И стана ден

1

Т.е. Брашнарската.

2

Ямболският хан се е намирал приблизително на мястото, където доскоро бе ресторант „Загорка“ в Сливен.

3

В народната памет с това име — или още Дибичовия поход — се зове Руско-турската война от 1828–1829 година.

4

Машатлъка, Йеди сокак азъ̀ („Лице на седем улици“) или още Сахат мегдан („Площадът на часовника“) през възрожденската епоха се е наричал централният площад на Сливен; „Хаврика джаде“ („Фабричната улица“) по създадената от Добри Желязков текстилна фабрика в горния й край, е днешната улица „Великокняжевска“.

5

Този странен обичай, в Сливен и Сливенско познат като „ихтима̀“, начесто се спазва и до днес. Ето как в писмо до автора бе обяснен той от Мария Байчева, интелигентна и образована жена, читалищна библиотекарка в с. Градец, община Котел (за което авторът й изразява искрената си благодарност), която също поддържа традицията да се прави „ихтима̀“: „На 1 срещу 2 февруари (празникът се казва Ихтима, но не мога да кажа как е записан в църковните календарчета) пред пътната врата коли петел онова семейство, което има момче. С отрязаната глава се рисува кръст върху вратата и кръвта се оставя така. На другия ден — 2 февруари — петелът се сготвя, без да се отделя нещо за супа (понеже е наречен за курбан). От яденето, за здравето на момчето, се подава на близки и познати. Доколкото съм чувала, смисълът на всичко това е в следното: през турското робство, когато турците са ходели по къщите да събират момчета, хората са измислили да заколят петел и турците да съдят по кръвта, че други преди тях са минали.“

Същият обичай под различни имена и в различни варианти, но със същия вътрешен смисъл, е познат и на още много места в България. Например във Варненско той се нарича „Петльовден“; Велико Боев (Родов корен, в-к Народно дело, 27. 9. 1985) го тълкува така: „Легендата говори, че по време на робството, когато е започвала жестоката акция по събирането на еничарската войска, родителите колели петли и с кръвта им опръсквали портите и дворовете си, та когато агаряните минат покрай тях, да мислят, че тук вече децата са изклани и да не се отбиват.“.

6

Хардал — другото име на синапа. Растение, често употребявано в народната медицина при простуди.

7

Оценката за ранните години на Андон Кутев (за когото по-нататък в книгата ще се говори по-подробно) не е произволна. Димитър Страшимиров (История на Априлското въстание, т. ІІ, Пловдив 1907, с. 40) го описва като живо и юначно момче, което „немирно, буйно и пълно с вражда против бейските синове, напомня младите години на Хаджи Димитър“.

8

В книгата често ще става дума за старите махали на Сливен, много от които не се знаят и от кореняците-сливналии. За онези читатели, които проявяват по-специален интерес към темата, препоръчваме крайно интересната публикация на Васил Дечев. Махалите на Сливен, Известия на музеите от Югоизточна България, т. VIII, 1986, където те са описани подробно с текст и карти, проучена е етнонимията им, населеността и т.н.

9

Бостанско плашило (тур.).

10

Есирлий — днес с. Блатец, Сливенско; тогава, както и сега, производителен център на висококачествена ракия.

11

Вилици — диалектна дума от Сливенско.

12

„Светецът Бяно“ (тур.).

13

Карамболовият хан се е намирал в квартала Клуцохор, недалеч от родната къща на Хаджи Димитър.

14

Кошколандиса се — диалектна дума от Сливен и Сливенско, означава човек, който се съвзема от болест, от смущение, справя се със задача и пр.

15

При долапите — тепавици или бари — има широки поляни, наречени сергии, които служат за простиране на стоката да съхне.

16

Според едно проучване, направено специално за нуждите на романа от Васил Дечев, безспорно най-компетентния познавач на историята на Сливен, абаджията Серт Коста, баща на бъдещия прославен участник в Априлското въстание Стефан Серткостов, е бил женен за племенница на един от най-прочутите хайдути и хайдушки войводи на всички времена — Злати Кокарчоолу. Авторът използува случая да благодари на Васил Дечев за многократно указаната му безкористна помощ, без която тази книга навярно никога нямаше да бъде написана.

17

Авторът държи да внесе известни уточнения около личността на споменатата сестра Евгения. Тук използуваме монашеското име и някои бегли биографични данни (например учението в Белград) на истинската сестра Евгения — или Анна Бояджиева, — но в никакъв случай видната карловска възрожденка, учителка и общественичка не е прототип на героинята от настоящия роман или от „Бурята“, ако читателят познава тази книга. За да прокараме разграничението, тук ще приведем кратки биографични сведения за истинската сестра Евгения, които дължим на извънредно ерудираната историчка от пловдивския Музей на Възраждането Евдокия Емануилова, като й изказаме и искрената си признателност за съдействието.

Сестра Евгения, със светското име Анна Иванова Бояджиева, е родена в Карлово през 1850 г. Основното си образование получава в Калоферското девическо училище, а от 1867 до 1872 г. учи в Белградската женска висша школа; там се среща със съгражданина си Васил Левски, сприятеляват се, тя прегръща идеите му и остава завинаги негова съмишленица и сътрудничка. През 1872 г. се връща в България и е назначена за учителка, а по-късно и директорка на Класното девическо училище в родния й град. Като учителка изразходва голяма част от скромната си заплата за уреждане на училищна библиотека и за набавяне на литература. Учителствувала е общо 18 години в Карлово и една година в Сливен. След Освобождението е директорка на девическия пансион при Пловдивската девическа гимназия. Тя е и една от основателките на женското благотворително дружество „Възпитание“ в Карлово (1869). Починала през 1912 г. За нея вж. още Любомир Дойчев. Сподвижнички на Апостола. С., ОФ, 1984.

18

В главата са използувани много автентични данни. Например истина е, че при първите си посещения в Сливен Васил Левски се е представял за битолския търговец на аби Никола Рангелов, че е отсядал в Карамболовия хан (или също в Хараламбовия, който се е намирал около западната страна на днешния площад „Хаджи Димитър“) и т.н. За подробности срв. В. Дечев. Левски и революционният комитет в Сливен, в-к Сливенско дело, 19. ІІІ. 1973.

19

Запазени са множество описания на Левски, които повече или по-малко се покриват. От всички тях избрахме за основа онова на Вазов — майстор на словесния портрет, който лично е познавал Апостола: „Левски имаше ръст среден, тънък и строен, очи сиви, почти сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанна мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост. Странно! Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за борби, за смърт, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията, имаше весел нрав… Но когато ставаше потребно, ставаше друг. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му придобиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва, словото му просто и безизкуствено вълнуваше, смущаваше, убеждаваше…“.

20

Автентично — срв. Александър Бурмов. Български революционен Централен комитет 1868–1877. С., Народна култура, 1950, стр. 14.

21

Авторът посвети почти две години, за да проучи абсолютно всичко, останало от Апостола на свободата, да усвои начина му на мислене и начина му на говорене, та да се получи пълна идентичност между Левски от книгата и Левски, какъвто е бил в живота. Дългите му усилия се оказаха обаче безплодни; те само му доказаха, че безподобна личност като Левски може единствено да бъде описвана, не и възпроизвеждана. Същото се потвърждава и от литературата досега: има отлични научноизследователски, очеркови и аналитични творби върху Левски (напр. на Ив. Унджиев, М. Макдермот, Л. Дойчев, Н. Генчев и др.), докато опитите за пресъздаването на образа му в белетристиката винаги в една или друга степен са завършвали неудачно. Затова авторът реши да остави в книгата Левски да говори сам, лично да изразява възгледите си, както те са съхранени в писмата му и в другите документи, написани от неговата ръка. Затова се налага следното предупреждение: навсякъде в книгата, където в реплики на Левски отделни изрази или цели пасажи са отпечатани в курсив, се касае за негови автентични изявления (само със съвсем леко осъвременяване на езика). Поради големия им брой и за да не затлачваме настоящите обяснителни бележки, няма да посочваме източниците; на любознателния читател, който държи да ги открие, препоръчваме да ги потърси лично във Васил Левски, Документално наследство. С., НИ, 1973. Ще направим единствено изключение за този пръв цитат, защото според единодушното становище на изследователите именно той бележи израстването на Левски до Апостол на свободата — той е взет от негово писмо до П. Хитов от март или април 1868 г.

