И стана ден

1.

Едва се подадоха от поредния завой на пътя, когато първата пушка изтрещя. Куршумът нито се чу, нито се видя, ала конете се уплашиха и аха-аха да се хвърлят в пропастта заедно с кочията. Делчо Чипиша, коларят, не дръпна дизгините, а цял се просна заедно с тях връз капрата. И в едно и също време хем усети, че ще удържи впряга, хем се почуди, че никой не си дава зор да се притече на помощ срещу ръката, дръпнала тетика на пушката. И както още с всички сили теглеше юздите, смогна да хвърли поглед през рамо. Беше точно навреме, за да види как двамата арнаути, наети божем като пазванти за охрана, вместо да посегнат към оръжията, изобилно натрупани по силяхлъците и седлата им, обърнаха конете, смушкаха ги душмански, търтиха в бяг и само след миг бяха изчезнали по криволиците на пътя.

Делчо съобрази бързо. Че бяха попаднали на пусия, това се разбираше, макар никакъв човек да не се забелязваше наоколо. Майката му беше в бягането. Да се бяга, но къде? Да се кривне беше невъзможно — от лявата страна се възправяше непроходима стръмнина, от дясната зееше не наклон, а все едно бездна, дъното й едва се виждаше. Немислимо беше да се обърне кочията и да се търси спасение назад към Стара река234 — какво ти обръщане на този тесен път! Явно, нямаше място за избор. Щом осъзна това, Делчо Чипиша изплющя с камшика, не извика, а изрева с цяло гърло едно яростно „Диий!“ и подкара кочията надолу.

Не стигна далече. Отнякъде сухо пропука втори изстрел и, ударен в рамото, коларят изпусна поводите и увисна настрана върху капрата. Конете рипнаха като обезумели и този път сигурно щяха да се хвърлят заедно с кочията в пропастта, ако не бяха наизскочили някакви мъже в турски дрехи и не ги бяха озаптили, лягайки с цялата си тежест върху дизгините. Иззад камъни и шубраци наизлязоха и други, все въоръжени до зъби, та станаха общо осмина. На Делчо, който още се гърчеше на капрата и затискаше с длан шуртящата кръв от раната, изобщо никой не обърна внимание. Нападателите се интересуваха само от кочията — там трябваше да се намира плячката, мисълта за която караше лигите им да текат по лицата. С пищови и ятагани в ръце бавно приближиха, после един, най-куражлията, с рязко движение отвори вратата на кочията и веднага навря в отвора оръжието си. Няколко секунди не последва абсолютно нищо. След това отвътре се появи една немощна и бледа ръка, която полека отстрани оръжието на турчина. Подире й се подаде и притежателят й — беловлас и белоблад мъж на шестдесетина години, облечен в расо и с калимавка на главата.

— Ама че работа, Викред Балабан! — възкликна разочаровано онзи, който бе отворил вратичката. — Точехме си зъбите за някой тлъст базиргян с претъпкана кесия, дето ще се разпори по шевовете, пък то се оказа само един дърт карабаш…

— Само че е башът на карабашовете — обади се друг от разбойниците. — Виждал съм го в Сливен. Митро-не-знам-какъв-си, така говорят за него гяурите.

— Митрополит, сине — глухо, но спокойно произнесе старецът, докато запряташе полите на власеницата си и несръчно слизаше от кочията. — Вярно е, аз съм митрополит Серафим.

— Какъв син съм ти аз? — сопна му се обидено другият.

— Всички сме деца на Бога — кротко възрази владиката, — независимо дали ще го назовем аллах или Господ. И щом съм дваж или триж по-стар от тебе, не виждам защо да не те нарека „сине“.

От скупчените мъже се отдели един. По уважението, с което останалите му сториха път, се разбираше, че този трябваше да бъде Викред Балабан, главатарят им. Дядо Серафим понечи да каже нещо, но турчинът го изблъска така грубо настрана, че старият човек политна и немощната му снага се стовари о кочията. От удара Делчо Чипиша се катурна от капрата и с мъчителен стон се повали в краката на шайкаджиите. Никой не обърна внимание нито нему, нито на владиката.

— Защо мислиш, Ниязи, че напусто сме хвърлили два куршума? — властно рече Викред Балабан. — Тези, башовете на чернокапците, владиките им де, са фрашкани със злато. Имат си и свой данък, владищина, и ония хамсалаци, християните, им го плащат до последния гологан, без дори да се попазарят. Виж му само салтанатлията каруца с меките яйове и ще разбереш, че не босоног карабаш, а златна кокошка е паднала в ръцете ни.

Още произнасяше назидателното си слово, докато вече пребъркваше вътрешността на кочията. И изпод предната седалка измъкна едно обковано с желязо ковчеже. Хвана го за дръжките и с едно изпъшкване, което би трябвало да означава „Какво ви казвах аз за алтъните на владиката?“, го стовари на земята. Поиска да го отвори, но капакът се оказа заключен. Друг на негово място щеше да направи най-простото — да пребърка пленника и да вземе ключето, — но той беше главатар и носеше прозвището Балабан, нему подхождаше да действува „по̀ иначе“, бабаитски. За това измъкна от силяхлъка си лъскав като нова монета барабанлия и изстреля един куршум в ключалката.

— Ха бакълъм, чоджуклар235 — подвикна и отвори капака. И в следващия миг се смръзна от разочарование — в ковчежето се гонеха двайсетина жалки гроша. Като се съвзе от разочарованието си, Викред с презрителен жест изхвърли грошовете и с опитна ръка препипа ракличката за двойно дъно. Но двойно дъно нямаше и това вече напълно го вбеси. Изпсува мръсно, сграбчи владиката за власеницата, а в ръката му отново лъсна сребристо-синкавия револвер. — Давай алтъните, гиди папаз с папаз! — изсъска страшно.

Вместо отговор дядо Серафим все така туткаво бръкна в джоба на расото си, извади шепа дребни пари и ги пусна връз разпилените по земята грошове. Сетне разпери многозначително ръце; не го каза, но всички го разбраха — това беше цялото му има̀не.

— Претърсете го! — нареди Викред Балабан, докато още държеше револвера си до слепоочието на владиката. — Може да има кемер.

Един — той се казваше Реза — препипа стареца с нечестиви пръсти. Едничкият му кяр остана препипването — кемер нямаше.

Викред изблъска стареца към едно още голо дърво край пътя, изкривено на една страна от вечните балкански хали.

— Метнете едно въже на този клон! — заповяда.

Не беше още свършил, когато Ниязи вече бе метнал въжето на клона и сръчно правеше клуп в свободния му край.

— Ще позволите ли да се помоля? — хрипкаво каза дядо Серафим, като се насилваше да прикрие страха си. — Така го изисква вярата ни.

— Да ти пикая аз на вярата — изграчи в лицето му Ниязи. — Идвай тук, стар пръч! Ако не си правил зулуми и не си пощипвал много булките при изповедите, твоят Господ ще те приеме и без молитва.

Владиката се подчини, смирено свали калимавката си и разкопча яката на расото. Обаче в същото време Али, онзи, който в лицето на пленника бе познал митрополита на Сливен, се приведе към главатаря на шайката и му зашепна оживено:

— Не постъпваш умно, Викред Балабан. Чернокапецът е назначен с ираде на султана, а през ден е коляно до коляно с мютесарифа. За гибелта на такъв човек няма да ни се размине бадева. Ще ни изловят и заради този дръглив старец до един ще омажем въжето. Пък и… Пък и в конака комай знаят кои ербап мъже шетат из тези балкани…

Разумът и по̀казният гняв се сблъскаха в душата на Викред и разумът — по-скоро простата сметка — надви. И наистина имаше ли смисъл да си заложат главите само за това, че карабашът излезе фукара? Все пак за да не се окаже съвсем с плещи на земята, той отмени решението си само наполовина:

— Свали въжето, Ниязи — рече. — Ще му оставим живота, но ще му теглим един хубав пердах. Нека научи, че когато се минава по тези места, трябва да се носят алтъни, а не пробити бешлици.

Ниязи се подчини, като не криеше недоволството си. Освободи въжето от клона и с него върза ръцете на стареца о ствола на дървото; върза ги по-ниско, та пленникът ще не ще трябваше да стои поприведен.

— Двайсет тояги на голо! — отсъди Викред Балабан.

Сега напред избърза Реза. Чевръсто запърши расото на стареца и не свали, а с нетърпеливи пръсти съдра гащите му. Поруменя, очите му засвяткаха — Реза беше от онези, които изпитват нечестиво вълнение от мъжката плът.

— Защо ще мъчим чернокапеца, Викред Балабан? — прегракнало рече той. — Вместо двайсетте тояги да му тегля аз едно кересте — хем по̀ ще ни запомни, хем ще го е срам да разкаже в конака що му се е случило, хем пък… може и да му се услади…

Неколцина се изкискаха мръсно, не остана назад и Викред.

— Предпочитам боя! — вече с нескрит ужас се провикна владиката.

— Карай, Реза — съгласи се главатарят. — Карабашът е твой.

Сякаш страхувайки се да не се отметне от думата си, Реза бързо-бързо развърза учкура на шалварите си и…

… И в този момент екна залп от няколко пушки. Изглежда, че онези, които бяха стреляли, ги биваше в нишанджийството, понеже в същия миг Викред Балабан и Ниязи се захлупиха по очи и заритаха в пръстта, Реза се повали на една страна и както беше със свлечени шалвари, запълзя накриво към отсрещната страна на пътя. Останалите дори не помислиха да си премерят силите с неочакваните си врагове, а с все сили хукнаха надолу по пътя. Подире им в нестройна стрелба гръмнаха няколко пищова, но не се видя куршумите да застигнаха някого от бегълците.

Около половин минута нищо не се случи — очевидно освободителите изчакваха да разберат дали шайкаджиите няма да се организират за насрещен напад. Викред и Ниязи вече не помръдваха, единственият шум идеше от Реза, който се влачеше по-надолу; от простреляния му хълбок оставаше червена ивица по отъпканата пръст на пътя. После иззад мършавите шубраци по нанагорнището се показаха петима мъже с пушки и пищови в ръце. Дрехите и калпаците им издаваха, че са българи.

Все още оглеждайки се предпазливо, те слязоха надолу. Единият дръпна расото на дядо Серафим и закри разголените му задни части, сетне с един удар на калъча си разсече въжето около дланите му. Другите наобиколиха двамата убити, с крак ги обърнаха по гръб.

— Викред Балабан — произнесе някой. — Дясната ръка на козосмоденските катили Руфи Сезгин и Юксел бей.

Онзи, към когото всъщност се обръщаше, не отговори веднага.

Приведе се, измъкна револвера на убития Викред, запрегна ударника и стреля почти без да се прицелва. И този изстрел бе краят на Реза; пред своя аллах той се представи така, както беше — със свлечени и събрани като букаи около глезените шалвари…

Стрелецът мушна оръжието в силяхлъка си и едва тогава попита:

— Сигурен ли си, Георге?

— Как да не съм сигурен, войводо! Нали този душевадец направи Козосмоде тесен за мене, та трябваше да те намеря и да хвана „лявото“? Жалко, че го свали ти, а не аз, войводо. Щеше да бъде справедливо възмездие за всичко, що съм препатил от този злодей.

— Огледай и другите двама.

Хайдутинът се подчини. Той беше над среден ръст, почти висок, но толкова плещест, че окото се лъжеше относно боя му. Имаше грубовато, но одухотворено лице с гъсти вежди и чело с остри върхове, врязани в катраненочерната къдрава коса над него. Противно на другите хайдути и въобще на хората от този занаят, той беше гладко обръснат; по-късно, когато дядо Серафим щеше да обърне внимание на това, останалите със смях щяха да му обяснят чудатостта на своя другар от Козосмоде да се бръсне пред малко огледалце всяка Божа сутрин, дори и когато ги преследваха потери или за бръсненето му се налагаше да пожертвува последните глътки вода от запасите си. Благодарение на тази негова привичка се виждаше силно изразената трапчинка на брадичката му и мургавостта на кожата; впрочем именно на тази своя боя хайдутинът дължеше и прякора си — Кара Георги.236

— Единият е Реза — рече Кара Георги, като се върна. — Скверен и извратен като господаря си Руфи Сезгин бей. Този хубостник тука не го знам. От друго село ще да са го привикали.

Може би щеше да продължи, но в този момент към тях приближи митрополит Серафим, като разтриваше натъртените си от въжето китки. Никой не изкомандува, но петимата хайдути мигом застанаха в права редица и свалиха калпаците си.

— Отче, благослови! — каза войводата. И добави: — Ако не се гнусиш от нашия занаят…

— Ще ви благословя, момчета, че и ръцете ви ще целуна, загдето ми спестихте мъка и срам. Но първом нека да видя на какъв хал е коларят ми Делчо. Кой знае, може да има още живот в него.

Сконфузени, че се бяха занимавали с турците, вместо да помогнат на пострадалия българин, хайдутите припнаха напред и изпревариха владиката. Веднага се разбра, че Делчо Чипиша бе ударен лошо, но не смъртоносно — куршумът не бе засегнал вътрешностите му. Дядо Серафим понечи да отпори една ивица плат от подрасницата си, за да го превърже, но войводата го спря с ръка:

— Остави това на нас, твое преподобие. Нам по приляга да се справяме с рани и най-вече на Йовчо — него не го давам за мнозина доктори. — И нареди: — Хайде, Йовчо. Заслужи си похвалата!

Реченият Йовчо приклекна до ранения, с опитни пръсти разкри раната и я огледа.

— Белята е по-голяма, отколкото в началото я помислихме, войводо. Куршумът е заседнал в месото и трябва да се извади.

— Ето ти Рангел за помощник и правете, щото е потребно.

Докато двамата — Йовчо и Рангел — приготвяха остър нож, ракия, тефтик и другото, което щеше да им бъде нужно за „операцията“, войводата зърна как свещенослужителят тайничко отмества поглед от кървящото рамо на ранения. Разбра, че той не понасяше гледката на рани и благоразумно го потегли настрана:

— Да ги оставим сами — предложи. — Тъй, като им висим над главите, им пречим, не им помагаме.

Дядо Серафим въздъхна с облекчение и го последва. Войводата проводи Кара Георги да върже конете на кочията (те по чудо бяха останали мирни при последната стрелба), а последния човек от четицата си — да събере оръжието и парите на убитите турци. И двамата с владиката останаха сами.

— Чувам людете ти да казват само „войводо тъй“, „войводо инак“, ала никой не изрече името ти — поде митрополитът.

Думите всъщност съдържаха въпрос и другият не се престори да не го е разбрал.

— Зоват ме Стоил Иванов Вучков — представи се просто. — Не ще да си слушал за мене, твое преподобие.

— А, Стоил войвода от Инджекьой! — възкликна старецът. — Виж ти каква среща!… Пък се говореше, че си шетал нейде из Варненско…

— Не знаех, че чак толкоз се е заприказвало за мене — рече войводата и пролича, че се е поласкал. — А инак вярно е стигнало до ушите ти, твое преподобие. Наистина няколко години вършах из Варненско и Добруджа. Но по Димитровден задържах две момчета при себе си, не ги разпуснах и още рано-рано, преди да се е обадила кукувицата, се прибрах по нашите места. Присъединиха се и още два тукашни юнака. Е, не сме голяма сила, ама колкото да пакостим на гаджалите — бива.

Дядо Серафим го изгледа продължително. Войводата притежаваше страховита външност, която напълно подхождаше на легендите, свързани с името му. Рошави коси, които се подават изпод плоскодънно калпаче, брада като стърнище, която покрива всичко без носа, чифт огромни мустаци, но не засукани и гледани, а чорлави и власати, и над тях две искрящи очи, от израза на които би побягнал и рис — така изглеждаше човекът, с името на когото кадъните навред от Сливен до устието на Дунава плашеха децата си.

— В решението ти виждам пръст Божи — прекъсна го старецът. — Иначе кой щеше да ме избави от гаврите на гъжвалиите?

Още приказваха и се помайваха, когато хайдутите от четицата, изпълнили възложената им работа, ги наобиколиха. Дядо Серафим се осведоми за коларя. Да, извадили му куршума и го превързали с гъба пърхавица и благ мехлем; положително щял „да прескочи трапа“, но доста трябвало да полежи, пък за отвеждането на кочията до Сливен и дума не можело да става.

— За това не ме е грижа — каза старият човек. — Не съм отраснал в царски палати — ръката ми от ей толчав се е научила да държи дизгините. — После запита: — Вие, юнаци, ме спасихте от позор, пък позора аз виждам по-страшен и от смъртта. Как да ви се отплатя?

— Тъй като не можеш да ни изповядаш и причастиш, твое преподобие, ще сме благодарни поне на един благослов — отговори за всичките Стоил войвода. — Хванали сме „кривото хоро“ за хаир народен и за закрила на сиротини и клети дечица…

— … на митрополити също — шеговито вметна дядо Серафим.

— … и наистина можем да се похвалим, че много добро сме сторили. Но нашето добро, свети отче, преминава през зло. — Стоил многозначително потупа силяхлъка си, а с очи показа на трите трупа, които още лежаха там, където ги бе застигнала смъртта. — С такива злодеи имаме работа, при които проповеди не помагат. И затуй доста кръв — човешка кръв! — сме пролели по пътя си. А с нея хем се гордеем, хем като християни се срамуваме.

Владиката понечи да каже нещо, но се въздържа. Откачи кръста от шията си и застана пред строените в редица хайдути. И така там, в криволиците на планинския път, отслужи нещо като кратка литургия, после един по един благослови здравеняците пред себе си, а те смирено целуваха кръста и десницата му.

— Ти, дядо владика, комай щеше да кажеш нещо, пък се въздържа, преглътна го — рече Кара Георги, докато митрополитът надяваше пак кръста през врата си.

— Наистина исках да го преглътна, но хайде, нека не остава нищо скрито-покрито между нас, юнаци. — Старецът поразмисли, явно подбираше думите си. — Свята е вашата длъжност, юнаци, но някак си се е разминала с времето. То е като да постиш и тримираш, когато всичкото християнство вече е отговяло…

— Не те разбрах добре, преподобни отче — каза Рангел; произнесе го уж така, равно и кротко, но се усещаше, че отвъд думите и почтителния глас се таи неизречена обида.

— Исках да кажа, че времето на народните закрилници и народните отмъстители невям е отминало. Било е то в годините на Индже Стоян и Злати Кокарчоолу, на Кара Танас и Генчо Къргов, на Димитра Калъчлията и Пею Буюклията, донякъде също на Панайот Хитов и Филип Тотя. Но същото това неумолимо време е обърнало вече тази страница, момчета. Днес, в лято от Христа хилядо осемстотин седемдесет и пето, да се следва друма на вехтите войводи, туй е все едно срещу пушките и топовете на турчина да се въоръжаваш с копия и стрели като в столетията на злочесто погиналата наша царщина.

— Щом тази страница е обърната, твое преподобие — засегнато се обади войводата, — ти навярно ще можеш да ни подскажеш и другата, която сега е отворена.

— Аз ще ви дам само един пример, пък вие сами ще разберете, щото мисля за новата страница — примирително отговори митрополитът. — Откакто агаряните са погазили хубавата ни татковина, нашият народ е дал безброй мъченици за Христовата вяра. Георги Софийски, Никола Севлиевски, онова момче Димитър от Сливен, преди петдесетина години предпочело смъртта, но не се отрекло от Христа… Кой може да ги изреди. Сетне обаче дойде мъченик от друга кройка, котленецът Неофит Бозвелията, който въздигна глас не за единична саможертва, а за всенародна борба за чисто наша — българска и християнска — църква. Последваха го още мнозина други, от Илариона Макариополски в Цариград до скромния селски поп и общинаря. Също като старите великомъченици не един и не двама заплатиха с живота си или изтляха в злочесто заточение, ала… Е, знаете, що постигна българинът-християнин, няма защо да ви го предъвквам. Пък покрай самостойната църква и екзархията придоби и друго: признанието, че ние не сме рум-миллет, а булгар-миллет. Е, това е, щото исках да ви кажа. — Той се усмихна кротко. — Какво, юнаци? Да не станахте пишман, че избавихте от беда дядо си владика?

Стоил отвърна с махване на ръка.

— Разбрахме урока ти, твое преподобие — каза. — По-стар си и мъдър, сигур си прав. Ние ще поразмислим върху думите ти и — Бог знае — може да оставим този друм, за да подхванем друг, по-правилен. Ала, моля те, до тогаз не убивай вярата ни, че и ние сме полезни на българщината.

— Да убивам вярата ви ли? — сепнато възрази старият човек. — Ами че нали именно заради полезността на вашето дело опростих греховете и благослових десниците ви?

Поговориха още малко и се сбогуваха. Хайдутите нагласиха по-удобно Делчо Чипиша на задната седалка и отвързаха поводите, а владиката се разположи на капрата. Последни думи на благодарност и добропожелания, изплющяване на камшика и кочията пое надолу по пътя. От начина, по който подкара, пролича, че дядо Серафим наистина не за първица управляваше конски впряг…

2.

Мехмед Хайдар бей изчука с пръст някаква невидима прашинка от ръкава си, отново се взря в огледалото и остана доволен. Да, така трябваше да изглежда управителят на може би най-големия санджак под Балкана. Всичко в него беше изрядно и трепереше от чистота — от пискюла на феса, през обшитата със сърма униформа, та до скърцащите чепици на краката. Пък защо да си криви душата, хареса му също и образът, който го гледаше от стъклото. Колцина са мютесарифите на падишаха, дето имат такава изпъчена и стегната стойка, мъжествено лице с добре поддържани мустаци и разресани по европейски дълги и къдрави бакенбарди? Да не е униформата, можеш да го помислиш за посланик някъде от Запада… „Така трябва да бъде — каза си беят, — времето на небрежните или по анадолски салтанатлии сановници си е отишло още преди половин век. Тогава може да е било в реда на нещата в одаята на мютесарифа да те посрещне раздърпан и небръснат от една неделя башибозук или бабаит някакъв в дрехи от атлаз и сърма, пльоснал се като жаба всред купчина сърмени възглавници. Ала днес подобен мютесариф ще събуди смях у своите, за чужденците да не говорим.“ И самодоволно кимна към огледалото: нека дойдат да видят него, Хайдар, тогаз другояче ще мислят за мютесарифа на днешния ден, а подигравателните си усмивки ще оставят пред вратата заедно с калеврите си.

С такива мисли в главата Хайдар бей излезе, кимна на ясъкчията си да го последва и тръгна към конака. Да, промени се налагаха. На бея не достигаха знания и опит, за да ги очертае в тяхната цялост, но за основното той беше сигурен: за да оцелее, Османската империя се нуждаеше от промени, които да я извадят от средновековната закостенялост, иначе тя следваше да се смята вече осъдена да бъде болнавата роднина на европейските държави, дето може и да я попреглеждат на болничния одър, но още приживе ще подръпват това-онова от наследството й…

Изведнъж Хайдар бей зърна нещо, от което дъхът му секна, и усети в краката странно премаляване; по-късно щеше да твърди пред себе си (пред себе си, разумява се, с кого би могъл да сподели такова нещо?), че всъщност е станало обратното — първо е усетил премаляването, а едва сетне е видял жената, която го бе причинила.

Жената, естествено, беше Таша Йосифова.

Като се овладя, беят кривна малко от пътя си и се изпречи пред нея.

— Сабах хаиролсун, Таша ханъм237 — поздрави и се прокле мислено: искаше му се да говори твърдо и отгоре надолу, пък издайническото потреперване на гласа издаваше обзелото го вълнение. — Не съм те виждал напоследък…

Тя не вдигна очи от земята:

— От доста време не съм шила на жените ти, мютесариф ефенди.

— Че само за шиене ли следва да се отбиеш в къщата ни? И таз добра, мигар не можеш да наминеш ей така, на гости?

Този път отговор не последва.

— Нали знаеш, че аз те чакам, Таша Ханъм?

— На гости или за шиене, бей? — попита тя с нотка на закачливост.

— Продължавам да ви сънувам, госпожа Таша — внезапно обърна той на български. — Нощем изпълвате сънищата ми, а денем ви сънувам с отворени очи. Няма ли да се смилите най-сетне, госпожа Таша?

— За мен уговорката ни е в сила, Хайдар бей. Но ако вие с правото си на господар…

Той я прекъсна с нетърпеливо махване на ръка.

— Ако я карах по господарски, нямаше да чакам вече трета година, Таша. — Този път Хайдар съзнателно изпусна „госпожа“ — така скъсяваше разстоянието помежду им. — Но щом уговорката ни е в сила, значи, онова „не“, от което се страхувам, не е изречено, нали?

За пръв път днес тя вдигна очи. В тях можеше да се прочете искрено изумление. „А може би и малко възхита?“ — запита се беят.

— Не е изречено, мютесариф ефенди — каза жената и с мълчалив поздрав го заобиколи и заситни надолу по улицата.

Той я изпрати с поглед — отначало лаком, почти похотлив, после засмян и с нещо като възторг в зениците. Защото Хайдар бей се любуваше — вече не толкова на красивата жена, а на себе си. Да, също и това — великодушието и уважението към жените — беше черта на мютесарифа на утрешния ден!

Още продължаваше да се усмихва доволно, когато влезе в конака, и насреща му се изстъпи мюдюринът Мустафа ага. Хайдар бей го познаваше отдавна, та му беше ясно, че когато това четвъртито и плоско като тепсия лице с провиснали бузи и торбички под очите внезапно изрази оживление, сигурно ще да се е случило нещо твърде необичайно, за да го извади от вечната му вялост и безметежно живуркане. Каза си това беят и не се излъга — едва се поздравиха и Мустафа ага му зашепна оживено: дошли са представители на раята…

— На „раята“ ли? — сухо го прекъсна мютесарифът.

— Е, не де, на християнската община — поправи се агата. И продължи. Още рано-рано в конака цъфнали трима от най-важните сливенски християни. Водел ги лично владиката им Серафим, а останалите двамина били щурият като луда крава поп Юрдан и членът на меджлиса Панайот Минков. Настояли да разговарят лично с мютесарифа, ама каквито били намусени и тържествени, от един час път можело да се усети, че идват за скандали и разправии, не за приятелска лакърдия.

— Ако сме чисти пред съвестта си — каза многозначително Хайдар бей, — няма защо да се боим от скандали. Доведи ги в одаята ми.

Едва се бе настанил до масата си, когато Мустафа ага въведе делегацията. Наистина бяха мрачни и подчертано церемониални, настроени настъпателно и като за люта битка — да се чудиш откъде човек като мюдюрина извади толкоз наблюдателност. Преструвайки се на сляп за състоянието им, Хайдар бей стана да ги посрещне, ръкува се с тримата и ги настани на миндерлика до прозореца. Без да чака покана, при отсрещната страна се разположи Мустафа ага и кръстоса крака под себе си.

— По едно кафе, ефендилер? — с разоръжаваща любезност предложи домакинът.

Кафето и дългото табиетлийско сърбане бяха неписан, но задължителен ритуал на мюсюлманското гостоприемство, който между другото служеше да се стопят първоначалните ледове. Гостите не можеше да не го знаят, но въпреки това владиката рязко отказа от името на тримата — още един знак, че разговорът, който предстоеше, наистина нямаше да прилича на дружелюбен лафмухабет. Без да променя изражението и тона си, мютесарифът ги подкани:

— Тогава може би ще кажете какво ви е довело тук по ранен час?

— Търсим справедливост, мютесариф ефенди — със същата острота каза дядо Серафим. А поп Юрдан уточни:

— Справедливост и възмездие! Възмездие според вашия, турския закон. — И добави уж на себе си: — Освен ако не искате да си го получим ние тъй, както можем и както си знаем…

Хайдар бей ги изгледа един по един. Разбираше, че за да се стигне до такива дръзки, почти заплашителни думи, трябва да се бе случило нещо действително извън всякакъв ред и законност, но в същото време сметна за необходимо да покаже на тези хора, че той не е човекът, на когото могат да говорят отвисоко, като на махленски хлапак. И не само заради длъжността и поста му, а и за онова, което носеше под феса си. Той разпери ръце и каза снизходително:

— Аз, грешен човек, си представях, ефендилер, че когато някой се жалва от някого или нещо, първом излага жалбата си, пък едва сетне иска справедливост и възмездие според закона.

Забеляза, че този път ги улучи право в самочувствието им и това му достави удовлетворение.

Пръв от молителите се съвзе най-опитният — Панайот Минков:

— Забележката на негово превъзходителство е правилна — рече. И се обърна към митрополита: — Разкажете му, ваше високопреосвещенство.

— Да, да, разкажи му, дядо владика, пък тогаз пак ще си поприказваме за възмездие ли е работата или не — подкрепи го поп Юрдан.

И владиката разказа цялото тягостно и мръсно приключение, което беше преживял на връщане от Стара река. Придържаше се много точно към фактите и разказваше без украшателства и финтифлюшки, само за едно излъга съзнателно и преднамерено — каза, че е бил освободен от неколцина мюсюлмански ловци, които отказали да си съобщят имената. Когато разказваше за опита да бъде насилен, Мустафа ага се изкиска нечестиво и просташки, но един яростен поглед на Хайдар бей не само прекъсна като шамар през устата ненавременния му смях, но и го закова като с пирони о възглавницата на миндерлика. Дядо Серафим му поблагодари с кимване, после описа подробно избавлението си, разпознаването на двама от тримата убити и завръщането си в Сливен.

— Разумяваш ли, мютесариф ефенди? — завърши. — Извършено бе поругание не върху мене, беловласия пътник. Гаврата беше насочена всъщност към представителя на нашата църква и на вярата ни. Същата църква и същата вяра, които са признати от негово величество Абдул Азиз хан, от Дивана и Високата порта. В края на краищата и от твое превъзходителство, който винаги си гледал отзивчиво на тежненията и нуждите ни. Е, щом е така, тогава, мисля, наистина имаме право да потърсим справедливост и възмездие.

— Вярно ли е това, което ми разказа, дядо владика? — с изумление и погнуса произнесе Хайдар бей. Думите „дядо владика“ той изрече на български.

— Ако се съмняваш в разказа ми, мога да го потвърдя и със свидетел, мютесариф ефенди. Наистина не зная как да намеря спасителите си, но тук е коларят ми Делчо, който видя всичко от игла до конец.

— Пък можеш да провериш и по друг начин — обади се, без да е запитан, Панайот Минков. — Проводи доверен човек при небезизвестните братя Руфи Сезгин и Юксел бей в Козосмоде. Ако пратеникът ти бъде посрещнат от техния най-доверен помощник Викред Балабан и слугата им Реза, тогаз негово високопреосвещенство ще да е съчинил цялата тази гнусота. Но окаже ли се, че двамата хубостници „ей сегичка ги проводихме в Заара за мастика“ или нещо подобно, тогава… Е, тогава не ще е нужно аз да ти давам акъл, мютесариф ефенди, как и що да правиш нататък.

Мехмед Хайдар бей внезапно се почувствува така, сякаш калеврите бяха започнали да го стягат. „Тогава аз ще зная какво и как да направя, Панайот ефенди — рече си на ум, — но как да постъпя сега, хабер нямам…“ После погледна към свития насреща Мустафа ага:

— Комай тази скверна случка трябва да изучиш ти, Мустафа ага. И не ми напомняй, че си мюдюрин, а не каймакамин, зная го добре. Но зная също, че си пръв дост с двамата козосмоденски капасъзи, които започнаха да дотягат и на хората, и на аллах на небето.

— И какво от туй, ако чапкъните в Балкана са били наистина слуги на Юксел и Руфи Сезгин? — с неочаквано ожесточение се изрепчи Мустафа ага. — Правили са пусии и са кеседжийствували, пък са си получили онуй, което им се е следвало. Щото са вършили, вършили са го на своя глава, а не като слуги на господарите си. То, ако разсъждаваме така, в края на краищата всички сме слуги на падишаха. И тогаз що? Можем ли да изкараме, че светлият наш господар е запрятал расото на негова милост?

„Виж го ти! — изненада се в себе си Хайдар бей. — Кой би могъл да очаква толкоз акъл в глава като Мустафовата?“ А гласно нападна остро:

— Приемаш ли да сключим един договор, мюдюр ефенди? Ти хубаво защити твоите достове, ала до моите уши бе стигнал слух, че те са получавали дял от ягмата на Викред-Балабановата тайфа. Съгласен ли си да доведа опитен полицай от Одрин или даже от Стамбул? И докаже ли той, че братята са невинни, аз посред Машатлъка ще ти целуна ръка за прошка. Докаже ли обаче вината им, тогаз ти със собствените си ръце ще обесиш Юксел и Руфи Сезгин посред мегдана на Козосмоде.

Разбира се, нямаше нищо вярно в това, че когато и да е някакъв слух за пай на братята от плячката на разбойниците е стигал до ушите му. Хайдар бей заложи на хитростта и на убедителността на гласа си. И спечели: одеве Мустафа ага бе показал повече акъл, отколкото можеше да се очаква от него, но нямаше чак пък толкова, че да се измъкне от капана на мютесарифа. И се огъна на мястото си, замълча и заби поглед в пода. Но последва странен обрат — помощ за мюдюрина дойде не от другаде, а лично от пострадалия български владика:

— Вие превърнахте случката в повод за облог, все едно че присъствувате на Тодоровденската кушия — продума той вече по-тихо и не така настървено. — А аз съм дошъл да се жалвам в името на справедливостта и на закона…, ако изобщо има закон в тази земя…

Мехмед Хайдар бей го стрелна с поглед.

— Препоръчвам ти първо да претегляш думите си, деспот ефенди, че тогаз да ги изричаш. Дали имало закон! Или забравяш, че именно султан Абдул Азиз хан — нека аллах му даде да живее сто години! — е най-ревностният привърженик на танзимата?

Но по ум дядо Серафим не беше втори Мустафа ага. И затова мигом отвърна на удара с удар:

— Тогаз постъпи според закона. Наистина повикай опитен човек да извърши истиндак. И нека сетне всеки си получи заслуженото.

„И все пак е наивник — каза си Хайдар бей. — Не чу ли той, че Мустафа и близнаците са като дупе и гащи? И не си ли дава сметка, че докато дойде човек от Стамбул или даже само от Одрин, те със задружни сили тъй ще замажат работата, че полицаят ще хване на босия цървулите?“ Помисли това Хайдар („на босия цървулите“ си го бе рекъл пак на български), пък иначе кимна в съгласие и произнесе:

— Да бъде твоето, дядо владика. Обещавам да пратя писмо лично до Али паша — ставаше дума за везира, който управляваше полицията — и да изискам най-опитния от полицаите му. Обещавам още да съобщя всички разкрития от истиндака както на тебе, така и на църковната община. Доволен ли си?

Не само дядо Серафим, но и другите двама се поклониха в знак на благодарност.

(Нека прескочим в събитията и да кажем, че мютесарифът изпълни обещанието си и от Цариград наистина пратиха един полицай, когото описаха като авджийско гонче — хванел ли някаква диря, не я изпущал докрай. Беше някакъв колагасъ̀ с подпухнали от любов към ракията очи, който цял месец яде и пи до насита с братята Юксел и Руфи Сезгин и накрая даде тежката си дума: невинни били като агънца.)

— Е, щом стигнахме до спогодба, вече можем да изсърбаме по едно тежко-сладко, а? — Хайдар бей не дочака отговора им и заръча кафетата. А след като ги изпиха, продължи: — Ще се радвам, ако бъдат заловени извършителите на скверното дело, ефендилер. Пет века Сливен носи славата на хайдушко сборище. Мен пък ми е мерак да докажа на Стамбул и на света, че тук е най-кроткото и почтено кътче в царщината на светлия наш падишах.

— Няма да ти бъде трудно да го постигнеш, защото ние наистина сме си мирни като овчици — избоботи поп Юрдан и едва не се задави от лъжата си.

Мютесарифът сметна за полезно да се престори, че е напълно съгласен с „хайдутина в попско расо“ и продължи:

— Не само в самия Сливен, но и навън. Знаете ли вие например, че разните комити из Влашко пак са съставили някакъв си Таен революционен комитет и — чудо на чудесата! — в него този път нямало нито един сливналия?238

Мехмед Хайдар уж се изпусна да каже това, което — както се разбра от погледа помежду им — тримата българи още не знаеха. А всъщност го направи напълно съзнателно. Подари им той новината в замяна на това, че за другото — жалбата им и бъдещия безуспешен истиндак — положително щеше да важи поговорката „Бития — бит…“ и така нататък. Да, мютесарифът на бъдещето трябваше да умее като взема едно, да дава друго…

3.

Защо му каза, че не е изрекла своето ясно и окончателно „не“ на неговите мъжки щения? Какво, мигар му се обеща да му се самоподнесе ей така, на табличка? Или може би в изминалите две-три години се бе поддала на неговата представителна външност и на необикновеното за един турчин благородно отношение (това не можеше да му се отрече) към нея, в края на краищата една слаба жена и безправна гяурка? Да не би неусетно за себе си да е започнала да мисли, че не е чак невъзможно да сподели доброволно постелята на един турчин, към когото не изпитваше нищо повече от уважение? Не, не! Колкото пъти днес, докато работеше у госпожа Кортеза, си задаваше тези въпроси, Таша без колебание ги отхвърляше. Тя, една българка и християнка, при това внучка на Хаджи Нойко Завераджията, никога няма по собствена воля да легне с османлия, пък бил той и благороден като княза от приказките. Но в такъв случай защо подхрани надеждите му? Защо не го отряза изкъсо и отведнъж, пък ако той — Божа работа! — реши да се възползува от силата и властта си, на Таша да остане поне половинчатата утеха, че каквото се е случило, е било наспроти волята й? Що за непривична слабост беше тази, проявената от нея, поради която сега се срамуваше от себе си?

Всъщност отговорът на тези въпроси, които я тровиха и разсейваха целия ден, беше много прост, но на жената липсваха мъдрост, знания и житейски опит, за да стигне до него. Със своето „Не е изречено, мютесариф ефенди.“ Таша само бе търсила да се измъкне от неловкото положение, да се спаси в момента и да отложи колкото се може по-безболезнено този разговор, в който въпреки всички прояви на благородство тя имаше ролята на мишката, а Хайдар бей — на котката.

Човешко беше и обяснимо, ала младата жена не можа да си отговори. И човъркащите я като разяден зъб въпроси провалиха деня й — у госпожа Кортеза остана до залез слънце, докато работата беше като за до пладне…

Луташе се Таша в безплодния спор със самата себе си и когато си тръгна, тя, улисана, направи нещо, което вече години избягваше — на път към къщи мина покрай кръчмата на Кунито Марока. За съжаление случи се точно същото, както преди пет-шест години. Като я зърнаха отдалече, разните пийнали ергенаши и коцкари се накачулиха един връз друг по оградката на пруста, някои й заподсвиркваха и зачиткаха, други я обсипаха с гнуснави подмятания. В първия миг Таша се поколеба да побегне назад, да се върне по стъпките си и да избиколи по по-далечния, но по-чист път покрай Гюлмязови. Веднага обаче се отказа — за да се постави над обидите и мръсните предложения, тя трябваше не да бяга, а да се придържа към поведението, което си бе изработила още след смъртта на Йосиф и свекъра си. Насили се да се престори на глуха, постара се да наложи върху лицето си маска на надменност и пренебрежение и продължи нататък, без да ускорява ход.

Но когато се изравни с кръчмата, стана нещо неочаквано. Изведнъж калните остроумия и подхвърлянията, в които изобилствуваше прякорът „Кокон Таша“, рязко секнаха и отстъпиха място на неясна гълчава. Без да извръща глава, жената погледна нататък с ъгълчетата на очите си. И мигом разбра всичко — един от младите мъже в кръчмата се бе възмутил от непристойните задявки и с голи юмруци и с яростен вик на устните се бе нахвърлил върху останалите. Въпреки бъркотията, настанала на пруста, Таша го позна. Беше Стефан Серткостов. „Свети Боже, ще го пребият!“ — каза си тя премаляло. И вероятно именно такава щеше да бъде съдбата на доблестния младеж. Защото през изминалите години Стефан бе възмъжал, източил се бе на ръст и снагата, и широките му плещи пращяха от сили, но що можеше да стори той, самин срещу двайсетина хаймани? Да, сигурно щяха да го пребият, и то именно заради нея. Но как да му помогне тя? Кого да му проводи на помощ? Ами че ако отиде да повика заптиета от конака, нали първата им работа ще е да я завлекат в някоя одая и…? Ех, преди години в същото това положение Всевишният изпрати до нея благия и решителен Бяно Абаджи. Да се случеше той отново тука, нямаше да остави в беда храбрия и честен момък. Но „да се случеше“ трябваше да стане чудо, пък вдовишката орис бе научила Таша, че Господ е свидлив във вършенето на чудеса…

Съзнавайки безсилието си, тя се прибра до в къщи така, както изобщо ходеше в последните години — курназ и с вдигнато чело. Ала щом затвори дворната порта зад себе си, от привидното й самочувствие не остана и следа. Облегна гръб о дувара и затвори очи. В този момент не беше нито одумваната Кокон Таша, нито онази сербез сливенка, която с вирната глава крачеше по улиците и стъгдите, недосегаема за хулите и гнусотиите — тази, потърсилата опора в дувара, бе само една обикновена слаба жена, на която очите смъдяха от напиращите в тях сълзи. Таша събра всичките си сили и преглътна сълзите: пред децата си тя изграждаше за себе си образ на корава по дух и непреклонна пред житейските трудности майка, с който разплаканите очи никак не се „вързваха“.

Още прекосяваше двора, когато Иринка и Нойко изтичаха срещу нея, прегърнаха я. Тя ги целуна по косиците и заедно с тях влезе в къщата. Огледа се придирчиво. И остана доволна — въпреки само на осем годинки, Иринка бе ошетала всичко в дома, затоплила бе манджа за себе си и за братчето си, после бе измила булашика, та и хаета, и собите светеха от чистота. Таша похвали децата, после смени дрехите си с катадневни и се залови за обичайната си работа: да препере едно-друго, да наготви за утре, да закърпи разпраните през дневните лудории потурки на Нойко… По-късно вечеряха, Таша ги нагледа, докато се измиха и легнаха, пък чакайки да заспят, се приведе над тафтяната рокля, която й бе поръчана от госпожа Саръиванова. Поработи половин-един час, а когато децата заспаха, оправи завивките им и безшумно излезе от собата.

Настанал бе онзи час от денонощието, който — единствен — Таша посвещаваше на самата себе си. Загърна се в една полушубка от протрити агнешки кожи, която Бог знае откога се въртеше из долапите на къщата (тя дори не подозираше, че в младите си години нея си я бе шил Димитраки чорбаджи, дядото на нейния загинал съпруг Йосиф), изнесе едно трикрако скемле на чардака и се сгуши до оградката, загледана в редките звездици на студеното мартенско небе. Спотаи се така, радостна от самотата си, усещаше как умората се оцежда от тялото й, а пред вътрешния й поглед се заизреждаха картини от изминалия ден — срещата й с Хайдар бей, десетте часа с игла в ръка у госпожа Кортеза, сквернословията на онези земпарета от кръчмата на Кунито Марока, благородната намеса на Стефан Серткостов… Превъртяваха се всички тези сцени в съзнанието й, но странно — мисълта й се задържа само върху едного, за когото само за секунда си бе спомнила: Бяно Абаджи. И се засрами: уж сама го бе помолила да й бъде не роден, но като истински баща, пък последен път го бе навестила по Коледа, когато му занесе риза, пешкир и няколко пахарки топла гозба. Неуважението беше непростимо дори в собствените й очи и тя си даде дума още на утрото да отиде при него, да го нагледа и да почисти къщата му като за приближаващия Великден… Зер хубава дъщеря се бе показала тя, няма какво да се каже!

Може би щеше още дълго да премисля и се кори по този начин, ако ненадейно откъм улицата не долетя един леко фъфлещ мъжки глас:

— Кокон Таша!… Чуваш ли ме, Кокон Таша?… Я отвори, пиле шарено, да посрещнеш скъпи гости!…

А друг, прегракнал от пиене, побърза да й поясни:

— Осмина сме, Таша. Таман ще ти стигнем за тази нощ…

Дружен кикот иззад портата й показа, че злодумникът навярно не лъжеше за броя на онези, които проявяваха охота да изкарат нощта с нея. За младата жена не беше трудно да си представи онова, което се бе случило тази вечер. След като бяха набили младия Стефан, защитника й, тези пийнали пройдохи се бяха почувствували герои и бяха продължили да се наливат, за да ознаменуват „подвига“ си. И навярно целият им гаден разговор се бе въртял около тях двамата, жертвите на юмруците и на мръсните им задявки — Стефан Серткостов и нея, „Кокон Таша“. И когато се бяха налели достатъчно, дощяло им се бе да подновят недостойната си забава. Разбира се, на тях и през ум не е минало да потърсят Стефан, за да досмажат онова, което още е останало здраво и читаво у него — Серт Коста и синовете му минаваха за хора, които не си поплюват… Но затова пък вдовицата Таша беше беззащитна и напълно подходяща за кощунствата им. И ето ги пред портата й…

Докато онези продължаваха неприличните си подмятания, Таша мислеше бързо. Естествено, тя можеше да се шмугне тихичко в къщата и там да дочака разотиването им — колкото и да бяха пияни, жената не допущаше да бастисат дома й и да я насилят пред очите на децата й. Но това сега й се виждаше малко и недостатъчно — в нея се бе събудила кръвта на Нойко Завераджията. Пък и ако ги оставеше, тези непрокопсаници кой знае докога щяха да крещят от улицата и от съседната градина на Ганка Увичката, та да я направят за резил пред махалата, че и пред Иринка и Нойко, ако се събудят.

Жената поразмисли кратко, но трескаво. И скоро взе решение — може би не най-разумното, но което най допадаше на сегашното й състояние. Не крадешком, а открито и явно влезе в одаята, запали един фенер, после порови в долапа до вратата и изпод чергите и губерите извади пищова с посребрения тепелик, който имаше още от свекъра си. Затегна кондака, сетне с пищова в едната ръка и с фенера в другата тръгна към портата. Отвън се чуха радостни викове и приказки от рода на „Кандиса бе, ще се облажим тази вечер!…“ Като стигна до вратата, Таша мушна пищова под колана на фустата си и със свободната си ръка отключи, вдигна джугата, изтегли гредата и отвори. Насреща й се облещиха няколко олигавени мъжки лица. Тя ги изгледа студено и докато тайничко измъкваше пищова, попита с насилено спокойствие:

— Кой ще бъде пръв?

Те се сборичкаха.

— Аз…, аз… — Докато надделя един (по-късно Таша щеше да научи, че се казвал Прокоп, живеел в Мангърската и минавал за „турско ухо“), който се самоизтъкна: — Нали аз дадох акъл да дойдем…

Той прекрачи портата, а в същото време Таша се обърна към останалите:

— Вие стойте тук — каза. — Няма да се забавя и ще ви викам един по един.

И с тези думи извади пищова и го насочи с нетрепваща ръка към челото на нетърпеливия похотливец. Само в един миг смеховете секнаха.

— Господи, тя била въоръжена!… — прошепна някой, внезапно изтрезнял от вида на оръжието.

— И имам по един запрегнат пищов за всекиго от вас — храбро излъга тя. — Обещавам утре да проводя хабер на домашните ви, да дойдат да ви приберат като за опело…

Щеше може би да продължи още, но пияниците не й дадоха време: пръв Прокоп духна през вратата, останалите го последваха презглава — просто да се чудиш откъде се намери толкова сила и бързина в несигурните им крака…

Таша погледна наляво и надясно по улицата, докато осмината изчезнаха в тъмното, след това заключи пак вратата, върна се в дома, разпрегна кондака и прибра отново пищова. После тя, желязната потомка на Нойко Завераджията, която току-що се бе справила сама с осем здрави мъже, излезе пак на хаета, отпусна се тежко на скемлето, захлупи лице в шепите си и се разрида неудържимо.

За щастие Бяно Абаджи прие без много-много въртели паниците гозби, които тя му донесе. Също и за почистването не се попазари, само дето не й разреши да се залови веднага за работа, а я принуди да седне срещу него.

— Ти доста храбро се преструваш на весела, момичето ми — започна, докато уж цялото му внимание беше погълнато от натъпкването на лулата. — Но аз съм живял твърде дълго, мене не можеш излъга.

— Позна, татко — призна тя след секунда колебание. И въздъхна: — Не ухае на трендафил участта на вдовицата.

— Нанагорно ти е да припечелваш залъка за тебе и децата ли?

— Напротив, изкарвам достатъчно, че дори смогвам и да поскътам за черен ден. Лошото е, че за някои хора (ако изобщо заслужават да бъдат наречени хора) домът на вдовицата е като село без куче…

— Разбирам. — Старият човек изпусна кълбце пушек. — И нещо трябва да ти се е случило съвсем скоро. Разкажи ми, дъще!

Тя му разказа. Не за срещата с Хайдар бей, но всичко останало — чак до безутешните си сълзи в безлунната мартенска нощ. Той я слушаше внимателно и я прекъсна само веднъж:

— Щеше ли наистина да стреляш, Таша?

— Щях да дръпна тетика. Божа тайна е дали пищовът щеше да гръмне — десетина години не е преглеждан. Аз се правя на много отракана в оръжията, ала всъщност и хабер нямам от тях.

— Излиза, че сме си лика-прилика — засмя се Бяно Абаджи. — Не знам дали има и два пъти да съм държал пищов в ръката си. Пък това за пълнене, за фишеци, за насипване сух барут до кремъка — хич и не ме търси. Но ти…

— Какво аз?

— Ти сигур много курназ ще да си го сторила, за да ти повярват и да видиш петите на осмина вагабонти. Гордея се с тебе, момичето ми.

Като я изслуша докрай, старецът за дълго остана мълчалив и неподвижен, само мястото между двете бели стрехи — косата и веждите му — все по-дълбоко и по-дълбоко се набраздяваше.

— Има нещо, което хората не знаят — наруши мълчанието най-сетне. — Преди две-три години горе, на долапа, не можах да вдигна наведнъж два мокри губера.

— Защо ми казваш това, татко?

— Ей така, да ти призная, че бях надвит от губерите. И захванах да ги изнасям на сергия един по един.

— И все пак не разбирам какво искаш да ми кажеш с това.

Той изчука лулата си и веднага я затъпка с нов тютюн.

— Право или криво, нявга имах име на много силен човек. Дори когато снегът засипа главата ми, приказката за моята сила продължаваше да се шири.

— И заслужено — прекъсна го жената. — Нали ти, белокосият, повдигна на плещите си цял един мост!

Бяно Абаджи сякаш не я чу. Унесено запали лулата си, дръпна няколко пъти да разгори тютюна, затъпка го с пръст и продължи:

— През целия си живот само веднъж съм използувал силата си срещу човешко същество.

— Знам — за втори път вметна тя в разказа му. — Когато ме защити от онзи мерзавец Спиридон.

— Не, грешиш, момичето ми. На Спиридон и неколцина други се е случвало да лепна плесница, но не съм влагал много сила в нея. — Откритото му иначе лице помръкна — очевидно споменът не му беше приятен. — Отдавна беше то, по времето на гьоча239. Един шайкаджия закла зет ми и вече налиташе на сестра ми, та…

— Уби ли го, татко?

— Не, не го убих, но… Хайде, нека не приказваме за това.

— Каква е връзката с губерите?

— Че хората не знаят, дето уж много силният Бяно Абаджи вече бива надвит от два мокри губера. И ако се преселиш тук с децата, нявгашната ми слава ще ти бъде закрила.

Думите му някак твърде бавно достигнаха до съзнанието й.

— Ти ми предлагаш…?

— Просто те каня от сърце. Място — дал Господ. Ако си под този покрив, не ми се вярва някой хългъзник да дръзне да подвиква дивотии през дувара. Пък и на мен ще ми е драго да има живот и детска гълчава в този пуст дом.

Тя избърса една сълза, която се бе хлъзнала по бузата й.

— Ти не си човек като другите, а истински светец, татко.

— Толкова ли ти се виждам скучен? — несръчно се защити Бяно Абаджи. — Аз не мога да си представя нещо по-скучно от светците…

— Ти наистина си светец — не се поддаде на шегата Таша. — Благословен да е денят, в който се съгласи да те имам за мой баща!

— Значи, приемаш? — с надежда попита старият човек.

— Не — отговори тя. — Или поне още не. Стига ми дето ме подкрепи…, ме подкрепи… — Искаше да каже „морално“, но тази дума липсваше в речника й. — Засега още се оправям, газя през калта и се преструвам, че не забелязвам оплювките. Но ако стане по-зле…

— Обещаваш ли, дъще?

В очите на жената грейнаха още две благодарствени сълзи.

— Обещавам — кимна.

— И ще го направиш без подсещания и подкани?

— Само ще ти кажа, че оттатък е станало вече нетърпимо. И ще се ослушвам дали ще подновиш поканата си.

Той не каза нищо, само махна ръка с кротко възмущение.

След минута, запретнала ръкавите на ризата си, Таша вече стягаше къщата като за Възкресение.

4.

Задъха се и спря да почине — започнал бе да се изморява дори от двадесетина стъпала. И докато успокояваше дишането си, откъм метоха достигнаха до ушите му познати гласове.

— Ако слушате мене — казваше поп Юрдан, — туй си беше ачик упрек. Баби сме станали ние, сливналии, и Хайдар бей ни го рече право в очите.

— Не беше упрек, а похвала — възрази Панайот Минков.

— Упрек!

— Похвала. Кой турчин, при това мютесариф, ще упреква българите за това, че не се бунтуват против султана?

— Хайде, стига! — подкани ги гласът на Русчо Миркович. — Вместо да се наддумвате, по-добре разправете всичко поред.

Може би сега беше моментът, когато Йоргаки чорбаджи следваше да влезе при общинарите. Следваше, но не го направи, а продължи да подслушва откъм стълбите; по-късно вечерта щеше да си каже, че инстинктивно е избягнал да бъде там, където се говореше за бунтарство и за представители на властта — за един кмет в такива случаи е най-лесно да се окаже между чука и наковалнята.

Не влезе и само след минути се похвали за това — когато чу от устата на поп Юрдан за гаврата, на която е бил подложен владиката. Защото нали точно в подобен случай най подобаваше на главата на църковната община да се яви при мютесарифа, пък ако трябва и при великия везир и да удари с пестник о масата? „Хайде — рече си по Пилатовски, — нека този път други да вадят кестените от огъня…“ Повече се размисли, когато изслуша и подробния разказ за делегацията на тримата при Хайдар бей. Че Мехмед Хайдар щеше да изпълни обещанието си и да предприеме нещо срещу двамата козосмоденски чапкъни, в това Йоргаки не се съмняваше. Точно както не се съмняваше и в другото — че каквото и да предприемеше властта, щеше да бъде преливане от пусто в празно. Повече го озадачи другото: защо аджеба мютесарифът си е дал труд така подробно да осведомява българите за разните тайни централни комитети? Какво е искал да им подскаже с това? Запита се: ако той самият бе придружил митрополита за поднасяне на справедливата жалба и чуеше тези приказки на Хайдар бей, как, по какъв начин трябваше да ги възприеме? Да се престори, че за пръв път чува думата „революционен комитет“? Или да се затюхка, че хъшлаците във Влашко пак са си плюли на ръцете да подпалят чергата на султана? Човек със странните разбирания на Хайдар бей нямаше ли в отговор да запокити я укор, я подигравка в лицето му?

Още се питаше всичко това, когато през вратата чу поп Юрдан да негодува съвсем посвоему:

— Разбирате ли бе, хора българи? Отечестволюбците от всички краища на татковината ни отново се стягат да натикат робската верига в задника на Абдул Азиза, само ние, сливналии, се намерихме да спим в такъв час!

Пък му възрази не друг, а Никола Феслията:

— Не съм сигурен, че и нашите хайдамаци чак толкова спят, дядо попе. Шушукат те по кьошетата и кроят нещо, таман колкото да стоварят нови бели връз главите ни. Или мислите, че ония, от централния им комитет в Букурещ, не са пратили хабер първо на тукашните хайдутяги?

Като изслуша и това, Йоргаки Чорбаджи с крадливи стъпки се спусна по стълбата и забърза към къщи. Кой знае защо, ала имаше чувството, че се е избавил от някаква преголяма неприятност.

Половин час по-късно той вече бе седнал до софрата на вечеря със сина си Димитър. И както винаги Тенинка им прислужваше, обаче не споделяше трапезата им; дразнеше се от поведението й Йоргаки, но то си беше стара работа, отдавна вече не повдигаше дума за нея. И вместо това разказа, каквото беше научил.

— Две неща ме учудват — замислено продума Димитър, след като го изслуша. — Когато е извършена такава скверност над дядо владика, защо той не е взел тебе, кмета, със себе си, отивайки да се жалва пред мютесарифа, а е избрал секретаря на общината и един обикновен свещеник? И другото: какви са били подбудите ти да се измъкнеш като тат, когато си научил за случката, вместо да вземеш всичко в ръцете си?

— Второто трябва да ти обясни първото, бате — обади се Тенинка; това беше от редките случаи, когато тя се намесваше в разговора им. И както винаги — само колкото да ухапе него, баща си.

— Я стига сте се заяждали! — бутна настрана паницата си Йоргаки. Каза го по-серт, отколкото всъщност го чувствуваше — искаше му се зад по̀казната строгост да прикрие, че думите на децата му го бяха засегнали. — Имаме къде-къде по-важно нещо за разговор.

— Например?

— Ами например туй, Димитре, че може би нашите хаидутяги наистина да не са чужди на подкокоросванията на разните букурещки безделници. И може да подпалят такъв пожар в хубавия ни Сливен, дето да изпепели и суровото наред със сухото. Малко ли ти се вижда?

— А на тебе не ти ли се вижда, че ако един кмет е наистина глава на българите и християните в град като нашия, той трябва да е начело на недоволниците от робията, вместо…

— Робията!… Робията!… — кресна бащата вече със съвсем непресторен гняв. — Бръмбари имате вие с Тенинка в главите си, не мозък! Робията!… Къде я усетихте вие двамата тази робия бе? В катадневен боб на софрата ли? Или в кръпки на дирниците? Или може би в неуважение на турци и българи? От такава робия ли се жалвате?

Очакваше да ги е размазал с острия си език. Но вместо това Димитър отговори спокойно:

— Щом разсъждаваш по този начин, тате, нищо чудно, че дядо Серафим не те е потърсил за придружник при мютесарифа…

А Тенинка, неговата тайна и явна слабост, доля масло в огъня:

— Туй е все едно да поканеше Келеш Осман. Или оня баш разбойник Али Байрактар. При това те поне са турци, приляга им да…

И в този момент бащата не издържа, все едно че нещо се скъса в него. Той викна с цяло гърло:

— Млък!… Под моя покрив не позволявам таквиз приказки!

И най-страшното беше, дето си даваше сметка, че вика, защото не можеше да ги надвие с думи — в съжденията и в сблъсъка на мировъзренията той се бе оказал отдолу. И за да не позволи да бъде затиснат повторно, Йоргаки с неочаквана за самия него пъргавина скочи от скемлето, излезе и яростно хлопна вратата зад себе си. Затвори се в одаята си и се тръшна с дрехите на одъра. Не беше пияница, пък в тази минута имаше охота само за едно: да пие, да пие, да пие, докато удави във вино всичката горчилка, натрупана в душата му през последния час…

Стилияна проследи пътя му — никой по-добре от нея не познаваше шумовете в къщата. Когато чу как одърът изскърца под него, прекрачи до софрата и зае мястото срещу Димитър.

— За едно нещо общинарите положително са били прави, бате — продума замислено. — Не мога да си представя, че в Българско ще се готви буна, пък нашият Сливен ще е оставен настрана от работата.

— И да се гласи нещо в Сливен, не е стигнало до моите уши — с нотка на печал каза Димитър. — Моето положение тук е едно никакво, Стилиянке. Никой не ми е запокитвал лоша дума в лицето, дори Левски ми се доверяваше, пък… Абе какво да ти обяснявам: народните дейци хем ме имат за свой, хем за не съвсем свой. И са прави: името и постъпките на тате тегнат връз мене.

Тя го изгледа продължително. И го съжали: добър и честен човек беше Димитър, ала страдаше от притеснителност и от липса на предприемчивост. Такива хора са полезни, ала само когато друг ги ръководи. Младата жена стисна юмруци — какво пък, защо тя, доброволната отшелница, да не си изпита силите да стане онзи ръководител, от който се нуждаеше брат й?

— Името и постъпките на тате тегнат върху двама ни. Туй е орис, не можем го промени. Ала тази орис ни налага друго: ако искаме да не сме извън народните дела, не бива да чакаме народните дела да ни намерят, а трябва ние да потърсим народните дела. И онези, които ги кроят и сътворяват с ръцете си.

— Хубаво го каза. Ама хайде намери ги народните дела, де! Комитетите са тайни не само по име, а и…

За известно време двамата се умълчаха. Мартенският здрач изпълзя иззад шкафове и миндерлъци и се настани между тях. Младата жена не обичаше тъмнината, но специално сега й беше благодарна: надяваше се тя да скрие безпомощността, която усещаше изписана върху лицето си. Защото лесно се изричат големи думи като нейните одеве, ала друго е, когато речеш да ги осъществиш. Как става това да издириш водителите на бунтарите и да им предложиш силата, че и живота си? Можеш ли да тръгнеш като телалин и да ги призоваваш от кръстовищата на града? Ех, да беше жив братовчедът Анастас (тя мислеше за тъй рано поминалия се Анастас хаджи Добрев), тези трудности нямаше да съществуват. Но сега?

— Сякаш се досещам на коя врата да почукам — наруши мълчанието Стилияна. — И то с двояка цел: да попитам що се върши в Сливен и да заявя, че на Димитър и Стилияна Георгакеви може да се разчита… наспроти теготата на бащиното им име…

Той я стрелна с очи.

— Какво си намислила да сториш?

— Има един човек в града ни, който няма да побие байрак на Куш-бунар или с пушка в ръка да прескача шубраките, но когото народните дейци никога няма да пренебрегнат за каквото и да е… както нас с тебе например. Даскал Добри Чинтулов. Той положително ще знае, щото се готви подмолно в Сливен, и ще може да каже където трябва и каквото трябва за децата на Йоргаки чорбаджи.

— А защо си сигурна, че ще се издаде пред дъщерята на същия този Йоргаки чорбаджи?

— Някога бяхме първи дружки с Анастасия, жена му. Впрочем и със Златина Евтимова също. Златина потъна вдън земя. Откакто пък Анастасия се омъжи, пътищата ни се раздалечиха, ала тя не може да е забравила що за човек съм и на кой господ се кланям. И ще отключи, вярвам, катинара на мъжовото си недоверие.

Димитър поразмисли, после сви рамене:

— Ами опитай. С люде като Чинтулови по-добре може да стане, по-лошо — не може.

… На другата сутрин към часа девет по европейски Стилияна вече чукаше на портата на Чинтулови. Само тя си знаеше онова, което преживяваше в този момент. Ами ако Анастасия хлопнеше вратата пред носа й? Ако й напомнеше зулумите, вършени вече десетилетия от баща й (жертва на някои от тях бе станали сам Добри Чинтулов) и й посочеше пътя надолу? Понеже едно е дружба между девойчета, за които най-голямото преживяване е някой пламенен поглед на ерген или подхвърлено писъмце, съвсем друго — срещата между две зрели жени, на които животът бе отредил напълно противоположни пътища.

За щастие още с отварянето на вратата се разбра, че всичките й опасения са били неоснователни — Анастасия я посрещна така мило и сърдечно, сякаш всеки ден през изминалите двадесет години те бяха прекарвали заедно. Както в детството… Окуражена от топлотата на приема, напук на неписаните правила на гостуването и гостоприемството Стилияна набързо приключи с общите приказки и разказа същинската цел на посещението си. Дори и да се изненада, Анастасия с нищо не го показа: „Така е, когато си споделяла променчивата съдба на един Чинтулов!“ — с малко завист помисли гостенката. А в това време приятелката й предложи:

— Няма нужда да го предъвкваме на два пъти. Хайде да те водя при Добри, той ще те разбере по-хубаво от мене.

— Как? — смаяно рече Стилияна. — Мигар господин Чинтулов е тука?

Наистина беше за смайване — къде се е чуло и видяло в светъл божи делник един сливналия да бездействува в дома си? Стопанката навярно прочете мислите й. И светлото й лице сякаш се ослани.

— Очите му от ден на ден отиват към лошо — обясни Анастасия. — И за да ги пести, прескача до школото само за часовете си. Ела!

Когато в безсънната нощ се готвеше за това гостуване, Стилияна стигаше само до разговора с нявгашната си приятелка. И сега се стъписа: мисълта, че тя, почти неуката, ще застане очи в очи пред човек като Добри Чинтулов, я плашеше. Но вече нямаше място за отстъпление. И тя с израз на обречена тръгна подир стъпките на домакинята.

Оказа се, че страховете й са били напразни — Добри Чинтулов я посрещна не само просто и естествено, но и с нещо такова предразполагащо, сякаш отдавна я бе очаквал. Анастасия каза две-три думи, колкото да се подеме разговорът, сетне отиде уж за сладко, а всъщност да ги остави сами. Стилияна с неочаквана за нея свобода разказа за онова, което я бе довело тук. Учителят я слушаше, без да я прекъсва; на пръв поглед изглеждаше, сякаш цялото му внимание е съсредоточено в играта с ланеца на часовника му, но младата жена усещаше, че той не изпуща нито една дума от разказа й.

— Вие с Димитър сте по-мнителни, отколкото е оправдано — рече Чинтулов, когато тя свърши. — И докато за вас, госпожице, като човек по-настрана от света това горе-долу е обяснимо, не е същото за брат ви. Мигар за толкова години не е разбрал, че за сливенските патриоти той е народният учител Димитър Георгакев, а не синът на кмета Йоргаки чорбаджи?

Стилияна понечи да каже какво мисли за характера на брат си, но се въздържа, предпочете да му го спести. И вместо това отговори:

— Да, но ето че патриотите отново се стягат за нещо свято, а народният учител Димитър Георгакев съзнателно е държан настрана.

Добри Чинтулов не беше надарен с външност, дето да накара едно момиче да премалее, ала затова пък в присвитите му зад очилата очи се четеше много топлота и разбиране. А когато след последните й думи се усмихна, на Стилияна се стори, че тази усмивка на широкото му добряшко лице сякаш изпълни стаята.

— Ако това, вашето, не е насилие върху логиката, здраве му кажи! Вие с брат си приемате като предварителна даденост, че родолюбците странят от вас заради баща ви, и от там нататък всичко лепите тухла върху тухла, без дори да помислите, че градежът ви може би е без темели.

— Ще имате ли куража да кажете, господин Чинтулов, че наистина е без темели?

— Не само ще го кажа, но и ще го докажа, драга госпожице. Ала нека първо да се уточним: вярвате ли на думата ми?

— Повече, отколкото на своята собствена.

Той, разчувствуван, й поблагодари с кимване на глава.

— Е добре, тогаз повярвайте ми, че ако изобщо в Сливен се крои нещо против тирана, то никой не е посветил в него не само Димитър Георгакев, а и мен. — Продължително мълчание. — Трябва да призная, че също и моята логика издиша. Аз пък приех като предварителна даденост, че народните труженици непременно ще ме посветят в делата си. А защо, питам ви, са длъжни да ме посвещават? Защо трябва съдбовната им тайна да се знае и от още едного, стар и почти сляп човек, от когото делото им няма никаква полза?

— Напротив, има — обади се Анастасия; която се бе върнала при тях и тъкмо им поднасяше купички сладко. — Хиляди и хиляди са людете, за които е достатъчно името на Добри Чинтулов, за да повярват в правотата на едно начинание, колкото и опасно да е то.

— Благодаря ти, мила. Ти ме караш да вярвам, че животът ми не е преминал напразно… — Той се обърна пак към гостенката. — Вие, госпожице, ми обещахте, че ще приемете думата ми. А думата ми е такава. Според мен засега и все още нищо подмолно не се върши в Сливен. Подир погромите, които последваха гибелта на Левски и заточаването на Узунов, комитетът в града ни не можа да се съвземе от удара и се разпиля от само себе си.240 Но господа чорбаджиите не знаят това. И тъй като се боят и от сянката си…

Стилияна го изслуша, но не се предаде:

— Щях да се съглася веднага с вас, ако не е било това сведение, изпуснало се от устата на Хайдар бей. Щом в Букурещ съществува централен комитет, то положително ще има комитети из Българско. А може ли да се градят комитети в Българско и да не се започне от нашия Сливен?

Добри Чинтулов безпомощно разпери ръце — жестът му показваше, че отново навлизаха в кръговрата на една логика без факти, от който нямаше излизане. Стилияна го разбра и го прие като упрек за твърдоглавото й упорство. Но преди да се почувствува посрамена, притече й се на помощ Анастасия:

— Като ви слушам, и двамата сте прави — рече. — И се лутате, защото през цялото време гадаете, а не знаете нищо със сигурност. Щях да предложа да изчакате, дорде събитията сами ви посочат истината. Но в същото време разбирам и тебе, и бате ти, Стилиянке. И за туй ще дам друг съвет: да се допиташ до още един човек. За брат ми Иванчо си мисля. Напоследък Добри прекалено се откъсна от света, заприличал е на монах-пустинник. Иванчо никога не е бил от баш бунтарите, ала покрай търговията дружи с повече свят. А който дружи с повече свят, повече достига и до ушите му. На мен Иванчо ще се довери, а на тебе и Димитър Георгакев ще повярва. Искаш ли да опитаме?

— Стига господин Чинтулов да няма нищо против…

— Ами че идете — вдигна рамене учителят. И добави тъжно: — Може покрай вас и аз да науча мъти ли се нещо в нашия Сливен.

Половин час по-късно двете жени вече пристъпваха в кантората на Иванчо Желязков; преминала през изпитнята на срещата с учителя, тук Стилияна се чувствуваше къде-къде по-спокойна и самоуверена, пък нали и Анастасия беше до рамото й. Търговецът се изненада от неочакваното — и толкова необичайно — посещение, но без колебание прекъсна другата си работа, отпрати от стаята служителите си и после внимателно изслуша сестра си и Стилияна.

— Снощи бях в метоха, когато поп Юрдан разправи за наученото от Хайдар бей — каза, когато те завършиха. — Също и другото чух, че навярно нашите сливналии няма да стоят със скръстени ръце, когато другаде ще точат ножове и ще леят куршуми. Но това бяха предположения, не и сигурни сведения.

— А ти, бате? — попита го в упор Анастасия. — Ти знаеш ли нещо или не знаеш?

Стилияна забеляза, как ситни бръчици набраздиха високото му изпъкнало чело. Въпросът очевидно го бе затруднил.

— Със срам трябва да призная, че ако се готви нещо в Сливен, аз не съм от посветените.

— Срам? — обади се Стилияна. — Защо срам, господин Желязков?

— Защото, ако беше жив баща ми, той положително щеше да бъде от посветените… дори и сто лазарника да тежаха върху гърба му. Вярно, хората не се крият от мене, но и не се доверяват тъй, както се доверяваха нему. Е, ако се върне Михаил Икономов, както се говори, тогаз невям по̀ ще съм осведомен, но сега…

— Ще рече — тъжно произнесе Стилияна, като се обръщаше към приятелката си, — двамата с брат ми пак ударихме на камък…

Иванчо Желязков внезапно се пооживи:

— Питая дълбоко уважение към вас и Димитра Георгакев, госпожице. И разбирам чувствата, които ви терзаят. Сега ми хрумна, че заради уважението ми и заради вашите чувства все пак мога да сторя нещо.

— Какво, бате? — поощри го Анастасия.

— Да говоря с едного, който, вярвам, със сигурност ще знае гласи ли се нещо в Сливен или не. И ако се гласи, ще го придумам в комитета да не слагат на една везна Йоргаки чорбаджи и децата му. Не, не, не питайте към кого ще се обърна — това е негова тайна, не моя. Аз само обещавам, че най-много до ден-два ще го намеря и ще говоря с него. И сетне чрез сестра ми ще обадя наученото вам, госпожице Георгакева, или направо на даскал Димитър, ние се имаме с него.

Стилияна се поколеба — нравите все още не позволяваха жена да се ръкува с чужд мъж, особено пък ако тази жена, дори и да е на години, е неомъжена. Но после си отговори сама: а мигар самото й идване тук бе допустимо от нравите? И като надви смущението си, тя подаде ръка. Иванчо Желязков я стисна силно, по мъжки.

5.

Иванчо Желязков се изненада: откъде ли се е намерил по никое време тук, на Асеновския боаз, един турски офицер, при това сам, без охрана? Още си задаваше този въпрос, когато другият, изглежда, го забеляза, понеже спря да го дочака. И докато го приближаваше, Иванчо разпозна ситно къдравата брада и гърбавия нос на Хюсеин бей. От това изненадата му не намаля — какъв ли дявол ще да е накарал миралая на държавната фабрика да си остави работата и задълженията, за да тръгне на гезме по стръмнините на балканските пътеки? Беят очевидно си задаваше съвсем същия въпрос за него, защото, докато се здрависваха (точно така: здрависваха се по европейски, а не се поздравиха с теманета), в маслинените му очи можеше да се прочете искрено удивление. Ако останеше на Иванчо, навярно щеше да премълчи учудването си и да заприказва за времето или за ланския сняг. Потурченият арменец обаче се оказа по-искрен от него:

— Къде насам, Желязков челеби? — запита направо. — Не можех да си представя, че един виден сливенски търговец ще си зареже кантората в четвъртък следобед, времето на най-оживения алъш-вериш, и да излезе на разходка в планината…

— Съклет, миралай бей, само пусти съклет — храбро излъга Иванчо. — Преуморих ли се напоследък, или просто ме е стегнала шапката, ала…

— Имах честта да познавам баща ти. — В черната брада на арменеца грейнаха два реда ослепително бели зъби. — Как ли щеше да се сащиса той, Фабрикаджията, ако научеше, че синът му в светъл делник е излязъл да си разхожда съклета?

Търговията бе научила Иванчо Желязков на дипломатичност във воденето на разговорите. Благодарение на това той съумя хем да не замълчи, хем нищо да не отговори:

— Фабрикаджията щеше двойно да се сащиса — каза със смях, — ако разбереше, че в тази ненавременна разходка синът му е срещнал не друг, а неговия заместник във фабриката…

— А, моето той щеше да одобри. Саръиваноглу и съдружниците му са ни конкуренти, Желязков челеби. Нали знаете що значи думата конкуренти? Е, да, естествено, вече конкуренция има и при вас, базиргяните… Та човек трябва да следи какво вършат конкурентите, челеби.

Увлечени така в сладки приказки, двамата извървяха пътя до фабриката на „Саръиванов и Сие“. Вероятно ги бяха забелязали отдалече и бяха предупредили за тях, понеже едва приближиха до маазите в подножието, когато Кювлиев, разтопен от угодливост, почти изтича насреща им. Ах, как не бил уведомен отнапред, за да се приготви!… Не, Стефан Саръиванов го нямало, сутринта заминал към Жеравна и Котел да купува вълна. Но нищо не било това, той, Тотьо Кювлиев, щял да ги посрещне според силите си. И прочие, и прочие. Докато го слушаше, Иванчо се запита какъв ли процент от тази любезност щеше да се лее по Асеновския боаз, ако беше дошъл сам. И не можа да си отговори…

Както и подобаваше за случая, Кювлиев най-напред ги покани в „канцелярията“. Навярно знаеше привичките и вкусовете на миралая, понеже на масичката се появиха стъкленица изискан френски коняк и три тумбести чаши. Но за негова изненада Хюсеин бей поклати глава:

— Да оставим коняка за по-нататък, Тотьо ефенди. Нали е речено: първо работата, после удоволствието.

Иванчо Желязков се заслуша. Той не бе повярвал на одевешните приказки на арменеца, пък виж, то комай ще излязат истина?!

И действително излязоха истина — на въпросите на Тотьо Кювлиев миралаят отговори така: нали падали бир парче колеги, та той, управителят на държавната фабрика, дошъл да се позапознае с работата им и да понаучи нещо, да помогне в друго. Като чу това, фабрикантинът се почеса по врата: щом Хюсеин бей искал да се запознае по-основно с фабриката, добре било да повикат и третия от съдружниците, Боян Боянов, който все още бил устабашия, та никой по-добре от него не познавал нещата. После от кумова срама запита и него, Иванчо, за целта на посещението му. Но тъй като същинската цел на Иванчо беше да се види именно с Боян Силдаров (той все още не можеше да свикне с това изкуствено „Боянов“), задоволи се да повтори онова, което каза по пътя на миралая — че ей така, излязъл на разходка, — но дипломатично добави „и да направел дружина на Хюсеин бей“.

Проводиха за Боян и появяването му предизвика кисела гримаса върху лицето на Кювлиев — устабашията не си бе дал труда да се преоблече и да се яви пред миралай бея в по-представителен вид, а бе дошъл в работните си дрехи, достатъчно обилно „украсени“ от конци и фъндъци вълна. Иванчо Желязков забеляза кривата гримаса на Тотьо, но забеляза и друго — противно на него Хюсеин бей остана видимо доволен от „каяфета“ на устабашията. Досети се за причината: външният изглед на Боян издаваше човек, който не е изпъвал крака в „канцелярията“, а се е трудил с двете си ръце край дараците и становете.

Задачата да разведе управителя на държавната фабрика Боян прие като всяка друга — без цупене, но и без изкуствено въодушевление. Когато тръгнаха на обиколка, Иванчо се присъедини към останалите трима, само защото не намери удобен повод да откаже. Ала не съжали: наистина той нямаше познанията и тънката наблюдателност на Хюсеин бей, та не всичко от разговорите и поисканите обяснения разбра, но му беше приятно да слуша разказа на Боян. Не толкова за съдържанието му (беше изпъстрен с много думи и понятия, които му бяха чужди и неясни), колкото за начина, по който говореше Боян — виждаше се, че той бе вложил сърцето си в градежа и уреждането на фабриката, та разказваше за нея не с хладна описателност, а с любов и нежност като за свидна рожба. Изобщо Иванчо Желязков обичаше да присъствува, когато разговарят истински познавачи от някой занаят, пък до него имаше двамина — Хюсеин бей и Боян, — които бяха точно от този вид.

Особено дълго се застоя Хюсеин в отделението, където с грохот тракаха становете. Полюбопитствува за всеки най-малък чарк — от колелото, което пренасяше силата на водата, до последното пиронче на ткалата. Гледаше, пипаше, изучаваше, а чернобрадото му лице се разтегляше във все по-широка и все по-странна усмивка.

— Кому поверихте уредбата на фабриката? — попита той Кювлиев, като се мъчеше да надвика безподобния шум в отделението.

— На негова милост. — Фабрикантинът показа към Боян. — Той прие да стане устабашия още докато се градяха темелите.

— И сега е ваш ортак, нали? С какъв пай?

— Една шестина, бей. Една шестина за него, две за мене и три за Стефан.

— Да кажеш на Стефан Саръиваноглу — продължи едновременно да се усмихва и да крещи потурнакът, — че трябва да му увеличите пая. Да стане поне колкото твоя, ако не и колкото Стефановия.

Този път нямаше непонятни думи, ала Иванчо Желязков пак не проумя този разговор. Той помнеше, че Боян бе влязъл във фабриката с две голи ръце и без никакъв капитал, та не разбираше защо според миралая трябва да получава наред с истинските съдружници. И по-късно, когато се върнаха в „канцелярията“, беше тайничко благодарен на Тотьо Кювлиев, че зададе точно този въпрос.

— Да мога да кажа на Стефан защо даваш този акъл, бей — обясни.

Предишната странна усмивка отново разкри седефените зъби на арменеца.

— Защото фабриката ви е образец на хитрина и тънка пресметливост, Тотьо ефенди. В сегашния си вид тя не е точно индустрия, а по-скоро усъвършенствувана манифактура… ако разбираш какво значи тази дума. И като манифактура тя не може да сподели, хм, превратната съдба на „моята“ фабрика, която девлетът дължи на бащата на тук присъствуващия Иванчо челеби. Защото кой ще тръгне да одържавява една манифактура? Ами че то е почти все едно да одържавяваш становете по собите и херодаите на половината сливналии… В същото време фабриката е и така измайсторена, че, хм, стига да няма съвършено никаква опасност от одържавяване, само за два месеца и с двеста-триста хиляди гроша тя ще се прероди в истинска съвременна индустрия. Този акъл и тази хитрост трябва да се заплатят, ефенди.

Смътно подозрение се мярна в съзнанието на Иванчо Желязков. Аха, ето каква била причината, довела тук миралая: той е видял хитруването на Боян и тъй като знае как с двеста-триста хиляди гроша фабриката би станала годна за одържавяване… Същото, изглежда, бяха помислили Тотьо и Боян, понеже лицата и на двамата видимо побледняха. Промяната в тях не остана скрита и за Хюсеин бей, защото той подхвърли шеговито, показвайки с очи към Боян:

— В цялата империя навярно аз съм единственият, който може да забележи чалъмите на негова милост. Но аз имам един голям кусур, Тотьо ефенди — пийна ли малко коняк, мигом забравям, каквото съм забелязал. Тъй че я капни в чашите…

Кювлиев толкова трескаво побърза да изпълни подканването му, че напълни чашата до самия ръб. Хюсеин бей направи недоволна гримаса — той, възпитан във Франция и Белгия, много добре знаеше докъде налива коняк в чашите истинският познавач.

— Излишно беше, ефенди — каза с нотка на разочарование. — Аз не минавам за мюзевирджия. Пък и не беше това целта на гостуването ми.

— А каква беше целта, бей? — намеси се в разговора Иванчо.

— Точно каквато ти я казвах по пътя, Желязков челеби. Да видя с очите си какво и как вършат съперниците ни. Защото, стига да иска, устабашията ще може да ми отговори… както преди години би ми отговорил Добри Фабрикаджията, мир на праха му. — Той отпи от коняка и хвърли въпросителен поглед към Боян. — Може ли?

— Заповядай, бей ефенди. Нямам какво да крия от тебе.

— Ще започна с един много страничен въпрос. Одеве, когато Тотьо ефенди наливаше коняка, ти направи знак, че не искаш. Защо?

Боян сви рамене; бяха здрави, масивни, силдаровски рамене.

— На работа съм, бей. Има време, отредено за работа, има и време, отредено за почерпка. Каращисаш ли ги, разваляш и двете.

— Така и предположих — кимна с разбиране миралаят. И сякаш за да подчертае, че за него не е време за работа, сръбна още една съвсем малка глътчица от питието. — Та да си дойдем на думата — каза. И се наведе напред над коляното си. — Отдавна имах самочувствието, че зная всичко за платнопроизводството, пък напоследък се препъвам. И аз, и ти произвеждаме плат. Вълната е еднаква. По отношение на машините ти си, речи го, един век зад мене. И би трябвало също и платът ти да е един век назад от моя. Но като ги изложим един до друг на сергията, само луд или сляп ще предпочете моя пред твоя. Твоят е мек, равен, без нишки и възли, докато моят… С една дума, ти обръщаш с краката нагоре всяка закономерност и със сукното си забиваш моето сукно в земята. Защо? Как го постигаш, Боян ефенди? Защо дори аз, ако ще си шия нова униформа, ще си купя от твоя, а не от моя плат? Къде е разковничето на твоя успех? Или на моя неуспех, както искаш го наречи?

— Мисля, че мога да ти отговоря, бей ефенди. В държавната фабрика ти имаш машини, и то от най-добрите, това е вярно. Ала и най-добрите машини се управляват от човешка ръка.

— Искаш да кажеш…?

— Да. Нашите работници тук ние подбираме измежду най-опитните абаджии на Сливен и казата. Хора, дето носят опита на десет поколения тъкачи. И дето работят не само за гюндулука, а и за името си. И на предците си за името. Докато твоите работници, бей…

Той се запъна, но миралят го поощри:

— Карай, карай. Дошъл съм за истинската истина, а не за полята с шуруп като кадаиф.

— Навремето Фабрикаджията работеше само с българи, които си разбираха занаята. Когато го напъдиха, половината от тези българи също оставиха фесовете с чилинчетата и напуснаха. Впрочем и аз бях от тях. Надойдоха мюсюлмани, полакомени от добрата плата и лъскавата униформа. Да, ама те разбираха от станове и тъкане точно толкова, колкото и от карането на трен. А вместо да си плюят на шепите и да учат занаята, те си посвещаваха времето да се държат като господари с рая към останалите във фабриката българи. И като им направиха живота черен, те, българите, малко по малко се разотидоха. И какво е сега положението във фабриката? Там са само правоверни, ала събрани от кол и въже. Пък се оправят с хубавите ти машини според нашата поговорка: „Разбрала ми свиня от кладенчева вода.“ Но платът върху сергията на търговеца или върху тезгяха на терзията не говори за вярата на майстора си, а за майсторлъка му. Е, това е невям разковничето, бей, за което се интересуваше.

Сигурно имаше истина в тези думи, но имаше и много дързост. Иззад присвитите си клепачи Иванчо Желязков с любопитство се загледа в миралая. Какво щеше да види в тях Хюсеин бей? Истината или дързостта? Беят не го остави да гадае дълго:

— Благодаря ти, Боян ефенди — произнесе той с уважение. — И ще ти призная нещо. Не искам да изглеждам като котка, която пада винаги на краката си, ала твоите разсъждения не са ми напълно чужди — бивали са случаи и аз да стигам до тях или до тям подобни.

— Тогаз излиза, че няма за какво да ми благодариш, бей.

— Благодарността е за прямотата. Защото истината ти е пиперлия, а ти я каза без заобикалки, с рога напред, на един мюсюлманин и при това забитин на падишаха.

— Аз не я казах на мюсюлманина и забитина, а на човека Хюсеин бей. Онзи човек, който отпусна емеклилик на Добри Желязков Фабрикаджията, а в конака никога не се е поколебавал да вдигне дума в защита на онеправданите българи.

Двамата се поклониха един на друг. Иванчо Желязков си каза, че този мълчалив жест говореше много повече от хиляда думи.

Повторно предложиха коняк на Боян, но той отново отказа и с някакво смотолевено извинение тръгна нататък, където свистяха каишите и глухо тропаха становете. Иванчо промърмори едно оправдание, не по-ясно от Бояновото, и се измъкна подир него. Застигна го и там, в двора на фабриката, го заговори. Онова, което му каза, в общи линии повтаряше чутото от Стилияна Георгакева и от сестра му Анастасия, само звучеше по-спокойно и делово, по мъжки.

Боян го изслуша внимателно и ъгловатото му лице се разтегли в приветлива, но в същото време свидлива, чисто силдаровска усмивка.

— Абе думах си аз, че човек като тебе, нито без време ще тръгне на разходка, нито ще си зареже работата, за да завърти опашка на Хюсеин бея, ама не ми идеше на ум, че баш за мене си поел насам.

— Нали от памтивека сме приятели, трябваше да се сетиш…

— Може би щях да се сетя, ако бях дочул за тези чудновати приказки на мютесарифа. Но ние тук сме малко като отшелници, знаеш. И вестите стигат до нас, едва след като хубавичко отлежат в низината.

— Може да ме повикат — подкани го Иванчо. Това означаваше „Хайде да си дойдем на думата“ и Боян го разбра.

— Като че напразно си бъхтал пътя до тука, Иванчо. И коняк не пи, и отговор на въпросите си няма да получиш. Жалко! Не за разходката ти казвам това „жалко“ — за сина и дъщерята на Йоргаки беше то. Надраснали са те и богатството на баща си, и проклетията, и еветчилъка му — заслужаваха нещо по-добро за благородството си. Нали разбираш: едно е да си издънка примерно на Георги Силдаря, друго — на Йоргаки Чорбаджи. Когато сладък плод се роди от дивачка или от киселица, той трябва да се спастря като златната ябълка от приказките.

— Не ме убеждавай, нали за това съм тук. По-скоро ми кажи какъв ответ да им дам, на златните ябълки.

Боян извади пунгия с тютюн и тънка хартия и сръчно си сви цигара.

— Моето положение в народните работи е много особено, Иванчо. Бивал съм на събрания на революционния комитет, познавах се и съм говорил очи в очи с нашия светец Левски, царство му небесно, но никога не съм бил член на комитета. Мисля си, от уважение към баща ми ме канеха, не заради някакви мои дарби или заслуги. Разбираш ли? Членовете на комитета нямаха тайни от мене, но и не ме брояха за един от своите. Нещо като близък съмишленик, а не член, такова беше моето положение.

— Близък съмишленик, от когото нямат тайни — е, чини ми се, че наистина съм потропал на добра порта.

— Не забеляза ли, че ти говорех в минало-бешало време? До преди три години, когато Дякона още плетеше тайната мрежа в Българско. — Боян запали и вдъхна няколко пъти от лютивия дим. — Според мене или комитетът се разсъхна със смъртта на Левски, или ако съществува, вече не ме броят за близък съмишленик, от когото нямат тайни.

— Дявол да го вземе! — изруга Иванчо. — Тъй ми се искаше да помогна на Димитър и Стилияна… Пък и повярвах, че щом в Букурещ има централен комитет, не може в нашия Сливен да няма…

— Защо не попиташ даскал Добри? — прекъсна го Боян. — Той е по-стар от нас, но комай винаги по̀ е бил по народните работи.

— Не ти ли казах, че първом са се допитали до него? Но този път и Добри Чинтулов не е могъл да направи нещо за тях, да им подаде ръка в благородния порив.

Известно време Боян пуши мълчаливо, после рязко захвърли цигарата и я размаза с пета.

— Като че се сетих към кого да се обърнем. — Той спря едно минаващо чираче и му нареди да повика някой си Стефан. — Грешката ни е, че в подобни случаи все търсим старите. Добри Чинтулов, баща ми, поп Юрдан… Докато народните дела се облягат главно на плещите на младите, онези, които се сражават с тирана по чукарите на Стара планина.

Още говореше, когато към тях приближи един момък — висок и снажен хубавец с открито лице, широки плещи и тънък кръст.

— Стефан, син на Серт Коста — представи го Боян. — От два-три месеца е при нас и комай скоро ще напредне във фабрикаджийство.241

Момъкът не каза нищо, но пролича, че похвалата го поласка. А после все така мълчаливо изслуша и въпросите.

— Съжалявам, майсторе — рече, — но не мога да ти отговоря.

— Не можеш или не искаш?

— Не биваше да ме питаш така, майсторе. Дори да не си забелязал почитта ми към тебе, сигур помниш, че дължа живота си на баща ти. При това и двамата имате име на най-добри патриоти. Е, ако знаех нещо, щях ли да го скрия от тебе и от сина на твоя баща?

Иванчо Желязков оцени умния отговор на младия човек, но иначе не скри съжалението си, че още една врата се затваряше пред него.

А в същото време Боян продължи да пита:

— Значи ли това, че в Сливен няма революционен комитет?

— Ако има, аз не съм от посветените в делата му. Но повече ми се струва, че няма комитет, майсторе. Другарувам с хора, които отдавна са в народните работи, познавали са Левски, били са и в нявгашния комитет. Ние бистрим политика, ослушваме се какво се върши в Букурещ и из Българско, заканваме се на султана, ала няма нищо… няма нищо…

— Организирано — подсказа Иванчо Желязков.

— Да, няма нищо организирано. Тъй мисля аз. — Стефан Серткостов отново помълча. — Все пак мога да ти обещая нещо, майсторе.

— Думай да чуем!

