а едва изминаха четиридесетте дни на жалейката и друга от многобройните му дъщери — Щилияна — се омъжи за Стефан Гидиков, един от най-напредничавите представители на по-младото поколение на Сливен, който, макар и физически по-слабоват и затова никога не стъпвал по хайдушките пътеки на Стара планина, си бе извоювал лично място сред онези, които служеха „на полза роду болгарскому“. Гидика, както го наричаха най-често, скоро бе спечелил доверието на тъста си и бе навлязъл в работите му, та рядко се свърташе в Сливен и най-често пътуваше — от Виена и Брашов на запад до Цариград и Измир на изток.

— Та какви са хаберите, дето е получил Русчо? — запита кметът.

— Нашите свети отци, Иларион и другите, комай ще вземат връх над Фенер — каза Панайот Минков. Едно по-опитно ухо лесно можеше да открие разликата между неговите думи и хаджи Николовите: докато за Феслията българските църковни водачи бяха „нашите бабаити“, за Минков те бяха „нашите свети отци“. Но иначе той съумяваше да говори с нещо като безстрастие, което го спасяваше от подозрителността на сливенските гръкомани. — И знаете ли, господа, откъде са им протегнали ръка за помощ? Няма да повярвате, ала подкрепата им идела направо от Високата порта.

— Не може да бъде! — смаяно възкликна Йоргаки.

— Не може, но е истина — продължи Минков натъртено и с лека нотка на злорадство. А Захария Жечков го подкрепи:

— Аз го вярвам, Бога ми. Нали анджък Портата лятос по никое време даде на Григорий свой проект за нова уредба на православната наша църква…

— Не беше то „по никое време“ — сърдито възрази кметът, — а защото оня клуцохорски хаирсъзин таман ги бе настъпил по мазола.

„Оня клуцохорски хаирсъзин“ беше човекът, който преди малко повече от половин година бе влязъл в календара на българските светци — Хаджи Димитър. Като непримирим почти наравно към турци и чорбаджии, в по-младите си години Хаджията неведнъж бе „смачквал каяфета“ на Йоргаки, дори веднъж го бе принудил да мине през Сливен без дъното на потурите си — юначества, заради които чорбаджията и сега, след смъртта на прославения войвода, още не можеше да му прости.

— Тъй беше, тъй беше — побърза да потвърди угодливо хаджи Гендо. — Нали тогаз сравнявахме датите — проектът бе издаден само четири дни, след като хъшлаците на непрокопсания хаджия пресякоха Дунава…42

— Вторият проект беше от октомври — неотстъпчиво продължи Жечков. — Мигар също и тогаз Портата го издаде от страх пред Хаджията?

Не се стигна до разгорещяване на спора — прекъсна го появяването на кафетата. Донесе ги на тенекиена табличка с дръжка по средата сам Петраки Влахов, който държеше църковното кафене — знаеше Петраки кой оглавяваше църковната община, та се бе постарал не само в приготвянето на кафето, но и бе пожелал лично да направи икрам на кмета. Този път обаче не сполучи — тревожните вести бяха погълнали вниманието на Йоргаки, та той не забеляза нито него, нито поклона му, нито дори и димящия филджан.

— Да не садим на дъното ряпа — каза, — когато останаха отново сами. — Важното е, че педя по педя разните там Иларионовци, Чомаковци и Славейковци вземат връх над негово светейшество Григорий — той имаше предвид патриарх Григорий VІ — и изобщо над осветения от столетията ред. Още преди трийсет години изпуснахме и училищата. И какво ни остава, Господи Саваоте?

— Тъй, тъй — продължи да му приглася хаджи Гендо. — Царе без царство сме ние, тъй ще река аз.

— Позволявам си да отбележа, че не сте прави, господа — възрази Панайот Минков. — Вие държите пара̀та. — Точно такива бяха думите му: „вие държите“, а не „ние държим“, макар че той самият също бе измежду заможните сливналии. — Пък вече от години именно пара̀та стана истинският господар в Турция.

— Дявол да го вземе, Панайот е прав! — за пръв път се зарадва Йоргаки чорбаджи. — Турчинът държи ятагана, ала пара̀та е в нашите ръце и тя може да купи всичко, дори и ятаганите.

— Земя, сарафлък, търговия, занаяти, всичко е наше — отново пое исото хаджи Гендо. — Какво имат турците? Табашкия занаят, кафеджилъка и берберството. Ритам ти аз господарство, дето ще се крепи на щавени кожи и бръснарски каиши…

— А фабриката? — подметна Захария Жечков. — Една фабрика като Добри-Желязковата дава сукно и шаек колкото абаджийските станове на цял санджак.

— Ще рече — трябва лека-полека да хванем и фабрикаджийството — каза кметът; думата „индустрия“ плахо-плахо беше проникнала в Сливен още преди десетина години, но все още малцина я имаха в речника си. — Пък кой знае, тогаз може би пак ще си поговорим и за църквата, и за школото.

— Ние го приказваме, а други комай вече го правят — рече хаджи Никола Феслията. — Не чухте ли, господа, че Стефан Саръиванов е запретнал ръкави да вдигне фабрика в Асеновския боаз? — Отговори му една обща гълчава — вестта наистина бе новост за другите в одаята. Възгордян, че се оказа в центъра на вниманието, хаджията продължи: — Там са едни плешиви места, дето и папрат не хващат. И Стефан с подставени хора ги изкупил ей така, бадева. И сега вече крои плановете на фабриката.

— Аха! — позасмя се Йоргаки. — Затуй, значи, е бързал, когато го срещнах одеве…

— Учудвам се, че дръзва да вдигне фабрика — замислено произнесе Панайот Минков. — Забрави ли той какво се случи с Добри Желязков?

— Нямай кахър за наш Стефан — изкиска се в отговор хаджи Гендо. — Знае той да си направи сметката, не е като Фабрикаджията.

Поприказваха още малко и си тръгнаха. Само двама — Панайот Минков и Захария Жечков — бяха изпили кафетата си, другите във възбудата си ги бяха забравили.

9.

Зимата влезе в правата си точно така внезапно и изведнъж, както привидно ги бе отстъпила на подранилата пролет. Още на разсъмване откъм Балкана забуча, небето се смръщи, после някъде в боазите се отприщи онзи вятър, сливенският, който сваля ездач от коня, прекършва минарета и вдига цели покриви заедно с гредореда. Той прогони облаците на изток към морето, та не заваля, но затова пък целия ден и сетне цялата нощ си остана пълновластен господар над Сливен.

Този вятър беше добре дошъл за заговорниците, които за същата вечер си бяха дали среща в херодаята на Силдарови — в подобно време не заптийски стражи, а и обикновени минувачи няма да срещнеш по улиците и мегданите. Все пак онези, които бяха поканени за срещата с Левски, не се предовериха на ледовития си съюзник и не пренебрегнаха осветените от вековете правила на скритост и безопасност. Те бяха без фенери и загънати в тъмни ямурлуци, идваха от различни посоки, като се придържаха в сянката на стрехи и дувари, отминаваха портата до следващия ъгъл и сетне се връщаха до нея по стъпките си. И пак според дълголетния обичай от вътрешната страна на портата имаше вардянин, за да пропуща гостите. Без да гледа на годините си и на студа и вятъра, който час по час го поваляше, Бяно Абаджи настоя лично да поеме поста; не го призна, но същинското му основание беше, че искаше един по един да опознае хората, на които такъв „от по-друга кройка човек“ като Левски се готвеше да се облегне за великото си начинание.

Както и беше редно да се очаква — нали беше нещо като домакин наравно с Бяно, — пръв дойде главният учител Михаил Икономов, заедно с още един, появата на когото поизненада стопанина. Защото Димитър Топалов беше единственият фотографин в Сливен и, навярно за да подчертае принадлежността си към света на изкуството, отделяше Бог знае колко време за външността си — обличаше се като франт, къдравата му кестенява брада положително изискваше поне един час грижи всеки ден, носеше претенциозна джувка на врата и премяташе късо бастунче в ръцете си. А се говореше, че се проявявал и като добър дост на чашката. Изобщо, ако предварително бяха попитали Бяно, той вероятно щеше да се сети за Димитър Топалов един от последните…

Минута-две след тях дойде още един, който също изненада Бяно, макар и по съвсем други причини — синът му Боян. Вярно, Боян не беше безразличен към народните работи, дори лани, когато се очакваше четата на Хаджи Димитър и Караджата да предизвика всенародна буна, нему бяха възлагани трудни и рисковани работи, ама все пак… „Поканили са го, за да направят икрам на мене — помисли старият човек. — А иначе кой не знае, че Боян в едно въстание може да бъде редови боец наравно с другите хиляди, ала не го бива да е деец и съзаклятник от най-вътрешния кръг?…“ Той поръча на сина си да поеме грижата за отопляването на студената херодая, отпрати го нататък и отново остана сам.

Отново, но пак не за дълго — вратата скръцна („Дявол да ме вземе, как не се сетих да я смажа!…“) и се появиха двама непознати. Единият, като съдеше по дрехите му, Бяно можеше да се закълне, че е суватчия някакъв откъм Тузлука или Делиормана — го порази с поведението си: непознатият отметна гуглата си, свали калпак и стори дълбок поклон към горната греда на портата. Бяно го улови за рамото и го извърна към себе си. Беше Левски. Да, нямаше съмнение, беше Левски, но в него не можеше да се открие дори следа от онзи, който в неделя се бе представил за търговец из Битоля — нито очила, нито фес с дълъг пискюл, нито алафранга сюртук, дори походката му бе различна от предишната.

— Тази греда е светиня и за мене, дядо Бяно — отговори на неизречения му въпрос Левски. — Пък иначе запознай се с другаря ми. Дели Ради от Нейково. Стига да те приеме за приятел, ще влезе и в огъня за тебе.

Бяно се здрависа с непознатия и в оскъдната светлина на изцъкления от студ месец го огледа. Казаният Дели Ради, също както и Левски, беше със среден ръст, но къде-къде по-плещест. Имаше широко, ъглесто, почти квадратно лице; ако се съдеше по бръчките върху него, трябва да бе навъртял петдесетака, но по нищо не личеше това да е било съпроводено и от укротяване и помъдряване на нрава му — извитите покрай устата мустаци, свъсените вежди и кръвнишкият поглед отговаряха повече на хайдутин от Стара планина, нежели на мирясал от натежалите години човек.

— Можеше да си спестиш прозвището „Дели“ — засмя се старият човек; вятърът изскубна думите от устата му и ги запокити някъде към Сахатя и Татар Мезар. — То си е изписано на образа му…

— А можеш да съдиш какъв ще да е бил на младини, когато си го е спечелил — продължи шегата му Левски. — Тогаз главното богатство на Ради Мухтаров били силата и лудата храброст, та все го канели да охранява кервани. Веднъж по време на нощувка един турчин се опитал да обере каруца от кервана. Да, ама Ради спял само с едното око и едното ухо, та го усетил. И без много-много да му мисли, съсякъл го с брадвата. Като видели това, другите разбойници си плюли на петите, а на моя другар името от Ради Мухтаров станало на Дели Ради.43

Още търкаляше новите впечатления из главата си, когато през портата прекрачи един отдавнашен познат — Анастас хаджи Добрев. Беше запазил великанския си ръст, но не и великанската осанка — дори и през ямурлука си личеше, че снагата му, някога с прочута сила, сега бе изпита, стопена, прегърбена; сухата кашлица, която начесто раздираше гърдите му, издаваше причината за тази промяна във външността му.

Бяно го напъти към херодаята и почти веднага отвори на следващите гости — трима наведнъж.

— Знаеш ме, ала ще да си ме забравил, дядо Бяно — представи се първият от тях, строен и хубав момък на двайсетина години. — На поп Тодор от Клуцохор момче съм.

— Кой от тях? Че те, поп Тодоровите, един или двама са…

— Георги, най-малкият. Ама докато например бате се зове Димитър поп Тодоров, аз се пиша Георги Икономов. Зер нали дядо поп, баща ми, е иконом в Божия храм „Свети Никола“… — Той избута напред един от спътниците си. — От Клуцохор е и тогова от другарите ми. Таню.

— Син на Стоян Куртев — добави с приглушен смях другият, като отложи калпак. — През няколко къщи сме от поп Тодорови.

— Да не си момче на Стоян домусчията?

— Същият съм, господин Силдаров. Ама нали днес ще ни калесват за голяма сватба, та се премених — да не воня на татевите свинки.44

Бяно Абаджи го огледа по-отблизо и един далечен спомен трепна в съзнанието му. Тази сресана на среден път коса, подсуканите нагоре мустачки и това странно изражение на тиха печал и униние, което никак не се схождаше с юнашката фигура, старият човек не виждаше за пръв път.

— Май те зная — каза. — Не беше ли ти от ония, дето даскал Анастас ви учеше на талим нагоре по боазите?

— Същият съм — повтори думите си младият човек, но този път майтапчийското в тях бе изместено от погъделичкано честолюбие — зарадвал се беше, че са го запомнили като войник от българската войска. После прибави виновно: — Готвихме се тогава, и то как се готвихме, пък що направихме? Дупка в морето…

Стопанинът на къщата предпочете да се направи на глух за последните думи и се обърна към третия от групата:

— А ти, сине?

Запитаният чинно пристъпи напред, но, любопитно, колкото и да се взираше Бяно през светлика на премръзналата месечина, не видя нищичко от физиономията му; ако не беше блясъкът на двете остри очи, можеше и да помисли, че непознатият е нахлупил плиткото си калпаче не върху главата, а на лицето.

— Няма да ме знаеш, дядо. Отдалече съм аз, чак от Инджекьой45, а покрай овчарлъка животувам още по-далеч — накъмто равна Добруджа.

— Стоил Иванов Вучков — представи го Георги Икономов. — Препоръча ни го поп Юрдан, та проводихме нарочен човек да го доведе. И за малко да го изпуснем — вече комай си стягаше торбата за Добруджа.

— Бъдете добре дошли, момчета. Вървете хей натам, вдясно е херодаята. Сигур ще има човек да ви посрещне.

— Да те сменя, дядо Бяно? — предложи се Георги. — От този вятър ще да си заприличал на ледена шушулка…

— Не се кахъри, сине — каза Бяно Абаджи, а в себе си похвали момъка за вниманието. — С тоя, сливенския, ние сме ески достове46, свикнали сме си.

Тримата още не бяха презполовили разстоянието до къщата, когато на портата се чу не чукане, а нещо като драскане. Старият човек я отвори и веднага позна мъжа, който стоеше пред нея и тъкмо сваляше фес; макар и млад, посетителят бе така оплешивял, че челото му се бе ширнало вече до тила. Беше Димитър Събев или по прякор Бял Димитър, имаше малък хан в Коручанската Махала.

— Охо! — приветствува го весело стопанинът. — Дошъл е приятел…

— Благодаря за добрата дума, господин Силдаров — рече новодошлият, докато влизаше в двора, — но с какво съм заслужил да ме броите между вашите приятели?

— Нали сме от един занаят, сине. От еснафа на ония, дето се къпят в ледена вода, че белки хванат кръста на Богоявление…

Нека припомним, че Бял Димитър и другарят му Кондю Кавръков бяха двамината смелчаци, които за малко не се принесоха в жертва, опитвайки се да спасят затиснатия от срутения мост Стефан Серткостов.

— Потъвам в земята, като си спомня — посрамено каза гостът и нахлупи феса — беше му дохладняло без него. — Ние, уж млади и силни, станахме за резил пред вас, възрастния. Не само не свършихме работа, ами и за едното чудо не се удавихме.

— Двамата с Кондю нямате причина за срам, а за гордост — сериозно го поправи Бяно Абаджи. — Никой не става за резил, ако е презрял живота си, за да избави човек в беда. — После предпочете да промени разговора: — Леко ли се отървахте?

— Аз само здраво се понатъртих, господин Силдаров, но Кондю е пипнал настинка. Затуй няма да го видите довечера, а в кундураджийницата му — като че ли и още една неделя.

Бяно отпрати и него, но Бял Димитър почти веднага се завърна — не чакали други, тъй рекъл даскал Икономов, господин Силдаров да се приберял… Старият човек мълчаливо запречи вратата и мушна джугата, после бавно пое към херодаята.

Когато влезе при другите и се посмести зад яките гърбини на новите си познати Стоил и Дели Ради, Васил Левски тъкмо започваше:

— Сливен открай време се е славил с две неща, аратлик. С вятъра си и с непреклонните си синове. Вижте какъв късмет извадих, а? В една вечер се уверих и в двете.

Сподавен смях премина по кръга на събраните мъже; беше не толкова весел, колкото разтоварителен смях, който стопяваше разстоянието и придаваше на неизбежната за подобни сбирки скованост непринудена простота. „Бива си го — каза в себе си Бяно Абаджи. — Няма големеене в него, а знае направо да подръпне най-тънките струни в хорските души…“

— Ама първом да се запознаем — продължи гостът. — Нека не си кривя душата, аз поразпитах за всекиго от вас и що да ви кажа — проглушиха ми ушите от хвалби за вашето отечестволюбие. Аз пък се казвам Васил. Някои ми думат Дякона, зер на времето бях за няколко години под власеница. Други пък ме знаят като Левски…

— А, Левски! — възкликна Таню Стоянов. — Името ви на най-личен патриот изпревари идването ви в града под Сините камъни, господине.

— Толкоз по-добре — кимна Левски. — Но хайде да не се предоверяваме на името. Зер каквото имам да ви кажа, аз ще ви го кажа от себе си, ала и като глас на онези добри българи, на които е дотегнало да бъдат роби и наравно с Господа Исуса поставят и друг един бог — Свободата. Вижте правомощията ми, братя.

Той грижливо разгъна една сивкава жилава хартия и я пусна да минава от ръка на ръка. Когато стигна до Анастас хаджи Добрев, учителят се провикна възбудено:

— Поръчителствувам за всяка дума, написана тук, господа. Познавам Българското общество в Букурещ — в него са най-честните следовници на Георги Раковски, дейците от Тайния централен комитет, юнаците, които Провидението е опазило да не загинат с четите. Познавам също и подписа на господина Касабова, печата… — Кашлицата му го прекъсна за малко. — Говорете нататък, господине. Който от присъствующите господа вярва на мене, ще повярва и вам.

— Аз пък поръчителствувам за самия бай Васил — обади се Дели Ради, нейковчанинът; имаше дрезгав и сух глас, сякаш тракаха несмазани чаркове. — Че аз не само съм го чувал, ами съм го виждал и на дело. В легиите Левски като истински български лев летеше напред и предвождаше възкръсналата наша войска.

— Говорете, говорете, господине! — разнесе се от всички страни. — Приберете си правомощието и направо ни кажете ще огрее ли слънцето и за нас!…

Левски пак така старателно прибра хартийката с подписа на Иван Касабов и печата, после един по един огледа събраните мъже.

— Страх ме е, че на хора като сливналии трудно ще говоря за робство и свобода, но… Какво пък, нека да започнем от онова, за което всички сме единогласни. Днешният век е век на свободата и равноправието на всички народности. Днес всеки притеснен и потиснат, всеки, комуто тежат робските синджири на врата и който носи жалостното и срамно име роб, е напънал всичките си сили — и нравствени, и физически — и търси случай да отърси от себе си по какъвто и начин да би било робското тегло… (Всеки) иска да живее свободно и да се наслаждава на Божията природа, (всеки) иска да бъде човек. Роби сме и ние, българите. В нашата татковина върлуват турски разбойници и еничари и нашите долини ечат от робски въздишки и охкания. Но и ние търсим случай да разкъсаме робските вериги, да изгоним от земята си турските кеседжии, да подигнем и изградим храма на правата свобода и да дадем всекиму своето.

— Свята истина е в тези думи — тихо и с неподправено вълнение произнесе Димитър Топалов.

— Но те не са новост за нас — каза Михаил Икономов. — От Индже Стоян до Хаджи Димитър сливналията все се бори за същото — да разкъса робските вериги и да изгради храма на свободата.

— Чини ми се, че така е не само със сливналии — някак несмело се обади и Стоил от Инджекьой; тъй или иначе той се смяташе чужд сред тези хора, при това граждани. — Със стадата аз съм скитал от Бялото море на юг до Тулча на север. Ако не броим нерязаните турци — той очевидно говореше за чорбаджиите-изедници, — комай не видях българин, който да не дава мило и драго за сладката ни свобода…

Старият човек се извърна по посока на гласа. И едва сега проумя защо край портата не бе видял нищо от госта — цялото лице на Стоил бе не брадясало, а покрито с гъста четина, която нагоре почти се сливаше с рунтавите вежди, на всичко отгоре бе „украсено“ и от такива мустаци, дето можеха да делят мегдан и с Панайот-Хитовите, и както бяха разрошени, за малко не закриваха и целия месест нос. Прибави ли се към това и хищният поглед на очите, физиономията на овчаря беше направо страшна — „Да не го срещнеш нощно време“, помисли си на това място Бяно.

Още си говореше това, когато вниманието му бе привлечено от друго. Съвсем неочаквано за него в разговора се намеси и синът му Боян — едновременно да продължи думите и да възрази на Стоил:

— Абе уж дава мило и драго, пък дойде ли време да се мре, тогаз колкото искаш причини за възгещисване. В лято шейсет и седмо колцина се наредиха под байрака на Панайот войвода? А лани отиде ли поне един да умре с Хаджията и Караджата?

Левски едва доловимо помръдна, но то беше достатъчно, за да събере вниманието в себе си.

— Щом думата е за четите, нека да си кажа и аз моето, аратлик.

„За втори път пак «аратлик» — помисли Бяно. — Туй ще да е любимо слово на Василя…“47 Докато си казваше това, бе изпуснал част от по-нататъшните думи на Левски:

— … защо в 67 и 68-мо не взеха българите участие с четите? Ето че те си остават глупави на това питане, а българите направиха много хубаво, че не се измамиха подир четите. Обязаността беше не да бунтуват народа, но да свикват от градовете и селата умни хора и да им показват как трябва да се приготвят, че като им се даде знак за революция — да бъдат всички готови… Българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да принесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, в ръцете на които стои българската свобода. Пък тогава нека си отсвирюва48 България чак до един век още.

— Ще си позволя да кажа, че не е съвсем тъй, бай Левски — рече Бял Димитър; той единствен в херодаята не бе гологлав. — Ката ден при мен в хана отсядат българи от где ли не. И на устата им все едно: до гуша им дошло, по-добре смърт, нежели още да влачат робския ярем.

— Аз пък ще си позволя да не се съглася — кротко възрази Дякона. — Недоволници много, вярно е. Ала става ли от тях една войска, способна не само да изгние за едната слава, а да сломи султановата? Ето, тук сред нас е един стар и мъдър човек. Нека да чуем и неговата дума.

Всички погледи се отправиха към Бяно. Той се насили да надвие смущението си — не беше привикнал да го вземат за съдник в препирните, — пък сви рамене и рече иносказателно:

— Хиляда стръка жито не правят една нива.

— Разбрах те, господине — не се съгласи Стоил, — ала ние не сме хиляда, а хиляда пъти по хиляда!

Анастас хаджи Добрев скочи на крака и понечи да заговори разпалено, но усилието от това движение разбуди кашлицата му, та успя да проговори едва когато се поуспокои. „Проклета охтика! — помисли тъжно Бяно Абаджи. — Бич Божий! Анастас имаше дробове като ковашки мехове, пък проклетницата ги разяде…“

— Няма какво да умуваме! — заяви решително учителят. — Да побием байрак на Куш-бунар и да вдигнем народа на оръжие за свобода или смърт юнашка.

Чуха се и други гласове на поддръжка, ала Левски замислено поклати глава:

— Ние дълго страдахме от тази прибързаност, брате — каза. — Все си приказвахме, че народът е готов и само чака знак, за да скочи срещу поробителя. И после какво? После си удряхме носа в действителността… Хайде сега да сторим обратното, а? Да си речем, че не сме готови или поне, че не знаем колцина ще грабнат пушките (ако изобщо ги имат), щом видят байрак над Куш-бунар. И да постъпим като в школото, учителю, да започнем от А и Бе… Пък това значи търпеливо да се огледаме кой и как е готов за голямото дело, а сетне още по-търпеливо да събудим заспалите и от отделни недоволници да стегнем една готова за битки войска.

Анастас хаджи Добрев не приседна, а сякаш се прекърши.

— Болно ми е от думите ви, господине. Защото им давам право, пък ми е жал, че аз няма да дочакам…

Над херодаята легна тегота — всеки имаше желание да каже утешителна дума на учителя, да го излъже, ако трябва, но не намираше сили да го стори. Защото всеки виждаше, че свещта на Анастас хаджи Добрев е запалена даже не от единия, а от двата края…

— Но тогава защо сме се събрали? — нацупено попита Георги Икономов. — Само за да си кажем, че нищо няма да правим?

Левски му отговори с широка усмивка:

— Ние вече го правим, аратлик. Ето, запознахме се, казахме си едно-друго, видяхме, че от днес трябва да подхванем работата по друг, нов начин. До̀ ще време, да преминем и към дело.

— Всеки дълъг път започва с една първа стъпка — вметна Бяно и Левски му поблагодари с кимване на глава.

— А на други да казваме ли? — осведоми се Димитър Топалов.

— Само ако им вярвате като на себе си. Ония, които искат да умрат за отечеството си, предизвестете ги да бъдат готови. — Дякона отново обходи с поглед събраните. — Виждам, недоволни сте, братя. Нали сте потомци на Злати Кокарчоолу, Алтънлъ̀ Стоян, Кара Танас и Сяро Барутчията, вие сте чакали от мене призив и лозинка за въстание. Сиреч — старото наше прибързване. И сега ви е чоглаво, като ме чувате да говоря: гответе се и чакайте. Разбирам ви. Разбирам ви, но се кълна в майката Родина — не сте прави, братя. Много българска земя обиколих, както е думата — и в царския палат, и в сиромашката колиба надникнах: навред българщината е в небивал подем. В Цариград такива като дяда Илариона не подвиват вече врат нито пред Фенер, нито пред Портата и не е далеч денят, когато завинаги ще смажат мутрата на Григорий и неговите лукави гърчуля. — Левски беше започнал спокойно и разсъдително, но постепенно се бе разпалил и тази негова разпаленост се предаваше и на околните. — Стигна ли например до вашите уши, че само преди месец шестима наши владици са дали такъв отговор на патриаршията, че на негово светейшество сигур още пищят ушите?49 А какви училища навсякъде, каква жажда за знание в старо и младо, каква книжовност! Повярвайте ми, аратлик, днес българинът е надскочил с век или два своя безпросветен поробител. Но повярвайте ми и друго: за организация — за революционна организация — е още рано. Часът е близо, съвсем близо, ала не е ударил. Аз обаче ви давам дума: и това ще бъде. Да, и това ще бъде и после ние всинца ще се видим рамо до рамо горе в Стара планина в битка на живот и смърт срещу тиранина… Ще…

Левски щеше да продължи все в същия дух, но се замисли само за секунда, а сетне внезапно запя; имаше глас звучен като камбана и така плътен, просто с ръка да го уловиш:

— Дооостооойно еесть…

Заслушаха се с упоение в сладката и призивна черковна песен, някои дори й пригласяха. Мнозина се прекръстиха — една песен бе превърнала простата изба в Божи храм. А когато гостът млъкна, сливналии се спогледаха и някой — като че ли бе прочутият песнопоец Георги Икономов — поде друга, в която всички до един го последваха:

— Боже мой! — възкликна Дякона. — Всичките мои приказки не чинат колкото ей тази песен. Кой ли я е наредил?

— Днес му стиснахте ръката — засмя се насреща му Михаил Икономов. — Добри Чинтулов, кой друг. Пък и само тази ли е?

— Нека сега да запиша само тази, ще има време и за другите. А на господина Чинтулова кажете, че от днес е спечелил най-ревностния разпространител за своите песни навред по Българско…50

Той извади тефтерче, помоли да започнат песента отначало и бързо-бързо записваше думите й. После се присъедини и към певците — отначало колебливо, сетне все по-уверено. А сливенският вятър издуваше бузи навън и сякаш също им пригласяше…

10.

Пак по един, по двама, както бяха дошли, хората си тръгнаха някъде към полунощ. Като играеше на „почти стопанин“, Боян нарочно остана от последните — искаше да поговори насаме с Левски. Успя, но не и насаме; не бързаше да си тръгне също и Дели Ради и личеше, че е с намерение да не се отделя от своя отдавнашен другар. Бащата на Боян остана с впечатление, че смятат да пренощуват под неговия покрив и вече разравяше раклите да търси завивки, когато Левски го спря:

— Не, дядо Бяно, ние също ще тръгваме.

— Ще бие на очи, синко, ако се прибереш в хана по туй време…

— Изобщо няма да спим в Сливен — беше неочакваният отговор. — Дели Ради е наел две кончета и още сега поемаме на север…

— Сега? — не повярва на ушите си старият човек. — В тази фъртуна?!

— Такова време е най-сгодно за мене — с привидно нехайство каза Левски. — Ще има да се преборвам с вихрушката, ала поне ще съм сигурен, че никое заптие не ще ми поиска тезкерето. — И добави извинително: — Не се бой за мене, дядо Бяно. Няма да ми е първица. Пък и с такъв ясъкчия като Дели Ради… Само ще сме ти благодарни, ако ни посочиш хем по-пряк, хем по-затънтен сокак да излезем от Сливен.

— Това ще направя аз — бързо вметна Боян. — И без това също и моят път е нагоре — ще ви изведа чак до последната къща на Раковската…

— А, не! За човек от моя занаят не е позволено да има край себе си дружина дори в нощ като сегашната. Само ще ни посочиш пътя, ние с Ради ще се оправим нататък.

Боян разбра, че кроежът му да поговори на четири очи с Левски пропада окончателно, та — ще не ще — отвори приказка веднага:

— Да призная, искаше ми се да споделя нещо, господине, пък ми беше неудобно пред всички останали. — Левски, който бе понечил да стане, отново се настани на възглавницата край мангала. С ъгъла на очите си Боян забеляза, че неговите неочаквани думи бяха привлекли вниманието също на баща му и на нейковчанина със свирепия поглед. — То се отнася лично за мене, господине, но трябва и вие да го знаете, тъй мисля аз. — Другият го подкани с очи и той продължи: — На людете, които бяха събрани тази вечер, вие ще се облягате в бъдеще. Исках да ви река честно, господине, че аз… аз просто не съм от техния калъп… Не че не милея за отечеството си, не ме разбирайте погрешно. Ала аз някак си по природа не съм… не съм…

— За революционер — помогна му бащата.

— Да, не съм за революционер. Анастас, Георги, Таню Стоянов, навярно негова милост — той кимна към Дели Ради, — туй са все хора, дето при един знак ще бъдат с пушка в ръка на Агликина поляна. Ще ви изповядам със срам, господине, че през целия си живот аз изобщо не съм се докосвал до пушка или пищов, комай не мога и да ги напълня.

Другият го изгледа продължително; дори в оскъдната светлина на лоените лампи можеше да се види колко топлота и разбиране имаше във ведросините му очи. Поклати русата си глава.

— Не си прав, аратлик — каза свойски, — хич не си прав. Революцията има много имена, драги, тя не е само да си с пушка на Агликина поляна. И често пъти най-полезен за революцията не е непременно пищовджията и нишанджията. Искаш пример ли? Ами ето, да вземем баща ти. — Бяно Абаджи се опита да го прекъсне, но Левски не му позволи. — Ти виждаш ли баща си да се стреля с гаджалите нагоре по овразите? Аз не го виждам. Ала ще река, че ако сложа в едното блюдо Бяно Силдаров, а в другото сто сигурни нишанджии, везната ще натежи към неговата страна.

— Баща ми от половин век е в народните работи. — Боян имаше такъв вид, сякаш е дъвкал стипца. — Уж е речено, че синът всявга трябва да надвиши баща си, пък пред него аз съм едно кръгло нищо.

— А кой преди петнайсетина години вдигна хаврикаджиите да се опълчат срещу султановата заповед? Кой опозна що е турска правда под тоягата на Шибиля? Кой лежа невинен с Филип Тотя в зандана? Кой лани, когато се стягаше чета да излезе в помощ на Хаджи Димитра, беше в сърцето на заговора и се наговаряше направо с Гунчо войвода?

Слисан, Боян зяпна — никога не беше предполагал, че човек като Васил Левски така изтънко ще знае житието-битието му.

— Туй са обикновени неща — каза, — таквиз или подобни могат да се изредят за всеки българин. Обаче те не са белег на революционер…

— Преди малко споменах, че революцията има много имена, аратлик. Учителят, който не се задоволява да тъпче малките главици с природознание или свещена история, а наред с това възпитава и родолюбци, всъщност прави революция. Вашият Добри Чинтулов стъкмява песни, но те са революция, и то каква революция. Зная в Пловдив едного, трябва да е твой акран, а вече го зоват дядо Данов…

— Аха, книгоиздателят — вметна отново Бяно Абаджи.

— Наглед мирен занаят, издава книги, ала това също е революция. Каравелов в Букурещ, дядо Славейков в Цариград, Богоров, Грудов и Касабов с техния „Народност“ — те, ще кажеш, са само вестникари, пък на дело чрез вестниците си правят революция.

— Аз съм далеч от всички, които изредихте — горчиво се самообвини Боян. — Какво мога аз? Да тъка аба, както е тъкана и преди хиляда години. Наистина уважават ме хората — той изкриви лице, — дори и в абаджийството наравно с баща ми ме слагат…

— А по-рано не друг, а сам Добри Желязков те е повикал дясна ръка да му бъдеш — уточни гостът за ново изумление на абаджията.

— Няма да отрека, така беше. Дори сега един наш съгражданин от най-заможните, Стефан Саръиванов, ме калесва за първомайстор на фабриката, която ще строи в Асеновския боаз…

— Това го чувам за пръв път — с нотка на горчивина го прекъсна баща му. — Не, не за фабриката, за нея стигна и до моите уши. Но че Стефан Саръиванов те кани за първомайстор… Ех, сине, сине. Ако бяхме не в този голям град, а на село, хората щяха да те низвергнат за това твое незачитане към стария ти баща.51

— Вчера следобед ми го предложи, тате — заизвинява се Боян, — нямаше кога… Пък, честна дума, аз самият исках да се посъветвам с тебе…

— Ако слушате мене, също и индустрията е революция — намеси се в препирнята им Левски. — Защото индустрията принадлежи на утрешния ден и е много важно дали и в това поприще утрешният ден ще принадлежи нам, на българите, или ще оставим да ни изпреварят агаларите.

— Значи ме съветвате…?

— Разбира се. Във фабриката ще си по-полезен, отколкото при твоите пет-шест стана. И в някаква степен ще се наредиш до учителя, до песнотвореца, до вестникаря. — Той се засмя. — Е, аз казах само щото мисля, пък решението — то си е твое. Ама хайде — път ни чака. — И ставайки, се пошегува: — „Йолджия йол, курбая гьол“52, както думат амуджите.

Тримата облякоха ямурлуците и се сбогуваха със стопанина. Боян не пропусна да забележи, че Левски с уважение целуна десницата на стария му баща.

Преведе ги по околни улици първо до мястото, където Дели Ради бе оставил конете, сетне им показа как да излязат на Ичеренския път и се разделиха. Докато ги изпращаше с поглед, лудият сливенски вятър донасяше до слуха му песента, която Дякона си припяваше:

Въпреки късния час жена му го чакаше. Боян не се изненада — познаваше я, та беше сигурен, че и по съмнало да се върне, тя пак ще го посрещне на крака. Знаеше и друго. Сопнеше ли й се или я попиташе, Райна щеше да се измъкне с нещо от рода на „Случи ми се малко работа вечерта“ или „Толкоз късно ли е? Пък на мен изобщо не ми се е доспало…“, а истината — онази, премълчаната — щеше да бъде съвсем друга. От живота Райна искаше здраве и спокойствие за семейството си и се плашеше от всичко, зад което усещаше злина — болест или премеждие, — а уравновесеният й разум и женският й инстинкт й подсказваха, че именно премеждия и беди вещаеха всички съзаклятничества и тайнствени отсъствия на мъжа й. Плашеше се Райна от тях и тайничко се молеше „Бог най-сетне да вразуми Боян, вече не е на възраст за такива работи“, но нито веднъж не възропта гласно — не беше героиня, но и не си позволяваше да става пречка по пътя на мъжа си.

— Ще хапнеш ли? — попита го, докато той се размразяваше до мангала; до мангала, а не до баджата — когато духаше сливенският, коминът им връщаше.

Той не сещаше глад, но като помисли колко пъти тя бе претопляла гозбата за него през дългата самотна вечер, кимна окуражително:

— Ей Богу, с драгост ще сложа нещо на езика…

Малко по-късно, докато седяха край софрата и посягаха с дървените лъжици към димящата чорба, Боян внезапно се разсмя:

— Я си признай, сега си умираш да знаеш за какво ни събраха…

Жената отговори предпазливо:

— Само ако няма да нарушиш тайна или да престъпиш клетва за мълчание…

Той продължи да се смее беззвучно и остави лъжицата:

— Ако искаш вярвай, ала нищо не се случи. Нищичко! Нито байрак на Карандила побихме, нито на султана в Цариград светихме маслото… Нищо!

Райна го изгледа настойчиво, помълча, после каза бавно:

— Ти не се усещаш, ама си различен от друг път. Хем си замислен, хем разпален. Туй надали е ей така, от духалото навънка…

— То е, защото се запознах с един човек. Най-чудния човек, когото съм срещал през целия си живот. Не зная как да ти го опиша, Райне. Той е най-обикновен, нивга няма да го отличиш, ако го срещнеш на пътя. Обикновени са също и приказките му, нито една високопарна дума не можеш да чуеш от устата му. Но побеседваш ли с него, струва ти се, че вече не си същият — по незнаен начин този човек е обърнал наопаки душата ти, откъснал те е от делника и ти е показал по-високи стремления, накарал те е вместо по цял ден да заничаш земята в краката си, да вдигнеш очи нагоре към просторите…

— И все пак трябва да е поискал нещо от вас, от тебе — каза тя недоверчиво. — Иначе ще ви събира ли в потайна доба… Туй за просторите и стремленията можеше да ви го наприказва и посред Машатлъка.

Боян отново се изкиска; може би щеше да отпусне нашироко гласа си, ако не знаеше, че в съседната соба спят децата.

— Поиска, да — отговори. — И знаеш ли що поиска от мене? Да съм приемел да стана първомайстор във фабриката на Саръиванов и Кювлиев. И защо, ще попиташ? За по-високата плата? За по-видното положение? За друга изгода? Не, Райне, нищичко такова. А защото фабриките и изобщо — как беше? — индустрията били от утрешния ден, та следвало да са в ръцете на здрави и сигурни българи.

Тя не каза нито дума и като видя, че мъжът й не посяга повече към гозбата, чевръсто раздигна софрата. Докато я чакаше да разчисти, Боян взе запалена вощеница и надникна оттатък. Сякаш напук на зловещия вой на вятъра децата му се гушеха под чергата, спяха блажено и се усмихваха в съня си. Стефан и Ангел, най-големият и най-малкият, бяха глава до глава; навярно Сънчо ги бе изненадал, докато са си шушукали някоя от своите вечни тайни. Яна, нали със своите девет-десет години вече се чувствуваше почти мома, се бе отдръпнала по-настрана от тях, почти до стената. Бащата оправи завивката им, после бавно и някак разсеяно се разсъблече и също се опъна на менсофата. Скоро след това го последва и Райна.

Навярно беше някъде към първи петли, когато жената наруши дългото мълчание:

— Не спиш, нали?

— Не ме хваща сън.

— Защо? Продължаваш раздумката с онзи човек ли?

— И това, но и друго. За Саръиванов си мисля. Трябва някак си отсега да му набия в главата, че ще му стана служител, не и слуга.

— Ще рече — решил си да приемеш…

— Че ти не го ли разбра още снощи?

Райна въздъхна, а той й отговори с приглушен смях:

— Какво? — пошегува се. — Да не съжаляваш, загдето веднъж намери един пребит на пътя и го пренесе на гръб до бащиния си дом? И не само го пренесе, а сетне отиде под венчило с него?

Тя се извърна към него и промуши ласкава длан под ризата му.

— Не съжалявам — каза — и каквото и да се случи, пак няма да съжалявам. Тогаз на пътя е била сполуката ми и нивга няма да я изпусна.

Боян също протегна ръка към нея, притегли я към себе си…

… Изцъкленото февруарско утро завари петимата около софрата. Беше рано за децата, можеха да поспят още, но Райна бе донесла от Жеравна железния ред на бащиния си дом, според който никой нямаше право да се излежава повече от другите.

— Облякъл си празничния кат дрехи — отбеляза жената, докато разсипваше горещата тархана по паниците. Думите й всъщност означаваха: „Какво ще правиш днеска? Виждам, не се готвиш да застанеш до становете.“ Боян разбра неизреченото и отговори:

— Ще поприказвам с ортаците, а сетне ще сляза до града.

— Баща ви е намислил да става фабрикантин — каза майката, докато също вземаше лъжицата.

Яна и Ангел, по-малките, не обърнаха внимание на думите й, може би не ги и разбраха, но Стефан отпусна ръце и потърси очите на баща си:

— Що? — попита. — Да не си решил да ставаш хаврикаджия?

— Че лошо ли е? — пошегува се Боян. — Хубави дрехи ще нося, чилинче53 с ножици и аршин на феса…

— Туй няма да ти го простя — смръщено произнесе синът с глас, който по рязкост не подобаваше на едно тринадесетгодишно момче. — Да си пръв братовчед на Георги Трънкин войвода и да ставаш измекярин на убийците му, туй наистина ще е грях пред Бога и пред хората.

Бащата и майката размениха един многозначителен поглед. Преди почти десет години, когато още беше педя хлапе, Стефан бе видял побитата на кол глава на братовчеда Георги, сина на баба Трънка, и от тогава сърцето му не знаеше нищо друго, освен люта омраза към турците. Райна поклати глава; това означаваше: „Къде ли ще го отведе тази ненавист, Господи?“. А гласно рече:

— Както обикновено избързваш, момчето ми. Двама чисти българи ще вдигат фабрика в Асеновския боаз, та са приканили баща ти да им е в помощ.

— Е, туй е малко по-друго нещо.

— Само малко ли? — засмя се бащата. — Не стига ли, че няма да съм измекярин на турците?

— Щях по̀ да съм доволен, ако беше рекъл, че ще хванеш „лявото“.

Боян трепна — по онова време „лявото“ или „кривото хоро“ наричаха излизането в Балкана като хайдутин. Още отсега ли Силдаровската кръв избиваше в жилите на момчето? Изгледа го изпитателно. Ако помнеше дядо си, той непременно щеше да си рече, че стига да имаше едни мустаци под носа, Стефан напълно е „одрал кожата“, както е думата, на Георги Силдаря — същите събрани гъсти вежди, режещия поглед с цвят на маслина, неподобаващите за едно момче ръбати черти…

— Човек може да е полезен на братята си по род не само с пушка в ръка — каза. — Я виж даскал Добри Чинтулов! Той положително не знае от коя страна се хваща калъча или пищова, ала по родолюбие и народна полза струва колкото цяла дружина от „лявото“. Ето как…

Щеше да продължи, но се прекъсна рязко, изведнъж — внезапно си даде сметка, че всъщност повтаряше мислите на Левски. И се изненада: имаше се за ръзсъдителен и трудно податлив на чужди влияния човек, пък на̀ — само един разговор и вече бе нагласил ума си по внушенията на Левски.

Довършиха закуската в мълчание, после бащата се сбогува и излезе. Изчака в работилницата да се съберат ортаците му и надълго се разговори с тях, после излезе, отби се при Шукри берберина да се обръсне и някъде към десет часа преди пладне вече прекрачваше в кантората на Стефан Саръиванов. Появяването му видимо зарадва търговеца. Саръиванов знаеше цената си и обикновено „го даваше тежко“, както се казваше тогава54, но сега заобиколи работната си маса, здрависа се с госта и го настани да седне.

— Едно кафенце? — попита; дългото му общуване с агаларите го бе научило, че всеки сериозен разговор започва с кафета и дълги празнодумства.

— Не, благодаря — беше отговорът и той показа на търговеца, че имаше работа с човек на делата, а не на думите. — Дойдох във връзка с предложението ви…

— Надявам се, че сте разбрали изгодата му, господин Силдаров — побърза да го предразположи Саръиванов.

— Разбрах и изгодите, и неизгодите му. Не искам да крия от вас, съветвах се също със семейството, с приятели, с ортаците от работилницата.

— И стигнахте до…?

— Приемам.

— Е, това е хубава вест! — плесна с ръце другият; личеше, че не разиграва театро, а се радва искрено, от сърце. — Ако имаме и подкрепата на Бога, ще направим чудеса, господин Силдаров.

Стефан Саръиванов беше висок, добре охранен мъж, винаги в алафранга дрехи от най-добро сукно и със златен ланец на жилетката. Макар и доста пооплешивял, щеше да заслужи и думата хубав, ако не бяха очите му — прекалено подвижни и отбягващи да кръстосат поглед с другите, а някъде в зениците им винаги се таеше нещо недоизказано, премълчано, спотаено; нещо на границата между неискреност и лукавщина.

— Преди да започнем с чудесата, бих искал да ме изслушате, господин Саръиванов. Приемам да стана първомайстор на бъдещата фабрика с всичките отговорности, които това носи. Приемам и платата, както сте я определили. Но искам да поставя три условия. Четири — защото, ако вие на свой ред ги приемете, ще помоля всичко да напишем черно на бяло, за да няма утре „ама тъй беше, ама инак беше“.

— Приветствувам вашите думи! — с малко изкуствен ентусиазъм каза Саръиванов. — Има ли скрито-покрито, няма сполука, тъй мисля аз.

— Първото ми условие е завъртят ли се чарковете, работата да бъде оставена на мене, друг да не се бърка в нея. Разбирате, господин Саръиванов, от мен да се иска толкова и толкова изтъкано платно или шаек, пък ако не го давам или го давам, ама не струва — ето ти пътя, Бояне Силдаров. А не друг да прави бъркотиите, аз да изпирам пешкира.

— Мисля, че е справедливо — каза другият, но ентусиазмът му бе слязъл с едно стъпало по-ниско.

— Чрез второто условие ще се осигуря за първото — предложи Боян. — Да бъда назначен още докато се строи фабриката…

— Предлагам да стане още сега — вметна търговецът.

— … а не когато вече са се завъртели чарковете. Не мислете, че виря нос, господине, ала аз разбирам от тези работи, преди почти двайсет години съм ги учил не от друг, а от Добри Желязков. Мога да река, че ако изключим Хюсеин бей, арменеца, в Сливен никой не е по-врял и кипял от мене във фабрикаджийството. Грехота ще е да се хвърлят луди пари, пък сетне веднага да се започне с поправки…

— Не само възприемам вашето условие, но заради него още сега ще ви повиша и платата. Не от щедрост, не! От справедливост — вие от днес поемате дял от грижата и риска, редно е да имате по-голям дял и от кяра. Е, стигнахме и до третото, а?

— Не мога да изоставя ортаците си. Не е честно, знаете. Затова предлагам аз да бъда първомайстор, а те — майстори на различните отделения. С тези хора аз работя от петнайсет години, зная кой за какво го бива, от кого какво мога да измъкна. Имам ли ги за помощници, тогаз не ме е страх да заложа името си във фабриката.

Ентусиазмът спадна с още две стъпала, но отговорът не закъсня:

— Ще ги имате, нооо… отговорността за тях ще бъде също ваша. Справедливо е, нали? — Боян потвърди. — В такъв случай нищо не ни остава, освен да напишем, щото решихме. И от утре да сте горе на строежа.

— Няма ли да се посъветвате и с господина Кювлиева, вашия съдружник? Да не стане така, че вие сключвате договор, пък сетне…

Ентусиазмът мигом отстъпи място на самочувствието и „да го даваш тежко“:

— В нашето съдружие Кювлиев много добре знае кой решава и кой само приглася — нека неговото съгласие да е мой дерт. А сега ето ръката ми, господин Силдаров, и с Бога — напред!

Новият фабрикаджия стисна подадената му ръка, но отбеляза:

— Щом вече съм ваш служител, можете да не ме наричате „господин Силдаров“. Не върви, знаете. Пък и не е нужно — едно „майсторе“ стига.

11.

Беше прастар обичай, когато някой се завърне от далечен път или продължително отсъствие, целият град да се извърви в дома му — да го питат за свои близки, да се осведомят „как върви там алъш-веришът“ и търси ли се еди-какво си, или просто ей така — да поздравят дошлия, че, ако е нужно, и да му подадат ръка за свършването на едно-друго. По това време пътуванията отдавна вече бяха престанали да бъдат рядкост, също и пощата бе започнала да действува по-прилично (като легенда се носеше, че едно писмо, изпратено от Бурса, оттатък Стамбул, бе дошло само за двайсет и два дни!), ала обичаят да се навестява завърналия се продължаваше да се спазва. Не се направи изключение и за Стефан Гидиков, когато той пристигна в средата на март — нищо че това бе само едно от поредните му пътувания по търговски дела до Цариград. Пристигна той вечерта, а целият следващ ден отиде за посрещане и изпращане на гости, пък Щилияна, младата му невеста, комай от сутринта до смрачаване не подви крак от разнасяне на сладка и кафета.

Случайно или не, ала последните посетители бяха такива, с които Стефан бе в по-особени отношения — нявгашният му съученик и вечен съмишленик Анастас хаджи Добрев, несменяемият секретар на църковната община Панайот Минков и главният учител Михаил П. Икономов. Дойдоха те тогава, когато и най-закъснелите гости си тръгваха, а останаха не на бяло сладко и кафе, а на туршия от последната и на глътка препечена гроздова, както я обичаше бабалъкът Русчо Миркович. Също и разговорът беше различен от предишните — не ставаше в него дума за алъш-вериши и за роднини и познати, а се въртеше само около народните работи. А той имаше какво да им каже, особено около черковните борби — от духовните водачи бе имал срещи с Иларион Макариополски и Панарет Пловдивски, пък от миряните многократно бе беседвал и с дядо Славейков, и с Тодор Бурмов, и с Христо Тъпчилеща, и с котленеца Гаврил Кръстевич, а веднъж дори попаднал в една делегация при ревностния българолюбец граф Николай Павлович Игнатиев… Описа им той последните ходове на паметната борба и завърши така:

— Помнете ми думата, братя, краят на духовната робия вече чука на вратата. Дните й са преброени. Но гърчулята са хитри. Те виждат, че църквата ни ще се изплъзне из ръцете им и вече замислят да ни задушат не от амвона, а в търговския дюкян, в индустрията, в банкерството.

— И със съжаление трябва да признаем, че там не можем да им се противопоставим като равни с равни — продължи разсъжденията му Икономов. — Пара̀та, голямата пара̀ все още е в техни мекерета. Колцина са онези като Русчо Миркович или Газибаровите, които хем да са голяма сила в благосъстоятелността, хем да не желаят да се върне времето на гърчеенето и на „българогласните елини“?

— Странно! — замислено се обади Панайот Минков. — Неотдавна в общината се случих, когато Йоргаки чорбаджи и неколцина от ония, дето все му държат исото, говореха за същото. За същото, че бих казал, и със същите думи. Ако не знаех, че Гидика снощи се е върнал от дълъг сефер, щях да река, невям е бил душеприказчик на Феслията или на хаджи Гендо.

Анастас хаджи Добрев се пребори с поредния пристъп на сухата кашлица и попита:

— Какво все пак говореха, господин Минков?

— Ами пак това. Изпуснали са първо школото, сега явно било ред на църквата, но затова пък пара̀та била още у тях. А който имал пара̀та, той владеел и душите. Защото…

— Да беше им казал едно „много здраве“ от мене — рязко го прекъсна хаджи Добрев. — Не богаташът, а сиромахът е опазил българщината през петте века на робията. И той пак няма да я продаде за алтъни и грошове. Особено сега, когато виделината крачка по крачка изтиква мрака към Анадола.

— Абе уж така е, ама и не е съвсем така — каза домакинът. — Види се, че борбата ще се пренесе вече не за езика и вярата, а направо за душите на хората.

Михаил Икономов и Анастас хаджи Добрев размениха един продължителен поглед, после главният учител, претегляйки думите си, произнесе съсредоточено:

— Борбата може би ще се пренесе не за душите на българите, а направо за строшаване на робската им верига, господа.

— Кое ви дава основание да теглите синур между едното и другото?

Думите бяха изречени така остро, че всички погледи се събраха в Стефан Гидиков. По онова време той беше тридесет и две годишен и с добро материално положение, но си бе останал, какъвто си бе от момче — сух, почти мършав, без един драм сланина под кожата. Лицето му, широко в челото, се стесняваше остро към брадичката, та можеше по-скоро да се нарече триъгълно, отколкото тясно. Имаше тъмни коси и ястъклии мустаци в същия цвят, между които странно се открояваха очите му — толкова светлосини, че понякога изглеждаха като избелели. Сега същите тези очи гледаха строго, почти сърдито, когато Гидиков продължи:

— Никой не си прави илюзии, господин Икономов, че не е далече времето, когато изстрадалият наш народ ще се вдигне срещу тиранина. Е добре, аз се обръщам към вас като към високообразован и разумен човек. Кажете ми: в битката за род и отечество кой ще се вдигне по-напред — духовно богатият, който знае своето минало и изгубеното си величие, или убогият, затъпял в своята вътрешна нищета, за когото идеалите започват и свършват до търбуха?

— Излишно се горещиш, Гидик — примирително рече Панайот Минков. — Няма българин, който да отрича знанието или дори да го оставя на второ място след първобитната сила. Мигар има някой от нас, който да не си дава сметка, че пробуждането ни започна не с друго, а с историята на отца Паисия?

— В такъв случай има двуезичие между думите ни и делата — не се предаваше домакинът. — И за да спестя възможните препирни, ще ви посоча читалището. Него, читалището, господа, аз поставям почти на един кантар с школото. И не защото нашето, сливенското „Българско благодетелно читалище“ в известен смисъл е моя рожба. — Не беше гола хвалба. Наистина Стефан Гидиков бе един от основоположниците на читалището и негов пръв председател. — А защото то разнасяше светлина както на безпросветните, така и на учените, свързваше ни духовно с Европа, издигаше ни високо над затъпелите ни поробители, а гласно или негласно ни учеше и на непримиримост към робската пранга.

След един нов пристъп на кашлицата хаджи Добрев продума гузно:

— Трябва да признаем, че Гидика залепи плещите ни на алая. В последните години ние се увлякохме да укрепваме мишците, а забравихме, че и най-здравите мишци и най-точните в прицелването очи не струват и пукнат грош, ако не ги направлява един богат ум.

— Вярно е — съгласи се и Икономов. — От известно време читалището крее…

— Не „от известно време“, а още от погромите през шейсет и трета — уточни Панайот Минков.

— … няма живот в него — продължи учителят. — Води се само по име, пък дейност — никаква. Трябва да благодарим на господина Гидикова, че макар и късно, все пак ни отвори очите.

— Не ни остава, освен да го върнем към живот — продължи мисълта му Анастас хаджи Добрев. — Има само двамина, на които приляга да извършат това славно дело: Добри Чинтулов или вие, господин Икономов.

— Оставете Чинтулов — с предишната разпаленост заяви домакинът. — И не защото няма да го направи. Напротив — Добри Чинтулов и задачата ще прегърне и така ще я изпълни, че… Но защо за всичко да търсим все тях, възрастните, господа? Не е ли редно младите да поемат знамето от тях в своите ръце?

— Това ще сторя аз — спокойно каза Икономов. — Ще напиша подобаващото слово, а ще възложа на някого от по-големите ученици да го прочете. Имам едного предвид, Добри Минков. Сега може и да не сте чували за него, но помнете ми думата, че един ден Сливен ще се гордее с името му.

Всички оцениха благородната самопреценка, която се съдържаше в думите му. Защото бе известно, че учителят има някакъв скрит кусур в говора — заговореше ли по-високо или с повечко възбуда (а възбуда непременно щеше да има при такова славно дело, като възкресяването на читалището), гласът му ставаше хриплив и дрезгав, сякаш гърлото му се изпълваше с дървени стърготини.

Не спряха дотук. Стефан Гидиков се разпореди, та Щилияна им поднесе да хапнат и така, с бонела в едната ръка и със стакан в другата, набелязаха всичко, което трябваше да предхожда съживяването на „Българското благодетелно читалище“ — от деня и мястото на събирането, до дългия списък на по-учените и по-заможните граждани, които трябваше да бъдат поканени нарочно. И когато уж вече нямаше въпроси без отговор, Михаил Икономов отбеляза:

— Не помислихме за нещо от първостепенна важност, господа. Ще възкресим читалището, това го вярвам. Но кой ще поеме нататък грижата за него? Кого ще предложим за негов председател? Не, не гледайте по този начин към мене. Ако размислите, ще си дадете сметка, че председателят не следва да бъде из средата на учителите. Общинарите, че и турската управа не гледат с добро око на нас. Читалището ще загуби, ако подозрителността им към учителите се пренесе върху него.

— Правото си е право — кимна в съгласие Панайот Минков. — Ще бъде трън в очите за бившите „елини“ от чорбаджиите, ако начело на читалището е учител. Дали няма да е по-добре, който го е водил навремето, да го поеме и сега, а? Ще има приемственост, така да се каже…

— При тези мои вечни пътувания? — вдигна кокалестите си рамене Гидиков. — Каква полза ще има читалището от председател, който я се свърти два пъти годишно в Сливен, я не?

— Слава Богу, към мене изобщо не поглеждате очаквателно… — Анастас хаджи Добрев изкриви лице в нещо, което би трябвало да се разбира като усмивка.

След тези думи щеше да настъпи крайна неловкост — Анастас наистина беше на такъв хал, че не би могло и да се помисли да бъде натоварен той с каквато и да е работа, — ако Панайот Минков не бе имал житейския опит и дързостта „да хване дявола за опашката“, като не отрече очевидното:

— Да, ти напоследък изглеждаш болнав, Наско. Ще изчакаме тъщата да те пооправи, че тогава да те впрегнем в народните работи, както ти подобава. — Говореше му така свойски, защото бяха зет и шурей — Панайот водеше Мария, дъщеря на хаджи Калуда и сестра на Анастас. — Мен ми се върти из ума — продължи, — че трябва да спрем избора си на човек, който в никакъв случай няма да събуди опасения всред общинарите. Дори някой измежду тях самите…

— Аха! — засмяха се насреща му бледоватите очи на домакина. — Аз комай започвам да го виждам вече.

— Лъжеш се, не го виждаш, Гидик. — Панайот Минков поклати пооплешивялата си глава. — Бремето на общинските работи е достатъчно като за едни плещи. Пък аз влача и колко още товари…

— Да — изкиска се хаджи Добрев. — Нали стана и капуджи баши…

Беше вярно. Дългогодишен член на местния меджлис — или мезлиш, както му казваха развалено сливналии, — от предишната година Панайот Минков бе въздигнат от султана с нарочен берат в капуджи баши55. А турци и българи в пълно единодушие бяха нарекли улицата, на която живееше, на негово име — „Панайот сокак“; един от редките случаи, когато улица се наименуваше на жив човек, и още по-рядък, защото този човек беше рая, българин.

— Не се заяждай, Наско — смъмри го Гидиков. — Де да бяха всички капуджи баши като господина Минкова…

— Не го приемам като заяждане — защити го сам засегнатият. — Ала не крия, участието в мезлиша също е един от товарите ми. Пък нали в края на краищата и аз имам дом и семейство, длъжен съм и за тях да се грижа.

— Тогава кого имахте предвид? — попита Михаил Икономов.

Панайот Минков забарабани с пръсти по софрат, сините му очи се премрежиха — очевидно вътре в себе си оглеждаше от всички страни човека, когото се готвеше да назове.

— Върти ми се мисъл за Захария Жечков — каза. — Без да е избран по правилата, той на дело е общинар наред с всички други. И тъй като е от по-заможните, предишните „елини“ с Йоргаки начело го имат за един от техните, доверяват му се. Пък аз мога да си сложа ръката в огъня, че господин Жечков, наспроти имането си, е с най-чисти български пориви.

— И аз поръчителствувам за Захария — подкрепи го хаджи Добрев.

— Пък и ще му сторим добро, мисля — съгласи се и Гидиков. — Тъй, както рано-рано остана вдовец, усеща се в него нужда да се посвети на нещо извън децата и търговията, дето да го улиса, да го разсее от прясната рана. — Можеше да го знае, защото бяха баджанаци — покойната Мария Жечкова, също дъщеря на Русчо Миркович, беше по-голяма сестра на Щилияна. — И ако не сте на противно мнение, аз поемам грижата да говоря със Захария, дори да го понатисна, ако потрябва.

Никой не възрази.

И едва сега видяха, че нощта отдавна, отдавна бе прихлупила града под Сините камъни.

Нека изпреварим събитията и да кажем, че всичко, каквото четиримата мъже решиха тази вечер, след по-малко от месец се осъществи. Стана то на втория ден на Великден, след църковен отпуск, в голямата стая на горния кат на Клуцохорското училище. Младият Добри Минков не прочете, а произнесе вдъхновено и наизуст силното слово на главния учител, което направи поразително впечатление на събраните учители и по-първи граждани. Още тогава бе приет новият устав на читалището, а в пуснатия между присъствуващите „каталог“ се записаха много членове и бе събрана значителна сума за подобаващото му уреждане и за изработването на печат. Накрая избраха и читалищно настоятелство, председател на което за дълги години щеше да бъде Захария Жечков.56

12.

Тази пролет се случи суха и студена. В края на март Бяно се качи на долапа, почисти вадата и поправи туй-онуй, пострадало от леда и зимните вихрушки, но като се помая няколко дни и видя, че мющериите още ги няма, отново удари катинара. А като не го свърташе без работа, няколко дни преди Връбница запретна ръце да направи нещо, което вече години отлагаше — да постегне старата си бащина къща. Верен на себе си, започна, разбира се, отзад-напред: погрижи се за „своята леха“; Бог знае от колко време, може да имаше половин век, това бе най-сладката му грижа — радваше се душата на Бяно, когато отвореше дворната порта и насреща му се ширнеше в цялото си пищно многоцветие „неговата леха“. После подмени няколко басамака на стълбището — прогнили бяха, та можеха да сторят някому беля. Пререди на няколко места и керемидите и, както открай време се правеше в Сливен, затисна ги с големи камъни, за да дотежат, когато задуха оня, лудият вятър. И накрая надмогна неохотата си и се залови за онова, което му бе най-противно — да вароса отвън и отвътре цялата къща.

Дотук бе стигнал Бяно Абаджи, когато в петък преди Цветница цяла върволица хора се проточи в къщата му, кой да попречи на работата му, кой пък — обратно — да му помогне. Пръв в този ден дойде поп Юрдан. С разгърдено расо и с русо-бели коси, войнствено развени изпод калимавката, той не влезе, а направо влетя в двора и като за начало се изплю в краката си.

— Таквоз безобразие не можех да очаквам дори от чорбаджиите — турски подлоги, камо ли от тебе, уж роднина и стар приятел — започна без предисловие. — Кажи ми ти, Силдаровска главо дебела, вярно ли е, че преди месец тук е идвал приготовител за всенародна буна? И че е събрал най-преданите мъже, а мене, дето от Заверата досега съм в народните работи, никой не се е сетил да повика?

Бяно го изслуша тъй, както беше: с навити до над лактите ръкави и с измисления от самия него „алеат“ в ръце — фурча57, вързана на края на пръта за подпиране въжето на прането. Преди да отговори, той натопи четката във ведрото с киреч и, въртейки дългата дръжка, се закани на госта:

— Слушай, дядо попе — каза уж заплашително, ала отвъд строгия глас се усещаше, че вътрешно си умираше от смях. — Ако още сега не излезеш и сетне не се върнеш да поздравиш по български и християнски, ще ти сменя каяфета така, че сто години Сливен ще приказва как веднъж се е видяло един поп да препуска надолу към Клуцохор в бяла власеница.

Истината е, че нито поп Юрдан излезе, нито Бяно Абаджи му „смени каяфета“, но разговорът омекна, загуби скандалджийския си тон. Двамата приседнаха на пейката до стълбището. В битността си на „хайдутин в попско расо“ свещеникът никак не минаваше за простодушен, доверчив и „ял кокоши крак“ (така казваха тогава на човек, който не умее да пази тайна), но пред сигурни и изпитани хора без колебание открехваше черупката на своята скритост. Особено когато умееха да го предразположат, пък като че ли в това отношение малцина „му знаеха цаката“ по-добре от Бяно. Така стана и сега. Още смръщен — повече огорчен, отколкото обиден, — поп Юрдан бързо се предаде.

Разказът му не беше от сложните. Таню Стоянов, който по търговските работи на баща си щял да тръгне на дълга обиколка из Балкана, наминал тази сутрин да се изповяда и причасти предсрочно. И от дума на дума казал, че наскоро в Сливен дошъл „революционер от нова кройка“, който, личало си, така подхващал работата, че този път краят на робията се видял като на длан. Като чул това, поп Юрдан ударил ключа на изповеднята и право в Кафтанджийската при Бяно.

— И представи си, бате, песоглавците му с песоглавци даже ме подпитаха за сигурни люде и аз ги свързах с едного от Инджекьой, пък самият мене не ме приканиха на събранието си.

Бяно Абаджи разбра, че Таню е премълчал мястото на сбирката, та си позволи да отговори не утешително, а с нападка:

— А защо да приканват такива като тебе и мене! За какъв дявол са им на тях един дърт чернокапец или един още по-дърт и дотолкова по-изкуфял, че на стари години зарязал абаджийството и се хванал долапчия? Мигар на тебе и на мене ще разчитат да прескачаме като елени шубраките и да се стреляме с низама?

Другият го погледна подозрително изпод вежди:

— Наистина ли така я виждаш тази, бате Бяно?

— Че как иначе?

— Аз пък се уплаших да не би да е от гарез заради пустото издайство на оня Юда, моя племенник…

Преди шест години, каза се вече, турците бяха заловили братовия син на свещеника Никола Аджема, хайдутин при Панайот Хитов и сетне при Филип Тотю, и той, за да спаси кожата си, бе предателствувал така, че петдесетина честни мъже от Сливен и казата погинаха от мъченията при разпитите, още толкова бяха хвърлени за години в затворите, а около двеста други с месеци гниха в хапуса и опитаха здравината на турските тояги. Поп Юрдан, тогава също предаден и жестоко изтезаван, още се чувствуваше като с дамгосана душа — не толкова от побоищата и скубането на цели валма от брадата му, колкото поради срама, че предателят бе от неговата кръв.

— Ти луд ли си! — сопна му се Бяно Абаджи. — Че ако младите в каквато и да е степен припознаваха в тебе онова гнусаво изчадие, щяха ли сега да ти се доверяват дори и в светата изповед?

Той усети, че бе напипал вярната струна, та продължи в същия дух. Поприказваха така още около половин час и, като се поотпусна достатъчно, поп Юрдан си тръгна. Щом го изпрати, Бяно постоя замислено и в паметта му се извъртя целият житейски път на този чудноват роднина — от необуздания хлапак, истинска напаст за махалата, през дългото свещенослужителство с чифт пищови под расото и бунтовнически пушки в олтаря на църквата, до сегашното нерадостно съществуване на този вътрешно изпепелен стар човек. Помисли всичко това, пък въздъхна и се залови пак за пръта с фурчата.

Също и сега не му потръгна. Не беше измазал и четвърт стена, когато на дворната порта се похлопа.

— Да! — провикна се Бяно, без да се обърне. Трябва да беше някой случаен минувач, щом не знаеше, че тази врата никога не се заключваше.

С част от съзнанието си той отбеляза, че се чу само едно изскърцване на портата — новодошлият не бе затворил зад себе си. Това събуди любопитството му и той погледна през рамо. И в следващия миг изпусна четката — в очертанията на вратата беше последният човек, когото Бяно можеше да очаква.

— Таша Йосифова! — възкликна.

— Кокон Таша — каза жената с горчив присмех, докато полека затваряше портата. — Аз съм онази, господин Силдаров, дето майките споменават, когато наставляват щерките си: „Хем, дъще, като вървиш по улиците, да гледаш отпреди си, да не си въртиш главата като Кокон Таша.“58 Нали мога да вляза, господин Силдаров? Или също и за вас съм порочната Таша, която…

— Влизай, влизай, момичето ми — забърза той към нея, докато бършеше ръце. — И за Бога, престани с това надуто „господин Силдаров“. Казвай ми простичко „Бяно Абаджи“ или „дядо Бяно“, както си избереш.

— А щом аз съм „момичето ми“, не може ли да бъде „татко“.

Понечиха да се здрависат, после и двамата се отдръпнаха и това ги накара да се засмеят: тя — защото крепеше в две ръце плосък вързоп, той — защото се засрами от варта, която капеше от ръката му.

Тя хвърли разбиращ поглед към работата му и кимна:

— Хубаво — похвали го. И някак съвсем естествено също премина на ти: — Ама защо не сложи малко синка в киреча, татко? Ей толкова, една щипчица само. Съвсем бяло не струва, ще лъщи като калайдисано.

— Синка ли? — учуди се той. — За пръв път чувам…

— Виж дали няма мъничко в къщи. Аз ще го направя.

Бяно отиде в килера и се порови в онези неща, които не бяха побутвани още от смъртта на Яна. И случи се, че намери синка. Сбърчи нос — толкова е обръщал внимание той как жена му пере, как варосва къщата… Когато излезе навън, завари гостенката с нова мъжка риза в ръце; отдалече зърна, че изкусни пръсти я бяха извезали с красиви шевици.

— Това пък какво е? — попита.

— Малък дар за Великден.

— Виждам. Ала откъде накъде?

Младата жена придоби такова жалко изражение, че ако я видеха, майките нямаше да я сочат на дъщерите си като пример на безочлива дързост.

— Не ми отказвай, татко — примоли се едва доловимо тихо. — За тебе може да е било нищо, обикновена проява на вътрешната ти почтеност, когато през февруари наказа онзи мерзавец. Но знаеш ли що беше туй за мене, дето съм принудена да търпя какви ли не гнусотии?

— А не те ли е страх, че една заплатена почтеност не е никаква почтеност?

— А пък тебе не те ли е страх — беше незабавният отговор, — че ако откажеш този скромен дар, ти ще ми лепнеш плесница по-болезнена от подвикванията на разните коцкари и хайлази? — Таша помълча малко. — Баща си едва-едва помня — продължи сподавено, — нямам и по-голям брат, та ми бе непознато да усетя мъжка закрила. Ти одеве ми позволи да изричам скъпата дума „татко“. Защо с едната ръка отнемаш онова, което си ми дал с другата?

Той можеше много неща да възрази, но усети чистосърдечието на жената и реши да й спести огорчението. Грижливо избърса пръсти, улови ризата за раменете и я разпери пред очите си.

— Вълшебна е! — каза; тази дума беше непривична за речника му, но напълно подхождаше за случая. — На Възкресение с тази риза ще накарам мъжете да се пръснат от завист…

Тя разбра, че приема подаръка й и цялата засия. „Горката! — помисли Бяно. — Колко ли безрадостно живее, че едно такова малко внимание… — После се самоукори: — Внимание ли? Че какво внимание е това да приемеш ризата, която ти носят армаган?“ А в същото време младата жена, може би за да не му остави време да се отметне, вече му нареждаше:

— Измий се и иди да я премериш. Зер съм я кроила на око, ще има време до Великден да я поправя, ако не съм ти улучила мярката.

Послуша я и отиде да се преоблече. А когато, пременен, излезе отново на двора, завари Таша по риза и с навити ръкави сръчно да повтаря варосаното от него.

— Измами ме — каза й със смях. — Затова ли ме проводи…?

— Признай, че така, със синката, става по-хубаво.

Той го призна. Призна също, че изпод ръцете на Таша замазката ставаше равна и някак мека като кадифе, а не цапотене като неговото. Младата жена остави за малко четката и няколко пъти го огледа с критични очи.

— Добре е — заключи. — И хубаво ти стои. Наистина някои ще се пръснат от завист. А сега се съблечи и ела. Завчас ще довършим мазането.

Бяно приготви уста да възрази — в края на краищата защо трябваше да му помага тя, една почти непозната? — но си спомни предишния спор и се отказа. Още веднъж се преоблече, а в това време Таша почти бе презполовила стената. Помая се — не виждаше как аджеба могат да боядисват двамата с една фурча. Още чакаше тя да му подскаже какъв дял от работата да поеме, когато ново похлопване на вратата отвлече вниманието му нататък. Този път беше непознат момък, също с вързоп в ръце; по ръст и осанка изглеждаше двайсет, че и повече годишен, но едва наболите мустачки теглеха възрастта му назад, някъде към годините на ученик от Класното.

Младият човек стеснително приближи до него и му се поклони дълбоко и с искрено уважение.

— Аз съм Стефан, дядо Бяно. На Серт Коста синът, дето дължи живота си на тебе.

— Аха, гмуреца — засмя се насреща му Бяно, но гостът не се поддаде на шеговития тон:

— Чак сега идвам да ти благодаря не от непризнателност, а поради дълга болест. Месец и половина изкарах на легло от тежката настинка, дядо Бяно. Само от три-четири дни захванах да походвам из двора и днес е първото ми излизане.

Старецът му подаде ръка и преди да усети намерението му, Стефан почтително долепи устни върху нея. После разгъна бохчата — варено пиле, печена овнешка плешка, пръхкава пита, гърненце с мед, второ гърненце с някаква гозба, какво ли нямаше в нея…

— Не знаехме дали си отговял — рече извинително, — ала решихме да не отлагаме за към Великден. Аз настоях, щом прекрача прага и да дойда да ти се поклоня, тате и мама пък се страхуваха да не поемеш нагоре към Барите… Приеми всичко туй от сърце, дядо Бяно, както аз от сърце ти го поднасям.

Бяно не направи опит да отклони подаръка — даваше си сметка как биха се почувствували обидени всичките Серткостови. Не се впусна и в много благодарности, а тъй без превземки остави бохчата на пейката и покани младежа до себе си. Разговорът съвсем естествено се насочи към онази нещастна сутрин през февруари, когато Стефан за малко не загуби живота си. Бяно натъпка тютюн в лулата си и, докато поддържаше разговора с въпроси, запали. Слушаше внимателно и по едно време с изненада забеляза, че равният и плавен дотогава разказ на момъка постепенно се накъса. Старият човек го стрелна изпод белите стрехи на веждите си. И веднага разбра причината — Стефан Серткостов следеше с очаровани очи жената, която варосваше къщата, поглъщаше я с поглед, и тази гледка го омагьосваше, караше го да загуби дар слово. Но дори и Бяно да не беше зърнал тази промяна, само след минута момъкът сам щеше да му покаже причината за разсейването си. Той прекъсна едно изречение по средата, скочи на крака и почти изтича към Таша:

— Дайте на мен — каза й, — не стигате там, горе. Аз съм по-висок, няма да ми е трудно…

— А, в тези дрехи! — усмихнато го отблъсна тя; Стефан наистина бе дошъл в празничния си чепкен и с гайтанлии потури. — Такъв наконтен бояджия не бях виждала досега…

Вместо да се препира с нея, момъкът само в една секунда се съблече по риза, препаса престилката, с която бе боядисвал стопанинът, и силом изтръгна фурчата от ръцете на жената. Тя погледна придирчиво работата му, пък кимна:

— Какво пък — рече със смях, — тъй ще свършим повече работа. Докато вие боядисвате, аз завчас ще измия прозорците.

Бяно Абаджи ги наблюдаваше отстрана, слушаше думите и кикота им, но продължаваше да си смуче луличката, не се намесваше. Кой знае защо, гледката на развихрилата се младост не развеселяваше очите и сърцето му. Напротив — в гърдите си усещаше смътно предчувствие за надвиснала беда. Знаеше съвсем точно онова, което в този момент изживяваше момъкът; знаеше го дори навярно по-добре, отколкото той сам. Защото гледаше Стефан, а виждаше себе си отпреди петдесетина години. Помнеше собственото си горестно вцепенение, което бе опустошавало душата му, замаяността, страданието. Та веднъж или дваж бе преживявал това, към което сега Стефан с цялото си същество се устремяваше? Не беше ли прекарвал часове в безкраен унес пред дюкяна на баща си, сляп за цялата гмеж пред себе си? Ей тук, на същия този пруст, не беше ли потънал в непрогледна тъмнота, когато Трънка бе угасила и последните искрици на надеждите му?

А че Стефан го чакаха мъки и терзания, в това Бяно нито за миг не се усъмняваше. Момъкът щеше да се самоизмамва, да сънува с отворени очи, да си създава сам видения и да страда от недостижимостта им. На какво можеше да се надява той, момчето с мъх на устната, по отношение на тази немного по-стара от него, но видяла и препатила жена?