22

Мъдрата и поучителна приказка за султана и лъжиците е записана от автора по разказ на бай Асен Гачев от Сливен.

23

Сава Райнов е роден през юли 1843 г.

24

Гълъб войвода — псевдоним на Христо Д. Сариев (ок. 1838–1921), виден за времето си националреволюционер. Като моряк във френски параход пренасял революционна литература от Румъния в Цариград и от там тя е била разпространявана в България. През 1867 г. именно той подхвърлил в султанския дворец мемоара, с който се искала българска автономия в рамките на Турската империя. Заточен в Диарбекир, откъдето бил освободен през 1878 г.

25

Михаил Икономов, за когото често ще се говори по-нататък, е роден в Сливен през 1846 г., учил при Доброплодни и Чинтулов в родния си град, после завършил с отличие Collège français в Цариград. Върнал се в 1868 г., той веднага бил назначен за главен учител.

26

Тук по известни съображения допущаме малко отклонение от историческите факти. Всъщност писмото на Сава Райнов е било адресирано до Михаил Икономов — двамата са се познавали от Цариград, когато Икономов е бил ученик там, споделяли са революционните си възгледи, та Райнов не случайно е насочил Левски към него.

27

Малакоф или кринолин — широка пола, опъната на метални обръчи, за да стои издута.

28

Всички, които са познавали отблизо Левски, многократно изтъкват неговата изключителна отзивчивост към нещастието на обикновения човек и че за него наистина не е била изключение „ръката братска, без гордост, без вик подадена скришно на някой клетник“. Същото единодушно твърдят и изследователите на живота и делото му; може би най-добре е казано то от Мерсия Макдермот (Апостолът на свободата. С., Народна младеж, 1971, стр. 92): „Неговата мисия бе да поведе целия народ от преизподнята към светлината, но ако по пътя си той би могъл да смали общото човешко страдание чрез облекчаването дори на една душа от някаква болка, той би се спрял да го направи, и то с онова състрадание и отзивчивост, които са може би най-отличителното му качество.“ В потвърждение на казаното читателят може да прегледа и запазеното тефтерче на Левски (Личният бележник (джобното тефтерче) на Васил Левски. С., НИ, 1987) — в него са отбелязани дадени парични помощи, преписани са рецепти против зъбобол, жълтеница и др. болести, от които той самият не е страдал и очевидно ги е имал под ръка, за да услужва с тях на страдущите.

29

Според непубликуваното изследване (намира се в Окръжния исторически музей — Сливен) на Атанас Николов — История на училищното дело в Сливен до 1928 (50 години от освобождението) — през учебната 1868–69 г. в града са учителствували Чинтулов, Димитър Георгакев (Йоргакев), Андон Икономов, Михаил Икономов, Илия Йовчев, Димитър Кавалджиев, Аргира Димитрова, Яни Сотиров и като преподавател по турски език Хюсеин ефенди.

30

Бележитата възрожденска учителка Аргира Димитрова, запомнена повече като Жечкова по името на съпруга й — на нейно име е назовано едно училище в Сливен — е родена през 1845 г.

31

За Дели Ради от Нейково — цялото му име е Ради Тодоров Мухтаров (1821–1876), — бъдещия герой от Априлското въстание, се знае твърде малко, и то най-често по предания. Стоян Христов Георгиев, кмет на Нейково и ревностен изследовател на миналото на своето село (за многократната помощ на когото авторът изразява сърдечната си благодарност) по сведения на праснахата на Дели Ради Станка Иванова Радева и Йордан Йорданов приема, че той е бил участник в легиите и от там датирало приятелството му с Левски. Поради невъзможност да се провери точната истина, също и в книгата възприехме становището на Стоян Хр. Георгиев.

32

Буквално „вземи ме“ (тур.). Употребява се за плод, предмет, човек или животно, които имат силно привлекателен изглед; специално за човек отговаря на днешното понятие сексапил (sexappeal).

33

За да не обременяваме паметта и вниманието на читателя, тук съзнателно допущаме известно отклонение от историческата истина — всъщност мютесарифите на Сливен са били сменяни твърде начесто (според едно непубликувано проучване на В. Дечев за времето от 1865 до 1877 г. те са общо осем!). И тъй като изложението би се затлачило от имената, назначенията и уволненията им, пък и малцина от тях са оставили някаква диря в града и санджака, от всички избрахме да бъде управител почти през цялото време само Мехмед Хайдар бей, който е бил с по-ярко присъствие и е играл твърде значителна роля около събитията през 1876 г.

34

Игра на думи: „Ренгинар“ е турско женско име, но в буквален превод означава „цвят на нар“.

35

„Голямото чумаво“ — популярно наименование на голямата чумна епидемия през 1813 г.

36

Автентично, срв. д-р Симеон Табаков. История на град Сливен, т. ІІ, С., 1924, стр. 135, бележка под черта.

Налага се да се обясни с няколко думи и понятието местни султани, какъвто е бил и есирлийският, наречен още Лудият. Отнася се за татарски първенци от династията на Гираите, които след покоряването на Кримското ханство турците прехвърлили по различни селища в Тракийската низина и Подбалкана (в Сливенско, но най-вече в Ямболско, Новозагорско и Карнобатско), където им била оставена известна икономическа и управленческа самостоятелност.

37

Нека читателят не се смущава от факта, че бащата — историческа личност, както и децата му и другите споменати роднини — се е наричал и си е завоювал твърде съмнителна слава като Йоргаки чорбаджи, докато сина му наричаме Димитър Георгакев. Йорго, респ. Йоргаки, Георгаки, е умалително от Георги. Впрочем синът е бил познат предимно като Георгакев, но се срещат документи и с името Йоргакев; напр. в цитираното непубликувано изследване на Атанас Николов той фигурира ту под едното, ту под другото презиме. Тук му е мястото да споменем, че роднинските връзки също са вярно отразени с едно изключение: Йоргаки е бил племенник, сестрин син на видната везбарка хаджи Калуда хаджи Добрева (при която дъщеря му е учила занаят) и следователно той, а не децата му са първи братовчеди на днес позабравения, но виден за времето си родолюбец Анастас хаджи Добрев.

38

Стоя диван чапраз — почтително стоя прав и със скръстени на пояса ръце пред някого.

39

Благодаря (тур.).

40

Орден за заслуга (тур.).

41

Бог е милостив (тур.).

42

Действително този първи проект на Портата за уреждане на българската църква е издаден на 10 юли 1868 г., т.е. на четвъртия ден след преминаването на българска земя на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, и в този факт мнозина съвременници са видели първия резултат от големия революционен акт. Обаче вероятно най-добрият изследовател на църковния въпрос Петър Ников (Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., Наука и изкуство, 1971) приема, че се касае за случайно съвпадение.

43

Случката е описана по разказ на Донка Радилова, правнучка на Дели Ради.