— Когато се събираме с моите другари, ще съобщя за желанието на даскал Димитър и на сестра му да бъдат полезни. Ще предам и вашата препоръка, твоята и на господина Желязкова. Защото искам да ви река, че в кръжеца ни вашите имена се тачат от всички.

— Е, слава на Бога! — възкликна Иванчо. — Не изпълних кой знае как поисканата ми услуга, но все пак няма да се върна с празни ръце…

Откъм „канцелярията“ го повикаха — Хюсеин бей го чакаше, за да се приберат заедно в града.

6.

Стефан Серткостов бе налучкал истината: всъщност от 1873 година насам комитетът не съществуваше, нямаше дори революционна група, както разбираше това понятие Апостола, а само някои от предишните комитетски дейци и неколцина по-млади около тях се събираха отвреме-навреме, псуваха тиранията и мечтаеха за битки, славна смърт и победа, но всичко свършваше дотук. Липсваха предишната трескава подготовка, купуването на оръжие, писмата с тайнопис, кръстосването на казата от куриери; имаше само недоволство и непримиримост, но кога е бивал Сливен без тях? Тази дрямка в средите на революционните дейци навярно не бе останала незабелязана от турските шпиони, а чрез тях — и от властта, защото в града не се усещаше и помен от предишното напрежение, от нуждата да се спазват строгите правила на съзаклятието. И сбирките, за които бе споменавал Стефан, отдавна вече бяха загубили от тайнствеността си; наскоро Нено Брадата казваше с тъжен хумор, че вече можели да се срещат и разговарят в църковното кафене, никой от околните нямало да им обърне внимание…

И точно по тази причина беше някак неочаквано, почти необикновено, когато съвсем „по старому“ от ухо на ухо премина вест: народните дейци се свикваха на събрание. Изненадващо беше и друго — починът бе дошъл не от някой от по-личните членове на нявгашния комитет като например Михаил Икономов (той преди петнадесетина дни се бе прибрал от Шумен), Димитър Топалов или Нено Господинов, а от комитетския „пощар“ Михал Стоенчов, който, общо взето, винаги бе оставал на втора линия и в сянката на учените даскали и преуспелите занаятчии и търговци. Тъй или иначе в тази неделна привечер през юли в читалището се събра доста народ. От първооснователите на комитета тук бяха Икономов и другият учител Иван Ханджиев, двамата Димитровци — Събев и Топалов, също Нено Брадата, Кондю Кавръков и, разбира се, Михал Стоенчов. На поканата се бяха отзовали и двамина приобщени по-късно — лекарят Начо Планински и изкусният златар Димитър Кукумявков, който се бе преселил неотдавна в Сливен от Варна, ала иначе бе тукашен човек, от Градец, — както и трима-четирима от най-младите, наричани на подбив „чираци в народните работи“; за най-изявен или поне най-непримирим от тях минаваше Стефан Боянов, деветнайсетгодишният син на Боян Боянов и внук на Бяно Абаджи.

Насядаха кой къде намери и разговорът започна от само себе си:

НЕНО БРАДАТА: — Тю да му се не види макар, откога не ми се беше разигравала така кръвта в жилите! Да знаеш, Михале, ако си ни пратил за зелен хайвер, отсега ти давам опрощение — стига ми, дето пак се почувствувах човек и българин, а не товарно добиче.

ДИМИТЪР ТОПАЛОВ: — Щом ни е повикал Михал, трябваше да речеш „да гоним Михаля“, а не „за зелен хайвер“.

ИВАН ХАНДЖИЕВ: — Аз пък се приготвих за нещо сериозно. Мислех си — има святи дела, с които майтап не бива.

МИХАЛ СТОЕНЧОВ: — Прав си, даскале. Както не можеш да се поглумиш с някого, като му речеш „Детето ти се уби“, тъй и… С една дума, няма гонене на Михаля, няма зелен хайвер.

МИХАИЛ ИКОНОМОВ: — Казвай тогава без повече встъпления.

БЯЛ ДИМИТЪР СЪБЕВ: — Наистина казвай, не ни мъчи повече. Зазяпали сме те така, сякаш ще ловим халвата по Заговезни…

МИХАЛ: — Имам сигурна вест. Предаде ми я Димитър Поптодоров.

Д-Р ПЛАНИНСКИ: — Извинявайте, но кой е този Димитър Поптодоров?

НЕНО БРАДАТА: — За Георги Икономов чувал ли си, докторе? Един от най-личните народни дейци на Сливен? Да? Е, Димитър е негов братец — едничкият от семейството на дядо поп Тодор, който не се пресели в Русчук.

МИХАЛ: — Хаберът е анджък от Георги. Сега слушайте хубаво. Бил наш Георги в Ески Заара заедно с още двоица апостоли. Тъй, тъй, не измислям — тази дума бил казал Георги, апостоли. Други пък апостоли кръстосвали навред от двете страни на Стара планина. И щом се привърши беритбата… (кратко драматично замълчаване)… ще се вдигат на оръжие.

КОНДЮ КАВРЪКОВ (прекръства се): — Ох, свети Боже, най-сетне…

МИХАЛ: — Този път щяло да бъде или свобода, или смърт юнашка. И Георги ни известява: да не сме оставали на опашката и да се стягаме за септември.

СТЕФАН БОЯНОВ (буйно): — Септември?! Че кой ще ти чака септември?

ИКОНОМОВ: — По-кротко, момче, по-кротко. Говорим за бран на живот и смърт, не за пехливанлъка по панаира — бързането сега е по-гибелно от чума. (Към Михал Стоенчов:) Само това ли ти предаде Георгевият брат, адаш?

МИХАЛ (гневно): — „Само това“, „само това“!… Че малко ли ти се види, даскале? Народът най-сетне ще се вдига за свобода или смърт юнашка, пък ние — „само това ли“…

БЯЛ ДИМИТЪР: — Казаха ли ти го, даскале?

КОНДЮ: — Абе няма какво да умуваме. Да се разотиваме по домовете и да стягаме цървули, котки242 и вулии, че ей тези сини скали нас чакат.

НЕНО БРАДАТА: — И да прегледаме пушките, що от две години сме изпокрили в избите или под керемидите на покривите. В каквито и намазнени парцали да сме ги увили… (Понечи да стане, но с изненада забеляза, че може би с изключение на най-младите никой не се готви да последва примера му. Учудено:) Ама вие какво бе? Да не се заловите да умувате, докато другите вече ще леят кръвта си в Стара планина?

ТОПАЛОВ: — Почакай, Нено. До септември има бая време, ще смогнем и за цървулите, и за пушките.

ХАНДЖИЕВ: — Бързането е оправдано само когато се гонят кози в Балкана. Не виждам какво ще загубим, ако отделим половин-един час време за изясняване и уточнение.

МИХАЛ: — Винаги съм знаел аз, че учена глава бунт не прави. На нея дай — как беше? — изясняване и уточнение. Но… Хайде да оставим другите да бият гаджалина, пък ние да се уточняваме.

ИКОНОМОВ: — Казваш го на подбив, ала аз ще се възползувам от поканата ти, адаш. Защото наистина има едно-две неща, които ме смущават.

КОНДЮ (подигравателно): — Като например?

ИКОНОМОВ: — Като например самото съобщение от Георги Икономов. Ще се вдига всенародно въстание, бил съобщил той. И апостоли обикаляли по четирите краища на България да стъкмяват въстаническата войска. Е, приятели, не ви ли се вижда малко чудно, че другаде шетат апостоли, пък тук, именно тук, в бунтовния Сливен, не е наминал пратеник на БеРеЦеКа да каже: тъй и тъй са приготовленията, такъв и такъв е планът за въстанието…

Д-Р ПЛАНИНСКИ (вметва): — Да попита с колко хора и с колко пушки разполагаме.

ИКОНОМОВ (продължава): — … да разпореди накъде да се отправим ние и що да вършим, ами са се задоволили с една устна приказка, дори ей толкав знак не е пратен, колкото да знаем, че туй не е хвърчаща дума, а заповед на единно и върховно началство?

НЕНО БРАДАТА (неуверено): — Михал комай ще излезе прав за учените глави…

БЯЛ ДИМИТЪР (кисело): — Друго, даскале? Нали думаше, че „едно-две“ неща те смущавали. Кое е „две“-то?

ИКОНОМОВ: — Ами да речем подготовката ни. Колко войници можем да вдигнем ние? Десетмината, които сме тука? И още толкова или още пет пъти по толкова? С петдесет души ли ще завардим Котленския проход и Демир капия? Пък нали войната не е само да се вардят проходите, а трябва да се преминава и в напад? Със същите петдесет души ли ще поемем към Цариград, за да изритаме Абдул Азиза от сараите му?

КОНДЮ: — Абе, даскале, защо не си го признаеш, че те е шупе?

ИКОНОМОВ (за пръв път повишава глас): — А защо да не ме е шупе? Онзи, който залага живота си, следва да знае, защо го прави. Кажете ми, ама с пълна сигурност ми го кажете, че умра ли аз, свободата ще дойде, и кълна се в Бога, ще отида посред Машатлъка и без да ми трепне ръката, ще се наръгам в сърцето. Но да се пиша бунтовник и да хвана Балкана, само колкото да ми ръждясат петалата някъде по чукарите, това, виж, не съм съгласен.

МИХАЛ (предизвикателно): — Някой друг да мисли като даскала?

ТОПАЛОВ: — Например аз. Може да го знаете, че аз Икономова много-много не харесвам, не мога и да му простя, че в седемдесет и трета се измъкна от Сливен като пръдня из гащи, ама сега му давам право. Въстание не се вдига току-така. Още Левски — нека пребъде името му! — казваше, че за смъкването на робията са нужни хора, уредба и оръжие. С хора ли можем да се похвалим ний, или с уредба или оръжие?

ХАНДЖИЕВ: — Като се отвори дума за Дякона, та ще повторя друго. Помните ли, когато след Арабаконашкото приключение дойде от Букурещ подкана ли, заповед ли, както искаш го назови, тозчас да се вдигне всеобщо въстание? Как обаче постъпи Левски? Той отговори на БеРеЦеКа: народът не е готов, не съм съгласен да се дават безсмислени жертви. А ние днес сме далеч по-малко готови, отколкото в седемдесет и втора…

КОНДЮ (гневно): — И какво? Да оставим нашите братя в Железник и другаде да умрат за свободата, пък ние да стоим на завет, а?

ТОПАЛОВ (още по-високо): — Защо тогаз не признаеш, че ни каниш не на борба за свобода, а като добичета за салхана?

МИХАЛ (крещи срещу него): — Млък, сархош със сархош! (Към останалите:) Който мисли като тогова пияницата, той не е българин и отечестволюбец, а черна душа и подлец!

ИКОНОМОВ (хрипливо и дрезгаво като при най-голяма възбуда): — Не позволявам нито лични обиди, нито своеволни преценки кой е отечестволюбец и кой — подлец. (Към Михал Стоенчов:) — Кой си ти бе, че ще ставаш съдник за родолюбието на другите?

НЕНО БРАДАТА: — А ти пък кой си бе, че ще позволяваш или няма да позволяваш едно или друго?

За няколко минути в стаята на читалището се възцари незапомнена олелия. Всеки викаше срещу всеки, разнасяха се ругатни и закани, вдигаха се заплашителни пестници.

БЯЛ ДИМИТЪР (като сполучва да надвика всички): — Чакайте! Млъкнете! Престанете с тази гюрултия!… (И когато успява да въдвори малко тишина и спокойствие:) Явно е — помежду ни няма единомислие. Вместо да се хокаме един-друг, да се обиждаме и смразяваме, ето що ще предложа. Които са на един ум с даскал Икономов, нека да си отидат миром. Които обаче са за въстание ведно с ескизаарци — не крия, че аз съм измежду тях, — да останат тук, за да обсъдим работата и да решим как да действуваме. Съгласни ли сте?

Кратко смълчаване. После Михаил Икономов, нали току-що го бяха посочили като предводител на несъгласните, стана и демонстративно, без да се сбогува, напусна стаята. След съвсем късо колебание го последваха също Димитър Топалов, Иван Ханджиев и д-р Начо Планински. По-малко от половината бяха те, пък с излизането им читалищната стая сякаш изведнъж опустя. Останалите се гледаха с явно смущение.

КОНДЮ (неопределено): — Е, такива ми ти работи.

НЕНО БРАДАТА (не съвсем убедено): — Не бяха прави учените глави. Народът е приготвен за въстание и аз мога да го докажа. Знаете ли що ми донесоха верни хора неотдавна? Димитър Георгакев и сестра му Стилияна искали ние, дето сме се посветили на народното дело, да сме известени, че са с нас на живот и смърт и молят да им се даде да помагат. Е, кажете сега: щом децата на човек като Йоргаки чорбаджи са готови да се опълчат против султана, какво да речем за останалия наш буден и свободолюбив народ?

МИХАЛ: — Чедата на Йоргаки не стоят сами в навалицата. Нали кираджийството ме праща по какви ли не друмища, много народ виждам и много нещо научавам. Напоследък ми разправяха за синовете на Кутьо Ганчев. Три момчета, ако ги помните. Майка им, като овдовя, ги проводи за отглеждане при богат роднина в Плоещ.

КОНДЮ: — Помня ги, разбира се. Ами че Димитър, най-големият, замина само преди две-три години.

СТЕФАН БОЯНОВ: — В седемдесет и първа. Не се чудете, че и аз, младият, ги зная. Зер Димитър, Андон и Ганчо са ми роднини, първи братовчеди. Тяхната майка и моят баща са брат и сестра.

МИХАЛ (след късо объркване): — Е, майка им ти е роднина, не и баща им, покойният, ще понесеш да изслушаш някоя горчива истина за него. Че чорбаджи Кутьо Ганчев беше най-обикновен еветчия — да имаше колай, черга пред краката на гъжвалиите щеше да стане. А за синовете му дочувам, че всичките били най-верни отечестволюбци и имали уважението на хъшовете във Влашко. Дори на таквиз, които са били под байрака на Панайот Хитов, на дядо Желю или на Филип Тотю.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Ако е за подобни примери, аз пък мога да ви посоча братя Газибарови. Стига да рече да нареди алтъните си един до друг, баща им сигур ще проточи една редица от Сливен до Божи гроб, пък те хич и не се лакомят по богатство, а носят в сърцата си най-чисто родолюбие243. Но там е работата, че това не значи нищо особено. Димитър и Стилияна Георгакеви, братя Кутеви, братя Газибарови не стигат да стъпчем полумесеца. Не можех да понасям дърпането на даскалите, ала трябва да имаме сили да погледнем истината в очите. И да си признаем, че относно готовността на народа за въстание, те имаха право.

ДИМИТЪР КУКУМЯВКОВ: — Благодаря ти, адаш. Благодаря ти от сърце. Защото на мен, нали съм росен-пресен между вас, не ми стигна куражът да тръгна с… — как ги нарекохте? — с учените глави, нито изобщо да издигна дума в тяхна защита, ала вътре в себе си усетих смут.

НЕНО БРАДАТА: — Е, разгеле, чухме и твоя глас, ами поне продължи. Какъв е този твой смут, Димитре?

КУКУМЯВКОВ: — Да си храбър, туй не значи да си сляп и безразсъден, тъй мисля аз. А ако не сме слепи, трябва да си го признаем от сърце: Турция може да клони към залез, обаче голям глупак ще е онзи, който ще я сметне за хилава и готова ей тъй, при първата пушка, да вдигне ръце. Турция може да сбере под зеления си байрак много стотици хиляди войска, приятели. И то войска не с шишанета и пищови, а с белгийски пушки и с немски топове. Безразсъдство и самоубийство ще бъде да се очаква, че развеят ли се два пряпореца — в Ески Заара и тук горе, на Куш-бунар — и султанът ще търти към Анадола, пък везирите му ще коленичат пред нас: сакън, ето ви свободата, само ни пощадете.

КОНДЮ (замислено): — Искаш да кажеш… (С внезапна злъч:) Е, що, да се примирим с робията, това ли искаш да кажеш?

КУКУМЯВКОВ: — Не ме обиждай. Ако мислех така, изобщо нямаше да съм между вас. Зер аз сам ви потърсих, без да ме калесвате… Не, друго исках да кажа. Един български юнак аз не го давам за двама турски бабаити. Ала ако искаме да разчитаме на успех в едно въстание, ние трябва да подготвим толкова войска, колкото е Абдул-Азизовата, пък юначеството ни да навакса по-бедното ни и по-вехто оръжие. Това е!

МИХАЛ (нацупено): — Не е по врат, ами по шия… Каза го по-засукано и по-милаим от даскалите, ала е на един акъл с тях. И сигур е останал тук като тяхно ухо…

БЯЛ ДИМИТЪР (срязва го): — Стига и ти, Михале! „Тяхно ухо“… Като не мислят като нас, туй не значи, че даскалите са предатели или наши врагове, та чак шпионин да си оставят помежду ни. (Продължително мълчание.) Изпокарахме се с онези, обаче трябва да им направим евалла за онова, за което имаха право. А че за доста неща имаха право, туй си е ясно като бял ден. И за чудноватото заобикаляне на апостолите покрай Сливен, и за неподготвеността ни, и за силата на турската царщина…

НЕНО БРАДАТА: — Възгеч бе, Димитре! И ти ли ще подвиеш опашка?

БЯЛ ДИМИТЪР: — Опашка аз няма да подвия, но няма да се пиша и слепок в човешки образ. Да си признаеш грешката, туй е почти толкова достойно, колкото и сам да я откриеш.

КОНДЮ (почесва се по врата): — Не остава друго, освен до времето, когато ще се люшне голямото хоро, да се опитаме да възродим онова, що беше подготвено и узряло, докато още Дякона кръстосваше поробената ни татковина.

БЯЛ ДИМИТЪР: — И да съобщим всичко от игла до конец на Георги (той очевидно говореше за Георги Икономов) и на другите, хм, апостоли в Ески Заара. На колко хора от Сливенската каза могат да разчитат, с колко и какво оръжие разполагаме и тъй нататък.

НЕНО БРАДАТА (сърдито): — Пък и да им поискаме сметка защо аджеба другаде са отишли апостоли, пък тука пратиха само един хвърчащ хабер… дето може да е сигурен, ама може и да е бошлаф…

Известно време те се уточняваха за предстоящата си работа. Разделиха околността — от Котел на север до Ямбол на юг — на части и определиха хора, които да проверяват готовността на родолюбците. По-нататък решиха да поправят една явна грешка на ескизаарци: щом те, уж божем апостоли и ръководители, не се бяха погрижили да държат связ (така се казваше тогава) със сливналии, то сливналии да проводят при тях представител (нарекоха го „постоянен делегат“), който да следи за подготовката и насрочването на „сватбата“ и да праща навременни съобщения за всичко. Връзката с „делегата“ щеше да се поддържа, разбира се, от Михал Стоенчов. Специално старопланинските села повериха на „новооглашените“ Димитър Кукумявков и Стефан Боянов. Димитър, като градечанин, щеше да поеме грижата за родния си Градец и за близките Ичера, Медвен и Катунище, а младият Стефан — Жеравна, защото по майка бил жеравненец, и Котел, където чрез дядо си Бяно имал роднини с доказано отечестволюбие.

МИХАЛ: — А на ония ще кажем ли, щото сега решихме.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Кои са тези „ония“?

МИХАЛ: — Как кои? Учените глави, разумява се.

БЯЛ ДИМИТЪР (повишава глас): — Ти луд ли си да задаваш такива въпроси?! Или ще се усъмниш в онези, на които сам Левски вярваше напълно, без каквото и да е „едно на ум“? Не само че трябва да ги посветим във всичките си решения, но и да ги помолим всеки според силите си да ни помага! Лично аз ще говоря с всеки от тях поотделно.

Никой не му възрази и мнението му остана като общо решение.

КОНДЮ (свъсено): — Като приех да обходя западните села, та се сетих да ви разкажа. За ония дерибеи в Козосмоде нали знаете?

КУКУМЯВКОВ (докато другите потвърждават): — Аз не.

КОНДЮ: — Юксел бей и Руфи Сезгин бей, синове на някой си Ружди бей от Козосмоде.

МИХАЛ (вметва): — Комуто някогаш Кара Танас войвода отсякъл едното ухо за извършена пакост.

КОНДЮ (продължава): — Господаруват над целия оня край. И там се имат за султан и за аллах. Своеволия и безчинства — колкото щеш.

КУКУМЯВКОВ: — И какво щеше да разкажеш за тях?

КОНДЮ (още по-свъсено): — Ударили са я съвсем през просото. Вече не говоря за селяните из целия този край, чак до Дермендере, дето са им бетер от аргати, туй е известно на всички. Но напоследък вършат таквиз насилия, че да ти се доповръща, като ги чуеш.

ЕДИН ОТ МЛАДИТЕ: — Какво например?

КОНДЮ: — Ами например туй, че техните чапкъни, ония, дето не се посвениха да посегнат и на дядо владика, отвличат за близнаците млади български жени и девойчета, оставят им ги да си поиграят с тях за ден-два и сетне в някоя нощ ги напъждат. Няма свидетел, няма черно на бяло — двамата катили все са ни лук яли, ни лук мирисали. Обвиниш ли ги, ще се изкарат непорочни като пеленачета… ако изобщо се намери кой да ги обвини и кой — да изслуша обвинението. Наскоро ми разправяха мющерии: тайфата на двамата братя похитили за тях майка и дъщеря от Бинкос244…

МИХАЛ: — Бинкос?! Че туй е досами Сливен!

КОНДЮ (потвърждава с кимване на глава): — Майката била на двайсет и осем, а дъщерята — само на дванайсет…

КУКУМЯВКОВ: — На дванайсет?! Ами че туй е съвсем дете…

КОНДЮ (след ново потвърждение): — Озлочестили и двете. И тъй като детето било цялото в кърви и не можело да ходи, майката го носила на ръце от Козосмоде чак до Бинкос. Там бащата на момичето, като узнал всичко, за един час побелял. Че и нещо се чалдисал.

Продължително мълчание.

СТЕФАН БОЯНОВ (потресено): — Такава мерзост не бива да остане ненаказана. И тъй като Господ отколе се е уморил да отдава възмездие, то възмездието остава свята длъжност нам.

БЯЛ ДИМИТЪР (поклаща плешивия си лоб): — Чест ти правят безстрашието и непримиримостта, Стефане, баща ти и дядо ти биха се подгордели с тебе. Но иначе…, иначе в тоя случай не е по силите ни да свършим господнята работа. Как ще стигнем до Козосмоде? Туй е един ден път, кьораво и сакато ще ни види, ще ни разбере. И още докато се връщаме към Сливен, въжетата ще са метнати на Старата круша.

ЕДИН ОТ МЛАДИТЕ: — И тогаз какво, бай Димитре? Да оставим това семейство неотмъстено? И двамата хаирсъзи да продължат да си развяват поясите?

Ново още по-продължително мълчание.

НЕНО БРАДАТА: — Чини ми се, че мога да предложа нещичко…

МНОГО ГЛАСОВЕ: — Хайде де… Говори… Казвай веднага!

НЕНО БРАДАТА: — Горе шета наш стар другар, Стоил от Инджекьой. Или Стоил войвода, както му думат сега. Верен син е на отечеството, не му липсва и опит — той може да свърши работата.

КОНДЮ: — За можене — може. Но как да стигнем до него?

БЯЛ ДИМИТЪР: — Решим ли да похлопаме на неговата врата, туй оставете на мене. Един ханджия познава много свят… (смигване)… ще се намери кой да го свърже със Стоил в Стара планина.

НЕНО БРАДАТА: — Имай го за решено. (Всеобщо одобрение.)

МИХАЛ: — Абе то, ако е за зулумджии, които чакат казън, не липсват и в Сливен. Хасан бей от пощата нали го знаете? (Потвърждение.) Е, как да не го знаете, едного ли зачерни в града ни. Като се разчу, че му минава думата в конака, той е въвел нещо като собствена вергия. Набележи си жертва от християните и го повика при себе си в къщи или в пощата: тъй и тъй, яху, или ще ми дадеш толкова и толкова гроша, или ще съобщя в конака дето кроиш заговор против султана. Ама човечецът не бил кроил никакъв заговор? Няма никакво значение — като заптиса Али Байрактар жертвата, като й натроши кокалите, нека сетне да се оплаква или да доказва, че е невинна.

ЕДИН ГЛАС (вметва): — Пък кой знае, може с Али Байрактар да са ортаци…

МИХАЛ (продължава): — И кому ще се оплаче? На Келеш Осман? Или на Мустафа ага? Ами че те през ден си пият заедно ичкията… Или сте захванали да вярвате, че вече гарван гарвану вади око?

КОНДЮ: — И какво предлагаш, Михале?

МИХАЛ: — Да му прочетем присъдата още сега. И тук до два-три дни сами да я изпълним.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Аз съм съгласен — Хасан бей наистина дотегна вече и на Бога, и на хората. А вашето мнение, братя? (Единодушно одобрение.) Предлагам да постъпим така. Едни от нас да изучат изтънко привичките на кожодера, а съвсем други да му светят маслото. Нали разбирате: случи ли се проследителите да се набият в очи, никой да не може да ги обвини, когато ще се разчуе за казънта над пощаджията. И ми се струва, че за проследяването най-подходящ си ти, Михале — тъй или иначе един кираджия скита къде ли не, такъв му е занаятът, по-малко съмнение ще събудиш, когато уж невинно повлечеш крака подир осъдения. Ще имаш и нужда от помощник. Избери си го по сърце.

МИХАЛ: — Ами да речем тогова, Василя Желчев. Него ще го бива.

ВАСИЛ ЖЕЛЧЕВ, КОЙТО Е ЕДИН ОТ МЛАДИТЕ (гордо): — Приемам и ти благодаря, бай Михале.

КОНДЮ: — Аз пък приемам върху себе си длъжността да пратя бея в геената, където му е мястото.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Сам?

КОНДЮ: — Не, имам един-двама души на ум. Хубави хора, решителни, няма да им мигне окото, когато ще забием ножовете си във врата му.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Например?

КОНДЮ: — Например Михаил Гаджалов. Юнак момче и добър българин. Или Дели Пенчо. Него, ако помните, още Христо Големия, търновлията, го одобри за едно подобно дело. Намирват се и други.

МАРИН ДИМИТРОВ, ДРУГ ОТ МЛАДИТЕ (жалостиво): — Вземи и мене, бате Кондьо. Ще видиш, няма да се посрамя!

КОНДЮ: — Тъй да бъде, Марине. Е, четирима стигаме, Димитре.

БЯЛ ДИМИТЪР: — Тогаз да се разотиваме, а? Всеки си знае длъжността, сега да видим кой как ще я изпълни.

Разотидоха си един по един. Топлата юлска нощ ги погълна…

7.

Наскоро след това, в началото на август, читалището даде подслон и на друго едно събрание. Свикано беше то от старейшината на българското школо Добри Чинтулов; в разгласата не се казваше причината на сбирката, но всички безпогрешно се досещаха какво им предстоеше да чуят… Тъй или иначе в уречения час се събраха абсолютно всички поканени — около една дузина учители и четирима-петима от най-изтъкнатите читалищни деятели, начело с председателя Захария Жечков. Като че ли не го забелязваха, но всъщност между тези двадесетина души имаше само една жена — Аргира Димитрова.245 Не си даваха сметка, но се държаха достолепно и скръбно — съвсем като хора, които се събират за погребение. Почти не разговаряха, а казваха ли си нещо, то ставаше шепнешком и някъде из ъглите на просторната читалищна стая.

— Радвам се да ви видя отново тук, колега Икономов — каза Димитър Георгакев при едно подобно усамотяване. — Не искам да ви лаская, но през последните години мястото ви между нас беше все празно…

— И аз се радвам, че се върнах, Димитре — далеч по-свойски му отговори Михаил Икономов. — Друг въздух е в родния град. Пък и нали е речено: камъкът на мястото си тежи.

— Отсъствието ви се чувствуваше осезателно. При това не само в училището…

Михаил Икономов го стрелна с поглед.

— Тези думи ме ласкаят. И с удоволствие ще побъбря с тебе и за училището и… не само за училището. Какво ще речеш, да се отбием ли след събранието до църковното кафене или до Лютвито — да сръбнем по едно кафе, да поприказваме?

Димитър Георгакев едва има̀ време да потвърди, когато един всеобщ шум прекъсна разговора им. Извърнаха се към вратата точно навреме, за да видят влизането на стария учител и поет. То беше посвоему необичайно, това влизане. При това два пъти необичайно: защото Добри Чинтулов идваше с жена си Анастасия, пък не беше прието да се водят жените на официални събрания, а освен това вървеше с нея „под ручка“ (както се казваше тогава), което също не беше между обичаите на Сливен през епохата. За една секунда имаше стъписване, после гръмнаха ръкопляскания, тон на които даде опитният театрал Димитър Инзов Злъчката. Изненадан, Чинтулов отговори с поклон; не беше престорен този поклон, а от сърце и издаваше искрено вълнение.

Анастасия го отведе до онзи край на масата, където на учителските заседания обикновено сядаше директорът — от там Добри Чинтулов щеше да бъде лице в лице с поканените на срещата. Жената се оттегли безшумно в най-отдалечения ъгъл на стаята, а той остана прав, подпрян с двата си пестника на масата и с най-разчувствуваното изражение, което другите бяха виждали кога да е на лицето му.

Цяла дълга минута никой не изрече нищо, нито помръдна. Двадесетината чифта очи, събрани в учителя, дори не мигваха. Ако попаднеше тук външен човек, навярно би го напушил смях. И как не — този, пред когото най-образованите сливналии стояха в такова страхопочитание, представляваше твърде смешновата фигура: пълен, тромав, с късогледи очи и фес, нахлупен почти до ушите, и с ланец, проточен напреки върху доста закръгленото му коремче. Ала в стаята никой дори не помисляше да се присмее. Защото описаната неблагодарна външност беше физическата обвивка на една от най-големите личности, родени кога да е в града под Сините камъни — човека, патриота, учителя и поета Добри Чинтулов!

Старият учител не ги обходи с поглед, а през дебелите лещи на очилата си поредно се взря в лицето на всеки от тях; изглеждаше така, сякаш в съзнанието му щраква фотографически апарат и запечатва завинаги образите им. После Чинтулов се усмихна; беше една насилена, изкуствена усмивка, която не измами никого.

— Скъпи приятели — заговори най-сетне с развълнуван глас, — познавам ви отколе, мнозина още откакто сте седели пред букварчетата и панакидите и сте сричали пред мене, та зная, че много добре разбирате защо ви поканих сега. Именно сега, когато по дългогодишна традиция се потягат редиците на учителите и се разпределят учебните предмети и задълженията им. А то е, защото… Е, защото в този ден аз ще ви кажа моето „сбогом“. — Някой понечи да се обади, но Чинтулов го спря с вдигане на ръка. — Хайде, нека да си спестим наддумването, искате ли? Наддумването и… лицемерието. Защото не е възможно вие да не си давате сметка, че един почти сляп човек като мене не е подходящ за учителското поприще.

— Няма да си изкривим душите, господин Чинтулов — обади се Иван Ханджиев, — знаем, че, хм, имате затруднения със зрението. Ала тези затруднения, чини се на всички нас, не са такива, че да не изкарате още няколко години в класната стая…

— Не е така, млади приятелю, никак не е така. И не само защото подобно учителствуване би било мъка и за учителя, и за учениците. — Широкото добродушно лице се озари от един странен израз. — Когато учех в Одеса, мили колеги, там на театралната сцена царуваше великата Олга Ярославовна. И когато според всички тя бе в зенита на своето майсторство, неочаквано за целия свят Олга Ярославовна се сбогува с театъра. Заваляха въпроси и молби, дори от Питер246 я поканиха да не прибързва. А знаете ли как отговори тази забележителна жена? — Че човек трябва да знае кога да слезе от сцената. Аз не страдам от големство и като народен учител не се смятам равен на Олга Ярославовна като артистка. Но за останалото мисля като нея — човек трябва да знае кога да се оттегли… преди да е станал смешен и вреден за другите и за себе си.

Чинтулов избърса стъклата на очилата си. В много очи напираха сълзи, някои заподсмърчаха шумно. Михаил Икономов се обади дрезгаво:

— В час като този апостолите са казали на Христа: „На кого ни оставяш, Господи?“

— Не преувеличавай, Михаиле. Вие наистина сте апостоли на просветата и на българщината, ала богохулно е да сравняваш мене с… Вие сте силна общност, приятели, малко училища в България могат да ви съперничат. Пък и господин Коняров с чест и достойнство изпълнява дълга си на директор247, горещо ви го препоръчвам да го преизберете отново. — Кратко замълчаване. — А сега бих предложил, скъпи приятели, да спуснем завесата на тази сцена, която измъчва и вас, и мене. Кой беше онзи мъдрец, който беше казал, че нищо не е така болезнено, както дългото сбогуване?

— Не бързай, даскал Добри — гъгниво продума Злъчката, — разреши и на мене да си кажа думата. Помоему ти избързваш с решението си, зер нали аз те въведох в Сливенското училище, пък на̀ — все още със слово и шамари тъпча знания в главите на сливенчетата. Ала няма да споря, няма да те кандърдисвам — хора на възраст сме, трябва всеки сам да определя житейския си друм. Но има друго, за което нивга няма да се съглася с тебе. Не приемам да ни кажеш „сбогом“, а най-много „довиждане“. Или що, мигар ще откажеш, ако някой от нас — който и да е от нас, дори таквиз учени глави като господата Конярова или Икономова — дойдат за съвет при тебе?

Сълзите вече се проточиха неудържимо по едрото лице на стария учител.

— Приемам поправката, даскал Димитре — каза задавено, — приемам я с благодарност. И още сега ще ви заявя: къщата и сърцето ми ще са отворени винаги за вас. А иначе… Е, нека да си спестим мъката, приятели. И така, сбогом… не, довиждане! — Той присви очи и потърси жена си. — Настя, мила, ще ми помогнеш ли…?

Анастасия отиде до него и промуши ръка под лакътя му.

Докато излизаха бавно, учителската стая отново екна от ръкопляскания. Но тези ръкопляскания бяха други, не като предишните — в тях наред с почитта се усещаше и някаква тиха тъга. И после настана тишина; странна тишина, която никой не смееше да наруши, сякаш щеше да я опорочи с гласа си. Минута… две… може би пет… Най-сетне мълчанието бе нарушено от Димитър Кавалджиев, учител от Класното:

— Изгубихме най-светлата личност и на Сливен, и на школото! — изпъшка той.

— Какви ги ломотиш там? — изрепчи се насреща му Икономов. И повтори иронично: — „Изгубихме най-светлата личност…“ Ще рече човек, че произнасяш надгробно слово.

— Надгробно слово за едного — добави Димитър Георгакев, — дето не само е жив, ами ще бъде жив и тогава, когато никой няма да спомня нас, мушиците и комарчетата в сравнение с него.

— Човекът е болен, пък и на възраст — продължи с предишната стръв Михаил Икономов. — Какво от туй, че е пожелал да се оттегли? Не е ли заслужил стократно почивката си? А при това дори и почивайки си, пак обеща да ни помага с каквото може…

— Абе я оставете това наддумване! — каза Злъчката и полугласно, нали имаше госпожица между тях, тегли една благословия. — Не виждате ли, че всички сте прави. Прав е даскал Кавалджиев, понеже — нека имаме храбростта да си го признаем — без бай Добри тукашните училища, всички до едно, ще закуцукат. Прав е обаче и даскал Икономов, че учителите се сменят, школото остава. Трябва да остава. И да се равнява по онези, които вече ги няма.

— Добре — съгласи се Коняров, — няма да се наддумваме. Ама сам виждаш, Злъчка, криво ни е, че чак не можем да се търпим един-друг. Отдушник са приказките ни, не заяждане.

— Че ни е криво, криво ни е. Ама от приказки няма да ни олекне.

— Може би ще предложиш нещо по-умно? — заядливо попита Кавалджиев, който се бе засегнал от нападките на Икономов и Георгакев.

— Ще предложа, и то наистина е цялото като за нас. Имаме нужда ние от по едно юсче хубава грозданка, каквато се намира в моята изба. Тръгвайте, госпожице Димитрова, и вие, господа.

Мрачната атмосфера се поразсея, лицата се разведриха. Не беше за чудене — Димитър Инзов открай време се славеше, че владее тайната да прогонва лошото настроение.

— У нас, у нас! — настоя. — Освен грозданката имам си аз и нещо друго „едно на ум“. Ще ви прислужи моята Вишедана. — Момата с това странно име беше дъщерята на многозаслужилия стар учител. — Ще заведа толкоз ергени, погледнеш, че й излязъл късметът… Тръгвайте!

Разкикотиха се и наистина го послушаха, наставаха.

— Вие вървете, а аз ще ви настигна — каза Захария Жечков. — Тук е храм на просвещението и мъдростта — какъв председател съм му аз, ако го оставя на този хал, с разбъркани столове и угарки по масите. Ами че нали утре ще ме вдигнат на вили и на кокили… — После, нещо почти незапомнено в Сливен, внезапно предложи: — Защо не пожертвувате минута да ми помогнете, госпожице Аргира? Все друго си е шетането, когато мине и женска ръка…

— На драго сърце — съгласи се тя. Произнесе трите думи по-просто и по-делнично, отколкото ги чувствуваше и преживяваше. Защото си даваше ясна сметка за онова, което се криеше зад поканата на Жечков.

Предчувствието й не я излъга. Когато другите шумно напуснаха читалището, двамата със Захария Жечков наистина пошетаха и понагласиха стаята. После мъжът изговори с променен глас:

— Мога ли да ви попитам нещо, госпожице Аргира?

— Разбира се — каза тя премаляло; престана да подрежда столовете, но не намери смелост да се извърне към него.

И тогава последва последното нещо, което тя очакваше:

— Обичате ли децата, госпожице?

Сепната и разсмяна едновременно, тя отговори:

— Ако не ги обичах, щях ли да стана учителка?

Едва сега дойде онзи въпрос, за който тя се бе приготвила:

— А смятате ли се способна да обикнете като ваши собствени деца, родени и откърмени от друга?

Аргира бавно, съвсем бавно се обърна към него и срещна погледа му.

— Ще бъде измама и лицемерие, господин Жечков, ако сега кажа, че не съм разбрала истинския смисъл на думите ви…

— А аз не бих повярвал, ако го кажехте. Защото не е възможно, да не сте отгатнали досега моите чувства, госпожице Аргира. Вече стават години, откакто живея с мечтата… с мечтата… да, с мечтата да ви видя моя жена пред Бога и хората. Толкова пъти съм се опитвал и все не успявах да го изрека. Защото вие сте млада, госпожица, докато аз съм вдовец… при туй с невръстни деца…

— И вие допущахте, че децата ви могат да бъдат пречка за мене?

Откритото честно лице и тъмните очи на мъжа възликуваха.

— Значи искате да кажете!?!…

Изпод затворената якичка на младата жена изпълзя тъмна руменина, която постепенно обхвана бузите, ушите, челото й.

— Аз също изпитвам към вас нещо много повече от уважение, господин Жечков. То е нещо, което нито един мъж досега не е пробуждал в гърдите ми.

Той нетърпеливо избиколи масата, приближи до Аргира, но не я докосна.

— И сте готова да споделите живота ми?

— До последния ден…

— Тогава позволете ми, госпожице… не, Аргира, тозчас да ви отведа у господина Инзова, да проглася нашия годеж, а още преди коледните пости да се изправя до вас пред олтара.

За негова голяма изненада тя поклати отрицателно глава.

— Само първото, господин Жечков… ако изобщо е необходима такава гласнота и формалност, щом аз ви давам свята дума да стана ваша жена.

— Има нещо, което не разбирам — призна той объркано. — Обещавате ми да станете моя жена, приемате дори да обявим нашия годеж, пък в същото време… Кълна се във Всевишния, наистина не разбирам.

— Как бихте гледали на солдат, който е готов да обърне гръб на воинския си дълг, защото сърцето му го тегли към любимата жена?

— Продължавам да не разбирам нито думица.

Тя разпери ръце — повече с учителска търпеливост, отколкото с досада. Защото в нейните очи й се налагаше да обяснява очевидното.

— Забравяте, значи, господине — каза с кротък упрек, — че ние, неволниците българи, просто живеем на инат…

Захария Жечков побърза да се улови за думите й:

— Точно защото живеем на инат. Още ни тъпчат под чизмите си? Нека! Ние с венчилото си ще им покажем, че продължаваме да крачим напред.

— Страх ме е, че и този път не ме разбрахте. Навярно лошо съм се изразила… Петстотин години българинът живее под такова робство, каквото цивилизована Европа не може и да си представи. Но той оцеля наистина на инат. И не само оцеля, но тука — жената се почука с пръст по челото — отдавна изскочи високо, високо над дивия тиранин. Как стана това, господин Жечков? С женитбите и раждането на синове? Разбира се, че не — господарите винаги са поощрявали женитбите и ражданията, защото на тях са им били нужни работни добичета. Ние оцеляхме, защото опазихме вярата си, защото въздигнахме училищата до равнището на европейските, защото смели мъже никога не са преставали да проповядват непримиримостта пред робския ярем и стремежа за свобода. Това аз разбирам да се живее на инат.

— Напълно съм съгласен. Дори към изброеното от вас ще добавя възмогването ни във всички клонове на стопанството и търговията, изчистването на свещения език на дедите ни от гаджалски примеси, вестниците и книгите ни, театъра и оркестрите, защо не дори и облеклото, че и — това го казвам не защото съм негов председател — многостранното будителско дело на читалищата. Но, честна дума, не проумявам защо всички тези стъпала, които изкачихме и продължаваме да изкачваме, да са пречка, за да застанем един до друг пред свещеника…

Аргира Димитрова отново кръстоса поглед с неговия.

— Били ли сте в Новото девическо училище248, господине? Да? Тогава не може да не знаете, че там има три класа жадни за просвета български момичета, които разчитат само на мен… Само на мен, разбирате ли?

— Искате да кажете…?

— Ами да, казвам го. Омъжа ли се, аз ще си остана в дома… — тя се поправи с мила усмивка: — … в дома на съпруга си. И тези прекрасни български момичета ще трябва да си вземат тетрадчиците и да се приберат по къщите си така безпросветни, както са били бабите им и бабите на техните баби.

Той остана неподвижен. Отначало изглеждаше като зашеметен, но постепенно широкото му чело засия в нова светлина.

— Вие наистина сте чудесна жена, Аргира! Най-чудесната, която слънцето е виждало кога да е по дългия си път около Земята. Гордея се, че такава жена би приела ръката и името ми.

— И ще дочакате, докато се намерят други опитни учителки, които да поемат от ръцете ми Новото девическо?

— Обещавам! — произнесе той тържествено. После добави: — И все пак бих искал да обявим нашия годеж. Така ще имам вярата, че вие няма да се отметнете.

— Приемам, макар че е излишно. Има сърца, които се отварят само веднъж, господин Жечков, но то е завинаги.

Така и направиха: обявиха годежа си, а отложиха сватбата.

… И дори не подозираха, че „изправянето пред олтара“, както го бе нарекъл Захария, поради бурните събития щеше да се осъществи след повече от десет години…249

8.

Димитър Георгакев се задоволи да смънка нещо от рода на „Не, баща ми със сигурност няма да си е в къщи“, но всъщност той твърде дълго и твърде грижливо бе изчакал този ден, когато Йоргаки чорбаджи щеше да навести наскоро купения нов чифлик в Икисчий250. Защото това гостуване на Михаил Икономов значеше много и премного за него и за Стилияна, та не желаеше то да бъде развалено или даже само претупано, ако баща им се случеше по това време в дома си.

Без да се наговарят, двамата учители се държаха тъй, сякаш внезапно им е скимнало да се отбият на разговорка у Йоргакеви. Но ако случайният наблюдател можеше да зърне и Стилияна, цялото това впечатление на уж ненадейно хрумване веднага би се разсеяло — без да се бе нагиздила в празничните си дрехи, сестрата на Димитър съвсем не изглеждаше по делничному и явно се бе приготвила за гости. Нещо смъдна сърцето на брат й, когато я видя така нагласена. Колко малко да бе свърнал животът й в друга посока, не само в цялото й битие, но и тя самата щеше да изглежда съвсем, съвсем другояче; ако не друго, то поне със сигурност щеше да има днешната човешка, почти привлекателна външност, а не това проклето изражение на отшелница, което толкова го измъчваше.

Започна се, разбира се, с неизбежното сладко и с кафето, но разговорът скоро стигна до същината си.

— Вашите терзания ви правят чест — каза Икономов, — макар лично аз да намирам, че слагате повече чернилка в боята, отколкото е оправдано.

Димитър очакваше тези думи и се бе подготвил за тях. Но сестра му, може би по-импулсивна, го изпревари; отговорът й нямаше изтънчеността на неговото отнапред премислено слово, ала затова пък вероятно го превъзхождаше с прямотата си и с горчилката, която идваше направо от сърцето:

— Лесно е да говорите така, господин Икономов — рече тя. — Особено е лесно то за някого, който нивга не е чул людете да продумват зад гърба му: „Тия са деца на Йоргаки чорбаджи.“ Което всъщност означава: внимавай в думите си, тези са турски уши…

Димитър сметна, че все пак няма да е излишно да каже няколко думи в подкрепа на сестра си:

— Същото е и в народните работи — прибави. — Може човек да е изпълнен с най-чисто отечестволюбие, може да е готов без колебание да даде живота си за свободата, но предложи ли ума и десницата си за святото дело, все ще се намери някой да подхвърли със съмнение: абе все пак е син…

— Или дъщеря — вметна Стилияна.

— … на еди-кого си, я по-добре да го държим настрана…

Михаил Икономов ги изгледа един по един. В кротките му очи Димитър прочете топлота и съчувствие, но и малко искрено учудване.

— Наистина ли мислите така, приятели?

Димитър Георгакев усети, как, отговаряйки, къдравата му брада се тресе от вълнение или дори от едва преглъщан плач:

— Как да не го мислим, когато години и десетилетия сме изпитвали хорското недоверие върху себе си. И то е отворило рани в душите ни!

Гостът, който досега си бе играл с празния филджан, полека го положи на масичката до себе си.

— Поставяте ме в неудобно положение — произнесе той тихо. — Сега ще ми се наложи да ви поучавам, пък аз като че ли значително ви отстъпвам по…

Икономов спря рязко, изведнъж. Димитър го разбра: колегата му си бе приготвил устата да каже „значително ви отстъпвам по възраст“ или „по години“, но френското му възпитание от колежа в Цариград навреме му бе подсказало, че щеше да обиди домакинята. Понеже Стилияна, стара мома, наистина с доста години беше „зезе“ (така казваха тогава в Сливен на „кака“) на госта. Но стъписването продължи само няколко секунди. После същото светско възпитание, получено в Collège Français, помогна на учителя да излезе с чест от неловкостта.

— Да — запази самообладание Икономов, — не се чувствувам равностоен вам нито по мъдрост, нито по житейски опит… като „син на еди-кого си“, искам да кажа. Затова ще се позова на думите на един свят българин, който вече „черно на бяло“ влезе в календара на българските светци251 — Дякона Левски. Имах щастието, не, благодатта да го познавам лично и неведнъж да слушам словото му. Този най-голям от всички българи многократно повтаряше, че днес всеки българин се приканва да покаже на дело родолюбието си. Разбирате ли, всеки! Левски не делеше българите на родени от селянин, от абаджия, от учител или от кмет. За него имаше само една делба: истински българи и продажници. Не, дори и сега сгреших. За Апостола нямаше синур между българите и другите народи — той подаваше ръка за побратимяване на човек от коя да е вяра и народност, стига той да е готов да пролива кръвта си заедно с нас за живот и свобода252. Какво излиза? Че един Левски е бил готов да повярва дори на евреин или турчин, пък вие сте се закахърили, загдето…

— Искате да кажете, господин Икономов, че Левски би си затворил очите пред зулумите на баща ни? — все така прямо попита Стилияна.

— Не! Не съм казвал такова нещо, няма да го кажа и сега. Не се обиждайте от думите ми, госпожице Стилияна, и ти, колега Димитре, но според мене Левски можеше хиляда пъти да прости човешките грехове на баща ви, но не и греховете му към българщината. За тях той беше повече от непреклонен.

— И нататък сметката е проста — тъжно произнесе Димитър. — За греховете на Йоргаки Чорбаджи няма прошка, те лягат като бреме връз децата му и ето как са с пълно право онези, които подмятат, че трябва да се държат настрана от сина и дъщерята на човек като кмета.

— Слаба логика — поклати глава насреща му Икономов. — Ако бяхте мой ученик, за тази слаба логика щяхте да повтаряте класа. Защо ли? Ами по простата истина, че бащите понякога отговарят за делата на своите деца, но децата за делата на бащите си — никога.

— Не разбирам твърде… — чистосърдечно призна младата жена.

— А е толкова просто! Ако един хлапак счупи джам в училище, ще поискаме от баща му да го плати. Но ако го счупи бащата, ще бъде направо смешно да искаме азбукарчето да бръкне в кесията си за поправката. Така е и в народните дела. Само лош патриот и лош революционер ще смята децата отговорни за делата на родителите им.

За малко се възцари мълчание. Димитър Георгакев премисли казаното от своя по-опитен колега, после произнесе с нескрит трепет:

— Сега е мой ред да попитам: наистина ли мислите така, господин Икономов?

— Че иначе щях ли да го кажа? — Гласът на Икономов отново прозвуча продрано. — Кълна се във всяка изречена от мене дума!

За Димитър това би било достатъчно, но сестра му, изглежда, в по-голяма степен беше „неверний Тома“:

— Но тогава защо никой не потърсва нашата помощ, господин Икономов? Защо в цял Сливен не се намери нито едного, който да каже „Дай това и това за делото!“, „Направи това и това за делото!“, „Подготви се за тая и тая дата да умреш като Хаджията на връх Балкана!“? Не е ли туй разминаване между вашите думи и действителността?

Михаил Икономов прие спокойно нападката, а когато отговори, разпери ръце — повече с тъга, отколкото за да подсили думите си:

— Истината е такава, че просто ме е срам да я изрека. Никой не е потърсил помощта ви, приятели, защото… защото в нашия уж бунтовен Сливен изобщо нищо не се работи за свободата. Със съвсем малко преувеличение ще река, че със смъртта на Левски умря и революционният подем в града ни. — Димитър Георгакев щеше да му възрази, но той не му позволи и продължи: — Зная, какво се готвите да кажете. Че напоследък се усеща събуждане на духовете, нали? Зърнали сте някой да шушука някому, друг да купува олово или палер, така ли е? Ще ви обясня, приятели. И дано от откровеността ми да разберете, че наистина никой не ви пренебрегва заради бащиното ви, хм, наследство. Другаде из Българско се готвят да въстанат, но ми изглежда аджамийска работа, неизпечена. Пратиха хабер и на нас, точно колкото да разберем недопечеността на начинанието. И някои буйни глави може наистина да точат ножове и да свиват фишеци, но това е момчешка нетърпеливост, а не истинска подготовка за битка на живот и смърт.

— Тъй, както го казахте, се разбра, че вие лично не свивате фишеци — продължи да пита Стилияна.

— Познахте, госпожице. Ако използувам думите на брат ви, аз съм готов без колебание да дам живота си за свободата, но не съм съгласен това да стане ей така, „на юруш“ или „да видим какво ще стане“, а само след здрава и умна подготовка. Както съветваше Дякона.

— Подготовка за вас самия или за целия народ?

— За целия народ, разбира се.

— Тогава защо не започнете да подготвяте народа от нас двамата с Димитра? Ето ни, пред вас сме и ви заявяваме, че искаме да бъдем полезни. Не ни отминавайте и ни дайте работа още днес, веднага.

Кротките очи на Икономов отново засияха с топъл блясък.

— Както е думата, свихте ме натясно в ъгъла, госпожице — засмя се той. — Защото не съм премислил отнапред… Но добре, няма да избегна предизвикателството ви. Наближи ли времето, Димитър ще получи задача — не от мен, а от онзи или онези, които ще подготвят войската на България.

Димитър не се удържа и повтори възторжено:

— Вой-ска-та на Бъл-га-ри-я!… О, Господи, свети думи са туй…

— Но на своя отговорност на вас ще дам заръка още сега. Войската като всяка войска ще има нужда от пряпорец. А след смъртта на баба хаджи Калуда в Сливен няма по-изкусни и по-достойни ръце за таквоз дело от вашите. От името на България ви поверявам задачата да изработите пряпореца на сливенската българска войска.

Димитър уж наблюдаваше госта, но не пропусна да зърне как сестра му притисна две ръце до гърдите си.

— Приемам и ви благодаря за доверието — каза тя. — Обещавам да вложа в светинята цялото умение, което съм наследила от леля хаджи Калуда. И все пак…

— И все пак?

— Това е знаме, а не булчинска риза. Нужно е, чини ми се, да зная какво трябва да има на знамето.

Михаил Икономов отново се затрудни.

— Да си призная, не съм виждал много знамена, български знамена, госпожице. Но отново ще поема отговорността да… И така, тези дни чрез Димитър ще ви пратя пари. Купете хубав зелен плат, най-хубавия, който може да се намери в Сливен…

В този момент Димитър с изненада чу собствения си глас да произнася:

— Не, ще го купим ние. И то нито с мои пари, нито с Тенинкини. С парите на Йоргаки чорбаджи. — Тъй рече гласът му: не баща ми, а Йоргаки чорбаджи. — Божия справедливост ще е именно с негови пари да бъде заплатен платът на българското знаме!

Икономов кимна в потвърждение и продължи:

— На едната страна избродирайте славния български лъв с корона на главата — такъв беше той на печата на БеРеЦеКа, с лъв като символ на слава и независимост. А наоколо изпишете великите слова „Свобода или смърт“. С най-хубавите букви, които знаете.

— А на другата страна, господин Икономов?

Учителят се засмя виновно.

— Дайте ми време да помисля — каза. — Докато едната страна бъде готова, ще ви напътя за другата. Обещавам тържествено!

За малко тримата се умълчаха. Във въздуха на стаята трептеше някаква особена възбуда, която никой не би могъл да назове по име, но всеки усещаше и разбираше. После Стилияна изведнъж скочи на крака.

— Тази е особена минута в живота ми. Най-великата от всичките. На нея не й подобава да се ознаменува със сладка и кафета.

— Права си, Тенинке, дай две чашки, но от най-хубавите, билюрените253.

— Защо две? — попита тя с комична сериозност. — Мигар на мене, везбарката, не ми се полага да полея собствената си най-лична минута?

Тримата прихнаха в смях. Беше разтоварващ смях, чрез който се освобождаваха от натрупаното в разговора напрежение.

— Три, разбира се — поправи се, засмян от ухо до ухо, Димитър. — Аз пък ще изтичам за ракийца. От най-добрата, която Йоргаки чорбаджи си пази само за празник. Да, да, нека също и почерпката да е от него…

Той продължаваше да се залива в смях, докато слизаше в избата за бърдуче ракия.

9.

Въпреки предупреждението на Танас Яваша, верния им ятак от Артаклари254, че нощес ще ги споходи гост из Сливен, Стоил не измени нито реда в дружината, нито привичките си. Когато септемврийската нощ вече прихлупваше планината, той нареди да угасят пламъците и в огъня да остане само жарава, после определи постовете и назначи смените за тях, накрая метна на рамо ямурлука си и се отдалечи от момчетата. Такъв беше навикът на войводата, придобит от дълъг опит в Батовската гора и Добруджа — да спи отделно от четата и никога две нощи на едно и също място255. Удари първо по нанагорнището, сетне се върна донякъде по стъпките си, избиколи към запад и се сгуши в една трапчинка, забелязана още през деня. Услуша се, но не чу нищо извън обичайните звуци на планината. Тогава се зави в ямурлука, подложи ръка под главата си и начаса заспа. Това мигновено заспиване също му беше „кяр“ от хайдушкия живот — когато те гонят потери и всяка минута за почивка ти е преброена, нямаш време за нагласяне.

Събуди се рязко и изведнъж, както се събуждат горските животни. И пак както горските животни не помръдна, само наостри слух. Да, не се бе излъгал, някъде се почукваше камък о камък: три бързи удара, подир това два на по-рядко, както беше уговореният знак с ятаците му. От укритието си Стоил проследи всичко по шумовете — срещата и разпознаването с поста (ясно отличи гърления изговор на Йовчо), отвеждането на гостите до тлеещия огън, надигането на другите момчета. Войводата не побърза да се присъедини към тях. Научен на предпазливост, той първо опипа оръжието в силяхлъка си, после с крадливи стъпки на лисица се спусна надолу, откъдето бяха дошли посетителите. Слухтя и се взира в тъмнотата някое време, пък едва като се увери, че гостите нямаха „опашка“, все така безшумно приближи към останалите.

Още не го бяха усетили, когато той хвърли наръч съчки в жаравата, та лумна огнец и освети хората. И се познаха:

— Стоиле!…

— Димитре!…

Стоил войвода не беше твърде по външните прояви на разчувствуванията, но този път не се удържа и сграбчи в прегръдките си госта. Защото бе не някой случаен познат, а Бял Димитър Събев, с когото още преди години бяха давали дума пред Левски за вярна служба на България. Прегръдката трябва здравичко да е разтърсила новодошлия, защото калпакът му се капична настрана и под него лъсна черепът — гол и гладък като кокошо яйце.

Бял Димитър го улови за раменете, отдалечи го на една ръка от себе си и се взря в него:

— Ууф! — възкликна. — Станал си дваж по-страшен, Стоиле. Човек може да те сбърка с мечка-стръвница, бе. Не е за чудене, че амуджите се стряскат нощем, когато сънуват каяфета ти.

— Остави това, ами седни и разказвай. И за Сливен разказвай, и за онуй, дето тресяло, казват, Ески Заара. А вие — обърна се към хайдутите си, — погрижете се за Танаса. И прегледайте що ни е донесъл от Артаклари в торбата си.

… Вече около два часа седяха един до друг край огъня и си приказваха. Всъщност говореше главно Бял Димитър, а Стоил го прекъсваше рядко, но винаги на място.

— Ще излезе — каза например по едно време, — че вие в Сливен здраво сте се изпокарали. Защо? Има̀не ли делите? Или за пуста власт?

— Нямахме единство по призива на ескизаарци. Повечето настоявахме да грабнем пушките и да въстанем. Други обаче се възгещисваха: нахалос щяло да бъде туй, нямали сме подготовка и прочие.

— Ъхъ̀ — замислено произнесе Стоил. — Отминало е времето на вехтите войводи и на четите, сега трябва да се действува като в черковните борби — целият народ да се вдигне като един.

Димитър Събев го изгледа слисано.

— Някой от нашите даскали ли ти наприказва тия, Стоиле? Зер ако не броим черковната борба, сякаш дума по дума повтаряш тяхното.

— Не, не са даскалите. Един стар и мъдър човек ми го каза пролетес. Остави това и карай нататък. Какъв хабер имате от Железник?

Гостът му разказа, каквото знаеше. Не беше нито много, нито радостно: Георги Икономов и другите апостоли вдигнали няколко чети, но едни се разпилели по пътя, други се разминали и не могли да се срещнат, комай до истинска битка с турчина тъй и не се стигнало, само няколко души погинали в случайни сблъсквания. А сега и в Железник, и другаде в Българско турците заптисвали, търсели нишката на съзаклятието. Сливен, разбира се, не останал незасегнат, неколцина здрави и сигурни люде били в хапуса: Кондю Кавръков („Нали го помниш от едно време, кундураджията?“), Михаил Гаджалов, двама-трима от по-младите… Но народните дейци вярвали, че ще се отърват най-много с по един пердах: едно, че били юнаци и нямало да се разбъбрят, и второ, че на дело нямало и какво да кажат — те се готвели да накажат един турчин-злочинец, ама това си била вътрешна работа, сливенска, нямала връзка с ескизаарската буна.

— А Таню? — неочаквано попита Стоил.

— Какво Таню? Забравил ли си, че гние вече две години в Диарбекир?

— Ъхъ̀, значи, не знаете. Таню лятос си е прибрал партакешите и рекъл едно „хошча калън“256 и на Диарбекир, и на Анадола. Рекох, че ще да е дошъл да разпалва буна в Сливен, ама трябва да е вдигнал праха на друга посока. Карай нататък!

— То комай няма повече „нататък“, Стоиле. Такива ми ти работи в нашия Сливен.

Войводата остана известно време мълчалив и неподвижен, загледан в играта на пламъците. Докато го наблюдаваше, Бял Димитър си каза, че всъщност от лицето му се виждаха само очите с острия поглед — всичко друго се губеше в гъстата четина на брадата и мустаците и в рунтавите вежди.

— От цялата работа разумявам — каза Стоил най-сетне, — че онези измежду вашите, дето са били против въстанието, са имали право. Може и да ти става чоглаво, когато ти го казвам, ама е тъй. То и на мен ми е чоглаво, че онзи стар човек, дето говореше за вехтите войводи като за минала работа, е хортувал истината, ама няма как, трябва да му направя евалла на думите. И ако искам да съм полезен, да зарежа „лявото“. И невям тъй и ще направя, Димитре.

Бял Димитър видимо трепна. И макар че беше хладна септемврийска нощ, по голия му череп лъснаха капчици пот.

— Какво значи туй, Стоиле? — попита дрезгаво.

— Ам’чи туй, което чуваш: да разпусна дружината и през Дунава — във Влашко. Където вече няма хайдути, а само истински революционери.

— Сакън, не думай, кардаш! Че нали съм дошъл при тебе анджък като при хайдутин и войвода, народен отмъстител!…

Косматото лице се изкриви — Стоил вероятно се бе засмял.

— Говори де, говори! Виждаш, още съм тук, не във Влашко!

Гостът му разказа за двамата катили в Козосмоде и за поразиите им. И като обясни защо сливенските народни дейци не могат да въздадат заслужената казън, предаде на войводата молбата на всички той с юнаците си да ги смени в това дело. Говореше Бял Димитър, подбираше колкото се може по-тежки думи и долавяше, че те, както се казва, хващат дикиш: образът на войводата от мечка-стръвница все повече замязваше на бесен вълк.

— Вярно ли е туй за майката и дъщерята, Димитре? — попита войводата, когато гостът завърши разказа си; уж не повиши глас, пък се усещаше, че е напрегнат до скъсване.

— Да пукна, ако съм изрекъл барем една лъжовна дума. Щях да те подиря още през август, ама нарочно отложих. Намерих си работа в Бинкос и лично, с двете си очи и с двете си уши, изпитах работата. Тъй е, както го чу. А хората говорят къде-къде повече. Да речем това, че озлочестеното девойче хич не било единствено в казата. Имало още поне десетина със същата участ в този край.

Отново поразмисли Стоил, пък внезапно се провикна:

— Кара Георги!

— Ето ме, войводо.

Бял Димитър с изненада изгледа повикания. Не вида му — в края на краищата корав мъжага с добре натъпкан силяхлък като всички други от дружината, — а порази го лицето му. Защото на̀: намираха се в Балкана по тъмна доба, пък този Кара Георги беше така гладко обръснат, сякаш току-що е бил в ръцете на берберина.

По настояване на Стоил гостът повтори от игла до конец наученото за двамата сина на покойния Ружди бей от Козосмоде. Когато завърши, младият Кара Георги кимна смръщено:

— Всичко е чиста истина, войводо. Не съм им светил на катилите, но комай тези мръсотии с невръстни момичета са дело на Руфи Сезгин, по-стария. Тъй поне се носи приказка в Козосмоде.

— Какво ще кажеш като техен земляк: ние ще можем ли да им платим хака за безчинствата?

— Като нищо, войводо — уверено рече хайдутинът. — Преди да хвана „кривото“ туй исках аз сам да свърша, та изучих всичко изтънко: къде са им вардяните, как може да се проникне в сараите им и прочие. Ала се отказах, понеже ми стана беллѝ, че не е работа за две ръце. Но за нашата дружина ще бъде като детска игра, войводо. Особено ако го поставиш на един кантар с онова, което свършихме при Абдито в Оризаре257.

Стоил го изслуша, после се обърна отново към госта:

— Носи „чок селям“258 на приятелите в Сливен, Димитре. И им предай, че туй за двамата козосмоденски бабаити ще бъде моя грижа, аз ще им набия обръчите. И друго им предай: че таз ще бъде последната хайдушка работа на Стоил. После го търсете само като комита и революционер. — Той сложи два пръста в уста и свирна приглушено. — А сега, ако слушате мене, плюйте си на петите с тогова, Танас Яваша, и поемайте надолу. Разумно ще е преди развиделяване да сте вече на сигурно в Артаклари. — Четинестото лице отново се изкриви в някакво подобие на усмивка. — И да не си забравиш калпака, кардаш. Горските животни ще помислят, че е дошла втора месечина…

Бял Димитър намери сили да отговори в същия дух:

— Защо? Нали уж е речено, че на празна плевня покрив не се слага?

Оказа се, че Кара Георги наистина познава тези места като петте си пръста. На следващата нощ той преведе четата по някакви стръмноти, които нарече „Катърски стени“; когато после по видело минаваха по тях обратно, момчетата майтапчийски си плюеха в пазвите, но не на майтап се кръстеха и благодаряха на Бога, че нощес не са стъпили настрана, та да си изпотрошат вратовете нейде надолу по урвите. После ги прекара по една тясна пътечка, която криволичеше покрай малка, но буйна, пенеста и стремглаво забързана надолу рекичка. Ако не беше момъкът, тук щеше да възникне ново препятствие, понеже тридесетина тепавици бяха наредени една под друга по течението и от всяка се показа не куче, а цял звяр; Кара Георги обаче познаваше всяко куче по име, заприказваше го сговорчиво и хайдутите слязоха до крайната махала на Козосмоде (той я назова Косана), без изобщо някое да ги издаде с лая си259. „Ама наистина е бил панта и половина — цъкаше после с език и гърлено нареждаше Йовчо. — Тъдява и кучетата са «на ти» с него…“ Не мина по най-прекия път през селото, а избиколи през разни околни пътища, като само тихо споменаваше имената на махалите: Гаджовската, Манювската, Влашката… И само веднъж Кара Георги си позволи да каже нещо повече:

— Нашите — показа на своите хора една къща. И въздъхна не на шега: — Ех, да можехме да се отбием, та да ви посрещнат моите, да ни нагостят с един лопуй!…260

Така ги отведе до средната махала и показа отдалече:

— Сараите на Ружди бей.

Също и тук се разбра, че Кара Георги не се е хвалил напразно — под негово ръководство завладяването на сараите свърши за по-малко от десет минути. Щеше да мине и почти безкръвно, ако не бе пострадал Али, същият онзи Али, който през пролетта бе свалил с един куршум Делчо Чипиша от капрата, а сетне бе разпознал и владиката Серафим. Именно той се случи вардянин до широката вратня на бейовите конаци, а Рангел уж искаше само да го зашемети с един удар на кондака на пушката си, ала не прецени силата си, та му прекърши врата. Пък иначе успехът на превземането се дължеше не само на доброто разузнаване, но и на това, че четата не действуваше разпиляно, отделно човек от човек, а събрана в едно, удряше ту тук, ту там, като юмрук. Така без едно „гък“ изловиха тайфата ясъкчии на братята, после още по-лесно разните аргати (с тях всъщност се оправиха съвсем без усилие — аргатите бяха българи и българки, които не само се радваха на нападението, но и тайничко помогнаха на отмъстителите) и накрая туриха ръка и на двете разкошни къщи на близнаците.

В края на краищата, каза се вече, по-малко от четвърт час след нападението Стоил, ограден само от Йовчо и Кара Георги с обнажени калъчи (другите двама от дружината пазеха край портите на просторния двор), се изтягаше на възглавниците в широката колкото цял харман одая на Юксел бей; стараеше се да го прави „бей гиби“ и салтанатлийски, ала не му се отдаваше много-много — къде ти бейски привички в един бивш овчар и настоящ хайдутин! Навързани, пред тримата стояха в една редица Юксел и Руфи Сезгин с все харемите им, всичките по нощни ризи, жените и с по един чорап в устите — не от страх да не съберат махалата с писъците си, а за да не пречат с вайканиците си на мъжкия разговор, който предстоеше.

— Аз съм Стоил, бейляр — започна войводата; говореше наглед с благодушие, ала долавяше се, че туй е привидното благодушие на котката, която мърка на мишката в лапите си. — Трябва да сте се досетили вече. Ще да сте се досетили и за какво съм дошъл.

Редицата пред него се разтресе. Тримата хайдути забелязаха, че треперенето идеше не от жените, а от братята. И наистина в този момент не можеше да се види нищо бейско и бабаитско в Юксел и Руфи Сезгин, и то не само поради смешноватия им изглед в нощни ризи и с по два чифта космати крака под тях. Анадолската мутра на Руфи изглеждаше по-сплесната от всякога и ококорените му като палачинки очи закриваха почти цялото му лице — ниското чело, топчестия нос с четинестите мустаки под него, щръкналите настрана скули. Юксел, по-големият, се държеше малко по-курназ, но този мним и престорен курназлък беше само в русоватото лице с чипия нос, не и в снагата, която се тресеше чак до върха на голите палци на краката му.

— Бисмиллах261, пощади ни, Стоил войводо! — с пресъхнало гърло удари на молба Руфи Сезгин. — Заради децата ни, заключени оттатък в собата…

— И заради славата ти на великодушен човек — вметна Юксел.

— … умилостиви сърцето си и не ни вземай живота.

— Е, бин берекет версин262 — рече Стоил все с предишното „благодушие“, от което ти полазват тръпки по гърба. — Щом молите за милост, значи се признавате за виновни. Туй ще ни спести много наддумване. И тъй, за кой грях искате пощада, бейляр?

По-хитър или поне с по-бърз ум от двамата, Юксел бей отговори с показно разкаяние:

— Ами сигур загдето изкарахме по принуда дермендеренци на жътва и вършитба, пък още не сме им се наплатили. Друга вина пред Бога и закона комай нямаме…

— Тъй ли? — Повесмата на Стоиловите мустаци помръднаха заплашително. — Друга вина нямате, а? Ами наскоро да сте мърсували тук с майка и невръстна дъщеря от Бинкос, бейляр?

Юксел отново изхитрува, махвайки пренебрежително с ръка:

— Я, това ли било, Стоил челеби. Имаше такова нещо, ама…

— Ама?

— … ама те сами дойдоха, войводо. Дойдоха да се позабавляват и… и си го получиха. — Турчинът намери сили да изхихика нечестиво. — Е, че няма да ги върнем, я?

Защитата му всъщност беше твърде сръчна: уловеше ли се на въдицата Стоил, иди доказвай доброволно ли са дошли българките, или са били докарани силом, пък докато доказваш, колко неща могат да се случат!… Но в този случай беят бе подценил войводата:

— Йовчо! — каза той, без да отмества поглед от турците.

— Заповядай, войводо.

— Върви и доведи майката и момичето, що чакат в съседния сокак. Като се изправят тук, ще се разбере дали наистина по свое желание са дошли да се, хм, повеселят по турски тертип.

Беше хитрост срещу хитрост. И не Стоил, а братята се хванаха. Едва хайдутинът Йовчо прекрачи към вратата и двамата се хвърлиха така стремглаво на пода, че повлякоха цялата завързана редица.

— Милост, войводо, милост! — заговориха едновременно. — Грях сторихме, туй е вярно. — Те вече се цивреха съвсем непресторено. — Не отвръщай на нашия грях с дважди по-голям, войводо. Пощади ни и ние ти се обещаваме нивга с пръст да не закачим жена или момиче, даже закрила ще бъдем от днес нататък не само на българките, но и на българите. Кълнем ти се в това, войводо, само ни дай прошка и опрощение.

Стоил ги гледаше как се валят в краката му и в острия му поглед наред с яростта се мярна и погнуса.

— Наказание ще има и за двамата — каза студено. — За майката и дъщерята от Бинкос, за другите пострадали от развратността ви, за всичките зулуми, що сте вършили по този край вече ред години. Но казънта ще бъде различна. Кой от двамата насили девойчето?

Братята не отговориха — похвална задружност пред смъртната опасност. Вместо тях обаче се обади Кара Георги:

— То ще е било мръсно дело на ей тази анадолска твар, Руфи Сезгин, войводо. В Козосмоде отколе се приказва за неговата извратена слабост към невръстните момиченца…

— Тогава отрежете врата първо на русия — заповяда Стоил. — Но бавно и тертиплийски. Нека Руфи да гледа. И хем да плаче за брат си, хем да вижда що го чака него самия. Хайде!

В следващите секунди се случиха едновременно три неща: хайдутите прекрачиха към коленичилите турци; двамата осъдени се задавиха в рев и плач; обаче по-силна от тях се оказа някаква гълчава на чардака пред одаята. Кара Георги и Йовчо се сепнаха и в това време в одаята връхлетя една жена. Беше също по нощна риза и с разпуснати сиви коси. Зад нея гузно прекрачи и Рангел, който не я бе овардил.

— Ти пък коя си? — попита Стоил.

— Майката на виновниците — отговори жената на най-чист български език. Тя се огледа с подивели от страх очи и мигом разбра какво се готвеше в стаята. — Няма да река да не ги предаваш на смърт, войводо. Заслужили са я десеткратно. Само ще помоля заедно с техните да вземеш и моята душа. Защото за греховете на синовете е виновна преди всичко майката, загдето лошо ги е възпитавала и не ги е направила човеци.

Стъписан от онова, което ставаше пред него, Стоил полека се изправи на възглавниците и се взря в жената. Тя беше стара, може да гонеше седемдесетте, но отвъд бръчките и повяхналата кожа личеше нявгашна чудна хубавица. Той запита неуверено:

— Искаш да речеш, че не са виновни двамата ти хубостници, тъй ли?

— Поне не са виновни само те. Вина имам и аз. И още повече — проклетата им вяра. Ислямът ги учи на извратеност и жестокост.

— „Проклетата им вяра“? — повтори войводата бавно. — Тяхната вяра не е ли и твоя вяра, жено?

Вместо отговор тя бръкна в пазвата си и измъкна пиринчено кръстче, окачено около шията й на обикновена връвчица.

— Ако разпиташ стари люде от селото, ще ти разкажат как нявга Ружди бей отвлече Пройна, дъщеря и едничко чедо на отец Харалампий, поп на Козосмоде. Можех да се освободя, но аз се примирих с орисията си. Родих на Ружди тези двама сина, а той ме направи първа жена в харема си и децата ми — свои наследници. И само едно не сполучи беят или нарочно се престори, че го е забравил — да промени вярата ми.

— Ще рече, че двамата имат в жилите си наполовина българска кръв?

— Българска и християнска, войводо. И то кръв на Христов служител.

— О, Господи!… — изпъшка объркано коравият войвода. После вдигна очи към небето: — Кога най-сетне, милостиви Боже, ще вдигнеш проклятието си от българското племе? Къде се е чуло и видяло внуци на почтен свещеник да озлочестяват християнски жени и девойчета? — Той се извърна пак към старата жена. — Повярвах на всяка твоя дума, майко. А сега ми дай и съвет: що да правя с тези хългъзници тука?

Пройна се поколеба и тази минута беше използувана от Юксел:

— Пощади живота ни, войводо. Давам ти дума, ние никога не сме и подозирали, че колкото сме от турско, толкова и от българско коляно. Иначе можехме ли да извършим грях като… като онзи…?

Стоил сякаш не го чу, той чакаше само отговора на жената.

— Какво да кажа, войводо? — произнесе тя най-сетне. — Може ли една българска майка да отсъди за децата си „Убий ги!“? И една християнка и дъщеря на свещеник да те прикани да нарушиш шестата Божа заповед, може би най-важната от всичките десет?

— И все пак чакам думата ти, майко! — настоя войводата.

— Добре, ще ти отговоря. И то не едно, а две неща. Когато едно време Ружди нае шайка и стори над мене къзкачирмасъ̀263, дойде да му отмъсти не друг, а един от най-прославените ти предшественици. Лично Кара Танас войвода, не може да не си чувал за него. И оттатък, в старата къща, аз самата измолих милост за Ружди. Измолих я и Кара Танас се вслуша в думата ми. И ето — негова първа жена съм и не посегна на вярата ми. Туй беше едното, войводо. А другото пък е от мене. Но не от отминалия, а от днешния ден. Последваш ли примера на Кара Танас, аз самата давам обет пред Исуса и пред българщината да отговарям за делата на синовете си.

— Наистина ли?

— Наистина. Пройна може да е грешила в живота си, ала нивга не е престъпвала думата си. На нейната дума можеш да вярваш.

Стоил помисли, помисли, пък кимна:

— Да бъде твоето. — После се обърна към коленичилите турци. — А вие, бейляр? Вие давате ли дума като тази светица, майка ви? И ще повторите ли клетвата от одеве на тогова?

Те, изпълнени с надежда, го удавиха в порой от клетви.

— И все пак ще ни платите за труда ни. И бъдете благодарни, бейляр: алтъни се припечелват отново, животът е само един. — Войводата се засмя странно. — И за радост на българската половина в кръвта ви ще кажа, че златото ви ще отиде за борба на кръста против полумесеца. Хайде, водете ни към ковчежетата си.

… Половин час по-късно се разделиха. Стоил не беше ясновидец, та затова не можеше да прозре, че му предстои още една — при това далеч по-страшна — среща с Юксел и Руфи Сезгин…

10.

Разбира се, до съмване никой в домовете на Юксел и Руфи Сезгин не мигна. Кой може да заспи след подобно премеждие? Единствената промяна от паметния среднощен час беше, че всички се наоблякоха. Но после, когато жените и децата ревнаха в плач, дето можеше да се чуе чак в Твърдица, братята ги напъдиха в харемлъка на Руфи (разправата със Стоил бе станала в дома на Юксел). Както бяха въвели напоследък, изключение сториха само за Хасан, първородния син на Юксел — нали един ден щеше да господарува в този огромен имот на дядо си, редно беше отрано да свиква и с мъчнотиите, които това господаруване създаваше. А да покажат вратата на майка си изобщо не им мина през ума. Не само защото — честно погледнато — те само на нея дължаха спасението си, но преди всичко (нещо невероятно за една мюсюлманска къща!) за уважението и тежестта, които Пройна си бе извоювала през всичките тези години в турския харем. И сега разговорът бе подет именно от нея:

— Вярно ли е онова, в което те виняха хайдутите? — обърна се тя към Руфи Сезгин.

Той замълча, но по-малкият от близнаците му се притечена помощ, като се опита да обърне всичко на празен лаф:

— Абе те какви ли не ги наприказваха, ако речеш да им обръщаш внимание, може и да се побъркаш. Ама нали ни бяха хванали натясно, щем — не щем трябваше да им правим евалла.

Майката обаче не се поддаде на уловката:

— Не питам тебе, Юксел, а брат ти. — И отново вторачи зеници в Руфи Сезгин: — Кажи ми, като ме гледаш в очите: вярно ли е или не е вярно? Посягал ли си на това девойче от Бинкос?

Запитаният отново не отговори. И не само не отговори, а — противно на подканата — заби поглед между краката си.

Тя беше по-особена, Руфи-Сезгиновата. От пресищане ли беше, от болест ли, от съклет ли, тъй и не се разбра, ала още преди петнайсетина години, когато трябваше да пращи от сила и от неутолим порив за женска плът, нещо изведнъж се пресече по тънката част. Какво ли не правиха жените му, какви ли не хитрости и чалъми не прилагаха, ала не успяха да събудят мъжа в него. Опита и на чужда жена — пак толкоз. Известно време ходеше като болен, тъпка се с билки и отварки, срам не срам отиде и при ходжата да му чете от Корана — никаква промяна. Накрая му дойде утеха от ислямското примирение: е, такваз била волята на аллаха, поискал е Руфи рано да остарее — постигнал го е.

Минаха така няколко години, когато Руфи Сезгин внезапно разбра, че малко грешно е разтълкувал истинската воля на аллаха. Случи се то при един лов в планината. Отбил се бе Руфи да похапне при един козар. И докато козарят излезе някъде си да донесе топла пита за сиренето, турчинът изведнъж усети див ламтеж към момиченцето, което му прислужваше. Насили го още там, в колибата. Така Руфи Сезгин направи странното откритие, че мъжът в него не си е отишъл завинаги, но че ищахът му се пробужда само от девойчета в онази възраст, когато едва-едва престават да бъдат деца, но още са далеч от моминството.

От този ден той вече знаеше как да утолява страстта си. Не го правеше много често, не повече от три-четири пъти в годината. Понякога кадъни му водеха дъщеричките си срещу богато заплащане, но по-често — както беше с майката и дъщерята от Бинкос — тайфата, с която двамата с Юксел държаха под петите си целия край от Хаинето до Дермендере, се погрижваше да му доставят мъжка радост за една нощ. С невръстно гяурче, хелбете — дори и да се жалват родителите му, нали ще бъде дума на гяури срещу дума на правоверен? Пък ако се случеше детето да му бъде доставено заедно с майката, особено ако е по-засукана, тогаз Юксел се погрижваше тя да не си отиде пренебрегната…

Руфи Сезгин, общо взето, се поспотайваше за тази отлика на своята мъжка природа. Защото ислямът нямаше нищо против да се поразтушиш с някоя лъскава гяурка, дори да дариш утробата й с едно здраво мюсюлманче, ала не се гледаше с добро око на насилие върху непълновръстни. От устата му знаеше, разбира се, само Юксел, те нямаха никакви тайни един от друг. Но въпреки това мълвата тръгна — сигур ще са се разбъбрили я Викред Балабан и другите от тайфата, я аргатите, които живееха в двора на близнаците, я жените на Руфи Сезгин, които положително ще да са се досетили за истината. Но тя, истината, си оставаше такава, че Руфи не бабаитствуваше с нея. А най-малкото би се похвалил пред майка си.

— Ще отговориш ли най-сетне на майка си? — продължи строго да пита Пройна.

— Хайде бе, анне264 — провикна се Юксел, — нека не садим на дъното ряпа. Е, сгрешил човекът в тъмното, взел момичето за по-голямко, пък като запалил свещта… Няма сега да го окачим на въжето, я!

Беше хитър ход: „сгрешил човекът“, „взел момичето за“ и тъй нататък, звучеше все като за единичен случай и прикриваше многото останали. И пусто майчино сърце — измами се. Пройна не произнесе дума на опрощение, но и не продължи с укорните си въпроси.

— Какво ще правите сега? — измести разговора тя.

— Как какво? — искрено се почуди Руфи Сезгин и най-сетне посмя да срещне погледа й. — Какво може и трябва да направи един правоверен след премеждие като нашето? След сабах намазъ̀265 ще съберем неколцина другари и право в Сливен, в конака на мютесарифа. Ако начаса вдигнат потери с кучета и отправят насам заптиета на коне, може още до вечерта да спипат Стоил и неговите капасъзи.

— И ти ли си на този акъл, Юксел?

— Разумява се, анне. А ти какво мислиш, че синовете на Ружди бей ще си оставят магарето в калта? И ще си траят като шамаросани деца?

— Чух какво ще направят синовете на Ружди бей. Ала аз, стара и изкуфяла жена, мислех, че синовете на Пройна ханъм ще държат малко на честта и на думата си. Защото вие комай се заклехте, че от тук нататък ще бдите над българите като квачка над пиленца. Или може да съм разбрала погрешно?

— Разбрала си грешно, анне — със сурова решителност каза Руфи. — Заклехме се и с думи много звезди свалихме от небето, ала туй бе само колкото да турим динена кора под чапкънина. Но това беше дорде опазим главите върху раменете си. Сега можем да поговорим и другояче с него.

Бръчката между веждите на майката ставаше все по-дълбока.

— Туй, което казваш, е от кръвта на Ружди. А от моята, българската кръв, не чувате ли в сърцата си някакъв друг съвет, момчета? Защото българинът трудно дава дума за каквото и да било, ала даде ли я, ще умре, но ще я изпълни.

— Не ни навирай българската си кръв в очите — смръщено отряза Руфи Сезгин. — Не е нещо, с което се гордеем, анне. Ние сме мюсюлмани, синове сме на Ружди бей и толкоз!

— Защо не рече същото, когато молех от Стоил пощада за главите ви, анджък защото сте наполовина българи? Мохамед ли ви учи да се отмятате като фурнаджийска лопата? Да, да, отмятате се, и то как — преди час се клехте в Бога да закриляте християните, пък вече бързате да насъскате конашките копои подир онзи, комуто дадохте клетвата. Ако не се имате за българи, то поне като хора трябва да сте честни, момчета.

— „Честни“, „честни“!… — повиши глас по-големият от близнаците. — Ако биеш магарето си, нечестен ли си? Ами ако заколиш овца? Честта на един мюсюлманин, при това син на Ружди бей, се измерва само с броя на свалените гяурски глави, това ще река аз!

Хасан, който бе мълчал през цялото време, неочаквано се обади:

— Нечестност е например неблагодарността, амджа. Ще вдигнеш ли бич например на кучето си, което снощи те е спасило от вълк? Пък тук говорим не за куче, а за човек, който ви е сторил добрината да ви запази живота. Приказваш за „честта на един мюсюлманин“, пък забравяш, че в Корана е казано: „Може ли наградата за добри дела да бъде друга освен добра“?266

— Брей, брей, много си бил сведущ по законите на исляма… — присмя се Юксел, баща му. — А да си чувал, драги, че пак в Корана е казано: „Бийте се с тези, които не вярват в Бога, нито в последния ден, и не запрещават това, което и Бог, и неговият пророк са запретили и не изповядват истинската вяра…“?267

— Само че вие се готвите не да се биете честно и по мъжки, а да извършите най-грозно предателство към човек, който току-що ви стори добро — не се предаде младежът.

Ако не се брои старата Пройна, Хасан положително бе единственият в многобройното семселе на покойния Ружди бей, който би могъл да си позволи подобни думи — хем несъгласие, хем нападка, — изречени срещу всесилните близнаци Руфи Сезгин и Юксел.

Изобщо този двадесет и няколкогодишен Хасан заемаше много особено положение в рода. Снажен и поразително красив (не беше нужно човек да е кой знае колко наблюдателен, за да види, че е „одрал кожата“ на баба си Пройна — нейното продълговато лице имаше, с мермереното високо чело, тънките вежди, изваяния нос и чувствените устни, сгушени в сянката на подсукани мустаци), той дължеше първенствуващото си място между бъдещите наследници на чиста случайност. Всъщност макар и само с четвърт час, но по-голям от близнаците беше Руфи Сезгин и следователно по обичая именно неговият пръв син би трябвало да придобие неизмеримия имот на някогашния мухтарин и некоронован господар на Козосмоде Ружди бей. Да, но на аллах се досвидя да дари Руфи със син; впрочем имаше един, ала той (както и една негова сестричка също) не доживя дори и пълна годинка и се пресели в отвъдния свят, отиде си даже без да сколасат сюнет да му направят. Сетне се случи засечката с Руфи, та той вече не можеше да опложда четирите си жени и си остана баща само на дъщери — три на брой. Първа жена на по-малкия близнак Юксел беше една прелестна гяурка от Алобас.268 Говореше се, — пък и така си беше, — че тя дошла в харема на Руждиоглу Юксел не с насилие, а по любов, като приела исляма; може би тази беше причината, че още на деветия месец роди един малък красавец — Хасан. Е, благодатта на аллаха свърши до тука — жената изгуби всичката си кръв при раждането и почина, — но Хасан остана. С хубостта си остана и с правата си на пръв наследник. Че и с дързостта си понявга да противопоставя дума и воля на думата и волята на баща си и чичо си…

Обикновено му прощаваха този негов произвол (един потомък на Ружди бей трябвало да се учи за господар, думаха, не за слуга и еветчия), днес обаче погледнаха иначе на думите му. Днес всичко в този дом бе нажежено до бяло, та думите му хем не бяха отминати снизходително, хем предизвикаха истинско избухване на Юксел, бащата, уж по-миролюбивия от двамата близнаци:

— Върви в Джендема с твоите брътвежи за доброто — крясна той. — Тези бръмбари в главата ги имаш от майка си, Хасане. Ала не от правоверната Нахиде, а от гяурката Найда — нейната уста бе вечно пълна с такива дивотии за доброта, благочестие, справедливост… Когато ти се появи на белия свят, всички се зарадвахме на хубостта ти и си рекохме: на̀ една зорница не може да роди друго, освен Хасан269. Пък то…

— Пък то, какво — озъби се насреща му Пройна. — Мигар според вас един човек не може да бъде едновременно и мюсюлманин, и честен, а?

— А паричките ни, мале? — внезапно омекнал каза Юксел, като премина на български. — Не забравяй, че тоя хайдук отмъкна от нас не само дума и клетва, но и бая алтъни. Също и за алтъните ли да махнем с ръка и да речем: нищо, майната им?

Старата жена заложи в спора и последното, което имаше — почитта на синовете си.

— Стоил отнесе не само вашите клетви и пари, но и моята дума, че поемам отговорност за делата ви. Нарушите ли вашата мюсюлманска клетва, аз трябва да изпълня моята, християнската… — Тя завърши думите си с едно многозначително движение около врата си.

Двамата за малко се объркаха, те наистина държаха на майка си. После отново по-находчив, по-хитър от двамата се оказа Юксел:

— Нека бъде твоето, мале. Няма да пращаме потери след Стоил, ала ние тъй или иначе трябва да отидем и да доложим в Сливен. Тук има убит човек, мале. При туй не какъв да е, а правоверен. Али. Не съобщим ли за него, ще излезе, че ние с Руфи сме му видели сметката. И ще изгнием по одринските или стамбулските зандани.

Майката го изгледа продължително и с недоверие, но той нагло издържа погледа й. Пройна попита подозрително:

— Ще можете ли да съобщите за Алито, без да издадете Стоила?

Те обещаха с такъв ентусиазъм, на който би могла да повярва само една любяща майка. И все пак тя сметна за нужно да ги сплаши:

— Ако все пак нарушите думата си, аз пък ще ви издам как сте мърсували с невръстни деца!

В този момент и братята, и майка им не вярваха на думите си: те — че няма да пратят потери подир дружината на Стоил войвода, тя — че би могла да ги издаде за извършеното от тях престъпление, с което може би да ги пратеше до края на живота им в тъмницата…

Мютесарифът си измисли някакво оправдание и не ги прие, но затова пък Мустафа ага, нали ги свързваше стар достлук, ги посрещна, както е думата, с отворени обятия. А когато разбра, че в Сливен ги бе довело нещо много по-важно от мерака за едно ракъ-кефи270, мюдюринът свика нещо като подобие на военен съвет: тук беше, разбира се, преди всичко бьолюкбашията Али Байрактар Топчи, още Келеш Осман, кадията и, кой знае защо, главният има̀м на града Нутфулла ходжа. Изобщо, както се вижда, кой от кой по-прозорлив, кой от кой по адам акъллия271.

Като изсърбаха по едно кафе, както го изискваше обичаят, Мустафа ага накара братята да разкажат още веднъж събитията от нощта. Те го направиха, при това твърде сръчно (не случайно се бяха упражнявали по пътя). Между премълчаното остана и тази „подробност“, че майката на такива видни крепители на османския ред е чиста българка и християнка, която е раждала мюсюлмани, но сама не е преминала към правата вяра. Изслушаха ги четиримата, цъкаха с език или изпущаха по едно „Вай… вай… вай…“, но иначе не зададоха въпрос за този Стоил войвода — очевидно и да не му бяха яли лично попарата, знаеха достатъчно за него.

Когато те завършиха, Мустафа ага произнесе тежко:

— Помнете ми думата, ефендилер, туй ще излезе ескизаарска работа. В Ески Заара е коренът, в Козосмоде клончето или на клончето листото.