„Само̀ ще си бъде виновно момчето — тъжно разсъди Бяно Абаджи. — За чест на Таша Йосифова трябва да й се признае, че тя не направи нищо да го привлече, да предизвика чувството му…“

Като помисли за младата жена, изпита и желание да я погледа. Той изтърси пепелта от „ингилизката“ и веднага я напълни отново, после, като се преструваше, че иска да застане на припек, напусна мястото си под стълбището и отиде при сайванта от другата страна на двора. Сега я виждаше добре. Таша миеше прозорците и личеше, че както във всеки здрав човек движението и физическото усилие предизвикваха в нея радост и оживление; не се чуваше нищо през двора, но мърдането на устните й издаваше, че си тананика.

През облака син тютюнев дим Бяно продължаваше да я наблюдава. И внезапно една зашеметяваща мисъл го порази. Каква превратност на съдбата, Господи — снахата на Евтим Димитров и на баща му Димитраки чорбаджи, които изживяха и завършиха земния си път като смъртни врагове на Бяно и на всички Силдаровци, сега по своя воля бе дошла тука и се отнасяше като дъщеря или любяща внучка към него!…

1.

Преди да спре водата, Бяно остана минута-две пред коритото, загледан в играта на губерите, които се валяха вътре. Наближаваха двадесет години, откакто се бе посветил на долапчийския занаят, но този изумителен танец на багрите не бе престанал да го очарова. Всъщност именно заради него — впрочем и заради натрапливия равномерен шум — той рано-рано се бе отказал от тепавицата и се бе посветил изцяло на барата. На барата и на губерите — е, понякога, когато не можеше да откаже, валяше също и шаяци, но то биваше случайно, любовта на Бяно бяха тези поразителни с цветовете си завивки. Правеше го, за да насити погледа си на красотата, пък мющериите усетиха нея, любовта, та прииждаха при него чак от Делиормана на север и от Странджа и Родопите на юг. Защото му бе излязло име, че никой така грижовно не си гледа работата; не се помнеше случай да е забравил стоката в коритото, та губерите да са се свили дори един конец повече от желаното. Пък в действителност старият човек го правеше не за мющериите, а за себе си и за своята радост от вида на този взрив от шарки.

Погледа така Бяно и се понарадва, пък после спря водата и нарами наведнъж два губера. Костите му изпукаха под тежестта, но също и това му носеше доволство — то пък беше нещо като празник на мускулите, запазили се яки и жилави въпреки почти седемдесетте му години. Излезе на сергията59 и, докато отиваше към свободните въжета, хвърли поглед нагоре. Остана доволен — ясното августовско небе и лекият ветрец обещаваха стоката да изсъхне бърже. Простря двата губера, после още два, а когато изнасяше третите, един дебел мъжки глас го поздрави:

— Помози Бог, дядо Бяно!

Старият човек погледна през рамо и се засмя:

— А, ти ли си, Таньо. Сполай ти! — Пък се пошегува: — Какво, сине, да не би баща ти да е решил да прави свинарник тъдява?

Таню Стоянов прие шегата и я продължи:

— Татевите свинки са все от сто оки нагоре, кой ще ги кандърдиса да поемат насам, до подножието на Каракютук? — После промени тона: — Мющерия ти водя, дядо Бяно. Ама е от далече човекът, чак от Татар-Пазарджишко, затуй моли да го вредиш по-набързо…

Момъкът му помогна, та простряха по-лесно губерите. А междувременно Бяно продължи да го задява:

— Ама какъв глас си направил само! Ще речеш — ручило на устовска60 гайда… Добре де, добре, ще вредя твоя човек, ама нека първо изнеса и останалата стока.

Докато мяташе за сушене последните два губера, той зърна да приближава мющерията, водейки пред себе си едно муле с товар. Беше човек със среден ръст61 и на средна възраст, с родопски дрехи и проскубано калпаче, които положително бяха видели и по-добри дни. Забеляза и друго, смисъла на което щеше едва по-късно да разбере — как Таню се шмугва из шубраците по пътеката нагоре.

Избърса ръце в престилката и, докато пътем пълнеше лулата си, прекрачи към непознатия. Именно непознат — можеше да се закълне, че този човек пръв път прекрачваше прага на долапа му. И затова ахна, когато чу един звучен глас, врязал се в паметта му, да го приветствува свойски:

— Колагеле, Бяно Абаджи. Що, спори ли занаятът, спори ли?

— Боже, Левски! — премаля старият долапчия. — Родната ти майка не би те познала в този каяфет, човече…

Другият се засмя, докато стискаше десницата му. Имаше ясен и звънлив смях — ще речеш, чанове, лети със сребро, огласят планината.

— По-важното е зъркелите на господа чалмалиите да останат слепи за мене, дядо Бяно. — Гостът се засмя повторно. — А ти приготви ли мюждето?

— Вече няма да се хвана на твоята въдица — отговори на смеха му със смях Бяно, докато го водеше към долапа. — Пак си видял Златина, а?

— Ядец, не позна. Само че да седнем, едва тогаз ще ти предам това „много здраве“, което ти нося. — И по-късно: — Много здраве, синовна преданост и всички възможни добропожелания от някой си… Иван Силдаров.

Бяно Абаджи зяпна изумено и лулата се изтъркаля в скута му.

— Ако е истина, целия долап ти давам като мюжде — каза и не позна собствения си глас. — Но ако не е истина, ще река, че тази бе една много зла шега, сине.

— Само безумец или хаирсъзин може да се погаври с бащината обич, дядо Бяно. Кълна се в майка си, няма и месец, когато с Иван седяхме пак тъй коляно до коляно и си хортувахме за тебе.

— В Русия ли си бил, Василе? — предпазливо попита долапчията.

— Друмът ми нивга не ме е отвеждал там. С челеби Иван Силдаров си пихме кафето в Цариградската му кантора.

— Иван и кантора? В Цариград? — напълно се обърка старецът.

— Установил се е търговец там. Ама каква търговия върти — тъй и не разбрах. Пък иначе „тежко го дава“, както е по сливенски: двама служители и един гавазин, пайтон с меки яйове го чака пред вратата, ден през ден е в Портата при везирите или в сераскирлика.

Бяно Абаджи дълго мълча и се почесва по тила преди да произнесе полугласно:

— Иван и търговия!… Туй пък е последното, което можех да помисля…

Левски се изкиска в отговор:

— Като търговец той ми се види според турската: „Коркак базиргян — не кяр, не зарар“62. И където спечели едно, две ще изтърве.

— Ще рече — живо подобие на дядо си — каза Бяно и веднага се пресече: сети се, че нямаше как Иван да се е метнал на Георги Силдаря. — Тогаз как свързва двата края? — попита.

— Мога да ти кажа само онова, което подозирам, дядо Бяно. Ти помниш, с Иван бяхме под байрака на Панайот войвода, залък сме делили и гръб до гръб сме спали, ала нито той попита мене по какви дела съм поел да кръстосвам Българско, нито аз него — що за търговия е неговата. Защото никой от двамата не пожела да накара другия да си извърти душата.

— Допущаш, че се е хванал със същото като тебе?

— Същото и не съвсем същото. Миналата година по туй време от Бузлуджа проехтя глас, който събуди съвестта на цялото человечество, припомни му, че тук един християнски народ тегли под ботуша на най-дивото от всички племена. Мнозина по света си рекоха, че туй не може да продължава и че с добро или лошо Турция ще трябва да се натика назад в Азия. И ако не се надигне да стори това цялото християнство, то комай Русия няма да търпи повече. Сега, догодина или след десет години, ала не си ли отиде султанът сам в Анадола, ще трябва Дядо Иван да му посочи пътя. Пък ако е тъй, руският цар ще си направи сметката, че за него днес, догодина или след десет години непременно ще е нужно да знае каква е хавата насам, що се крои, какво оръжие се купува, сит и облечен ли е низамът и какво ли още не.

— Разбирам — каза Бяно, след като повторно запали лулата си и дълго-дълго претегля думите на госта. — Разбирам — повтори и сега отвъд думата се криеше приблизително такава мисъл: „Бог знае как се е предало, но този път наистина са с баща ми като една душа в два образа.“ И веднага прибави: „Дано поне нему Всевишният да не отреди такава печална участ…“ А гласно рече: — Но защо тогаз разправяш, че не е същото като тебе, Василе? Не сте ли се впрегнали с Иван в двата оглавника на един и същ юлар?

— Не! — внезапно се оживи Левски. — Туй е политиката на старите в Букурещ: Русия ще ни отърве, Сърбия ще ни отърве… Аз и другите като мене не бихме отказали ръка за помощ, ала и не разчитаме само на нея — от никоя страна (за) нищо не се надяваме и никому за нищо не се молим. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили.

— Не е ли опасно за него? — каза Бяно, като продължаваше да мисли за сина си. — Може да го познаят, да го уличат къде е бил през всичките тези години…

— Разумява се, че е опасно — не отрече гостът. — Ала казано е: „Оня, когото го е страх, не отива в гората.“ — После пощади бащиното сърце: — Ти обаче не забравяй, че тези, които невям са го проводили с такава мисия, също си знаят занаята и са се погрижили да намалят опасността. Те са подготвили на Иван такова животоописание, че той може за всеки ден, откакто е вън от Сливен, да докаже с по десет свидетели: тогава и тогава, да речем, учил в Халки, сетне бил търговец в Ерзерум, три години колаузин на кервани в Кюрдистан, замогнал се като собственик на кораб в Латакия… Пък външността му!… Ах, само да можеш да видиш външността му!… И помен няма от оня чернобрадия Иван от четата на Панайот Хитов. Сегашният Силдаров челеби е бръснат, с разресани като на англичанин бакенбарди и коса, за която сякаш всеки час се грижи нарочен берберин.

— И щом сме, тъй да се рече, и двамата под турско небе, пък и не е променил името си, защо не е дошъл да повиди баща си?

— Защото е умен — беше неочакваният отговор. — Умен е и се бои при внезапна среща да не изпуснеш нещо, което хем да го прати на бесилката, хем да провали задачата му. Виж, съвсем друго ще е, ако ти малко по малко пуснеш дума, че — така и така — Иван се е установил тежък търговец в Цариград и прочие. Туй ще бъде като чадър над главата му, когато дойде да те навести.

Тежка въздишка, последвана от ново продължително мълчание.

— Боли ли, дядо Бяно?

Старият човек сви рамене:

— Никога не съм имал нещастието да живея безметежно. — И после: — Преди малко спомена „старите в Букурещ“. Какво означеше туй, сине?

— Хората от Добродетелната дружина, знаеш за нея. Така им викаме още, „старите“. Умни хора и наспроти парите си родолюбци, ала късогледи — забравили са поговорката: „Помогни си сам, че и Бог да ти помогне.“ И чакат ли, чакат руският цар да ни поднесе свободата на тепсийка…

— Още ли нямат единство в Букурещ? Там поне не ги заплашва ятаганът.

— Със „старите“ не са съгласни „младите“. Тяхно пък е Българското общество — следовниците на Раковски, революционерите от бившия Таен Централен комитет, оцелелите бойци от четите на Панайот Хитов, Филип Тотю и Хаджията.

— Ти си от тях, нали?

— От тях. И не защото съм от оцелелите четници, а понеже вярвам, че за свободата си трябва да разчитаме само на собствените си ръце. Не съм изпокаран с никого от „старите“, но не споделям тяхното верую. Те… — Левски щеше да продължи, но трепна, заслуша се, сетне сложи пръст на устните: — Шшшт! Таню ме известява, че идат непознати.

Сега чу и Бяно — отнякъде се носеше натрапливо стържене на дървесна жаба. Той се понадигна без бързане:

— Остани тук — каза. — И свали ръка от пояса, не ми се вярва да се стигне до пищови. Аз ще изляза, ще разбера…

Наистина се оказа напразна тревога — бяха козари от планината, които Бяно познаваше по лице. Поздравиха го с уважение и продължиха надолу към града. Старият човек влезе отново в долапа и седна на предишното си място.

— А в Българско, Василе? Как е в Българско? Променило ли се е нещо от първото ти обхождане до днес?

— Нищичко. И онуй, което през февруари беше само впечатление, сега се превърна в убеждение: ако искаме от хиляда стръка да направим нива…

— Аха, запомнил си — усмихна се Бяно Абаджи.

Левски потвърди с кимване на глава и продължи:

— … трябва много, много работа. И време! Трудно се изправя на крака народ, който пет века е бил принуден да стои на колене. Ще има и жертви. Има ги вече. Например чу ли се по вас за Георги Миркович? Не? Доктор Миркович е осъден на вечно заточение. Хванал се на една много тънка игра: уж шпионин на турците, пък всъщност шпионирал тях в полза на нашите в Букурещ. Дори парите, които му давали за купуване на продажници, провождал във Влашко, за да се превърнат в пушки и джепане. И така години. Но амуджите най-сетне го усетили и…63 Хвала и чест на брат му. Когато пратих човек да го извести, Русчо Миркович само се прекръстил и рекъл нещо такова: плаща се дори за хляба, че за свободата ли няма да се плаща?

— Разбирам, ти вече си пошетал из Сливен. Защо не ме известихте да ви предоставя херодаята?

— Изобщо не правих сбирка. Видях се поотделно с приятелите, разпитах ги, напътих ги за по-нататък, нищо повече.

— И как ти се сториха? И тук ли е като по другата България?

— Нали сте все от войводско коляно, сливенци са на обратната крайност. Настояват тозчас да се вдигнем, байраци да побием на Сините камъни… Думам им: бързата работа излиза ялова. Но слуша ли те някой? Едва ли не ме обвиняват в отстъпничество, във връщане назад.

— Не са прави. Крачката назад понякога е начало на засилване напред.

Левски го изгледа продължително.

— Също и това слово ще запомня, дядо Бяно. В щастлив час съм решил да се облегна на твоята житейска мъдрост.

Старият човек не обърна внимание на похвалата.

— Каза, трябва много работа. Как я виждаш тази работа, Василе?

— Първо да се стегне емиграцията във Влашко и Сърбия. Ти вярно отсъди одеве: щом те, дето не живеят с ятаган на врата, нямат организация и ред, какво ще искаме от… После трябва да се осее Българско с комитети, комитетите пък да разпрострат пипала до сетния колибарин в Балкана! И ред! Ред и дисциплина! Като във войска, само че народна: ще се вслушваме в съвета и на последния солдат, ала да се знае кой може да заповядва и кой следва да изпълнява. От едно място трябва да се свири, а всички други да играят, пък песента ни е пред очите ни (т.е. известна), комуто се харесва, нека се хваща на хорото. Без да е така, няма нищо (да постигнем) и по-пусто става.

— Това пък за свиренето и играенето аз ще запомня от тебе. Ще останеш ли по тези места, сине?

— Не, вече съм на път. Трябваше още до пладне да преваля билото на Стара планина, но не можех да не се отбия при тебе. Да ти предам хабера от Иван Силдаров челеби, да поискам съвета ти…

— И за двете благодаря: за уважението, пък за Иван!… — Бяно махна с ръка; жестът навярно означаваше: това, което ми донесе с хабера, не се изказва с думи. — Ще се подкрепиш ли като за път? Например да хапнем, каквото дал Господ.

— Не искам да се бавя. Нося си малко хляб и маслинки, те ще ми стигнат.

— Мога ли с нещо друго да съм ти в помощ?

— Даже с две неща. Да ми позволиш да се пременя тук. Във вързопа на мулето имам един кат северняшки дрехи. Дотук как да е с родопските, ама нататък ще бие на очи.

Вместо отговор стопанинът отиде и донесе вързопа от самара на мулето, което кротко пасеше около сергията.

— Спомена, че и друго е в силите ми да сторя за тебе?

— Ще съм ти благодарен за парче чисто платно. По-добре ленено, като за превръзка.

— За превръзка? — стрелна го умният поглед на стареца.

— Рана от ланшна операция — с пресилено безразличие обясни Дякона. — Не иска да се затвори, проклетата!64

— Ще излезе, битолчанинът Никола Рангелов зимъс е нагазил в реката с още незараснала рана в корема, а? Аферим, бе! Голям акъллия бил оня, на когото цял народ се надее за свободата си…

Двамата се изсмяха шумно. После Бяно Абаджи се зарови в ракличката си за платно.

А половин час по-късно те вече се сбогуваха при вратнята на долапа. Ако не беше присъствувал на пременяването му, Бяно можеше да се закълне, че този човек, когото изпращаше, нямаше нищо общо с родопчанина, който бе дошъл по-рано сутринта.

— Благодаря ти, че ме споходи, сине. — Гласът на стареца издайнически потреперваше. — Не само за вестта от Иван ти благодаря. В тебе има нещо… сам не мога да го назова, какво е. Но колчем се поразговоря с тебе, в душата ми все остава някаква светла диря. Нека Всевишният те пази в тежкия ти път!

— Аз пък много ти се възхищавам, дядо Бяно — каза Левски, след като докосна с устни коравата му десница. — Защото ти си стар, ала за тебе времето на дързостта не е минало…

И с тези думи смушка мулето нагоре по пътеката.

2.

Още не беше се събудил напълно, а се усмихна блажено — не толкова умът, а тялото му си спомни всичките сладострастни изобретения, с които тази дребна на ръст жена, ала иначе истинска дяволица Ергюл бе запълнила вечерта му, та Хайдар бе усетил в себе си и плътската жажда, и ненаситната издръжливост на младежките си години. Навярно нечии очи бяха дебнали за пробуждането му, защото до слуха му долетя нежен припев на саз, а един нежен глас тихо и сластно занарежда песен:

Без да повдига клепачи, той позна — свиреше Каймет, а пееше Ренгинар. Разкърши рамене и се протегна доволно; не беше това порив за прегръдка, но върху ръката му се разпиля дъхтяща на гюл коса, а едно топло и кадифено-меко тяло се долепи до неговото.

Мехмед Хайдар отвори очи и се огледа. До него, разбира се, се притискаше лудетината Ергюл; трябва неусетно да беше ставала преди него, защото сега беше в тънка, почти прозрачна риза от златистожълта свила. А собата сякаш се изпълваше с пурпур от светлината, която се оцеждаше през червените завеси на прозорците. Беят се прозина и попита:

— Кое време е?

— Времето за любовна радост, господарю — прошепна в ухото му Ергюл, но той не остана доволен и повиши глас:

— Назифе? Чуваш ли ме, Назифе? Колко стана часът?

— Току-що отмина три66, господарю.

— Три?! Аллах, аллах, ама че… — Той измъкна ръката си изпод Ергюл и се надигна. — Я дръпнете тия пердета.

Назифе, Ренгинар и Каймет се появиха в собата и издърпаха настрана алените пердета. Септемврийското слънце не проникна, а плисна през прозорците. Беят се заоблича, подпомаган от жените си.

— Нека Шабан се приготви да ме обръсне — нареди. Шабан беше евнухът му, в задълженията на когото влизаше и берберството. — И за едно кафе поръчайте. — А иначе си говореше сам на себе си: — „Бре, бре, на думи си много чевръст, Хайдар. И колко му е да си чевръст, когато слънцето вече е почти над главата ти… Нищичко не ти е останало от онова, което беше научил като дете, приятелю. Издигна се до мютесариф, вярно, ала то е било за хайлазуване, не за работа…“

Опита се да не го покаже, но наистина се засрами от себе си. И когато Назифе му поднесе закуската (а то закуска ли беше — само блюдата с кадаифи и реванета бяха осем!), той се задоволи да изсърба едно кафе с някоя и друга курабийка и веднага пое към конака.

Когато минаваше покрай кафенето на Лютвито, агаларите, насядали там по пейките, го поздравиха с теманета, ала ги домързя да станат на крака. „Какъвто мютесарифът, такива и поданиците му — помисли Хайдар бей, докато им отговаряше разсеяно. — А българите от тъмно са край становете, в дюкяните, по лозята и бахчите. И сетне се чудим защо тях ги бие пара̀та, пък нашата е «на гол тумбак — чифте пищови». — Поговорката той си каза на български. — Сигур от тъмно и тя е с игла и конец в ръка…“

„Тя“ беше едно видение със светло лице, кестеняви очи, венец от бакърени коси около челото и две прелестни бенчици на бузата. Като се улови, че е помислил за нея, беят се изненада сам на себе си: такава нощ бе преживял, пък акълът му — в чуждото…

Също и в конака не бе по-различно отколкото при Лютвито — заптиета и кятиби сърбаха кафета или, поизпънали се кефлийски, я бяха ударили на лаф-мухабет. „А после се сърдят, подкрепял, съм бил раята — продължи да си говори Мехмед Хайдар. — Че ако не е раята да ни храни, нали ние ще прогнием от мързел или ще пукнем от глад?“ Той влезе в одаята си и за разлика от друг път, когато започваше деня с едно хубаво наргиле тютюн, сега още „в крачка“ почука по тасчето на стената — знак, че захващаше работа. Измина доста време — подчинените му не бяха свикнали на толкова усърдие и деловитост, — докато благоволи да се появи Мустафа ага, мюдюринът.

— Казвай! — пак противно на обичайното го подкани още от вратата Хайдар бей. — Какви са новините от града и санджака?

Мустафа ага заразгръща разни изписани хартии из ръцете си и заговори гъгниво и сричайки — личеше, че не си бе дал труд да се запознае с тях предварително. В общи линии бе все същото: ако се слушаше мюдюрина, можеше да се повярва, че тук всичко върви по мед и масло и даже облаче не засенчва Сливен и обширния сливенски санджак. Мютесарифът го слушаше небрежно, а мисълта му се въртеше около предишното — леността на правоверните и трудолюбието на раята.

— Какво става с новата хаврика, дето я строяли в Асеновския боаз? — попита и неочакваността на въпроса му обърка мюдюрина.

— Чувам, строежът напредвал, мютесариф ефенди.

— Чувам, чувам! — непривично се сопна Хайдар бей. — В града се вдига не курник, а хаврика, пък градоначалникът само чувал за нея… — И с изненада чу гласа си да запитва: — Тук ли е Али Байрактар?

— Одеве го зърнах в къшлата на заптиетата.

Мютесарифът се поколеба. Вярно, августовските жеги бяха превалили, ама и септемврийското слънце си го биваше. При това беше жарта по пладне, а не следобедната прохлада. После — за втори път днес — се засрами. И нареди сопнато:

— Нека се приготви да дойде с мене. Не му плащаме, за да дембелува по миндерлиците и да разправя масали за времето, когато с брат си са върлували из клисурите.

Не бяха масали. На времето двамата братя Топчи Ахмед и Али от Чочовен бяха доста години ни повече, ни по-малко от пладнешки разбойници, които грабеха и убиваха наред турци и българи в Стара планина. Като не можа да се справи по друг начин с тях, властта назначи Топчи Ахмед бьолюкбашия на Сливен, а брат му — негов помощник. Но преди десетина години Топчи Ахмед загина от куршума на Панайот Хитов и тогава на негово място въздигнаха брат му Али Байрактар Топчи. Бьолюкбашия стана Али, ала в душата и в табиетите си продължаваше да си е предишният кеседжия.

След половин час Хайдар бей вече излизаше от Кумлука и поемаше нагоре по пътеката. На няколко крачки зад него, накачулен с оръжия като за цяла орда, биеше крак бьолюкбашията — демек, охраняваше го. Когато Мехмед Хайдар вече смяташе, че ще изплюе душата си — заседналият живот го бе отучил да ходи, — първо се дочуха удари на тесли и мъжки гласове, а скоро след тях се появи и строежът. Той не се бе излъгал в очакванията си — тук кипеше труд и не бе нужно кой знае каква прозорливост, за да се види, че работата наистина бе подхваната още на разсъмване. Имаше до три дузини мъже; мютесарифът с изненада разпозна между тях Стефан Саръиванов и Тотю Кювлиев, сайбиите — дошли навярно да нагледат градежа, те не стояха със скръстени ръце, а, разсъблечени по ризи, помагаха в едно-друго според силите и умението си.

Щом го зърнаха, двамата първенци и богаташи се измиха набързо, нахлузиха сюртуците си и, разцъфтели в истинско или престорено доволство, забързаха насреща му. Хайдар бей се здрависа с тях и, като си посъбра малко душата, пожела да го разведат из строежа и да му обяснят кое що ще бъде. Те на драго сърце изпълниха молбата му, разходиха го и с нескрита гордост му описваха: горе ще отбият реката, тук ще се завърти келевото67, за да предаде с каиши силата на водата, хей таме ще са становете. А това оттатък ли? Готовото? Там щели да са маазите за вълна и за натъканите аби и сукно. Пък туканцък щяла да бъде канцелярията им — когато идвал мютесариф ефенди, под този покрив щял да им гостува и да си пие с тях кафето или… Слушаше ги Мехмед Хайдар и обикаляше с тях, пък две неща най-много му се набиваха в очи: че когато минаваше, работниците го поздравяваха с уважение, ала не прекъсваха работата си, и че двамата утрешни фабриканти уж много вещо обясняваха устройството на издигащата ръст фабрика, пък усещаше се, че познанията им твърде понакуцваха и издишаха по шевовете.

Малко по-настрана под клоните на една умърлушена череша имаше скована проста дълга маса с пейки от двете й страни; не беше трудно да се разбере, че край нея сутрин и обед похапваха работниците. Мютесарифът приседна там със Саръиванов и Кювлиев, отнякъде се появиха три чашки и стъкленица ракия. Пийнаха и Хайдар бей млясна с удоволствие — езикът му бе познал есирлийската. Дали строежът наистина го впечатли, или ракията някак твърде бързо се хлъзна в празния му стомах, но когато ги похвали за извършеното, той бе напълно искрен. Двамата сайбии не се заловиха да скромничат лицемерно, а точно обратното — разшириха така похвалата му, че с нея наметнаха и неговите рамене.

— Хайде де, Стефан челеби — не повярва на ушите си Мехмед Хайдар, — че откъде накъде имам и аз заслуга за вашата хаврика?

— Заслугата е на мъдрото ти управление, мютесариф ефенди. Кажи правичката: ако делеше мюсюлмани от християни и въздигаше едните, а мачкаше другите, мигар щяхме да хвърлим толкоз пара̀ в туй начинание?

— Само ако чавка ни бе изпила мозъка — допълни Кювлиев; изобщо той явно пееше втория глас в съдружието.

Нито ласкателството беше от най-сръчните, нито мютесарифът беше от глупавите, ала в този случай то хвана дикиш, както се казваше тогава; днес цялото същество на Хайдар бей се нуждаеше от някаква морална подкрепа и угодливата похвала на Саръиванов и Кювлиев изигра ролята на целебен балсам за него. „Да пукна, ако нямат право — рече си беят. — Едно е да имаш купища алтъни, друго — да ти се даде възможност да превърнеш тези алтъни в хаврика. Пък аз не само им дадох позволение, ами и ги подтикнах…“ Мехмед Хайдар удари още една ракия на гладно и настроението му съвсем заприлича на онова, с което сабахлен отвори очи. Той се изкиска:

— Какво пък, не остава, освен да ме броите за трети ортак…

Българите се спогледаха многозначително. Той улови този поглед и безпогрешно го разтълкува: в тези години, когато аллахът на всички служители — от великия везир до последния кабзамалин — беше най-обикновеният рушветчилък, двамата българи бяха помислили, че той си прави устата за част от печалбата на бъдещата фабрика. Това още повече го развесели, та побърза да разсее страховете им:

— За моя пай вече се споразумяхме, ефендилер. Колчем ви навестя, ще почерпвате я кафе, я една „Бяла Рада“ — последните думи той произнесе на български, — ама не каква да е, а от тази, есирлийската. — И докато те въздъхваха облекчено, подпита: — Не съм изкусен в хаврикаджийството, чорбаджилар, но ми се чини, че в самия план на градежа и в скрояването на кое къде да му е мястото, се угажда вещата ръка на човек, който е пишкин в тоя занаят…

— Вярно си се сетил, мютесариф ефенди — рече Тотю Кювлиев. — Наместо за всяко нещо и на всяка минута да откриваме Америка, ние решихме да се доверим на едного, който по познания минава в Сливен за втори след миралай Хюсеин бей.

Мехмед Хайдар го слушаше, а наблюдаваше другия, Стефан Саръиваноглу. Въпреки и без обичайната си изрядност в облеклото, той все си беше хубав и с външност, която пращеше от здраве и самочувствие, ала очите му, вечно подвижни и притворени, сега играеха неспокойно насам-натам. Беят разбра — челебията преценяваше дали въпросът нямаше някакъв заден смисъл и дали ще им навреди, ако кажат истината. Изглежда, че в края на краищата българинът не видя никаква уловка (а то наистина и нямаше), защото подкрепи ортака си:

— Человекът на пара̀та трябва да умее да влага пара̀ във всичко, което е полезно и може да се купи с пари. Умът и натрупаните познания също се продават, бей.

„Хитро — помисли турчинът. — Хитро и износно! Трябва да запомня тези думи…“ А гласно запита:

— И кой е този, дето е втори след Хюсеин, ефендилер? Ще ми бъде любопитно да се запозная с него.

Стефан кимна с глава, Кювлиев стана от масата и след малко се върна, като водеше със себе си един мъж, целият оплескан в киреч и стърготини; за разлика от сайбиите той очевидно не се смущаваше от каяфета си („Таквиз са българите — мярна се в ума на Мехмед Хайдар, — не се притесняват, ако трудът, а не дембеллъкът ги е изцапал!“), само от приличие бършеше ръце в някакъв мокър парцал. Мютесарифът го загледа с нещо като любопитство. Майсторът, който се бе наел да вдигне фабриката, беше четиридесетинагодишен, над среден ръст, но не чак много висок, здрав в плещите и тънък в кръста. Чертите на лицето, доколкото личаха от варта, прахоляка и вадичките, прорязани от потта, му се сториха странно познати — правоъгълно и ъгловато беше това лице, с тъмни очи, които гледаха спокойно и прямо, и със също така тъмни вежди, гъсти и триъгълни, над тях. Беят не се погнуси от не дотам чистите ръце на човека — така го бяха възпитали като дете — и се здрависа с него, докато продължаваше да изучава физиономията му.

— Тази муцуна комай не виждам сефте раз — каза предразполагащо. И изведнъж се досети: — А бе ти да не си от джинса Силдар?

— Вярно позна, мютесариф ефенди. — Отговорът беше почтителен, но без подлизурство. — Ти сигур познаваш Бяно Абаджи. Аз съм Боян, неговият син. Разправят, в лице на него съм се метнал.

— Значи, ти си бил тоя, дето в Сливен бил най-пишкин в хаврикаджийството.

— Благодарен съм, ако са ме похвалили така.

— Какво ви е споразумението с него, Стефан челеби? — заинтересува се Хайдар бей. — Само в строежа ли ще му използувате познанията или и по-подир при становете?

— Ние го условихме за устабашия именно когато се завъртят становете, ала той сам пожела да подхване работата още от темелите на градежа.

— Ако излезе такъв, какъвто го похвалихте, комай ще е полезно за вас един ден да му дадете пай и от самата хаврика. Двойно ще е старателен, ако знае, че работи за самия себе си. Само чеее…

Подозрителните очи трепнаха срещу него. Стефан Саръиванов се почеса без нужда по плешивото теме и подпита:

— Доизкажи се, Хайдар бей. Какво „само че“? Нещо за Боян Силдаров ли ти беше наум?

Беят се извърна към устабашията. Не си даде сметка, но всъщност предпочете да има насреща си неговия открит поглед.

— Нали при вас, българите, човек може да се казва не по фамилно, а по името на баща си? — попита и другият потвърди. — Тъй че не е принудително да си Силдаров, можеш да бъдеш и Боян Бянов?

— Боянов — кимна майсторът. — Баща ми е Боян по кръщение, а Бяно само по прякор. — После на свой ред побопитствува: — За можене — може, мютесариф ефенди, ала защо?

— Защото за хавриката няма да е дип много здравословно, ако устабашията й е от Силдаровците. — Беят се засмя. — Ние, „амуджите“, не сме от най-трудолюбивите, пък инак сме злопаметни, драги. Чуят ли „Силдар“, мнозина от нас ще си спомнят за завераджията Георги Силдаря, за Манол хайдутина, за Георги Трънкин войвода, за неговата майка Трънка пищовджийката… Е, много ще им дойде, приятелю.

— Нямам причини да се срамя от никого в рода си — беше гордият отговор, — но ще се допитам и до баща си и може и да те послушам, мютесариф ефенди. При нас е прието, че човек прави името, а не името — човека.

(Боян дори не подозираше, че в този момент поставяше началото на нов сливенски род. Защото баща му не възрази и той започна да се нарича Боянов. И писано било тази фамилия да се запази за дълго в града под Сините камъни, а отпръски от нея се разпиляха и по-близо, и по-далече68.)

… Не след много Мехмед Хайдар се сбогува и пое надолу. Сега беше по-леко, не като да имаш стръмното отпреде си. Все още под влияние на видяното, на разговора и на ракията, той изчака Али Байрактар Топчи да се изравни с него и подхвана приблизително така:

— Нашият девлет е бил един от най-великите и най-могъщите в Европата и в света, бьолюкбаши. Не е случайно, че славните ни предци са стигали чак до Виена, а Долното море — той имаше предвид Средиземно — е било като в клещи обхванато от нас. А сега? Сега ние треперим от Московията, а разни френкгяури и ингилизи уж ни съветват за наше добро, пък на дело ни диктуват волята си. Болен девлет е нашият, Али Байрактар, и тази болест, която изпива отвътре силата ни, се нарича по купешки непредприемчивост и липса на усърдие, а по народному — най-обикновен мързел.

И той продължи надълго и нашироко все в същия дух. Като с нож разряза тялото на царщината и показа всичките й слабости — почиване върху ложе от нявгашни лаври, средновековен ред, бабаитлък, лентяйство, користолюбие и подкупничество, назадничавост. И за сравнение посочи не някакви си далечни мемлекети и миллети, а българите, раята. Тя, раята, малко по малко ги забиваше в земята по всичко — по ученост и напредък, по работливост, по дързост в начинанията („на̀, хавриката в града — също и тя е от българин създадена!“), постепенно всичко — земеделие, търговия, занаяти, изобщо пара̀та — отиваше в ръцете й, та османлиите все повече се водеха господари само по име. И когато ударят на сеч с ятаганите.

После се разприказва за онова, което трябваше да се направи, за да може Турция да застигне и Европа, че и… собствената си рая.

Беят имаше твърде смътни и неясни представи за това, необходимото, но в общи линии с верен усет „напипваше дамара“ на нещата.

А когато бяха вече пред вратата на конака, запита:

— Знаеш ли защо ти разказах всичко това, Али Байрактар?

— Аллах ми е свидетел — не, мютесариф ефенди.

— Защото знаех, че няма да разбереш нито една дума…

И без да се сбогува, Хайдар бей се запъти към одаята си.

3.

Откъм люлката се дочу плач. Майката забоде иглата в тъмносиния лъскав сатен, остави недовършената пола в панерчето до себе си и се изправи. Малкият Нойко се бе събудил и вече не на шега напомняше с рев за себе си. Тя го взе на ръце, подруса го и му наприказва куп гальовни думи, сетне го изми и му облече чиста ризка — детето се бе подмокрило в съня си. Претопли кашата от обед и нахрани децата, па ги остави да си играят върху рогозката на чардака, огряно от ласкавото есенно слънце. Не се безпокоеше за тях, макар че Нойко, наскоро проходил, шляпаше и се вреше къде ли не върху несигурните си крачета — кака му, още с непълни три годинки, вече се бе научила да го наглежда и пази, — но въпреки това извади ръкоделието си и се настани на отсрещния край, до стълбите.

Таша поработи така известно време, но, кой знае защо, чувствуваше неспокойствие. Не идваше то от децата — те продължаваха да се залисват в игра на хасъра, само дето Иринка не сполучваше да проумее защо ли аджеба братчето й не проявява никакво желание да се занимава с парцалената й кукла. Почуди се жената, многократно се попита за причината, докато най-сетне погледът й попадна в съседната градина, която още носеше името на някогашната си собственица Ганка Увичката. Там, попритулен в пожълтелите листа на голямата черница, се криеше и я наблюдаваше един мъж — именно неговия поглед бе усещала Таша върху кожата си и от него се бе смущавала. Досещаше се тя кой си бе пожертвувал хубавия Божи ден, за да наднича така през дувара й; много пъти през това лято го бе зървала да я причаква по кьошетата на улиците или да мята уж случайни погледи оттук-оттам към прозорците или чардака й. В първия момент й мина през ума да се престори, че не го е забелязала и да си продължи работата — е, ще позяпа, ще позапя, пък ще си отиде. После обаче изведнъж реши, че на това следене трябва най-сетне да се сложи край; не за възможните хорски одумки — не че Таша не даваше пет пари за тях, както се преструваше пред хората, ала те повече или по-малко бяха станали част от ежедневието й, откакто бе овдовяла преди година и половина, — колкото от жалост към момъка. Той не беше като останалите коцкари, които й подхвърляха гнуснавите си предложения или изпробваха остроумието си, колчем минаваше покрай тях, а навярно го водеше тук най-искрено чувство; може би си намираше несъществуващи поводи за надежда и сигурно не едно утро осъмваше след нощ на терзания и несбъдваеми видения. А доколкото го познаваше, той не заслужаваше нито напразните надежди, нито безсънните нощи, нито скършените младежки пориви.

Като реши това, тя повторно остави плата, иглата и напръстника, повика малката Иринка и търпеливо й занарежда:

— Слез по стълбите, моето момиче, отвори онази протка и влез в градината на баба Ганка Увичката. Там на второто дърво — ееей онова с най-гъстата шума — ще видиш на клоните един чичко. Кажи му така: „Чичо Стефане, мама Таша те кани на паничка вишнево сладко и разговорка.“ Ако не те чуе първия път, ти му го повтори и си ела.

Детето заслиза от чардака, като си шепнеше нещо — явно, преговаряше си заръката й. Без да гледа към съседния двор, Таша поразтреби едно-друго, извади също второ скемле и малка софричка. Не след много долу се появиха Иринка, засмяна от ухо до ухо, и плувналият в червенина Стефан Серткостов; вървяха ръка за ръка, но не се разбираше момъкът ли водеше детето, или детето — момъка. Жената скритом го огледа. Той имаше още да възмъжава и да се налива с мускули, но от сега бе хубавеляк, висок за годините си, кръшен и снажен.69 Таша го поздрави — сдържано, но учтиво, — а докато той се настаняваше на едно от трикраките столчета, пред него вече се появи паничка сладко и чаша вода.

— Виждам те често в последните месеци, господин Стефане — започна тя направо. — Рекох си, че невям искаш да ми кажеш нещо?…

Стефан Серткостов се размърда неудобно на скемлето и заби поглед между обувките си — беше много млад, за да не се смути от такава прямота.

— Аз… не… всъщност да… Аз исках… само че…

— Да ти помогна ли? — попита Таша с нотка на наставничество, но без ирония. В отговор той облиза устни и закима бързо. — Ти ме харесваш, нали? И ти се иска аз… аз… да те науча на любов?

Момъкът трепна от обида и раздразнение, но не повиши глас, само брадичката му помръдна, когато каза:

— За толкова долен ли ме имате, госпожа Йосифова?

Сега беше неин ред да се посрами. Избягвайки погледа му, тя отговори на въпроса с въпрос, като неусетно също премина на „вие“:

— Тогава какво толкова ви изпречва на пътя ми?

— Търсех случай да ви попитам дали искате да се омъжите за мене.

— Вие желаете да се ожените за мене? — възкликна тя изумено. И натърти: — За Ко-кон Та-ша?

— Ако вие приемете, то всеки, който изрече тези гнуснави думи, ще си загуби зъбите — рече той смръщено и със самонадеяност.

Последва мълчание. Този път то беше нужно на жената. И когато зададе следващия си въпрос, нейната усмивка беше кротка като гласа й:

— Споделяли ли сте с някого тези ваши, хм, намерения? — Той поклати глава. — Например с родителите, с братята си? Толкова ли сте убеден в тяхното благоразположение? Или това „серт“ към името ви е случайно?

— Ако не се съгласят, ще ви отведа през девет земи в десета. Млад и здрав съм, трудностите не ме плашат, не съм и от мързеливите — ще мога да ви направя щастлива.

— А тези? — Тя показа с очи децата, които си играеха на другия край на чардака. — Тях какво ще правим, господин Стефане?

— Разумява се, че ще бъдат с нас — каза момъкът разпалено. — Ще бъдат и мои деца и… ще си родим и други, наши.

Една дълга минута жената не проговори.

— Мога ли да попитам на колко сте години? — полюбопитствува тя с глас, който не издаваше какво точно мисли.

Въпросът накара Стефан Серткостов да смъкне надолу ъгълчетата на устата си; краищата на рехавите му мустачки ги последваха.

— През февруари ще стана на осемнадесет — изхитрува.

— Пък аз вече съм на двадесет и две. А по очукване от живота — на сто двадесет и две.

— И какво от туй? — запита той с присвити клепачи.

— А, нищо особено. — Тя му се усмихна едновременно с нежност и раздразнение. — Само това, че след петнайсетина години вие ще бъдете мъж в разцвета на сила и хубост, докато стопанката ви — истинска старица. Нищо повече.

В тъмните очи на Стефан Серткостов проблясна удивление:

— Аз мислех, че най-важното за един мъж и една жена е да се обичат…

Сега на свой ред жената го изгледа озадачено и попита с крайно учуден тон, в който не липсваше и малко сръдня:

— И само толкова ли? А да сте виждали някой левент на трийсет — трийсет и пет, който да примира от любов по една баба, смачкана като изсъхнала смокиня?

Той срещна погледа й, поклати глава и отвърна:

— Зная само, че аз ще ви обичам до края на дните си.

Таша махна отчаяно с ръка — този детински спор бе започнал да й досажда, а в същото време нямаше желание да нарани младежа. Поразмисли и повече по инстинкт, отколкото по разум, разбра, че именно в последните му думи беше разковничето за излизане от тресавището на този разговор.

— Вие казахте одеве, че най-важното за един мъж и една жена е да се обичат. А после започнахте да ме водите през девет земи в десета и да пресмятате броя на децата ни, пък пропуснахте да попитате само едно — дали също и аз споделям вашите чувства…

Всичката кръв се оттегли от лицето му. Той повторно прекара език по устните си и произнесе едва доловимо:

— Съвсем нищичко ли не изпитвате към мене, госпожа Йосифова?

Изгледът му я изпълни със съжаление. Таша наистина не споделяше чувствата му, дори изобщо не гледаше на него като на нещо повече от момче, но в същото време нямаше и никакво желание да го нарани.

— Аз ви харесвам и ви ценя — каза тя със спокойна увереност. — Ала тук — Таша постави разперена длан на гърдите си — липсва онова мъничко нещо, което превръща харесването в замайващо чувство.

— Разбирам — промърмори той глухо. И след цяла минута повтори: — Разбирам. Благодаря ви, че поне не ме залъгвахте… не се подиграхте с мене. — Стана на крака и с несигурна походка се отправи към стълбището. Там обаче се извърна и изрече отчетливо: — Заклевам се, никога няма да ви додявам повече. Ала вие знайте, госпожа Йосифова, че също така никога няма да погледна и друга жена…

И с тези думи на два скока слезе на двора, изтича до портата и без да махне за сбогом, изчезна навън. Таша дълго, дълго гледа захлопнатата врата, после въздъхна горчиво. „Боже мой — промълвиха устните й, — толкова е лесно да нараниш някого. Дори за негово добро…“ Разтърси глава и прогони мислите си. И едва сега забеляза, че паничката с вишневото сладко бе останала недокосната.

4.

След поредния търговски сефер по далечна чужбина Стефан Гидиков се прибра в родния град едновременно с първия сняг. Той не обичаше да разправя много-много за работата си, но, изглежда, този път тя го бе отвела чак до Египет на юг — така поне личеше по някои армагани, раздадени на близки и познати. А иначе завръщането пак бе ознаменувано по познатия начин — два или три дни се проточи върволица в дома му, а Щилияна, младата му стопанка, едва смогваше да черпи ракии, сладка и надонесени от него разни южни плодове като фурми, нарове, шамфъстък, мандарини. А на четвъртия ден следобед — беше неделя след Голяма задушница, — самия него го поканиха на гости. То всъщност така само го казаха, пък иначе не беше гости като гости — какво гости е, когато председателят на читалището събере неколцина деятели и другари в читалищната библиотека?

Стефан Гидиков без никакво колебание прие и отиде; нему бе пораснала работата, зер въртеше търговия, речи го, с целия свят, ала никога не бе престанал да се интересува от народните работи, пък читалището невям най му лежеше на сърцето.

Когато влезе, няколкото души, наобиколили с протегнати длани разгорения мангал в средата на стаята, се изправиха и го поздравиха шумно. Някои Стефан познаваше отпреди: председателя на читалището Захария Жечков, главния учител Михаил Икономов, също учителите Димитър Георгакев и Аргира Димитрова. Останалите двама му ги представи Захария. Единият, Сава Геренов, се оказа ябанджия, от тази есен условен за учител в Класното училище; беше слаботелесен и крехък момък, свенлив и с нежни черти. Другият, още голобрадо, но рано източено момче, се отличаваше с неестествено дълъг врат, квадратна глава и непривичен за годините му остър проницателен поглед.

— Негова милост е Добри Минков — каза Жечков. — Още е ученик, но помни ми думата, един ден ще затъмни всинца ни. А го поканих, понеже сега той е стопанин на библиотеката — раздава книги, следи за абонаментите, приема, когато се случи, дарение и така нататък.

— А, сещам се! — засмя се Гидиков и мършавото му лице се покри с безброй бръчици. — Нали господин Минков произнесе онова прочувствено слово, с което събуди душите на заспалата сливенска общественост, та читалището се роди за повторен живот. — Той съблече тежкото си рухо, подплатено с непознати чуждоземски кожи, и зае място в кръга около мангала. — Поне за добро ли беше това повторно рождение?

Ученикът се засрами да отговори на такъв личен гражданин, та Димитър Георгакев му се притече на помощ:

— Има с какво да се похвалим, господин Гидиков. Ние…

— Хайде, не си чупи езика, даскале, и ми викай Гидик, както другите. — Стефан знаеше, че бащиното наследство тегнеше върху учителя и го притесняваше, та умишлено го приласка, подчертавайки му, че не прави разлика между него и останалите родолюбци на Сливен. — С какво, казваш, може да се похвали читалището?

— Никога не сме имали толкова членове, нито толкова читатели. Особено за вестниците — надвечер тук се събира такъв народ да ги прегледа, че библиотеката заприличва на кошер. Понякога се налага да ги изнасяме по за час-два и в църковното кафене. Не, не, досега нямаме нито един изчезнал. Петраки Влахов, който още държи кафенето, бди над тях като орлица.

— Искаш ли да хвърлиш едно око на списъка на членовете и спомоществователите, Гидик? — с нескрита гордост попита председателят.

Не дочака отговор и отиде до читалищната маса, зарови се в чекмеджето й. Нещо, изглежда, се пообърка, забави се, та Аргира Димитрова приближи да му помогне. Разгръщаха папки и тефтери, когато ръцете им внезапно се докоснаха и сякаш ток премина през двамата. Неволно извърнаха глави, погледите им се кръстосаха и всеки като че ли за пръв път видя другия. Не бяха красавци, но и мъжът, и жената, си имаха своята привлекателност. Захария Жечков беше висок и представителен, само дето от смъртта на жена си преди около година бе придобил навик да стои с малко скършени рамене; имаше открито лице и широко чело, късо подрязана брада и тъмни очи, чието обичайно изражение беше спокойната прямота. Аргира също беше над среден ръст, стройна, но не и слаба. Носеше косата си сресана на среден път и силно опъната назад, та ушите й оставаха открити. Беше с тънки и сякаш изписани вежди, права и с естествена червенина уста и поглед, на който не липсваше самочувствие, но без дързост; можеше да мине за хубава, ако не беше долната й челюст — прекалено широка и масивна за лице като нейното. Те останаха няколко секунди така неподвижно, после гъста червенина изпълзя изпод високата якичка на жената и заля прямодушното й лице. Учителката сведе очи и едва сега видя, че ръцете им са се срещнали точно над търсения тефтер.

— Ето списъка, господине — каза тя и не позна собствения си глас.

Докато го преглеждаше, Стефан Гидиков си придаде съсредоточено изражение, но всъщност мислеше за друго.

— Добре е — рече, като остави списъка на масата. — Ако силата на едно читалище се мери по броя на членовете, нашето ще да е башът на читалищата. — „Баш“ или „башове“ тогава наричаха пехливаните с най-голяма сила и най-голяма известност. — Е, също и по книжовното богатство.

Пръв от всички Михаил Икономов усети недоизреченото, онова, укорното, което се спотайваше зад привидната похвала — в цариградското училище той бе усвоил не само френския език и френската култура, но и гъвкавостта и богатата на отсенки и недомлъвки френска реч. И както винаги, когато беше възбуден, гласът му прозвуча пресипнало, докато казваше:

— Вие комай наред със сладостта на меда почувствувахте и горчилка на пелин, господине. Защо не се изкажете направо?

Стефан се засмя беззвучно, но така широко, че под дебелите му мустаци се видяха всичките му тридесет и два зъба, усмихваха се и воднистосините му очи.

— Прав сте и не сте прав, учителю — каза честно. — Няма дума, баджанакът е свършил отлична работа. — Нека припомним, че Мария, покойната жена на Захария Жечков, бе сестра на Щилияна Стефан Гидикова. — Членове, замогната каса, абонаменти… Да, да, всичко туй не бива нито да се отрече, нито да се премълчи. Ала…

— Аха! — обидчиво се обади Жечков. — Значи все има едно „ала“…

Стефан Гидиков предпочете да се престори на глух за вметването.

— Горчилката, за която споменахте, господин Икономов, беше от спомена за собствената ми грешка, която сега е на път да се повтори. Преди десет години ние — или аз, както искате — просто слагахме знак на равенство между читалище и библиотека. Няма спор, народната библиотека е велико нещо, неизчерпаем извор на мъдрост и просвещение. Ала ролята на читалището аз виждам и по-широка, и по-богата. Неговото призвание е не само да раздава книги, но и да стане факел, който да занесе светлина и в палата на богаташа, и в колибата на сиромаха. Точно това не постигнах аз — или просто недовидях — някога, когато носех председателския жезъл на баджанака.

— Звучи добре, но, ей Богу, не е дип много ясно — несмело се обади младият Сава Геренов. — Как го виждате този факел, господин Гидиков? Надявам се, няма да предложите да тръгнем от къща на къща и зорлан да принуждаваме народа да прекарва вечерите си над книгата.

— Виждате ли — разпери ръце Стефан, — вашата естествена и първа мисъл е пак свързана само с книгата. Както, повтарям, беше и с мене някога. А единствено в нейните страници ли се намира духовната светлина? Не може ли и по други пътища да се стигне до сърцето на българина?

— Например? — предизвикателно запита Захария Жечков.

— Ами например като възобновим славното сливенско театро. То се роди с „Михал“ и пак с „Михал“ си и умря. Не е ли дълг именно на читалището да го върне отново към живот?

— Дявол да ме вземе, ако това не е вярно! — възкликна Димитър Георгакев. Неговото „дявол да ме вземе“ навярно беше най-пиперлията израз в речника му. — Срам за нас, братя, че не се сетихме сами!…

— При това има и патриотични пиеси — замислено се присъедини Икономов, — които ще посеят не само просвета, но и родолюбив плам. „Стоян войвода“, „Райна княгиня“ или… или…

— … или „Покръщението на Преславский двор“ — подсказа Геренов.

— Има и други пътища — все по-разпалено, продължи Гидиков. — Училището, българското училище, прави много, но няма защо да си кривим душата — все още се намират много българи, които са слепи за писаното слово. Защо да не потърсим път и към тях?

— Сказки? — вдигна вежди Захария Жечков.

— Сказки, разбира се. Тук има толкова високопросветени граждани, за които не би представлявало никаква трудност да подготвят една сказка. А в нея за час или два знанието — съвременното знание — ще стигне до ума и на онзи, който сега се подписва с кръст и палец.

Михаил Икономов се почеса замислено зад ухото. Когато проговори, гласът му звучеше ясно, без хрипливост:

— Това е възможно, честна дума. И срам за нас, че не ни е минало през акъла. — Обикновено кротките му очи постепенно придобиваха особен блясък: — Дори като за начало ще е добре да вземем човек, който не е от учителското тяло. — Друг път биха се помайтапили с това предвзето „учителско тяло“, но сега никой не го прекъсна. — Братовчедът Иван например. С малко помощ от мене той напълно прилично ще се справи с една сказка.

— И каква тема бихте му препоръчали? — осведоми се Аргира Димитрова.

— „За личната свобода“ — отговори главният учител толкова бързо, сякаш открай време бе готов с темата. Когато го чуха, във всички глави премина една и съща мисъл, но никой не я изрази гласно. — Да, Иван Икономов ще се справи. И ще постави едно добро начало.70

— Да приемем това за решено, а? — войнствено каза Жечков. — Ще го направим от името на читалището, без да вземаме благословия от този или от онзи.

— Не е така обаче за театрото. — Михаил Икономов продължаваше да се почесва по тила. — За него ще трябва да вземем разрешение от общината, че навярно и от конака.

— И от общината невям ще го получим по-трудно, отколкото от конака — добави замислено Димитър Георгакев. И само след секунда колебание продължи: — Баща ми и неговите единогласници още усещат вкус на киселица в устата, колчем си спомнят „Михал Мишкоед“…

— Следователно не трябва да действуваме слепешката — мъдро каза Гидиков, — а предварително да опечем работата… е, доколкото тя става за опичане, разбира се. Искам да кажа да не си изгърмяваме патроните още утре, а първом да спечелим на своя страна онези общинари, които… които… е, които не усещат киселица в устата. Аз например ще поема обезателство за бабалъка — той имаше предвид Русчо Миркович, — че и за Бяно Абаджи.

— Има и други сигурни хора — подкрепи го Икономов. — Гарантирам за поп Юрдан, за Панайот Минков, за Иванчо Желязков. — Той говореше за сина на Фабрикаджията; без да имаше размаха и дръзновението на баща си, Иванчо никога не странеше от народните работи. — Кой знае, може да се опита също и със Саръиванов, с Михалаки Гюлмязов…

— С Михалаки по̀ може — поклати глава Димитър Георгакев, — докато бай Стефан комай твърде лесно превива гръб насам и натам…

Стефан Гидиков наметна обшитата си с кожи дреха — в стаята бе студено като за мършавото му тяло — и едва после обобщи:

— Да го имаме за решено — каза. — Ти, баджанак, ще си избереш още двоица, които не са трън в очите на „българогласните елини“ и чинно-чинно ще се явиш с просба в общината, ала не утре, а другия понеделник. Дотогава аз ще говоря с бабалъка и с Бяно Абаджи…

— Аз пък с поп Юрдан и с господата Минков и Желязков — предложи главният учител, но Стефан поклати глава:

— Не, по-добре при поп Юрдан да пратим Бяно Абаджи. Той от другиго май акъл не приема.

— Ако не възразявате — плахо се обади Георгакев, — аз ще опитам при Саръиванов и Гюлмязов. Но не гарантирам като господина Икономова, само ще опитам. Ако не успея да ги придумам за подкрепа, поне, надявам се, ще изкрънкам от тях да не бъдат против.

— И ще искате позволение за някоя от родолюбивите наши пиеси, „Райна княгиня“ и другите.

— Ами ако откажат? — колебливо попита Захария Жечков.

— Тогаз нека бъде за каквато и да е пиеса — избърза дрезгаво Икономов. — Сега-засега най-важното е да възобновим театрото, нека то отново да плисне светлина сред народа. По-подир ще дойде време и за „Стоян войвода“, че, ако щете, и за „Битката при Върбовка“. — Гласът му пак възвърна обичайната си мекост. — Но ние мислим само за разрешението, а забравяме самото театро, господа. Пък то не е като да отидеш в дюкяна да речеш „Дай ми една ока сол“. Разбирате ли, ние нямаме право да се провалим. Инак вместо да сторим крачка напред, ще се върнем десет назад.

— Вярно е — тихо го подкрепи Сава Геренов. — Ние толкова сме зяпнали в хоризонта, господа, че не виждаме камъка в краката си.

— Мога да предложа нещо — със свойственото си стеснение каза Димитър Георгакев. — Добием ли разрешението, всичко останало да поверим в ръцете на Злъчката.

Говореше за даскал Димитър Инзов, по прякор Бурунсуза или Злъчката, който преди тридесетина години бе изнесъл на плещите си борбата за прогонване на гърцизма от българското училище.

— Добър съвет — съгласи се Гидиков. — На времето Злъчката сам игра Михал, пък и изобщо му иде отръки театро и карагьозчилъци. Той ще подбере артистите, ще ги научи как да говорят и как да действуват, ще поръча и на учителите що да подготвят за сцената.

— И е ревностен отечестволюбец — продължи Георгакев. — За доброто на народа ли е, никакви пречки, нито годините връз гърба му ще го спънат.

— Е, като че разрешихме всичко за днес — засмя се Жечков и седефените му зъби лъснаха сред черната брада.

Неизвестно откъде в десницата на Геренов — най-младия, ако не се броеше застаналият мълчаливо настрана ученик Добри Минков — се появи плоско шише. Той го размаха и каза весело:

— В такъв случай редно е да сръбнем по глътка за „на добър час“, нали?

Разнесоха се смях и поздравления и няколко ръце се протегнаха към стъкленицата, но по-бърза от всички се оказа Аргира Димитрова. Тя грабна ракията и с нервен жест я скри зад гърба си.

— Как не ви е срам, господа! — каза гневно, но без да повиши тон. — Разговаряме за толкова свети неща, пък вие… Уж говорехме за факел, който да освети и колибата на сетния сиромах, пък в ръцете ни — ракия. Няма що, хубав факел е нашият!

Протегнатите ръце се прибраха гузно. И пръв Михаил Икономов има̀ доблестта да признае правотата й:

— Госпожица Димитрова ни зашлеви плесница — произнесе бавно, — но аз й целувам ръката, с която го направи. Читалище и „бяла Рада“ — е, наистина не са си лика-прилика. Благодаря ви за урока, що ни дадохте, госпожице. — И се размърда: — Какво, да ставаме ли, господа?

— Не! — продължи с предишната острота Аргира Димитрова. Стиснатите устни и гневната бръчка между веждите отнемаха от женствеността на лицето й, но затова пък го озаряваха с някаква вътрешна светлина. — Господин Гидиков ни поднесе наготово някои идеи и хвала нему, че с тях ни извади от летаргията ни. Ала ние се задоволихме само да ги превърнем в план за действие. Мигар не могат и нашите глави да родят нещичко полезно?

Захария Жечков я гледаше с очаровани очи, когато каза:

— Може би госпожица Димитрова ще ни даде пример за това?

Внезапният изблик на раздразненост отшумя и младата жена отново изпадна в плен на затвореността и свенливостта си.

— Отдавна ме измъчва изостаналостта на българската жена, господа. Наистина Баби-Иванкиното училище е пълно, но колко девойчета се учат в него? Каква част са те от девойчетата на двайсетхилядния наш Сливен? Другите не тънат ли в безпросветност и душевна тъма, както са били бабите ни и бабите на нашите баби? — Аргира бе започнала свито и неуверено, но постепенно се разпалваше. — А преминала през школото или не, жената все още е разплодно добиче, нищо повече — да ражда деца и да стопанисва къщата, това е цялата и наука. Тук говорим за театро и сказки, но кажете, господа, ще има ли една-единствена жена, която да види театрото или да чуе сказката? Глупости! Жената, даже в храма Господен е затворена отделно, камо ли…

— Горчив, но справедлив укор — поощри я Жечков. Каза го по-възторжено, отколкото самите думи го изискваха. Тя му поблагодари с кимване, но отбягна да срещне погледа му.

— Можете ли да ни предложите нещо, госпожице? — попита Икономов.

Оживлението на младата жена отстъпи място на нов пристъп на свян, но тя си наложи да продължи ясно:

— От много време се таи неясна мисъл в главата ми. Виждам, не е по силите ни с едно махване да въздигнем жената по ум и положение до нивото на мъжа.

— И положение? — стрелна я с поглед Геренов.

— И положение, разбира се. Ами че кажете по съвест, господа: колко са жените в Сливен, които могат да си позволят като мене да бъдат например тук, сами сред толкоз мъже? Но това, повтарям, не сме в състояние да го променим изведнъж. Обаче защо поне да не направим нещо за духовното обогатяване на българката?

— Чини ми се, че започвам да ви разбирам — с присвити очи произнесе Гидиков. — Продължете, продължете, госпожице.

Аргира се възползува от поканата му:

— Можем да започнем с едно благотворително дружество на жените. Нека то да закриля и подпомага вдовиците и сиромахкините, но постепенно да захване да сее и просвета, и умения. Например шев и готварство за младите, може също детегледане и здравни привички, А и Бе за онези, които са останали слепи за четмо и писмо…

— … а защо не да се повтарят пред тях и сказките, които ще се изнасят пред мъжете — подкрепи я Гидиков. — Аз например ще се радвам моята Щилияна да чуе каквото има да каже Иван Икономов за личната свобода.

— Полезна, но трудна задача — замислено проточи главният учител.

— Готова съм да се нагърбя с нея — заяви решително Аргира.

— Въпреки плачевното положение в Баби-Иванкиното?

Разбраха го. Разбраха и признанието в думите му, но и тревогата. Аргира Димитрова бе минавала за най-личната ученичка на Захарина Яндова и Елисава Желева, а от четири години с чест и сполука ги бе отменила на учителската катедра. В последните години обаче девическото школо залиня — някои от учителките се преместиха, други се изпожениха и мъжете им ги спряха в къщи, та сега цялото Баби-Иванкино училище се крепеше само на труда на младата Аргира.

— Надявам се да се справя — каза тя по-просто и по-делнично, отколкото бе съдържанието на изречението. — Разбира се, ако мога да разчитам и на вашата подкрепа…

— Иска ли питане? — избърза да потвърди Захария Жечков.

— Ще получите подкрепа и от по-будните сливенки — обади се и Димитър Георгакев. — Например поръчителствувам за сестра ми Стилиянка. Тя не блести с ученост, но спокойно може да ви отмени в заниманията по шев и везба. И в същото време положително няма да изпусне нито една сказка…

От всички страни се разнесоха одобрително възгласи. Когато се поуталожиха, Стефан Гидиков потърси погледа й и каза развълнувано:

— За втори път днес ви благодаря, госпожице Димитрова. Докато има в Сливен жени като вас, факелът на познанието и напредничавостта наистина ще грее под всяка българска стряха.

Есенният мрак неусетно бе изпълнил стаята, но никой не го забелязваше.

5.

Тази година Бяно зазими долапа чак към Никулден. Не че имаше мющерии толкова до късно, но нарочно се залисваше до това време — вече добре познаваше самотата в безлюдния си дом, та, хитрувайки сам със себе си, гледаше да скъси принудителния си престой в него. Тъй или иначе през декември се прибра, поошета отгоре-отгоре, накупи си най-необходимото и се приготви за зимуване.

Един следобед, когато режеше дърва за огрев, на дворната врата се почука настойчиво. „Трябва да е някой непознат“ — лениво помисли Бяно, докато оставяше бичкията. Не се излъга. Като отвори, навън чинно го поздрави неизвестен мъж някъде между двайсет и петте и трийсетте, нито висок, нито нисък, слабоват за балканджия и едър като за градско чадо. Носеше добре опакована мукавяна кутия и се отнасяше към нея с подчертано внимание.

— Зоват ме Сава, господин Силдаров — представи се той, — ама съм много млад и много „дребна риба“, за да ме знаете. По̀ може да сте чували за Райно Йорданов, баща ми… ако изобщо се е случвало да имате работа с фукара човек като него.

— Не сте ли от Клуцохор, момко? Малко по-нагоре от къщата на поп Тодор?71 — Другият потвърди. — Баща ти може да не е паралия, ала е честен и почтен човек, сине. Това трябваше да изтъкнеш за него, не бедността му. Ама хайде, не стой така. Влез и бъди добре дошъл.

Настаниха се в собата. Баджата уж беше запалена, но това не личеше особено в изстиналата през есенните месеци стая, та и двамата останаха облечени.

— Сава Райнов… Сава Райнов… — замислено повтори няколко пъти старият човек, като видимо ровеше в паметта си. — Аха, спомних си. Името ти зная с добра препоръка от едного, който след Раковски е вярата и надеждата на България. Мержелее ми се нещо за търговия, за някой си Гълъб войвода и прочие, ама нека ти да ми го разкажеш по-ясно — къде си бил, що си чинил и кой вятър те върна тук.

Гостът му разказа. Като получил в Сливен основното си образование, баща му нямал средства нито да го учи повече, нито да го подпомогне за подхващане на търговия или занаят. И момчето нарамило торбичката и закриляно от майчината благословия, се озовало в Цариград. Сполучил да намери прилична работа при богат търговец, шумналията Иван хаджи Петров, който представлявал една английска фабрика за манифактура. Потръгнало на Савата, та скоро се издигнал до пръв калфа на хаджи Петров. Но докато обикалял да разнася стока по складове и кантори, той се запознал с мнозина български родолюбци и постепенно се превърнал в тяхна сянка. Църковните борби не го влечели много-много, пък бил и млад и недоучен, за да е полезен в тях, ала си намерил мястото между другите дейци, които били запретнали ръкави да строшат робската верига от врата на българина. Гемиджията Гълъб войвода му носел бунтовни вестници и друга тайна книжнина от Влашко, а длъжност на Савата било да ги раздава на посветените в делото цариградски българи, че и да ги разпраща по различни краища из поробеното отечество. Името му, изглежда, се е поразчуло, защото точно преди година именно при него кондисал Дякона Левски, дори цяла неделя живял в стаичката му в Кючук йени хан. Всичко уж вървяло добре, ама в края на ноември слухът за подмолната дейност на калфата стигнал до ушите и на чорбаджията. Повикал го Иван хаджи Петров и му надумал приблизително следующото: да си обира крушите и от кантората, и от Цариград, инак ще го предаде на турските шпиони и ще види да залюляват краката му на бесилката.

— И сега?

— Ето ме тука — разпери ръце младият човек. — Господ прибра Гешеоглу, мъжа на сестра ми, та с оставеното от него имане смятам да завъртя караабаджилък. Ще купувам вълна и ще я давам да се натъче на аба, сетне ще й тегля едно лустро и по панаира ще я продавам на караманлиите. Надея се с Божия помощ, ако не забогатея, то поне да свържа двата края.72 И за себе си, че и за сестрата и дечурлигите й.

— Идвай при мене на долапа да ти валям абата — предложи Бяно Абаджи. — Ще ти го върша даром, докато стъпиш на крака.

Гостът кимна; не стана ясно дали означаваше, че приема, или че отказва. И междувременно започна с грижовни пръсти да развързва мукавяната кутия. Бяно го погледа и се засмя:

— Сякаш разповиваш пеленаче — каза. — Или крехко стъкло.

— Втория път улучихте, господин Силдаров. Нося ви армаган из Цариград и той е точно от най-трошливо стъкло.

— Армаган? С какво съм го заслужил аз, един непознат, сине?

— Непознат съм аз, но не и онзи, който го провожда. Защото армаганът е от господин Иван Силдаров…

— О, Боже! — възкликна старият човек и затисна с длан внезапно разлудувалото си сърце. — Кажи ми бързо, жив и здрав ли е Иван, сине?

— По-жив и по-здрав от всякога. И ще ви разкажа, щото зная за него, само първом да се оправя с тази крехкотия. Че как съм я донесъл от Цариград, само аз си зная.

Онова, което се появи в ръцете му, беше ново и непознато за Бяно. Състоеше се то от две части — и двете стъклени. Едното, направено от синьо плътно стъкло, приличаше на гърненце с неестествено широко дъно, на запушалката с нещо като винтче; в него се полюшваше прозрачна течност, от която нагоре се виеше плосък фитил. Другата част беше от напълно безцветно стъкло с формата на голяма и силно удължена круша; от двете страни на „крушата“ имаше отвори73. Сава Райнов внимателно надяна „крушата“ в металната запушалка на „гърненцето“ и цялото това с особена тържественост положи на пезула до баджата.

— Ще ме прощаваш, сине, ала този армаган ми е твърде непонятен — каза Бяно Абаджи, — не съм виждал таквоз чудо.

— Нов чешит лампа е, господин Силдаров. Лампа не от вчерашния ден, а от утрешния. Светне ли, в стаята става като че слънцето е кацнало на пезула. Искате ли да опитаме, а? Хем ще се научите как се пали…

Запалиха я. Първо един-два пъти го направи Сава Райнов, после неочаквано лесно му „хвана чалъма“ и Бяно. Е, не беше чак като слънце на пезула, ала толкова ярко осветена соба старият човек виждаше за пръв път в дългия си живот.

— Тази е третата газена лапма в Сливен — поясни гостът. — Другите са на мютесарифа и на миралая на фабриката Хюсеин бей. По-право първата е на миралая, втората — на Хайдар бей, след като видял неговата.

— А като се свърши газта? — осведоми се старият човек.

— Ще си вземате от дюкяна на Иванчо Желязков. Той доставя цели тенекии за бейовете, ще има и за вас.

Няколко дълги минути Бяно Абаджи не гледа, а съзерцава лампата. После произнесе тихо, но, личеше, от дълбочината на сърцето си:

— Това не е лампа, а символ. Да, символ и олицетворение на новата виделина над цяло Българско. Виделината на промяната, синко. Тя ще озари не само собите ни, но постепенно ще прогони и петвековния мрак… — Той разтърси бялата си глава. — Сега разкажи за Иван.

— Уважаван търговец е, господин Силдаров. Той…

— Това зная, това зная — прекъсна го дружелюбно стопанинът. — Търговец, алъш-вериш с паши и везири, разчесани бакенбарди…

— А, бакенбардите вече ги няма — изкиска се, развеселен, Сава Райнов. — Разправяха, не му било по душа да го вземат за предвзет ингилизин, та ги махна. Само едни тънки мустачки остави, таквиз още не се носят от нашего брата.

— Ти зарежи бакенбардите и мустачките, сине.

— Ако питате за хала му, бие го пара̀та, господин Силдаров. Ами вземете само туй: заради услугата, която му направих да пренеса лампата, той ми заплати билета на кораба до Бургас.

— Също и пара̀та зарежи. Тънки мустачки, пара̀, алъш-вериш — туй са все външни работи. Днес ги имаме, утре ги нямаме. Ти ми кажи тук и тук как е. — Бяно се почука с пръст по челото и по сърцето. — Това прави образа на човека, не дали ланецът на часовника му е златен, или пиринчен.

Въпросът пообърка госта и той смутено завъртя очи.

— Само мога да ви кажа, че е на голяма почит. Иначе… Иначе няма как да го зная, що му е отвътре. Къде е видният търговец Иван Силдаров, човек с кантора, служители и положение, къде е един калфа при Иван хаджи Петров… Наистина, когато се е случвало чорбаджията да ме праща с поръчка при него, той все се е държал просто и без големство към мене, разпитвал ме е едно-друго, особено пък като разбра, че сме земляци-сливналии. Но за повече — не искайте от мене.

— А в народните работи? Как е той в народните работи, Сава? В Цариград се вършат чудесии. Где борба за българската черква, где защита на други правдини… Ври и кипи ли в тях моят Иван, или само си гледа търговията?

Ново безпомощно въртене на очи.

— Господин Иван Силдаров нито се гърчее, нито става килим под краката на турчина, ала не може да се каже, че особено се меси и в народните работи. Не зная какво е в душата му, ала поне не съм чувал да е от най-личните дейци в борбите ни.

Бяно Абаджи съжали за въпроса си. Не защото отговорът на младия човек го разочарова, а понеже си припомни онова, което му бе намекнал лятос Дякона. Човек, който се е бил против турците при Севастопол, офицер е бил от руската армия и в същото време четник под байрака на Панайот Хитов и който може би изпълнява твърде тънко поръчение в самото сърце на османската царщина, трябва да е кръгъл глупак да се забърка в другите борби, та да събуди подозрение и някои да се заровят в миналото и да извадят на бял свят кирливите му ризи.

— За друго ми беше думата — несръчно се отметна Бяно. — Не му ли е домиляло за родния край, за баща и сестрица? Да си дочувал приказка за връщане — е, поне да ни повиди, ако не за постоянно?

— Ще Ви повторя, че с него ние в Цариград бяхме хора на различни стъпала, господин Силдаров, не бях аз човекът, комуто той да изплаче тъгата си по роднини и по бащина стряха. Ала ще повторя и другото: че колчем ме е виждал, винаги ме е разпитвал за нашия Сливен.

Поприказваха още малко и гостът си тръгна. Бяно Абаджи го придружи чак до дворната порта и го изпрати с пожелания за сполука в новото поприще, което подхващаше. После се върна в собата и дълго, цели часове, не свали очи от светлика на газената лампа. Пък мислите му бяха все към онази, другата виделина…

6.

Хитър и подозрителен, какъвто си беше, Йоргаки много по-късно щеше да се усъмни, че може би никак не е било случайно дето именно в този понеделник се бяха насъбрали толкоз общинари в метоха на църквата „Свети Димитър“. Не беше ги известил за никакво „по̀ така“ обсъждане (той изобщо не го бе очаквал), пък бяха надошли такива хора, които хич не минаваха за любители на празнословията — Русчо Миркович, Бяно Абаджи, поп Юрдан и други от техния калъп.

Тъй или иначе в този втори понеделник на месец януари 1870 година в метоха беше препълнено, едва се намираше място за всички по миндерлъците, а Маринчо, прислужникът, с мъка смогваше да принася кафета от църковното кафене. И тъй като нямаше по-важен въпрос, пък и заедно с останалите още беше под настроението на Коледата, на Васильовден, Богоявление, Ивановден и цялата поредица други светли празници, кметът подкачи весела лакърдия:

— Абе какво става с нашите сливналийки, бе? Като вървиш по сокака, ще се объркаш — туй нашият Сливен ли е, Париж ли е: всичките в малакофи и кундурки с високи токчета, хемен-хемен да забравиш що е било туй фустан и салтамарка.

— Че какво лошо има в това, кмете? — каза Панайот Минков. — Хем се сближаваме до Европата, хем — защо да не си го речем? — по-лъскави са, дяволиците…

Йоргаки чорбаджи все едно че не го чу. Продължавайки първоначалната си задявка, той шеговито се закани с пръст на Русчо Миркович:

— Ама да знаеш, главният кабахат е твой, чорбаджи.

— Кабахат ли? — вдигна вежди Миркович. — И защо да е точно мой?

— Защо ли? Ами че защото заразата я пренесе тук даскал Сава Доброплодни преди десет години, пък ти като зажени дъщеря си за Гидика, болестта се разпростря из цялото стадо, та стана… та стана… — Кметът извади едно листче, откъснато от вестник, изглади го на коляното си и зачете: — Стана, както го е рекъл ПеРе Славейков:

Той се изкиска високо, почти всички останали го последваха.

— Че зер на сватбата комай нямаше жена да не е в малакоф, чорбаджи. И не само малакоф, ами и разните му там ръкавици, дантели пред очите — той искаше да каже воали, — капели колкото цял чадър…

Всъщност беше вярно. Действително на сватбата на Гидиков и Щилияна въпреки лютия студ почти всички жени се бяха явили в европейски дрехи, а после все по-често и по-често ги подносиха и като ежедневни. Но в това изобщо нямаше нищо лошо, пък и вината на Миркович бе, както е думата, изсмукана из пръстите — какво беше отговорен той, че жените се облекли според новата мода? Но тук Русчо Миркович направи грешка. Вместо да се засмее с другите и да вдигне рамене, той каза раздразнено:

— Добре, кабахатлия съм, кмете. Затуй пък ти, като зажениш твоята Стилиянка, можеш да разпоредиш на сватбарките да се облекат както на твоя милост ще е най-угодно.

Изведнъж всякакъв шум замря. Йоргаки чорбаджи се преви така, сякаш го бяха халосали с юмрук в корема — ответната нападка го бе засегнала на най-чувствителното място. Защото Стилияна — или Тенинка, както той й викаше — отдавна бе прехвърлила годините за женене, но упорито отказваше да се задоми, като не криеше, че това е по причина на него и на неговото противобългарско поведение, което издигаше стена между семейството му и родолюбивото население на Сливен. Само за миг цялото му предишно добро настроение се изпари, буреносен облак затъмни хубавото му иначе лице. Останалите мъже в метоха затаиха дъх; слабостта на кмета към дъщерята и мъката му от житейската й несполука бяха известни, та всеки си даваше сметка за раната, която Миркович бе подлютил, и сега не без основание очакваше да последва не вихрушка, а истински горолом.

Но очакваната фъртуна не настъпи — попречи й идването на делегацията на читалището, водена от председателя Захария Жечков, а спътници му бяха касиеринът през тази година Иванчо Д. Желязков и главният учител Михаил П. Икономов74. Горките — те, които толкова отдалече бяха подготвяли тази среща, дори и не подозираха в колко неподходящ момент бяха пристъпили прага на метоха.

— Вас пък какъв вятър ви довея тука бе? — сопнато ги посрещна още от вратата Йоргаки чорбаджи.