44

Анастас Стоянов Куртев, бъдещият Таню войвода, е бил син на търговец на добитък, главно на свини. За него, детството му и живота му на революционер срв. брошурата Помен за Таню войвода и четата му, Разград, 1936, също Васил Дечев. Таню войвода и неговият подвиг, в-к Сливенско дело, 27. 4. 1976.

45

Инджекьой — днес с. Стоил войвода, Новозагорско.

46

Ески дост — стар приятел (тур.).

47

Че думата „аратлик“ — буквално „приятел“, „приятелю“, „приятели“ — действително е била привично обръщение на Левски, срв. Михаил Греков. Спомени. С., ОФ, 1971, стр. 166.

48

Т.е. нека да тегли.

49

След двата проекта на Високата порта от 1868 г. за уреждане на българския църковен въпрос (срв. бел. 25), патриаршията за известно време е била направо зашеметена. Когато най-сетне се съвзела, тя дала своя отговор на 16 ноември с. г., с който ги отхвърлила. През януари 1869 г. шестима български владици представили писмено на Портата възраженията си на този отговор, които по съдържание и характер са образец на аргументираност и достойнство.

50

Че Левски е познавал и високо ценял творчеството на Чинтулов няма никакво съмнение: в тефтерчето му саморъчно е записано едно от по-малко известните му стихотворения („Току-що се яви зората…“), а мнозина негови съвременници го изтъкват като възторжен изпълнител на Чинтуловите бунтовни песни, дори един от тях (Д-р П. Ив. Стоянов. Град Ловеч като център на БРЦК, столица на Левски, 1901) изрично споменава, че „Вятър ечи, Балкан стене…“ е била „любимата му песен“. По-неясен е въпросът кога Апостола на свободата се запознава с това творчество. Според сведения на Васил х. Караиванов (в Димитър Страшимиров. Извори, т. І, С., 1929, стр. 707–710), което не е подкрепено от други и само по себе си е твърде колебливо, като четник при Филип Тотю в 1867 г. Караиванов чул някой в гората да свирка „с листо“ „Вятър ечи…“ и едва по-късно разбрал, че свирачът бил Левски, може да се приеме, че Дякона е пеел Чинтулови песни още като четник при Панайот Хитов. Други съвременници обаче говорят за негови изпълнения едва от периода на основаването на комитетите, т.е. около 1870–71 г., нататък. Поради липса на сигурни данни и за нуждите на романа тук приемаме, че Левски се е срещнал с поезията на Чинтулов в Сливен през 1869 г.

За преклонението на Левски пред Чинтуловото творчество срв. Никола Караиванов. Васил Левски и Чинтуловите бунтовни песни, в-к Макове, 27. 3. 1986.

51

За строгия патриархален ред в българското село по време на Възраждането и за уважението към старите хора срв. любопитния очерк на Илия Р. Блъсков. Благоденствието на нашите селяни (в Повествования за възрожденското време. С., БЗНС, 1985).

52

„На пътника — път, на жабата — блато“ — турска поговорка.

53

Пиринчена значка.

54

Изразът се употребява в Сливен и до днес.

55

Буквално — „върховен дверник на султанските палати“; почетен сан, който между другото давал право носителят му да носи позлатена сабя (калъч) и специална униформа, обшита със златна сърма.

56

С изключение на някои подробности всичко в тази глава е исторически достоверно — замирането и „възкресяването“ на читалището, деня и начина на възобновяването му, избирането на Захария Жечков за негов председател, кратките биографични сведения и роднински връзки на героите. Единственото изключение е, че за да не претрупваме романа с имена, в последните редове „въздигнахме“ З. Жечков в несменяем председател. Истината е, че председателите са се сменяли твърде начесто — от основаването на читалището до Освобождението председателския пост са заемали десет души. На читателя с по-специални интереси препоръчваме Юбилеен сборник на българското народно читалище „Зора“ в гр. Сливен 1860–1910, С., 1910.

57

Фурча — диалектна дума от Сливен, днес помнена само от по-старите хора. Означава четка за варосване, баданарка.

58

Автентично.

59

Припомняме, че така се нарича обширната полянка пред долапите, на която се простират за съхнене готовите платове, губери или халища.

60

Устово — днес квартал на Смолян.

61

Относно ръста на Левски вж. любопитната статия Безценно свидетелство (в-к Поглед, 18. 8. 1986) на Иван Нурков. Като взема за мярка оръжията, с които Апостола е на някои снимки, авторът установява, че той е бил висок около 170 см.

62

„(За) страхливия търговец нито печалба, нито загуба“ (турска поговорка).

63

Сведенията за д-р Георги Миркович — автентични.

64

Автентично. През март 1868 г. Левски е претърпял в Белград сериозна коремна операция, раната от която дълго не е заздравявала. Верният му сподвижник Христо Иванов Големия в своите „Спомени“ (С., ОФ, 1984, стр. 114) свидетелствува: „В. Л(евски) беше в легията в Белград и лежа от стомахна болест и в голяма опасност, че излезе на частна къща и го разпраха и се излекува, след като носи раната 1 година незатворена.“ Според други сведения раната се е „затворила“ едва в 1872 г. Във всички случаи при първата си обиколка по българските земи през 1868–69 г. Дякона е бил с незаздравяла рана от претърпяна операция.

65

„Обичам, ще обичам, знай — по тебе ще умра. Няма да те дам в чужди ръце, не могат да те отнемат.

Нямам време за игра, обичам те, вярвай в това. Жертвувам душата си по тебе — не могат да те отнемат…“ (тур.).

66

По турски денонощието се е измервало на два пъти по дванадесет часа, като първият час на деня е започвал с изгрев слънце, а първият час на нощта — със залеза; както се вижда, твърде непостоянни и несигурни величини. Специално за сезона, който описваме, три часът сутринта по турски отговаря приблизително на девет — девет и половина по европейски.

67

Келево — дървено колело, задвижвано от вода.

68

Потомци на фамилията има и до днес в Сливен.

69

Стефан Серткостов, историческа личност, е описан достоверно. Д-р С. Табаков (История на град Сливен, т. ІІ, С., 1924, стр. 275) го нарича „юначен и снажен“, а Димитър Костов (в Иларион Драгостинов, апостол на свободата 1876. С., 1937, стр. 72) — „личен и храбър момък“.

70

Исторически факт е, че традицията на общоградските сказки в Сливен е поставена през 1869 г. именно със сказката „За личната свобода“ от Иван А. Икономов. Сказчикът може да е бил роднина на главния учител Михаил П. Икономов, но тук малко произволно, позовавайки се на общото фамилно име, ги обявихме за братовчеди.

71

Домът на иконом поп Тодор, баща на бъдещия бележит революционер Георги Икономов, е запазен и поддържан в добро състояние. Намира се в Сливен, квартал „Клуцохор“, на ул. „Георги Икономов“ № 10. Къщата на Сава Райнов, значително преправена, е на № 22 на същата улица.

72

Биографичните бележки за Сава Райнов тук и по-нататък в книгата са по Михаил Греков. Спомени. С., ОФ, 1971, с. 161 и сл. и Васил Дечев. Сава Райнов — един забравен революционер, в-к Сливенско дело, 31. VІІ. 1973.

73

Газената лампа е описана по образеца, изложен в музейната Битова къща в Сливен, с произход от третата четвъртина на ХІХ в.

74

За да не утежняваме книгата с нов персонаж, тук съзнателно се отклонихме от исторически достоверното. Всъщност делегацията, явила се на 12 януари 1870 г. да иска от църковната община разрешение „да се извърши едно трагическо представление във взаимното училище“, се е състояла от Атанас Д. Гаджалов, х. Анастас х. Николов и Тодор х. Иванов.