— Евет, евет — потвърди кадията.

— Евет, евет — присъедини се към него и Нутфулла ходжа.

Братята се спогледаха: работата свършваше в посока, която може да звучеше по-тежко, но затова пък по-малко ги топлеше, както е думата. И Юксел бей подхвърли предпазливо:

— В Ески Заара са били девлет-душмани, ага. Комити по тяхному. Срещу падишаха са се бунтували и срещу османската власт. А кои сме ние с братока? Какво зависи от нас падишахът и каква власт имаме? Ами че ако погледнеш, ние дори едни въшливи мухтари не сме…

— Евет, евет — отново се съгласи Келеш Осман.

— Евет, евет — последва го на свой ред имамът.

Работата като че вървеше на оправяне, но тогаз пък я развали Али Байрактар. Като проговори, той не извади чибучето си от жълтите си зъби, та думите му се примесваха с парливия тютюнев пушек:

— Аз пък ще ти река, Юксел бей, че по моему Мустафа ага има право. Нали ей сегичка разправихте, дето оня хайдутяга Стоил признал, че не за себе си краде алтъните ви, а за борбата на кръста против полумесеца? Комитите имат нужда от пушки, а пушките струват пари, ефендилер. Затуй те вземат пари, откъдето могат и където ги има, а с пушките… Е, знаете що имат на ум да правят с пушките.

Този път Нутфулла ходжа се оказа по-бърз от кадията:

— Евет, евет — произнесе той дълбокомислено.

— Евет, евет — подкрепи го на свой ред Келеш Осман.

— Да им пикая аз на девлет-душманлъка — невъздържано повиши глас Руфи Сезгин. — Стоил трябва да ни дотъркаля заграбеното до последния пробит грош. И за всичко да си плати: за бастисването на домовете ни да си плати, загдето видя жените ни да си плати, за убития ни вардянин да си плати. Докато не си плати Стоил, аз няма да се примиря!

Разбойническата природа на Али Байрактар изби през униформата на бьолюкбашията. Нарушавайки всяко чинопочитание, той така се присмя на кадията и имама, все едно че се изхрачи в краката им:

— Хайде бе, защо закъснявате с вашето „евет, евет“? — После се обърна към братята: — Че още утре сабахлен от цялата каза ще тръгнат потери, туй го имайте от мене, бейляр. И дано аллах да укрепи десниците на правоверните, та до вечерта парите ви да бъдат върнати заедно с главата на хайдутина. Но туй е само по вашите кахъри, бейляр. Пък ние сме служители на падишаха, трябва да мислим и за неговите.

— Еввв… — започна посвоему Келеш Осман, но се осъзна и навреме прекъсна.

— Така е, Али — кимна важно-важно мюдюринът, — ние си получаваме хляба от падишаха и сме длъжни денем и нощем да бдим за спокойствието му. Работата е там, Али, че не е белли как можем да изпълним дълга си, ако не спипаме Стоил и неговите кеседжии.

— Трябва първом да изясним има ли връзка между Стоил, тукашните комити и ескизаарските девлет-душмани.

Плоското лице на Мустафа ага съвсем заприлича на тава за баница.

— Хубаво го рече, ала не виждам как можем да го изпълним. Да продължиш истиндака на заптисаните? Вятър работа е то, Али. Както и да въртим и да сучем, не можем изкара, че те от хапуса са пратили хабер на Стоил в Балкана кого да удари и що да прави с алтъните му.

— Трябва да вкараме на топло и други хора, мюдюр ефенди. Може те да се покажат по-сговорчиви…

— Нали заптиса всичките, които бяха в списъка на…? — Мустафа ага не довърши приказката си; в одаята бяха все негови хора, ала не бе редно един мюдюрин на място да издава наляво и надясно имената на шпионите и доносниците си. — Кого още можеш да хвърлиш в кауша?

— За можене — мога целия град — самонадеяно се похвали бьолюкбашията. — Ала аз ще подхвана по-изтънко нещата, ага. Ще разбера кои са били най-верните аркадаши на заптисаните, ще ги изловя и ще ги посъветвам да бъдат по-откровени. — Последните си думи той придружи с един жест, сякаш налагаше някого.

— Тъй да бъде — съгласи се Мустафа ага.

— А паричките ни? — не каза, а изквича Руфи Сезгин бей.

— Докопаме ли заговора — назидателно му отговори Мустафа ага, — рано или късно ще стигнем и до алтъните ви.

— Евет, евет — не се сдържа Нутфулла ходжа.

11.

Три заптиета не го носеха, а по-скоро го полувлачеха по земята — две за краката и трето за ръцете. За малко го оставиха, колкото единият да отвори дебелата дъбова врата, пък го залюляха, изброиха „бир… ики… юч…“272 и го запокитиха в мрачното помещение отвъд нея. За част от секундата Стефан съобрази, че ако там е калдъръм и се сгромоляса върху него на главата си, черепът му може да се строши като яйце, и се опита така да се превърти във въздуха, че да падне по задник или поне на гръб. Но странно — тялото му изобщо не стигна до пода. Непознати доброжелателни ръце се протегнаха от тъмното и го уловиха още по време на летежа. Въпреки това младият човек извика така, сякаш току-що си бе строшил врата. Отговори му изкискването на заптиетата и щракването на катинара на вратата.

— Лошо ли се удари? — попита го един загрижен глас. — Или невям те уловихме точно по натъртеното?

Стефан Боянов изчака да се приспособят очите му към здрачината на хапуса и се огледа. Видя все познати лица — с тези хора народните дейци на Сливен се бяха опитали да съживят нявгашния частен революционен комитет, основният камък на който бе поставен от самия Левски.

— Ами, ударил съм се — прихна в смях той. — Врещенето ми беше за агаларите: нека мислят катилите, че съвсем са ме претрепали.

Приятелите го положиха внимателно върху един застлан ямурлук.

— А те не те ли претрепаха? — попита Кондю Кавръков. — Чухме как те налагаха… Не си пестяха силите, чини ми се.

Като щадеше по-лошо ударените места по тялото си, Стефан се понадигна и седна. Другите насядаха в кръг около него.

— Претрепали са ме, вятър. — Той продължаваше да се хили. — Приложих им един чалъм, на който се хвана дори Али Байрактар, главният им джелатин.

— Я кажи, я кажи!… — подканиха го, развеселени, няколко гласа.

— Като захвана втората вълна на заптисванията в Сливен, сетихме се, че този път тя ще подмокри и моите крака. Първата ми мисъл беше да запраша нанякъде, дорде се укротясат гъжвалиите тука. Но тогаз един стар човек ми даде друг акъл: нека съм се оставел да ме заптисат, бягството щяло да бъде нещо като самопризнание, че се смятам виновен. — Стефан отново се изсмя. — И друго ми каза. Още прадядо ти е рендосвал дюшемето на зандана…

— Георги Силдаря — с уважение вметна Михаил Гаджалов. — Името му и до днес е като легенда в нашия Сливен…

— После го е правил дядо ми — продължи момъкът, — след него и баща ми. Е, сега било и мой ред да си платя даждията.

— Бас държа, че мога да позная чия уста е дала този съвет — рече Васил Желчев, един от младите в народните работи. — Дядо поп Юрдан, никой друг.

— Хубаво, че не приех баса — съгласи се Стефан. — Наистина позна.

— Ама ти щеше да кажеш за чалъма — подсети го някой.

— Научих го пак от дядо поп Юрдан. Катилите, казва той, не си броят ударите, ами слушат доколко жалостиво крещиш. И аз не си пестих гласа — на една тояга на Али Байрактар може да са се паднали по три мои крясъка…

Хапусът се огласи от последното, което му подобава — дружен весел смях. После Кондю Кавръков, той очевидно беше нещо като горгорбашия на затворниците, въдвори тишина и въпреки протестите на Стефан настоя да го прегледат за поразиите от боя. Оказа се, че „чалъмът“, научен от поп Юрдан, не е бил чак толкова удачен: ходилата на младия човек бяха подути колкото средно големи възглавници, бедрата и гърбът му бяха на сини и бели ивици, а някъде и кървяха рани. Кондю и другите почистиха раните и превързаха по-зле натъртените места, дори ги намазаха с някакъв мехлем, който близките на Марин Димитров били успели да вкарат в затвора заедно с храната, накрая настаниха Стефан колкото се може по-удобно и го оставиха да си събира душата след тежкото премеждие. Така започна първият ден на Стефан Боянов в сливенския зандан.

Измина едно денонощие, после още едно. Стефан постепенно престана да бъде в центъра на вниманието и в същото време взе да се запознава със затворническото ежедневие — със страховете, предсказанията и „аз пък чух от…“, с пощенето на въшки и гниди, с вечерните разговори за жени и за мними или преживени приключения. Междувременно болките се поуталожиха, поспаднаха и отоците. За храна не страдаше, техните му носеха достатъчно и предостатъчно всяка сутрин; ако нещо го измъчваше, то беше мисълта, че нощем, когато го надвиеше сънят, той може би стенеше несъзнателно и така разрушаваше образа на юнак и безразличен към страданието, който иначе се мъчеше да поддържа — малка младежка суета и желание да се покаже достоен за Силдаровците, пребивавали и се показали мъже между същите тези четири стени в десетилетията преди него. (Сетне му казаха, че той наистина е охкал и пъшкал на сън, но с това съвсем не се е принизил в очите на събратята си по участ, дори напротив.)

Късно, много късно през третата нощ някой го събуди внимателно и веднага предупредително притисна ръка върху устните му. В мъждеещата светлина на кандилото, което задължително гореше на зида срещу вратата, той разпозна Кондю Кавръков. Когато се увери, че младежът е буден и е надмогнал първоначалното стресване, кундураджията свали пръсти от устата му и тихо се изпъна на рогозката до него.

— Дойдох да си побъбрим биз-бизе — започна Кондю шепнешком. — Познаваш ме, можеш да не се страхуваш от мене. Какво става навън?

— „Всяко чудо — за три дни“, тъй каза баща ми, когато ме изпровождаше насам — каза Стефан, след като помисли. — И комай по убеждение го каза, а не само ей тъй, за кураж.

— Да, ама на̀ — продължават да заптисват, а от нас, заптисаните, не са пуснали нито едного.

— Туй е тътен, бате Кондьо. Даже едновременно два тътена — от Железник и от Козосмоде. Да, също и от Козосмоде, защото там Стоил войвода си е свършил работата при ония двама бейове, както решихме да го помолим.

Тази новина още не беше проникнала през дебелите стени на сливенския зандан, та се наложи Стефан да разкаже, каквото се бе разчуло за случката.

— Халис бей познаваш ли, бате Кондьо?

— Има ли някой в Сливен, който да не го познава?

— Халис бей се отбил на ракия при господин Русчо Миркович и от лаф на лаф се „изпуснал“ да каже, че в конака тълкували нападението над козосмоденските бабаити като ехо от Железник. Разбираш ли? Все едно, че тук също сме въстанали и сме ударили най-напред близнаците, дето са си разпасали поясите в Козосмоде.

— Затова ли продължават да заптисват и да пердашат?

— Затова. Ама било на привършване, тъй рекъл между две ичкии Халис бей. Защото Мехмед Хайдар бей, мютесарифът, е по-умен от своите подчинени и виждал, че туй обвинение е съшито с бели конци, както е думата. — Стефан помълча малко. — Помогнало е и това, бате Кондьо, че никой от вас, заптисаните и измъчваните, не е издал нито дума за комитета.

— Какъв комитет бе, човече? Комитет имаше, докато Дякона още ходеше по друмищата на България. Сега нали ни знаеш на какъв хал сме… — На свой ред и Кондю замълча, явно събираше мислите си. — Какво се чува за братята от Ески Заара?

Стефан разказа, каквото знаеше.

— Подигравахме учените глави — рече другият, — ама невям трябва да им направим евалла. Неподготвена работа се оказа туй въстание, само се дадоха излишни жертви. Пък и ние нахакерне хрантутим дървениците тука. Лошото е, че разложението не е само в Сливен, в Железник или във Филибето. Навсякъде е така, дори и най-горе, във Влашко, от където уж божем трябва да ни ръководят и направляват. Даже сам Христо Ботев е напуснал БеРеЦеКа273.

— Това пък откъде го знаеш? Навън не се е чуло таквоз нещо.

— Чух го от устата на самия Хайдар бей. Беше дошъл на едно от изпитванията ми. И уж ме подигра за скапаността ни, пък ми се стори, че съзнателно го каза, анджък за да ми съобщи новината. — Ново замълчаване. — Нещо съвсем друго искам да те питам, Стефане. Още като те изхвърлиха тука и веднага се разприказва: какъв акъл ти бил дал дядо поп Юрдан, как си надхитрил биячите и прочие. Не ти ли се вижда, че туй е неразумно? Че и опасно? И за тебе опасно, и за поп Юрдан?

Преди да отговори, Стефан Боянов изхихика приглушено.

— Всичко това беше скроено пак от дядо поп. Виж, бате Кондьо, навън много мислят и се кахърят за вас… е, вече мога да кажа за нас, заптисаните. И доста противоречиви мисли се изказват.

— Например?

— Ами например това, че наистина като че никой не се е разбъбрил за комитетите, иначе тук да се е препълнило с народни дейци от града и санджака. Но в същото време има и съмнение, че, както ти го рече, за комитетите нищо не е издадено, защото нищо няма за издаване. А иначе… Иначе комай някой не е издържал на мъченията.

— От какво съдят?

— От имената на заптисаните. На̀, погледни ги, бате Кондьо. Никой от нас не свари да въстане с ескизаарци, ала всички до един сме все от лизнатите от стремлението за свобода. Всички! За нито един не можеш да кажеш, че е попаднал тук напълно по погрешка.

Кондю Кавръков размисли продължително върху тези думи.

— И после? Какво има това връзка с твоето многоглаголствуване?

— Преди десет-петнайсет години в този затвор станало едно истинско чудо. Избягал човек. И то не кой да е, а Филип Тотю, дето денем и нощем го държали закован с пранги за стената. Аз не го помня, трябва да съм бил малък, но всички други го потвърждават.

— Аз пък го помня. Гаджалите до един изглеждаха като деца, напълнили гащите.

— Когато замислил бягството, Филип Тотю започнал с това — да разбере има ли край него шпионин или не. И за да изпита работата, гласно се заканил да избяга. И наистина видял как един от кауша, грък някакъв от Анхиало, го издал. Е, заптиетата удвоили бдителността си, ала Филип Тотю и другарите му пречукали предателя. И вече можело на дело да се подготви бягството.

— Все още не разбирам…

— А е много просто. Дядо поп заръча, ако заптисат още някого от нас, хем да крещи до Бога, когато го пердашат, хем веднага да изприказва кой го е подучил за това и как го е сторил.

— Аха, досещам се — замислено каза Кондю Кавръков. — Ако имаше издайник, първо на тебе отново щяха да ти хвърлят една кола бой, и сетне поп Юрдан щеше до вечерта да е тук, между нас. — Той се изсмя безгласно. — Брей, пустият му хайдутяга в попско расо!…

— Да, ама виж — всички тук издържаха. Няма издайство от тези хора. Защото нито мене ме биха повторно, нито поп Юрдан е в кауша.

— Ала и другото си остава вярно — че няма човек от нас, заптисаните, който да е „свята вода ненапита“… Значи, все пак има от крушка опашка.

— Това ще се разбере, когато ни пуснат.

Кондю хвърли особен поглед към младежа.

— Казваш го тъй, сякаш го знаеш на сигурно. Хайде холан, момче, в турските зандани са си оставяли костите хора, дето са били същински божи кравички в сравнение с нашего брата.

— Навън се знае на сигурно, бате Кондьо. Туй пък го дължим на друг добър турчин от града ни. Юмер ефенди от Айше Хатун махала, може да го знаеш и него. Чул как в конака решавали, че ако до още някое време не ни изобличат в комитаджилък, ще ни пуснат. И побързал да го каже уж между другото пред господин Панайот Минков.

От гърдите на кундураджията се откъсна въздишка, изпълнена със спотаена надежда. После той каза изведнъж:

— Чу ли? Не? Бяха втори петли, момче. Хайде да подремнем. Че погледнеш — може новият ден наистина да докара празник и за нас…

12.

Новината за задържането на Стефан извървя твърде бавно пътя до Барите. Специално до ушите на Бяно Абаджи тя стигна едва в събота надвечер; донесе я съседът му Никола Хайверя, който имаше тепавица малко по-надолу по реката. „Хайде, хайде, Никола — поощри го Бяно, когато го видя как се гърчи, — не прави такава муцуна. Таквиз злочестия от край време са привични за рода ни, та ние сме свикнали с тях и те с нас.“ Но когато го изпрати, престореното му безгрижие сякаш също се отдалечи със стъпките на Хайверя и Бяно се превърна в онова, което всъщност беше — стар и поуморен човек, изпълнен с грижа за внука си. Той запали любимата си луличка, ингилизката, приседна край сергията и дълго, цели часове не помръдна. В побелялата му глава се тълпяха и боричкаха какви ли не мисли, често пъти съвсем противоречиви. Казваше си например, че това, Стефановото, не можеше да не се случи, то сякаш бе предопределено ако не от самото му рождение, то поне от най-най-ранното му детство, когато стоеше пред набучената на кол глава на родата си Георги Трънкин, плачеше, та се късаше, но в същото време и се заканваше, че един ден ще сваля глави за отмъщение. А в следващия момент ни в клин, ни в ръкав се зазяпваше в надникналата някъде над Катъгово луна, кръгла като пита кашкавал, и си говореше съвсем сериозно: „Всички я наричат жълта, пък на̀, когато е ниско на небето, тя си е чисто оранжева като… като родопски губер.“

Колко спа и дали изобщо спа тази нощ, тъй и не разбра. А на сутринта прибра стоката на мющериите, отби вадата и пое надолу към града. Планината вече окончателно се сбогуваше с лятото и в този ден бе облякла най-пищната си есенна премяна — от лимоненожълтото до ръждивочервеното. Навярно друг път Бяно не веднъж и не дваж би спирал да даде наслада на очите и душата си, но сега остана сляп за чудната красота наоколо. Не бързаше припряно, ала и не се откланяше, следваше пътя си.

Слезе в града и веднага се отправи към Боянови — не само защото живееха в Дели Балта, току до подножието на планината, но и защото именно насам го водеха грижите му. Бутна вратата („не е заключена, туй Боян ще да го е наследил от мене“) и влезе. Завари горе-долу точно онова, което и бе очаквал. По риза и с навити над лактите ръкави въпреки октомврийския хлад Боян се помайваше по двора и се преструваше на залисан в катадневни занимания, но начесто забравяше ролята си, изправяше се с ръце в джобовете и загледан в някаква точка, по цели минути не помръдваше. Райна стоеше на пруста и кършеше ръце; опитваше се да изглежда храбра в нещастието, обаче подутите й от плач очи издаваха, че майката съвсем не беше така курназ, както жената на Боян Боянов и снахата на Бяно Силдаров се насилваше да се показва. Яна, дъщерята, не се виждаше. Бяно помисли, че навярно се е завряла в най-тъмния ъгъл на къщата и се залива в сълзи, но се излъга — малко по-късно стана ясно, че момичето, разбирайки състоянието на майка си, бе поело върху себе си цялата къщна работа. А до самия дувар старият човек забеляза внука си Ангел; стоеше приклекнал, с облегнат на оградата гръб и с разтворена на коленете книга, ала дали четеше или само се преструваше — това не се разбираше.

Когато го забелязаха, запълнил с все още широките си рамене портата, всички избързаха към него, един през друг го заканиха към къщата, но Бяно предложи да изнесат столчета и да останат навън. Яна, навярно дочула желанието му, мигом излезе с две скемлета в ръце. Старият човек я изгледа с изненада: виж ти, виж ти, докато той се е помайвал на долапа или в общинските работи, момичето бе избуяло, ще кажеш цяла мома за женене. Изненада го също и лицето й. Докато Стефан бе наследил острите черти на Силдаровците, а Ангел — мекия овал на Райна, Яна не приличаше на нито един от тях. И все пак тази руса коса и продълговатото лице му се сториха странно познати; Бяно се порови в паметта си и не след много откри приликата — девойката се бе метнала на леля си Руска, но не съсухрена и кокалеста, както беше сега, а както изглеждаше като мома преди около четвърт век…

Не я подкараха по ориенталски от времето или от въпроси за здравето, а пристъпиха направо към онова, което ги занимаваше. Боян разказа последните събития в Сливен, задържането на Стефан и на още неколцина, също слуховете, които се ширеха из града — за причината на заптисванията и за вероятното скорошно освобождение.

— Били ли са го? — запита без заобикалки Бяно.

Въпросът му затрудни Боян, но вместо него отговори Райна:

— Можеше да кажеш, Бояне — рече, — аз знам. Да, тате, били са го.

— И?

Имаше много неиздумани неща в това късо „И?“. И четиримата ги разбраха съвсем ясно.

— Разправят, държал се е мъжки — с нотка на гордост каза Боян.

— И не бил от най-тежко битите — допълни Ангел. — Други къде-къде по-лошо пострадали.

Замълчаха. За да запълни с нещо мълчанието, Бяно се залови да пълни лулата си.

— Сигур се досещате, дошъл съм да помогна според силите си — каза, докато драсваше клечка кибрит о седалката на скемлето. — Само ме упътете на коя врата да почукам и какво да моля.

В подпухналите очи на Райна трепна надежда, ала Боян решително поклати глава:

— Благодаря ти от сърце и душа, но не бива, тате, тъй мисля аз. Нали имаше някаква турска поговорка, че тъмницата е едно голямо училище? Е, наш Стефан е на деветнайсет, нека да изучи и тези науки.

— Не ги ли е изучил достатъчно? — тихо попита Яна. — Онзи звяр Али Байрактар го е бъхтал, толкоз дни го ядат въшките в кауша…

— Не! — решително отсече Боян. — Стефан е мъж, трябва да опознае и опакото в живота. Особено какъвто е серт, вироглав и все го избива на бунтарство, трябва да знае що залага насреща. — Той погледна въпросително към баща си, но Бяно се престори, че не е разбрал погледа му. — Има и още нещо — продължи. — Виновни или невинни, в кауша са дузина младежи, всичките повече или по-малко от една кройка с нашия Стефан. Как ще се почувствуват те, ако гъжвалиите отворят вратите само за един от тях? Другари са в живота, трябва да са другари и в злощастието, тъй мисля аз. — Боян за втори път потърси мнението на баща си, но той сякаш бе съсредоточил цялото си внимание в лулата. Тогаз се обърна към децата си: — Ще ви разкажа нещо за тате, дядо ви. Когато веднъж той самият е бил в тюрмата, искали да го освободят, защото бил член на мезлиша. А дядо ви отказал: или да освободели всички членове на мезлиша, или също и той щял да остане доброволно да гние заедно с тях.

Обратът в разговора не се понрави на Бяно — не му беше приятно да го изтъкват като юнак. И в същото време се почуди: виж го ти, Боян! В Сливен положително имаше поне стотина мъже, готови да се самообрекат на мъчения или гибел за народното дело или за вярата, но колцина ли бяха тези като Боян, способни съзнателно да пратят към злото не себе си, а своите синове?

— Чест ви прави начинът, по който разсъждавате — произнесе старият човек, като извади захапката на лулата си от зъбите си. Това „ви“ и „разсъждавате“ той изрече напълно преднамерено: не се бе заблудил и виждаше, че така разсъждаваше само Боян, всички други бяха по-миролюбиви и само се подчиняваха на неговата воля. — Подкрепям ви също тъй радушно, както ако ме бяхте проводили някъде да прося снизхождение за Стефан. Но щом сте решили да не просим снизхождение…

— Да, кажи, тате? — подкани го синът му. — Посъветвай ни.

— Щом сте решили да направите една крачка, направете и още една. Покажете се пред света тъй, сякаш… Да, не стойте тук да си гризете ноктите, ами облечете си празничните дрехи и идете на църква. Ама не в „Света София“ новоселската, а в „Свети Димитър“, на пъпа на Сливен. И се постарайте да минете на отиване и връщане колкото се може по-курназ пред конака.

— На инат?

— На инат. И за да покажете на агаларите, че вие дотолкова сте уверени в невинността на Стефан, че не изпитвате притеснение за съдбата му.

Поблагодариха му за съвета и обещаха да го последват. И тъй като времето за неделната служба наближаваше, Бяно се сбогува с тях: да смогнели да се приготвят, каза. И пое надолу към Кафтанджийската.

Ако одеве не се бе загледал в чертите на малката Яна (която се бе оказала не чак толкова малка), той навярно не би се отбил до дъщеря си Руска. Но сега краката му сякаш сами поеха нататък. И не след много похлопа на портата й.

Руска му се израдва, безизкуствено и от сърце. И нищо чудно — те, обичащи се баща и дъщеря, толкова рядко се виждаха напоследък… Настани го на най-хубавото място в къщата, разшета се около него. Той можеше да я излъже, че е слязъл от Барите нарочно за нея, затъжил се и така нататък. Не го направи — глупаво и неоправдано е да се вклинява лъжа там, където е място на истината. И й разказа за Стефан, за духа, който витаеше у Боянови, за решението им да не се опитват да го спасяват от неприятността, която всички смятаха за временна. Оказа се, че дъщеря му знаеше почти всичко — от самите Боянови и от приказките, които се ширеха из града. Бяно усети нещо отвъд думите й и попита направо:

— Имаш да ми казваш някаква вест, нали?

— Ах, ти… — усмихна се рано състарената жена; беше насилената усмивка на едно лице, отвикнало да изразява радостни чувства. — Наистина имам голяма вест за тебе. Внукът ти Андон се връща.

— О, Боже, след толкоз години!… Сигурно ли е, Русе? И за кога го чакаш?

— Сигурно е само, че не съм го виждала от цели единайсет години, тате. Пък иначе… Преди десетина дни ме навести един търговец из Плоещ. Останал за нощувка на път за Пловдив и Солун, та ме издирил нарочно по поръчка на Андон и Ганчо.

— Навярно и Димитър. Нали наскоро проводи и него?

— Не, Димитър се бил установил в Турну Магурели. Човекът ми донесе някое и друго армаганче от момчетата — на̀, тази шамия например — и ми поразказа за тях. Пораснали, заякнали, пък покрай сродника на Кутьо и стъпили криво-ляво на крака. Но Андон все разправял: теглело го насам, дотегнало му да живее по чужбина, щял да си грабне някой ден партакешите и да се върне. Камъкът на мястото си тежал, тъй говорел.

— Усещам нещо особено в гласа ти, Русе. Сякаш хем се радваш, хем…

— Сега би трябвало да се сопна: и таз добра, коя е тая майка, която ще прегърне сина си след цели единайсет години, пък да не е плувнала цялата в радост. Да, ама бих те измамила, тате. Наистина има едно „хем… хем…“ в мене. Че се радвам, туй е излишно да те убеждавам. Но в същото време майчиното ми сърце се сгърчва и от неясна боязън. Наречи го както искаш — коба, предчувствие за лошо — все едно. Важното е, че то трови и вгорчава надеждата ми за доброчестина.

— Ех, майко ти, българска!… — опита се да се пошегува Бяно. — Ти, дето правиш ихтима̀ и винаги виждаш тъмни облаци връз главите на синовете си!…

— Не е само привиждане на облаци, тате. Нещо се събира във въздуха, усещам го като пред буря. Буната в Железник, заптисването на Стефан и другите, шетнята на заптиета и конашки копои… Пък нали го помниш Андон! Зная само един момчурляк в Сливен с нрав като неговия и това беше Хаджията. — В Сливен имаше мнозина хаджии, но „Хаджията“ наричаха само Хаджи Димитър. — Пък знаеш каква беше неговата орис…

— Зная само, че остави името си безсмъртно — предпазливо каза Бяно Абаджи.

— Такова безсмъртие не е голяма драгост за майчиното сърце, тате. Майката иска да види детето си в сполука, да друса внуче на коленете си… — Въздишка. — Пък моят Андон!…

Бащата разбра, че затъваха в един спор, от който нямаше изход. И набързо се надигна да си ходи. Отклони настояването на Руска да остане за обед, рано му било още за обядване, но не можа да откаже няколко порязаници хляб и тасче с гозба — само да го постоплел и било готово, тъй му заръча дъщерята.

Както беше с бохчичка в ръка, десетина минути по-късно Бяно вече беше пред дома си. Учуди се, че нямаше катинар на вратата: той наистина обикновено не заключваше, но това не се отнасяше и за времето, когато отиваше за по-дълго на долапа — чак пък дотолкова да е бил залисан, тръгвайки? Бутна вратата, влезе и, както му беше обичаят, стори поклон на горната греда на портата. После се извърна и усети, как сърцето му възликува: „неговата леха“ сякаш бе събрала цялото великолепие на есенните багри, а зад нея домът му — домът на Силдаровците — нямаше и следа от изостаналост, а грееше от чистота и свежест. „И все пак е мъртъв дом! — смъдна в сърцето на стария човек. — Колко ти чинат чистотата и шарките на цветята, когато тук няма топъл човешки дъх и дворът, и стаите не се развеселяват от детски гласчета!…“ Каза си това и таман да прекрачи нататък, когато насреща му се появи Таша Йосифова и почти затича към него. Той остави вързопчето до себе си и разпери ръце:

— Ааа, ето каква била тайната на тази чистота и свежест! — възкликна той весело. — Бъди благословена, дъще, благословени да са и ръцете ти, които дариха радост на старото ми сърце!

Таша се почувствува задължена да обясни присъствието си тука: наближавало зима, трябвало да се направи есенно чистене, докато било още топло, по-нататък щяла да има грижа и за зимнината и тъй нататък, и тъй нататък. Почти без да я слуша, старият човек я поведе със себе си към къщата, заедно стъкнаха огнец, претоплиха Рускината гозба и Бяно настоя „да си направят дружина“ за обед. Нахраниха се, като подслаждаха яденето с оживена приказка — за града и хората, за Ташините Иринка и Нойко, за Бяновите Стефан и Андон, за незапомнения берекет, дарен на българите от земята им, напоена с пот и кръв, за какво ли не. А накрая жената разрови скромните запаси в килера му, намери кафе и не след много двамата приседнаха с димящи филджани в ръце на хаета. И уж продължаваха безгрижното бъбрене, но Бяно Абаджи — туй трябва да му бе станало привичка — скритом изучаваше лицето на младата жена. И там прочете неща, които не съвпадаха с външно нехайните слова и с веселия тон, с който тя ги изричаше.

За втори път през този ден Бяно потърси спасителното замълчаване при пълненето на лулата. После каза направо, без предисловия:

— Е, изпонаприказвахме се. Хайде пък сега да си поприказваме, ама истински и открито. Ти чуруликаш като същински синигер, Таша, но душата ти е потисната и притеснена, нали?

Тя го изгледа слисано; ако я беше плеснал през лицето, нямаше да изглежда по-объркана.

— Защо не изплачеш натрупаната болка, дъще? — продължи той. — Ще ти олекне, повярвай ми. Какво, неприятности ли имаш? С децата? Или парите не стигат? Или пак ония пройдохи и земпарета те тормозят?

Когато й каза да изплаче болката си, той имаше предвид да я подтикне да говори, да говори колкото се може повече, да сподели грижите си така, както не би ги споделила дори с вярна приятелка. И затова искрено се слиса от онова, което последва. Няколко секунди младата жена го гледа втренчено, после с внезапно движение захлупи лице в шепите си и дори не се разплака, а се разрида безутешно. Първият порив на Бяно беше да я прегърне бащински и да я утеши, но като размисли, не стори нищо и продължи да тегли лютив дим от лулата си. Защото знаеше: малко бяха очите в Сливен, в които да има толкова неизплакани сълзи…

Таша не се бе успокоила напълно, когато каза през плач:

— Духът ми е отпаднал, уморена съм да вървя с вдигната глава. За всички аз съм Кокон Таша, курназлийката, дето без да й мигне окото крачи през калта и оплювките. Пък аз съм само обикновена жена. И имам нужда от една мъжка прегръдка през раменете и едно рамо, за да облегна глава.

Наглед тя не отговори на нито едно от предположенията му. Но Бяно Абаджи безпогрешно разбра недоизреченото.

— Предлагал съм ти го и пак ти го предлагам — каза й. — Тури ключа на къщата на Евтим чорбаджи и се премести с децата тук. Ще намериш спокойствие… поне повече спокойствие, отколкото оттатък: хората — и млади, и стари — още се побояват от мене. Не се страхувай от нови одумки — тъй или иначе аз съм на седемдесет и пет години… Пък да ти кажа правичката, също и аз ще спечеля, ако сте под моя покрив. Знаеш ли каква е теготата на самотните ми дни и нощи, когато зимъс се прибера? Съвсем друго ще е, ако този дом се съживи от детска гълчава.

Стоновете й постепенно се поуспокоиха, останаха само накъсани хълцания. Тя избърса очите и носа си и криво-ляво отново заприлича на онази Таша Йосифова, която будеше завист в жените и похотливи мераци в мъжете на Сливен.

— Не съм забравила, татко — отговори. — Не съм забравила и ти благодаря. И за предишната покана ти благодаря, и за сегашната. Но и този път няма да се възползувам от нея. В жилите си усещам да тупти кръвта на дядо Нойко Завераджията и тя ме подтиква да искам още малко да си изпитам силите ей така, сама срещу злото. Пък Божа работа, татко — ако един ден разбера, че не стигат…

Тя отиде до мивника и наплиска лице, после се изправи пред джамчетата на одаята и със сръчните пръсти на жена и шивачка оправи външността си. Когато се върна при него, за да се сбогува, старият човек призна в себе си, че тази жена пред него — белолика, с две бенчици на бузата и с нимба от меднокестеняви коси над откритото чело — нямаше нищо общо с онази другата, която се бе обливала в сълзи допреди малко.

— Няма следа от слабостта ми, нали? — прочете мислите му тя. — Туй е нещо като инат на слабия, който обаче не иска да се предаде. Какъв инат ли? Ами че ето такъв: да премина подир малко през Сливен не като сгърбушена от тегло вдовица, а като Кокон Таша, която пристъпва с вирната брадичка и не обръща внимание нито на мъжете, дето подсукват мустак, нито на злостните брътвежи на жените.

Бяно не я придружи до дворната врата, само замислено я изпроводи с поглед. Сега и неговите очи смъдяха…

13.

Този път пророкуванията се оказаха верни — още преди средата на октомври турците захванаха да освобождават задържаните. „Захванаха“, защото не ги пуснаха всичките наведнъж, а „на час по лъжичка“. И — само Бог знае защо — започнаха от последните заптисани (между тях беше и Стефан Боянов), а накрая, едва след Димитровден, излязоха на свобода Кондю Кавръков, Михаил Гаджалов и Васил Желчев, сиреч онези, които още на 16 септември се бяха озовали в хапуса.

Малко по малко българите в Сливен се поокопитиха. Съживиха се първо занаятите и търговията, а като се видя, че нямаше белези да се готвят нови погроми, последваха ги и обществените работи — училищата заживяха пълнокръвно, подир тях се възобновиха сбирките в черковната община и читалището. Пък читалището открай време беше негласно сборище и за народните дейци…

Към края на ноември именно в читалището се състоя една неподготвена сбирка, за която после дълго си спомняха. Тук имаше не само читалищни деятели, но също учители, неколцина членове на общината начело със секретаря й Панайот Минков, както и петима-шестима други — Нено Брадата например, — които нито бяха общинари, нито минаваха за най-ревностни посетители на читалището. Някои преглеждаха последните вестници, други си шушукаха на малки групички, трети бяха наобиколили двата мангала и грееха длани — тази есен се случи дъждовита и мразовита, още по гроздобера ръцете на лозарите начесто вкочаняваха, а сетне комай ги прескочи и обичайното „циганско лято“.

Така минаваше този неделен следобед в читалището, когато внезапно се издигна един глас, който събра в себе си вниманието на всички:

— Най ме е яд, че се спотаихме и изпокрихме като лалугери — говореше сърдито Русчо Миркович. — Ако ни погледнеш отстрани, ще речеш: тия и до нужника, ако искат да отидат, първо ще питат конака.

— Народът е уплашен, господин Миркович — отговори му Михаил Икономов. — Тъй или иначе имаше заптисвания, някои още си носят синините по задниците…

— И какво от туй? — настоя първият още по-ожесточено. — Нека ме прощават пострадалите, ама аз ще попитам така: кога е бивал нашият Сливен без заптисани и напердашени? Поне аз откакто помня (пък помня бая отдавна), то си е било все тъй, ала щом е отминавала бурята, сливналии пак са вирвали глава, а не са се крили в миши дупки.

— Съгласен съм с гореизреченото мнение — подкрепи го Панайот Минков, чиято дума тежеше колкото на десетмина наведнъж. — Само че не виждам какво повече можем да сторим, та да се покажем баш сливналии.

За минута-две се възцари тишина: никой не се наемаше да отговори на Панайот-Минковия въпрос, но и никой не се върна към вестниците или към делничните брътвежи; нямаше човек в просторната читалищна стая, който да не е наострил уши за наченалия разговор. И тогава вдигна глас Захария Жечков, председателят на читалището:

— Не много отдавна имах прелюбопитна беседа с една личност от нашия град, която, хм, се ползува с пълното ми уважение. И от нея чух един израз, който, хм, от тогаз не излиза от ума ми: че ние, българите, живеем на инат. Петстотин години сме живели на инат, на инат живеем и днес. И в подкрепа на господина Мирковича ще кажа, че ние трябва, длъжни сме да покажем на турчина, че въпреки заптисванията и даяка ние продължаваме да живеем на инат.

— Всичко хубаво, бай Захария — обади се Бял Димитър Събев, — ама защо не дадеш акъл как аджеба да си покажем ината?

— Може би аз мога да предложа нещичко — отговори вместо запитания доктор Планински. — Достатъчно е, мисля, да си въобразим за малко, че не са ставали смутове в моя роден град, че не са последвали издевателства тук. И да се запитаме що бихме сторили „на инат“ за българщината, ако не ни бе сполетяло всичко това.

— Умен съвет — каза Панайот Минков. — Нашето живеене на инат трябва да следва естествения ход на нещата от последните петдесетина години. Какво имам предвид ли? Ами че ето това. Училището ни бе завладяно от гърците — е, напънахме се и си го отвоювахме, днес надали някои ще си спомнят нявгашните октоихи и прочие. Сетне трийсет години водихме борба и си възвърнахме и църквата на княза Бориса, и патриарха Евтимия, пък едновременно с тази борба постигнахме и друго — признаха ни за булгар-миллет. Сега просто трябва да помислим каква да бъде следващата ни крачка.

— Абе знам я аз каква трябва да бъде, ама… — Бял Димитър изрече тези думи уж полугласно, но всички ги чуха и пак всички се престориха, че са минали покрай ушите им.

Постепенно те се събраха около мангала, край който се топлеше секретарят на общината, може би най-уважаваният сливналия от онова време.

— Струва ми се, че имам нещо на ум — подхвърли с дрезгав от вълнение глас Михаил Икономов. — То не е измислено от мене, съдържаше се в думите на господина Минкова.

— Говори де, даскале, говори! — подкани го Нено Брадата. — Няма да ти вадим думите от устата с ченгели, я!

— Всъщност е много просто. Щом с екзархията си извоювахме и признанието, че не сме рум-миллет, а булгар-миллет, следва да си потърсим правдините, които се полагат на една призната народност. Например да се въздигне езикът ни за официален наравно с турския, да имаме български воински части, да ни се даде право да заемаме важни постове в управлението и войската…

За малко всички останаха като зашеметени, после като че избухна взрив от весели и насърчителни викове:

— Сече му пипето на пустия му даскал!…

— Ей това се нарича да живееш на инат!…

— Едната си ръка давам, само да зърна Абдул Азиз какви очи ще облещи!…

Когато се поуспокоиха духовете, Панайот Минков обобщи:

— Напълно приемам предложението на младия господин Икономов. Няма защо да се лъжем, с такова искане само ще направим дупка в морето: кой ще ти даде на раята такива правдини? Но нали целта ни е да си покажем зъбите… С една дума приемам, повтарям. Прошението ще напиша аз — то трябва да се изпипа изтънко. Но ако го подпишем само тия двайсетина души, дето сме тука…

— За това пък поемам грижата аз, господин Минков — издигна глас Захария Жечков. — Нека само по-младите тук да ми обещаят помощта си, давам дума да събера най-малко петстотин подписа и печата под прошението.

Обсъдиха идеята още малко, после повече от насъбраните мъже си тръгнаха. Бяха уж по-възрастните и по-улегналите, пък се държаха като рояк палавници, които са скроили някому съвсем особен „кюлаф“.

Нека прескочим във времето и да разкажем, че всичко стана точно така, както го бяха измислили в мразовития ноемврийски следобед. Прошението не само бе написано майсторски — уж верноподанически, а всъщност направо дръзко, — пък само два подписа не стигнаха, за да изпълни Захария Жечков заканата си. Що се отнася за връчването му на мютесарифа, избраха не каква да е дата, а първия ден на новата (която щеше да остане паметна) година.274 Говореше се из Сливен, че дори Хайдар бей, дето уж толкова добре познаваше подвластните си сливналии, зяпнал от удивление, когато прочел този странен документ…

Но да се върнем отново в затоплената стая на читалището.

Дали беше случайно или по негласна уговорка, ала след излизането на „старите“ се оказаха само хора, свързани с революционната дейност в града… доколкото тя изобщо съществуваше по това време.

— Потънах в земята от срам, като слушах одеве — поде Бял Димитър и избърса плешивата си глава, по която бяха избили капчици пот. — Уж люде на възраст, уж чорбаджии и така нататък, пък ни дадоха урок как истинският българин, дори когато е притиснат от неволята, не престава да мисли за народните работи.

— Прав си и не си съвсем прав — смръщено му отговори д-р Начо Планински. — Едно е да насъскаш сливенци да си покажат зъбите — на̀, вижте ни, живеем и си търсим правдините напук на всичките ви заптисвания и побоища, — съвсем друго е това, нашето. За него не стига един град или десет града да се изплезят на турчина. Моите земляци от Ески Заара го доказаха как е безплодно, когато се действува в ограничено местенце, а не всенародно, както го подготвяше нашият светец Левски.

— Говореше се — замислено подхвърли Икономов, — че там шетали апостоли с нашия Георги Икономов начело, проводени от БеРеЦеКа…

— Възгеч бе, даскале — горчиво му се присмя Нено Брадата. — Тръгнали апостоли из Българско и стигнали до Железник, пък отдалеч заобиколили нашия Сливен. Нека ги разправят тия на шапката ми!

— И все пак се вдигнаха на въстание — натърти Стефан Серткостов. Тези май бяха първите му думи в днешните прения. — Неуспешно, ама все пак въстание. Кой ще го е вдигнал, ако е нямал благословията на БеРеЦеКа? И защо такъв най-личен патриот като Христо Ботев ще си е дал оставката от БеРеЦеКа, ако е нямало някаква връзка между Централния комитет и Ескизаарското въстание?

Петимата се смълчаха, погълнати от мислите си. Нено Брадата така настървено си гризеше ноктите, сякаш се готвеше да ги изяде заедно с пръстите. Бял Димитър без нужда разравяше въглените в мангала.

— Според мен — каза Михаил Икономов, — изминалият месец септември ни показа, че ние, ако искаме да сме готови за революцията, се нуждаем от две неща. Първо на първо, от точна осведоменост има ли изобщо Централен комитет и върши ли се нещо из Българско…

— И ако се върши — вметна д-р Планински, — за кога се готви.

— И второ на второ, от водач, войвода, началник — както искате го наречете. Да речем от един Левски. Или един Панайот Хитов. Или дядо Желю. Изобщо от човек, подир когото куцо и сляпо да тръгне като един. А той пък да е доказал дарованията си на военачалник, за да не поведе това куцо и сляпо на салхана, а наистина на борба за свобода.

— За да отговорим на твоите „първо на първо“ и „второ на второ“, трябва да установим связ с господина Каравелова във Влашко — отбеляза Бял Димитър. — Всичко друго е бошлаф.

Неясен хор от четири мъжки гласа показа, че всички се съгласяваха с него. Но веднага пред очите им се разкриха и затрудненията:

— Наемам се тозчас да тръгна — каза Стефан Серткостов, — ала там не познавам никого, нито някой ме познава. Кой ще се разприказва пред едно момче, за което никой не ще поръчителствува?

— За съжаление съвсем същото се отнася и за мене — с нотка на горчивина се присъедини към него и Начо Планински. — Дори и да нося някаква писмена препоръка — там навярно отдавна са се напарили от хитростите на разни шпиони и продажници. — Той въздъхна: — Ех, друго щеше да бъде, ако беше жив Левски!… Каква празнота без Дякона, Господи!

— Даскал Икономов не може да си остави школото, а ще бъде много белли, ако Димитър по никое време зареже хана — обобщи Нено Господинов. — Значи, пак аз ще трябва да си разходя брадата до Букурещ…

— Комай така излиза — разпери ръце Бял Димитър. — През зимата няма да проличи, ако един бахчеванджия е поел нанякъде.

— Веднага ще ви река, че приемам — каза Брадата. — Ала имам молба — нека туй да е след празниците. За празниците дори овчарите се прибират от Добруджа и от Долната земя — ще бие на очи, ако точно тогаз аз зарежа моята Еленка заради букурещките фльорци.

— Прието — рече от името на всички Михаил Икономов. — Пък до тогава ние ще имаме грижата да съберем пари и за твоето пътуване, и за да оставиш на семейството.

Вече сякаш се готвеха да стават, когато Бял Димитър подхвърли многозначително:

— И помни, Брада, че те провождаме не да плещиш, а да слушаш. Мъдрецът личи по това, че знае да мълчи…

— Мълчи онзи — не му остана длъжен Нено, — на когото е празна кратуната и няма какво да каже.

Всичко нататък стана според уговорката. Като участвува колкото се може по-шумно и „ачик“ във всичките многобройни празници от Никулден до Атанасовден, Нено Брадата яхна едно наето конче и неусетно изчезна някъде на север. Върна се през февруари, като — според собствените му думи — едни дисаги не стигаха за важните новини, които носеше. Букурещкият БеРеЦеКа наистина „се бил разсъхнал, влъхвите в него се уморили да се наддумват“, но затуй пък „млади, о̀правни и ачигьоз момчета, доказали способности и готовност да леят кръв за свобода“, образували нов централен комитет в Гюргево; те месец и половина заседавали ден и нощ, хляб не яли и носа си извън къщата не показали, но скроили изтънко плана как още тази година с всенародно въстание България да скъса робските вериги. И този път Сливен нямало да бъде пренебрегнат, център щял да бъде той на четвъртината България. И да се стягат — не след дълго тук щели да пристигнат истински апостоли „почти от боя на Левски“, които щели да вземат в ръце подготовката на въстанието. Нено се видял и с двамата. За Георги Икономов нямало какво да им говори, познавали го. Но по-горе от Георги щял да бъде Иларион Драгостинов, той бил баш апостолът за Сливенското окръжие. Кой е този Иларион Драгостинов ли? Балканджия човек, от Търново или Арбанаси, туй Нено не разбрал много добре, ала иначе апостол за чудо и приказ — висок и хубавец, нямало да остане мома или булка в Сливен да не й се разтупа сърцето по него, пък акъллия и ученост — само езиците, които знаел, били пет-шест, — всичките тукашни даскали да се съберат, най-много да бъдели достойни пачите му пера да подострят. А някогаш, в стария БеРеЦеКа, бил седял коляно до коляно със самаго Дякона… За войвода и пълководец ли? Охо, бачо ви Нено не е забравил поръченията — сливенската войска ще се води от едного, дето е най-личен от личните в днешно време: Стоил войвода, той бил на голяма почит сред дейците от новия БеРеЦеКа, искали го отвсякъде, но Стоил не се отказвал от своя Сливен. Чакайте, чакайте, още една новина носел Нено Брадата в дисагите си. Вдигне ли се кървавата сватба, през Дунава ще мине не чета, а цял полк. И кой, мислите вие, ще му бъде начело? Пак тукашно момче и техен отколешен другар — Таню Стоянов, който драснал лани от Диарбекир и сега бил известен като Таню войвода…

— Тъй че, стягайте се, братя, стягайте се както никога досега — завършваше неизменно разказите си Нено Господинов. — Стягайте се, зер иначе свободата ще почука на портите ви и — резил на резилите! — ще ви свари по ичове275 или до топлите кълки на булките ви. Стягайте, се!276

1.

Вятърът, който бе духал цяла нощ, внезапно се усили. Виелицата удари в прозорците — ще речеш, бръскане с пясък. Бяно се досети — завалял бе сняг, но не мек и на парцали, както подобава на Малък Сечко, а ноемврийска суграшица. И „сливенският“ вършеше останалото…

С годините старият човек бе привикнал да спи все по-малко и по-малко, сякаш по-бързо се наспиваше. Но, изглежда, все поради годините той, като се наспеше, не бързаше да стане, а оставаше да си поблаженствува на топло под чергата. Как ли би се смаяла Яна, ако го зърнеше отнякъде? Зер на времето Бяно ставаше с петлите, „нищо че е нощ — казваше, — в една къща има какво да се свърши и на тъмно“. И се измъкваше от менсофата, дори и да му се спеше още. А сега… „Да — самооправдаваше се той, като че някой го обвиняваше, — ама тогаз беше пълна къща с челяд и работа колкото щеш. Сега за какъв дявол да станеш, колкото да броиш крачките от стена до стена в пустите стаи?“ И лежеше си той под чергата и както приляга на старостта, мисълта му се въртеше все около отколешни събития и хора. Или — както тази нощ например — в безмислени въпроси от рода на „А колко ли пъти досега се бе случвало вихрушка със суграшица да го събуди така, сякаш метла шиба по джамовете?“

Разговаряше тъй сам със себе си старият човек, когато един звук, който не идеше от вятъра и снежните кристали, го накара да наостри уши. Не можеше да се е излъгал: който седемдесет и пет години е привиквал с шумовете на къщата, нямаше как да не познае приглушеното хлопване на дворната порта. Бяно Абаджи продължи да се услушва. И наистина не мина много, когато някъде около началото на стълбата някой подвикна полугласно:

— Дядо!… Чуваш ли ме, дядо?…

Той отмахна топлата завивка и открехна вратата.

— Кой е? — попита в тъмното.

— Шшшшт! — беше предупредителният отговор. — Аз съм, дядо, Стефан.

— Стефан? Що щеш по нощите бе, момче? Хайде, идвай да ми кажеш.

Кратко замълчаване — внукът съобразяваше нещо. И после:

— Не съм сам, дядо…

— Колкото и да сте, добре сте дошли. Ама ако са чужди хора, изчакайте за минутка, да се туря малко в ред.

Бяно разрови пепелта в баджата, за да извади отгоре тлеещите въглени, хвърли съчки и дърва, запали и две борини за светлик. Сетне се облече набързо и пооправи чергите на менсофата.

— Готово! — извика подир това през вратата. — Заповядайте!

Стълбата заскърца от нетърпеливи стъпки — кой ще ти е търпелив в таквоз вълче време! — и в одаята влязоха трима мъже в ямурлуци. Или трима Дядо Коледовци, рече си старецът, тъй като от тях не се виждаше нищо — така бяха побелели дрехите и лицата им от снега, а мустаците им напомняха ледени шушулки, провиснали от някой покрив.

Стефан чинно му целуна ръка. Да беше друго време, Бяно навярно щеше да го посмъмри за това скитане по нощите, но сега изобщо не отвори уста — не само защото искаше да му спести притеснението пред чуждите хора, но и си даде сметка, че внукът беше още дете само в неговите очи, ала иначе бе избуял левент, с повече от половин глава над него, преминал и през „школото“ на турските зандани, идеше някак неуместно на такъв юнак да дириш сметка за закъснението. Докато премисляше това, също и двамата гости почтително долепиха вкочанени устни о десницата му.

— Познаваш ги, дядо — препоръча ги Стефан. — Не са ябанджии, а…

— Не ми казвай! — прекъсна го Бяно Абаджи. — Хайде да изчакаме да се размразят, пък тогаз да видим познати ли ми са наистина или не.

Тримата отмахнаха обледенените ямурлуци, заразтриваха ръце и заподскачаха около огъня. Старият човек уж се помайваше да им пришета едно-друго, пък иначе оглеждаше изпод мигли гостите. Бяха здравеняци от ония, за които се казва, че „и камък да стиснат — вода ще пусне“, и двамата бяха в дрехи на селяни-северняци, но до тук свършваха всички прилики помежду им. Единият беше висок хубавец, тънък и строен, дълголик, с бръснато лице и каврък мустаци — малки, но си личеше, че за тях се полагат големи грижи. Другият беше негова пълна противоположност. Набит и разтъртен (така казваха тогава на масивен), с възкъси крака и разкрачена стойка на балканджия, за чертите на лицето му не можеха да се кажат нито две думи, защото изобщо не се виждаха — цялото то бе обрасло с нещо като гъста козина, само две хищни очи святкаха по средата му.

— Комай се наемам да ви разпозная — каза Бяно. — За тогова юначага нямам никакво колебание: Стоил войвода аз ще различа и на този, и на онзи свят… — кратко изхихикване, — само дето не си пожелавам да го сънувам. Виж, за негова милост щях да се затрудня, ако не помнех отец Тодор отпреди запопването му. Също и Тодор беше такъв, че като излезеше на хорото, половината момински сърца аха-аха да се пръснат. Ти си негов син, нали? Е, щом до тука улучих, нататък е по-лесно. Димитър Поптодоров не си, него срещам чат-пат из Сливен и го зная. Излиза, че ще да си Георги Поптодоров, брат му, що се изсели с дядо попови в Русчук.

Кой знае защо, тримата се разсмяха.

— Правя ви „евалла“ на добрите очи и на здравата памет, господин Силдаров. — По-хубавият от гостите придружи думите си с едно майтапско темане. — Наистина съм Георги, синът на поп Тодор. Само за едно не уцелихте, но за него никой не може да ви обвини. За разлика от брат ми, аз не се зова Поптодоров, а Икономов. Зер нали дядо поп бе въздигнат в иконом.

Бяно Абаджи помълча малко. После, уж зает да дооправи облеклото си, рече някак равно-равно:

— То комай бих се наел да позная и причината, що ви е довела отново в нашия Сливен, ама нейсе…

— Ти невям гледаш с укор на святата им длъжност, дядо? — ропна се насреща му внукът. — Или възнамерението да се пропъди мрака над тази горка земя ти се вижда дребна цел?

— Напразно се горещиш, Стефане — все така миролюбиво продължи старият човек. — Ако на тебе мракът и нощта са ти дотежали от двайсет години, на мене — от седемдесет и пет. Но може ли да съмне, без да е имало нощ?

— Какво означават думите ти?

— Само това, че погрешно и, хм, прибързано ме съдиш. А що се отнася до длъжността на тези юнаци… Единственото, което бих ги посъветвал, е да работят умно, без припряност, търпеливо. По-стари люде от мене са казвали: „С търпение и вода в мрежа се носи.“ — Бяно махна с ръка, сякаш даваше знак, че това пререкание не му е по сърце. — Вие се размразете, момчета, пък аз ще прескоча до хашевото. Няма да ви е излишно да турите нещо на езика си, нали?

— Иска ли питане, дядо? — отговори за тримата Стоил. — След като сме бъхтали друма чак от Беброво277 до тука, и то в таквази нощ…

— За ваш късмет имам малко тархана. С нея хем ще ви нахраня, хем ще ви сгрея и отвътре.

— Ох, ох, ох! — облиза се Георги Икономов. — Откога ми е зажъдняла душицата за сливенска тархана!… — После продължи сериозно: — Само дано не се проточи работата, господин Силдаров. Щото имаме към вас молба за нещо, дето трябва да се свърши още на разсъмване за да не изпуснем един човек. Впрочем да познавате Нено Господинов? Или Нено Брадата, както му думат сливналии?

— Не е ли един бахчеванджия на самия край на Клуцохор?

— Същият. Ще ви помолим да го навестите преди да е търтил нанякъде и да го приканите тук. Трябва ни за важна разговорка.

Старият човек не каза нищо. Запали газената лампа и, докато мислено благославяше Руска, която му бе подарила тарханата, с нея в ръка отиде да готви в хашевото. Уж не се забави много, но като се върна в одаята с уханната купа в едната ръка и дървени лъжици в другата, завари странна гледка — тримата млади мъже се бяха натъркаляли на менсофата и хъркаха юнашки. Бяно се поколеба, сетне се покашля предупредително. Както и можеше да се очаква, пръв — и веднага — се събуди Стоил.

— Вдигни и двамата сънльовци — каза му Бяно Абаджи. — Тарханата не струва, когато изстине.

Не мина много и четиримата, всеки с дървена лъжица в ръка, бяха вече около софрата, а в средата й — купата с димящата тархана. Бяно прочете някаква кратичка молитва и се прекръсти, гостите нетърпеливо последваха примера му, после четирите лъжици едновременно се потопиха в гъстата течност, обилно ошарена със залъци хляб и натрошено сирене. След втората, най-много след третата хапка стопанинът се отдръпна за малко, за да постъкне огъня в баджата. Но когато седна пак на скемлето си, с изненада видя, че купата, която събираше навярно един средно голям бакър, не само бе напълно празна, но сякаш бе и изблизана. А тримата гузно извръщаха погледи настрана.

— Нека да ви е наздраве — пожела им старият човек. — Да караме нататък, а? Ей на̀, хемен-хемен се е развиделяло. Докато отида до последната къща на Клуцохор, съвсем ще съмне. Що да река на Нено?

— Да си размърда дирника и да дойде начаса тук! — избърза Георги Икономов. — Това е!

— Аз ли го привиквам, или…?

— Не, дядо — каза Стоил войвода. — Речи му само моето име и толкоз. — И веднага се поправи: — Не, и още нещо. Нека този гявол Нено да си остави карагьозчилъците в къщи при булката, а тук да дойде разсъдлив и грижовен като кадия по давия, както е думата.

Бяно бе очаквал, че името на Стоил ще накара Нено Господинов „да си размърда дирника“, ама чак такова престараване го изненада. Нено не само мигом заряза всичко друго, но и през целия път към Кафтанджийската махала подтичваше като пале пред стария човек. Също и поведението му в дома на Силдаровците не беше от познатите тертипи. Направо без поздрав той така буйно прегърна поред Стоил и Георги Икономов, че ребрата им изпукаха, но на Стефан едва-едва подаде ръка. Защо? — запита се Бяно Абаджи. — Пренебрежение към младостта на Стефан ли беше това? Или своеобразно спазване на чинопочитанието?

Той още си задаваше тези въпроси, когато четиримата се разположиха на скемлетата около вече празната софра.

— Да ви оставя ли сами, момчета?

— Не, господин Силдаров — отговори Георги Икономов. — Още от времето, когато се срещахме под този покрив с Дякона, царство му небесно, ние ви имаме за един от нашите. И нямаме що да крием от вас.

Бяно поблагодари с кимване за доброто слово, ала иначе благоразумно реши, че „жабата не бива да вдига крак като вола.“, та седна по турски на миндера наблизо до прозореца. А оттатък разговорът вече започваше, както се казва, по кестермето — без какъвто и да е увод Георги поиска Нено да докладва (тази дума употреби: да докладва) какво е положението с комитета в Сливен и каква е готовността за въстание. Нено Брадата вероятно наистина бе оставил карагьозчилъците си в къщи, защото заговори по същия начин:

— Щом искате да знаете истината, ще ви я кажа със съвсем прости думи. В Сливен няма комитет. Няма и каква да е готовност за въстание.

— Как така?! — ахнаха в един глас двамата гости от далече.

— Ами ей тъй на̀ — разпери късите си ръце Нено. — Комитетът легна болен още със заптисването на Атанас Узунов и другите през седемдесет и трета и още не се е кошколандисал. А като няма комитет, няма и подготовка за въстание. Иначе все си псуваме султана, ама…

— Хубава работа! — изпъшка Стоил. — Щом в Сливен е така, то…

— Наистина в Сливен е така, войводо. Удариха ни тежко и есенес, когато стана буната в Железник. Издайство ли имаше, някакъв списък ли докопаха гаджалите, ала напълниха зандана все с посветени на делото люде. На̀, негова милост — Нено посочи с брада към младия Стефан, — също и той опита и въшките на хапуса, и тоягата на катилина Али Байрактар. — Кратко замълчаване. — Аз все пак ще река едно „слава Богу“, загдето нито един от нашите юнаци не се уплаши и не се разбъбри, иначе сега моята Еленка щеше да получава писъмца от Диарбекир…

— А по селата? — осведоми се Георги. — По равнината към Ени Заара? И още повече нагоре в Балкана?

— Същата работа, че и по-зле. То нали знаете турската: „Анасъ̀ не исе, данасъда о-дур.“278

Бяно прецени, че за сигурността на тези млади хора не е лошо да надникне по двора и навън на улицата, та незабелязано излезе от одаята. Не му се мярна нищо тревожно; вихрушката, която продължаваше да смита ледените кристалчета от скована земя и да ги шиба насам-натам, бе прибрала сливналии по дюкяните или на топло в къщите, та жива душа не се забелязваше. Той се прибра в одаята и седна на предишното си място. А в това време разговорът бе избързал напред.

— Няма как — мрачно говореше Георги Икономов. — И ние като кучето ще трябва да скачаме според тоягата. Докато дойдат истинските апостоли, определени за вашия революционен окръг, наша длъжност ще е да вдигнем болника от одъра и да го поставим поне до толкоз на крака, както е било преди седемдесет и трета. Затова ще разчитаме най-много на тебе, Нено, и на другите верни люде, с които ти ще ни свържеш. Нека разгласят на всички роби, които не желаят повече да търпят робската верига, че ние със Стоил, други двама роби, дето…

— Не! — остро, почти гневно го прекъсна Стоил. И повтори: — Не!

Всички го погледнаха смаяно.

— Какво „не“, войводо? — плахо попита Стефан.

— Аз не съм и никога не съм бил рая, роб, а само свободен човек — каза Стоил. — Заради тази свобода още от ей толчав се главих овчар — нали и бай Панайот говори, че в Българско само хайдутите и овчарите могат да назоват сами себе си свободни люде?279 Все за същото по-подир хванах „лявото“ и станах хайдутин — да се чувствувам свободен и да дарувам ако не свобода, то поне закрила на роба-българин. А сега знам, че съм се обрекъл на гибел, но желая да умра все като свободен човек. Туй нека да се знае от всекиго!

— Добре, нека да бъде на твоето — каза след известно мълчание Георги Икономов. — Нека се разгласи на робите, че двама свободни българи са дошли да ги поведат за свобода или за смърт юнашка…

Бяно Абаджи отново излезе от одаята — думите на Стоил го бяха развълнували, та изпита желание да ги премисли в самота. За да даде работа на ръцете си, той се залови да свари кафета, а иначе отпусна ума си в посоката, която бе очертал страховитият по образ войвода. Дали пък — о, Боже! — този сладък сън, наречен свобода, може и да се сбъдне? И ще доживее ли той, старият Бяно, някога да каже със Стоиловата дръзка гордост „Аз съм свободен човек!“?

Поднесе кафетата. Четиримата в одаята му поблагодариха с разсеяно кимване, ала не прекъснаха разговора си.

— Трябва да имаме „едно на ум“ — казваше Стоил, — че наши верни ратници са известни на конака. И че усети ли се раздвижване на лизнатите — така по онова време наричаха онези, които са посветени в делото за свобода, — полицията първом тях ще хвърли в хапуса. Туй не бива да се допусне. Не само защото ще са ни нужни като войници. Ала през есента те не са сторили издайство, едно, че са издържали на лобута, и второ, че са нямали какво да издават. Ако обаче за нещастие утре някой се разприказва, всичко ще се разплете.

— Какво предлагаш, Стоиле? — запита Георги. — Да ги проводим някъде вън от Сливен, също не е добре. Гъжвалиите не са слепи, ще го забележат. Пък и ще се лишим от сигурни работници за делото.

— Върти ми се друг кроеж в главата. — Войводата свали за малко плоското си калпаче и се почеса замислено по тила. — На тайно място в Балкана да направим скривалище и в него да струпаме храна, оръжие, дрехи и друго, щото е необходимо за няколко седмици живот. Усетим ли, че конашките копои са надушили дирята ни, застрашените войници да не чакат със скръстени ръце орисията си, ами да ударят нагоре и там да изтърпят до часа, когато ще развеем знамето на свободата.

„Виж го ти него! — възхити се в себе си Бяно. — Ако му гледаш образа, ще го помислиш за някакъв звяр от гората, който не може да разсъждава по-далеч от «гладен съм — трябва да убия нещо, за да се наям» и толкоз. А той… Първо, разсъжденията му за свободата. И за нежеланието му да се признае, че кога да е е бил рая, роб. Сега, това пък за скривалището в Стара планина. Да не повярваш, но този човек знае да мисли. И то да мисли със седмици и месеци напред, да крои планове, пред които ти иде да свалиш калпак…“

Като си каза това, старият човек се залови да сравнява четиримата, които продължаваха да разговарят и да спорят вече с филджани в ръце.

Сякаш най-високо той поставяше Стоил… наспроти физиономията му на дивак от времето, когато човекът едва-едва се е изправял на задните си крака. Защото войводата съчетаваше разностранни качества. Осъзнал бе нуждата за свобода, но „свобода“ за него не беше гол призив (думата „лозунг“ още не бе позната в Сливен) за подпалване буйността на младоците, а дълбока необходимост за самия него, заради която той с готовност приемаше да се принесе в доброволна жертва. А иначе не палеше другите, както не палеше и себе си с празно бабаитство. Стоил мислеше и съобразяваше, като не пропущаше всяко възможно „ако“. На това място Бяно си каза, че ако войводата бе роден в друга страна и бе получил друго образование, а не овчарлъка и хайдутството, може би от него щеше да излезе такъв пълководец, който да мери ръст с Наполеон, Суворов или Молтке…

Сина на поп Тодор природата бе направила в друг калъп, не в Стоиловия. Кой го знае какъв би бил в работа или в битка, ала той създаваше повече впечатление на един от онези герои с красиво лице и ярки думи на устата, предназначението на които е с един жест, с едно слово да поведат хилядите подир себе си… обаче като ги поведат, едва тогава да захванат да размислят по кой друм да ги отведат и що да вършат. Храбростта на такива хора просто сияе около главите им, както е думата, с ръка да я пипнеш, а случиш ли се наблизо — не можеш да не се заразиш от нея. Но това беше храброст на безразсъдно смел кавалерист, който в битката може да извърши пробив в най-трудното място, ала не и да състави план как да се спечели цялото сражение.

Нено Господинов стоеше по-близо до Георги, отколкото до Стоил. Да, стоеше наблизо, но не беше като втори отпечатък на Георги. Човек на лесната възбуда и на въодушевлението като постоянно състояние, Нено навярно би бил много подходящ да извърши юначество като на герой от приказките, но до тук свършваше приликата му с Георги Икономов. Защото Георги бе роден за водач, докато Нено навярно не би сполучил да подкара и едно магаре след себе си. Имаше нещо — как го бе нарекъл Стоил? — нещо карагьозчийско в себе си, което го правеше смешльо и лаладжия, не и вожд.

А Стефан? Тъй както разговаряше сам със себе си, старият човек махна с ръка — Стефан може вече да бе насадил рехави мустаци на горната си устна, но всъщност си беше все още момче, което пикае на лапад. Видял най-дивашкото лице на тиранията още в невръстното детство, той бе отраснал с едничката мисъл за мъст. А по-късно под влияние на „лизнатите“, се бе изпълнил до краен предел и с отечестволюбив възторг. И в края на краищата — поне до този момент — се бе превърнал в една невъобразима смес от необуздана отмъстителност (от онази, която в даден случай може да доведе човека до зверска жестокост) и жарка въодушевеност (тя пък от онези, дето понякога създават мъченици за вяра или народност), обилно подправена с още момчешка недозрялост, желание за саможертва и жажда за действие, което обаче често върви преди обмисленото решение и трезвата преценка.

— Какво, какво? — стресна се старият човек, като по-скоро усети, отколкото чу, че се обърнаха за нещо към него. — Бях се унесъл… Повторете, ради Бога…

— Свършихме за днес, дядо — каза Стефан. — И те попитах дали двамата ни гости, дошли отдалече, могат до довечера да останат при тебе. Мръкне ли, бай Нено ще ги вземе при себе си.

— А, защо до довечера? — вдигна рамене Бяно Абаджи. — Могат да останат, колкото си искат.

— Благодарим, но ще отидем у Нено, господин Силдаров — не прие за двамата Георги Икономов. — Не се засягайте, но самата ни работа го изисква. Ще се срещаме денем и нощем с хора от нашето поколение — е, нали разбирате, при Брадата туй няма да прави толкоз впечатление, докато тук…

— А има ли там сигурно укритие?

— Охо! И още какво! — изперчи се Нено. — Щом го е оценил навремето сам Дякона…

Не спориха повече. След малко Бяно Абаджи изпроводи до улицата внука Стефан и Нено Брадата. Като спазваше правилата на подмолната дейност, той първо огледа околността и едва тогава ги пропусна да минат. А те пък си тръгнаха, като дори забравиха да се сбогуват с него…

Бяно се върна в одаята и отново зяпна от удивление. Само за няколкото минути, в които бе отсъствувал, двамата „ябанджии“ бяха сварили не само да се опънат отново на менсофата, но и да заспят. Старецът поклати многозначително бялата си глава, после грижовно наметна една черга върху гостите си.

2.

За разлика от Стоил войвода и Георги Икономов, при завръщането си в Сливен след по-малко от месец подир тях, Андон Кутев не само не се криеше, но напротив — прибра се в родния град шумно и показно, едва ли не салтанатлийски. Той най-напред изпрати хабер на майка си (нека да се готви за срещата, казваше, пък и на роднини и на познати да съобщи), а когато пристигна, сякаш нарочно предизвикваше да го видят в тъмносивото му палто до над коленете и с кадифяната якичка, с тъмночервената му джувка на врата и с феса в съвсем същия цвят. Имаше само два чемодана багаж — колко е за здрав и прав мъж като него, пък и Мангърската махала беше, речи го, на две крачки, — но той „го даваше тежко“, та някакво чираче от онези, които се бяха струпали около каруцата, срещу един бешлик пренесе чемоданите до дома на Кутьо Ганчев.

Пусто майчино сърце! То като че виждаше през къщята и сокаците, защото Руска, тласкана от неизвестна сила, отвори портата за свидния гост преди още той да беше посегнал към чукалото. Като го видя, жената премаля: Боже мой, когато се реши да го откъсне от себе си и да го прати с Ганчо в Плоещ, Андон беше ни повече, ни по-малко от един белалия хлапак, докато този пред вратата беше мъж, и то мъж за чудо и приказ. В няколкото секунди, в които, стъписани, майката и синът стояха като окаменели, зрялата жена в Руска не прецени, а сякаш погълна този чудесен момък пред нея. Андон беше висок на ръст и слаб (но не с хилава слабост, а гъвкава като острие на сабя) и това положително го имаше в наследство от баща си Кутьо. Все от Кутьо Ганчев бе и това даже не дълго, а тясно лице с близки очи, може би също добре гледаните ястъклии мустаци. Всичко друго младият мъж бе получил по нейна, Рускина линия. Острият решителен поглед и гъстите събрани вежди, също и волевото чело с подранила бръчка в средата си бяха чисто Силдаровски, докато кестенявите коси, сресани на път, широката уста с чувствени устни и мекият овал на челюстта така напомняха майка й Яна…

Всичко това Руска възприе за по-малко време, отколкото на човек е нужно, за да произнесе „Добър ден!“. И само едно остана неразтълкувано за нея — странното изражение на младия мъж. И слава Богу! Защото Андон пък си казваше, че, тръгвайки на север, бе оставил майка си като жена в цветуща възраст, а сега го посрещаше една старица…

После от гърдите на двамата се откъсна едновременно кратък вик — повече стон отколкото радостен възклик — и те се хвърлиха, разридани, в прегръдките си…

… Говореха вече почти два часа, а Руска, все още зашеметена и току бършеща очите си, дори не забелязваше, че синът й седеше на миндера с връхно палто — тя, измъчената майчица, въпреки прословутото си гостоприемство не се бе досетила нито да го подкани да се разсъблече като у дома си, нито да го попита дали не е пристигнал гладен. Толкова, толкова неща имаше да го разпитва… За Плоещ, за братята му, за събитията от изминалите години, за… Ненаситна бе тя да го слуша и да изчовърква из устата му всяка уж най-дребна подробност. Когато поуталожи майчината си жажда за обстойни вести, стигащи понякога чак до смешни дреболии (например с много сериозен тон се осведоми дали двамата с Ганчо са изкарали брусницата280 във Влашко), жената най-сетне се осъзна колко себична се е показала в срещата със сина. И вече се готвеше „да обърне другата страница“, когато реши да попита най-важното:

— Ти не си тук, за да навестиш старата си майчица, нали? Нито да захванеш занаят или търговия, че да се задомиш, да навъдиш челяд?

Той навярно не бе подготвен за такъв прям въпрос, та гузно отмести поглед. Грижливо подбра думите си, преди да отговори:

— Някога ме учеше, мамо, че човек в беда може да излъже врага си, но майка си — никога. Така ли беше?

— Този отговор комай ми стига… — тихо каза Руска.

— Може да ти стига, но не и на мен, мамо. Иначе съвсем скоро ще започнеш да виждаш в лицето ми обикновен лъжец.

— Говори тогава.

— Преди да науча А, Бе, аз вече знаех „Който носи мъжко сърце и българско име, да препаше тънка сабя, знаме да развие!“. Предопределено от Всевишния е било, щото тези думи да не бъдат само някаква си песен за мене, а смисъл на живота ми.

— Е, чак пък предопределено от Бога…

— Добре, ако Божието име те смущава, нека да е предопределено от съдбата. От предците ми. От кръвта в жилите ми. — Андон заговори все по-бързо, по-живо, почти ожесточено. — Дядо ми Ганчо — заклан от турците. Твоят дядо Георги — обесен на портата. От братята на дядо Бяно единият загинал като хайдутин, другият — като руски волентирин. Баба Трънка, войводата Георги Трънкин, вуйчо ми Найден, който намерил гибелта си с Хаджията на Бузлуджа… Да изреждам ли още, мамо… Е, сега пък отговори ти: няма ли да е някак противоприродно издънка от такъв род да живее само с мисъл за лично добруване, за търговия, за дом и челяд? И да не гони някакви по-високи цели, които са над собственото благополучие?

Майката въздъхна тежко, като обречена. А после отговори на въпроса с въпрос:

— И братята ти ли носят мъжки сърца и ще развиват знамена?

Ново кратко запъване. Руска разбра смисъла му и продължи:

— Също и те ли ще се върнат насам?

— Не, мамо. Двамата с бате забранихме на Ганчо да… Кълна ти се, той не искаше и да чуе за забраната ни, но едва когато му казахме, че трябва да се опази за тебе…

— Значи, ще чакаме само Димитър?

— Няма да го чакаме, мамо. Не искай от мене да ти кажа всички подробности, но… С една дума, няма да мине много и тук народът ще се вдигне на люта бран срещу турчина, а от Влашко ще дойдат на помощ не чети, не дружини, а цели два полка. С най-добро оръжие, с опитни началници… впрочем единият е тукашен юнак, Таню от Клуцохор, може и да го знаеш. Когато тръгнах, не знаех още бате Димитър с кой полк ще бъде.

Повторна майчина въздишка, този път по-горестна, по-безутешна.

— Никой не разбира майките — почти шепнешком продума Руска. — За хората какво е майката? Жена, която ражда деца, кърми ги и ги отглежда. Толкоз. И никой не помисля, че тези същите деца, дори и на сто години да станат, за майката си остават все част от самата нея, все нейни рожби. Пък ако се случи неин син да извърши юначество — я като Панайот да е страшилище за турците от двете страни на Балкана, я като Хаджията да намери смъртта си с куршум в челото на Бузлуджа, всички я хвалят: „А, бравос, майка на герой!…“ Пък горката майка хич не се радва на такова гибелно геройство. Тя иска от Всевишния само едно — да види детето си живо и здраво. И честито. И със сполука в работа и семейство. Но кой те пита… Хората…

Тя явно щеше да продължи още дълго, но едно хлопване на външната порта я накара да преглътне думата си. И скокна да види кой е, пък като видя, на лицето й се изписа една малко насилена усмивка. Все свои хора бяха. Трябва да се бе разчуло за връщането на Андон, защото Райна с трите деца дойде от Дели Балта, почти веднага след тях пристигна и баща й, Бяно Абаджи. С малко закъснение се появиха също братовчедът Христо (после се оказа, че добри приятели са ги привикали чак от воденицата му на „Аркаръ̀ куруч“) със семейството си, а подир него слезе и Боян от Саръивановата фабрика. Настана шетня и оживление, каквито домът на покойния Кутьо Ганчев отдавна не помнеше. Руска наизвади едно-друго за похапване, и проводи Ангел, по-малкия син на Боян, до комшиите за стомна вино. И стана едно посрещане, каквото от седмици да го бяха гласили, пак нямаше да стане. То въпроси и отговори, то наздравици и песни, то „Брей… брей… брей!…“ — нищо не липсваше под този покрив в Мангърската.

Мина време, дружината около веселата трапеза се накъса на по-малки групички, а стопанката продължаваше да прислужва „с каквото Бог дал“, както тя казваше. И уж се грижеше по равно за всички, ала окото й все беше на софрата пред Андон — на него, маминия, дали му е всичко наред, дали си има достатъчно… И тази й грижа за сина стана причина да дочуе един кратък разговор между Андон и дядо му Бяно.

— Ти си живял дълго, сигур познаваш целия град — казваше синът й. — Да си чувал, за някой си Нено Господинов? Тук май го били прякоросали Брадата?

Бяно Абаджи го изгледа продължително; Руска съжали, че поради големите му бели вежди — същински пухкави снежни възглавници, надвиснали от керемиден покрив — не можа да види погледа му.

— Зная го — беше отговорът. И последва едно многозначително: — И ябанджиите, дето му гостуват, също и тях зная.

— Ще ми сториш ли един хаир, дядо? Не е за нещо голямо — като се разотидат гостите, да прескочиш до Ненови и да проводиш „ябанджиите“ тук, само туй.

— За сторване — сторвам го. Ала ще ти дам друг акъл, Андоне. Даже не един, а два. По-разумно е ти да отидеш у Ненови. Зер ти се прибра в Сливен открито, от каруцата слезе, както се вика, пред самата врата на конака, докато Неновите гости се крият и спотайват — излишен риск ще е да ги разкарваш до тука.

— Крият се и спотайват, казваш? А работата, за която са проводени, не вършат ли?

— Що са свършили и що не са — ще научиш от тях, сине. Аз само ще ти река, че тук стана една голяма несполука. Същата нощ, в която „ябанджиите“ пристигнаха, в Клуцохор се извърши едно грозно престъпление. Неизвестни катили бастисали къщата на Стоян Айряна, мирен човек и среднозаможен, и изклали него и цялата му фамилия. Всички до крак. Полицията се напъна да хване убийците, ала ядец — до ден-днешен не влезе в дирите им. И като не знаеха кому да припишат страшното дело, обявиха, че са го сторили неизловени бунтовници от Ески Заара. А туй дойде много лошо, Андоне. Георги хем го познават в града, хем се знае, че е бил един от водителите на Ескизаарската буна. За Стоил да не говорим, за неговата глава и награда ще дадат. И ето как стана тъй, че чужди грях върза ръцете на вашите пратеници.281

„Виж го ти, тате! — помисли на това място Руска. — Загърби седемдесет и петте, пък още пипа ловко, като най-опитен съзаклятник!…“

— А вторият съвет, дядо? — попита в това време Андон.

— Да ти препоръчам друг придружник до Ненови. Не че мен ме мързи, не. Ала ако тръгнем двамата, всеки срещнат ще си рече: а, по работа отиват. Докато онзи е млад, никому няма да направи впечатление, че двоица ергени са тръгнали на нейде по нощите.

— Кой е той, дядо?

— Братовчед ти Стефан, на вуйчо ти Боян големия син. Ей там отсреща вдясно. И не се бой, той е „лизнат“, както е по вашему…

Стефан, изглежда, усети, че се говореше за него, та погледна въпросително към двамата. Андон му подмигна съучастнически. Стефан сгуши една усмивчица под редките си мустаци и отговори по същия начин.

„Какво излиза, Боже мой? — каза си тревожно Руска. — Завайкала се майката за щастието на синчето си, пък на̀ — целият народ, от стареца до момчето, имал други грижи. От онези, в които залогът е главата…“

По-късно мнозина щяха да оприличават времето след завръщането на Андон Кутев на онова тайнствено и необяснимо нещо, което става с тестото за козунаци. Лежи си добре измесеното тесто и изглежда заспало во веки веков, пък изведнъж му става нещо, разлудува се, шупва, кипва, надига се и докато погледнеш — преляло от нощвите. В случая „тестото“ беше Сливен и главно неговите революционни дейци, а „нещото“ — Андон с неговия възторжен ентусиазъм и неукротимата му деятелност.

Започна се с това, че Андон одобри и прегърна Стоиловата идея за създаването на скришен стан в Балкана. Опитни комитетски люде обходиха старите хайдушки сборища и изборът им спря на една потулена и суха пещера до онова място, което открай време се смяташе за царство на народните закрилници — Куш-бунар. (Те не допущаха, че преди петнадесетина години точно в тази пещера Георги Трънкин войвода „зазимяваше“ оръжието на четата си от Димитровден до Гергьовден…). И от Сливен поеха нагоре товари — не на кервани, разбира се, а като уж незначителни вързопчета по гърбовете на момци, излезли наглед нагоре към къшлите. „Уж“, защото в бохчите на привидните излетници имаше оръжие, джепане, брашно, сланина, сирене, сухо месо, кашкавал и какво ли друго не, за което преносвачите трудно можеха да дадат обяснение, ако — не дай Боже — се случеше да бъдат пребъркани от заптийската стража.

Много скоро се оказа, че това начинание, предложено от Стоил войвода, е било крайно разумна мярка. И навременна! Защото шпионите на конака подушиха, изглежда, раздвижването на народните дейци и с ново настървение подхванаха пак да душат по дирите им. И както през есента, също и сега най-предпочитаната им „плячка“ бяха онези съзаклятници, които и през октомври първи опитаха дюшеметата на хапуса. Поумуваха народните дейци и решиха: не биваше да рискуват съдбата на тези свои другари, които си бяха завоювали име на най-предани и най-сигурни. И по споразумение помежду им на връх „Свети 40 мъченици“ — ще рече на 9 март — четирима завиха навущата около краката си и поеха към Куш-бунар: Кондю Кавръков, комуто възложиха да бъде временен войвода, Михаил Гаджалов, Васил Желчев и Марин Димитров. Много наскоро натам поеха и още двама-трима, за които се разбра, че турската полиция „ги е хванала на нишан“.

Като оправиха тази непосредствена заплаха, Андон Кутев запретна ръкави да съживи и да вдигне на крак един отдавнашен болник — революционния комитет. На 14 март той свика в бащиния си дом събрание на „лизнатите“; след като се посъветва с Георги Икономов и Стоил, от нявгашния състав на комитета покани само Нено Брадата, който в „мъртвото време“ единствен бе държал в ръце работата… доколкото работа изобщо бе съществувала, иначе се спряха предимно на по-нови („още неизхабени“, бе казал за тях Стоил) хора. На това събрание Икономов най-сетне — цял месец след пристигането му! — прочете възванието на БеРеЦеКа за всеобщо въстание и съобщи вестта, че на „войводския“ Сливен е отредена честта да бъде център на втория от общо петте революционни окръга, които щяха да вдигнат българския народ „за свобода или смърт“. „Но туй не значи — предупреди Икономов, — че е достатъчно да се тупаме в гърдите и да чакаме паницата с курбана сама да кацне на софрата ни282. Иска се работа, братя. Работа, работа и пак работа!“ Избраха ново ръководство на комитета. За да има приемственост с предишния, за председател определиха Нено Господинов; другите длъжности разпределиха така: подпредседател стана Димитър Кукумявков, касиер — Петър Каракостов и секретар — Георги Киряков. Тайната поща щеше да се направлява от дома на Нено Господинов. Отначало Нено се опъна: не било разумно, рече, да се оставя нещо „черно на бяло“, по-благоразумно било да се сношават със селата и с другите окръзи „с устни приношения на пратеници“. Георги Икономов обаче остро отхвърли това предложение: „Населението мъчно ще повярва на такъв пратеник, а като се работи с писма, подпечатани с комитетски печат, по-друго впечатление дават, на когото се представят“. Така че не само се възприе възобновяването на тайната поща, но и възложиха на Кукумявков и Каракостов — и двамата опитни златари — да изработят печата на комитета; за да се предвардят от злоупотреба или неразумни постъпки, печатът трябваше да може да се разглобява на четири части и всяка част да се пази от отделен член на комитета.

Накрая решиха и най-важното — как да се повдигне населението и да се приготви за буната. За „проповедници на въстанието“ в града определиха Андон Кутев, Георги Киряков и Петър Каракостов, а за Балкана двамата Димитровци от Градец Кукумявков и Събев, които освен в родното си село познавали също будни момци от Медвен, Ичера и Катунище. На това място се обади най-младият от присъствуващите, Стефан Боянов, и изчервен като домат, се предложи сам себе си за Жеравна: майка му била жеравненка, напомни, там имал бая роднини, дето били хем родолюбци, хем на войнишка възраст — чрез тях се надявал да подготви една жеравненска чета за въстанието. Гласуваха му доверие и оставиха Стефан да отговоря за „чорбаджийската Жеравна“.

Това се видя недостатъчно на Андон Кутев, та той настоя да се споразумеят и за ред други неща, които някои наричаха „дреболии“: например на кого да разчитат за ушиване на униформите, а на кого — за направата на цървулите, кой може да ушие чантите за храна и куршуми, откъде да купят барут, олово и прочие, и прочие. На възраженията отговаряше приблизително така: „Добре де, може и да не се съгласят, тяхна си работа. Ама ние да си определим още сега на коя врата ще почукаме най-напред. И да си го имаме като задача. Например без значение ли е дали ще имаме, или няма да имаме лекарства за затваряне на рани? Каква войска ще сме без тях? Пък никой няма да ни ги донесе на крака, трябва ние сами да си ги осигурим…“

Когато уж се споразумяха за всичко и някои вече се приготвяха да станат, Георги Икономов неочаквано заяви, че е намислил в близките дни да напусне Сливен и помоли да му съберат малко пари за път и да му осигурят човек да го отведе до Лясковец. А като наскочиха срещу него, обясни намерението си приблизително така:

— Един стар човек ми думаше веднъж, че никой не е пророк в собствения си град. Тогаз не можах, пък сега го разбрах: ей ме на̀ — трийсет дни съм тука, за трийсет пари работа не съм свършил. Мога да се оправдая, знам го: турците ме търсят за Ескизаарското приключение, тук ме помнят, ще се намери черна душа да ме издаде и прочие. Но така или иначе от мен файда — никаква. Трябва да се прехвърля там, където няма да се налага да се крия като къртица, а ще съм полезен.

— И ще ни оставиш без…? — опита се да го прекъсне Бял Димитър.

— А, не — превари го Георги. — И без това тези дни ще дойде истинският апостол, определен от БеРеЦеКа за Втори окръг. И с него един помощник, който ще ви е хиляда пъти по-полезен от сина на поп Тодор, защото се е изучил за офицерин не другаде, а в самата Русия. Дядо Иван го е учил, разбирате ли?

— Можем ли да знаем имената им? — попита Димитър Кукумявков.

— Разумява се, нали ще работите рамо до рамо с тях. Главният апостол се зове Иларион Драгостинов. Пригответе се да ви вземе акъла този човек. Хем красавец, хем с ум за две дузини умници, хем богат, що си е раздал цялото има̀не по народните работи, пък за себе си е оставил само дълга да служи и умре за отечеството. Вторият апостол, неговият помощник, е Георги Тихов.283

— Да не е нещо рода̀ с онзи Тихов, що загина под пряпореца на Хаджията? — осведоми се на свой ред Нено Брадата.

— Да, брат на Петър Тихов. И на Ангел Тихов, който тогаз оцеля, но до днес гние на юг в Сен Жан д’Арк. Също и това трябва да ви е добра препоръка за него.

Не му възразиха повече, само Кръстю Кючуков обобщи за всичките:

— Абе друго е, когато на смърт те води свой човек…

— За смъртта разчитайте на мене — избоботи Стоил.

Беше шега, пък никой не се разсмя.

3.

Георги Икономов не ги излъга. Три дни след събранието у Кутеви Михал Стоенчов отведе Икономов в Лясковец, а от там след още три дни се върна през Терзобас284 с Иларион Драгостинов; бяха се забавили един ден повече, понеже Иларион, печелейки време, бе отделил в Терзобас едно денонощие, за да състави революционен комитет, начело с „лизнатия“ отпреди терзобаски бакалин Енчо Иванов285.

Втори ден „загуби“ той за съставяне комитет и в село Кортен. А още два дни по-късно през Твърдица пристигна и Георги Тихов, като пренасяше такъв товар, за който властта сто пъти би го обесила на Старата круша — модерно оръжие с необходимото за него (Георги Тихов го наричаше боеприпаси), униформи за себе си и за Иларион, прокламации, комитетски устави, песнопойката на Ботев и Стамболов, „отровителни книжки“ (подозирал ли ей той, че една от тях е била наречена от съдбата за неговата уста?) и други вещи все от този род; както самият той разказа, в Твърдица гибелно опасният му багаж бил укрит от поп Стефан в църковния олтар — подробност, с която твърдишкият свещеник изведнъж израсна с три педи в очите на „лизнатите“.

Икономов се оказа прав и за друго. Тъй като никой не познаваше двамата същински апостоли, те не бяха принудени да се крият, а спокойно обикаляха из Сливен. Иларион Драгостинов, който правеше впечатление с високия си ръст, с разресаните по „ингилизки“ бакенбарди на красивата си синеока физиономия и с изисканото си държание, се настани в дядо Тотювия хан в Клуцохор и, придружен от Георги Киряков, обикаляше като търговец на аби по дюкяните и къщите на града. Георги Тихов със страшния си товар не без премеждия стигна до дома на Нено Брадата и остана за постоянно там; за разлика от Иларион той, като разчиташе на своето „божо̀ лице“, което с нищо не се открояваше, скиташе безпрепятствено и без нужда от престорвания и маскировка.

След като придоби приблизителна представа за Сливен и сливналии, Иларион Драгостинов настоя да се свика събрание на комитета. Набрали кураж от спокойното и смело поведение на апостолите, комитетските люде определиха събранието да се състои там, където открай време си беше комитетско гнездо — голямата стая на читалището. Надойдоха всички, които бяха присъствували на предишното събрание, само Андон Кутев, кой знае защо, отсъствуваше, а на негово място пък бе дошъл един от новите привърженици — книговезецът Коста Тотюв. Последни се явиха апостолите. Като видя малобройната групичка, светлите очи на Иларион се помрачиха от изумление и гняв.

— За Бога — възкликна той, — това ли сте вие, дейците на Втория революционен комитет?