Този неоправдано гневлив прием изненада делегацията — тъй или иначе Захария Жечков и Иванчо Желязков минаваха за общинари, а и Михаил Икономов неведнъж бе викан тук, когато биваха обсъждани работи за школото. Макар и стъписан колкото останалите, Жечков отговори в достатъчна степен спокойно и в достатъчна степен достойно:

— Комисия на читалището сме, господин кмете. Явяваме се пред вас, общинари и училищни настоятели, с прошение да ни се позволи да извършим едно трагическо представление във взаимното училище.

Ако не беше така разгневен, Йоргаки чорбаджи навярно щеше да забележи, че комай само той, хаджи Гендо и хаджи Никола Феслията бяха изненадани от появяването на „комисията“; другите сякаш си го бяха очаквали отнапред.

— Щом ще се говори по прошение и ще се взема важно решение, мястото ни не е тук. Трябва да се преместим в канцелярията.

Общинската канцелария — или канцелярия, както й казваха тогава — се помещаваше в две стаи, прилепени до църквата „Свети Димитър“. По-голямата, върху масата на която винаги лежаха Кърмчията и Шестокнижието, действително бе предназначена за заседанията на общинарите, в другата, грижливо подредени в сандъци, се пазеха черковните и общинските кондики от памтивека до сега, както и разните преписки и документи. На практика обаче заседанията се състояха в „канцелярията“ извънредно рядко, само ако щеше да присъствува важна външна особа, иначе по стародавен обичай това се вършеше с филджан кафе в ръка в уютната одая на метоха. Сега съвсем не беше необходимо да се преместват, ала Йоргаки настоя; в собствените му очи той го направи от прост чорбаджийски инат („да се види кой се разпорежда тука!“), но всъщност подсъзнателно бе подтикван от две твърде съществени основания — да се махне от тази стая, в която още витаеше злъчната нападка на Русчо Миркович и да отнеме на събирането досегашната тази окраска на приятепски лаф (не забравяше, че лично той бе прочел майтапчийските стихове на П. Р. Славейков) и да го превърне отново в заседание, а себе си — в негова неоспорима глава.

— Оттатък не е затоплено, господин Йоргаки — плашливо се обади прислужникът Маринчо. — Куче да вържеш, няма да изтрае.

— За немарата ще ти бъде удържано от платата — не се примири кметът. — Пък инак студено или топло, там ще изслушаме просбата. — И добави надуто: — Народът ни е избрал не да се топлим край мангалите, а да умуваме и милеем за неговото добро.

Нямаше как да му скършат хатъра, наметнаха шубите и ямурлуците и се преместиха. Йоргаки се настани на най-личното място до масата, с пръст повика до себе си Панайот Минков, секретаря, и все така смръщено прикани Жечков да изложи молбата. Председателят, още смутен от враждебния прием, се подчини; докато повтаряше в най-привлекателни краски „прошението“ (връчи го на Панайот Минков и в писмена форма), дъхът му излизаше във вид на па̀ра от устата. Както беше уговорено отнапред, едва той млъкна и Михалаки Гюлмязов избърза да даде благоприятна насока на изказванията:

— Похвално начинание, господа. Театрото е един от темелите на днешната сивилизация. — По онова време така изговаряха думата цивилизация. — Даже чувах, в Атина имало постоянно театро с едва ли не катадневни извършвания на различни трагедии и комедии.

Бяха избрали Гюлмязов, защото той и да не беше от най-близкото обкръжение на кмета, общо взето се ползуваше от благоразположението му или поне не беше гледан с подозрение. А това за Атинското театро го бяха измислили, за да погъделичкат гръкоманската му душица. Тактиката не беше Бог знае колко хитра, ала даде резултат — Йоргаки видимо поомекна и когато зададе няколко допълнителни въпроса, тонът им далеч не беше така кавгаджийски. Отговориха му все в розова светлина — Иванчо Желязков обясни какъв разход ще направят около подготовката за „трагическото представление“ и какъв приход очакват и за какво ще го употребят, Михаил Икономов пък разказа коя стая във Взаимното ще пригодят за театрото и как ще се подсигурят да не се допуснат повреди и злочинства. И всичко вървеше много „по мед и масло“ до момента, когато кметът се осведоми за онова, което трябваше да бъде в началото — на кое „трагическо представление“ се е спряло ръководството на читалището. На това място Захария Жечков се прехвърли няколко пъти от крак на крак и каза с привидна небрежност:

— С оглед на дрехи и изпълнители, нам ни се струва за най-подходящо „Райна княгиня“ или… „Стоян войвода“…

При тези заглавия Йоргаки не трепна, а направо подскокна:

— Щооо? — проточи. Сякаш не човешки глас, а звяр изрева тази късичка дума. — Това няма да го бъде, драги! А защо да не е например „Изгубена Станка“? — продължи по същия начин кметът. — Таман ще възхвалите не кого да е, а тъдявашен хаймана, черкешлийския75 Желю. Не! — Той трясна пестник о масата. — Докато аз съм кмет на сливенската община, няма да позволя читалището да се превърне в развъдник за хайдуци и бунтари.

— Хелбете, че не бива да се превърне — побърза този път да му засвидетелствува раболепие хаджи Гендо.

Навярно имаше още малко мегдан за спор, но Михаил Икономов изглежда, се стресна от заплашителния тон, защото се обади хрипливо:

— Тогаз да се спрем на „Покръщението на Преславский двор“. В тази пиеса няма хайдути. Напротив — показва се как Българското царство преминава към Христа от Византия…

Ако не беше онази нападка от Русчо Миркович, може би Йоргаки да се вслушаше в това внушение. Сега обаче в него се бяха разбесували хиляда дяволи, които го подтикваха да отрича всичко и всекиго. Той отново стовари юмрук по масата, и то с такава сила, че Шестокнижието се катурна в скута на Панайот Минков.

— Не, не и не! — изкрещя. — Да наливаме масло в огъня на и без това нажежената църковна препирня, така ли? Не! Този път ще има да вземате!…

Само двама души в цял Сливен биха дръзнали да се възправят срещу тази гневна буря. За Йоргакева зла слука и двамата се намираха тук, но по-бърз измежду тях се оказа Бяно Абаджи.

— Аз мислех, че ние сме община — рече той с привидно спокойствие, — защото решаваме общо.

— Точно така — подкрепи го веднага поп Юрдан, вторият от двамата. — Община сме, а не казарма. И тук се решава не със заповеди, а с вишегласие…

Кметът се огледа. И за пръв път си даде сметка защо така уж без повод днес се бяха събрали толкова общинари. Стигнеше ли се до гласуване, той можеше да разчита на четири-пет гласа, не повече, докато насреща си щеше да има поне двойно.

— Никакво вишегласие! — каза наглед с предишната неотстъпчивост, ала зад нея се усещаше леко спадане на тона. — И ако продължавате да упорствувате, от тук — право в конака. Нека те да се оправят с ония, които насъскват народа към бунтарство срещу властта или светата наша православна църква.

В отговор надигна глас поп Юрдан:

— Аз пък в неделя ще събера народа в храма „Свети Никола“. И ще го попитам дали има нужда от кмет, що се опълчва срещу неговата просвета и сивилизация.

За втори път днес Йоргаки се прегъна на две, като след удар в слабините — той знаеше, че наспроти подкрепата на конака, ако населението се надигнеше, можеше като едното нищо да го изрита от кметското място. Той изглеждаше наполовина смален, когато каза:

— Аз ли съм против просветата и сивилизацията?

— Че не правите ли именно това, господин кмете? — настъпи, поокуражен, Захария Жечков. — Или не броите театрото за сивилизация?

— Аз против театрото, драги, не съм. Ала покрай едно театро да се пробутва и друго, както беше нявга с „Михал“, да се подкокоросва народа към неподчинение — за туй ще имате много здраве. И не забравяйте, че вече го няма Садък паша Чайковски, да ви уйдисва на акъла.

— И какво излиза? — подметна Бяно. — Уж всинца сме за театрото, пък му захлопваме вратата…

— Не са само вашите подстрекателни пиеси. Например като бях по търговски работи в Шумен, случи се да гледам едно трагическо представление по име „Геновева“. Прилично и христолюбиво. И таквоз, че изкара сълзи и от моите очи.

Йоргаки малко послъгваше. Той изобщо не беше стъпвал в Шумен, ала бе чувал да разказват за това представление там. Тази подробност обаче нямаше никакво значение — нито въобще, нито за молителите. Те се спогледаха, кимнаха си с разбиране и Захария Жечков каза:

— Имаме „Геновева“ в библиотеката, Йоргаки чорбаджи. И не сме против да представим именно нея.

— Но без да става театро в театро, нали?

Кметът имаше предвид да не се вмесват никакви намеци за политика, въстание и прочие. Той не го каза открито, но всички го разбраха.

— Разумява се от само себе си — прие председателят на читалището. — Нали сам рекохте, че „Геновева“ е прилично и христолюбиво представление? Какво театро в театро при нея?

— Тогаз, Панайоте, грабвай лист и перо и запиши. — Секретарят се приготви и Йоргаки продиктува: — „По повод прошението, което се подаде днеска от натоварената ви комисия, за извършване на трагическото представление «Геновева», без да се намеси други вид представление, като се осигури читалището с поручител за пагубата и разноските, които би последвали, и без повреда на вещите в училището и на стаята, явяваме ви, че се позволява да начнете представлението си. Подпис: Община народна.“76

В канцеларията цареше все същият студ, но отдавна никой не го усещаше.

7.

Когато Аргира Димитрова разпрати няколко по-големи ученика да разлепят до църквите и на други по-видни места изписаните от самата нея покани до жените за събрание, тя изобщо не помисляше, че тези са първите афиши, появявали се кога да е в Сливен. Нейната цел беше по-практична и нелишена от здрав разум. За поставянето на голямото начало тя имаше желание да се облегне на по-тесния кръжец на образованите и духовно по-издигнатите сливенки, или поне на грамотните, затова повери разгласата на писаните покани, а не например на глашатая. Нейната тактика има̀ успех, но не напълно — когато в този януарски неделен ден Взаимното училище отвори портите си за събранието, избраната и предварително украсена по подобаващ начин стая се оказа тясна да побере наплива на жените; по-късно при съставянето на списъка щеше да се окаже, че са били сто и тридесет!77

Всичко уж започваше от добре по-добре, с приповдигнато настроение, което граничеше с ентусиазъм, и душата на Аргира сияеше, докато внезапно младата жена забеляза нещо, което рискуваше да провали начинанието в самия му зародиш. На четвъртия чин вдясно бе седнала вдовицата Таша Йосифова и въпреки претъпкването в стаята останалите жени бяха оставили празно място около нея — така демонстративно я изолираха. Учителката трескаво размисли какво трябва и какво може да направи, за да премахне това несправедливо унижаване на жената, без да навреди на основаването на дружеството, но като не измисли нищо, реши да се престори, че не го е забелязала.

Определила поведението си, Аргира подхвана нещата така, както ги бе предвидила и многократно обсъдила с Михаил Икономов и опитния в народните дела Добри Чинтулов. Тя прочете приготвеното си отнапред слово, което съдържаше всичко най-важно: смисъла и ползата от женските дружества изобщо, красноречивия пример на жените от Лом, Казанлък и Железник78, които бяха изпреварили сливенки в това поприще, насоките на дейността на бъдещото дружество и приблизителното съдържание на устава му. Накрая предложи и името му: „Майчина длъжност“.

Докато четеше, тя тайничко следеше как се посреща словото й от слушателките. И с радост виждаше и усещаше как думите й попадат като плодно зърно в чернозем — глави със забрадки или шапки й кимаха окуражително, над сто чифта очи святкаха с възторг, по-сдържани или по-шумни одобрителни възклицания изпращаха по-главните й предложения, а когато произнесе и името, отговориха й с гръмко ръкопляскане, което сливенци преди десетина години бяха усвоили от поляците на Садък паша Чайковски. Но едновременно с тези прояви на съгласие и единодушие Аргира долавяше и някаква тайна съпротива; приличаше й това на отнапред подготвен сговор за или по-точно против нещо, който напираше да се прояви въпреки всеобщото благоразположение. Не мина много време и тази очевидно уговорена съпротива бе изразена ясно и недвусмислено. Стори го още втората жена, която се изказа след учителката — беше госпожа Деспа хаджи Златанова — и думите й, съпроводени с чести недвусмислени погледи към Таша Йосифова, съдържаха приблизително следното: как щяло дружеството да се надее да изпълни благородните си възнамерения за възпитанието и повдигането на нравствеността на младите сливенки, ако в самите негови редове са се промъкнали жени, които с наглото си поведение и дръзностното си предизвикателство подбуждат мискинските нагони на мъжете, карат ги да подсукват мустак и да забравят всяко благоприличие и християнските правила за добродетел.

Нападката беше толкова несправедлива, та накара Аргира Димитрова да възрази с по-голяма острота, отколкото сама би искала:

— Аз не зная нито една измежду нас тука — каза сухо, — на която да прилягат изречените обвинения. А няма нищо по-укорно от това, някому да се лепне на челото петно, което не е заслужил с делата си.

— А, има ги, има ги между нас, госпожице — не се съгласи с нея втора от „заговорничките“, госпожа Катина Минчович, и други гласове начаса я подкрепиха. И заваляха обвиненията в „смъртните грехове“: намирала се тук една особа, що си повдигала полата, когато уж прескачала локвите, та се съзирали глезените й, по улицата не гледала в земята, а се перчела предизвикателно с вирната брадичка, била „шавлива и пердесис79“, все си намирала работа по хорските къщя, за да се вре в очите на мъжете, обличала се ката ден като кокона и тъй нататък, и тъй нататък.

С риск да провали собственото си начинание, учителката не се примири:

— Тежко̀ нам — рече, — ако нравствеността ни се мери според повдигането на сукмана или полата!

Награчиха вече срещу самата нея. И не се знае докъде щяха да доведат пререканията, ако не ги пресече онази, срещу която бяха хулите и злословията. Таша Йосифова се изправи, изгледа обвинителките си със смес от насмешка и презрение, пък вдигна брадичката си по-високо от обикновено и със спокойни крачки напусна стаята и училището.

След нейното излизане всичко продължи така, сякаш течеше олио. Без никакви пазарлъци определиха членските вноски (не бяха малки: „основателните членки“ щяха да плащат по една лира, второстепенните и спомагателните — малко по-малко), приеха и устава, съставен от Михаил Икономов, като дори го обогатиха с нови предложения — например да се създаде неделно училище за онези по-млади или по-възрастни сливенки, които в детството си бяха останали настрана от просвещението, накрая избраха и управа; учителката настоя за председателка да определят госпожа Куртеза Попович, за касиерка — госпожа Щилияна Вичова, а за себе си Аргира скромно определи длъжността деловодителка.

Когато по-късно си тръгнаха към домовете, всички имаха щастливото чувство, че днес са били съпричастни на нещо голямо и важно, нещо, което издига този ден на много стъпала над вчерашния. И навярно само една усещаше нещо като гнилостна утайка в душата си — вдъхновителката на днешното паметно дело госпожица Аргира Димитрова…

Портата не беше заключена. Аргира влезе в двора, в опитното й женско око веднага се набиха редът и изумителната чистота в него, после и на къщата. Почуди се — всичко изглеждаше така, сякаш тук шетат поне три слугини, докато тя много добре знаеше, че домът лежеше на ръцете на сама жена, която на това отгоре трябваше да изкарва насъщния за себе си и за двете си деца.

Извървя почистената до камък пъртина и тъкмо се колебаеше накъде да продължи или как да повика, когато горе, на чардака, се появи стопанката Таша Йосифова и с жест и блага дума я покани. Държеше се наглед просто и със самообладание, но на проницателния поглед на учителката не убягнаха подпухналите очи и измачканите дрехи. Не беше трудно да се досети: мнимото високомерие на Таша бе продължило само докато е извървявала пътя до дома, тук обаче е запокитила маската си на „курназ“ и „пердесис“, хвърлила се е с роклята на одъра и дълго, дълго се е обливала в сълзи на обида и огорчение.

Когато влязоха в затоплената соба, Аргира помилва по главиците дечицата, които си играеха върху мек китеник в единия ъгъл, сетне двете жени седнаха една срещу друга.

— Дойдох да ви кажа, че ме е срам за онова, което се случи, госпожо Йосифова — започна без далечни предисловия учителката.

— Не ми викайте „госпожо Йосифова“ — затворено, но не и нелюбезно я прекъсна домакинята. — Таша е напълно достатъчно, госпожице.

— Ще го приема, ако аз пък съм само „Аргира“, не и „госпожице“. — Другата потвърди. — Срам ме е и дойдох да ви кажа, че ме е срам. Така ще зная, че съм се разграничила от фарисейското благочестие на някои наши госпожи.

— Благодаря ви, че така яростно се застъпихте за мене, ала не биваше да го правите.

— Не биваше!? И да ви оставя на оплювките и калта?

— Начинанието ви е толкова благородно и възвишено, че не трябваше да го рискувате за една… — кратък горчив смях, — … за една Кокон Таша.

— И затова ли…?

— Дали затова излязох? Ами че, разбира се — делото е тъй голямо, бих го нарекла дори свято, че не е оправдано да пропадне от инат или в защита на едного, виновен или невинен.

Аргира Димитрова я изгледа със смес от възхита и изненада — тази жена, която надали бе изкарала повече от отделенията в Баби-Иванкиното училище, говореше разумно, гладко, с неочаквано богат речник и с такъв усет за истинската стойност на нещата, лични и обществени, с какъвто малцина и от мъжете на Сливен можеха да се похвалят.

— Те се дразнят, че във ваше лице виждат онова, Таша, което сами биха искали да представляват, ала нямат качества да го постигнат. То е завистта на жената, отрупала се с какви ли не украшения и финтифлюшки, но си останала сива и безлична, към другата, която може да е облечена в зебло или чул, ала има дадено от Господа Бога онова нещичко, дето кара мъжете да се лепят по нея като мухи на мед.

— Не е това, лъжете се — поклати глава Таша и бакъренокестенявите й коси уловиха отблясъка на зимния ден и засияха като нимба. — Те се дразнят, че достойнството ми на човек не се схожда с дълбочината на кесията ми. За тях сиромахкиня като мене, която разчита само на иглата и конеца, трябва да е непременно с превит гръб и готова да лиже ръцете, които й подхвърлят трохите от трапезата си. — Повторен кратък и тъжен смях. — Ако вместо да си избождам очите от шиене, аз събирах борчовете и тлъстите лихви на покойния си мъж, тогава щях да бъда за уважение и завист. Сега обаче съм само Кокон Таша…

— Не позволявам това прозвище! — намръщи се учителката.

— А, защо? Пет пари не давам аз за него. То ме засяга толкова, колкото и калта по обувките ми.

Аргира я изгледа продължително.

— Възхищавам ви се, Таша — каза. — От все сърце си пожелавам да заприличам на вас по достойнство и чест. И доколкото зависи от мене, не ще спестя сили, за да го постигна.

— Онези там, благочестивките, не го наричат достойнство и чест, а горделивост и високомерие. И не се лъжат — аз много, много дълго се учих сама себе си да изглеждам горделива и надменна, да вървя с изправена глава между злобата на жените и похотливите подмятания на мъжете.

— Начин на защита?

— На защита и оцеляване. Но само аз си зная каква е цената му.

— И въпреки всичко бих искала да ви приличам. Във всичко — като се почне от малакофа и се стигне до самочувственото държание.

— За държанието не ви съветвам — една Кокон Таша може да бъде одумвана и хулена, но не и една народна учителка. Но за малакофа — да. Ще ви го ушия и обещавам да вложа в него всичкото си старание. Няма да го откажете като подарък от мене, нали? Като знак на уважение. Или на благодарност за днешната защита.

— Само при едно условие: че ще ме приемете за ваша приятелка.

След секунда колебание Таша кимна утвърдително и произнесе тихо:

— Действително ли желаете да бъдем приятелки, Аргира?

— Давате ли си сметка, че въпреки уговорката ни сега за пръв път изговорихте името ми?

— Страхувах се да не би… — Жената не намери точната дума. — Е, да де. Учителката отива да навести и успокои детето, несправедливо обругано от другарчетата си в школото.

Аргира Димитрова махна с ръка, после се надигна да си ходи.

— Ще си намеря подходящ плат и пак ще се обадя — каза.

Таша я изпрати през заснежения двор. А когато се ръкуваха на раздяла, рече като нещо, което се разбира от само себе си:

— Пък колчем се случва да мога да помогна с нещо на дружеството, обадете ми се. Ще го сторя на драго сърце, макар и съвсем незнайно. — Тя искаше да каже „анонимно“, но това понятие не бе проникнало още в града под Сините камъни. — На драго сърце — повтори натъртено.

— Наистина ли? — стрелна я с поглед учителката; лицето й изразяваше в едно и също време удивление и възторг.

— Разумява се — сви рамене стопанката на дома. — Дружеството е нещо толкова голямо, че трябва да му се помага с всички сили… дори и когато няколко благочестивки са го използували за оплювка и злодумства.

Новината за основаването на дружество „Майчина длъжност“ до вечерта обходи целия град. Намериха се, разбира се, няколко непрокопсаници, които използуваха случая, за да изпробват изкълченото си остроумие, но болшинството граждани, мъже и жени, искрено приветствуваха дружеството като нова ярка проява на всенародния подем.

Приказваше се, че когато вестта стигнала до стария Бяно Абаджи, той бил изрекъл следните непонятни думи:

— И това е газена лампа!…

8.

Когато Таню Стоянов бе малък, много го объркваха по отношение на именния му ден. Името му произлизало от Атанас — ето ти имен ден на Атанасовден; а, не, то идело от Анастас — трябва да се празнува, на Великден80; какъв ти Атанас или Анастас, Таню било гальовно от Стоян, редно било името да се чествува на Стефановден… Отначало това изобилие на именни дни го забавляваше, та събираше другарчетата си три пъти в годината. Сетне обаче „му писна“ и, препращайки празниците от един ден към друг, така обърка всички, че престана изобщо да празнува името си.

Тази година обаче — през януари 1870-та — нему наглед съвсем неочаквано скимна, че е Атанас и реши да събере на почерпка неколцина приятели. „Наглед“, понеже всъщност се бяха сговорили за това със Сава Райнов и търсеха привидно невинен повод, за да свикат съмишлениците — да се изприкажат един-друг какви новини са дочули, да размислят как да действуват, че да изпълнят заръките на Левски, та когато дойде следващия път, да не го срещнат с празни ръце.

В деня на свети Атанасий Танювата майка опече неизбежния за сливенските зияфети гювеч, купиха от комшиите един бакър шевка (бай Стоян Куртев, баща му, нямаше лозе и не правеше вино) и в изцъклената мразовита януарска вечер един по един заприиждаха поканените.

Не бяха много — заедно с „именника“ се събраха всичко на всичко осмина. От предишните, които в херодаята на Бяно Абаджи бяха лизнати по душата от родолюбивия плам на Левски, надойдоха Михаил Икономов, фотографинът Димитър Топалов, Бял Димитър Събев, синът на поп Тодор Георги, към тях следваше да се брои и Таню. Новите бяха Костадин Келов и Брадата — така прякоросваха бахчеванджията Нено Господинов заради чаталестата му брада, — който се бе върнал след дълъг гурбет към Русчук. Сава Райнов, осмият от събралите се, се явяваше някак си нито от едните, нито от другите — той не бе участвувал в онова събиране през февруари, но затова пък повече от всеки друг бе общувал с Левски, та не вървеше да го имат и от новите.

— Във въздуха витаят важни събития, братя — започна Сава Райнов, след като се разположиха около софрата с гювеча и шевката. — Чини ми се, че юнакът вече е на коня и скоро ще чуем и тръбата му.

— Зова на тази тръба българинът чака вече пет века — каза Таню и гърленият му глас не изпълни, а като че заля стаята. — Работата е, дали ние ще сме готови, когато тя ни призове. — И като изостави важната тема, внезапно се сопна: — Стига бе, Димитре! Едва сме седнали, а ти трети стакан обръщаш!…

Димитър Топалов, към когото бе насочена нападката, никак не се трогна от нея. Той избърса с длан няколкото капки вино, полепнали по добре разресаната му кестенява брада, оправи и без това безупречния възел на джувката си и спокойно отговори:

— А вие какво искате? Като влезе някой и веднага да е белли, че сме се събрали за заговор, не за имен ден, така ли?

Михаил Икономов се върна към главното:

— Дали ще сме готови, когато „вятър ечи, Балкан стене“, туй зависи само от нас. Лошото е, че ни липсва уведомление, братя, не знаем що се върши из Българско, вият ли се фишеци и точат ли се ками.

— Даскал Икономов е прав — подкрепи го Бял Димитър Събев. — Нам Левски заръча: събудете се сами, разбуждайте и други. Е, събудихме се. А сетне? Стига ли хиляда души да са будни, за да ги назовеш войска? Друго ще е, ако ни е наредено: за този и този ден ви искам с пушки в ръце на Агликина поляна.

— Тъй е и не е тъй — каза Сава Райнов, като с дългия нокът на кутрето си оправи космите на мустаците си. — Не сме азбукарчета, че за всичко да имаме нужда от поръка: днес си напиши домашното, за утре си измий врата… Зрели мъже сме, редно е да съобразяваме и със собствените си глави. А туй ще рече да преценим сами, що е нужно повече от събуждането, да не чакаме наготово, а сами да потърсим хабер от другите краища на българската земя, че и от Букурещ.

— Че защо не похлопахте на портата на бай ви Нено бе, чоджуклар? — повиши глас Нено Господинов. Нисък и набит, почти без врат, с игриви хитри очички, той имаше своеобразен начин на говорене, който винаги предизвикваше усмивки. Поп Юрдан веднъж бе казал за него: „Хляб да ти поиска или «Отче наш» да ти прочете, все ще се превиеш на две от смях.“81 — Тази брада иска да й се прави ихтибар, брей!

— Стига де, стига си се кривотил — смъмри го Георги Икономов. — Ако знаеш нещо — говори, ако не знаеш — нагъвай шевката като господина фотографина.

— Ида от Русчук, сине мой, пък може и да не знаеш, ала Русчук е на две педи от Букурещ…

— Уви, скоро ще го науча — тихо вметна другият, а Нено продължи:

— Пръдне ли букурещкият владика, миризмата след час е в Русчук.

— Престани най-сетне! — не на шега кресна Таню. — Събрали сме се за важни дела, не за глуми и карагьозчилъци.

— Дякона Левски е в Букурещ, чоджуклар — малко по-сериозно каза Брадата. — Сдостил се е с бай Каравелов от „Свобода“ и други по-ербап мъже, що милеят за милото си отечество, та си плюли на ръцете и са съживили предишния Централен комитет. Само че сега го зоват Български революционен централен комитет.

— Още не е съживен — уверено го поправи Райнов. — Имам сигурен хабер от Цариград — да го чакаме с пукването на пролетта82.

— Имал си сигурен хабер — смръщи се Костадин Келов, другият от новите, — пък се оплакваше, че нищо не сме знаели, уведомление ни липсвало! Или що, ще си играем на криеница ли?

— Туй не бяха мои думи — поправи го наставнически Сава Райнов. — Аз само рекох, че във въздуха се усеща лъх на важни събития. Ако създаването на БеРеЦеКа (тъй за кратко викат на Българския революционен централен комитет) не е толкоз важно събитие, здраве му кажи!

— А други вести от Цариград? — осведоми се главният учител.

— Само толкова, братя. Другото, право или криво, го имам от тука. — Той се почука с пръст по челото. — Казвам си така: щом има или ще има централен комитет, положително ще се нароят и по-нисши и подчинени комитети.

— Вярно е, дявол да го вземе! — без нужда изруга Бял Димитър. — А захванат ли да се роят комитетите, отгде другаде ще почнат, ако не от нашия Сливен.

— И комитетите ще предхождат времето, когато ще ни призоват с пушки в ръце на Агликина поляна — каза със замислено изражение Михаил Икономов. — И готовността ни трябва да е затуй първо стъпало, пък настаним ли се здраво на него, тогаз ще прекрачим на второто.

Димитър Топалов остави поредния стакан на софрата.

— Абе големи генерали се извъдихте, бе — рече; усещаше се, че устните му са като надебелели и езикът му се плетеше. — Напънали сте се да умувате що ще стане утре. Хайде сега, ще откриваме Америка… Каквото ще бъде утре наша длъжност, то ще ни се извести о̀време. Тъй мисля аз.

Последва кратко мълчание, после Таню каза отчетливо:

— Не те ли е срам бе, Димитре. Умуваме тук за свободата на отечеството, пък ти си се налокал като последен сархош83. Ако не ми беше гостенин, щях да те уловя за врата и да те изхвърля през портата като мръсно куче.

— Ти ли бе? — кресна в отговор фотографът. И се надигна съвсем като пиян скандалджия: — Аз ще те…

Георги Икономов не го остави да продължи, а без много приказки го натисна по рамото и го друсна на скемлето. Не се разбра дали ръката му беше тежка, или краката на Димитър Топалов вече не го държаха.

— И какво ще ни посъветваш, Сава? — попита Михаил Икономов. — С повече време си разполагал да помислиш, може да имаш това-онова в главата.

— Първом ще припомня началните си думи, братя: важни събития витаят във въздуха, носят се като пролетния прашец на цветята. А иначе ще предложа даже не едно, а две неща. Ще поискам дозволението ви да установя связ с Гълъб войвода в Цариград и чрез него да узная що готвят нашите предводители в Румъния, та отсега да се равним по него.

— Хайде де — присмя му се, ломотейки, фотографът, — мигар досега не си го правил и без наш’то дозволение…

— Ти ще млъкнеш ли най-сетне!? — кръвнишки се приведе към него Таню, ала Сава Райнов го спря:

— Този път негова милост има право — рече. — Вярно, аз не съм загубил връзка с Гълъб войвода. Но когато е за такваз съдбовна работа, по-инак ще е, ако поиска сведения не Савата, приятелят му, а представителят на сливенското революционно общество.

— Имай се с развързани ръце — каза главният учител и никой не оспори думите му. А Нено Брадата напомни:

— А второто, Сава? Нали щеше да предложиш две неща?

— То е да не чакаме благослов и напътствие от Букурещ, братя, а да се захванем за работа. Нека ние да сме си готови и кажат ли отгоре „хоп!“, мигом да сме на линия.

Също и за това никой не възрази, напротив — мнозина дадоха съвет каква да бъде от днес работата и как да я подхванат. Едва когато завършиха, Сава Райнов вдигна стакана си към домакина:

— Е, сега мога да ти кажа моето „честит имен ден“, Таньо. С молба към Бога ти го казвам: на догодишния да се съберем тука пак тъй живи и здрави, ала и свободни.

Същите или подобни пожелания заваляха от всички страни, ръцете надигнаха пръстените чаши и постепенно всичко заприлича наистина на имен ден. И само Георги Икономов остана някак настрана от общото оживление.

— Тъжно ми е, братя мили — отговори на запитването на домакина. — Ето, в нашия Сливен се подготвят големи работи, дето ние, дедите ни и дедите на нашите деди сме ги мечтали, пък аз ще да бъда далеч от вас. — И поясни: — Поп Тодор, баща ми, се премества на църковна служба в Русчук. Няма как — с цялата фамилия ще поема натам и аз…

— А, това ли било? — изкиска се глумливо Нено Брадата, сетне го потупа окуражително по рамото: — Бъди рахат, драги. В Русчук отечестволюбието ти няма да ръждяса. Зер тамошните патриоти и да не са стъпвали на хайдушка пътека, не ни отстъпват кой знае колко като българи.

— И ще можеш да ни бъдеш полезен — допълни Михаил Икономов. — Новините по-лесно прескачат една река, нежели чукари като старопланинските.

Втората наздравица беше за „добър път“ на Георги Икономов.

9.

Трагическото представление „Геновева“ щеше да остане такъв ярък спомен за Сливен и сливенци, че по-късно онези, които го подготвиха и осъществиха, никога нямаше да съжаляват за почти двата месеца усилия и безбройните трудности за преодоляване. А те, тези трудности, през време на които участниците хиляди пъти щяха да се окайват като „по-многострадални от многострадалната Геновева“, започнаха буквално още на следния ден подир получаването на разрешението и продължиха до момента, когато при първото дръпване на завесата канапчето се скъса и се наложи артистите да си откриват „на ръка“ сцената при всичките „актове“.

Началото на мъчнотиите произлезе от даскал Инзов, познат повече като Димитър Злъчката, на когото разчитаха да бъде режисьор. Той беше човек на години, пък и изобщо минаваше за слаботелесен, та намери точно тогава да се разболее така здраво, че се вдигна на крака едва в навечерието на представлението. С трудната задача да го замести се нагърби Михаил Икономов, „понеже знаял тия работи от Цариград“, както ще пише по-късно един очевидец84, и напълно достойно изпълни този свой дълг… или поне не се случи човек „да му върже кусури“. Подпомогнат от един арменец, майстор в изписването на тавани и алафранги, с декорите съвсем прилично се справи младият Иван Ханджиев, назначен от есента учител в Новоселското начално училище. Разровиха се из раклите и поръчаха да се ушие това-онова (и особено двете одежди на Геновева), та с дрехите за представлението криво-ляво се справиха, но най-големи тревоги им създаде оръжието. По онова време на българите бе забранено дори кама да притежават, камо ли нещо по-голямо и по-внушително, пък как да си представиш войска по време на поход или стражи с голи ръце? Мислиха и кроиха, пък накрая се престрашиха тричленна „депутация“ — Захария Жечков, Бяно Силдаров и Панайот Минков — да измоли от мютесарифа позволение да играят с оръжие „на ужким“, тоест с тенекиени мечове и дървени пушки. За щастие най-голямата трудност бе преодоляна най-лесно: Хайдар бей горещо поздрави читалището за неговото начинание, нареди на „действующите лица“ за представлението да се даде от конака истинско оръжие, а когато остана с тримата „биз-бизе“ на чаша кафе, изрази съжаление, че сънародниците му са останали много по-назад от българите във всяко отношение85. И накрая им обеща лично да присъствува на представлението.

Ролите се разпределиха между учители и някои от по-начетените членове на читалището. Тъй като все още бе немислимо жена да се появи на сцената, за трудната роля на Геновева се спряха на Сава Геренов — колкото за способностите му, дваж повече за нежния му и миловиден изглед; е, щяха да пречат мустачките му, разбира се, но с тях щяха да се справят чрез по-дебел слой белило. За граф Зигфрид или Сигфрид, както му казваха тогава, определиха Димитър Георгакев; той въобще си беше с красива и представителна външност („съвсем като граф“), но за по-голяма внушителност си пусна и брада, която по-късно му остана завинаги. Отначало никой не искаше да се посрамва с недостойната роля на хофмайстера Голос, докато най-сетне с много кандърми склониха природно будния хаджи Димитър Бояджиев. Младият Петър, синът на Добри Чинтулов, прие да бъде Драко, набедения любовник на Геновева. И тъй нататък, и тъй нататък86.

Една от най-големите сполуки на „трагическото представление“ дойде по причина на Димитър хаджи Иванов. Оказа се, че този цигулар-самоук и любител на музиката бил създал скришом собствен оркестър от точно една дузина музиканти87. Този оркестър бил изучил два от маршовете на полячетата от казак-ялая на Садък паша Чайковски, „също и някои песни от нашенските“. И Димитър хаджи Иванов, явявайки се в битността си не на виден търговец, а на „капелмайстор“ на първия сливенски оркестър, предлагаше той и неговите другари да запълнят промеждутъците между „деянията“ с подходяща музика, „както, разправят, станало вече в Лом“. Не ще и дума, че приеха на драго сърце предложението му и комшиите на хаджи Иванов през целия Малък Сечко бяха приспивани вечер от музиката, която се носеше от дома му…

Подготовката, каза се, продължи почти два месеца. И в началото на март най-сетне прецениха, че всичко е готово и разгласиха деня на представлението. Определеният ден се случи такъв студен, сякаш бе изостанал, забравен, някъде от средата на януари, ала това не спря желаещите да видят „Геновева“ — напливът бе така невероятен, че и хиляда души да събираше голямата стая на Взаимното, тя пак надали щеше да подслони всички. Но стаята въпреки цялото наблъскване едва побра стотина, а останалите с истинска покруса се принудиха да поемат обратно по заледените сокаци на града.

Наистина само стотина бяха щастливците, но затова пък на тях бе показано същинско театро. Страничните прозорци бяха приспособени за ложи (най-предната бе отредена за Хайдар бей, мютесарифа), ученическите чинове, наредени по подходящ начин, играеха роля на театрални столове. В дъното на скован като за целта подиум беше сцената, а току до нея се бе разположил оркестърът на Димитър хаджи Иванов.

Първите посетители заприиждаха още по видело. Посрещаха ги неколцина по-големи ученици от Класното, които проверяваха „плацкартите“ им (струваха по половин турска лира, доста кръгла сумичка) и ги отвеждаха по местата им. Отделно имаше една групичка здравеняци, водена от познатия с буйността си Дели Пенчо; тяхната задача бе да се справят с онези, които се опитваха да се шмугнат без „плацкарти“, или щяха да внасят безредие по време на представлението. Но юначагите на Дели Пенчо почти нямаха работа през цялото време. Защото посетителите, всички в празничните си дрехи, идваха с особена тържественост и се държаха през цялото време някак достолепно, както подобава на истинско театро. Всъщност и самата обстановка ги прехласваше. Завесата, уж от обикновено платно, но майсторски ошарена с кафяви и сини гайтани — по-късно се разбра, че това бе направено безплатно от опитната вече във везбарството Стилияна Георгакева — будеше любопитство за онова, което се вършеше сега и което щеше да последва отвъд нея. Но като че ли още по-силно впечатляваха трите газени лампи, поставени на самия ръб на сцената, взети назаем за случая от Хайдар бей, от миралая на фабриката Хюсеин и — кой да допусне такова богатство за него? — от Бяно Абаджи.

Последен, но точно в уречения час, се появи мютесарифът, придружен от Хюсеин бей и любимеца на всички сливенци Халис бей. Посрещнаха го с ръкопляскане (него, каза се преди, бяха усвоили от поляците на Садък паша), знак за което благоразумно даде Михаил Икономов. Едновременно с това оркестърът гръмна и изпълни един от двата марша, които знаеше; изборът не бе от най-сполучливите — случи се полски революционен, а не турски марш, — но кой ще ти обръща внимание на такива подробности в ден като днешния! Хайдар бей отговори на всички тези приветствия с къси поклони и седна. Завесата не без затруднения се отвори и в същия миг стотината зрители се потопиха в чудната омая на театрото. Нямаше вече султан, робство, конаци и зандани, нямаше дори катадневни грижи — вечната магия на сцената ги бе пренесла, всички до един, в замъка на граф Зигфрид, където вярната му жена тъкмо го изпращаше на поход, за да започнат веднага след това патилата й на „многострадална Геновева“.

Нижеха се така „деяние“ след „деяние“, оркестърът — последното чудо на Сливен — запълваше според силите си времената между тях, а очарованието нито за минута не преставаше. Коварнят Голос уби Драко и, отблъснат от непорочната Геновева, я набеди с писмо до графа, че е прелюбодействувала с убития, по нареждане на Зигфрид двамата палачи Ханс и Хунс я изведоха уж да я предадат на смъртна казън, но се смилиха над нея и я оставиха с невръстния Енрих в пещерата… Толкова страдания се разиграваха пред очите им, така целомъдрието и вярността биваха многократно погазвани от коварството, та всеки от щастливците, успели да се озоват в „салона“, с цялата си душа участвуваше в премеждията и изменчивостта на съдбата на героите от „трагическото представление“. Разбира се, не липсваха и неволни случки, които внасяха чисто сливенски елемент в театрото, но те в никакъв случай не накърниха неговото вълшебство. Например когато граф Зигфрид така лекомислено, без никаква проверка, повярва на писмото на Голос и попадна с двата крака в твърде плиткия му капан, един от публиката се провикна:

— Бунак!… Три аршина мъж, пък акълът му — колкото на кокошка…

А друг, който очевидно не прокарваше разлика между графа и даскал Димитър Георгакев, му обясни по същия начин:

— Какво се чудиш бе! И той като баща си кмета пей дава за всяко мюзевирджийство…

Или когато подлият Голос ковеше грозната си интрига, бай Димитър бояджията, бащата на актьора, не на шега му се закани от „салона“:

— Злодей неден, ще те науча аз тебе, щом се прибереш довечера!…

Но единственият път, когато усмирителите на Дели Пенчо съвсем за малко не се намесиха, беше в края на първото „деяние“, когато наред с ръкоплясканията се разнесоха и оглушителни викове „Браво!“. Тази дума, проникнала в Сливен по дявол знае какви пътища, днес за първи път се произнасяше от българи и Дели Пенчо и неговите юначаги, като не знаеха дали не е някаква оплювка, хемен-хемен бяха готови да пуснат в действие пестниците си, ала, слава Богу, Михаил Икономов ги зърна навреме и ги озапти.

Изобщо нямаше човек измежду зрителите, който да не е доволен от театрото. Не правеше изключение и кметът Йоргаки, защото неговото главно изискване се спазваше безпрекословно — пиесата се изнасяше „без да се намеси друг вид представление“. Да, но „писано било“ именно тази част на уговорката да бъде нарушена.

То стана в края на „трагическото представление“. Вярната прислужница Берта разкри на графа грозната заблуда, в която бе въвлечен, двуличният хофмайстер получи справедливо възмездие за интригите си, правдата възтържествува и за многострадалната Геновева… И когато двамата „мъртъвци“ Драко и Голос не без усилие изтеглиха за последен път завесата и гръмнаха новите ръкопляскания и „Браво!“, между двете й платна се промуши един, чието място и външният му вид съвсем не подхождаха на салона, още по-малко — на пещерата на Геновева. Беше Стефан Гидиков в пътнически дрехи и с високи чизми на краката, а вълнението му просто искреше около мършавата му фигура. Воднистите му очи, изпълнени със сълзи, огледаха внезапно смълчаната публика и устните му произнесоха на просекулки:

— Братя…, мили братя…, българи… Преди седмица… Негово Величество… на двайсет и осми февруари… височайши ферман… — После внезапно се овладя, та довърши свързано: — Издаден е ферман за бъл-гар-ска ек-зар-хия, братя! След пет века родната наша православна църква въз-кръс-на!…

Последва само миг мълчание, в който зрителите изглеждаха като зашеметени, сетне всички скокнаха на крака и екна такъв гръм от щастливи възгласи, от който покривът на Взаимното само по някакво чудо не се срути. Беше невъобразима смес от благословии, възхвали, ругатни по адрес на Фенер, добропожелания и обикновен ликуващ рев, в която възторгът поглъщаше и удавяше отделните слова. Димитър хаджи Иванов прецени, че небивалата радост не може да не бъде ознаменувана и от оркестъра, та по негов знак музикантите подхванаха една мелодия, която съвсем не беше от богосмирените. Дали поблагоразуми, че в този случай е редно и малко „да се направи политика“, но Стефан Гидиков сам започна да вика, а с ръце прикани и другите да го последват: „Падишахамъз чок яша!… Падишахамъз чок яша!…“88 И само един в „салона“ беше и недоволен, и смъртно обиден: Йоргаки чорбаджи. В случката той видя едновременно и престъпване на разпоредбата му, и последен, този път вече смъртен, удар върху елинизма в църквата. Той се надигна от „ложата“, в която беше с троица от другите общинари, проправи си път до най-предната и не подшушна на мютесарифа, а му извика с всички сили, за да превъзмогне гълчавата:

— Да внесем ред, мютесариф ефенди. Превърнаха театрото в бунтарско сборище. Да проводя ли в конака за заптиета?

— Ти луд ли си, чорбаджи? — отговори му по същия начин Хайдар бей. — „Падишахамъз чок яша“ ли е бунтарското тука? Или ти дръзваш да оспориш фермана на нашия господар?

Думите, разбира се, не се чуха, но всички забелязаха разговора им, досетиха се и за естеството му. Като не знаеха какво ще последва, хората малко по малко замлъкнаха. Но щом се видя как Йоргаки „с подвита опашка“ се връща към мястото си, избликът на всеобщата радост отново изпълни „салона“. И точно тогава един толкова кльощав мъж, че дрехите му се въртяха като гол кокъл в тенджера около него, стъпи на чина си и размаха ликуващи ръце към артистите, които междувременно се бяха появили пред завесата, за да се присъединят към тържеството. Беше обичаният от всички учител Димитър Инзов Злъчката, който преди тридесет години на тези слаби плещи бе изнесъл борбата срещу гърцизма в българското училище. Поради сплеснатия си нос той обикновено говореше гъгниво, но сега, макар и задавен от сълзи, гласът му прозвуча ясно и звънливо, като песен на родопски чанове:

— Давайте, давайте по-често представления, приятели. Виждате — сам Бог обича Българското театро: преди десет години вестта за „Българския Великден“ в Цариград дойде точно когато изнасяхме „Михал“, пък днес…

Последните му думи се загубиха в новия взрив на ликуването89.

10.

— Хайде да опитаме още веднъж — каза Димитър Топалов. — Щом река „Кадро!“, всеки за едно мигновение да заеме онуй място, което одеве му определих.

— Стига с туй кривотене пред фотографическия ти апарат бе, Митьо — изпъшка Кондю Кавръков. — Виж какъв топлик е, пък ти ни караш да се мятаме насам-натам като катерици…

— И имаме по-важна работа от твоето кадро — присъедини се Нено Брадата, докато бършеше с шарен месал челото и масивния си врат. — Или ще четем напътствието…

— Програмата — уточни Сава Райнов.

— … или ще се пъчим под тази зографисана завеса.

Оплакванията не бяха лишени от основание. Преди два дни, в петък, кираджията Михал Стоенчов бе донесъл, умело скрит в самара на добичето си, извънредно важен документ от Русчук — Георги Икономов бе проводил до Савата Райнов един екземпляр от наскоро отпечатаната в Букурещ „Програма“ на БРЦК. За прочитането и обсъждането й съмишлениците бяха изнамерили твърде остроумно свърталище — наместо да се крият по кьошета и дъбрави, да се съберат в неделя посред бял ден на „пъпа“ на Клуцохор, във фотографчийницата на Димитър Топалов, която той по букурещки образец (където бе изучил занаята) претенциозно наричаше „фотоателие“. Всъщност „фотоателието“ се състоеше от едно добре отъпкано място в двора на братя Топалови; когато имаше да прави снимки, Димитър застилаше бозав губер на отъпканото, а на крушата-петровка отзад окачваше един от двата си „декора“ — шубрак, който вероятно трябваше да „играе“ на лавър, с неясни очертания в дъното на езеро и планина, или нещо като чудновати колони на другия, които сигурно доста биха объркали античните архитекти и каменоделци. За осветление, разбира се, се разчиташе на слънцето божие90. Като използуваха, че братът на Димитър отсъствуваше с цялото си семейство, тук именно бяха решили да се съберат съзаклятниците, разигравайки, че им е скимнало да си направят групова снимка. Не беше лошо измислено — за една фотографчийница е естествено да се заключва по време на снимка… И само едно не бяха предвидили приятелите: че беше отдавна незапомнена августовска жега, от която сякаш и уличният калдъръм се топеше, пък те, нали божем щяха да се кадросват, трябваше да се явят издокарани в сюртуци и с вратовръзки, или други (Михал, Кондю и Нено Брадата) в шаечни чепкени и с рунтави калпаци на главите.

— Повече ще се сгорещите, ако се досетят, че туй нашето е само „жива картина“ като в театрото. — Фотографът ги подреди отново, като не пестеше ругатните: — Казахме да застанеш ей тъй, с лява ръка върху рамото на Бял Димитър… — Или: — Запомни бе, даскале, десният крак кръстосан връз левия, не обратното! — И тъй-нататък.

Когато домакинът най-сетне остана доволен и за последен път ги закле да запомнят местата и позите си, всички се разположиха по столчета и възглавници, но останаха облечени и закопчани до шията.

— Ти ли ще четеш? — обърна се Сава Райнов към главния учител.

— Не, чети ти — върна му брошурата Икономов; досетиха се — гласът му пак бе станал хриплив и дрезгав.

Савата се нагласи по-удобно, подпирайки гръб на крушата, и зачете. Може би от съзнанието за важността на документа тонът му беше подчертано тържествен, почти като на свещеник по време на обред. По същия начин се държаха и слушателите му — осемте стояха чинно, почти церемониално, нямаше нито един да се бе разпищолил или опънал „бей-гиби“91. Когато завърши и последната десета точка, за малко се възцари тишина. После Михаил Икономов взе брошурата, попрегледа я, сякаш я погълна с един поглед и произнесе с прочувственост, която очевидно идеше направо от сърцето му:

— Това е наистина програма не за стихийна буна на недоволници, а за възкресяване на великото някогаш царство на праотците ни. Подписвам се под всяка нейна точка!

— На мен най ми хареса първото изречение: „революция морална и с оръжие“ — каза младият Иван Ханджиев. — Я го прочети още веднъж, бай Икономов.

„Бай Икономов“ беше всъщност само три години по-възрастен от него, но с това обръщение младият учител отдаваше уважение на своя старейшина в школото.

— „Българският революционни централни комитет има цел да освободи България чрез революция морална и с оръжие“.

— Това е! — отново се възхити Ханджиев. — Цялата програма да се състоеше само в туй едничко изречение, пак стигаше.

— Абе прав си, даскалче — рече Михал Стоенчов, — ама защо са набутали толкоз мъчни думи, бе? Що са например туй „пропаганда“, „федерация“, „исторически претенции“, „форма на бъдещото управление“? — И като му обясниха, кираджията се тупна по коляното: — Виждаш ли, че можело и по-простичко?

— Аз пък най харесах втората точка — обади се на свой ред Нено Господинов. — „Огън, смърт“ и така нататък.

Този път главният учител прочете без подкана:

— „За да бъде изпълнена тази цел, дозволява се всяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.“

— Ето я светата истина, мамка му стара! Огън и смърт — туй се полага на чалмалиите. Мигар те не са го правили пет века нам? Всичкото там друго, разните му дружествени съседи, федерации и прочие, са бабини деветини и нищо повече.

— А, не! — не се съгласи кундураджията Кондю. — Нашите първенци в Букурещ не са забравили да турят на една везна рязаните и нерязани турци, та ние ли ще ги забравим!

— Вярно бе! — съгласи се веднага Костадин Келов и подкрепи думите си с една звучна благословия. — Като четеше Савата за „ония български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел“, все едно че за наш Йоргаки говореше. Виж, другото, за гърчулята, е бошлаф работа. Те не ни дават своя черква да имаме, пък ние за братя ще ги пишем. Как не я?

Уж имаше въодушевление и подем, пък се усещаше, че нещо в разговора скърца, не върви. Това, изглежда, пръв забеляза домакинът, понеже по едно време, когато приказката позамря, подхвърли многозначително към Сава Райнов:

— Нещо не чуваме твоя глас, приятел. Имаме те за пръв измежду нас, пък когато дойде работата до програмата на Централния комитет, изведнъж замлъкна. Не си съгласен с него ли, що ли?

Савата му отговори, но го направи някак без ищах, неохотно:

— Смутен съм от думите ви — каза. — Чини ми се, че захванахте много лесно да сваляте глави — турски, гръцки, чорбаджийски…

— Ти кои защищаваш? — заядливо попита Нено Брадата. — Каседжиите, застанали в тоз час на пусия за невинни пътници нейде из Джендемите? Или Али Байрактар Топчи, дето пей дава да троши кокали и да прави меса на пихтия в хапуса? Техен закрилник ли се пишеш?

— А защо не спомена например едного турчина по име Юмер ефенди от Айше Хатун махала? Средна ръка табак и прекупвач на кожи? Или невям не го познаваш?

Нено Господинов се поколеба, но призна, само дето заби поглед някъде настрана:

— Какво пък, познавам го — опита се да придаде на гласа си нехайство, ала не успя. — И какво като познавам Юмер ефенди?

— Той е чалмалия — напомни другият. — Също и за него ли важи твоето „огън и смърт“? — Почака, но Брадата не се възползува от възможността да го прекъсне. И наистина не беше лесно да се отговори на въпроса му — Юмер ефенди имаше име на човек, който е турчин по вяра, но по душа по-християнин от много християни; не бяха един или два случаите в Сливен, когато той се бе възправял срещу нередностите и беззаконията, вършени с лека ръка и напълно безнаказано върху главите на раята, макар това да е навреждало и нему самия. — А да си чувал например Халис бей, дето е внук на прочутия Тахир ага, да е сторил зло на кой да е българин? А само те двамата ли са в нашия град? И сигурен ли си, че няма подобни тям по други градове и села?

— И какво искаш да кажеш с всичко това? — попита Кондю Кавръков.

— Че трябва да отдадем правота и на последната точка от „Програмата“, братя. — Савата се пресегна, взе брошурата от ръцете на главния учител и намери търсената точка. — „Десето. Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против ония турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме за приятели всичките народи и народности, които съчувствуват на нашето свещено и честно дело, без да гледаме на вяра и народност.“ — Забеляза, че неколцина — Нено Брадата, Костадин Келов, че комай и Иван Ханджиев — понечиха да се нахвърлят с думи върху него, та побърза да ги превари: — И ако слушате мене, тази десета точка е дело не другиму, а лично на Дякона Левски.

Самото споменаване на името на Левски накара устите, вече зяпнали за нападка, да се затворят. Измина доста време в мълчание, после Димитър Топалов запита тихо:

— Защо мислиш така, Сава?

— Защото живях цяла неделя в една стая с Дякона. И не сто, а хиляда пъти го чух да казва: смъкнем ли робската окова, от българската земя ние ще направим рай и в този наш рай всеки друговерец или другородец ще бъде равноправен с българина във всичко92. В „Програмата“ е казано пак същото, само че с други думи.

— И издава благородството на нейните автори — подкрепи го Михаил Икономов. — Те са препатили не по-малко отколкото кой да е измежду нас, ала не са се поддали на омразата си, или са се издигнали над нея. И аз като Савата като че ли най-високо от всичко поставям тази, десетата точка.

На това място разговорът сякаш щеше да се затвори, ако внезапно — комай за пръв път през този ден — в него не се намеси и Бял Димитър, като не изрече, а почти изруга:

— Не ви ли е срам, бе?! Като ви слушам, все едно съм сред мющерии в касапница: на мен отрежи от бута, на мен пък дай рибицата, а на мене насечи от вратните пържоли… Срамота! Един харесал едно, друг — друго, разпарчедосахте „Програмата“ като заклано прасе! „Програма“ — туй значи план за цялостното действие, пък тук кой се хвана за камата и главнята, кой си избра да въздаде казън на „нерязаните“… Язък за тук присъствуващия Михал Стоенчов, що си е залагал животеца, дорде е пренасял печатаното слово на БеРеЦеКа!

Каза „срамота“ и наистина всички до един се посрамиха; „бяхме като напикани хлапищаци“, щеше да рече по-късно Нено Брадата. И пръв от осемте главният учител има̀ доблестта да признае грешката си:

— Бял Димитър ни зашлеви — продума, — ала сме си го заслужили. Нашите водачи от Централния комитет не са си рекли: „Абе дай да направим една революция, пък като смъкнем омразното иго, тогаз ще мислим за нататък“.

— И слава Богу — вметна Сава Райнов. — То инак щеше да заприлича на човек, който отваря дюкян, а едва сетне размисля каква стока да продава в него.

— Те са съставили наистина такваз програма — продължи учителят, — каквато ни я посочи Димитър Събев. Не са се задоволили да умуват само до вдигането на въстанието или до строшаването на робския ярем, а са съумели да хвърлят поглед и далеч, далеч по-напред. Затова има „оръжие, огън и смърт“, но има също въздигането на свободата в най-висше право, „свободата народна, свободата лична и свободата религиозна“, има федерация и дружествен живот със съседите, има и „не желаеме да владееме над другиго и затова не дозволяваме да ни владеят и другите“.

— И в такъв случай що предлагаш, даскале? — гузно се осведоми Нено Господинов.

— Да изчетем още веднъж, че ако е потребно още пет пъти програмата и да си дадем мнението по цялата нея, а не по отделните приказки, що са ни допаднали най-вече.

— И да напишете черно на бяло онуй, за което ще се спогодим — добави Михал Стоенчов, кираджията, — пък аз поемам обязаността да занеса написаното на наш Георги в Русчук, нека той го предаде, където му е мястото.

Така и направиха. И отговорът, който сливенските революционери изпратиха през Русчук за Букурещ, се свеждаше до едно: те приемаха „Програмата“ и изявяваха своята готовност да оставят и костите си за нея93.

11.

Халис бей си знаеше, че в Сливен и турци, и българи не му придирят за всичките му волности, та също и в този неделен ден в средата на септември хич и не се поколеба да наруши йерархическите правила. Той избърза пред мютесарифа и с нехайна стъпка приближи към внушителната купчина хора, подготвени за посрещането. Без много-много да му мисли, отиде до единия от двамата хаврикаджии — случи се Кювлиев — и го дръпна настрана:

— Че ще има зияфет, туй се разбира, Тотьо челеби — заговори без предисловие. — Ама кажи си правичката, ще си го бива ли? Зер за него съм дошъл, пък таквоз усилие като туй катерене по върлото май не помня да съм вършил от двайсет години насам… Да не стана пишман, а?

Тотьо Кювлиев се ухили от ухо до ухо:

— Съди сам, бей: четири шилета на чеверме печени, един курник пилета в масло пържени, отделно пилаф, баници и три тави баклава.

Другият махна пренебрежително с ръка:

— Кой те пита за яденето, ти за ичкията кажи, за ичкията…

— Ще останеш доволен. „Бяла Рада“ докарахме чак от село Тетевене, а от юг — заарска мастика. Виното е жеравненска кираца и бяло калояновско94.

— Е, така може. — Халис бей мляса многозначително с език. — Няма да съм бил напразно пътя до тука.

Докато разменяха тези шеговити приказки, двамата бяха изпуснали част от официалното посрещане. Не бяха навредили нищо — то и без това бе длъжност на Стефан Саръиванов, по-старшия от ортаците. И той не се бе посрамил: дръпнал му бе едно отнапред подготвено пищно слово с всичките му там неизбежни ориенталски заврънгалки, изрази „неземното блаженство“, негово и на Кювлиев, че са почетени от „негово превъзходителство всеуважавания наш мютесариф“ и накрая го увери, че „потомците на двамата докле свят светува ще спомнят с благодарност как именно неговата ръка, на Хайдар бей, е завъртяла чарковете на скромната им работилница, която те само на думи възвеличават като хаврика“.

— А, много скромна! — прихна в смях беят, който за разлика от повечето си едноверци не се поддаваше твърде на разточителното източно красноречие. — Мегдан ще дели тя с държавната хаврика, пък ти — „скромна“. Питам се каква ли пък трябваше да бъде, за да я наречеш „нескромна“.

Не беше въпрос, а само задявка. И Стефан Саръиванов благоразумно я отмина, като на свой ред попита за другите поканени — мюдюрина Мустафа ага и Хюсеин бей, миралая на хавриката. Не, нямало да присъствуват на откриването: Хюсеин бил повикан за няколко дни от одринския валия, Мустафа пък лежал от световъртеж, ама — изкискване — то комай твърде мязало на най-обикновен махмурлук. И затова мютесарифът дошъл само с приятеля си Халис бей, е, също и с едно заптие за охрана, както повелява редът.

След тази по-лесна част на встъпителния разговор Стефан Саръиванов се прехвърли от крак на крак, пооправи без нужда новичкия фес на главата си и пристъпи към по-трудното:

— Нашата вяра изисква едно таквоз дело да започне с измолване на Божия благослов, мютесариф ефенди. — Очите му шареха много по-неспокойно от обикновено. — Ще се съгласиш ли да спазим праотеческия си обичай?

— Хелбете, че ще се съгласи — отговори вместо запитания Халис бей, който междувременно бе приближил до тях заедно с Кювлиев. — Зер нали и папаз Юрдан — той показа със засмени очи към свещеника, заел място при другите гости — трябва да си заслужи почерпката?

— А как ще предпочете Хайдар бей, ще присъствува ли на черковния обред или…?

— Туй ще ни дойде множко — с присъщото си безгрижно майтапчийство продължи да отговаря Халис. — Инак ще докараме един ден работата дотам, Стефан челеби, че и ние да се кръстим, както сме с чалми на главите. Не, не, вие си изпълнете вашето, пък дорде дойде ред да се отприщва язът, ние с мютесарифа ще поседнем тъдява на сенчица и само за проба ще близнем от остарелия шербет, както нявга думал дядо ми.

— Не само пущането на яза — уточни Хайдар. — Иска ми се и да огледам, щото сте извършили тук, Саръиваноглу ефенди.

— Предвидено е, бей — преви снага българинът. — Дори ще издам една малка тайна. Нашият първомайстор настоя дорде ние сме на трапезата, той собственоръчно да натъче по един пастаф за вас, най-личните ни гости. Нека и туй да се помни, че първият плат е бил за един кат дрехи на всеобичния ни мютесариф. Също и за Халис бей, разумява се.

Всичко стана според уговорката. Турците се разположиха на шарена сянка със стъкленица кехлибарена ракия и подходящо мезе пред себе си (двамата нови хаврикаджии предвидливо оставиха и едно чираче да им прислужва), а българите се оттеглиха настрана и смъкнаха от главите си фесове и калпаци — там поп Юрдан, вече надянал епатрахила, започваше молебена. В устата на Стефан Саръиванов обредът звучеше като нещо кратко и просто, но всъщност се проточи бая дълго — освен обичайното за случая богослужение поп Юрдан направи също водосвет и, мърморейки под носа си подходящите молитви, поръси с китка здравец навред — като започна от хавуза горе (така казваха тогава на водохранилището), та премина по дължината на вадата, всичките помещения на „хавриката“ с поставените вече там станове и завърши с „канцелярията“ и маазите. Не гледаха по часовник, ала времето на службата се оказа достатъчно продължително, за да понадебелее езикът на Халис бей.

Свършило това, поканиха мютесарифа „да изволи със собствената си ръка да отпуши водата и да даде живот на хавриката“. Всички вкупом извървяха пътеката до яза. Там Хайдар бей каза едно искрено „Бисмиллах!“95 и го придружи с няколко подходящи пожелания, после дръпна ръчката и отприщената вода се юрна надолу с весело бълбукане. Още й се радваха и цъкаха с език, когато откъм сградата се разнесе монотонен и напевен шум. Досетиха се — келевото на втората за Сливен „хаврика“ се бе завъртяло! Веднага след това проехтяха и глухи равномерни удари — каишите бяха пренесли силата на водата вътре в зданието и становете бяха заработили…

Малко по-късно, когато Хайдар бей според уговорката си обикаляше навсякъде, за да сравни впечатленията си с предишните, от времето на градежа, се разбра, че становете не само тракаха, но и накатаваха първото сукно. Един, както беше в празничните си дрехи, бе пуснал само два от тях (толкова можеше да наглежда едновременно), ала ги бе заредил с тънка прежда в царскосиньо, та от другата страна на становете вече се виждаше такъв плат, който мигом грабваше окото. Беят огледа плата, но крадешком спря очи и на майстора. Позна го, разбира се. Тази ъгловата и строга муцуна, със спокойните, но и твърди очи и гъстите вежди над тях, не се забравяше лесно. Той се полюбува на движенията на човека — пестеливи и точни, нито педя излишно помръдване нямаше в тях, — пък го доближи и отдалече го поздрави:

— Колагеле!

— Дал Бог добро! — каза другият и Хайдар отбеляза в себе си, че нему се досвидя да произнесе едно простичко „евалла“, а предпочете да отговори на български. „Естествено, че на български — помисли си беят, докато още приближаваше към човека до становете. — В нашата царщина този е езикът на труда…“ А когато застана до него, попита гласно:

— Как се казваш, устабаши?

За миг в погледа на българина проблясна весела искрица.

— Боян Боянов, мютесариф ефенди.

Лицето на бея се проясни. Той подмигна с едното око лукаво, по момчешки съучастнически, докато кимаше одобрително.

— Хубаво име — каза. — Много по-хубаво от някои други, дето намирисват я на хайдутлук, я на пищовджийство. — И отмина нататък.

По настояване на Халис бей посъкратиха огледа и скоро-скоро се разположиха на трапезите. „Трапези“, а не „трапеза“ — дали такъв им беше нравът, или държаха още от първия ден да подчертаят на коя жаба къде е блатото, ала сайбиите Саръиванов и Кювлиев нямаха намерение да сядат коляно до коляно с работниците си, та бяха разпоредили да се опънат две трапези, макар и да се поднасяха едни и същи гозби. На по-малката седяха турските първенци и срещу тях двамата хаврикаджии, а отляво и отдясно поп Юрдан и някои от общинарите, които по̀ тежаха — начело с Йоргаки чорбаджи, разбира се, но също Панайот Минков, Бяно Абаджи, Русчо Миркович и още двама-трима. На другата, по-голямата, бяха зидарите и новоназначените тъкачи.

Подхвана се един истински сливенски зияфет, в който не липсваше нищо — от песните и „Брей… брей… брей… брееей!…“, до изреждането в наздравици и добропожелания за бъдещето на новата „хаврика“. И тъй като „Бяла Рада“ и „Червен Петко“ се лееха не на бъклици, а на цели бакъри, никой не можа да определи колко време бе изминало, докато равните притраквания на становете заглъхнаха и към пиршеството приближи устабашията с наредени един над друг няколко пастафа в ръце; бяха все сини, само единият черен — сетне се разбра, че той е натъкан нарочно за едно расо на дядо поп Юрдан. Скочи на крака Стефан Саръиванов и, вземайки наред от купчината, започна да дарява почетните гости, като придружаваше всяко връчване и с няколко подходящи словца.

— Нека Бяно Абаджи да си каже тежката ума! — предложи Панайот Минков. — Преди двайсет години, преди да зареже стана и ткалото, той имаше славата на човек, който със стоката си може да забие в земята и английските платове.

Подканен от още няколко гласа, Бяно разгъна своето топче сукно и го огледа с придирчиви очи, поопипа го тук-там, па каза само:

— Добър е!

Но по-наблюдателното око щеше да забележи, че възхитата му е къде-къде по-голяма от свидливата оценка. Във всеки случай Стефан Саръиванов го забеляза и му поблагодари с едва видимо кимване — не беше дип много разумно да хвалиш пред турците стоката на една българска фабрика. Че харесат ли я, колко им е да рекат едно „хам!“ и да престане тя да бъде българска! Преди десет години с Добри-Желязковата не стана ли точно същото?

А в това време другите възнегодуваха — как можело за такъв плат да се каже само скъперническото „Добър е!“.

— Не е „добър е“ — с леко фъфлене каза Халис бей, — ами ще изяде хляба на падишаховата хаврика оттатък — той показа неопределено през баира, — над Дели Балта.

За щастие на Саръиванов и Кювлиев някой — май че беше Русчо Миркович обърна работата на майтап:

— Не виждате ли, че Бяно завижда, бе! Зер устабашията не се кичи с „Абаджи“ зад името си, ала в работата невям ще тури динена кора под петите на баща си…

И пак се вдигнаха наздравици, пак се разтресе боазът от „Брей… брей… брееей…“, бакърите с кираца и калояновско продължиха да обикалят двете „дълги софри“. И в оживлението никой не обърна внимание, когато Бяно Абаджи повторно огледа своя пастаф сукно, после няколко пъти премести замислени очи от него върху „хавриката“, пък накрая отсъди неразбираемото за никого:

— Също и това е газена лампа…

12.

Онези, които го познаваха, не биха се учудили, че от имен ден се прибира още към пет следобед по европейско време — Чинтулов, който не вкусваше друго питие извън чая, отдавна бе разбрал, че вечер, когато пахарите и менчетата тръгнат от ръка на ръка край веселите и шумни трапези, присъствието му смущаваше гостите, пълната му трезвеност ги притесняваше като негласен упрек, та най-често приключваше посещенията си по семейни чествувания още преди да се е разгоряло същинското празненство. Така стана и днес, на Рождество. Старият учител още по видело споходи двамата си приятели по име Христо (вторият беше Пеев — или по забравеното фамилно Смеденов, — синът на покойната баба Трънка) и рано-рано пое нагоре, към махалата Гюр чешме.

Докато да извърви с тромавата си и малко полюшваща се походка целия Клуцохор (Христо Пеев живееше в самото подножие на Хамам баир) и да премине Големия мост, декемврийската вечер бе вече изпълзяла от боазите и бе прихлупила зиморничаво сгушения Сливен. Като остави зад гърба си и смълчания Аба пазар, учителят вече щеше да хване по „Хаврика джаде“, когато нещо привлече вниманието му — толкова неочаквано, че краката му от само себе си сякаш се залепиха о калдъръма. Прозорците на учителската стая в Класното светеха!

В една дълга секунда хиляди мисли завъртяха вихрушка в ума на Добри Чинтулов — тези светлини по никое време можеха да означават абсолютно всичко!

Поколеба се (не си правеше илюзии за безпомощността си, ако се случеха злосторници), после си наложи да овладее учестното си дишане и с крадливи крачки приближи. След миг въздъхна облекчено — не, нямало никаква причина за тревога: на връх светлия Божи празник в Класното бе дошъл не друг, а главният учител Икономов.

Макар да не беше привично учител да избере точно Коледа, за да се посвети на школските си задължения, даскал Чинтулов може би щеше да отмине, ако не го бе поразило поведението на Михаил Икономов — запалил няколко вощеници, той не работеше до дългата учителска маса, а, забил глава между раменете и кръстосал ръце на гърба, нервно крачеше от единия ъгъл на стаята до другия. За втори път през тази вечер се поколеба старият учител, пък също влезе в училището и след малко бутна вратата на учителската стая.

В първия момент Икономов не го забеляза — така бе погълнат той от припряната си разходка и от безмълвния разговор сам със себе си. После обаче не спря, а просто се закова пред стария учител. Кротките му очи изразяваха пълно объркване и гласът му бе по-дрезгав от всякога, когато заекна в безпомощно оправдание:

— Господин Чинтулов… Аз… аз трябваше… Изобщо…, аз имах нужда… Казано с една дума…

Чинтулов не знаеше, разбира се, точния повод на смущението му и на цялата случка, но иначе превъзходно го разбираше — в дългия си и нелек път през годините сам той неведнъж бе изпадал в подобно състояние. И за да помогне, избърза да го прекъсне:

— Изобщо, казано с една дума, вие имате нужда, драги, не от размерване тази ледена стая на крачки, а от чаша топъл чай в уюта на дом, където ви обичат. Хайде, слагайте палтото и тръгвайте с мене!

Не след много двамата вече се разполагаха в приветливия „посрещник“ на Чинтуловия дом и стопанинът се разпореждаше с дружелюбно оживление:

— Настя, драга моя, затопли по-бързичко самовара, моля те от сърце. Моят млад приятел — а, защо забравям, също и шеф в школната йерархия! — се нуждае от душевна разтуха. И съм му обещал да я намери тук, под нашия покрив. Помогни ми, мила, да изпълня думата си…

Колкото и да беше погълнат от метежността в гърдите и сърцето си, Михаил Икономов не пропусна да забележи ласкавия начин, по който домакинът разговаряше със своята съпруга. Той не без основание си помисли, че навярно този беше единственият дом в Сливен, в който стопанинът след петнадесетинагодишен брак се обръщаше към жена си с „драга моя“, „мила“ и „моля те от сърце“… И със събудено любопитство проследи онази, която малко по-късно внесе самовара и го остави на масичката между двамата учители. Настя Чинтулова — истинското и име беше Анастасия — беше над среден ръст, стройна или почти слаба и въпреки годините си и раждането на сина фигурата й бе останала по девически крехка. Дълголика, тя имаше светли очи, изпъкнало чело и къдрави потъмняло-руси коси; Икономов бе твърде млад, пък и доста отдавна бе заминал на учение в Цариград, та не познаваше баща й — в противен случай веднага щеше да си каже, че в жената вижда изцяло неговите черти, на онзи Добри Желязков, когото и след смъртта му спомняха като Фабрикаджията.

— Вие сте изумителен сърцевед, господине — рече Михаил Икономов, след като на бавни глътки изпи топлата и ободрителна течност. — Чак сега си давам сметка, че именно уютът на вашия дом и чашката чай са ми били нужни, за да възвърна равновесието си. — Наистина бе възвърнал равновесието си — това личеше и от гласа му, станал отново мек и равен. — Да ви кажа ли какво ме бе разтревожило?

— Не се чувствувайте задължен, приятелю. Няма нищо необикновено един главен учител да е по което и да е време в училището.

— Дори и на Коледа?

— Дори и на Коледа — кимна Чинтулов. — За учителя, за истинския учител Коледа и Възкресение е всеки път, когато прекрачва прага на школото.

— Думата ми не беше за това, че ме заварихте в учителската стая. Искаше ми се да ви разкажа онова, което разпъваше на кръст душата ми. И като споделя тревогата, да се поразтоваря от нея.

Добри Чинтулов го изгледа продължително, като въпреки очилата присвиваше клепачи — в последните години очите му постоянно отслабваха.

— Можете ли да го направите, приятелю, без да издадете тайна, която не ви принадлежи?

Главният учител се сепна: като всеки млад човек и той се бе смятал за всеможещ и всезнаещ, пък много по-възрастният му колега, който в представите на мнозина надали някога е отивал по-далеч от уроците, цигулката и чая си, му бе дал урок — и то какъв урок! — по дискретност и конспирация.

— Ще се опитам — произнесе той гласно. — Прекъснете ме, ако усетите, че прекрачвам навън от личното и… Е, разбирате. — Икономов премисли по-нататъшните си думи. — Аз съм учител, господин Чинтулов, и се гордея, че съм български народен учител. Не само по заплата, а по душевна нагласа и призвание. Най-щастлив ще бъда, ако един ден, когато се представям пред Всевишния, жизненият ми път се преценява именно по делата ми като учител: колко просвета съм посял и колко хора, не, колко човеци съм създал със словото и примера си.

— Достойно намерение на достоен човек! — тихо и разчувствувано изрече домакинът — не за да го прекъсне, а по-скоро на себе си. Почака гостът да продължи, но това не стана веднага — другият се бе затруднил в намерението си да не прекрачва отвъд личното.

— Попрището на учителя, както аз го разбирам, означава преди всичко той да служи на живота. Може ли изобщо да бъде назован учител човек, който подготвя хората не за живота, а за смъртта?

В този момент Добри Чинтулов разбра всичко — от странното поведение на главния учител до объркаността на речта му.

— Да-а-а — проточи той, — вие се разпъвате не на кръст, а по-скоро на някоя от онези чудовищни машини за разтягане на „светата“ инквизиция, за които сме чели в дебелите книги. Не ви е лесно, приятелю.

— Само това ли ще ми кажете, господин Чинтулов?

— А, не, напротив. Имам да ви кажа още много, и то не изсмукано от пръстите, а взето наготово от собствения ми дълъг и нелек житейски друм. Да започнем от последното, което рекохте, — че учителят подготвя за живота, не за смъртта. Напълно вярна мисъл, готов съм да се подпиша под нея. Но все пак кажете ми, приятелю, чували ли сте за случай, при който учителят, давайки всичко от себе си, да е довел даже не всички, а само един, най-любимия от учениците си, дотам, че никога да не срещне смъртта?

— Ако не беше дълбокото ми уважение към вас, щях да кажа, че въпросът ви е твърде нелеп. Или поне твърде наивен като полемичен похват.

— Защо?

— Ами че защото аз ще отговоря: „Разбира се, че всички сме смъртни“, подир което вие пък ще нанесете „съкрушителния“ удар: „Следователно колкото и учителят да подготвя за живота, ученикът рано или късно все пак ще умре“.

Чинтулов се засмя; беше една от онези широки добродушни усмивки, които толкова подхождаха на също така широкото му и добродушно лице.

— Обратното, драги, точно обратното. Исках да ви доведа до друг отговор: че действително биологически всеки умира — умрял е дори и Матусалем96 с неговите почти хиляда години, — но някои остават живи и след като земното им тяло се превърне на пръст. Хайде, нека не поглеждаме далеч назад в историята. Но кажете, драги, мъртъв ли е Паисий? Или Бозвелията? Мъртви ли са Индже, Кара Танас, Бойчо, Калъчлията? Или например Георги Силдар, бащата на нашия уважаван съгражданин Бяно Абаджи, който е бил обесен на собствената му порта някъде около моето рождение? Мъртви ли са и ще умрат ли изобщо някога хора като Раковски или Селимински?

— Разбирам докъде искате да ме отведете… — замислено изрече гостът, но Чинтулов, противно на природата си, се бе разпалил и не позволи да бъде прекъснат:

— И в такъв случай къде е границата между физическата смърт и безсмъртието? В праведния живот, както съветваме от амвона на храма? В здравословния начин на живот? В добре водените бакалски тефтери и в чорапа с алтъни, мушнат под сламеника на одъра? Не, приятелю, не! Границата е в смисъла на живота и на смъртта. Сигурно се досещате за коя смърт намеквам. В Colège Français вие сте изучавали латински и класиците, нали? Е, тогава сигурно ще си спомните онзи чуден стих на Хораций: „Dulce et dekorum est pro patria mori.“97

Икономов поклати глава със съмнение:

— Наистина звучи добре. Но лично вие, дългогодишният учител бихте ли се чувствували „сладко и почтено“, ако видите мъжете от цял един клас, все ваши бивши ученици, изклани от турски ятаган?