75

Т.е. от Черкешлий — днес с. Желю войвода, Сливенско.

76

Текстът на разрешението — автентичен.

77

Около годината, когато е създадено женското дружество в Сливен, съществува известно противоречие. В авторитетния сборник Той не умира — Сливен на безсмъртните си синове. С., 1935, с. 268 се посочва годината 1869. Но в статия на самата основателка (вече с името на съпруга си) в Юбилеен сборник на българското народно читалище „Зора“ в гр. Сливен. С., 1910, с. 212 датата е 7 януари 1870; тя се приема и от д-р С. Табаков, цит. съч. с. 490, пак там е посочен и броят на „основателните членки“. За чест на бележитата възрожденска учителка и общественичка трябва да се изтъкне, че в статията си тя скромно е принизила собствената си роля за изграждане на дружеството, а разпределя заслугата между Стефан Гидиков, Михаил Икономов и Добри Чинтулов.

78

Железник — възрожденското име на Стара Загора.

79

В случая „пердесис“ означава безочлива, безсрамна, която не се съобразява с установените норми на морал.

80

Името Анастас означава Възкреси.

81

Димитър Страшимиров (История на Априлското въстание, т. ІІ. Пловдив, 1907, с. 36), който го е познавал лично, характеризира Нено Господинов Брадата като „добър патриот, екзалтиран, смел“, но добавя „и опърничав палячо“.

82

Съществуват спорове и неясноти около точната дата на създаването на БРЦК. Някои автори (напр. Иван Унджиев. Васил Левски, биография. С., НИ, 1980, с. 137) го отнася към 1869 г., други (напр. Александър Бурмов. Български революционен централен комитет 1868–1877. С., Народна култура, 1950, с. 36) приемат 1870, дори уточняват „началото на април“.

83

Михаил Греков (цит. съч. с. 169) недвусмислено говори за пристрастяването на Димитър Топалов към алкохола, дори го нарича „пияница, какъвто е той“. Другите автори нито потвърждават, нито отричат това обвинение.

84

Автентично — срв. Юбилеен сборник на читалище „Зора“, с. 44.

85

Автентично — пак там.

86

За да не утежняваме романа с допълнителни герои, тук съзнателно променихме (с изключение на Петър Чинтулов) състава на изпълнителите. Всъщност главните роли са били изнесени от Георги Петров — граф Зигфрид, Димитър Хаджи Кондев — Геновева, Георги Бояджиев — Голос, Тодор Проданов — Берта и др.

87

За съществуването на този оркестър, гордост в културната история на Сливен, се споменава в много извори и публикации, но се знае, общо взето, непростимо малко. Състоял се е от четири цигулки, две китари, малък хармониум, физхармоника, кларинет, две флейти и голям барабан. Първата му публична изява е била именно във връзка с представянето на „Геновева“. На интересуващите се препоръчваме статията на Андрей Андреев. Сливен в музикалната история на България, в-к Сливенско дело, бр. 31 и 38/1973 г.

88

„Да живей падишахът“; същото е и военен поздрав.

89

Представянето на „Геновева“ в Сливен е било крупно за времето си събитие не само за града, но и за цяла България. Отразено е от почти всички тогавашни български вестници, а за него се е говорило и писало и дълги години по-късно. На читателя с по-специални интереси препоръчваме напр. Д-р Добри Минков. Петдесетгодишнината на Сливенския театър. Илюстрация Светлина, г. ХХХІ, кн. 1; Захария Киров. Исторични бележки за българското народно читалище „Зора“ и Атанас Николов. Два момента от театралния живот на читалището „Зора“ в цитирания Юбилеен сборник на читалище „Зора“, с. 43 и сл. и 204 и сл. Д-р Симеон Табаков. История на град Сливен, т. ІІ, с. 555.

90

За „ателието“ на първия сливенски фотограф вж. Светлозара Курдова, Стефан Стефанов. Страници из историята на фотографията в Сливен 1870–1944. Сп. Българско фото, бр. 9 и 10/75 и 1/76.

91

„Като бей“ т.е. отпуснато, небрежно.

92

Изразът е перифразиран от автора по едно изречение от черновката на една дописка на Левски до в-к Свобода, недатирана, но писана очевидно през 1870 г.

93

Ние пишем роман, а не учебник по история. И затова сме на мнение, че нито е нужно, нито е оправдано да се придържаме педантично към фактите и хронологията — достатъчно е, смятаме, да се очертае вярната насока, без да се затлачва изложението със събитийност и цитиране на различните варианти от всеки документ. Подобно съзнателно отклонение допуснахме и тук, където представихме, че още през август 1870 г. в Сливен е получена брошура с „Програмата“. Всъщност пътят и „историята“ на „Програмата“ е следният:

Около средата на 1870 г. (точната дата не е известна) Левски написва и предава на Л. Каравелов една своя „дописка“, за да бъде тя отпечатана във в-к Свобода. В нея са отразени най-съществените виждания на Апостола за целта на революцията, организацията на революционните сили и устройството на българската държава след извоюването на свободата. (От тази „дописка“ например е прочутото изречение „Ще имаме едно знаме, на което ще пише: «Свята и чиста република».“) Каравелов оценява програмния характер на тази „дописка“ и след твърде основна редакция, в която заменя някои от възгледите на Левски със свои собствени (например прескочени са републиканските позиции на Левски), на 1 август 1870 г. я публикува като документ на БРЦК — отначало отпечатана само в руското емигрантско списание Народное дело, а на български език едва през октомври с. г. във в-к Свобода; по същото време тя, чувствително допълнена, е издадена и в отделна брошура, озаглавена „Български глас от БРЦК“. През 1871 г. Левски съставя проектоустав на БРЦК под заглавие „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“. В уводната част на „Наредата“ отново има програмни елементи — именно тук са формулирани важните точки относно подбудата и целта на революцията. Около година по-късно, в края на април и началото на май 1872 г., общото събрание на БРЦК в Букурещ утвърждава два документа — Програма и Устав на БРЦК. „Програмата“ има за основа „дописката“ на Левски и редактирания й вариант — брошурата „Български глас от БРЦК“, също програмните съставки от „Наредата“. Тази програма е най-ясна, съдържателна и систематизирана от всички изброени документи, а по същество е и най-близко до политическите възгледи на Левски.

По тази причина в книгата си позволихме да не затормозваме съзнанието на читателя с всички варианти в дългия път на „Програмата“, а показахме още през м. август 1870 г. в Сливен да е получена под формата на брошура програмата на БРЦК от 1872 г. Поради обемността й преценихме, че не е уместно тук да я поместим изцяло. Използуваните цитати са автентични, но езиково силно осъвременени.

94

Т.е. от село Калояново, Сливенско, днес със същото име.

95

„В името на Бога!“ (тур.).

96

Матусалем — библейски патриарх, дядо на Ной, който според легендата живял 969 години.

97

„Сладко и почтено е да се умре за Отечеството“ (лат.).

98

Става дума за съоръжения, вече позабравени, които през епохата са се използували при производството на вина и ракии. Кадус — по сливенски кадуз — се е наричала голямата ниска каца за преработка на гроздето във вино; люлянката (съдът за охлаждане на алкохолните па̀ри) и ръкавът (медната тръба в люлянката) са били тогавашните наименования на части от казаните за добив на ракия.

99

Къркклисе — турското име на Лозенград. Действително при посещенията си в Сливен Левски понякога се е представял за търговец на шаяци от този град.