Такова начало не предвещаваше нищо добро. Всички се стъписаха, само Бял Димитър Събев намери сили да отговори:

— За зла чест наистина сме твърде малко, господине. Но не бързай да ни съдиш, защото късно ни се съобщи да работим, има-няма една седмица…

Главният апостол се отпусна тежко на един стол, улови с длан челото си:

— „Хайдушкият Сливен“, „Градът на непокорните“ — с горест и подигравка рече той. — А в други градове, които нямат славата на Сливен, людете работят, че гърбините им пращят. В Търново, Оряховица и Лясковец, когато ставаше събрание, присъствуваха по стотина-двеста души. И с каква ревност действуваха! Докато тук…

— Разчитай на нас, господин Иларионе — каза Стефан Серткостов. — Ще видиш какво ще стане, когато мъжки се заловим за работа. — И добави: — Тези, търновци и другите, да имат случайно излязла чета в Балкана? Защото ние, господине, вече можем да се похвалим с наша си четица. Малка е, вярно, но си е наша! И само чака знак!

Иларион Драгостинов продължаваше да се държи за главата — живо олицетворение на отчаянието. Помощникът му се обади насърчително:

— Мен ми се види за по-разумно да не се вайкаме за онова, що не е свършено, ами да разберем истинското положение на нещата, пък от там нататък — според Устава и решенията.

Другият разбра внушението и макар и с огромно усилие преглътна горчилката си. Представи се сам, запозна се и с присъствуващите и така стигна до онова, което Георги Тихов бе нарекъл „да разберем истинското положение на нещата“. Уви, „истинското положение“ бе такова, че и човек с много повече самообладание от Драгостинов би паднал духом. Има ли Комитетът пари, събрал ли е оръжие, колко души са приготвени за действие при първи позив, водят ли се статистики (точно тази дума употреби Иларион Драгостинов — „статистики“), на колко войници може да се разчита от селата и тъй нататък, и тъй нататък питаше той, а отговорите неизменно бяха „Не“, „Нямаме“, „Не знаем“… Тъй се стигна до най-„пиперлията“ въпрос:

— Определихте ли палачи286 за града и колцина са те?

И последва категоричният отговор, произнесен от Георги Киряков, но личеше, че секретарят на революционния комитет изразяваше мнението на всички:

— Палачи нямаме и няма да имаме. Ние не сме съгласни да се изгаря градът.

Иларион Драгостинов ахна и се отпусна на стола си тъй, сякаш бе получил удар, който му е извадил въздуха от дробовете.

— Но как разчитате да вдигнете въстание — с мъка изговори той, — когато жилищата на населението са здрави? Реши ли се някой народ на бунт, той трябва да започне с пълно разорение. Само тогава населението, ще не ще, ще се присъедини към въстаниците.

— Това не може да се приеме — почти в един глас възразиха събраните. — Този план е пагубен за населението. Вместо голямата цел, той ще доведе до всеобща гибел. Съдбата на хиляди невинни не може да се решава тъй лесно.

— Тогава що за въстание ще вдигаме ние тука?

Комитетските дейци, очевидно премислили тези неща, му изложиха своя план. Те предлагаха от града и селата да се изведат въоръжени чети от подготвени бойци, като само по един водач на чета да знае сборното място. А там, на сборното място, да ги чака отнапред определеният войвода, който от своя страна да ги отведе до главното средоточие, където вече ще се намира правителството. Това правителство ще има всичката власт в ръцете си. То ще се разпореди за завардване на всички проходи „отсам и оттатък Балкана“, ще наказва непокорствата и безчинствата, ще се грижи за набавяне на храна и оръжие и прочие.

— Когато въстаниците се умножат и усилят — завърши за всички Бял Димитър Събев, — тогава можем да действуваме към други места, дето се види за по-добре. А щом се удържим малко време, много волентири ще се присъединят към нас, прииждайки от разни места на отечеството ни. Пък турците, ако им стиска, нека дойдат да си гледаме сметките в укрепените ни места.

— По този план да се действува е по-добре — изрече последната дума Петър Каракостов, — отколкото сами да донесем съсипия на народа, като изгорим жилищата му.

Главният апостол уж ги слушаше търпеливо, но когато възрази, почти крещеше с негодувание и душевна мъка:

— Как не разбирате бе, хора, че вашето предложение противоречи на Устава, който ви дадох, и на решението на БеРеЦеКа?!

Също и сега последва съкрушителният отговор:

— Уставът и решението не са толкова практични, за да се приложат в действие на всяко място287.

Сломен, Иларион Драгостинов разпери безпомощно ръце:

— Защо не си го кажете направо, че не сте направили и нямате намерение да направите нищо?

— Защото не е вярно, господине — отби нападката Димитър Кукумявков. — Ние започнахме да се приготовляваме, а когато му дойде времето — и да умрем. — Той го запозна с решенията от събранието у Кутеви и завърши: — Това не може да се нарече „нищо“, господине.

— А бяхме известени и за идването на вас двамата, същинските апостоли — допълни Бял Димитър. — Преди да призовем хората на саможертва, искахме да чуем разпоредбите „от първа ръка“, както е казано.

— Не помислихме само за едно — обади се и Нено Брадата. — Трудничко ни е с мястото за събранията; утре, когато ще се намножим, ще ни бъде още по-трудно. Премислих това и, стига да нямате нещо напротив, имам да ви предложа следното: къщата и бахчата ми, както знаете, са на удобно място в края на града, от тях нататък започва Кешишликя. Защо, питам се, да не поискам Позволително от конака и там, под ореха в бахчата, да открия кафене. Всички „лизнати“ ще могат да минават уж на кафе, пък всъщност да научат едно-друго, да им се предаде заповед или да се изслуша донесената от тях вест. Пък по-нататък, живот и здраве, и по-големи събрания ще могат да стават.

Предложението беше умно и начаса го приеха. (Нека прескочим събитията и да кажем няколко думи за това кафене. В началото на април Нено наистина го откри под името „Земен рай“ и то скоро стана революционното средище на Сливен. Шпионите на конака обаче не закъсняха да разкрият истинската роля на кафенето и то на бърза ръка бе закрито.)

— Не сте помислили не за едно, а за две неща — каза Георги Тихов. — За Балкана сте се погрижили: поп Янко ще вдигне Котел, Дели Ради — Нейково, вие двамата ще пошетате към Градец и Медвен, а този млад приятел ще си изпита силите в чорбаджийската Жеравна. Това добре. А полските села? А Ямбол? Мигар там не живеят българи? Ама нейсе — за полските села приемам длъжността да отговарям аз.

— Ямбол пък ще бъде моя задача — рече Иларион.

И събранието свърши така: с взаимни отстъпки, но без някакви по-сериозни решения.

— Покрусен съм — призна Иларион Драгостинов, когато по-късно бяха само с Тихов в скривалището у Ненови. — До първи май ни дели само месец, пък ние, излиза, сме наникъде… И то в град с бунтовни традиции като Сливен. Мога да си представя как ще е другаде.

— Не си прав да ги кориш, Лолчо288. Какво са виновни сливналии, че цели три години са били оставени да живуркат настрана от събитията, също като мечка през зимен сън?

— Революционният дух се поддържа не само с прокламации отгоре, но и с кипеж във всеки град, село и паланка. А Сливен е живял в летаргия. В Гюргево всички ние очаквахме, че тук има готова, обучена и въоръжена войска, пък то колцина ни посрещнаха? Пет? Петнайсет? Хайде, нека да ги назовем петдесет?

Георги Тихов поклати глава с несъгласие и възрази тихо:

— Забравяш, че ние сме апостоли, а не пълководци, на които други са събрали, въоръжили и обучили войската. И трябва да сме благодарни, когато ни посрещат пет или петнайсет съмишленици. Я си представи, какво е било на истинските апостоли преди деветнайсет века! Отивали са да проповядват Христовата вяра там, където не само са нямали нито един-едничък поддръжник, а са ги чакали врагове, диви зверове на арените или кръстове за разпъване. И какво? Повечето от тях наистина са загинали в името на идеала си, обаче днес християнството тържествува в половината свят.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Че нашият апостолски дълг ни повелява не да броим колцина революционери са били подготвени от други, а като следваме главното решение на БеРеЦеКа, сами да вдигнем на въстание народа и с него, ако е нужно, да измрем, но да освободим България?289

— Прав си! — честно призна Иларион и сините му очи възвърнаха обичайния си възторжен блясък. — Най-важното — да умрем за родината — ние ще направим, пък нека се надяваме, че свободата ще премине по нашите трупове и ще възтържествува завинаги в България. — Той помисли малко. — Каква е най-непосредствената ни задача, Георге?

— Печатът на Втори окръг е почти готов. Също и хората, определени за агитатори. Но на онези, които ще поемат към балканските села, а също и на мен, когато ще обходя равнинните, липсва едно: ясно и силно възвание. Трябва да е призив, що и от страхливеца да направи лъв. За него няма по-подходящ човек от тебе, Лолчо…

— Прав си — повтори главният апостол. — Ще го имаш веднага. Докато се приготвиш за сън и ще бъде готово.

Той отиде до разкривената масичка в ъгъла (две отвесни нерендосани дъски и една хоризонтална между тях) и отви капачето на дивита. Приготви листове и задращи по тях толкова бързо, сякаш знаеше наизуст възванието и му оставаше само да го пренесе върху хартията. Написа го на един дъх и го подаде на другаря си. Георги Тихов си нагласи двете лоени лампи да му светят откъм раменете и се зачете. Прокламацията на Иларион се състоеше от три части, като всяка започваше по един и същ начин — с обръщението „Братіа Българы!“. Двете първи доста си приличаха. Главният апостол предупреждаваше за близкото въстание и призоваваше „всеобщото българско население“ да окаже помощ на пълномощниците на БРЦК и „братска длъжност ни зове да ви поканим да се приготвите в общата борба против мъчителите тирани“ и завършваше със заплаха, че тайната полиция ще следи за предателите и ще ги „накаже смъртно, макар деня и посред пладне“. Но третата част така развълнува сина на баба Тонка, че той я изчете два пъти на ум, а после още веднъж високо, с треперещ от вълнение глас:

Георги избърса очи.

— Хвала на тебе, Лолчо! Това възвание ще вдигне от гроба и вехтите войводи, за да се наредят под пряпореца ни. — Той се замисли малко. — И все пак…?

— Какво и „все пак“? — попита Иларион Драгостинов.

— Защо си писал именно 4 април под възванието?

— Защото е Възкресение, брате. А нали също и ние приканваме за възкресение на поробеното ни отечество?

Прокламацията на Втори революционен окръг — последният оцелял документ, излязъл изпод перото на апостола Иларион Драгостинов — остана в този вид.

4.

Боян Боянов не беше от най-вътрешния кръг на комитетските дейци, пък и понякога с дни не слизаше от фабриката в Асеновия боаз, но той бе живял повече от четиридесет години в Сливен, та долавяше пулса му и без да слага пръст на жилите. Много, много неща забелязваше той с очите си, а не беше човекът, който да не направи сметката, че „две и две е четири“, когато до него достигаха откъслечни сведения за събития в града. Готвеше се нещо и това нещо беше голямо и решително, не, да речем, нова просба до великия везир (Боян, разбира се, бе приподписал онази, новогодишната). Например не можеше да бъде случайно такова струпване на войска, че къшлите се оказаха недостатъчни и аскерът напълни половината ханища. Честите отсъствия от работа на Стефан Серткостов също не ще да са заради болна майка или за струвания292 за починали роднини. До ушите му бе стигнала приказка за двоица бунтари, дошли от Влашко, които се криели у Нено Брадата в Клуцохор (Боян не беше научил за отпътуването на единия, Георги Икономов), и двоица други, които пък отначало се държали като мирни търговци на аба или дошли на „хава шептали“293 от Свищов294, предпочели да си укрият дирите и скришом кондисали у Руска — това пак си намираше мястото в простата сметка на Боян Боянов. По-нататък научи, че кундураджиите Кондю, Алекси, а май и Кръстю Кючуков престанали да приемат поръчки, а работели кожени чанти с някаква по-„бамбашка“ кройка, че Дечо панталонджията с неколцина помощници от комитетските люде ден и нощ шиел униформи като хусарските, че у Рускини и у Добри Пехливанов се открили нещо като работилници за леене на куршуми, че най-сетне доктор Планински ходил чак до Русчук да набави лекарства, ала не лекарства за простуда или коремобол, а за запушване на рани…

Долавяше Боян целия този кипеж, но го приемаше някак си чужд и далечен, докато един Божи ден Стефан — неговият Стефан, дето в очите му все още имаше жълто около човката — му заяви, че веднага след Великден трябва да отиде в Жеравна „по народни работи“. Попритисна го малко бащата (наистина малко, защото Стефан го знаеше за „почти лизнат“, та само отчасти се криеше от него) и синът призна, че е определен чрез роднините на майка си да вдигне и жеравненската младеж, когато наскоро робът ще се възпротиви срещу тирана. Не беше подготвен Боян за такава вест, та се почувствува натясно, както комай никога през живота си. Защо ли? — Ами защото знаеше, че не може да каже „Да, върви, ашколсун“ по простата причина, че в една буна мнозина омазват я куршума, я въжето, пък на неговото бащино сърце никак не му се искаше да прави панихиди и парастаси за Стефан. А не можеше да каже и „Не, забранявам“, понеже не беше сляп да не види, че Стефан повече от всички други е от Силдаровците и след едно даже много строго „не“ чисто и просто ще ощипе пътя я към Жеравна, я… направо към Агликина поляна. И като не знаеше как да се измъкне от неловкото положение, каза първото, което му мина през ума: Стефан се готвел да стори съдбовна крачка, та той, бащата, сега нямало да се обвърже нито с „да“, нито с „не“, ами щял да свика семеен съвет — половин дузина глави мислели по-добре от една, да се надявали, че роднините ще дадат съвет не само със сърце, а и с ум.

— Братовчеда Андон ще поканиш ли? — подметна му иронично Стефан.

— Да си призная, нямах го предвид. А ти държиш ли на него?

— Редно е да присъствува, тате. Защото мама ще бъде с ръце и крака „против“, Андон по същия начин ще е „за“. Така крайностите взаимно ще се притъпят и ще останат трезвите и хладномислещите глави да ми решават съдбата.

Боян знаеше, че също и това за решаването на съдбата е бошлаф работа. Стефан ще си направи всичко, щото е намислил, но като не можеше да измисли нищо по-добро, в първите дни на април наистина свика — нещо незапомнено в дома му! — семеен съвет. То какъв ли „семеен съвет“ беше този, ама нейсе: Ангел и Яна положително нямаше да си отворят устата, пък и да я отвореха, нямаше кой да ги чуе, за Райна Боян също не се колебаеше на какъв акъл ще бъде, Андон пък положително щеше да наддума всичките с бунтарската си пламенност, та оставаха само две наистина (дали пък наистина?) трезви глави, дето бащата искаше да чуе — Бяно Абаджи и сестрата Руска.

За определения ден Райна, след като се понаплака хубавичко, все пак се приготви да посрещне и външни хора. По настояване на Боян нямаше да се поднасят никакви питиета („Въпрос на живот не може да се решава с «Бяла Рада» или «Червен Петко»“), затова Райна разточи една сливенска милина, пък по жеравненски приготви дивиник295 и за пиене зунзук — подсирено мляко заедно със суроватката. И тъй като Руска настоя да донесе от нейното прочуто в цял Сливен сладко от орехчета, сметнаха, че друго за трапезата надали ще е нужно.

Шетнята още не беше привършила, когато поканените захванаха да идват. Както и можеше да се очаква, първа беше Руска с гърненцето сладко: „Да помогна нещо, Райне, ако двете с Янка не сте сколасали…“ А както не можеше (пък и не биваше) да се очаква, последен се появи онзи, комуто подобаваше да бъде тук от първата минута и да посреща гостите — Стефан. След като се бе пилял кой знае къде, Стефан пристигна последен, като водеше със себе си едного, когото не бяха предвиждали — учителя Михаил П. Икономов; не че бе нежелан Икономов — напротив, в тази къща той се ползуваше с голямо уважение, — но просто се явяваше някак не на място, щом събирането беше малко високопарно прогласено за „семеен съвет“

— Бате Андон се е запилял нанякъде по полските села — благоволи да обясни постъпката си Стефан — и на негово място поканих господина учителя. Нали нямате нищо против? После подхвърли многозначително: — И да знаете, с бате Андон навярно щях да се наговоря, но с господин учителя — не. За нищичко не съм го подковавал отнапред, давам ви дума…

По-късно Боян много щеше да се чуди сам на себе си, как в ден като днешния съзнанието му бе отбелязвало всяка подробност, действие или слово, сякаш някакъв фотографически апарат вътре в него през цялото време бе щраквал на всяка секунда и бе запечатвал върху стъклената плака с най-пълна точност всяка дреболия.

Като насядаха около двете събрани една до друга софри (осмина бяха, та една не стигаше — Боян бе настоял и „хлапетиите“ Яна и Ангел да заемат място между възрастните), Райна не наряза, а разчупи с ръце милината и раздаде всекиму парче чисто по български, ала разговорът, муден и престорен, започна по ориенталски — с изтъркани приказки за подранилата пролет, за току-що отминалия Великден и как поп Георги Генов сбъркал в богослужението, за първите търговци от чужбина, дошли вече за панаира и прочие. Докато слушаше, Боян си даде сметка, че така всъщност се разваляше всичко — разговорът се плъзгаше по делничното и маловажното. И реши, че именно нему се налага да го вкара о̀време в руслото на сериозността. Той остави в тавата едва нахапания си къс милина, избърса ръце в месала със сините квадрати, пийна глътка зунзук да прочисти гърлото си и заговори:

— Събрали сме се за нещо с къде-къде по-голямо значение от това, кой кого е надвил по Възкресение с червеното яйце. И по-добре да пристъпим направо към него. Зер ще се говори за съдбовни работи, не… Знаете: Стефан е решил да стане нещо като умален Левски и да тръгне да буди народа за въстание.

— Не само да го будя — допълни синът му, — а и да закрача рамо до рамо с него, когато на Куш-бунар се побие байракът.

— Трябваше да ти се разсърдя, че ме прекъсваш, но няма да го направя, Стефане — сега не му е времето да се учим как подобава да се държим, когато говори бащата. Напротив, даже съм доволен, че се обади. И ще те помоля да продължиш и да ни обясниш къде си наумил да ходиш, и що да вършиш. Няма защо да си подбираш думите, тук сме все свои хора — нищичко не ще излезе извън тези четири стени.

— Сигур няма да кажа нищо, което вече да не знаете, но ще изпълня волята ти, тате. Наближава краят на робията. Няма да мине много и народът от Мизия, Тракия и Македония ще се вдигне като един, за да премери сили с тиранина и веднъж завинаги да строши робската верига. Друга голяма сила ще нахлуе откъм Влашко. В тази велика битка Сливен и Сливенско няма да останат отстрани и само да подвикват: „Ха бре, удри!…“ Нам, потомците на Индже Стоян и Злати Кокарчоолу, на Бойчо Цеперански и Димитър Калъчлията, на Георги Трънкин и Панайот Хитов, върховното началство не само разчита, но и възлага важна роля. Ние трябва да превърнем Стара планина в крепостна стена, в която да си счупи врата цялата анадолска паплач. И да се удържим дотогава, дорде съединените сили на цар Симеоновите потомци се съберат под знамето с кръста и лъва и като се превърнат в юмрук, да смачкат мутрата на Абдул Азиз в цариградските му сараи.

Боян го изслуша внимателно, но в отговор поклати глава:

— Разясни ни плановете на върховното ви началство и ние сме ти благодарни за това — каза. — Но въпросът ми беше за твоето място в тези планове и на тебе какво ти предстои да вършиш.

— Тук са апостоли и войводи от БеРеЦеКа, но те не са слънца, че да огреят навсякъде. За повдигане на народа тям са нужни помощници. И на мен се падна превисоката чест да бъда помощник-апостол за Жеравна. А ако стигне времето — и за селата нагоре към Стара река и Кипилово.

Постепенно всички бяха оставили милината и със съсредоточени лица следяха Стефановото слово. И бащата усещаше, че малко по малко се поддават на възторга му и на тази отсянка на самохвалско пренебрежение към онова, което носеше бъдещето, сякаш наистина нямаше нищо по-просто от това да се размаже носът на Абдул Азиз в Стамбул. Чувствуваше това Боян като с кожата си, пък не знаеше как да пресече въздействието от пламенните думи на сина си. И тук се притече на помощ баща му. Той запита кротко, без отсянка на подигравка:

— Вярваш ли си, Стефане?

— Как можеш да ме питаш така, дядо? — възмути се момъкът.

— Не говоря за плановете ви, тях сигур правдиво си ни описал. Въпросите ми са за друго. Мислите ли, че всичко ще стане ей така лесно, както го нарисува — юмрук по мутрата и прочие? А турчинът? Той със скръстени ръце ли ще стои, сине? И после: не те чух да споменаваш нищичко за жертвите на бунта. Няма ли, поне на едного да се случи да се хлъзне на камък, че да си охлузи коляното?

Отново се възцари тишина, но тази беше друга, различна от предишната — сега тишината беше като въпрос, че и малко упрек към Стефан. За негова чест трябва да се признае — той не отбегна от въпроса и упрека, а храбро и с открито чело ги прие:

— Няма да ме поставиш на колене, дядо — рече. — Защото виждам истината и не ме е страх да я изрека с точните й думи.

— Точно за истината сме се събрали, Стефане — все така сговорчиво продължи Бяно Абаджи. — И ако досега сме я заобикаляли — сгрешили сме.

Боян мислено за втори път поблагодари на баща си.

— Истината, каквато я знае само Господ, не мога да я назова. А моята истина — пък мисля, че тя е и истината на апостолите — е малко по-различна от юмрука в мутрата и тъй нататък, както ви наговорих одеве. — Стефан се изчерви от напрежение, но не измени тона си. — Според мене никакъв юмрук няма да има. Нито крепостна стена. Нито устояване за дълго на аскера и башибозука, както е в Херцеговина.

— А какво ще има, сине?

— Ще има кръв. И жертви. И пожари, и пепелища. И всякакви дивашки насилия. И побити на кол глави, както беше нявга на братовчеда Георги Трънкин войвода. И бесилки. И заточения. Изобщо ще има всички азиатски ужаси, които можете да си представите.

— И това ли е целта ви?

— Това, дядо. Защото Европа ще види пушеците на пожарищата и ще чуе вопъла на умиращите. И ако не всички, то поне Русия и Сърбия няма да се примирят с тази салхана и ще се притекат на помощ. А Дядо Иван вече е нещо друго, той наистина ще бъде пестникът по носа на султана. Пък след смазания нос идва тя, свещената наша свобода296.

— Не! — с непривично за нея ожесточение извика Райна. — Като са решили, нека вашите „апостоли“ да си сложат главата на дръвника. Аз не съм раждала синове, за да ги ръфат лешоядите по чуките или да ги гледам как люлеят крака под Старата круша. Ти ще стоиш тук. Толкоз!

Боян се пообърка. Той имаше желание да поддържа тон на умереност и взаимно разбирателство, докато тази яростна нападка на майката, която и Стефан, и той, бяха очаквали, предвещаваше разговорът да се превърне в най-обикновена кавга. Още се чудеше какво да предприеме, когато помощта дойде от самия Стефан. Младежът се надигна от скемлето и понечи да тръгне нанякъде.

— Где си се запътил? — попита бащата.

— В курника, тате. Да ме запре там комай е единственият начин за мама да ме опази тъй, както й се иска…

Въпреки напрегнатостта на момента мнозина се позасмяха и това поразведри обстановката. Само майката продължи да си мърмори, хленчейки, достатъчно високо, за да чуят всички:

— Омръзна ми да се правя на героиня. Вие, Силдаровците, си я карайте, както знаете — нека да ви бесят, нека да ви колят, нека да гниете по занданите. Тъй разбирате живота, тъй си го живейте. Ала не го налагайте и на мене. Аз искам мир и добруване, нищо повече.

Всички в стаята — включително Руска, която до голяма степен мислеше като нея, — се престориха, че не са чули думите й. А Боян направи знак с ръка и синът, и Райна заеха отново предишните си места.

— Приканвам ви към малко въздържание — каза стопанинът на дома. — Събрали сме се да разговаряме като роднини и хора, а не да си крещим един на друг. — Той си спомни предричането на Стефан за становището на майка си и как бе очаквал братовчедът Андон да бъде като нейно противодействие. Андон наистина го нямаше, но синът навярно очакваше съответната подкрепа от външния човек в стаята — учителя Икономов. И за да бъде честен към него, Стефан, предложи на Михаил Икономов да си каже думата по наболелия въпрос.

— Вие може би не повярвахте на Стефан — започна учителят, — но ние наистина не сме се наговаряли нищо отнапред. Аз дори само смътно се досещах за какво ще се приказва тук. Иначе… иначе кой знае, може би изобщо нямаше да дойда. Но щом веднъж съм тук… — Той поразмисли малко. — Нека и госпожа Боянова, и Стефан не ми се сърдят, но моето мнение не се схожда с никое от техните. Госпожа Боянова е безспорно права: не мога да си представя майка, която ще се радва да види детето си с пронизан череп. Но прав е и Стефан — свободата на отечеството е може би единственото нещо, за което си заслужава човек да отиде с отворени очи и със спокойна крачка към смъртта си.

„Даскалско многословие! — ядоса се в себе си Боян. — Аз го поканих не да бъде съдник, а да каже своето мнение по спора.“

И го подкани недвусмислено:

— А вие, господин Икономов? Вие всъщност не казахте собственото си гледище, а ние анджък него очакваме да чуем…

— То е някак по средата, господин Боянов. Настане ли големият час, аз няма да се укрия под одъра. Напротив, ще се наредя при другите български родолюбци и, надявам се, Бог ще ми даде достатъчно смелост, за да умра не по-малко славно от тях.

— Че какво е тук „по средата“? — изсумтя Райна — намеса, също така не отговаряща на тихия й и сговорчив нрав. — Ами че ако се бяха наговаряли със Стефан, нямаше да приказва нещо друго…

Михаил Икономов можеше да се престори, че не е чул думите й, но не го направи. И каза благодушно, както говореше на учениците си:

— Не е вярно, госпожа. Аз съм със Стефан само доколкото смятам за чест и достойнство да умреш за отечеството. Но да поведеш другите на смърт, като съзнателно ги лъжеш, че вървят към победа, а всъщност си убеден, че ги чака гибел и разорение — с това, ей Богу, не съм съгласен. Лъжата сама по себе си е гнусно и недостойно деяние, а най-долно е то, когато загубата на излъгания няма да е гологан или кокал от трапезата, а неговата и на семейството му смърт.

— Казаха ли ти го, Стефане! — тържествуващо се провикна Райна. — Нека сега си рече думата и кака Руска, че белким ти се напълни главата.

Беше простичък ход и Боян го разтълкува без особено усилие — Райна се надяваше, че Руска като майка ще я подкрепи и така дружно ще долепят плещите на Стефан о алая. Но ако жена му предварително бе поискала неговото мнение, той навярно би я подканил да се въздържи от подобна игра — Руска беше повече Силдаровка от него, Боян, та трудно можеше да се предскаже в кое блюдо ще постави своето си становище. И още първите думи на Руска му показаха, че той бе имал право:

— Няма по-силна любов от майчината — произнесе бавно рано състарената му сестра, — но тя понякога бива себична. Малко ли са майките, които ревнуват синовете си, когато се заженят? Пък синовете, когато поотраснат и станат мъже, не е редно да искаш от тях да се държат за фустите на майка си — те имат и свой си път, който си го разбират посвоему, ще рече по мъжки. И не е редно да ги спираме, освен ако не искаме те в собствените си очи да престанат да се виждат мъже, а баби. Не се цупи, Райне — добави милозливо. — Аз не давам на другите един съвет, пък сама да действувам обратното. Моят Андон отдавна вече върви по пътя, който Стефан едва-едва се кани да поеме. Доколкото чувам, също Димитър и Ганчо няма да останат назад. Такава е съдбата на майките, Райнеее… Раждаме щерки, за да ги пратим в чужда къща, раждаме синове, за да станат войници. Така е, откакто свят светува и ние, каквото и да правим, не можем да накараме колелото да се завърти на противната посока.

Райна се сгърчи на скемлето си — ударът бе дошъл тежък за нея. На Боян му дожаля, искаше му се да й помогне, но докато още премисляше какво да стори за нея, последва втори удар, и то от там, откъдето най-малко можеше да се очаква. Защото малката Яна проточи глас:

— Щом сме допуснати до този съвет, тате, може ли и ние да си кажем думата?

— Разбира се — отговори той, като се надяваше, че дъщерята ще подаде ръка за помощ на майка си. Но тозчас разбра, че се е излъгал:

— Жените раждат и често умират, докато дават живот на рожбите си — с изненадваща смисленост рече Яна. — Бива ли да не раждат от страх пред смъртта? Не, нали? Не, защото е противоприродно. Същото е и с мъжете, мамо. Мъжът се ражда да бъде войник. И ако се укрие от този си дълг, то ще бъде така противоприродно, както жената, която може, а не пожелае да стане майка.

— Я мълчи ти там, пикло такава! — сгълча я невъздържано Райна.

Боян усети кисел вкус в устата си. Напъна се да измисли нещо разведряващо, но на ум му дойде да предложи само едно:

— Щом ще изслушаме младите, нека и Ангел да си каже своето.

— Не съм съгласен с кака — обади се малкият Ангел толкова бързо, сякаш през цялото време се бе надявал да дадат и нему право да се изкаже; гласът му смешновато преливаше от тънък детски до гърлен мъжки. — Може да се воюва не само с пушка в ръка. Просветата също е оръжие. И понявга по-страшно оръжие от хиляди и хиляди пушки. Тъй мисля аз. И ако Господ ме благослови, на това оръжие един ден ще отдам живота си. Също както господин учителя Икономов…

„Хлапашка му работа — помисли бащата. — Ама какво друго да искаш от неговите четиринадесет години? Ние говорим да се строи ли къща или не, пък той дума, че в гората имало много масловки и печурки…“ После изведнъж се усъмни: дали много лековато и прибързано не съдеше момчето? Всички останали разсъждаваха чисто по сливенски — ще се стреляме или няма да се стреляме; дали пък ако се потърсеше силата на знанието, на просвещението, българският народ по съвсем други, при това безкръвни пътища нямаше в десетилетие или две да надмогне азиатската изостаналост на османщината? Боян си каза, че някой път трябва на спокойствие да премисли тези неща. А сега сметна за разумно да се възползува от отклонението, за да поусмири малко духовете, които — все по сливенски — твърде се бяха разгорещили.

— Какво бе? — изкиска се пресилено. — Толкоз ли няма кой да стори чест на Райнините гозби? Язък, че цяла сутрин е въртяла дивиника… Хайде, Яне, я раздай на гостите!

Оказа се обаче, че никой не пожела нито дивиник, нито да си доизяде парчето милина — явно никому не беше до ядене, — но затова пък все така никой не отказа по едно сладко от орехчета. Разсипването на сладкото по чинийките и разнасянето отне малко време и точно то бе поохлаждането, към което се стремеше стопанинът на дома. А иначе отмората има̀ и едно неочаквано продължение: когато подаваше сладкото на Михаил Икономов, Яна се препъна и от ръката й паничката със сладкото отхвърча чак на другата, отсрещната софра. Боян видя всичко с поразителна яснота — тъкмо тук неговият вътрешен фотографически апарат бе щракнал: девойката подаваше сладкото, както си му е редът, но ръцете й се срещнаха с ръцете на учителя, тя се смути, трепна и… Да, да, точно така беше: срещнаха се ръцете им, пък токът я удари в краката… Настана неизбежната суетня, жените се разшетаха да изчистят сместа от сладко и късове паничка, разхвърчалите се капки от шурупа. Боян отново отбеляза още една подробност: правеха го жените, не и Яна; зачервена като божур, тя сякаш бе изпаднала в безпаметен смут — стоеше настрана и само гледаше с очи, които ставаха все по-големи и по-големи, невероятно големи. Но тя не гледаше чистенето на петънцата — тези големи очи се взираха, не, поглъщаха учителя, а не сторената пакост. Боян бавно отмести поглед. И апаратът отново щракна — също и Михаил Икономов не следеше опитните пръсти на Руска и Райна, които с влажни кърпи почистваха сладкото, а със странно изражение на унесеност и нега наблюдаваше „виновницата“. „Боже мой, възможно ли е! — запита се бащата. — Ами че тя е още… На̀, майка й ей сега я нарече пикла. Е, чак пикла не е, разумява се. Но сополана… Ала пикла или сополана, възможно ли е това келешче, което до вчера играеше на челик с момчетиите, да се е замомила? Да преживява момински вълнения, а да буди и вълнения в такъв изтъкнат мъж като даскал Икономов?“

Горкият баща!… Той дори не подозираше, че по същия или подобен начин се бе изумявал дядо му, когато бяха дошли сгледовници за Трънка, и баща му, когато чорбаджи Кутьо Ганчев бе поискал Руска за жена!… Какво излизаше? Дали родителите не забелязват последни, когато децата им престават да бъдат деца?

Суетнята мина, сладкото беше изядено, дошло бе време да се продължи мъчният разговор. А имаше ли смисъл всъщност разговорът? Спорът не получи ли отговор преди минута: уж се бяха хванали за гушите за смисъла или безсмислието на смъртта, пък ето — животът си продължаваше по вечните закони на природата…?

— Невям е твой ред да си кажеш думата, тате. И няма защо да крия, всички я чакаме с особено внимание. Защото тя открай време и днес като че най-много тежи в това семейство.

Бяно Абаджи извади лулата си, но не запали, а замислено я повъртя в ръцете си.

— Благодаря, ако думата ми наистина тежи — каза, — но не искам да ме смятате за съдник. Нека думата ми да е само дума наравно с другите и нищо повече. — Той продължаваше да премята през пръсти празната лула. — Изобщо мисля, че цялото ни събиране тук е само да си речем приказката, не да вземаме решения. Правото на решение принадлежи само на Стефан. Ще си остане ли у дома или ще хване пътя на кървавата борба — туй са все съдбовни неща, в които никой не бива да налага волята си. Чуваш ли, Райно? Това за тебе го казвам. Не можеш да задържиш Стефана силом. Пък ако той е искал да стане втори Левски или втори Хаджи Димитър и ти го задържиш… — старият човек се позасмя, — е, не непременно в курника, но с веригата на майчината дума ако го вържеш, сетне може той до края на дните си да се чувствува с осакатена душа.

— Излиза, че го провождаш на гибел — злъчно издума Райна. — Как можа, тате?!

Той не показа, да се е засегнал от остротата на нападката.

— Грешиш, Райно — произнесе сговорчиво. — Аз само рекох, че когато е за една такава съдбовна стъпка, ние не трябва да се бъркаме Стефану — нека той сам да направи избора си. — Ново премятане на лулата. — Що се отнася до туй високопарно „провождаш на гибел“… Колкото повече остарявам, толкоз повече се уверявам, че това смъртта е нещо много бамбашка, деца. Преди почти половин век, в много страшен за нас, Силдаровците, час, стар и мъдър турчин ми каза една приказка, която тогава приех на вяра, пък с всеки изминат ден все повече осъзнавам дълбокия й смисъл. Думаше ми той, че животът не се мерел с броя на годините, а според извършените дела. Гледаш, казваше, човек, връстник на Адам, пък като се взреш назад в живота му, ще видиш само плюскане и клечане в нужниците. И го забравят още в минутата, когато го спуснат в гроба. И обратното. Друг живял всичко на всичко двайсет или двайсет и пет и не умрял от болест, а мъченически и божем позорно, пък минават години, десетилетия и векове, той обаче е все жив в паметта на народа. Вземете например Исус. Тогаз е нямало по-позорна смърт от неговата, разпъването на кръст, ала на̀ — вече деветнайсет столетия Исус е неизменно жив с живите, а уж позорният кръст е станал символ на всичкото християнство. Ами Левски, който увисна на бесилото? Ами Хаджията, за когото вече пеят „Жив е той, жив е…“? Кой може да ме убеди, питам ви, че Левски и Хаджията са мъртви и ще бъдат забравени? — Старият човек помръдна масивните си рамене. — Е, това е, щото исках да ви кажа.

Михаил Икономов попита:

— Значи, приемате Стефан да отиде като помощник-апостол и сетне като въстаник? Тъй ли да разбираме думите ви?

— Не, не е тъй. Исках само да кажа, че щом е за такова дело, решението може да принадлежи на Стефан и на никой друг: не е дете, да го водим за ръчица. Но избере ли той пътя на борбата, искам като по-стар да отправя към него един съвет и една молба. Нека да знае, че там, в битката, ще валят куршуми, а не захаросани миндали297. Пък молбата ми е да се пази — с всичка сила на снагата и ума да се пази. Зер в нашето семейство мъртви герои — наспорил Господ. Нека да имаме и един жив…

Размислиха невесело върху думите му, сетне Боян се поокашля.

— Е, дойде и моят ред — каза. — Изслушах ви всичките и ако искате вярвайте, но с всички се съгласих. И с Райна се съгласих, която е готова да върже Стефана тук, за скемлето, и с Руска се съгласих, която пък вижда в момците само войници.

— Щом с всички си се съгласил подхвърли Стефан, — много ми е любопитно ти пък какво ще отсечеш, тате. И дали ще ни припомниш, че преди двайсетина години анджък ти си повел на буна хаврикаджиите…

Боян се престори, че не е чул заядливата забележка.

— Човекът е рожба и част от природата, но е различен от нея — някак унесено произнесе той. — В природата лумне огън и заслепи всичко, а след час е пепел. Докато човекът лумне с подвига си и уж умира, а продължава да свети. И да огрява пътя на другите, които търсят светлината.

Той сякаш се готвеше да млъкне, но Райна не го остави:

— Продължи! — настоя тя. — Продължи, не спирай по средата.

— Продължението само ще е повторение на реченото от тате. Стефан не е дете, изборът оставям нему. Аз…

— Изборът ми е направен отдавна — буйно го прекъсна синът. — И не се засягайте, но щях да извърша онова, което съм намислил, каквито и решения да вземехте вие тука. Но сега ми е по-леко, защото ще имам и вашата благословия. С една реч утре не, но вдругиден тръгвам!

— Нека бъде твоето — каза Боян и една неволна въздишка се откъсна от гърдите му. — А онуй, което щях да река, беше само една молба към тебе, сине. Бъди юнак, но не и безумец. Не подвивай опашка пред опасността, но не търси и куршума с гърдите си. Пък аз… аз само всеки ден ще паля по една свещ за тебе в „Свети Димитър“ и ще моля Всевишния да те запази. Това е.

Тези бяха последните думи от семейния съвет у Боян Боянови…

5.

Стръмен и трънлив е пътят на апостолите. Това най-напред разбраха двамата Димитровци, Събев и Кукумявков, които отидоха божем да вдигнат Градец на оръжие.

Те хубаво скроиха работата и още по-хубаво я изпълниха. Златарят шумно и показно дойде в селото — тъй, че и последният циганин в махалите Кишер или Галата узна, дето след толкова дълго отсъствие Димитър е дошъл да навести баща си дядо Стоян Кукумявката. За разлика от него Бял Димитър се прибра без толкова салтанати и като обиколи уж доверените му млади хора, многозначително ги предупреди в еди-колко си часа да се явят у дядо Стоянови — все едно, че случайно са наминали да се повидят със завърналия се свой бивш съселянин и другар. Така и направиха. И в уречения час точно една дузина мъже (като се брои и Бял Димитър) се разположиха по миндери и скемлета в дома на госта. Подготвени бяха за това посрещане, дори в негова чест едно агне беше „предало богу дух“, не липсваше и неизбежната градешка кираца. Двамата помощник-апостоли внимателно подведоха разговора за несгодите, за тежестта от робията и прочие, а когато срещнаха от всички пълно разбиране, постепенно им разкриха и истинската цел на срещата. Вестта за предстоящото въстание, обилно подправена с измислени сведения за „почти привършеното приготовление на всичкото население по трите български земи — Мизия, Тракия и Македония“ и за голямата помощ, която се очакваше отвън (Кукумявков безочливо измисли, че отвъд Дунав чакат „на тетик“ три полка, общо дванайсет хиляди момци, и то какви — бетер от пруските гренадири), постепенно така разпали присъствуващите, че къщата на дядо Стоян скоро се огласи от песни — хъшовски и Чинтуловски. Едва тогава помощник-апостолите извадиха писмото от Сливенския комитет и прокламацията; те поразиха новите „лизнати“ още преди да ги прочетат — най-силно впечатление направи печатът с разярения български лъв в средата. Димитър Събев даде на най-учения от присъствуващите, даскал Атанас Стидовски, да прочете документите. Ала на учителя така му трепереха ръцете, че буквите играеха пред очите му, та се наложи друг да свърши тази работа — Иван Андреев. И отново всички се съгласиха с призива на БеРеЦеКа и на главните апостоли на Втори революционен окръг. Заявиха, че още тозчас са готови да завардят с пушки в ръка прохода, който водеше от Цариград и Тракия през Котел към Шумен и Придунавието; дори определиха къде да се изградят позиции — към Черкезкото село, в Дъбравата, през коритото на Камчия и в дерето на Марашкия проход. Наложи се двамата Димитровци да поуталожват страстите — Иларион Драгостинов им бе натъпкал главите, че в революционната борба прибързаността е също така вредна, както и бездействието. За този пръв ден те се задоволиха да приканят да се обяви комитетът за създаден и да се избере ръководството му (председател стана Иван Андреев, подпредседател Атанас Стидовски и касиер Божил Митюв), пък за по-нататък дадоха разпоредбите си: те самите щяха да отидат в Медвен да създадат и там комитет, а в това време новооглашените членове на комитета да се заемат с привличането на нови съмишленици, готови за борба в името на свободата, да се погрижат за пари и оръжие, да определят хора за тайна полиция и тъй нататък, и тъй нататък. Изобщо всичко потръгна „като по мед и масло“.

На следния ден помощник-апостолите, съпроводени от Божил Митюв, на един дъх изминаха двата часа път до Медвен. И без много-много уфлянкваници298 кондисаха в дома на даскала — за него безрезервно гарантира Божил, пък и, оказа се, също и Бял Димитър го познавал от Айтос, та изрази доверие в господин Бъчваров299. Макар в лицето на Събев и Божил Митюв учителят да видя познати, все пак доста се изненада от поведението на гостите си — не излизаха никъде, а обратното — помолиха го да покани на разговорка онези медвенци, в родолюбието на които е напълно сигурен. Даскал Буньо — така бе известен тук Господин Бъчваров — изпълни молбата им и събранието тъй или иначе се състоя; „тъй или иначе“, защото той наистина бе привикал малцина, но напълно верни хора, а не една дузина като в Градец. Пък то и нямаше много мъже в селото — овчарите вече бяха по къшлите в Добруджа или в равна Загора.

Отново последва познатият ред на събранието — пламенни слова на Кукумявков и Събев, четене на прокламацията, — но с две отлики от Градец. Тук почвата като че бе по-подготвена за посев (оказа се, че друг родолюбец от Варна вече е минал насам и е запознал даскала с подготовката за въстанието), та чисто апостолската мисия премина сравнително лесно. Но двамата Димитровци прецениха, че при тази липса на бойци в Медвен комай е рано да създадат комитет, а само ги приканиха да се готвят — за оръжие, храна, знаме и прочие. И оставиха начело на всичко даскал Буньо — нека той търси нови съмишленици за великото дело, пък иначе „да държи связ“ с Градец като център на това бунтарско място чрез отколешния му познат и днешен гост Божил.

Преспаха двамата помощник-апостоли още една нощ в дома на учителя, а на другия ден се прибраха в Градец. Седнаха у дядо Стоянови да се нахранят и тъкмо разговаряха за събранието, насрочено за същата вечер с представители и на други околни села, когато сестрата на Димитър неочаквано им съобщи, че пред вратата стои с пушка в ръце заптие-циганин (впрочем тук всички заптиета бяха все цигани). Двамата млади мъже измъкнаха револверите и се приготвиха за бой. Но още първият по-сериозен оглед им показа, че силите щяха да бъдат напълно неравностойни — не беше само едно заптие пред вратата, а плътна заптийска верига обграждаше отвред къщата на Кукумявката; онзи пред вратата само бе дошъл да ги прикани да се предадат миром, иначе…

Двамата Димитровци се съвещаваха трескаво две-три минути. И стигнаха до две заключения: че през времето, прекарано в Медвен, са предадени, и че стига да държат „до дупка“ в отричанията си, властта все още комай не можеше да изобличи докрай дейността им. Затова те дадоха на Димитър-Кукумявковата сестра оръжието си и всички опасни документи с поръка да ги скрие „в миша дупка“, а сетне с вид на „света вода ненапита“ се предадоха. Едва сега разбраха, че за залавянето им са проводени толкова заптиета, сякаш под покрива на дядо Стоян се бяха събрали един бьолюк бунтовници… Мигом ги опипаха за оръжие и вързаха ръцете им на гърба, сетне, превеждайки ги нарочно посред село, ги отведоха до конака, но ги запряха не в него, а в обора. Не след много към тях се присъедини и Божил Митюв. А като подпитаха простоватите цигани-заптиета и пуснаха едно-друго в шепите им, набързо разбраха, че действително е станало предателство300. Но повечето от „лизнатите“ напълно отричали съзаклятието.

Местният потомствен мухтарин Вечи бей — самотен, беден и доброжелателен човек — отказал да се занимава с делото301, та всичко останало в ръцете на дядо Гиню и побратимите му чорбаджии, в това число и поп Стефан. Затруднени били — нямало открити оръжия и документи, пък и показанията били твърде разнопосочни, — та, следвайки Пилатовия пример, решили „да си измият ръцете“, като изпратят тримата заптисани в Сливен; център на санджак е Сливен, има си полиция и опитни мюфетиши — нека там да се оправят с девлет-душманите.

Така и стана. Два дни заптийските коне пръхтяха във вратовете на задържаните по Ичеренския път. Само продължението беше по-различно — на третия ден Димитровците и Божил Митюв бяха изправени не пред Али Байрактар или друг мюфетишин, а лично пред Хайдар бей, заобиколен от цял сонм първенци, включително и двама българи, членове на мезлиша — Русчо Миркович и Михалаки Гюлмязов. Прочете мютесарифът писмото, което градешките чорбаджии бяха проводили по заптиите, после заразпитва заптисаните. А те — не, та не! Градешки синове били, имали там майки и бащи, навестили ги да им сторят икрам по Великден и прочие, и прочие. Да са проповядвали бунт ли? Сакън, как може мютесариф ефенди да си помисли таквоз нещо — заможен ханджия и сарафин ще си зарежат ли имането, за да се бунтуват, и то срещу кого — срещу падишаха, под чиято всемилостива ръка са стъпили на крака и са забогатели!…

Мехмед Хайдар бей прие тези обяснения като нещо очаквано, с подчертана снизходителност изрази съгласието си с едно кимване, пък се обърна към турците по миндерлика: как познават те нарочените девлет-душмани? Мустафа ага, Келеш Осман, Али Байрактар Топчи и Нутфулла ходжа не си изкривиха душите (пък и не посмяха: не една нощ бяха престъпвали забраната на Пророка в кръчмата на Събевия хан, а към другия Димитър, Кукумявката, имаха бая̀ тлъсти дългове), та едногласно заявиха, че тогова кьойлия Божил Митюолу не са виждали, но двамата Димитровци знаят като почтени и работливи граждани на Сливен.

— И тъй като освен голото обвинение срещу тримата няма никакво доказателство — някак бързешком обобщи Хайдар бей, — мен ми се чини, че чорбаджиите на Градец ще да са изпаднали в погрешка или са се оставили да ги подведат разни мюзевири.

— Ами ако все пак има от крушка опашка? — подхвърли Али Байрактар; чудно, но думите за крушката и опашката той произнесе на български.

— Анджък там е работата, я! — презастрахова се начаса мютесарифът. — Че не можем да ги задържим, туй е ясно. Но не можем и така… — Внезапно го осени (или поне така го показа той) една мисъл и Хайдар бей тутакси я изрече: — Можем да ги пуснем само срещу думата на сигурни поръчители. — И веднага се обърна към Миркович и Гюлмязов: — Не съм ли прав, ефендилер?

Беше въпрос, но и подкана. Михалаки Гюлмязов предпочете да чуе само въпроса, докато Миркович не се престори на глух и за подканата:

— За тъй назования Божил Митюолу не мога да поема никаква отговорност — каза. — Пръв път го виждам и не го зная, що за человек е. Но за Димитра Събев и Димитра Кукумявков приемам да поръчителствувам с имота и живота си. Те са честни люде и мирни поданици на падишаха. Ако вярваш на мене, мютесариф ефенди, приеми поръчителството ми и им върни свободата.

— Ти, Михалаки челеби? — обърна се към другия Хайдар бей.

Михалаки Гюлмязов нито споделяше чак толкова високото мнение за двамата Димитровци, нито имаше охота „да си сложи таралеж в гащите“, като гарантира за тях. Но да не го направи, особено след твърдото заявление на Русчо Миркович, туй би означавало не само да се смрази с Русчо и двамата Димитровци, но, като се разчуе из града, да си спечели за врагове всички българи в Сливен. И притиснат така до стената, той — хъкътъ-мъкътъ — също прие да поръчителствува за двамата.

— Тогаз нека не протакаме и начаса да отсъдим, че Димитровците са свободни — лесно-лесно приключи мютесарифът. — Скимне ли им да подкокоросват народа, знаем кого да хванем за ушите. Същото ще бъде и за Божил, когато и за него се намери добър поръчител.

(Нека прескочим два-три дни напред и да кажем, че зетът на Божил Васил Парчов, един от по-младите, но с тежест чорбаджии на Градец, стана гарант за него, та и той получи свободата си… за преголямо неудоволствие на дядо Гиню и побратимите му…)

Хайдар бей разпусна събранието, но прикани двамата Димитровци да останат още за минута при него. Когато другите излязоха, предложи им да седнат, но те отказаха — може да са завъдили гадинки в хапуса, рекоха, нямало защо и прочие. Турчинът не настоя и известно време побарабани с пръсти по масата — очевидно подбираше думите си.

— Какво ще кажете за поръчителите си? — попита най-сетне.

Те не отговориха веднага, поспогледаха се, прехвърлиха се няколко пъти от крак на крак. И най-сетне Бял Димитър каза за двамата:

— Случи ли ти се да завъдиш достлук с бай Русчо, бей, да знаеш, че нему ще можеш всявга да се облегнеш като на желязна греда.

За Михалаки Гюлмязов — нито дума. И Хайдар бей не беше човекът, който да не забележи разликата и премълчаването.

— Задържах ви, за да ви река едно мое житейско правило, ефендилер. Не е за делата ви в Градец и Медвен — че сте таквиз кротки овчици, каквито ви описа Русчо челеби, вярвам го напълно. — Последните думи беят изрече със сериозно лице, но кестенявите му очи се смееха неудържимо. — В главата ми се върти мисъл за почтеността на истински почтения човек. Падне ли, може да се случи да му подаде ръка не само приятел, но и някой, когото той, падналият почтен човек, нито да брои между приятелите си, нито даже изобщо да уважава. Но приеме ли ръката за помощ, нему не подобава да я захапе до кръв… каквито и да са чувствата му към помагача. — Хайдар бей сви рамене и посегна към наргилето си. — Това е, което исках да ви кажа, ефендилер. Ако поразмислите, може и да се съгласите с мене.

Той им направи знак, че са свободни. Двамата се поклониха и се оттеглиха заднешком.302

6.

Стръмен и трънлив е пътят на апостолите… Това разбра също и Стефан Боянов, когато пое мисията си на помощник-апостол в Жерарвна.

Провървя му напълно и безрезервно, само при братовчед му Руско Жейнов. (Всъщност те бяха вуйчо и племенник, но тъй като вуйчото Руско беше само с две години по-голям от Стефан, бяха възприели да си думат „братовчеде“). Отраснал в родолюбивото семейство на Жейно Литаш, по време на овчарлъка си многократно изпитал на своя гръб турското безправие и насилие, Руско още от първата дума на братовчед си така се разпали, че не дочака да бъде убеждаван, а мигом скокна да си приготвя навуща, ямурлук, калпак, вулия и всичко друго необходимо за бъдещия си живот във възродената българска войска и само за едно му се доплака — че си нямал пиринчено лъвче с огнените думи „Свобода или смърт“, за да украси с него челото си. Но когато първото му въодушевление се поуталожи и двамата поприказваха по-изтънко за онова, което предстоеше на Стефан да извърши, разпалеността му твърде лесно отстъпи място на недоверие. Или поне на сериозно съмнение.

— Ще бъде мъчна работа, брат’чед — каза, докато трапчинката на бузата му се стопяваше в изражението на загриженост. — Истински здравите българи сега са подир овцете в Добруджа или надолу чак към Бялото море. Да сложим мене настрана — аз останах тук да се оправя подир тежката огница, дето ме задържа цели три недели на одъра. А иначе кои са в Жеравна? Кои момци, годни да носят оръжие, искам да кажа? Ако погледнеш, всичко на всичко две-три дузини, и то все синове на чорбаджии и богаташи, все контета, за които е унизително — пък и не ги тласка нуждата — да хванат гегата и да подкарат стадото. Такива не са за революция, Стефане, на тях им е добре и под ботуша на Абдул Азиза…

— Е какво? — ропна се Стефан. — Мигар от таквоз българско гнездо като Жеруна ще излезе само един войник, Руско Жейнов?

— Не зная колко войници ще излязат брат’чед, но трябва да ги подхванем внимателно, без бързане и насилване. И да им напипаме дамара. Що разбирам под дамара ли? Ами например да им внушим, че при една свободна България ще могат да трупат двойно повече имот и богатство. Вярно, може и да обидим някого, но погледнеш, че за други се окаже по-голям подтик от всички писма и прокламации…

Съветът беше добър, а Стефан достатъчно разумен, за да го възприеме. Цяла седмица те се правеха на шляещи се ергенаши, пък неусетно се поразговорваха ту с един, ту с друг; опипваха до колко са народни хора и дали им се жертвува имане, рахатлък, пък може би и живот, за да скъсат робската верига, оковала цели пет века снагата на татковината. За съжаление подозренията на Руско се оказаха основателни. Истински и всеотдайни патриоти те срещнаха само двамина, ала и двамата по възраст и по телесно здраве бяха такива, че не можеха да ги броят за утрешни войници — поп Тодор и даскал Харалан Ангелов. Някои от младежите изобщо не даваха ухо на полугласните им призиви, други проявяваха колеблив интерес, но интерес по-скоро като за нещо чудновато и необикновено (както се случваше да минат хора, които показваха срещу гологани я крава с шест крака, я пеликан, я маймунка с червен задник), не като за приближаваща битка на живот и смърт.

Двамата „братовчеди“ все пак отделиха седем-осем младежи, които им се видяха по-надеждни, и чрез един приличен бакшиш Руско успя да придума Тиньо Бекяров да им предостави за една вечер кафенето си. Тъй или иначе на уречения час се събраха зад спуснатите кепенци на кафенето. Бяха точно десетмина. Руско, който играеше ролята на домакин, направи кафета. Но по-голям успех има̀ една бъклица с папазка, донесена от едного, която без подкана преминаваше от ръка на ръка. Както се бяха наговорили „братовчедите“, разговорът бе подет от Руско: „Аз ги знам от ей таквиз — бе рекъл той, — че и слабостите им знам, невям по̀ ще съумея с думи да ги спипам за пъпа…“ Така и направиха. Руско заговори за теглото на роба, за тиранията, за идеите за свобода, които идат от просветена Европа и тъй нататък, а в това време Стефан седеше по-настрана, преструваше се, че сърба кафето си и наблюдаваше. Същински революционен интерес съзря само у двама (знаеше ги вече по име: Вендю Цонков и Симеон поп Тодоров), останалите слушаха така, както биха слушали да речем за пътуване на Руско Жейнов по Австрия или Русия. „Ще излезе, че братовчедът е прав — помисли Стефан. — Само двоица са запалени и те не са от чорбаджийско коляно. Единият е потомък на стар революционер, който в олтара на църквата си е бил посветен в делото от самия Левски, вторият е фукара и терзийски калфа, който вероятно още десет-петнайсет години ще боде с иглата, дорде му опашат майсторската престилка…“ Още търкаляше тези думи в главата си, когато една подробност го порази: изключи ли се Руско, който — както целият род на Литашите — имаше коса като гарваново крило, всички останали без изключение бяха все подчертано руси хора303. После се ядоса сам на себе си: на̀, също и той се беше поддал на общата вялост и равнодушие — до него се говореше за бунт и война, пък той взел да гледа цвета на хорските коси…

Беше се опомнил точно навреме — едва откъсна вниманието си от косите на жеравненци и Руско го прикани да прочете прокламацията на Втори революционен окръг, съчинена от апостола Драгостинов. Стефан извади от тайния си джоб прокламацията, изглади листовете на коляното си и, като се стараеше да вложи в гласа си всичкия плам, на който беше способен, зачете:

Той продължи по същия начин до последното „Напред! И Бог да ни е на помощ.“ И с тържествуващ вид показа печата с лъва, който се кипреше най-отдолу. Огледа се. Беше очаквал, че след огнения призив на БеРеЦеКа и на Иларион Драгостинов всички ще скокнат на крака и ще пожелаят още тази нощ да се въоръжат и с „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ да се отправят към Куш-бунар или към Агликина поляна. А то какво се оказа? Вярно, в три чифта очи — Русковите, Симеоновите и Вендювите — имаше разпаленост, но другите не проявяваха повече интерес, отколкото ако бяха присъствували на разиграването на мечка.

Възцари се тишина, която на Стефан се стори безкрайна. После един от чорбаджийските синове в алафранга костюм от тъмносиво сукно и със златен ланец през карираната жилетка подхвърли почти равнодушно, като се обръщаше към Руско:

— Кой е негова милост, който ни приканва на оръжие?

— Името му е Стефан и е от Сливен — каза Руско. — В интерес на тайната на съзаклятието, по-добре е да не питате повече. Знайте го само така, Стефан Сливенчето.304

И отново се възцари тишина — по продължителност не отстъпваше на предишната. Наруши я друг от „безразличните“:

— Доста важни неща чухме днеска тука, кардашлар. Толкоз важни, че човек не може тъй, от първи раз, да отсече „да“ или „не“. Време е нужно нам. Време да премислим поне…

Наставаха да си ходят. Стефан, който усещаше сълзи да напират в очите му, подметна заядливо:

— Използувайте времето не само за мислене, но и за подготовка, братя жеравненци. Че започне ли се кървавата сватба, никой няма да е такъв серсемин да ви остави да гледате сеир отстрана. И за вас няма да е без значение с пушка и сабя ли ще бъдете тогава, или като голи нишани за турските куршуми!…

… А на сутринта в дома на Жейно Литаш дойде един измекярин на дядо Божил Глуханека, може би най-влиятелния чорбаджия на Жеравна, който с твърде повелителен и нетърпящ възражение глас покани Руско Жейнов и „неговия гост от Сливен по име Стефан“ да се явят начаса при господаря му. Явно беше, че вечерта в кафенето на Тиньо Бекяров е имало и „черна душа“, издайник… Двамината „братовчеди“ се посъветваха набързо и решиха, че ако отидат „по-добре може да стане (най-малкото: да разберат какво се знае за тях), по-лошо — не“.

Можеха да последват много неща, включително да ги сполети съдбата на двамата Димитровци в Градец. За щастие Божил Глуханека бе възприел донесеното сведение откъм несериозната му страна — като работа на момчета, за които морето е до колене. И се задоволи „да им тегли едно конско“: хич ти имат ли акъл, че с шушукане из кафенетата ще свалят царщина като турската, надяват ли се, че с по десетина души от село — я въоръжени, я не — ще се опрат на аскера с белгийските пушки и германските топове, толкоз ли дълго са живели, че вече им е дотегнал животът и прочие, и прочие все в същия дух. И завърши с едно сплашване:

— И от днес нататък да си налягате парцалите, брей! Че само едно писмо да драсна на мютесарифа в Сливен и още преди да сте стигнали до там, въжетата за вратовете ви вече ще са метнати на Старата круша!… Послушайте ме и си правете сметката!…

„Братовчедите“ наистина го послушаха и си направиха сметката. Не че се отказаха от апостолската си мисия, не! Само извлякоха поуката, че трябва да действуват даже по-внимателно, отколкото съветваше Руско в началото. И привидно „да си налягат парцалите“, пък иначе да не престават да действуват, но да знаят, че по всяко време на деня или на нощта могат да попаднат на шпиони и издайници.

Така и направиха — вече много по-скрито и по-подмолно продължиха да калесват войници за приближаващото въстание.

В интерес на истината — със скромен успех…

7.

Вече четвърти ден валеше и небето бе слязло толкова ниско, че Бармук баир едва се виждаше до средата. Какво ли го бе прихванало Хайдар бей, че беше избрал баш днеска, за да свика събрание на по-първите правоверни на Сливен?

— Херъд анцем305! — изруга Хюсеин бей, като вдигна яката на шинела си; той беше мюсюлманин по вяра и европеец по дух, но ругаеше винаги на родния си арменски език. А ругатнята не беше нито против дъжда (напротив — този равен дъждец обещаваше добър берекет), нито срещу поканата на мютесарифа (в края на краищата „службата си е служба“). Колкото и да е странно, с нея Хюсеин даваше глас на негодуванието си, че го бяха направили миралай, пък длъжността на миралай го задължаваше да носи униформа, което от своя страна му пречеше в калпаво време като днешното да отвори чадър над главата си…

Трябва да беше позакъснял дори и за османските разбирания за точност, защото като влезе в работната одая на управителя на санджака, там бяха свършили сърбането на кафетата и встъпителните безцелни лакърдии и разговорът бе стигнал до същината си. Хюсеин поздрави от вратата, сетне зае едно свободно място на миндерлика, който опасваше стаята от три страни. Икиндия беше още далече, но поради сиво-сините облаци, надвиснали над Сливен, в одаята цареше полумрак. Когато приспособи очите си, Хюсеин бей разпозна не само мютесарифа, но още Мустафа ага, кадията (потурченият арменец в себе си също го наричаше Келеш Осман), бьолюкбашията Али Байрактар Топчи, че и един представител на религията — Салих ходжа, който беше и главен преподавател в медресето. Някак не на място в тази компания беше Халис бей; като се смееше в себе си, Хюсеин си рече, че този своенравен внук на нявгашния господар на Сливен Тахир ага сигурно е изпаднал в грешка, като е помислил, че Хайдар бей устройва пищно ракъ̀-кефи… Едва като огледа събеседниците, миралаят се заслуша и в приказките.

— Можем ли да имаме вяра в тази депеша на Портата, ефендилер? — попита Салих ходжа. — Аз, аллах ми е свидетел, не съм усетил никакво раздвижване на раята. Алъш-веришът и занаятите си вървят, хората трупат пари, по нищо не личи да…

— Как ще го усетиш, раздвижването? — озъби се насреща му мюдюринът Мустафа. — През стените на медресето ли?

— А ти пък как го усети? — не му остана длъжен Халис бей, като не пропусна да вложи обичайния присмех в гласа си. — Може да ти се е разлюляла земята под нозете? А? Но след коя ичкия, ага?

Хайдар бей плесна два-три пъти предупредително с ръце:

— Ефендилер, ефендилер, не превръщайте събранието в майтапчийско наддумване. Работата е сериозна и не търпи празнословия.

— Анджък това питам, бей — продължи по свойствения си безгрижен начин Халис. — Ако изключим депешата от Стамбул, какво сериозно видя на работата? Също и ти, Мустафа ага?

— Позволи аз да му отговоря, мютесариф ефенди — предложи Али Байрактар. И като получи потвърждение, продължи: — Палерът в града свърши преди месец, сега се харчи и най-простият барут, и то не на драмове, а на оки. Олово не може да се намери и за цяр.

— Е, ще се ядат зайци — продължи да се присмива Халис бей.

— Кажи им, кажи им — подшушна уж полугласно Мустафа ага, ала всички чуха подканянето му. — Кажи им, да им запушиш устата!

Бьолюкбашията пое дъх и каза отчетливо:

— Зайците са вече в Балкана, ефендилер. Скитосва по Карандила някаква шайка българи, обаче не са обирници по друмищата, съвсем друга порода са. Отбягват срещи и със свои, и с правоверни и явно се готвят за бая̀ по-голяма работа.

Съобщението беше наистина важно и има̀ такова действие, сякаш в одаята бе избухнала бомба. Хюсеин бей използува, че всички заговориха в един глас и поиска да види депешата, за която се приказваше. Мютесарифът му я подаде. Високата порта предупреждаваше всички вилаети, санджаци и гарнизони, че сред българското население на полуострова се забелязва оживление и по данни на Черния кабинет306 в подготовка е въстание с незапомнени размери; да се вземат мерки за… и т.н; Докато Хюсеин още я четеше, мюдюринът изтрещя и втора бомба:

— Аз пък имам сигурни сведения от мои доносници, че Сливен е избран за един от центровете на буната. И са се промъкнали тук хора от Влашко, които вече подстрекават населението за вътрешна война.

Одаята вече не жужеше, а направо трещеше от развълнуван говор.

Хюсеин бей извади папироса и с бавни движения я запали — умът му бе съвсем другаде. Той имаше доста приятели между по-образованите българи в Сливен и сега, като се връщаше мислено към последните си срещи с тях, действително със задна дата съзираше някакво по-особено напрежение в тях. Е, не във всички, с които дружеше, разбира се. Но например в учителя Михаил Икономов, в „колегата“ Боян Боянов, в някои по-тежки търговци като Миркович или сина на Добри Желязков… Само като си представи, че при някакви контрамерки тези мъже биха увиснали на Старата круша, Хюсеин неволно потрепери. И решението му дойде от само себе си, без премисляне — той трябваше, длъжен беше да предупреди по някакъв начин сливналиите-българи, че тайните им не са чак толкова тайни и че властта е в дирите им.

— Какво ти е, бей? — прекъсна мислите му мютесарифът. — Видях те да трепериш. Пък и това твое закъснение… Да не си нещо болен?

Една светкавична мисъл озари съзнанието на Хюсеин — той прозря по какъв начин можеше да изпълни току-що родилото се решение.

— Наистина нещо ме тресе, мютесариф ефенди. От този проклет дъжд ще е — комай трети ден не съм се видял със сухи крака.

— Не гледай небрежно на това, бей. Таквиз уж невинни простуди най-големи бели правят, това да го знаеш от мене.

— Ще послушам съвета ти, Хайдар бей. Ще се посъветвам с хекимин, пък ако се налага, ще остана и два-три дни под юргана… А може и…

Той видя, че мютесарифът бе престанал да го слуша и не довърши. Затова пък с удвоено внимание се заслуша в продължението на разговора.

Умуваха много и в края на краищата стигнаха до две неща. Али Байрактар да поведе голяма потеря, за да разгроми тази чета в Балкана, преди още тя да е сторила някакви по-съществени зулуми. А мюдюринът Мустафа ага да вдигне на крак всичките си шпиони, ако е нужно — и нови продажни души да купи, но час по-скоро да разбере изтънко онова, което се подготвяше в града и казата и по възможност да тури ръка на подстрекателите от Влашко.

— Разгромяването на тайфата го имайте за свършена работа — самомнително обеща бьолюкбашията Али. — В нашия Балкан знам всяка пътечка и всяко кайначе — птички да станат, пак няма да ми се изплъзнат.

Повярваха му. Нали някога с покойния си брат е разбойничествувал цели години по тези места, сигур ще познава планината като петте си пръста и ще знае къде да заложи пусия и къде да преследва до дупка хайдуците, като не им дава нито хляб да си набавят, нито вода да пият.

— Отсега смятай, че съм им теглил присъдата — подкрепи го Келеш Осман.

Сякаш да не остане назад от Али, Мустафа ага също се похвали:

— Обещавам да свърша и аз моя дял от работата, ефендилер. Имам вярно ухо измежду самите комити; използувам го само от дъжд на вятър, за да не се усъмнят в него, но щом сега се споразумяхме, че работата е сериозна, ще го смушкам с махмузите да действува. И вярвам, няма да мине и неделя, когато главните размирници или ще висят на Старата круша, или главите им ще стърчат на колове тук, пред конака.

— Възгеч бе, Мустафа! — изкиска се Халис бей. — Ти както се изсили, ще изкараш, че имаш човек и в техния — как му викаха? — централен комитет… Хич ти, ако си прав, защо досега не си спипал тези де, главните хаирсъзи?

— Ще ти кажа само едно име, Халис бей, и ще си глътнеш всичките подигравки… и дано да се задавиш в тях — гневно му отговори Мустафа ага. — Какво ще кажеш например за…

Превърнат целия в слух, Хюсеин се наведе напред, за да не изпусне името. Но Хайдар бей го превари и с едно повелително вдигане на ръката запуши устата на мюдюрина. Сетне го смъмри незлобливо:

— Хайде холан, ага, наистина ли ще назовеш името на най-скрития си шпионин? Не че имам недоверие в когото и да било в тази одая, Мустафа ага, ала, запомни го от мене: тайна може да съществува само между двама души. И в случая ще бъдем само ти и аз, ясно ли е? Санким един-единствен измежду нас довечера, докато лежи изморен в прегръдките на жена си, ей така, от съклет да изпусне името и на̀ — утре ще го знае целият град. — И се облегна назад. — Е, що, да ставаме, а?

Започнаха да се надигат от миндера, когато Салих ходжа се пресегна, взе от лавицата подвързания с черна кожа Коран на мютесарифа, порови се в страниците и прочете високо:

Тези бяха заключителните думи на днешното събрание в конака.

Хюсеин бей имаше служебно жилище във фабриката, но освен него държеше под наем и един кат от къща в Айше Хатун махала; беше хубава стара бейска къща, притежание на обеднели наследници, които с удоволствие припечелваха щедрата плата на скромния си и чист — телесно и нравствено — наемател. Едва миралаят се бе върнал в това, частното си жилище и бе сколасал да се поизмие, да се преоблече в нощна риза и да се мушне под юргана, когато заптието, което той шумно и с показ проводи за доктор Планински, пристигна, като водеше със себе си и лекаря. Хюсеин освободи заптието, после търпеливо се остави в ръцете на Начо Планински и безропотно понесе всичките му там докторски термометри, причуквания, прислушвания, надничане в гърлото и прочие. И с удоволствие забеляза как накрая лекарят смутено сви рамене:

— Медицинската наука, доколкото аз я представлявам, не открива никакво болестно състояние, бей — каза той на български, като знаеше, че миралаят вече достатъчно добре владее този език. — Вероятно се касае до обикновена простуда (то в този неспирен дъжд коя ли жива твар не е простудена?), която, Слава Богу, не е засегнала вътрешните органи.

Мнимият болен се постара да произнесе загрижено:

— Но все пак мен ме втресе, докторе…

— Вместо да ви тъпча с излишни церове, ще си позволя да ви препоръчам нещо, което са правили още бабите ни и бабите на нашите баби. Да сложите в един леген толкова гореща вода, колкото можете да издържите. Разтворете във водата морска сол и хардал. И си натопете краката. А когато хубаво се натоплите, че чак капки пот да избият на челото ви, увийте се с юргана и метнете и едно халище отгоре. Стойте така, докато се изпотите, и сетне се преоблечете. Направите ли това няколко пъти, простудата ще е отлетяла през комина. Пък ако, недай Боже, това лечение не успее, тогава ще мислим за други илачи. — Лекарят бавно прибираше в неизбежната докторска чанта слушалката и другите си съоръжения. — Впрочем беше излишно да ви казвам за хардала и солта, бей. Това аз ще обясня на хазяите ви. Вас само ще помоля да доливате вряла вода така, че през цялото време да е на границата на търпимостта ви.

Благословено да беше това допълнение на Планински! Защото благодарение на него Хюсеин бей си спомни за хазяите си, които сега положително слухтяха отнякъде. И които също така положително знаеха и турски, и български по-добре от него, арменеца.

Той размисли няколко секунди, после, призовавайки на помощ всичките си възможности за преструване, изигра унесеност и изрече тихо:

— Je crains que mon mal ce n’est pas une maladie quelconque. C’est mon âme qui est en violence.308

Беят с цялото си сърце се надяваше, че този лекар, получил образованието си все пак само в Букурещ, но имал за учители едни от най-добрите медици на Европа, може би ще знае френски. И не се излъга — доктор Планински с лекота му отговори на същия език:

— Avez-vous raison de vous sentir en danger ou bien au moins de vous émouvoir, de vous bouleverser?309

От тук нататък разговорът съвсем естествено продължи на френски:

— Hélas!310 — Въздишка, от която подслушващите хазяи би трябвало да се разплачат. — Може ли да има нормално човешко същество, когато заплаха, по-страшна и от чума, е надвиснала над негови себеподобни?

— Да си призная, не ви разбирам добре, бей…

Въздишка, по-жалостива и от предишната.

— Да знаете само на какви ужаси се наслушах днес, докторе! Можете ли да си представите — в конака са убедени, че тук, в Сливен, а впрочем и в почти целия полуостров, се подготвя кърваво въстание за освобождаване на вас, българите. — Както беше примижал в привидна полусвяст, той видя как лекарят се вдърви и почти престана да диша. — И властта, разбира се, съвсем не е с намерение да остане със скръстени ръце…

Беше нужно малко време, за да може Планински най-сетне да проговори с такъв глас, сякаш имаше налепен пясък по гърлото:

— Да, страшно! И какви са намеренията им, monsieur le colonel?311

— Азиатски, разбира се. Какво друго бихте очаквали от хора като Хасан ага или Али Байрактар Топчи?

И все така като в унес, Хюсеин бей разказа всичко, което преди час бе чул в конака. И подчерта онова, което не бе чул — името на човека, който бе в революционния комитет, а служеше на поробителите.

… Когато малко по-късно доктор Планински си тръгна със залитащи стъпки, хазяите на миралая дотичаха при него. И жената заломоти бързо през яшмака си:

— Зная точно как се вади настинка с гореща вода, хардал и морска сол, бей. Само имай малко търпение — старата Фатма ей сегичка ще приготви легена…

— Нищо недей да приготвяш, добра жено. — Той се изсмя звучно. — Хекимите служат за това, хората да ги слушат, пък сетне, ако искат още да се порадват на живота да правят точно обратното. Оставете ме, мили хора. Аз ще се излекувам не така, както е лекувала бабата на Начо Планински, а според чалъма на моята баба…

И когато остана сам, спусна нозе от одъра, надяна на бос крак плъстените си емении с вирнатите носове, извади от долапчето тумбеста кристална чаша и бутилка истинско „Курвоазие“312, сипа си цели три пръста и ги изпи на бавни глътки, като шляпаше из стаята и си тананикаше песничка, в която се разказваше, че на моста в Авиньон хората танцуват.

Отдавна, отдавна Хюсеин бей не се бе чувствувал така щастлив, както в този ден, когато уж божем го тръшкаше зла простуда…

8.

Разбира се, сведенията, предадени от Хюсеин бей, още до вечерта обиколиха по-вътрешния кръг на „лизнатите“. И под закрилата на мрака и на дъжда, който продължаваше да вали, неколцина зашляпаха през локвите към окрайнината на Клуцохор, където беше къщата на Нено Брадата, а в нея — и скривалището на Драгостинов и Тихов, апостолите. Така без предизвестие и подготовка се състоя едно събрание — важността на момента го предизвика, а не разгласата.

— Един ден Хюсеин бей ще намери място в календара на българските светци — каза стопанинът Нено, когато изслушаха подробния разказ на д-р Планински. И посвоему изхихика: — Трябваше ни и такъв за чешит, братя: турски бей с арменска кръв, пък в българския календар…

Никой не се засмя на шегата му — в тайника на Ненови царуваше нейно величество Грижата.

— Трябва да не са чули за мене — изломоти Стоил с глас, който наподобяваше стържене на пила.

— От какво съдиш? — стрелна го с очи над светлината на свещта Бял Димитър. — От какво съдиш, та си чак толкоз сигурен?

— От две неща. Името ми те знаят от години и не можеше да не им се изплъзне из езика. И друго — ако знаеше, че ще съм насреща му, този Али Байрактар нямаше да приказва така за четата, сякаш има да лови яребици.

— Бих рекъл, че не стягат примка и за мене — обади се Георги Тихов. — Защо им е примка, когато аз все още ходя свободно из града, пък ако е да вържем бас, може и в конака да вляза?

Никой не го издума, но изводът се разбра от само себе си. Разбра го и Иларион Драгостинов.

— Ще ми е жал, ако наистина ме спипат и ми метнат въжето на врата — каза той спокойно, а от светлите му очи заизтича странна светлина — по-скоро блага, отколкото решителна. — Зная още от Гюргево, че тук, в Сливен и Сливенско, съм си определил среща не със славата, а със смъртта. И съм се примирил с нея. Но ще ми е жал, братя, ако си отида така мърцина и напразно. Винаги съм мечтал да се срещна в Балкана гърди в гърди с тирана и поне едного да положа мъртъв, пък тогава нека да се представя пред Всевишния. „Изпълних дълга си на Земята“, тъй исках да му река в часа на Страшния съд. А то…

Разбраха го и тъгата му се предаде и на другите. Сетне един от младите — Стефан Серткостов — ги прикани да не се отдават на тъга, преди още злощастието да ги е сполетяло, ами да помислят как да се възползуват от неоценимата услуга, сторена им от миралай Хюсеин бей.

— Моята е ясна — каза веднага Стоил, сякаш от цели седмици бе премислял задачата. — Ще се присъединя към четата в Стара планина. Пък тогаз даже ще направя молебен Али Байрактар наистина да излезе да си премерим силите…

— Ясна е и моята — последва го и Георги Тихов. — В града вече имаме достатъчно пропагандисти и колелото е завъртяно — куршуми се леят, униформи се шият, скроени са и чантите за войниците, а лъвовете за калпаците им комай са готови. Имаме и апостоли в Балкана — Дели Ради в Нейково, поп Янко в Котел, Стефан Боянов в Жеравна… Аз ще поема грижата за онуй, което още изостава — селата в равнината. Имам тезкере, не съм под подозрение — нека вярваме, че с помощта на Бога ще се справя.

(Казаха го и го изпълниха. Георги Тихов наистина кръстоса всички села от Кортен на юг до Твърдица на север, като основа комитети там, където още нямаше, а съживи, постегна и даде напътствия на онези — в Терзобас например, — които съществуваха. Така си спечели прякор, който задълго му остана — „селският апостол“313 — и с който той самият тайничко се гордееше. А на 19 април314 Стоил бе изведен тайно през Кишленските лозя и в Аблановската кория се срещна с четата, която отколе го очакваше; мина се без избор и назначения — Стоил чисто и просто пое войводството и никой не му оспори мястото и длъжността на главатар.)

Бял Димитър се почеса без нужда по плешивия лоб.

— Мисля си, господин Иларионе — каза загрижено, — че невям и ти трябва да поемеш към Куш-бунар със Стоила. При новосложилото се положение друга сигурност за тебе не виждам, пък и…

— Не! — прекъсна го рязко главният апостол. — Аз съм проводен тук не да треперя за сигурността си, а от самото сърце на Втори революционен окръг да ръководя подготовката за всеобщото въстание.

— Но онзи подъл издайник, за когото е приказвал Мустафа ага — рече след кратко смълчаване касиеринът на комитета Петър Каракостов, — може да е някой измежду нас тука! И ти, господине, още утре сабахлен да ръководиш не комитета, а въшките на хапуса…

Очевидно опираха до безизходица. Наличието на предател в самите редове на комитета — объркваше всички планове, кроежи и уж добри идеи.

— Струва ми се, че мога да предложа нещо за укриването на господина Драгостинова — обади се най-сетне Андон Кутев. — Ще потърся съвета на човек, врял и кипял в тези работи още от времето на Кара Танас и Индже Стоян — дядо ми Бяно Абаджи. Не, не, няма да го скрия у дядо. Но за тайника, който дядо избере, ще знаем само той и аз. И ако (куршум на дявола в ушите) се случи властта да бастиса укритието, вам ще е ясно кому следва да отмъстите с драм олово в главата.

Не измислиха нищо по-умно и така предложението на Андон се прие.

За да не скита много нагоре-надолу из Сливен, Андон остана да пренощува у Ненови, а още на разсъмване отведе Иларион Драгостинов у дядо си. За щастие Бяно Абаджи беше още в града, не бе поел нагоре към долапа на Барите — от времето, когато домът му бе пълен с челяд, нему бе останал навик като слезе за Великден от долапа, да остава тук до Томина неделя315. Тази привичка той поддържаше и сега, когато в дома на Силдаровците бе сам като кукувица. И благодарение на нея го завариха още в Сливен.

Иларион Драгостинов се познаваше с този най-стар от народните дейци на Сливен, но остави да говори Андон — все пак, казваше си, дядо и внук по̀ ще си разберат от приказката. Бяно Абаджи мълчаливо изслуша дългия разказ, а накрая извади димящата си лула от зъбите и каза:

— Сливенци трябва да запомнят името на Хюсеин бей. Прояви се той като човек още когато протегна ръка за помощ на Добри Фабрикаджията, сега пък… Да, ако в летописа на Сливен може да се намери място за едно турско име, то редно е да бъде Хюсеиновото.

— Туй го знаем, дядо — нетърпеливо, че и с малко раздразнение каза Андон. — Ние вече го вписахме в календара на българските светци. Но сега при тебе ни е довел друг кахър. По-голям и по-неотложен…

— И по-сложен, сине. И затова не мога да отговоря изведнъж. Дай ми време да покадя с ингилизката лула, да поразмисля…

Старият човек наистина твърде дълго пуши и мълча. Най-сетне заговори бавно и някак унесено:

— Работата се затруднява от туй, че опасността иде не от външен шпионин, както са копоите на Мустафа ага, а от вътрешен издайник. И ако използуваме обичайните скривалища — я при мене, я при поп Юрдан, я нейде по къшлите или долапите, — тази скверна твар ще разбере и заптиетата ще намерят негова милост дори и да е закопан в земята.

— Ако не беше така… — опита се да го прекъсне Андон Кутев, но Бяно не му позволи и продължи:

— Затуй трябва да намерим такова място, гдето никой не може да се сети и нормалният човешки мозък да го изключва още преди устата да го е изрекла. Разбирате ли, момчета? Нещо да е такова, все едно ако скриехме господина в харемлъка на Хайдар бея.

— Как се намира такова място, господин Силдаров? — поклати хубавата си глава Иларион. — При това не стига само да е вън от подозрение. Трябва също да не се свия там като къртица в дупката си, а да изпълнявам мисията си към България и свободата.

Старецът помълча отново. Но таман посегна пак към лулата и пунгията, някаква мисъл го накара да ги прибере и да се изправи:

— Имам нещо на ум — каза, — ала трябва първом да го проверя. Слезте в херодаята, затворете се и не отваряйте никому, освен на мене. Вярвам, че няма да се забавя много.

Четвърт час по-късно той вече влизаше в дома на нявгашните си врагове — Димитраки чорбаджи и сина му Евтим. Посрещна го, разбира се, Таша; посрещна го с такова празнично изражение на красивото си лице, което не можеше да не идва направо от сърцето.

— Не знам дали си даваш сметка, татко, че ти не си от най-честите гости в тази къща. Пък си навярно най-желаният!…

Той приготви уста да каже нещо за далечните си спомени, които отблъскваха стъпките му от тази порта, но предпочете да заговори направо — страх човъркаше сърцето му да не би издайството да се окаже по-чевръсто от неговите старчески крачки.

— А готова ли си, дъще — запита, — да прехвърлиш гостолюбието си от мене върху едного, за когото аз поръчителствувам?

— Иска ли питане, татко?

— Иска, Таша, иска! Защото който приюти този гост, трябва да е наясно пред себе си, че наполовина е метнал въжето на шията си.

И той разказа на младата жена какъв беше човекът, за когото молеше подслон и укритие. Тя го изслуша, после рече гордо:

— За една потомка на хаджи Нойко Завераджията ще е чест и достойнство да даде убежище на такъв светец на българщината, татко. От людете на комитета искам само едно: случи ли се нещо с мене, да се задължат да изгледат и да направят хора от децата ми.

Уговориха подробностите и старият човек си тръгна. Вече отминаваше Хаджи Мустафа джамия, когато си даде сметка, че целият разговор с Таша се бе състоял на двора — от бързане и тревога той не бе спазил обичая да почете дома й по правилата на християнското гостуване.

Когато беше вече в своята, Кафтанджийската махала, той пообиколи по околните сокаци, като от време на време рязко се връщаше по стъпките си — някога Левски го бе научил, че така най-сигурно се разпознава дали има „копой“ в дирите си. Ала сега нищо не предизвика съмнението му. И като си придаде нехаен вид, Бяно се прибра у дома.

— Всичко е уредено — каза на младежите, които го посрещнаха с питащи очи. — Довечера по тъмно ще настаня негова милост на едно място, където и всевиждащият Мохамед не би се сетил да надникне за него. — И добави многозначително: — Аз ще го настаня и за известно време всичката му връзка с комитета ще става само чрез мене.

— Как? — трепна Андон. — Мигар се съмняваш в мене, дядо?

— Не се съмнявам, Андоне. И съм сигурен, че поиска ли България от тебе живота ти, без колебание ще й го дадеш. Но ти не си преминал през ужасиите на турското чистилище, сине. Тези диваци имат такава пъклена изобретателност в изтезанията, че са в състояние и самия Йов да превърнат в Юда316. Ако, недай Боже, тебе те измъчват разните Алибайрактаровци, ти може и да загинеш под сатанинските им алеати, но щом не си посветен в тайната, не можеш в миг на слабост да опозориш себе си и рода си с неволно предателство.

— Умно е, но е и толкова прекалена предпазливост, че ще пречи на работата ми, господин Силдаров — почтително каза Иларион.

— Няма да е задълго, твоя милост, няма да е задълго. Издайството е като лъжата: краката му са къси. Кълна се в светлината на деня, че няма да мине много и предателят ще бъде разкрит. А бъде ли веднъж разкрит и обезвреден, вече нищо няма да свързва ръцете ти!…

… Когато мастиленият мрак на априлската нощ обгърна града под Сините камъни, Бяно Абаджи изведе главния апостол на Втори революционен окръг от дома си и, като го прекара няколко пъти на зигзаг по смълчаните сокаци на Мангърската махала и се увери, че не са преследвани, почука по особен начин на онази къща, която по име още се свързваше с отдавна починалия и някога всесилен Димитраки чорбаджи. Жената навярно през цялото време ги бе чакала от другата страна на портата, защото отвори почти веднага, пропусна ги да влязат и затвори зад тях не само с джугата, но и с една греда през обкованата порта. Все още без да произнесат нито една дума, тримата извървяха ухаещия на зюмбюл двор, изкачиха стълбата и пристъпиха в една ярко осветена соба. Иларион се огледа. Стаята беше наредена с вкус и почти богато, а плътни черги на прозорците прикриваха светлината на газената лампа и на няколкото дебели свещи по пезулите.

— Ето вашия затвор, господине — приветливо произнесе младата стопанка.

Той се извърна към нея и двамата за пръв път се видяха. Бяно Абаджи, който скритом следеше сцената, прочете в очите им възхита, но повече от нея — изненада. Първа се опомни Таша и се разсмя; беше малко по-пресилен смях, отколкото случаят го предполагаше.

— Не допущах, че има такива бунтовници — каза. — Когато татко ме предупреди, че ще приютя главния съзаклятник на Сливен, аз, наивницата, си го представях непременно целия в ками и пищови и с мустаци-къдели като Панайот-Хитовите. Пък той бил!…

Иларион Драгостинов се поклони. В дългия си живот Бяно бе виждал подобен изискан поклон само от някои полски офицери от полка на Садък паша Чайковски.

— Аз пък не допущах — отговори високият момък с разчесаните къдрави бакенбарди, — че тъмничарите на Сливен са така очарователни…

— Не е лошо да научите и името на тъмничаря си — вече с овладян глас издума жената. — Именувам се Таша. — Тя се изсмя горчиво. — Кокон Таша.

— Не! — рязко, почти грубо се намеси Бяно Абаджи. — В мое присъствие не позволявам никому, даже и на тебе, дъще, да произнесе този скудоумен прякор. — Сетне посмекчи тона. — Негова милост е Иларион Драгостинов. Вежлив и непредвзет гост е, Таша, няма да ти създава никакви затруднения. Нощем може да го пущаш да се разтъпква из тъмното по двора, но денем да не напуща тези четири стени. А с тебе се разбрахме, приятелю. Поне за няколко дни не бива да виждаш никакво човешко лице извън моето и на Таша. А сега — останете със здраве!

Той се запъти към вратата, а Таша тръгна на крачка от него — да го изпрати и да залости портата зад гърба му. Преди да излезе от собата, Бяно зърна как апостолът Драгостинов мушна под възглавницата на одъра един модерен, много модерен револвер.317

9.

Никой по-добре от нея не познаваше шумовете на къщата. Без да помръдва от мястото си, още по-малко — да наднича по кьошетата и през ключалките, Стилияна безпогрешно разбра, когато баща й прибра тежките си тефтери в шкафа и врътна ключа, после наметна салтамарката си и излезе от посрещника. Още малко по-късно стълбата към двора заскърца под чорбаджийските му стъпки. Нямаше съмнение, Йоргаки излизаше нанякъде, но за да е сигурна, тя все пак надникна през прозореца — точно навреме, за да го види как загърбва пътната порта.

Стилияна почака още малко, колкото да се увери, че баща й няма намерение да се върне без време, после прекоси хаета и влезе в стаята на брат си. Както и очакваше, завари го над ученическите тетрадки.

— А, ти ли си — хвърли той разсеян поглед към вратата и отново се приведе над тетрадките по масата. — Искаш ли нещо?

— Искам за малко да оставиш проклетите си тетрадки и да ме изслушаш.

Димитър трепна, извърна се и я изгледа слисано — тези думи, общо взето, не бяха от постоянния речник на сестра му.

— Ще те помоля за една услуга — продължи тя, като междувременно прекоси стаята и седна срещу него. — Да зарежеш тези глупости и да прескочиш до господина Икономова. — Той щеше да й се сопне за тази дума „глупости“, но Стилияна не му позволи. Некрасивото й, но одухотворено лице излъчваше светлина, когато продължи: — Кажи нему, пък той да предаде комуто трябва, че поръчката му е изпълнена.

Брат й за секунда-две сбърчи вежди, после и неговите очи светнаха:

— Да не искаш да кажеш…? Тенинке, нима знамето е готово?!

— Готово е — рече тя тържествено. — Не ме питай дали е хубаво. Ще ти кажа само, че за него не съм пестила нито труд, нито скопост.

Той скочи така енергично, че столът падна зад него.

— Какво си взела да ми го описваш? Още начаса искам да го видя.

Стилияна възрази несмело:

— Мен ми се щеше то най-напред да застане пред съда на онези, що…

— Хайде, без пазарлъци! — ласкаво й се скара той. — Моите очи са и твои. Чунким ние, брат и сестра, не сме вече „единство в двойна плът“? Бъди спокойна, моето виждане, както твоето, няма да се брои за първо. Води ме да ми го покажеш по-скоро, за Бога!

Димитър я улови за ръката и я повлече към нейната собичка. Там сестра му отвори марангозаната фирида318, извади един продълговат вързоп, увит в чисто ленено платно, и с благоговейни движения го разгъна.