— Разбира се. Стига да са загинали не за богатство или за суетна слава, а наистина за Отечеството.

— Дори и ако със сигурност знаете, че сам вие със слово и пример сте ги довели до ранната гибел?

Добри Чинтулов отново го изгледа с присвити очи.

— Сега е мой ред да кажа, че полемичният ви похват е твърде наивен, приятелю. Защото уж невинно, само със стих и песен, аз поех връз себе си възможните терзания и призовах на смърт в името на Отечеството не един клас, а целия наш прекрасен народ.

Другият не каза нищо, но иначе си призна, че пред себе си имаше човек, който не можеше да бъде обвинен, че проповядва едно, а върши друго. Въпреки това обаче не се освободи от съмненията и не надмогна вътрешното си раздвоение, които го мъчеха през този ден.

Постоя още малко от приличие, после се осведоми за часа и се надигна да си ходи. Цялото семейство Чинтулови го изпрати чак до дворната порта.

Михаил Икономов не беше единственият в Сливен, който в този светъл празник се чувствуваше изпълнен от колебания и несигурност. Точно по същото време, когато той допиваше чая си в дома на народния поет, Костадин Келов седеше до работния тезгях в задната стаичка на дюкяна си, гледаше свъсено, без да вижда нещо, в някаква точка пред себе си и с настървение гризеше ноктите си — лош навик, който още от преди да тръгне на училище при него беше белег на вътрешен смут.

Костадин беше хубав и висок мъж, толкова висок, че създаваше погрешна представа за слабоватост. Лицето му сякаш се състоеше от две самостоятелни и противоречещи една на друга части. Носът му, съвсем леко прегърбен и с ноздри, които сякаш непрекъснато душеха във въздуха, добре поддържаните му „ястъклии“ мустаци и чувствените пълни устни прилягаха на човек, за когото под слънцето не съществуваше друга грижа извън сладострастието. Обратно: острият, като че впиващ се във всяко нещо поглед, правите вежди и подранилата дълбока бръчка между тях, почти разполовяваща цялото чело, навяваха представа за твърдост, за неотстъпчивост пред трудностите, за честолюбие и за упоритост в преследването на целите.

Всъщност тази горна част на лицето представляваше по-верния портрет на истинския Келов. Останал от малък кръгъл сирак, познал нерадостното детство на чираче по чужди дюкяни, всичко, каквото той бе постигнал през живота си — пък бе постигнал учудващо много, — дължеше не на робуване на страстите, а на денонощния труд на двете си ръце и на непримиримия си стремеж към изява и успех. Сега на своите двадесет и седем години той по външност изглеждаше поне на четиридесет, но затова пък действително се бе домогнал и до изявата, и до успеха. Името му отдавна значеше нещо за Сливен и сливенци — всеки по-заможен гражданин (а заможни не липсваха в този град), който държеше трапезата му по изтънченост на напитките да напомня не за кадузи или за люлянки и ръкави98, а за европейското, цивилизованото, задължително биваше мющерия в неговия дюкян.

— И трябва да захвърля всичко това — произнесе гласно Костадин Келов — и да се върна там, в нищетата, откъдето започнах…

Каза го и при това го каза с дълбока мъка, защото той, научен от живота на прозорливост, имаше, общо взето, вярна представа за онова, което предвещаваше по-близкото и по-далечното бъдеще. „По-близкото“, онова, което щеше да дойде същата вечер, само след няколко часа, положително щеше да бъде определяне часа на революцията, а „по-далечното“ — самата революция с неизбежните за нея разрушения, погроми, опустошения и пепелища. А щом си представяше затрита тази стаичка, „светая светих“ на постигнатото от него, очите на иначе толкова коравия Костадин засмъдяваха…

Усети болка и раздвижи рамене — едва сега си даде сметка, че цели часове бе преседял неподвижен, вдървен, прикован на стола си от мрачните видения на бъдещето.

— Нека стане онова — рече си повторно, — което е писано в книгата на съдбата. — И веднага мъничко надеждица трепна в сърцето му: — Пък кой знае, може Бог да е милостив към онези, които нищичко не са получили наготово, а са го сътворили с труд и пот…

Разкърши се още веднъж, драсна о подметката си клечка кибрит и погледна стрелките на големия си часовник с посребрените похлупаци. Беше дошло време да тръгва. В светлината на недоизгорялата клечка Костадин Келов милозливо огледа още веднъж работилницата си — шишетата с благовонни течности от далечни страни, високите стъкленици с награфените мерки, точните като на сарафин теглилки… После въздъхна, излезе от дюкяна, с машинални движения превъртя два пъти ключа на тежкия катинар на вратата и с провлечени крачки — все едно че носеше товар от сто оки на раменете си — пое през мрака на зимната нощ.

Друг от сливналиите, които в тази празнична вечер буквално не можеха да си намерат място, беше ханджията Събев, познат повече като Бял Димитър. Макар и без нужда (в хана имаше само един гост, някакъв грък от Лариса, закъсал тук на път към Русия), той поне десет пъти обиколи собите и гостилницата, после яхърите, избите, сеновалите. И недай Боже да забележеше дори най-малък пропуск в реда или чистотата — тогава тежко на тримата чираци. Иначе кроткият и разбран Бял Димитър в подобни случаи заставаше по средата на кръчмата или одаята, подпираше тежки юмруци на хълбоците, по плешивата му глава заиграваха отраженията от пламъчетата на шарлаганените лампи и свещите, а устата му бълваше неудържим порой от ругатни. После обаче скоро-скоро се засрамваше от своята гневливост, скандалът завършваше също тъй внезапно, както беше започнал, а посраменият ханджия подновяваше припрените си обиколки…, докато дойдеше времето на следващото избухване. Дяволски ядосан беше Бял Димитър и най-лошото беше, че всъщност се ядосваше на себе си — усещаше, че причината за яда му, Господ знае каква, е в самия него, а несправедливо си го изкарваше на чирачетата. И като вършееше нагоре-надолу из хана, дълбоко в себе си той съзнаваше, че наистина не ровеше да намира несъществуващи или незначителни („търся под вола теле“ — признаваше си честно) кусури на прислужниците, а диреше истинската причина на раздразливостта си.

И най-сетне я откри. То стана чак при осмата или десетата му обиколка, когато беше за пореден път до дворната порта на хана. А поводът — че метлата от жилави пръчки, с която се почистваше калдъръмът, беше подпряна там, до портата, а не под навеса на обора, където й беше мястото. Взе да я пренесе ханджията и точно в този миг една мисъл не озари, а сякаш раздра съзнанието му. Той не спря, а като че застина така, с метла в ръка. Защото разбра!

Бял Димитър Събев минаваше за прилежен християнин, но и той, и околните знаеха, че истинското верую на живота му беше редът. Именно редът, стигащият до дребнавост ред във всичко — като се започне от часа на ставането, премине се през образцово водените сметки и се стигнеше до управлението на хана. Точно на този ред — Бял Димитър бе убеден в това — той дължеше всичко постигнато: замогването, хана, уважението на околните. А сега…

Разтълкувал посвоему неподвижността на господаря си, вълкодавът Караман полека приближи и гальовно се отърка в краката му — да не повярваш такава нежност за куче, от което иначе се бояха и човек, и животно. Ханджията разсеяно прекара пръсти през гъстата му черна козина, а мисълта му продължи да оглежда от всички страни онова предишното, откритието. Да, тази беше причината да усеща душата си на парчета. Защото Бял Димитър имаше достатъчно здрав разум в главата си, за да не се заблуждава относно онова, което щеше да се случи днес, тази вечер, след няколко часа: щяха да се съберат, за да определят деня и часа на Хаоса. Вярно, имаше да се кажат и добри думи за Хаоса. Например светлото бъдеще, което се мержелееше отвъд него, както го знаеха от Програмата. Или ако се погледне далеч, далеч назад, нали всичко е било хаос, преди Господ Саваот от него и в него в шест дни да създаде Земята и другото след нея. Това Димитър Събев чудесно знаеше. Но знаеше още нещо: че преди да се роди бъдното и Господ Саваот да създаде този път не Земята и хората, а да възроди Българското царство, Хаосът непременно щеше да помете реда — онзи свещен ред, който за Димитър беше като религия…

Помисли това ханджията, пък отлепи крака от калдъръма и, поглаждайки още веднъж Караман, повлече стъпки към навеса на обора. Отиваше да остави метлата на мястото й…

13.

Тази Коледа не беше от студените, дори вчерашната лапавица не се бе задържала по покривите и улиците, но като се преструваше, че зъзне от студ, Таню Стоянов се бе увил до неузнаваемост в ямурлука си и бе прихлупил качулката върху калпака. Така извървя той „Хаврика джаде“ почти до самата фабрика; изглеждаше на забързан в празничната вечер пътник, но всъщност изпод гуглата не оглеждаше, а по-скоро опипваше с очи обстановката. Нищо не го разтревожи — християните в Сливен празнуваха Рождество, а турците предпочитаха топлината на баджите пред съмнителното удоволствие на разходка по започналия да замръзва калдъръм на сокаците. Младият човек се върна по стъпките си и внезапно не влезе, а сякаш се хлъзна в двора на покойния чорбаджия Кутьо Ганчев. Трябва да беше очакван, понеже от гъстия мрак се отдели стопанката Руска Кутевица, захлопна мандалото зад него и мушна джугата.

— Ще да ти се наложи да почакаш около половин сахат, Таньо — обясни тя действията си. — Дрехите на госта позасъхнаха, ала нали все трябва да ги мина с ютията…

Тя го въведе в затоплената соба, осветена от шарлаганена лампа и две-три борини. Докато още приспособяваше очите си към светлината, от другия край на стаята Левски го поздрави с махване на ръка, а седналият насреща му Димитър, синът на Руска, го стрелна с нескрит гняв в събраните наблизо очи — изражение, което никак не подхождаше на добряшкото му младо лице. За Таню не бе трудно да се досети за причината на това неприязнено посрещане — сладкодумният Дякон сигурно бе запълвал дългата вечер с разни увлекателни историйки, та момъкът се сърдеше за приближаващия им край.

— Няма как, ще трябва да потърпиш — позасмя се Левски. — Зер бива ли видният базиргян из Къркклисе99 Никола Рангелов да се явява в подобен каяфет?

И той поразгъна губера, с който се бе завил. Под него наистина не изглеждаше особено привлекателно в тесните дрехи на покойния чорбаджи Кутьо.

— Който е избрал кишата и най-мократа лапавица, за да прекоси Балкана, сега ще има нужда от малко търпение — обади се стопанката, докато изваждаше ютията от жаравата на огъня и забърсваше желязото с навлажнен парцал.

Забележката й беше основателна. Предния ден, че и цялата нощ бе валял на поразия мокър сняг, който се топеше, щом се докоснеше до земя, дърво или човек, та Левски и придружникът му Дели Ради от Нейково, пристигайки по развиделяване, бяха не наквасени, а вир-вода. Ради отиде да се подслони и изсуши при свои земляци в Ново село, а Сава Райнов и другарите му след кратко размисляне избраха да настанят Дякона, в сравнително безопасния дом на вдовицата Руска Кутьо Ганчева; все пак, за да й спестят поне отчасти тревогата, те премълчаха що за човек беше онзи, комуто даваше подслон100.

Не мина много време и дрехите, подсушени и изгладени, бяха готови. Руска съобразително излезе някъде, за да даде възможност на госта да се преоблече на топло, и се върна точно навреме, за да се сбогуват. Тя може би не пропусна странния начин, по които двамата излязоха от дома й — през около петдесет крачки разстояние, — но с нищо не издаде изненадата си. А двамата — пак Таню отпред и доста отдире му Левски — извървяха пустеещите улици на същинския Сливен, по Големия мост преминаха в Клуцохор и все под закрилата на тъмнината след още две-три минути се шмугнаха в дома на Сава Райнов. Със свещ в ръка стопанинът ги преведе през стълбите и хаета, а оттам в една стая, прозорците на която бяха плътно закрити с черги. При появяването им неколцината мъже, насядали вътре по китеници и възглавници, скочиха на крака. Левски ги изгледа един по един, усмихна се едновременно с устни и очи и рече простичко:

— Помози Бог, аратлик!

Сякаш не ги поздрави, а махна с пръчката на магьосник — напрегнатостта на всички понамаля, израженията се смекчиха, страхопочитанието в погледите отстъпи място на сърдечна дружелюбност. Отговориха му, а той се здрависа с всеки поотделно, запозна се и с двамината, които виждаше за пръв път — Иван Ханджиев и Нено Брадата.

— Не забелязвам Димитър Топалов — каза, докато се настаняваше между другите. Уж не беше въпрос, но така бяха произнесени тези думи, че Костадин Келов се видя принуден да отговори за всичките:

— Не сме го и канили, твоя милост. На човек, дето тъй леко обръща чашите, нямаме доверие. Ще ни предаде, когато някой път „Бяла Рада“ му размъти акъла и прекалено развърже езика.

Дълбоко в себе си Левски изпита раздвоение. Той имаше фотографа за добър родолюбец — преди три години Димитър Топалов бе един от дванадесетте сливналии, които под предводителството на Анастас хаджи Добрев бяха дошли в Балкана да се присъединят към четата на Панайот Хитов, — ала сам въздържател и върл противник на пиянството, той възхвали предпазливостта, основателна или мнима, на утрешните бойци на революцията. И във всички случаи не оспори решението им — фанатичното му преклонение пред мнението на болшинството и пред „глас народен — глас Божи“ не му позволяваше да насилва околните, дори и когато те показваха, че са готови да приемат неговото мнение като заповед.

Преглътна размишленията си и усмивката му отново озари собата:

— Както страхопочтително ме гледате, усещам се тъй, сякаш съм се върнал години назад във Войнягово, където даскалувах — по същия начин ме дебнеха в устата и азбукарчетата ми.

— Не крием, че се чувствуваме като школници пред наставника — рече за всичките Таню Стоянов и към обичайното му меланхолично изражение на лицето се прибави и значителен примес на стеснителност. — Така или иначе ви имаме за наш водач и учител…

— А искате ли пък на свой ред да ви покажа — с предишната усмивка продължи Левски, — че и аз ви имам за мои учители? И че се старая да бъда добър ученик? Да? Е, тогава слушайте, аратлик! — И изненадващо за всички той запя — приглушено, но със сладък, звучен и школуван глас:

Събраните отначало се объркаха — не бяха подготвени съдбовна сбирка като днешната да започне с песен. Скоро обаче се досетиха кой техен урок им припомняше Дякона, сърцата им се разведриха, та те вкупом се присъединиха към познатия им Чинтулов напев:

Изкараха така песента до края. А когато след „… против общият душман“ най-сетне замлъкнаха, от първоначалната напрегнатост почти не бе останала следа101. Тогава Левски обиколи присъствуващите с поглед, пък запита простичко:

— Е, що, братя, ще въставаме ли?

— Речи само едно слово, бай Левски — избърза Нено Брадата, — и подир час ще ни видиш като стройна чета да крачим към Агликина поляна.

— Точно това е последното, което бих искал да видя. — Левски говореше с предишната приветливост, само усмивката му вече я нямаше. — Туй с четите се оказа чурук работа, приятели. Казвам ви го като човек, който сам е развявал бунтовен байрак по цялото било на Стара планина — на четите не можем да разчитаме, за да добием милата си свобода. Нито с ограничено въстание, каквото е било например Капитан дядо Николовото преди петнайсет години или Хаджи-Ставревата буна преди десетина. Само ако целият наш народ в един час и като един човек се вдигне против тирана, можем да се надеем да строшим робската верига.

— „Революция морална и с оръжие“, това вече го знаем от Програмата, господине — каза Михаил Икономов.

Левски направи особено движение с глава и русо-червеникавият му перчем се люшна едновременно надолу и настрана.

— Не ме зовете „господине“, нито „твоя милост“, аратлик. Всички сме войници на свободата и в нейно име сме побратими — нам не подхожда чинопочитание. Специално за мен „Дяконе“, „Левски“ или „Василе“ е напълно достатъчно. Пък иначе съм предоволен, че вие, синовете на непокорния Сливен, тъй изтънко сте се запознали с Програмата. Спестили сте ми половината от работата.

Новопроизведеният караабаджия Сава Райнов се похвали според занаята си:

— Разчепкахме я не като за шаяк, ами като за сукно.

— Тогаз знаете главното — че делото на българската революция е поето от един централен комитет и как смята да действува той до свободата и след като се сдобием с нея.

— И все пак не е лошо да си приповторим най-главното — предложи Бял Димитър. Дълбоко в себе си той се надяваше, че все пак революцията може да представлява и нещо друго, не непременно възвръщане на предвечния Хаос и унищожаване на всеки установен и доказал смисъла си порядък. — И да го допълним. Тъй или иначе „революция морална и с оръжие“ мяза повече на заглавие, нежели на програма…

— Прав си, Димитре — прие поправката Левски. — Всеки войник на революцията трябва да е наясно защо ще мре за нея и за каквото ще стане, когато тя възтържествува над петвековния мрак. Ето как аз виждам нещата. Подбуда: Тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров. Цел: С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република и ще рече Народно управление. На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв са откупили, в което днес безчеловечно беснеят турските кеседжии и еничери и в което владее правото на силата, да се издигне храм на истината и правата свобода. И турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и прочие ще бъдат равноправни във всяко отношение…102

„Свобода“, „братство“, „равенство“ — с тези понятия Михаил Икономов се бе запознал още във Френския колеж в Цариград, но тогава те бяха за него нещо отвлечено, абстрактно пожелание за доброта и справедливост, както възприемаше например и Десетте Божи заповеди. Сега обаче, когато ги чуваше като програма и близка, и ясна цел за самия себе си и за своите братя по кръв и по робска участ, те разтърсиха из основи душата му. Не, то не беше разтърсване като кратковременния блясък на светкавица, която раздира мастилено-черното небе; то приличаше по-скоро на огъня, който с радостно нетърпение подскача по фитила и приближава към бурето с барут и сякаш цялата вселена — и Икономов заедно с нея — очакваше сладостния миг, в който игривото пламъче ще лизне струпания взрив, за да настъпят може би смърт и разрушение, но заедно с тях и повече от тях най-голямото и най-светлото възможно тържество. За това именно тържество, в което с огнени букви щяха да засияят великите правдини на свободата, братството и равенството, нямаше жертва, която да не е оправдана.

Зашеметен от блясъка, лумнал в съзнанието му, учителят внезапно се чу да произнася с глас, по-сипкав от всякога:

— Не клас ученици, а петдесет родни сина да имам, всички до един съм готов да пожертвувам за великата цел, която ни вещаеш, Дяконе!

Изпаднали под магията на пламенното слово, никой от присъствуващите не се запита какъв ли смисъл влага Икономов в думите си и защо тъй ни в клин, ни в ръкав заговаря за клас ученици. Не си зададе този въпрос и Левски — също и неговата мисъл следваше собствените си пътища.

Когато се готвеше за срещата с революционните дейци на Сливен, Васил Левски многократно си бе казал, че тук вероятно само едва-едва ще си отвори устата — не бяха сливналии хора, които да не знаят що е робия, нито пък да трябва да се учат на бунтарство и непримиримост. Но сега, неусетно и за самия себе си, той се разпали от идеите, на които служеше денем и които сънуваше нощем. И продължи още по-разгорещено:

— Да съсипем, казвам, гнилата и беззаконна държава, но не хората, не жените и децата им. Стига само да се покорят на горните свети закони, те ще са наравно с българина. Да, приятели, да! Трябва да се даде право на всеки народ, па и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно.

Той спря и изведнъж в собата се възцари такава тишина, че пукането на вощеницата прозвуча като грохот, който отекваше и се повтаряше в четирите й стени. Бавно се огледа. Омаяни, всички го слушаха със зяпнали уста. Вълнението, че присъствуват на едно велико рождение, бе завладяло мъжете, но сякаш най-силно бе то у Бял Димитър — плешивият лоб на ханджията се бе оросил от ситни капчици пот. Всъщност Димитър Събев в този момент си говореше с цялото напрежение, на което бе способна душата му: „Хаос и безредие ли? Какви ти хаос и безредие са ме подплашили, свети Боже, щом вождовете ни са помислили за всичко, дори за християнски обноски към онези, които са ни мачкали и тъпкали пет столетия?“

Може би щеше да премисля още дълго и да се надсмива над страховете си, ако един дебел глас — беше на Таню Стоянов — не се обади едновременно плахо и с надежда, за да получи отговор на своите въпроси:

— Как ще се постигне този Едем за българина, бай Левски, който ни описваш? Какви са друмищата за достигането му?

А младият Иван Ханджиев уточни:

— Какво освен живота ни е нужно за таквази революция?

Дяконът отговори без замисляне — като човек, който много пъти се е сблъсквал с този въпрос и в мъчителното дирене е стигнал до истината:

— За извършването на таквази революция са нужни: първо, уреждане; второ, пари; трето, хора и четвърто, оръжие и други бойни потреби.

— Ние комай имаме само третото — някак виновно произнесе Сава Райнов. — Себе си. И други като нас…

Левски си наложи да обуздае възбудата си, предишната приветлива усмивка отново разцъфна на светлото му лице.

— За това съм тук, аратлик. — Той разпери ръце; жестът трябваше да означава: „Ами че туй се разбира от само себе си“. — Ще започнем с първото, уредбата, ще помислим и за парите. А щом разполагаме с пари, то оръжието няма да ни убегне. Но нека най-напред поприказваме за онова, с което вече се похвалихте. За хората. Наистина ли ги имате?

— Съмняваш ли се, Дяконе? — учудено попита Бял Димитър. — Кога е било Сливен да остане без непокорници?

— Можеш спокойно да повториш и Неновите думи за четата към Агликина поляна. Аз пък съм дошъл да ви приканя за друго. Не двайсет или двеста юнака да имаме под оръжие, а да пробудим и да приготвим за битка българина от целия град, от цялата каза, от целия санджак, изобщо от цялата земя, където живее той. Това, каза се вече, няма да стане с чети. Иска се работа, много работа, и то не своеволна, а според единната уредба. — Той спря, пое дъх. — Разчепкали сте Програмата, рекохте. Е, добре, тогаз ще да сте разбрали, че има вече на света един Български революционен централен комитет…

Всички потвърдиха, а Михаил Икономов отбеляза:

— И си помислихме, че щом има централен, трябва да има и нему подчинени второстепенни и третостепенни комитети…

— Сливенският се ражда днес, на връх Рождество — заклинателно издигна пръст Левски. — Сътворяваме го ние, които сме в тази стая. — Той отново се усмихна подкупващо и се пошегува: — Е, словото ми е за вас, сливналии, разумява се. Ние с тогова — той показа с они към Дели Ради — сега сме само зрители, а утре или ще ви гледаме сеира, или ще ви завиждаме.

Гласът на Дели Ради, напомнящ трошене на сухи съчки, добави предизвикателно:

— Утре те ще завиждат нам, на нейковчани. Кълна се в Опашатия, този път ще направим сливналии за резил…

Левски не позволи разговорът да се хлъзне по шеги и наддумвания. С ясни и прости думи той обясни значението и устройството на местните революционни комитети — наричаше ги „частни“; — длъжностите в тях, връзката им с централния, постепенното им разпростиране по други градове, села и паланки, даде съвети за набавянето на пари и оръжие. И накрая ги прикани, ако приемат обязаностите на новото революционно служене, още тозчас да съставят Сливенския частен комитет.

— Познавам людете в тази стая — обади се замислено Костадин Келов, — та не се съмнявам, че до един ще заемем място и ще заработим в комитета. Но отвътре ме гложди друга мисъл: само ние ли в Сливен сме достойни да се назовем дейци на частния революционен комитет? Няма ли и други да споделят с нас труд и неволи, но и войнишка радост от победата?

— А, защо — веднага отговори Дяконът, — комитетът не ще е ограден с кале. Вие ще бъдете само средината, ядката му, но тази ядка ще се окаже куха и безплодна, ако няма около себе си верни членове, готови за първи позив. Те следва да бъдат с равни на вашите права, но за общата ни сигурност е най-добре да не познават всички семки от ядката, а най-много една или две. Извън тях чрез слово и пример трябва да заразявате със свободолюбие всекиго, в чийто гърди тупти българско сърце. Без да са членове на комитета, нека те също бъдат готови за великия час, когато ще развеем знамената със святите думи „Свобода или смърт юнашка“103. Но дълг ми е да ви предвардя от каквото и да е прибързване, братя: никой да не се повежда сляпо в работа, защото на таквиз никога няма да им поверим тайна. Ама натискат се и се препоръчват? Нека да се натискат и да се препоръчват, ала да докажат себе си с работа: повечето хора знаят да се препоръчват, а не правят нищо.

Сава Райнов дълго оправя с нокът космите на мустаците си, после каза замислено:

— Познавам не едного и не двамина, които са достойни да бъдат „за първи позив“, ако не дори и в средината на комитета. Нямам на ум само таквиз лични отечестволюбци като Стефан Гидиков или болния Гарибалди. — Гарибалди, припомняме, бе прякорът на Анастас хаджи Добрев. — Ами Боян Боянов? Ами баща му Бяно Абаджи? Ами Иванчо Желязков? Ами чутовният певец Добри Чинтулов? Че защо не и даскал Димитър Георгакев, нищо че е от рода на такъв изрод-чорбаджия, за каквито се говореше в Програмата?

— Не възразявам срещу нито един от споменатите — каза Левски, — ваше задължение ще е да ги изучите до най-скритите гънки на душите им и, ако са наистина чисти люде, да ги обдарите с доверието си. Мен по̀ ми се ще да извършим другото, което се изисква при съставянето на комитета. Сигурно се досещате — за длъжностите ми е думата, които следва да се поемат от най-достойните за тях.

Нено Господинов се засмя и сред черната му брада блеснаха два реда зъби като от седеф. Посочи с поглед към Таню:

— Негова милост като да е белязан от орисниците анджък за тайна полиция. Тръпки ми полазват по гърбината, щом помисля, че може някой ден и на мен да поиска сметка за делата…

Одобрително шумолене изпрати думите му — очевидно всички споделяха оценката на Брадата. На свой ред и Левски се усмихна:

— Абе то, аратлик, редно беше тайната полиция да се знае само от Централния комитет, ама нейсе — нека бъде Таню, пък ние да си дадем дума, че този избор ще остане навсегда между тези четири стени.

— Имаме най-подходящ човек и за тайната поща — каза Бял Димитър Събев. — Михал Стоенчов по име, кираджия104. Той вече е изпълнявал със старание и чест длъжността си и преди нашия избор.

— Също и за него не възразявам — люшна се отново русият перчем на Дякона. — Ала ми се чини, че ние захващаме избора някак си от опашката към главата, приятели…

Разбраха го. И всички погледи се събраха в Михаил Икономов. За негова голяма чест главният учител не се престори, че не е забелязал или не е проумял значението на тези погледи. За двойно по-голяма чест той намери морални сили да поклати глава отрицателно:

— Благодаря ви за уважението, което ми правите, братя! — Гласът му отново издаде вътрешното му вълнение. — Пожелавам си сам някога да стигна в народните работи такъв ръст, че да се смятам достоен за него.

— Най-бързо ще стигнеш този ръст — подметна Иван Ханджиев, — ако още сега, в този момент, приемеш нашия единодушен избор.

Икономов поклати глава:

— И по този начин с първата стъпка ще измамя доверието ви, като задоволя човешката си суета, вместо начаса да посоча, оногова измежду нас, който много повече от мене заслужава да оглави революционния комитет на непокорния наш Сливен. Думата ми е за Сава Райнов, братя. Зная го от Цариград. Когато аз още играех на челик в двора на френското училище, Савата вече вреше и кипеше в народните работи, имаше хошбеш с такива дейци, като дядо Славейков, като земляка доктор Миркович, като Гълъб войвода, че и като тук присъствуващия Дякон Левски. Ама ще речете, по-учен съм от него. Може и да е вярно, братя. Ала за делото, на което се посвещаваме днес, нам не стига ученост, а опит и решимост. Тях Савата притежава десетократно и стократно повече от мене. Пък за да не помислите, че се дърпам от нежелание или плашливост, аз веднага ви заявявам, че, стига да ми я възложите аз тозчас приемам втората длъжност в комитета, която според мен по̀ ми приляга — секретар-деловодител.

За малко настъпи неловко смълчаване — събраните не че имаха нещо против Сава Райнов, дори в изминалите години той някак естествено се бе очертал като предводител на скромната им бунтовна дейност, но прекалено дълго бе отсъствувал от Сливен, та го чувствуваха донякъде отчужден, пооткъснат от града и хората. Левски усети настъпилото колебание и сметна за необходимо да се намеси:

— Даскал Икономов току-що ни даде красноречив урок как в революционните работи човек трябва да надмогва личните си чувства и стремления и да има пред очи само свободата и народното благо.

— Недей да скромничиш, същото е и с тебе, Дяконе — обади се Сава Райнов. — Помниш ли какво ми говореше в Кючук йени хан?

— Говорил съм го и ще го повторя: Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па сетне ако щат ме нареди да паса и патките. Но то, отечеството, не е неблагодарно. Историята ни няма да прикачи заслугата ми другиму. Тя няма да прикачи другиму и заслугата на даскал Икономов, загдето има̀ силата да отстъпи място на оня, когото смята по-достоен от себе си.

— А твоето мнение, бай Левски? — попита Костадин Келов.

— Познавам Савата в работа. Мисля, че можете да му дадете доверието си… или поне да го изпитате как ще се покаже като председател на комитета.

Не се стигна до гласуване — думата на Васил Левски тежеше толкова, че направи гласуването излишно. Но и да имаше гласуване, то положително щеше да потвърди предложението на главния учител.

— Е, няма как, трябва да почерпя — засмя се стеснително Савата. После се плесна по челото: — Ама какъв човек съм и аз, бе! Гости ми дошли, и то на връх Рождество, пък аз изобщо…

— Бъди благодарен, че адашът Топалов не е тук — шеговито му подхвърли Бял Димитър. — Иначе десет пъти досега да те е подсетил за бърдуче „Бяла Рада“.

— Като се отбива при мен в дюкяна — допълни Келов, — изобщо не подсеща, а сам върти канелките, не оставя неопитана нито една напитка.

На Левски отново стана неприятно от подмятанията за Димитър Топалов и в себе си реши на следния ден да го намери във фотографчийницата му и „да му тегли едно конско“, а сега се задоволи да махне с ръка на готовия да стане домакин и да каже по-сопнато, отколкото случаят го изискваше:

— Седни си на мястото, Сава. Хубав комитет ще е сливенският, ако се подхваща с вино и ракия105. И тъй, най-важното комай свършихме. С Божията помощ създадохме комитета, определихме и хора за по-главните длъжности. За да не стане някое издайство, комитетът ви ще има тайно име — нека да е, предлагам, Стамбоглу Мехмед Ефенди. Аз пък, когато ви пиша, ще се подписвам кими Аслан Дервишоглу, кими Драгню, кими Драгойчо… Много са моите имена, о време ще ги изучите всичките.

— Нека все пак да си припомним първостепенните задачи, що стоят пред Стамбоглу Мехмед Ефенди, Дяконе — пожела делово Сава Райнов.

— Нали от там почнахме? Здрава уредба, пари, хора, оръжие. И главното комай са парите: от днес ще ни е работата да търсим пари. — На лицето на Дякона се появи предишната му усмивка — топла и дружелюбна. В Букурещ ми разправяха, че дори и сам Наполеон Велики поставял три условия, за да покори света: пари, пари и пак пари…

— Пари ще се намерят — махна с ръка Икономов. — Кой измежду нас ще откаже да даде лептата си?

— Не си прав, даскале — избоботи насреща му Таню. — С лепта и с грошове в дискоса няма да се сдобием с оръжие, с което да излезем насреща на белгийските пушки и немските топове на гаджалите. Когато бай Левски говори за пари, това значи много, много пари, тъй го разбирам аз. Пари като за сразяване на една прогнила, но вековна царщина.

— Аз тозчас давам бахчата — обади се Нено Брадата, — туй е всичкото, което имам. — Той се изсмя глумливо и допълни, подмигвайки с едното око: — Е, имам си и моята Еленка — (Елена беше стопанката му) — и опре ли ножът до кокъла, давам и нея, ама сега-засега ще си я коланя̀106 още малко. Зер за някои работи нея много я бива, знаете…

Всички като по уговорка се престориха на глухи за последната му дебелашка шега, но чуха и запомниха готовността му да пожертвува бахчата си — наистина единственото му има̀не — за народното дело. И в този момент Костадин Келов се засрами за всичко онова, което бе преживял в коледната привечер; след думите на Левски, Таню и Брадата то му изглеждаше не като жертва и погибел на всичко, постигнато с труд и пот в живота, а като най-обикновена свидливост. И побърза да заяви, преди да се е разколебал отново:

— Аз пък за революцията давам дюкяна, работилницата и всичко, що се намира в тях. Ей тъй — ще ги продам на първия срещнат мераклия и цялата пара̀ до грош ще внеса в касата на комитета.

На свой ред понечи да се обади и Сава Райнов — той навярно щеше да предложи цялото имущество, което управляваше, своето и на сестра си, — ала Левски го изпревари с предупредително вдигане на ръка:

— Благодаря ви за готовността, приятели, но не мога да я приема. Да събираме пари, туй не означава да тръгнем с кръпки на задника, а децата ни да просят милостиня по кьошетата. Ще събираме пари, но с разум — от всекиго българина според възможностите му. А който има пари, пък не дава за святата ни свобода, нему ще ги вземем със сила. Но нека заради парите не забравяме останалото — те не трябва да са единствената ни цел. Както и други път сме приказвали, комитетът постепенно трябва да тури ръка на всичко напредничаво и народополезно, което се върши в града и казата. Чрез верни люде да се намесва в общинските работи, в църковните и в училищните настоятелства, в училището, навред. От една сказка, че и от най-обикновена седянка може да се извлече полза за делото, стига комитетът да е премислил задачата отнапред и да се е подготвил за нея.

— Като стана реч за църковните работи, та се сетих — обади се Михаил Икономов. — Поп Юрдан ми казваше тези дни, че в общината се приказвало за църковния събор, който според разрешението на Портата от септември месец ще се свика в Цариград в Началото на годината.

— Е, и? — подканиха го едновременно няколко гласа.

— Кахъреше се дядо поп, за представителя на Сливен се кахъреше. Че разните Йоргакевци и хаджи Гендовци няма да спрат избора си на него, хайдутина в попско расо, туй се разбира от само себе си. Ала представяте ли си каква пакост ще бъде, ако наш представител е кметът или друг от предишните „елини“?

— Ако пък чрез Панайот Минков, Бяно Абаджи или другите верни на народа общинари предложим някой от нас, направо ще ни се изсмеят — замислено каза Иван Ханджиев. — И комай с право. Колко тежим ние в каноническите дела, че да ни се повери делегатство в църковния събор?

— Нямате ли човек, който хем да е вещ в законите на клира, хем да не е чужд на народните въжделения? — попита Левски.

Цяла минута мъжете се гледаха един-друг объркани. И неочаквано за всички отговора подсказа ябанджията в кръжеца — Дели Ради:

— А защо не помислите за Добри Чинтулов бе, кардашлар?

Таню се плесна шумно по челото и възкликна грохотно:

— Да пукна, ако тоя нейковчанин не натри мутрите нам, на сливналии!…

Дали другите бяха с „натрити мутри“, или не, по това все още можеше да се спори. Но един от присъствуващите положително се чувствуваше потънал в земята от срам — Михаил П. Икономов. Ами че само преди два-три часа същият този учител и народен поет Добри Чинтулов му бе дал такъв урок по родолюбие и жертвоготовност, пък Икономов да забрави за него, когато се търси мъж едновременно патриот, високопросветен и уважаван от сливналии!…

Той още се червеше вътрешно, когато Бял Димитър избърза да подкрепи Таню:

— Тъй ами! На такъв мъж, дето е добил науките си не в медресе или в Куручешменската Велика елинска школа, а в О-дес-ка-та хер-сон-ска ду-хов-на се-ми-на-рия, пък в същото време е дал на народа „Къде си вярна, ти любов народна?“ и „Стани, стани, юнак балкански“, най приляга да е сливенски делегат на църковния събор.

— И срещу него Йоргакевци „гък“ не могат да кажат — допълни Костадин Келов. После подхвърли колебливо: — Но дали господин Чинтулов ще приеме тази мъчна мисия? А? Да призная, мисля си сега не само дето ще стане трън в очите на нашите чорбаджии-еветчии, ами и за самия него. Не е добре той нито с очите, нито със здравето, пък и фамилията му, дето ще остане тук, пада гевшек…

— Ще приеме! — с непоколебима твърдост заяви Икономов. — Щом е за такова свято дело, господин Чинтулов ще приеме, пък дори ако знае, че в Цариград вече му е изкопан гробът до останките на другия наш личен сливналия, който намери смъртта си там — поп Димитър Черното.

— Наистина ли си толкова сигурен, колкото го казваш, даскале? — осведоми се Нено Брадата.

— Отговарям за него като за себе си! — Съвсем кратко замисляне. — Че комай и повече…

— Е, виждате ли — разпери ръце Дяконът. — Комитетът вече свърши своята първа полезна работа. Нека Бог помага тъй да бъде и занапред!

Поприказваха още малко, докато най-сетне осъзнаха, че е минало полунощ и наставаха да си ходят.

— Ще дойдеш с мене, бай Левски — не предложи, а отсече Нено Брадата. — Още като приехме из Русчук Програмата, аз си наумих, че рано или късно и ти ще наминеш подир нея. И веднага заправих у дома тайник за тебе. Вече два месеца е готов, измазан и с рогозки и кожи обкован отвред, че да не те гризе влагата107. Ще хапнем, каквото дал Господ, и ти — право в скривалището. Али Байрактар с всичките си копои да души наоколо, ще те открие, ама на Куково лято.

Васил Левски го послуша и заедно с него пое към крайните къщи на Клуцохор. Таню, вече с правата и задълженията на тайна полиция, ги съпроводи отдалече108.

14.

Докато се прибираше в къщи и разпалваше огън от въглените, оцелели в пепелта на оджака, в душата на Бяно се боричкаха противоречиви чувства. Погледнеш ли отстрана, именният ден на внука му бе преминал чудесно. Събрали се бяха всички роднини, децата се бяха наиграли до насита, предвождани, разбира се, от героя на тържеството — неуморимия в лудориите Стефан, възрастните се почерпиха, както му се полагаше, и си похортуваха за минали и бъдещи неща. Ала зад цялото това привидно благополучие Бяно през цялото време бе усещал и нещо друго, което насилената веселост не успяваше да прикрие. И не му беше трудно скоро-скоро да открие какво беше това, другото. То можеше да се нарече само с една дума — отчуждение.

Тъжните му размишления навярно щяха да продължат още, ако едно познато скръцване не го бе накарало да погледне през прозорчето. Някакъв човек тъкмо бе влязъл в двора и още се помайваше около портата. „Трябва да е откъм Одринско или Бунархисарско“ — помисли Бяно, като съдеше по цветовете и кройката на чепкена и потурите му.

Наметна нещо и излезе да го посрещне. Гостът го забеляза и неподправена радост разцъфна на лицето му. После, както беше още посред двора, свали феса си и разви шала, усукан около устата.

— Левски! — сподавено извика откъм хаета старецът. — Василе! Благословен да бъде Господ, който…

Не успя да завърши благословията си — наспроти своите седемдесет години, той на няколко крачки измина разстоянието до госта и го прегърна.

— Стопли се, стопли се, сине — редеше малко по-късно, когато въведе Дякона и го настани до разпаления оджак. — Размрази се първом, пък ще има време да ми разкажеш къде се губи и що чина повече от година време.

След това, докато старецът продължаваше да се суети около него и същевременно наглеждаше джезвето с кафетата, Левски изпълни молбата му. Разказа за своя почти целогодишен престой в Букурещ, за усилията си да сплоти различните крила на революционната емиграция, за създаването на БеРеЦеКа. Не му беше ясно доколко Бяно Абаджи следеше разказа му, но това продължи само дорде домакинът остави димящия филджан и го стрелна изпод гъстите си бели вежди.

БЯНО АБАДЖИ: — Имате ли сигурната опора на дядо Иван, сине? Или поне на съседните християнски страни?

ЛЕВСКИ: — Дълго плащахме на надеждата други да ни поднесат на тепсия свободата, дядо Бяно. Отказахме се и сега работим чисто български и не искаме вече да се водим по никого извън Българско.

БЯНО АБАДЖИ (угрижено): — Турската царщина е проядена до самата си сърцевина, ала още е сила, която не е за подценяване. Двете последни войни, на които бях свидетел, го показаха. И ако тя все пак се примири със загубата на Влашко и Сърбия, няма да е така, когато ще се отнася до България. Зер с българи е населено досами Цариград… Как се поваля такъв враг без другар и съюзник?

ЛЕВСКИ: — Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.

БЯНО АБАДЖИ: — Не се сърди, Василе, но не разбрах приказката ти.

ЛЕВСКИ: — Искам да кажа, че всеки признава нуждата от другар и съюзник, но за съжаление другарят и съюзникът все прави своята си тънка сметчица. И дърпа чергата към себе си, сам или чрез своите маши. Политиката на руския цар не прави изключение. С факти мога да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то, единият препоръчан от одеските българи за добър помощник на българите, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанлъци и хайде — отдето е дошъл.

БЯНО АБАДЖИ: — Разбирам. И сега си си плюл на ръцете да вдигнеш толкова народ, че и без помощ да бъде сринат тиранът. (Другият потвърди мълчаливо.) Как смяташ да го постигнеш? Навярно с паяжина от комитети, в която да се хване тлъстата муха, наречена Абдул Азис хан? (Ново потвърждение.) Как се постига такваз задача, сине?

ЛЕВСКИ: — С дръзновение и зрялост. Да, да, най-вече зрялост. Играем с живота на седем милиона българи. Трябва зряло да се постъпва…

БЯНО АБАДЖИ: — Сливенската част от паяжината изплетена ли е вече?

ЛЕВСКИ: — Онзи ден, на връх Рождество. И храня големи надежди за Сливенския комитет, дядо Бяно. Тук бунтовната закваска никога не е липсвала.

БЯНО АБАДЖИ: — Но винаги е била примесена с буйство и нетърпеливост. А за твоя тъкмеж е нужно преди всичко търпение.

ЛЕВСКИ: — Мисля, че людете от новия комитет именно това разбраха. И от тук произлиза надеждата ми — от кръстоската на отколешното бунтарство с новите похвати.

БЯНО АБАДЖИ: — Станаха ли спорове кой да бъде начело и кой — безимен войник в строя?

ЛЕВСКИ: — Станаха. Но обратно на онова, което си мислиш. Избраници се отказваха, за да дадат място на по-достойни.

БЯНО АБАДЖИ (развълнувано): — Господи Саваоте, също и това е газена лампа!…

ЛЕВСКИ (с леко объркване): — Този път е мой ред да река: не се сърди, ала не разбрах приказката ти.

БЯНО АБАДЖИ: — Остави, то си е мой лаф за съвсем новата виделина, която озарява Българско.

ЛЕВСКИ: — Къде точно я видя?

БЯНО АБАДЖИ: — В много неща, които научих през този половин час време. Като започнеш от различния подход, който сте възприели в — как беше? — БеРеЦеКа, преминеш през узряването на нашите сливналии до неговата висота и готовността да не развяват веднага бунтовни байраци, а да заработят може би за цели години в тиха и подмолна подготовка, та стигнеш чак до самоотказа да запазиш името си в народната памет, като дадеш път на по-достойния от тебе. Този самоотказ е много нещо, Василе. Трябва да си извървял предълъг път, за да прозреш истината, че не всеки е роден да бъде конник, има нужда и от онзи, който да е стреме.

ЛЕВСКИ (повтаря замислено): — „Не всеки е роден да бъде конник, има нужда и от онзи, който да е стреме.“ Ще запомня тези думи, дядо Бяно. (Кратко замълчаване.) Моята цел в живота е да стана стремето, на което да стъпи целият наш многострадален народ, за да яхне коня и да полети с него над скапаните останки на османската тирания. (Ново замълчаване.) Като изреждаше белезите на газената лампа, ти сгреши само в едно, дядо Бяно. Новият подход далеч не е така нов. Доколкото зная, вие тук, в Сливен, още преди половин век не само сте стигнали в съжденията си до него, но и почти сте го превърнали в дело.

БЯНО АБАДЖИ: — За Селимински и Братството ли говориш?

ЛЕВСКИ: — Разбира се.

Преди да продължи разговора, Бяно постъкна огъня, после взе от пезула торбичката си с тютюна и лулата, подаде на госта, но Левски поклати отрицателно глава. Бавно напълни лулата си и я запали с едно въгленче от оджака.

БЯНО АБАДЖИ: — Прав си и не си прав, Василе. Нашето беше повече мерак, не дело. Липсваше ни онова, което ти одеве спомена: зрялост. И опит ни липсваше. А също и човек, който да подхване правилно работата. Чакай, чакай, не ме прекъсвай. Нямам намерение да похуля паметта на Селимински, напротив. Хаджи Иван беше един от най-големите българи, които съм срещал в дългия си живот. Ако Раковски и тебе поставям примерно на десетото, най-горното, стъпало, той заема деветото или най-малко осмото. Въпреки пагубната грешка на Преселението. Но между тогавашното наше Братство и днешните твои комитети зее цяла пропаст.

ЛЕВСКИ: — В основната идея няма особена разлика…

БЯНО АБАДЖИ: — В идеята може, но не и в осъществяването, за което ти ни похвали. Селимински схващаше цялото, но му липсваше усет да обхване подробностите. На тебе Бог е дал и едното, и другото.

ЛЕВСКИ: — Надценяваш ме с похвалата си. Ние с бай Каравелов, председателя на БеРеЦеКа, нямаше да чиним и пет пари, ако преди нас не са били знайните и незнайни закрилници в Балкана, Паисий с огненото си слово, Селимински и вашето Братство, Бозвелията, що направи от отделните българи народност, Раковски, който очерта великата цел на свободата… Разбираш ли? Ние сме само на края на една дълга верига; която от отколешните брънки на тази верига да не бе съществувала, нямаше да съществуваме и ние. Както ако нямаше преди петдесет години Братството, нямаше сега да има Частен революционен комитет.

БЯНО АБАДЖИ: — Не съм дип съгласен с тебе, ама хайде да не спорим. И да оставим да почиват в мир костите на скъпите ни покойници. Пък иначе…, иначе от сърце ти благодаря.

ЛЕВСКИ: — Благодариш ми? За какво?

БЯНО АБАДЖИ: — Затуй, че чрез Братството ти и мене направи брънка от веригата. Но то е само третата от благодарностите ми.

ЛЕВСКИ (със смях): — А, значи има и други?

БЯНО АБАДЖИ: — Първата беше за това, че изобщо си спомни за мене, стареца, и дойде да ме почетеш. Втората — че не си забравил и гредата над портата ми. Видях те, когато и се поклони.

ЛЕВСКИ (свива рамене): — Кой българин не би се поклонил пред паметник като тази греда? А за първото не си прав, дядо Бяно. Аз не идвам при тебе, воден само от стародавното уважение на младия към стария. В дългия си живот, който спомена, ти си натрупал много мъдрост. И аз черпя наготово от нея. Че ако щеш — и да се изповядам идвам.

БЯНО АБАДЖИ (смеейки се от сърце): — Да беше за съвет, чат-пат разбирам — с едно крило не може да се лети. Но за изповед? Хайде, изповядай се бе, синко!

ЛЕВСКИ: — Изповядвам ти, че не съм чак такъв безпогрешен прозорливец, за какъвто някои ме имат. Помниш ли, преди две години тръгнах за Българско, като бях готов да си заложа главата, че само за двайсет и пет дни ще вдигна всенародна буна. После реших, че два пъти да пребродя земята на дедите ни и — готово.

БЯНО АБАДЖИ: — А сега?

ЛЕВСКИ: — Сега всеки ден си удрям носа в една истина, която искрено ме плаши. Петте века робство много тежат върху плещите на българина, та му иде безкрайно трудно да се изправи на крака. И понякога в безсънните нощи усещам колебание да гризе сърцето ми…

БЯНО АБАДЖИ (сърдито-наставнически): — Истината те плаши, колебание гризе сърцето ти… Чуваш ли се, Василе?

ЛЕВСКИ: — И аз съм човек като другите, дядо Бяно. И както ми е простено по човешки да хвана кашлица или коремобол, така и по човешки…

БЯНО АБАДЖИ (прекъсва го): — Не, ти нямаш право на плашене и колебания. И не защото си някакъв приказен юнак, а защото гониш една ясна цел, за която отнапред си знаял, че пътят към нея е върволица от пропасти, сипеи, преспи, стръмноти.

ЛЕВСКИ: — И нямам право да се стресна, когато надзърна в пропастта, или се изправя пред непреодолимата скала, така ли?

БЯНО АБАДЖИ: — Научи от мене едно: когато прескачаш трап, не гледай в трапа, а на отсрещния скат.

ЛЕВСКИ: — Ще рече, да виждам само онзи рай, който ще представлява свободното ни отечество?

БЯНО АБАДЖИ: — Ще рече, да виждаш само онзи рай, който ще представлява свободното ни отечество, ала нито за минута да не забравяш трапа, който богът на България е поставил да прескочиш по пътя си.

ЛЕВСКИ (след продължително размишление): — Ние невям трябва да си сменим длъжностите, дядо Бяно. Може би ти повече от мене да подхождаш за човек, който да ходи от град на град и от село на село, за да буди със словото си заспалия българин.

БЯНО АБАДЖИ (докато изчуква пепелта от лулата си): — Не, лъжеш се, синко. От стар турчин ходжа не става. Аз, да речем, най-много да се досетя като везира как човек може да се наяде с дълга лъжица, ала нямам като тебе онзи огън свише, който от обикновения човек прави апостол.

(Старецът дори не предполагаше, че в този момент за пръв път прикачваше прозвището Апостол към името на Васил Иванов от Карлово, което щеше да остане в признателната народна памет наравно с Левски и Дякона!)

ЛЕВСКИ (като разкършва рамене и се изправя): — Благословен да бъде часът, в който похлопах на портата ти. Чувствувах се натежал от умора, обезверен, уплашен. Сега съм лек като перушина и същевременно с толкова сила в мишците, че съм готов да изляза насреща на сто Абдулазисовци и да ги натръшкам не един по един, а всичките наведнъж. Това дължа на тебе, дядо Бяно.

БЯНО АБАДЖИ (искрено изненадан): — На мене!?

ЛЕВСКИ: — Помниш ли за онзи титан, дето добивал сили, когато се допирал до земята? Е, аз сега съм като него, само дето не се докоснах до земята, а чрез тебе — до мъдрия и славен наш народ. (И тръгвайки, добавяше шеговито): — Комай също и това е газена лампа, а?

1.

Димитър Георгакев точно пресичаше Машатлъка, когато не срещна, а почти се сблъска с Халис бей. Измърмори някакъв поздрав и се запъти да го отмине, но турчинът преднамерено стори крачка встрани и го спря.

— Накъде си развял брада, даскале? Препускаш така, сякаш си дочул, че някому са докарали буре куруджийско…109

— Де да беше за каквото и да е вино, бей ефенди. — Учителят се опита да вложи в думите си глумливост като Халисовата, но те прозвучаха по-скоро като въздишка. И обясни: — Пратили са ми хабер да се явя в конака. И то „чабуджак“, „веднага“, така заповядали.

— И затуй ли си се разбързал? — изкиска се от сърце Халис. — Бързането е оправдано само когато се гони яре, приятелю. Или като се отива на зияфет. Ония от конака са последните, които заслужават подобно старание.

— Може би преценяваме от различна гледна точка, бей — дипломатично рече българинът и понечи да продължи пътя си, но другият отново го спря; мъчеше се да го прикрие, но думите на даскала очевидно го бяха впечатлили. Той си промърмори: „Аллах, аллах, щом и синът на един Йоргаки…“ Размисли се за секунда. Тъй и не се разбра накъде е имал намерение да отиде, но после неочаквано предложи:

— Ще ме вземеш ли с тебе? Ако не помогна, поне няма да преча…

Димитър Георгакев оцени жеста му и поблагодари с подбрани думи, тайната на които той безупречно владееше. А дали го взе със себе си, то е просто излишно да се говори. Единственото, което се промени, беше походката му — Халис бей наистина беше последният човек, който да се разбърза, отивайки в конака…

Оказа се, че действително е нямало причина за тревога и припряност — това пролича още от начина, по който ги въведоха в одаята на мюдюрина и по уважението, с което ги посрещнаха и настаниха там.

Като приспособи очите си към сумрака на стаята, учителят огледа хората, насядали по миндерлиците. Тук беше преди всичко стопанинът на одаята Мустафа ага — човечец с посредствен ум, който се мъчеше да навакса онова, дето му липсваше, с надуто началническо държание. Току до коляното му се бе разположил покритият с мрачна слава Али Байрактар; нито натруфената бьолюкбашийска униформа, нито предвзетото пушене с дълъг кехлибарен цигарлък успяваха да скрият наследството от младини — янкеседжийската му природа. Малко по-нататък седеше кадията Келеш Осман. Кой знае защо, той бе свалил богато навитата си гъжва и сега се виждаше, че под нея главата му бе остригана до кожа — сигурно бе завъдил въшки, та улесняваше жените си да го пощят. И тримата сливенски първенци се ползуваха от името на заклети българомразци, но Димитър Георгакев прецени, че комай не се забелязваха недружелюбност и заплаха в погледите им.

Когато малко по-късно разпозна и другите двама в одаята, учителят се успокои още повече — бяха правоверни османлии, разбира се, но не заемаха никаква длъжност в конака, та ако щеше да се води истиндак, надали щяха да се намират тука; най-вероятно да са се отбили да се повидят с Мустафа ага, пък той да ги е задържал на кафе и раздумка. За единия, някой си Хасан бей от Татар Мезар, знаеше твърде малко — само че минаваше за служител в пощата, ала главното му занятие е да чука таблите по кафенетата, но в присъствието на другия видя съвсем добър знак. Защото беше един честен и справедлив табак от махалата Айше Хатун, по име Юмер ефенди; ако се готвеше някаква разправа с него, Димитър, Юмер ефенди положително не би намерил място в стаята.

Предложиха на новодошлия кафе и това окончателно успокои българина — когато привикват някого на разпит или на разпит с нещо по-твърдо за притурка, надали започват с кафета и с неизбежните приказки за здравето в семейството. Това се потвърди и от първите думи, с които Мустафа ага започна същинския разговор — онзи, за който го бяха извикали „чабуджак“:

— Ти имаш име на много учен чиляк, Димитър челеби. Говори се из града, че си с най-много пипе от българските даскали, пък и в същото време си знаел и нашия език, езика на Пророка, по-добре от кой да е правоверен…

Очаквайки продължението, учителят се задоволи да кимне неопределено. А то, продължението, дойде откъм кьошето на Келеш Осман:

— Какво ти!… — похвали го кадията. — Разправяха ми онзи ден, че когато си зачитал арабието, Салих ходжа гледал да си намери работа из Аба пазар.

Салих ходжа беше нещо като пръв преподавател в медресето към Нурул Кудус джамия.

— Вярно, бях старателен, когато изучавах езика ви, ефендилер — все така изчаквателно рече Димитър Георгакев. — Дори известно време го преподавах на нашите българчета в Класното.

— Затуй те поканихме — продължи мюдюринът и подаде нещо през подгънатите си колена. — Имаме тук няколко словца на български, та се сетихме за тебека — да ни ги преведеш най-точно.

Българинът пое листовете и още от първия поглед се досети за произхода им — такива букви, ситни като мравчици, пък широки, бяха характерни за ръката на най-уважавания учител в Сливен — Добри Чинтулов. Погледна листовете отгоре-отгоре и изпод брадата му изби гъста червенина, която не се разля, а сякаш се плисна върху хубавото му лице. Димитър Георгакев изобщо лесно се изчервяваше, но този път като че цялата кръв бе нахлула в главата му; по-късно Халис бей щеше да го подиграва с такива думи: „Беше заприличал на жарава, даскале, можех да си запаля цигарата от лицето ти…“ А в сегашния случай изчервяването беше, защото Димитър без особен труд разбра причината да потърсят преводаческа услуга именно от него — трябваше да се извърши едно своего рода предателство и амуджите от конака бяха решили, че най-подходящият човек за него беше синът на Йоргаки чорбаджи… Да, те просто го смятаха за един от своите!… Обиден и огорчен до дъното на душата си, той занарежда несвързано:

— Вие… Вие очаквате от мене… Дръзнали сте да отворите…

— Хелбете! — изкиска се насреща му пощенският служител Хасан бей. — Един от най-личните сливенски размирници пише до гяурската община и сигур е натикал върху хартията какви ли не злонамерения против светлия наш падишах, пък ние услужливо да ги връчим на другите таквиз като него. И то без дори да надникнем в тях. Как не, я!

Неколцина от останалите обаче схванаха по друг начин думите му:

— Или що, Димитър челеби? — глуповато запита кадията Келеш Осман. — Комай този ситнеж ще ти дойде нанагорно, а?

Учителят много ясно съзнаваше каква ще бъде последицата, но въпреки това заговори с възмущение, което много напомняше злост. И по тази причина словото му отново звучеше объркано:

— Аз да бъда онзи, който ще… Как сте могли да помислите!

Той се огледа, търсейки помощ. И я намери — видя я в дружелюбния и непривично мъдър поглед на Мехмед Халис бей. С този поглед прочутият и наглед лекомислен гуляйджия сякаш му говореше: „Преведи го, даскале. Не се горещи и го преведи. Обиден си, зная. Ала ако откажеш на тия тука, ти само ще донесеш беля на главата си, а писмата пак няма да останат тайна — ще се намерят мнозина от твоята вяра, които за плата или от раболепие ще свършат работата. Пък ако си ти, все ще можеш да позамажеш това-онова, което може би не е за конашки уши…“

Също и друг, изглежда, го бе разбрал и пожела да му протегне ръка за подкрепа. Беше Юмер ефенди, табакът от Айше Хатун, който произнесе с привидно безразличие:

— Челебията ще ви преведе писмата, разбира се. Но ако слушате мене, вие напразно прахосвате и неговото, и вашето време, ефендилер.

— Тъй ли? — присмя му се в лицето Мустафа ага. — И защо, яху?

— Защото подценявате даскал Добри Чинтулов, ефендилер. Хич ти вярвате ли наистина, че ако человек с акъла на даскал Добри замисли да пише — как беше? — „злонамерения против светлия наш падишах“, то ще го направи ей така, ачик, че дори и ще го прати по нашата, ще рече — падишаховата поща. Залагам всичките кожи в дюкяна срещу едно от чорбестите кафета на Лютвито — (думата му беше за един сливенски кафеджия, който не се славеше с особен майсторлък), — че писмата на даскал Чинтулов ще са чисти като току-що навалял сняг.

— Какво пък, да проверим — подкрепи го този път гласно Халис бей и кимна окуражително към учителя. — Чети, чети спокойно, даскале.

Димитър Георгакев разбра урока на двамата и, възвърнал равновесието си, издигна пред очи двете писма на своя уважаван колега. Първо ги прочете на ум и лека усмивка се сгуши в брадата му, когато поблагодари с поглед на Мехмед Халис бей и на Юмер ефенди.

— Да ти е сладко кафето на Лютви, ефенди — каза. — Спечели го напълно заслужено. — После се обърна към конашките първенци: — Сигур не е тайна за вас, че Добри Чинтулов е пратеник на сливенската християнска община за църковния събор, свикан в Стамбул по повелението на Високата порта. Той замина преди около месец, баш в голямата зима, а тук са първите му писма-отчети до общината, съответно от 26 януари и 9 февруари по нашето летоброене. Пише как е пътувал и че е пристигнал по живо, по здраво. И че вече и другите пратеници на българските епархии се събират, като се ползуват от цялата благосклонност на Портата, че и на падишаха.

Това за благосклонността на Портата и падишаха го нямаше в писмата, но учителят с основание прецени, че стигне ли се до четенето им, умници като Мустафа ага и Келеш Осман няма да забележат разликата.

Умълчаха се — по-дълго, отколкото обяснението на Димитър Георгакев оправдаваше. Халис бей по-късно щеше да каже, че мюдюринът, кадията и пощаджията през тези минути приличали на деца, които не смятат да кажат, че са се надрискали в гащите си. Най-сетне Мустафа ага се изкашля без нужда и предложи:

— Какво пък, нека да ги прочетем, тези пикливи писма на даскал Чинтулов. — И се преосигури: — Никой няма да ни упрекне, че сме сторили една проверка в повече, щом тя е за доброто на девлета…

Тъй като никой не възрази, учителят преведе писмата. Преведе ги леко, плавно, без никакво запъване; ако някой следеше текста през рамото му, щеше да се увери, че преводът звучеше по-гладко и от оригинала — така добре владееше Димитър турския език.110 Както им беше казал преди малко, пък и както го предричаше Юмер ефенди, писмата не съдържаха абсолютно нищо „по̀ така“. В първото Чинтулов известяваше, че „с Божията воля“ е пристигнал благополучно и изреждаше имената на някои от онези, които са го изпреварили. Във второто, писано две седмици по-късно, описваше заседанията на една подготвителна комисия, в която участвувал и самият той, натоварена „да наредат един регламент (правилник), по който ще се води соборът в разискванието на устава“111.

Изслушаха го мълчаливо, после, кой знае защо, възцарилата се тишина бе нарушена не от друго, а от една тежка въздишка на кадията. А Мустафа ага се обади:

— Ще повториш ли имената, които е назовал даскал Чинтулов, челеби? Стори ми се, че дочух някои познати…

— Познат ти е Сава Доброплодни, мюдюр ефенди — избърза Хасан бей. — Зер е пак тъдявашен, сливналия от Клуцохор. Преди десетина години беше тук и се развъртя повече и от сливенския. — Той очевидно намекваше за прочутия сливенски вятър. — Класно школо за гяурчетата, театро, шантавите европейски моди, че дори и Големия мост — всичко е негово дело.

— И други ми се дочуха. Тия там Иларион, Панарет и прочие не са ли чернокапците, дето разбуниха като кошер Стамбул и не само на гърчулята, ами и на Дивана и Портата дръзваха да се озъбят? Хайде, чети, даскале!

Димитър Георгакев ги прочете. Бяха все имена на хора, с които българският народ се гордееше. Сава Доброплодни бе споменат като пратеник на Силистра. Като свърши, мюдюринът го запита отново:

— Известни ли са ти тия, хм, черковни представители, челеби?

Цялата мъка и огорчението, които се бяха трупали в душата на Димитър Георгакев през изминалия час, сега получиха израз в този „хъс“, с който отговори:

— Всичките до един, Мустафа ага. И ако ще ме питаш за тях, ей така ще ти отговоря: искаш ли да узнаеш боя им, вземи господина Чинтулова за аршин — нито един от споменатите не е под неговата мярка. По-горе от него има, ала по-долу — не!

Учителят лъжеше. Доброплодни, Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски и горе-долу Марко Балабанов той наистина знаеше, за Христо Тодоринов Стоянов беше подочувал, но повечето други — например поп Петър от Русчук, Занкин от Враца или Димитраки бей от Силистра — му бяха напълно непознати. Излъга от злоба. И за да натрие мутрите на тези абдали и конашки перекендета.

— Вай, вай вай! — изпъшка повторно Келеш Осман. — Щом са по аршина на даскал Чинтулов и са стигнали до там да си правят меджлиса в самото сърце на нашата царщина, спукана ни е работата, ефендилер…

Димитър Георгакев се облегна назад във възглавниците на миндерлика. Почувствува се отмъстен и, стига да не отправеха нов въпрос към него, искаше само да мълчи и да гледа сеира на тези, „господарите“.

— И какво толкоз те тревожи, кадийо? — невинно попита Халис бей.

— Как какво! — почеса се по стриганата глава Келеш Осман; българинът заядливо си помисли, че жените му трябва да не са се престарали при последното пощене. — Отпуснали сме дизгините на гяурите и те ни превземат отвътре, ето какво ме тревожи!

— И с какво са ни превзели? — с привидна леност продължи да пита внукът на всесилния някога Тахир ага. — С по-добри от нашите пушки? Или те подплаши, че пратениците им са все таквиз левенти като Добри Чинтулов?

— Не се прави на карагьозчия, Мехмед Халис. — Мустафа ага се притече на помощ на кадията. — Много добре знаеш за какво ти говори той: че между гяурите са се навъдили таквиз акъллии, дето и на везирите, и на шейх юл-исляма излизат насреща. А аллах знае защо, пресветлият наш падишах, нека да живее сто години, им е разрешил да съзаклятничат открито, и то не другаде, а в сърцето на девлета.

— Не трябва ли в такъв случай да упрекнем първо себе си, ага? — намеси се в разговора Юмер бей. — Например да се запитаме как аджеба стана така, че българите, „раята“, са ни надскочили по ученост с два боя отгоре? — Той отмести поглед от мюдюрина и продължи към цялата одая. — И туй не са отделни хора, ефендилер, да речем един Чинтулов в Сливен, един Доброплодни в Силистра, един Христо Стоянов в София… Не! Цялото им племе надскочи нашето племе.

— Е, чак пък цялото им племе… — изсумтя Келеш Осман.

— Ами да вземем тогова българина, Димитра Георгакева — продължи вече по-разпалено табакът. — Чувате го: на турски, разбирате ли, на нашия език той е по-баскън от нас, родените в правата вяра. Пък ако отвори уста по разните физики, химии, астрономии и прочие — имената на науките той произнесе на български, сливенските турци още не знаеха как се наричат те по турски, — които преподава в училището, направо ще ни накара да се пулим като енизаарски фитоци112 срещу слънцето. А не е и само даскал Димитър — половината българи в Сливен могат като него да ни сложат в джоба си по акъл и знания. Защото са имали такива даскали като него, Димитра, като Чинтулова, като Михаила Икономова, като голобрадия Сава Геренов, че и като младата Аргира ханъм. А ние? Къде сме ние? И защо сме там, където сме? На това трябва да си отговорим ние, ефендилер. А не защо падишахът е разрешил да си оправят църковните работи в Стамбул. — Юмер ефенди щеше да завърши до тук, но му скимна да пусне полугласно, уж на себе си, още едно изречение: — То да имаше колай, аз самият щях да проводя децата си да събират акъл от български даскали и даскалици…

Другите предпочетоха да се престорят, че не са чули последните му думи. Но не можаха да скрият, че цялото слово на Юмер ги бе потиснало. Може би, защото признаваха правотата му.

След нова порция мълчание се обади Хасан бей. Обади се не с предишното безгрижие, а с нескрита злост в погледа и в тънките устни:

— Забравили сме урока на Баязид Светкавицата — каза. — Девлет не се управлява с възхищение към разните му там учени глави, а със свалянето им. И ако падишахът ни призове, аз пръв ще поставя ятагана си за…

— Ти само едно си забравил, яху — остро, пък без да повиши глас, го прекъсна Мехмед Халис бей. — Че от времето на Баязид ни делят цели пет века. — Той се обърна към табака. — Сега разбираш ли отговора на собствените си въпроси, Юмер ефенди? Оставили сме се раята да ни надскочи, понеже има такива като нас, които за цели пет века не са се поучили за пет пари… Ето я голата истина, Юмер!

Хасан бей, по-гневен от всякога, като че щеше да се хвърли върху него, но мюдюринът избърза да внесе успокоение:

— По-кротко, по-кротко, ефендилер. Не сме се събрали тука нито да се обиждаме, нито да се заканваме. И ти, Хасан бей, налягай си дъното на шалварите. Гледай го ти него! Падишахът е изволил българите да си свикат меджлис на две крачки от сарая му, пък той, виждате ли го, решил глави да сваля тук, в Сливен!… А ти къде, Димитър челеби?

— Аз хемен свърших моята работа, мюдюр ефенди, и ще гледам да се измъкна преди някой да е свалил и моята глава…

И с едно не особено старателно темане си тръгна. В този момент не мислеше за писмата. Казваше си, че трябва да запомни справедливостта и човеколюбието на Юмер ефенди и азиатската диващина на този смятан досега за съвсем безличен Хасан бей. Бъдещето щеше да му покаже, че сливенските българи наистина е трябвало да знаят и да се съобразяват какво е можело да очакват от двамата…

Зад него разговорът продължи.

2.

Макар Хасан бей съвсем ненужно — впрочем и съвсем незаконно — да задържа писмата още три дни, благодарение на Димитър Георгакев вестта за тях скоро-скоро обиколи целия Сливен. И предизвика такова оживление, сякаш не съдържаха простички сведения за пътуването и за първите действия на пратениците в Цариград, а новина за избирането на екзарха… Тъй или иначе, когато Йоргаки чорбаджи свика по повод на тях общината, в „канцелярията“ се бе събрал незапомнено много народ. С изключение на Бяно Абаджи (за него се спомена, че от една неделя се бил качил на Барите да постегне долапа си), за чието отсъствие кметът никак не съжали, тук бяха не само всички членове на общинския съвет и онези, които, без да са законно избрани, имаха постоянно място в него — например Стефан Саръиванов и ортакът му Тотьо Кювлиев, Иванчо Желязков, Захария Жечков, Русчо Миркович и Михалаки Гюлмязов, — но и неколцина други по-млади, които никога досега не бяха участвували в заседанията. Кой бе поканил, да речем, Михаил Икономов? Или младото даскалче Геренов? Или фотографина Димитър Топалов и този новопръкнал се караабаджия Сава Райнов? Ами питиепродавеца Костадин Келов?

В страхопочтителната тишина на „канцелярията“ Панайот Минков прочете писмата. Всички бяха толкова поразени от достолепния им тон и от всепочитаните имена, споменати в тях, че единодушно го помолиха и той ги изчете още един път. А след второто прочитане някой от присъствуващите се хвърлиха в прегръдките си като след превелика новина, в очите на други блестяха сълзи на умиление.

— Помнете ми думата, братя — с непривично потреперващ глас произнесе поп Юрдан. — Няма да минат и шест месеца и от амвоните на българските Божи храмове ще се чуе българско име — на екзарха. За пръв път след патриарх Евтимия…

Може би това заклинателно предсказание щеше да предизвика нов изблик на вълнение и сълзи, ако някой — това беше промушилият се по-отзад Нено Брадата — не се обади хлевоусто, кълчейки език:

— Сто сте казете, господа, дали сте мозем презивя, без негово фенерско патриарсеско светейсество Григория?

Натрупаното в стаята електричество се разрази в буен, несдържан смях — всички разбраха, че Нено имитираше благородното съскане на българските „елини“, които допреди двадесетина години държаха в ръцете си църквата и изобщо съдбата на българското население.

Друг път подобна подигравка навярно щеше да накара Йоргаки чорбаджи да избухне и „да постави всекиго на мястото му“, ала сега инстинктът му подсказа да запази благоразумие — ако страстите избухнеха, не можеше да се предвиди докъде биха стигнали.

— Не сме се събрали за остроумия и подигравки, господа — задоволи се да каже той. — Приканвам ви към приличие, каквото подобава на тази общинска канцелярия. И да обсъдим какъв да бъде отговорът ни на господина Чинтулова в Цариград.

Очакваше на поканата му да се озове някой от „правоимеющите на глас“ общинари, които винаги го подкрепяха — например Феслията или хаджи Гендо, — но те сякаш си бяха глътнали езиците. И затова никой не направи забележка, когато му отвърна един от по-външните, който при това не минаваше за послушен и еветчия — Иванчо Желязков.

— Какво има да умуваме, кмете? — провикна се той по-високо, отколкото нуждата го изискваше. — Нека господин Чинтулов както и досега да държи на българщината, друго не искаме от него.

— И да знае, че в добро и зло ние тук сме зад гърба му — допълни учителят Геренов. — Няма да го оставим сам.

Последният удар върху Йоргаки нанесе не друг, а собственият му син:

— И нека уважаемият наш по-стар колега не се стъписва пред разприте — каза. — Дори стопанката първо раздигва къщата, преди да почисти и да сложи ред.

Поприказваха още малко, пък като усетиха, че предъвкват все едно и също, повечето се надигнаха да си ходят. И скоро „канцелярията“ — може да се рече — опустя: след голямата навалица тук бяха останали само Йоргаки, хаджи Никола, хаджи Гендо, двамата ортаци Саръиванов и Кювлиев и Михалаки Гюлмязов. Кметът притежаваше достатъчно здрав разум, за да забележи, че с „младите“ бяха тръгнали не само такива бунтари, като поп Юрдан, но също секретарят на общината Панайот Минков, Русчо Миркович, Желязков и Захария Жечков, на които като хора на пара̀та по-подобаваше да са тук, при „старите“. Йоргаки чорбаджи проводи Маринчо прислужника за шест — само шест! — кафета и докато го чакаха да се върне, проточи едно многозначително:

— Е-е-е? — Това всъщност означаваше: „Чухте и видяхте всичко. Кажете сега и вашето мнение.“

— То всичко ми се вижда ясно — избърза пръв Гюлмязов. — В едно хората бяха прави: е, дори и да не са шест месеца, а малко повечко, ще имаме екзарх и завинаги ще се сбогуваме с Фенер. Разумно е, мисля, да не си затваряме очите пред тази истина и да се съобразяваме с нея. Защото, сгромолясвайки се, Фенер ще повлече и онези, които сляпо се държат о пешовете му.

Очите на Стефан Саръиванов шареха повече от обикновено, когато се обади след него:

— Може и да е така, Михалаки, ама недей очаква от мен да викам „аферим“ на разни чапкъни с кръпки на задниците, дето в акъла им са само безредици и поразии.

— Безредици и поразии? — не му остана длъжен другият. — Мигар в последните десетина години си чул името на негово светейшество Григория да се споменава поне веднъж в ектениите? Какви безредици и поразии очакваш, когато туй положение се узакони?

Донасянето на кафетата прекъсна начеващата препирня. Разговорът се поднови едва след като ги изсърбаха.

— Отбивали ли сте се наскоро отсреща при Петраки? — попита след това хаджи Гендо. Имаше предвид църковното кафене, което се държеше от Петраки Влахов. — Не? Е, тогаз не сте видели и новостта на Сливен — вестник „Светлина“. Имало го, казват, и в читалището.

— Какво? Какво? — чуха се гласове. Защото хора от чергата на Йоргаки и другите смятаха под достойнството си да се блъскат с простолюдието в кафенетата или читалището.

Хаджи Гендо им обясни. Неколцина ученици от Класното — назова имената на Добри Минков, Петър Данчев и Александър Козаров — захванали да издават ръкописно вестниче „Светлина“113. И всяка седмица се появявал нов брой.

— Взе много да се чува името на това хлапе Добри Минков — заканително рече Феслията. — Сигурно и вестникът му е бунтарски, а?

— Сега още не. Отзиви за сказки, размишления по правописа, разни новини от училището и града. Ама така, както знаем списователите му, сигур и бунтарските призиви няма да закъснеят.

— Тя работата се разбра — остави филджана на масата до себе си Йоргаки чорбаджи. — И не е лошо, както посъветва господин Гюлмязов, да не си затваряме очите за истината. Дори и когато от нея ще засмъдят като от лют пипер.

— И каква е истината, кмете? — за пръв път се чу гласът на Кювлиев.

— Те, истините, сигурно са много, ала аз още сега мога да посоча три. Школото го загубихме още преди трийсет години. Сега и второто килимче се издърпва изпод краката ни — църквата; щем не щем наскоро и ние ще захванем да викаме „осанна“ на екзарх еди-кой си.

— А третата истина, Йоргаки чорбаджи? — попита Саръиванов. — Нали рече, че истините били три?

— Третата произлиза от първите две. Че вместо да се вайкаме за загубеното, по-яко да държим онова, което е в ръцете ни. А що е в ръцете ни, вие го знаете — властта и пара̀та.

— Властта? — присмя се Михалаки Гюлмязов. — Одеве хубавичко се видя доколко властта е в ръцете ни. Пък невям и пара̀та — такива като Миркович, баща и син Жечкови или синът на Фабрикаджията хич не са за подценяване.

— Властта все още не е в ръцете на онези — как бяха? — „чапкъните с кръпки на задниците“. Има ли работа с християните, конакът все още ще почука на нашата врата, не на тяхната. Вижте на̀ — когато да се разследват писмата на даскал Чинтулов, повикаха моя син, не например Михаил Икономов.

— На твое място аз не бих се хвалил с това последното, кмете — тихо отбеляза Гюлмязов, но Йоргаки се престори на глух за думите му.

— Да не се караме с простолюдието, а да го водим — продължи кметът. — А чрез пара̀та да го държим в зависимост от нас. Това е според мен третата истина. Оная, от утрешния ден.

Замълчаха, размисляйки над думите му.

Грижата, изпълнила „канцелярията“, беше тежка и плътна — къща да построиш върху нея.

Когато излязоха от събранието, някои се разотидоха — между тях беше и поп Юрдан, — но повечето някак ей така, без уговорка, се отправиха към дюкяна на Панайот Минков. И там насядаха кой къде намери, някои направо на пода.