100

В интерес на романа тук малко се откланяме от истината — всъщност Апостола е бил подслонен у баба Димитрица Пановката; за това може да се съди от следната забележка на д-р Табаков в ръкописа му на втория том на „История на град Сливен“ (пази се в архива на Окръжния исторически музей — Сливен), която е променена и със сбъркана датировка при окончателното редактиране на книгата: „Той идва тук през самата зима и е нощувал в дома на баба Димитрица Пановката, която му е прала дрехите и ги е сушила на същия студ срещу Коледа“. Разликата във фактологията всъщност не е значителна. Според спомените на съвременниците между многото квартири в Сливен, в които се е укривал Левски, освен споменатата баба Димитрица има и още една жена, попадията-вдовица Бойка Атанасова или „баба попадия Атанасица“, но абсолютно всички говорят и за „дома на братя Кутеви“. Но по това време двама от тримата братя Кутеви изобщо не са се намирали в Сливен, а и третият е бил твърде млад, за да бъде наричан домът на тяхно име. Следователно трябва да се приеме, че Апостола е намирал подслон при майка им, вдовицата на чорбаджи Кутьо Ганчев.

101

Съществуват извънредно много сведения за Левски като превъзходен певец; притежавал е топъл, звънък и школуван (може би от годините, прекарани в църквата) глас. Често с изпяването на една революционна песен, обикновено от Чинтуловите, той е постигал онази приповдигнатост на духовете в началото на събранията, която после съвсем естествено е преминавала в бунтовно настроение на комитетските членове. Например според цитирания д-р П. Ив. Стоянов (Град Ловеч като…) Левски именно чрез песните на Чинтулов е създавал подходяща революционна атмосфера; като описва първото събрание на Ловчанския комитет, авторът казва: „По своя привичка Левски изпя няколко бунтовнически песни със своя хубав и силен тенорски глас; изпя им любимата си песен «Вятър ечи, Балкан стени…».“ Левски обаче е имал в „репертоара“ си и изключително много народни песни от всички краища на България — тях е използувал, когато е усещал потиснатост или униние. За съжаление за тях се знае значително по-малко, доскоро — почти никак. Доколкото ни е известно само К. Андровски преди няколко години публикува едно свое изследване с „три любими песни на Апостола“: „Мома Бошнакиня“ и две ненаименувани „Се за тебе мисля, мамо“ и „Отдавна ли си момне ле, Калугерица“. За повече сведения и пълните текстове на песните срв. Кирил Андровски. Приятно е човеку с подобни личности, в-к Литературен форум, бр. 7/1993.

102

Молим по-компетентния читател да не ни се сърди, че тук използуваме цитат от „Наредата“ на Левски, която е създадена от него повече от половин година след описваното събрание в Сливен — принципите на „Наредата“ са били дълго носени и оформяни от него и според всички изследователи той положително ги е подлагал на проверка, като ги е поставял на обсъждане при създаването на частните революционни комитети. Подобно мнение е изказано и конкретно за събранието по Коледа на 1870 г. в Сливен. За него Васил Дечев (Изграждане и структура на революционния комитет в Сливен, Известия на музеите от Югоизточна България, ІІ, Пловдив, 1979) пише: „Тогава именно Левски ще е придал организационна структура на революционната група. Събранието е проведено не там, където е нощувал, а в къщата на Сава Райнов, който става председател на комитета. Левски ще е разяснил принципите на «Наредата», която той вече е изработил в общи линии.“ (Подчертаното от мене — Ц. Р.).

103

В цитираната малко позната, но извънредно оригинална и новаторска като изследване статия „Изграждане и структура на…“ Васил Дечев достига до интересния извод, че в структурно отношение Левски е изградил Сливенския частен рев. комитет — а навярно така са били устроени изобщо комитетите — в три кръга или части: 1. същински революционен комитет, съставен от длъжностните лица и най-активните членове; 2. редовни членове, в „Наредата“ и Устава наречени „готови за първи позив“, които са в революционното движение и са полагали клетва, но не участвуват в събранията на комитета, а са по-скоро „посветени съмишленици“; 3. други дейци, които нямат организационна връзка с комитета, но са достатъчно подготвени идейно и материално, за да се разчита на тях при въстание. Като възприемаме възгледите на В. Дечев, в книгата очертаваме структурата на комитета по предложените от него степени на членството.

104

За да не претоварваме книгата с персонаж, тук съзнателно допущаме незначително отклонение от историческите факти. По времето на Левски и създаването на Частния революционен комитет в Сливен, с тайната поща е бил натоварен Димитър Славов (Кьосето), докато Михал Стоенчов е изпълнявал тази длъжност по-късно, в навечерието на Априлското въстание.

105

Стоян Заимов във Васил Левски. С. 1895, твърди, че организационните събрания на Апостола са представлявали твърде шумни пиршества („теферичи“ и „моабети“) — нещо, което не подхожда на нрава и организационните похвати на Левски, нито на трезвеността, за която той винаги е ратувал. Това изрично се оспорва и от ръкописните спомени на Г. Н. Манев от Панагюрище, другар на Дякона от четата на Панайот Хитов и член-основател на Панагюрския комитет, който пише: „А (трябва) да се каже и това, че никакви яденета и пиенета не са ставали… Нито една минута (не е) било това“.

106

Коланя̀ — диалектна дума от Сливен и Сливенско, означава „пазя“, „съхранявам“.

107

Автентично. В дома си, тогава в самия край на Клуцохор и с голяма бахча (зеленчукова градина) в двора (днес мястото му се намира на ул. „Хан Крум“ № 33 и е отбелязано с паметна плоча), Нено Господинов Брадата е направил скривалище, в което Левски е намирал подслон и укритие.

108

В главата съзнателно не уточняваме броя и имената на хората, с които Левски е основал Частния революционен комитет в Сливен. По въпроса съществуват спорове, започнали едва ли не веднага след Освобождението и в известен смисъл продължаващи и до сега. За сигурни участници в събранието по Коледа се приемат Сава Райнов (в чийто дом се е състояло то), Михаил Икономов, Костадин Келов, Таню Стоянов и Иван Ханджиев; вероятно е имало и други, но те не могат да се посочат със сигурност.

109

Т.е. вино от Куруджий, днес с. Пъдарево, Сливенско — тогава и сега център на прочуто с качествата си вино.

110

Автентично. Димитър Георгакев действително така добре е владеел турски език, говоримо и писмено, че в годините, когато за Класното училище не са намирали подходящ учител-турчин (изучаването на турския език е било задължително), преподавал го е, и то с голям успех Георгакев.

111

Тези и по-късните писма-доклади на Чинтулов от Цариград са запазени и многократно публикувани; не ги цитираме изцяло, за да не се утежнява изложението. На интересуващите се препоръчваме Добри Чинтулов. Стани, стани, юнак балкански, подбор и редакция Никола Табаков. С., Български писател, 1973, с. 69 и сл. Искаме да предупредим по-любознателния читател, че в първото си писмо Чинтулов е допуснал грешка: Христо Стоянов не е бил представител на Пловдив, както пише той, а (заедно с прогресивния по дух и действия чорбаджия хаджи Мано Стоянов) на София. Видният и високообразован възрожденец (завършил е право в Москва) Христо Т. Стоянов по това време е бил главен учител в София и председател на Софийския частен революционен комитет. Повече за него вж. в биографичния очерк от Н. Н. във в-к Мир, 18 март 1935. А за представителите на Пловдив и София в църковния събор срв. Петър Ников. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., НИ, 1971, с. 315–316. Любопитна и многозначителна подробност: проф. д-р Ников го нарича не църковен събор, а „български народен събор в Цариград“.

112

Фиток — пуяк (фитка — пуйка) на новозагорски диалект; тогава и сега Нова Загора се слави като производителен център на пуйки.

113

Автентично. Това всъщност е първият вестник, издаван в Сливен.