— О, Господи! — задавено възкликна той и къдравата му „граф Зигфридовска“ кестенява брада се разтрепери от сподавен плач. — Тенинке! Сестричке! Ти си надминала себе си, миличка! Да беше жива баба хаджи Калуда, щеше да се гордее с тебе!…

Знамето наистина беше за гордост и сълзи. Изработено от тежка и плътна зелена свила, майсторската ръка на Стилияна беше извезала със златна сърма от едната му страна изправен лъв с корона на главата и около него надпис с красиви букви „Свобода или смърт“; на другата му страна имаше само една дата: „1 май 1876“.319

— Благословени да са ръцете ти, сестричке. Под това знаме с радост и гордост бих принесъл живота си в жертва за България!… Само че… Само че от къде ти е дошло на ум да пишеш „1 май 1876“?

— Бъди спокоен, не съм го изсмукала из пръстите си. За тази дата господин Икономов ми прати нарочна бележчица по госпожица Аргира Димитрова.

Като се понарадваха, Стилияна му обясни молбата си. Тя искаше брат й да съобщи на Михаил Икономов за готовото знаме, а той от своя страна да я отведе или да й създаде връзка с онези, които трябваше да го видят и одобрят.

— От сега ти казвам, че ще бъде трудно — поклати хубавата си глава Димитър. — Градът буквално гъмжи от шпиони на конака и комитетските дейци са се укрили вдън земя. Но ще сторя, щото мога…

Задачата се оказа наистина не от лесните. Учителят Икономов поиска цели два дни, за да се свърже с ръководителите на комитета, а после уреди на Тенинка среща съвсем като в романите. Наредиха й да увие знамето на голо под дрехите си; на определен час да мине пред Нурул Кудус джамия; там щеше да я чака поодърпан селянин с китка жълта иглика над лявото ухо (беше Георги Тихов); Тенинка да не го заприказва, а да тръгне на пет крачки след него и да върви, където и да я отведе той.

Всичко стана според уговорката. Със сърце, опряло на гърлото й (заради тайнствеността на срещата, а не поради опасния си товар — кой в Сливен би претършувал дъщерята на всемогъщия кмет Йоргаки!), Стилияна следваше селянина. Те обиколиха насам-натам из Мангърската, Дели Балта и отново в Мангърската, докато — за безкрайно изумление на момата — се шмугнаха не другаде, а… в дома на Димитраки чорбаджи!… Димитраки чорбаджи! Ами че то бе все едно главатарят на революционерите да се укриваше у тях, в дома на кмета Йоргаки!…

За младата жена изненадите следваха толкова бързо една подир друга, че тя не смогваше да се опомни. Все така мълчаливо „селянинът“ я въведе в една стая, като само й прошепна „Главният!“. Стилияна се бе приготвила да види някакъв хайдутин с кръвнишки поглед и със силяхлък, натъпкан с какви ли не оръжия, пък то насреща й се оказа човек, който й заприлича на дипломат, млад професор или потомствен благородник; наистина тя никога не бе виждала от плът и кръв дипломат, професор или благородник, но в представите й те изглеждаха именно така — красиви, изящни и изтъкани от любезност.

Той й се представи; изговори някакво твърде мъчно име, което Стилияна не разбра, и с присъщата му свобода й подаде ръка.

— Госпожице — рече й, — ако е вярно онова, което ми разказаха, днес ще бъде най-щастливият ден в живота ми.

— Ще отведа госпожица Георгакева оттатък, за да извади несмущавана пряпореца — обади се женски глас и едва сега Стилияна забеляза, че в стаята бе и Таша Йосифова. — Заповядайте, госпожице.

Междувременно „селянинът“ се бе освободил от дрипите си и — поредната изненада! — под тях се оказа момък със стройна фигура и с естествена изпъчена стойка на човек, който е свикнал да бъде със сабя на кръста, не и с топор на рамо.

— Днес наистина е велик ден за нас — каза преобразеният „селянин“. — Дали не е редно да повикаме за него и пазача си?

— Прав си, Георги — съгласи се другият с разресаните бакенбарди и с очите с цвят на августовско небе. И се обърна към стопанката на къщата: — Госпожа Таша, нали през дувара има градина?

— Да. Наричаме я по името на някогашната й чорбаджийка Ганка Увичката. Имаме и протка за комшулук с нея.

— Като заведете госпожицата да се преоблече, отбийте се, моля, до градината на, хм, Увичката. Някъде из рехавата шума на дърветата ще видите да се спотайва човек с пушка. Бъдете така добра да го повикате.

— Но аз не знаех…, за пръв път чувам…

Другият се засмя и сякаш стаята се изпълни със слънчева светлина.

— Аз само съм чувал, но не съм го виждал. — Кратък смях. — Значи сме почти наравно… — После обясни: — Приятелите отвън са избрали най-доверените помежду си и са устроили караул да пазят моя милост.

— А ако откаже?

— Предайте му — намеси се мнимият селянин, — че аз съм заповядал да дойде. Не ми се вярва да откаже да се подчини.

Таша Йосифова продължи да се гърчи смутено.

— Извинявайте, господине, но не зная за кого да му кажа. Ние се виждаме с вас тук от време на време, но… но аз не съм чула името ви.

— Мигар съм толкова прост, че не съм ви се представил! — комично възкликна мъжът. — Казвам се Тихов, госпожа Таша, Георги Тихов.

Жените излязоха. Не мина много време и се върнаха пак заедно, като Таша водеше със себе си и Стефан Серткостов, който поздрави чинно.

— Пряпорецът оставих оттатък на масата — каза Стилияна. — Да го донеса или ще отидем да го видим там?

— Ще отидем ние, разбира се — реши Драгостинов. — Една светиня не се разнася насам-натам като метла и лопата.

Стилияна помисли, че веднага ще изтичат в другата одая, но не позна. Таша Йосифова — или Кокон Таша, както я одумваха в Сливен — излезе на хаета, помая се, все едно че нареждаше нещо, а всъщност внимателно се огледа („Къде ли, Господи, е изучила тези мурафети?“), после отвори вратата и продума кратко:

— Свободно е.

Въпреки предупреждението тримата мъже не преминаха, а се изнизаха като смокове през хаета. Стилияна ги последва. Цели месеци, докато работеше знамето, тя с трепет и мъничко страх бе чакала този момент; във везбата бе влагала всичкото умение, научено от леля й хаджи Калуда, но знае ли човек какви ще са придирчивостите на хора, обрекли се да умрат под този пряпорец!…

Онова, което последва, надмина всичките й най-смели очаквания. Тримата мъже застанаха в една редица пред знамето, видимо побледняха, после като по даден знак паднаха на колене и приведоха устни към зелената коприна. В благоговейно мълчание останаха така дълго, безкрайно дълго, а като се извърнаха към нея, в очите и на тримата — същински маргарит — проблясваха сълзи на умиление.

— Госпожице Стилияна — задавено произнесе високият с бакенбардите, — чрез мене ви благодари България. Кълна се в майка си: докато в Сливен живее честен българин, той ще си спомня онази, чиито пръсти са извезали не знаме, а хоругва на свободата и родолюбието.

В този момент нещо сякаш се скъса в душата на Стилияна Георгакева. И тя се разрида така, както не бе плакала от десетгодишна…

Таша бе присъствувала на цялата сцена и бе споделила вълнението на останалите. Но когато в короната на една буйно разцъфнала круша — същинско бяло облаче, закрепено върху ствола на дървото — откри не друг, а Стефан Серткостов с пушка в ръка, в душата й се бе прокраднало и още едно вълнение. И угризение: отблъснат от нея, снажният хубавец бе избрал за себе си един път, който щеше да му донесе може би слава, но почти сигурно (Иларион Драгостинов не криеше това) щеше да го отведе до гибел. И мъка, непосилна мъка стисна душата й. Защото се познаваше: хиляда години още да преживееше, съвестта й винаги щеше да я мъчи и преследва. Гледаше знамето заедно с другите, а вътрешно кършеше ръце: „Що да сторя, Боже мой? Как да го отклоня, че да му спестя злочестината?“

Една внезапна мисъл раздра съзнанието й — същинска светкавица в нощно небе. Нямаше време да я огледа от всички страни, да я прецени — беше час за действие, не за умуване.

— Ще огледам навън и ще изведа поста — каза тя, като се помъчи гласът й да прозвучи обикновено и делнично.

Но когато след малко двамата с младия Стефан бяха в градината на Увичката, тя подръпна ръкава му. И двамата застанаха един срещу друг.

— Господин Стефане — заговори жената, — спомняте ли си един наш разговор ей тук, отвъд протката? — Той потвърди мълчаливо. — Държите ли още на думата си?

В очите му прочете изненада, която надали можеше да бъде престорена.

— Честна дума, не ви разбирам напълно добре, госпожа Таша…

— Вие ми предложихте да се оженим, да вземем децата и да заминем през девет земи в десета. Аз, глупачката, тогава отказах. Но ако вие още стоите на думата си…

Мълчание, което сякаш никога нямаше да свърши.

— Аз ви обичам, госпожа Таша. — Гигантът се изчерви при това признание. — Винаги съм ви обичал, обичам ви и в тази секунда. Но аз чета и мислите ви. Вие се страхувате от пътя, който съм избрал, нали? И за да ме отклоните, сте съгласна… сте съгласна… — Той не намери израза, който му трябваше. — Искам да ме разберете добре, госпожа Таша. На времето, когато ви молех да споделите живота си с моя, вие ме нарекохте момче. Тогава аз се засегнах, заболя ме. А вие имахте право — наистина бях момче, заслепено от най-чиста любов.

— И като пораснахте, забравихте любовта си?

— Не. Но се венчах за друга. За България. И никога няма да й изневеря. Дори… Дори и с вас, госпожа Таша.

Отначало тя не го разбра. После думите му достигнаха до съзнанието й. И като се обърна, тя се затича през градината назад към дома си…

10.

На 22 април в летописа на града бе вписана една паметна случка, която има̀ поразително въздействие върху сливенци — все едно, че небесен гръм бе паднал на кулата на Сахатя320. Но българи и турци възприеха събитието по напълно различен начин. Докато за турците то приличаше на началото на второто пришествие, за българите беше повод за радост, за ликуване, сякаш с гръмотевицата самата Витлеемска звезда бе кацнала на часовника и лъчите й разливаха ослепителна светлина над Машатлъка, че и над целия град.

Всъщност събитията започнаха два дни преди това. Разчу се, че в конака и в къшлата на заптиетата било забелязано необикновено раздвижване. Тази вест не направи кой знае какво впечатление — напоследък властта бе изоставила обичайната си дрямка и показваше непривично за нея оживление. Но на следния ден един чирак на Нено Господинов, Тодор Подигача, който бе излязъл да прекопава лозето му, се върна бързо-бързо по никое време: през нощта от Сливен излязла въоръжена до зъби потеря, начело със страшния и жесток Али Байрактар Топчи, която обикаляла по кошарите и разпитвала за четата „комити“, бродеща по тези места. Ставаше ясно, че конакът предприемаше вече онези решителни действия, за които Хюсеин бей, потурнакът, бе известил д-р Планински.

Основателно разтревожен, Нено намери начин да предупреди дружината. Като се върна, пратеникът му разказа, че Стоил приел вестта по много странен начин. Войводата видимо се развеселил и рекъл нещо такова: „Толкоз по-добре! Али Байрактар отдавна дотегна на земята и на небето, сега Провидението го праща да си получи заслуженото…“ И се заканил, че не потерята ще преследва дружината му, а дружината ще подири потерята, за да си разчисти сметките с нея. Какво, по дяволите, беше това? Прекалена самонадеяност? Или нарочно подхвърлен лаф, за да стигне той до ушите на бьолюкбашията и да го заблуди?

Нено Брадата и другите комитетски дейци още си задаваха тези въпроси, когато събитията стремглаво продължиха своя ход. Като познаваше местата и обичайните хайдушки пътеки, в четвъртък на 22-ри, деня срещу Гергьовден, Али Байрактар разположи хората си на пусия над Кара-кютюк в местността, наречена Хамам-сую. От своя страна войводата Стоил предугади, че именно това ще бъде мястото, където прочутият главорез ще причака дружината му. И също се отправи нататък, но по малко обиколен път — през Колешница. И когато се срещнаха, не българите, а заптиетата бяха изненадани — както се казва на военен език, комитите се бяха явили откъм фланга им. Преди, когато беше „само“ хайдушки главатар, Стоил навярно би заповядал всеобщ напад и като имаше на своя страна изненадата, в сумрака — беше около часът дванайсет-дванайсет и половина по турски — сигурно щеше да разгроми потерята и да прати не едно заптие при вечната зеленина и шуртящите фонтани на ислямския рай. Но сега, като се плашеше прибързаните му действия да не развалят общия план на въстанието, войводата си постави за цел единствено да си разчисти сметката с бьолюкбашията.

— Не се спотайвай там, Али Байрактар — извика Стоил, като с шепа правеше фуния около устата си. — Изправи се и се дръж като забитин, не като чочовенски кеседжия. Стани и гледай хубаво да се целиш, зер пред тебе е не друг, а Стоил войвода.

Бьолюкбашията може да имаше много кусури, но грях томува, който би го назовал страхливец. Но и дип не беше от най-честните… Като смес от тези две качества той се отзова на предизвикателството и се надигна от укритието си, но не изчака да станат при равни условия с войводата, а стреля веднага. Обаче дали движението му попречи или името на Стоил го порази — властта не бе осведомена за връщането на този хайдутин, с името на когото кадъните плашеха децата си, — но ръката му трепна и изстрелът не бе от най-точните: куршумът му само рани бедрото на войводата, без да засегне костта. Като се целеше повече по огъня, отколкото по неясната фигура, стреля и Стоил. И в отговор се разнесе такъв рев, какъвто се откъсва само от човешка уста, когато душата се отделя от тялото.

Смутени от смъртта на своя предводител, заптиетата дадоха напосоки няколко изстрела, сетне търтиха презглава надолу от Кара-кютюк към града. Като съобщиха в конака за гибелта на Али Байрактар, властта вдигна такава потеря, каквато по тези места не се помнеше от цели двадесет години — от времето, когато Зейнил паша с половин алай редовна войска бе тръгнал да прочиства Балкана от вехтите войводи. Претърсиха всяка шумка и всеки камък (надяваха се кьоравата стрелба все да беше улучила някого), но от четата нямаше и следа. В същото време тя се разполагаше около Куш-бунар; на повечето от момчетата им идеше да пеят, да скачат и да се прескимбичват — тъй или иначе снощи бе първото им сражение и първата им победа, — но войводата се досещаше какво тършуване ще падне из Балкана и забрани всякакъв шум, всякакво движение.

На властта й се искаше да премълчи за смъртта на Али Байрактар, ала новината прескочи дуварите на конака и плъзна из града.

Именно тя бе онази, която покруси турците и възпламени сърцата на българите.

11.

По-стари люде като Бяно Абаджи и поп Юрдан разправяха, че такава усилена шетня на властта като сегашната са виждали още само два пъти през живота си — в двадесет и първа, когато бе ударът срещу Заверата, и четиридесет години по-късно, след като Панайот Хитов с дружината си бастиса подкупния Али ефенди, кадията, посред самия му дом. Горе-долу същото, но по своя малко лаладжийски начин, изрази и Нено Брадата: като вървиш по мегдана, казваше той, трябва непрекъснато да гледаш в краката си — я в заптие ще се спънеш, я в конашки шпионин. Че те галиба били повече от камъните на калдъръма…

Извънредните мерки за укриването на главния апостол Иларион Драгостинов малко по малко се притъпиха, отслабнаха. Причината всъщност дойде от престараването да му поставят пазачи откъм градината на Ганка Увичката: когато трима или четирима, макар и да не виждат Илариона в лице, знаят кого и къде трябва да охраняват, ясно е, че тайникът е престанал да бъде чак толкова таен. Това наглед нарушаване на подмолността имаше и добри страни. Преди всичко то доказа, че онзи, баш изменникът, който беше по-страшен и по-опасен от всички други шпиони, взети заедно, не е измежду неколцината ясъкчии (както всъщност ги наричаха, понеже думата телохранител още не бе влязла в българския речник) — иначе, разумява се, турците досега сто пъти да са завардили къщата на Таша Йосифова и да са спипали жив или мъртъв апостола. Втората последица, всъщност следствие на първата, беше, че неколцина най-отбрани и най-доверени и изпитани от дълги години комитетски дейци вече можеха да се събират при Иларион Драгостинов, та работата криво-ляво ако не се възобнови, то поне не замря напълно. Сега пролича, че се бяха поотракали в заговорничеството. Защото не отиваха в дома на Димитраки чорбаджи така ачик, както, да речем, влизаха в кафенето; напротив, бяха си измислили един доста таен път, който само много наблюдателен шпионин би открил — влизаха през бояджийницата на „лизнатия“ хаджи Димитър Бояджиев, провираха се като таласъми през един-два комшулука, накрая пресичаха отколе пустата градина на Увичката и там, като дадяха уговорен знак на стопанката Таша (за мнозина тя си оставаше Кокон Таша, макар и да не й го казваха), чрез нея стигаха до апостола. Бяха взели и още една мярка за сигурност. От собата, в която се криеше Иларион, избиха и приспособиха една вратичка към водника321, а от там през задното помещение на банята можеше при нужда да избяга човек в двора от другата страна на къщата. За тази нежелана възможност Таша Йосифова винаги присъствуваше на срещите им; случеше ли се нещо, тя трябваше да се покаже на пруста пред собата и да заглавика неканените гости, докато Драгостинов свареше да „драсне“ към задния двор.

Точно същото ставаше и в тази пролетна привечер. При Иларион се бяха промъкнали д-р Планински, Нено, Димитър Кукумявков и Михаил Икономов и си приказваха в дъното на собата, а Таша, сложила до нозете си панерчето със скроен плат, шиеше на едно трикрако столче до вратата; само от време на време тя оставяше работата си и отскачаше до съседната стая — колкото да нагледа Иринка и Нойко (те, горките деца, откакто влезе апостолът в къщата им, изобщо не припарваха на улицата, за да не изпуснат нещо пред другите деца), толкова и да хвърли един внимателен поглед наоколо от височината на хаета.

— Несправедливо е да корим нашите другари за бездействието им, господин Иларионе — казваше в този момент учителят. — Когато не само в новопосвещаван, но и в някого измежду нас може да се крие шпионин, нищо чудно, че хората са предпазливи. Това в науката се казва чувство за самосъхранение. И никой никого не може да вини за него.

— Но определеният ден наближава! — повиши глас Иларион Драгостинов. — Ще излезе така, че заради няколко турски мекерета ще въстанат всички други окръзи, пък ние, божем войводският Сливен…

— Стиска ли ти да кажеш, господине — прекъсна го безцеремонно Нено Брадата, — да плюем на всяка сигурност и да завъртим с пълна сила работата?

— Това е безразсъдство — отговори вместо запитания Начо Планински. — Заклели сме се още на Дякона да умрем в бой, а не слепешката да положим главите си върху дръвника на джелатина.

— Смъртта именно на Дякона доказа — отбеляза Кукумявков, — че понявга смъртта на бесилото е не по-малко славна, отколкото на Бузлуджа с куршум в челото.

— Не сте прави! — настоя на своето Михаил Икономов. — И в сражение войникът стреля, но все пак търси укритие я зад дърво, я зад камък. А както са плъзнали навред конашките копои…

— Излиза, че трябва първо да ги обезвредим тях, че тогаз да подновим приготовлението — замислено рече Драгостинов. — А времето, пустото, тече ли, тече…

— „Излиза“, „излиза“ — невъздържано натърти лекарят. — Казах ви, че имената се знаят само от Мустафа ага и Хайдар бей. Да отидем да ги питаме тях, а? Защото аз друг начин не виждам…

Таша, която до този момент бе шила бод след бод и неволно бе следила разговора на мъжете, внезапно остави плата и иглата — една лудешка мисъл проряза съзнанието й.

— Мустафа ага е силен по „остарелия шербет“ — замислено произнесе Нено Брадата; с тези думи още от времето на Тахир ага в Сливен наричаха ракията. — Да взема да го прикоткам на едно яко запиване, че белки изкопча едно-друго от надебелелия му език?

— А ако стане обратното? — загрижено поклати глава Димитър Кукумявков. — Ако твоят език надебелее по-напред и се разбъбри?

Младата жена до вратата бе загубила нишката на разговора и въобще не чу предложението на Нено и възражението на златаря Димитър. В нея с всички сили напираше една-единствена мисъл; тя бе неоформена и без яснота, всъщност повече чувство отколкото размишление, но ако трябваше все пак да се изрази с думи, тя би изглеждала приблизително така: „Тези хора са се самообрекли на смърт за отечеството и наистина ще загинат. Само че гледат да не е мърцина… Докато аз, потомката на Нойко Завераджията…“ Уплаши се от себе си: ако не превърнеше веднага мисълта в действие, ако дадеше на разума си време да преценява „за“ и „против“, то навярно… Таша с рязко движение остави плата в панерчето и се изправи. Изчака погледите на мъжете да се съберат в нея и продума отчетливо:

— Престанете с това надприказване, господа. Аз… — Тя се засмя горчиво. — Аз, Кокон Таша, се наемам да издиря шпионите. Изчакайте ме тук, колкото и да се забавя. — Таша прекрачи към вратата, но едно допълнително хрумване я накара да спре и да се обърне към Михаил Икономов. — Вие, господин учителю, имате опит с децата. Ще поемете ли грижата за моите? Само да ги наглеждате, нищо повече. Иринка вече знае да слага и раздига вечерята, а те си лягат без чужда помощ. Да?… Е, довиждане, господа. И… И молете се за мене…

Изпратиха я в пълно мълчание. (Впрочем и в последвалата дълга нощ петимата мъже, които изобщо не помислиха за сън, почти не проговориха.) След петнадесетина минути през прозорчето я видяха да излиза. Таша Йосифова се бе накиприла в най-хубавите си дрехи…

… Слънцето, още сънливо, се бе надигнало над Бършен, когато Таша се завърна и направо влезе в собата при мъжете. Изглеждаше бледа и със сини кръгове под очите, леко разрошена, с белези на недотъкменост в облеклото; всичко това можеше да остане незабелязано, но не и другото, най-непривичното за нея — погледът й, обикновено прям и открит, сега упорито отбягваше някъде настрана.

— Вземете лист и молив и запишете имената на шпионите — каза тя; гласът й звучеше равно, безизразно.

А когато се приготвиха, изреди шест-седем имена. Започна със Спиридон, което не направи впечатление на никого — от години се знаеше, че Спиридон преживяваше със сребърниците, които получаваше от конака, загдето следеше и подслушваше своите, българите. Останалите имена принадлежаха на познати хора, които минаваха, общо взето, за представители на измета на Сливен. И само два пъти възкликнаха мъжете. Най-напред когато чуха да се споменава хаджи Димитър Татев.

— Господи! — изпъшка Димитър Кукумявков. — Него пък с какво успяха да го купят? Ами че този мръсник Татев по богатство може да мери мегдан със Саръиванов или Гюлмязов!…

Втори път, когато Таша изговори единственото женско име в списъка, на някоя си Димитрина Топалка.

— Виж я ти, кучката му с кучка! — изруга на това място Нено Брадата. — Гледам я аз напоследък, че все се навърта около нас; я вода вади на кладенеца, я плете до стобора си…

— Значи са надушили, че при тебе е главното скривалище — каза Иларион, — и са й възложили да следи кой влиза и кой излиза.

По-дрезгаво от всеки друг път се намеси и Михаил Икономов:

— Мен пък ми прави впечатление, че нито един от изброените не е бил никога в комитета. И не може да ни предава изотвътре…

Все още изправена до вратата и с поглед, забит в някаква точка на стената, Таша Йосифова завърши „доклада“ си:

— А тарторът на всички шпиони се зове Дели Пенчо…

При това име мъжете просто хлъцнаха. Даскал Икономов едва изговори:

— Дели Пенчо!… Сигурна ли сте, госпожа Таша?!? Ами че той…

Жената не отговори на въпроса му. Мълчаливо излезе от собата и я чуха как се затваря в другата стая, при децата си. В следващите дни никой не я видя; дори не излезе да се сбогува, когато народните дейци тръгваха на слава и смърт в Балкана.322

Още почти цяла минута мъжете (без Драгостинов) се пулеха един на друг като хипнотизирани, после — сякаш по даден знак — заговориха в един глас. Всеки се мъчеше и да надвика, и да наддума другите, имена и години се сипеха безразборно. Когато едва-едва се посъвзеха, Михаил Икономов каза от името на четиримата:

— Ще ни извиняваш за тази гюрултия, брате Драгостинов, но сведението на Таша Йосифова ни изненада…

— Направо ни сащиса, даскале — поправи го Нено. — Няма какво да го усукваш префърцунено. Сащиса ни и ни чалдиса.

— … и ни отговори на въпроси, над които ние цели години си блъскаме главите — успя да завърши мисълта си учителят.

Иларион Драгостинов попита за подробности. Като говореха отново един през друг, удовлетвориха молбата му. Започнаха още от седемдесет и втора, когато бяха осъдили на смърт Стефан Саръиванов, ала не сполучиха да изпълнят присъдата.

— И как ще я изпълним! — вайкаше се Нено. — За разплатата бяхме определили Христо Големия от Търново и Дели Пенчо. Три вечери му правиха засади, но Саръиванов все минаваше по други пътища. Разбира се, че ще минава, когато Дели Пенчо го е предупреждавал къде го чака гибелта.

— Но затуй пък сетне, при погромите през седемдесет и трета, единствен от нас, посветените, който пое към Диарбекир, беше Таню Стоянов. Сега причината се вижда като на длан. За смъртната казън Дели Пенчо бе поканен от Таню. Сетне Пенчо не е могъл да издаде ябанджията Христо Иванов, но затуй пък е докладвал в конака за ролята на Таню.

— Таню ще си го върне! — прекъсна ги на това място Драгостинов. — Може и да съм изпуснал да ви го кажа, но Таню е драснал от Диарбекир и в момента навярно чака на брега на Дунава да премине начело на една многобройна и въоръжена като пруски гренадири чета. Дойде ли насам, Таню няма да си остави борча неплатен…

Продължиха да му разказват. Преди по-малко от година прочетоха присъда и на един тукашен янкеседжия, Хасан бей Пощата, който се бе прочул като мъчител и рушветчия. За изпълнители на присъдата определиха четирима — Кондю Кавръков, Михаил Гаджалов, младия Марин Димитров и… пак Дели Пенчо. И както три години по-рано тъй си и останаха с камите и пищовите в ръце — Хасан Пощата се изплъзна от всички пусии. А когато малко по-късно заради Ескизаарската буна захванаха да заптисват, първи се озоваха в хапуса Кондю, Михаил и Марин.

— Но след това задържаха още няколко дузина други… — замислено произнесе доктор Планински.

— Защото Дели Пенчо е казал с кого другарува всеки от тримата в зандана, за които е бил сигурен, че са „лизнати“ — правдиво обясни Михаил Икономов. — Още тогава ни направи впечатление, че властта задържа хора, които може и в различна степен, ала все са посветени в делото. Е, не откриха нищо и ги пуснаха, слава Богу. Но сега? Сега, когато отново се разбуниха духовете? Шпионите не тръгнаха ли най-напред по стъпките на Кондьо, Михаил и Марин…

— Та се наложи рано-рано да ги пратим на сигурно в майчица Стара планина? — завърши вместо него Димитър Кукумявков. И обобщи: — Ето какво се е криело зад онези тайнствености, над които дни и нощи трепахме акъли и пак не проумяхме.

— А вярно ли е, че този Дели Пенчо е в комитета? — осведоми се Иларион Драгостинов.

— И да, и не — отговори за всички Нено Брадата. — Хубавец и луд като прякора си е Пенчо, но е и поклонник на „Бяла Рада“. Използувахме го и за някои по-завързани случаи, но нито е „лизнат“, нито са му поверявани по-опасни тайни. — И изруга: — Проклет да е часът, когато изобщо ни е дошло на ум да потърсим неговата помощ!…

Иларион ги прикани да престанат да мислят за миналото и да решат що да сторят от тука нататък. Много предложения се чуха — от „пращане за зелен хайвер“ на конашките копои до незабавна смърт на всички, чиито имена научиха от Кокон Таша, — но не стигнаха до споразумение. Че Дели Пенчо заслужаваше „гибел, и то колкото може по-позорна“, срещу това никой не възразяваше. Но се чуха разумни гласове против смъртта на останалите: щеше да бъде много „беллѝ“ в една нощ да избият всички шпиони до крак, биха разобличили и Кокон Таша като прислушница на комитета, пък и заслужаваха ли такива отрепки като да речем Кутьо Карапанчев да омърсяват войнишките калъчи. Спориха дълго и накрая решиха. Спиридон, Прокоп и другите нищожества да не закачат, достатъчно беше, че ги знаеха и щяха да се пазят от тях. За Дели Пенчо определиха смърт, но в името на справедливостта изпълнението на присъдата оставиха на онези, които най-много пострадаха от издайствата му — Михаил Гаджалов и другите двама в Балкана. Нено пък не само настоя, но заложи целия си авторитет на председател на комитета, да бъде наказана със смърт и Топалката — именно тя бе станала причина да загубят най-сигурното скривалище на комитета в Сливен.

(Като нарушим последователността във времето, нека още тук да кажем, че и двете присъди бяха изпълнени. Нено лично прикотка Дели Пенчо и, като не се откъсна нито за минута от него, за да не му даде възможност да съобщи на господарите си, една нощ го отведе към Керемидената къшла323, където, отнапред известени, ги чакаха Кондю, Михаил и Марин Димитров. Предателят отначало отричаше всичко. После удари на плач и молби за милост, а накрая… накрая чисто и просто изчезна от Сливен, „сякаш потъна в земята“, както говореха за него в конака. Едва тринадесет години по-късно наблизо до Хайдушката пътека козарчета намериха един човешки скелет под купчина камъни, но и тогава никой не се сети за Дели Пенчо. Присъдата над Димитрина Топалка бе изпълнена малко по-различно. Трима клуцохорски „лизнати“ я спипаха една нощ, точно когато дебнеше и слухтеше около Ненови. Запушиха й устата и без много-много приказки я хвърлиха в близкия кладенец, до който беше обичайното й място за следене; за да изглежда сякаш се е самоубила, тримата се сетиха да оставят до кладенеца чехлите й…)

Щом решиха и това, петимата за пръв път през това паметно денонощие почувствуваха как напрежението напуща уморените им тела.

— Ама Кокон Таша, а! — изкиска се ни в клин, ни в ръкав Нено Брадата. — Абе речено е отколе, че една жена с това си мъж въздига или мъж затрива, ама като Кокон Таша цял комитет да опазиш…

Без да произнесе дума, Иларион Драгостинов се приведе напред и се опита да стовари яка плесница през устата му. Задържаха го, а после ги и разтърваха. И за стореното през тази нощ от Таша престана да се говори. Само се чу, че когато някой разправял за събитията на Бяно Абаджи, той дълго пушил мълчаливо, а сетне изрекъл следните не съвсем ясни думи:

— Кой ще ми посочи границата между грях и добродетел? Грях ли е, ако вдовица открадне самун хляб, за да нахрани децата си? И добродетел ли е, ако някой от мерак да влезе в календара като праведник, за да не наруши деветата Божа заповед324, каже истината и издаде на турците скривалището на преследван родолюбец? — И завършил: — Има постъпки, които не се съдят нито с Божите, нито с обикновените човешки закони…

Никой повече в Сливен не отвори дума за извършеното от Кокон Таша. И около нея освен всичко друго се възцари и гузно мълчание…

12.

Когато отпадна непосредствената заплаха от шпионите, работата и подготовката потръгнаха с невиждана досега бързина — напрегнато и „задъхано“ (Икономов). Повечето успешно и плодоносно. Но не липсваха и злощастия…

Иларион Драгостинов се трудеше буквално денонощно; съратниците му от комитета честичко се питаха дали този възторжен и не щадящ се човек изобщо смогва да отделя по два-три часа в денонощието, за да подремва. А Иринка, щерката на Таша, три пъти на ден му носеше купичка с гозба, но най-често я прибираше недокосната от апостола — не му оставаше време дори за храна. И как да му останеше време? Ами че през тези дни Сливен и Сливенско не бяха само казарма, в която войска се стягаше за битка. Те бяха също фабрика за боеприпаси. И работилници за военни униформи. И за цървули и котки. И за приготовление на суха храна и пексимет… И дейците на въстанието, всички отвсякъде, опираха все до него, главния апостол. Пратениците от града и селата се изчакваха един-друг в бояджийницата на хаджи Димитър Бояджиев или се разминаваха като безплътни сенки под дърветата в градината на Увичката. Останеше ли случайно без посетители, той пишеше писма и възвания, чрез тайнопис с „бяло мастило“ и куриери поддържаше връзка с помощник-апостолите във Втори окръг и — доколкото беше възможно — с другите революционни окръзи, съчиняваше прокламации до всяко село, паланка или колиба, откъдето се надяваше да излязат войници.

Тъй като уреченият още от Гюргево ден наближаваше неумолимо, Иларион писа на събрата по длъжност Стефан Стамболов — в Лясковец: съобщаваше му докъде са стигнали в подготовката и искаше потвърждение за началото на бунта. Поради това, че постоянният „пощар“ Михал Стоенчов беше вече под заповедите на Стоил в Стара планина, Нено намери друг доверен човек за вестоносец — Георги Бошнаков, познат предимно като Бъчонката. Иларион му даде писмото и го упъти как да се свърже с дейците от Първи окръг, а Нено повече за кураж, отколкото поради нужда натика в джобовете на потурите му новичкия си шестпатронен барабанлия, който той смяташе за главното си богатство.

Докато Бъчонката се друсаше върху самара на кончето си някъде на север, Иван Зографина донесе от юг писмо, от което ръцете и брадата на Нено се разтрепериха, докато пръв в Сливен се запознаваше със съдържанието му. Писмото бе подписано от стария му приятел Георги Икономов и от някой си Бенковски и известяваше, че поради предателство апостолите от Четвърти окръг са се принудили да изпреварят уговорената дата и са вдигнали въстанието…

Това писмо стана причина за сериозен спор между Драгостинов и Георги Тихов. Възторженият и пламенен Иларион искаше тозчас да последва примера на копривщенци и панагюрци, по-разсъдливият (пък и нали винаги преценяваше нещата и от чисто военна гледна точка) Тихов беше против:

— Не сме готови! — настояваше той. — Още сме двадесет и пети — разпределили сме си задачите тъй, че в седмицата, която ни остава, поне отчасти да запълним празнотите в приготовленията си…

— Ала нашите братя вече се бият! — възразяваше му главният апостол. И му навираше писмото в лицето: — Виж на̀, чети: „Дерзайте напред и юнашки да се борим за освобождението на отечеството си и да докажем на турците, че знаем да мрем за свободата. Напред и Бог да ни е на помощ!“ Или какво, само те ли знаят да мрат за свободата?

— Не се пали, Лолчо — клатеше глава Георги Тихов. — Нашата цел не е само да умрем; да беше така, всеки от нас досега да е налапал дулото на револвера. Ние наистина може и да умрем, но целта ни е преди всичко да се сразим с тиранина. А за това имаме нужда още от поне няколко дни подготовка.

Спориха дълго и никой не отстъпи от своето. Тогава Иларион, който бе придобил навика в трудни моменти да се допитва до житейската мъдрост на Бяно Абаджи, предложи той да стане съдник в спора им. Поканиха го. Той ги изслуша един подир друг мълчаливо, после отговори по своя малко иносказателен начин:

— Лош стопанин е онзи, който, страхувайки се да не удари градушка, жъне нивата, преди да узрее житото.

Така мнението на Тихов надделя и Иларион се подчини — щяха да дадат на житото още една седмица да узрее и едва тогава щяха да навлязат със сърповете в чакъмите.

За да ускори подготовката, Иларион Драгостинов насрочи събрание на комитетските дейци в местността Кешишликя. Като го преоблякоха и начерниха като въглищар, за събранието изведоха също и него от скривалището му. И под един стар орех в Кешишликя, дето двамина дългоръки мъже с труд обхващаха стеблото му, се събраха петнадесет решителни мъже; тринадесет бяха от трите главни махали на Сливен, а двамата „ябанджии“ — Георги Дражев, безспорният водач на ямболлии, и Енчо Иванов, председател на комитета в Терзобас. Главният апостол не скри за писмото от Копривщица (то и не беше нужно — Нено достатъчно се бе разбъбрил), но и за решението си да изчакат уговорения ден — 1 май. „Само че не да изчакаме — предупреди многозначително, — а да използуваме всяка минута от тези дни за приготовлението на войската ни!“ Георги Дражев доложи, че ямболлии са почти готови — доставили са си хубави пушки чрез Бургас, имали и достатъчно джепане и пексимет, само с униформите били изостанали, „но — добави — въстаникът може и по потури и кошуля да положи няколко мъртви тирани“. Единственото, което поиска, беше сливенци да му осигурят опитен проводник, който да отведе ямболската чета до Куш-бунар, общото сборно място — те не познаваха така добре потайните пътеки на Стара планина. Признаха искането му за основателно и назначиха младия Стефан Серткостов за техен водач. С добра подготовка се похвали и Енчо Иванов, но, сякаш за да „захлупи“ Дражев, самонадеяно се похвали, че „те, терзобаслии, нямат нужда друг да ги учи как се снове из Балкана“. За разлика от него някои казаха, че „лизнатите“ от полските села чакали да бъдат изведени от хора опитни и изтънко посветени в делото. Трима се предложиха да поемат работата в равнинните села — Курти Стоянов, Георги Гиндев и Стоян Иванов — и всички без спор им дадоха пълномощие да действуват от името на комитета и да изведат колкото се може повече бойци; за войниците от балканските села единодушно решиха, че главната чета сама или с пратеници ще ги събере на определените места.

Единственият спор, който възникна по време на паметното събрание под ореха, беше породен от основателната забележка на Дянко Цоцков, че ако всички въстаници от Сливен излязат едновременно, властта неминуемо ще ги усети и ще ги удари още тук, по сокаците и мегданите на града. Решиха, че е разумно да излязат по махали. И точно тук възникна една малко смешновата препирня: „червените пояси“, ще рече представителите на Клуцохор и Ново село, двете по-странични главни махали на града, които, изглежда, се чувствуваха донякъде в сянката на другарите си от същинския, централния Сливен, настояха те, „контетата“, да излязат първи. Като се понаддумаха и подразниха взаимно, накрая се споразумяха в какъв ред „да хванат Балкана“: първи щяха да бъдат новоселци, после „контетата“ от Гюр-чешме и Кумлука, а последни — клуцохорци.

Събранието отиваше към своя край, когато двамата Димитровци — Събев и Кукумявков — попитаха главния апостол:

— А ние, господин Иларионе? Ние двамата с кои ще излезем?

И последва решителният отговор:

— Вие изобщо няма да излезете, братя. Дали сте дума и сте длъжни да я спазите. Не толкова за да не пострадат поръчителите ви. Но въстаникът е преди всичко честен човек и нему не е позволено да престъпи клетвата си. — После, като видя омърлушените им физиономии, прибави и по едно шекерче към горчивия хап: — При туй ние трябва да имаме сигурни хора тук, в Сливен, които да държат связ и с четата в Стара планина, и с всички останали…

И уж всичко вървеше мазно и по план, все едно, че се лееше шарлаган, когато само два дни по-късно последва удар, който по една случайност не помете цялата им подготовка. То всъщност стана не в Сливен, а далеч на север, край търновското село Плаково. Там Георги Бъчонката и неговият придружник Никола Вераноолу били издадени от един овчар, когато се връщали от Лясковец, и заловени от турската стража. Вярно, Георги хитро успял да унищожи писмото на Стамболов, но заптиетата спипали револвера. А като не издържал на мъченията в търновския зандан, Бъчонката признал, че той, револверът, принадлежи на Нено Господинов. Разбира се, само час по-късно една депеша на търновския каймакамин уведоми за откритието конака на Сливен и веднага последва заповед за заптисване на Брадата. Случи се обаче, че вестта за предстоящото арестуване изпревари туткавите сливенски заптиета. Дължеше се то на един добър българин, макар и не от „лизнатите“ — мухтарина325 Дервенски. Дочул случайно в конака за депешата от Търново и за заповедта за задържане на Нено Господинов, Дервенски забърза към крайните къщи на „неговия“ Клуцохор и предаде опасната вест на Елена, жената на Нено. Елена пък, разбира се, веднага извести мъжа си. За чест на Нено трябва да се изтъкне, че първата му грижа бе не за себе си (можеше например да „отпраши“ към Куш-бунар при Стоил и четниците), а за комитета. За сандъците с униформите и оръжията той не се тревожеше — благоразумието го бе подучило да ги зарови не в своята бахча, а в бахчата на баща си малко по-нагоре към Овчарската махала. Но затова пък при него беше цялата архива на комитета, която, попаднеше ли в ръцете на полицията, щеше да доведе не нещастие, а истински погром. В малкото минути, с които разполагаше, Нено Брадата събра „до шушка“ всички документи, а в същото време нареждаше на жена си да стори вързоп с какъвто и да е плат за женска дреха. Елена още се чудеше на странната му заповед, когато той зави комитетските книжа в плата на жена си, а после й заповяда по околни улици да занесе всичко това на Таша Йосифова и от негово име да я помоли да укрие архивата.

— У Кокон Таша? — не повярва на ушите си Неновица.

— У Кокон Таша — натърти той гневно.

— И ти на нея ще повериш архивата на комитета?

— На нея! Зер ако имаше още само пет Кокон Таши в Сливен, отколе да сме забравили, че тука са господарували агалари.

Както нареди Нено, така и стана. Когато едно отделение заптиета нахлуваше да претърсят дома му и да заптисат стопанина, Елена точно обясняваше на Таша за опасния пакет, който Нено на своя глава й поверяваше. Кокон Таша прие заръката така естествено, сякаш не си даваше сметка, че все едно слагаше буре барут под възглавницата си326.

Задържането на Нено има̀ парализиращо действие върху подготовката за въстанието. И макар да се разбра, че преди да го отведат в Търново (нали там бе открит револверът — там щеше да се води и следствието) не е издал абсолютно нищо, работата отново замря напълно. Това принуди Иларион да свика ново събрание. И за да покаже, че „дяволът не е чак толкова черен“, той го насрочи на пъпа на Сливен — в читалището. И в деня, когато уж вече трябваше да развеят бунтовното знаме — на 1 май.

Явиха се по-малко хора, отколкото преди под ореха на Кешишликя: на някои не успяха да съобщят, други (например тримата пратеници в полските села) отсъствуваха, а трети може би се укриха от страх. Тъй или иначе Иларион с желязна логика доказа на присъствуващите, че всъщност нищо не се е променило, а същевременно ги зарази с огнеността, която буквално бликаше от него. И успя — комитетските дейци преодоляха временното си разколебаване, само помолиха датата на въстанието да се отложи с два дни, колкото да се надмогне изоставането след задържането на Нено. Главният апостол склони на тази отстъпка и така определиха нов ден за бунта — 3 май.

И като че ли уж всичко беше решено и съгласието — пълно, когато злата съдба пожела точно тогава да прати при тях едного, когото по-късно нарекоха „злия гений на въстанието“ — Димитър Топалов. Беше се губил известно време някъде, та го бяха позабравили, но случаят го върна в Сливен именно днес. И не за да помогне, а да руши. Съобщи на всички, че току-що пристига от Букурещ, където дни и нощи е бил с дейци на БеРеЦеКа. И от тяхно име носеше върховното решение: никакво въстание да не се обявява, във Влашко се подготвят цели полкове, които, щом завършат обучението си по нарочно написана книга, ще прекосят Дунава начело с генерал Кишелски327 и едва тогаз въстаниците от четирите краища на Българско да се вдигнат, за да застанат като един под командуването на генерала. Искаха му нещо „черно на бяло“ в потвърждаване на новите заповеди — нямаше. Наричаха го самозванец и сархош, Димитър Топалов обаче отговаряше с още по-яростни уверения за мисията, която уж БеРеЦеКа му е възложила. Напразно Иларион Драгостинов убеждаваше, че БеРеЦеКа в Букурещ изобщо не съществува, че това, Димитровото е чиста измишльотина и зловредничество, че на̀ — в Панагюрище, Клисура, Брацигово и Перущица отдавна воюват гърди срещу гърди с поробителя. Този път не успя. Дали убедителността му не достигна или болшинството от хората предпочитаха да дадат ухо на Топалов, но събранието — поне значителна част от присъствуващите — наклони за отлагане и за чакане знак от Кишелски. Нещо повече. Още начаса се надигна Коста Тотюв и не скри, че отива в Гюр-чешме и Клуцохор да предупреди „лизнатите“, че въстанието се отлага. Последваха примера му и други, които до преди час обещаваха да изведат от махалите си по петдесет-шестдесет души: И само най-верните, онези, които винаги се кълняха, че са се самообрекли в името на България, решиха да не се поддават на разложението и на 3 май да развеят знамето с лъва… „пък каквото сабя покаже и честта, майко, юнашка…“328

13.

По-късно Бяно Абаджи неведнъж щеше да казва: „Нисшият духом никога не смее да поиска съвет или да признае, че нещо не знае, понеже го е страх да не се разбере, колко е той дребен и нищожен. А Иларион Драгостинов бе толкова голям по ум и сърце, че не се поколебаваше да потърси мнението дори на такъв старец като мене…“ И говореше истината. До времето, за което разказахме до тук, вече имаше няколко такива случая; последният беше в паметния 3 май.

На другия ден след злополучното събрание в читалището комитетските люде решиха, че е време Иларион да напусне скривалището си у Кокон Таша. И го прехвърлиха у Андон Кутев, където вече го чакаше Георги Тихов. Като останаха сами, между тях се разгоря разпален спор — да обявят ли въстанието или, като съобщят по другите революционни окръзи за рушителната роля на Димитър Топалов, да опазят революционните сили за друг, по-благоприятен момент. Спориха дълго и с жар, навремени дори преминаваха границата на допустимата разгорещеност; предадени накратко, гледищата им се свеждаха до следното:

Георги Тихов, човек с военно образование, с хладен ум преценяваше съотношението на силите и доказваше, че обявяването на въстанието във Втори окръг беше равнозначно на самоубийство. И то самоубийство, в което щяха да загубят най-доброто и най-здравото (той го нарече „цвета на революцията“), което бе получило бунтовната си закалка още от Левски.

На това възторженият и саможертвен Иларион противопоставяше чувството за дълг към въстаниците от другите окръзи и убеждението си, че даже да бъдат избити до крак, те фактически пак ще победят, понеже ще постигнат онова, което в Гюргево БеРеЦеКа бе поставял като крайна цел на въстанието: дори с цената на една масова хекатомба да покажат на Европа и света (и преди всичко на Дядо Иван и на Сърбия), че тук, в сърцето на Балканския полуостров, има един народ на българите, решен по-скоро да умре, отколкото да търпи повече ярема на петстотингодишното османско иго. И така да предизвикат напредничава и свободолюбива Европа да подаде ръка за помощ на изстрадалите българи, като с добро или лошо принудят анадолските диваци да се върнат в своята Азия, където им е мястото.

Като не стигнаха до единно мнение, споразумяха се да потърсят „арбитраж“ (израз на Драгостинов) от някого, в чиято честност и справедливост никой от двамата не се съмняваше. И отново се спряха още на първото име, което бе предложено: Бяно Абаджи.

Наложи се разговорът с него да се отложи с едно денонощие. Старият човек бе подновил работата си горе, на Барите, та докато го повикат, докато той се оправи със стоката на мющериите, докато слезе в града — ето, че дойде сутринта на 3 май.

Седнаха тримата на разговор в хашевото на Руска Кутьо Ганчева, а Андон със зареден револвер в джоба остана да ги пази при външната порта. Бяно Абаджи не ги прекъсна през цялото време, докато двамата апостоли с убедителност, която понякога дори преминаваше границите на позволеното, излагаха възгледите си. Едва когато свършиха, той вдигна белите преспи над очите си:

— Давате ли си сметка, момчета — започна, — в какво мъчително положение ме поставяте с въпросите си? Ами че нали ако подкрепя господин Илариона за въстанието, туй ще бъде все едно да ви река: умрете?

— Не се боим от смъртта — отговориха двамата в един глас. — Обрекли сме младите си животи на България и опасността от турския куршум е последното, което поставяме на кантара. — А Георги допълни:

— Спорът ни е за смисъла и целесъобразността, дядо Бяно.

Старият човек помълча отново. Когато заговори, гласът му звучеше спокойно, правдиво и така безстрастно, сякаш думата му беше за хора не ей тука, до него и на Куш-бунар, а през девет земи в десета.

— Преди около месец — каза — ние, Силдаровците, направихме голям съвет. За Стефан, Стефан Боянов, нали го знаете. Е, истината е, че Стефан и с нашата благословия, и без нея, щеше да поеме обязаността си в Жеравна и другите села нататък, ала стори ни ихтибара — покани ни да чуе и нашата дума. Когато го попритиснахме с въпроси, Стефан ни отговори нещо такова: лично той не вярвал, че хиляда или пет хиляди души с кремъклии пушки и със саморъчно направени калъчи ще сразят царщина като Турската, но със смъртта си — а Стефан предвиждаше също палежи, разрушения, грабежи, насилия и какво ли още не — той и другите мъченици ще предизвикат братушките да донесат на щиковете си от север нашата свобода. Вие на същия акъл ли сте, момчета?

Отговориха му, че все тайничко разчитат на по-успешна борба като херцеговинската например, ала в общи линии мислят като Стефан.

— А в другите краища на Българско? — продължи да пита Бяно.

— На север и на юг от Пловдив и Татар Пазарджик вече десет дни се бият и кръв — българска, но двойно повече турска — се лее на потоци — рече Иларион. — Търновци и габровци навярно са спазили уговорката и вчера или онзи ден са се вдигнали. За Враца нямам точна вест, но последният хабер беше, че са готови и не мислят да отлагат. А има дружини и във Влашко, които ще ударят Добруджа и Придунавието.

— Тогава нямате право да отлагате, момчета. Да, ако сте честни люде, вие нямате право да изоставите братята си от четирите края на България. Най-малкото ще поемете върху себе си част от турската сила, която иначе би се стоварила изцяло върху техните глави.

— Значи, решено! — засия от радост Драгостинов. — Нощес тръгваме!… Благодарим ви, господин Силдаров. — После се сети да попита: — Стар и опитен сте. Да имате някакъв друг съвет за нас?

— Даже два, сине. Не ми харесва, че тръгвате сякаш не на война, а като добичета към салханата. Нигде не е речено, че в една война загива цялата войска, до последния човек.

— А вторият съвет, дядо? — обади се на свой ред Георги Тихов.

— Вашето ще е като да нагазиш в мътна река, дето не знаеш има ли изобщо брод. Съветът ми е такъв: ако се давиш, плувай само към единия бряг — тогава непременно ще се спасиш.

Те му поблагодариха с кимване на глава.

— И нещо последно, господин Силдаров — рече Иларион. — Да кажем ли на хората си истината за онова, що ни очаква занапред?

— Най-голямото възможно злодеяние е да убиеш истината — убедено произнесе Бяно Абаджи. — Вие нямате нужда от хора, които ще тръгнат на теферич, пък ще се окажат лице срещу лице с низама. По-добре по-малко на брой войници, но наясно с бъдещето и затова непоклатими, отколкото случайно събрана дружина веселяци, която ще се разбяга при първия изстрел.

Целунаха му ръката, а той ги благослови. Малко след като си тръгна, излезе и Андон — отиваше да предупреди „лизнатите“, че тази нощ трябва да се явят в бащиния му дом.

… Наближаваше полунощ, когато решиха да не чакат повече: който дошъл — дошъл, каза с престорено въодушевление Георги Тихов. По знак на Илариона се построиха в редица; дворът на Кутьо Ганчеви не беше от големите, но и те не бяха много на брой, та се събраха без затруднение. Огледаха се. Бяха все младоци, лицата на неколцина комай не бяха още усетили върху кожата си желязото на бръснача, ала очите на всички до един грееха от възторг и желание за саможертва.

Иларион Драгостинов се приготви да заговори, но тук се случи нещо, неочаквано и за него, което затрогна цялата редица — Руска Кутьо Ганчева мина от човек на човек и закичи всекиму на гърдите по китка здравец, пък те отговориха с благоговейно докосване с устни на десницата й. Когато и това премина, главният апостол заповяда:

— Андоне, изнеси знамето!

Андон Кутев почти изтича в къщата и веднага се върна, като развяваше над главата си пряпореца с лъва и с призивните думи за свобода или смърт. При вида му цялата редица без никаква подкана коленичи, очите на всички блестяха от сълзи.

— Братя! — развълнувано произнесе Иларион. — С тази светиня начело ви повеждам на смъртен бой против петвековния тиранин. Никому не обещавам победа, дори не обещавам, че всички до един ще оцелеем в битките. Напротив, навярно мнозина от нас няма да се върнат в бащините си домове, няма да прегърнат старата си майчица, няма да познаят радостта да се оженят и да подрусат свое дете на коленете си. Ако някой е мислил обратното, нека да излезе от редицата и да се прибере в къщи — кълна се, няма да се обидя, нито ще го похуля с лоша дума. — Той изчака малко, но никой не помръдна. — Единственото, което ви обещавам, братя, е, че оцелеем или не, ние завинаги ще останем живи в народната памет и в народната признателност. България няма да ни забрави, братя!

Той приближи до знамето и го целуна с почит и любов. Един подир друг сториха същото и останалите.

— А сега напред, братя! — каза Иларион и с револвер в ръка застана пред знамето. — Свобода или смърт юнашка!…

Едва сега се сетиха да се преброят. Бяха точно единадесет души.

С тези единадесет души329 Иларион Драгостинов прогласи, че въстанието в Сливен е обявено.

1.

Дали в Одеса бе изучил всички тайни на военното изкуство, той самият искрено се съмняваше. Но поне две неща бяха сигурни — че там се бе научил на дисциплина, а и владееше оръжията, много по-добре, отколкото кой да е друг в Сливенската чета. Чувството си за дисциплина Георги Тихов прояви още с безпрекословното си подчинение на решението да се обяви въстанието, макар в себе си да не се съгласяваше с него; не защото се страхуваше от смъртта — всъщност той бе дошъл тук именно за да умре за свободата, — а понеже с хладен разум преценяваше недостатъчната подготовка, пораженското дело на Димитър Топалов и направо смешния брой на въстаниците.

Тъй или иначе Георги Тихов не даде повече глас на своите чувства и съмнения. Заедно с другите десетмина извървя улиците на сънния Сливен от дома на Кутьо Ганчеви до бахчата на Неновия баща, там изровиха сандъците с униформите и оръжията, преоблякоха се, после удариха през места, които Георги вече знаеше — Урум тарла, Къшленските лозя, Гюн-гьормез и на разсъмване бяха вече в прегръдките на другарите си, които ги чакаха под Куш-бунар. Радостта беше неописуема, а тя се удвои по-късно през деня, когато Стефан Серткостов доведе половин дузина ямболци начело с Георги Дражев, всичките с превъзходно оръжие. Четата вече им се струваше бая̀ военна сила, цели тридесет и един човека — дванадесет сливенци, хванали „кривото хоро“ преди месец, още толкова, излезли под знамето на Драгостинов, шестима ямболлии и един балканджия, проявил нетърпение да ги посрещне още на Куш-бунар — Дели Ради от Нейково330. А се чакаха и подкрепления. В последния момент Коста Тотюв, Курти Стоянов, Дянко Цоцков, Георги Гиндев и Добри Пехливанов бяха обещали да изведат от Сливен и селата още поне сто и петдесет юнака, също и Георги Дражев гарантираше, че само до два-три дни втора чета, по-голяма от началната, ще излезе и от Ямбол… Оживлението бе всеобщо, единствено Стоил недоволствуваше; той навярно правеше сравнение между новодошлите и своите изпитани другари Йовчо, Кара Георги, Рангел и другите, които сега шетаха в Батовската гора край Варна, та мърмореше укорно: „За какво сте ми довели тези деца? С тях какво ще направя? Ами че те ей до отсреща като отидат и ще се подбият и уморят — да ги носим ли тогаз? А като ни погнат потерите, себе си ли да браним или тях?“ Стигна се дори до там, че той събра младоците и без да ги обижда, но твърде настойчиво ги прикани да се върнат, дорде е време. Те обаче се разплакаха, някои паднаха и на колене: „Молим те, бай Стоиле, нека вървим с дружината!“ Жертвоготовността им го трогна, та той склони да ги остави, но помоли Георги Тихов да ги запознае с „Аз, Буки, Веди…“ на военното дело. Георги прие задачата си като заповед на началник и още същия ден започна да учи младите на талим по руски образец… колкото от първите минути да разбере, че те наистина и хабер нямаха от воюване. По-късно се присъединиха и другите, по-опитните; за това настоя Дели Ради: „Бездействието и леността са враг на всяка жива твар, а най-паче на една войска — настояваше той. — По-добре да повтаряме вече познатото, отколкото да пропиляваме дните си в безделие и приказки за жени.“ Така в подножието на Куш-бунар се създадоха две групи, които усилено се учеха на талим; по-неопитните ръководеше Георги Тихов, а поназнайващите повериха на Дели Ради — тъй или иначе той бе минал през школовката на белградските легии.

Но изтекоха три-четири дни, а никакво подкрепление не идваше. Всички горе се ядосваха, а Стоил направо беснееше — „лют е като одринска ракия“, шепнешком говореха за него. Те естествено не знаеха, че турците, научили за излизането на четата, бяха разположили на всички изходи на Сливен такива силни постове, че не човек, а врабче не можеше да мине, ямболци пък наистина изведоха втора, двойно по-голяма чета, но тя, като нямаше проводник, лута се ден-два по непознатите им планински пътеки и накрая тихомълком се прибра в града си. А полските села от своя страна като не получиха уговорения знак от Сливен, изобщо не вдигнаха на крак „лизнатите“ — макар някои от тях по подготовка и въоръжение да не отстъпваха на сливенци и ямболци. И затова всички упрекваха — че и сипеха къде-къде по-пиперлии думи — „предателите“, „черните души“, „страхливците“.

Като минаха така в безплодно чакане няколко дни, ръководителите на четата направиха нещо като военен революционен съвет. На него по право присъствуваха Иларион, Георги Тихов и Стоил, но поканиха също Георги Дражев от страна на ямболци и Дели Ради за хората от Балкана, на които разчитаха. Сякаш да оправдае презимето си, Георги Тихов изобщо не се изказа на съвета, но затова пък внимателно наблюдаваше онова, което ставаше. А ставаше нещо, което всъщност обръщаше надолу с главата разпоредбите, донесени чак от Гюргево. Според гюргевските решения водач на въстанието във Втори окръг трябваше да бъде Иларион, Георги имаше задължението да бъде негов помощник и военен ръководител в сраженията (Иларион действително нямаше никаква представа от военното дело), докато Стоил бе пратен най-вече за да увлече подир себе си сливналии, които от памтивека не можеха да си представят борба срещу поробителя без опитен войвода. Тук обаче ролите неусетно се бяха разменили; фактически началник на четата стана Стоил войвода, Иларион Драгостинов имаше неясната длъжност на нещо като политически ръководител, а Тихов остана за помощник ту на единия, ту на другия — според нуждата на момента. Приучен от Одеса на йерархически ред, тази промяна отначало много дразнеше Георги Тихов. После обаче той не само я възприе (призна безспорния опит на Стоил в четническата тактика), но и се изпълни с уважение към „Лолчо“, който в името на целесъобразността и ползата доброволно се отказа да запише името си като командир на тази малка въстаническа войска и без поза и шум предаде властта на по-опитния и неоспоримо по-авторитетния — Стоил. Георги естествено не знаеше, че нещо съвсем подобно бе станало и далеч на югозапад, в Четвърти окръг, където апостолът Панайот Волов пусна пред себе си по-яркия и „салтанатлия“ Бенковски…

Съветът не продължи дълго: всички сметнаха, че е излишно да предъвкват очевидното. И решенията бързо дойдоха от само себе си: да закълнат четата пред знамето с разярения български лъв, после да ударят към Балкана, където с добро или насила да попълнят редовете си, а сетне, като завардят проходите и обявят Котел за временна столица, да установят връзка с въстаниците от другите окръзи за обединяване на действията по всички български земи. Че ще увеличат силата си, не се съмняваха. Сега бяха тридесет, а Дели Ради обещаваше още поне толкова само от Нейково. Разчитаха още на Жеравна, където Стефан Боянов вече цял месец водеше приготовленията като помощник-апостол, без да имаха така точни данни, надяваха се също като пратят вестоносци до Ичера, Градец, Катунище и Медвен — все села на непреклонни българи, — да получат подкрепа и от тях. Още по-сигурни, бяха за Котел — там секретарят на комитета Руско, синът на незабравимия даскал Димитър от Градец, съобщаваше, че е подготвена голяма чета, която само да получи знак, лично той, Руско, ще поведе на оръжие; като премислиха за котленци, решиха да не ги призовават, а да им определят среща на Разбойна или на Ветрила — защо да бъхтят напразно пътя от Котел до Куш-бунар и Карандила и обратно. Така и съобщиха на Руско Димитров331.

— Какво ще кажеш, Георге? — попита Иларион, докато петимата вървяха към четата, която ги очакваше в подножието на Куш-бунар.

Преди да отговори, Георги Тихов стрелна другаря си с поглед. Какво всъщност се криеше зад този кратък въпрос? Дали разочарованието и съмнението не бяха загризали сърцето на възторжения красавец, за когото уж не съществуваше по-голяма благодат от смъртта в името на Отечеството? Или питайки именно него, който само преди няколко дни бе говорил за въстанието като за безплодно самоубийство, той търсеше морална подкрепа да спре неизбежната салхана, преди да е паднала първата жертва.

Веднага разбра, че всичките му догадки са били напълно безпочвени — Иларион изглеждаше по-въодушевен, възбуден до екзалтация и по-готов да се принесе в жертва от когато и да било.

— Ще ти отговоря с твоите думи, Лолчо, както ти онзи ден ги рече на мъдрия старец Бяно Абаджи: че ние не тръгваме за победа, а за да направим с костите си пътя, по който утре ще мине свободата на България. Върви напред, брате, и знай, че аз винаги ще бъда само на крачка подир тебе.

Това беше последният по-отвлечен разговор между тях — нататък бе само действието.

Георги Тихов (това най прилягаше нему) строи четата с поглед към изток и това веднага подсказваше на всички, че ще последва свята клетва. Убеждението се засили, когато Стоил войвода развя пряпореца с лъва, а Иларион заповяда на юнаците да си свалят калпаците.

Апостолът излезе пред редицата и издигна глас:

— Вярна дружина! Изберете си достоен да носи това знаме?

Някой — тъй и не се разбра кой, но като че ли беше от ямболлии — пръв подхвърли името на най-личния от четниците: Стефан Серткостов. Само след секунда името бе повторено от още тридесет мъжки гърла. Иларион Драгостинов направи знак на Стефан да излезе напред, подаде му знамето, но докато още четирите ръце бяха върху дръжката, с висок глас му заръча:

— Стефане, дружината те одобри за знаменосец, като вярва, че няма да посрамиш избора им. В твоите ръце поверяват заедно със знамето и народната чест, и гордост; да ги опазиш непочернени и да ти са по-скъпи от живота ти. Поеми го и свържи душата си с него. Ако умреш, само тогаз да се разделиш от него!

Стефан Серткостов, просълзен, целуна тежката коприна на знамето, после го издигна високо над главата си. Целият се тресеше от вълнение, само ръката му, която държеше знамето, не потрепваше.

Както стоеше до него, Иларион се обърна пак към редицата:

— Вярна дружино! Ние се заклеваме в името на Отечеството си и в името на вярата си, че всички ще пролеем кръвта си за свободата на милото ни Отечество, за да отървем братята си, които гледат към нас. От нас очакват да умием поруганото име и честта на нашия народ. Земята да не приеме оногова, който стане изменник на тази клетва. Ние не принадлежим вече на нази си и не отиваме на печалба, но да мрем. Пазете това знаме да не падне в ръцете на неверника, защото ще стане за хула и поругание. От днес нататък ние ставаме волни жертви на народа си. Да вървим напред и Бог да ни е на помощ!

Още не бяха се опомнили от жарките думи на речта му, когато той измъкна сабята си. Сякаш по предварителна уговорка Стоил войвода от своя страна издигна вярната си кринка332 и те кръстосаха двете оръжия във въздуха. Пръв Георги Тихов премина под сабята и пушката, прекръсти се благоговейно и целуна знамето; един по един момците от дружината последваха примера му и, разхълцани от умиление, се връщаха на предишните си места.

Когато церемонията по клетвата завърши, пред редицата се изправи и Стоил войвода. Нему идеха малко чужди огнените призивни слова, но затова пък беше по-практичен по природа, та речта му бе по-скоро поредица от полезни напътствия, отколкото повик за славна смърт. Той им напомни, че повечето за пръв път ще влизат в бой и трябва да знаят, че от перчене пред турските куршуми файда няма: щом се сближат с турците, всеки да потърси укритие зад дърво, камък или могила. При настъпване да стрелят лежешком и да прибягват от едно място на друго; при отстъпление („и това бива във война“) след всеки изстрел да отскачат за прикритие зад друго дърво, зер пламъкът вече ще ги е издал къде са. Напъти ги също как да следят заповедите му и завърши приблизително така:

— Ако някой падне или се рани, да не се уплашвате, нито окото ви да мигне. Рани ли се някой, викайте да вземете мехлем да си вържете раната и колкото ви боли, по-люто се хвърляйте върху онези, които идат отгоре ни — тогаз и раната по̀ не боли. От някое място биля месо да се откъсне, считайте го, като че от дрехата ви се къса парцал. Болежката колкото не я окайваш, толкоз по̀ не боли. Глас да не се чува да викате другарите си, ами като вълци да душите дирята. И не се разделяйте и не се загубвайте. Все като рой подир знамето да пристъпвате!

— А сега — гответе се за път! — нареди Иларион, когато той свърши.

Не мина много и потеглиха. Начело крачеше Дели Ради, който ги водеше по най-преките планински пътища към Нейково. След него беше Стефан Серткостов с развятото знаме в ръце. После, проточена по един, се нижеше дружината — по-опитните отпред, новаците — по-назад. От лявата страна на колоната вървеше Иларион Драгостинов, от дясната — Стоил войвода.

Сливенци тръгваха да воюват и мрат за свободата си.333

2.

Като пееше с всички сили „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ дружината под строй влезе в Нейково. Дели Ради не ги бе измамил, когато ги бе уверявал в готовността на нейковчани — от всички улици към тях се юрнаха младежи, кой с каквото оръжие бе успял да докопа. Наизлязоха също старци, жени и девойки и пред стъпките на юнаците заваляха китки от здравец, чемшир и пролетни цветя, от прозорците на къщите се провесиха шарени черги. А дружината, сякаш приучена на подобни посрещания, удряше крак в такт с песента, не се оставяше да се разпилее по отворените с гостолюбие порти и с песен и бодра стъпка вървеше към главния мегдан. Пък пред всички Дели Ради сякаш не ходеше, а хвъркаше на педя-две над земята.

Изобщо то бе истински празник, същински Великден. Поне Нейково не помнеше велик ден като днешния!…

Пред църквата четниците спряха в редица — по-стройна и по-изпъчена от всеки друг път. Поп Никола, развълнуван не по-малко от кой да е друг нейковчанин, ги прикани да си оставят пушките и да влязат в храма.

— Не! — отговори му Стоил войвода. — Българският юнак не се дели от пушката си, дядо попе. И щом не е редно да се влезе в черква с пушка, тогаз не ние при тебе, а ти ще дойдеш при нас. — И пошушна глумливо: — Пък за всеки случай в олтара си припомни какво се чете на оръжейната молитва… Зер нали за това сме дошли…

Поп Никола надяна епатрахила и излезе на мегдана при момците.334 Видът на тази възродена българска войска (особено на онези юнаци, които бяха във въстаническа униформа), развятото знаме със златошития лъв, пиринчените лъвчета и орловите пера на калпаците, пушките с китки на цевите и лъскавите саби на пояса на някои от въстаниците направиха такова поразително впечатление на свещеника, че той не се задоволи да прочете „оръжейна“ или каква да е молитва, а изкара цял молебен, по-пищен и от Богоявленския… А след него се повтори церемонията по заклеването на новите войници — преминаването под кръстосаните във въздуха пушка и сабя и докосването с устни до зелената свила на знамето. Поп Никола настоя и той да изпълни обряда на клетвата заедно с другите въстаници от Нейково. Но преди да целуне знамето, благослови го не три, а тридесет пъти с кръстен знак…335

Едва премина това символично включване на свещеника към четата, когато случаят пожела момчетата за пръв път да се проявят на дело. Започна се с вика на едного от редицата:

— Ей там един гъжвалия!… Следи ни!… Шпионин!…

Проследиха показалеца му. И наистина в края на един от сокаците надничаше някакъв турчин — нито приближаваше, нито бягаше. За момент настана суетня, от която пръв излезе най-опитният: Стоил войвода.

— Веднага подир него! — заповяда. — И го искам жив. Да се стреля само ако се види в ръката му пищов или калъч!…

Четниците се втурнаха с пъргавината на зайци и след минута доведоха турчина. Беше прехвърлил средните години човек и се тресеше от такъв неистов страх, че зъбите му чаткаха като конски подкови по калдъръм.

— Ще го съдим и ще го осъдим по закона на революцията — каза Иларион Драгостинов. — Но първом ще разберем кой е и защо ни е следил.

В този момент към него приближи един от нейковците, представи се като Дели Еньо и доверително му прошепна, че този бил Ислям, едничкият турчин в цяло Нейково — разбран, скромен и фукара човек. А друг от нейковчани — Андон Велков — допълни хлевоусто характеристиката:

— Беден, но честен, или честен, но беден — както пожелаеш, тъй го определи, твоя милост.

Бистрият поглед на Иларион обходи струпания народ:

— Вярно ли е това за Ислям?

Едно дружно „Ей Богу, вярно е, войводо!“ бе общият отговор.

— Тогаз върви си по мирно и читаво, човече — рече Иларион и дори потупа турчина по рамото. — Ние сме тръгнали не да колим наред представителите на вашата вяра, а да донесем справедливост на всички… включително на „бедните, но честни“ измежду турците. Върви! И ето, вземи това!… — Той му подхвърли една сребърна монета.

Турчинът я улови във въздуха със завидна сръчност и не чака втора покана, а изчезна надолу по сокака.

Когато се поуспокоиха подир тази неочаквана сцена, въстаниците се преустроиха по двама и с пушки на рамо и с „Не щеме ний богатство…“ на уста се отправиха към Жеравна. Иларион и войводата сториха икрам на Дели Ради, та и сега го оставиха да върви на най-личното място — пред знамето. Едва бяха направили първите крачки, когато някой от селяните подвикна на Ради Мухтаров:

— Ти пък къде тръгваш с момчетата в тези размирни времена? Кой ще ти гледа децата?

Дели Ради можеше и да отмине зевзешката приказка, но вместо това той извърна към шегобиеца широкото си и ъглесто лице с извитите покрай устата мустаци и отвърна със своя глас, който наподобяваше трошене на камъни:

— Не мислете за моите деца. Кълна се в Опашатия, за тях от Русия брашно ще дойде!…336

Онези, които чуха разменените думи, прихнаха в смях — и селяни, и четници. Чу ги и Андон Кутев, но той за разлика от останалите не се засмя — в момента други горчиви мисли пъплеха като мравки в съзнанието му: „И каква излезе тя, Боже мой? Срам и позор за нашия Сливен!… Уж град на хайдути и войводи, на Панайот Хитов и на Хаджията, пък на̀: — на бунт се вдигнахме само две дузини войскари, докато от Нейково, нищо и никакво село, цели тридесет души!…“ Но това си бяха комай само негови терзания — всички останали се опиваха от възторга си и от още непреминалото вълнение на преживяното в Нейково. Между тях бяха също и апостолите. Иларион Драгостинов приближи до Георги Тихов и го смушка с лакът:

— Що ще речеш, а? Ами че то ако върви все така, ние до една неделя ще станем господари на цяла Стара планина от Хаинбоаз337 чак до Анхиало338 на морето!…

Засмян до уши, Георги му отговори шеговито:

— Плюй три пъти през рамо, Лолчо. Помагало, казват, против уроки…

Иларион го послуша и плю през рамо. Но беше закъснял със заклинанието — тогава те още не знаеха, ала всъщност този беше последният път, когато съдбата им даде повод за радост и въодушевление.

3.

Събуди се от необичаен шум. Руско Жейнов се опита да го определи, но не успя — освен веднъж, когато бе станал пожар у хаджи Славчови, подобна тупурдия не бе чувал. Тихичко се измъкна от одъра и отвори прозореца. Заедно с хладния планински въздух в стаята нахлу и звук от неистово токане на клепало, примесено с крясъци до Бога на поп Тодор:

— Ставайте, жеравненциии!… Идат, идааат!… Ставайте!…

Руско разбра: четата на Стоил войвода, за която в последните дни само се шепнеше от уста на уста, приближаваше Жеравна, и поп Тодор, научил преди другите от един подранил към къра селянин, бе изтичал на прябош339 до църквата „Свети Никола“, за да вдигне с викове и клепало жеравненци.

Младият човек раздруса Стефан, братовчеда, който още сладко спеше:

— Ставай!… Чуваш ли, ставай!… Великото дело започва…

Стефан още надяваше дрехите си, когато някъде в далечината се чуха изстрели. Веднага след тях се затръшкаха кепенци, с трясък се заблъскаха порти. Сега двамата младежи още се чудеха как да тълкуват тези шумове, но после им разказаха. Селянинът предупредил за приближаващата чета не само свещеника, но и турците. При тази вест субашата Али Чауш вдигнал няколкото заптиета, които имаше под заповедите си, и излязъл срещу бунтовниците, но те, Стоиловите момчета, като хвърлили няколко пушки насреща им и турците се разбягали в такъв страх, че се събрали отново чак след три дни. А чорбаджиите, които вярно разтълкували и ударите на клепалото, и гърмежите на пушките, побързали да залостят портите и да спуснат кепенците.

И стана така, че когато четата влезе в селото и се установи на главния мегдан, дето му викаха „Харманя“, от цялата богата и многолюдна Жеравна излязоха да ги посрещнат само трима души: поп Тодор със сребърен кръст в ръка и двама полуоблечени момци с пушки в ръце — Стефан Сливенчето и Руско Жейнов… Останалото село се спотайваше зад високите дувари или в мрака на собите със спуснатите кепенци — ще речеш чума е минала от тук и е обезлюдила до крак Жеравна!

Както подтичваше около въстаниците или със завист следеше великана със знамето в ръце, Руско в същото време лесно разбра, че всъщност онзи, който командуваше четата, бе един страшен мъж с гъста четина по цялото лице, към когото всички се обръщаха с почтителното „войводо“; за него не бе трудно да се досети, че именно този ще да е прочутият Стоил войвода — плашило за турците и гордост, и упование за българите. Но не Стоил, а друг от четата в един миг плени погледа и душата на Руско — бе висок и тънък млад мъж в сукнена униформа, очевидно по-добра и по-скъпа от останалите, с разресани бакенбарди и със сини, пълни със слънчева светлина очи. Руско подръпна едного от въстаниците и го попита.

— Как да не го знаеш! — беше отговорът. — Ами че този е Иларион Драгостинов, главният апостол на въстанието…

Думите за „главния апостол“ не направиха кой знае какво впечатление на Руско — очарован, за пръв път срещнал мъж с такова физическо съвършенство (после щеше да разбере, че и духовното не отстъпваше на физическото), той просто се влюби в Иларион и от този миг нататък главната грижа на живота му стана да се превърне в нещо като негова сянка — да отгатва желанията му, преди да са изречени, да му угажда, с каквото може, да се грижи за храната и водата му, да го пази според силите си от опасностите.

А междувременно Стоил наистина бе хванал всичко в ръцете си. Студеното посрещане на жеравненци сякаш не го изненада — той отколе не хранеше особено уважение към това село на чорбаджии. Нареди да побият знамето посред „Харманя“, а после, воден от поп Тодор, с няколко момчета обходи къщите на по-личните чорбаджии и с подкани, но повече със заплахи и смушквания в ребрата ги отведе на мегдана. Така се събраха хаджи Божил Глуханека, хаджи Драган, хаджи Георги и още неколцина от „голямото доброутро“. Без да хаби много-много време за кандърми и съждения, войводата свъсено ги попита къде и колко момчета има тук, за да бъдат присъединени към четата. Разтреперани като от блатна треска340, те я удариха на клетви, като навремени забравяха, че са пред началника на българска, а не на турска войска, та измешваха двата езика: „Валлахи-билляхи“341, господине, млад човек в селото няма, всички са чобани по къшлите на Добруджата, тук сме все вехти старци и прочие, и прочие. Стоил не се поддаде нито на ориенталското многословие, нито на евтините лъжи. Той заповяда на момчетата си „да теглят огъня“ на конака, а когато първите пламъци наистина лизнаха основите на дървеното здание, простичко каза на чорбаджиите, че ако тутакси не го заведат в къщите, където има момци за войската, огънят ще порази и техните, на чорбаджиите, богати домове. Тази наглед недодялана и коравосърдечна тактика даде плод и само след час двадесетина младежи (мнозина от тях бяха същите, които се бяха прозявали, когато Стефан им четеше прокламацията или с разпалени думи им рисуваше утрешната свобода, повече порив имаше предимно в онези като Симеон поп Тодоров и Вендю Цонков, които и тогава ако не се чак разпалваха, поне не оставаха от безразличните) се събраха на „Харманя“, като още навличаха салтамарки или стягаха навуща. Когато се приготвиха и строиха, поп Тодор ги закле по правилата на християнската вяра342, а Васил Желчов, четник от Сливен, стри в шепата си малко барут и даде на всеки от новите да помирише — така според него той ги приобщаваше към дружината не по догмата на канона, а чрез святото оръжие. Като мина и това, четата изпя две бунтовни песни, после със знамето начело пое на север — както вече знаем, планът беше да се превземе и Котел и там да се установи привременното правителство на Втори революционен окръг.

Никога не се разбра дали някой от четата се досети какво последва в Жеравна, щом последните войскари — дружината вече наброяваше над седемдесет души! — се закриха по Власов път. Навярно не, понеже иначе можеше да се предполага, че предвидливият Стоил щеше да се погрижи да метне въжето на неколцина чорбаджии. Но като не стори това, чорбаджиите се събраха, описаха цялата преживелица в подробно писмо и по сливналията Петър хаджи Стефанов, който се бе случил там по време на паметното събитие, го проводиха веднага до общината в Сливен.

Не минаха много път и всички — дори този опитен в хайдушкото ходене човек Стоил войвода — се увериха, че до вечерта не могат да стигнат до Котел. Нощният преход от Нейково, вълненията и шетнята в Жеравна си казваха думата, та краката на войскарите сякаш бяха палети с олово. Спряха на почивка при Ветрила, разставиха постове във всички посоки, на другите наредиха да обядват и да подремнат, а ръководителите на дружината се оттеглиха на съвет.

Нямаше повод за много умуване — настъпилата умора им подсказваше, че трябва да се откажат от първоначалния план всички вкупом да обиколят селата за попълване на дружината. И възприеха нов — да проводят куриери до Градец, Катунище, Котел и Медвен със заповед „лизнатите“ тозчас да образуват чети и с оръжие и храна да се отправят към Разбойна. За по-нататък Георги Тихов (нали бе учил стратегия!) предлагаше така: от две или три страни да ударят с изненада Котел, да разпердушинят конака и, овладели селото, и набавили допълнително оръжие, да изградят две укрепления в двата главни прохода — на юг към Градец и Мокрен, за да преградят пътя на войските, които следваше да се очакват откъм Тракия, и на север в теснините към Читак343, за да спрат другите откъм Осман пазар344. Той още обясняваше плана си, когато забеляза, че Стоил не го слуша, и това го засегна:

— Какво? Ти май пет пари не даваш за думите ми, а?

— Не, слушам те най-точно — отговори войводата с неговия глас като на тепавица. — Но слушам и ей тези гракове.

Заслушаха се заедно с него. Стоил загрижено поклати глава:

— Кълвач — каза. — Пее ли така кълвачът, на промяна на времето е. Ама хайде да не умуваме, а да решаваме. Пък за времето — каквото Бог даде. В Божите работи няма как да се набъркаме.

— Аз приемам плана на Георги — каза Иларион Драгостинов. — Или поне по-умен от него не мога да дам.

Георги Дражев и Дели Ради, които, без да вземаха някаква официална длъжност в ръководството на дружината, участвуваха в него заради опита и влиянието си, се съгласиха с главния апостол. Така и постъпиха — пратиха вестоносци по селата, пък иначе последваха примера на другите от дружината, похапнаха и налягаха кой гдето свари. С изключение на Стоил: като продължаваше да се придържа към старите си хайдушки навици; той никога не спеше с другите, а си намираше скрито кътче, което не съобщаваше никому.

На дружината не провървя в почивката — следобед заваля дъжд, който до смрачаване се превърна в тежка лапавица. А нали бяха на открито, не смееха да палят огньове, та момчетата, двама по двама, лягаха допрени гръб о гръб да се топлят или по-право — да зъзнат заедно. Като минаваше да ги нагледа, Иларион дочу, когато един казваше с комична жалостивост:

— И като си помисля само, че преди точно една година бях на „Хранипо̀ле“…345 Бях по тънка кошуля и все ми беше горещо. Пък ядене, ядене…

По здрач излезе леден вятър — сякаш държан заключен някъде от Голям Сечко нарочно за този ден, — пресече лапавицата и заваля такъв сняг, гъст и на едри парцали, какъвто от години не бе виждан по тези места. На всички стана ясно, че тук, на голата Ветрила, бяха осъдени на вкочанясване. Тогава Стоил заповяда дружината да се спусне в ниското — към къшлите около Руен кладенец. Също и тук валеше сняг колкото искаш, но поне беше закътано, та можеше да се пали огън. Поразчистиха снега — само за два часа бе станал повече от една педя дебел! — и накладаха не един, а седем огъня. Сушаха се около тях, търсеха завет в къшлата на Паруш Дойнов, но как да се опазиш от този дяволски студ, дошъл така по никое време? Играха „на бъз“, на „прескочи кобила“, но само се запотиха и тогава студът започна да се усеща като ледени шишове… Несгода! Несгода и половина!

На всичко отгоре дойде и глад. Вулиите отдавна бяха празни: „вятърът се шири в тях“, мрачно се шегуваха момчетата. Изчакаха почти до сутринта с надежда, че ако дойдат четите от Котел и селата, навярно няма да са с празни ръце. Но часовете се търкаляха мъчително бавно един след друг, а никаква помощ отнийде не се появяваше. Към полунощ някои вече стенеха от глад, други безмълвно притискаха празните си стомаси с ръце, трети събаряха натрупания по шубраците сняг, късаха зелените листа и ги дъвчеха.

По това време Руско Жейнов издебна, когато Иларион се бе отдалечил настрана да се взира с надежда към Разбойна и Ветрила, приближи до него и без нито дума му подаде сухата горна коричка от филия хляб.

— Хапни, хапни, войводо — каза. — На тебе са нужни повече сили…

— А ти? — стрелнаха го светлите очи на Драгостинов. — Ти пък да не си преял?

Руско не издържа погледа на главния апостол, но излъга храбро:

— При мене се случи повече — заситих се.

Иларион поразмисли, пък взе в една ръка коричката, с другата прегърна момъка през раменете и така поеха назад към дружината.

— Има тук един, който е най-зле — каза, докато вървяха един до друг. — Още в Нейково го видях да моли за хляб. Нека помощта ти бъде за него.

И наистина подари сухия хлебец на един от ямболлиите, който бе започнал да повръща слуз и жлъч от глад.

— Вземи! — рече му. — Този жеравненец ти го подарява…

Човекът дори не поблагодари, а грабна коричката и на два залъка я погълна.

Като се разбра окончателно, че не могат да разчитат на хора и храна отвън, Стоил подбра няколко момчета от нейковчани, дето му се виждаха по-надеждни, и ги прати в селото им за храна. Всичко им заръча с опита на човек, зад когото имаше дълги години на нужда за хляб: откъде да минат по-незабелязано, как да вървят стъпка в стъпка, колко самуна да донесат, брашно за замесване да не забравят и тъй нататък.

Обещаха и заминаха. И пак започна непосилното чакане…

4.

При Йоргаки чорбаджи имаше извънредно важен мющерия — толкова важен, че на несвикнал човек би било нужно доста време да се справи с нулите в числата, които се споменаваха в техния разговор. И въпреки всичко Йоргаки намери извинителна причина, за да отложи пазарлъка за някое време. Погледнато външно, причината беше, че дойде човек и го покани на неотложна сбирка в общината. Но кметът беше врял и кипял в общинските работи, та от вниманието му не убягнаха подробности, които мющерията навярно не забеляза. Например това, че събранието уж божем беше на общинарите, но се свикваше не в „канцелярията“, а в метоха към храма „Свети Димитър“ — ще рече малко необичайно, едва ли не тайнствено. И още: в посрещника на дома му поканата донесе не Маринчо, прислужникът в метоха, а Петраки Влахов, който държеше църковното кафене — пак белег на тайнственост, на заговорничество. И други такива факти — „фактове“, както казваха тогава — си отбеляза чорбаджията, та с разни усуквания, чалъма на които владееше отдавна, остави посетителят да поотпочине в гостната одая, а сам той, като наметна първата дреха, която му попадна под ръка, побърза за метоха.

Още като прекрачи в метоха и подозренията му се потвърдиха — абе наистина беше събрание на общинарите, ама по-бамбашка събрание: нито беше разгласено според обичая, нито присъствуваха всички, които по право имаха място тук. Нямаше ги например Русчо Миркович, Панайот Минков, Иванчо Желязков и изобщо онези, които поставяха народните работи над чорбаджийските си привилегии.

Йоргаки поздрави и още докато отиваше към едно празно място на миндерлика, подхвърли с тон на човек, който е свикнал да заповядва:

— Е, думайте, чорбаджилар. За такваз, хм, своеобразна сбирка сигур има сериозни причини…

Вместо отговор Стефан Саръиванов му подаде едно писмо.

— Какво? — присмя се кметът. — Глътнали сте си езиците, а?

— Като прочетеш това — каза Никола Задгорски, един от новите в общинския съвет, — също и ти ще си глътнеш езика, кмете.

Йоргаки погледна първо края на писмото. Подписите и печатите му бяха известни; вярно, тези жеравненски чорбаджии като Глуханека и другите не можеха да делят мегдан със сливенските, на подбив ги наричаха чобани, но те бяха таквиз чобани, стадата на които се брояха не на хиляди, а на десетки хиляди. Едва сега Йоргаки зачете писмото и не повярва на очите си. И кръвта се дръпна от лицето му.

— Истина ли са тези безобразия? — попита, преди още да е стигнал края на писмото. — Ами че това е… това е…

— Истина е от игла до конец — рече Андонаки Икономов, друг от „новооглашените“ общинари. — Донесе ми го на ръка Петър хаджи Стефанов, ако го познаваш. Той сам, с очите си е видял всички тези безчинства. И разказва даже по-големи страхотии, отколкото са на книгата.

— И после?

— После — нищо. С писмото в ръка прешляпах до господина Гюлмязова и решихме да свикаме туй събрание. Таквоз, каквото го виждаш.

Йоргаки прочете още два пъти поред писмото. След това дълго и замислено се почесва по бузата, а накрая изпъшка:

— Тези хългазници ще ни запалят чергата. — Ако очакваше някой да му възрази, бе сгрешил — никой не се обади в отговор. — Вие сте имали повече време да премислите — каза. — До какъв акъл стигнахте?

— Че ако не искаме да ни се запали чергата — произнесе за всичките Стефан Саръиванов, — има само един колай. За безобразията и пакостите в Балкана мютесарифът трябва да научи първом от нас. Тъй ще му покажем, че ние не сме от едно тесто с разните му там Стоиловци, Дели-Радевци и прочие.

— И това той сигур ще има предвид — добави Михалаки Гюлмязов, — когато ще съди вината на тогози и оногози.

Съветът не беше лош. Опитът на кмета му подсказваше, че тъй както никой не заслушва петела, ако кукурига след съмване, никой не признава и приноса на вестител, чиято новина отдавна се знае и от котките на града. Трябваше да се действува, и то без никакво отлагане.

— Още сега ще отида при Хайдар бей — надигна се от мястото си Йоргаки. — Вие, ако искате, изчакайте ме тук до ви кажа що сме приказвали и що сме решили. Ако не — аз ще намеря начин да ви известя.

И с тези думи напусна метоха. А само минути по-късно вече го въвеждаха в работната одая на Мехмед Хайдар бей.346

Мютесарифът навярно позна по изгледа му сериозността на работата, защото наруши правилата и не започна разговора с неизбежните кафета и чибуци. Седнал срещу него, Йоргаки чорбаджи първо му разказа за действията на тези „разни хайдамаци, събрани от кол и въже, дето се пишат бунтари“ и върлуват по селата на Стара планина, описа му и събитията в Жеравна, като особено наблегна на подпалването на конака и накрая (тъй като той всъщност повече и не знаеше) подаде писмото през масата. Мехмед Хайдар бей го изслуша, без изобщо да пророни звук, сетне прочете и писмото; много по-късно кметът щеше да си даде сметка, че беят прочете написаното на български писмо сам и без никакво затруднение, като изобщо не потърси преводач. После все така мълчаливо остави листа с подписите и печатите при другите книжа пред себе си. Като гадаеше възможния отговор на мютесарифа, Йоргаки допущаше две неща. Едното — че беят ще го удави в „аферим, чорбаджи“, „аферим на общинарите, вие доказахте, че сте верни поданици на падишаха“ и тъй нататък, и тъй нататък; другото — че пренебрегвайки задължителната за случая благодарност, управителят на санджака тозчас ще се разтърчи да вдига войската и полицията. Обаче не последва нищо от двете. Хайдар бей дълго, безкрайно дълго не отвори уста, нито спря поглед върху лицето на госта. А когато най-сетне проговори, произнесе следните непонятни думи:

— Какво пък, щом българи предават българи, един правоверен и при това мютесариф ли ще ги закриля?

После вцепенеността му отстъпи място на непривична за един мюсюлманин деятелност. Дрънна звънчето на масата си и повика мюдюрина. А когато Мустафа ага се яви пред него, заповедите му заплющяха като бич на звероукротител: тъй като бунтовниците от Жеравна са поели към Нейково и Котел, конницата начаса да се вдигне нататък, като горе в Балкана се раздели на две и заварди и двете села; също и таборът пешаци да престане да се излежава в къшлата и по ханищата, а като се раздели на бьолюци, да поеме на изток към Градец, а на запад към Демир капия и Агликина поляна; да се пратят заповеди на каймакамите в Айтос, Бургас, Карнобат и Твърдица да вдигнат башибозука и да образуват потери по вероятните пътища на комитите; тук, в Сливен, телялин да извести на правоверните, че могат да се очакват смутове — всеки да си гледа работата, но да е готов при пръв знак да се яви с оръжието си под знамето с полумесеца и звездата.

— Аз пък още сега ще съчиня подробен рапорт — завърши мютесарифът — и ще го съобщя по телеграфа на валията в Одрин, нека той да знае какви събития са се подхванали тук.