— Има едно нещо, което не искам да остане в тайна — заговори пръв Димитър Георгакев. — За писмата на господина Чинтулова пръв научих аз. И държа да ви разкажа как. — Заслушаха се в думите му. И той наистина разказа; може да пропусна някои от подробностите, но най-важното предаде точно. — Разбирате ли срама ми, приятели? — завърши. — И защо настоях да ви разправя всичко? За да ми се доверят амуджите, значи ме броят за един от своите. И аз невям ще се покажа един от техните, ако премълча участието си.

— Разумявам онуй, което става в душата ти, даскал Димитре — отговори за всичките Панайот Минков. — Искам само да знаеш, че и да не ни бе казал, никой измежду нас не би помислил за тебе като за турско ухо. Въпреки че си син на… е, разбираш, щото искам да кажа.

— Ние съдим за човека по делата, не по произхода му — допълни Михаил Икономов.

— Вероятно сте прави — с развълнуван от благодарност глас рече Димитър Георгакев. — Но настоявах да ви разкажа всичко, братя. — И тъжно завърши: — Вие може и да не си давате сметка, но в живота понявга тръненият венец е изплетен от власт и жълтици…

За малко се умълчаха — тези думи за трънения венец, изплетен от злато и власт, им бяха направили дълбоко впечатление. После се обади Захария Жечков и даде друга насока на разговора:

— Нека се опитаме да сложим всичко в ред — каза. — И така, в Цариград работата върви към развръзка — нашите народни избраници ще изпълнят, вижда се, с чест дълга си; няма да мине много и ние, най-голямата народност в Европа под ботуша на султана, ще се сплотим още повече зад Христовия кръст, понесен от българска ръка. Тази картина от утрешния ден радва нас, седемте милиона българи, ала е трън в очите на навикналите на господаруване гъжвалии и на онези, които добруват под зеленото знаме с полумесеца.

— Вярно е, ама и не е съвсем вярно, бай Захария — възрази главният учител. — Не на всички гъжвалии се зловиди възземането ни. Ето на̀, чухме тук за Халис бей и Юмер ефенди…

— Да, но чухме и за таквиз като Хасан бей, верицата му проклета, дето се заканвал да върнат закона на ятагана — вметна Бял Димитър Събев, но Икономов не се отклони от мисълта си:

— … подобно е и в общината. Не е ли самият й секретар между нас? А господата Желязков и Миркович? Не си ли ти лично тука? Нямаме ли също подкрепата на поп Юрдан и на Бяно Абаджи? — Той разпери ръце. — Не сме като в гора, пълна с вълци, тъй мисля аз.

— Ще ви възразя със собствените ви думи, учителю — обади се Панайот Минков. — Вярно е, ама и не е съвсем вярно. Наистина не сме като самотен пътник, заобиколен от глутница вълци. Но хайде да погледнем кои са с нас. Мехмед Халис бей. Добросърдечен човек, всеки в Сливен го обича, но развей прах и гуляйджия — колко тежи той в работите на града и санджака? Или Юмер ефенди? Скромен и честен табак и прекупвач на кожи и… толкова. А онези, които имат властта да се разпореждат със съдбините на нас, раята, са явни българомразци като Мустафа ага и Келеш Осман. И такива табладжии и привидни безделници като Хасан бей, които, оказва се, през цялото време са с длан върху чирена на ятагана.

— А Мехмед Хайдар бей? — тихо попита учителят Иван Ханджиев. — Докато е мютесариф на санджака, много е важно той към кои аджеба се числи…

Никой не се нае да му отговори. Действително досега не можеха да се оплачат от Хайдар бей, но знаеха ли го как ще се прояви, ако му се наложи да избира място до Халис бей или до кръвника от пощата?

— Същото е и в общината — продължи мисълта си Панайот Минков. — Има там чорбаджии114, които са гордост на българщината, но властта и влиянието не са в техни ръце, господа. Ако конакът ще се допита за нещо, няма да повика поп Юрдан или Бяно Абаджи, а например…

Той замълча внезапно, изведнъж, сепнато, но Димитър Георгакев завърши вместо него:

— А например баща ми, можехте спокойно да го назовете, господин Минков.

— Влиянието им в конака е само половината от тяхната сила. Другата е могъществото на пара̀та — само слепият не вижда, че Турската царщина отдавна вече се управлява не от хора на меча или ума, а от онези, които държат пара̀та, били те мюсюлмани или християни. А хората на пара̀та се боят от промени, на тях им е добре така, както си е.

— И затова няма защо да се чудим — вметна Михаил Икономов, — че такива хора на пара̀та като съгражданите ни Саръиванов и Кювлиев от само себе си се озовават в орбитата на Йоргаки чорбаджи и другите богаташи около него.

— Абе и това не е докрая вярно, ама нейсе, да не спорим — не се съгласи Костадин Келов. — Защо не споменавате господина Мирковича, който хич не може да се набеди, че е в орбитата на Йоргаки? По пара̀ той невям като нищо ще сложи в джоба си Саръивановците…

— Същото е и с онези, които имат влияние над властта — подкрепи го Сава Райнов. — Няма да припомня, че Бяно Силдаров е член на мезлиша — така казваха в Сливен на меджлиса, смесения градски съвет. — Ще възразите: търпят го, обаче думата му не тежи. Добре, ама хайде да не забравим Тъпчилеща в Пловдив или хаджи Мано в София. А земляка Гаврил Кръстевич? — Казваше „земляк“, защото Гаврил Кръстевич беше от Котел. — Не е ли той ден през ден в султанските сараи, пък е главна сила в борбата за наша, българска църква? Туй са все хем много богати люде, хем със силно влияние, което далеч не ги кара да се боят от — как го рекохте, господин Минков? — … от промени. И не им е добре така, както си е.

Никой не му възрази — пък и нямаше защо, — та в претъпкания с хора дюкян изведнъж се възцари глухо мълчание. Сякаш за да запълни с нещо тази неловка тишина, Захария Жечков извади тютюн и тънка хартийка и с механични движения сви цигара, после драсна клечка кибрит о подметката си и запали.

— С разговора си ние всъщност през цялото време преливаме от пусто в празно — каза, след като вдъхна няколко пъти от парливия дим. — Нашите пратеници в Цариград си вършат с достойнство своята работа, а ние? Ние удряме калпаци и фесове в земята от радост, викаме единогласно „аферим!“ и умуваме кой държал властта, кой — пара̀та…

— Не си прав с укорите си, Захария — оспори думите му онзи, който наричаше сам себе си Боян Боянов, но за другите още оставаше Силдаров. Освен участието му в общата гюрултия, тези комай бяха първите му приказки в днешния вълнуващ ден. — Хората се радват и, ей Богу, имат за какво да се радват — в живота на всекиго измежду нас не са били много вестите като онези, които получихме от господина Чинтулова. И се оглеждат да оценят в какво дередже сме, та да помогнат според силите и възможностите си. Не за преливане от пусто в празно, а за тази цел обходихме и нашите чорбаджии, и по-личните ни първенци в Пловдив, София и Цариград.

— Слава на Бога, ей това през цялото време исках да чуя — поздрави го Жечков. — Още от одеве, когато приканих да сложим всичко в ред, това единствено беше в акъла ми: дали като зрители в театро ще ръкопляскаме и ще викаме „браво“, или ще запретнем ръкави да бъдем полезни и действително яка опора на избраниците ни в събора.

— Каква ти опора през една неделя път? — със съмнение произнесе Димитър Топалов, фотографинът. — В Цариград събитията се развиват устремно, като падащ камък. И изискват мигновени решения и мигновени действия. Дорде дойде до нас вестта за едно или за друго, дорде се наумуваме, дорде стигне дотам отговорът ни — и наши, и врагове ще да са забравили за какво е била отколешната приказка…

— Решително не съм съгласен с вас, господин Топалов — поклати пооплешивялата си глава стопанинът на дюкяна. Изговори тези думи без горещене, почти тихо, но гълчавата в един миг прекъсна и всички наостриха слух за тях — така по-онова време тежеше мнението на несменяемия секретар на църковната община Панайот Минков. — Няма нищо по-вредно и опасно от това да запазим за себе си безметежната — и впрочем твърде удобна — роля на публика. Защото нека не си правим илюзии, господа. Григорий Фенерски не е просто патриарх, а вселенски патриарх и нито той, нито обкръжаващият го клир ще се примирят седем милиона души от паството му, овчици, които той и предшествениците му пет века са стригали до кожа, сега ей така, да си вземат шапките и да се отделят в самостоятелна екзархия. Независимо от султановия ферман борба ще има и в тази борба представителите ни в събора ще се нуждаят от подкрепата на всекиго от нас. От моята паланца, от словото на господа учителите, от вашия фотографически апарат, господин Топалов, от стъклениците на господин Келов, от становете на Боян Силдаров, от чукчето и обущарските клечки на Кондю Кавръков… Кое от всичко това ще помогне, аз не се решавам да предскажа. Важното е готовността ни да окажем подкрепа с всичките си сили и с всичкото, което притежаваме.

— А удари само от Фенер ли трябва да очакваме? — продължи по-разпалено Минков. — Мигар допущате, че онези наши уж еднокръвни съграждани, които само допреди години зовяха сами себе си „елини“ и кълчеха езици в „благородно“ съскане, за да заприличат на истински гърци, ще се поколебаят, ако им падне сгода, да ни прескимбичат115? Или се надявате, че те са забравили как едно подир друго из ръцете им се изплъзнаха и школото с разните му там Анастасиматариони и Октоихи116, и непонятното за самите попове „О евлогон тус евлогундас се, Кирие…“117 в храмовете български? Ние ще извършим непростим грях към себе си и потомците си, ако от лековерие и самонадеяност се оставим възможният техен удар да ни свари неподготвени и безсилни да отговорим на удара им с дваж по-силен удар!

Сякаш изтощен от непривично дългото си слово, Панайот Минков се отпусна на стола си. След ново кратко смълчаване — в тези минути всички в дюкяна му изглеждаха като зашеметени — главният учител Икономов рече посрамено:

— Господин Минков ни издърпа ушите и длъжни сме да признаем, че напълно си го бяхме заслужили. Вижда се, господа, ние имаме още много да учим от онези, дето глумливо зовем зад гърба им „старите“. Приемам укора на господина Минкова и предлагам тозчас да обсъдим как да държим в готовност цялото българско население на Сливен, за да дадем достоен отпор на нападката, откъдето и да дойде тя.

— И аз се присъединявам към самоукорното слово на Икономова — подкрепи го веднага Боян Боянов. — И още сега ще предложа къде и как да стегнем редиците си. Училището и читалището са наши, тях е излишно да споменавам. Също и женското дружество — за него спокойно можем да разчитаме на здравата ръка на госпожица Аргира Димитрова. Остават, мисля, църквата и… как да го нарека, чаршията. Майстори, калфи, чираци, дюкянджии — всички трябва да са пробудени! И готови!

— Чини ми се, че църквата е с нас — въодушевено се намеси отново Захария Жечков. — Думата ми не е само за поп Юрдан, него си го знаем. Но добри българи са и повечето от другите свещеници. Поне за баджанака сакеларий поп Атанас118 отговарям като за себе си. Пълна вяра имам също в поп хаджи Стоян, в поп Мавроди, в поп Стамо, в протоиерей поп Тодор…

— Не споря — кимна в съгласие Боян. — Но едно е да са заслужили доверието ни, друго — да използуват амвона, за да държат нащрек цялото християнство.

— А за чаршията няма защо да се оглеждаме за чужда помощ — намеси се Костадин Келов. — Ако изключим Боян Силдаров, извинявам се, Боянов, който се заби горе по Асеновския боаз, всички тук сме по цял ден на чаршията. От нас зависи да не мислим само за алъш-вериша, но и за разпалване съзнанието и борбеността на занаятчии и търговци.

Поприказваха още малко. Не оставиха извън вниманието си нито учениците от Класното (тук отново стана дума за ръкописното вестниче „Светлина“), за по-влиятелните еснафи, за „хаврикаджиите“ — ще рече, за работниците от държавната фабрика и от новата, на Саръиванов и Кювлиев. Малко по малко уточниха всичко и си затръгваха.

Русчо Миркович понечи да тръгне с един от първите, но стопанинът на дюкяна му направи знак да остане.

— Виждате ми се кахърен, господин Миркович — заговори направо, когато останаха само двамата. — Наблюдавах ви и в метоха, и тука. Вие наистина не изпущахте от внимание нито една дума, но и не произнесохте нито една дума. Какво има, господин Миркович? Не ви питам от махленска клюкарщина, а от готовност да ви помогна, ако скромните ми сили го позволяват.

— Благодаря ви, приятелю — отговори трогнат другият. — За съжаление наблюдателността ви не ви е излъгала. За двойно съжаление не виждам как да се възползувам от предложената помощ…

— Поне кажете какво ви загрижва. Тревогата е като вината — сподели ли се, тя става наполовина.

— Зетя Стефан — въздъхна Миркович. — Стефан Гидиков.

— Вярно, не го забелязах между нас… И то в такъв ден…

— Отначало рекохме — преумора; бъхтал се е по друмищата чак от Бурса дотук. Сетне ни мина през ум за простуда. Но сетне… Е, аз много съм живял и много съм видял. Дъщерята Щилияна я залъгвам как да е, зер е трудна с първа рожба, но себе си не съм приучен да лъжа.

— Мигар мислите за…?

— Не мисля, пред очите ми е. — Русчо Миркович извади кърпа и избърса чело. — Охтика! Боже, за какво ме наказваш? Не сме се съвзели от смъртта на Мария, сега и Стефан…

— Искрено се моля Богу да се мамите. Заради вашето семейство и за целия Сливен — родолюбец като Стефан Гидиков принадлежи на целия народ. И все пак потърсихте ли съвет от някой по-вещ, по-знаещ?

— Злъчката. И той, какъвто е прямодушен и „право куме в очи“, изтърси думата „охтика“ и пред самия болен. Е, научи ни и да го лекуваме със сок от стъргана ряпа119 или с нагъсто измесени половин ока свинска мас и толкова мед. Но тази ми се вижда бошлаф… Лошото е, че и Стефан ги нагъва без надежда, като осъден. И се влошава не на дни, а на часове… Молихме за някакъв цяр Михаил Спицерина — говореше за един армено-католик от Цариград, който лани бе отворил първата аптека в Сливен120, — но той не дава, искал бил… е, забравих как се казваше, ама беше нарочна бележка от доктор какво лекарство да даде и по колко да се пие.

Известно време и двамата мълчаха. Тишината се начупваше само от неравното барабанене на Панайот Минков по масата.

— В нашия просветен деветнайсети век не стига да се довери човек на баби и знахарки, господин Миркович. Трябва съвет на лекар, и то не някой самозванец като оня хекимин Костаки, ако го помните, а човек с най-напредничави знания.

Другият тъжно сви рамене:

— Виновен ли съм, че брат ми Георги гние в Диарбекир… Какви по-добри знания от неговите, един възпитаник на Монпелие?

— Георги, вашият брат, беше доктор с всепризнати познания. Но той не е единствен. — Ново кратко барабанене по масата. — Наскоро мющерии ми разказваха за един доктор от Ески Заара. Начо Планински се казвал. Съвсем млад бил още, ама с ум и опит — нямаха думи да го нахвалят. Изучил Висшата медицинска школа в Букурещ и там минавал за пръв ученик на италианеца професор Давила121. И да не е вярно всичко, поне няма да е загуба да се опита. Ще може ли Стефан да издържи до Железник?

— Какво ти! — възкликна Миркович. — Ще докарам този доктор тук. По кесия злато за час път да ми поиска, даввам му ги. Че какво, мислите, ми е по-свидно — златото или да гледам Щилияна още толкоз млада, пък под черна забрадка?

И той така решително тръгна, че дори забрави да се сбогува.

3.

Даже да не беше прещедрото възнаграждение, обещано му от непознатия сливналия, доктор Начо Планински пак щеше без колебание да приеме поканата. Имаше две големи подбуди. Може би щеше да помогне на един страдущ и нуждаещ се (в този смисъл само преди година той бе давал клетва пред учителя си д-р Карел Давила), при това, както се говореше, един от стожерите на българщината в бунтовния Сливен. И още: че пътуването щеше да го откъсне за ден или два от враждебността, която го ограждаше в родния му град. Впрочем не — враждебността не идеше нито от града, нито от обикновените отрудени ескизаарчани; още със завръщането му от Букурещ те, неговите съграждани, усетиха готовността му да раздава докрай сили и знания за здравето и добруването им и търсеха каквато и да е сгода, за да му се отплатят с внимание и признателност. Но точно това дружелюбие на простия народ стана причина Планински да си спечели ненавистта и зложелателството на чорбаджиите. Никога не се разбра дали бяха очаквали да стане доктор само за тях и техните семейства — каймака на града, — или поне да се приобщи към кръжеца им на благоденствуващи верноподаници, ала съвсем, съвсем скоро той, лекарят, се озова в ролята на чумавата овца в мирното (според чорбаджиите) стадо на Ески Заара. И започна едно тровене на живота му — с повод и без повод, — което скоро го накара да стане пишман за радостта и нетърпението, пришпорвали го да се върне час по-скоро в родния град след годините на учение в Букурещ. При това положение как можеше да не е доволен от внезапно дошлото разнообразие в ежедневието?

Макар и да тръгна още по първи петли, пътуването не го уморяваше. Причината, не беше само в младостта — по това време д-р Начо Планински караше едва двадесет и четвъртата си година — и в здравата му физика. Непознатият му Русчо Миркович се бе погрижил в Ени Заара и в още две ханчета по пътя да остави свежи коне за смяна, та всъщност пътуването донесе на лекаря едно неизпитвано досега усещане — той за пръв път позна удоволствието на бързината. Тъй или иначе още далеч преди пладне каруцата с меки яйове навлезе в Сливен, не измина, а сякаш прелетя покрай коритото на някаква река, прекоси един голям и внушителен мост, после свърна наляво и скоро спря. Преди да слезе, доктор Планински се огледа. Да, човекът, който притежаваше подобен богат дом — ще речеш цял сарай122, — можеше да си позволи лукса да повика лекар чак от Ески Заара и със смените на конете да му устрои такова шеметно пътуване. Скочи пъргаво на земята и пое от каруцаря чантата си, когато внезапно друга мисъл проряза съзнанието му: притежателят на този палат положително беше от съсловието на чорбаджиите, пък болният му зет бил начело на народните работи в града — това също го нямаше в Железник…

Още се пооправяше от пътя, когато от къщата излязоха да го посрещнат. Онзи, който вървеше с широки крачки отпред, беше мъж над петдесетте, но прав, стегнат, лъхащ на сила и енергия. Носеше фес, но облеклото му беше изцяло европейско — тъмен сюртук с кадифяна яка, сива жилетка, тясна вратовръзка („папийон“, определи я лекарят) също в сиво. Лицето му отговаряше на фигурата и походката — удължено и с открито изражение, засукани не нагоре, а настрана каврък мустаци и почти черни очи с твърд поглед. „Здрав българин! — с уважение помисли д-р Планински, докато го изчакваше. — Навярно е започнал от нищо, а се е издигнал с труд, воля и характер.“ И прозорливостта му не го измами дори и в подробностите. Зад стопанина на дома ситнеше млада жена, виждаше се — бременна; по черти приличаше на възрастния мъж, а сълзите й издаваха, че е съпруга на болния.

Здрависаха се и размениха неизбежните приказки за пътуване, умора и прочие. Предложиха му закуска, но младият лекар отклони — имало време за трапезата, нека да му полеят да се измие и да го заведат при болния. Със задоволство изпълниха молбата му и не след дълго го въведоха в една стая, в която буквално всичко, трепереше от чистота. Д-р Планински се огледа. Потънало в белоснежната възглавница на леглото, едно слабо лице с изпъкнали ябълчни кости и воднистосини очи го следеше — едновременно с любопитство и надежда.

— Вие сте, значи, Стефан Гидиков — заговори с професионална опитност лекарят. — Като мотор на всички народни дела славата ви отдавна долетя и до нас в Железник. Е, няма как, самата тази ваша роля за въздигането на българщината налага да ви изправя час по-скоро на крака.

— Вярвате ли го наистина, докторе? — попита отпаднало болният. От усилието на няколкото думи се задави в мъчителна кашлица.

— Ако не го вярвах — вдигна рамене Планински, — щях ли да бия пътя до вашия войводски Сливен? — Каза го, както е думата, без да му мигне окото, а вътре в себе си вече съзнаваше голямата неистина на изреченото. Защото беше достатъчно добър лекар, за да не се измами в значението на тази суха кашлица, на трескавия блясък на хлътналите очи, на неестествения руменец върху сухата, заприличала на пергамент, кожа на бузите. После се обърна към Русчо Миркович и другите домашни: — Ако нямате нищо против, бих предпочел да прегледам господина Гидикова насаме. Моля, почакайте ме оттатък.

Прегледът му продължи дълго, почти час. Когато излезе от стаята, изтърсвайки термометъра в ръката си (този май беше първият медицински термометър, видян някога в Сливен), жената на болния седеше в ъгъла и кършеше ръце на скута, а Миркович мереше с нервозни крачки дължината на стаята. Впериха въпросителни погледи в него, но той се задоволи да каже:

— Госпожа, ще имате ли добрината да ми полеете да се измия отново? А сетне, ако е възможно, няма да откажа онова кафе, което ми предложихте при пристигането ми.

Хитростта му не успя. Щилияна наистина стана да му прислужи, но преди да го отведе към мивника, запита го „в упор“:

— Какво мислите за болестта на Стефан, докторе?

Той отговори на въпроса с въпрос:

— Ще бъде ли възможно да намеря за нощес място в някой хан? Иска ми се да остана до вечерта тука и да прегледам още на два пъти господина Гидикова — следобед и вечерта. За заключението ми е важно да го видя и да проверя температурата му и надвечер…

— Какъв ти хан! — възмути се стопанинът. — Целият този дом е на ваше разположение, докторе.

Лекарят се върна след малко сам, подръпна панталоните си и седна срещу Миркович от другата страна на кръглата масичка. Този път не се престори, че не забелязва въпроса в очите на стопанина:

— Не зная нищо за житието-битието ви — каза, — но ми правите впечатление на човек, пред когото в живота не са застилали китеници и никой не е отварял вратите пред вас. — Другият потвърди; сигурно се досещаше докъде ще доведе това встъпление, но с нищо не промени твърдото си изражение. — Така и предполагах. И затова пожелах кафето, макар, общо взето, да не минавам за негов любител.

— Одеве познахте, докторе. — Русчо Миркович говореше спокойно, но свали феса и с един шарен месал избърса потта, избила отново по челото му. — Аз наистина съм видял две и двеста. И с мене може да се говори направо, без думите да се заливат с шуруп като баклава.

— Не излъгах, когато казах, че бих искал да прегледам още два пъти вашия зет — привечер телесната температура е най-показателна, пък и искам да видя как ще му подействува едно лекарство, което му дадох.

— Тук сякаш ще последва едно „обаче“…?

— Познахте. И това „обаче“ е, че още сега дръзвам да изкажа мнение за болестта на големия българин Стефан Гидиков. И за съжаление думите ми няма да съдържат нищичко насърчително.

Ново избърсване на челото.

— Охтика, нали, докторе?

— Да, туберкулоза по нашему. И ме е страх, че е от най-лошия вид — скоротечната.

— Неспасяемо ли е? — тихо произнесе Миркович.

— Ако диагнозата ми се потвърди, на вас ще призная, че засега науката е безпомощна пред това заболяване. Но ще ви предпиша неща от народната медицина. Аз вярвам в нея, господин Миркович, макар и да не я смятам способна да извърши чудеса. Ала тъй или иначе през столетията и хилядолетията човекът се е научил да разпознава болестите и да открива как да се преборва с тях. Например още сега ще помоля в стаята на болния да се разхвърлят борови и елхови клончета — те ще освежат въздуха за увредените му дробове. Ще направим и всичко останало. А за по-нататък ще се доверим на милостта на Бога.

Влизането на дъщерята от само себе си промени руслото на разговора.

— Може би господин докторът е уморен — рече тя, докато поднасяше кафетата и чаши с вода. — И ще пожелае да отпочине след тежкия път…?

Докторът се засмя пресилено, за да разсее атмосферата в стаята:

— Ще излъжа, ако кажа, че не съм уморен — отговори. — Но въпреки това бих предпочел да поизляза. За пръв път съм в богатия Сливен, знаете, и ми се ще да го поразгледам. Единствено ме е страх да не се объркам на връщане…

— Само попитайте за къщата на Русчо Миркович, всеки ще ви упъти.

Той гледаше, гледаше и не вярваше на очите си — никога не бе допущал, че е възможно всред мръсната, воняща и пълна с миязми останала нейде в Средновековието Турция да съществува прелестен град като този Сливен!

Самото местоположение бе чаровно и изпълваше сърцето му с вълнение и сладост. От три страни го обграждаха планини — меки и заоблени на запад и юг, стръмни и сурови на север, с венец от странни, сякаш нарисувани скали, обагрени по неповторим начин в синьо. Обърнеш ли се обаче на изток, мигом забравяш, че си в Балкана — погледът ти те пренася в най-тучната равнина на плодоносна Тракия. Но не, планината е тук и ти си в планината; дори да затвориш очи, ти я долавяш с другите си сетива. Кожата ти усеща милувката на ветреца, долетял от нейните дъбрави, слухът ти се изпълва с ромона на стотиците вади, шуртящи през махали и дворове във всички посоки, ноздрите ти долавят тяхната влага, примесена с мириса на първите сокове на настъпващата пролет.

Изумен, очарован, д-р Планински бавно крачеше по улици и мегдани — всичките калдъръмени и така чисто изметени, както грижовна стопанка по три пъти измита двора пред най-лични гости. Както навсякъде в Турско, също и тук дуварите бяха до три аршина123 високи, но не закриваха богатите домове зад тях — повечето от камък и, невям лакоми за светлика на деня, с джамлъци към всички посоки. Е, срещаха се, разбира се, и по-скромни къщи, ала и те като богаташките така грееха от чистота и прясно варосване, та да се задъхаш от изгледа им. И друго направи впечатление на лекаря. Независимо богата или по-скромна беше къщата, от нея все долиташе шум от ръце, които се трудят — ако не бяха равномерните удари на станове, то ехтеше от чуковете на бакърджии, от теслите на арабаджии, от бургиите на тюфекчии…

А чаршията? Боже мой, когато излезе на чаршията, Начо Планински напълно се смая — той не бе допущал някъде в Турско да има на едно място такова изобилие и разнообразие на стоки. Докато агаларите дембелуваха и ловяха пролетния припек по кафенетата, тук в няколкото стотици големи и малки дюкяни се предлагаше всичко, което раждаше тази богата земя, или се сътворяваше от умелите ръце на изкусни майстори, но и можеха да се намерят редки изделия от четирите краища на Европа, че и извън нея. Зяпайки като последен хаплю от дюкян в дюкян, на доктора неведнъж му идеше да се ощипе — страхуваше се да не сънува.

Но онова, което го порази най-силно при дългата му обиколка из града, не беше нито прекрасната природа, нито китните домове, нито многообразието на предлаганите стоки; дойде то не от вещите, а от хората. Тъй както обикаляше и надничаше по сергиите, младият ескизаарец неволно стана свидетел на странна сцена. Един тежък чорбаджия, наметнат със скъпо рухо и с провиснат дебел златен ланец от пояса, се изправи пред едного, който предлагаше кафяв и син шаяк. Цяла минута двамата се гледаха мълчаливо — жива заплаха в образа и настръхналата фигура на чорбаджията, живо безразличие в човека от другата страна на сергията — и само равномерното „трак-трак, трак-трак“ от броеницата на посетителя нарушаваше тишината, настанила се помежду им.

— Ти, бре! — смръщено и по господарски се сопна човекът с рухото и ланеца. — Не ти ли казаха на тебе, че трябва да предадеш още един пастаф аба за конака? Колко пъти ще трябва хабер да ти пращам? Или очакваш с пешкир на рамо и с бъклица да те калесвам?

В Ески Заара всяка от тези думи щеше да има тежестта на една здрава плесница. Тук обаче човекът зад тезгяха с нищо не показа да се е разтревожил от строгата забележка, дори не благоволи да стане на крака.

— Можеш да провериш в кондиките на общината, Йоргаки чорбаджи — каза, свивайки рамене. — Всичко, щото ми е данък, съм издължил. И нямам никакво възнамерение да дам и четири пръста аба в повече.

— Кааак? — не произнесе, а почти изрева другият. — Искат ни го не от дружеството на женурята, хондрокефалийо, а за нова униформа на заптиетата. Ясно ли ти е, или не ти е ясно?

— Ясно ми е едно — с предишното пренебрежение отговори абаджията. — Ако конакът ще си облича заптиетата, да плаща. Нийде не е речено, че аз ще се трепя на ткалото, пък някой ахмак ще се кипри бадева със стоката ми.

— И туй дръзваш да го изречеш на мен, кмета?

— Мен ме управлява общината, не кметът. А в общината не всички са турски подлоги. — И човекът се засмя иронично: — Та може би затуй не са си оставяли дъното на потурите по шубраците…

— Ти!… Ти!… — разфуча се другият; толкова кръв се бе качила в главата му след подмятането за потурите, че лекарят се приготви да се справя с апоплектичния удар, който сякаш беше неизбежен. — Друга песен ще запееш ти, нехранимайко, когато ей сегичка цъфнат половин дузина заптиета…

И с тези думи си тръгна, но го застигна присмехулният отговор на абаджията:

— Прав ти път, чорбаджи. И кажи едно „чок селям“124 на конашките си приятели от мене, Серт Коста. И също, че ги чакам, тъй им кажи.

Неколцина, които заедно с Начо Планински бяха присъствували на сцената, се изкискаха; постараха се да го направят достатъчно високо, за да не остане то незабелязано от отдалечаващия се кмет. Когато навалицата се поразотиде, младият лекар се престраши да попита:

— Ще ме прощавате, господине, но наистина ли не ви стресна заплахата на този… този… Е, на вашия кмет, де.

— Можеш да не ми викаш така префърцунено „господине“ и прочие — усмихна се насреща му другият. — „Майсторе“ или „бай Коста“ стига. Пък иначе наистина пет пари не давам за заканите на Йоргаки чорбаджи. И не само защото нравът ми е такъв, че ме зоват Серт Коста. А защото другите ни общинари — е, повечето от тях — не са от неговото тесто измесени. И сред тях Йоргаки е сам като пръст в нос.

— Но ако е хошбеш с конака, може действително да проводи заптиета…

— И какво от туй? Виж какво, драги, трябва да не си тъдявашен, за да говориш с такъв страх за конака и заптиетата. Този Балкан зад гърба си видиш ли? Докато той е на един хвърлей от тука, Серт Коста не можеш го стресна с всичките падишахови бьолюкбашии и заптиета.

Начо Планински поздрави и, зашеметен, си тръгна, но след няколко крачки се върна за още един въпрос:

— Ще прощаваш отново, но какво беше туй за дъното на потурите? Видя ми се, сякаш кметът дамла щеше да получи от подмятането…

— И с право, и с право — ухили се Серт Коста. — Има си го той спомен не от друг, а от Хаджията. — В цяло Българско под „Хаджията“ разбираха само за един човек: за Хаджи Димитър, който преди три години уж умря на Бузлуджа, пък остана вечно жив в народната памет. — Още беше младо момче Хаджията, когато така тръшна Йоргаки кмета в една бодлива ограда, та той остави там половината си потури. И сигур още се стряска, когато си спомня как е препускал по донове през Сливен.

Лекарят бавно пое към къщата на Миркович. В свободолюбивата му душа съзряваше една мисъл: тук и само тук, сред тези горди и непреклонни планинци, можеше той да намери себе си…

… Диагнозата му за съжаление се потвърди — Стефан Гидиков наистина страдаше от скоротечна туберкулоза. Д-р Планински изписа цели три листа с упътвания за разни сиропи от сабур с пчелен мед, за отварки от бударица, росопас и смил, за лековити смески от бял тамян и сакъз с канела на прах и прочие, и прочие125, но на четири очи призна на стопанина на къщата, че повече разчита Бог да опази болния за доброто на България и българите, отколкото на препоръчаните церове. А когато на сутринта си пиеха кафето за сбогуване, плахо сподели назряващата в гърдите му идея да се премести в Сливен и тук, както той се изрази, да открие кабинет. Думите му бяха посрещнати с неподправен възторг от Русчо Миркович:

— Благославям минутата, в която тази мисъл е пробляснала в главата ви, докторе. Нашият Сливен е начело във всичко, но след заточаването на брат ми осиротя откъм истински образовани лекари. Е, чакаме да се върне наскоро синът на нашия индустриалец Тотьо Кювлиев, но що е един лекар за град като Сливен? Елате, докторе, и аз ви обещавам, че цялото българско население ще застане като един зад гърба ви!…

Нека избързаме с няколко месеца напред и да кажем, че също и този път на Бог му се досвидя да направи чудо и в първите дни на юли прибра при себе си големия българин Стефан Гидиков. Не след много — сякаш да заеме мястото му в народните дела — д-р Начо Планински осъществи намерението си и се премести в Сливен126. За да остане тук до края на живота си…

4.

Ако някой в този августовски ден имаше за цел да докаже как старото и новото се борят в Сливен и все още не успяват да се надвият, достатъчно беше да покаже облеклото на Стилияна Георгакева, която със забит в земята поглед (така от памтивека ходеха жените в Сливен) ситнеше през града. Тя носеше дълга и права пола от кафяво сукно, скроена по европейски, но зеленото й кадифяно елече над нея, яката на ризата, украсена с шевици, и шамията на главата можеха да прилегнат на която и да е селянка от балканските села…

Без да се смущава от тези нередности във външността си, младата жена прекоси две от махалите на същинския Сливен и подир малко вече се здрависваше с Аргира Димитрова. Учителката я посрещна радушно, но и посрамено — тъй като заедно с другите и „Баби-Иванкиното“ училище беше във ваканция (или отпуск, както казваха тогава), тя се бе заловила с катадневна домакинска работа и, защото не беше предупредена за посещението, „каяфетът“ й съвсем не подхождаше за посрещане на гости. За щастие нечаканата гостенка постъпи по най-добрия възможен начин — изобщо не забеляза външния й вид.

Изпълниха целия ритуал на „визитите“ по сливенски — настаниха се на хлад под клоните на крушата и току до ромолящата вада, изядоха по едно прясно сладко от бели череши и взаимно се осведомиха за здравето си. И най-сетне дойде време Стилияна да каже повода на гостуването си по никое време.

— Чини ми се, госпожице Аргира, че ние сме като воденица, на която са отбили водата.

— Кои „ние“? — предпазливо попита учителката.

— Жените на Сливен — беше неочакваният отговор. — След пет века изостаналост също и нашето колело беше на път — макар и със скърцане — да се завърти. Дружеството създадохме, сказки си обещахме да слушаме, за неделно училище заговорихме… Все хубави неща бяха…

— Защо говорите в минало време, госпожице Стилияна? Откъде туй „бяха“?

— Ще ви отговоря, но първо да помоля — не ми говорете на „госпожице Стилияна“. Само Стилияна, Тенинка или както другояче ви допада, ала не ми подхожда вие да ме назовавате със страхопочтителното „госпожице“.

— Вие също ми казвате „госпожице Аргира“ — засмя се домакинята.

— И съвсем основателно — сериозно потвърди Стилияна. — Ние и двете сме неомъжени, приблизително на едни години сме, ала къде сте вие, къде съм аз!… Дори е много, че съм седнала във ваше присъствие.

Похвалата, виждаше се, беше искрена, но и така пряма, че некрасивото, ала одухотворено лице на Аргира плувна в руменина.

— Хайде, нека да я караме, както ще ни е най-удобно на езика — предложи. И напомни: — Щяхте да ми обясните защо за добрите ни намерения казвахте „бяха“. И още — за пресекналата вода във воденицата ни.

— То, виждате ли, е едно и също. Нека да сме честни и да си признаем, че вдъхновител и двигател за нашите намерения беше един голям и благороден мъж, който, за съжаление, рано-рано ни напусна — Стефан Гидиков. И колелото на воденицата ни, едва проскърцало, се смълча и нищо чудно летният пек да го разсъхне напълно. Ако наистина сме честни, ще си признаем още, че без мъжки тласък не ще сме способни да преодолеем застоя. Просто силите ни няма да достигнат да надмогнем наследеното от пет столетия. — Очите на гостенката помръкнаха. Тя се прекръсти набожно и добави: — Имаше… Какво говоря и аз, има го още един сливналия, който може би дори повече и от господин Гидиков щеше да ни поведе към просвета и напредък, ала, уви, той също скоро ще ни събере на гробищата. Сигур се досещате — думата ми е за братовчеда…

— Анастас хаджи Добрев, разбира се.

— Да, Анастас си отива. Не така главоломно бързо като на господина Гидикова — нека бъде мир на праха му! — ала същата проклета болест гризе и неговите дробове. — Гостенката се сепна: — Ама какво ви разправям и аз! Нали и двамата сте учители, видели сте го на какъв хал е…

Аргира Димитрова предпочете да не споделя впечатленията си от болния учител.

— И тогава? Какво ще посъветвате да правим тогава, госпожице Стилияна?

— Без „госпожице“, само Стилияна — настоя гостенката. И продължи: — Да повикаме неволята като в приказките, пък като не дойде да отпуши водата във вадата ни, да запретнем ръкави ние самите. Грях пред света и българщината е да се примирим с петвековната си роля на тъпоумни твари.

— Не си ли противоречите? — стрелна я с поглед учителката. — Уж без мъжки тласък бяхме за боклука, пък сега — да запретнем ръкави ние самите… Или погрешно съм ви разбрала?

— Няма противоречие, госпожице Аргира. Ние чакахме да ни поднесат всичко на табличка — идея, посока, тласък. Защо пък сега да не опитаме обратното: със собствени сили да омесим тестото и едва за мятането в пещта да потърсим мъжка помощ? Само доколкото ще е нужно да се преодолее назадничавостта на баща ми и другите „по негов образ и подобие“ чорбаджии в общината. И да си спестим подигравките на волнодумците и злоезичниците.

Аргира Димитрова се заслуша с повишен интерес. Не само защото гостенката издаваше наличието на една дълбока пропаст в семейството на уж непоклатимия Йоргаки чорбаджи, но и понеже тази съвсем обикновена по ум и просвещение жена си позволяваше да мисли дръзко и да прави още по-дръзки предложения. Колцина бяха сливенките, умовете на които можеха да родят нещо като току-що изреченото?

— Усещам, дълго сте премисляли и оглеждали отвсякъде преди да похлопате на вратата ми. И ме сварвате неподготвена — мене, дето уж не ви подобава да седите в мое присъствие, — за да следвам мислите ви. Защо не ми помогнете, като ми дадете храната готово сдъвкана?

— Не е много онова, което имам да кажа. Три са целите, които ние, сливенки, решихме да гоним. Първата — да основем дружеството, можем да я смятаме зад гърба си. Втората — да ни се изнасят сказки от по-просветени люде, нека се надяваме, че ще го постигнем, когато читалището го уреди за мъжете. Но за третото — училището — хич ни няма. Него никой няма да го направи вместо нас. И аз седях и си мислех така: да се захванем ние и да го подготвим, разбира се, под ваше ръководство, да му скроим програмата не за една или две недели, а за месеци напред. И с всичко това на ръка да отидем при човек, за когото хем вярваме, че ще ни разбере и ще помогне, хем да има влияние и сили да завърти колелото ни.

— Ако повторя думите ви, бих рекла, че също и по тази, третата, цел главната работа е зад гърба ни, госпожице… е, хайде да е без госпожице, само Стилияна. Училището, както го виждам аз, трябва да има два главни дяла — просветен и, нека тъй да го наречем, домакински. Просветния естествено ще поема аз, но другите учители също са ми обещали ръка за помощ. Ще съставим две отделения — за съвсем безпросветените, които трябва да започнат от А и Бе и „две и две четири“, и за по-напредналите, дето вече се нуждаят да отворят очи за природните науки, за всеобщата и отечествената история, за географията и прочие. А домакинството ще се преподава едновременно на едните и на другите. Научих, че в града ни наскоро ще започне работа млад и родолюбив доктор, който, да се надяваме, няма да ни откаже помощта си. На никоя жена, мисля, няма да е излишно да понаучи нещичко за раждането и детегледането, за най-честите болести на пеленачето и невръстното. Вие бяхте обещали да предадете от майсторлъка си във везбата и шевицата…

— И държа на думата си. Макар че учителката ми, леля хаджи Калуда, майката на братовчеда Анастас, си остава къде-къде над мене.

— Зная една жена от Ново село, аз й викам леля Душка, дето е прочута готварка и въртокъщница. Питала съм я: щяла, била, с радост да запознае жените с гозбите, с приготвянето на зимнината, с варенето на сладка и петмези…

— За сладката и петмезите комай госпожа Руска Кутьо Ганчева няма равна на себе си — полугласно вметна гостенката.

— … и за всякаквито там тестени сладки. Остава ни коя да ни просвети в кройка и шев.

— На юг от Стара планина не ще се намери по-добра от Таша Йосифова.

Учителката сви рамене неопределено:

— На мен ли го казвате? Мигар не отидох при нея да ми ушие празничната рокля? Ала нали бяхте на събранието? Не помните ли как настръхнаха против нея нашите „добродетелни“ и „високоморални“ госпожи?

— Тогаз защо не поканим майка й? Госпожа Таша отдавна я надмина в майсторлъка й, ала и тя се е учила от баба Иринка Нойкова хаджи Йовкова. — (Нека мимоходом да споменем, че „баба“ Иринка едва есенес щеше да навърши четиридесетте…) — Пък и от родолюбиво коляно е — няма да ни покаже лакът, когато е за таквоз общополезно дело.

— Наемам се да я склоня. — Аргира каза „наемам се“, но всъщност имаше на ум да склони баба Иринка чрез дъщеря й Таша. Тя разпери ръце и се усмихна благосклонно: — Излиза, Стилияна, че нашата воденица е готова за завъртане на колелото…

— Тогава пременете се и да вървим за мъжката помощ. Нали е речено да не оставяме днешната работа за утре!

— Къде сте наумили да ме водите?

— При онзи, който е най-подходящ за нужната ни помощ. При господина Захария Жечков. Ама какво ви стана, госпожице Аргира? Не сте ли съгласна с избора ми? Ами че господин Жечков е председател на читалището, пък думата му тежи и в общината — кой повече от него може да ни подкрепи?

Пръстите на учителката изпукаха.

— Не е ли добре още малко да помислим? Да огледаме още веднъж работата от вси страни?

— Ако Захария Жечков ни откаже подкрепата си, тогаз щем не щем ще ни се наложи да мислим и кроим отново. Но доколкото го познавам, не допущам да не откликне на молбата ни. — И настоя: — Хайде, хайде, госпожице Аргира, навличайте роклята, дето ви е ушила Таша Йосифова и — право в кантората на Жечкови. Ама все пак защо се червите и колебаете, госпожице Аргира?

— Не, не се колебая и ей-сегичка ще се приготвя — каза учителката. И не излъга, но реши да замени една истина с друга: — Пък ако съм се изчервила, то е… Е, ще бъда откровена. Мислех си колко е странен светът, Стилияна. Странен и противоречив. Не се сърдете на думите ми, ама ето — баща ви Йоргаки чорбаджи е може би най-голямата пречка за всичко ново в Сливен, пък вие, неговата „плът от плътта му“, при това жена, ходите от врата на врата и с всички сили убеждавате да се надмогне старото и изостаналото и да се стъпи на друма на прогреса. Излиза, че невинаги ябълката ражда ябълка и крушата — круша. Случва се и на ябълка, при това киселица, да се роди, да речем, нар… Това беше. А сега ще ви помоля да ме почакате за минутка.

… Когато ги видя да прекрачват в кантората му, Захария Жечков първо не повярва на очите си, а после бързо-бързо натири оттатък писаря (двамата с баща си въртяха такава търговия, че държаха двама писари и половин дузина други служители) и забърза към вратата да ги посрещне. Раменете му, иначе малко попревити, сега от само себе си се изправиха, сред тъмната му брада се появи седефена усмивка, която само след няколко крачки се разпростря по цялото лице и направо засия в черните му зеници.

Той посрещна не радушно, а направо с въодушевление гостенките, настани ги на най-добрите места, настоя да ги почерпи.

— Не бива да ми отказвате — отговори той на възраженията им. — Нищо че сте дошли по работа, а не на гости; в края на краищата тук е християнски дом, а не хан, нали?

Всъщност не беше дом, а кантора и затова бяха подготвени да се справят с мъжко гостуване — кафета, напитки, емиш, — ала все пак беше кантора на Жечкови, та за двете гостенки се намери и нещо съвсем специално — шоколадови бонбони чак от далечна Швейцария.

Захария очакваше разговора да се води от Аргира Димитрова, все пак на една учителка по̀ прилягаше да изложи повода на неочакваното посещение, но се случи обратното. Думата бе подхваната от Стилияна Георгакева и тя обясни всичко с точност, яснота и убедителност, които изненадоха търговеца — доколкото досега той бе имал случай да помисли за нея, то бе винаги с нещо като снизходителното: „Онази там, дъщерята на Йоргаки, дето се е изучила на везмо…“

— Делото е народополезно и ние сме готови за него — завърши Стилияна. — Но за да го задвижим, имаме нужда да се облегнем на вашата десница, господин Жечков.

Той я изслуша внимателно, ала всъщност през цялото време погледът му не слизаше от безхитростното и умно лице на учителката. А когато Стилияна замлъкна, въпросът му беше пак към нея:

— Също и вие ли имате желание да се облегнете на моята ръка, госпожице Димитрова?

Стилияна Георгакева съвсем не можеше да се нарече глупава, но тя бе водила прекалено самотно съществуване, все настрана от хората и от живия живот, та от вниманието и се изплъзна тънкия начин, по който Жечков измести същината на разговора. Докато в разпаленото си слово под „ние“ тя винаги бе разбирала „ние, жените на Сливен“, със своето „вие“ той предлагаше ръката си на Аргира лично…

За разлика от Стилияна обаче учителката много ясно разбра онова, което бе изказано отвъд думите. За кой ли път днес тя се изчерви. Както и през цялото време досега, Аргира Димитрова остана с поглед към земята, но иначе отговори ясно и без колебание, но с трудно преодолима свенливост:

— Не крия, също и аз, господине.

По-късно Стилияна щеше неведнъж да си казва, че тези най-обикновени — за нея! — думи бяха предизвикали нещо като ореол или лъчение на радост около широкото и мъжествено-открито чело на Жечков.

— Предлагам ви помощта си, ръката си и целия себе си, уважаеми госпожици — произнесе той с щастлива усмивка. — Разполагайте с мене сега и завинаги.

5.

Както при всички големи празници, за Кръстовден127 Бяно Абаджи слезе от Барите още на развиделяване, а по-късно, пременен и обръснат, отиде да се черкува в храма „Свети Димитър“. След службата още се помайваше какво да направи, когато съвсем случайно — тъй му се видя отначало — до него се озова Сава Райнов, един от новите му млади приятели.

— Изглеждаш ми кахърен, Сава — подкачи го старият човек. — Що, нещо с караабаджилъка ли не върви? Или оная пущина, с която лустросваш абата, че да лови окото, вместо полза ти създава ядове?128

Отговорът на клуцохорчанина му издаде, че съвсем не е било случайно нито черкуването на Савата вместо в клуцохорската „Свети Никола“ в сливенската църква „Свети Димитър“, нито тръгването им рамо до рамо след литургията:

— А, не. Слава на Бога и на всички светии, но и алъш-веришът върви, също и моят прес си върши работата. — Младият човек се огледа и продължи, едва като се увери, че никой не го подслушва. — Кахърът ми произлиза от друго, господин Силдаров. Получи се преважен писмен хабер от нашия общ приятел, що навремето е бил под дяконско расо. — Попита с поглед и Бяно му кимна в отговор — бе разбрал чие име избягваше да произнесе. — Дълг ми е да събера съмишлениците, да го прочетем и съобщим.

— И защо не го направиш?

— Имам чувството, че съм следен, господин Силдаров. Не ме питайте за подробности — не мога ви ги даде. То не е като да съм видял някой да върви по стъпките ми или да слухти нощем под пенджерите на къщата. Ала сякаш самата ми плът усеща как нечии очи ме следят и дебнат. Окаже ли се вярно, не само аз ще пострадам, но ще докарам погром и връз главите на приятелите. — Сава Райнов помълча малко и като стигнаха приблизително точно посред Машатлъка — там никой не можеше да приближи до тях, без да го видят, — спря на едно място и продължи: — И реших да се допитам до вас, господин Силдаров. Вие имате многолетен опит в тези неща, пък и, казват, херодаята от памтивека е давала подслон на народните дейци…

Чак сега Бяно Абаджи разбра напълно казаното и недоизказаното.

— Не си премислил работата докрай, приятелю — каза. — Ами че ако наистина те следят, нали по дирите ти, по дирите ти ще стигнат и до херодаята? Вместо това аз се наемам да ти дам по-добър акъл, драги. Не се крийте по изби и кьошета, а си направете сбирката ей-така, на ачик, пред очите на всички. Само помисли: ако се съберете точно на това място, където сме, кой ще се усъмни, че водите съзаклятнически разговори?

— Почвам да разбирам…

— Не, не разбираш. Тук, разбира се, не може — все ще се случи познат да се присъедини към вашата дружина и да развали работата. Значи, мястото трябва да е хем на открито, хем настрана от людете.

— Наистина не съм разбрал, господин Силдаров — засрамено призна Савата. — Дайте ми акъл, както обещахте, ама ако може по-ясничко…

— Синът ми Боян ще бъде ли между вас? — последва неочакваният въпрос.

Истината беше, че Сава Райнов не бе помислял за Боян. Сега обаче се почувствува задължен да каже колкото се може по-убедително:

— Разбира се от само себе си.

— Тогава виж какво, млади човече. Преди десетина години с неколцина другари (няма защо да споменавам имената им) трябваше да поразсъждаваме над нещо от най-голяма важност. А беше таквоз време, че конашките копои гъмжаха като бълхите в козината на уличен пес. И знаеш ли що направихме? Изпекохме един гювеч, взехме една погача и бъклица вино и се настанихме горе, на сергията пред долапа ми. Минеше ли някой, виждаше само дружина приятели на мезе и чаша вино; дори и да дойдеше, щеше да чуе разговор за ланшния сняг. Пък ние разчепквахме, каквото имаше да се разчепква, и то, слава на Господа Саваота, по-късно даде добър плод. Ако одобряваш този наш стар хитър чалъм, още сега ти обещавам сергията.

— Да ви благослови Всевишният, господин Силдаров. Самото Провидение ми е подсказало да се допитам до вашата мъдрост… Благодаря за поканата, още в неделя на обед ще имате гости на сергията.

Те размениха още няколко думи за уточнение и се разделиха. Но едва изминаха по няколко крачки в различни посоки и Сава Райнов повика отново стария човек:

— Ще ме прощавате, господин Силдаров, ама моля да ми отговорите на един въпрос. Защо се заинтересувахте дали Боян Боянов ще е в дружината ни?

— Защото без Боян ще е някак противоестествено, сине. Кой ще повярва, че един седемдесетгодишен старец е седнал на зияфет с момчета на по двайсет и пет години? Виж, съвсем друго ще е, ако там бъде и Боян. Решил Боян да се събере на чаша с другари, отишли на долапа на баща му — какво по-просто и по-разбираемо от това?

Те си тръгнаха всеки по пътя си. Сава Райнов се чувствуваше така, сякаш е ученик и учителят го е изпитал, пък той не е знаел урока си…

Документът, изпратен от Левски по непознат пощар129 (на въпросите бе отговорил само „От Асланоолу Асан съм“ — това бе едно от тайните имена на частния комитет в Търново), носеше заглавието „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“ и бе твърде дълъг. Сава Райнов наистина го четеше бавно и отчетливо, та никой сетне да не може да каже, че не е чул това или онова, но тъй или иначе Бяно Абаджи, който седеше на трикрако скемле малко извън тесния кръг на мнимите зияфетчии, почти допушваше за втори път новата си лула, ингилизката, докато четецът да стигна до края. По-късно той има̀ случай да подържи в ръце и да огледа самата „Нареда“; беше изписана със ситния, но красив и ясен почерк на Дякона върху девет големи листа, и то само на лявата половина на страниците — Бяно правилно се досети, че Левски, който винаги мислеше отнапред за всичко, бе оставил десните страни за вписване на забележки и поправки.

Докато траеше прочитът, никой не се обади, нито дори помръдна — можеше да се помисли, че не живи човеци, а каменни изваяния слушаха, разположени в кръг посред сергията. Дори и когато Савата изчете последните редове на „Наредата“ — „Тоя закон ще трае до захващането на революцията. Щом гръмне първата пушка, важността му пада и ще влезе в действие нов военен закон, когото войводите със съгласието на Централния комитет нареждат“, — неподвижността и мълчанието продължиха; все едно, че се намираха в църква и току-що изслушали откъс от светото Евангелие, бяха изпаднали — всички до един — в благоговейна почит и смирение. И се наложи сам Райнов да ги подкани:

— Това ни е проводил нашият светец Васил Левски, братя. Иска от нас хубавко да обсъдим всичко и да си кажем съгласията и несъгласията. Моля ви, говорете. Аз ще замоля господина Икономова да се постарае да запамети вашите оценки, съвети и напътствия и после на скрито в дома си да ги запише най-точно.

Ако се изключат Савата и Бяно Абаджи, в кръжеца около недокоснатия гювеч бяха още седмина. Може би защото бе най-млад от тях или се чувствуваше по-неук, но обикновено при събиранията им последен отваряше уста Таню Стоянов. Сега обаче този ред бе нарушен именно от него:

— Освен едно голямо „Да!“ не виждам какво друго можем да речем, господин Райнов — произнесе той с дебелия си „като из бурия“ глас. — Ами че повечето ние го знаем от устата на самия бай Левски. Като вземете от това, че за революцията са нужни уреждане, пари, хора и оръжие, та стигнете до длъжностите, пощата, тайната полиция и наказанията. Щом веднъж сме го приели пред самия него, какво има сега да съветваме и напътствуваме? Или мигар някой ще се отметне от думата си?

— Не си прав, Таньо — поклати глава Димитър Топалов и с механични движения пооправи джувката на вратовръзката си; дори и излязъл на гощавка горе, току под Каракютук, той пак бе в претенциозното си европейско облекло. — Не си прав, защото едно е през месец или година да чуеш по някоя дума оттук-оттам, съвсем друго така, цялото от край до край. Не беше прав и Савата — продължи след малко. — За „Наредата“ на Дякона той думаше „това“, „всичко“, пък „това“ и „всичко“ е закон. И не какъв да е закон, а оня, според който ще се подготвя прежеланата ни свобода.

— Съгласен съм с господина Топалова — дрезгаво го подкрепи Михаил Икономов. — Пред нас е цялостен закон за утрешната революция — като се започне от подбудата и целта, премине се през уредбата от корена до сетньото клонче, та се стигне до длъжността и отговорността на всекиго българина, бил той войвода или редови войник. Кой например от нас бе осведомен какво е устройството на централния комитет? Кой знаеше нещичко за длъжностите в него и за свръзките му с частните комитети? А аз за себе си ще кажа…

Не се разбра веднага какво искаше да каже за себе си главният учител. Защото хората бяха излезли от състоянието си на вцепенение, отприщили се бяха и вече бързаха един през друг да кажат словото си.

— Ще ме прощавате — прекъсна ги Боян Боянов, — но в подкрепа на Топалова и Икономова ще ви дам пример от моя занаят във фабриката. Преди ние знаехме приблизително толкова: че горе в хавуза ще се събира вода, че в главното здание ще тракат станове и най-важното — че накрая ще се накатават пастафите сукно, сиреч ще дойде свободата. В „Наредата“ Апостола не е пропуснал нито една брънка от веригата: къде ще потече водата в хавуза, как ще се завърти келевото, по какъв начин силата му ще се пренесе до становете, как ще се действува при сполука или при засечка и прочие.

— Аз обаче настоявам да кажа за себе си — отново се обади учителят, — че все пак на най-лично място в закона поставям началото — подбудата и целта. То не е просто встъпление, братя, а основа, както да речем Символа на вярата130 за нас, християните. И стига да нямате никакво възражение, ще помоля нашия председател да го прочете отново. Съгласете се, че дали в Централния комитет ще има един или трима подпредседатели, дали издайникът поради пиянство само ще се пропъжда из редовете на войниците, или ще се наказва като другите предатели със смърт, е все пак второстепенен въпрос. Главният обаче си остава другият: каква цел ще се гони с цялата ни уредба и за какво ще мрем утре в Балкана.

Никой не се противопостави, та Сава Райнов извади отново красиво изписаните листове и зачете:

— Ще ме прощавате — за пръв път се обади иначе твърде словоохотливият Нено Брадата, — ала някои неща не ги разбирам и ще помоля да ми ги разясните. Като всекиго българина и аз от дете съм научил на гърба си що е деспотско-тиранска система. Но в наказателния закон имаше и друга някаква система, за сторонниците на която също се заплаща с куршум в челото. Я бе, кардаш, прочети що пишеше там, че не ми се обръща езикът да го изрека!

Сава Райнов отново се подчини и прочете:

— Анджък за тази въджишка132 „конституционна система“ ми беше думата — уточни Нено.

Обясниха му и той въздъхна комично, за да покаже, че се е успокоил. А в същото време се обади Иван Ханджиев:

— Тук между нас е и един стар и мъдър человек, който, колкото нази взети заедно, е врял и кипял в народните работи. Той също изслуша дръзновените предначертания на българския светец Дякон Левски — защо да не чуем и неговата тежка дума за тях?

Бяно бе имал намерението само да стои настрана и да слуша. Сега обаче, когато всички погледи се обърнаха с въпрос и уважение към него, той се видя принуден да се откаже от първоначалното си решение. И да започне някак по-лековато, за да поразсее тази прекалено сериозна, почти тържествена атмосфера. Изчука лулата о крачето на скемлето и си наложи да се усмихне широко:

— Щом ме питате, дълг ми е да отговоря — каза. — И не едно — три неща имам да ви река. Първо на първо, ще ви приканя да вземете бонелите и да наченете гювеча. Че и шевката също. Много чудноват ще да излезе вашият зияфет, ако цъфне сега тук заптие или конашки шпионин и види, че сте уж на гощавка, пък всичко на постелята стои недокоснато…

— Вярно бе! — изкиска се Нено Брадата. — Ние така се улисахме, че… Брей, брей, брей, дори негова милост — той показа с очи към Димитър Топалов — не е посегнал към бъклицата… Трябва наистина да е светец бай Левски, щом тук започнаха таквиз чудеса да стават.

— Второ на второ — продължи Бяно Абаджи, — да си признаете, че по-умен и бая по-опитен човек от вас (впрочем и от мене също) е сътворил тази „Нареда“, та вам (впрочем и на мене също) не остава друго, освен да я запаметите като десетте точки на „веруюто“ и да я припознаете за ваш (впрочем и за мой също) неизменен закон. И трето на трето, да се запитате — ама честно, като българи и християни — доколко вие постъпвате съгласно „Наредата“. Ето — имаше реч в нея за събиране на пари и оръжие, за съставяне описи на юнаци за първи позив, на храни и яхъри и прочие, за привличане към делото на всекиго българина, що не си продал душата за пуста облага я на дявола, я на турчина, а си е останал чист отечестволюбец, та щом се развее пряпорецът с лъва горе на Българка133, той начаса да застане под него с пушка в ръка. Ей на тези въпроси трябва да си отговорите вие, млади приятели, че да се види достойни ли сте за „Наредата“ и за нейния творец Дякон Левски.

Седмината мъже се омърлушиха — старецът, който на повечето от тях спокойно можеше да бъде дядо, ги бе посрамил с урока си.

(След малко повече от месец, когато Левски отново навести Сливен, те честно му разказаха за този урок, получен горе на Барите. Тогава Дякона се разсмя, пък не само не ги упрекна, ами доблестно им призна, че сам той неведнъж е изпадал в тяхното положение, когато е разговарял с Бяно Абаджи. И накрая им разказа поучителната приказка за везирите и дългите лъжици…)

6.

Навярно харемлъкът на Мехмед Хайдар бей не помнеше нито такова оживление, нито такава веселба като днешната — приблизително тази мисъл се въртеше из ума на Таша през цялото време, докато донагласяше жените му. То беше кикот, то бяха задявки, то бяха волнодумства — не са за описване. А всичко произлизаше от това, че мютесарифът не само бе дал повторно съгласието си, но дори сам бе подкачил своите жени да си ушият дрехи по европейски образец и зад затворената „Врата на блаженството“ да си устроят едно празненство по онова време в турския език липсваше думата маскарад), на което, разбира се, освен самия него и шивачката, дето щеше да ги приготви, нямаше да присъствува никакъв външен човек — ще рече външна жена, защото чужд мъж изобщо при никакви обстоятелства не можеше да прекрачи тук.

И сега, докато Таша ги дотъкмяваше в едната стая, Хайдар бей чакаше в другата — седеше с кръстосани крака на една възглавница до прозореца, пушеше лениво и с нищо не издаваше да проявява каквото и да е нетърпение. Че и особено любопитство не проявяваше. Твърде скромният му интерес се усещаше, но независимо от него Таша влагаше цялото си старание, за да превърне четирите халайкини в изискани европейки. На две от тях — първата жена в харема Назифе и позакръглената Каймет — тя бе ушила кринолини, докато Ренгинар и дребничката, но млада и още не плувнала в тлъстини Ергюл бе пременила в турнюри134. Но тъй като и четирите за пръв път обличаха нещо различно от вечните си шалвари, за Таша не бе лесна задача да ги нагласи в непривичните им одежди.

Когато всичко беше готово, Каймет прекара няколко пъти опитни пръсти по струните на саза, а Ергюл чукна по медното тасче, с което обикновено призоваваха Шабан, харемския евнух, и с това дадоха знак, че тържеството започваше. Преди още да се появят оттатък при своя съпруг и господар, Таша тихичко взе разрешение от Назифе и ги превари в другата стая — тя също имаше желание да види какво ще произлезе от представлението. Мехмед Хайдар бей не само че не се възпротиви, но напротив — с широк жест я покани до себе си.

— Заповядай, Таша ханъм.

— Благодаря, мютесариф ефенди — отговори тя, но остана права до стената между двете одаи; постъпи тъй не толкова защото не можеше да си представи как ще седне в тясната си пола по турски на ниската възглавница, колкото от съзнанието, че на нея, в края на краищата само една шивачка и гяурка, права и до стената й е мястото.

Измина още минута — гълчавата през вратата издаваше, че жените се колебаеха коя първа да прояви безсрамие, като се появи в подобен „каяфет“ пред техния господар. Оказа се, че най-голям кураж е имала лудетината Ергюл. Тя прекрачи през вратата и като се кълчеше комично, бавно продължи до отсрещния край на стаята.

— Аферим! — засмяно одобри Хайдар бей.

Вероятно поощрени от това негово „аферим“, една след друга се заизнизаха и останалите. Сега беят изръкопляска — начин на изразяване възхищение, който очевидно бе усвоил от „раята“. Това подтикна жените към още повече глезотии и предвземки. Те вървяха нагоре-надолу по дължината на стаята, поздравяваха се префърцунено и като не знаеха как аджеба се държат истинските европейки, заместваха го с какви ли не гевезелъци. Таша ги следеше усмихната, но внезапно усети, че самата тя е обект на особено внимание. Огледа се бързо и разбра, че не се е лъгала — мютесарифът само хвърляше по някое око към кривящите се жени, а всъщност през цялото време не я наблюдаваше, а просто я поглъщаше с поглед. Усмивката позастина върху устните на Таша и бенките заеха обичайното си място. Тя премисли трескаво и реши, че най-разумно ще е да се преструва, сякаш не е забелязала този лаком мъжки поглед. Но Хайдар бей продължи да води играта по своему:

— Аферим! — повтори той. И веднага хитро насочи това „аферим“ към самата нея: — „Мал саабине бензер“135, Таша ханъм.

— Прав си, мютесариф ефенди. — „Мютесариф ефенди“, а не „Хайдар бей“ — така по-ясно се подчертаваше разстоянието и отдалечеността в положението им. — Ти си стопанинът на четирите ханъми и добрият ти избор издава вкуса ти…

Тъй рече, при това със свита душа, Таша. Защото сега за пръв път през съзнанието й мина смътното безпокойство, че цялата тази игра, която устройваха и на която — тя го бе разбрала — вдъхновител бе мютесарифът, съвсем не е било проста забава, а нещо преднамерено, в което на нея е предназначена по-особена роля…

Сякаш за да й се притекат на помощ, жените обогатиха представлението с ново хрумване — захванаха да си говорят помежду си, чупейки езиците си в някакво невероятно подобие на френския език. Таша естествено също не знаеше френски, но за малко забрави начеващото в душата й опасение, когато ги чу да си говорят на „бунджур“ и „мъдъм“136. Тя прихна, Мехмед Хайдар присъедини смеха си към нейния. Но запасът от „френски“ думи на ханъмите се оказа твърде плитък и те скоро-скоро го изчерпиха. Тогава обаче на закачливата и изобретателна в похотливостта си Ергюл й хрумна да го замести с друго. Тя започна да наподобява — все според харемските й представи — поведението на мъж и като изигра, че уж случайно прекарва длан по закръгления от възглавничките задник на Ренгинар, изпя с многозначително подхилване:

Таша се смути от безсрамието и наглостта на песента, но се постара да прикрие чувствата си — тъй или иначе беше външен човек и друговерец в харема на един мюсюлманин и не й подхождаше да налага дори с гримаса промени на законите, които несъмнено властвуваха тук.

И все пак смешните идеи малко по малко се посвършиха, веселбата превали зенита си. Хайдар бей има̀ благоразумието да я прекрати навреме, преди тя да се е превърнала в тегоба. Той покани всички — включително и Таша — да се почерпят и празненството завърши около блюдата с баклави, кадаифи и реванета. Тази гощавка също стана повод за много смях — човек наистина не можеше да не се разсмее, гледайки тези жени в малакофи и турнюри да се обтягат по възглавниците и да тъпчат сладкишите в устата си с пръсти…

Когато се позаситиха, беят направи знак и му поднесоха сребърна купичка с гюлова вода, за да изплакне шурупа от ръцете си. След него съдинката обходи и останалите. Той ги изчака, после бавно се надигна. Изглежда, такива бяха правилата тук, защото това бе знак жените да скочат на крака, за да го изпратят; изправи се, разбира се, заедно с тях и Таша. За пръв път от онова предишно „аферим“, придружено от поговорката, Хайдар бей се обърна към нея:

— Ако не бързаш за някъде, Таша ханъм — каза, — защо не се отбиеш за малко при мен в селямлъка? — И прибави шеговито: — Представи си, че съм си наумил и на мен да ушиеш нещо…

За една дълга минута се възцари мълчание — нито една от петте жени не си правеше илюзии относно онова, което предстоеше да се случи в одаята на бея. Таша видимо побледня — освен за онова, което я очакваше, тя си даваше сметка, че не беше в силите и възможностите й нито да го осуети, нито даже да го отложи. И като стисна така яростно малките си юмручета, че ставите й изпукаха, отговори със смес от покорство и гордост:

— Както заповядаш, мютесариф ефенди. Аз съм рая, робиня, и съм длъжна да изпълнявам заповедите.

Той понечи да възрази, но очевидно прецени, че харемлъкът не е място за подобен спор и се задоволи да свие рамене и да тръгне. Таша за последен път се поколеба, пък покорно го последва. Двамата изминаха в мълчание дългия пруст и — нещо невероятно за мюсюлманин — той отвори една врата и с жест покани жената да влезе първа. Докато затваряше зад нея, Таша се огледа. Не се намираха в спалня, както беше очаквала, а по-скоро в стая, в която по чудноват начин се смесваха азиатското и европейското подреждане — миндерлици с атлазени възглавници ограждаха четирите стени, пък в средата имаше елипсовидна маса с шест резбовани стола около нея. Тя се успокои, но само наполовина — ако мъж ще изнасили жена, той може да го стори и на пода, а не непременно на мек одър; дори, разправяха, някои предпочитали така…

Беят се настани на миндера и направи знак на жената да последва примера му. Таша размисли бързо и избра един стол — все пак от стола не могат да я катурнат ей така, както би станало на миндера.

— Имам чувството, че ви е страх, Таша ханъм — започна той по-скоро приветливо. — Недейте, отпуснете се, тук няма нищо страшно.

— За робинята изобщо няма нищо страшно по простата причина, че тя не може да избира съдбата си.

— Престанете да ми навирате в лицето това „робиня“, „рая“ — уж й се скара Хайдар бей, но гласът му прозвуча не строго, а ласкаво. — Аз съм поканил Таша Йосифова, а не една робиня.

— Може би в такъв случай ще ми кажете и на какво дължа тази покана, мютесариф ефенди.

Мъжът се засмя и разпери ръце.

— Ще бъде противоприродно, ако не сте го разбрали. — Гласът му внезапно омекна, изпълни се с нежност и неподправен копнеж. — Откакто преди време ви видях, вие непрекъснато сте пред очите ми, Таша ханъм. Сънувам ви наяве, мисля за вас, със сърце и тяло съм устремен към вас. Ден и нощ, разбирате ли, ден и нощ. Аз… аз ви желая, Таша, както никога не съм желал жена през живота си.

Таша се насили да не се поддаде нито на измамната му нежност, нито на мнимия копнеж в гласа му — той беше мюсюлманин, а за всеки мюсюлманин жената по самия им верски закон не е нищо повече от оръдие за задоволяване на плътските нужди и разплодно добиче.

— Защо не вземете онова, което желаете, бей? — предизвикателно отговори тя. — Ами че ето на̀ — дошла съм ви на крака…

Той я изгледа продължително; имаше такъв вид, сякаш словата й прекалено бавно достигат до съзнанието му или че му коствуваше голямо усилие да ги проумее. После, без да каже дума, една по една изу кундурите си, остави ги на чергата до себе си и се изправи. „Ето, сега ще ме грабне!…“ — панически помисли Таша, но за нейно изумление той я отмина и с рязко движение отвори вратата. Ергюл, която бе подслушвала с ухо на ключалката, не падна, а буквално пльосна посред стаята и турнюрът й се качи някъде чак към врата. Мехмед Хайдар бей бавно се върна на мястото си и надяна обувките — поне външно не издаваше да е разгневен. Младата Ергюл се изправи несръчно, заплитайки се в непривичната пола и в смущението си, и застана права и със спуснати покрай тялото ръце — съвсем като дете, което очаква заслужена плесница. И се загледа очаквателно в мъжа си.

— Избери си сама наказанието — произнесе нехайно Хайдар бей.

Тя се поколеба дали да ревне — класическата защита на всяка жена от Ева до сега, — но прецени липсата на гняв у него и предпочете да каже смирено:

— Виновна съм, господарю. Нека ме сполети, щото ти отсъдиш…

Мъжът я погледна така, сякаш я претегляше на везна.

— Твоя воля — рече, свивайки рамене. — Отсъждам три нощи да спиш на един одър и под една завивка с Шабан…

— Вай, аллах! — възкликна тя. Гласът й съдържаше безкрайна пъстрота от разнопосочни чувства — като се започне от благодарност, че се отърваваше толкова леко (според законите на исляма той можеше и да я убие и вината да бъде стоварена върху нея!), та се стигне до ужаса, че тя, необуздано разгулната и ненаситна на мъжка плът, щеше три безкрайни нощи да се измъчва от близостта на един скопец… — Да бъде волята ти, господарю — каза и се оттегли заднешком.

— И затвори добре вратата — настигна я новата му заповед. А докато тя излизаше, единственият му коментар беше: — „Ханъм късасъ̀ — аллах беласъ̀“.138 — После без видимо раздразнение се върна към прекъснатия разговор: — Та докъде бяхме стигнали, Таша? — запита, когато отново останаха сами. — Ах, да, че мога да ви насиля. Така е, за можене — мога. Но аз не искам да ви насиля. Искам да дойдете при мене сама, доброволно и… и с желание, госпожа Таша…

Това неочаквано „госпожа Таша“ я стресна. Тя се върна бързо назад в разговора и чак сега си даде сметка, че от самото влизане в одаята и от онова начално „Имам чувството, че ви е страх, Таша ханъм“ целият разговор помежду им се бе водил на български. И Хайдар бей бе произнасял всичко толкова ясно и вярно, без никакъв оттенък или заваляне, че жената изобщо не бе усетила преминаването от един език на друг.

Слисана или по-скоро изумена, тя се взря в лицето на мютесарифа. Призна в себе си, че той беше истински хубав мъж — с мъжествена стойка, с ясно лице и правилни, но не и женствени черти, с мустаци и бакенбарди като на чужденец, а не на османлия, и с отсянка на мъдрост и доброжелателство в изпъкналото чело и кестенявия поглед.

— Вие сте красив мъж, Хайдар бей — продума тя тихо; за пръв път го нарече по име, а не с безличното „мютесариф ефенди“.

— Да смятам ли, че това е отговорът, за който мечтая? — попита той и гласът му, загубил звучността си, прозвуча напрегнато и дрезгаво.

— Отговорът на робинята или на свободната жена?

Мехмед Хайдар дълго, много дълго не произнесе нищо.

— Струва ми се, че е излишно да казвате нещо повече — наруши най-сетне собственото си мълчание.

— Напротив — възрази тя. — Искахте истината и аз ви я казах. Но се чувствувам някак длъжна и да я поясня, тази истина, Хайдар бей. Вие сте красив мъж и неподозирано благороден, но… но просто не предизвиквате у мене онази тръпка, която на езика, на който говорим сега, се нарича любов…

— Изключвате ли, че тази тръпка все пак може някой път да ви споходи?

В този момент Таша изневери на честността си. Истината беше, че тя не можеше да си представи когато и да било — утре или след хиляда години — да изпита желание да легне с един турчин. Но гласът му бе прозвучал така отчаяно и с толкова вътрешна надежда, че тя с изненада се чу да казва:

— Не, не го изключвам, бей…

— Няма да ви се натрапвам с повод и без повод, няма и да ви припомням често, но вие знайте, Таша, че аз ден и нощ ще чакам вашето „да“…

И пак се възцари мълчание — казал всичко, той очевидно не се готвеше да я удавя и „да сваля звезди от небето“. Преценила, че турчинът наистина няма намерение да я насили, Таша полека се изправи и още по-полека направи две крачки към вратата. Там обаче се обърна на пети.

— Мога ли и аз да попитам нещо, Хайдар бей? — Той потвърди с кимване на глава. — Не разбрах това, което стана и… което не стана, бей. Вие сте мюсюлманин, при това облечен в огромна власт. Според привичките на народността, вярата и поста ви, вие можехте да получите всичко, каквото желаете, даже без да проявите пехливанско насилие — само една дума на мютесарифа е достатъчна да сломи волята на коя да е гяурка. Защо не се възползувахте?

— Трябва да ви разкажа една подробност от живота си, Таша, за която, мисля, никой в Сливен не знае. Още съвсем малък останах кръгъл сирак — „благата и медената“139, както казвате вие, за по-малко от месец прати в гроба всички други от семейството ми. И един българин ме отгледа с челядта си. Обикновен човек, нито богат, нито беден, сам затруднен да изхрани почти дузина гърла, ме прибра под покрива си. И — надявам се — ме направи човек. Да, именно това е, научи ме на човечност. Колко щеше да му струва да ме покръсти, да ме направи враг на султана и на исляма? Но не — той ме отгледа като свое дете, изучи ме според възможностите си, но не посегна на вярата ми140. Само… само ме възпита като българин, а не както — как го казахте вие? — като мюсюлманин, с привичките на народността, вярата и поста ми. Научи ме да презирам насилието под какъвто и да е образ то. И… И да вярвам в силата на „онази тръпка, която се нарича любов“… — Той не стана от мястото си (страхуваше се, че това движение ще я уплаши), само й се поклони. — А сега можете да си отидете, Таша. Само ви моля да помните, че аз ви любя, желая и чакам…

Объркана и зашеметена, Таша си тръгна, олюлявайки се като пияна. И дори пропусна да се сбогува…

7.

Нищо не е по-весело или по-тягостно от едно семейно събиране — всичко зависи от хората, които съставляват това семейство, и от повода. Ако се водеше от това правило, в което вярваше още от младежките си години, Бяно трябваше да приеме, че днешното не е просто събиране, а истинско празненство на Силдаровския род. Поводът наглед заслужаваше да се нарече чудесен — Руска бе събрала цялата рода, за да изпратят Димитър в Плоещ, където още след смъртта на Кутьо бяха заминали Андон и Ганчо, по-малките му братя. Кой няма да се радва, че един момък, който вече гони двадесетте, а не вижда никакво бъдеще пред себе си, ще получи просвета и може би някакъв занаят. Ето, това беше на път да се сбъдне — стягаше се керван закъм север и един Рускин познат от керванджиите щеше да го отведе на по-добро и към сполука.