114

Тук названието „чорбаджии“ е употребено в смисъл на „членове на общинския съвет“.

115

Прескимбичвам — диалектна дума от Сливенско, означава прекатурвам, правя някой да падне, да се преметне през глава.

116

Гръцки църковни книги — съответно „Възкръсник“ и „Осмогласник“, — по които, заедно с други подобни, се е преподавало в българските училища до възтържествуването в тях на българското четмо и писмо.

117

Буквално „Господи, Ти, който благославяш онези, които Те благославят…“; начало на неделната литургия на византийско-гръцки език.

118

Споменатият сакеларий (почетна титла за свещеник; също — свещеник, който завежда църковните съдове и одежди) поп Атанас не само е историческа личност, но действително е бил също зет на Русчо Миркович. Другите изредени църковнослужители също са исторически лица, свещеници от Сливен през епохата.

119

В Сливенско действително се е давало сок от стъргана ряпа за лечение на гръдоболни — срв. Жечка Янакиева. Народно лечение, в-к Сливенско дело, 3 януари 1974 г.

120

Автентично — първата сливенска аптека е открита през 1870 г.

121

Тук и нататък биографичните бележки за д-р Начо Планински предаваме по д-р Михаил Жечков. Д-р Начо Планински, в „Столетие за хората“. Сливен, 1979.

122

Домът на Русчо Миркович е запазен, намира се на улицата, която носи името на неговия брат д-р Георги Миркович № 10 и, подходящо реставриран, сега е филиал на Градската художествена галерия „Димитър Добрович“.

123

Т.е. около 2 метра.

124

„Много здраве“ (тур.).

125

За препоръчаните лекарства от народната медицина сме използували със съкращения препоръки от Петър Димков. Българска народна медицина, т. ІІІ, С., БАН, 1979, с. 51 и сл.

126

Относно установяването на д-р Планински в Сливен съществуват известни противоречия. В цитираната биография от д-р Михаил Жечков (срв. бел. 71) това се отнася към 1872 г. Тук възприемаме сведението от д-р Симеон Табаков. История на…, т. ІІ, с. 572, където се сочи месец септември 1871 г.

127

Църковният празник „Въздвижение на честния кръст Господен“, наричан популярно „Кръстовден“, е винаги на 14 септември.

128

За това съоръжение на Сава Райнов Михаил Греков (Спомени, с. 163) пише: „… Савата бе станал търговец — абаджия; той купуваше сурова стока, удряше й лустро, бе си направил прес, трупаше я в зимника и продаваше на караманлиите“.

129

Терминът е употребяван от самия Левски.

130

Символ на вярата се нарича сборът от основните догматични принципи на християнската религия, които в своята цялост определят неизменимо и като закон принципите на учението.

131

Молим читателя за извинение, че поради обемността на „Наредата“ се задоволяваме с кратки цитати от нея и не сме в състояние да я публикуваме изцяло. И тъй като тя е извънредно важна (някои историци я наричат „уникален документ в историята на българското и световното националноосвободително движение“), на интересуващите се препоръчваме да се запознаят с нея в най-прецизното й издание във: Васил Левски. Документално…, стр. 110 и сл., където във факсимиле е отпечатан и нейният оригинал. Само за този цитат искаме да отбележим, че под „конституционна система“ Левски очевидно разбира — и отхвърля — и тъй нар. „конституционна монархия“, която през епохата вече съществува в Европа.

132

Въджишка — проклета (диал.).

133

Думата е за връх Българка (1182 м) в Сливенския балкан — най-висок в Източна Стара планина.

134

Турнюр — женски европейски тоалет от епохата, при който с подплънки се е подчертавала заоблеността на задните части.

135

„Стоката на стопанина си прилича“ — турска поговорка.

136

Жените явно са искали да произнесат „бонжур“ и „мадам“.

137

Ох, копринени (тафтени) шалвари, / каква ли стока има в тях: / не можеш ли ги развърза / султанът да ти е на помощ!… (турски).

138

„Ниската жена е беля (пакост) и за Бога“ — турска поговорка.

139

т.е. чумата.

140

Биографичните сведения за детството на Мехмед Хайдар бей — автентични. Срв. Макгахан Е. Д. Турските зверства в България. Писма на специалния кореспондент на Daily News. Превод Ст. Стамболов. С., 1880.

141

Димитър Македонски — един от революционните псевдоними на Димитър Общи.

142

Тримата ученици — „редактори“ действително са сполучили да бъдат признати за гордост на Сливен и на България. Добри Минков е станал доктор по правните науки и в освободена България е достигнал поста на висш магистрат; бъдещият д-р Петър Данчов бил дълги години председател на Върховния касационен съд; Александър Козаров защитил докторат по естествените науки във Виена, завършил също право в София, бил директор на Старозагорската и Варненската гимназия, адвокат, директор на Софийската народна библиотека.

143

Малко отклонение от истината, което няма никакво значение за романа — при поредната си обиколка Левски с помощниците си Общи и Ангел Кънчев е бил в Сливен в някой от последните дни на октомври 1871 г., докато Анастас хаджи Добрев (Гарибалди) е починал малко по-късно, на 10 ноември. Истина е, че майка му хаджи Калуда съвсем наскоро го е последвала в гроба.

144

Т.е. привлечем.

145

Автентично. По тези причини избягваме да го публикуваме изцяло. Любознателният читател може да го намери в Димитър Т. Страшимиров. Васил Левски. Живот, дела, извори. Том І, Извори, С., 1929, с. 522 и сл.

146

Също и тук съзнателно не публикуваме писмото-отговор на Левски — читателят може да го прочете във: Васил Левски. Документално…, стр. 140. Според изследователите почеркът на писмото принадлежи на младия тогава революционен деятел от Ловеч и близък съратник на Левски Иван Драсов.

147

Т.е. доказателство, уверение.

148

Държим да предупредим читателя, че тук не сме се позовали на конкретно писмо, изпратено до някой от сливенските богаташи — такова за съжаление не е запазено, — а сме го компилирали от други по-добри писма с автор Левски. Цитатите обаче са автентични. Сумата 500 лири е посочена от Михаил Греков. Спомени…, стр. 170; пак от там научаваме, че онзи, който е разнесъл писмата из Сливен, е бил търновецът Христо Иванов Големия.

149

Игра на думи — „Стефан“ на гръцки означава „венец“.

150

За предателството на Стефан Саръиванов и за неговите всъщност твърде лекомислени, породени от накърнено честолюбие подбуди свидетелствува все Михаил Греков (пак там). Авторът обвинява също, че „в това предателство има пръст и д-р Начо Планински“, но ние приемаме, че това обвинение е голословно, породено вероятно от някакво лично отношение на Греков към Планински — в цялото си поведение на българин, гражданин и лекар д-р Начо Планински не е дал основание да се допуща, че е бил способен на каквото и да е предателство.

151

Икинди намазъ̀ — буквално „следобедна молитва“; третата от общо петте задължителни за мюсюлманите молитви през денонощието.

152

Името на джамията е наглед противоречие и недоразумение — то означава „Новата стара джамия“. Всъщност недоразумението е само привидно: през епохата така са наричали Ески джами („Старата джамия“) от края на ХVІ в. в махалата Айше Хатун (намирала се е приблизително на мястото на детския магазин срещу днешното кино „Българка“ в Сливен), за отлика от истинската Ески джами, строена още в ХІV в. и намираща се в едноименната махала на стария Сливен (махала Ески джами) в североизточния край на същинския Сливен по посока към Ново село, която се е издигала току до коритото на Новоселската река.

153

„На сладък разговор насита няма“ — турска поговорка.