И с тези думи излезе от стаята. Дали бе много съсредоточен в работата или мисълта му вече редеше думите на доклада, ала той, вероятно несъзнателно (Йоргаки изобщо не можеше да допусне Хайдар бей да го е направил нарочно), пропусна да се сбогува с госта и да му поблагодари за помощта, както случаят го изискваше. Тъй като и Мустафа ага тръгна да изпълнява градушката от заповеди, кметът остана сам в работната одая на мютесарифа. Почака, почака, но никой не му обърна повече внимание. И като не му оставаше какво друго да направи, той подви опашка и си отиде. Каза го само пред себе си, но влезе в конака като аслан, пък си тръгна…

Постара се да прогони израза на разочарование от лицето си и се отби първо в метоха на „Свети Димитър“. Другите общинари си бяха отишли, чакаше само Андонаки Икономов. Йоргаки му разказа за срещата си с мютесарифа, но я описа така, както може би му се искаше тя да се състои, когато бързаше към конака — как Хайдар бей го притиснал до гърдите си, как се разсипал от благодарности за верноподаническата им служба към падишаха и как накрая заявил, че на българската община той има даже повече доверие, отколкото на мезлиша…

А като наприказва тези измислици, помоли — това всъщност означаваше: заповяда — Андонаки да обиколи по дюкяните и канторите на другите по-доверени общинари и да им предаде разказа му. Излязоха заедно от метоха, но при вратата се разделиха — Андонаки Икономов тръгна да изпълнява повелята му, докато кметът свърна към къщи.

Знаеше, че гостът с многото нули го чакаше в одаята за гости, но първо надзърна в собата на сина си Димитър. За добро или за лошо (той малко се страхуваше от остротата на дъщеря си) там беше и Тенинка и везеше нещо край прозореца. Без да се замисля за причините, Йоргаки се постара да си предаде по-величествен изглед. Той изобщо си беше висок, представителен, само едва-едва по-закръглен, отколкото му се полагаше, но сега почувствува нужда да разкрачи крака както си представяше, че би стоял пълководец по време на битка, изпъчи гърди, а между пръстите му — съвсем не по пълководчески — затракаха зърната от чист янтар на броеницата му.

Може би трябваше да започне по друг начин, но като не му дойде на ум, каза направо:

— Току-що идвам от Хайдар бей. И преди да се разделим така ме прегърна, само дето не ме размляска по бузите.

Димитър му хвърли изпитателен поглед над купчината тетрадки.

— Сигур е имал важно основание да го стори…

— Ами как не! — похвали се бащата. — Щом не от свойта си скапана полиция, а от мене научи, че някакви хайти са побили зелен байрак със златен лъв на връх Стара планина…

— Как?! — трепна синът. — Ти, един българин, ли се случи най-верноподаният слуга на султана, та побърза да съобщиш…

— Не „един българин“, а кметът на този цъфтящ град — поправи го строго и назидателно Йоргаки.

Стилияна захвърли везмото си и, без да произнесе нито една дума (както впрочем се държеше от години насам с баща си), излезе от стаята и така затръшна вратата, че по пода се посипа мазилка.

— Какво пък й става на тази? — искрено се почуди кметът.

— Навярно не й е приятно — сви рамене Димитър, — че баща й се е прегръщал и целувал с най-личния от турските властници в града…

Йоргаки поразмисли и за известно време се чуваше само потропването на броеницата му.

— Одеве излъгах — каза най-после. — Мислех, че ще ви е приятно да знаете, че баща ви… Пък то иначе беше точно обратното.

И той разказа за странните думи на Хайдар бей и за още по-чудноватото му пренебрежително поведение.

— Просто не можах да го разбера — завърши. — Трябваше да ми стори темане и да ми се поклони до земята, пък той…

— Не е никак трудно за разбиране, тате. — Димитър остави писалката си и се изправи. — Никой на този свят не уважава предателите. Дори и онзи, когото предателството ползува…

И с тези думи последва сестра си извън собата.

Може би цели пет минути Йоргаки не помръдна, а остана така прав посред стаята — да го видиш, ще си речеш, че е истукан, а не човек от плът и кръв. После издума една мръсна псувня на турски и, като се постара да си върне предишния величествен изглед, тръгна към мющерията с многото нули. Внезапно, както изобщо се менеше настроението му напоследък, се развесели. Защото под феса му се беше мярнала горе-долу такава мисъл: само да изкрънка една нищо и никаква нуличка в повече от мющерията, тя щеше да го обезщети за всичките му ядове днеска…

5.

Градско чадо, след пелените и неизбежната бебешка рокличка Стефан бе отраснал изцяло в алафранга дрехи и с чепици на краката. Когато в Жеравна да поеме „лявото“ под зеления байрак на Стоил, „братовчедът“ Руско го бе посветил набързо в умението да се повиват навуща и да се притягат цървули (кой ще ти тръгне по балканите с панталон и половинки обуща?), но успехът му бе твърде половинчат: цървул като цървул, но и той си иска мурафета…

Като се срамуваше от неумението си, тази нощ Стефан се бе поотдалечил от огъня за поредната си схватка с навущата. С десния крак се справи криво-ляво добре, но левият тъй и не се поддаваше на овързване — или вълненият плат на навущата се скупчваше като буца при пръстите, или петата ще остане почти гола, или вървите…

Още се бореше с навущата, когато до ушите му достигна приглушена, ала люта препирня. Стефан промуши глава иззад снежния калпак на близкия храст и надзърна. Пред очите на Иларион и Тихов там, до крайния от седемте огъня, Стоил бе спипал с две ръце за яката Дели Ради и го гълчеше полугласно, но без да пести острите като бръснач нападки:

— Предатели сте вие, жеравненци и нейковци. За едните този пусти сняг бе дар Божи, та се измъкнаха от дружината като пръдня из гащи. А твоите нейковци уж отидоха за хляб, пък останаха до фустите на майките си и на топло край баджите.

— Трябва да им се е случило нещо — оправдаваше се Ради Мухтаров. — Познавам ги до един, не са таквиз момчета.

— Случило, случило… Какво аджеба може да им се е случило?

— Знам ли? Ама този сняг до пояс малка пречка ли ти се види?…

Стоил не го пусна, а го тласна така, че възрастният мъж се отъркаля в снега. После нареди на Драгостинов и Тихов:

— Вдигнете дружината. До четвърт час тръгваме. — И натърти: — Към Нейково тръгваме. Ще изловя предателите и ще ги избеся на мегдана пред черквата — точно там, където даваха войнишка клетва. Нека е за назидание на онзи, комуто скимне да предателствува!

Стефан забеляза погледа, който Иларион и Георги Тихов си размениха. В него имаше много неща, които устата премълчаваше. Говореше той например, че един командир има по-важна работа, отколкото да мъсти на този или онзи, независимо с вина или без вина. И още: това отправяне към Нейково променяше самия план на въстанието. Ако щеш — и простия разум: трябваше да ударят към другите села, за да наберат войници, а не да бесят неколцина виновници. И преди всичко — да търсят хляб.

Такива и много други неизречени укори и несъгласия прочете Стефан. Сигурно имаше още, но не му стигна времето за тях — вече около къшлата на Паруш Дойнов се сипеха заповеди и цареше шетня като пред поход. За да не изостане от дружината, момъкът върза надве-натри навущата, които толкова му се съпротивляваха (по-късно той много, много щеше да съжалява за тази си небрежност!) и заедно с другите застана в редицата за поход. По заповед на войводата загасиха огньовете и потеглиха.

Поход ли? Никакъв поход не беше това, а цяло чистилище. Стоил, който, като най-як, бе излязъл начело да прави пъртина, още след половин час се усети плувнал в пот и задъхан като дунавски вапор. Какво чудо беше това, Боже мой? Зелени дървета, отрупани не с пло̀ден цвят, а с мокър и лепкав сняг, пък на земята под тях — преспа подир преспа… Как да не ти излезе душата по такъв път?

Крачиха, каквото крачиха, а на развиделяване от голия баир на Вятърница видяха пред себе си голямото и богато Нейково. Стоил вече приготвяше уста, за да раздели четата, та да ударят селото от две страни, когато зърна нещо, което го накара да се прихлупи по очи в поответия сняг на Вятърница — в окрайнината на Нейково се виждаха разпънати чадъри347 и сновяха хора в сините униформи и червените фесове на редовния низам.

— Предатели били нейковци, а? — произнесе до ухото му кречеталестият глас на Дели Ради. — Я виж какъв пръстен са свили агаларите около селото… Кълна се в Опашатия, те няма щиглец със зърно жито в клюна да пуснат, камо ли момчета със стотина хляба на гръб…

Говореше очевидната истина, разбира се. Но Стоил не беше човек, който да признае вина, още по малко — да поиска прошка за остра дума, или за несправедлива обида. Просто такъв му беше нравът. И като пропусна упрекът покрай себе си, той понечи да заповяда четата да се изтегли незабелязано наляво към дядо Парушевата къшла, когато откъм селото прозвучаха борозани и сините униформи се разшетаха като разбунен кошер — явно, също и войниците бяха забелязали приближилата чета.

Стоил беше човек без илюзии. Когато лежаха безгрижно под Куш-бунар и правеха кроежите за въстанието, беше много лесно да се реши: този проход ще се прегради, онази теснина ще се заварди, на еди-кое си място ще се вдигне табия… Сега обаче, когато под заповедите си я имаше, я нямаше петдесетина гладни и преуморени момчета, а насреща си — до триста души охранен и добре въоръжен аскер (той още не знаеше, че освен аскера се бе струпал и много башибозук, също и черкези на коне), нему хич и не мина през ума да се придържа към големите думи на разните предварителни планове, а се върна към старата, изпитана през вековете, хайдушка тактика: „Гонят ли те — беж!“ и „Бежанова майка не плаче, Стоянова плаче“. И затова без никакво умуване заповяда: четата да удари с всички сили към запад!…

— Стигнем ли Чатмата — казваше на всички войводата, — спасени сме!

Да, но лесно беше да се каже „четата да удари с всички сили“, ала какви сили имаше в чета, която от три дни гладуваше, пък и газеше сняг до над коленете!? На това отгоре и турците отсреща не се потриваха — редовна войска беше това, знаеше да изпълнява заповеди! — та без маене плъпнаха също на запад, за да отрежат пътя на бегълците. При това нито коремите им гуркаха от глад, нито олово беше налято в краката им… И стана така, че първото сражение се разви почти на открито — в безводната Тончова локва пред Кадън кория348.

Низамът започна стрелбата отдалече, но не особено точно — куршумите или сриваха снега от раззеленените редки дръвчета, или описваха причудливо преплетени линии по бялата пелена над земята.

— Не отвръщайте! — гръмотевично заповяда Стоил. — Нашите пушки няма да хвърлят до там. Закрийте се, кой зад каквото намери, и чакайте. Пък сетне — на месо!…

Викаше така Стоил и се мъчеше да влага в гласа си кураж и дързост, но сърцето му се бе изпълнило с едно чувство, което той отдавна бе забравил — жалост. Именно жал и мъка изпитваше войводата, защото знаеше: тези момчета, с такава възторженост тръгнали „за свобода или смърт юнашка“, бяха обречени. Да се биеха като Кралимарковци, те пак бяха осъдени на гибел — какво можеха да сторят със своите допотопни кремъклийки с вероятно вече навлажнени фишеци срещу модерните „шаспо“, „лефошета“ и „винчестери“349 на турците и срещу патроните им, които не се влияеха от времето и влагата? А броят на едните и на другите? В агитациите апостолите разправяха, че един българин се равнявал на десетмина гаджали, но тези насреща бяха обучена войска и дори да нямаха жертвоготовността и въодушевлението на въстаниците, на тяхна страна беше опитът, придобит от пруските, английските и френските офицери във войската на Абдул Азиза. Какво излизаше, дявол да го вземе? — Че щяха да се сбъднат думите на апостолите, които те си разменяха на четири очи: че повеждат народа не към победа, а на смърт. Но какво да каже той самият, Стоил, на чиято съвест щяха да тежат всички тези млади душѝ?

Докато едновременно премисляше тези неща, стреляше сам със своята кринка и ръководеше другите четници, войводата забеляза отляво едно тъмно петно, което бързо се придвижваше откъм северната страна на въстаниците. Замрежи очи с ръка и позна: беше черкезка конница — луда и в мир, пък в боя кръвожадна колкото сто глутници гладни вълци.

Стоил остави кринката на снега и сви шепи около устата:

— Слушай моята заповед — извика. — Тук оставаме за прикритие само аз, ти и ти. — „Ти и ти“ бяха Георги Тихов и Марин Димитров, залегнали зад надеждни укрития недалеч от него. — А ти, господин Иларионе, изтегли цялата останала чета нататък къде дърветата на Кадън кория. Ама никой да не обръща гръб на турчина, разбираш ли? Ще ги изтегляш с лице към низама: да хвърлят пушка и да изтичат назад… да хвърлят пушка и да изтичат назад… И все да залягват я зад дърво, я зад камък. Хайде!

— Ама… — започна Иларион Драгостинов, но войводата го сряза:

— Без „ама“, човече! Не видиш ли конницата ей там, вляво? Отрежат ли ни пътя, тук ще ни изтрепят до крак. Пък ако се докопаме до гората, там вече конник пет пари не чини. — И повтори: — Хайде!

Щом видя, че четата изпълнява заповедта му, тогава вдигна кринката, прицели се и дръпна спусъка. С удоволствие забеляза как един турчин със сърма по гърдите — трябва да беше забитин някакъв — се прегъна на две и пльосна по очи в снега. Съзря, че и Георги Тихов не се посрамваше — също и неговата бердана не биеше напразно. Не можеше да се каже същото за Марин — овлажнялата му пушка или не гръмваше, или да гръмнеше, изплюваше куршумите на няколко крачки.

Трябва да се бе зазяпал, защото един турчин се бе промъкнал отстрани и куршумът му удари бедрото на войводата. Раната не беше тежка, засегнато бе само месото, но за отмъщение Георги Тихов пръсна мозъка на стрелеца. Виж, по-лошо пострада Марин; него го раниха току до коляното и куршумът остана в крака. Стоил го научи как да извади куршума с върха на ножа си, а после, като се увери, че четата е вече в гъсталака на Кадън кория, заповяда и те тримата да се изтеглят, после веднага повика човека, който носеше илачите, за да намаже раната на Марин…

Вече трети час сражението не спираше. Конницата наистина остана да кръжи извън гората, но низамът връхлиташе като оси. Двете войски бяха толкова близо една до друга, че чуваха и заповедите, и псувните си. Само три пушки бяха равностойни на турските — Стоиловата, Георги-Тиховата и Иларионовата; всички останали или мълчаха, или издаваха звук като кучешки лай — дори и да слагаха сух и пресен барут на фаллите350, успехът — все този. Повече стреляха с револверите си, но и то беше май за парлама — оръжията, стара система, на такова разстояние не можеха да уцелят джамия, камо ли движещ се човек…

Приблизително по това време Руско забеляза, че Иларион Драгостинов действуваше съвсем непредпазливо; не се прикриваше, а стоеше прав и неподвижен до едно дърво и от там стреляше — истинска човешка мишена. Той извади револвера (беше го взел от ръката на един паднал другар) и като притичваше от дърво на дърво, стреляше срещу турците правеше го ачик и дръзко, та да привлече огъня им върху себе си. И успя: след всеки негов гърмеж турският огън така разтърсваше укритието му, че целият сняг от короната се изсипваше върху него. След третото или четвъртото гръмване той най-сетне приближи до боготворения човек, изтича лудешката последните петнадесетина крачки и с цялото си тяло се хвърли върху него, като го закри под себе си.

— Какво правите, господин Иларионе! — каза му укорно. — Стоите като нишан… Чудо е, дето не ви надупчиха досега…

— Благодаря ти, Руско — каза другият. — Не бях на себе си…

Не завърши. От мястото си видяха как Стоил изпусна пушката и се хвана за ръката. Но това не продължи дълго. Опитният войвода взе пак оръжието си и като прибягваше от дърво зад дърво, отиде към момчетата, разположени по-назад в гората. Тогава се разбра, че един турски куршум бе улучил големия пръст на ръката му; превърза се, но и с превръзката, и без нея, вече не можеше да си служи с оръжието. Ясно беше, че друг ще има в ръце тази хубава пушка. Руско изтича нататък, но закъсня — войводата я даде на Кондю Кавръков и му обясни как се зарежда тя и как се стреля с нея. Докато се връщаше пак напред, Руско зърна коленичил „братовчед“ си.

— Ударен ли си? — попита го загрижено.

— Не бе, Руско — отговори онзи. — Навущата ми не са в ред, та…

— Оправи ги как да е, джанъм. Като мине този пъкъл, аз ще ти ги вържа.

И продължи нататък към онзи, за когото с радост би дал живота си.

Кой знае защо, но по това време стрелбата намаля и подир малко почти напълно се прекрати. Някой подхвърли, че турците са спрели за своята йойле намазъ̀351 и това предположение като че не бе далеч от истината. Стоил не бе човекът, който да изпусне из ръцете си този подарък, и той използува затишието за прегрупиране на четата. Знамето, по-слабите момчета и онези, на които оръжието бе в най-лошо състояние, той отпрати далеч на запад; заповяда им да чакат чак към Кална Усоя и Демир капия, защото Дели Ради знаел там пещери, които „и сам Опашатият не може да открие“. А хората с по-добри пушки и с по-запазени сили изтегли на нови укрития — към Соук бунар и Харем бунар352 и ги разположи по такъв начин, че огънят им да покрива по-голямо пространство. Самият той вече не можеше да стреля, но остана с другите отпред, за да ръководи действията им.

— Ти пък какво правиш тука? — сопна се той по едно време. — Не чу ли, когато наредих да водиш хората към ония пещери…

Дели Ради, седнал зад стъблото на един бук, бавно извърна ъгловатото си лице към него.

— Чух те — каза. — Ама на̀ — нека да има тук и един нейковчанин. — И се присмя: — От ония, Стоиле, страхливците и предателите…

Стоил се поколеба, пък сви рамене и отмина нататък.

— Да можем да изкараме така до сумрак — каза той, когато спря при Иларион, — пък сетне, както е речено, „я камилата — я камиларя“.

Не довърши, когато стрелбата се поднови с предишната сила.

— Пестете патроните! — напомни войводата. — Няма да ни докарат сандъци с джепане. Хвърляйте куршум само на сигурно!…

Лошото беше, че до „я камилата — я камиларя“ имаше още бая̀ време. И точно тогава четата даде две скъпи жертви, които внесоха в нея повече покруса от всичко друго, преживяно в този кошмарен ден.

Първа дойде загубата на Георги Тихов. След като стреля известно време от мястото, определено му от Стоила, той притича по-близо до войводата, защото там, според собствените му думи на военен, имал повече поражаемо пространство. И наистина следващите му куршуми не само плашеха, но един след друг повалиха двамина от низамите. Но тогава възпитаникът на Одеското военно училище направи грешката да не се вслуша в опита на хайдушкия войвода. Вместо да сменя начесто укритието си, той продължи да стреля седешком иззад дървото, което си бе избрал. Турците усетиха, че именно оттам ги бие една пушка далеч по-добра от всички други. И по заповед на умен забитин или не — това никога не се разбра, — десетина войници дадоха общ залп към дървото. За нещастие Георги точно тогава надникна, за да избере следващата си жертва. И турските куршуми просто прерязаха слабините му. Момъкът — най-малката рожба на прочутата баба Тонка — се повали веднага на гръб. Едната му ръка продължи да стиска пушката, а другата трескаво разтърси джобовете, намери една „отровителна книжка“ и я натика в устата. Смъртта обаче не се нуждаеше от подпомагане, защото дойде бързо, толкова бързо, че зъбите не успяха да сдъвчат отровата и „отровителната книжка“ остана да се подава между устните.

Като видя смъртта на Георги, Стоил заповяда на момчетата:

— Идете му отрежете главата! Не бива поганците да се гаврят с нея…

Иларион обаче заплака и за пръв и единствен път отмени решението на войводата. Двамата с Васил Желчов се промъкнаха до убития. Апостолът затвори очите на другаря си, а после двамата с Васил взеха пушката и патроните му и все така невредими се прибраха назад.

А когато по линията на защитниците премина вестта за смъртта на Георги Тихов, последва нещо, което потресе и българи, и турци. Дели Ради хвърли ямурлука, нави ръкавите на бялата си риза и като стана на крака, със сабя в едната ръка и пищов в другата не затича, а бавно, прав и посвоему величествен, тръгна срещу турците.

— Елате, ваш’та мама агаларска!… — извика им. — Кълна се в Опашатия, че…

Никога не се разбра какво щеше да последва безсмислената му клетва — в него наведнъж се забиха толкова куршуми, че превърнаха снагата му в решето.

Така загина 55-годишният „старец“ Дели Ради, приятелят на Левски, за да остави името си завинаги безсмъртно!…

Небивала радост обхвана турците. Разбрали, че са убили „двама от баш комитите“, те побързаха да отрежат главите им. И това им се видя достатъчно, за да помислят, че бунтовниците нивга няма да се съвземат от преживяната загуба и сега им остава само да ги изловят като пилци. Но не — те се лъжеха! Стоил бе още там и, макар ранен, държеше в ръка битката. Берданата на Тихов даде на едного — случи се Руско Жейнов, — а на всички заповяда да стрелят толкова бързо, колкото смогват ръцете им. Повалиха няколко от развеселените низами. И докато смутът се пренесе в редиците на турците, последва нова негова повеля — никой повече да не гръмва и всички да се изтеглят, колкото се може по-безшумно нагоре към Ваково.

Подчиниха му се. И отново пролича опитът на войводата — групата се промъкна през гората и никой повече не пострада от турски куршум. Но нещастието дойде от друго — от неопитността на момчетата. В здрачевината на гората мнозина се изпогубиха. И горе-долу само половината от охранителите — докато беше жив, Георги Тихов ги наричаше ариергард — се съединиха с онези, които бяха пратени напред.

Едва там Руско Жейнов си спомни за „брат’чед“ си и за даденото обещание. С усилие се отдели от своя бог Иларион и потърси Стефан.

Но Стефан не беше между спасилите се…

Стефан не беше и между загиналите. Неговата съдба бе по-различна от съдбата на всички други въстаници. И участта му в този случай — за кой ли път в този ден? — се дължеше пак на пустите навуща.

Той чу навреме заповедта на войводата и тръгна да се изтегля точно така, както гласеше тя — едва ли не заднешком или поне без да изгубва из очи турците. Изведнъж се спъна толкова рязко, че не падна, а просто се сгромоляса. Не го заболя — под него имаше две педи сняг, — само пушката му отлетя няколко крачки настрана. Огледа се. И изпсува — беше си застъпал навоите на левия крак, та затуй земята сякаш се бе измъкнала изпод нозете му.

Трябва да е било яко дръпване, защото кракът му почти бе излязъл изпод навущата. Стефан приклекна — пак за кой ли път в този ден? — да огъне плата по правилата и да го стегне с тасмите. В същия момент се чу гръм — толкова силен, сякаш топ изгърмя покрай ухото му. Последва и силен тласък, който го прекатури настрана — беше куршум, разбира се, който не го уби само за това, защото се бе задиплил в кожите на празната му вулия. За зла или добра слука точно там се случи ръбът на една пропаст; тласнат от куршума, Стефан се свлече в пропастта, не успя да се задържи в редките шубраци и така тупна чак на дъното.

Може би бе загубил съзнание за известно време. Или поне не можеше да възстанови първите минути — или часове, един Бог знае — след падането. Когато се свести, дочу някъде високо гласове и шум от движение, човешко движение. Събра сили и извика:

— Помогнете!… Братя, помогнете!…

Но при падането трябва да си бе натъртил гърба, защото гласът му едва се чу — викането не бе по-силно от малко по-ясно шепнене. Загледа се нагоре. Нищо чудно, че въздухът не му достигаше — пропастта, в която беше паднал, може да имаше осемнайсет-двайсет аршина353; трябваше да благодари на снега, че изобщо е оцелял след такова сгромолясване в бездната!…

Той се заслуша в гласовете. Горе някой призоваваше:

— Чабук, чабук, чоджуклар. Чабук, бурайа!…354

За втори път Стефан събра всичките си сили и, като се влачеше по лакти и колена, се натика под един заснежен храст.

И отново загуби съзнание…355

6.

По стъгдите и сокаците мина телялин и извести, че пред конака са изложени, побити на кол, няколко въстанически глави. Друг път подобно съобщение той го извикваше така, че ще речеш — наместникът на Пророка356 е благоволил да кондиса в конака; сега гласът му звучеше по-скоро вяло. Вяло посрещнаха новината и сливенци, само няколко рояка хлапетии от турските махали хукнаха към Машатлъка, и то не толкова, за да замерват главите с фъшкии и кал, колкото привлечени от чудновата вест, че от устата на единия убит стърчала някаква хартишка. Отрязана глава с хартишка в устата — това не беше сеир, които се случва всеки ден.

Така донасянето на първите глави в Сливен можеше да мине почти незабелязано, ако един, комуто това съвсем не бе работа, не се бе нагърбил доброволно да разпали духа на мюсюлманите — началника на пощата Хасан бей. То затъ̀ такъв му бе характерът, див и необуздан, но в случая надмина себе си. Навярно озлобен, че „трофеите“ не предизвикаха обичайния интерес, той твърде добре издебна времето, за да отиде в държавната фабрика — точно в края на работния ден, когато войниците, които работеха тук, напущаха. Те изобщо си бяха събрани от кол и въже — повечето бяха пратени като наказание за различни престъпления, — но и Хасан бей им дръпна такова слово, че подпали най-дивашките инстинкти в тях; по-късно се приказваше, че никой имам не би го сторил по-добре от него, пощаджията. Тъй или иначе Хасан бей успя: войниците-работници забравиха умората си, от очите им заизтича жесток блясък, в ръцете им лъснаха закривените остриета на ятагани и като нададоха неясен рев „В името на аллаха!“, тези стотина мъже хукнаха презглава надолу към града и захванаха отдавна невиждана сеч. Изобщо не питаха кой какъв е — стига да беше в български дрехи (но пострадаха и доста турци), до десетина ятагана се стоварваха едновременно върху нещастната жертва и захващаше сеч, сеч, докато от човека оставаше нещо средно между кайма и пихтия.

Градът писна, българи и турци побягнаха във всички посоки, кепенци се спущаха с трясък, врати се залостваха, надигна се такъв плач и вой, който отекна от Хамам баир на юг до Гаговец на север. А „хаврикаджиите“ продължаваха да се изливат по улиците, сечаха с ятаганите, опиваха се и подлудяваха от вида и миризмата на кръвта и още повече озверяваха, още повече се ожесточаваха…357

… Случаят бе пожелал точно в този кошмарен и кървав следобед Михаил П. Икономов да отиде по училищни работи чак нагоре, в Ра̀ковската махала. А Ра̀ковската махала — тя в горния си край опираше не в друго, а в държавната фабрика, която българите сливналии още свързваха с името на Добри Желязков. Учителят дочу неистовите крясъци на настървените за клане войници, отдалече зърна и размаханите над главите ятагани. Икономов бе живял достатъчно в падишаховия „рай“, та не си направи илюзии за онова, което ставаше и което имаше да става. И като заряза работата, пое надолу към Гюр чешма и Дели Балта; пое с привидно спокойствие и достолепно, както подобаваше на един учител, но събитията го изпревариха и подгониха — още не беше видял първите къщи на Мангърската махала, когато зад него вратата на фабриката се отвори с трясък и от нея с варварски рев заизтича яростно множество с гладни за човешка плът ятагани. Михаил Икономов си даде сметка, че срещу тази сган от първобитни зверове не можеше да се въздействува нито с приказки, нито с убеждение — на спасение можеше да се разчита само от бързи крака и залостена порта.

Дойде му на ум да свърне наляво, където беше къщата на Добри Чинтулов. Отказа се — прецени, че по-пъргавите турци щяха да му отрежат пътя за нататък. Сви тогава по непозната улица надясно. Опита една врата — беше заключена. Следващата също не се отвори. На третата той заудря с пестници, но ако изобщо имаше човек зад нея, предпочете собствената си сигурност и се спотаи. А освирепелите турци вече приближаваха; учителят навярно си въобразяваше, но имаше чувството, сякаш усещаше гнилия им дъх на врата си. Като съзнаваше безпомощността си, той продължи да тича, а сам не знаеше на какво се надяваше — преследвачите да се откажат или да се добере до спасителното подножие на Бармука. И точно в този момент на надвисналата над врата му гибел, стана истинско чудо, каквото навярно бива само в детските приказки: една порта се открехна, женска ръка се протегна в пролуката, хвана го за ръкава и с рязко движение го дръпна в двора. Жената не се занима повече с него, а с всичката бързина, на която беше способна, се залови да залоства вратата. Но дали от припряност или от смущение, не успяваше. Сега беше ред на Михаил П. Икономов да й помогне. Той взе напречната греда и се опита да я промуши в отсрещния отвор. Нещо обаче не сполучваше, краят на гредата не попадаше на мястото си. А навън вече се чуваше тропотът на подивелите войници — само да напънеха портата и…

Учителят и жената не продължиха опитите си да запречат гредата, а с все сили затиснаха портата. И ръцете им се срещнаха… Икономов извърна очи и зяпна изумено — онази, която бе спасила живота му, бе Яна, Яна Боянова!… Той не отпусна ръката й, пък и тя не направи усилие да я измъкне изпод неговата, само поруменя така, сякаш още миг и лицето й щеше да лумне в пламък. Навярно не беше напълно на себе си и учителят, понеже нему, френски възпитаник, не дойде на устата най-простичка дума за благодарност…

Безразборните стъпки, крясъците и гнусните псувни навънка отминаха, но двамата продължаваха да стоят ръка в ръка. Колко време — никога не узнаха. А после зад тях се чу предупредително покашляне. Михаил Икономов хвърли поглед през рамо. Неусетно за него и Яна откъм къщата бяха приближили баща й Боян Боянов и братчето й Ангел. Секунда или две Икономов трескаво размисли как да постъпи и — може би точно по наследство от французите — реши да придаде шеговит оттенък на думите си:

— В Европа, господин Боянов — рече, — е прието да се казва, че когато един мъж иска да се ожени за избраницата си, отива да поиска ръката й от нейните родители. Е, виждате, ръката аз получих… макари при съвсем, хм, трагични и във всички случаи нелюбовни обстоятелства. И сега ми остава само да моля за вашата и на госпожа Райна благословия.

Боян Боянов се премести от крак на крак: също и той бе неподготвен за необичайността и на момента, и на предложението.

— Към вас изпитвам най-дълбоко уважение, господин Икономов — успя най-сетне да произнесе. — Ала не смятате ли, че трябва да попитаме и — как го казахте? — избраницата?

Неочаквано се намеси малкият Ангел. Той изхихика, после подхвърли с глас, който все още преливаше от дебел мъжки в писклив детски:

— Какво ще я питаш бе, тате? Ами че не видиш ли — то още малко и от нашата Яна ще остане само едно мазно петно… Цялата работа си е беллѝ…

Колкото и да беше глупаво и неподходящо по време, но у Икономов се пробуди учителят:

— Не „белли“, а „ясно“ — поправи го наставнически. — Няма защо да използуваме разни агаларски думи, когато си имаме за същото хубави наши, български.

Нелепостта на тази поправка се оказа онази спасителна капка лекарство, която мигом отне напрежението. Всички прихнаха в смях — може би по-трескав, отколкото би бил при други подобни случаи.

Боян Боянов взе напречната греда и в неговите ръце тя стана послушна и веднага се намести в отвора си. После направи широк жест към ниската, но приветлива и светеща от чистота къща в дъното на двора:

— Е, няма как — каза. — То се видя, че ще се пие сладка ракия по никое време.

Не беше много сигурно, но може би Хюсеин бей за пръв път в петнадесетинагодишния си престой в Сливен обличаше парадната си униформа на миралай от армията на Абдул Азиз хан Първи. Във всички случаи мютесарифът за пръв път го видя с всичките му там сърми по куртката, еполети на раменете и прочие.

— Готов съм да вържа бас, бей — каза смеешком Мехмед Хайдар, докато го настаняваше срещу себе си, — че мога да позная какво те води в този утринен час при мене.

— Отказвам баса, мютесариф ефенди — поклати глава потурченият арменец. — Всеки честен човек — а ти безспорно си един от тях — ще се сети, че след събития като снощните за мен има само един изход: оставката ми като управител на фабриката.

Той извади от вътрешния си джоб един лист, разгъна го и го положи на масата пред мютесарифа. Хайдар бей едва-едва хвърли поглед на написаното, после потърси очите на миралая:

— Беше нещо позорно, наистина. Позорно не само за фабриката и за нейния управител (макар че именно той няма никаква вина за случилото се!), но и за цялата империя. И все пак една оставка не е ли малко — как да кажа? — крайна мярка, бей?

— Въпрос на разбиране…

— Точно разбирането ти бих искал да науча.

— Обещавам да ти го кажа веднага, щом като одобриш писмено молбата ми.

В отговор Мехмед Хайдар бей взе перодръжката, натопи я в мастилницата и завъртя няколко драскулки върху молбата.

— От този момент фабриката е без управител — продума замислено, докато оставяше перодръжката. — Защо?

Хюсеин бей взе молбата си, видя написаното от мютесарифа, сгъна и прибра листа пак във вътрешния си джоб.

— Нещата се свеждат до… Нещата се свеждат до…

— Ако ще ти бъде по-лесно, кажи го на български, бей — предложи Хайдар и другият зяпна от удивление — не можеше да допусне, че мютесарифът така съвършено владее българския език.

— Наистина за онова, което исках да изразя, липсват думи в турския — също на български каза Хюсеин. — Впрочем няма и чисто български, но поне ги използуват в чуждици. И така, нещата за мен се свеждат до морално-етичния въпрос. Или, ако няма да прозвучи префърцунено, до философията на въпроса.

— Продължете, бей. Слушам ви с интерес.

— За мен индустрията не е само накатаване на топове плат. Индустрията — това е част от утрешния ден на човечеството, в което ще има много красота, много добро, много… Нека не изреждам: всичко хубаво ще бъде много. Индустрията ще спомага за възвишаване на човека, мютесариф ефенди. Както една красива картина. Или, както корабите, които вече не разчитат на прищевките на вятъра, а впрягат па̀рата, за да преодоляват моретата и океаните. Или както музиката. Или както братята Монголфие, които с техния балон за пръв път приобщиха човека към птиците — мечтата на хората от Дедал до днес. Или както треновете. Или…

— Защо ми разказвате всичко това, бей?

— За да изтъкна, че красотата и доброто на утрешния ден на човечеството може да се постигне само от човеци. Ако в един оркестър от сто човеци, които музиката е приближила до Бога, поставиш само един вълк, който да вие като в гората, всичко ще се развали. И слушателите няма да се приближат, а ще се отдалечат от съвършенството. А представяш ли си какво би се получило, ако и стоте биха били способни да захвърлят инструментите си, да извадят ятаганите и калъчите и да тръгнат да колят наред познати и непознати. — Хюсеин се почеса механично по къдравата черна брада. — Когато вярвах, че с индустрията също служа на красотата, доброто и съвършенството, аз имах илюзията, че ръководя сто музиканти, на които Бог е дарил по искрица от своята светлина.

Ново мълчание, по-дълго от предишното.

— Разбирам — каза Мехмед Хайдар бей. — Допущам, че на ваше място и аз бих разсъждавал по съвсем същия начин. Но във всички случаи нито ще ви разубеждавам, нито ще ви моля да си оттеглите молбата. Случи се, че вчерашната сган я видях. И се засрамих, че и тя се води към човешкия род. А няма право да се причисли дори към зверовете. Защото звярът убива, за да се наяде, и после бездействува или се радва на слънцето. Поне аз не зная звяр, който да убива заради самото убиване. Да, няма да ви спирам, бей. Само искам да знаете, че петнадесет хиляди сливналии ще изпитват мъка по вас.

Хюсеин бей го изгледа с изненада. Всичко в лицето му — ситно къдравата черна брада, гърбавият нос, ослепително белите зъби — сякаш се бе превърнало в една голяма въпросителна.

— Как ги пресметнахте точно тези петнадесет хиляди, бей ефенди?

Хайдар бей беше видимо доволен от изненадата, която предизвика.

— Наскоро четох пътеписа на някой си Хохщетер, австриец. Минал насам преди седем-осем години. Не помня точните цифри, но така са останали в главата ми: че Сливен има двадесет хиляди жители, от които трите четвърти са българи. Останалата сметка е проста, нали358?

Хюсеин го поздрави с комично темане.

— Аз пък ще съжалявам за петнадесет хиляди и един сливналии — каза. — Разбира се, че имам предвид вас, Хайдар бей. И повярвайте, не е евтино ласкателство. Наистина ще съжалявам винаги за вас. И за още нещо. Винаги съм имал чувството, че ние с вас имаме да си кажем много повече неща, обаче… Да, просто се разминахме. И изпитвам съжаление за това.

Хайдар му отговори с темане, като се опитваше да наподоби неговото отпреди малко — едновременно шеговито и сърдечно.

— Наистина ли няма в Сливен други турци, за които да съжалите някой път, бей?

— Всъщност има още един, но вероятно не го познавате, не е от вашата черга. Нарича се Юмер ефенди, табак и средна ръка прекупвач на кожи от махалата Айше Хатун. Не мога да си представя, че каквото и да би се случило, той, Юмер, би тръгнал да коли с моите главорези.

— Може да ви изненадам, но познавам Юмер ефенди и също го ценя. Я се опитайте да изровите от мисълта си и някой друг правоверен, бей!

— Изненадата ще остане за вас, но ще отнеса добър спомен и за Халис бей. Непрокопсан, вярно, но човек. Непрокопсаните станаха много под слънцето, докато ужасно намаля броят, на онези, които заслужават името човек. А Халис е човек, повярвайте ми.

Този път Хайдар бей нито потвърди, нито отрече.

— Ще ви устроим ли едно пищно изпращане в „Газиното“, бей?

— Не, напротив. Сбогувам се само с вас и с хазяите си. А иначе, ще се измъкна от Сливен среднощи, както е думата, по чорапи.

— Защо?

Преди да отговори, Хюсеин бей го изгледа продължително.

— Ще бъде ли истинска веселба, мютесариф ефенди, щом на две крачки от трапезата присъствува тази украса с коловете и главите, които все едно ни връщат в средновековието?

— А мигар ние сме излезли от него, Хюсеин бей?

Миралаят не каза нищо и стана да се сбогува. За негова изненада Хайдар бей не само също се изправи на крака, но и му подаде ръка по европейски, не се задоволи с анадолско темане.

7.

Не беше ясновидка, но с безпогрешна яснота разбираше всичко онова, което ставаше сега в просторните сараи на Ружди бей, и другото, което подир малко щеше да стане. Едното тя отгатваше по шумовете, които долитаха от двете къщи, от шетнята на слугите в дама, от дрънкането на силяхлъците, изобщо от оживлението, което по някакъв непонятен начин преминаваше през стените и достигаше до нейната лична соба в харемлъка. А увереността за другото Пройна получаваше от собственото си решение. Защото се познаваше и знаеше, че реши ли нещо, ще го постигне, пък ако ще светът да се срине…

Не беше ясновидка старата Пройна, но четеше като в книга сегашното и бъдещото. И знаеше, че сега бе неин ред да се намеси в реда на възнамереното от съдбата. Но не помръдваше и седеше така неподвижно с ръце, сплетени на скута: ех, също и тя имаше сърце човешко, та все се надяваше, че в последния момент Провидението все пак може да промени предначертаното. И собствената й орис заедно с него. Но не — конете вече цвилеха, оседлани, навън, очевидно на Всевишния и този път щеше да му се досвиди да стори чудото. Жената въздъхна дълбоко и полека се изправи. Извади от пазвата си пиринченото кръстче и с вяра и упование притисна устни о него. После разтърси глава и си наложи да прогони размекването, което бе обхванало душата й. И пак се превърна в онази Пройна, дъщеря на отец Харалампий, която хората познаваха — желязната, непреклонната, която можеш да пречупиш, но не и да огънеш.

Ако някой я зърнеше с каква твърда крачка преминава през одаите и хаетите, никога не би му минало през ум, че същата тази жена само преди минути се бе молила Бог да промени пътя на съдбата и да й спести чашата с отрова. Тази беше другата Пройна, за която се говореше, че дори ако слага глава на дръвника на палача, пак ще си свирка с уста, и то не каква да е, а например обичната й:

Докато стъпваше така курназ-курназ, жената изведнъж зърна нещо, което я порази не толкова със същината си, колкото с несъответствието с цялата околна залисия — Хасан, нейният любимец Хасан, се бе сгушил в единия ъгъл на кьошка с книга на коленете и четеше ли, четеше, сякаш ушите му бяха глухи за дрънкането на оръжията, за пръхтенето на жребците по двора, за измекярите, които търчаха насам-натам като невестулки. Пройна се поколеба, пък свърна към марангозания кьошк:

— Какво? — попита внука си. — Четеш, а?

Той извърна към нея хубавото си лице, усмихна й се и от тази усмивка сякаш самото слънце влезе в къщата на Юксел бей:

— Няма да повярваш, бабо, ала на тавана намерих една приказна, невероятна книга. От Сади359. Просто не съм на себе си. Не знаех, че върху хартията може да има не само хесапи или ирадета, а и такива възвишени стихове, които заклеймяват робията и онези, които я налагат с камшик в ръка. Това е друг свят, бабо, светът на Сади…

Старата жена отначало го изслуша разсеяно, но после си рече: кой знае, може би точно такъв човек й трябва сега, когото стиховете на Сади са вдъхновили против тираните и тиранията. И каза:

— Остави за малко книгата и ела с мене. Имам да говоря с баща ти и с чичо ти. Ще ми се да чуя и твоята дума…

Двамата близнаци се намираха в селямлъка на Руфи Сезгин. Бяха напълно приготвени като за поход и в момента тъкмо опасваха силяхлъците. Когато я видяха да влиза, те се подвоумиха за секунда, пък оставиха настрана кожените пояси с натрупаните по тях пищови и ятагани.

Майката сложи ръце на кръста и ги изгледа един по един:

— Чини ми се, че се стягате за нейде — каза на български.

Близнаците се спогледаха и Юксел, по-умният от двамата, отговори, като придаваше на гласа си оттенък на делничност:

— Така е, мале. Излизаме за три-четири дни.

— Колко силях сте приготвили… Сигур отивате на лов?

Руфи Сезгин не усети капана в думите й и изтърси направо:

— Позна, мале. На лов. На лов за девлет-душмани…

Тя не повиши глас, запази привидното си спокойствие.

— Дочувах и аз, че имало някакви комити в Балкана. Ама не разбойници, а борци за свобода. Точно така, „Свобода или смърт“ пишело на байрака им, тъй стигна до ушите ми. Вярно ли е, момчета?

— Може да пише, каквото си ще — с привидно нехайство свирамене Юксел. — Дори стихове от Корана нека да пише. Важното е не какво пише на байрака ти, а какво вършиш. Пък те не крият, че са тръгнали да се бият против падишаха. И изобщо против царщината ни.

— Че как ще се борят за свобода — неочаквано се обади Хасан, — без да воюват против падишаха и неговите закони?

Пройна с кимване му поблагодари за помощта, но не се отплесна по тази линия, а се задържа в другата, която за нея изглеждаше по-важна.

— А случайно да сте чули кой предвожда тези девлет-душмани?

За втори път Руфи Сезгин не усети клопката:

— Един, с когото имаме стари сметки за уреждане, мале. Наспроти каквото пише на байрака му. Стоил. Стоил от Инджекьой. Дължим му разплата, мале, и ако сме истински мюсюлмани и достойни синове на Ружди бей, този път няма да му останем борчлии.

— Борчлии сте му, вярно е — каза тя. — Но му дължите не разплата, а живота си. И на колене в краката му сте се клели, че…

Юксел прекрачи към нея и ласкаво улови раменете й.

— Мале, мале — прикани я, — хайде да не се връщаме към стари бивалици и небивалици. Иначе ще стигнем до „Мара, бяла българко“, че и до бягството на Пророка в Медина. Хайде да не живеем с миналото, казвам, ами да останем с два крака тук, в днешния ден.

Тя полека освободи рамото си — усети, че тази близост я размекваше.

— И какъв е той, днешният ден? — попита.

— Делничен. Ден, в който чифчията тръгва с ралото към къра, а занаятчията с алеатите — към дюкяна си.

— А вие, момчета? Вие от чифчиите ли сте или от занаятчиите?

— Ние сме само войници на падишаха, мале. Дойде буюрнаме от мютесарифа на сливенския санджак. Донесе го в Твърдица лично Осман бьолюкбаши, заместника на Али Байрактар Топчи: който е способен да носи оръжие, да тръгне подир Осман на голяма потеря в Балкана.

— И вие — няма как, — се подчинявате, тъй, нали? — В отговор Юксел разпери безпомощно ръце: дълг, мале, нали виждаш… — Щяхте ли да се подчините — продължи безмилостно Пройна, — ако заповедта на мютесарифа беше да отрежете главата на майка си и да я пратите в Сливен? Дали побита на кол, дали в делва с мед — все тая. Щяхте ли да се подчините, питам?

— Нямаш право да питаш така, мале. Никой никому не би издал буюрнаме да посегне на собствената си майка.

— А, че защо? — не спря да напада тя. — При туй майка ви е гяурка.

— Отново те моля да не говориш така, мале. Ами че ние сме обща кръв…

— Поне половината от кръвта ви е обща със Стоиловата — напомни тя. — При това не мен, а нему сте давали клетва не само да не посягате на българин, а закрила срещу всяка неправда да му бъдете.

Юксел почувствува, че спорът се обръщаше срещу него и брат му. И побърза да го върне там, където силата беше на тяхна страна.

— Войникът няма право да разсъждава, мале. Нито да избира. На войника е дадено само едно: да се подчинява и толкоз.

Старицата поразмисли върху думите му и се обърна към внука си:

— А ти бе? — рече му с нещо като привидно сопване. — Ти не си ли мъж и войник? Буюрнамето на мютесарифа не важи ли за тебе?

— Първо, не е буюрнаме, а само покана — отговори младежът. — С ушите си чух телялина: комуто от правоверните се иска да реже душмански глави, нека тръгне след Осман бьолюкбаши към Демир капия.

— Щом има първо, сигур ще има и второ — присмя му се пресилено Юксел.

— Има и второ, и трето, тате. Вече съм ти казвал, че аз съм правоверен и от душа, а не за да се харесам на тогова или оногова, смятам нашата вяра по-добра и по-истинска от всички други. Но по кръв аз се смятам по-близо до българите, също и това го знаеш. И както ти не би посегнал на баба поради общата ви кръв, тъй и Стоил ми е брат по кръв. Пък и не гледам на него като на душманин. Човекът не ламти за богатство или за царщина, иска само свободата си — сиреч онова, което е свещено право на всяко живо същество.

— Това, последното, беше третото, нали? — подметна бащата.

— Не. Третото е клетвата ви, тате. Твоята клетва и чичовата. Вие с метани и сълзи се измолихте от този човек, клехте му се да не вдигате ръка на християнин, пък сега се готвите да стъпчете с крака клетвата си. Аз не желая върху челото ми да има дамга на клетвопрестъпник, тате.

Обикновено по-умният и по-устат Юксел в този случай не намери какво да възрази. Затова пък Руфи Сезгин отряза изкъсо:

— Не сме на пазар, стига приказки. Докато се наддумвате, потерята вече ще е превалила Градището и Кутра360. Нека да се върнем по живо, по здраво, тогаз ще си довършите приказката. Хайде!

— Още само една дума — спря го с повелително вдигната ръка майка му. — Когато да измоля живота ви от Стоил, аз дадох дума, че от тогава насетне ще отговарям за делата ви. Също и тази клетва ли ще презрете бе, момчета? При туй след като познавате нрава на майка си?

— Даде дума, така беше, мале — каза Юксел. — А ние ти даваме дума, когато се върнем, да се гордееш с нас. Като майка на всеки правоверен, който не се е посрамил под свещеното знаме на Пророка.

С тези думи двамата братя запасаха силяхлъците си, поклониха се по посока на майка си (не се опитаха да й целунат ръка — знаеха, че щеше да им откаже десницата си) и излязоха навън, където сеизите едва удържаха буйните им атове.

Пройна и Хасан ги погледаха от прозореца, докато препуснаха през широко отворената порта на двора. Когато се закриха от очите им, старата жена с решителна крачка се отправи към една от многобройните соби на големия Руждибейов сарай. Внукът й я последва.

— Защо дойде точно тук, бабо? — попита красивият момък.

— Подгони ме спомен, момчето ми. Когато преди почти половин век дядо ти ме открадна, най-напред тука ме запря. А сега остави ме, сине. Остави ме насаме с миналото… — А когато той вече беше до вратата, го застигна и благословията й: — И нека Бог да те пази!…

Когато остана сама, дълго, много дълго не помръдна, само устните й издаваха, че редяха думите на някаква молитва. После се прекръсти набожно и отново целуна кръстчето, провесено на шията й.

Като свърши и това, Пройна със спокойни движения върза едно въже на горната кука на прозореца.

И се обеси…

8.

Събуди се от кучешки студ — все едно, че хиляди ледени игли боцкаха едновременно гърба му. Стефан се опита да се позагъне в останките на ямурлука си, но от движението върху лицето му се изсипа купчина заледен сняг, който окончателно го разсъни. Момъкът отвори очи, огледа се и… не видя нищо. „Господи! — рече си. — Да не съм ослепял?!“ Слава на Бога, не беше сляп и очите му постепенно попривикнаха. Беше гъст здрач, почти нощ, пък Стефан бе натикал главата си под един шубрак, та затова съвсем му мраченееше пред очите. Претърколи се по гръб и едва сега видя, че е на дъното на една тясна и дълбока пропаст; поради снега изглеждаше така, сякаш е между две бели полуоткрехнати страници на гигантска книга, в която тук-там стърчеше по някое дръвче или храст и издаваха, че „книгата“ — това беше планинска теснина с две почти отвесни стръмнини от ляво и дясно.

Вечер ли беше или сутрин? Колкото и да търсеше някакви белези, Стефан не откри отговора. Но напрягането над тази задача разбуди и ума му, та той постепенно се насили да възстанови всичките страхотии на изминалия ден — като се започне от проклетите навуща, които му се опряха в арнаутските колиби при Руен кладенец, премине се през лютите битки на Околчеста поляна, Харем бунар и Соук-бунар, та се стигне чак до пропадането му в пропастта.

Междувременно се върна и гладът — онзи дяволски глад, който вече втори ден го мъчеше. Както лежеше по гръб, младият човек измъкна изпод хълбока си вулията и с надежда порови пръсти из нея. Единственото, което намери, беше поразплескан куршум с навита тел на по-острата му част; едва сега Стефан разбра какъв е бил онзи удар, който го бе преметнал в пропастта. Намери сили да изкриви устни в нещо като усмивка и да целуне кожената торба — на нея той дължеше, че го бе спасила от теллията куршум… Но иначе — нищо; нито трошица даже, колкото да се рече, че е сложил нещо в стомаха си…

Тези занимания му отнеха доста време, може би цял час. Стефан нямаше часовник, но прецени за времето от промяната на светлината. Малко, но все пак просветля и това даде отговор на предишния му въпрос: беше сутрин, а не вечер. От тук пък дойде отговор и на един незададен въпрос: в несвяст или в сън той бе изкарал на дъното на пропастта цяла една нощ!…

Изчака да се развидели още малко, като напъваше слуха си до крайност. Не чу никакъв глас — нито на български, нито на турски. И да имаше още въстаници и войска, те трябва да бяха дявол знае къде на запад към Кипилово и Стара река361. Значи, вече можеше да помисли за спасението си.

Като си помагаше с ръце, Стефан стана, но веднага се повали отново — левият му крак не го държеше. Погледна го. От плата на навущата, създал му толкова пакости, нямаше и следа, кракът бе само в един мръсносив („бившобял“, нарече го Стефан) чорап с толкова големи дупки на петата и пръстите, че само с въображение можеше да се нарече още чорап… „Измръзнал е! — помисли младият човек. — Цялата нощ е изкарал така гол в снега и леда и…“ Беше чувал, че в такива случаи е добре да се разтрие измръзналото. Опита се да го направи с парцалите на ямурлука, но никаква промяна не постигна. „Нищо — окуражи се момъкът. — Като повървя, ще се затопли от само себе си.“

Да повърви, но къде сред тези почти отвесни урви? Опита се да изкачи лявата, но надали преодоля и един човешки бой и се срина отново на дъното — как се катери човек без сила в мишците и на един крак? Щом стигна до тази мисъл, той отчупи един клон, за да се подпира криво-ляво на него и — куцук-куцук! — тръгна по дължината на дъното на пропастта. Случва се и късмет в нещастието! Отправил се бе напосоки, пък се оказа, че е „хванал“ верния път — след около двеста крачки (те му отнеха повече от час) Стефан се озова на открито. Нещо повече — тук видя, че нощес облаците са се поразкъсали (навярно затуй е бил дяволският студ!) и слънцето, червено и сякаш също мръзнещо, надничаше от пролуките.

Стефан приседна, пътят по дъното на бездната му бе отнел малкото силици. И се замисли: какво, за Бога, следваше да направи нататък? Споменът за току-що извървения път в теснината му подсказа първото решение — трябваше да избие из главата си всяка мисъл да настигне дружината. Второто дойде като последица на първото — единствената му възможност беше да удари на юг с надежда да се докопа до Сливен, до спасението.

Когато понадви умората си, той прецени по слънцето накъде беше юг и пое нататък. „Пое“ е доста силно казано — той изкуцука стотина крачки (левия си крак усещаше като чукан, дори не можеше да се подпира на него) и този път не седна, а се просна по гръб, за да събере душата си. Тогава отново го сви стомахът; не му пригладня, а гладът именно го сви, преви го на две. Стефан разчисти снега от един близък храст и със стръв, каквато не бе допущал за себе си, започна да къса от зелените листенца и да ги тика в устата си или още по-точно — през устата направо в гърлото. Навярно не бе улучил подходящо растение, понеже почти веднага болките се удвоиха и той повърна; повърна несдъвканите листа и заедно с тях някаква жълтеникава течност — откъде ли пък се бе взела тя?

Стефан отново изчака да се поуспокои и тъй като захвана да го мъчи и жажда, „наяде“ се със сняг. Вече не се опитваше да върви, а направо залази: на лакти и на дясно коляно, а левият му крак се влачеше някъде по-назад. Умори се така, че му идеше да умре, но призова на помощ цялата си воля („силдаровския инат“, щеше да казва по-късно) и се влачеше — по-скоро като пребито куче, отколкото като червей. Затъпя напълно, престана и да мисли — всичко, което в изтощеното му тяло още можеше да се нарече „сила“, той го превръщаше в движение. Първо левият лакът напред. После дясното коляно. След него десният лакът. Усилие — и тялото, а заедно с него и неподвижния крак отзад, се примъкваше една крачка на юг. Пак левият лакът… И все така, и все така — движение, а не размисъл. И слава на Бога Саваота, че му просветля умът поне за едно — че подир пладне слънцето идваше вече отдясно, а не отляво. Иначе може би щеше да открие собствената си диря…

И още два проблясъка има̀ разсъдъкът му — почти по едно и също време, но два. Когато разбра, че вече няма сили да изнесе дори и само левия си лакът, в далечината му се мярна едно очертание, което му се видя странно познато. Боже мой, нима е Българка362? Ами че то е… Ами че то е на две крачки от Сливен!…

Стефан си даде сметка — и това беше второто му прозрение! — че нямаше сили за тези „две крачки“: всъщност три-четири часа здраво мъжко ходене. Тогава му дойде на ум да накъса клончета и да си направи нещо като полуколиба — поне от малко-малко да се запази от студа. Провря се по корем под клончетата и сякаш не заспа, а умря…

Събуди се, когато слънцето отдавна беше на небето и грееше, но не топлеше. Вече имаше опит: похапна сняг и се повлече на лакти и коляно напред. Съзнателно избягваше да мисли, ала му стигна умът поне за едно — да не се катери по стръмната Българка, а да я избиколи отляво. Пълзя, пълзя, безкрайно дълго пълзя и нейде около залез слънце сърцето му внезапно възликува — откъм дясната си ръка видя особените, не приличащи на нищо друго очертания на Кара-кютук… Ами че то трябвало още едно усилие, света Богородице!… Едно усилие и малко наляво, за да излезе при Мочурите, пък от там на един хвърлей място е долапът на дядо му!… Откритието му даде отдавна несещан прилив на сили. Но това бяха сили на човек с измръзнал крак и с празен от цели дни стомах!

Тъй или иначе по сумрак Стефан се докопа до пътеката, която се виеше успоредно с Новоселската река. Стигна му разумът да използува нанадолнището. Сгъна тялото си като джобно ножче и се търкулна по стръмнината, като от време на време си помагаше с ръце, колкото да се оттласка от шубраците. Дали се търкаля така час или два, той никога не разбра. Ала почти по тъмно беше пред познатата врата на долапа.

Позната, но заключена! Трябваше да го очаква — в тези смутни времена дядо му сигур бе предпочел малко по-голямата сигурност на Кафтанджийската махала. Но вече нищо не можеше да спре Стефан. Макар и на един крак, той изби вратата на долапа и пльосна вътре — изпита такова блаженство, сякаш Свети Петър бе отворил за него портите на рая. И топло, топло… Нямаше ги тук нито заледените локви под дебелата могила, нито преспите, навеяни една подир друга като войници, нито изцъклените звезди на тази майска зима. Боже, каква благодат, наистина!

Като поуспокои дъха си, Стефан напрегна ум, за да си спомни шкафчето, в което дядо му Бяно пазеше храната си. Провървя му, но само наполовина — всичко на всичко имаше торбичка брашно и гаванка сирене. Каква радост, всемогъщи Боже: истинско брашно и истинско сирене!… Момъкът се усети така възроден, че намери сили да надмогне желанието си тозчас да налапа брашното и да нагъне сиренето. Но не помисли и за готвене. Само насипа брашно върху сиренето, наля отгоре вода от спряната бара и забърка някаква каша, която вероятно нямаше име. Но него името не го интересуваше. Легна до гаванката и захвана с две шепи да тъпче каша в устата си. Какъв вкус имаше тя? — Той не успя да го определи. Но затова пък до края на живота си повтаряше, че нивга друг път не е ял по-вкусна гозба… Такава, че не би я сменил и за царска трапеза.

Щом позасити глада си, сякаш и мозъкът му се избистри. Даде си сметка, че онова, от което се нуждаеше сега, беше топлина — много, много топлина, за да прогони целия студ, насъбран в снагата му. И този път му провървя. Кибритът на дядо Бяно беше на мястото си, а в баджата съчките бяха наредени по такъв начин, че чакаха само едно пламъче. Стефан запали огъня, а после хвърли върху него всичките дърва, приготвени навярно от дядо му за седмица напред. Стана чудо, че коминът пое цялата тази огнена стихия и не допусна пожар. А когато блажената топлина изпълни одаята, Стефан протегна напред ръце и крака. Колко мина така? Минута или час? Младият човек не можа да прецени — изведнъж той чу от собственото му гърло да се откъсва вой, на какъвто никакъв вълк-единак не би могъл да съперничи в лунна зимна вечер; не човешки глас бе това, а неудържим рев на вол, който е разбрал за какво са го вкарали в салханата.

Едва сетне усети и болката. Тя беше все в този проклет ляв крак, който вече два дни бе безчувствен като чукан. Ужасна болка, която не можеше да се сравни с нищо, преживяно от Стефан през краткия му живот. Почти обезумял от нечовешкото страдание, с няколко криви рипания се озова навън и навря болезнения крак в преспата, навеяна до стената на долапа. Странно, но болката сякаш се пресече и изчезна за по-малко време, отколкото бе нужно да се прочете „Отче наш“.

Момъкът остана така, докато кракът възвърна предишната си безчувственост. Няколко пъти премести поглед от небето, където бяха затрепкали първите звезди, към открехнатата врата на долапа, през която надничаха езиците на огъня. И внезапно за самия себе си се разрида неудържимо.

Много странно: Стефан не плачеше нито за преживения кошмар (той тъй или иначе бе вече зад гърба му), нито за крака, който сякаш бе станал част от снега на майската зима — плачеше, загдето се бе спасил и не беше сред другарите си, за да загине заедно с тях под зеленото знаме така, както бе дал клетва на Куш-бунар…

9.

Загубваха се и пак се намираха. Разпиляваха се и пак се събираха. Преброяваха се и пак се оказваха в неизвестност.

Никой нямаше точна статистика (така се казваше тогава) колко са убити, колко са се загубили и колко, уплашени, са побягнали. Тъй или иначе на Кална Усоя нощуваха Стоил, Иларион и още само единадесет момчета. Нощуваха ли? Не, мокри до кости, те прекараха нощта в зъзнене и в подскачане от крак на крак, а сякаш за подигравка околовръст по хълмовете весело виеха езици огньовете на потерите.

— Нищо — казваше при тази гледка войводата, — нека да им е топло на поганците. Така сънят по-лесно ще натежи на очите им.

Разбираше занаята си този човек, натрупал бе опит в стрелби и преследвания не от страниците на дебели книги. Вечерта от огньовете се чуваха зурли и дайрета, към полунощ всичко се укроти, а когато пламъците се снижиха и се превърнаха в жълти петна, Стоил каза:

— Сега е наш ред. Заспали са и стражите им, та няма кой да хвърля дърва в огъня. Вървете един след друг и като вълци стъпвайте в следата на предния. Аз ще бъда пръв и ще дебна да не настъпя суха съчка…

И така ги изведе от капана. Какви ли хитрости не приложи след това! Крачиха заднешком, за да оставят обратни дири, газиха в поточета, влачиха перести клони връз стъпките си — уви, нищо не помагаше: турците дори и да загубваха за час или два дирите им, после издайническият сняг отново им ги показваше. Било, щото било, когато мразовитото слънце надникна между облаците и огря планината, остатъкът от четата бе на Демир капия. Точно тринадесет души, колкото бяха и на Кална усоя — нито един не се бе загубил по време на безпримерното нощно бягство.

— Ще се скрием тук — реши войводата. — Пътят е отъпкан от друмници накъм Елена, наоколо има шубраци и повалени дървета — да се надеем на Бога, че ще останем незабелязани от потерите.

Наистина една потеря мина и не ги забеляза; не я разпознаха, разбира се, но тя бе потерята на Осман, новия бьолюкбашия на Сливен. Да не беше мъчителният глад и да им удържаха нервите, може би изобщо да сполучеха да изкарат тук деня и „да пратят за зелен хайвер“ потерите. Но когато се зададе от юг втората башибозушка паплач, именно нервите не устояха. И то не на друг, а на Иларион Драгостинов. Той имаше добро укритие зад едно повалено от бурите дърво, но при вида на потерята кой знае защо му скимна, че зад съседното ще стане по-незабележим. И когато най не му беше времето, метна се от едното към другото. Видяха го и някой изкрещя:

— Урун, комиталар бурда-дър!…363

Руско Жейнов, който, обезумял от страх за своя любимец, с широко отворени очи следеше всичко, зърна как поне десетина пушки извърнаха черните си дула към главния апостол. Забравил всичко, включително и предвечния инстинкт за спасение на живота си, Руско не прибяга, а сякаш прелетя във въздуха, за да закрие Иларион с тялото си. Все за да отвлече вниманието на турците, малко по-нагоре, близо до пътечката, която се отклоняваше към извора на Камчия, Стефан Серткостов се изправи в целия си великански ръст и дръзко развя над главата си знамето с лъва и короната.

Всичко се оказа напразно. Руско закъсня със скока си и двете тела тупнаха едно подир друго — мъртви още по време на летежа им, всяко с по една дузина куршуми в себе си. Отдолу, ще речеш, прострян на една страна за сън, лежеше Иларион Драгостинов. А върху него, с ръка през гърдите му, сякаш го прегръщаше в смъртта, бе паднал Руско Жейнов.

Не ги остави сами в пътя към отвъдното и Стефан Серткостов. Също и той бе надупчен от безброй куршуми. Повали се по гръб, а върху него се надипли зеленият цвят на пряпореца. Знае ли някой по-достойна смърт за един знаменосец?

Също и още едно момче загина, Васил Кавлаков — то пък в отчаянието си се опита да замери предводителя на башибозуците с пушката си. А в нея имаше топка кал, не барут…

Стоил обаче не се поддаде на чувствата си. С тихо подсвирване той даде знак на останалите да се изтеглят надолу по стръмното към извора на река Азма дере. Не ги преследваха — с викове на дива радост турците останаха на Вратника да режат главите и да си делят дрехите и съдържанието от джобовете на загиналите. Осман бьолюкбаши, който междувременно се бе върнал с хората си, привлечен от гърмежите, взе за себе си само едно нещо от ягмата, но то му се видя най-представителното от всичко — сабята на Илариона.

… За да заличи следите, Стоил заповяда оцелелите половин час да газят ледената вода по самата среда на Азма дере. Когато най-сетне излязоха и налягаха, капнали от глад и умора, на една поляна — влажна, но с вече разтопен сняг — те отново се преброиха. От цялата войска на Втори Сливенски революционен окръг бяха останали само шест души: войводата, Георги Дражев, Андон Кутев, Кондю Кавръков, Михаил Гаджалов и Васил Желчев. Тези бяха хората, които беряха душа, но още се надяваха да сразят петвековния тиранин…

10.

В дуварите и каменните стени на Жеравна отекна глас на телялин: всеки да мине на мегдана пред конака, да види главите и, ако познае някого, да каже. Буля Жейновица чу провлечения повик на телялина. Никой не й каза дума повече, но — сърце майчино! — някаква непреодолима сила не рече, а се разкрещя в нея: „И той е!…“ Насилваше се да си гледа своята къщна работа, но не й спореше. Все този вик извътре й пречеше ли, пречеше: „И той е, маминият!…“

Нейде около пладне на портата на Жейно Литаш се похлопа. Децата припнаха да отворят, но майката ги напъди и за всеки случай ги заключи в одаята. Отиде сама и свали джугата. Всичко бе очаквала да види пред вратата, но не и тези тримата — най-първите от първенците на Жеравна. Стояха те един до друг — най в ляво Димитраки бей, после поп Руско Георгев, и от другата страна чорбаджи Божил Глуханека — премятаха се от крак на крак, а погледите им — забити между кундурите. Минута време никой не проговори, „Добър ден“ дори не си казаха.

— И той, нали? — произнесе най-сетне жената.

— И той — намери сили да каже поп Руско; нали бе свикнал с човешкото нещастие, та нему най-прилегна да съобщи страшната вест. И добави многозначително: — Само неговата глава е на жеравненец. Другите — един Господ и света Богородица знаят откъде са дошли в нашия Балкан, за да намерят гроба си.

Може би очакваха майката да се разциври и да завие като оплаквачка на погребение, ала не последва нищо подобно — явно, не бяха познавали жената на чобанина Жейно Литаш.

— Ще дадат ли катилите да го погребем по християнски? — простичко се осведоми тя и куражът й ги успокои.

— Не знаем още, Жейновице — отговори за тримата Божил Глуханека. — Изобщо никой не знае, невям и турците също. Сега друг е дертът им.

— И за този дерт сме дошли при тебе — добави Димитраки бей, може би не най-богатият, но положително най-влиятелният българин в Жеравна.

— При мене? — изненада се жената. — Че какво имам аз общо с дертовете на гаджалите? Не ми ли стига, че са докарали главата на моя Руско?

Димитраки й обясни. Турците искали да разберат дали има жеравненец между убитите бунтовници. И ако има — ще дадат огън на цялото село. Като се разбрало намерението им, когото изпитали, все отрекъл: не, нямало жеравненец между тези нещастници. Да, ала за зла слука субашата Али Чауш комай разпознал главата на Руско; е, не бил докрай сигурен, но все подмятал, подмятал.

— И ето, главатарят на потерята ни прати за тебе, Жейновице — завърши вместо него чорбаджи Божил. — Да застанеш пред сина си и да следят по лицето ти — той ли е, не е ли той?

— И цяла Жеравна те моли за спасение — добави поп Руско и без нужда се прекръсти. — Издадеш ли се, отиде селото. И виновни и… невинни…

— Невинни? — остро го погледна жената. — Кои са невинните, дядо попе? Може би онези, които със салтанати излязоха с четата, пък през нощта използуваха лапавицата и крадешком се промъкнаха при майките си?

Никой не посмя да й отговори. Вратовете отново се превиха надолу.

Също и Жейновица не се опита да разговаря повече с тях. И тъй, както беше по бозав шал на раменете и с чехли на краката, зашляпа пред тях към конака. Те тръгнаха в една редица зад нея.

С приближаването се дочу думкане на тъпан и провлечена свирня на зурла. Но когато четиримата се появиха откъм долния край, музиката млъкна от само себе си. Али Чауш се изстъпи напред. Обикновено смачкан и с провиснало дъно на потурите, сега той се държеше така, сякаш току-що бе надвил с двете си ръце цяла душманска царщина.

— Ела, жено! — заповяда бабаитски. — Ще ти покажа една глава, пък ти ще ми речеш правичката: на чии рамене е стояла до вчера.

Бяха общо три-четири върлини с окървавени глави на тях, но той я заведе право при втората.

— Гледай! — нареди строго.

Майката издигна поглед. И го позна веднага. Руско. Може би най-свидното от всичките й чеда. Сърцето й отначало се раздумка — аха-аха да се пръсне, — сетне почти напълно премаля, престана да се усеща.

Стоеше Жейновица така, а на мегдана — нито звук; пчела да бръмнеше не тук, а чак на Гумнища364, пак щеше да се чуе. Дълго, дълго стоя Жейновица така — външно изглеждаше, като че рови в паметта си за прилика, пък в душата си тя се сбогуваше със своя Руско. Най-сетне намери сили да извърне глава и отговори право в лицето на Али Чауш и на друг един турски големец до него, целия накачулен с пищови и ятагани.

— Никога не съм виждала този човек — каза тя и бавно пое към дома.

Никой не се опита да я спре.

За разлика от Жеравна, в Сливен нямаше нужда от никакво допитване — с едно-две изключения набучените около конака глави бяха все на познати момчета, тукашни. Като захванеш със сина на Серт Коста (именно главата на Стефан бяха докарали със знамето и я вдигнаха на кол до другите), та после Кръстю Кючуков, Георги Шопа, едного, дето го виждаха напоследък, а сега с хартийка между зъбите, Васил Кавлака и още сума ти глави — цяло огърлие на върлини около конака. Най-извратената украса, която може да измисли един човешки мозък. А вместо да потънат в земята от гледката, мюсюлманите от турските махали на Сливен ден и нощ свиреха и играеха край чудовищния гердан на конака. И разправяха хората, начело на цялата веселба неизменно стоял Хасан бей. И се чудеха: как не каталясвал този човек? Другите капвали и се сменяли, пък той не знаел умора и измислял все нови и нови зевзеклъци. Що за пъклена сила таеше иначе обикновеният пощаджия?

… Когато бастисванията, сечта и олелията позатихнаха, Бяно Абаджи реши, че нему, като старейшина на рода, подобава да навести хората си, да провери живи-здрави ли са и да ги окуражи, доколкото можеше.

Руска се държеше — същинска Силдаровка. Не питаше за сина си, не се оплакваше от самотата си365, не разпитваше за нищо и никого. Малко по-друг вятър вееше в дома на Боян и Райна в Дели Балта. Загубила и следа от самообладание, Райна четвърти ден не бе сложила залък в устата си, лежеше и ако не се заливаше в неудържим плач (който впрочем се предаваше също на Яна и Ангел), тя само виеше неистово и редеше нечленоразделни речи, от които се разбираше с мъка само едно — че искаше да й върнат детето. Също четвърти ден Боян не се бе качил на фабриката (тя и не работеше в тези размирни дни) и се мъчеше да утешава жена си, но без никакъв успех; само на два пъти бе повикал д-р Планински, който бе дал някакви прахчета на изтерзаната майка, та тя силом бе подремвала за някой и друг час. В тази тягостна обстановка Бяно се опита да внесе дух на разум и на примиреност пред онова, което се ръководеше от Всевишния, но Райна го нападна с такава стръв (нали, той бил подкрепил Стефан да става помощник-апостол и го убеждавал, че смъртта е нищо работа), а после пък така се заля в сълзи и молби за прошка, че старият човек използува първата възможност, за да се измъкне.

Беше намислил да прескочи и до Христови, на Трънка сина, но се отказа — мъчителният час у Боянови го бе не уморил, а направо изтощил. Затова пък му дойде на ум да навести Таша. „Тя, горката — казваше си, — сама жена с две деца на ръце, как ли е изкарала тези ужаси?!“ И докато още премисляше тези неща, краката му като от само себе си свърнаха покрай Нурул Кудус джамия и го въведоха в Мангърската махала.

Както и трябваше да се очаква, вратата беше заключена. Бяно Абаджи похлопа веднъж… после още веднъж… Никакъв отговор. Само по едно време му се стори, че долавя крадливи стъпки от другата страна на обкованата с желязо порта. И му дойде на ум да повика полугласно:

— Таша!… Таша!… Аз съм, момичето ми. Бяно Абаджи…

Щракна джуга, после се отмести и греда и вратата се открехна на няколко пръста. Той се показа срещу процепа, като повика на помощ най-благовидното изражение на лицето си — надяваше се то да бъде образец на спокойствие. Като се увери, че е сам, жената отвори, въведе го вътре и веднага пак захлопна портата зад гърба му. Бяно Абаджи забеляза, че тя държи пищов, но се въздържа, не каза нищо.

Таша го покани в одаята и двамата седнаха един срещу друг. Като следваше ролята си на миротворец и успокоител, старият човек се впусна да й обяснява как градът бавно-бавно се връщал към ежедневието си и как всичко това дължал не на друг, а на Хайдар бей. Толкова беше увлечен в красноречието си, че не забеляза как при споменаването на това име жената извърна глава, сякаш в момента нищо не я занимаваше извън ковьора с двата лебеда на стената.

— Кой, кой? — попита тя само.

— Хайдар бей, дъще. Той е спасителят на Сливен. — И се залови да й разказва в подробности как мютесарифът на три пъти лично заставал срещу освирепелите главорези и ги принуждавал да се приберат по домовете или по къшлите си, а после сполучил да кандърдиса търговците и занаятчиите да отворят дюкяните си, та градът напълно да се върне към обичайния си живот366.

Той се надяваше, че е успял в успокоителната си мисия и затова искрено се изненада, когато тя неочаквано произнесе:

— Страх ме е. — И повтори по-ясно: — Страх ме е, татко.

— Нали току-що ти обясних, че поразиите вече отминаха.

— А главите пред конака?

— Какво за главите пред конака?

— Не съм ги видяла с очите си, но там били също главите и на господин Драгостинов, и на другаря му Георги Тихов, и на Стефан Серткостов, и на… Разбираш ли, татко? Преди да изгърми първата пушка, тези хора ката ден се събираха тука. Криеха се, вярно. Но колкото и да се криеха, все някой от конашките шпиони може да ги е видял. И сетят ли се да потърсят приятелите им… — Тя се прекъсна изведнъж. — Ако се случи нещо с мене, ще имаш ли грижата за Иринка и Нойко, татко?

Той махна с ръка. Жестът означаваше: „Как може да ми задаваш такива въпроси? Не само аз — цял Сливен няма да ги остави…“

— Не е работата само до децата ти — каза гласно. — Грижата е най-напред за тебе. — Той изостави мнимото спокойствие и заговори вече почти заповеднически. — Няколко пъти съм те канил да се пренесеш у дома, Таша. Сега ще го кажа още веднъж. Пък ти, ако думата „татко“ не е била празна любезност за тебе, приеми го като бащино повеление.

— Не ме заплашвай — за пръв път днес по устните на жената се мярна нещо като бледа усмивка. — Щях да умра, ако не се бе сетил да ме приканиш отново.

— Значи, приемаш? — с нескрита радост попита старият човек.

Усмивката й стана с един пръст по-широка.

— Не, подчинявам се на бащината заповед. Още до довечера, ще събера най-нужното и нощес, когато ти е удобно, ще се пренеса тайничко у вас. Нали няма да се сърдиш, че ще взема и пищова?

Той не обърна внимание на последните й думи.

— За тайничкото не съм съгласен — поклати глава. — То ще е нещо като самопризнание. Напротив, ще те преместим ачик и посред бял ден. И ще хвърлим вината на зулумите, които хората в царска униформа извършиха в града.

— Нека бъде твоето — каза тя. — Вече се чувствувам под твоя покрив: каквото ти наредиш, това ще става.

— Вземи не само това-онова, а всичко, каквото ще ти е нужно. Все едно, че се местиш за цял живот. Колко време ще ти е потребно да се приготвиш?

— Да речем… Да речем до икиндия… Късно ли е, татко?

— Добре, до икиндия — съгласи се той. — Приготви се и ме чакай. Няма да чукам, а направо ще викам през портата. И ще доведа хора да помогнат за носенето.

— А ти? Какво ще правиш ти до тогава?

— Как какво? — вдигна белите стрехи на веждите си старецът. — Ще готвя, момиче. Ще готвя, и то как! Зер след толкоз години домът на Георги Силдаря отново ще се изпълни с челяд. Трябва да се стегна като за голям празник, ей!

Може и да беше послъгал, защото във времето до икиндия положително се бе отбивал и в конака. Това пролича, когато дойде да прибере жената и децата. Защото за хамали водеше не кого да е, а… четири яки заптиета.

— Поисках ги лично от Хайдар бей — обясни. — Благодарих му за добрината, що е извършил, но иначе му рекох право в очите, че когато в Сливен стават такива безобразия, аз не мога да оставя сама вдовица да стои беззащитна между тези четири стени. Ама да не мислиш, че толкоз се плашех от товара ти, дъще? Хич биля, щях да го награбя и на два пъти да го пренеса. Или да поискам ръка за помощ от Боян, Бял Димитър или другия Димитър, златаря. Но сега аз все едно че пратих телялин из града: нека всеки да чуе, че Таша Йосифова се мести у Бяно Абаджи, дип на властта не може много-много да разчита на закрила. Хайдар бей ме разбра и без аз да го моля, проводи заптиетата.

Тя не рече нищо. Само показа на заптиетата какви бохчи и сандъци да нарамят, удари ключовете на къщата и на дворната порта, пък улови двете си деца и тръгна към Кафтанджийската.

Тази беше първата нощ на Таша под покрива на Силдаровците.

11.

Беше една дълга, дълга трапеза — както стоеше при единия й край, другият сякаш се губеше в отсрещната страна на поляната. Тясна бяла покривка на сини квадрати. И върху нея… О, Боже мой, върху нея какво ли не: пържени пилета с вирнати нагоре копани, цели агнета, печени на шиш, кебапи — един, два, три, много кебапи, тави с ориз, сварен с агнешки дреболии и с какви ли не миризми, пържоли — не можеш да ги преброиш, пръхкави хлябове — още така топли, че миризмата им те упойва, баници, баклави, сливенски милини със златен загар отгоре, петмези — бял и черен, сладка, тиганици на камари, купички с мед… И Андон се нахвърля. Сякаш лази по средата на трапезата и всичко изчезва в гърлото му. Без ред: варено пиле, наръсено с червен пипер, след него цяла тава милина, после мед, пък после агнешки чейрек със запечена коричка отгоре…

— Какво сънуваш? — смушка го някой в гърба.

Андон отвори очи. Над него беше войводата.

— Какъв сън ти беше дошъл? — повтори войводата. — Мязаше на гладен пес, не на заспал човек.

— Свърших само пилетата и милините — каза момъкът с насилена усмивка. — Чакаха ме още агнета, купчини кюфтета, пържоли…

— Не ги яж без хляб — присмя му се Стоил. — Ще ти падне тежко на стомаха. — После нареди: — Вдигни хората. Гледам, всички се гърчат от глад. Кажи им, ще се спуснем към Бяла367. Там винаги се навъртат българи-овчари. Няма да ни оставят — ще вземем хляб, мляко, може и едно агне да купим. — В косматото лице устните му се разтеглиха. — Точно таквоз, като в съня ти…

Слязоха до Бяла, но не им провървя твърде. Спипаха само едно воловарче, взеха му хляба от торбата, но той им дойде само по хапка, колкото да раздразни стомасите.

— „Гладен не отбира, а каквото намира“ — мрачно повтори Стоил познатата поговорка. И накара воловарчето да стъкне огън, да забърка каша от ярмата за добитъка и да я запече, както може. Момчето, уплашено, се подчини, а те отдалече следяха как запича питата от ярма в жаравата. Не изтраяха и я взеха печена-недопечена, разчупиха я на шест равни части и за едно мигване я ометоха. Но нахранва ли те пита от зоб?

Георги Дражев, който носеше доста пари, даде едно бяло меджидие на момчето и го проводи в селото да им купи хляб. То се закле, че никому няма да рече думица за тях, но Стоил бе свикнал да бъде предпазлив, та докато то тичаше към селото, премести жалкия остатък от дружината си в един овраг откъм изток, като накара всички да се спотаят и само Михаил Гаджалов да следи за воловарчето.

Докато чакаха, Георги ямболлията намери няколко охлюва и поиска да накладе огън, за да ги изпече. Войводата му забрани: какво укритие ще е тяхното, каза, ако над него се вие пушек? Тогава Георги счупи охлювите и се опита да ги яде сурови. Андон отначало проследи движенията му със завист, но бързо-бързо отклони очи — да ти се доповръща от гледката на лигавите охлюви, които потекоха от устата на Дражев като сапунка.

— Предадени сме! — каза в това време стражът.

Налягаха до него на брега на оврага и видяха — воловарчето водеше на мястото на още незагасналия огън цяла тълпа въоръжени мъже. При тази нова опасност Стоил каза само „Хайде!“ и поведе хората си надолу, като следваше Беленската река. И след час-два пред нозете им се ширна голямото и богато село Терзобас.

— Каквото и да стане, от тук трябва да вземем хляб — смръщено реши войводата. — По-добре човек да загине от куршум, нежели от гладурия…

— Как го виждаш това, бай Стоиле? — попита младият Васил Желчев. — Даже и да няма потеря в селото, терзобаските гаджали ще ни изловят като пилци…

— Да не сме луди да се натикаме всички на вълка в устата? В селото ще слезе само един от нас. И то доброволец — нека да знае отнапред, че в Терзобас може и да успее, но може и да метне въжето на врата си. — Войводата ги изгледа поред. — Кой ще се престраши?

Няколко нестройни „аз“, „аз“, „аз“ бяха отговорът.

Ако беше само за хляб и за насищане, Андон Кутев може би щеше да остави избора на войводата. Но тези думи за доброволчеството и за въжето на врата го разпалиха. Ами че той нали аслъ̀ за това бе дошъл от Влашко: за саможертва и за смърт в името на Отечеството?

— Трябва да отида аз — каза. — В Терзобас мен ме знаят още откак с баща ми идвахме да заръчваме шаяци. Пък имам и сигурен човек, Енчо Иванов. Той е председател на комитета, беше и на събранието ни на Кешишликя. Изобщо за мен е по-малко опасно…

— Терзобаслии са сигурни люде с добра закваска — съгласи се Кондю Кавръков. — Комитетът там е основан от самия Дякон Левски. Пък преди него в селото е попувал не друг, а отец Харитон368. По-сигурна закалка от тази — здраве му речи!

— Добре, Андоне, върви ти — съгласи се Стоил. — Ще ти дам само едно напътствие. Знай и помни, че има нещо по-страшно от умирачката, и то е мъчението. Не оставяй да те мъчат нахалос. Недай Боже, ако те пипнат, издавай наред: и колцина сме, и къде сме се разделили, и…

— Не! — извика Андон. — Не искай това от мене, войводо. Предпочитам да ме нарежат на парчета, отколкото да стана втори Юда…

— Какъв ти Юда, глупчо — скара му се другият. — Броят ни те знаят от воловарчето. Пък като им кажеш къде сме сега, тук те няма да намерят и цървулите ни. Нали видя, бай ти Стоил не е вчерашен…

Не тръгна веднага, първо смени дрехите си с Кондю Кавръков — даде нему своята бунтовническа униформа, а навлече неговите потури, опаса пояса му и метна на раменете салтамарката. Остави, разбира се, и пушката, но револвера си пусна в дълбокия джоб на потурите. В този си вид избиколи селото откъм юг и влезе, като според силите си се правеше уж на безобиден.

Не беше трудно да намери „своя“ човек — Енчо Иванов беше един от по-първите хора на Терзобас и на средищния мегдан държеше нещо като бакалница с долепена до нея кръчма. Откри го, без дори да пита минувачите.

Андон влезе в кръчмата, поздрави стопанина и насядалите наоколо селяни и зае една празна масичка. Енчо приближи до него.

— Гладен съм — каза Андон. — Дай нещо за ядене.

— Нямам нищо готово — беше отговорът. — Ама ако почакаш, мога да ти забъркам няколко яйца с масло.

— Само гледай да са повечко и да станат по-бърже. — Момъкът успя незабелязано да смигне на стопанина. — Сетне ще поприказваме.

Макар и да отложи приказката за после, Енчо Иванов не се разтича да изпълни поръчката му.

— Откъде идваш? — попита го. — Изглеждаш изпосталял, все едно цяла неделя скиташ по кърищата…

Андон си каза, че тези въпроси не бяха случайни — опитен в съзаклятничеството, Енчо ги задаваше заради ушите на другите посетители.

— Ходих по колибите да разнасям вълна за тъкане. Чак до Заарско бях… Пък сутринта тръгнах и не взех хляб, та сега съм като вълк.

Този отговор очевидно задоволи Енчо, защото той без повече приказки излезе да приготви храната. За да не бие на очи, Андон се присъедини към селяните по другите маси, дори се намеси в разговора им. Вече очакваше да се появят яйцата, но вместо тях изведнъж в кръчмата нахлуха до двадесетина турци, всичките въоръжени с пушки или ятагани. А пред турците — Енчо. И го посочи с пръст:

— Ето, този е!…

Тогава един от турците го замери с пушката и извика:

— Теслим ол!…369

Андон изобщо не помисли за револвера в джоба си. Не защото видя безсмислието на всяка борба срещу толкова нападатели — просто от глад бе като обезумял, та не си спомни за оръжието. В това време турците се нахвърлиха върху него и едновременно вързваха ръцете му на гърба и го биеха кой където завари. А един завря лицето си в неговото и му се присмя:

— Намери и ти от кого да търсиш помощ. Ами че с тебе, ахмак с ахмак, стават вече трима, дето Енчо ни ги предава в ръцете…

По-късно се разбра, че турчинът е говорел истината. След битката при Харем бунар две момчета се бяха изгубили от дружината и след безброй мъки бяха стигнали до Терзобас с намерение да вземат храна и да стигнат Кортен, от където беше единият, Георги Колев. Енчо Иванов и тях издаде на турците…

Андон помоли за храна. Турците се оказаха по̀ хора от председателя на комитета, та му дадоха нещо да хапне. Ядеше момъкът, а злобата се надигаше в него — злоба и погнуса от грозното предателство. Прецени, че не може да продължава с лъжата за разнасянето по колибите на прежда — револверът, който намериха в джоба му, го издаваше. И затова като започнаха да го изпитват, той посочи с очи към бакалина:

— Аз съм от бунтовниците — каза. — И този, Енчо, е от нашите. Беше обещал да събере хора и да излезе при нас. Дойдох да ги прибера и да взема хляб, както и друг път ни е давал.

Каза го убедително и турците без много-много приказки вързаха и предателя и захванаха да го налагат с прикладите на пушките си. Не се стигна до голям бой — Енчо Иванов веднага развърза език и каза всичко, каквото знаеше. („Всичко и повече“, ще отбележи летописецът на събитията Д. Кукумявков.)

После завлякоха двамата в конака и започна същинският истиндак. Андон не забрави поръката на войводата, но му се видя презряно и низко да издайничествува като този гаден бакалин до него. И заключи уста. Но и турците си разбираха занаята: приложиха върху него всички адски способи за мъчение, които така добре владееха — като се започне с „обикновения“ бой до кръв и се стигне до вързване на камъни на детеродните органи… И се случи онова, което Стоил бе предвидил: момъкът не издържа и издаде мястото, където се бе разделил с дружината. Хайката, която изпратиха до там, се увери по следите от стъпки, че е казал истината, но Стоил и комитите сякаш бяха потънали в земята.

Тогава субашата на Терзобас издаде две разумни заповеди: Андон Кутев и „тази долна лисица“ Енчо да се отведат под силна стража в Сливен, а на всички околни села и на Осман бьолюкбаши да се извести да вдигнат башибозука, понеже прочутият Стоил е някъде тук, в околността.

Така и направиха.370

През целия път до Сливен Андон Кутев плака безутешно, като дете — не така си бе представял той личното си участие в битката против петвековния тиранин…

12.

Мустафа ага ги видя от горния пенджер на конака и никак, ама съвсем никак не му стана кеф. Защото дори за ум като неговия не беше трудно да се досети за какво идва такава неслучайно събрана двойка, поп Юрдан и Панайот Минков — баш папаза на Сливен и секретаря на християнската община. Всъщност неслучайното не бе толкова в длъжностите им, колкото в каращисването на двамата: единият буен, невъздържан и хаплив, другият умен за десетмина умни и с такава витийска уста, която навярно би излязла насреща и на шейх юл-исляма. Мюдюринът прокле късмета си, че анджък сега мютесарифът се бе измел нанякъде и нему, на Мустафа, оставаше стипчивото по вкус задължение да приеме двамата видни гяури. Каза си едно „аллах керим“371 поне затова, че ги съзря достатъчно навреме, да не го сварят неподготвен и да го шашардисат с приказките си. Тъй или иначе, когато му доложиха за идването на поп Юрдан и Минков челеби, той беше готов, поне външно — плоското му квадратно лице изразяваше самочувствие и високомерие, а очите над отпуснатите от ичкията торбички гледаха властно и — според възможностите на Мустафа — снизходително. Защо ли? — На тези мурафети го подсети старата мъдра поговорка: „Арър ол, молла оласън.“372

Двамата поздравиха почтително, но иначе още с първите думи не му спестиха една нападка: че са искали да говорят с Мехмед Хайдар бей, но, няма как, ще се задоволят и със заместника му; злоезичният поп Юрдан на това място не спести да подхвърли на български, че „като няма риба и ракът е риба“.

— Защо толкова искахте да говорите непременно с мютесарифа? — попита Мустафа ага. — Мигар той е единственият представител на властта в Сливен.

— Защото в близките дни той показа, че е повече от мютесариф — рече с уважение Панайот Минков. — Той е човек, а в последно време човеците комай понамаляха, мюдюр ефенди.

— Искаш да кажеш, че между правоверните в Сливен санким няма друг човек извън Хайдар бей?

— Надяваме се на противното, мюдюр ефенди — със същия уж равен, пък нараняващ глас каза секретарят на общината. — И затова не се върнахме от вратата, а помолихме ти да изслушаш молбата ни.

— А, за някаква молба ли било? — престорено ги поощри Мустафа. — За ваш хатър и две съм готов да изпълня.

— Тогаз да почнем от втората. Мигар нас, дето и двамата сме по-възрастни от тебе, ще ни държиш така прави като слуги, мюдюр ефенди? — остро го нападна поп Юрдан. Поп Юрдан, разбира се, кому прилягаше повече от нему да зашлеви такваз плесница. — Или вече се е свършило прочутото мюсюлманско гостоприемство, ефенди?