Все наглед беше същото и с рода̀та. Никого не бе забравила Руска и никой (освен Христовица, която лежала от ушебол) не бе пренебрегнал поканата й. Всички, в жилите на които течеше по някоя капка от Силдаровската кръв, бяха почели тържеството. Че имаше дори и един полувъншен — поп Юрдан поп Димитров; те сами не знаеха каква точно е роднинската връзка помежду им, ала той все пак присъствуваше колкото като човек от джинса, дваж повече като свещеник — нали нему се падаше да благослови момчето в началото на дългия друм?

Да, наглед всичко беше като на личен семеен празник. Но никой по-добре от Бяно не виждаше колко много е това наглед. Защо ли? — Ами че преди всичко затова, че Димитър отиваше под чужд покрив и от чужда погача залък да чака. После заради Руска. Отгледала тя три деца, все момчета-юначета, а ще кукува тук сама и с дни и месеци, а може би години ще се мята между четирите стени на собата си. И най-сетне за Силдаровския род. Вярно, Боян бе дошъл с цялата си челяд и Христо, синът на покойната Трънка, с двамата си сина, ала това всъщност бе всичкото, останало от Силдаровците — пръстите на двете ръце стигаха, за да ги изброиш. А Силдаров май бе останал единствено Бяно. Зер нали Боян по принуда се писа Боянов, а Христо пък сам си избра по бащиному Пеев. Не, Христо не биваше да се брои, той изобщо никога не е бил Силдаров, а Смеденов, на фамилията на баща си. Е, от целия този голям нявга род имаше още един Силдаров там нейде в Цариград, но и той…

Пък и доколко се имаха като рода̀ тукашните? Действително Боян и Руска горе-долу общуваха и поддържаха някакъв досег с Христо, все пак техен първи братовчед, ала децата им едва се знаеха, надали се познаваха всеки път, когато се срещаха на улицата. Осветеният от обичая и оцелял през вековете български род ли беше това?

… Гощавката мина криво-ляво по правилата — хапнаха, пийнаха, намериха се някои и песен да изкарат, и с неизбежното за сливналии „Брей… брей… брей…“ да огласят махалата. Но зад всичко това се усещаше някаква принуденост и нагласеност — правеха го, защото трябваше да се направи, а не защото им идеше отвътре… Така поне оценяваше Бяно това тържество в изпроводяк на внука. И когато си засладиха с по една чинийка с прочутото Рускино сладко от орехчета, той — невям единствен пушач от събралите се — промърмори някакво извинение (всъщност наистина избягваше да пуши на затворено пред непушачи, особено пред деца) и излезе уж само за една лула тютюн на двора.

Взе си скемлето, намери хубавичко място на припек и с бавни движения напълни и запали лулата. Не помнеше от колко време беше пушил неподвижно, когато през стената от преплетени пръчки на сайванта долови момчешки говор. Разпозна ги по гласовете им — бяха Димитър и Стефан, първородният син на Боян.

„Всички ми се радват и ме засипват с пожелания — говореше Димитър, — пък на мен тука ми е свито. Колкото радостчица имам, тя е сал за едно — че подир толкоз години ще се събера с братчетата си.“

„Ам’чи щом е така, защо хващаш друма към далечния Плоещ? Че той е даже по-далеч и от Букурещ бе, бат Димитре!“

„Какво да правя? Не съм вече дете, трябва да си вадя хляба. Баща ти ме изпита става ли от мене хаврикаджия — нищо не излезе. Дядо ме повика за помощник на долапа — окепазих се, че и хорска стока окепазих. На маминия стан не ме бива. Е що? Мигар ще пусна брада до пояс, пък още вдовишкия й хляб да ям?“

„Може наистина да не ти иде отръки занаят — опита се да го успокои Стефан, — те, изкусните ръце, били дар от Бога. Тъй съм чувал, пък Бог не дава всекиму едно и също. Отгде да знаеш, може орисията ти да е била търговия да въртиш…“

„Как се завърта търговия с празни ръце бе, братовчед! Пък и има ли някой от рода̀та такъв паралия, който да бръкне под тюфлека и да каже — на̀, Димитре, отваряй такъв и такъв дюкян да си изпробваш силите в алъш-вериша?“

Бяно слушаше поразен — Димитър и Стефан той ги имаше още за хлапетии, пък виж ги на̀, разсъждават по-ясно от мнозина възрастни!

Докато да си каже това, оттатък ще да са разменили други приказки, защото разговорът бе преминал на друга тема:

„… но помни ми думата, братовчед — казваше Димитър, — аз няма да си сменя нито вярата, нито народността. Един син на Кутьо Ганчев и внук на Бяно Силдаров както ефенди, тъй и домнул не може да стане. Аз ще се върна, при туй — тоз кръст отгоре ми! — ще се върна като освободител!“

„Какво значи освободител?“

„Ей таквоз — човек, който носи на другите свободата.“

Изкискване — дълго и многозначително.

„Аз пък ще ти кажа друго, бат Димитре. Когато ти дойдеш като освободител, аз ще те посрещна тук вече свободен. И то свободен със собствени сили — мои и на другите честни българи, — не от помощта на тогова или оногова чужденеца.“

Бяно тъкмо щеше да похвали в себе си момчетата, когато продължението на Стефан накара сърцето му да застине в ням ужас. Защото петнадесетгодишният му внук неочаквано изтърси:

„И когато влезеш в родния Сливен, по отсечени турски глави ще минеш! От моята ръка отсечени…“

Това беше вече премного. Възмутен до дъното на душата си, старецът реши да изостави ролята си на невидим слушател и извика:

— Стефане! Чуваш ли ме, Стефане, я ела тука! Нека и Димитър да дойде.

Повика двама, а се явиха трима — на разговора отвъд плетената стена е бил присъствувал и Ангел, „изтърсака“ на Боян, но не е дръзвал да се намесва в приказките на батковците. И застанаха в редица и „като аптекарски шишета“, както се казваше в Сливен, откакто лани в 70-та, арменецът Михаил бе открил първата спицерия: вдясно бе „забил кол“ Димитър, до него в средата Стефан и на левия край Ангел, най-дребният.

— Повтори последните си думи! — строго рече Бяно, като се обръщаше към Стефан. — Повтори ги, повтори!…

— Ам’чи казах на бате Димитър, че когато се върне, тук ще е вече свободна българска земя.

— И после? Какво рече после, питам? — Никакъв отговор. — А, не щеш да кажеш, така ли? Срам те е, а? Е, слава Богу поне за това, че те е срам. Добре, ще го повторя вместо тебе. Ти му обещаваше, господинчо, че когато се върне, ще мине по турски глави, отсечени от твоята ръка. Така ли беше?

Очакваше гузно замълчаване, но сгреши — момчето не само не замълча, но не опита дори да замаже грозната си закана.

— Казах му го и то наистина така ще бъде, дядо — заяви, без да отмести поглед. — И не ме е срам, че съм го казал. — И добави отчетливо: — Никой не го е срам, когато казва една истина.

— Истина, тъй ли? — вдигна белите си вежди Бяно. — Ще застелеш Сливен с турски глави, така ли?

— Така ще бъде. Нека само да порасна още малко.

— Благонравие на ревностен християнин, няма какво да се каже — присмя му се старият човек, но Стефан отговори без наглост, ала с вътрешна убеденост:

— То ще е наистина по християнски, дядо. Учихме по Свещена история — даже в Светото писание е казано „око за око, зъб за зъб“…

Твърдостта на отговора накара Бяно Абаджи да зяпне срещу момчето. И сякаш за пръв път го видя истински. И разбра откъде идеха и заканите, и прямотата, и липсата на страх и угодливост, и неотстъпчивостта — ами че само да залепяха едни мустаци върху горната устна на хлапака и с въглен да изпишеха една отвесна бръчка между гъстите, триъгълни по форма вежди и всеки по-стар сливналия щеше да се закълне, че пред него е Георги Силдаря, Бяновият баща. Онзи, който нявга с бяла риза и изкъпан перчем бе увиснал на портата на собствения си дом.

— Добре си го запомнил — рече, — наистина в Библията е писано „око за око“. — Старецът се ядоса на себе си; ядоса се на нотките на гърчене, които усети в гласа си. — Остава да кажеш за чие по-точно око имаш да отмъщаваш.

Също и този път отговорът не закъсня:

— За главата на татковия братовчед, дядо Бяно. На Георги Трънкин войвода. Или що? Да не мислиш, че съм забравил побитата му на кол глава и оплювките, и замерването с фъшкии по нея от гаджалите? Ей толчав бях, дядо, ала още тогаз се заклех един ден да отмъстя десеторно и стократно за отсечената глава на Георги Трънкин.

„Това е! — въздъхна в себе си Бяно. — Насилието ражда насилие, на второто насилие се отвръща с дваж по-страшно насилие и така безкрай е кръговратът, който пет столетия царува в тази земя. Турчинът върши насилия, понеже е в самата му природа и защото го смята част от правото му на господар, благословено е то и от исляма. Българинът пък отвръща с насилие, защото във всичките тези пет столетия не се е примирил с участта си на роб, нито е загубил българската си гордост. И пак насилие, и на насилието — насилие!… Ето го и този голобрад малчуган, който от Светото писание не е научил «ако те ударят по едната буза, ти подложи и другата», а «око за око…». Когато погубиха Георги на Трънка, Стефан ще да е бил колкото един палец, пък още тогаз е изпълнил сърцето си с отровата на отмъстителността и сега само чака да порасне, за да продължи кръговрата на насилието, което ражда насилие…“

Такива или подобни мисли се завъртяха под бялата коса на Бяно, но той се въздържа, не им даде глас — не можеше да поздрави злопаметството и непримиримостта на внука си, но не можеше и да ги осъди. И се задоволи да каже с престорен присмех:

— Радвам се, че поне ще изчакаш да пораснеш, преди да захванеш сеченето на главите, Стефане. Защото ще пораснеш не само на снага, но и на разум. И тогава ще проумееш, драги, че има един закон, който е по-висш от „око за око“ и неговото име е човечност. Ще разбереш и друго — че от турчин до турчин има разлика, не на всички главите са като за сечене. Знаеш ли например, че още тогава, пред побитата на кол глава на Георги, един мъдър турчин е прегърнал през раменете баба ти Трънка и й е рекъл да не плаче, а да се гордее с погиналия си син?

Още дълго говори Бяно Абаджи все в същия дух. Не знаеше дали нещо от думите му влиза в ръбатата силдаровска главица на момчето, но и се плашеше да попита — изпитваше боязън, че в отговор може да получи някоя друга възхвала на насилието, родено от насилие, която да го постави „с гръб до стената“. Дори едно „разбра ли“ не дръзна да запита, а приключи с добре изиграна дядовска строгост:

— А сега вървете. И да не съм чул повече таквиз думи и закани!

Подчиниха се и си тръгнаха, но само двамата по-големи — Ангел остана на мястото си и не отлепи крака от отъпканата земя.

— Какво? — попита го Бяно. — И ти ли напук на името си се каниш да застилаш града с човешки глави?

— Не, дядо Бяно — с уважение произнесе момчето. — Останах туй да ти кажа, че мен не ме влече към калъчи и пищови. Хич, ама хич не ме влече…

Както преди малко със Стефан, белокосият мъж сега се вгледа с нови очи и към Ангел. Във всичките тези години, откакто се бе намерил най-малкият от внуците му, той го бе приемал ей така, като невръстна издънка на рода, задоволявал се бе да му даде армаганче или да помилва главицата му, ала никога не се бе взирал изпитателно в лицето му. Направи го сега. И веднага разпозна меките закръглени черти на майка му Райна, нейната катраненочерна коса и бялата като киреч кожа с игривите трапчинки на двете бузи. Но Ангел очевидно приличаше на майка си не само по външност, но и по нрав — Бояновица не беше с прекалено лесно огъващ се гръбнак и бе възпитала децата си като добри българи и християни, обаче в същото време беше и много далеч от вироглавството и непреклонността на Силдаровците.

Той повика момчето, настани го на коляното си, приласка го.

— А към какво те влече сърцето, Ангеле?

— Искам да стана като главния учител, дядо.

— Михаил Икономов?

— Михаил Икономов. Или като даскал Добри Чинтулов. Да бъда… Не знам как да го изрека, дядо. Искам много книги да прочета, много познания да събера, а после да ги раздавам с пълни шепи на българчетата. — Кратко замисляне. — И да ги науча що е добро и що е зло…

Старият човек усети как нещо в него, може би отдавна забравено, но никога непогребано, сега трепна в гърдите му, изкачи се нагоре и спря като буца на гърлото му. Беше то мисълта за Доброто…

8.

Не се искаше Бог знае каква прозорливост, за да се разбере, че са пътници отдалече — по твърде изисканите им дрехи имаше пръски кал, пък на̀, октомври изтичаше без в Сливен да е паднала капка дъжд. От вида на тримата и от държанието им по-набитото око лесно можеше да се досети, че са хора на пара̀та, най-вероятно търговци. Двамата по-възрастни — тъмнокосият с острите черти на решителен и избухлив човек и русият с меката, подкупващо-блага физиономия — трябва да бяха някъде между трийсет и пет и четиридесетгодишни, вероятно ортаци в търговията; третият беше съвсем млад, може би техен помощник или писар, който, за да си придаде повече тежест, бе оставил буйна къдрава брада да закрива долната част на лицето му. Докато чакаха Петраки да свари заръчаните кафета, първите приседнаха до една масичка, ала придружникът им, навярно с по-свежи сили, шареше нагоре-надолу из Църковното кафене. И скоро ги повика при себе си, провиквайки се от отсрещния край:

— Господин Рангелов! Господин Македонски141! Елате, елате, туй заслужава да се види!

Малцината посетители хвърлиха заинтересуван поглед, но бързото отместиха — онова, което заслужавало било да се види, бе вестничето на тримата тукашни ученици. За разлика от тях ябанджиите дълго стояха пред листа със заглавие „Светлина“, цъкаха с език, а Никола Рангелов, русият, тежко изрече по едно време:

— Евалла на сливналии, за всичко ги бива! Фабрика ли, търговия ли, занаят ли — всичко търсѝ у тях. И хей тези тримата — още нищо и никакви ученици, пък вестник направили, дето би сторил чест на мнозина от най-личните ни списователи и вестникари.

Младият се поприведе към листа на стената и прочете:

— „Редактори Добри П. Минков, Петър Данчов и Александър Козаров.“

— Трябва да запомним тези имена — полугласно изрече Левски, прикрит отново зад „каяфета“ и тезкерето на битолчанина Никола Рангелов. — Ще дойде време, когато България ще се гордее с тях…

Прояви ясновидство142, но — уви! — не доживя да му се порадва.

Допиваха си кафетата, когато при тях се настани Сава Райнов — здрависа се с русия, запозна се с тъмнокосия и младия. Постъпката му не изненада никого — нали въртеше караабаджилък, редно беше да има вземане-даване с търговци на шаяци. Когато се увери, че никой не слухти към масата им, Савата се поприведе и каза полугласно:

— Всичко е наред. Събранието ще се състои още довечера, но за мястото ще ви уведомя допълнително. А иначе за настаняването ви всичко е уредено. Запазил съм ви отделна соба в Караламбовия хан…

— Не! — с неочаквана рязкост го прекъсна Левски. После продължи уж по-спокойно, ала все с нетърпящ възражение глас: — Не бива да сме тримата заедно, Сава. В тоя хан настани само негова милост — той посочи към тъмнокосия, — бай Общи или, както вие трябва да го припознавате, Селим Муратоглу. На второ място ще настаниш нашия млад приятел — нека да го знаете като Ангел Гънчо или Русчуклията. — Читателят вероятно вече се е досетил, че вторият помощник на Дякона не беше никой друг, освен Ангел Кънчев. — Пък мене може и при онази рано застаряла вдовица, дето веднъж суши дрехите ми.

Едва вечерта на събранието у Брадата Сава Райнов разбра задния смисъл на това странно разпореждане — Левски беше съпроводен само от младия „Ангел Гънчо“, докато тъй нареченият „Селим Муратоглу“ изобщо не се появи. А на въпроса му се задоволи да даде следното обяснение — в еднаква степен и ясно, и замъглено:

— Аз работя различно с нашите работници. Според човека и работата му. Трябва да се вардим, че мнозина от днес до утре не са постоянни.

Насядаха около запалените вощеници. Според обичая си Дякона се готвеше да сгорещи обстановката с някоя революционна песен, ала набитият му поглед навреме забеляза, че някаква странна сериозност бе отпечатана върху всички лица. Дори стопанинът, обикновено глумлив и склонен към карагьозчийство, сега изглеждаше съсредоточен и мрачен.

— Какво има, аратлик? — попита Левски. — Видите ми се нещо вкиснати… Да не се е случило някакво издайство?

За всичките отговори Бял Димитър Събев; беше махнал феса си, та светлинките на свещите играеха и се преплитаха по плешивата му като диня глава.

— От последното ни виждане на два пъти осиротяхме, бай Левски. Един подир друг охтиката прати в гроба двама големи българи, гордост и на града ни, и на отечеството. Първом лятос Стефан Гидиков, а само преди две недели и един твой отколешен познайник — Анастас хаджи Добрев143.

— И майка му, прочутата везбарка баба хаджи Калуда, не го прежали и набързо го последва в отвъдното — добави Кондю Кавръков.

— Нека да помълчим и да им отдадем почит — каза Дякона и им даде пример, като застана на колене. После, сядайки отново, добави: — Пък нека в живота и делата си да сме такива, че да сме достойни за тяхната памет. — И за да смени колкото се може по-неусетно темата, подкачи приятеля си Димитър Топалов: — Например ти, фотографчийо. Още ли караш севдалък с чашката?

Запитаният с привични движения оправи джувката си, пък намигна към околните:

— Нека кажат те, мюзевирджиите и съдниците ми.

— Абе да речеш, че где види оканица и я ритва, ще се излъжеш — дяволито се ухили в брадата си Нено Господинов. — Ама не е и предишната продънена бъчва, туй трябва да му се признае.

Постепенно Левски хвана разговора в ръце. Представи им помощника си Ангел Кънчев, като подчерта, че в него има безрезервна вяра, та когато дойде Ангел сам и им говори, да приемат словото му като негово. После им каза и целта на обиколката си, обхванала, речи го, всички български земи от двете страни на Стара планина — да събере мнението на революционните дейци за Наредата.

— Няма какво да обсъждаме, Апостоле…

— „Апостоле“ ли ме назова? — вдигна вежди насреща му Левски.

— Така вървиш наред заедно с другите си имена в нашия Сливен — избърза с отговора Сава Райнов. — Пък комай и не само в Сливен…

— Та няма какво да обсъждаме — продължи думата си Михаил Икономов. — Приемаме всяка точка и запетая от Наредата. И я имаме като закон…

— А, това не! — поклати русия си перчем Дякона. — Наредата е само предначертание и замисъл — закон тя ще стане, когато я одобри в този или друг вид Централният комитет на общо събрание.

— Кога ще стане това, Апостоле? — попита главният учител.

— Дата и месец не знам, но ви се вричам, че няма да е далече. Бъдете спокойни, закон или устав, каквото и да бъде името му, вие ще бъдете измежду първите, които ще го получите. — Той помълча. — И щом няма да спорим по Наредата, за какво да бъде приказката ни?

— Сам рече, Апостоле, че си обиколил почти цяло Българско, само без Македония. Дай ни вест как са нашите братя по другите краища на поробеното отечество — предложи за всичките Бял Димитър.

— Навсякъде е като във войводския Сливен, аратлик. Народът ни е твърде приготвен духом, (но) членовете на тази свята работа едвам посрещат разноските за нещо повече!…

— Благодарим ти, че ни поставяш между подготвените — изсумтя Кондю Кавръков, — ала ние не сме доволни от себе си. И пари нямаме, туй едно на ръка, ами и с юнаците, готови да застанат под бунтовния пряпорец, не сме добре. Наредата ни учи как да множим редиците си, пък ние сме ей тези, дето ни виждаш, и още да речем толкова.

Нападката всъщност беше отправена към Сава Райнов — той наистина досега не съумяваше така да подхване работата, че кръжецът на посветените и приготвените за битка да се е разширил навред из града и казата. И той се защити:

— Лесно се приказва, Кондьо. Ала как един юнак по сърце да стане готов солдат, когато оръжие, дрехи, джепане — туй все струва пари. Пък и ние откъм парите сме като навсякъде другаде, както чувам от бай Левски…

Дякона косвено го подкрепи:

— Виждате ли, все дотам опира. Затуй с всичките си сили да се трудите за събиране на пари! Бързайте, защото там стои всичката ни работа.

— Тъй е, ама и Кондю е прав — за пръв път се обади Михал Стоенчов. — Много народ има в нашия Сливен, който несправедливо стои настрана от делото. И не са само прости люде като мене. Има и учени, които със самия си пример ще поведат стадото подире си. Ей на̀, да кажем новия доктор. Главата си залагам, че той е узрял за делото ни.

— Съгласен съм с Михал — тежко-тежко потвърди учителят Иван Ханджиев. — Имах случай да се поразговоря с Начо Планински — родолюбец за чудо и приказ е той!

— Толкоз по-добре — кимна Левски. — Надникнете хубавичко в душата му и го посветете да бъде готов за първи позив. Но повтарям: надникнете първом чак до дъното на душата му. Зер имаме пред очите си доста (примери): днес е човек, утре — магаре… Трябва изпит! — Той помълча малко. — Но аз ще повторя: макар и доктор, също и при него работата ще опре до парите.

— Вие много сте обходили и, казвате, навсякъде е така — загрижено се обади Икономов. — До каква мисъл, не, до какво решение стигнахте, Апостоле? И какъв съвет давате на народа — откъде да събере пустите му пари?

Левски отговори като човек, който наистина неведнъж се е сблъсквал с това питане:

— Бедният народ отделя от залъка си, ала това е нищо, капка в морето. И затова дето има пари, ще искаме, ако не дават, ще вземаме.

Всички погледи се събраха в него.

— Какво искаш да кажеш, бай Левски? — тихо попита Кондю.

— Чини ми се, че почти няма друг град в Българско като Сливен, дето толкоз пара̀ да е струпана в ръце на българи…

— Вярно е, ама и не е вярно — дръзна да го прекъсне Нено Брадата. — Какви българи са тия, Дяконе? Те са от породата, за която пишеш в „Програмата“: „български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел…“

— „… и ще ги преследуваме навсякъде и всякога“ — завърши вместо него Апостола. — Точно това беше и моята мисъл, приятелю. На тези, които имат, пък заради пусто чорбаджийско блаженство не помагат за народната свобода и стискат кемерите, ще им поискате като на хора. Направят ли си отново оглушки — тогаз те не са българи, а катили и тям се полага всякаква казън, включително и нож.

— Дявол да го вземе — тупна се по коляното Кондю Кавръков, — точно тъй трябва да се постъпва с всичките наши паралии.

— Не с всички! — смъмри го Икономов. — Хора като Миркович, баща и син Жечкови или Иванчо Желязков никога не са стискали кемерите, щом е била реч за народното дело. Апостола хубаво го рече: казън и нож за ония български изроди, които поставят кемерите си над свободата. — После запита: — И все пак как да се разбира туй „дето има пари, ще искаме“? Че нали ако някой отиде при един Йоргаки и му поиска лептата за народното дело, ще осъмне я в хапуса, я на бесилото?

— Ще помислите кои са хората, които трябва да бъдат изстискани, и ще им проводите писма. Излишно е да напомням, че следва да са написани с преправен почерк. Който се озове на поканата — добре, останало е, значи, нещичко българско и християнско в душицата му. Но който не се озове, ще вземаме силом. — И подкани: — Хайде, даскале, грабвай лист и перо и ей сегичка ще скроим писмата.

Икономов се приготви и Левски започна да му диктува; толкова бързо и без запъване диктуваше, че виждаше се — не му беше за пръв път да съчинява подобни писма. Всичко имаше в бъдещото писмо. На места биеше на чувства: сто и петдесет лири (ли) ще ви бъдат по-мили, или вечен живот с всичката ви фамилия? Другаде оставяше избора на богаташа: Решавайте по-скоро: или с нас и всичкия народ, или против нас и нашите желания. С една дума, свобода или да ви пратим при черните души. Там, дето (са) предателите, изедниците… А понякога стигаше и до недвусмислена заплаха: разберете, решили сме се вече — или да ви съберем144, или да ви поразим.

Когато приключиха с писмото, разговориха се по разни други парливи въпроси, които ги занимаваха и вълнуваха. Едва първите петли ги подсетиха, че, както е думата, и утре е ден…

Докато се сбогуваха с Дякона и стопанина на дома (Левски щеше да нощува в скривалището, приготвено за него от Нено Брадата), някой подхвърли ей така, за приказка:

— И от тук нататък кой друм ви чака, бай Левски?

— А, това не казвам — усмихна се насреща му Дякона. — Занаятът ми е такъв, че… с една дума, само ей тогози измежду вас ще знае.

И като повика настрана Михал Стоенчов, тайната поща на частния комитет, той му пошушна нещо в ухото.

9.

Шушукането с Михал стана причина дейците от Сливенския частен революционен комитет да разберат каква стройна уредба е изградил Левски при опасните си обиколки из поробена България; в известен смисъл дори по-добра от уредбата на турската царщина, дето уж разполагаше с огромен брой чиновници, с телеграф и поща, с полиция и добре платени шпиони, с многочислена войска и башибозук. Но в същото време те разбраха и друго, което не бяха подозирали досега — че трудностите на Апостола не са само в хилядите турски копои, които душаха за дирите му, но понякога и в самите среди на народните труженици.

Всичко започна около месец след заминаването на Левски, Общи и Кънчев. Непознат куриер донесе в Сливен писмо, което внесе изключителен смут в сърцата на комитетските членове. Защото подателят беше човек, пред когото сливенци — пък и родолюбците от четирите краища на родината — въздигаха сред най-личните борци и ограждаха с ореол името му, пък съдържанието на това писмо издаваше видимо разминаване между подателя и новия светец на България — Дякон Левски. Думата е за Панайот Хитов, чиито стъпки сякаш още личаха по овразите и чукарите на Стара планина.

Писмото, изпратено от Белград, беше дълго, пообъркано и трудно за четене.145 Като си наложиха да го изчетат дума по дума няколко пъти и „да го разглобят на съставните му чаркове“ (Боян Боянов), членовете на комитета и най-близките им сътрудници все пак проумяха най-същественото от него: че Панайот войвода още клонеше към по-раншната и вече отречена от всички четническа тактика на Раковски и че дори полуявно изтъкваше лично себе си за наследник на покойния „върховен граждански началник“; че в препоръчваната тактика не беше чужд на някои от хептен провалилите се нейни похвати — съветваше например сливенци да имат грижа да подпалят Шумен, „който е най-опасен град за нашето освобождение“, той щял да се погрижи други подпалвачи да дадат огън на Битоля; че се разминаваше с разбиранията на своя ученик и някогашен байрактар Левски относно по-бавната и дълга, но сигурна подготовка на всенародното въстание.

В Сливен повече от всякъде другаде името на Панайот Хитов беше изписано в сърцата на хората със златни букви, ала писмото дойде едва тогава, когато тези сърца бяха вече лизнати от друг пламък.

— Бай Панайот живее с миналото — поклати плешивата си глава Бял Димитър, след като го изучиха до последната буква. — Чест му прави, че е готов да дойде и лично да оглави четата, ала туй е все едно да ни препоръчва да възродим дружините на Алтънлъ̀ Стоян, на Кара Танас, на Генчо Къргов или на някой друг от вехтите войводи.

— Между редовете забелязвам и нещо по-укорно — добави Костадин Келов. — Ревност, братя. Ревност към Апостола, загдето в народната любов и народната признателност е излязъл ако не на едно поприще, поне на един лакът място пред него.

— Това комай е най-лошото — отсъди и Михаил Икономов. — Няма много достойнство в учителя, който не се радва, когато ученикът му го изпревари.

Не умуваха много-много и без особени спорове стигнаха до решението. По предложение на председателя Сава Райнов преписаха цялото писмо на тайнописа, на който ги бе научил Дякона, а после го връчиха на Михал Стоенчов и му заръчаха: да тръгне по друма, съобщен му от Левски, да го намери където и да се намира, да му връчи писмото на Хитов и да поиска съвет за отговора. „Каквото той ни препоръча — завърши наставленията си Савата, — това ще сторим, тъй му кажи!“

Както разправяше по-късно Михал, той бе свършил работата без особени затруднения — препращан безпогрешно от човек на човек и от място на място, така тънко бе изпипал Левски веригата на тайната поща, — но в никакъв случай не и бързо; не описа в подробности цялото си пътуване (туй му се запрещаваше от „Наредата“), ала две неща се набиха в очите на всички: тръгна на юг към Ески Заара, а се върна от север, през Търново и Елена чак от Ловеч, и че странствуването му по заснежените пътища продължи месец и половина, че и нещо кусур отгоре.

Много неща в отговора на Левски, който Михал Стоенчов донесе, изпълниха със страхопочитание революционните дейци на Сливен. Нека да започнем с външния му вид: то започваше със следните четири реда в горния ляв ъгъл:

а долу се кипреше внушителен печат с короновано лъвче и думите „Привременно правителство в България — І отд. от БРЦК“.

Подписът на Левски изобщо го нямаше, пък и онези, които го познаваха, твърдяха, че писмото не е написано от неговата ръка, но по духа и съдържанието му личеше, че именно той го е диктувал.

Също и това писмо бе дълго, но за разлика от Панайот-Хитовото се разбираше от първи раз — не заради четливостта, а за яснотата и последователността на изложението. Говорейки от името на БРЦК, Левски не се бе задоволил да отговори на питането им за внушенията на Панайот войвода, а първо ги осведомяваше за много от животрептущите въпроси — като се започне от положението в самата Турция и от отношението на великите сили и съседните страни към нея и към българското освободително движение, за съобщеното от „нашият работник В. Л-кий“ пред „І отд. от БРЦК“ за състоянието на частните комитети по българските земи, та се говореше и за подробности от уредбата — например за събирането на пари чрез нововъведен десятък на всеки член на организацията.146 Едва към края той се спираше на писмото на Панайот Хитов. Препоръчваше им да го пазят, защото, заедно с негови писма до други комитети, „скоро ще ги иска Централният комитет за разгледвание пред главното събрание, гдето щат бъдати лицата, които са писали върху народните ни работи“. И завършваше с точния текст, който да бъде изпратен на Панайот войвода в отговор:

Сливенци гласуваха с вдигане на ръка. И до един застанаха зад съвета на Васил Левски, който за тях бе станал вече нещо повече от български светец.

И отговорът до Панайот Хитов замина в същия вид, без нито дума изменение.

10.

Те, разбира се, не го знаеха, но с действията си всъщност доказваха прастарата мъдрост, че „времената се менят и ние се меним заедно с тях“. Не знаеха мъдростта, защото никой от тях не бе учил латински. А не си даваха сметка, че са се променили заедно с времената, понеже през онези времена те или не са били още родени, или са се държали о сукманите на майките си.

Думата е за онези времена, когато Сливен бе живял под сянката на гърчеещите се „благородни“, които наричаха сами себе си „елини“. Тогава те съставляваха някаква отделна и почти непристъпна каста, която само по изключение допущаше нов човек в редовете си. Сега малцина в Сливен си спомняха „елините“ и тяхното изкилифещено съскане в говора, ала в града се бе обособила нова каста, може би не чак толкова затворена като предишната, която обаче пак така ревностно бдеше за чистотата на своите редове и водеше живот вътре в самата себе си — тя (с известни изключения) обхващаше в крепостния си зид хората на пара̀та, на истински голямата пара̀. За разлика от ония, някогашните, членовете й не се кичеха с някакви съсловни имена, не си кълчеха езика (напротив — хора най-често с добро образование, те говореха и пишеха твърде по-правилно от разните там занаятчии, дребни търговци, калфи и чираци) в понятни само на тях измишльотини, но се знаеха помежду си и другаруваха, и поддържаха връзки само или поне главно в тесните граници на кръжеца си.

Без да се наговарят или да следват някакъв свой неписан устав, те, представителите на капитала (тази дума не беше вече чужда на Сливен), си бяха въвели една доста приятна привичка — в събота привечер („по икиндия“) се събираха в кантората ту на един, ту на друг измежду хората „от своята черга“. Почерпваха се, разменяха новини и клюки, в редки случаи даже сключваха или поне уговаряха някоя сделка, бистреха политика или просто ей така — наслаждаваха се на удоволствието да са между свои равни. В по-горещите месеци тези съботни сбирки начесто ставаха горе, на хладовина край фабриката на Саръиванов и Кювлиев в Асеновския боаз, но зимъс никой и не помисляше за излизане в мразовития Балкан, а предпочитаха уюта и разпалените до червено печки на градските кантори.

Тази януарска събота се бе случила обаче така дяволски мразовита, че само петима се бяха разположили в посрещника на Георги Карамалаков. Домакинът по обичая си се черпеше с хиоска мастика, „пречупена само за боя с няколко капки вода“ (негов израз), докато останалите по предложение на Тотьо Кювлиев бяха предпочели по-зимно питие — греяна гроздова, подсладена с медец. И добрите напитки скоро развързаха езиците. Започнаха, разбира се, с най-злободневната тема — наближаващия край на черковните борби в Цариград, — сетне една по една „овършаха“ и, общо взето, оскъдните като през всеки Голям Сечко градски новини. И разговорът беше на път да се поизчерпи, когато — все под влияние на греяната — на Димитър Минов хрумна да се похвали:

— Знаете ли, кардашлар, че тук, под Сините камъни, живуркал някакъв си комитет за… — кратко изкискване — на-род-на сво-бо-да? И ме почете комитетът с писъмце да го подпомогна — многозначително протриване на палец о показалец — по познатия начин…

Стефан Саръиванов навярно нямаше да обърне внимание на тези думи, пълни с нескрита подигравка — малко ли бяха просяците и молителите от всякакъв чешит, които тропаха и на неговата врата? — ако в отговор не беше се обадил не друг, а неговият уж втори по значение ортак във фабриката:

— И на тебе ли, господин Минов, отмериха на везната да дадеш ни повече, ни по-малко, а петстотин лири?

Стой! Каква излизаше тя? Че когато са тръгнали по просия, тези непознати никаквици от не-знам-какъв-си комитет са пренебрегнали него, Саръиванов, а са поискали помощта на Кювлиев? Стефан Саръиванов усети как все още неясно очертан гняв, примесен със завист, стисва сърцето му, но се постара да изрече с привидно безразличие:

— Я кажете! Я кажете! Що за хора бяха тези, що са провождали писма? И кой ги носеше, че да разберем ония, дето са зад гърба му?

Георги Карамалаков опъна една прилична глътка мастика и, заравяйки се в чекмеджетата си, каза със смях:

— Колкото до писмото, можете да видите моето, приятели…

Той още търсеше, когато Димитър Минов отговори на въпроса:

— Трябва да са хитри люде — рече. — Писмото ми донесе съвсем непознат човек. И един такъв особен — много прилично облечен, приличен и по говор и обноска, пък виждаш — под агнешката кожа напира вълк. Разпитах за него и писарите, и чираците от кантората — не е тукашен, никой не е виждал мутрата му в Сливен.

Странно раздвоение ставаше в душата на Стефан Саръиванов. Ако бяха дошли при него да искат пари, той положително щеше да откаже; но като го бяха пренебрегнали, фабрикантинът се почувствува унизен и обиден. И когато домакинът най-сетне намери писмото, Стефан почти го изтръгна из ръцете му и не го прочете, а буквално го погълна наведнъж с поглед.

Писмото всъщност беше написано твърде изискано. То започваше с „Почитаемий господине“ и още в началото с подбрани думи осведомяваше, че „в града ни се събраха хора от чиста българска кръв и съставиха частен революционен български комитет, който да работи за освобождението на поробеното ни и бедно отечество“. По-нататък в него се поясняваше, че за народното дело комитетът ще иска от всекиго българина според възможностите — едни да бъдат солдати в битката за свобода, а други, на които Бог е помогнал да се замогнат, ще трябва да участвуват, подпомагайки със средства. И тъй като Георги Карамалаков бил от тези последните, нему се определяло да внесе за свободолюбивото начинание 500 лири турски. По-нататък писмото се люшкаше между похвали, че получателят е смятан за искрен отечестволюбец и затова „ако съучаствувахте и вие в това свято дело, то всичко щяло да върви по по-добър ред“, но не липсваха и твърде ловко пробутани заплахи, в които макар и думата „смърт“ да не се споменаваше, тя съвсем недвусмислено се усещаше отвъд редовете. И завършваше с начина, по който парите трябва да бъдат предадени на комитета148.

Той още четеше, докато чу Тотьо Кювлиев да задава въпрос:

— И ти, господин Минов? Как отговори ти на просбата?

— Както се отговаря в подобни случаи — че, разумява се, няма да ми се посвиди да дам лептата си, но, виждаш ли, сега-засега не разполагам с такава сума.

Домакинът Карамалаков прихна в смях:

— Сякаш сме си плюли в устата — каза задавено. — Аз чат-пат със съвсем същите думи отпратих оня с големите мустаци.

Докато Саръиванов сгъваше листа, за пръв път в този разговор се намеси и Михалаки Гюлмязов:

— Със срам ще призная, че и аз се отървах от молителя приблизително по същия начин.

„Виж ти! — смъдна в сърцето на Стефан и очите му защукаха повече от всеки друг път. — Дори и Михалаки… А мене? Или що? Мене невям ме имат за някой от голтаците на Сливен?“

— Защо със срам, господин Гюлмязов? — продължавайки да се смее, попита Георги Карамалаков. — Какво по-ловко посочване на вратата?

— Срам ме е, господа, че людете от този — как беше? — частен революционен комитет са ме броили за добър християнин и добър българин, докато аз, пращайки ги за зелен хайвер, всъщност се показах повече сребролюбец, отколкото отечестволюбец. Не зная нищо за този комитет, господа (в края на краищата може някои изнудвачи да се опитват чрез неговото име, да си напълнят гушите от пожертвованията на лековерните патриоти), но наистина ме е срам. Мигар аз или който и да е от нас петимата тука не може да отдели петстотин лири за подпомагане на едно родолюбиво начинание? Няма да си простя, че под влияние на първоначалния порив поставих златото над своята българска и християнска кръв! Разбирате ли, обърнаха се към мен като към българин, пък аз им отговорих като турско мекере…

Тази смела приказка (по онова време, когато гъмжеше от шпиони, не се смяташе дип за много „здравословно“ някой да говори така откровено дори пред най-близките си приятели) беше последната плесница върху бузата на Стефан Саръиванов. Него го бяха унизили не само като човек на капитала, но и като издънка от прастар род, в който никога не е имало нито капчица чужда кръв! И в този миг в изпълненото му с отрова сърце се роди не даже мисъл, а една-единствена дума — отмъщение! Да, той нямаше да бъде венец на сливенските първенци149, ако остави неотмъстена подобна гавра с него!…

Въобще не се поколеба и не си остави ден или час да премисли това внезапно решение. Щом излязоха от кантората на Карамалаков, той на бърза ръка се освободи от Кювлиев, Минов и Гюлмязов и, като избиколи откъм Хаджи Махмуд махала, побърза за конака. И само половин час по-късно съобщаваше лично на мютесарифа дума по дума всичко, което бе научил за съществуването на този революционен комитет в града…150

По-късно вечерта Юмер ефенди щеше да си каже, че чак пък такава поредица от случайности надали е била случайна — в този вълчи студ мютесарифът, вместо да си пие кафето на топло до оджака, случайно да изпита непреодолимо желание да се поразходи из града; пак случайно повикването на мюезина за икинди намазъ̀151 да го свари не другаде, а точно до Новата Ески джами152, — демек до същата, където обичайно отскачаше от дюкяна за молитвите си и самият Юмер; все така случайно те двамата — Хайдар бей и Юмер — да се озоват на колене един до друг по време на молитвата и също един до друг да си тръгнат след края й; най-сетне още веднъж случайно мютесарифът, докато си надяваха еминиите, да го покани в дома си на едно кафе, пък ако се уверяли, че не са следени от окото на Пророка, можело да сръбнат и по едно коняче, „ама истинско французко, не като онова, дето Костадин Келооглу уйдурдисва в собичката зад дюкяна си“. И накрая, като че да предварди възможния отказ, беят добави, че имал и да пита едно-друго по работите на табашкия еснаф.

Юмер ефенди прие поканата, и то с нескрито удоволствие — в края на краищата не се случва всеки ден да гостуваш на мютесарифа на един от най-влиятелните санджаци в европейската част на империята. Настаниха се те в селямлъка на Хайдар бей, пиха по едно кафе и коняк… после по още едно кафе и коняк… после май още два пъти само коняк без кафе… А разговорът течеше ли, течеше — естествен, непринуден, пъстър и като че само за едно не стана дума в него: за еснафа на табаците, от който беят уж толкова се интересуваше. И дойде времето, когато Юмер си каза, че не бива да прекалява с мютесарифовото гостоприемство — е, речено е, че „татлъ̀ моабетин доюму олмаз“153, ала все пак човек с поста на бея навярно има и друга работа извън кафето, коняка и моабета, пък бил той и най-сладкият. Разбира се, да решиш да си тръгнеш и действително да го направиш са две различни неща; за добрия мюсюлманин да тегли едно „хошча калън“154 и да поеме навън е нещо също толкова нередно, колкото например да се явиш при големец или приятел и с едно просто „гюнайдън“155 направо и без предисловие да заговориш за работа. Юмер ефенди не беше „уюн билмез“156, та сбогуването го започна отдалече, отдалече — как добрува Сливен под мъдрото управление на мютесарифа, какво доволство и мирен труд царуват тук под неговата справедлива власт, колко е щастливо населението и прочие, и прочие. Туй бяха все от задължителните лакърдии преди сбогуването, та гостът искрено се смая, когато Хайдар бей се хвана за последната му приказка и неочаквано изтърси:

— Да „ехали адемъ̀ япар“157. Ще се чувствувам достоен за похвалите ти, ефенди, ако населението наистина е доволно — и от моята власт, и от властта на падишаха, който е над всички нас, да даде аллах да живее сто години.

— Мигар се съмняваш, бей?

Мехмед Хайдар бей разпери ръце; жестът му би трябвало да означава: животът си върви, независимо дали аз се съмнявам или не.

— Населението на Сливен е предимно от българско коляно, Юмер ефенди. А трудно може да се повярва, че едно население е чак толкова щастливо, както ти го описа, щом прави комитети за събаряне на нашата власт, пък кой ги знае — може и за гибелта на падишаха…

Точно този беше моментът, в който Юмер осъзна, че поредицата от днешните случайности навярно никак не е била случайна — нейната крайна цел е била разговорът да стигне именно до това подмятане на бея за някакви си комитети… Табакът от Айше Хатун махала мислеше добре, но бавно; преди да подеме подхвърлената му стръв (а всъщност стръв на въдица ли беше това или точно обратното — хитър чалъм по уж невинен начин да се осведоми някого за нещо?), той свали чалмата си и се почеса по главата — обръсната до корен както винаги, — а по скулестото му лице и по челото над правите вежди можеха да се прочетат какви ли не боричкащи се размишления. Той си наложи да пропъди конячените изпарения от мозъка си и каза предпазливо:

— Тежка хула изрече за нашите българи, бей ефенди. Лошо е да изречеш против някого голословно обвинение, което според Шериата води до въже на шията. Дваж по-лошо е, ако го изречеш не против отделен човек, а за цяло едно население.

Хайдар бей очевидно бе очаквал точно такова възражение. И бе готов за него:

— Всичко е в тази дума, която спомена, Юмер ефенди — голословно. Ако такова обвинение е голословно, то не само е лошо, ами си е ачик грях. Там е работата, че вероятно то не ще да е голословно, щом е стигнало до ушите ми от един от най-богатите и най-уважаваните българи на Сливен.

— Йоргаки чорбаджи? — с ирония подхвърли Юмер. Мютесарифът усети тънкия намек, който се съдържаше отвъд думите, и се усмихна така широко, че чак разресаните му къдрави кестеняви бакенбарди се преместиха към ушите:

— Тцъ, ядец, този път не позна, яху. Ако беше Йоргаки, също и аз щях да го взема за мюзевирджийство — сакън да не изпусне властта над тяхната община, знаеш. Но дойде то от човек, който няма таквиз дребнави стремления. Стефан Саръиванов.

Името на фабрикантина порази госта — то беше едно от последните, които се бе приготвил да чуе. И затова последва ново мълчание, по-дълго от предишното, също и още едно чесане по бръснатия череп.

— Защо ми казваш всичко това, бей — попита най-сетне.

Мехмед Хайдар беше готов и за този въпрос:

— Седнали сме на коняк, а това ще рече почти като в кръчма — отговори той с повече шеговитост, отколкото всъщност влагаше през цялата вечер. — Пък нали е казано: „Механеде язан-шей, дженнетте окунмаз.“158

— Продължи, бей — помоли гостът. — Идват моменти в живота, когато окумуш мъж като тебе не бива да разчита на досетливостта и прозорливостта на прост табак като мене.

Мехмед Хайдар не се поколеба да изпълни молбата му, но го направи по такъв начин, че — както обичаше да казва на български — да не си сложи таралеж в гащите:

— Ти минаваш за човек, който има много приятели между българите, пък и българите го имат за приятел. Те сигур ще ти повярват, ако им речеш зад кой шубрак се крие не заек, а мечка стръвница… — Той отново разходи бакенбардите си към ушите. — Пък това за „Механеде язан-шей…“ ти не го разбра, Юмер ефенди. Просто исках да ти кажа, че наклопаш ли ме някъде за днешния ни разговор, ще те приканя да прочетеш в тъмното онова, което си написал в кръчмата…

Напълно объркан и смутен, Юмер ефенди си тръгна. Дотолкова объркан и смутен беше, че не само пренебрегна правилата на дългите многословия преди сбогуването, а комай и едно „Хошча калън“ пропусна да каже.

11.

Навярно нямаше човек в Сливен, който да не знае, че Спиридон е „турско ухо“, само той упорито продължаваше да си играе на „таен полицай“ и да спазва всички правила, които — според него — подобаваха на тънкостите на занаята му. Например, ако в тази ледовита януарска вечер беше отишъл направо в дома на мюдюрина Мустафа ага в Хаджи Яхя махала и бе потропал на портата, никой сливналия — турчин или българин — не би ахнал от изненада. Той обаче направи една излишна предълга обиколка, поради която после ушите му за малко не окапаха от измръзване; първо пое нагоре по „Хаврика джаде“, а после извървя тесните сокаци на — кажи го — половината махали на Сливен: през Дели Балта, Кафтанджийската, Ески намазгях, Ески джами, та едва тогава навлезе в Хаджи Яхя.

Не беше предупредил за посещението си, но и не бе нужно — нормално е домът на градоначалника винаги да е отворен за преданите му шпиони. Единствената разлика бе, че Мустафа ага не го прие сам, а в присъствието на неколцина гости в селямлъка му, дошли на приказка и на чашка забранено от Пророка питие. Двама от тях, пощаджията Хасан бей и бьолюкбашията Али Байрактар, Спиридон познаваше отдавна, а като чу имената на другите двама, дори и не помисли да се предпазва. Защото братята Юксел и Руфи Сезгин от Козосмоде159 имаха славата не само на ревностни мюсюлмани, но и на дваж по-ревностни гонители на гяурите, от които трепереше всеки християнин от Хасът160 на запад до Дермендере161 на изток.

Сториха му място до софрата, а след като се размрази външно и вътрешно, Спиридон сметна, че е дошло време да обясни причината на неочакваното си гостуване. Той чевръсто прекара гребен по черната си лъскава коса и по предвзето подстриганите си мустаци — зализаност, на която особено много държеше, — само го досрамя да се понапръска с ливанто пред тези бабаити и серт хора, особено братята от Козосмоде. Като се докара в приличен (според собствената му оценка) вид, той се поокашля да прочисти гърлото си и изрече тежко:

— Не искам да ви развалям добрия кеф, ефендилер, ала дълг ми е да ви кажа, щото ме тревожи. — Той видя и усети как вниманието на петимата се съсредоточи в него и това го поласка. — Нещо става в нашия Сливен, ефендилер. Не мога да го назова с име, но нещо става и това „нещо“, помнете ми думата, предвещава ядове и злочестини.

— Туй не значи нищо — отбеляза Али Байрактар със смисленост, която той всъщност не притежаваше. — „Става нещо, което предвещава ядове и злочестини, ама не мога да го назова“. Ами че „нещото“ може да е сливенският вятър — духне ли, не минава без ядове и злочестини.

— Не се майтапи, бьолюкбаши — избърза да му възрази Спиридон, уплашил се думите на Али Байрактар да не придадат окраска на несериозност на съобщението му. — Ако беше до вятъра или до замръзването на Куруча, нямаше да ви безпокоя по нощите. Става нещо в Сливен, което разлютява кръвта на нашите ахмаци-християни. Не е то отглас на църковните боричкания в Цариград. Също и разните му там женски и ученически дружества не е, нито сказките…

— Абе тия сказки — Мустафа ага произнесе думата на български, нямаше равнозначна в турския език, та тя прозвуча като „съказки“ — също са беля работа, да се чуди човек как мютесарифът ги разрешава. „За личната свобода“, „За храната на човека и млекопитаещите“, „За физическите фактори на цивилизацията“162 — такива ли работи трябва да пълнят главите на раята? Ами че ако върви тъй, няма да мине много и всеки абаджия или измекярин ще сложи в джоба си нашия Салих ходжа.

Нека припомним на читателя, че споменатият Салих ходжа минаваше за най-личния преподавател в местното духовно училище, медресето.

— Ще повторя, че и сказките не са — вече по-уверено продължи Спиридон. — „Нещото“ е подмолно и е кроеж за някакви по-големи пакости. Пък по име наистина не мога да го назова. Също и с Прокоп говорих — и той го усеща във въздуха, ала не е могъл да му влезе в дирите, да го изучи.

Прокоп, един безделник и курвар от Мангърската махала, беше друг от шпионите на мюдюрина. Да не очаква човек толкова съобразителност в глава като Мустафовата, но той, общо взето, изненадващо хитро бе уредил службата на доносниците си. Неговите „копои“ се знаеха само по двама — така бяха например Спиридон и Прокоп, — та ако някой от глупост или от пиянство се разбъбреше, гласността не обхващаше цялата шпионска мрежа.

— И после? — попита бьолюкбашията Али, като продължаваше да добавя по капка присмех във всяка своя дума.

— После — нищо — осмели се да отговори троснато Спиридон. — Дълг ми беше да го кажа, казах го. И колкото съм узнал, толкова съм казал. Ако не друго, поне не съм украсявал нещо от себе си.

— Тъй и трябва да бъде — подкрепи го Руфи Сезгин бей, един от двамата козосмодевци. И не пропусна да се самоизтъкне: — Помня още от Каръмската163. Нашият паша все наблягаше на разузнавачите ни: по-добре малко да ни донесеш, ама сигурно, отколкото цял поменик, ама половината измишльотини.

Не беше гола хвалба — наистина през войната двамата братя, тогава още доста млади, бяха участвували като доброволци и бяха се отличили в сраженията за Севастопол.

Мустафа ага изпразни една чашка в гърлото си, изпръхтя доволно, избърса мустаци с опакото на ръката си и произнесе мрачно:

— Ще ни докарат някоя пакост тукашните хаирсъзи. Ама то затъ̀ сливналията е такава твар, дето изкара ли година-две в мир, сякаш въгърци му влизат в задника и го карат да рипне за нова пакост.

— Че какво по-хубаво от това подскачане? — попита Юксел бей, другият от козосмодевците. — Таман ще стане беллѝ коя глава е за подкастряне…

— Юксел бей е прав — подкрепи го Али Байрактар. — Ние, първенците на Сливен, комай трябва от време на време да се редуваме по за някое време в Козосмоде, за да се поучваме от него и Руфи Сезгин как да се отнасяме с раята, та да се усуква като писенце между краката ни. — И като не беше сигурен, дали олизаният Спиридон познава мрачната слава на братята, му поясни: — Тези близнаци виждаш ли ги? Държат в шепата си не само Козосмоде, ами и всичко наоколо, което може да се обиколи на кон за един ден. И го вършат по оня тертип, дето преди столетия отведе дедите ни чак до Виена: надигне ли се някоя гяурска глава — клъц! — и покоят пак се възцарява.

Спиридон знаеше това, само без едно — че Руфи Сезгин и Юксел били близнаци. На него и сега му се видя невероятно — не беше чувал близнаци да са чак пък толкова различни. Юксел беше по-висок, рус, с малко чип нос и пълни устни — ако не гледаш дрехите му, ще го вземеш за чист славянин. Обратното, Руфи Сезгин приличаше на анадолец — набит, с ниско чело с остро врязани върхове в тъмните коси, широколик и с щръкнали настрана скули.

Похвалата сякаш се стори недостатъчна за Руфи Сезгин бей, та той реши да я подчертае с едно себеизтъкване:

— С брата дори установихме, че е полезно сегиз-тогиз да предизвикваме някоя глава да се вирва, като да оголи врата за калъч…

— … или направо си я набеждаваме, че се е вирнала — допълни го със смях Юксел.

— … и урокът за всички е даден.

— Това при нашия Мехмед Хайдар няма да мине — с нещо средно между съжаление и укор поклати глава мюдюринът.

— И анджък затова ще си берете ядовете — посегна към чашата си русият от близнаците. — Плевели се навъждат там, където не се скубят навреме.

— Иди го кажи на мютесарифа — сви рамене Мустафа ага. — В неговата глава се въртят едни съвсем бамбашка мисли — че царщината трябвало да се равнява не по себе си от миналото, а по днешната Европа, че вече било редно да поставим школото над ятагана, че вместо да сваляме християнски глави да сме пълнели с акъл нашите и тъй нататък, и тъй нататък.

— Като е „и тъй нататък“ — изсумтя в отговор Руфи Сезгин бей, — ако се сбъдне онуй, дето го предсказва Испиридон — така произнесе той името на българина, — нека се оправя с царщина в европейски сюртук и с акъл в главата, ама и с ръждясал в канията ятаган.

По природа и стари чочовенски привички Али Байрактар беше по-близо до близнаците, отколкото до Мустафа ага, още по-малко — до налудничавите (тази дума той не споменаваше и пред най-верните си достове) разбирания на Мехмед Хайдар бей, ала сега се почувствува задължен да се притече на помощ на поставения на тясно в ъгъла мюдюрин:

— Съдите в Сливен по козосмоденски, бейляр. Пък аршинът ви е чисто ваш. Зер винаги имате оправдание, че отмъщавате за лично злочестие.

— Какво искаш да кажеш, бьолюкбаши ефенди? — попита Юксел бей.

— Ще ме прощавате, ако ме лъже паметта и уйдурдисвам, ама нали за Ружди бей, покойния ви баща, се приказваше, че останал без едно ухо от казън на някакви хайдути? Е, в подобни случаи човек винаги може да се оправдае, че си го връща за бащината злочестина…

Не беше измислено и наистина бе случка с бащата на близнаците. Но споменаването й не беше такова, че да ги подтикне към веселие. Дори само за това, че за нея се знаеше и от други извън семейството.

Те не намериха какво да кажат, а като по даден знак едновременно посегнаха към чашите си и изпиха ракията на един дъх. Али Байрактар като че усети как е преминал невидимата, но съществуваща граница на допустимата приказка, та прибави и малко лековит балсам към нея:

— Ако погледнеш, всъщност и аз съм на вашия хал, бейляр. Брат ми Топчи Ахмед нали погина не от друго, а от куршума на Панайот Хитюв, стига да сте чували за него…

— Как да не сме чували! — отговори за двамата „анадолецът“. — Нали преди десет години и ние двамата скъсахме по пет чифта чизми по балканските чалове и какви ли не пущини ни ядоха по пусиите, пък оня дявол тъй и не дойде нито веднъж на прицела ни.

— Виждате ли! — продължи бьолюкбашията. — Мехмед Хайдар бей го знае, пък река ли да сваля някоя глава по козосмоденски чалъм, няма да ми го признае за законна кръвнина, а ще ме обяви за янкеседжия и може и да сапуниса въжето за мене.

Близнаците се поуспокоиха. И дори Юксел намери сили да се позасмее:

— Какво излиза, ефендилер? Че ако искате раята да се усуква като писенце около краката ви, трябва да проводите за поука при нас най-напред мютесарифа…

Напрегнатата атмосфера се поуталожи. Разговорът премина на други, по-невинни теми. Шестимата от тайфата удариха още по две-три ичкии. И съзнавайки положението си, след около половин сахат време Спиридон се надигна да си ходи. Не беше по правилата, но с него затръгна също Али Байрактар.

Двамата братя от Козосмоде останаха — те щяха да нощуват у приятеля си Мустафа ага, където гостуваха.

12.

По-късно, когато събитията се изясниха, всичко отиде на мястото си. И ето какво се разбра:

Както кръвожадното животно пред смъртта си започва безогледно да хапе и разкъсва, за да раздаде и на другите смърт, така и патриаршията, усетила, че този път завинаги ще изпусне из ръцете си българското паство, реши да нанесе последните си удари. На 5 януари 1872 година българските висши църковнослужители в Цариград учтиво и по правилата помолиха на следния ден, Богоявление, да служат на родния си език. Отказаха им — кратко и без никакви обяснения. Като имаха вече опит, българите се явиха при великия везир Махмуд Недим паша, измолиха разрешение от него и в резултат богоявленската служба прозвуча на чист български език. Патриаршията отговори по съвсем странен начин. На 15 януари тя свика един набърже скалъпен „местен духовен събор“ (пресата го осмя като „домашен“), който низвергна българските владици Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски; Иларион Макариополски патриаршията още преди това бе отлъчила от църквата. По неведоми пътища тя взе разрешение от Портата и седмица след събора — в неделя, 21 януари — изпрати тримата владици на заточение164.

За да се предварди от евентуални смутове сред българското население на полуострова, турското правителство издаде заповед да се спират и конфискуват всички телеграми, които известяват за заточението. И успя, но с едно-единствено изключение — сливналията Стефан поп Стефанов, по това време секретар в кантората на братята Христо и Никола Тъпчилеща, сполучи да изпревари забраната и прати телеграма до родния си град.

Телеграмата — или депешата, както се казваше тогава — се получи много късно вечерта на същия ден. Беше адресирана до „българската църковна община в Сливен“, но пощаджиите, кой знае защо, я връчиха на Михалаки Гюлмязов. Той разбра и оцени важността й, облече се (беше си легнал) и някъде към полунощ измъкна от леглото и Панайот Минков. Не им беше нужно да умуват дълго, за да стигнат до решението: да се вдигне на крак цялото българско население на Сливен, за да се настои за завръщането на църковните отци. Михалаки Гюлмязов тръгна да събира общинарите, а Панайот Минков отиде да събуди главния учител Икономов.

— Винаги сме си говорили — каза му, — че трябва да държим на тетик165 всички българи за помощ в решителен момент. Ето, сега е дошъл моментът…

Все през тази нощ Михаил Икономов се свърза с председателя на комитета Сава Райнов и докато общинарите още се събираха в „канцелярията“, цял рояк вестоносци тръгнаха като нощни духове из българските махали да разнасят вестта за нечуваното поругателство, извършено от фанариотите.

Междувременно общинарите се събраха и с пълно единодушие — този път не направиха изключение дори Йоргаки и неговите покорни единомишленици — решиха да свикат цялото българско население на града на протестен митинг166. Тъй като времето не стигаше за подготовката му, определиха го не за понеделник, а за вторник, 23 януари. Панайот Минков се задължи дотогава да съчини прошението, което митингът щеше да връчи на представителя на властта; тъй като нямаше да сколасат да го преведат, решиха да го връчат на български.

— Не се безпокойте, ще го разбере — успокои ги Бяно Абаджи. — Имал съм случай да се уверя, че Мехмед Хайдар знае не само езика, но и писмеността ни не по-зле от който и да е от нас…

Двама от „редакторите“ на вестничето „Светлина“ — учениците Добри Минков и Петър Данчев — съчиниха едно пламенно възвание, а доброволци от техния клас го размножиха многократно, после го разнесоха из града и го разлепиха по вратите на църквите, из чаршията и изобщо на по-видните места.

В определения ден Сливен бе завладян от оживление, каквото по-младите не помнеха, а старите сравняваха само с идването на Дибичовата победоносна войска преди четиридесет и няколко години. Клепалата на всички църкви токаха до спукване; нали само то беше метално, от всичките най се открояваше клепалото на главния храм „Свети Димитър“ — то ехтеше като истинска камбана. Младежи пешком или на коне летяха по улиците и стъгдите на града и призоваваха с един-единствен вик:

— На митинг!… На митинг!… На митинг!…

Търговци и занаятчии заспущаха кепенците на дюкяните. Стотиците станове замлъкнаха. Стопанките зарязваха нощвите и пещите, обличаха празничните си дрехи и поемаха към Машатлъка. Млади булки правеха сговор да оставят при една пеленачетата си и хукваха с мъжете си към „Свети Димитър“. И нали Машатлъка се зовеше още Йеди сокак азъ̀167, от неговите седем улици заизтичаха не групички, а седем реки от разбунен народ. И в уречения час пред църквата се събра незапомнено множество — пресмятаха го на пет хиляди възрастни човека, дечурлигите брояха башка!168

Последните още се стичаха към Машатлъка, когато Панайот Минков, без изобщо да се допита до кмета („Знаех ли какви можеше да ги забърка, ако оставехме на него“ — щеше да обясни по-късно в приятелски кръг), стъпи на едно по-издигнато място и с висок глас разказа на гражданството за безобразието, извършено в Цариград от патриаршията. Отговори му смес от гневно ръмжене, викове на ярост и благословии от онзи род, който не е прието да намира място в книга. Предварително нагласени лица подеха друг глас, което множеството скоро наложи като всеобщо решение — да бъде призован тук мютесарифът и да му се изкажат тежненията на нему подвластните сливенци. Тозчас се избраха трима уважавани граждани — бяха Панайот Минков, Михалаки Гюлмязов и Русчо Миркович, — които се отправиха към конака да предадат молбата на народа. Не мина много време и те се зададоха обратно — на крачка пред тях вървеше лично Мехмед Хайдар бей169. За миг той се стъписа — гледката на хилядите струпани нагъсто глави до църквата го смая; не бе допущал където и да е в империята християните да са способни на такова решително изявяване на волята си. Но тук отново по предварителна уговорка няколко гласа го посрещнаха с „падишахамъз чок яша“, което на вълнѝ на вълнѝ бе повторено от пет хиляди усти, та възгласът навярно достигна чак до Карандила. Мютесарифът отговори с едно символично темане и застана пред множеството. Тогава пред него се изправи секретарят на общината Панайот Минков и заговори. Той държеше някакъв лист в ръка, но не четеше от него, а само го поглеждаше от време на време. Със силни, но и малко високопарни думи — така се говореше с представителите на властта — той описа събитията, станали в столицата, изрази дълбокия смут на сливенци от несправедливото заточаване „на нашите мили архипастири“ и като се позова на „царското правосъдие“, помоли негово превъзходителство мютесарифа да съобщи незабавно на Високата порта молбата на Сливен и казата час по-скоро да бъдат върнати владиците от заточение. Завърши с една почти недвусмислена заплаха — че иначе „българският народ пропада: забравя и закон и вяра“ — и с едно майсторско извъртяно извинение, че „прошението“ поднасят на български, а не на официалния език на империята. И накрая с дълбок поклон поднесе написаното отнапред „прошение“ на „негово превъзходителство мютесарифа“170.

Макар и да си даваше сметка, че това заточаване на владиците не е могло да стане без благословията на Портата, Хайдар бей дръзна да каже в отговор, че той също приема събитието като „несправедливо, незаконно и недостойно“ и обеща още начаса да изпрати депеша до великия везир, като му предаде молбата на сливенци и присъедини към нея и своята собствена. Накрая прикани множеството да се разотиде — той щял да намери начин да съобщи на народа отговора на негово превъзходителство Махмуд Недим паша.

Мехмед Хайдар бей изпълни обещанието си. Историята не е запазила с какви думи е предал на Високата порта протеста на сливенци — впрочем протест е имало и от Цариградските българи, — но отговорът на Махмуд Недим паша пристигна още същата вечер. Великият везир известяваше сливенци, че е наредил тримата отци да бъдат върнати в Стамбул и пуснати на свобода; прибавяше от себе си уверението, че за самия черковен въпрос „с благоволението на Всевишния наскоро ще се извести добрия край на работата“.

Не е било празно обещание! Само след два дни една депеша от столицата донесе вестта, че първенците на българската църковна йерархия са отново на свобода. А още три седмици по-късно друга депеша съобщи за края на неколкодесетилетната борба — на 16 февруари в Цариград е бил избран за екзарх на самостоятелната българска църква видинският митрополит Антим, който от днес ставаше Антим Първи!171

Вестта мълниеносно обиколи града и цял Сливен, изпаднал не във възторг, а в екзалтация, излезе на улиците. Фесове и калпаци хвърчаха във въздуха, хората се прегръщаха като на най-свят празник, от много очи течаха радостни сълзи, виковете сякаш заплашваха февруарското небе да се срути над града… Българите се поздравяваха, че след пет века в лицето на Антим Първи екзархът се явяваше продължител на патриарх Евтимий Търновски. А други си подсмигваха, подхвърляйки уж невинното „таз година булка, догодина — люлка“. И много добре се разбираха за каква „люлка“ им е думата…

1.

Бяно Абаджи разбра, че димът дразни госта му, та изтръска тютюна от лулата си в пепелта на мангала и го затъпка с една треска. Беше уж запролетяло — за поредната си обиколка Левски пристигна с първите мартенски лястовици, — ала херодаята бе попила в каменните си стени студа на двамата Сечковци и старият човек бе помислил, че комитетските люде, които чакаха, здраво ще помръзнат, ако поне с един мангал не се отвърне въздухът.

— Да не ти е у̀роки, Василе, ама ми се виждаш някак повъзмъжал. Повъзмъжал и… наедрял.

Левски се усмихна. Той имаше сама по себе си слънчева физиономия, но върху нея в ежедневието тегнеше сериозността и огромността на бремето, което този в едно и също време толкова обикновен и толкова необикновен човек носеше на плещите си, ала усмивката му винаги навеждаше мисъл за невръстен младенец; „тази усмивка може да стопи и каменна стена“ — бе казал веднъж за нея Бяно.

— Ще се учудя, ако си прав, дядо Бяно — отговори, продължавайки да се усмихва. — Битието ми, знаеш, е едно голямо разминаване. Народът го свързва главно с опасността — вечните заплахи, многото ми одежди, рискът, който като сянка ден и нощ ме съпровожда по петите. Не забелязват умората, натрупана връз мене и докарала барутен цвят на лицето ми. Пък за мене най-мъчното е несмогването — не е по възможностите на един човек, дори и да е Крали Марко, в един ден и час да крои всенародната революция в Букурещ, да оглавява правителството в Ловеч, да усмирява честолюбци в Плевен и да превръща хайдушкия нрав на сливенци в премислено и осъзнато революционерство…

— Комай напипахме разковничето, а? Нали сега имаш помощници, та си се поразтоварил, възвърнал си бялото и руменото на лицето си…

— Аз пък анджък на това се чудех. Имам двамина помощници, дядо Бяно. На единия не мога да се нарадвам, другият направо ме плаши. И едното връз другото — трябваше да съм нито по-барутен, нито по-бял.

Мълчание.

— Кахърен ли си, Василе?

— По-скоро раздразнен. Защото всеки ден ми доказва трудността на делото. И ми сочи дългия път, който имаме да извървим още. Пък и аз човешка душа нося, та нетърпението не е чуждо и на моята природа.

Ново замълчаване.

— Това за нетърпението… Стига да не нарушиш клетвена тайна, ще ми се да те запитам нещо, което гризе сърцето и мозъка ми през голямата самота на Барите. — Другият го поощри с жест. — Мъчно ми иде да го изразя с прости и ясни думи… Виж, Василе. Дългият ми живот ме е срещал с трима български светци, дето само да ми посочат с ръка и ще тръгна през огън и вода. В младостта ми бе предтечата хаджи Иван Селимински. В зрелостта — тръбачът на свободата Георги Раковски. В заника на живота ми си ти. Недей, недей! Скромността ти ще бъде излишна. Пък и ще ни отклони…

— Тогаз продължи. Каква е тревожната ти мисъл от Барите?

— Ти шеташ из Българско главно за войниците и за оръжието им. Пък аз мисля, че когато ги имаш готови, ще ти се яви нужда от по един Селимински, един Раковски или един Левски, който да поведе готовия народ към бран и победа.

— Усещаш потреба от водачи? Това ли е, дядо Бяно?

— За тях въпие самото естество на човешката душа. Минавал си по Машатлъка. Мегданът е застлан с най-равен калдъръм, но се препъваме — природата е изтикала нагоре някои от камъните. Така е и с хората. При някои дарбите, вложени им от природата или Провидението, както искаш го назови, — ги издига над останалите. И всички ние, останалите, се нуждаем от водителството на тях, надарените и издигнатите. Особено когато се отива не на зияфет, а на кървава сватба.

Трето мълчание, този път нарушено от Левски:

— Уж казваш „две и две — четири“, пък отвъд думите ти долавям да скърца някакъв укор…

— Да укорявам тебе? Чуваш ли се, сине? Ами че аз нямам по-голяма гордост в живота си от това, че е кръстосал пътя ми с твоя. И че ти благоволяваш да говориш с мене като равен с равен!…

— Хайде, пак прикриване зад големи думи. Имаше ли укор или не?

— По-скоро въпрос. Само че все още ми е трудно да го изразя ясно. А работата е горе-долу такава. Случвал съм се на заседание на момците от нашия комитет. Добри са и ги харесвам. Люде на труда, не на думкане в гърдите, нито пък лежане на бащина кесия — кой абаджия, кой ханджия, търговец, кундураджия, фотографин, има даже и един-двама даскали. Но няма нито един, дето само да тръгне и цял народ ще закрачи подире му. Туй е смущението ми. И въпросът.

— Сложно и със заобикалки го зададе, но мисля, че го разбрах. И душа даввам, да имах готов отговор за него. Ала ще ти река само две неща — каква поука извлякох от толкоз обикаляне из Българско и как се мержелее в ума ми да намерим тези изтикани нагоре камъни от калдъръма. — Левски спря за малко, събра мислите си. — Когато в 68-мо лято тръгвах да посоча на българина нов друм, мислех, че на призива ми първом ще откликне беднякът. Казвах си така — гол и бос е, няма дете — няма коте, такъв човек е като узрял плод за революцията по две прости причини: че е озлобен от орисията си и няма какво да губи. Излезе обаче, че съм грешил. Голтакът с дупките на потурите, парият — (Бяно не разбра тази дума, но не го прекъсна за обяснение), — също измекяринът, ратаят, чиракът, които чакат своя хляб от ръката на чифликчията или майстора си, по ищах за революция са, речи го, на един кантар с фрашкания със злато чорбаджия, който хубавичко си добрува и под петата на султана. Странно и необяснимо, ала е истина — черноземът за революционната идея е селянинът с достатъчна собствена нивица или добро лозенце, занаятчията с разработения дюкян, търговецът с натрупаната стока в маазата; сиреч онзи, който е наясно, че в огъня на революцията има какво да изгори — спечеленото от него с честен труд. Е, за даскала и попа да не говорим — на тях учеността е отворила очите за робията им и ги подтиква да се отърват от нея172.

— Но все пак се понамирват и бедняци, и чорбаджии, нали?

— Малко, но ги има. — Под рижия мустак на Дякона се гушна една кратичка усмивка. — Всъщност за Сливен и ти си от чорбаджиите, чини ми се… — Бяно не се хлъзна по тази плоскост, та другият продължи: — Който българин поставя отечеството над личните си сметки и кроежи, винаги е приет с отворени обятия от нас.

— Така и трябва да бъде. Голият охлюв, най-нисшата от тварите, оставя сребриста диря там, където мине. Следователно всяко живо същество може да остави някаква светла диря — важното е да не го лишим от възможността да я остави. И да я видим и запомним, преди да я е изличил дъждът на времето. — Старецът потърси очите на госта. — Това комай беше за поуката от обиколките. А за другото, Василе?

— Да, за камъните, които стърчат над другите, не съм забравил. Две са надеждите за намиране на „камъните“, дядо Бяно. Едната, че опитните войводи няма да останат настрана, когато работата дойде до „кой — кого“. — Кратък и нервен смях. — Е, понякога хора като твоя кръщелник — Левски намекваше за Панайот Хитов, — или Филип Тотю може и да се понацупват, но те са си добри българи, на които може да се разчита.

— Моят кахър, не, моят въпрос беше не за генералите, които ще стоят там нейде над картите и само ще провождат вестоносци — Ивановите люде да настъпят надясно, Стояновите да се отдръпнат на височината… Мислех за по-простите неща, Василе: когато ще се рече „Хайде!“, подир кого ще тръгне народът.

— От сърце вярвам, че в решителния час народът сам ще излъчи своите вождове. И той има безпогрешен усет — рядко се случва да сгреши.

За това Бяно беше на по-особено мнение — той помнеше как някога „Братството“ уж бе подготвено да оглави и поведе народа в най-правилна посока, пък вихрушката на събитията изхвърли на повърхността най-случайни хора, такива, дето или се водеха от сляпа омраза към турците, или от чиста корист, която отведе в дамовете им най-хубавите коне на Тахир ага и другите богати османлии от казата. Неговото неизречено съмнение навярно се е отпечатало на лицето му, понеже Левски побърза да добави:

— Но за всеки случай аз не пропущам да поставя в челната редица на комитетите даскала, попа и всякакви други люде с ясен ум и чист морал.

Бяно приготви уста да възрази — готвеше се да каже, че специално Михаил Икономов има ясен ум и чист морал, но Бог не му е дал онова малко нещо, което прави от човека водач, — ала не успя. На дворната порта се похлопа по особен начин, все едно че добитък се отърка о нея, което беше уговореният знак — членовете на комитета пристигаха…

Много по-късно през нощта, когато сънят упорито бягаше от клепачите му, Бяно щеше да си даде сметка, че в улисията на разговора бе пропуснал да попита за едного, който имаше несменяемо място в сърцето му — за Цариградския търговец Иван Силдаров…

Каза си това и му догорча в устата, пък сетне се засмя в тъмното. Така ставаше винаги при досег с Левски — по някакъв магически начин Дякона те караше да се издигнеш над личното и да извърнеш поглед изцяло към всенародното.

Магия нямаше, но може би именно това беше най-голямата магия — този най-обикновен син на Карлово и на България не правеше никакви чудесии да фокустничества, не произнасяше нито една надута дума, а по някакъв невидим и необясним път душата му влияеше на душите на околните, омайваше ги и ги възвисяваше по такъв начин, че далечните хоризонти започваха да им се виждат на една ръка разстояние.

Иначе постъпките му бяха от прости по-прости и от естествени по-естествени. Без никакви уговорки той пое ролята на домакин и запосреща комитетските люде. Запозна се с доктор Планински и другите, един-двама нови, с познайниците си отпреди се здрависваше или прегръщаше по братски. Когато се събраха, той изпя една народна песен, не беше тукашна, та не му пригласяха, ала съдържанието и беше такова — за юнаци се говореше в нея и за юнашка непреклонност, — че всички в едно и също време се възторгнаха и умилиха. И уж още пееше, пък като взе за начало думите на песента, кротко и без високопарност разказа за какво ще мрат юнаците. И такава картина на бъдната България, свободната, описа — страна за пример и подражание на цяла Европа, — че всички в херодаята изпитаха готовност тозчас да влязат в огъня, само и само да се сбъдне величието на свободната родина. И непринудено стигна до тях, членовете на сливенския комитет:

— Братя, възобновяването на нашата славна държава, отърването ни от проклетите агаряне, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество България, най-после (за) да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили. Като е тъй, вам подлежи да се покажете достойни, верни и неустрашими във всяко отношение. Дързост, братя, и напред! Вашето участие в народното ни дело ще остави имената ви неизгладими в народната ни история.

И все така простичко, сякаш според поговорката „думата дума отваря“, поиска да му се докладва що е сторил комитетът, доколко е възправил ръст, докъде е стигнало народното дело. Както и се полагаше, отговори му председателят. И чрез Сава Райнов сливенци имаха с какво да се похвалят. По пряк или подмолен подтик на комитета в последно време в Сливен и казата се бяха извършили много дела, които подготвяха Българско за оная висота, която чертаеше Апостола. В града бе станал незапомнен митинг в защита на заточените архипастири, събрал пред храма „Свети Димитър“ до пет хиляди и повече протестници. Пак в града бе открито новото девическо училище, „Дядо Пеевото“, зер предишното — „Баби-Иванкиното“ — бе отесняло за ученолюбивите млади сливенки. В Жеруна173 се основало читалище „Единство“. С народни пари и труд народен бе вдигната църква в Есирлий, училище в Чокоба174, в Бургуджий175, в Аладаглий176. Тук Михаил Икономов вметна, че специално в сливенските училища вече била въведена и „звучната метода“, най-напредничавата. Изтъкнаха се и със сказките — само през тази зима д-р Планински бе говорил отделно пред мъжете и жените на тема „Гладост и жадост“, а завърналият се наскоро от учение д-р Кювлиев — „Съставът на человека и въздуха“177.