154

„Довиждане“ — тур.

155

„Добър ден“ — тур.

156

„(Човек, който) не знае (правилата на) играта“ — тур.

157

„Населението повдига човека“ — турска поговорка.

158

„Писаното в кръчмата не се чете в тъмното“ — турска поговорка.

159

Днес Козарево, квартал на град Твърдица.

160

Днес село Крън, Старозагорско.

161

Днес село Гавраилово, Сливенско.

162

Споменатите тук сказки действително са изнесени в Сливен през епохата. Някои други са също „Анатомия и физиология на човека“, „Върху диететиката“, „За физическия състав на слънцето и луната и главните причини за лунните затъмнения“, „За влиянието на англосаксонската раса върху умственото развитие на човечеството“ и пр. Изиграли са значителна роля за повдигане интелектуалния уровен на гражданството. Малко отклонение от истината е, че всъщност изброените сказки са изнесени през времето от 1869 до 1875 г.; специално споменатата от Мустафа ага „За физическите фактори на цивилизацията“ (с лектор Добри П. Минков, когато е бил ученик в цариградския Роберт колеж) е била изнесена след описваното от нас време — в 1875 г.

163

Т.е. Кримската война от 1853–1856 година.

164

В източниците съществува неяснота относно мястото на заточението — посочват се Измит, Измир, Никомедия и пр.

165

„На тетик“ — буквално „на спусък“ (тур.), прен. „в готовност“; в Сливен изразът се употребява и днес.

166

Молим читателя да не смята, че думата „митинг“ е употребена погрешно. Проникнала по Бог знае какви пътища, точно с нея е назовано общоградското събрание, състояло се в Сливен на 23 януари 1872 г. Доколкото ни е известно, това е първият случай, когато понятието „митинг“ намира място в българския политически живот.

167

„Лице на седем улици“.

168

Броят на участвувалите в митинга е съобщен достоверно.

169

В интерес на романа тук правим известно отклонение от историческите факти. Както читателят е вече предупреден (срв. тук бел. 21), през описваната епоха мютесарифите в Сливен са били сменявани твърде често. Специално в деня на сливенския митинг поредният нов мютесариф Али бей тъкмо изпращал предшественика си Джевид паша. Делегацията предала поканата на встъпилия в длъжност Али бей и именно той отишъл да приеме „прошението“ на митинга. Според някои източници, когато излязъл от конака и видял необикновеното множество, „той изтръпнал, разправят даже, че му се пукнала едната устна“. После обаче се успокоил и благосклонно извършил онези действия, които в романа приписваме на Мехмед Хайдар бей.

170

Ще си позволим да цитираме изцяло „прошението“, защото от неговия текст (правописът е почти запазен) читателят ще може да си състави представа за новите методи и новото самочувствие, с които българският народ е водил вече своята църковна — а всъщност национална — борба:

171

Събитията всъщност са се развили така. На 25 януари, едновременно с освобождаването на владиците, великият везир изпратил писмена заповед до българския привременен съвет да започне да прилага фермана и да управлява духовно екзархията до избирането на екзарха. С нова заповед от 11 февруари било съобщено, че вече може да бъде избран екзархът на самостоятелната българска църква, като Портата определяла и листата на възможните кандидати за поста — Антим Видински, Паисий Пловдивски и Иларион Ловчански. Изключването на най-авторитетните владици Иларион Макариополски и Панарет Пловдивски Портата мотивирала с низвергването им от лоното на църквата, но същинското съображение очевидно е било силно националните действия на двамата през перипетиите на църковния въпрос, особено на Иларион Макариополски, които предвещавали избраникът съвсем естествено да застане начело и на борби от чисто политически характер. Още на 12 февруари българският привременен съвет направил своя избор в лицето на Иларион Ловчански. По някакви свои съображения Портата обаче накарала избраника да подаде оставка преди да е приел избора. Това станало причина на 16 февруари да се проведе нов избор, на който единодушно бил избран Антим Видински. Този път Портата утвърдила избора.

172

В своята извънредно интересна монография О численном и социальном составе первого болгарского революционного центрального комитета в 1869–1873 г. (във: В памет на академик Михаил Димитров. С., БАН, 1974, стр. 287 и сл.) съветският историк С. И. Сидельников е установил, че под ръководството на БРЦК и създадени лично от Левски имало частни комитети и рев. групи в 185 населени пункта (47 града, 129 села, 9 манастира); може да са били и повече, но за тези данните са приети от Сидельников като сигурни. При статистическата обработка на членския състав авторът достига до крайно любопитни резултати (в абсолютни числа и в проценти спрямо общия брой). Тъй като през епохата поробена България е чисто аграрна страна, не е изненада, че броят на селяните в комитетите е най-голям (33.6%). Изненадват обаче многото занаятчии (18.9%) и дребните търговци (14.3%); по-малко е участието на дребнобуржоазната интелигенция (учителството) и свещениците, което съвсем естествено произтича от по-скромния брой на интелигенцията през робството. Беднотата (чираци и ратаи) е застъпена извънредно ниско (1, 2%), като на по-долно стъпало е единствено само средната буржоазия (чорбаджийството) с 0.5%. Но в състава на ръководствата на частните револ. комитети се открива друго съотношение. За тях Левски се е облягал предимно на дребнобуржоазната интелигенция (30%), следват дребните търговци (23%), занаятчиите (21%) и свещениците (8%), докато селяните, най-многобройната членска маса (вероятно поради ширещата се по селата неграмотност), са застъпени относително слабо — 17%. Беднотата, както и чорбаджийството, изобщо не са били представени в ръководствата на комитетите.

173

Другото име на Жеравна.

174

Днес село със същото име в Сливенско.

175

Днес с. Горно Александрово, Сливенско.

176

Днес село Гергевец, Сливенско.

177

Всички изброени събития и строежи в Сливен и казата наистина са с дата 1872 г. с изключение на читалището в Жеравна, което е малко по-старо — основано в 1870 г.

178

Автентично — в Сливен Васил Левски действително се снабдил с фалшиво тезкере, изработено от учителя Димитър Георгакев, син на кмета Йоргаки чорбаджи.

179

Че Левски е бил в Жеравна и е създал революционна група, е вън от съмнение — за това свидетелствуват участници в събранието като Харалан Ангелов, поп Тодор и Иван Ангелски. „Младежите бяха поразени — е разказвал Ангелски, — омагьосани от думите му (Б. а. — на Левски), в църква не са стояли тъй мирно и пренесено, не знаеха как да изразят радостта си, някои искаха да му целуват ръка, да му поблагодарят, но той се противеше, а от сърце им стискаше ръката.“ Автентичен е също броят на хората, както и репликата на Левски („Спасението на България и спечелването на свободата…“) пред Харалан Ангелов — не я предаваме в курсив, защото я научаваме от свидетелите, а не от документ, произлизащ от ръката на Дякона. Верни са и имената, с които са се представили Левски и придружителят му (срв. Ст. Чилингиров. Харалан Ангелов. Сборник на БАН, кн. ІІІ, 1940, стр. 20). Повече неяснота има около времето на това посещение в Жеравна и лицето, което е придружавало Апостола. Според Данаил Константинов (Жеравна в миналото и до днешно време. 1948, стр. 257–8) това е станало през есента на 1871 г. и спътник на Левски е бил Ангел Кънчев (именно той се представил като Иван Стоянов). Но при тази обиколка Левски е бил придружаван и от Общи, а за него не се споменава нищо както в спомените на жеравненци, така и в показанията на Димитър Общи пред съда. По тези и други причини ни се стори по-вероятно Апостола да е навестил Жеравна по-късно, през март 1872 г., както описваме тук. Имената на другите участници в събранието, състояло се в кафенето на Тиньо Бекяров, не са известни — нито документално, нито дори по предание.