Четвъртитото лице на мюдюрина позаглади ръбовете си и стана по-скоро осмоъгълно; той си даде сметка, че като „го бе давал тежко“ (както думаха сливналии), се бе увлякъл и преиграл — във всички случаи Хайдар бей никога не би пропуснал да стори поне външно ихтибар на двамата видни гяури.

Той се разчевръсти, настани двамата гости на миндера, предложи им и кафе, но те отказаха.

— Тогаз предлагам да се върнем на молбите, ефендилер. И по-точно на първата, която се оказа втора.

Нея я изложи Панайот Минков. И Мустафа ага се поздрави за далновидността си — беше асъл онази, за която си бе помислил още като видя двамата да вървят тежко-тежко към конака. Казано накратко, те молеха за разрешение християнската община да прибере главите, що стърчаха около конака, и да ги погребе според тяхната си вяра. Мюдюринът ги изслуша, а междувременно си мислеше как точно да откаже. Че щеше да откаже, той си го знаеше отнапред; искаше обаче отказът да бъде такъв, че да клъвне по сърцата тези двамата пред него — да накаже единия за сербезлъка, другия — за голямата му уста. Трябва да бе мислил повече, отколкото си даваше сметка, защото поп Юрдан го върна — съвсем посвоему — към действителността:

— Да смятаме ли, ага, че в случая важи вашето „Сюкют икрардан гелир“?373

Мустафа ага се стресна, че чак подскочи:

— Напротив, папаз ефенди, напротив. Главите ще си останат там, където са.

— Кой го казва това? — попита невинно Панайот Минков. — Мюдюринът или човекът?

— Човекът, който е облечен с властта на мюдюрина — беше неочаквано сръчният като за Мустафа отговор. — И ще ви обясня защо, ефендилер. Това наоколо не са глави на какви да са престъпници. Не ги обвиняваме нито в убийство, нито в кражба, нито в изнасилване. Те са по-страшни от всичко туй, взето заедно, ефендилер. Това са девлет-душмани, хора, що са имали дързостта да вдигат ръка против падишаха, да му даде аллах да живее сто години. Разбирате ли ме, ефендилер? Главите са за показ и назидание на оногова, комуто и занапред ще скимне да последва примера на тези комити.

— Ако са убити с оръжие в ръка или в сражение, тогаз смъртта им е според закона — все така сговорчиво продължи Панайот Минков.

— Евет, точно така бяха убити, че дори и бунтовен байрак носеха — потри ръце мюдюринът. Но в следващия миг се подхлъзна по нанадолнището — ей така, от увлечение: — Ние изобщо действуваме само според закона, ефендилер.

Панайот Минков стана, взе от полицата на стената две подвързани с кожа книги и ги постави на масата пред Мустафа ага.

— Това са Коранът и Шериатът, мюдюр ефенди. С негово високоблагоговейнство те молим да намериш къде в тях пише, че главите на душманите трябва да се побиват на кол и да се излагат до разлагане на месата. — И добави насмешливо: — Потърси спокойно, мюдюр ефенди, ние с поп Юрдан не бързаме, ще почакаме.

И в този момент Мустафа ага не удържа нервите си:

— Вън! — изкрещя той с цяло гърло. — Вън, утанмазалар374 вън или още сега ще ви уловя за вратовете и ще ви изхвърля през прозореца. И никой няма да ми каже „гък“ за това — стига ми само да повторя дързостните ви думи.

Двамата се изправиха на крака и без приказки тръгнаха към вратата. Когато беше хванал дръжката, поп Юрдан прехвърли през рамо:

— Като повтаряш думите ни, ага, не пропущай да споменеш, че именно ние, „неверниците“, се позовахме на Корана и Шериата…

И с тези думи излязоха.

Зад тях Мустафа ага изрече най-мръсната псувня, която в момента му дойде на ума.

Като дойде по никое време в харемлъка, Назифе, най-старата и най-опитната, помисли, че е почувствувал нужда от жена и избута към него дребничката, но млада и безумно похотлива Ергюл; онази, за която другите жени и Шабан евнуха подхвърляха, че не мислела за мъж само когато ходела по нужда или когато я гонело куче. Този път обаче врялата и кипяла Назифе сгреши. Хайдар бей само потупа отзад (потупа, а не погали) разгулната Ергюл и сякаш престана повече да я забелязва.

— Имах трудни дни, Назифе — каза мъжът и уморено попритвори очи. — И чувствувам такваз умора, сякаш пеша съм дошъл от Стамбул до тука.

Съобразителната Назифе ханъм го разбра — днес Хайдар нямаше нужда от близост на женска плът, а от душевен отдих и забрава на грижите. Тя направи знак, който Каймет и Ренгинар разбраха. Безшумно се оттеглиха зад златожълтата копринена завеса и след малко от там се разнесе сладостният глас на Ренгинар, като ловките пръсти на Каймет я съпровождаха върху струните на саза:

Хайдар изръкопляска; не си даде сметка, но този жест на благодарност и доволство той, мютесарифът, бе научил от онези, които за повечето правоверни още бяха рая, роби.

— Тешекюр едерим, Ренгинар. Тешекюр едерим, Каймет.376 Вашата песен беше като балсам за душата ми.

— Грижи ли имаш, господарю? — тихо попита старата Назифе. В отговор той сви многозначително рамене. — Нали с бунтовниците е свършено?

— Правоверните в Сливен вършат повече поразии от комитите в Балкана — каза той неопределено. После въздъхна: — А занапред ни чакат още по-големи кахъри…

— Да не е верен слухът, че голяма войска ще дойде през Дунава?

— Задала се е голяма войска, Назифе, но не от север, а от юг. Получих хабер — Шевкет паша идва насам начело на огромна сила.

— И това те плаши, господарю?

— Познавам Шевкет — каза той. — Ако събереш проклетията на всички онези, които преди два дни клаха старци, жени и деца по улиците, пак няма да… — Не завърши и махна с ръка. — Благодаря ви, жени. Душевна отмора потърсих, душевна отмора ми дадохте. Благодаря ви.

И с тези думи излезе от харема.

Но бе сгрешил — душевната отмора съвсем скоро щеше да се окаже краткотрайна. Въпреки напредналия час в конака го чакаше Мустафа ага; изглеждаше трезвен като за този час и това само по себе си предвещаваше нови дертове.

— Говори изкъсо, мюдюр ефенди — подкани го.

Мустафа ага му разказа за посещението на поп Юрдан и Панайот Минков. Ако изключим това, дето Минков го направи за смях с Корана и Шериата, той в общи линии предаде вярно разговора.

— Може би са прави — каза замислено Мехмед Хайдар бей. — Да мине тъдява някой чужд вестникарин и да види главите, ще ни изстреля като с топ през девет планини в десета.

— Когато Турция държеше в юмрук Европата, хич не й пукаше от разните вестникари, бей — изсумтя мюдюринът.

— Там е работата, че колелото се е обърнало, Мустафа ага. Сега Европата ни държи нас в юмрука си. И трябва да си го признаем, иначе… иначе толкоз по-зле за нас. — Той повдигна рамене. — Пък и докога ще държим тези глави, ага? Вече вонят, ще напълнят града с болести. И най-напред нас, конака. Ако слушаш мене, дай им ги и нека правят с тях, каквото си искат.

— Това — не! — с непозната до днес твърдост възрази мюдюринът. — Това — не, или още тозчас напускам поста си.

В първия момент Хайдар бей се изкуши да се възползува от внезапната решителност на агата — нему отдавна бе дотегнало да има за мюдюрин глупак и пияница като Мустафа. После обаче си спомни за наближаващото посещение на зловещия Шевкет паша и как едно сегашно уволнение можеше да се изтълкува тогава. Затова си придаде вид на незаинтересуван и се задоволи да махне с ръка:

— Тогаз ги закопай където искаш. Вземи две-три сигурни заптиета, събери главите нощес и…

Така и стана. Главите бяха махнати, но ги закопаха без опело под едно бунище на края на града. И там останаха чак до началото на декември, когато дипломатите на западните сили настояха да бъдат предадени на християнската църква.

Тогава едва ги погребаха според обичая, но вече не личеше кой череп на кого от бунтовниците е.

13.

Ако златната рибка от приказките го попиташе за най-голямото му желание, той без колебание би отговорил: да умре! Именно да умре — това беше едничкото, което Стоил искаше. Не заради глада, дето го мъчеше не по-малко от другите. Не и заради ранената ръка, която пламтеше от зараза и навярно под парцалената превръзка бе захванала да гние. Стоил желаеше смъртта, защото великата цел на живота му се бе провалила — тръгнал бе да предвожда българска войска във война за „свобода или смърт“, а тази война изобщо не се състоя, превърна се в едно непрекъснато бягство и унищожение на най-добрите синове на народа. И то не унищожение в славна битка, а както се унищожава преследвано стадо елени: вървят по дирите им и — бум! — тук падне един, нататък — бум! — още един… и докато погледнеш — стадото вече не може да се нарече стадо, а само няколко подивели от страх и глад животни, които, обречени, чакат своя ред да получат куршум в сърцето и да зарият с крака във влажната пръст.

Но щом беше така, защо Стоил сам не потърсеше смъртта? Защо не стореше най-простото: да налапа цевта на вярната си кринка и да дръпне тетика? — Обяснението беше само едно: той беше войвода! Да, Стоил беше войвода и знаеше, че дори още само един-едничък човек да беше под заповедите му, той отговаряше за него и нямаше право да потърси спасение лично за себе си — нито спасение в бягство, нито спасение в смъртта. Да бъдеш войвода беше чест, но и дълг. И Стоил безропотно носеше тежкия кръст на своя дълг.

Макар в далечината да се мержелееше собствената му Голгота…

Като видяха, че на уговорената среща иде не Андон, а потеря башибозук, Стоил и четирите момчета, които му оставаха, се спуснаха по на юг. Над Алобас377 намериха подходящо място — сушина под естествен заслон — и пренощуваха. Станаха още по тъмно и войводата ги накара да нагазят в Тунджа, за да заличат следите си. Час ли вървяха така, два ли, никой не разбра. И след един завой на реката под Икисчий378 им се видя подходящо кътче като за дълга почивка. Имаше тук избуяла ръж, за да намерят укритие в нея, а съвсем наблизо и буйна чешма — ако нямаха храна, поне да не страдат от жажда. Не знаеха, че се казва Сътма чешма379, а и не подозираха, че с участта си ще запишат името й в историята.

Лежаха в ръжта и почти не говореха: за говорене се искаха сили, пък те пестяха всяка останала им силица. Някои се опитваха да залъжат стомасите си с ръж, но напразно — имаше вече оформени класове, ала с още празни зърна, неналяти. А съдбата междувременно вече крачеше към тях от Икисчий и Бинкос. Не го подозираха, защото, капнали от умора, не бяха забелязали как едно турче-биловарче бе видяло дирята им от реката до нивата и бе побързало да вдигне потерите в двете села. Но и да го подозираха, надали щяха да предприемат нещо — доколкото още имаха възможности, то бе само за едно: да посрещнат смъртта.

Тъй се търкаляха в ръжта, когато ненадейно ги сепна глас:

— Предайте се!… Заградени сте отвсякъде!…

Стоил се подпря на здравата си ръка и се понадигна. Гласът не лъжеше — наистина над ръжта около тях се червенееше пръстен от фесове. Стоил не ги брои, но на око прецени, че са поне двеста…

— Предайте се или ще ви избием!… — продължи онзи, който се бе провикнал и преди малко.

Момчетата за последен път се оживиха и приканиха войводата да станат и да отговорят със стрелба. Знаеха, че могат да разчитат само на револверите си, а в тях имаха само по два-три патрона.

— Но поне ще пратим неколцина при аллаха им — каза Михаил Гаджалов.

— И ще измрем като мъже — добави Кондю, — а не като овце на кланица.

Стоил поразмисли върху думите им и поклати косматата си глава:

— Недейте стреля. Ще се предадем. — И въздъхна. — Когато и самото време ни стане душманин какво можем стори?380

Те продължаваха да го молят, настояваха да загинат в бой, ала войводата държеше на своето: защо да се погубват мърцина, казваше, ако се предадат, може и да запазят животеца си. Дори и да ги заточат в Диарбекир — млади са, може да доживеят да видят отново своите и Сините камъни горе…

С такива и подобни думи им наложи волята си и на свой ред се провикна към обкръжителите:

— Аз съм Стоил войвода. — При това име ръжта зашумя — тръпка бе преминала по потерите. — Кой е най-главен от вас? Ако ще говоря, искам с него да е.

Откъм реката се обади друг глас, различен от предишния:

— Най-главен съм аз, Осман бьолюкбаши. Какво има, Стоил паша?

— Щом си бьолюкбаши, изправи се и говори като мъж.

Осман намери кураж и се надигна над ръжта. Стана на крака и Стоил.

— Така де — каза на бьолюкбашията, — истинските мъже знаят да се стрелят, но знаят и честно да разговарят.

— Какво ще разговаряме, когато сме ви хванали като във вълчи капан?

— Хванали ли сте ни или не, туй още не се знае. Приканваш ни да се предадем. Искам от тебе честна мъжка дума: ако ви послушаме и се предадем, ще се отнасяте ли с нас почтено, като войник към пленника си? И в Сливен ще ни дадете ли възможност пред законен съд и пред народа да разкажем защо оставихме жени и бащини огнища, за да хванем пушките?

— Обещавам — заяви тържествено бьолюкбашията. — Предадете ли си силяха до последната джобна чекийка, ще ви нахраним и ще ви отведем като пленници във война.

— Съберете оръжието и го предайте, момчета — нареди на своите войводата. И сам разкопча силяхлъка…

Струпаха на едно място всичкото си оръжие и Васил Желчев, най-младият, го награби и го пренесе към мястото, където, подпрян на пушката си, стоеше Осман бьолюкбаши. Като се върна при своите, с него дойде и един турчин, който грижливо опипа джобовете и крачолите на потурите им. Не беше някой младок — като че бе превалил петдесетте, — но ходеше напето и изпъчено, пък и в лице си го биваше — русоляв и белолик, с леко чип нос и пълни устни.

— Защо ми се чини, че те познавам? — попита го Стоил.

Онзи се засмя. Бе жестока усмивка, без капчица сърдечност в нея.

— Наистина ме познаваш. Юксел бей от Козосмоде. Само че този Юксел не е онзи, Стоиле. Онзи беше долу и викаше „пес“, докато сегашният е отгоре. И помни, че има да ти го връща…

— Е, за връщането ще има да почакаш. Нали Осман бьолюкбаши даде дума…

Не успя да завърши. Едно „Ха бакълъм, чоджуклар!“381 извикано от същия този Осман, на чиято дума Стоил се позоваваше, накара стотиците башибозуци от потерите да припнат през ръжта и да се нахвърлят — може да имаше по двайсет души върху едного — на петимата безоръжни бунтовници. Едни ги вързваха, а други сипеха връз тях удари — с приклади, с юмруци, с тояги, кой с каквото и където завари. Биха ги още там, в ръжта, до съсипване, а после ги изритаха на голото място между Сътма чешма и реката.

— Ах, бай Стоиле — упрекна го Георги Дражев, — защо не ни даде да стреляме и да паднем като мъже? Тъй сега по-добре ли е?

Упрекът бе справедлив, но излишен — войводата вече сам бе разбрал, че бе извършил пагубна грешка: разчитал бе на честност и на войнишко достойнство в хора, които само по образ се числяха към човешкия род, а иначе по душа и разбирания бяха истински зверове. И горко, горко съжаляваше… И тогава разбра едно — трябваше да загине като военачалник и войвода, а не да остави да се гаврят с него тук и в Сливен. Както беше с вързани ръце, той се тръшна на земята, захвана да рита с крака и да вика:

— Вземете ми главата, кучета недни! Щом се отметнахте от думата си, нито крачка няма да помръдна от тука!…

Биха го и го мушкаха с ножовете си, но той още повече ги псуваше и ги дразнеше с хулните си думи.

Като видя, че няма да се справи с него (пък и другите четирима пленници не се държаха на краката си), Осман заповяда да докарат една талига от близкото село Икисчий. Не ги натовариха, а ги нахвърляха като чували в талигата. Ала Стоил продължаваше да не се предава — викаше, ругаеше, а по едно време се промуши между ритлите, та тялото му се провисна и задното колело мина през гърдите му.

— Вдигнете го и го вържете за колата — заповяда бьолюкбашията.

Един, ако не най-чевръст, то поне най-мераклия, изтича пръв да изпълни заповедта. И полумъртвият Стоил го позна — беше Руфи Сезгин, близнакът на Юксел.

— А, ти ли си! — подигра го само на пръсти от лицето му. — Ти, дето момиченцата…

Руфи Сезгин го удари с всички сили през устата с тепелика на пищова си. Стоил изплю връз него кръв и зъби, но продължи с предишната крива усмивка да му се надсмива:

— Ама ти си можел не само с децата бе, Руфи Сезгин!… Остави ме за малко, искам да разкажа на твоите…

Руфи кимна на брат си:

— Ела!… Тази уста много се разбъбри…

Юксел се притече, повали войводата по очи на земята и седна на гърба му. А Руфи Сезгин извади камата си и где режейки, где кълцайки, отряза главата на войводата. Хвана я за косите и я вдигна нависоко. Странно — не се чу нито един радостен възклик.382

Около залез слънце талигата с пленниците и тълпата башибозуци с главата на войводата, вдигната на висок до два човешки боя прът, наближи крайните къщи на Сливен. Там неочаквано бунтовниците се обърнаха към Осман бьолюкбаши с молба: нека да им разреши пеша, на собствените си крака да отидат до зандана. Осман помисли, помисли, пък се съгласи; каза си, че даже по-голяма чест ще е за него, ако води здрави и прави комити, а не няколко разкашкани от лобут тела.

Като навлязоха в улиците на града, четиримата — мършави, накуцващи, с окървавени дрехи — се подредиха двама по двама и за голяма изненада на Осман и всички потераджии изведнъж издигнаха глас и запяха:

При тази песен занаятчиите от дюкяните и случайните минувачи спираха, едновременно с жалост и уважение изглеждаха тези живи трупове, които имаха дързостта да вървят с бунтовна песен на уста, и сваляха калпаци при преминаването им. Имаше дори и турци, които също им се покланяха…384

1.

През тези дни, за които в бъдеще сливналии неизменно щяха да прибавят „паметни“, Бяно Абаджи остана в града, макар другите бараджии и тепавичари отдавна да бяха излезли нагоре по долапите си. Две коренно противоположни причини го задържаха тук: неизвестната съдба на внука Стефан, страхът за когото караше сърцето му да се вледенява, и радостта за новите обитатели на старата Силдаровска къща. Тези противоречиви чувства определяха и поведението му. Бяно ден и нощ чакаше вест за участта на Стефан, но я чакаше някак си наготово, тя да дойде при него, не обикаляше като останалите сливналии в неговото положение да я гони, подпитвайки в конака, по ханищата и кафенетата; с изключение на времето по вечерня, когато отиваше да се помоли и да запали свещ в „Свети Димитър“ за живота на внука, той почти не прекрачваше дворната порта. Ако се съдеше по това, че почти непрекъснато прекарваше в собичката, която бе запазил за себе си, можеше да се помисли, че той ден и нощ кърши пръсти и пали лула след лула. Истината обаче не беше точно такава. Наред с тревогата в самотните си часове той се отдаваше напълно и на насладата да слуша шетнята на Таша и на двете й дечица, да наблюдава през джамчето на прозореца си все още малко притеснените („като на гости“) игри на Иринка и Нойко по двора или в „неговата“, на Бяно, леха със сини и розови зюмбюли: след като дълги, дълги години тук бе само сграда — темели, стени и покрив, — сега, с този прилив на млада и свежа кръв, постройката оживяваше пред очите му и се превръщаше отново в дом, стоплен от човешко присъствие и човешки дъх. Сам и след дълъг размисъл бе избрал своето поведение. Три пъти на ден сядаше при софрата с Таша и децата, но в останалата част на деня само сегиз-тогиз се присъединяваше към тях — смяташе, че така силом принуждаваше жената да поеме цялото домакинство в ръцете си, а малките, необременени от неговия надзор (както иначе биха могли да изтълкуват присъствието му), да престанат да се чувствуват като в чужда къща и да започнат да я приемат като своя. Дали сполучваше, той не знаеше, но поне такова беше неговото желание. И като че ли малко по малко успяваше: тъй като в срещите на трапезата, по хаета или на двора беше безкрайно сърдечен към тях, Таша и децата възприеха дългите му усамотения в собата като черта на неговия характер или на привичките му и постепенно започнаха да се отпущат, престанаха да разговарят помежду си шепнешком и дори не подозираха какъв балсам за душата му бяха техните бодри гласове и смехът на Иринка и Нойко, който с всеки час ставаше все по-звънлив и по-жизнерадостен.

Така живееше през „паметните“ дни Бяно, докато надеждата му най-сетне се сбъдна — вестта за Стефан наистина дойде сама при него. И се яви в образа на неговия другар по занаят Йордан Пенеолу — имаше долап на около двеста крачки по-надолу по Новоселската река; беше по-млад на години, но по-стар по занаят — когато на времето петдесетгодишният Бяно бе решил да се посвети на бараджийството, Йордан Пенеолу не само беше вече с име в занаята, но и му помогна при стягането на долапа, че и му прати първите мющерии.

Йордан имаше име на открит човек, но когато се здрависаха посред двора, съвсем непривично за него гледаше все настрана:

— Нося ти важен хабер, Бяно Абаджи — каза, когато седнаха на пейката до лехата със зюмбюлите. — От сина на Боян, Стефан.

Бяно първо премаля, после го улови за рамото и яко го разтърси:

— Говори по-бързо, човече! Жив и здрав ли е Стефан?

Йордан Пенеолу отмести поглед още по-настрана:

— Жив е, слава на Бога, Бяно Абаджи. Иначе… иначе не е хептен здрав. В тая зима по никое време…

— Какво? Говори де, какво? Да не е хванал тежка настинка?

— Настинка е хванал само кракът му. Ама лоша настинка, Бяно Абаджи, тъй ми се чини на мене. И не само на мене — същото го мисли и Стефан Ахладя, и Никола Хайверя. За доктор е работата, ще знаеш…

Сетне заразказва по-подробно. Никола Хайверя (неговата бара беше най-близо до Бяновата) снощи чул викове откъм долапа на Бяно Абаджи и проводил сина си да види що става и има ли нужда от помощ. Виковете били от Стефан: премръзнал му бил кракът, пък щом речел да го стопли, захващала страшна болка. Събрали се хората от горните долапи, но освен да нахранят по-добре момчето, друго не могли да помогнат. Защото ха̀ да затоплят болния крак, ха̀ захващали нечуваните страдания. И като поумували нощес, избрали него, Йордан, да слезе в града и да разкаже всичко от игла до конец на Бяно. И да го посъветва да прави, да струва, но да заведе доктор горе, на долапа.

— Няма ли да е по-лесно да заведем Стефан на доктор? — попита на това място старият човек, но другият поклати отрицателно глава:

— Няма колай и за туй, Бяно Абаджи. Левия си крак Стефан усеща като чужд: не само не може да стъпва, не може и да стои на него.

Старият човек поразмисли малко, пък се надигна. Извини се на госта, че няма да го посрещне според обичая и го изпрати само с една гореща благодарност, обади се на Таша и пое нагоре към Дели Балта. Смяташе, че ще завари там само Райна и по-малките деца, но се оказа — невероятно събитие! — че в къщи си беше и Боян; двамата, мъж и жена, не, баща и майка, седяха с превити рамена един до друг на миндера и почти не говореха, само от време на време разменяха по някоя жалостива въздишка. Като ги видя такива, почти онесвестени от страх, Бяно, който отначало бе с намерение да разкаже всичко без заобикалки, сега от съжаление към тях се насили да придаде бодрост на гласа си:

— Давайте мюждето, хора! — рече с насилена веселост. — Стефан, мушмурокът му с мушмурок, отървал ятагана и се укрива в моя долап на Барите…

Вместо да се разкрещи от радост, Райна изпищя неистово, сетне не заплака, а като че две чешми заизливаха водите си през очите й. Боян се удържа, само няколко пъти смени цвета на лицето си — от бял като памук до вишневочервен. И дори намери сили да попита:

— Как е той, тате? Казвай истината!

— Позамръзнал му е единият крак, ала иначе дори и хрема не е хванал — посмекчи удара Бяно Абаджи. И Райна се хвана на думите му:

— Света Богородице, нека само момчето ми да е живо, пък ако ще не единият, двата му крака да са премръзнали.

— Тъй де — по-смело настъпи старият човек. — То, да не говорим най-лошото, ама човек без крак бива, докато… Е, спомнете си ония нещастници, главите на които стърчаха около конака. Сравним ли болния крак с тяхното, наистина ще благодарим на Господа и на Светата Дева. И ще повторим старата мъдрост: „Ела зло, че без тебе по-зло“…

Райна предложи начаса да поемат нагоре към Барите, но Бяно я сряза: какво, да не искала по петите си да заведе там заптиетата или шпионите на конака? И макар да не му прилягаше много-много да командува, наложи си да хване всичко в ръце: според бащината му оценка Боян беше безценен за изпълнител, но му липсваше дарбата да води. Или както старият човек си бе казвал понякога: „Има хора, които мислят на едро, други — на дребно; Боян е от онези, които мислят на дребно.“ Той заповяда на Райна и на децата никому, даже на най-близкия съсед, да не споменават нито думичка за Стефан. А на сина си нареди да потърси някое магаре или муле от махалата, да насложи в дисагите храна, един кат дрехи и сякаш между другото спомена „и там едно-друго за превръзки“, да метне отгоре два-три пастафа аба и без бързане, и без криене да поеме нагоре към долапа.

— А ти, тате? — попита Боян.

— Ще дойда и аз. Може днес, а може и утре, ще видим. Ти ще останеш там, ще се погрижиш, щото можеш, за момчето, ала инак няма да мърдаш, ще ме чакаш. Ако трябва да се оправдаеш пред Саръиванов и Кювлиев, проводи Ангел да ги замотае нещо. Разбрахме ли се?

Бяха се разбрали. Бяно не изчака да види приготовлението на сина си (не го смяташе за нужно: той бе сигурен, че Боян ще се справи сам по-добре, отколкото ако би висил над главата му) и като каза още няколко ободрителни думи на Райна, излезе и пое бързешком надолу към Гюр чешма и Фърчиловата воденица. Не мина много време и вече седеше от другата страна на работната маса на доктор Начо Планински. Бяно не заговори веднага — просто не бе имал време да се подготви за този разговор, та не знаеше как да го подхване. И тогава му помогна сам Планински:

— Не ми се виждате болен, господин Силдаров — каза. — Изглеждате по-скоро смутен и объркан. Ако не ви познавах добре, щях да добавя: и малко уплашен.

Старият човек го погледна изненадан — така би погледнал всеки, на когото внезапно са надзърнали в най-скритите кътчета на душата. Той също познаваше лекарят отдавна, още от установяването му в Сливен, но не бяха общували особено, пък и физиономията на Планински не говореше за някаква извънмерна прозорливост: дребно лице, леко скулесто, с черна подстригана брада и подбръснати бузи; имаше къси вежди, които изглеждаха като проскубани, и може би поради тях очите навяваха мисъл за изражение на някаква постоянна тъга. Сега Бяно Абаджи си каза, че докато можеше да се спори дали тези тъмни очи са тъжни или не, нямаше никакво съмнение, че бяха проницателни и схватливи.

— Отгатнахте, докторе — отговори. И на свой ред запита: — Познавате ли внука ми, Стефан Боянов?

— Стефан познавам добре, но не ми се е похвалил, че е ваш внук.

Бяно се поколеба да отмине ласкателството, което се съдържаше в тези думи, но не щеше да се покаже глуповат и наивен.

— Не виждам що за хвалба ще е тази, но нейсе — да не сеем на дъното ряпа. Имаме да говорим за по-важни неща, докторе. — Той потърси погледа на Начо Планински. — Какво последно сте чували за Стефан? Доверете ми се спокойно — подкани го.

Другият явно грижливо претегли думите си:

— Общи приятели ми казваха, че може би е при Стоил войвода. Но и те не бяха сигурни, напоследък Стефан не е бил в Сливен. Значи, повече догадки, отколкото сведения.

— Не са догадки, а жива истина. Стефан действително се е присъединил към четата в Жеравна. — Кратко мълчание. — Дошъл съм за него, докторе. Той е болният, не аз — точно както прозряхте.

— Разкажете ми всичко подробно, господин Силдаров.

Бяно Абаджи му предаде всичко, каквото знаеше от Йордан Пенеолу. Предаде го с подробности, а не както на Боян и Райна. И завърши с въпроса дали д-р Планински би се наел да прегледа Стефан горе, на Барите. Вместо отговор лекарят мигом стана и се залови да наслагва разни инструменти и лекарства в чантата си.

— Благодаря за човещината, докторе — каза Бяно Абаджи. — Ала искам да съм честен с вас. Представяте ли си какво ще стане, ако се разбере, че сте лекували или дори само преглеждали човек, който с пушка в ръка е воювал против султана?

Над чантата си Начо Планински го изгледа с тъжните си очи.

— Лекарят, господин Силдаров, воюва не като убива вражеските войници, а като лекува своите.

Докторът беше слаб и възнисък. Като чу последните му думи, на Бяно се стори, че той буквално пред погледа му порасна с две педи.

— Но ти рискуваш не само занаята, но и кожата си, момче — каза му развълнувано, като, без да се усети, премина на „ти“.

Отговорът беше такъв, че лекарят се извиси още по-високо и съвсем заприлича на презимето си:

— Не повече от онези, които са воювали така, че сега се нуждаят от познанията и… ръката ми…

… По желание на д-р Планински докато траеше прегледът, бащата и дядото на Стефан чакаха отвън. Боян се разхождаше припряно надясно-наляво пред долапа, Бяно Абаджи запълваше мъчителното чакане с нервни всмуквания от любимата си лула. Не знаеха, колко време са чакали така, когато лекарят излезе при тях и внимателно затвори вратата зад себе си. Беше загрижен. И не криеше, че е загрижен.

— Искам да бъда откровен с вас — каза им. — Положението е по-лошо, отколкото предполагах. За голямо съжаление няма да се мине, без да играе скалпелът.

Те не знаеха какво значи това скалпел, но и не попитаха — интересуваше ги главното. И той им го разказа. Надявал се на някакво повърхностно измръзване: е, ще се поолющи кракът и ще му мине. Но пораженията били по-тежки и по-дълбоки; според лекаря тъканите в края на крака трябвало да се смятат за мъртви.

— И да се изрежат? — попита Бяно Абаджи.

— Нали това исках да кажа, като споменах за скалпела…

— А ако не се изрежат? — с посинели устни попита бащата.

— Гниенето ще продължи. И ще тръгне нагоре, заедно с всички отрови. Ще обхване целия крак, после тялото и… — Доктор Планински се опита да смекчи удара, като възропта против природата: — Трижди проклет да е този сняг! Каква участ само — да тръгнеш „за свобода или смърт юнашка“, а да те повали зима през май!…

— Остави това, докторе — рече Бяно. — Грехът е на свети Петър, а не на петлите, които са отмерили трите му отричания.385

Начо Планински го изгледа слисано — не беше очаквал един старец-бараджия да мисли и говори по този начин. Бяно погрешно изтълкува погледа му като въпрос и обясни думите си:

— Вината е на Стефан, а не на снега, докторе. Планината е закрилница за онзи, който познава всичките й променчивости и мъчнотии, но е смъртен враг за невежия. Например за такъв, който не умее да си върже навущата…

— Остави това, тате — каза Боян. — Станалото — станало. Да мислим за по-нататък. Важното е да спасим момчето… е — въздишка, — дори и с цената на премръзналия крак. Носите ли нужните инструменти, докторе?

— Как?! — сопна се д-р Планински. — Да не мислите, че ей сега…

Той им обясни. Наемал се с Божията помощ да извърши операцията (имал известен опит — в Букурещ на няколко пъти му възлагали да ампутира болни крайници), но нека баща и син Силдарови да не смятат, че това е като да се среже цирей. Първо — той заизрежда на пръсти, — нека си избият из главата мисълта, че такава сложна операция може да се извърши тука, на долапа; колкото за самата операция, толкова и за дългото лечение след това. Второ, след като пренесат болния в града, трябва да изчакат поне една седмица, в която лекарят ще следи състоянието на крака — постепенно мъртвите тъкани щели да почернеят и сами да посочат докъде ще се наложи да се реже. Трето, да се осигурят за операцията абсолютно чисто място и хора със здрави нерви, които да помагат.

— Няма да степенувам задачите по трудност — завърши лекарят. — Нито една не е лесна. Затуй нека мислим за тях в последователността им. Измислете как да се пренесе Стефан в града и къде да се настани. Не, не, не предлагайте двете си къщи. Градът е като в обсада. И шпионите на конака дебнат с четири очи дали не се укрива някъде ранен човек. Не ги подценявайте, господа, те няма да се заблудят, ако някой има рана от куршум или… премръзнал крак през май.

Скоро след това се разделиха. Боян остана на долапа да наглежда сина си, а баща му и д-р Планински поеха надолу край Новоселската река.

Докато влязоха в града, почти не проговориха.

2.

В целия си дълъг живот Бяно като че не помнеше друго такова шляене по улиците. Беше си поставил за цел да говори с Мехмед Хайдар бей, но да представи работата така, сякаш и срещата, и разговорът са напълно случайни. И затова той уж се помайваше насам-натам около конака и по чаршията, а всъщност дебнеше за мютесарифа. Цели два дни не му провървя. И когато вече бе започнал да се отчайва, неочаквано налетя на Хайдар бей край Аба пазар. Поздравиха се с взаимно уважение, което не беше престорено и беят покани с жест стария човек да приседнат до „Шадравана“ (или „Шадърфана“, както му викаха сливналии). А после му помогна и за подхващането на разговора:

— Нещо ми се виждаш угрижен, Бяно Абаджи…

Две нощи и два дни Бяно се бе готвил за този разговор. Не толкова какво да каже, а как да го каже: щеше да излъже, разбира се, но почитта му към бея го подтикваше да излъже по такъв начин, нека да го наречем прозрачен, че турчинът да разбере лъжата. И успя да го направи; разказът му, с който потвърди и обясни думата „угрижен“, звучеше приблизително така. Нали бил прибрал Таша Йосифова и децата й в къщи, трябвало да остане известно време, за да ги настани както трябва, та пратил на долапа внука си Стефан; той пък, толкова му стигал детският акъл, си измил краката в ледената вода и тъй нататък, и тъй нататък, та сега можело да се наложи и да се резне тук-там… Хайдар бей го изслуша съчувствено и оцени не лъжата, а смисъла на лъженето, та се престори да е повярвал, че е възможно човек да получи тежко измръзване, ако заспи с мокър и незавит крак.

— Лошото идва лесно, пък трудно си отива — кимна той отзивчиво. — Ескизаарският хекимин ли ще цери момчето? — Бяно потвърди. Нека припомним, че д-р Планински беше от Ески Заара, Стара Загора. — А къде?

— Не сме решили още, бей ефенди. Боян дърпа към тях, аз искам в къщи, че е по-нашироко… Ще оставим лекарят да реши.

— Помислете хубавичко, Бяно Абаджи. — Сега Хайдар бей изглеждаше по-угриженият от двамата. — Имам хабер, че заради смутовете в Балкана насам иде Шевкет паша с голяма войска. Не познавам лично пашата, но доста съм слушал за него. Има слава на жесток човек, Бяно Абаджи, дори правоверните настръхват, когато изговарят името му. Няма да се почудя, ако заповяда да се претърси всяка българска къща. И като види момък с измръзнал крак, кой знае аллах какви мисли може да породи в безмилостния му и вечно подозрителен мозък.

По-ясно от това внушение комай не можеше и да бъде. Бяно прекара още една безсънна нощ да прави и разваля разни кроежи, а на сутринта пое към Айше Хатун махала. Провървя му — намери Юмер ефенди в табакхането му, тъкмо щавеше кожи. И най-важното — беше сам.

Турчинът го посрещна с радост, която не можеше да бъде неискрена и лицемерна. Той мигом заряза опънатите кожи и прескочи до дома си зад дюкяна — колкото да смъкне миризмата от ръцете си, толкова и да предупреди жените да си скрият лицата. И след няколко минути двамата с госта седяха в беседката му на двора и шумно, както подобава, сърбаха кафетата си. Така стигнаха и до онова, което бе довело стария човек при табака от Айше Хатун махала.

За разлика от разговора с Хайдар бей, Бяно сега бе решил да говори съвсем „право куме в очи“: хем се страхуваше, че Юмер ефенди няма да притежава прозорливостта на мютесарифа, хем щеше да иска много по-голяма услуга от онова късичко „евет“, което бе очаквал от Мехмед Хайдар. Така и направи. Действително разказа всичко от край до край, като включително не скри участието на Стефан в бунтовната чета. И завърши с двете трудности, с които му се налагаше да се справи — да осигури място за операцията (за хора-помагачи не спомена, тогава още смяташе, че двамата с Боян ще свършат работата), както искаше д-р Планински, и зловещите предсказания, свързани с името на този Шевкет паша, които бе чул от мютесарифа.

Когато свърши, домакинът не отговори веднага. Извади тютюн и хартийки и сръчно си сви цигара, предложи и на Бяно, но той предпочете лулата си. Известно време двамата пушиха мълчаливо.

— Помня те откак бях дете, Бяно Силдар — заговори най-сетне турчинът. — Помня също така ясно, сякаш беше вчера, как преди десетина години вдигна цял мост на гърба си, за да спасиш един човешки живот.

— Защо отваряш приказка за тази стара работа, Юмер ефенди?

— Заради продължението. Не се стърпях тогава, Бяно Силдар, и те намерих в дома на дъщеря ти — искаше ми се ръка да ти целуна за стореното. И оня лаф за „остарял шербет“ помня от ясно по-ясно, дето бяхме тримата с делията папаз Юрдан. А една твоя дума се е запечатала буква по буква ей тука. — Юмер се почука по челото. — Тогаз ти рече така: „В нещастието няма турци, няма българи — има само човеци.“ Сега е мой ред да кажа същото, Бяно Силдар: в преголяма нужда си, а в нуждата и в нещастието… Е, разбираш, нали?

— Разбирам и ти благодаря. Но искам да го кажеш по-ясно, Юмер ефенди. Защото не те търся за поръчител, че да рискуваш само алтъните си. Ако речеш да услужиш, ще сложиш в залог главата си.

— По-голяма ли е опасността, отколкото да вдигнеш на раменете си един мост? Не мога да ти бъда равен в доброто, но поне се мъча да те приближа. — Турчинът сви рамене и показа с очи към къщата. — Тук, под този покрив, ще бъде лекуван внукът ти. Това е думата ми.

Бяно Абаджи му поблагодари с цялото си красноречие, на което беше способен след трите безсънни нощи зад гърба си. След това отвори дума за подробностите. Той си бе представял двамата с Боян да свалят как да е Стефан до Селището, пък от там я на кон, я с каручка да го доведат, където Юмер ще посочи. Домакинът обаче поклати отрицателно глава. Дали беше по-практичен или с по-бистър акъл, ала прие Бяновия план само до свалянето на болния до Селището.

— Нататък ще оставиш всичко на мене, Бяно Силдар. На мене и на кончето ми. Впрочем и на един кат мои дрехи, в които ще преоблечете още горе Стефан. Пък за да не помислиш, че се мъча да се правя на много загадъчен, ще ти кажа тъкмежа си за по-нататък. Няма да мина посред града, Бяно Силдар. Вярно, всички в Сливен ме познават и ще видят, че водя наш човек, правоверен. Ала аз мисля така: хайде да не дърпаме дявола за опашката. Затуй ще преведа по здрач Стефан все по Новоселската, сетне нагоре по Коруча, ще пресечем набързо Хаджи Хасан махала покрай Кон баня и ето ни тука.386

— А как ще идваме ние, добри човече? Аз? Синът? Доктор Планински? Няма ли да бие премного на очи…?

— Вие с Боян изведнъж ще захванете алъш-вериш с кожи. Нали знаеш, че аз не съм само табак, но и прекупвач? Ще ми носите кожи за продан, пък от дюкяна има протка към къщата. — Турчинът се изкиска. — Е, като не става пазарлъкът, ще си ги вземате обратно, за да ги донесете на друга цена следващия път.

— А хекиминът, Юмер ефенди? И той ли ще продава кожи?

— Не, той ще лекува сина Мюрсел. — Табакът се изсмя повторно. — Горкото момче, ще има да „боледува“ под ключ две-три недели…

Речено-сторено! Не бяха изпушили тютюна, когато Юмер ефенди повика една от дъщерите си, нарече я Емине. Беше се закрила, естествено, ала под диплите на фереджето й личаха напъпилите форми на настъпващото моминство. И като започнаха едни нареждания — същинска градушка: да се освободи собата до сайванта, да прибере Мюрсел от улицата и да го заключи, да пусне в махалата слух, че момчето е хванало някаква прилепчива болест…

— И каква стана тя, моята? — разпери ръце Бяно, когато малко по-късно си тръгваше. — „Ийлик яп, денизде ат; балък билмез-исе, Юмер биледжек-дър.“387 Кешки някога да ми бе минало през ума, че „Юмер биледжек-дър“, щях всяка седмица по един мост да вдигам…

… На другия ден Юмер ефенди се кълнеше, че не човек, а никакво живо същество не го е видяло, когато е пренесъл Стефан в дома си. А още следобед „хеким ефенди“ Планински започна да посещава внезапно заболелия Мюрсел. И сигурно беше нещо сериозно, защото като си тръгваше, лицето му изглеждаше все по-загрижено и по-загрижено.

Докато доктор Планински още изчакваше да види степента на пораженията, в Сливен пристигна Шевкет паша с войската си и с безчислен башибозук и това стана начало на събития, които няколко поколения щяха да спомнят с ужас. Нека обаче читателят позволи тук да проследим по-нататъшната участ на Стефан.

След поредния преглед на осмия ден след преместването му в Айше Хатун махала, на излизане д-р Планински се отби в табакхането на Юмер. А там освен Юмер ефенди „се случиха“ Бяно Абаджи и Боян Боянов.

— Лошо — каза лекарят, без да се опитва да скрие загрижеността си. — Кракът е мъртъв почти до прасеца. И утре ще го отрежа до под коляното.

— Защо? — сопнато попита Боян. — Излиза, че ще режете и здравото.

Непривично за него, лекарят избухна:

— А откъде ще взема мускули, за да закрия костта, драги? — Сетне сякаш се осъзна и промени тона: — Хайде да не се бъркаме един на друг в работата си, господин Боянов, съгласен ли сте? Аз няма да ви уча как се тъче сукното, обаче и вие… С една дума вярвайте ми, че каквото е по силите на човека и на медицинската наука, ще го приложа. — И натърти: — За доброто на Стефан ще го приложа, не… — Той не довърши. — Утре сутринта ще дойда и ще нося необходимото. Кой ще ми помага? Трябват ми поне двама души.

— Мигар двамата с Боян няма да се справим? — почуди се Бяно.

— За да припаднете по средата на операцията, че да се чудя кого да спасявам ли? Не, господин Силдаров. Никога не вземам за помощник роднина на болния. Зная от опит, че роднината не става за помощник.

— Доверете се на мене, ефендилер — неочаквано се намеси домакинът. — Сражавал съм се в Каръмската388 война, пред Севастопол съм се нагледал на рани и кърви, рязане на ръце и крака и прочие.

— Приемам — съгласи се доктор Планински. — Но ми трябва още един за упойката. Дали да не хванем Мюрсел…?

— Момчето не е за тази работа, курназ е само на думи — поклати глава Юмер ефенди. И попита: — Може ли да бъде жена? Или не бива?

— Бива, как да не бива. Стига да е куражлия. Защото онова, което ще става пред очите й, няма да е като разиграването на мечка по панаира.

— Тогаз ще вземем моята Емине. Уж крехко момиче, пък душата й е като от челик. И е сръчна. Стига да знае какво трябва да прави.

— Това остави на мене, ефенди. А вие, господа Силдарови, идете поговорете със Стефан. Обяснете му какво ще правя и защо ще го правя. Позовете се и на юначеството му, каквото искате му наговорете, но той трябва да бъде предупреден. А не да заспи и като се събуди, да се види неочаквано с един крак. Не е честно така…

… Тъй като в дома на Юмер ефенди нямаше маса, приспособиха една от дебели талпи, които жените измиха до бяло. Положиха на тях Стефан и му разкриха крака чак до горе. Д-р Планински извади нещо, направено от тел, което наподобяваше намордник за зло куче, и го напълни рехаво с тефтик.

— Това ще го напоя с една течност, името й е етер, и ще го сложа на устата ти, Стефане — обясни. — Като вдъхнеш няколко пъти и ще заспиш. А когато се събудиш, всичко ще бъде свършено. Болка изобщо няма да усетиш, тя ще дойде след това, докато заздравява раната.

— А аз какво ще правя? — попита куражлийски Емине.

— Първо, сега ще ми полееш да се измия два пъти с гореща вода. После обаче, когато Стефан заспи, ще стоиш до главата му с шишенцето етер в ръка. Ей това. Ще броиш нито бързо, нито бавно до двадесет и ще капваш по две-три капки етер върху тефтика. Само ако ти река „Етер!“, ще капваш малко повече и после пак по две-три капки. И това трябва да продължи без прекъсване до тогава, до когато аз не ти наредя да спреш. Разбра ли ме, момиче?

Тя потвърди, беше разбрала.

Лекарят запретна ръкави и се изми до лактите, бавно и грижливо. Изчака ръцете му да изсъхнат и попита:

— Готов ли си, Стефане?

— Готов — с истинска или привидна бодрост отговори младежът. — Имам само една молба към Юмер ефенди. Впрочем една и към вас, докторе.

— Към мене? — почуди се турчинът. — Кажи, чоджум. Стига да мога…

— Нека Емине да махне за малко яшмака, ефенди. Прищявка е, вярно, но… Но аз знам, че може и да не се събудя повече, ефенди. И ми се ще да видя всички вас, които ще ме изпратите в отвъдното.

Турчинът помисли няколко секунди, после кимна на дъщеря си. Тя не откри яшмака си, а напълно го свали.

— О, Господи! — възкликна Стефан, като я видя. — Сигурно ме готвиш за ада, щом си проводил ангелите тука!…

— Щеше да искаш нещо и от мене, Стефане — напомни д-р Планински.

Лицето на момъка стана сериозно и съсредоточено.

— А, то е нещо съвсем друго докторе — каза. — Знаеш по-добре от мене: нож ще играе — всичко може да се случи. Молбата ми е, ако се случи най-лошото, когато някой ден се срещнеш с апостола Драгостинов, не му казвай, че така безславно и от патешка глупост съм си отишъл от белия свят. Излъжи го, докторе. Излъжи го и му кажи, че съм паднал в бой, както се клех пред знамето.

— Обещавам — каза Начо Планински, но отмести гузно очи: той вече бе видял главата на Иларион Драгостинов на върлина пред конака.

— Благодаря от сърце на всички ви — с топлота произнесе момъкът. Сетне отправи към лекаря една насилена усмивка: — Започвай, докторе…

Той бавно, безкрайно бавно се опомни, все едно че се връщаше от другия край на Земята. И размътеният му поглед постепенно различи все познати лица — баща му, дядо му, доктор Планински, Юмер ефенди…

Видя и две очи, които го гледаха с тревога и нежност през процепа на фереджето. Позна чии са. И странно — първите му едва разбираеми думи бяха отправени към момичето:

— Благодаря, Емине…

Баща му го хвана за ръката и каза, като едва удържаше сълзите си:

— Как си, Стефане?

— Добре — с труд произнесе момъкът. — Само ме боли кракът… ходилото…

Говореше за крака, който го нямаше вече.

3.

Чума да се беше задала, нямаше така да смразѝ народа на Сливен. Слуховете вървяха от уста на уста, кой от кой по-страшен, по-зловещ: някой си Шевкет паша идвал от юг начело на редовна войска с топове и безброен башибозук — споменаваше се за двайсет хиляди души! — и където минел, жива твар не оцелявала, а дори и тревата изсъхвала. Чу се за бастисването на Ямбол, където цели махали — българските, естествено — били предадени на сеч, грабеж и огън. После захванаха да се споменават имена на села, които същият този Шевкет изличил от лицето на Земята; някои бяха познати по име, но други се чуваха за пръв път — Караджа Муратлий, Кара Курт, Губел, Курфала, Бали Бунар, Калфакьой, Мурлук Ходжа и поне още десетина.

Към Сливен ли идеше тази сган, която подобно на ято скакалци унищожаваше всичко по пътя си? — Никой не знаеше със сигурност, ала людете започнаха да се подготвят тъй, както бива пред война. Храната по бакалниците се изкупуваше до шушка. Дуварите и портите се потягаха като да издържат на топовна стрелба. Чаршията опустя — кепенците не само се затваряха, ами и се заковаваха, цената на циганските пирони достигна до тридесет гроша оката.

— Шевкет бил луд за десет луди — говореха загрижено едни.

— Влезе ли в Сливен, с него ще влезе и самият пъкъл — мрачно предричаха други.

— Зверовете били като агънца пред него — вайкаха се трети.

На тринадесети май откъм ямболския път се зададе — същински мравуняк — несметно пълчище. И от този час Сливен замря…

В настъпилите дни на развихрил се ужас центърът на града някак от само себе си се измести в митрополията — загубили вяра в закон и човешка правда, хората търсеха опора в Бога и в неговия най-висш представител в Сливен — митрополит Серафим. И тази беше комай единствената незаключена врата в града — на хаджи Божиловата къща. Дядо владика беше от сутрин до вечер на крак, не връщаше никого, изслушваше всекиго, а благият му глас не спираше да вдъхва упование в Провидението и в закрилата на Всевишния. Говореше той и бе готов да се раздаде цял на паството си, ала новините, които идеха отвън, не подкрепяха думите му, а ставаха все по-мрачни и по-мрачни.

Най-страшното като че ли беше вечерта на този тринадесети ден на месец май. В митрополията нахлуха наведнъж няколко дузини хора, които, плачейки, изпълниха къщата с воплите си:

— Какво да правим, дядо владико? Ще ни разграбят и изтрепят, защото градът вън и вътре е пълен с башибозуци, въоръжени до зъби!…

Докато ги благославяше и оставяше, коленичили, да целуват полите на власеницата му, дядо Серафим ги и разпитваше. И от несвързаните им разкази се очерта бедствие, което сякаш беше само на една крачка от Апокалипсиса. Този Шевкет се оказал колкото жесток, толкова и лукав. Той знаел, че като паша и началник на редовна падишахова войска имал за първа длъжност да бди за порядъка, спокойствието и законността, затова не влязъл в града, а заповядал да му разпънат шатъра в окрайнините на Краставо поле, пък иначе мълчаливо — а може и да не е било съвсем мълчаливо — подтикнал башибозушката сбирщина да удари за ягма и клане богатия Сливен. И те не чакали втора подкана, ами се втурнали с ятагани в зъбите да бастисват къщи и дюкяни, да грабят, да секат глави. Не били сами в адската си дейност. Също и тукашни турци, подтиквани главно от Хасан бей, пощенеца, се присъединили към тях и им служели за водачи — показвали им по-заможните домове и по-богатите маази и дюкяни. В сганта не липсвали и хора от низама, дето ужким трябвало да следят за реда и мира в града, ала също се посветили на плячкосване; особено често се споменаваше името на някой си Изет ага, не само аскер, но и забитин при това.

— Спаси ни, дядо владико! — молеше се народът. — Живот, чест, имот — всичко загубваме…

Имаше нещо нелепо в тези молби и вопли. Трябваше те да бъдат отправени към самия Крали Марко, който с един замах на боздугана си поваля по хиляда поганци, а не към този беловлас старец с немощна дребна снага и отпуснати рамене. И ако беше отпратил людете с благослов и с неясни обещания да проси от небето помощ, никой не би му се разсърдил. Ала стана точно обратното — именно в ден като този се разбра, че дядо Серафим е митрополит не само за да събира владищината, а е истински духовен баща на паството си.

— Добре — каза той. — Ще сторя, каквото е по силите ми.

Думите му сепнаха множество пред него.

— Какво си намислил, отче? — уплашено попитаха гласовете, които до преди минута викаха „Спаси ни, спаси ни“. — Молим те, не прекрачвай портата на митрополията — всички бясове и върколаци шетат сега по улиците и стъгдите на Сливен!…

— А как да ви помогна, братя християни? С молби пред иконостаса ли? Мен не ми е по силите да спра и разгоня башибозука, ала поне мога да помоля когото трябва за това. А как да го помоля, без да прекрача извън митрополията? Да прелетя ли до там?

— Но може да те посече още първият главорез, който ще се случи на пътя ти…

— Няма да съм единственият пастир в Божието стадо, който загива за Христа и за вярващите. Не се имам за равен тям, но мигар светите апостоли Петър и Павел не дадоха живота си за същото?

Той поиска празничното си расо и калимавката с владишкото було и с решителност, за която после дълго щеше да се говори в Сливен, пое към Машатлъка. Господ трябва да е бдял над него, защото стигна до конака без никакво премеждие. И след малко вече седеше срещу мютесарифа.

— Как си дръзнал, дядо Серафиме, да дойдеш до тук? — не вярваше на очите си Хайдар бей. — Не знаеше ли, че адът се е преместил от подземното царство в нашия Сливен? И че животът ти на всяка крачка е висел не на конец, а на паяжина?

— Трябваше да дойда, за да те поканя да сториш същото, бей. Защото аз отговарям само за душите на християните в Сливен, а ти — за живота и имота им. И за мира и законността в поверения ти град. — И напомни многозначително: — Ешек, паша, извинявай, исках да кажа Шевкет паша389, още е някъде към Краставо поле. И ти тъй или иначе си олицетворение на върховната власт, бей.

Хайдар бей го изгледа продължително.

— Не вярвам да успея в мисията, която ми възлагаш, но няма да се посрамя, като се поставя по достойнство и смелост под тебе, дядо Серафиме. Дори куршум или калъч да ме сбъркат в тъмното, ще сторя, щото зависи от мене. А ти си върви и кажи на людете си да имат малко вяра не само в Бога, но и в мене, своя управител. Да, тъй им кажи: А за да стигнеш невредим до тях, ще ти дам десетина заптиета да те пазят.

Мютесарифът удържа на думата си. Той най-напред свика всички турски мухтари на града и имамите, като им заповяда да отидат по махалите си и със съвети и заплахи да спрат безчинствата на развилнелите се тълпи. Вдигна също на крак заптиетата и онази част от войската, която се намираше в града, и ги разпрати по улиците да бдят за реда и тишината. А придружен от един-единствен човек лично той отиде по онези места, където беснееха най-дивите шайки. Никога не се разбра как, с какви думи успя да ги озъпти, ала до полунощ зулумите се прекратиха навсякъде и порядъкът в Сливен се възстанови.

Като научи не без изненада, че сливенци са надмогнали башибозука, на следващия ден Шевкет паша тържествено влезе в града390.

4.

Този човек изглеждаше така, сякаш от рождение до сега понятието усмивка беше напълно непознато за него. Лицето му, малко скулесто като на зебек и малко мургаво като на татарин, имаше едно-едничко изражение — смес от студенина и свирепост; в зависимост от случая преобладаваше или студенината, или свирепостта, но като че докато беше в Сливен, пълноценен господар на лицето му беше само свирепостта. И ако нямаше поводи за това, той сам си ги създаваше.

Шевкет паша бе някъде между четиридесетте и петдесетте, но по стойка и по начина, по който носеше обшитата си със сърма и украсена с еполети униформа, изглеждаше под тридесет. За това спомагаше, че без да е висок, беше доста над среден ръст. Когато му бяха нужни, не му липсваха добри обноски (на тях във военното училище ги възпитаваха френски преподаватели), но той съзнателно или подсъзнателно ги отбягваше — разваляха израза на студенина и свирепост. Изобщо имаше външност на началник поне от десет поколения, а държанието му по нищо не отстъпваше на външността.

— Посмали малко хвалбите за твоите сливналии, мютесариф ефенди — говореше сега той, докато мереше на крачки диагонала на одаята. — Ако те слуша човек, ще си рече, че те са кротко стадо овчици, а ти — безгрижният им чобанин. Само дето ти липсва кавал… Или що? Може би и кавал си имаш?

Мехмед Хайдар бей предпочете да не чуе подигравката.

— Позволявам си да кажа, че мислим и гледаме по различен начин, затиалилериниз. Ако в едно стадо има две-три бодливи крави, аз не смятам, че трябва да се изколи или да се изрежат рогата на цялото стадо. Същото е и за „моите сливналии“. Като е речено за тях: хайдути, че пак хайдути… А каква е истината? Излезли няколко хайдамаци в Балкана да правят царщина с кремъклии пушки, пък в същото време истинските сливналии от тъмно до тъмно се трудят, с абата си обличат цялата войска на падишаха, а с другата си стока запълват пазара от Дунава на север до Стамбул на юг. Бива ли, питам се аз, заради няколкото бодливи крави да лишим от мляко цялата европейска част на империята?

Пашата прекъсна разходката си и вторачи своите кръвнишки очи в мютесарифа. Изглеждаше така, сякаш се готвеше да го клъвне.

— Сбъркал си си занаята, бей? — изсъска злъчно. — Трябвало е да станеш адвокатин, не мютесариф на този пребогат санджак.

— Адвокатин на кого, затиалилериниз?

— На сливенските божи кравички, между които, виждаш ли, се били случили и няколко бодливи. А знаеш ли ти, бей, че през Дунава тези дни са преминали две чети комити. Едната при Тутракан, другата малко по-нагоре от Оряхово? И че тутраканската се води от тукашна божа кравичка, някой си Таню войвода, който, за да оглави четата, избягал не от другаде, а от Диарбекир? И че в другата чета, някъде около двеста върли комити на брой, половината били пак от този твой кротък и работлив Сливен?391

Макар да беше притиснат до стената, Мехмед Хайдар успя да запази самообладание и да отговори с външно спокойствие:

— Признавам, това за четите е нещо ново за мене, паша ефенди. Но за втори път ще дръзна да кажа, че надали е правилно да се приравняват няколкото щури глави в Балкана или четите с двайсетхилядния богат Сливен. Разумният стопанин не гори юргана заради една бълха.

— Охо! — зло му се присмя пашата. — Ти дори си служиш с български поговорки, бей. Това за юргана и бълхата е българско, нали знаеш?

Мютесарифът отново успя да запази присъствие на духа.

— Откровено казано, не знаех, че е българска поговорката, затиалилериниз. — И сякаш между другото премина в настъпление: — И се учудвам, че ти знаеш това…

— Отраснал съм в село, на седем-осем часа път от тука, където освен чифлика на баща ми и чичовците ми, другите бяха българи — спокойно обясни пашата. — И тогава научих езика им.

— Може би ти се е случвало да наминаваш и друг път нататък?

— Не! Напротив — дал съм клетва пред аллаха, че ще се върна там само за да срина селото до основи. — Нов зъл присмех: — Стига и там да си нямат добър адвокатин като сливналии…

Бръснатото светло лице на Хайдар бей се изчерви от напрежение.

— Искаш да кажеш, паша ефенди, че ако не беше моята защита, би унищожил такъв голям и заможен град като Сливен?!

— Бих унищожил не Сливен, а комитското гнездо, бей. Гнездо, което от десетилетия ражда само хайдути и бунтовници, не заслужава да има място под слънцето.392 Какво, мютесариф ефенди? Няма ли да намериш пак някоя българска мъдрост, за да защитиш твоите божи кравички?

Мехмед Хайдар за пръв път се надигна от мястото си и взе една книга от полицата на стената.

— Този път ще ги защитя с думите на Пророка — каза, докато се ровеше в страниците на Корана. И прочете: — „Кажи на неверниците, че ако те се въздържат да не се противят, каквото е вече минало — ще им бъде простено.“393

Сега на свой ред се изчерви пашата. И тъй както беше мургав, лицето му доби цвят на патладжан. Изглеждаше по-кръвожаден от всякога, сякаш избираше по какъв начин да унищожи мютесарифа — да го застреля, да го заколи, или да го удуши със собствените си ръце. Но пашата не направи нито едно от трите. А като не намери и достоен отговор, за да запуши устата на този дързък бей, само измърмори една мръсна псувня, излезе и с хъс затръшна вратата зад себе си.

Два дни и две нощи Шевкет паша не излезе от покоите, които бяха отделили за него. Не прие повече мютесарифа. Не пожела да разгледа града. Не излезе да се поразходи из красивите околности. Изобщо нищо-нищичко не правеше. Цупеше ли се? Чакаше ли нещо? Каквато и да беше причината за странното му държание, никой не я разбра.

Вечерта на втория ден обаче той рязко се измени, превърна се в олицетворение на деятелността. Причината беше една депеша; Шевкет не благоволи да я покаже на никого, но чрез Хасан бей сливенци без труд научиха съдържанието й. Била пратена от ямболския каймакамин Ахмед ага и в нея се известявало, че село Бояджик394 и още шест села наоколо били пълни с комити и въстаници. При тази вест пашата засия; беше такова сияние, от което тръпки да те побият.

— Утре по тъмно цялата войска поема към Бояджик! — заповяда Шевкет на забитите си, докато триеше радостно ръце. — И артилерията, и башибозукът, всички! Искам ги отпочинали, за да вземем на един дъх пътя до селото.

Нетърпението му обаче беше толкова голямо, че не се стърпя до сутринта и вдигна войската още вечерта на 16 май. А при изгрев слънце беше вече пред Бояджик.

Вървяха бързо, но, изглежда, вестта за похода им все пак ги бе изпреварила, понеже извън селото го чакаха трима старци с хляб и сол в ръце. Първото намерение на Шевкет беше да ги отпрати, без да разговаря с тях. После обаче сметна, че като ги предупреди за намерението си, може да направи триумфа си по-бляскав. Смръщено и без бързане приближи до тях. И още отдалече позна човека с хляба и солта. Беше дядо Горан; някога, преди години, дядо Горан все намираше в гънките на пояса си по някое шекерче, за да почерпи Шевкет, сина на покойния мюдюрин. Като изговаряше някакви благословии, старецът поднесе табличката, но Шевкет без много-много приказки я изрита от ръцете му. Хлябът отхвръкна на една страна, солта на друга; паничката се удари о един камък, но не се счупи и това, кой знае защо, съвсем вбеси пашата.

— Шевкет, сине — заговори дядо Горан, — не обиждай хляба, той е свято нещо. И на нас не посягай, сине. Тук си видял белия свят, тук с майчино мляко си закърмен, тук от парче месо стана момък-левент. Никой никога не ти е казвал лоша дума, сине, не отвръщай на доброто със злина.

Пашата понечи да го опровергае и да му напомни, че има за какво да мъсти на селото, но се въздържа: ако наистина не помнеха, излишно щеше да извади на бял свят онези случки, с които хич не се гордееше, ако пък помнеха, само щеше да се направи на смях.395 И вместо това каза строго:

— Вдигнали сте бунт, а? Хайде де, бунтувайте се!

— Какъв бунт, паша ефенди — закръсти се друг от старците. — Ела да ни видиш в селото — само една бунтовна реч ако чуеш, готови сме да заплатим вината си с живота на цялото село.

Шевкет отлично знаеше, че в селото наистина няма да открие нито следа от въстание. Но и не помисли да го проверява — неговата цел бе друга. Той извади депешата на Ахмед ага и я навря в носа на стареца:

— Вам ли ще вярвам аз или на преданите служители на падишаха? Ей тука черно на бяло, че сте се вдигнали в подкрепа на оня хайдутин Стоил. Пък и аз ви знам, вие сте си цели комити. Нека бъде вашето. Изкарайте си войската и ще се бием.

Тримата старци се опитаха да продължат, но той рязко прекъсна разговора и ги напъди към селото. После разположи войската и башибозука така, че стегна като пръстен Бояджик. И след около час даде знак на артилеристите:

— Мерете се главно в църквата. Атеш!396

Оръдията изгърмяха. Бяха лошо прицелени, та не удариха храма, а вдигнаха няколко сламени покрива. Началникът на артилерията, един бинбашия, видя колко е смешно да се стреля с крупови оръдия срещу кирпичени къщи и сламени покриви и понечи да го каже на пашата, но Шевкет с властен жест му забрани да говори. И повтори:

— Атеш!…

Този път три снаряда попаднаха в църквата „Свети Архангел“. Разнесе се нечовешки вопъл, който погали ушите на пашата — той правилно се бе досетил, че много от селяните ще потърсят укритие в тази най-яка сграда на Бояджик. На други места в селото лумнаха пожари. Шевкет заповяда още няколко артилерийски залпа, а сетне махна на аскера и башибозука:

— Вървете! Искам до икиндия камък върху камък и жива душа да не остане от Бояджик…

Чу се рев — не на хора, а на двадесет хиляди диви звяра. И шареното множество се люшна към селото. Повечето от освирепелите мъже бяха с ятаган в едната ръка и с чувалче в другата. За плячката…

Докато яздеше насам, Шевкет паша си бе казвал, че дорде хората му се разправят с Бояджик, той ще прескочи до чифлика на чичовците си хаджи Емин и Садък ефенди. Сега обаче се отказа — чифликът беше на половин час път от селото и през баир, от там нито щеше да се види, нито да се чуе как той, Шевкет, осъществяваше клетвата на младините си. И затова се отдръпна на една височинка до реката Калница и не мръдна до вечерта.

Ще рече — до когато Бояджик бе превърнат на пепел, а жителите му на трупове…397

5.

Погромът на Бояджик стана в понеделник, а във вторник в Сливен вече се знаеше за него. Вечерта, след като лично отслужи литургия за упокоение душите на невинните жертви, дядо Серафим от църквата отиде право при мютесарифа в конака и го помоли за охрана, с която да отиде до унищоженото село и да види всичко с очите си. Хайдар бей, покрусен не по-малко от владиката, обеща да му даде един юзбашия и осем заптиета, ала иначе поклати глава:

— Не си прахосвай времето да гледаш кървите и пепелищата, дядо Серафиме. Бояджик се погуби вече и никакви молитви няма да го върнат. По-добре бързай на юг, защото затиалилериниз Ешек паша, извинявай, исках да кажа Шевкет паша, е ударил към Беш тепе398, щял и там да потушава въстание.

— Въстание? — вдигна белите си вежди свещенослужителят. — Мигар наистина вярваш, че в Бояджик е имало въстание, бей?

— Празна работа! — махна с ръка Мехмед Хайдар. — Аз зная, че в селата няма въстания, но да спра войската не мога.399

— И тогава защо трябва да загиват и други невинни?

— Може би за прикриване на първото престъпление — сви рамене мютесарифът. — Ако някой затрие цяло село за лична мъст, може и да се намери човек, който да му издърпа ушите. Ала ако се ударят четири-пет села, тогаз същият този „някой“ ще може вече да се кълне, че е потушавал въстание. И може нишан400 да получи даже… Животът на живите е по-важен от помена за умрелите, дядо Серафиме.

Хайдар бей изпълни обещанието си. Когато на разсъмване в сряда Делчо Чипиша изведе кочията от двора на митрополията, навън ги чакаха юзбашията Мехмед ага и осем заптиета, всичките на коне. Градът не беше се още напълно събудил, когато кочията и охраната прекосиха Големия мост и поеха на юг.

Няколко часа нито Делчо, нито ездачите дадоха почивка на конете. По едно време, трябва да беше към пладне, коларят дръпна дизгините и посочи с камшика си:

— Бояджик.

Дядо Серафим се взря в указаната посока, но освен едно черно поле, не видя нищо друго. Наистина тук-там можеше да се различи очертание я на дувар, я на кирпичена стена, ала всичко изглеждаше като под покров с цвят на катран. Изненадан и леко объркан, старият свещенослужител даде знак на Делчо да го чака, слезе от кочията и бавно тръгна към огромния черен саван. Стъпките му навярно отекнаха в мъртвото поле, защото онова, което бе сметнал за покривало, се нагърчи, повдигна се и с грозен грак отлетя към близката река — бяха гарвани и лешояди; много стотици гарвани и лешояди над много стотици мъртъвци — полуразложени, полуизкълвани, някои вече изглозгани до кокал. Птиците на злото навярно раздвижиха въздуха с крилата си, понеже след тях дойде смрадта; онази смрад, леко сладникава и упойваща, която издава само гниещата човешка плът.

Владиката се чувствуваше така, сякаш душата му бе опряла о гърлото. По гърба и гърдите си усети да се стичат вадички пот. Ако послушаше порива си, той би направил само едно — би запретнал полите на власеницата си и би побягнал, накъдето му видят очите, само да е по-далеч от този ад. Но като се пребори със себе си, той си наложи да се овладее. Падна на колене, прекръсти се и се помоли за Божията подкрепа. После, докато шепнеше непрекъснато молитви, дядо Серафим прекрачи в онова, което допреди два дни бе представлявало село Бояджик.

Всъщност искаше се въображение, за да разбереш, че тук е имало село с белостенни къщи и живи хора. Сега всичко наоколо бе руини, а руините имаха цвят на пепел. И трупове, трупове, трупове, безброй трупове, които лежаха там, където ги бе застигнала смъртта — намушкани, обезглавени, рязани на късове, с дупки от куршум в черепите, изтърбушени, всякакви…

Старият човек мина по най-широката улица („Господи Боже! Няма и година, откакто точно тук ме посрещаха с китки и кръстове селяните и коленичеха да целуват епатрахила ми!…“) и отиде до онова, което бе останало от черквата. Вратите и бяха издънени отвътре навънка и сега висеха, разкривени на пантите си. „Ами да — каза си владиката, — вътре са избухнали снарядите и…“ Той изкачи двете стъпала на входа и надникна през избитата врата. Олтарят, разбира се, не съществуваше, нямаше ги и иконите — взривовете ги бяха превърнали на трески. Нямаше и камара мъртви човешки тела, както дядо Серафим очакваше: от тези двеста или триста души, които бяха потърсили спасение зад каменните стени на „Свети Архангел“, сега бе останало нещо като пихтия от разлагащи се късове човешка плът. Един-единствен труп се открояваше от кашата меса, кости и вътрешности, която покриваше до един аршин дебелина пода на църквата. Беше мъртвото тяло на жена, кестенявата й коса издаваше, че до преди два дни е била млада, или най-много на средна възраст. Навярно не е била убита веднага, а само е получила тежки рани, та тя, когато се е свестила, се е опитала да се спаси, забивайки пръсти в стената и теглейки се към прозореца. Успяла бе само да се изправи на колене и бе издъхнала; навярно все пак бе впила нокти в мазилката, защото в смъртта си бе остала така, като залепена за стената.

Дядо Серафим коленичи отново и прочете полугласно кратка заупокойна молитва за тези, които се бяха сбогували с живота тук, в светия Божи храм. После запърши отново полите на расото си и тръгна напосоки през селото. Колко пъти му се наложи да прескочи мъртъвци, той никога не можа да си даде сметка. При първите молеше Всевишния за прошка, сетне престана да го прави — щеше да бъде една безкрайна еднообразна молитва. И само при два трупа спря владиката. Единият беше на млада жена, навярно толкова пъти изнасилена, че смъртта я бе застигнала по гръб и с разчекнати крака; това навярно се бе сторило недостатъчно на насилниците, защото после бяха отрязали главата й и я бяха оставили на един камък до обезглавеното и разчекнато тяло. Старият човек не се удържа и издърпа ризата върху разголените срамни части на жената. Искаше му се да премести и главата там, където бе стояла допреди два дни, но не намери сили да я вземе в ръце и да я вдигне от камъка. Вторият път беше при мъртвото телце на дете около годинка — русичко като ангелче от иконите. Него убийците го бяха почели, като го бяха разпрали на кръст — веднъж от гръкляна до чатала и втори път напреки през коремчето. Нещо възропта в стареца, не му даваше да се отдели от останките на този младенец. Потърси из джобовете си, но нямаше нито чекийка, нито друг твърд предмет, за да изкопае с него гробче за детето. Поколеба се да повика Делчо Чипиша, но се отказа. И се залови да събира наоколо начупени кирпичи, отломки от стени и камъни да ги трупа връз мъртвото дете. Даваше си сметка за цялото безсмислие на онова, което вършеше, но не можеше да го изостави — мисълта, че гарваните ще изкълват и това невинно създание, се оказваше по-силна от разсъдливостта му.

Прибра се после при кочията, каза само „Карай!“ и потъна в меката облегалка. И дори не си даваше сметка, че устните му продължаваха да редят молитвите си…

… Селяни ги напътиха, та те настигнаха пашата и безбройната му войска даже по-рано, отколкото очакваха. Не само защото придвижването с такава паплач беше само по себе си безредно и пипкаво. Бавеха се и заради самия Шевкет, който се забавляваше да лови из къра укрили се бегълци от Бояджик (случваха се и от околните села) и да ги предава на смърт. Благодарение на това намериха стана му още при Караджа Муратлий401 — по-близо до Бояджик, отколкото до Беш тепе. И „при“, а не „в“ — на минаване към Сливен Шевкетовата орда се бе погрижила да разграби и унищожи българските махали на селото, та в него не само нямаше място за отсядане, но и още пъплеше вонята от пожарищата и сплуващите се непогребани човешки трупове. Не се разбра на какво се дължеше тази чест, но пашата прие дядо Серафим веднага, още с пристигането.

Макар и да бе очаквал дълго разтакаване, старият човек не се смути от неочаквания прием — по пътя бе имал достатъчно време да размисли какво и как да говори. Той започна веднага с това, че се намираха в неговата епархия и затова щял да говори не въобще, а като за свое паство, което познава и за което отговаря. И веднага помоли пашата да престане с наказанията, защото той, митрополит Серафим, гарантирал, че по тези места няма нито един християнин, комуто да може да бъде прикачена думата девлет-душманин.

— Свърши ли, деспот ефенди? — попита го по едно време пашата. Попита го с такъв тон, че дядо Серафим изведнъж се усети без слюнка в устата. Все пак той намери сили да отговори с привидно спокойствие:

— Мога да ти говоря и доказвам реченото до утре сутринта, затиалилериниз, но най-важното ушите ти вече го чуха.

Шевкет извади от джоба на мундира си един лист и му го подаде:

— Чети! — каза сухо.

Старият човек повъртя хартийката из ръцете си и му я повърна.

— Съжалявам, паша ефенди — рече, — но не мога да чета написаното.

— Много странно — пронизаха го змийските очи на другия, — че можеш да четеш попските си книги, а не разбираш официалния език на този девлет. Нищо, аз ще ти го прочета. Депеша е това от затиалилериниз Абдул Керим паша, нашия сердарекрем, от Одрин. Съобщава ми, че Бояджик, Беш тепе и още пет села в околността са пълни с комити и ми заповядва да ги прочистя от враговете на падишаха. Е, какво ще отговориш, деспот ефенди?

Дядо Серафим се прекръсти мислено — само мислено, не посмя да го направи наяве — и изговори бавно:

— На идване се отбих в Бояджик, паша ефенди. Или, ако искаш, в онова, което до понеделник е било село Бояджик. Там добре си изпълнил повелята на сердарекрема, две думи за това не могат да се кажат. Все страшни девлет-душмани, паша. Нагледах се на избити старци, баби, жени и моми, сигурно са били много опасни врагове на светлия наш падишах. А най-страшния погребах с ей тези две ръце, паша. Беше момченце на около годинка. Разпрано ей така и после така. Мога да те уверя под клетва, затиалилериниз, че в Беш тепе и другите села ще трябва да раздаваш казън на все таквиз върли душмани.

Шевкет паша преглътна така шумно, че се чу как плюнката му преминава през гръкляна.

— Какво искаш да кажеш, деспот ефенди?

— Че е малко странно някой да вярва на Абдул Керим паша из Одрин, вместо лично да се запознае хората пред него врагове ли са или са само набедени. Особено когато ще наказва с гибел.

— И ти мислиш, че са пострадали и невинни?

— Вече поръчителствувах за това с главата си.

Пашата плесна с ръце и нареди нещо на притичалия мюлезимин. Искаше да говори шепнешком, но дядо Серафим долови, че става дума за хора от съседното село, Караджа Муратлий. Не мина много и с теманета до земята двама турци, от дрехите им личеше, че ги биеше парата, се отзоваха на повикването.

— Кажете на този човек — заповяда Шевкет, — имаше ли във вашето село комити?

Нови теманета, дори по-усърдни от предишните.

— Евет, паша ефенди. Имаше неверници, които се бяха заклели да пронижат в сърцето нашия падишах, нека му даде аллах да живее сто години.

— И готвеха ли се тези девлет-душмани за въстание?

— Не само се готвеха, но, може да се рече, вече бяха с единия крак в Балкана.

Шевкет паша разпери многозначително ръце.

— Е, деспот ефенди? Защо ми се струва, че взе да се чувствуваш не много удобно на възглавницата си? Да не би да е защото ти поръчителствуваш за едно, те за друго, а аз, представи си, предпочитам да дам вяра на следовника на Пророка, а не на Христа?

Миналата пролет, правейки обиколка из полските села, митрополит Серафим бе посетил и Караджа Муратлий, даже бе поседял три-четири дена тука. Сега, слава на Бога и на всички светии, един светкавичен спомен го озари.

— Мога ли и аз да попитам нещичко тези хора, затиалилериниз? — Другият потвърди с вид на победител. Дядо Серафим се обърна към единия от караджамуратлийските турци: — Как се казваш, ефенди?

— Февзи Нихат, деспот ефенди.

— Имаш ли деца?

— Наспорил аллах — засмя се турчинът и показа два реда жълти тютюнджийски зъби. — Единайсет парчета и комай дванайсетото е на ред.

— Сами ли идваха на света, Февзи Нихат бей, или имаше опитен човек да помага?

— Една тукашна баба. Не я давам за десетмина хекими.

— Да помниш името й?

— Разумява се. Баба Петрана Николица, тук всеки я познава.

— Гяурка?

— Гяурка.

— Също и тя ли беше от комитите с единия крак в Балкана?

— Какви ги хортуваш, деспот ефенди…

— Ами хортувам ги ей такива, на̀. — Дядо Серафим се обърна към пашата. — Не съм служил аскер, затиалилериниз, но толкова разбирам и аз. Българските махали са разрушени не с търнокопи, ами с топове. Как правеха твоите топчии, затиалилериниз, че снарядът да удари комитата, а да пощади баба Петрана Николица, която, забележи, е такъв девлет-душманин, че е спомогнала да се родят живи и здрави всичките синове на Февзи Нихат бей?

Шевкет паша така яростно прехапа устни, че между зъбите му лъснаха капчици кръв. Лицето му отново придоби цвят на патладжан.

— Вън! — каза ледено студено. — Вън и тримата, чувате ли!

Отделиха една войнишка шатра за владиката, но го снабдиха с достатъчно храна и завивки. А на сутринта преди още бурията да призове аскера за ставане от сън, същият онзи млад и пъргав мюлезимин повика стареца при пашата. В ранния час Шевкет изглеждаше така, сякаш цяла нощ не бе лягал. Покани с жест свещенослужителя, нареди да донесат кафе и цигари.

— Деспот ефенди — започна, — ти или си много умен, или си голям ахмак.

— Мене недей ме смята за умен, смятай ме за глупав. Защото аз от три години съм владика, а владичеството е отдавна, затова не зная реда. И моля да ме извиниш за моето незнание.

— Ще дойдеш ли с мене в Беш тепе? Разбрах, че по-добре от моите хора можеш да отбираш кои са врагове на царщината и кои — не. Ще ми помагаш.

— Излишно е да бия пътя до Беш тепе, затиалилериниз. Още отсега ставам поръчител, че нито в Беш тепе, нито в другите села, за които ти е съобщил сердарекрем, няма комити. Ако се докаже обратното, ей ме на̀ в Сливен. Дори въжето ще си приготвя за Старата круша.

— Нека бъде твоето, този път ти правя „пес“ — с непроницаемо лице каза пашата. — Но не бързай да се радваш, деспот ефенди. В Сливен не моите, а твоите плещи ще бъдат на алая. И обещавам ви да запомните кога Шевкет паша е гостувал в града ви. Кълна се в брадата на Пророка, мнозина ще завидят на бояджиклии… — Владиката се приготви да каже нещо, но той го спря с вдигане на ръка. — Наддумването свърши, деспот ефенди. И ще продължи в Сливен. Върви и ме чакай там! — И се присмя: — Както вече се разбра, моите топчии могат да уцелват комитите, като опазват правоверните…

Дядо Серафим се поклони и излезе. Трябва да бяха предупредили Делчо Чипиша, защото кочията вече беше запрегната.

Старият човек бързаше да стигне час по-скоро Сливен, но въпреки това не изостави другото си паство: нареди да минат през всички заплашени села и предупреди чрез свещениците що да правят при идването на пашата и как да отговарят на въпросите му.

Дали добре спазиха наставленията му или Шевкет след разговора с владиката сам промени намеренията си, ала никое друго село не последва съдбата на горкия Бояджик.402

6.

Хайдар бей накара владиката да повтори два пъти дума по дума премеждията си — в Бояджик и после в стана на Шевкет паша.

— Даваш ли си сметка колко си бил близо до смъртта? — каза му накрая. — За Шевкет се говори, че сваля глави за много по-малки дързости от твоята…

— Колкото е по-силна болестта, толкова по-силно трябва да бъде и лекарството, бей. Прецених, че за да се постигне нещо при пашата, трябва да се заложи всичко. И с помощта на Бога успях. — Известно време дядо Серафим замислено глади брадата си. — Не зная дали успях с дързостното си държание, или защото самият Шевкет се отказа да разори селата.

— Защо?

— За да стовари цялата си свирепост върху Сливен, бей. Уверявам те, заплахите му не бяха празнословни, той наистина се готви да предаде на огън и сеч града. За съжаление аз вече използувах всичкото си влияние там, в шатрата му край Караджа Муратлий, за да спася Беш тепе и другите села. Тук пашата изобщо няма да ме погледне. Освен ако не дойде да зяпа за сеир, когато ме окачват на Старата круша…

Като отпрати свещенослужителя, Мехмед Хайдар дълго стоя неподвижно — същинска статуя. Страдаше. И колкото и да е странно, страдаше не от безсилието си пред лицето на несправедливостта, а от самотата си. Защото си даваше сметка как в своето обкръжение нямаше близък по дух и по мировъзрение човек, та ако не се облегне на него, поне да може да има кому да изкаже на глас мислите си.

След обед отиде в харема си. Там дълго слуша

и механично гали закръгленото бедро на палавницата Ергюл, но личеше, че нито песента стигаше до съзнанието му, нито топлотата на женската плът раздвижваше кръвта в жилите му.

— Изглеждаш ми кахърен, господарю — несмело каза опитната Назифе.

— Защо не речеш направо, че съм състарен с десет години? — поправи я той. — Нали и аз се виждам в огледалото…

— Няма ли колай да излезеш от неприятното положение?

— О, има — кисело са засмя Хайдар. — Достатъчно е да се съглася петнадесет хиляди невинни да бъдат изклани и всичко ще бъде наред. Дори Диванът може и да ме повиши…

Той се върна в работната си одая и още час или два прекара в напрегнато обмисляне. Изведнъж му хрумна нещо и той произнесе гласно:

— Театро!… Само едно театро ще ни оправи, и то таквоз, дето целият Сливен да бъде неговата сцена.

Повика Осман бьолюкбаши и му нареди тозчас да доведе при него Йоргаки чорбаджи, кмета на християнската община. Не мина много и Йоргаки се появи пред него. Изглеждаше ни жив, ни умрял — смутното време и необичайното повикване по вечерен час го бяха накарали да си глътне езика, дори един поздрав като света не сполучи да каже.

Мютесарифът отдели няколко минути да го поуспокои, а после му разказа всичко — тъмните облаци, надвиснали над Сливен, и неговия, на Хайдар бей, план, за да спасят града. Още не беше свършил и кметът протегна срещу него разперени длани, сякаш за да го отблъсне:

— Сакън, не искай това от мене, мютесариф ефенди! От душа и от сърце те моля — не го искай!

— Не те разбирам, Йоргаки чорбаджи! Какво толкова страшно искам от тебе? Ако размислиш, в края на краищата само туй, да направиш щото чаршията да се отвори и да заживее катадневния си живот. Нищо друго.

— Страшното е отвъд твоята молба и отварянето на чаршията, бей. Утре ще се потърси сметка кой е направил така, че в бунтовете на хайманите Сливен да изглежда ни лук ял, ни лук мирисал. И моето име ще лъсне веднага… с всичките му там последици.

Мехмед Хайдар размисли върху думите му, сетне произнесе тихо, като на себе си:

— Като слушам такива като тебе, кмете, разбирам, че вие, българите, заслужавате съдбата си. Щом първенците ви са подобни робски души, защо се чудим, че петстотин години сте под властта на султана? — Той махна с края на пръстите си. — Можеш да си вървиш, чорбаджи. И бъди спокоен: потърси ли се утре сметка, твоето име няма да бъде споменато. И ти ще излезеш сух от водата, имаш думата ми.

Когато кметът се оттегли, не скривайки задоволството си, Хайдар бей отиде оттатък и поиска да му полеят да се измие. Не се бе ръкувал с Йоргаки, пък имаше дяволски силното усещане, че се е докосвал до нещо гнуснаво, все едно до плужек. И още се миеше, когато нареди на Осман бьолюкбаши да му доведе друг българин, Панайот Минков челеби.

Панайот Минков изглеждаше изненадан от ненавременната покана, но не и уплашен. Той изслуша мютесарифа, без да го прекъсне, като явно не изпущаше нито една дума, а накрая му отговори с поклон почти до земята.

— Дори и след сто години, бей, християните на Сливен ще слагат след името ти прозвище Спасител. Хвала на тебе, спасителю Хайдар.

— Дали ще спася града, туй все още се знае само от аллаха, Минков челеби. Сега за сега въпросът е друг: ще ми помогнеш ли в моето начинание? Да разчитам ли, че утре чаршията ще е отворена?

— Не само ще ти помогна, но и до края на дните си ще се гордея, че в трудно време като сегашното съм бил рамо до рамо с тебе, бей. За чаршията отговарям аз, още нощес ще мина от къща на къща по търговците и занаятчиите и ще говоря с всекиго поотделно. Но имам да ти предложа и нещо повече, бей. Да се погрижим, щото да се отворят и училищата. Според мене няма нищо по-мирно и по-обезоръжаващо на този свят от гледката на една стая с петдесетина дечурлиги, наведени над книгата.

— Смяташ ли, че можеш го постигна?

— Ще го възложа от твое и от мое име на даскал Михаил Икономов. Той ще ни разбере и ще помогне. Но имам пълна вяра и в останалите учители, бей ефенди. Те още на разсъмване ще обиколят децата и ще ги съберат в училище.

Хайдар бей го изгледа продължително. Съвсем противоположни изражения се сменяха бързо-бързо на хубавото му лице.

— Странно племе сте вие, българите — произнесе замислено. — Уж сте измесени от едно тесто, пък от него излиза ту баклава, ту клисав хляб. Върви, Минков челеби. И нека вашият Христос и нашият Мохамед да ни помагат.

Несменяемият секретар на общината стигна почти до вратата, ала се размисли нещо и стори няколко крачки назад.

— Мога ли и аз да те попитам нещо, мютесариф ефенди?

— Заповядай!

— Даваш ли си сметка, че онова, което направи досега и което се готвиш да направиш още за нас, християните, няма да остане скрито-покрито за властта? И че ще трябва да плащаш за него?

— Не ми казваш нищо ново. Напротив, колелото вече се е завъртяло — доносниците не са си губили времето и вече са започнали да ме очернят, където трябва. Саиб ага познаваш ли? Да? Е, той е бил пръв измежду клеветниците. А сетне са го последвали Хасан бей пощаджията, Нутфулла ходжа, може да има и бог знае колко други. Изкарвали са ме, че съм преоблечен християнин, затова съм ви защитавал.403 И сигур ще успеят, Минков ефенди. Дошло е таквоз време, когато злото е по-силно от доброто.

— И го казваш така спокойно, Хайдар бей? Вярно, главата ти няма да стърчи на кол, но за своята доброта може да заплатиш с поста си.

Беят разпери ръце с мюсюлманско примирение:

— Ще бъде справедливо да върна онова, което съм получил, челеби. Станах мютесариф на този цветущ санджак с помощта на българин, редно е сега да защитя българите, пък каквато и да е цената затова.404 Дано поне докато съм още на този стол да мога да сторя и още някой хаир на сливналии, пък за нататък — каквото е писано в книгата на съдбата.

… Когато се разчу, че Шевкет със своята паплач отново наближава Сливен — това беше на 22 май, — Мехмед Хайдар бей с отбрана свита сановници и един бьолюк от войската, която бе участвувала в прочистването на Балкана, излезе да го посрещне на половин час път извън града. Посрещачите бяха все в парадните си униформи, а войската — с музиката си и знамето с полумесеца и звездата, та всичко изглеждаше така, сякаш не паша, а самия султан Абдул Азиз хан Първи се готвеха да приветствуват. Този икрам дори и да направи впечатление на пашата, не промени настроението му; както обикновено той си беше студен и от лицето му лъхаше свирепост.

— Напразно си се потрудил, мютесариф ефенди — каза той след обичайната церемония по посрещането. — Надявам се баш-папазът Серафим да те е уведомил, че този път идвам не за наддумване и сърбане на кафета, а за изпълнение на повелята на одринския сердарекрем. Пък тази повеля е, както знаеш, да унищожа всички комити в поверения ти град.

— Известно ми е всичко това, затиалилериниз — отговори чинно Хайдар бей, като придружи думите си с едно дълбоко темане. — И още отсега искам да те уведомя, че веднага се поставям под твоите заповеди, за да изпълниш по-лесно дълга си.

Другият го погледна подозрително, но беят успя да запази непроницаемото изражение на лицето си.

— Как виждаш помощта си, бей? — попита предпазливо пашата.

— Като изпълня всяка твоя дума и ти помогна да не цапаш сам ръцете си с кръв и мръсотии. Когото ми посочиш за комита, лично аз ще го хвърля в хапуса и ще го изправя на съд. Пък ако наредиш, готов съм цели махали и чаршии да предавам на възмездието на огъня.

След тази първа словесна престрелка, която остави пашата в пълно неведение за истинските намерения на бея, Шевкет не размени с него нито една дума повече, чак докато приближиха първите къщи на града. Едва тук Хайдар бей отново заговори:

— Цялото това огромно множество ще ти е излишно, затиалилериниз. Предлагам ти да вземеш колкото хора пожелаеш от аскера, а другите да почакат тук. Просто няма да сме в състояние да ги подслоним. По-нататък ще постъпим, както ти решиш и пожелаеш.

— Тогава избирам за охрана само твоя бьолюк, мютесариф ефенди. — Хайдар бей се поклони. — Какво предлагаш?

— Да оставим конете и да пообходим пеша града. Събуди ли нещо недоволството ти, моите низами мигом ще изпълнят нареждането ти.

Не беше по правилата такова посрещане — ами че те дори по едно кафе не бяха изпили в конака, — но Шевкет паша се съгласи. И още начина, по който тръгнаха, го впечатли: нямаше войска със заредени пушки отпред и отстрани, нямаше телохранители до двамата и до другите първенци на града — тръгнаха тъй, като че се разхождаха в полето. Един до друг вървяха Шевкет и Хайдар, на седем-осем крачки зад тях разните мюдюри, бьолюкбашии, забити от бьолюка, ходжи, кадии и прочие. Вървяха те и никого в града това не удивляваше — напротив, случеше ли се минувач или занаятчия да ги зърне, приветствуваше ги с поздрав, който твърде много приличаше на искрен.