Левски ги изслуша внимателно, кимаше с разбиране, но лицето му не изразяваше нищо — нито възхвала, нито укор. А когато завършиха, се усмихна, ала беше една такава особена усмивка, дето не дарява на сърцата радост. Думите му потвърдиха впечатлението от нея — щял бил едно голямо „аферим“ да им каже, ако са били читалище или някакво благотворително сдружение, а не революционен комитет. Защо ли? — Ами че защото наистина екзархията била най-голямото завоевание на българщината от цар Иван Шишмана до днес, за това нямало спор, ала не можело свободата да се чака от най-ревностната молитва на негово блаженство Антим Първи, а от точната стрелба на войника по Агликина поляна или при Куш-бунар. Тъй било също с училищата, с новите черкви, със сказките — без съмнение все полезни дела, ала настрана от пряката подготовка на революцията. А пряката подготовка е все онази от „Наредата“ — уреждане, пари, хора и оръжие. Нека това да му кажат сливенските другари — колко пари имат в касиерина, колко хора са в списъците, колко оръжие, барут и куршуми са струпали. Последва гузно мълчание. Комитетските дейци най-добре си знаеха как лошо вървяха работите с парите и оръжието.

— Зле сте, нали? — попита „в упор“ Дякона.

— Упрекът ти ще е справедлив, бай Левски — нацупено каза Димитър Топалов, — ако можеш да докажеш, че работата ни накуцва от мързел или друг порок…

— А вие пък нямате право да се мръщите, когато ви навирам собствените грешки в очите — беше незабавният отговор. — На драго сърце трябва да обичаме онзи, който ни покаже грешката, инак той не е наш приятел.

— Мисля, че не разбра адаша — обади се Бял Димитър. — Работата ни позамря не от мързел, а защото пострадахме от лошо издайство, това искаше да каже Димитър.

— Я разкажете! Я разкажете! — подкани ги смръщено Левски.

Разправиха му подробно за писмата, проводени по Христо Иванов Книговезеца до местните богаташи, за предателството на Стефан Саръиванов и как то е било като знак за всички останали да не развържат кесиите си. Дали били сигурни, че именно Саръиванов е извършил предателството? — Никакво съмнение, Дяконе. За това имали сведения от самия конак.

Заинтересуван, Левски поиска подробности. Разказаха му ги. Започнаха с нещо като портрет на Юмер ефенди и как той, справедливият и честен човек, научил за предателството направо от устата на мютесарифа. Но като не знаел кой аджеба е член на комитета, съобщил им чрез едного, когото вече половин век зоват „хайдутин в попско расо“ — поп Юрдан поп Димитров, ако бай Левски е чувал за него. Да, Левски знаеше поп Юрдан. И се разсмя:

— Е, туй наистина рядко се случва в царщината на султана — каза. — Турчин да донася, щото става в конака, като за куриер използува не кого да е, а един поп и владишки наместник… — После продължи сериозно: — Трябва да запомните тогова турчина, аратлик. Такива като Юмер ефенди съм имал винаги на ум, когато съм говорил вам и на други посветени в делото: целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност. Ръката си подавам всекиму, който желае да пролива кръв с нас за живот и свобода човешка. А ако подушат стореното от Юмер ефенди, неговата кръв комай ще се пролее преди нашата…

— А с предателя какво да правим? — попита някой. — Не можем събра никакви пари, дорде пред очите на богатите е неговият пример.

— Вижте чрез вашите тайни юнаци за пари. Недобри, тоест чорбаджии-изедници и ненародни, които не искат да вземат участие в народното дело, а предават — трябва да се убиват с време.

— Аз предлагам да гласуваме за смъртна казън над Стефан Саръиванов — предложи Таню Стоянов. — Неговото предателство е доказано!

Всички до един вдигнаха ръка — Саръиванов беше осъден! А Левски поясни:

— Но трябва да го сторите тъй, щото да се разбере, че е казън, а не да се припише на злодеи или на разбойници за пари. Показно да е, та всеки да разбере — наказание в името на народа е тази смърт, а не лична мъст или обир.

Разговорът сякаш замираше, та мнозина — и Бяно заедно с тях — помислиха, че върви към края си. Дякона обаче не се готвеше да разтури събранието:

— Още за две неща имаме да поприказваме, братя. И двете все мои молби.

— Молби? — смаяно попита Бял Димитър. — Ти ще молиш за нещо нас? Ами че ние за тебе слагваме ръката си в огъня, Апостоле!

— Сега ще проверим — сериозно продължи Левски, без да се поддаде на ласкателното слово на ханджията. И обясни: — След месец или два в Букурещ ще се свика общо събрание на БеРеЦеКа. За мен ще бъде чест, ако ми дадете пълномощно — аз да представлявам войводския Стамболу Мехмед ефенди…

Нека припомним на читателя, че „Стамболу Мехмед ефенди“ беше тайното име на Сливенския частен революционен комитет.

Като чуха молбата на Дякона, всички наскачаха на крака, заговориха в един глас, размахаха се поздравителни ръце.

— Нека туй да бъде нашето гласуване — произнесе за цялото събрание Сава Райнов. — Имаш ли хартия и мастило, дядо Бяно? Да, благодаря. Сядай още сега, даскале — рече на главния учител, — и пиши пълномощното, ние до един ще го подпишем. — А докато в херодаята се носеше скърцането на перото по хартията, прочувствено каза на Левски: — И да знаеш, Апостоле: туй е чест за нас, а не за тебе и ние от сърце и душа ти благодарим за нея. Малко ли е това нещо: Сливен да е представляван от Апостола на българската свобода!…

Подписаха пълномощното. После Иван Ханджиев се сети да попита:

— Като че ли ставаше дума за две молби?…

— Имам нужда от тезкере, братя. Балкана как да е ще прекося по още заснежените пътеки, ала оттатък, в равна Мизия, ще бъде трудно без тезкере.

Членовете на комитета се спогледаха. Някой полугласно изрече името на Димитър Георгакев. Друг му възрази — не можело да се иска таквоз нещо от сина на един, дето доброволно и за пуста власт е приел да бъде турска подлога. Сава Райнов обясни разногласията:

— Разполагаме с най-подходящ човек като за целта, Дяконе. Говори турски по-добре от молла, а в писането може да забие в земята кой да е кятибин. При туй има достъп и в конака, та може истински печат да изтипоса, а не ние да го майсторим някак си. Работата е там…

— Работата е там — продължи вместо него Левски, — че вие сте лоши революционери, аратлик. Затваряте си очите за човека, а гледате баща му. Какво от туй, че Димитър се е родил син на кмета ви Йоргаки чорбаджи? Провинил ли се е лично с нещо към народното дело? Защо го пренебрегвате, дори набеждавате…?

— Абе не го пренебрегваме чак напълно — извинително рече Икономов. — Не му се доверяваме да е от най-вътрешните, членовете на комитета, но го имаме „от първи позив“. Каквото и да е, сутрин и вечер сяда на една софра с човек като кмета Йоргаки…

— А сега не е малък случай — подкрепи го в съмнението Димитър Топалов. — Само да спомене в конака за кого е направил тезкерето и разните там Али-Байрактаровци и Мустафа-аговци ще окачат въжето на старата круша…

Думата беше за едно вековно дърво с широко разперени клони току до конака, на което от памтивека бесеха душманите на султана.

— Аз му се доверявам — отчетливо отсече Левски. — Познавам човека и му се доверявам — повтори. — Помолете го да ми изготви утре тезкерето, като изрично му кажете за кого е! Тъй ще сваля отговорността от всекиго измежду вас.

И както го говориха, така и стана — на другия ден към обед търсеният под дърво и камък Васил Левски си тръгна от Сливен (сам и всъщност беззащитен — Таню го следваше на два хвърлея назад), като нарочно премина с кончето си пред самата врата на конака. В джоба си носеше все едно огън и вода, събрани заедно. Огънят беше пълномощното на Стамболу Мехмед ефенди, но с истинските подписи на членовете на комитета. А водата — тезкерето, направено му по безупречен начин от ръката на Димитър Георгакев178.

2.

Двамата пътници седнаха на една маса, но личеше — по-младият със сресаната на среден път коса и печалните очи беше по-важният, докато другият, русолявият, макар и поне с десетина лазарника по-стар, беше ако не прислужник, то най-много придружник. Всичко това не убегна от вниманието на хаджи Вълчо, ханджията — е, наистина Жеравна не лежеше на главен път, ала богатствата й бяха причина паралии гости да не са изключение както в самата нея, така и в хаджи Вълчовия хан, та стопанинът бе имал случай да се научи да познава хората по каяфета им и обноската. С тези двамината то пролича и по запознаването — по-младият се нарече Иван Стоянов, а придружникът само Васил, както подобава на човек с по-ниско положение. Целта си не криеха — бяха търговци и в Жеравна ги бе довело намерението да накупят аба или вълна; не споменаха количеството, но се подразбра, че имат големи работи на ум…

Уж наистина се подразбра, но търговците не тръгнаха по маазите да оглеждат вълната и пастафите аба, а като се разходиха хубавичко из живописната Жеравна, по здрач свърнаха там, където най-малко им беше мястото — в училището. Трябва да бяха подпитали отнапред, понеже завариха единствено главния учител Харалан Ангелов. На него „прислужникът“ каза името си и то наистина бе Васил, но следваше и Левски. Като чу това име, даскал Харалан се разтрепера; не беше това треперене от страх, а от възбуда и вълнение — така би треперел той, ако сам Исус бе прекрачил в учителската стая. Защото името на Апостола отдавна бе познато в китното балканско село и там то се произнасяше наравно се имената на най-личните светци от календара.

— Доживях! Господи, доживях!… — закръсти се Харалан Ангелов. — А после попита: — Но как така да се обърнете именно към мене, господине, един скромен клисар там, където вие сте първосвещеник?

— Дай Боже повече такива клисари — засмя се широко Левски, — които с могъщ камбанен звън да проехтят над поробената родина:

— Мигар скромните ми словца са стигнали чак до вашите уши! — не на шега се изуми учителят.

— До моите уши достига всеки звук, който зове за свобода. Макар чеее…

— Разбирам недоизреченото — каза Харалан Ангелов с виновен изглед. — За да добием святата си свобода, не стигат песните.

Думите му уж представляваха едно просто установяване на дадености, но всъщност съдържаха въпрос. И на въпроса последва отговор — Левски извади лъскав револвер; положи го на учителската маса и изрече с глас, който приличаше на заклинание:

— Спасението на България и спечелването на свободата е в организацията, а ключът е оръжието!

Учителят гледаше като хипнотизиран револвера на масата и отново се прекръсти:

— Кълна се в Бога и в българското си име, само ако зная, че със смъртта си ще допринеса ей толкова за избавлението на отечеството, мигом ще изпразня един куршум в сърцето си.

— И ще бъде напълно безполезно — сви рамене Левски. — От тебе, учителю, очаквам много повече — да помогнеш в организацията.

Харалан Ангелов въздъхна и тежко се отпусна на стола си: това било най-трудното, каза. Жеравна се знаела като село на чорбаджии, пък кога е бивало чорбаджия с пълен тумбак и с пращящ от жълтици тайник да заложи добруването си срещу някаква си там свобода, която и без това хич не му е нужна.

— И все пак не е възможно село на здрави балканджии като Жеравна да няма родолюбци, които да поставят отечествената свобода по-високо от тумбака и тайника си — вметна Таню с боботещия си глас.

— Предлагам да се съберем довечера у поп Тодор — рече учителят, след като размисли продължително. — В него можете да имате доверие като в самия мене.

Така и направиха. Харалан Ангелов не ги измами — в лицето на поп Тодор двамата „търговци“ откриха ревностен родолюбец, който бе готов начаса да зареже семейство и Божи храм и да поведе на бран една въстаническа чета — с кръст в едната ръка и със сабя в другата. Дълго, много дълго — почти до среднощ — умуваха четиримата. И накрая решиха: в подобно чорбаджийско гъмжило наистина би било прибързано да се образува частен революционен комитет, ала не липсвали хора с будни сърца, достойни да бъдат квас за хляба на бъдещата революция.

— А ако са капка всред морето от чорбаджийска тиня? — попита недоверчиво Таню и получи отговор не от жеравненци, а от Дякона:

— Чисто народният човек се бори, докато може, за да избави своя си народ. … Ако някой не случи, то трябва да умре в народната си работа.

Определиха следната вечер за събрание на верните люде, а организацията му повериха на един момък от семейство на имотни овцевъди — говореше се, че бащата на Иван Ангелски имал до десет хиляди глави добитък по „Долната земя“ и към Добруджа. Подобен човек трудно би паднал под подозрение, че ратува за революция, пък и нали божем Левски и Таню търгуваха с вълна — какво по-естествено да потърсят достлука на младеж от такова семейство…

На уречения час Иван Ангелски отлично изпълни задачата, която Харалан Ангелов му повери. Той изведе двамата „търговци“ от хаджи Вълчовия хан, като шумно възвести, че след като огледат бащината му стока, ще им покаже и пътя към Сливен. И уж тръгнаха към дома на чорбаджи Стоян Ангелски, пък неусетно се вмъкнаха в кафенето на Тиньо Бекяров, което изглеждаше мъртво зад спуснатите си кепенци. А там ги чакаха поп Тодор, даскал Харалан и още шестима младежи. Опитното око на Апостола веднага видя в тях хора, достойни за доверие: както се говореше и в Светото писание, те обещаваха да бъдат благодатната почва, в която да се посее семето на правдата и свободата.

Втората вечер в Жеравна се проточи комай повече и от първата — от кафенето заизлизаха чак с първите петли. И всичко стана така, както бяха избрали Харалан Ангелов и поп Тодор — не създадоха комитет, но поставиха първия камък за съзиждането му.

… Беше още черна нощ, когато Иван Ангелски изведе Левски и Таню по криволичещите сокаци на Жеравна. И уж бе обявил, че ще ги насочи към Сливен, пък те удариха нагоре, към сърцето на Стара планина…179

Знаеха, че правят излишно отклонение, но това беше в плана им — ако някой беше по петите им, нямаше да допусне, че те ще опишат такъв голям зигзаг, дето означаваше часове ход в повече. Тъй или иначе, когато двамата влязоха в Нейково към пладне, по външен вид никак не напомняха паралиите-търговци от Жеравна; сюртуците на търговците висеха в бохчите на тояжките им, а те бяха облечени в поокъсани потури и аби, на раменете с ямурлуци, които доста пъти ще да са видели как зимата сменя лятото. Таню криво-ляво познаваше селото, та без питане стигнаха до механата на дядо Васил Налбантина. Работата на къра беше захванала, та завариха само трима старци да си хортуват разни бивали-небивалици от младите им години. Дели Ради го нямаше, но това не ги изненада — уговорката с него беше за към часа два вечерта по турски. Левски и Таню поздравиха, приседнаха в ъгъла и извадиха едно-друго за обед — хляб, сирене и глава лук за Таню, хляб и шепа маслинки за Дякона; на дядо Васил не му стана дип много драго, че посетителите нямаха намерение да сторят какъвто и да е масраф, дори стакан вино или едно кафе не поръчаха, ала не възрази, когато по-младият от двамата отиде до чешмата на мегдана и донесе калаено пахарче с водица.

Хранеха се мълчаливо, само от време на време разменяха по някоя отделна дума и затова много ясно чуха, когато коне изтрополяха навън и спряха. Последва кратък разговор на турски и в механата влязоха две заптиета. Те оглеждаха малобройните посетители, когато стопанинът избърза насреща им и с поклон ги запита с що може да им бъде полезен.

— Да са се отбивали насам двама тежки базиргяни? — попита едно от заптиетата, човек на средна възраст и с лошо подстригана брада.

Ръката на Таню остави коматчето хляб и полека се хлъзна към джоба на потурите. Левски продължи да яде спокойно, само му направи кратък знак с очи — не, нека не посяга към оръжието. В това време дядо Васил Налбантина вече отговаряше с нотка на сръдня, която си беше съвсем непресторена:

— Какви ми ти тежки търговци, онбаши ефенди! На̀, от сабахлен досега само туй са ми мющериите. И ако искаш вярвай, ама днес още не ми е сторено сефте…

— Няма как — изсумтя под носа си по-младото заптие, — ще се бие пътят до Раково, може натам да са ударили…

Все пак преди да излязат онбашията подхвърли на двамата в кьошето:

— А вие що за хора сте, бе? Какво правите тъдява?

Левски остави една презполовена маслинка пред себе си и продума с невесела усмивка, като показваше сложеното на софрата:

— Ние сме бедни момчета, бьолюкбаши ефенди. — Видя се как суетата на турчина явно бе погъделичкана от това звучащо тъй искрено повишение в длъжност. — Търсим чорбаджии да пасем овце. Само това да знаем, друга работа не можем.

Онбашията извади монета от десет пари и му я метна през софрата.

— Вземете, изсърбайте поне по едно кафе — рече. — И ако не случите нещо дотогава, почакайте тук, дорде се върнем от Раково. Зная двама-трима нейковчани с безбройна стока — все ще ви уредя при някого от тях. — И с тези думи заптиетата напуснаха механата.

Трябва още да не бяха яхнали конете си, когато през вратата надникна Ради Мухтаров, познат по тези места като Дели Ради. Очевидно надникна ей така, колкото да се увери, че желаните гости ги няма, ала като ги зърна в ъгъла, бавно прекрачи прага. Таню понечи да му се обади, ала нов знак на Дякона го спря:

— Недей, той ни видя — каза му тихичко. — Но Ради е от стара коза яре, знае как да се прикрива от хорското любопитство. Пък нали и ние току-що рекохме, че сме ябанджии и не познаваме никого в Нейково…

Дели Ради наистина доказа, че е „от стара коза яре“. Той с нищо не издаде да е познал двамината с протритите ямурлуци, изпи едно кафе, размени няколко нищо незначещи думи с Налбантина, после хвърли един многозначителен поглед към Левски, плати и излезе. Без да показват каквато и да е припряност, двамата в ъгъла прибраха остатъците от скромния си обяд, поздравиха почтително стопанина и също напуснаха механата. На петдесетина крачки вляво чакаше Дели Ради и много съсредоточено изучаваше първите пролетни пъпки по едно улично дърво. Когато се увери, че Левски и Таню са го забелязали, той заряза дръвчето и с безгрижна стъпка пое по един страничен сокак.

А четвърт час по-късно вече така прегръщаше своя другар от Легията, че краката на Дякона се залюляха във въздуха.

— Сякаш Бог ме прати да надзърна при дядо Васил — говореше, задъхан от радост. — Знам, знам, че уговорката беше за по икиндия, ама мен свърта ли ме на едно място? Туй ми беше второто отбиване от сутринта…

— Пък ние заради тебе изпуснахме хубава работа при богати чорбаджии — отговори му по същия начин Левски и му разказа за разговора със заптиетата. Дели Ради го слушаше внимателно, а в средата на ъгловатото му лице се появи една нова бръчка, която все повече и повече се врязваше между веждите:

— Кълна се в Опашатия — каза, когато Левски свърши разказа си, — туй ще е дело я на чорбаджи Божил Глуханека, я на хаджи Драган, я на дяволското изчадие поп Руско Гергев, я на някой друг от същата кройка измежду жеравненските богаташи. Усъмнили са се нещо във вас и са се обадили в конака…

Дякона махна небрежно с ръка:

— Излиза, че те са си свършили работата — и жеравненските чорбаджии, и конашките заптиета. Да видим ние накъде сме, аратлик, с нашата.

Още седяха по рогозките, когато Ради Мухтаров заразказва в отговор. Да, той не си бе пропилял напразно времето и бе подготвил за делото мнозина нейковчани, предимно млади хора — спомена над десетина имена, но Левски запомни само Дели Еньо Петров, Андон Великов Андонов и братята Вельо и Христо Петкови. Имали вече до тридесетина пушки с фишеци, барут и олово за тях, приблизително и толкова ятагани.

— И каква излиза тя? — доволно разпери ръце Левски. — Комай напразно сме блъскали път до Нейково…

— Не си прав, Дяконе — сериозно отговори Дели Ради. — Момчетата ми са добри, ама досега я карат ей така, на юнашка вяра в думата ми. Съвсем различно ще бъде, когато не друг, а точно ти (понеже твоето име отдавна се изговаря тук наравно с имената на Христовите ученици) да им обясниш, че Нейково не работи на самотек, а е бурмичка в една огромна машинария, що се е разпростряла навред в Българско!

— Да бъде, както ти искаш — съгласи се Левски.

… И вечерта деветмина нейковчани — десет, ако се брои и Ради Мухтаров — слушаха със зяпнали уста уж простичкото, пък чародейно слово на Апостола на свободата. Разказа им той много. Нарисува им сияйната картина на отечеството, когато добие свободата си и стане за пример на цяла Европа. Запозна ги с подготовката на въстанието и с устройството на организацията, която в честна бран щеше завинаги да срине скапаната власт на султана. Накрая ги призова да се готвят за кървавата сватба — да множат броя на посветените в делото, да се учат на талим (за тази задача им препоръча Ради, който сигурно помнеше най-важното от наученото в Легията), да събират пари и оръжие и всеки ден и час да чакат пушките и клепалата да възвестят великото Начало.

— Кога, кога ще бъде това, бай Левски? — със задавен от вълнение глас попита един; беше Христо, по-малкият от братята Петкови.

— Когато Централният комитет има сигурната увереност, че както Нейково, тъй и всички други села и градове в България са готови за славното дело.

— За Нейково им кажи, че вече е на тетик — отсече вторият „Дели“ в събранието, Еньо. — Не е случайно, че тук нивга не е живял човек, що не е от българска майка роден.180

— Поне можеш да ни обадиш — примоли се друг, — дали е близко този час…

— Близко е, съвсем близко, братя.

— Например някъде към Гергьовден? Както от памтивека са излизали народните закрилници?

— Е, чак пък Гергьовден — пресилено се засмя Дякона. — Не ми се вижда възможно седем милиона българи да се приготвят за толкоз кратко време. А прибързването води до злощастия, братя. Ала ние, дето сме търпели петстотин години, можем изтърпя още една или две, нали? — Той усети как споменаването на „цели една или две години“ попари въодушевлението на тези буйни планинци, та реши да поизмести отговора си в друга посока: — Изобщо аз смятам, че нашата най-сгодна сполука за захващане е (през) зимата. Размислете зряло, че работата ни не е само по Балкана, но революция (на) място181. После идат главните пътища, подир тях селата, по-после горите. Виж сега не ще ли ни помогне зимата? (Тя) ще отегчи пътя на войските, а (особено) на артилерията и всадниците182.

Поговориха още малко, взаимно си обещаха светият час на революцията да не ги свари неподготвени, после нейковчани един по един захванаха да се разотиват.

— Тази нощ ще се разделим и с тебе, Таньо — каза Левски, когато останаха само те двамата и Дели Ради. — За Котел ще взема за придружник този лудоглав нейковчанин.

— Защо ме онеправдаваш, Апостоле? — с неприкрита горест продума Таню. — В що се провиних пред тебе, от що си недоволен?

— Доволен съм и предоволен от службата ти при мене, приятелю, и те поставям наравно с най-сигурните юнаци, които по градове, села и горски пътеки са ми били помощ и охрана. Ала разумът ми подсказва, че е добре да се разделим. Хора с черни души са ни видели заедно в Жеравна, запомнили са ни. Но са ни запомнили заедно, разбираш ли? Стига да се разделим и споменът им мигом ще изфиряса. — Той го потупа окуражително по рамото. — И ако слушаш мене, поеми към Сливен още сега, Таньо. В ходенето те бива — посрамваш и стар хайдутин. Имаш око на бухал. Е, ако сега си плюеш на петите, може да си в Сливен още преди развиделяване. Няма да е излишно, ако се наложи да доказваш къде си бил през тези дни.

Не спориха повече.183

3.

Избиколиха по странични пътеки и влязоха в Котел откъм Читак184 — да изглежда така, сякаш са северняци, току-що прехвърлили Балкана.

— От Сливен ми дадоха най-добра препоръка за поп Янко — каза Левски. — Щом знаеш къщата му, води ме право там. Но само ще го огледаме и подпитаме, няма да отваряме дума за нашите работи. Ще разпитам за него леля Нанка и леля Неша — той имаше предвид сестрите на Раковски, — че едва тогаз ще се разкрием на попа…

Дели Ради се изкиска:

— Не на попа, а на разпопа. — После, видял учудването на спътника си, обясни: — През черковните борби владиката една дузина пъти разпопва отчето, пък той все съумяваше да се върне, че дори се наложи да го направят пръв за Котел иконом, та от онова време хората на подбив му викат не поп Янко, а разпоп Янко. — Кратко мълчание. — Ще ти хареса, Дяконе. Не е той човек, дето в боя ще прескача шубраците и ще рипа като планинска коза по чукарите, ала е добър българин и има дар слово, пък и срещу фанариотите се прояви — народът ще му повярва и ще тръгне подир него.

— Понякога надарените с дар слово го използуват, за да насочват хората в погрешен път или за лична облага — отбеляза Левски.

— Може да е вярно въобще, но не и за разпоп Янко. Той е чистосърдечен и безкористен. Дори котленци, каквито са злоезични, го наричат „безсребърник с чиста душа“. Ще видиш, наистина ще ти хареса.

От двете им страни лавнаха кучета — бяха навлезли в окрайнините на Котел. Двамата не размениха нито дума повече и след десетина минути вече хлопаха на една порта. Отвори им сам поп Янко. Левски не го огледа, а сякаш го погълна с един-единствен поглед. Свещеникът беше нисък, пълен, почти трътлест, широколик и с месест нос приблизително колкото детско юмруче; червените му бузи издаваха човек, който обича да си угажда, а очите му наглед бяха весели и закачливи, но Апостола вече се бе научил да познава хората отвътре, та отвъд веселостта забеляза ум и прозорливост.

— Благослови, отче — започна Левски, като се поклони чинно. — Ние…

— На портата ли ще те благославям бе, непрокопсанико! — шеговито го смъмри стопанинът. — Елате първом вие да благословите трапезата ми, пък другите благословии — сетне.

— Ама…

— Какво „ама“? Тъй, на вратата, само пари се искат. Пък аз пари нямам — нито заем да ти дам, ако искаш, нито борч да ти върна, ако ти дължа. Ала и да имах, пак тъй щеше да бъде: от когото имам да вземам — не търся, комуто имам да давам — не плащам, таквоз е моето житейско правило. Хайде сега на трапезата, че бобът ще изстине и баба ви попадия ще направи да ни се види тесен Котел. Идвайте!

Не остана друго, освен да му се подчинят. И след малко двамата пътници седяха край поп Янковата софра заедно с него и челядта му и ревностно забиваха дървените лъжици в купата с боба. Докато се хранеха, свещеникът глумливо разправяше разни случки от службата си в храма „Свети свети Петър и Павел“, пущаше шеги и задявки, но Левски пак не се излъга — зад тях той през цялото време усещаше един буден ум, а много му говореха и лавиците с книги на стената — дядо поп имаше значителна за времето си библиотека, което надали вървеше ръка за ръка с щедрото му майтапчийство.

Като се нахраниха, поп Янко се прекръсти да поблагодари на Бога, че и в този ден не ги е оставил гладни. Другите последваха примера му, сетне баба попадия и дъщерите се разчевръстиха да раздигнат трапезата. А стопанинът подхвърли уж само на себе си:

— Пък ние да си гледаме работата, та да заслужим хляба си…

Беше подкана да си тръгнат и Левски, и Дели Ради не се престориха, че не са я разбрали. Докато събираха скромното си имущество, Дякона подметна:

— Е, то пък ние дори имената си не сколасахме да речем…

Сега беше ред на поп Янко да не се престори на глух:

— Вие сте по занаят овчари и търсите да се главите някъде на работа, нали? — попита. — Това ли искахте да ми кажете, момчета?

— Горе-долу…

— Не ми го казвайте. Една лъжа по-малко — един грях по-малко.

— Мигар не би повярвал на овчарлъка ни?

— Слушай, чоджум — каза свещеникът след цяла минута мълчание. — Когато дядо ти поп Янко беше още само Иван Николов Караянков, той дълги години овчарува и по горещото Загоре, и по равна Добруджа. На четмо и писмо там съм се научил, в къшлата, пак там съм се приготвил за служба под власеницата. Та на мен тия неща са ми известни повече, отколкото грошовете, що дрънкат в попския ми джоб.

— И все пак по какво разбра? — настоя Левски.

— На овчаря ей тука на потурите винаги е охлузено и набито с овча вълна. От доенето. Чобанин ли си — от туй спасение няма!

Гостите прихнаха в смях.

— Не си бил роден за попско расо, отче. Люде с око като твоето стават или велики откриватели, или най-опитни шпиони. Пък туй за лъжливото ни овчаруване нито ще го потвърдя, нито ще го отрека. Само едно ще ти кажа в отговор. Дръзко и опасно е от един белег да съдиш за цялото. Не вярваш ли? Ами ако сега ти изпея „Херувикото“ тъй, че да туря в джоба си протопсалта на Божия храм „Петър и Павел“, ще речеш ли, че съм от архимандрит185 нагоре, който по някаква причина е решил да се престори на чобанин?

Върху добродушното лице на поп Янко се появи такава усмивка, която разкри всичките му тридесет и два зъба.

— Ами хайде, карай… — прие, без да прикрива недоверието си.

А след малко зяпна от удивление — гостът запя не само с най-правилните слова „Херувикото“, но и с такъв глас, който би обаял и един еничарин. Той изпълни като сапунена пяна къщата и дори жените се върнаха в хашевото, за да го послушат. Свещеникът изпрати песента с кръстен благослов, после рече развълнувано:

— Правя ти „пес“186, чоджум! Спечели! Спечели и ме заби в земята. Не искам да зная нито името ти, нито занаята ти. Песента ти издаде, че си праведен человек. И затова върви си в мир — преобличането ти не е било със зла цел.

Послушаха го и си тръгнаха, без да се представят.

— Излезе прав, Ради — каза Левски, когато се озоваха на улицата. — Точно такъв човек ми бе нужен. Ще го изпитам още веднъж и… А сега води ме у сестрата на господин Раковски, нека да е мир на праха му.

— У Неша или у Нанка? Зер сестрите на покойния наш началник са две.

Левски помисли малко.

— По-добре у леля Нанка — рече. — Ней по̀ приляга да е посветена в народните работи. Пък чувах, че още от хайдушките години на брат си има хубаво скривалище в къщата си. Ако ме покани, може там да кондисам нощеска.

Отидоха. И Нанка Търпанска — или Търпанка, както я зовяха котленци — ги посрещна така просто и делнично, сякаш от месеци са били под покрива й и сега само са поизлезли за час-два на разходка187.

— Не се безпокойте, ако моичкият дойде — каза Нанка, като се настаниха в приветливата им, но скромна соба за гости; под „моичкият“ тя очевидно разбираше мъжа си — добър като човек и българин, но съвсем неравностоен на жена си по буйност и склонност към щуротии от какъвто и да е характер. — Аз ще се оправя с него. — Повярваха й; каза го по такъв начин, че можеше да се разбира всякак, включително да запре мъжа си в курника. — Ще обядвате, нали?

Обясниха й, че току-що са обядвали. После Васил Левски, който се познаваше добре с нея още от Букурещ, без много увъртания я запозна с целта на идването си в Котел и й поиска съвет за надеждни хора. Въпросът видимо я затрудни.

— Мъчна работа е в тоз чорбаджийски змиярник — рече тя, след като дълго се почесва под посивялата плитка на врата си. — Нали тия нерязани турци съсипаха баща ми и взеха здравето на бате в цариградските зандани? Те самите са за боклука, ала плашат и съсипват и добрите българи, които не се примиряват с робския ярем. Поп Янко ли? Да, за него добре сте се сетили. Даввам вяра и на Димчо Великов. Книговезеца, ако го знаете. Те двамата, ако решат, може да се посвети в делото и хаджи Тодор Станчев. Ама за него аз не смея да отсъдя.

Като поприкри разочарованието си — тъй или иначе не бяха в някое турско село от равнината, а в онзи Котел, дал на България Софроний Врачански, Георги Мамарчев, Петър Берон, Георги Раковски, Неофит Бозвели и колко още много, много други! — Левски каза, че за едно добро начало и тези били достатъчни. Сетне я помоли, макар да бяха великденски пости, да разточи баница и да извие врата на едно пиле, пък докато те се пекат, да отиде да покани за вечерта на разговорка поп Янко, Димчо Книговезеца и — ако те са съгласни — също и хаджи Тодор. Нанка, която никога не се бе престаравала в набожността (нали навремето на стълбите пред олтара бе оскубала брадата на един поп!), без много-много да му мисли, изпълни заръките му. А трябва да е умеела и да разпознава хората, понеже по мрак в дома й дойдоха само двамина — дядо поп и Книговезеца; те също имали вяра в хаджи Тодор Станчев, ала сметнали за разумно да го посветят малко по-късно в работата.

И така, поп Янко и Димчо Великов бяха въведени в собата. Свещеникът не изрази каквото и да е учудване, че там ги чакаха обедните му гости — ще речеш, отнапред е бил подготвен за това, — нито се стъписа пред богатата трапеза през пости. Напротив — щом я видя, той плесна доволно с ръце и извика:

— Късмет сме имали днес, през поста да седнем на такава софра!

Левски се засмя широко и го покани:

— Отче, ти си добър човек и не си фанатик. Заповядай!

Дядо поп не чака втора покана и отчупи единия копан на пилето. За разлика от него мирянинът Димчо се извини и не посегна към блажното ядене.188

Поп Янко проявяваше удивителна дарба: хем се хранеше със завидна охота, хем устата му не спираше да приказва — главно одумваше нетърпимото османско зло, вече пет века стиснало българщината за гушата. И това продължи чак докато Левски внезапно го сряза:

— Отче, ти не си народен: виждаш злото народно и не го казваш, а чакаш го да стане по-голямо и да убие народа.

Малките очички на свещеника го стрелнаха:

— Да го казвам? Кому да го казвам, човече Божи? Или има българин, който още от майчината си утроба да не знае, че е роб, роб и пак роб?

— Да го казваш на онези, които не търпят да са роби. И предпочитат да оставят кости в неравна битка срещу поробителя, отколкото да водят жалкото съществуване на човешки скотове.

— Мигар има такива?

— Ние двамата сме от тях. А в Българско са още хиляди. И дойдохме да присъединим към делото и родолюбците на славния Котел.

Дядо поп остави нахапаното парче баница, избърса ръце в софралъка и се прекръсти благоговейно:

— Благодаря ти, Господи, че доживях да чуя такова слово. — И попита: — Кой си ти, човече Божи, който като нов Йоан Кръстител кръщаваш в името на свободата? — А като чу името на Левски, с неочаквано движение грабна десницата му и залепи устни о нея: — Щом бях благословен от Провидението да видя с очите си Дякона и Апостола, сега вече мога и да умра.

Тук с дрезгавия си и гъргорещ глас се обади Дели Ради:

— Кълна се в Опашатия, погрешно бързаш с умирачката, дядо попе. Първо изпрати при Мохамеда една-две дузини гъжвалии, пък тогаз…

— Не! — рязко го прекъсна Левски. — Ние не гоним турския народ, ни(то) вярата му, а — царя и неговите закони, с една дума, турското правителство, което варварски владее не само нас, но и сами(те) турци. Не можем и не бива на едно варварство да противопоставим друго варварство и на една диващина — друга диващина. Това — не!

— Благодаря ви за тези думи, бай Левски — разчувствувано произнесе Димчо Великов. — Все едно, че в сърцето ми го прочете: аз мразя робията, ала не слагам всички турци в един кюп, също и между тях има човеци… нищо, че са с гъжви на главите…

Поп Янко накара стопанката да вдигне софрата („Не е позволено да говориш за народна свобода и да се тъпчеш с пиле и баница!“), сетне помоли Левски да ги просвети в делото на революцията, с уредбата на народните дейци и с онова, което ще се очаква от тях, котленци. Апостола ги запозна с всичко и веднага обяви, че за председател на котленския частен революционен комитет се е спрял на него, поп Янко.189

— Но ние трябва честно да предупреждаваме християните, че може и да не дочакат свободата… — тихо се обади поп Янко.

— Разбира се, че ще ги предупреждавате! — бързо потвърди Левски. — Нам не трябват готованци, които чакат свободата на тепсия, а мъже, готови да направят калдъръм от костите си по пътя й. — И като се разпали, продължи задъхано: — Ние насърчаваме всичките членове и съучастници в народната ни свята работа да бъдат верни и постоянни във всяко отношение към целта, като вземат по-напред и речат: „По-добре честна смърт, нежели смърт безчестна.“ И наистина, който постоянствува докрай — (за) него са неописуема радост големите дарове (на признателност) от българския народ. И ето сега е часът, в който (може) да спечели всеки. (А не) както, (казват) някои си: „Ами ако умра?“, то ние му казваме, че неговото име остава навеки живо, заслугата му ще се предава на деца, унуци и пр. Следователно да се спечели този свят дар, трябва по-напред да се жертвува всичко, па и себе си… Чисто народният българин, който е разбрал и вижда мъките и неволите на милия ни народ, който е усетил вече в сърцето си всекидневните горещи и кървави сълзи на нашите обезчестени майки, братя и сестри от тиранина, то за него няма страх, няма никакви извинения, а смъртта му е самата утеха и душеспасение. (Тази) смърт заслужава гореречената ни слава от българския народ. Инак той не е българин, не е християнин, не е човек. Следователно нему смърт, смърт и смърт.

Поп Янко отново се прекръсти и каза с разтреперан глас:

— Приемам тази свята длъжност, пък ако ще сетне до края на вековете да не изляза от Геената. Щом е за свободата на милото ни отечество, приемам аз, служителя Христов, да поведа хората на смърт. — После добави замислено: — Само с две неща не съм съгласен, Апостоле. Наредата си е нареда и законът си е закон, ала под слънцето двама души еднакви няма — трябва всекиму да се въздействува според душата и нрава. Едному с убеждение, другиму с ласкателство, третиму със заплаха и тъй нататък — с всеки различно.

— Тъй правя и аз — сви рамене Левски, — в туй нямаме различие. Или мислиш, че всеки народен деец подхващам с баница и печено пиле?

— А второто е по уредбата на революционната ни организация. Ние наистина сме като войска и трябва по-нисшият да слуша и се подчинява на онзи, който е над него. Ала ние сме и хора и за туй сме различни. Котленецът и въобще балканджията не мяза на добруджанеца и македонецът — на хърцоя. Може да се случи заповедта, дето подхожда на миролюбния тракиец, да е съвсем опака за шопа с чепатия характер. Ето защо подчинението трябва да не е на безсловесни твари, а разумно и с право на глас. И затуй ще да е полезно, мисля аз, дори най-върховният началник, ако в нещо греши, на всеки солдат да е позволено да му посочи невярната стъпка. Тъй по-сигурно се стига до желаната цел.

— Че кой твърди нещо обратно? — разпери ръце Дякона. — За Отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправим и все (за)едно да вървим, ако ще бъдем хора.

Говориха още дълго, огледаха работата от всички страни. Левски им изясни „точ в точ“ как да се образува комитетът, как да се посвещават проверените родолюбци в работата му, как да се сношават със Сливен и с БеРеЦеКа, как да се събират пари и да се отчитат, обеща в най-близко време да им изпрати и кочани с разписки от името на Централния комитет. А когато някъде след полунощ се разделиха, той каза на Дели Ради следните похвални думи:

— Бяха само двоица, пък усещам — работата ще върви. Семето ще покара и ще изкласи. От днес можем да смятаме, че Котел има комитет — „Бохор Нисим“, нека тъй да го назовем — и то такъв, че на него може да се разчита!…190

4.

Баба Марта не беше още предала властта си на Април, когато в Сливен се случи нещо чисто мартенско — след топлия полъх на подем, донесен от Левски, пристигна една вест, която смрази посветените в тайните на революцията люде. От вестник191, пренесен скритом от Михал Стоенчов, сливенци научиха, че докато Апостола е бил още в града им, делото е било сполетяно от неизмерима загуба — пред заплахата да падне в ръцете на турците Ангел Кънчев, заместникът на Дякона и негова дясна ръка, се застрелял на Русчушкото пристанище. Ами ако в джобовете му е имало списъци или други документи?

В града под Сините камъни настана объркване, което много наприличваше на най-обикновена паника. Пренебрегвайки осветените от вековете правила за безопасност, членовете на комитета се щураха нагоре-надолу, питаха се един-друг за новини, гадаеха, правеха нелепи опити да дочуят нещичко из конака, рисуваха собствената си съдба с най-черната възможна боя. Сава Райнов изглеждаше като полудял и не можеше да си намери място. Димитър Топалов не изтрезняваше. Таню Стоянов ходеше ден и нощ с пищов в пояса и се кълнеше, че рекат ли да го заптисат, ще последва примера на „Ангел Гънчо“. Михаил Икономов се престори на болен, отсъствуваше от школото и се укриваше у приятели. Костадин Келов си намери работа и замина за Пловдив. Приблизително така беше и с всички останали…

Успокоението дойде на връх Цветница, която тази година се случи на 9 април. И приносителят му беше един набит здравеняк, надали можеше да му се даде и среден ръст, но дали от силата, която се излъчваше от фигурата му, или поради мустаците от Панайот-Хитова кройка, в революционните среди бе познат под името Големия. Конят на търновлията изтрополя по калдъръма на Клуцохор и спря пред къщата на Сава Райнов. Пътникът свали от самара два-три пастафа аба, която носеше и, без следа от припряност, ги внесе в дома на караабаджията. А успокоението беше там, сред накатания плат и носеше подписа на Аслан Дервишоглу Кърджалъ̀.

Ах, какъв сърцеведец беше този Левски!… Досетил се той, че вестта за печалната гибел на Ангел Кънчев ще предизвика смут и тревога в Сливен, та се бе погрижил по един от най-верните си съратници да осведоми сливенските комитетски дейци за истинското положение, да ги успокои. И колко хитро само — писмото му започваше с делнични съобщения за изпратени разписки и наставления как да се попълват и издават при получаване на парични помощи, а едва в края преминаваше към главното, същественото:

И малко по-нататък:

И изумителното вълшебство на този обикновен български син от Карлово отново сполучи — този път не в посока към възбуда, а към уталожване на разбунените чувства. Стигна се дори до там, че не само се успокоиха, а захванаха да завиждат на младия Ангел Кънчев, който с един куршум си бе извоювал място сред почетния строй на безсмъртните българи.

Името Кондю май произлизаше от Никола, но посветените в делото набедиха техния Кондю Кавръков да е именник, та вечерта на същата тази Връбница устроиха един хубав зияфет у тях — хубав не толкова с яденето и пиенето, колкото с душевната приповдигнатост и в онова малко трескаво оживление, което идва винаги след преживяно премеждие. И се наложи ябанджията Христо Иванов да ги върне на земята:

— Дочувах от Дякона — каза, — че тук сте имали още кахъри. „И други бакии за оправяне“, туй бяха думите му.

Сътрапезниците му се спогледаха недоумяващо — страховете покрай смъртта на Ангел Кънчев бяха изтикали на заден план всичко останало, — та Големия се принуди да им припомни по-ясно:

— Станало мерзко издайство и сте осъдили едного на позорна гибел.

— А, за това не бери грижа, приятелю — заяви за всичките Таню Стоянов. — Туй са си наши домашни работи, ще ги оправим сами.

— Аз пък казвам да не ги оправяте сами — възрази гостът. — И не само защото Апостола даде такъв акъл — здравият разум го подсказва, че трябва да използувате мене за изпълнение на казънта. Или що? Може би сте решили да забравите и простите предателството на вашия хаврикаджия?

— Нито сме го забравили, нито опростили, нито сме се отрекли от решението си. — Сава Райнов се бе оправил от преживяната паника, та приказката му отново звучеше с тежестта на председателска. — Ала ние сме предадените, бай Христо, нам е свят дълг да потърсим кръвнина за стореното. И като че ли най-приляга на мен и Таню за разплатата.

Заспориха, но Големия не отстъпваше от своето:

— Оставете, братя, юначеството си за битките срещу тирана, пък сега се водете не от него, а от разума си. Нека предположим, че се случи неудача — предателско око зърне изпълнителите на присъдата, когато накървяват ножовете си. После? Какво ще стане после? Нали двамата още до съмване ще се намерят в зандана, пък там бой, мъчения, сваляне на тасми от гърба и солене на голо месо… и ето, че някой не издържал, разприказвал се. И чорапът се разплита — не даже само тук, в хайдушкия и непокорен Сливен, но и по другите краища на България. Пък на̀ — аз ви предлагам сигурност. Не само за вас самите, но и за делото въобще. Ще ми дадете за помощник едного, който да отговаря на две условия: да познава сигурно и безпогрешно осъдения Стефан Саръиванов и да не е посветен издъно в комитетските работи. Разбирате — все за разплитането на чорапа ми е в акъла.

— Аз невям имам подходящ човек — обади се дебелият глас на Таню и така по косвен начин се съгласи с разсъжденията на търновския книговезец. — Думата ми е за Дели Пенчо…

— А, зная го! — подкрепи го начаса „именникът“ Кондю Кавръков. — Види ми се подходящ като за такваз работа. Дели Пенчо отговаря на името си — от ония е, дето първо стрелят, после питат кой е.

— И се отзовава на молбите ни — допълни Михаил Икономов. — Нали помните „Геновева“? Е, тогаз нему и неколцина негови аркадаши от същия чешит възложихме да следят за реда в „салона“. Наистина едно е да поканиш някого за въдворител на реда в театрото, друго — да изпълни смъртна казън. Но Дели Пенчо, струва ми се, отговаря на условията…

— Само че сега ще го поканите не от името на читалището, а на комитета — многозначително напомни Големия.

— Не, ще го поканя само аз — отвърна Таню. — И ако поиска плата — и плата ще му дадем. Така Дели Пенчо ще знае само двамина: тебе, бай Христо, и мене. Пък случи ли се несполуката, както ти я описа, тогаз ти ще офейкаш в Търново или вдън земя, пък мене, кълна се, на парчета да ме нарежат, пак няма едно име да излезе от устата ми.

— И що? — богобоязливо се обади Бял Димитър, най-набожният от събралите се „зияфетчии“. — Баш през Страстната неделя193 ли ще пролеете кръв?

— За мен няма по-свято дело от народната свобода — възрази му Икономов. — Щом ще тръгнем на бой с Христовия кръст начело, не виждам защо да се стъписваме пред Христовите празници и да ги възприемаме като пречка. Впрочем, знаете ли, братя, че подобно нещо има и в отечествената ни история? Превеликият наш цар Калоян се разправил с латинците-кръстоносци при Одрин и пленил краля им Балдуин не кога да е, а на връх Великия четвъртък!

— Тогаз нека вземем интифа от царя Калояна — набързо приключи религиозния спор Христо Големия. — Определям вечерта на Великия четвъртък за казън над предателя. — После продължи да се разпорежда: — А до тогаз ето що искам от вас, братя. Ти, Таню, ще ме запознаеш с този Дели Пенчо. Ама само на шест очи да бъде работата, друг да не знае, чуваш ли! Даскале, на тебе се пада да напишеш бележката, която да оставим забодена с кама връз гърдите на предателя. И да се постараеш, щото никой да не може да узнае ни хартията ти, ни мастилото ти, ни почерка ти. А вие другите ще свършите останалото — от утре до четвъртък ще изучите в най-тънки подробности навиците на Стефан Саръиванов. Къде се черкува, в кръчма отбива ли се, по кои улици минава, всичко.

… Каза „всичко“ и наистина всичко изпълниха според предначертанията. Но въпреки „всичко“ не сполучиха да изпълнят казънта над издайника. Цялата вечер в четвъртък Христо Иванов Големия и даденият му помощник Дели Пенчо — висок и силен момък, с красиво лице и претенциозни мустачки, само дето торбичките под очите му издаваха, че е поклонник на „Бяла Рада“, — дебнаха на пусия по пътя между храма и дома на Саръиванов194. И уж навиците му бяха предварително изучени до последната стъпка, пък на̀ — за проклетия този път бе избрал да мине по съвсем околни улици. Дебнаха го и на Велики петък, също и в нощта на Възкресение — Стефан Саръиванов сякаш винаги биваше осведомен за намеренията им, та или изобщо не отиваше на църква, или се прибираше през комшулуците, и то, както сетне се разбра, все придружен от половин дузина комшии и познати.

После стана вече опасно за среднощни засади и членовете на комитета — все в името на здравия разум — решиха да отложат за по-благоприятни дни осъществяването на смъртната казън.

Христо Иванов Големия се прибра в Търново.

Така предателството нито бе забравено, нито бе простено, ала остана завинаги ненаказано.

5.

Както вече му беше привичка, той най-напред погледа с очаровани очи шеметния танец на багрите в коритото, порадва му се, пък едва тогава се залови да вади оваляните губери. Скимна му да го направи не както му попаднат, а по избор — с пръта първом извади от боричкащите се под водната струя купчина един в бяло, доматеночервено и черно (сигурно беше откъм Еленския край), а след него друг, положително дошъл нейде от Родопите — оранжевото го издаваше. Бяно ги остави малко да се оцедят, после ги посгъна, пък ги награби, и… И нищо не се получи — просто само ги отлепи от земята, ала не успя да ги метне на рамо. Почуди се; вярно, не беше премислял движенията си, но и защо да ги премисля, след като вече двайсет и кусур години те, все еднакви, бяха станали част от самата му природа?

Събра отново краищата на губерите, приклекна и вече не само с човешка сила, но и с човешки ум — като че имаше жив противник насреща си — ги надигна. За себе си знаеше, че в това движение е вложил и опита си, и цялата си пословична някога сила, ала резултатът беше като предишния. Е, може би вместо на четири пръста да издигна товара на една педя, ала тъй и не смогна да го вдигне на рамо. Бяно се взря в мократа купчина пред себе си, сякаш пръв път през живота си виждаше оваляни губери и странна усмивка се хлъзна под белите му мустаци — онзи, който го познаваше добре, щеше много да си изкриви душата, ако наречеше тази усмивка весела, обаче не й подхождаше и дума като тъжна, отчаяна или някаква друга подобна. Всъщност тя съдържаше една проста констатация и — колкото и да е невероятно — дори една благодарност: „Дошло е времето, когато приказките за силата на Бяно Абаджи да се прехвърлят в историята. Нека благодарим на Бога, че я запази и до тези години…“ — приблизително това беше съдържанието на усмивката му.

— Няма как! — произнесе гласно, докато коленичи отново, за да раздели двата губера. — Ще трябва да обърна другата страница. Пък когато натежи и един губер…

Навярно щеше да продължи този разговор със себе си (през годините на долапа бе придобил привичката да си говори сам), ако в този момент един непознат глас не се обади до него:

— Ще позволите ли да ви помогна, господин Силдаров?

Погледна през рамо — непознат беше не само гласът, но и притежателят му. Онзи, който бе станал свидетел на победата на губерите над пословичната някога Бянова сила, бе мъж на около двадесет и пет години, над среден ръст, но не чак и висок, с умно, скулесто лице, тъмносиви очи и добре поддържана, но твърде рехава брада. Онова, което изненадваше в госта, беше „каяфета“ му — въпреки августовските горещини той бе изкачил пътя до Барите в тъмен сюртук с кадифена яка, а ризата му бе прибрана от копринена вратовръзка с майсторска джувка.

— Ако не бяхте нагласен така, като за празнична разходка по Машатлъка, нищо чудно и да се съгласях, господине. — Този път усмивката на стария човек беше пълна със сърдечност без каквито и да е примеси. — Зер нали видяхте: снощи си легнах като „баш“, пък ей сегичка бях надвит, и то от противник, с когото безброй пъти съм се справял. Ала нека направим по-простото — да разделим двата губера…

Не успя да завърши. Вместо да спори с него, непознатият млад човек се задоволи само да съблече сюртука си, после не сгъна, а нави като палачинка губерите и не ги метна на рамо, а по-скоро ги повдигна нагоре и подложи плещи под тях. Бяно очакваше те да го съборят, но и този път не позна — непознатият наистина залитна, но се удържа и бавно-бавно се запъти към сергията. Е, коленете му наистина доста се подгъваха, но Бяно добре знаеше що за товар е легнал на раменете му, та не се изненада. Тъй или иначе ясно бе едно: непознатият може да се бе качил току до Кара-кютук натруфен като австрийски търговец на панаира, ала под натруфеността нямаше нито суетно преклонение към облеклото (ризата и панталоните му бяха станали вир-вода!), нито телесна хилавост.

Двамата простряха губерите по теловете на сергията и едва сега Бяно Абаджи подаде ръка:

— Благодаря, непознати приятелю — каза. — Вижда се, влязъл съм вече във възрастта, когато помощта не ще ми е излишна…

Последва странен отговор:

— Наистина ли съм ви така непознат, както го рекохте, господин Силдаров? — И след като остави долапчията да се порови в спомените си, продължи: — Мислено махнете тази моя проскубана брада, удължете малко, ама съвсем малко лицето ми. За пръв път ли ме виждате?

— Мога да се закълна, че ви виждам за пръв път, ала тези черти и стройната снага ми навяват някакъв далечен, предалечен спомен. Този поглед, този възгърбав нос… Все едно сън от детството… Невям, ако ми кажете името си…?

— Напротив, тогава повече ще ви объркам. Казвам се Михаил Греков, други ме зоват Стоян Чакъров, обаче и двете имена са толкова мои, колкото кои да са други. Защо не опитате по-скоро с вашия „далечен, предалечен спомен“? В него комай има повече сигурност… Не успявате ли още? Е, хайде тогаз да ви кажа едно друго име, не моето. Да сте чували за Генчо Къргов?

— Оооо!… — проточи Бяно Абаджи и неусетно премина „на ти“: — Разбира се, че туй са чертите на Генчо Къргов войвода. Нека само вятърът да обрули малко лицето ти, да се посипят по него и бръчки на жалост, гръклянът ти да подскача чак до бръснатата брадичка и аз ще се закълна с чиста съвест, че виждам войводата на високия камък пред църквата „Свети Никола“ да ни съобщава, че Дибич е подписал мир с турците, без да се погрижи за нашата робска съдба… — И се сети да попита: — Какъв ти е той? Баща или дядо?

— Баща, господин Силдаров, баща! — прихна в смях гостът. — За човек като Генчо Къргов късно идва времето за жена и челяд.

— Добре, добре. Синът на твоя баща е винаги желан гост под моя покрив. Но хайде първо да ми помогнеш да изнесем другите губери — не е редно да пострада стоката на хората. После ще имаме достатъчно време да се изпонаприказваме.

Така и направиха. Погрижиха се за стоката, а сетне приседнаха на слънце и се оставиха то да изсуши дрехите им, а те извадиха лули и се приготвиха да запушат. Младият Греков предложи от своя тютюн — бил съвсем специален, холандски, — но старият човек го подуши и отказа; предпочитал той от своя качак — тъй казваха тогава на ръчно накълцания тютюн, който производителят не предава на фабриките (през тази година бяха основани две тютюневи фабрики и в Сливен195), а си запазва за лично ползуване.

— Къде, казваш, е сега прочутият Генчо Къргов, млади човече? — поде разговора Бяно Абаджи.

— В Дермендере. — Кратък смях. — Не не, не се чудете, господин Силдаров. Думата не е за вашето Дермендере196, а за едно друго, в далечна Бесарабия. Преселниците от 1830-та го нарекли тъй, да им спомня за родината.

— И как е войводата? Все същият прочут нишанджия ли е?

— Там няма твърде случаи да се проявява като нишанджия, обаче, слава на Бога, иначе е жив и здрав. И по войводски як. Вие, позволете, на колко сте?

— Сега през юни сторих седемдесет и две.

— А той загърби осемдесетте. Е, не може да се равнява вам по здрави мишци…

— Днес ли ми казваш това, приятелю? — изкиска се долапчията, ала другият не обърна внимание на думите му:

— … но бая зор би ви създал, дорде залепите плещите му на алая.

— А ти как се озова подир толкова години в нашия Сливен? Разкажи ми — е, каквото е за разказване — за себе си!

Михаил Греков с охота изпълни молбата му. Родил се той преди точно двадесет и пет години в заможния родителски дом, а като поотраснал, баща му го проводил да се учи в прочутата Николаевска гимназия. И щял да я завърши бързо и с успех, ако преди пет години не се било разчуло, че в Белград за втори път се събира българска войска, Легия по име. Наследената от бащата хайдушка кръв не можала да търпи при тази вест, та Михаил зарязал всичко и се озовал в Белград. А там — най-добрите синове на България: Левски, Караджата, Христо Големия, Христо Дряновски, Иван Кършовски и още десетки, десетки други… Дори да не си милеел преди за отечеството, те биха те заразили със своето родолюбие и биха те направили готов на гибел патриот. Е, не провървяло и се разпуснала Легията, но още тогаз Михаил се обрекъл пред Левски — един ден да се върне в родината си, която не познавал, и да работи за свободата й. И ето го в Сливен с тази мисия…

— Страх ме е, че дори не осъзнаваш колко велико е онова, което произнасяш, сине — вметна на това място Бяно. — Само две поколения, баща и син, а възгледът — променен от небето до земята. Генчо войвода беше славен човек, но по светоглед не бе отишъл по-далеч от всеки непримирим българин от последните пет века — да се излезе в Балкана с пушка в ръка, да се мъсти за зулумите, да се закрилят изложените на поругание… А ти си прекрачил, не, подскокнал си наведнъж на два човешки боя — не да се мъсти и закриля, а със силите на целия народ да се строши и измете самата първопричина за злочестието на България.

— Искате да кажете…?

— Това е проста философия, сине: за участта на роба не вини ножа, а ръката, която го държи. Но продължавай, продължавай нататък! Скритом ли си в Сливен? И не биеш ли много на очи с тези одежди?

Не, Михаил Греков не бил тайно в Сливен. След Легията той се върнал в Николаев и там завършил уважаваната гимназия на града, а сетне с един верен другар, Атанас Узунов по име, решили да дойдат в Българско едновременно на две благородни поприща — като народни учители и народни будители. Чрез Стефан Стефанов и други сливенски родолюбци в Цариград получили покана от Сливенската община и ето — от това лято приели да станат учители, макар да били много скъпернически платени, едва половината на онова, което се плащало на Добри Чинтулов, само петдесет лири годишно.

Дали имал доверие в другаря и спътника си? Да, безрезервно. В Николаевската гимназия Атанас Узунов дошъл като най-върл гръкоман, истински фанатик и българомразец, дори родния си език не знаел както трябва, но Михаил посветил цели години да му отвори очите за истината и сега трудно можело да се намери българин, който да се мери с Узунов по родолюбие и готовност за саможертва в името на свободата (тук той го сравни с апостол Павел, който от пръв гонител на Христа се бе превърнал в негов последовател и продължител на делото му)197.

В Сливен работата потръгнала, но само наполовина — в учителството, не и в будителството. Видели и опознали възможностите на училището, после тримата с Добри Чинтулов и Узунов се събрали и си разпределили предметите, които през годината ще преподават в Класното198, изобщо по тази линия всичко било криво-ляво наред. Но не и по другата — будителството. Там неочаквано ударили на камък.

— Защо? Не мога да го повярвам за град като нашия…

— Защото носим препоръки само до Михаил Икономов, ала оказа се, той задълго отсъствува от Сливен.

— Научих го и аз. Проводен бил точно по народните дела. Сигурно знаеш, Михаиле, че през май в Букурещ се е състояло общо събрание на Българския революционен централен комитет. Вероятно ще да са стигнали и до важни решения. А минаха месеци, пък до нас не дойдоха нито тези решения, нито дори най-обикновен хабер за стореното от събранието. Тукашните предани на делото люде се почувствуваха като слепци. И като мислиха, мислиха, решиха да проводят Михаил Икономов и един от най-будните му ученици на север — към Браила, а може и до Букурещ да стигнат. Уж с тамошните училища да се запознаят, уж разни карти, таблици и помагала да накупят, пък главната им цел е по народните работи — да донесат вода направо от извора.

— Важното е, че с Атанас ударихме на камък…

— И как решихте да се обърнете към мене?

Както вече беше разказал, Михаил Греков бе влязъл в Турция през Цариград. Тъй като одеският българин Николай Миронович Тошков го бил снабдил с препоръчителни писма до свои близки в столицата на султана, намерили се там мнозина, които му подали ръка за помощ. Случило се дори, че се запознал и с господина Иван Силдарова…

— Чакай, момче, чакай! Не отминавай така набързо нататък. Разкажи, каквото знаеш за моя Иван!

— Почти нищо не мога да кажа, господине. Съобщих му намерението си да дойда учител в Сливен, той ме похвали и ми даде известна материална помощ, спомена също, че вие, неговият баща, живеете тука. Ала до по-продължителни или по-конфиденциални разговори не се стигна. Ние, знаете, сме от различна черга с вашия син. Но затова пък другите сливналии в Цариград — Стефан Стефанов, Мина̀ хаджи Пашов, Иван Добровски и прочие — ми наговориха много за вас. И за вашето безпримерно родолюбие също. Та като се намерихме с моя другар Атанас сами в Сливен, пък и като се надявах поради възрастта ви името на моя баща да не е непознато за вас, реших да почукам на вашата врата. Това е всичко.

Кратък облак на разочарование засенчи откритото лице на Бяно Абаджи, но той се постара да го пропъди.

— А Добри Чинтулов? Защо не поискахте съдействието на Чинтулов?

— Сложно е да го обясня. Господин Чинтулов и госпожа Анастасия бяха извънредно любезни към мене и Атанаса, нагостиха ни с най-майсторски приготвения чай в Турция, предложиха ни всякакви услуги, че и пари назаем, ако се нуждаем, ала… Да, тук е мъчното за обясняване. Господин Чинтулов сякаш поддържаше някаква стъклена стена между нас и себе си — не я виждаш, но понечиш ли да я прекрачиш, се сблъскваш с нея. Е, кажете по сърце, как да споделиш с такъв човек, че си дошъл да служиш не само на училището, а…?

— Не бива да му се сърдиш, момче. Добри Чинтулов е чисто народен човек, но повече от двадесет години е трън в очите и на турци, и на българи-чорбаджии. Може и да не повярваш, ала веднъж бе предаден на турците и не от кого да е, а от един Божи служител и уж негов сърдечен приятел. Онзи, който се е парил толкова, не може да не бъде предпазлив. При това той често е…, често е…

— Провокиран — подсказа младият учител.

— Да, провокиран, бях забравил тази дума. Кога от конашки шпиони, кога от чорбаджийски. Също и това е причина за стъклената стена.

— Да се върнем на молбата ми, господин Силдаров. Можете ли да ми помогнете да не чакам завръщането на господина Икономова, а още преди това да вложа силите си в народните работи?

— Разбира се. Дори ще стана поръчител… на тебе и на сина на твоя баща. А ти от твоя страна ще поръчителствуваш за другаря си.

Те се уговориха за подробностите и се разделиха.

И се срещнаха едва по здрач в Сливен — двамата и Атанас Узунов. Бяно Абаджи с полуприкрито любопитство наблюдава известно време това момче, преминало последователно от българщината към елинизма и обратно. Всичко, което бе научил за него от сина на Генчо Къргов войвода, се потвърди напълно. Най-първом — че наистина беше момче. Още ненавършил двадесет и една година, той беше с нежни, едва ли не женствени черти и почти без мустаци, а само с рядък мъх на горната устна. После — за говора му, който наистина биеше много на гръцки, но както грък не се оправя с българския, а не като „благородното“ съскане и кълчене на езика, присъщо на тукашните „елини“ до преди двадесетина години. Ала истина се оказа и другото — от погледа и цялата физиономия на Атанас Узунов се излъчваше толкова нравствена чистота и родолюбив възторг, съвсем близък до екзалтацията, че те едва ли не сияеха като ореол около лицето му.

Бяно Абаджи ги взе от хана на Георги Райнов, където бяха отседнали, и ги поведе към Клуцохор в схлупената къщурка на Сава Райнов199 — такъв бе домът на председателя на Сливенския частен революционен комитет. Завариха стопанина в работилницата му, зает да пресова и лустросва закупената аба. Извини им се, те пък го подканиха да завърши започнатото. Бяно Абаджи, с любопитство проследи работата му. Савата бе надиплил цял пастаф шаяк в нещо като широко менгеме, напъха горещи железни плити в междините, засука с всички сили пресата, та като извади подир малко шаяка, той беше гладък и с лъскавина.

Когато това свърши, старецът представи на Савата новите учители и му каза горещото им желание да се присъединят към народните дела. И ги препоръча — не разказа подробно, ала спомена, че познава бащата на Греков като най-личен български родолюбец. Очите на Сава Райнов светнаха — да, делото се нуждаело от свежи сили и ентусиасти!

Тогава Бяно се оттегли — не искаше да пречи на разговора им.

6.

… И пак се сблъскаха с познатата мъчнотия. Михаил Икономов се върна от далечния си „сефер“ и по собствените му думи бе донесъл „извънредно важни новини, чути от устата на самия Любен Каравелов“, за тях следваше да се съберат, пък нямаше къде — властта се бе разшавала, шпионите й слухтяха навред, та никак не беше лесно да се осъществи едно събрание на комитета. Разбира се, на него нямаше да присъствува ученикът Добри П. Минков, спътникът на Икономов, ала и без младия Добри трябваше да се търси място поне за седем-осем души. Някой предложи пак да приложат старата уйдурма — да набедят някого, че е именник, — ала го отхвърлиха, краят на август не е време за именни дни. Друг подхвърли идеята да устроят още един неделен „зияфет“ посред сергията на Бяно Силдаров, но и това не се възприе — зачестяването на едни и същи „зияфети“ далеч от хорските уши щеше да изглежда подозрително.

Още се лутаха и умуваха, когато един от най-„пресните“ членове на комитета — Михаил Греков — се нагърби той да осигури място за събранието. И не само се нагърби, но и наистина го осигури. Там, където никому не бе дошло на ум да опита — в дома на Добри Чинтулов. Както по-късно се разбра от него, в последно време между двамата учители се бяха установили твърде сърдечни връзки, в които Греков неведнъж имал случай да се увери в безрезервния патриотизъм на Чинтулов. Сега той, Греков, внимателно посветил по-възрастния си колега в съществуването и целите на комитета, помолил го да съдействува и като част на това съдействие — да предостави дома си за събранието. Старият учител пожелал да остане настрана от пряката революционна дейност (извинил се с възрастта си, с доста понатрупаните си килограми и с все по-влошаващото си зрение), но съдействие и гостоприемство на комитетските дейци обещал без каквито и да са уговорки. И за начало предложил да се съберат същата вечер в дома му.

Така и направиха. Изчакаха нощта да изпълзи из пазвите на Балкана и плътно да обгърне Сливен и по различни улици запристигаха в дома на прочутия поет и учител. Той лично ги посрещна и ги настани в собата с предварително затъмнени прозорци, по-късно съпругата му — дълголика и много бледа жена, сякаш без капчица кръв в лицето — им поднесе по чаша чай, ала и двамата останаха някъде другаде из къщата, не се мяркаха между тях по времена събранието.200

В приветливата стая на стария учител се събраха осмина. И без много-много предисловия и подкани разговорът бе подет от онзи, който почти цялото лято се бе лутал по пътищата на Добруджа и Влашко, за да им донесе новините.

МИХАИЛ ИКОНОМОВ: — Ще започна като османлиите, братя — от по-маловажното. Можете ли да познаете двоицата наши членове-основатели, от които ви нося поздрав и пожелание за плодотворна дейност? За единия може и да се сетите — Сава Геренов, който бе на почивка при баща си във Варна.201 Но за другия залагам ока кръв, че няма да се сетите.

ТАНЮ СТОЯНОВ: — Хайде, даскале, кажи го, че да караме нататък. Зер не ни е до приказки, имаме по-важна работа.

ИКОНОМОВ: — За комитетската работа ние си говорим, че е като примка, що сами сме си метнали на шията. Ала мене и младия Добри Минков тя спаси от явна беда. След Хаджиоглу Пазарджик202 се присъединихме към един пъстър керван на север — повече турци, по-малко българи и чат-пат по някой евреин или чужденец. И не щеш ли, от една горичка наизскачаха неколцина мъжаги с пушка в ръце: „Дуур!… Силяхларънъзъ̀ атън!…“203 и така нататък. Спряхме ние и, защо да крия, бая̀ се уплашихме. И на един наш страх — два на турците. И то затъ̀ имаше защо — насреща ни не бяха клас ученици, излязъл да лови пеперуди, а хайдути. И войводата им едно таквоз страшилище — като те погледне с кръвнишките си очи и забравяш името си. Да, ала този път се случи точно обратното: погледна ме и не аз, а той се разтрепера, разпери ръце и се хвърли да ме прегръща. Знаете ли кой се оказа той, братя? — Наш Стоил, Стоил Вучков от Инджекьой, дето преди три години ни го препоръча поп Юрдан поп Димитров. Да, същият Стоил! Дотегнало му да слугува като овчар и на разни катили икрам да прави, събрал тази пролет малка дружина и подхванал „лявото“. Главно убежище му била гората Батовата, а царството му — навред между Варна, Провадия, Хаджиоглу Пазарджик и нагоре чак до устието на Дунава.204 Ето как се спасихме ние с Добри Минков, а покрай нас — и всички останали от кервана, включително и гаджалите. Пък Стоил ми поръча да ви предам неговото „Дерзайте, братя!“ и че винаги можем да разчитаме на окото, на пушката и на десницата му.

Общ шум и после:

ДИМИТЪР ТОПАЛОВ: — Личеше си то, че този човек не понася думата „роб“ за себе си. Жалко, че сме тук и се наливаме с пиклив чай, а не в дюкяна на Костадин — трябваше с чаша мъжко питие да вдигнем наздравица за тогова българина, що в далечна Добружда прославя нашия, Сливенския край!

КОСТАДИН КЕЛОВ: — Не те ли е срам бе, фотографчийо! Събрали сме се да чуем словото на БеРеЦеКа, пък на тебе акъла ти — все в ичкиите!

ТОПАЛОВ: — Ууу, скрънза!…

САВА РАЙНОВ: — Не е скрънза Костадин и ти комай най-добре го знаеш това. Ала сега наистина не бе час за ичкии и наздравици. Имаме по-важна работа. (Към Икономов:) За поздравите благодарим, даскале. Ала нека преминем към главното — що научи от господина Каравелова в Букурещ, какви са изобщо заповедите за нас, обикновените труженици.

ИКОНОМОВ: — Вестите са най-благоприятни, направо радостни, господа. Общото събрание на БеРеЦеКа се е състояло в началото на май и е продължило цели пет дни с делегати от цяло Българско. И само каква чест за нас, братя — делегат на Сливен е бил лично Васил Левски! Молили са го от всеки български град, село и паланка, но той е приел да представлява само родния си Карлово, Ески Заара и нашия Сливен. Голяма, преголяма чест!

БЯЛ ДИМИТЪР СЪБЕВ (замислено): — Но Сливен не е сам в санджака. Имаме комитети към Ени Заара в равнината и нагоре към Котел…

ИКОНОМОВ: — Те са имали отделен представител. Киро Котелски. Носел е пълномощно от цели десет частни революционни комитета.

ТАНЮ СТОЯНОВ: — Киро Котелски? Уж познавам нашите дейци и на север, и на юг, ала за такъв Котелски не съм чувал…

ИКОНОМОВ: — Запитах същото и аз, братя. Оказа се, че Котелски е тайното име на Киро Стоянов, по-големия син на Неша Раковска от Котел. Да, от Котел, ала бил в Легията, а сетне останал за постоянно хъш във Влашко, зер котленските чорбаджии отколе са сапунисали въжето за врата му. И сигур ще да се ползува с голямо уважение, щом в събранието е участвувал с десет гласа…

КОСТАДИН КЕЛОВ: — И как не? Един племенник на великана Раковски…

МИХАИЛ ГРЕКОВ: — Излиза, че Сливен е бил с двама представители. Дякона за града и Котелски за околността. Навярно няма да мине много време и това име Киро Котелски по-често ще се чува по тукашните места.205

АТАНАС УЗУНОВ (с леко завален изговор): — Не ви ли се чини, братя, че досега все одумваме второстепенното — кой ни проводил поздрав, кой кого представлявал, — а изобщо не сме отворили реч за главното?

РАЙНОВ: — Укорна дума и по-важното — основателна. Продължавай, даскале. И се дръж вече към главното.

ИКОНОМОВ: — Главното е, че събранието се е състояло, братя, и че е дало богати плодове. Ако оприличим утрешната наша революция на трен, в Букурещ са били поставени релсите по пътя му.

ТОПАЛОВ: — Хайде да си спестим поетичностите, а?

ИКОНОМОВ: — Двамата с младия Добри донесохме в чанта с двойно дъно цял товар с устава на БеРеЦеКа, както е гласуван и приет от Общото събрание, отпечатан на чисто. Ще стигне и нам, и за всички частни комитети в казата. Сега не го донесох, да не би да направим зян нашия любезен хазяин, ако рече някой да ни изненада тука.

ГРЕКОВ: — Но поне можете да ни кажете най-важното от него.

ИКОНОМОВ: — Който помни „Програмата“ от 70-та година и „Наредата“ от 71-ва, няма да научи много от него. Пак я има „Програмата“, а „Наредата“ е назована вече Устав и по същество са си като предишните, само дето някои места са огладени и изяснени, все едно, че речен камък е бил влачен от течението.

ТОПАЛОВ (полугласно): — Ето я пак поезията…

ИКОНОМОВ (преструвайки се, че не е чул подмятането): — Стъкмени са малко по-другояче отношенията със съседните християнски народи, ала иначе всеки работник, от върха до основата, ще намери там, каквото революцията изисква от него. Устройство, длъжности, пари, оръжия, наказания — нищо не е изпуснато.

УЗУНОВ: — И все пак…

ИКОНОМОВ (сопнато): — Е хайде де! Имайте търпение до утре — ще си получите Програмата и Устава и ще можете да ги изучите от кора до кора.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Аз не разбирам едно. Мигар цели пет дена са били нужни на делегатите, за да преразкажат неща, които се знаят от години?

КЕЛОВ: — Правилна забележка. Ако беше само за преразказ, Апостола нямаше да говори за Общото събрание като за най-най-важно дело!

ИКОНОМОВ: — От важните неща има още само едно, но то е извън Устава — избран е нов Централен комитет. Може само да сбъркам или пропусна някого, но за главно лице (тъй е наречен, а не председател), са избрали Любена Каравелов. Негов заместник — Кирияк Цанков. Секретар е Олимпий Панов, а касиер — Ценович. А двамина са само членове, и двамата сливналии — Панайот Хитов и Васил Левски.

ТОПАЛОВ: — Е, ти на бърза ръка обяви и Левски за сливналия…

ИКОНОМОВ: — Абе поне е бил сливенски делегат на събранието.

РАЙНОВ (тихо): — Слава Богу, значи са се изгладили търканията между Дякона и Панайот Хитов…

ИКОНОМОВ: — Другото го разбрах някак си помежду думите на господина Каравелова. И може би то е, поради което Апостола с такава тежест говореше за събранието. Общото събрание е оправило някои грапавини, които преди са били между най-първите ни водачи. Имаше ги, не сме кьорави. За Левски знаете — той ратува да се подготвим със собствени сили за битка срещу полумесеца, пък подаде ли ни някой ръка за помощ — добре е дошъл. Други обаче си знаят посвоему. И постарому. Някои например теглят към дуализма — сиреч султанът да ни припознае като народност, но той да си остане цар на уж автономната България…

ТОПАЛОВ: — Как бе? Има ли ги още тия? Не ги ли отнесе мътният още преди десетина години?

ИКОНОМОВ: — Спотайвали са се и пак се спотайват, ала в душите си не са се разделили с предателската си идея. Други пък все си живеят с мисълта за четите, както го е проповядвал великанът Раковски, и не виждат смисъл в създаването на мрежа от комитети, които да събудят и подготвят народа за всеобщо въстание. Има и едни съвсем бамбашка — страх ме е да го река, ама май и господин Каравелов е от тях, — на които в ума е само едно: да правим ортаклък със Сърбия, Дунавска федерация да сме градили с нея, тоест да сменим едната робия с друга.

ТАНЮ СТОЯНОВ: — Стига, даскале, наслушах се на хорски глупости. Аз признавам само едного — Дякона Левски. Каквото той реши — това ще бъде. Край!

ГРЕКОВ: — Че има ли някой тук, който да не мисли по този начин?

РАЙНОВ: — Няма! Всички сме като един зад Левски.

ИКОНОМОВ: — Слава Богу, той е съумял без крясъци и удари по масата да наложи своя възглед и на целия БеРеЦеКа. Нещо повече. Взел е от БеРеЦеКа пълномощно, което му дава право да представлява БеРеЦеКа в Българско, да решава от негово име и да гради от негово име.

БЯЛ ДИМИТЪР (изкисква се): — Че какво по-хубаво от туй? Ами че така Левски и БеРеЦеКа се сливат в едно: той ще решава и действува, пък ония в Букурещ нека да си пушат наргилетата, да си умуват и… да одобряват стореното от него.