А градът просто смая пашата. Аллах ил-аллах, за какъв ти бунт в пустия му Сливен можеше да се говори? Чаршията пулсираше с пълна сила, търговци се надвикваха да канят в дюкяните си, бакърджии, дърводелци, златари, шекерджии, табаци, хамутчии и всякакви други занаятчии се надпреварваха да хвалят стоката си, а случеше ли се пашата да загледа нещо — независимо гюлово масло, тахан халва, лъскав ибрик или дълъг като наденица рахат локум, — тозчас го получаваше в дар от продавача. Хайде иди сетне да кажеш, че в този град върлува бунт!…

За добро или за лошо, точно когато бяха между Нурул Кудус джамията и „Шадърфана“, откъм Еленския път се зададе групичка затворници, съпроводена от двойно повече заптиета с пушки в ръце. На Шевкет паша се стори, че сам аллах пращаше тази тънка колона — тя му даваше възможност „да тегли един зъб“ на все още непроницаемия, но очевидно предоволен мютесариф.

— Какво ще речеш за това, бей? Също и тези ли са смирени поданици на падишаха?

— Напротив, бунтовници са, затиалилериниз. Вчера получих депеша от мютесарифа на Търново. Изпраща ми сливенските бунтовници, които са били в четата на онзи девлет-душманин Ботев, дето го убиха край Враца. Ама мен ми се струва, че дип не е била голяма чета…

— Не е била голяма ли? Цяла войска, бей, тъй ще ти река аз.

— Но от тебе зная, че половината са били сливналии, затиалилериниз. А виж ги на̀ — я имат, я нямат половин дузина.

Плесницата беше твърде оглушителна, за да се съвземе Шевкет бързо от нея. Потърси дума за достоен отговор, но като не намери, промени приказката:

— Какво ще правиш с тях, ефенди?

— Ще ги съдя с цялата строгост на закона.

— Защо „ще ги съдя“? Нямаш ли кадия за това?

— Абе за имане, имам, ама… Изобщо предпочитам да взема всичко в собствените си ръце, затиалилериниз.

— Аха, спомням си, Келеш Осман беше кадията, нали?

— Радвам се, че си чувал прякора му. Той ще ти покаже защо искам аз лично да се погрижа за прилагането на Шериата и Хатихумаюна. — Хайдар бей махна пренебрежително по начин, който всеки би могъл да разтълкува посвоему. — Искаш ли да се отбием и тук, затиалилериниз?

— Що е това, бей?

— Училище. И доколкото гледам часа, сигурно имат занятия вътре.

— Училище? — недоверчиво повтори Шевкет. — Искаш да кажеш, че в тези смутни времена християнските училища водят занятията си?

— Смутността на времената ние вече видяхме и в Тевната чаршия, и на Аба пазар, паша ефенди. Не разбирам защо даскали и азбукарчета да лентяйствуват в подобни „смутни“ времена. Ще благоволиш ли?

Повече изненадан, отколкото заинтересуван, Шевкет паша се подчини на подканящия жест на бея и двамата влязоха в училището, спътниците им останаха да ги чакат навън. Посрещна ги главният учител — Шевкет не дочу името му — и с твърде подбрани изрази ги приветствува. Предложи им и да присъствуват на някое занятие; с думите си сякаш им оставяше право на избор, но пашата не видя как зад гърба му учителят смигна на Хайдар бей към една стая вдясно.

— Да влезем например тук — каза с небрежен тон мютесарифът и отвори вратата на посочената стая.

Като ги видя, учителят, брадат мъж на тридесет и пет — четиридесет години, изкомандува нещо и петдесетината деца скочиха на крака и твърде прилично се подредиха в редици. Шевкет паша се видя принуден да ги поздрави, а те му отговориха в един глас: „Падишахамъз чок яша!“405

— Може ли да послушаме, даскал ефенди? — попита пашата.

— Буйурунуз, отурунуз — каза на съвършен турски език учителят и им предложи столове. — Елимден гелен хер шейи япаджагима емин олабилирсиниз!406

„Трябва да е от Измир — помисли пашата. — Там говорят такъв чист турски език.“ А гласно попита:

— Афедерсин407, даскале не чух името ти.

— Беним адъм408 Димитър Георгакев, затиалилериниз.

— Как? — От изумление Шевкет щеше да падне от стола. — Ти си българин?

— Българин и при това син на кмета на църковната ни община, паша ефенди — отговори вместо запитания главният учител.

А Димитър Георгакев, сякаш нищо не се е случило, каза на свой ред и все на съвършения си турски език:

— Надявам се, че ще ви бъде интересно, ефендилер. По една случайност имаме точно урок по турски език. — Той изведнъж се посмути и погледна умолително към главния учител: — Но аз преподавам обясненията си на български, затова ще ви моля да превеждате на негово превъзходителство.

— Няма нужда — рече пашата. — Аз също зная български.

— Отлично! — искрено се зарадва учителят. И се обърна към класа: — Седнете, деца. И така, днес ние имаме да учим за най-важната част на речта, глагола. И на български, и на турски основният глагол е един и същ: „съм“ на български, „имек“ на турски. Кой ще ми спрегне глагола „съм“ на български?

Вдигна се цяла гора от ръце и посоченото дете безпогрешно спрегна споменатия глагол.

— Точно така — кимна, доволен, Димитър Георгакев. — А сега да го научим и на турски. Аз ще записвам на дъската и ще произнасям полека, а вие повтаряйте гласно след мене. — Той взе тебешира и започна да пише; Шевкет призна в себе си, че рядко бе виждал някой кятибин да пише на арабие толкова красиво и толкова вярно. А едновременно с писането учителят захвана и да изговаря отчетливо: — Бен им… сен син… о дур… биз из…409

— Ти ме надхитри, бей — казваше половин час по-късно Шевкет паша, докато крачеха все така пред свитата си към конака. — Ти ме надхитри и аз няма да забравя това, обещавам ти!

— В какво смяташ, че съм те надхитрил? — с престорено учудване попита мютесарифът.

— Върза ми ръцете. С чаршията, с пазара, с училището, с всичко ми върза ръцете. Ако сега вдигна камшик да накажа комитите, тези сто души зад гърба ми ще свидетелствуват, че съм вършил безчинства в най-мирното кътче в империята на падишаха. И това ще ми коства аполетите на паша. Но аз ще ти го върна, бей. Ще ти го върна с лихвите, обещавам ти. И знай, че Шевкет паша не забравя обещанията си.

Хайдар бей се поклони, но не каза нищо, за да се защити.410

7.

В зандана много скоро се разбра, че между докараните през Елена от Търново бе още един от синовете на Кутьо Ганчев — Димитър, най-големият. И макар комитите да бяха държани с особена строгост — четниците на Стоил и четниците на Ботев бяха запрени в отделни кауши и за естествените си нужди бяха пущани по различно време, — Андон, нали вече бе изучил писаните и неписани закони на сливенската тъмница, успя да уреди да се срещне с брат си. Как ли? — Ами точно според неписаните закони и на затвора, и на всяко турско учреждение: той спусна в ръката на Осман бьолюкбаши две златни махмудии и останалото бе уредено по-лесно, отколкото например да ти подадат вода извън времето определено за това.

Когато се срещнаха в стаичката, която Осман им отдели за тази цел, двамата братя се хвърлиха в прегръдките си и дълго, много дълго се притискаха един-друг до гърдите си и не намираха най-простата дума за поздрав. Когато малко се поуспокоиха, те седнаха коляно до коляно на пода (стаичката беше абсолютно гола, дори миндер или две скемлета нямаше в нея), облегнаха гърбове на стената и заприказваха.

— Най-страшното е, че мама ме видя — каза Димитър. — Кой и как е сварил да я предупреди, не зная, ала беше до Аба пазар, когато минавахме. И хем плачеше, горката, хем ми махаше окуражително.

— Тя беше предупредена, бате. Мама нали е силдаровка, реших, че няма защо да крия от нея. И за моето излизане с Иларион Драгостинов и Стоил я предупредих, и за твоето с… Е, не й казах името на Ботев, тогава нали още нямахте определен войвода. Тъй че жалост сигурно я мъчи, но не и изненада. Пък и дядо ще е около нея да я подкрепя.

Димитър поиска да научи за въстанието в Сливенско и Андон му разказа техните успехи, неуспехи и патила. После на свой ред се осведоми за похода под знамето на Христо Ботев.

— Беше поредица от разочарования, Андоне — мрачно каза по-големият брат. — Уверяваха ни, че цялото население от Западна Мизия ще се вдигне с нас и вече ни чака с пушки в ръце, пък то едно-единствено момче се намери да си заложи главата с нашите. И започна не воюването, а изтреблението ни. Налегна ни гладът, после дойдоха и неизбежните крамоли — дори войводата Ботев и Никола Войновски, военният ни ръководител, се счепкаха наздраво. А когато падна славният ни войвода, попиляхме се като пилци, когато връхлетял върху тях ястреб. Някои, както разбрах, успели да се задържат на групички, аз обаче останах сам-саменичък. Известно време се крих във Врачанско, после, като я карах само на върхари, стигнах до Софийско, село Осеновлак411. А като продължих нататък към Литаково412, ме спипаха. Пък като разбраха, че съм сливналия, пратиха ни тук с неколцина другари за съд и бесило.

— Че още само четирима нашенци ли имаше в четата, бате? Просто не мога да повярвам…

— А, четирима!… Цяла дузина бяхме, Андоне. И то все хора, дето да направят чест на нашия край. Поп хаджи Димитър Костов помниш ли? Неговият син Костадин ми беше другар в четата, ама се загуби някъде в мешавиците. Също Никола Кючуков, горе-долу моя възраст момче, в народните работи бил отдавна, още на Гунчо войвода укривател и вестоносец бил. Пък Стефан Газибаров падна пронизан пред очите ми… Ах, знаеш ли кой още беше в четата? Димитър Дишлията, верният другар на Хаджи Димитра. Него май също го уловили, ама ще го съдят другаде, понеже се беше изхитрил да се запише в четата под лъжовно име. И още колко само — и от тук, и от Котел, и от селата…

Те за малко се умълчаха. Димитър сметна, че брат му напряга памет да си спомни хората, за които му говореше. Но се излъга — Андон мислеше за съвсем друго.

— Ти малко избързваш, като говориш за съд и бесило, бате. Моята и на другарите ми е ясна — хванали са ни под байрака на Стоил и с оръжие в ръка. Ще ни отведат до Одрин, колкото да се каже пред света, че вилаетски съд ни е съдил, и ще ни избесят, това е сигурно. Но за тебе и другите работата е по-различна. Туй Враца, туй София — тукашните агалари не са ги чували, пък ако са ги чували, ги имат някъде тъй далече, сякаш им говориш за Париж или Берлин. Пък ако им речеш за някого, че в Берлин е вдигнал бунт, ще си издумат своето „Вай… вай… вай…“ и толкоз.

Димитър извърна към него своето тясно лице с меки черти.

— Ако ме баламосваш, за да ми даваш кураж, напразно е, Андоне. Дал съм клетва да живея, но и да умра за България. И затова мисълта за Старата круша хич, ама наистина съвсем хич не ме плаши.

— Не, не беше баламосване. Вече съм десет дни тука и понаучих едно-друго. Не виждаш ли как уредих да се срещнем? Вас ще ви съди тукашен съд, дето нито ще е така строг, нито ще има особени акъллии в него. Един е акъллията — мютесарифът Хайдар бей, — но той пък минава за състрадателен и благодушен човек. Послушай съвета, който сега ще ти дам, и може да се разминете с въжето. Измисли си някаква история, колкото е възможно по-правдоподобна — как не си бил никога в четата и с комитаджилък не си се занимавал, ама зорлан са те въвлекли в събитията — и както да те разпитват, както и да те мъчат, дръж за нея до дупка. За останалото да вярваме, че Бог ще помогне.

Димитър продължаваше да го гледа недоверчиво.

— Ако предписанието ти е добро, защо и ти не се възползуваш от него?

— Казах ти, нас ни уловиха край Терзобас и Икисчий с войводата Стоил начело. Как да лъжеш, че не си бил там? Затова нашата е решена и ние си я знаем — и аз, и Кавръка, и Михаил Гаджала, и другите. И сме решили поне да умрем достойно и с вдигнати чела, за пример на всеки българин. Но твоята е друга, ти още имаш изглед за късмет пред себе си.

На това място в стаичката влезе Осман бьолюкбаши и им заповяда да се върнат в каушите си. Двамата братя се разцелуваха отново. Искаше им се в тази целувка да има бодрост и вяра в утрешния ден, ала тя беше по-скоро като на двама обречени. Каквито всъщност си бяха Димитър и Андон…

Всичко стана тъй, както го бе предвидил Андон. Два дни след срещата му с Димитър — на 26 май — него и другите Стоилови четници ги отведоха в Одрин на съд. А още една седмица по-късно започнаха да съдят и тези, докараните от Търново.

Когато дойде ред на Димитър, тъмничният берберин го обръсна, за да му придадат по-приличен вид, после заптиетата му заковаха пранги на ръцете и го поведоха към конака.

Ако не се броят стражите до вратата и един кятибин до малка масичка отстрани до прозореца, в одаята, въздигната в съдебна зала, бяха само тримата съдии. Странно, но Димитър позна и тримата. В средата беше мютесарифът Мехмед Хайдар бей, а от двете му страни кадията Келеш Осман и — вероятно като представител на исляма и при това по-учен — Салих ходжа, главният преподавател в медресето.

— Как е името ти и името на баща ти? — започна разпита мютесарифът.

— Името ми е Димитър, на баща ми — Кутьо.

— Да не е чорбаджи Кутьо Ганчев? — изненада се имамът.

— Същият, Салих ходжа.

— Как? — продължи да се чуди турчинът. — Ти ме познаваш?

— Познавам ви и тримата, ефендилер. Ами че аз само преди пет години напуснах Сливен, пък кой сливналия не познаваше още тогава Хайдар бей, Салих ходжа и кадъ̀ Осман? Ами че вие сте най-личните хора на града…

— Аз пък познавах баща му — каза Салих ходжа, като се обръщаше към другите двама до масата. — Честен и почтен човек беше и добър поданик на падишаха.

— Добър поданик — изсумтя Келеш Осман, — пък синът му…

— Ще стигнем и до там — прекъсна го Хайдар бей. — Кажи, Димитре, син на Кутьо, защо напусна Сливен?

— За хляб, мютесариф ефенди. Баща ми почина преди дванайсет години. Майка ми, вдовица жена, криво-ляво ме отгледа, но за повече нямаше сили — нито занаят да започна, нито търговия. И ме проводи при един братовчед на баща ми в Плоещ…

— Къде е това Плоещ? — прекъсна го Салих ходжа и едва забележима усмивка сви устните на Димитър — той си бе помислил какво ли аджеба ще стане, ако рече, че Плоещ е някъде до Берлин…

— Във Влашко, точно на север от Букурещ, има̀м ефенди. Взе ме роднината на работа в дюкяна си, осигури ми покрива и хляба.

— Може би и пушка, за да се присъединиш към баш комитата Ботев? — подхвърли многозначително Мехмед Хайдар бей.

— Никога не съм се присъединявал към комитите, твоя милост. Мен зорлан ме включиха в четата.

— Разкажи да видим тази работа.

Димитър Кутев заразказва онова, което по съвет на брат си бе измислил в дългите затворнически нощи. Бе един объркан, не особено хитър и съшит с твърде бели конци разказ; ако имаше насреща си опитен мюфетишин, историята на Димитър съвсем скоро щеше да стане на пух и прах. Разказана накратко, тя изглеждаше горе-долу така. Димитър бил пратен от чорбаджията си по търговска работа в Гюргево. Като я свършили пратил в Плоещ закупената стока, той като мирен пътник си купил билет за вапора „Радецки“, защото имал да прави алъш-вериш още в Турну Магуреле, Калафат и на запад чак в Турну Северин. (Тук се наложи момъкът отново да обяснява къде са споменатите градове.) Да, но докато плавали срещу течението на Дунава, някакви непознати хора в униформи завладели кораба. А като усетили, че той е българин по произход, заповядали му и той да облече униформа с ширити, връчили му пушка и му заповядали за всичко да слуша войводата, ако му е мил животът. Нямало как, подчинил се, ала в никакво сражение не участвувал, куршум срещу турчин не е хвърлял. И щом другите дошли на зор и престанали да го наблюдават, плюл си на петите и ударил на юг, за да се предаде на властта. Така че Димитър, син на Кутьо, не бил кабахатлия, а жертва.

Изслушаха го внимателно, а перото на кятибина със скърцане записваше показанията му. Когато свърши, Келеш Осман запита:

— Всичко до тук е думи, Димитре, как обаче ще ги докажеш?

— По два начина, кадъ̀ ефенди. Ще помоля да призовете за свидетел чорбаджията ми от Плоещ, той ще ви разкаже къде ме е пратил, кога и с каква цел. И второ — ще помоля да разгънете тапиите, с които съм проводен при вас от София. Бяха честни хора — не може да не са писали, че съм се предал сам и не съм носил никакво оръжие.

Хайдар бей прегледа книжата на масата и кимна:

— Вярно е. — И попита кадията и имама до себе си: — Имате ли и други въпроси към Димитра? Не? Тогава върни се в зандана, Димитре. Ние ще поумуваме и ще решим кабахата ти. За решението ни ще научиш, както си му е редът.

Димитър се върна в кауша да очаква участта си.

8.

Такива бяха времената, че в Сливен нямаше тайни: конакът знаеше какво става в града и градът знаеше какво става в конака.

Когато научи, че внукът му е бил изправен пред съд, Бяно Абаджи облече празничния си кат дрехи, отби се при Шукри берберина да се обръсне и отиде в конака, Хайдар бей му направи ихтибара да не го кара да чака, а го прие веднага, посрещна го с уважение и тозчас поръча неизбежните кафета. И двамата знаеха правилата на играта, та докато не опразниха филджаните, не отвориха друг лаф освен за времето, за очаквания берекет, за семействата си и прочие. По-късно, когато претакаше в паметта си този встъпителен разговор, Бяно щеше да си спомни, че за последното — семействата — Хайдар бей го бе разпитвал с особен, с подчертан интерес. И тъй като гостът живееше настрана от роднините си, разпитът от само себе си се насочи към онези, които обитаваха под покрива му — Таша и децата. Но за всичко това, повтаряме, Бяно си спомни значително по-късно; докато сърбаше Хайдаровото „тежко — сладко“, той с пълно съсредоточение мислеше за много по-важната цел, която го бе довела тук.

— Нали няма да сбъркам, ако предположа, че си дошъл да просиш снизхождение за Димитър, Бяно Абаджи? — откри разговора Хайдар бей.

— Защо употребяваш думата „снизхождение“, бей? Снизхождението предполага вина, пък доколкото се чу в Сливен, Димитровата била съвсем според онази поговорка, дето понявга мокрото горяло покрай сухото.

Мютесарифът си сви цигара, а докато прекарваше език по хартийката, хвърли бърз, но красноречив поглед към посетителя.

— С тези думи трябваше да отидеш при Келеш Осман или при Салих ходжа, Бяно Абаджи. Те тука — той се почука с показалец по челото — са така, че лафът ти можеше да мине.

— Искаш да речеш, че при тебе няма да мине?

— При който и да е по-умен човек няма да мине. Пък аз, може и да е нескромно, но се имам за по-умен от Салих и Осман…

Бяно поиска разрешение да запали и, като го получи, съсредоточено напълни „ингилизката“ си лула. Пусна няколко кълбета пушек към тавана и едва тогава поде прекъснатия разговор:

— Има някакво противоречие, мютесариф ефенди. В града се говори, че моят внук Димитър напълно доказал невинността си…

— Защото слухът е пуснат от ходжата и Келеш Осман — обясни беят.

— Искаш да кажеш, че ти не споделяш тяхното мнение?

— Винаги съм правил „евалла“ на разума ти и затова ще кажа, че и ти, ако беше на мое място, също нямаше да споделиш мнението на онези.

— Защо?

— Защото всъщност внукът ти ни удави в несръчни измислици, Бяно Абаджи. — Мехмед Хайдар притегли някакви книжа и плъзна поглед по тях. — Според Димитър той бил пратен за важни алъш-вериши от чичо си търговеца. А защо в документите му нямаше никакво пълномощно от чичото? Кой търговец в Гюргево и Турну Северин ще приеме, че този млад човек представлява еди-кого си, ако няма нарочна тапия от него, при това заверена от съответните власти? По-нататък. За голямата търговия, за която е бил пратен, Димитър е трябвало да носи и бая̀ пари. Ако не за цялата стока, то поне за сигурна предплата. Така се прави навред по света. А защо в кесията на Димитра са се гонели само няколко нашенски жалки мангъра и влашки леи? Така ли тръгва по алъш-вериш един търговец? То поне да беше му стигнал акълът да каже, че комитите са го обрали, за да купят хляб или оръжие, пък то… И още по-нататък. Димитър Кутев ни забаламоса, че сам се е предал на властта и без оръжие, дори има̀ тепегьозлъка да поиска да се уверим в това по тапиите, с които ни го пратиха. А там изрично пише, че не се е предал, напротив, дни и нощи се е крил от потерите, докато накрая е попаднал на пусия. Достатъчно ли е, Бяно Абаджи? Или да продължа?

Лулата на Бяно отдавна бе угаснала между пръстите му.

— Когато идвах насам — каза, — имах намерение да търся не снизхождение, а справедливост. Сега разбирам, че е трябвало още от вратата да се хвърля в краката ти и да прося милост.

— Милост? — вдигна хубавите си вежди Хайдар бей. — Милост за какво, Бяно Абаджи?

— За съдбата на внука, разумява се.

— Тя е решена — сви рамене беят. Той показа нещо на книжата в ръцете си, но Бяно поклати бялата си глава — той не познаваше турската писменост. Хайдар го разбра и продължи със същия равен тон: — Димитър, син на Кутьо, е свободен, Бяно Абаджи.

— Свободен? Подиграваш ли се с мене, стария човек, бей?

— Това е написано от мене, българино, и е скрепено с моята дамга. Димитър, син на Кутьо, е невинен и затова следва да се освободи.

Не беше лесно да се обърка човек като Бяно, но Хайдар напълно го постигна. Старият човек избърса чело и произнесе на пресекулки:

— Винаги си бил добър към мене, Хайдар бей. Покажи се добър и сега и ми обясни всичко…

— За разлика от онези ахмаци Келеш Осман и Салих, аз не повярвах нито дума от съчинението на твоя Димитър, Бяно Абаджи. Но се оставям на техния акъл и тук се разписах, че Димитър е невинен.

— Защо? — за втори път днес изрече старецът.

— По две причини. Защото храня дълбока и предълбока почит към тебе, Бяно Абаджи. И защото искам да бъда запомнен в Сливен с хаир.

— Защо говориш за себе си така, някак си като в минало?

— Защото мюзевирджиите в съюз с Шевкет паша извършиха своето, Бяно Абаджи. Изпращат ме мюдюрин в Гюмюрджина. До две седмици ще дойде човек, който да поеме санджака от мене.

— Мюдюрин? Че това е…?

— Понижение, знам. И го очаквах, бях предупреден и подготвен за него.413 Така че го приемам с разочарование, но сравнително спокойно.

— Извини ме, че ще върна разговора на внука Димитър, бей. Но не се знае какъв човек ще дойде на твое място и дали той…

— Разбирам те — прекъсна го мютесарифът. Взе едно листче и надраска няколко думи от дясно на ляво, както се пише на арабие. — С тази заповед иди веднага в хапуса. Ще ти предадат начаса Димитра. И го посъветвай да не се върти много-много тука — зложелателите в Сливен не са се свършили, знаеш.

Старият човек сгъна листчето и полека се изправи.

— Зная, че сега трябва да изсипя в скута ти куп думи на благодарност и пожелания за успех в службата. Не ми идва наум нито една, бей ефенди.

— Не казвай също „Йакънда гьорюшмек юмидийле“414. Защото не ми се вярва пътищата ни да се кръстосат отново.

Бяно кимна:

— Освен когато след години ме догониш на небето, Хайдар бей. А засега ще ти кажа само едно: знай, че Сливен винаги ще те помни с благодарност. Чу ли ме добре! Не аз, Бяно Силдар, а Сливен!

— Благодаря — простичко каза мютесарифът. — На сбогуване мога ли и аз да помоля нещо, Бяно Абаджи?

— На твое разположение съм.

— Познавам твоята кираджийка Таша Йосифова. Предай й, моля те, поздрав от мене. И й кажи, че до края на дните си ще запазя най-добър спомен за нея.

Старецът се поклони и се оттегли заднешком.

Беят не каза нищо повече, само го изпрати с почтително темане.

Бяно Абаджи освободи Димитър без никакви затруднения415 и веднага го отведе в бащината му къща. Руска, която до сега се бе държала — или поне бе показвала външно, че се държи, — даде пълна воля на чувствата си. Разплака се неудържимо и се хвърли да прегръща и целува сина си. Димитър също се разнежи и лицето му се обля в сълзи…

Бяно не остана по-назад, трогна се и той, но не си позволи нито плач, нито размекнати думи. Вместо това се сопна на внука си:

— Ти пък защо се цивриш?

— Защото най-безславно оцелях — беше неочакваният отговор. — На Вола трябваше да закрия войводата Ботев с гърдите си или най-малкото — да загина юнашки в сражение. А аз? Що сторих аз, дядо? Ето ме в къщи при мама, сигур подир малко и от прочутото й сладко ще ям. С това ли ще се равнявам аз с Андон и Ганчо? И с всички онези, които дадоха живота си за свободата на България?

9.

Цялата работа по прехвърлянето на мютесарифлъка можеше да се свърши с няколко подписа, но дали такъв му беше начинът на работата или — по свой почин или подшушнато от някого — за да вади душата, гаврейки се, на предшественика си, Мехмед Абдул Рефи ефенди проточи простата формалност с цели часове, като с чиновническа дребнавост се ровеше в какви ли не глупави подробности. Така работеха двамата с Хайдар бей и четяха, и препрочитаха разни книжа, когато на вратата се почука и се появи Мустафа ага, мюдюринът. Новият мютесариф го изруга, още преди да е отворил уста:

— Защо ни безпокоиш? — кресна му. — Не знаеш ли, че работим?

Мустафа ага се облещи на това посрещане, провисналите му бузи заприличаха на цели баници, закачени от двете страни на лицето. Той прехвърли тялото си на другия крак и каза виновно:

— Дошъл е човек, бейляр. И носи писмо не от кого да е, а от Високата порта… Сметнах, че ще искате да знаете…

При споменаването на Високата порта Мехмед Абдул Рефи ефенди в един миг се преобрази. Той беше нисък човек и много пълен, коланът на мундира му се закопчаваше на най-последната дупка; сега изведнъж се смали още повече и затова съвсем заприлича на топка с две къси крачета под нея. Вдигна ръце, сякаш да се запази от самото име на Портата. И като всеки слаб характер, побърза веднага да прехвърли гайлето на първия човек, който му попадна под ръка:

— Ще трябва да го приемеш ти, Хайдар бей. Тъй или иначе най-важния подпис още не сме сложили…

За разлика от него Мехмед Хайдар не показа никакво вълнение от мисълта, че ще получи хабер направо от Високата порта.

— Покани госта да влезе — направи той знак на мюдюрина.

Не след много Мустафа ага отвори вратата и даде път на новодошлия. Беше облечен в безупречен костюм от европейски плат и ако не беше фесът на главата му, можеше спокойно да се закълнеш, че е някой от френкгяурските дипломати, пред които и сам Савфет паша416 стоеше с прибрани пети.

— Сизи рахатсъз еттигим ичин йозюр дилерим, ефендилер417 — произнесе той на безупречен турски език, а поклонът му в никакъв случай не беше по-дълбок от два пръста — от един ден път ще го познаеш, че е навикнал да общува с къде-къде по-едри риби от някакви си там мютесарифи. — Лично аз не смятам, че работата е толкова спешна, но вие знаете — подпис на човек като Рющю паша задължава.418

При споменаването на Мехмед Рющю паша Рефи ефенди се смали още повече. Хайдар бей обаче отново запази самообладание и пое в ръцете си ролята на домакин:

— Хош гелдин, ефенди. Буюр!419 Какво има да ни съобщи светлият наш велик везир?

Гостът извади свитък, свързан със зелена панделка, и му го подаде. Беят целуна панделката и я развърза. И първият му поглед беше не на написаното, а най-долу.

— Наистина е подписът и печатът на Рющю паша — каза. — И на това отгоре писмото е приподписано от сердарекрем Абдул Керим паша.

— И какво гласи, бей? — с неузнаваем глас попита Рефи ефенди.

— Че негова милост И-ван Сил-дар-ог-лу… — Хайдар бей вдигна очи от плътната хартия. В погледа му се четеше искрено изумление. — Имаш ли нещо общо с тукашния Бяно Силдар, ефенди?

— Доколкото имат общо баща и син, мютесариф ефенди.

— Как? — обади се Мехмед Абдул Рефи. — Ти познаваш бащата на негова милост?

Тънка неразгадаема усмивка се хлъзна по лицето на бея.

— Сигурен съм, че ще го опознаеш и ти, ефенди, бащата на негова милост е доста именита и уважавана личност в Сливен. — И за всеки случай добави: — При това верен поданик на падишаха…

Гостът оцени услугата, която му бе направена с последните думи, и мълчаливо поблагодари за нея; поклонът му този път беше поне двойно по-дълбок от първоначалния.

— И какво ни нареждат великият везир и сердарекрем? — продължи нетърпеливо да разпитва новият управител на санджака.

— Уведомяват ни, че на Силдаров челеби е възложено да снабдява войската в целия Одрински вилает с шаяк за униформи. И заповядват нам — той се поправи, — всъщност заповядват на тебе, Рефи ефенди, да му оказваш пълно съдействие. Разбираш ли, пълно съдействие както в мир, тъй и, аллах корусун420, в случай на война. Инак затиалилериниз Рющю паша предупреждава, че действията ти ще се приемат като саботаж421 срещу войската на падишаха.

Рефи ефенди престана да се смалява и се преви в такъв поклон, сякаш се надяваше за него да научи сам Рющю паша в Стамбул.

— Ние пристигаме едновременно в Сливен, Силдаров челеби, аз дори още не съм се подписал като нов мютесариф на санджака. Но даже така ще те уверя веднага, че в мое лице ще разчиташ не на съдействие, а на пълна подкрепа и — защо не? — подчинение. Що мога да сторя за тебе още сега, челеби? Къде ще пожелаеш да се настаниш?

— За това не се безпокой, мютесариф ефенди. Нали разбра, аз съм тукашен, ще се настаня, разбира се, в дома на стария си баща. Впрочем искам да те уверя също, че няма да ти досаждам за щяло и нещяло. Ще похлопвам на вратата ти само тогава, когато грижите ми за войската на султан Абдул Азиз хан се нуждаят от помощта на властта. А сега още веднъж извинявайте, ефендилер. Уморен съм от пътя и искам да си почина.

И с тези думи, придружени от ново леко кимване, Иван Силдаров напусна одаята с двамата мютесарифи — бившия и бъдещия.

Като чу изскърцването на дворната порта, Таша излезе на хаета да види кой е. Беше непознат господин с малък, приличен на докторските, чемодан в ръка. Носеше виненочервен фес с черен пискюл и най-хубавите алафранга дрехи, които Таша бе виждала през живота си. Непознатият затвори вратата, извърна се, но не продължи към дома, а остана така неподвижен, сякаш разчувствуван от гледката на къщата.

Жената приближи до пармаклъка на хаета и вече видя госта по-добре. Всъщност не го огледа, а просто го възприе с един-единствен поглед; ако е позволена такава дума — попи го с очи. И усети как колената й изведнъж омекнаха. Защото през двора виждаше ако не най-красивия, то положително най-истинския мъж в живота си. Гостът не беше от най-младите, сигурно бе оставил зад себе си четиридесетте, висок и едър, но не пълен; едростта му се изразяваше в могъща и по войнишки изпъчена гръд, която остро се стесняваше към хълбоците и таза. На това място шивачката в Таша се обади, за да й подшушне, че и сюртукът на непознатия бе ушит именно по такъв начин, че да подчертае разликата между широките плещи и тънкия кръст.

Сякаш за да помогне на наблюдението й, човекът свали феса от главата си — можеше да се помисли, като че щеше да се поклони на къщата. Сега Таша видя, че той имаше черна, лъскава коса, сресана на път, която само над ушите бе придобила цвят на метал. Беше мургав, но не с циганска мургавина, а с онова своеобразно потъмняване на кожата, меко и с кафеникав оттенък, което тя бе виждала в светлоликите хора, които по някаква причина са се излагали дълго на зимно слънце. Имаше високо подстригани бакенбарди, нещо, общо взето, рядко за онова време, и също така по рядък начин подбръснати мустаци — тънки, достигащи само до средата между устната и носа. Но най-поразяващото в него беше общото впечатление от лицето му. Възшироко, почти квадратно, то излъчваше сила, мъжественост, но не груба и недодялана, а облагородена, обуздана, самочувствие без дързост и още нещо ненарицаемо с думи, което те подтиква да се подчиниш, без той да е изразил големство или властност.

Тъй като непознатият продължаваше да стои неподвижно до портата, Таша слезе от хаета и се отправи насреща му. Той сякаш едва сега забеляза присъствието й, но пак не отлепи крака от земята, за да се приближи, а я причака на мястото си, само очите му дружелюбно и малко почудено пресрещнаха нейните. Таша пристъпваше без бързане към него. И забеляза: погледът му изостави очите й и се спусна по-надолу. Знаеше защо — сама, неочаквано и за самата нея, тя правеше хълбоците й да се олюляват и да подчертават женствеността й. А лицето му — то постепенно загубваше изражението си на самоувереност. И ставаше друго, напрегнато — лице на мъж и самец.

Когато приближи до него, той видимо призова волята си да отмахне желанието и да върне на лицето си изражението на приветливост и любезност. Усмихна й се. И Таша не пропусна да забележи, как тази усмивка разкри два реда ослепителни по белота зъби, а на бузата му — само на едната, лявата — изписа прелестна гънка.

— Добър ден, господине — каза тя; с изненада се чу, че говори по-гръдно и поне с два тона по-ниско от обикновено. — Като че ли търсите някого или нещо?

— Дал Бог добро — отговори непознатият. — Половината от онова, което търсех, вече намерих — къщата на Силдаровците. Другата половина е самият стопанин, Бяно Абаджи.

— В града е, но ще трябва да го почакате. Впрочем кой сте вие?

Усмивката му стана малко по-широка и съвсем, съвсем леко иронична.

— Не зная защо, но си представях, че трябва аз да ви задам същия въпрос. Ала нека да не се пазарим, искате ли? При това нямам какво да крия — син съм на Бяно Абаджи.

— Син?! — Бадемовите очи на жената се разшириха от изумление. — Мигар… Мигар вие сте Иван? — Той потвърди. — Господи, трябва да го съобщим внимателно на татко, сърцето му може да се пръсне…

Иван приготви уста да каже нещо, но не успя. В същия миг вратата до него се отвори с трясък и през нея връхлетя един башибозук с ятаган и пищов в ръцете. Трябва да беше порядъчно пийнал, понеже краката му явно не го държаха особено добре, а езикът му леко се плетеше, когато изрева с целия бабаитлък, на който беше способен:

— Дур!… Теслим ол!…422

Кръвта се оттегли от лицето на Таша. Тя направи крачка назад, а ръката й притисна разлудувалото й се сърце. Съвсем по друг начин постъпи Иван. Без да губи нито самообладание, нито време, той ритна ръката на турчина и пищовът отлетя нанякъде. После изби и ятагана от другата ръка и като хвана неканения гост за елека и шалварите, без особено усилие го изхвърли през дувара. Чу се тупване и хлъцване на човек, който е изпуснал въздуха от гърдите си. Таша се втурна да заключи вратата, но Иван я спря, като постави ръката си върху нейната:

— Доколкото помня, тази врата не се заключва никога — каза.

— Но този катил ще се върне… ще ни убие…

— Няма да се върне. Такива като него са юнаци само докато имат насреща си беззащитни люде. Видят ли обаче дебелия край, тогава не ги търси. — И сякаш напълно забравил случката, попита учтиво, а гънката отново се върна на бузата му: — Няма ли да ме поканите у дома?

Тя понечи да грабне от земята чемодана му, но той я изпревари. И двамата тръгнаха един до друг.

— Преди малко издумахте нещо — рече той, — което ме обърка. Нарекохте баща ми „татко“. Възможно ли е да съм имал сестричка извън Руска, за която изобщо да не съм подозирал?

Таша се засмя и двете бенки на бузата й сякаш подхванаха танец.

— Не, не съм ви сестра, господин Иване — отговори. — Но баща ви ми разреши да се обръщам към него така.

Тя заразказва за събитията, довели до сприятеляването между Бяно Абаджи и нея, до бащинското му отношение към тази жена, изпитала участта на сирак и вдовица, а когато се настаниха на скемлетата в собата, вече бе стигнала до причините, довели я под този покрив. Той я изслуша внимателно, накрая кимна с глава:

— Баща ми не се е променил — каза. — Винаги е бил ая, светец, такъв си е и останал. Пък иначе… — той я стрелна с ъглите на очите си. — Иначе никак не съжалявам, че не сме кръвни роднини. Чухте ли? Хлопна се вратата. Може би децата се връщат от училище?

Жената надникна през прозорчето.

— Не, татко се прибира. И все пак може би е по-добре да го предупредя, да го подготвя?

— Нека бъде вашето — съгласи се той. — Макар че за един силдаровец ми се вижда излишно…

Таша излезе на хаета точно в секундата, когато Бяно със смаяно изражение вдигаше ятагана от „своята“ леха. И я попита от далече:

— Какво, момичето ми? Да не събираш силях, за да хванеш „лявото“ и да затъмниш Димка Бизимка, Румяна или Сирма?423

Тя слезе при него на двора и му разказа случката с башибозука.

— И кой, казваш, го изхвърли през дувара, дъще?

— Ще има ли мюжде, татко? — изхитрува тя. — И трябва да е голямо, голяяямо, едно захарно петле няма да стигне.

Старецът продължи шегата, но само докато чу името на Иван. Тогава прибледня и хукна към къщата; Таша по-късно щеше да се кълне, че само на три крачки е взел стълбите. Иван го посрещна на хаета и двамата се прегърнаха юнашки — краката ту на единия, ту на другия се отлепяха от пода. Жената извади столчета и синѝя и седнаха там, на открито. Отиде да донесе и сладко — не толкова за неизбежната почерпка на госта, колкото да даде време на мъжете да изтрият сълзите от очите си.

— Не, не съм на гости, тате — заразказва Иван. — Върнах се и, надявам се, този път завинаги. Имам изин и векиллик да снабдявам с аба цялата войска в Одринския вилает.

Старецът го погледна; в очите му имаше всичко друго, освен оживление.

— Как си го представяш това, сине?

— Още сам не зная — със смях призна Иван и свивката пак цъфна на лявата му буза. — На първо време ще наема кантора, пък сетне ще мисля на какви основи да сложа работата.

— За кантората е най-простото. Чувах, че братовчед ти Христо, на Трънка сина, ще дава под наем стария дюкян на дядо ти. Не го помниш, знам, но е на добро място, до Аба-пазар, на гърба на Лазовския хан. Сигурно ще предпочете тебе пред който и да е друг кираджия. Дюкянът не е на лош хал, едно баданосване и — готово. Думата ми беше за друго, Иване. Не ти ли пада малко чоглаво, че ще обличаш не кого да е, а войската на султана.

— Нали все някой трябва да го прави? — някак нехайно отговори синът. — И да прибира парите на сераскериата?

— Но войската в тези одежди ще стреля по нашите? И по Дядо Иван, ако най-сетне реши да ни отърве от пустата тирания?

— Лошо и с хъс поставяш въпроса, тате. Сливен винаги е обличал цялата войска на Турция. Мигар едно време твоята аба не отиваше пак за същото? Или ти тръгваше по петите й, за да дебнеш да стигне само до мирни българи, не и до терзийниците на аскера? А сукното на чичо Добри Фабрикаджията? То пък не обличаше ли всички султанови забити?

Таша разбра, че разговорът още от първия час ненужно се изостряше. И реши да се намеси, за да го вкара в друго русло:

— Аз, татко, разбира се, ще си взема партакешите и ще се върна у дома…

— Дума да не става! — отсече веднага Иван. — В никакъв случай не ще позволя идването ми да обърка реда в тази къща.

— Но аз тука съм никаква — настоя тя. — Не съм на гости, понеже съм за постоянно. Не съм и кираджийка, понеже не плащам наем. Пък налице е и друго затруднение, господин Иване. Тук, ако не броим ашевото, има всичко на всичко две стаи…

— Това лесно ще се уреди! — непреклонно настоя той. — Аз ще се настаня в херодаята — ще я накова с рогозки и кожи, пък имам и доста други неща, четири сандъка идат след мене, та ще я направя като кутийка. И не ме съжалявайте. В нея са се подслонявали хора, дето нашият народ ще ги спомня с почит и след сто, и след хиляда години. Знаете ли вие какво означава да можеш да кажеш: живея там, гдето е нощувал Кара Танас войвода? — Иван усети, че се разгорещи и промени тона. — Що се отнася до наема, от днес ще почнете да го плащате, Таша.

— Хей, не се разпореждай така — присмя се старецът. — Тази къща все още е моя…

Но Таша погледна на думите съвсем сериозно:

— Какъв наем ми определяте?

— Да престанете да ми викате „господин Иване“, а само „Иване“. — Зъбите на мъжа отново лъснаха посред мургавото му лице. — При това иде малко смешно, Таша, щом на един и същ човек казваме „татко“…

— Такъв наем приемам — каза бащата. — И тъй като в целия този алъш-вериш аз излизам сайбията, полага се от мен да бъде черпнята. Иди, дъще, и наточи една пахарка от оная шевка, дето може в кърпа да се носи. Кълна се, че Иван и всичко да е видял по света, ама като нашенската шевка нито е видял, нито е помирисал.

… Когато по-късно Иринка и Нойко се върнаха от училище, завариха нещо, което виждаха за първи път в този дом — на хаета тримата възрастни съвсем по никое време бяха заседнали на вино и пахарката наред обикаляше от уста на уста…

А настроението — то комай вече наближаваше Сините камъни.

10.

За съжаление мрачното предсказание на Андон се оказа вярно. В Одрин комитите на Стоил (а и не само те) на бърза ръка получиха смъртни присъди, а сетне ги разпратиха да ги обесят за назидание по родните им места. За Сливен избраха Андон Кутев и младия Васил Желчев, в последния момент лепнаха към тях и Ставри Ненчев, един от онези, които бяха пленени в битката при Харем бунар. Георги Дражев, естествено, щеше да срещне смъртта в Ямбол, където всички го познаваха. Може би защото нямаше местни хора под ръка, за Михаил Гаджалов и Кондю Кавръков властта избра за изпълнение на наказанието съответно Мустафа паша424 и Ени Заара.

В Сливен бесенето на въстаниците бе насрочено за последния ден на юни. И тогава Мехмед Абдул Рефи ефенди, новият мфютесариф, показа, че не му липсва въображение за устройване на парлама: два дни преди това телялите обикаляха трите главни части на града, за да предупредят цялото население, пък за да бъде сеирът по-дълъг, почти половин ден, Рефи ефенди нареди да не окачат тримата едновременно на Старата круша, а един по един и с достатъчен промеждутък от бесене до бесене — нека се порадва народът и да има време и зурни, и сазове да послуша, и децата да замерват обесените с мръсотии, и шегобийците да проявяват остроумието си, докато тялото на поредната жертва още се гърчеше на въжето. Само в едно мютесарифът прояви известна милост — на 29 юни разреши на осъдените да се срещнат с по един от най-близките си роднини.

Естествено при Андон отиде майка му. Тя плака цялата нощ преди срещата, ала в зандана се държа така твърдо, че после дълго, цели месеци за нея говореха с уважение и българи, и турци. На сина си тя занесе само две неща: паничка със своето прочуто сладко от орехчета и риза от снежнобяло платно с пъстри шевици от двете страни на пазвата.

— За Георги Силдаря чувал ли си? — попита тя, след като дълго се прегръщаха и целуваха с Андон.

— Кой в Сливен не е чувал за него? Бащата на дядо Бяно, нали?

— Преди шестдесетина години са го обесили като завераджия.

— И това знам. На вратнята на къщата му. И затова дядо до днес се покланя на гредата, колчем минава под нея.

— А разбираш ли защо и ти, момчурлякът, и цял Сливен знаете за Георги Силдаря? Защото е посрещнал смъртта с достойнство — поискал да си измие главата и да го обръснат, чиста риза облякъл, а на бесилото отишъл с песен, в която се приказвало „за майка, за България“.

— Защо ми разказваш всичко това, мале?

— Не ме смятай за коравосърдечна, Андончо. И утре, като ме гледаш с вирната глава, пак не ме смятай. Знай, че вътрешно ще се късам на парчета, ала няма да дам на гаджалите повод за наслада и злорадство. Стори същото и ти, сине — за майчина гордост го стори и за да те помни Сливен с уважение во веки веков. Както се помни Георги Силдаря. Нека като се срещна с неговата майка в небесните селения, тя да няма повод за повече гордост от мене.

— Обещавам ти, мамо, и няма да те посрамя. Но, честно казано, някак по-другояче си представях тази последна среща с тебе…

— Също и агаларите наоколо са си я представяли по-другояче. И затова сега изглеждат като деца, напълнили гащите. Защото са очаквали сълзи и сополи, пък виждат майка и син да си хортуват кажи-речи безгрижно.

Той се засмя посърнало.

— Безгрижно… — повтори. — Нека ти призная, че ме е страх от смъртта, мамо. В края на краищата аз нямам и двайсет и пет…

— Зная, сине. Нима допущаш, че не го зная? Ами че нали съм мечтала да те видя задомен, да друсам внучета на коленете си… Ала ти сам избра пътя на честта, сине. Запази честта и утре, колкото и да ти е трудно това, пък хората ще я свържат с името ти докле свят светува.

Искаха да говорят още дълго, но Осман бьолюкбаши кимна на заптиетата си и ги разделиха. Дори да се целунат за последно не им разрешиха.

… Сеирджиите се засъбираха часове преди времето на казънта — българите мълчаливи и настръхнали, турците със зурни и даули. По едно време откъм конака се зададе групичката на първенците и това беше знак, че големият сеир вече щеше да започне. С приближаването на „каймака“ на Сливен се видя, че между разните му там мютесарифи, каймаками, кадии, миралаи (всъщност само един миралай — управителя на фабриката миралай Сабахадин бей, заместника на Хюсеин), имами и прочие, имаше и един българин — Иван Силдаров. Като го разпознаха, откъм българската страна на зрителите се дочуха дюдюкания и подвиквания като „Предател!“ и „Продажник!“, но те сякаш не достигаха до слуха на Иван и той през целия път до Старата круша си приказваше разни джумбуши с шишкавия Мехмед Абдул Рефи, та се кикотеха полугласно.

Едва заеха местата си и откъм зандана докараха Андон — нему се бе паднало пръв от другарите си да увисне на въжето. Турците го посрещнаха с небивала врява, докато от българите никой не отвори уста, всички мълчаливо свалиха калпаци.

Андон беше облечен в чиста риза и се държеше прилично, но изглеждаше настръхнал, сякаш зъзнеше от студ в летния ден. Отведоха го при вече метнатото на един клон въже. Преди обаче да се качи на поставената под въжето бъчвичка, към него приближи сакеларий поп Атанас, зетят на Русчо Миркович, пошушука си нещо с него, после му поднесе да целуне един посребрен кръст. Като мина и това, вече циганинът-джелатин захвана да подбутва жертвата към бъчвичката. Точно тогава обаче редът бе нарушен, и то от едного, от когото никой не бе го очаквал. Иван Силдаров остави групичката на по-първите лица на града и санджака, премина няколкото крачки, които го деляха от Андон, каза му нещо съвсем кратко, само две-три думи (после и джелатинът, и отец Атанас се кълняха, че не са разбрали нищичко) и веднага се върна на мястото си. Но с Андон стана видима промяна. Той вирна глава, огледа се и дори намери сили да изкриви устни в нещо като усмивка. С рамо избута циганина настрана и сам стъпи на бурето. Взе в ръце клупа на въжето, но преди да го надене на врата си, извика с пълна сила:

— Братя, не ме оплаквайте! Честит е, който даде живота си за свободата на България. И тя ще дойде, братя!…

В следващата минута се случиха едновременно много неща. Откъм българската страна на зрителите някой издигна разтреперан от вълнение глас:

— Наистина ще дойде, бате!… Дори всички да последваме твоята участ, тя пак ще дойде!…

Андон, изглежда, го чу, защото кимна в съгласие и с още по-широка усмивка нахлузи примката на врата си. Джелатинът-циганин яростно, с хъс изрита бъчвичката под нозете му и момъкът увисна на въжето. Турските зяпачи обаче пропуснаха радостта да погледат как умиращото тяло се тресе и гърчи, защото се втурнаха да налагат кой с каквото намери онзи, който във върховната минута се бе осмелил да отговори на бунтовника. А той бе млад човек с един крак, който се подпираше на патерици. Мнозина го познаха — беше Стефан, синът на Боян Боянов. Никой от турците не се съжали от вида на недъга му, а върху него заваляха тояги и юмруци; момъкът даже падна, ала ударите не престанаха. И все в същата минута нататък прекрачи Иван Силдаров и започна да разпръсва нападателите с плесници; пердашеше ги с външното на ръцете си — повече с пренебрежение, отколкото със сила.

— Кепазите себе си и чалмите на главите си — каза на нападателите, когато те се отдръпнаха и като с подвити опашки го заобиколиха. — Голям бабаитлък, вашият, да биете човек с патерици. Пфу!… — А като се върна при първенците, каза на Рефи ефенди с тон на доверителност: — Заради таквиз глупаци ни е излязло име едва ли не на зверове. И цяла Европа ни се смее… Ще отида да се измия, зер ме е гнус, загдето съм се допирал до тях. — И наистина си тръгна, като продължи да мърмори: — Ахмаците му с ахмаци!…

Не беше стигнал още до Кафтанджийската махала, когато зад гърба му екна нов вик — явно, втори от въстаниците бе увиснал на Старата круша. А когато минаваше край Хаджи Юмер джамия — тя се намираше на Машатлъка и входът и гледаше към часовниковата кула, — някой го повика:

— По-полека, Иване. Трудно ми е да те достигна, когато крачиш толкова бързо…

Извърна се. По петите му вървеше Бяно Абаджи. Двамата поеха рамо до рамо нагоре към дома.

— Още един от рода ни си отиде — въздъхна старият човек. — Колцина станаха вече? Обърках им броя, и то от тате до днес. А знае ли някой колко са били преди…

— Поне си отиде като мъж и юнак. — Имаше възторг в думите, но не и в тона на Иван — лицето му беше свъсено, бръчка като пропаст разделяше веждите. — Силдаровци ще могат да се гордеят с него.

— А с тебе, сине? Дали ще се гордеят и с тебе? Вярно, разпръсна катилите както пилци бягат от ястреб и опази нашия Стефан, но затуй пък беше не другаде, а при най-личните сеирджии.

Имаше въпрос в последните думи, но Иван показа, че не се готви да отговори. Бащата изчака малко, после продължи:

— Видях те да подшушваш нещо на Андон. Какво беше то, сине?

Иван видимо се поколеба, но накрая реши да наруши мълчанието си.

— Видя ми се на границата между юначеството и най-обикновеното…

— И разбираемото — вметна Бяно Абаджи.

— Да, и разбираемото човешко отчаяние. И сметнах, че се нуждае от още една капчица кураж, за да умре като истински потомък на Георги Силдаря и племенник на Манол, Васил, Найден и Георги Трънкин.

— И все пак не чух какво си му казал — настоя старецът.

Повторно колебание.

— То беше на влашки, тате. Рекох му само: „Стоил и Иларион те гледат отгоре, а наоколо е Отечеството. Бъди достоен за тях.“

Бяно Абаджи избърса една сълза, която се бе хлъзнала по бузата му. До дома никой от двамата не проговори повече.

11.

Мнозина бяха осъждали решенията на Гюргевския БРЦК. И наистина не е ли жестоко и безчовечно да вдигнеш едно въстание, за което отнапред знаеш, че няма да завърши с победа и освобождение? Не е ли грях и престъпление да пожертвуваш 30 000 изклани, избити в сражения или избесени със или без присъда, хиляди мъже (точният им брой никога не стана известен) да се озоват в занданите или на заточение в Анадола, 80 селища да бъдат опожарени, а 200 — разграбени?

Оказа се обаче, че апостолите в Гюргево бяха имали достатъчно трезва преценка за последиците. Писъците на невинните жертви отекнаха в цяла Европа, а димът на пожарищата се разстла навред от Москва на изток до Лондон на запад. Мнозина от най-великите умове на епохата вдигнаха глас против турските зверства — Всеволод Гаршин, Достоевски и Тургенев в Русия, Юго във Франция, Гарибалди в Италия, Оскар Уайлд и Гладстон в Англия накараха света първо да изтръпне, а после да разбере, че на тази азиатска диващина в Европа веднъж завинаги трябва да се сложи край.

Голяма роля за разтърсване на общественото мнение изиграха европейските консули (между руските имаше и не един българин) и честни, и правдиви журналисти, които с докладите и кореспонденциите си накараха правителствата си да проумеят, че на света съществуват и по-важни неща от тънките политически сметки, а обикновените граждани — че османското владичество над България е като гноен цирей върху лицето на планетата Земя. Мнозина бяха те, които събудиха съвестта на човечеството, но като че най-ярка бе ролята на трима — на дипломатите княз Алексей Николаевич Церетелев и американеца Юджин Скайлер и на американския журналист Дженерариъс Макгахан (той пращаше кореспонденциите си всъщност не до Съединените щати, а до лондонския вестник „Дейли нюз“.) Те не само предприеха рисковани пътешествия по всички места, където кръвта на жертвите още не бе попила в пръстта, но и съобщиха за тях по такъв начин, че светът първо се слиса, после се изпълни с гняв и възмущение. А в Русия — въпреки въздържаността на камарилата в лицето на канцлера Горчаков и военния министър Милютин — Източният въпрос се превърна изцяло в Български въпрос, пък народът, Дядо Иван, и неговите духовни водачи нескрито призоваваха за помощ на братята-българи не само с дипломатически ноти, но и с оръжие…

… След като огледаха Ямбол, Бояджик и другите пострадали по тези места селища, Макгахан и Скайлер поеха с конвоя си към Сливен. Случи се, че по пътя застигнаха една твърде странна процесия — четири заптиета на коне водеха един-единствен арестант с тежка верига, закачена в единия й край на врата, а с другия на крака му. В последно време тази гледка беше толкова обичайна за Турция, че тя не оправдаваше думата „странна“. Странен беше по-скоро изгледът на арестанта. Нисък и набит човек с голяма чаталеста брада, той беше с турски фес на главата, с дрехи по европейска кройка и напълно бос. Именно външността му накара двамата американци да проявят повече интерес. Те показаха на заптиетата документите си, ошарени от високопоставени подписи и печати, и получиха разрешение да поговорят със задържания.

— Наричат ме Нено Господинов и съм от Сливен — отговори арестантът на първия въпрос на Скайлер; именно на Скайлер, защото той твърде прилично се оправяше на български език.

— А, също и ние сме за Сливен…

— В такъв случай не изпущайте утре големия сеир, уважаеми господа. Ще видите бачо си Нено да увисва на въжето.

— Говориш по чудноват начин, Нено ефенди — каза на турски Макгахан. — За собствената си смърт говориш, пък в гласа ти не усещам тревога.

— Напротив, тревожа се и още как! — Дребните очички на българина се смееха неудържимо. — Тревожа се да не би въжето да мине през тази хубава брада и да я развали. Ще бъде язък за нея, знаете… Вие като притежатели на такива красиви бради сигурно ще ме разберете.

Наистина двамата американци носеха бради, и то оформени почти по един и същ начин. Изобщо Макгахан и Скайлер имаха твърде сходни физиономии — едри лица, изпъкнали чела, еднакви бради и мустаци, пооредели коси, — само журналистът беше значително по-плешив от дипломата.

— Този човек ме удивлява — пошушна на английски Макгахан на спътника си. Обиколил съм половината свят, но не съм срещал друг като него, който да отива на смърт и да се шегува.

— Сигурен ли сте, господине, че наистина ви чака гибел? — попита отново Скайлер.

— Така сигурен, ваша милост, сякаш работата е вече свършена. Дори тези синковци — Нено показа с поглед заптиетата — ако не страдаха от анадолския си дембеллък, можеха да ви покажат присъдата ми.

— И за какво сте осъден?

— За това, че на един ден път от мене е бил задържан човек с револвер в джоба и когато го набъхтали хубавичко, той рекъл, че револверът бил мой.

— Престанете да се шегувате, господине — недоволно сви устни дипломатът. — Ние оценихме смелостта ви така, с шега на уста, да отивате към смъртта, но този път въпросът ми беше напълно сериозен.

Смехът в очите на българина изчезна.

— Не се шегувам, ваша милост. Присъдата ми е точно за онова, което ви казах. Все едно вас да ви обесят тук, понеже в Америка е намерен ваш револвер.

— Невъзможно е! — разтърси глава Юджин Скайлер. — Може би сте участвували във въстанието и са ви заловили по време на сражение?

— Ако има нещо невъзможно, то е именно вашето предположение, господине. Защото мен ме задържаха около седмица преди да избухне въстанието.

— Не!?

— Да! — Странният затворник отново не устоя на възможността да се пошегува: — Освен ако не допущате, ваша милост, че господа османлиите са ме пуснали от тъмницата за кратко — в отпуск, така да се каже, — колкото да се бия под знамето на Стоил войвода, а сетне да са ме върнали отново при въшките и дървениците. Или аз да съм се върнал по собствено желание, за да не ги лиша от възможността да ме обесят.

Скайлер преведе на спътника си, после добави гневно на английски:

— Кълна се в Христа, че няма да допусна този човек да бъде погубен. — И като се сбогува набързо с Нено, викна на файтонджията: — Карай! Карай доколкото стигат силите на конете. Дори ако умрат от умора, обещавам да ти ги заплатя двойно и тройно. Карай час по-скоро, човече!

Те наистина пристигнаха сравнително бързо в Сливен и, както постъпваха в подобни случаи, най-напред се представиха в конака, за да се запознаят с хората на властта и да им покажат документите си. Мехмед Абдул Рефи ефенди беше предупреден за тях, та ги посрещна с такива почести, сякаш бяха двама държавни глави. Като минаха първоначалните любезности, но преди кафетата, Юджин Скайлер поиска хартия и мастило, за да напише бърза телеграма.

— Толкова ли наистина е бърза, че да не може да почака като за едно кафе? — ухили се насреща му мютесарифът.

— Ще ви прочета съдържанието й, господине, и вие ще прецените сам дали кафето е по-важно от нея.

Телеграмата му беше с открит текст425, адресирана едновременно до английския посланик в Цариград и до Савфет паша. Съдържанието й бе толкова остро, че докато я слушаше, шишкавото тяло на Рефи ефенди се тресеше, че чак се отлепяше от миндера.

— Ще се погрижа депешата да бъде изпратена начаса, дори ако се налага да пререди някои държавни документи — едва съумя да изрече мютесарифът.

Нека да прескочим във времето и да разкажем как се развиха събитията на следния ден. На тях Юджин Скайлер и Дженерариъс Макгахан не присъствуваха лично, но българите, у които гостуваха, им ги разказаха с пълни подробности. Конакът изпълнил цялата програма, която съпътствувала бесенето на бунтовниците — теляли, зурни и дюмбелеци и прочие. И точно извели Нено Брадата (така го наричаха сливналии) и го подкарали към Старата круша, обичайното място на екзекуциите, когато дотичал човек от пощата с депеша в ръка. Смъртната присъда на Нено се заменяла със заточение на остров Кипър…426

За пристигането на двамата американци бяха уведомени, изглежда, също и други в Сливен, (понеже само като наближиха към дома на Димитър Жечков (бащата на Захария, председателя на читалището) и вратите се отвориха пред тях. Скайлер и Макгахан отначало много се притесняваха за затрудненията, които ще причинят на любезните си домакини. Но като се запознаха с просторната къща — стопаните оставиха на тяхно разположение целия горен кат, — те си дадоха сметка, че едно такова гостуване е играчка за богатото семейство, включително изхранването им през цялото време.

Като се разчу за тях и особено като се разбра за ролята на Юджин Скайлер за спасяването на Нено Брадата, в дома на Жечкови се проточи цяла върволица народ от Сливен и селата — пострадалите от изстъпленията на башибозука идваха не толкова да изплачат злочестията си, колкото да покажат на „европейската комисия“ (така се говореше за дипломата и журналиста от САЩ) какво е преживял Сливенският край по време на развилнялата се диващина. Двамата изслушаха абсолютно всеки, който бе дошъл да им се жалва или да им показва белезите си от ятагани или куршуми, но те само разменяха по един пълен с взаимно разбиране поглед и отпращаха свидетеля — след като бяха посетили Батак и Бояджик, след като се бяха наслушали и нагледали на убити, насилени и оставени без покрив, новите примери на издевателствата не можеха да им направят особено впечатление. „Това, което бе за тях смазващо нещастие — щеше да запише по-късно Макгахан, — ужасна напаст, загуба на влюбени, мъка и отчаяние, нищета и неизказано страдание, за нас имаше значение (само) за още един ред в нашите бележници. Ние можехме само да обещаем, че ще се опитаме да им помогнем по някакъв неясен начин, когато се завърнем в Константинопол.“ И народът им вярваше: ами че нали именно тези хора с една депеша бяха свалили Нено Брадата от бесилото?

Така измина единият ден в Сливен, а на другия Скайлер и Макгахан пожелаха да се запознаят с града. Разведоха ги навсякъде и те бяха буквално поразени от красотата и уредбата на Сливен. Смая ги чистотата, толкова непривична за Турската империя, спретнатите и красиви къщи им грабнаха погледа, не можеха да се нарадват на вадите, които течаха по всяка улица и всеки двор и разнасяха хлад и свежест в знойния летен въздух. Две сгради им направиха особено впечатление — по големина те съперничеха на конака! А като научиха, че са християнски училища, в които се преподава на български език, двамата изразиха желание да се запознаят и с учебното дело на града. Съпровождачите им приеха молбата като нещо, което се разбира от само себе си и ги въведоха — ей така, без никакво предупреждение за учители и ученици — в едно от училищата. Американците не скриха удивлението си, когато видяха колко добре бе обзаведено това училище — не липсваха в него географски карти и глобуси, математически и астрономически таблици, уреди за опити по химия, геологически сбирки и изобщо всичко, което можеше да се намери и в което и да е западно училище. Не отстъпваше и учебната програма, окачена на стената — от нея можеше да се разбере, че малките сливенчета изучават история, геометрия, френски, старославянски, турски, счетоводство, европейска литература и какво ли още не. След това двамата помолиха — стига да не пречат — да присъствуват и на един урок. Главният учител, чието име тъй и не запомниха, с готовност ги заведе в една учебна стая. Беше клас на момчета, около петдесетина на брой, а по възраст — около шест до десетгодишни. Те послушаха донякъде преподаването на учителя (говореше им, представете си, за трагедиите на Расин!), а когато господин Скайлер — подозираше, изглежда, че му се устройва театър — помоли да изпита лично учениците, учителят с готовност му предостави мястото си.

— Стани ти — каза американецът, посочвайки едно хубавко русо момче на осем-девет години в скромно, но чисто облекло. — Как се казваш?

— Нойко Йосифов.

— Какво работи баща ти?

— Нямам баща — простичко отговори момчето. — Убиха го турците.

— Сега? По въстанието?

— Не, господине. Станало е още преди моето раждане. — И уточни: — По Хаджидимитровско време.

— И живееш само с майка си?

— Само с мама…

— Кокон Таша! — изхихика друго дете от редиците.

— … и кака. Но ни взе един добър дядо, у него живеем.

Скайлер му зададе въпроси из областта на математиката (всъщност все още на смятането), на географията, на всеобщата и свещената история, на френския език и синът на Таша спокойно и без усилие отговори на всичко.

— Да опитаме и как си по писане — предложи дипломатът. — Вземи тебешира и пиши на дъската онова, което ще ти продиктувам. Готов ли си? Тогава пиши: „Моето… отечество… е велика… Турция…“

Дженерариъс Макгахан, който не можеше да следи добре въпросите и отговорите, нито верността на написаното, се възхити само от майсторската калиграфия на момчето: „… малкият приятел — щеше да си спомня той по-късно, — очарован, че може да покаже своите знания, изписваше буквите на кирилицата така закръглено и гладко с твърда ръка, че засрами мнозина от нашата група.“ Засрами се дори и той сам, докато в същото време Скайлер избухна в смях. Журналистът приближи до него и го подпита за тази ненавременна веселост.

— Знаете ли какво написа безгрешно момчето — обясни му Юджин Скайлер. — „Моето отечество е велика България…“

Те се сбогуваха с децата и излязоха в общия коридор, който отвеждаше във всички класни стаи и в стаята на учителите. Главният учител и преподавателят на малчуганите — беше Иван Ханджиев — ги съпроводиха до външните стълби на училището.

— Отговорът на момчето ми се видя — как да кажа? — твърде необичаен — подхвърли Скайлер, докато се сбогуваха.

— Не виждам защо, господине — с достойнство отговори учителят. — Ние непрекъснато втълпяваме на децата, че най-главното в учението не е да се подготвиш за по-умело трупане на пари, а по-добре и по-славно да служиш на отечеството си.

— Така е и в моята страна — кимна американецът. — Поздравявам ви, господин учителю. Вие подготвяте не само просветени, но и родолюбиви младежи. А специално за дни като сегашните за това се иска не само знание, но също мъжество и народностна гордост.

И с тези думи Скайлер и Макгахан тръгнаха нататък в обиколката си из града. Не подозираха, че имаха още за много неща да се смайват — за трудолюбието на сливенци, за приветливостта им, за чистосърдечието и гостолюбието им.

Минаваха по дължината на Сарашката чаршия, когато Скайлер неочаквано не каза, а почти извика:

— И после има хора да разправят, че българската нация била фикция, че такова нещо не съществувало! Защо не дойдат тези господа да видят!…

— Да видят какво? — озърна се журналистът.

— Училището, разбира се, господин Макгахан — отряза Скайлер. — Училището и… учениците…

— А тридесетте хиляди жертви, с които българите принудиха Европа и света да заговорят за тях?

Скайлер спря посред чаршията и разпери безпомощно ръце:

— Вече се обърках, приятелю, напълно се обърках. Не зная кое е на първото стъпало и кое — на второто: дали когато на роба му причернее и се вдигне с кремъклии пушки и черешови топчета срещу тиранина, или когато под робство създава училища, които не отстъпват на френските или английските.

— А защо не помислите, господин Скайлер, че комбинацията от двете въздига нацията наведнъж на третото или дори на четвъртото стъпало?

Дипломатът не отговори и те продължиха разходката си в мълчание.427

12.

Направянето на един крак му отне точно девет дни. Наистина Бяно не му посвещаваше цялото си време — работеше върху него само докато губерите и шаяците се валяха в барата, — но истинската причина за протакането беше навярно в това, че той не използуваше никакъв друг инструмент извън джобното си ножче. Струваше му се, че точно така трябва да се прави дървен крак — не да се дялка и рендосва, а да се вае и марангосва, както когато се сътворява иконостас, бавно и с любов.

Тъй или иначе Бяно Абаджи за девет дни изработи всичко — от корубата горе, прилична на половин турска керемида, на която трябваше да ляга коляното, до обкованото с пирончета удебеление долу, върху което щеше да се стъпва на земята. Като накова и каишите с катарами, с които дървеният крак щеше да се свързва с бедрото, старият човек прецени, че е завършил работата си. И в един августовски следобед рано-рано спря вадата и пое надолу към града и по-точно — към Дели Балта. Помаяха се със Стефан, докато закрепиха дървото на мястото на отрязания крак и момъкът успя да направи няколко крачки, без да падне, после Бяно продължи надолу към собствения си дом.

Напоследък все повече и повече се радваше да се прибира тук. След годините на мъртвило домът на Силдаровците не само отново оживя, но като че ли разцъфна — върна се към живот с живота на новите си обитатели, сякаш те му придаваха по частица от собствената си душа, пък и Таша съумяваше с наглед съвсем дребни неща да му придаде особена прелест: тук ще нареди възглавници, там ще провеси за през деня шарена черга, с простички кенарени перденца ще премахне грозната голота на прозорците…

Както винаги, когато го забележеше да се връща и да се покланя на гредата над портата, младата жена изтича да го посрещне — малко внимание, пък от него сърцето му омекваше като бучка масло върху тиган. След като се поздравиха, той попита за Иван.

— Има четири-пет дни, откакто не съм го зървала — сви рамене Таша. — Прибира се, когато ние с децата сме заспали, излиза, преди да сме се надигнали. — И се засмя: — Не ми дава възможност да се проявя и да го слисам с прочутите тиганици на майка ми. Изобщо къде яде, яде ли въобще — представа нямам.

— Херодаята?

— А, завършена е отдавна. И Иван, ей Богу, не се е хвалил голословно — издокара я така, че да не ти се излиза от нея.

Бяно Абаджи отдели няколко минути да види с очите си онова, което му разказваше Таша. Младата жена не го бе излъгала. Иван (разбира се, с помощта на опитни майстори) бе превърнал неугледната от памтивека херодая в може би най-уютната част на къщата. Разделил я бе със стеничка на две — все едно посрещник и одая — и с безиросани дъски, рогозки, кожи и няколко подбрани по цветове черги и възглавници от раклите на Яна, майка си, бе придал чудна топлота на „своето“ жилище, превърнал го бе в кътче, където самата обстановка ти носи радост и душевна отмора. Или както го бе казала Таша — да не ти се излиза от херодаята…

Изобщо напоследък Бяно виждаше сина си в съвсем нова светлина. Преди да поеме някога към далечна Москва, Иван бе малко поотнесен момък, влюбен в книгите и учението, но доста непригоден за катадневните по-дребни или по-едри гатанки, поставяни от живота. Сегашният бе друг. Може и да не беше загубил напълно пристрастяването си към книжнината, ала тя бе останала далеч на задно място в живота му; във всеки случай баща му невям не го бе забелязвал с книга в ръка, освен ако не й посвещаваше късните си вечери. Вместо това той се проявяваше като човек с изумителна деятелност; вярно, биеше го и пара̀та, но размахът не идваше от махмудиите и меджидиите, а някъде отвътре. Само за два месеца Иван бе направил повече, отколкото някога би извършил, кажи го, за двадесет години. Преобразяването на херодаята бе най-малкото от всичко. Той откупи стария Силдаровски дюкян от братовчед си Христо и за две седмици го превърна в една от най-представителните кантори на Сливен. Тук беше постоянното му „свърталище“, като в работата му помагаха и двама наемни писари — турчин и българин. Освен това обаче Иван бе наел една голяма мааза в Сливен, непосредствено зад „Дебоя“, и още няколко в близките селища — в Кермен, Градец (там използуваше роднинските връзки по майчина си линия), Твърдица, а може би и на още няколко места, за които не бе споменал. В същото време бе създал и цяла мрежа от закупчици, които работеха за него — не само на юг от Стара планина до Дедеагач и Кавала на Бялото море, но не се поколеба да „навлезе“ и в северния, Дунавския вилает, като имаше „свои хора“ чак до Свищов и Оряхово. И доколкото слуховете достигаха горе до Барите, работата на Иван вече се завъртяла с пълна сила, в маазите пристигала абат от всички краища на Българско, разпределяли я по вид и качество и, пренатоварена, заминавала под охрана на низами по големите гарнизони на вилаета. И цялата тази огромна дейност се ръководеше — все едно щаб на армия — от кантората зад Лазовския хан.

Именно тази кантора беше следващата цел на Бяно Абаджи.

Някогашният дюкян на пишман-търговеца Георги Силдаря бе основно преправен и боядисан, а от предишното обзавеждане не бе останало вероятно и един гвоздей. Помещението бе разделено по ширина от една стена-джамлък; зад нея бе работното помещение на Иван, а в предната част, където посетителят се озоваваше най-напред, на две масички се разполагаха писарите му — Недко Панчев и Реза Шерифоглу, както научи Бяно малко по-късно. В дъното бяха високи чак до тавана шкафове, пълни с дебели тефтери и всякакви други книжа.

Когато Бяно Абаджи влезе в кантората, най-напред го срещна неповторимата миризма на ново — нова дървения, нови маси и столове, нова боя в синкаво по стените. Писарите, двадесет и няколко годишни момчета, го изгледаха от горе надолу — този стар човек в протрити работни дрехи не им се видя подходящ за хош-беш с негова милост господина Ивана Силдарова и дори тайничко му се надсмяха. По-точно се приготвиха да се надсмеят, но не свариха: от вътрешната стаичка изскочи чорбаджията господин Силдаров и посрещна неугледния гост с такъв ихтибар, какъвто не го бяха виждали да оказва и на мютесарифа. При тази картина, повече от неочаквана, двете момчета неволно се изправиха и застанаха до стената с ръце до шевовете на панталоните, все едно, че бяха чули заповедта „Хазър ол!“428. Иван почтително целуна ръка на баща си, после му представи Недко и Реза, а на тях каза приблизително следното: нека да помнели, че за тази кантора има само двама души, които са по-горе от него, чорбаджията — султанът и ей този човек, когото в Сливен знаят като Бяно Абаджи, баща на Иван. И те, готовите за присмех, закимаха така усърдно, че Бяно се уплаши да не им се прекършат вратовете.

— Големи приказки се говорят за кантората ти — обясни бащата, — та дойдох да видя всичко с очите си. Стига да не попреча, разбира се.

— Как можа да изречеш думата преча, тате! — възнегодува Иван. — Ти тука си добре дошъл по всяко време на деня и нощта и ще бъдеш предпочетен, дори ако ще Диванът да ми гостува.

По онова време нямаше определени часове за работа — работеше се от тъмно до тъмно. Но макар да оставаше доста време до свечеряване, Иван освободи писарите си, за да може спокойно да се повиди с баща си, само нареди на Реза Шерифоглу да донесе две кафета, но не от близката кафеджийница на Лютвито, а чак от църковното кафене, като да поръчал на Петраки Влахов да ги направи такива, каквито не е варил през живота си.

Всичко нататък протече по обичая. Бяно доразгледа останалото в кантората, поцъка с език пред високата човешки бой желязна каса, донесена чак от Виена, а точно с идването на кафетата двамата с Иван седнаха от двете страни на една кръгла еднокрака масичка (синът я наричаше със странното име геридон) в стаята отвъд джамлъка. Бяно за пръв път сядаше на такъв стол, в който се потъваше до една педя в седалката и облегалката — като че не сядаш, а нещо те прегръща. Старият човек се усмихна със странната унесеност, която носят спомените: беше си казал, че точно на туй място в нявгашния дюкян на баща си бе теглил онзи здрав кьотек на Мавроди Коджакара, с който започна побратимяването им, а сега срещу него седеше не друг, а именно Иван…

Двамата помълчаха, после синът започна предразполагащо:

ИВАН: — Ти стори чест на кантората ми, за което съм ти много благодарен. Но целта ти не беше само да я огледаш, нали?

БЯНО АБАДЖИ: — Позна. Исках и да поговорим, но на спокойствие, а не в къщи, дето ще трябва да се крием от Таша и децата.

ИВАН: — Тук наистина няма кой да ни безпокои. Говори, тате.

БЯНО АБАДЖИ: — По-скоро дойдох да ти кажа, що говорят хората.

ИВАН (усмихва се кисело): — Мога да си представя. Издънка на род като Силдаровците дотолкова да се е продал на турците, че да облича войската им, ден през ден и като равен с равен да си пие ракията с мютесарифа…

БЯНО АБАДЖИ: — Можеш да прибавиш, че когато да обесят Андон, беше откъм страната на палачите, не при нас, жертвите…

ИВАН: — Приемам и този укор.

БЯНО АБАДЖИ: — Станаха доста. Ще ги обясниш ли някак си?

ИВАН: — Не. Даже ще изразя съжаление, че няма и други заплювки към мене.

БЯНО АБАДЖИ: — Такъв мерак ли имаш да служиш на турците?

ИВАН: — Не. Меракът ми е те да знаят, че им служа предано, дори с цената на порицание от всички християни. И на баща си включително.

Продължително мълчание.

БЯНО АБАДЖИ: — Преди години, когато се разбра, че си се установил в Цариград, до мен достигнаха два много противоположни хабера. Единият — че си станал тежък търговец, който дели мегдан с такива едри риби като Чалъков, Золотович, братя Гешови, Тъпчилеща, Моравенов и прочие. Другият — че търговията ти била прикритие за една дейност, която като къртичина подкопава Турция.

ИВАН (трепва): — Кой ти рече последното?

БЯНО АБАДЖИ: — Един, чиято памет в християнския календар се чествува на 9 март, заедно със светите четиридесет мъченици.

ИВАН (стъписването му се сменя с широка усмивка): — Ах, Дякона! Какъв човек беше, Боже мой!… Никога не съм му казвал нищичко, пък той… Ако някой ми рече, че Левски е имал дарбата да вижда и през стените, няма да го оспоря.

БЯНО АБАДЖИ (поглежда го вторачено): — Думите ти звучат като признание…

ИВАН (продължава да се усмихва): — Ако честно изпълнявах дадената клетва, сега би трябвало да отрека. Но аз няма да го направя и ще призная, че Левски, този сърцеведец, е бил прав.

БЯНО АБАДЖИ: — Защо не спази клетвата си?

ИВАН (сериозно): — По две причини, тате. Защото тебе аз не мога да излъжа, пък ако ще за клетвопрестъпничество да не изляза от катрана на пъкъла. И после — защото те познавам, че ако ще да те режат на филии като самун хляб или да те окачат на гредата на портата като дядо, никога няма да ме предадеш.

БЯНО АБАДЖИ: — Ще рече — призна ми. А какво всъщност ми призна?

ИВАН: — Виждал ли си, как се фотографира, тате? Да? Е, тогава си забелязал, че първо излиза едно стъкло, на което цветовете са наопаки — бялото е черно и черното е бяло. После от стъклото вадят истинската фотография. Или фотографията с истинските цветове.

БЯНО АБАДЖИ: — Защо ми разказваш това?

ИВАН: — Защото всичко онова, за което людете ме одумват, което аз показвам на турците и за което, ако мога, и тъпан ще бия, то не е фотографията ми, а стъклото с обратните цветове. На тебе обаче показвам истинския себе си.

БЯНО АБАДЖИ: — Не може да се каже, че си ми показал кой знае колко…

ИВАН: — Половината знаеш от мене самия, когато в лято шейсет и седмо бях под пряпореца на твоя кръщелник Панайот войвода. Останалото ти го е казал Левски.

БЯНО АБАДЖИ: — Той не ми го каза, а го предположи. И защо да го научавам от Левски, вечна му памет, когато не той, а ти си ми син?

ИВАН: — Признавам вината си и те моля да ми простиш. Добре, сега ще научиш повече. Още когато Хаджията и Стефан Караджа разтърсиха из основи Турската империя, хората със здрав разум в Петербург разбраха, че каквото и да става, Дядо Иван и султанът пак ще се хванат за гушите и този път на живот и смърт. Имаха нужда от човек, който да следи какво става в Турско и да им съобщава извън докладите на посланиците и консулите. И не за сплетните в Дивана или Високата порта, за това имаше кой да ги осведомява, а за войската — състоянието й, числеността, разположението и така нататък. За тази цел имаха нужда от някого, който да отговаря на две качества: да разбира военните работи и да знае превъзходно турски. Вече се сещаш, в мое лице те видяха — и намериха — най-подходящия човек. И ето как аз, който мечтаех да завърша Московския университет, пък станах войник и офицер, неочаквано и за самия мене се превърнах в Цариградски търговец от ръста на Золотович или Тъпчилеща.

БЯНО АБАДЖИ: — Но отношенията между Дядо Иван и султана не само не са подобрени, а… Защо, питам, напусна Цариград и дойде тук?

ИВАН: — Все за същото, тате. Войната вече чука на портите. И ще се воюва не по цариградските кафенета, а тук, върху исконната българска земя. Започне ли мурабето, царското разузнаване — на руски му викат разведка — ще иска да знае не кога Мидхат паша е хванал хрема и сладко ли си обича кафето Абдул Керим паша, а къде е войската и по какъв начин се готви да действува. Ето как цариградският търговец Иван Силдароглу трябваше да отвори кантора в Сливен и да стане главен доставчик на войската в Одринския вилает. Но и турското разузнаване не спи, тате. Откакто доктор Миркович и Теофан Райнов им скроиха този хитър кюлаф, че с парите им купуваха оръжие за бунтовниците, „черният кабинет“ (тъй казват в Цариград на управлението на разузнаването) е подозрителен към всеки българин, когото са приели на висша служба. И следят всяка негова крачка. И за да разбереш сериозността на положението ми, ще ти кажа само, че този Реза Шерифоглу, дето работи на ей онази масичка, е шпионин на „черния кабинет“ и им донася всичко — кога съм се почесал и кога съм отишъл да пусна вода.

БЯНО АБАДЖИ: — Как? Ти знаеш и въпреки това го търпиш?

ИВАН: — Търпя го именно за това. Сега зная кой ме следи и от кого да се пазя.

БЯНО АБАДЖИ: — И затова ли този достлук с конака, това престараване в прекупуването на шаяка и прочие?

ИВАН: — Разбира се.

БЯНО АБАДЖИ: — Но тогава не сгреши ли, когато наля капчица смелост в душата на Андон и разгони мъчителите на Стефан?

ИВАН (разперва ръце): — Винаги се случва час, когато и най-каленият човек изпуща нервите си. Изпуснах тогава моите и аз.

Ново продължително мълчание.

БЯНО АБАДЖИ (замислено): — Наистина ли вярваш, че войната приближава?

ИВАН: — Така вярват хората над мене. А аз пък вярвам, че за разлика от Дибичовия поход тя ще донесе свободата на отечеството ни.

БЯНО АБАДЖИ: — И допущаш, че мощ като славянска Русия ще има нужда от нашата хилава подкрепа? Ами че аз помня как в 29-та Дядо Иван само като духна и отнесе турчулята чак в Одрин…

ИВАН: — Мнозина правим грешката да мислим като тебе, тате. Тук, в Българско, но също и в Русия. И в моите доклади аз с всички сили се мъча да отворя очите на началниците за истината.

БЯНО АБАДЖИ: — Истината? Мигар аз не казах истината?

ИВАН (след кратко размишление): — Знаеш ли, че Турция и Сърбия вече почти три месеца воюват?

БЯНО АБАДЖИ: — Чувах такова нещо…

ИВАН: — Ето, виждаш ли: те воюват и на страната на Сърбия има хиляди български и руски доброволци, пък ти — „чувах такова нещо“. Даваш ли си сметка, защо е така? (Никакъв отговор — Бяно беше лошо осведомен и неподготвен за такъв разговор.) Защото тук изобщо не усещаме полъх от войната, тате. Нито войската дип се е размърдала, нито на чаршията се е усетил някакъв недостиг, нито властта е предприела по-особени мерки. И отново ще попитам дали разбираш защо е така? Защото Турция не е изпратила срещу Сърбия и нейните многобройни доброволци дори десетината от войската си и въпреки това хвърли пердах на братята сърби и при Алексинац, и при Джунис, и при Делиград. Е, няма да затрият Сърбия, великите сили не ще го позволят, ала основното лъсва като на тиган: Турция е сила, с която всеки, който има намерение да се пребори с нея, трябва да се съобразява.

БЯНО АБАДЖИ: — Дори и Дядо Иван?

ИВАН: — Най-вече Дядо Иван. При една възможна война него го чакат изненади, които няма да му донесат повод за много радост.

БЯНО АБАДЖИ: — Не може да бъде…

ИВАН (убедено): — Но е точно така и аз ти го казвам като човек, който от тридесет години е офицер на руския цар. Искаш ли да ти опиша как аз виждам приликите и разликите на двете войски?

БЯНО АБАДЖИ: — Иска ли питане…

ИВАН: — Приликите са в приблизително равния брой на войските и в еднаквата негодност на руските генерали и турските паши.

БЯНО АБАДЖИ (възкликва): — Негодност?! Ти смяташ руските генерали за негодни?!

ИВАН: — Говоря за старите и изкуфелите, които и в двете държави ги пазят заради заслугите им от Кримската война или дори от Дибичово време, пък никой не си дава труд да види, че те са останали с половин век назад от развитието на военното дело. И са силни само в едно — в игрите по цели нощи на карти. Вярно, че в Русия има и млади, способни и предприемчиви военачалници, но те все още тънат в сянката на онези с отколешните заслуги. Ала съвсем същото е и в Турция. Да не говорим, че тук срещу приказна плата биват наемани и първостепенни генерали от Запада, които, потурчат се или не, стават я Мехмед Али паша, я Реуф паша, я Сюлейман паша… А те са хора ако не по-знаещи от руските млади генерали, поне с личен и пресен опит във воюването.

БЯНО АБАДЖИ (след въздишка): — Това според тебе бяха приликите. А разликите, Иване?

ИВАН: — В Петербург не си дават сметка, но турската войска е по-добре обучена и по-добре въоръжена от руската. (Вдига предупредително ръка.) Не спори с мене, говоря го като офицер, който разбира тези неща. При вероятната война турците ще имат и още едно предимство, което не е за подценяване. То е по-късият път за снабдяване на войската.

БЯНО АБАДЖИ: — Няма да скрия, думите ти ме отчаяха, сине. Ти, който казваш, че разбираш от тези неща, нищичко ли не виждаш, в което Дядо Иван да превъзхожда турчина?

ИВАН: — Разбира се, че Дядо Иван има и своите превъзходства, тате. Най-напред ще река, че в света няма войник, който да е по-храбър от руския.

БЯНО АБАДЖИ (със задявка): — И българският ли?

ИВАН (по същия начин): — Може българският да е наравно с него или с два пръста отгоре, но поне засега не е имал случай да го покаже на дело. После — руският солдат ще се бие за право дело, а това в една война е повече от хиляда първокачествени генерали. Мисълта, че се биеш за право дело, е велик и мощен подтик за всеки войник, тате.

БЯНО АБАДЖИ: — И друго?

ИВАН: — Другото сме ние, българите. Ние ще помагаме на едните и ще пречим на другите. Ние ще сриваме мостовете пред турчина и ще превеждаме руснака през най-потайните планински пътеки. Ще се правим на ахмаци и безделници, а всъщност ще наблюдаваме с четири очи какво вършат турците и ще го съобщаваме на русите. В една битка доброто разузнаване е половин победа, тате. Това ще имат русите и ще липсва на турците… дори и да се намерят продажници като хаджи Иванчо Пенчович или тукашния Йоргаки…

БЯНО АБАДЖИ: — То е точно онова, което ти вече правиш, нали?

ИВАН: — Е, нещичко, не баш взривяването на мостовете. (С лек присмех:) Макар с това да давам повод на мюзеверджиите да приказват врели-некипели срещу Силдаровците.

БЯНО АБАДЖИ: — А правиш ли го наистина?

ИВАН: — Искаш ли да ти покажа? Виж това писмо. То е от мой закупчик от Шумен. Получи се днес най-официално с татарската поща.

(Бяно взе писмото. Готвеше се да го прочете два пъти, но и един път му се стори предостатъчен. Писмото не съдържаше абсолютно нищо особено — най-обикновени сведения за вълна, за пастафи шаяк, за нужда от добра синя боя и прочие. Върна го, готвейки се да каже нещо от рода на „Е, голям келепир ще бъде за Дядо Иван да научи, че в Шумен синята боя не стигала…“, но Иван го изпревари. Като застана с гръб към улицата, той извади едно шишенце и с малка четчица прокара от течността между редовете на писмото. Като по чудо се появиха други редове; от мястото си Бяно видя, че бяха написани от същата ръка и че в тях имаше много цифри.)

ИВАН: — Не се сърди, но това скрито писмо не ще мога да ти го покажа. Военна тайна, разбираш… Ще съпоставя написаното с други такива сведения и крайният резултат ще отпътува, където трябва.

БЯНО АБАДЖИ: — Искаш да кажеш, че получаваш подобни хабери и от други краища на Българско?

ИВАН (свива рамене): — Двете третини от моите закупчици са всъщност мои съгледници. Те вече рискуват живота си за Дядо Иван, а помисли си какво ще бъде, когато загърмят оръдията.

Бяно постоя замислен, после стана и преди Иван да успее да дръпне ръката си, грабна десницата му и я целуна.

— Искам ти прошка, сине — каза. — Дойдох да те сгълча по бащински и да те вкарам в правия път, пък сега те моля да ми простиш. Изпълнявай си дълга, сине. Изпълнявай го с всички сили, пък що се отнася до клюките и клеветите — тях остави на мене.

Едва сега двамата забелязаха, че кафетата, забравени, отдавна бяха изстинали на масичката.

— Язък за старанието на Петраки Влахов — изсмя се Иван. — Трябва да ги ливна някъде. Иначе към Цариград ще полети доклад: Иван Силдароглу е разговарял нещо толкова важно с баща си, че дори кафетата са си забравили.

— Къде имате мивник, за да изплакна филджаните?

— А, не бива, тате. Също и това ще бие на очи. Един главен снабдител на войската не се занимава да мие филджаните. — Иван пак се засмя, пък отвъд смеха му се усети потулена въздишка. — Виждаш ли с какви дреболии трябва винаги да се съобразявам, тате? В играта, на която съм се хванал, нищо, дори най-малката подробност, не бива да оставям на случайността… Пък ти ме кориш, че си пия ичкията с Рефи ефенди…

… Вече разговаряйки за катадневни неща (едно от тях бе дървеният крак на Стефан), двамата се прибраха заедно в къщи; както винаги Бяно благоговейно се поклони на горната греда. Бяха ли легнали децата или не — не се разбра, но Таша ги чакаше на хаета, приседнала досами пармаклъка. Като ги видя да влизат, тя се изправи и с нея стана видима промяна — онази, която става с розата, когато се пропуква. Уж зает да затвори портата, старецът забеляза две неща: че влязоха двама, но че Таша видя само Иван и именно той предизвика промяната в нея; (не убягна от вниманието му и преобразяването, което настъпи и в Иван — замислен и съсредоточен допреди минута, лицето му засия в една томителна радост, която старият човек добре познаваше от собственото си минало.

Той се престори, че си намира някаква работа до „своята“ леха (каква ти работа, когато тук е шетала ръката на Таша!) и се залиса там, като остави Иван да продължи сам към дома.

„Боже мой! — мислеше си. — Какво ли би станало, ако тези двама, мъж и жена за чудо и приказ, се залюбят и минат под венчило? Ама че шега на съдбата би било: да се кръстосат два рода, които враждуват още от времето на Георги Силдаря и Димитраки Чорбаджи? Но какво ли пък кръстосване ще бъде то, щом нито Таша има капчица от кръвта на Димитраки, нито Иван — на Силдаровците?“

— Да стане, каквото си решил ти, Господи! — с упование произнесе старият човек и с бавни крачки се отправи към къщата.