ТОПАЛОВ: — Не говори така за букурещките дейци, адаш! Нямаш право да ги очерняш. Такива мъже като Каравелов, Панайот войвода или Гълъб206 не са заслужили твоя подбив. Бил съм там и ги познавам лично — хора достойни за уважение са!

ИКОНОМОВ (подкрепя го енергично): — Имало и други, с които България трябвало да се гордее, тъй рече господин Каравелов. Изреди ми до една дузина имена, ама аз запомних само Марин поп Луканов из Ловеч, Никола, сина на светицата баба Тонка от Русчук, друг русчуклия с мъчното име Иларион Драгостинов, пред учеността и душевната красота на когото всички сме били като малачета, Данаил Попов от Турну Магурели…

РАЙНОВ (прекъсва го): — А, зная го! Че това е Азис Рушидооглу, през когото минава цялата поща на Левски.

КЕЛОВ: — Ще рече — фотографинът е прав, не е било позволено да се говори за букурещките дейци с подигравка, като за български агалари и дембели. (Иронично:) Не е за вярване, ала в този случай негово сархошко превъзходителство наистина е прав.

Димитър Топалов понечи да скочи със стиснати юмруци към него, обаче Атанас Узунов го улови за рамото и го задържа.

УЗУНОВ: — Най-млад съм тука, но ще ви река тъй: срамота е, когато в Букурещ са се решавали съдбините на България, ние тук да остроумничим и се заяждаме, да вдигаме един срещу друг пестници. Да работим и чрез работата си да се покажем достойни за делото и за водачите ни, такова е моето предложение.

РАЙНОВ: — Напълно се присъединявам към нашия млад събрат. Само че ще внеса едно уточнение. Нека всеки от нас получи Устава и го изяде от първата до последната буква, пък тогава при едно ново събиране да изясним сами за себе си каква точно работа се изисква от нас. Някакви възражения?

ТАНЮ СТОЯНОВ (буйно и остро): — Да, аз възразявам! Не срещу разучаването на Устава или против следващото ни събиране. Не! Ала недоумявам как така ви дава сърце да претупвате нещата, братя! Не чувате ли — свободата вече хлопа на портите ни. Идва, братя, идва!… Предлагам да станем на крака и с кръстен знак да я призовем по-скоро да залее с благодатта си и Сливен, и цяла България.

УЗУНОВ (докато всички се изправят): — И да й заявим, че сме готови до един да се пренесем в жертва в нейно име!

Изправиха се и с благоговение се прекръстиха.

РАЙНОВ: — А сега предлагам да не додяваме повече на нашите любезни домакини. Стига им, че така драговолно поеха опасността, като ни дадоха подслон за събранието.

Домакините седяха един срещу друг в една съседна стая с празни чаени чаши до всеки един от двамата. Поне външно с нищо не издаваха да са били със сърца, свити от страх пред опасността.

Членовете на комитета се сбогуваха с тях и по един, по двама изчезнаха в топлата лятна нощ.

7.

Колко превратни са понякога в природата причините за радост или скръб! Духне например внезапно онзи априлски вятър, свежият и налудничавият, като гигантска метла запокити нанякъде розовите и белите цветчета на овошките, та дърветата за един ден загубват пролетната си красота и изглеждат ошмулени и тъжни, пък всъщност с неговите пориви е пренесен живителният прашец и те са се оплодили, за да донесат след три-четири месеца чуден берекет. Или обратното. След дълга суша рукнат майските дъждове и всеки издумва в радост благодарствени думи към Всевишния, а сетне се окаже, че порои са били това, които са отнесли и тлъстопочвената земя, и семената, хвърлени с надежда в нея, а не онзи дъждец, дето всяка капка била жълтица…

Каквото е с природата, бива и с човеците. Същото преживяха и сливналии през ранната есен на тази паметна 1872 година.

Пристигна тук вест, че на 16 септември патриаршията във Фенер решила за последен път да покаже отровните си зъби и с възможните най-големи салтанати прогласила схизма207 на току-що възкръсналата от петвековните пепелища българска църква. Можеше да се очаква (и то положително е било очаквано във Фенер), че подобна новина ще потисне в небивал гнет и града под Сините камъни, и изобщо цяло Българско, че християните по тия места ще захванат да си посипват главите с пепел, ала то стана точно обратното — сливналии (пък и не само сливналии) възликуваха и започнаха да се поздравяват за схизмата като на най-личен празник. „Слава на Бога и пресветите отци, веднъж завинаги се отърваваме от гърчулята“ — такива или подобни думи можеха да се чуят от устата на деветдесет и девет от всеки сто българи.

Мина, не мина седмица и от запад, откъм Софийско, дойде отначало мълва, а сетне и сигурно сведение за което следваше да се мисли, че ще предизвика възторга на всеки българин, посветен в Делото — нейде по теснините на Арабаконак Димитър Общи обрал султанската хазна. Наглед ще се запиташ: как да няма възторг, щом само с един-едничък майсторски удар е завладяна толкова пара̀ за утрешната революция, колкото за години не може да се събере с вноски според Устава или със силом изтръгнати помощи от чорбаджиите. Да, но никакъв възторг не последва. Напротив — униние и покруса изпълниха сърцата на народните дейци. Защото инстинкта за оцеляване и за оценяване „разумно-неразумно“ в робството те бяха получили още с млякото от бозките на майките си. Знаеха също, че днешната Турция не е онази от времето на Индже Стоян или на Димитър Калъчлията, когато ще отмъкнеш хазната, пък агаларите ще пратят някоя и друга потеря подире ти и ще си седнат на задниците; сега Турция разполагаше с многобройна тайна полиция и опитни, и изпраксани в занаята си полицаи, които знаят как да пипат и да разкриват уж най-вещо извършените престъпления. А разкриеха ли удара на Димитра Общия, туй можеше да се окаже краят на конеца, с който да разнищят всичко. „Не могат да разнищят всичко — силеха се да си вдъхнат кураж едни. — Не помните ли: Дякона нямаше докрай вяра в Димитра и не го посвещаваше във всичките тайни на организацията. Или забравихте, че когато събра комитета, той остави Димитра в хана?“ „Така е — отговаряха други, — ала Общи е с пълномощно на заместник на Левски. Мигар може да се допусне, че той ще да е предприел такваз опасна авантюра, без да има благословията на Апостола?“

Люшкаха се така в несигурност и боязън сливенските дейци и всички до един изглеждаха като осланени с тези свои подпухнали от безсъние очи. И като умуваха, умуваха, най-сетне решиха — временно да прекратят каквато и да е дейност, докато дойде хабер и упътване от Левски. Да, да, Левски нямаше да ги забрави — както след смъртта на онзи прекрасен момък Ангел Кънчев, той и сега ще намери колай да ги осведоми за истинското положение и да им даде съвет за бъдещето.

Не дойде нито хабер, нито напътствие, а сам си Левски.

… Случи се то на 8 ноември, на връх Архангеловден. Макар и бекярин, Михаил Греков бе решил да почете празника на името си, та в скромната му ергенска квартира цял ден се проточиха гости. Бай Димитър Тотев, училищният прислужник, от сутринта сменяше в мангала джезве след джезве за кафетата, а Атанас Узунов, предложил доброволно услугите си за помощ, непрекъснато поднасяше ту по някое „тежко-сладко алатурка“, ту по чашка вино или ракия. Самият именник почти през цялото време стоеше при гостите; тъй като не бяха само от комитетските хора, разговорите не засягаха въпроси около бъдещата революция, ала пак главната тема се въртеше около народните работи — нали се очакваше екзархията да проводи първия сливенски владика, та догадките, пожеланията и надеждите се въртяха все около неговата личност.

Когато се свечери и гостите понамаляха, се случи нещо, общо взето, твърде непривично — един приятел, вече почел го с посещението си, се появи повторно. Беше Сава Райнов. Той се помая с другите, пък удари едно око на домакина. А навън му каза нещо, което за сегашната атмосфера в Сливен бе като балсам за душата: тази сутрин цял-целеничък пристигнал Васил Левски! Дошъл той откъм Търново и през Хаинето208, по тайна уговорка Таню го посрещнал на Джан-Куртаран, въвел го в града и го настанил в дома на нищо неподозиращата (и затова в пълна безопасност) баба попадия Атанасица209, в самата окрайнина на Клуцохор. А после като търговец на аби отишъл у Савата и не излязъл повече. Когато Савата му казал за Михаил Греков и с какви препоръки е приет в комитета, Левски изказал пожелание — Архангеловден или не! — да се види с новия работник.

Разбира се, Греков измърмори някакво оправдание пред последните гости, наметна палтото си и бързешком закрачи през Големия мост към Клуцохор. Вратата на Сава Райнов беше заключена, но стражникът — можеше ли да бъде друг освен Таню Стоянов! — го пропусна, след като се увери в личността му. И тук последва нова изненада, но сега онзи, който си прехапа езика, беше Савата: той таман понечи да представи Греков на Дякона, когато пред смаяните му очи двамата се хвърлиха в прегръдките си, затупаха се един-друг по гърбовете, а на всичко отгоре Левски се обърна към него със следните странни думи:

— Стояне, аратлик, как си? Колко ми е драго да те видя, да те срещна в юначния Сливен!…

Савата Райнов, който се пулеше отстрана, попита несмело:

— Какъв Стоян, Апостоле? Нали е Михаил?

— За тебе Михаил, за мене Стоян Чакъров. Тъй си го зовяхме ние в Белград, когато заедно бяхме в редовете на Легиона.

Поуспокоиха се и размениха някоя и друга приказка и Михаил Греков веднага заговори за своя другар Атанас Узунов. Не премълча нявгашното му гърчеене, но изрече куп похвали и препоръки за днешното му родолюбие, за храбростта и разсъдливостта му.

— Доведи го по-скоро, че вече ще дойдат и другите комитетски люде — реши Левски. И добави: — На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни. — Той не удържа една въздишка: — Че кой знае? Ако е такъв, какъвто го описваш, може да го обуча за мой помощник.

— Още ли си сам, Дяконе? — тихо попита Греков.

— По̀ сам от всякога. — Нова въздишка. — Не случих на пътя си втори като Ангела Кънчев. — И повтори повече на себе си, отколкото на учителя: — Още съм сам, не намерих човек, комуто да предам работата си и да се заловя за другото, щото и пари да се намерят по-скоро, па и предателите да не съществуват вече нийде из Българско. — После се насили да надмогне мрачните си мисли: — Хайде, тичай да го доведеш, че събранието скоро ще захване…

След половин час Михаил Греков се върна отново, като водеше със себе си и Атанас Узунов. Момъкът, замаян от самата мисъл, че застава пред Апостола на свободата, само се червеше, блещеше очи и не можеше да върже и две думи. Левски разбра чувствата, които го изпълваха и сам му се притече на помощ. Улови го за раменете, огледа го, пък каза на другите в стаята:

— Не ще препоръка, стоката е налице. — После разтърси ръката на младия учител и му рече просто: — В името на българската свобода да бъдем братя!210

Постепенно собичката на Сава Райнов се изпълни с другари и съмишленици — ако изключим Михаил Икономов, който бе отишъл да погостува на познати френски инженери от строежа на барон Хиршовата железница, тук бяха всички членове на комитета. И все посърнали — не се опитваха да скрият тревогата, която ги владееше от повече от месец. Левски пък не се преструваше да не забелязва грижата им, но не бързаше да заговори — само се здрависваше с познатите си, пущаше по някоя незлоблива закачка и настаняваше хората по възглавниците на пода.

И пак се случи онази магия, която съпътствуваше всяко събиране с Апостола — забравена беше всяка грижа, а на нейно място в сърцата затрептяха надежда и увереност. Но Левски дори и не помисли да се възползува от чудесното преобразяване на другарите си. Напротив, той побърза, както е реч, да сложи пръст в раната:

— Зная, кахърни сте, аратлик — започна направо. — И не от бъзливост сте кахърни: един безподобен глупак извърши щуротия, каквато не би минала през главата и на умопобъркан. Тъй че с право сте кахърни, искам да кажа. А за да бъда честен с вас (както винаги сме бивали един към други), ще ви съобщя нещо, което може би още не е стигнало до ушите ви. Димитър Общи е заловен и е захванал да издава всичко наред, щото му е известно. А ония заптисват ли, заптисват — в Тетевене, в Орхание, в Плевен, в София…

— Втасахме я! — изпъшка Сава Райнов; устните му бяха напълно побелели. — Можем да се стягаме за Диарбекир, ако не и за въжето…

— Там е работата, че няма причини да се стягате, за където и да било — самоуверено и без следа от колебание възрази Апостола.

— Защо? Как така?… Откъде си сигурен?… — заваляха въпроси от всички страни, но те не го смутиха, Левски ги посрещна със спокойствие:

— Искам да ви кажа нещо, което стана пред очите ми по време на първата Легия — заговори той някак си ни в клин, ни в ръкав. — На един другар му се възпали палецът на крака. Хептен никаква работа, нали? Да, ама възпалението плъзна нагоре. И като отведохме другаря си при доктор, оня ни попари с вряла вода: не било туй просто възпаление, а гангрена и единственото спасение било в ножа. Иначе заразата щяла да обхване целия крак, сетне част от нея да поеме към другия, а втора част нагоре към сърцето и главата и неизбежно… Умувахме ние, щото умувахме, пък накрая кандисахме. И докторът изряза крака над бедрото, където все още беше съвсем здрава плът.

— И после? — попита някой. — Що стана с другаря ви после?

— После, че и до днес си е жив и здрав, само гдето на мястото на стария крак има дървен. Това е всичко.

Мълчание.

— Мисля, че те разбрах, бай Левски — каза младият Сава Геренов. — Но все пак не ще е зле да ни разтълкуваш тази притча.

— Не е притча, а жива правда. Прекъсне ли се пътят на болестта, аратлик, отива си само загноялото, пък другото остава да си живее. Туй е, което исках да ви река.

— И само с нож ли се прекъсва този път, Апостоле? — запита Бял Димитър Събев. — Или и… на клоните на Старата круша?…

— Пътят се прекъсва кими с акъл, кими със саможертва — все така спокойно отговори Левски. — Не искам да прозвучи като хвалипръцковщина, братя, ала организацията ни е построена добре, като едно клонесто дърво: листата на единия клон не познават листата на другия и откършиш ли заболелия клон, заразата не прониква в другите. Димитър Общия издава само онуй, което знае, пък той, кълна ви се, знае малко, и то само в западните краища.

— Вярно бе! — плесна с ръце Сава Райнов. — Когато правихме тук събранието с Ангел Кънчев, издайникът цяла нощ си спа в хана…

— Точно така — кимна Дякона. — В Сливен, пък и в по-голямата част от Българско, Общия не познава никого. И затова колкото и да угодничи на агаларите, няма кого да издава.

Ново мълчание.

— Ти рече одеве — наруши го този път Кондю Кавръков, — че пътят на заразата понявга се прекъсва и със саможертва…

— Ще ви дам два примера, и то истински, а не изсмукани из пръстите. Като се разчуло в Етрополе за издайствата, даскал Тодор Пеев, председателят на комитета, събрал една бохча дрехи и вдигнал праха към Влашко. Тъй се самообвинил, вярно, макар да е нямал нищо общо с оная лудория в Арабаконак, ала Димитър Общи е знаел само него от комитетските хора и — клъц! — пътят на заразата е пресечен. Съвсем другояче е постъпил поп Марко в село Правец. Дочул в кръчмата, когато две заптиета си пиели ичкията, как се наговарят, преди да отидат да го запрат. И като се уплашил, че може да не издържи на мъченията и да предаде нещо, този служител на Бога и на България още там глътнал отрова и се свлякъл под масата мъртъв.211 Ето още един прекършен клон, който с цената на скъпа жертва не е допуснал болестта да обхване цялото дърво.

— Ако искате вярвайте — обади се Атанас Узунов, — ала аз искрено завиждам на този светец за вяра и народност поп Марко. Такива хора остават во веки веков в народната памет!…

— И даскал Пеев, и поп Марко са си свършили своя пай от работата — продължи мисълта му Иван Ханджиев, — пък ние вместо да се одумваме, по-добре да помислим за нашата.

— Точно така! — избоботи в негова подкрепа Таню. — Ние сме дали клетва да мрем за свободата, а не да дирим за̀ветни кътчета.

Други гласове се присъединиха към него и за малко собичката се изпълни с неясна гълчава. С властен жест Левски я прекъсна:

— Стой! Клетва ли каза, Таньо? Ами че вие още не сте се клели бе, аратлик! И сега първо това трябва да сторим, зер клетвата е задължителна за всички членове на комитета.

Той лично запали кандилцето с образа на Света Богородица на стената, а пред него нареди Евангелие, кама и револвер. После извади от вътрешния си джоб едно листче и го подаде на Узунов, най-младия в стаята:

— Чети! — заповяда му. — А вие, приятели, се наредете ей така и повтаряйте след него.

Разтреперан от вълнение, Атанас Узунов зачете свещените слова на клетвата, а всички останали в нестроен хор ги повтаряха след него:

Когато произнасяха последното „Заклевам се“, очите на мнозина плуваха в сълзи. Един по един се прекръстиха и целунаха Евангелието и револвера.213

— Сега с цялата си душа вярвам, че не само не сме пред провал, но че отиваме още по-напред в работата си! — проникновено изрече Бял Димитър, докато всички се настаняваха по местата си.

Левски се улови за думата му и я продължи:

— Не само че отиваме напред, братя, но вам, на сливналии, се възлага още по-важна задача. Централният комитет свързва цяло Българско в няколко окръжни центъра, чрез които по-лесно, по-бързо, с по-малко разноски и по-сигурно ще се споразумява да взема и дава. И един от тези окръжни центрове по заслуга и чест се пада на вечно непокорния Сливен.

Той им разясни новата уредба — толкова проста и разумна — да се чудиш как никой не се е сетил досега за нея. Според „Наредата“ и Устава всеки частен революционен комитет трябваше да се сношава направо с централния, от него да чака напътствия, нему да се отчита, а това би означавало едва ли не всеки ден стотици куриери да сноват от всички краища на България до Букурещ и обратно — слепи да бяха агаларите, пак щяха да ги усетят. По нововъвеждания ред българската земя се разделяше на окръзи, които следваше да оглавят частните комитети в своите граници и да отговарят за тях. Така комитетите от малките градчета и селата щяха да се сношават само със своя окръжен център, а окръжните центрове — с централния комитет. Точно както го беше казал Левски: по-лесно, по-бързо, по-сигурно и с по-малко разноски. Но затова пък върху окръжните центрове лягаше задължението да заработят с удвоени сили — и сами себе си да стегнат, и подчинените им частни комитети да ръководят.

— Разбирате ли, аратлик — завърши Дякона, — трябва бързане, защото в много (още) не сме приготвени, а хората, като ни гледат мързеливи в работа — няма и да ни чакат. — Той помълча малко. — Разгеле става дума за работа, та да видим вие, потомците на Индже Стоян и Хаджията, как си вършите своята. Хайде, Сава, върви донеси архивата.

— Амааа…

— Няма „ама“! Да не мислите, че съм дошъл само да оплаквам щуротиите на Димитра Общия? Неговия клон го смятайте отсечен, пък ние да видим колко жизнени сокове текат в другите. И най-първом от всичко — във вашия. Отивай, Сава!

Сава Райнов се позабави. Когато се появи, в ръцете му се виждаше един скромен вързоп, завит в навосъчен плат. Членовете на комитета не се изненадаха — беше им известно, че той държи архивата закопана под чемшира в двора на сестра си. Левски също усети влагата по книжата, но нищо не каза — него го интересуваше съдържанието.

— Какво излиза? — рече, като се запозна с книжата. — В касата ви мишките играят хоро, от списъците пък личи, че от последното ми идване комитетът май се е обогатил само с тези двамина нови членове. — Той показа с очи към Греков и Узунов. — Няма що, голямо „ашколсун“ заслужавате!

В отговор Савата не скри как след Арабаконашкото приключение сам той, пък и мнозина от комитетските дейци са се уплашили и са решили да изчакат дорде сам Левски ги осведоми за положението, както бе сторил след смъртта на Ангела Кънчев. Левски прие оправданието му, но само наполовина. И до късно през нощта ги хока и наставлява, хока и наставлява, докато сам прецени, че е набил най-важното в главите им. И тогава приключи:

— За днес да спущаме кепенците. Аз ще прескоча за някое време до Котел и селата в Балкана, пък като се върна, ще похортуваме пак по длъжностите на вашия окръжен център. А вие, Стояне и Атанасе — той се обърна към Греков и Узунов, — още отсега да знаете, че вам възлагам голяма надежда да вдъхнете живот на тоз уж прославен Стамболу Мехмед ефенди, който, оказа се, едва що не бере душа…

С тези думи разпусна събранието, но задържа двамата учители да пренощуват при него в скромния дом на Савата. Трябва да беше уморен до крайност, защото легна и веднага заспа. Но затова пък още по тъмно вдигна на крак учителите и под мъждеещата светлина на кандилото продиктува на Атанаса едно дълго писмо до комитета в Сливен; по вид писмо бе то, а всъщност съдържаше всичките му снощни наставления за въздигането на Сливен в окръжен център и за новите му задължения. Като се развиделя, едва имаха време да изпият по едно кафе и Таню се появи — двамата с Левски трябваше да поемат по пътеките на Стара планина…

8.

Толкова писмена работа се събра през този ден, та по-късно на шега щяха да го наричат „ден на писмовността“. А самият ден беше 15 ноември — едва тогава Левски и Таню се върнаха от Котел.

За самото пътуване Апостола беше твърде пестелив на думи — Дели Ради наистина държал Нейково „на тетик“, но в Жеравна и Котел комитетите кретали: „Трудно се върши народна работа там, където всеки втори човек е чорбаджия“ — обясни свидливо.

Таню Стоянов разказа малко повече. В Котел едва-едва свършили някаква работа не само защото комитетът съществувал повече на книга, отколкото на дела, но и поради голямата опасност, която заплашвала лично Дякона и с която, щат не щат, трябвало през цялото време да се съобразяват. Поп Янко бил подушил, че на всички заптиета и на платените и доброволни шпиони на конака били раздадени снимки на Левски (след няколко дни се разбра, че подобни снимки получили и тукашните заптиета и шпиони), та вече било немислимо той да се яви денем по улиците и мегданите, а нощем гъмжало от стражи, готови за нищо и никакво да стрелят на месо. Показателно било и как излезли от Котел. Извел ги по тъмно тамошният верен „пощар“ Коста Сланинката и вървели така само докато отминали „Червената пръст“. Тогава — все в името на сигурността — Левски изменил пътя, що бил съобщил на котленските съзаклятници, свърнал към Жеравна и там поп Тодор го подслонил за нощувка не къде да е, а в олтара на черквата.214

Третият — защото те бяха довели и един трети човек — не каза почти нищо. Дали такъв му беше нравът, или се чувствуваше неудобно между съвсем непознати люде, но той почти не отвори уста както през деня, така и вечерта, когато се състоя повторното заседание на комитета. Левски го представи само като Йордан Стоянов, който му бил препоръчан от букурещките дейци за помощник и срещата им станала в Котел; Таню от своя страна подшушна, че този Йордан бил втори син на Неша Стоянова, по баща Раковска, и следователно по-малък брат на онзи Киро Стоянов Котелски, който пролетес е бил представител на Котел и околните комитети на общото събрание на БеРеЦеКа в Букурещ.

А „денят на писмовността“ започна с това, че в Сливен Апостола бе очакван от едно писмо, донесено по нарочен куриер през Търново от Букурещ. Левски го прочете почти една дузина пъти, а десет пъти по една дузина извървя с него в ръка късичката пътека от прозорците до оджака на собата и обратно. Посвети в него и другарите си. Писмото беше от Кара Мустафа Бочукооглу (туй беше тайното име на Любен Каравелов, „главното лице“ на букурещкия централен комитет); като напомняше за „причините, които и ти можеш да познаваш“, се обръщаше към „Брате Василе“ с подкана да вдигне подготвяната революция „без да губиш минута“. И завършваше, че може да се разчита на някаква помощ от Сърбия и Черна гора.

— Такава лудост аз няма да направя! — отсече Левски, когато най-сетне прекрати нервната си разходка. — Заради скудоумията на един въртоглав Общи не ще пратя на заколение най-добрите синове на България!

После, кой знае защо, не отговори лично на Каравелова, а продиктува писмото на един от учителите, като го съчини така, сякаш то е от членовете на комитета. В него твърдо и недвусмислено се противопоставяше на предложението „да се върви на бой“, като изтъкваше цялата ненавременност на подобно начинание? „Бъдете уверени, че и българинът знае да умира на бойното поле за отечеството си, но не е право напразно да се лее кръвта ни.“ А тя щеше да се пролее напразно, защото подготовката била незавършена („Най-малко се иска една цяла година да се готвиме“), липсвало всичко — оръжие, опитни началници, пари…215

Същия следобед той саморъчно написа две почти еднакви „Упълномощия“, с които назначаваше за свои заместници в Сливенския окръг Таню, който вече бе спечелил пълното му доверие, и този, новия, Йордан Стоянов.216 Препоръките към двамата му помощници не бяха многословни:

— Гледай народната работа повече от всичко друго, повече и от себе си да я уважаваш!

И още:

— Който не е чист, убивам го, на неразбрания не му давам, което видя, че не е за него, изпитвам човека в работа и така го пускам по-нататък.

Когато се събраха вечерта и се запознаха с „упълномощията“, сливенските дейци ахнаха — те не бяха подозирали, че техният окръжен център на практика обхваща цяла Североизточна България с Ески Джумая217, Осман Пазар218, Хаджиоглу Пазарджик и нагоре чак до устието на Дунава!…

Събранието всъщност беше кратко. Уверил се, че застоят в работата не е поради мързел или нехайство, а по причина на съвсем реална опасност, Левски се постара да вдъхне на комитетските дейци кураж и дръзновение пред трудностите:

— Напред и не бойте се! — говореше им той, като им предаваше собствената си вътрешна увереност. — Нека българското юнашко око не се бои вече, от мъките на дрипавия читак. Ето, близо е вече времето да докажем на душманите, че българинът не ще бъде вече роб, а свободен. И който от тях не признае нашите закони и не заживее с нас по същите граждански правила, той в един миг с всичко ще стане на прах и пепел.

Ние, членовете на Централния комитет — продължи, — се събираме да определим вече времето за общо народно въстание. Вънкашното обстоятелство ни принуждава силно (и) без друго да вървим на бой и да не се губи нито минута. Но това спираме за някой месец и друг, докато се извести по всички страни на Българско да се приготвят барут, куршуми и пр., да дава вече кой колкото пари има, да вдига с лихва вече кой колкото може. Същото се отнася и за вас, братя сливналии! Парите най-късно до два месеца (трябва) да бъдат готови, че щом пишем, да се донесат, загдето ги поискам, та докато се нарежда работата за революция, пушките и целият друг припас да бъде готов и се разнесе по местата, гдето е нужно. Защото вдигнем ли (веднъж) народните байраци, дотам е цялото приготовление.

Някой не възрази, а само подхвърли:

— Времето комай не е много подходящо, Апостоле. Нали същото писахме сутринта и на…?

— Времето, времето! — за пръв път повиши глас Левски. — Стига сме се оправдавали с времето. Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме. Напред и нека нашите правила да са постоянство, храброст, задружност във всичко, великодушие и пълна честност един към друг. Никаква интрига — интригата… спира хода на народната работа.

И след малко завърши:

— Дерзайте, братя! Дерзайте и се гответе за времето, когато ще се сберем на Агликина поляна под знамето със светите думи „Свобода или смърт!“…

9.

Поредното идване на Левски сякаш вля свежа кръв в позамрялата снага на Сливенския частен революционен комитет. Дейността му, твърде залиняла в последните месеци, изведнъж се оживи и закрачи с небивал устрем напред. Справедливостта изисква да се каже, че зад това оживление стояха преди всичко двамата най-нови членове на комитета, Узунов и Греков, както и Костадин Келов, който пое касиерската длъжност. Преди всичко наложиха всеки член да внесе по пет турски лири, та Келов стана вече касиер не само на думи, а и на дело. След като доста се поогледаха, наеха една голяма празна къща в Куручанската махала и настаниха в нея като обитател Атанас Узунов; спряха се именно на тази къща, защото падаше някак настрана от оживените улици, та покрай нея дори денем рядко минаваше човек, и заради просторната й изба. А тази изба бе твърде важна за комитета, понеже там всяка вечер се събираха групички от посветените в съзаклятието и Михаил Греков, нали бе преминал школовката в белградската Легия, ги запознаваше с устройството на вече по-усъвършенствуваните европейски пушки (успяха да си набавят три от тях) и после къде с пушки, къде с издялани по подходящ начин криваци все под негово ръководство правеха „екзерционни упражнения“ (Греков). Живна и връзката с околността. Таню още не бе тръгнал като заместник-апостол в поверения му район (позволиха му да остане известно време, докато приключи търговските си работи и разпродаде стоката), но затова пък Михаил Греков обходи много от близките села, а през коледната ваканция нае едно конче и обиколи и по-далечните съседи; стигна до Твърдица и Хаинето на запад и до Ески Заара, че чак и до Пловдив на юг… Все по това време към комитета бяха привлечени и нови сигурни хора за „първи позив“, като например Атанас Гаджалов, Стефан Газибаров, братята Петър и Атанас Мишкови, Георги Бояджиев, Георги Стефанов и още неколцина други.

После изведнъж — крах! Крах и разруха на всичко построено!

Това стана още в тъмни зори на Богоявление219, когато Сава Райнов вдигна Греков от одъра:

— Всичко свърши! — каза му, като думите едва се разбираха от тракането на зъбите. — Нощес пристигна човек из Търново. Турците са заловили Левски в някакво село Къкрина…

Михаил Греков се насили да покаже повече спокойствие, отколкото всъщност изпитваше:

— Е? И какво от това?

— Как какво? Как какво? — разкрещя се Савата. — Не проумяваш ли, човече Божи, че този път са ударили не отделен клон, а основата на дървото до самия корен? Ще захванат мъченията и Левски… С една реч, отидохме всички. — И внезапно отсече: — От сега аз вече не съм член на комитета и не ща нищо да зная, правете вие що знаете!

И с тези думи тръшна вратата подире си.

Нямаше член на комитета, който да си затваряше очите пред настъпилата злочестина, ала за щастие не всички бяха обхванати от паника като на Савата. Събраха се те, поговориха и, общо взето, стигнаха до най-правилното решение за случая. Най-напред всички бяха на мнение, че Левски не е човек, който ще издаде нещо, дори и да е подложен на най-жестоки мъчения. Именно с оглед на това приеха да заемат изчаквателна позиция — чрез куриери до останалите комитети да следят за новините, ала иначе да се държат като „ни лук яли, ни лук мирисали“. Единствено само трябваше да прекратят вечерните занимания и „екзерционните упражнения“ в избата на Сарандевата къща (така се казваше онази, наетата от Узунов) и да изнесат пушките от нея, ала Атанас Узунов да продължи да живее там.

Безмерният страх, онзи, при който човек изгубва „образ и подобие божие“, не напусна само Сава Райнов. Не минаха два дни и той отново се яви в бекярската стаичка на Греков; беше така съсипан от безсъние и тревожни мисли и с такова безкръвно и сбръчкано лице, че учителят не го позна от първи поглед.

— Що е, бай Сава? — попита го.

Другият натика в ръцете му една бохчичка.

— Ето ти — каза — комитетските книжа, прави, що щеш. Аз се боя, измъчих се вече, не мога. — Гласът му ставаше все по-неразбираем. — Пиши в Търново, Лясковец, Котел, Ески Заара, да не ме търсят. Писма и хора до мене да не пращат. Дай им своя адрес, аз се боя — нищо повече не ща. Цяла нощ не съм спал, пък от вчера заранта не съм ял. Стига ми!

И с тези думи почти изтича навън…

Ето как целият архив и печатът на Сливенския революционен комитет се озоваха в ръцете на Греков. Без избор, а така, от само себе си, върху него легна и председателството — признаха му го мълчаливо, без гласуване, но и без възражения.

Най-страшното време беше времето на неизвестността, когато „нощем всички спяха само с едно око“ (Бял Димитър). После обаче започнаха да идват новини от съда над Левски в София, от които се разбра, че той наистина се е държал юнашки и е прикрил всичко от организацията, което още е можело да се прикрие; стана ясно, че колкото и да се е раздипляла мрежата, раздиплянето не е обхванало средищните части на България. Постепенно комитетските дейци се посъвзеха, „поококориха се“ (К. Келов), замислиха се да извадят революционните дела от това състояние „на гамули“220. Особено окуражително им повлия, когато разбраха, че и по други краища на родината народните труженици също излизат от състоянието на вцепенение, последвало залавянето на Апостола. Някои дори ги изпревариха — още не беше изтекъл януари, когато Христо Иванов Големия им прати хабер из Търново, че тъй като Ловчанският комитет, предишната „столица“ на Левски, е напълно разгромен и разнебитен, Търновският приема върху себе си всичките му служби и длъжности. И дотолкова се върна сърцатостта им, че се чуха гласове за свикване събрание на най-вътрешния кръг на комитета.

Решиха го и пак се сблъскаха с вечната трудност „къде?“. За Сарандевата къща, още обитавана от Узунов, никой и не предложи — нейната отдалеченост носеше и рискове, ако само едно издайническо око ги зърнеше да се промъкват към нея. Зимата не позволяваше да прибегнат отново до предишното „театро“ — мним зияфет на открито. И накрая стигнаха до онова място, което бе давало подслон на народните дейци още от времето на Кара Танас, Индже и другите вехти войводи — херодаята на Бяно Абаджи.

Толкова изтерзани бяха душите им от дните и нощите на безизвестността, че когато дойдоха всички призовани, то заприлича не на събрание, а на надвикване и многоговорителница — всеки напираше да каже онуй, що го е терзало, но повече от всичко да похули слабостта, проявена от предишния председател Сава Райнов. Какви ли думи не се изговориха за този човек! Как ли не го оплюха! Най-невинните от всички ругатни, придружаващи името му, бяха от рода на подлец, предател, бъзливец, баба, страхопъзльо, вероломник, лукавец и така нататък, и така нататък… Изобщо изкараха го съвсем на една везна с Юда Искариотски… И не се знае докъде щяха да стигнат, ако — единствено за цялата вечер — стопанинът Бяно Силдар не бе извадил захапката на лулата си от зъбите и не бе запитал:

— Призна ли този млад човек, че се е уплашил?

— Призна го лично пред мене, господин Силдаров — смръщено му отговори Михаил Греков. — И когато ми съобщи за залавянето на Дякона го призна, и по-късно, когато ми донесе архива на комитета.

— Тогаз нямате право да го корите и да го зовете подъл и страхлив, млади приятели. Освен лудия всеки изпитва страх. Трябва да имаш много храброст и чест, за да си го признаеш, когато си се уплашил!

Хората зяпнаха удивено и не намираха думи за възражение — шамарът се бе стоварил едновременно върху всички лица. А Бяно все така спокойно ги изчака и като се увери, че никой няма да му отвърне, кротичко ги подкани:

— Нямахте ли да обсъждате и нещо по-важно, момчета? Нещо си, що е обърнато повече към бъдещето, отколкото към миналото?

Михаил Греков разбра урока на стария човек, поокашля се и каза:

— През устата на господин Силдаров ни заговори мъдростта, братя. Приканвам ви да прекратим разговорката за онуй, що е зад гърба ни, и да погледнем напред. За начало предлагам да обсъдим писмото на нашите другари от Асланоолу Аслан221…

10.

Оказа се, че не е дип много лесно да се запълни празнота, оставена от великан като Левски — човек като него един народ ражда веднъж на хиляда години.

Като се посъвзеха от покрусата след обесването на Апостола, търновци вече не на думи се заеха да продължат делото му. През март свикаха едно общо събрание в столицата на Асеневците, ала то бе, меко казано, твърде мършаво в сравнение с онова отпреди година, което бе подготвил Левски — на него всичко на всичко присъствуваха само шестима „пълномощни членове“. Тъй или иначе там все пак се свърши нещо: промениха се тайните имена на комитетите (Сливенският получи името Славомир), определиха и едного, който да поеме апостолската мисия на Дякона — изборът им падна на безспорно най-възторжения, ала навярно и с най-малък опит от всички: Атанас Узунов.

Но много скоро се видя, че едно е да си избран за втори Левски, друго да си втори Левски. Узунов, патриот до мозъка на костите си и изпълнен с безмерен ентусиазъм, направи всичко, както си му бе редът. През март отиде в Букурещ, за да установи трайна връзка с БРЦК и да получи наставления за действие. През април се прехвърли в България и се посвети на действие.

А на трети май беше вече арестуван, след един лошо обмислен и още по-лошо осъществен напад срещу хасковския кожодер и турски раболепник хаджи Ставри…

Сливен отново бе скован от мраза на страха. Този път съвсем основателен — Атанас Узунов бе задържан в Хасково, но лесно щеше да се установи къде е бил учител досега и кои са били приятелите му.

И последиците не закъсняха. Само пет дни след залавянето на Узунов сливенската полиция хвърли в хапуса Геренов, който бе заел мястото му в Класното; задържаха и сложиха белегчета на младия човек както най-подобава на един народен учител — точно когато излизаше от урок. Потърсиха и Греков, но той се случи вън от училището. Щастлива случайност: благодарение на нея Михаил Греков успя да спаси архива на комитета, като го повери на Анастас Мишков, с когото се бе сприятелил напоследък — добър българин, но стоящ настрана от народните работи, та сигурно нямаше да бъде заподозрян от властта (както и стана, благодарение на което архивът бе опазен).

Оковани в тежки пранги, двамата бяха отведени на север — през Ески Джумая и Разград за Русе. После се разбра и по-нататъшната им съдба: Михаил Греков, като руски поданик, бе освободен, но със забрана да стъпва отново в Сливен; Сава Геренов набързо бе изпратен на вечно заточение в Ерзерум, ала крехкият му организъм не издържа на изпитните и мъченията и не закъсня вестта за ранната му смърт…

Докато заптисаните бяха само Греков и Геренов, все още се намираха по-куражлии да вярват, че всичко ще спре до тук: даскалували са заедно с Узунова — говореха си, — другарували са, виждали са ги кими в школото, кими навън да правят шушу-мушу, какво има за чудене, че властта ги е подозряла и хвърлила в кауша. Да, но не мина много и последва ново задържане на комитетски човек, който и по положение, и по занаят далеч не бе от чергата на Узунов — Таню Стоянов!222

Когато вестта за задържането му обиколи Сливен, дори и най-храбрите членове на комитета се вкочаниха от уплаха. Таню не е могъл да бъде заптисан по подозрение, а само по сведение. А щом има сведение за едного, то сигурно ще последва лавина от нови издайства и нови запирания в хапуса… Всички комитетски дейци се изпокриха. Някои, които имаха дюкяни по Аба пазар или по чаршиите, се престориха на болни и по цели дни не вдигнаха кепенците. Други си намериха поводи и уж по търговски работи се запиляха по близки или по-далечни села и градчета. Михаил Икономов използува връзките си с френските инженери, напусна учителството и се настани в Шуменското техническо писалище на барон Хиршовата железница223. А нали ударите досега се стовариха главно върху учителите, не остана в Сливен и Иван Ханджиев; той пое някъде на юг и така заличи дирите си, че дори и другарите му не узнаха къде точно е намерил убежище. Мъчителната неизвестност продължи чак докато един добър турчин, досетил се за тревогата на Танювите другари — табакът от Айше Хатун махала Юмер ефенди, — изучи, щото имаше да се изучава от него и после пусна като случайно изтърван лаф между българите: Таню бил изтезаван по незапомнен начин в кауша, при истиндака му Али Байрактар Топчи приложил всички дивашки мъчения, които мозъкът му на бивш разбойник могъл да измисли, но българинът удържал, не произнесъл нито едно име.

Тази вест се потвърди десетина дни по-късно, когато Келеш Осман, кадията, лепна на бърза ръка една присъда „заточение до живот“ и Таню Стоянов Куртев пое към Диарбекир. Ако се очакваха нови разкрития, щяха ли да заточат един толкова важен свидетел?

Малко по малко се разбра, че нямаше да последват други заптисвания, ала комитетът тъй и не се съживи.

Беше уж пищна и тучна пролет, пък сърцата на революционните дейци останаха сковани като в зимни ледове…

11.

След време някои от онези, за които народът казва, че обичат „да садят на дъното ряпа“, мърмореха: абе вярно, на 3 юни Сливен малко живнал от налегналото го мъртвило, ала туй било само „от ден до пладне“; по-грубоватите измежду тях дори дръзваха да сравнят преживяното оживление с разиграването на мечка на мегдана. Тези черногледци бяха и прави, и неправи. Действително събитието от паметния 3 юни не успя да изчисти тинята на обезверението и страха, натрупана в душите на сливенци, но затова пък беше едно посвоему изумително тържество, ознаменувало края и победата на половинвековната борба за духовна свобода.

На 3 юни 1873 година Сливен посрещна дядо Серафим — не само владика на града и епархията, но и символ на възродената след петвековно обезличаване българска православна църква224. И денят влезе в онзи летопис на града, в който всички дати са изписани със златни цифри.

Негово високопреосвещенство не беше съвсем непознат за сливенци — чрез свои верни хора в Цариград те се бяха потрудили отнапред да изучат това-онова от житието му. Знаеше се например, че се е родил преди петдесет и няколко години в Пирдоп и че мирското му име е било Златан Груев. Бил гайтанджия, сетне народен учител, а като се задомил, тъстът му го изпратил в Свищов да получи духовно образование. Придобил свещеническо звание, той приел и служба на църковнослужител и не къде да е, а в най-непокорната махала на Пловдив — Кършияка. Тези няколко обстоятелства в миналото на дядо владика особено се понравиха на сливенци: такъв човек, думаха си те, който е ял коравия хляб на занаятчията, и е опознал като даскал и обикновен поп народните тежнения, а не си е заслужил светостта и мястото в рая като отшелник в някой пущинак на два дни път от най-близките човешки същества, ще да е изпитал на собствен гръб и църковните, и светските неправди, та следва да се очаква, че бързо ще заговори на общ език с паството си от града под Сините камъни. Народил челяд поп Златан — от останалите живи водел със себе си три дъщери, а синът му учел за доктор в Цариград, — когато Бог пожелал да прибере при себе си баба попадия, жена му. Тогава той се приобщил към черното духовенство, а когато била призната екзархията и под дърво и камък се търсели достойни мъже за митрополити, Светият синод се спрял и на него по препоръка на едного, който хем го познавал отлично, понеже му бил кумец, хем думата му особено тежала като на един от водителите на църковната борба — доктор Стоян Чомаков.225 Всичко това мълвата отдавна го бе донесла и многократно разчепкала, но любопитството си оставаше — сливенци не бяха безразлични и към външността на своите водачи, независимо дали светски или духовни. То бе както някога, по времето на вехтите войводи: абе войводството му е войводство, ама едно е да имаш пред себе си някой опърпан смачканяк с кьосаво лице, съвсем друго — да застанеш пред левент, целия с обшити жълтици като Алтънлъ̀ Стоян, или пред канара човек с ей такива мустаци като Панайот Хитов…

„Разузнаването“ бе изпреварило митрополита и в друго отношение — знаеше се по кой път ще пристигне в града и че ще бъде в ранните часове на 3 юни. То пък за щастие се случи неделя, та в този ден, може да се каже, нямаше жив сливналия, изповядваш Христовата вяра, който да не се надигна с първи петли, за да участвува в посрещането. Момци отидоха на коне да го причакат чак до Чаирлийската кория и после да го съпроводят като почетна охрана, каквато българите по тези места не бяха устройвали, речи го, от цар Иван-Шишманово време досега. Учениците и гражданите изпълваха улиците, почетени да мине по тях процесията от крайната къща на града до централния храм „Свети Димитър“ и сетне до хаджи Божиловата къща, отнапред определена за — така се говореше тогава — конак на митрополията; целият този път от юг на север през града бе застлан с чемшир и цветя, намериха се даже волнонаемници да пръскат китките с вода, за да не изсъхнат и излинеят до идването на негово високопреосвещенство.

Беше късно като за делник и рано за празник — към седем и половина сутринта по европейско време, — когато едно хилядогласно „А-а-а-а!…“ извести, че чаканата с толкова трепет процесия се е задала по Енизаарския път. Всички проточиха вратове и обърнаха поглед накъм Лъджите226. Всъщност отначало се видя твърде малко — четири каруци, от които трите по-задни покрити с чергила (в тях очевидно се возеха дъщерите на владиката и дрехите и покъщнината на семейството му), а наоколо тридесетина ездачи в снежнобели ризи и празнични елеци и с нанизи от пуканки по островърхите хайдушки калпаци, които от време на време подръпваха дизгините по такъв начин, че конете им да се изправят на задните си крака.

Току до крайните къщи на града колоната спря. От множеството на посрещачите се изтъпи напред целият духовен клир на Сливен и казата, за да отдаде почит на своя представник — имаше там докъм три дузини свещеници от всякакъв ранг. Докато те още се подреждаха в редици от двете страни на пътя, неколцина от ездачите скочиха от конете и помогнаха на дядо владика да слезе от каруцата. Сега се видя, че той беше не повече от среден на ръст, с напълно бяла коса и брада, с отпуснати рамене, а в очите със смесено изражение на благост, смирение и нещо като тиха печал. Последва едно второ „А-а-а-а!…“, което не само звучеше много по-приглушено от предишното, но и съдържаше нотка на разочарование — наистина от личността на митрополит Серафим се излъчваше някакво сияние на доброчестие и святост, каквото вероятно най подобаваше за един архипастир, ала за люде от сливенската порода сякаш много по̀ идеше да видят за свой духовен водач човек с юначен дух и с прозиращо зад всеки жест дръзновение. Ще рече, нещо от рода на поп Юрдан поп Димитров например…

Дядо Серафим взе тежкия сребърен кръст, провесен на гърдите му, целуна го, после с него в ръка благослови множеството. Свещениците от клира коленичиха, последваха ги и мнозина от околните граждани. Владиката тихичко разпореди на придружниците си каруците да бъдат отведени по околни улици направо в митрополията, после приближи до духовниците, своите подчинени во Христе — всекиму казваше по няколко думи и го попитваше за местослуженето и сана му, а онзи приемаше благослова му и му целуваше ръка. Приблизително по същия начин се запозна той и с общинарите, дошли начело с Йоргаки чорбаджи, и с учителите.

Като завърши взаимното представяне, архиереят бавно пое пеш по улицата, застлана с цветя и зеленина, като не преставаше да благославя с православния кръст множеството от двете страни. А те — абаджии, търговци, занаятчии, чирачета и калфи, стари и млади — сваляха калпаци и фесове и с поклон до̀земи приемаха благослова му, сетне веднага се скупчваха зад свещениците и общинарите, та се образува едно шествие, каквото Сливен комай не помнеше. Така безредната, но тиха и изпълнена със страхопочитание гмеж, която непрекъснато се множеше и множеше, премина през южната част на града и стигна до катедралния храм „Свети Димитър“. Там негово високопреосвещенство отслужи тържествена литургия; малка беше църквата, за да побере толкова богомолци, твърде малцина бяха онези, които се удостоиха да присъствуват на това богослужение, в което — за пръв път в десетвековната история на българското православие — посредник между вярващите и Бога беше техен, сливенски митрополит! Да, съвсем малцина бяха почетените, но нито един от хилядите навън, изпълнили до последна възможност стъгдата между църквата, Дебоя227, и конака на мютесарифа, не си тръгна в този дълъг час, в който някъде там, във вкопания в земята храм се извършваше светата литургия; дори на едного — бил, разправяха, терзия на средна възраст от Ново село, — прилошало, но се борил на кръв и не позволил да го изнесат от тълпата. И имаше защо! Понеже онова, най-истинското и най-голямото, дойде след едночасовата служба.

Тогава митрополит Серафим излезе да се покаже на народа. Точно така, от него се очакваше само да се покаже, докато той — наглед тъй крехък и немощен в сравнение с яките планинци около него — сам преви снага и се поклони на народа до земята. Множеството още не се бе съвзело от този велик в своята простота жест, когато двугласен хор на ученици (казваха, даскал Чинтулов сам ги избирал един по един по гласовете им) внезапно запя нещо като химн, съчинен по текст и стъкмен по музика нарочно за тържеството от народния поет:

Стотици чифта очи с трескаво любопитство дебнеха всяка най-мъничка промяна в изражението на владиката. Но до тук не последва нищо — първите два куплета не подсказаха на първосвещеника, че песента е сътворена за този велик ден и за него самия. Но още със следващите думи на песента лицето на дядо Серафим стана някак си по-съсредоточено, слухът му видимо попи словата й:

А когато звънливите момчешки гласчета изпяха и следващия куплет:

Митрополитът не успя да надмогне вълнението си и сълзи на кротка радост потекоха по набразденото му от бръчки лице. Не беше по характера на сливенските мъже да плачат, ала чувствата на стария човек се предадоха и на околните, та мнозина тайничко забърсаха очи и засмърчаха шумно, поради което изпуснаха и продължението на песента. А то не беше за пропущане — имаше в него пожелание за дълги дни на духовния пастир и благослов за бъдещата му работа във вечно тревожния Сливен, призив към Всевишния за помощ и се отдаваше:

Едва завършила песента, напред се изтъпи един слабоват млад човек и над тълпата проехтя глас, който цял Сливен знаеше от сказките в читалището. На плоския камък до църквата, от височината на който преди година и половина сливенци не бяха молили, а бяха изисквали завръщането на заточените им духовни водачи, бе застанал доктор Планински и прочувствено зачете отнапред приготвена реч. Но прочувствието му закуцука още с първите слова — встъплението бе написано на онзи език, който вече бяха започнали да наричат църковно-славянски (за разлика от литературния — или правоговорния, — на писатели, поети и учители, който все повече се налагаше в обикновената реч), а по всичко личеше, че младият лекар не е много „на ти“ с него:

— Благословен грядий во имя Господне! Буди имя Господне благословенно от нине до века!

Наблюдателните сливналии не пропуснаха тази подробност, та без особен труд се досетиха кой е истинският автор на словото. И от там нататък слушаха доктор Планински, а погледите им бяха отправени към изправения наблизо до камъка Добри Чинтулов, който начесто сваляше очилата си с телените рамки, за да избърше влагата от заслабналите си очи.

Встъплението не направи особено впечатление на тълпата; то бе съставено като за случая — ще рече, с припомняне навлизането на Исуса в Йерусалим, с пищни думи за духовното сродяване на пастир и паство, с „твоето неуморно старание, за да извлечеш нашите еднокръвни братя от тинята на заблуждението, в което фанариотската небрежливост, или по-добре да кажа, тяхната адска злоба ги беше втикнала“. Да, речта бавно-бавно бе започнала да се сгъстява, да става по-„пиперлия“, ала това бе все още слабо като за сливналии — повечето от тях отдавна бяха зачертали в съзнанието си лютата нявга борба с гръцкото духовенство, та припомнянето й им звучеше почти наравно с евангелския разказ за сина Божи в Йерусалим. Но някак неусетно словото на Планински-Чинтулов стигна до днешния ден и до онова, което „мирното“ сливенско паство очакваше от своя архиерей:

— … И тъй, повтарям, преосвященний владико, ти си наш, ти си между своите! Метни наоколо отеческите свои погледи и виж с каква любов, с каква синовна преданост е вперило очи към тебе събраното множество, погледни с каква алчност гледа да чуе от твоите пастирски уста нещо утешително за неговите надежди и нека се възрадва, о Господе, твоята душа…

Една дълга тръпка премина през хилядното множество — заговорило се бе за надеждата, пък именно тя, надеждата, бе най-дълбоко наранена през събитията от последните месеци. Планински-Чинтулов сигурно си даваха ясна сметка за това, понеже тъкмо надеждите и очакванията даваха същината на останалата част от речта:

— Много, твърде много очаква словесното стадо от своя архипастир! Всичките му надежди са възложени на него, много са страдущите от душевни недуги, които очакват от тебе изцеление: намират се много отпаднали духом, които се надяват на подкрепление! — И като че ли страхувайки се да не би духовният пастир да свърже въжделенията им само с олтара и амвона, продължаваше недвусмислено: — Ти ще се принудиш да излизаш пред княза и синовете человечески мира сего, за да закриляш пред тях отнетата и потъпкана невинност; ще се яви потребност да се явиш пред силните на земята, които като държат в ръцете си везните на правдата, много пъти мислят, че свято са изпълнили длъжността си само когато подобно някои нови кесареви наместници си умият ръцете пред народа и произнесат думите: невинен съм за кръвта на този праведник…228

Тръпката премина във всеобщ шум на одобрение — сливенци най-сетне бяха чули да се кажат на духовния им пастир изискванията, които изстискваха кръв от сърцата на деветдесет и девет от всеки сто присъствуващи. Онези, които много добре знаеха за кръвта на кой праведник трябваше да се поиска сметка и кои други бяха станали жертва на потъпканата невинност!

Краят на речта съдържаше още поръчения за доразвиване на училищата, за всеобщото просвещение и други благонравни пожелания, но малцина ги чуха — докато Начо Планински да произнесе заключителното „Амин“, цялото множество шушукаше и преповтаряше силните думи за онези страдания на народа, които хич, ама съвсем хич не бяха свързани с Христовата вяра и с духовната йерархия.

Поколебаха се, но не изръкопляскаха — правилно си дадоха сметка, че това, днешното, е като църковна служба, само че на открито, и не подобаваше да се дава такъв театрален израз на чувствата.

Последва кратка суетня. Тъй като нямаха предварителна уговорка с владиката, та не се знаеше ще отговори ли той на приветствието, или ще се задоволи с един кръст на благослов. И докато болшинството от присъствуващите беше склонно да очаква само благослова — за този свещенослужител с отпуснатите рамене сигурно бе дошло много „нанагорно“ да чуе същинските изисквания на своето „мирно“ паство, — видя се, как негово високопреосвещенство Серафим помоли околните да му помогнат да се качи на камъка. Настана такава тишина, че на мегдана можеше да се чуе жуженето на пчелите и чуруликането на птичките по дърветата.

Дядо владика имаше малко немощен, но иначе ясен и отчетлив глас. Също както бе и в приветственото слово, той започна с изречени по църковному благодарности и възхвали, сполучливо вмъкна и няколко цитата от Светото писание. Сливенци минаваха, общо взето, за добри християни, но специално в този случай литургийните слова и примерите от живота на Исуса Христа не им направиха никакво впечатление — те чакаха да разберат ще има ли отговор на откритото предизвикателство. И ако има, какъв ще бъде той — ще рече, дали в лицето на митрополит Серафим ще имат само един духовник с по-висок сан или действително водач през всички трудности и изпитания.

Не чакаха дълго. И не само защото словото на негово високопреосвещенство изобщо не беше от дългите, но и понеже той като че побърза да даде ответ на неизречения им въпрос. Претупвайки неизбежния увод, беловласият свещенослужител издигна пророчески пръст към небето и скоро-скоро премина от евангелските примери към мисията си на духовен водач, както той я разбираше:

— От времето на свети княз Борис и на христолюбивите царе Симеон, Петър, Самуил и Йоан Асен българският народ и българската църква всявга са вървели ръка за ръка. Не паднаха от небето, а се родиха от утробата на народа такива свети отци, като Йоан Езкарх, Иван Рилски, Теодосий Търновски и Патриарх Евтимий…

Нечий глас се провикна:

— Можеш да прибавиш също Паисия Хилендарски, Софрония Врачански, Неофита Бозвелията и Илариона Макариополски, твое преподобие!

Дядо Серафим кимна утвърдително, но иначе словом нито повтори, нито отрече подсказаните му имена. Той продължи да следва собствената си мисъл:

— Преди хилядо години народът и неговите мирски господари, отвориха дверите си за учениците на светите братя Кирила и Методия, а те пък им се отплатиха със славянската азбука и с всеобщото просвещение, което въздигна България на най-лично място в семейството на европейските царства. Сега, в наше време, подир дълголетна титанична борба, напомняща за Давида и Голиата, отново не друг, а народът български отвоюва възкресението на самостоятелната наша църква. И аз, удостоеният и благословен за ваш духовен пастир, ви заявявам, че църквата пак няма да бъде безучастна към тежненията народни. И дори ако трябва да заплатя с живота си като светите равноапостоли Петър и Павел, няма нито за миг да се отделя от своето паство, каквито и да са изпитните, които Бог ще повели да постави пред народ и църква. Давам тази моя дума и прибавям свещената си клетва към нея!…

Една безкрайно дълга минута никой на стъгдата нито помръдна, нито проговори. Всички имаха странното усещане, че присъствуват на някакво чудо — дядо Серафим, този уж дребен човек с провиснали рамене, израсна буквално пред очите им и сега изглеждаше като някой исполин от приказките. После народното въодушевление в един миг се отприщи. Стотици фесове и калпаци полетяха във въздуха, едно нечувано „Да живей!“ накара да се раздрънчат прозорците и на храма, и на конака отсреща, след това множеството се люшна напред, безброй ръце се протегнаха, вдигнаха митрополита от камъка и го понесоха през смаяния град към хаджи Божиловата къща…

Защото сливенци бяха разбрали, че Бог и екзархията са им пратили такъв владика, с когото Сливен ще стане като гърнето с похлупака.

Разправяше се по-късно, че през този паметен неделен ден на 3 юни не се бил видял жив турчин. Нито агалар някакъв, нито заптие. Никой не признавал гласно, че се е уплашил от това разбунено множество, ала все пак до един предпочели да си останат зад заключените порти на къщите или зад дебелите стени на конака…

12.

Мастиката, яко изстудена в дълбокия кладенец, изглеждаше в чашката не на кристали, а на бучки. Без да се смущава от вида й, поп Юрдан не я изпи, а сякаш наведнъж я ливна направо в гърлото си, после издаде един неопределен звук на доволство, който можеше да се наподоби на смес от кашлица и грухтене. Домакинът дядо Серафим и Панайот Минков последваха примера му, макар и не със същата енергия. Направи им дружина и Бяно Абаджи, но с гроздова — извинявайки се хиляди пъти, той обясни, че миризмата на мастиката не му идела присърце. Единствен от петимата на кьошка само Добри Чинтулов отказа какъвто и да е алкохол, та нему втората дъщеря на митрополита, онази, която един ден щеше да влезе в дома на Димитър Жечков като жена на сина му Георги, поднесе — напук на юнската жега — чаша горещ чай.

Като напълни отново изпразнените чаши, владиката подметна ей така, наглед напълно небрежно:

— Е, приятели, що се отнася до очакванията ви, свързани с моето идване, можем спокойно да речем, че се е потвърдила поговорката „Всяко чудо за три дни!“.

Казаното беше уж мнение, но всъщност съдържаше и въпрос. Може би учтивостта изискваше четиримата гости един през друг да залеят домакина с опровержения, но те — всички до един — бяха такива хора, че не им бе присъщо да си кривят душата от благовъзпитание или от лицеприятие. Изчакаха се (понякога иде трудно да кажеш истината в очите), после Бяно Абаджи произнесе бавно, претегляйки думите си:

— Пристигането ти съвпадна с време на голяма покруса, твое високопреосвещенство. Премного злочестини се струпаха напоследък: Дякона Левски на въжето, един учител прокуден, други двама на заточение, преди по-малко от месец момък с добро име от Клуцохор изпратен на вечна каторга в Диарбекир… Ще се съгласиш, свети отче, когато трещят такива гръмотевици и не се знае кой ще бъде ударен от следващата…

— Ще ме прощаваш, господин Силдаров — прекъсна го Панайот Минков, — но отгде си така сигурен, че ще има нови гръмотевици?

— Не съм сигурен, но се боя. Също и цял Сливен не е сигурен, но се бои. Ама ще попиташ за причината? Ще ти я кажа, доколкото съм се договедил за нея в дългите часове на самота горе по Барите. Според мен причината е в неяснотата около присъдата на Таню Стоянов. Каторга до живот не е просто нещо, а Келеш Осман смачка работата и дори не си даде труд да обясни на населението каква е вината на момчето. А туй вече намирисва на безразборно насилничество, в което никой — може би и ние петимата тук — не можем да бъдем сигурни в утрешния ден.

— При това знайно е — допълни Чинтулов, — че когато се развихри безправието, по-често от друг път покрай сухото гори и мокрото…

Дядо Серафим полека взе чашката си и се загледа в нея. Страничен човек можеше чистосърдечно да се закълне, че в този момент не го интересуваше нищо извън причудливата игра на кристалите на мастиката.

— Ще излезе — каза, — че тъдява не липсва и сухо…

Също и останалите четирима отбягваха да срещнат погледите си. И този път задължението да отговори пое старият учител:

— Българският народ надви в църковната борба, ваше високопреосвещенство, но той има и други тежнения, не по-малко мъчителни от верските.

— И няма защо да ви заблуждаваме — добави Панайот Минков. — Още от времето на Тимануш229 и на Злати Кокарчоолу с чаталестото сърце, та като се стигне до даскалите, що пострадаха напоследък, нашият — а вече ще река и вашият — Сливен нивга не е оставал настрана от борбите против тиранията.

— В такъв случай горе-долу можем да прозрем защо са пострадали учителите и момъкът Таню от Клуцохор — продължи все така кротко владиката, показвайки осведоменост далеч извън обсега на черковните дела. — За българина непримиримостта не дели стари от млади… — И някак неусетно включи и себе си: — Но докато старите само ръмжим и ругаем срещу неправдата, младите са готови да се преборят лице в лице с нея. — И попита невинно: — Тия, заточените, са все млади люде, нали?

— Млади — потвърди поп Юрдан и отново пресуши чашката си. — Затуй покрусата, за която ви уведоми бате Бяно, е обхванала предимно младото население на града ни, ваше високопреосвещенство. Покрусата и… уплахата.

— Не бива да корим никого, че се е уплашил — избърза да ги защити с непривична нему разпаленост Чинтулов. — Примерът на затритите Геренов, Узунов и Таню е доста основателен като за уплаха.

— Оказва се — сви отпуснатите си рамене дядо Серафим, — че за да върнем Сливен към обичайния му живот и, хм, към непримиримостта му, дълг на нас, старите, е да покажем на младите, че дяволът не е чак толкова черен… Както се разбра, идването на един митрополит от чисто българско коляно дава живот, но, хм, от ден до пладне… — Той помълча малко и запълни празнотата с ново разливане по чашите. — Трябва да не сте чували за Христо Стоянов из София…?

— Ако е учителят, познавам го — каза Добри Чинтулов. — Сприятелихме се на църковния събор преди две години.

— За същия ми е думата. Пролетес се виждахме в Цариград и той ми разказа една извънредно поучителна случка. С Дякона Левски за главен герой. Станала тя неотдавна, след като онзи непрокопсаник Общи обрал хазната в Арабаконак. Полицията захванала да дири Левски под дърво и камък…

— Същото беше и тука — вметна Панайот Минков.

— … заптиета с фотографията му в ръка обикаляли хановете и спирали пътниците по друмищата. И, разбира се, софиянци си глътнали езиците. И то както го каза одеве господин Чинтулов — мокрото, но още повече сухото. Такова време било, че дори децата не плачели и кучетата не лаели. Мраз и погибел душевна!

Не щеш ли — продължи владиката, — точно тогаз дошло мютесарифът на София да прави сюнет230 на сина си. Поканил чуждестранните консули и за да се покаже пред тях като човек с широки възгледи и демократичен дух, също неколцина българи, миряни и богослужители. Сам Христо Стоянов се случил един от поканените. И посред богатата гощавка що да видят скованите от страх българи? Пристига там игуменът на Драгалевския манастир, забравих името му, като си води един послушник за прислуга. А послушникът не друг, а онзи, когото полицията на цялата царщина търси навред — Левски! И как весело се държал пустият му Левски, как влизал в разговор и с мютесарифа, и с Али чауш, страшния началник на полицията, как подмигвал на своите, как си вземал и от баклавите, и от шурупа…231 И станало чудо — скованите допреди час софиянци се заразили от куража на Дякона и още същата вечер подели народните си работи точно от онова място, където ги прекъснали от уплахата.

Известно време никой не проговори. После мълчанието бе нарушено от Бяно Абаджи:

— Апостола и след смъртта си продължава да ни учи как да работим с людете — произнесе с нотка на благоговение. — Един голям пример — ето що е нужно на нашия вцепенен Сливен.

— И главно на младежта му — полугласно отбеляза Добри Чинтулов. — Младостта е по-храбра, но и по-лесно се обезверява.

— Моят живот е вече зад гърба ми — продължи Бяно. — И да ми остават година-две, не жаля за тях. Само ми дайте акъл, какво да извърша, за да вдъхна живот на тази смразена младеж, и ще го изпълня.

— Гледай си долапчийството, ая Бяно — смъмри го поп Юрдан. — На тебе ли, дето не знаеш от коя страна се хваща пищовът, остана да даваш пример на юначество? Тази работа, дето я приказваме, си е баш за мене. Да намерим отнейде един револвер от новите, тия, с шестте куршума в барабана, ще вляза в конака в понеделник, точно когато там се събират всичките по-първи гъжвалии, ще натръшкам петимата най-заслужили — да речем кървавия Али Байрактар, кучия син Мустафа ага, оня плоскоглав тулуп Келеш Осман и прочие, — пък за шестия куршум ще налапам дулото…

— И ще стане същото — не му остана длъжен Бяно, — което помним отпреди десет-дванайсет години, когато Панайот Хитов нападна Али ефенди. Голямо добро ще бъде, няма що!

— Ако се размислим трезво, примерът трябва да дойде от мен — каза дядо Серафим. — Носител съм аз на новото, на победното, пък нали уж и обещах на посрещането… Ала няма да се предложа, братя. И не от страх за животеца си, а защото ще гръмна с халостен патрон. Още от понеделника след пристигането ми, когато се явих пред мютесарифа и кадията да им поднеса султанското ираде за назначението си, непрекъснато усещам как нечии очи дебнат всяка моя стъпка. Тъй е в Сливен, същото беше и при кратката ми обиколка из епархията на юг — в Налбантлари, Яйакьой, Генджели, Кадъкьой232. Уж ме срещат с икрами, пък непрекъснато следене. И река ли да сторя нещо за вдъхване кураж, ще ми превият врата преди да съм вдигнал глава.

— Избий си всякаква подобна мисъл из главата, твое високопреосвещенство — продължи да спори Бяно Абаджи. — Поеми първом паството си в ръце, пък бъди спокоен — в край като нашия все ще дойде ред и да покажеш, че от българска майка си раждан.

— А за мене? — попита Панайот Минков. — Какво ще речете за мене?

— Да си налягаш парцалите, това ще река — отряза го изкъсо поп Юрдан. — Не се ли виждаш, че по юначество си лика-прилика с бате Бяно.

— За тебе юначеството е само ако е с ками и пищови — отбеляза владиката. — А има под слънцето и едно друго юначество, душевно и морално, което аз не поставям по-ниско от хайдушкото и солдатското.

— Ако думата е за душевно и морално юначество, тогаз ние, сливналии, нямаме втори, равен на Панайота — тежко отсъди Бяно Абаджи. — Ала Панайот Минков ние трябва да пазим. И ако се наложи с бой, но да не му позволяваме да рискува нахакерне. Защото вече почти четвърт век той е стожерът, който крепи църковната ни община и чрез нея — самата българщина. Няма жив човек в Сливен, който да не го почита за неизброимите му заслуги… Щом дори и агаларите назоваха една улица на негово име… — Той стрелна с очи секретаря на общината. — Какво, Панайоте? Хваля те, пък ти правиш такава муцуна, сякаш ти вадя зъб…

— Благодаря за хвалбата, господин Силдаров, обаче с нея вие разчовъркахте една кървяща рана ей тука. — Панайот Минков се почука с длан по гърдите. А когато продължи, гласът му звучеше почти плачевно: — Цял живот съм мечтал да бъда човек на делото. Не бях пристъпил още прага на школото, когато пред очите ми се мержелееха все едни и същи висоти: ту Димитър Калъчлията, ту Пею Буюклията, ту Бойчо Цеперански… За тяхното бленувах аз и да беше ми се явил Сатанаил и да поискаше едната ми ръка срещу един-единствен подвиг на старите войводи, без колебание му я даввах. Но животът пожела да ме изхвърли на съвсем друга пътека, в която оръжията не са камата и шишането, а пачето перо и… е, да, и общинският печат…

Вълнението му беше искрено, толкова искрено, че се предаде дори на такъв човек като поп Юрдан. Свещеникът го потупа по рамото и каза благо:

— Не си прав, драги, хич не си прав. В Сливен войводи колкото искаш, ала Панайот Минков е един.

Може би щяха и други да се разприказват на същата тема, ако Добри Чинтулов не ги бе върнал към главното:

— Сливен наистина има нужда от пример — заяви решително — и този пример ще го дам аз. — Щяха да му възразят, но той ги спря с непривична за него властност. — Бъдете спокойни, няма да стрелям из одаите на конака, нито ще побивам байрак на Куш-бунар.

— Може би с нещо като „Ти, вечно пътниче, ясно ми слънчице…“? — опита се да се пошегува дядо Серафим, но учителят отговори сериозно:

— Не, и песен няма да е, ваше високопреосвещенство. Но подир няколко дни е празникът на апостолите Петър и Павел, в училищата ще стане ежегодният изпит. Напоследък Сливен опустя откъм учители, ала традицията трябва да се спази. В отсъствие на главния учител тържественото слово ще произнеса аз. Аз лично, а не през устата на другиго. И ще кажа истините, които крепят мене и вас. Високо и ясно ще ги кажа, макар че там по обичай ще са дошли и най-висшите турски сановници, за да прелетят те като нашия вятър, сливенския, да проникнат под всеки покрив, да стигнат до всяко българско ухо.

— Ще рече — тихо произнесе Панайот Минков, — нещо като подвига на Левски в Софийския конак, само че в друга одежда и на друго място.

— Намерението не е лошо, но е опасно до смърт — гласно помисли Бяно Абаджи. Помисли го и си го каза на себе си, но учителят го чу и му възрази с нещо, което наподобяваше сопване:

— И какво от туй, господин Силдаров? Аз може и да не съм герой, но не се имам и за подлец.

Възцари се продължително мълчание. Отдавна никой не посягаше към чашката си, пък уж именно почерпката беше поводът за това привечерно събиране.

— Поне извъртете нещата към многолетната църковна борба и възтържествувалата справедливост, господин Чинтулов — предложи дядо Серафим.

— Да, да — побърза да се присъедини Минков. — Нашите сливналии не са глупави и разбират от „тебе думам, дъще, сещай се, снахо“.

— Не съм съгласен, братя — упорито възрази Чинтулов. — Трябва да се бие не самарът, а магарето. Когато искаш да подбудиш някого да построи къща, ти го завеждаш да почерпи пример от къщата на Иван или Драган, а не от лехите им с чесън или марули. А ще бъде равно на чесъна и марулите, ако изкарам, че най-добрите учители на Сливен са пострадали заради църковната разпра или поради недоволство от платата.

— В зандана на Диарбекирската крепост вече е забита халката за врата на тогози безразсъдника — изсумтя поп Юрдан. И упрекът прозвуча малко смешно, защото идеше именно от него, най-безразсъдния не само от петимата, а може би в цял Сливен.

— Поне бъдете малко по-внимателен и, хм, по-иносказателен — примоли се владиката. — Дори един Левски е отишъл в Софийския конак предрешен като послушник, а не в хаджидимитровска куртка с ширити и с лъвче на калпака.

— Това обещавам — кимна Чинтулов. Но не обясни какво точно имаше предвид да стори.

Вездесъщата мълва навярно бе обадила на сливналии, че ще има нещо „по̀ така“, защото откак преди двадесетина години Сава Доброплодни въведе годишния заключителен изпит на училищата, Класното май не помнеше подобна навалица. Освен представителите на властта (беше почел изпита и лично Хайдар бей), целият духовен клир начело с митрополита, общинарите и всички родители, които искаха да разберат докъде е стигнал в науките „техният хубостник“, в двора на училището се тълпяха и мнозина други, разни ергенаши, калфи и чирачета, надошли именно за онова очаквано „по̀ така“.

И то не закъсня. Училищният хор изпя една подходяща за случая песен и заедно с последните звуци на стъпалата се изправи уважаваният от всички учител Добри Чинтулов. Изглеждаше по-тромав от всякога, присвитите му очи се взираха безпомощно през дебелите стъкла на очилата, фесът му, сякаш погрешно купен по-голям номер, захлупваше главата му почти до ушите, ала никой не подхвърли дума на подбив, дори не се усмихна на комичната му фигура. А когато гласът му, ясен и звънлив, се извиси над множеството, всички до един зяпнаха към него като омаяни.

— Достопочитаемо събрание! — започна Чинтулов. — Всяка година днешният ден, празникът на святите върховни апостоли Петър и Павел, се е тържествувал с актът на годишните изпитания в учебните ни заведения; всяка година родолюбивите родители са гледали как милите им чада са се награждавали за трудовете и успехите, които са показали в продължение на цяла година.

След това встъпление, в което единствената по-щекотлива дума беше за родолюбието на родителите (училището тъй или иначе имаше предназначение да раздава знания, не и да създава родолюбци), учителят използува присъствието на митрополита, за да се прехвърли ловко на щастливо завършилата църковна борба:

— … Тазгодишното тържество — каза той — се извършва не само помежду ни, както досега е бивало, но и пред пастир от родът ни, който заедно с нас милее за младото българско поколение; радува се за неговият умствен успех и нравствен напредък и е готов нищо да не пощади, но да жертва всичко, щото му иде отръки, за тяхната щастлива и благополучна бъдущност. Нека прочее въздадем благодарствени хваления на Провидението, което винаги слуша молбите на ония, които с вяра и любов прибягват към него.

А от Провидението му беше още по-лесно да премине на евангелското повеление „любите друг друга“, за да изтъкне, че именно любовта и съгласието са спомогнали да се стигне до успех в дълголетната борба за възстановяване на българската църква. И продължи:

— Да! Само една народна любов, само едно твърдо и постоянно съгласие и единодушие има тази могуществена сила, щото народът ни да си остане непокътнат и неповреден в целостта си.

И сякаш за да не даде възможност някой да се усъмни в онзи истински смисъл, който влагаше в думите си, Добри Чинтулов пое дъх и произнесе отчетливо:

— Делото на българския народ не е завършено с разрешението на църковния въпрос. Любовта и съгласието са необходими вече за друго, още по-велико дело…

Навалицата отначало се стъписа от тези дръзки думи, после в един миг зажужа като кошер. Чуха се несмели провиквания „Вярно е!“ и „Да живей!“, един младежки глас — по-късно се разбра, че е принадлежал на Стефан Серткостов — се извиси над неразбираемата гълчава:

— И великото дело вече чука на вратата, господин учителю!…

Добри Чинтулов не спря до тук. Като знаеше, че боледуването на народното дело бе причинено всъщност от арестите и заточенията на учителите, той пое риска да покаже, че и тази болест ще бъде надмогната:

— В последните дни, както ви е известно, учебните ни заведения от някои непредвидени обстоятелства претърпяха значителен ущърб в своето упорство. Прескръбните впечатления, които тези непредвидени обстоятелства направиха в сърцата на по-развитата част на нашите съграждани, а най-паче на ония, които стоят начело на народните ни работи, бяха като една жестока рана за всяка душа, проникната с ревност към общественият напредък и народното ни благоденствие. Но слава Богу! Това прескръбно впечатление било само минутно…

Извършил докрай делото, за което се беше врекъл пред приятелите си, учителят сръчно се прехвърли пак на общочовешки въпроси и на примери от историята — „преосвятителите“ Кирила и Методия, „изнежена Византия“ и „гордий Рим“ и тъй нататък. А като си даваше сметка, че можеше от каменните стъпала на училището да се озове направо в зандана, той завърши с нещо, което би могло да послужи за епитафия на самия него, ако изгние нейде по анадолските каторги:

— Ще преминат години и времена; ще се появят помежду нашият народ мъже, които, за да опишат народната ни история, ще разровят архивите, в които са описани делата на любородните деятели, ще ги оценят безпристрастно, ще пролеят признателни сълзи и със сърдечно умиление ще почетат небесното Провидение233.

Настана такава тишина, от която ушите изпитват болка — след подобна реч можеше да последва всичко, включително някой, нека например да е Али Байрактар Топчи, направо да извади ятагана и още там, на стълбите, и пред хилядите очи да съсече стария учител. И в тази минута на мъчително очакване мютесарифът Мехмед Хайдар бей полека се надигна от стола, който предвидливи уредници му бяха предложили, и на превъзходен български език се обърна към оратора:

— Нека да се надяваме, Чинтулов ефенди, че тези мъже, които ще разровят архивите, за да опишат историята, не ще се поскъпят да кажат добра думица и за онези от служителите на падишаха, които не са попречили на напредъка и благоденствието на нашия общ Сливен…

Ако се съди по движението на устните му, той продължи още малко в същия дух, ала никой не успя да го чуе — словата му бяха удавени в неистовия вик на облекчение и възторг, откъснал се едновременно от хиляди гърла.