180

Автентично.

181

Т.е. навсякъде.

182

Т.е. конниците, кавалерията.

183

Сведенията за посещението на Левски в с. Нейково са дори по-оскъдни, отколкото за Жеравна — за него няма нито едно писмено свидетелство и се доказва единствено от предания. За разказа ни сме ползували спомените на баба Станка Иванова Делирадева, праснаха на Дели Ради Мухтаров, записани и предоставени ни за ползуване от кмета на Нейково и ревностен изследовател на историята на селото Стоян Христов Георгиев (писма от април 1985 и 11 февруари 1986 г., както и многобройни лични разговори), комуто вече имахме случай да изразим благодарността си за щедрата и безкористна помощ (срв. тук бел. 20). От тези спомени са всички подробности по отсядането в механата, срещата и разговора със заптиетата, имената на механджията и на неколцина от първите революционни дейци на Нейково и т.н. Отклонихме се от тях само в два пункта: според спомените Левски е бил съпроводен от Йордан Стоянов (племенник на Раковски, който е бил прехвърлен малко по-късно през същата година от Влашко в България по препоръка на БРЦК за помощник на Левски), а не Таню Стоянов и че заседанието на революционната група се е състояло пак в механата на споменатия дядо Васил Налбантина — твърдение, което ни се видя неправдоподобно, щом стопанинът не е бил измежду посветените в делото.

184

Днес с. Тича, Сливенско.

185

Висш църковен сан в тъй нареченото „черно духовенство“.

186

Пес — понятие от турските народни борби; борецът, който се признава за победен, „прави пес“, като потупва по гърба или рамото победителя.

187

Около посещението на Левски в Котел съществуват твърде противоречиви сведения — както за времето на посещението (за това ще стане дума по-нататък), така и за мястото на отсядането. Причината е в несъответствието, което се съдържа в единствения пряк спомен от това време. Очевидецът Божил Райнов (Левски в Котел. Котленски общински вестник, бр. 13/14, 6 април 1939) пише дословно: „… Левски дойде в Котел и отседна в къщата на баба Неша, втората сестра на Раковски.“ А Неша, по мъж Стоянова Кирова, е първата сестра на Раковски и по-голяма от него с две години. Докато споменатата от Божил Райнов втора сестра е Нанка, по мъж Кръстю Търпанска, две години по-малка от Раковски и четири — от сестра си Неша. В това противоречие ние избрахме Нанка — не само заради скривалището, което наистина е съществувало в дома й, но и защото по характер и разбирания е била по-близо до Апостола и неговата дейност от Неша.

188

Случаят и репликите, въпреки и с известни съмнения в тях — Васил Левски не е бил по богатите трапези, — заимствуваме дословно от дъщерята на поп Янко, Цонка Икономова, записани от Петър Т. Цончев (Левски в Котел и съставянето на Котленския революционен комитет. Исторически преглед, бр. 4/1955, стр. 56). Оттам е и отказът на Димчо Великов да наруши поста.

189

Всичко казано до тук за поп Янко (иконом Иван Караянков) е автентично. През 1981 година авторът бе запознат подробно с неговата личност от котленските свещеници архиерейския наместник поп Цоню Антонов и протойерей Георги Бърдаров, познат повече като поп Гено; от тях са всички описания на външността, битието и характера му, привичният му израз „От когото имам да вземам…“ и т.н., навикът му да държи дома си отворен за всеки нуждаеш се, познат или непознат (Поп Гено: „У него е била софра Аврамова“.). Все на свещеник Г. Бърдаров авторът дължи и качествени фотокопия от снимка на поп Янко и на една негова приписка, за която ще стане дума по-нататък в книгата. Използуваме случая да изкажем сърдечна благодарност на двамата свещенослужители за щедрата им и безкористна помощ. Други сведения авторът получи от Марин Дунев, уредник на Историческия музей в Котел, както и от статията на Георги Тахов. Левски в Котел, в-к Сливенско дело, 4.1.1987 г.

190

Относно времето на създаването на частния революционен комитет в Котел съществуват значителни неясноти. Причината е в големите различия, които се съдържат в изворите. На едната крайност е цитираният Божил Райнов (Левски в…), който твърди, че „Година, ако не и по-рано от обесването му, Левски дойде в Котел“, което кара мнозина изследователи да отнасят създаването на комитета към есента на 1871 г., когато Левски прави обиколка с Ангел Кънчев и Димитър Общи; както вече знаем, същото по инерция се приема и за Жеравна (срв. тук бел. 96). Тогава Левски и спътниците му действително са били в Котел, но само мимоходом, без да отсядат за по-дълго. Това личи от показанията на Общи пред турския съд, на които следва да се вярва, защото в тях предателят се е старал да бъде крайно прецизен: „На втория ден тръгнахме оттам (от Сливен — б.а.) и отидохме в Котел, дето заверихме тезкеретата си (и) веднага продължихме за Трявна.“ На обратната крайност е друг от съвременниците Стоян Ноков. Левски в Котел, в-к Котленски край, бр. 120 от 12.2.1933 г., който твърди, че запознаването на Левски с поп Янко и основаването на комитета (авторът дори уточнява, че са участвували също Димчо Великов и още седем ненаименовани революционери) е било през ноември 1872 г. — посещение, за което се знае със сигурност (и което единствено фигурира в тефтерчето на Апостола). Съобщението звучи правдоподобно, но е невярно; запазени са три писма на Котленския революционен комитет от 16 и 24 юли и 18 октомври 1872 г., следователно през лятото на 1872 г. комитетът вече е съществувал. Петър Цончев (Левски в Котел…) се въздържа от точна датировка, но във всички случаи определя основаването на комитета през лятото на 1872 г. По наша молба Марин Дунев от Историческия музей в Котел, вероятно най-добрият познавач на историята на този град, направи през 1985 г. нарочни проучвания (за които тук му изказваме сърдечна благодарност), но също не достигна до категорично уточнение. Той не се съгласява с твърдението, че основаването на комитетите в Жеравна и Котел е станало през октомврийската (1871 г.) обиколка с Кънчев и Общи, но предпазливо изказва предположение, че „към края на същата година Левски и Ангел Кънчев отиват (очевидно повторно — б.а.) в Жеравна… Много вероятно е да се е отбил и в Котел…“ и т.н. Но за такава цяла или частична обиколка в самия край на 1871 г. липсват каквито и да са данни. (Без това да е доказателство, ще посочим, че на маркировъчната паметна плоча в Котел за създаването на революционния комитет се сочи пак 1872 г.) Поради това разноезичие ние в книгата — както беше за Жеравна и Нейково — отнасяме посещението на Левски в Котел и изграждането на комитета към март 1872 г., за когато поне със сигурност се знае, че е бил по тези места. С една уговорка: че е по-вероятно да е посетил Котел преди, а не след Сливен и по-точно — в „липсващите“ в биографията му шест дни между 9 март, когато е бил в Чирпан, и 15 март, когато е пристигнал в Сливен.

191

Вестник Свобода от 11 март 1872 година.

192

Откъсите от писмото — автентични.

193

Страстна неделя се наричат дните на седмицата преди Великден.

194

В изворите съществува известно противоречие относно хората, които са били натоварени да изпълнят смъртното наказание над Стефан Саръиванов. Някои категорично свидетелствуват за участие на Христо Иванов Големия, други (напр. Михаил Греков) сочат Таню Стоянов и Сава Райнов. Тук възприехме първото, което ни изглежда по-вероятно.

195

Автентично: думата е за фабриката на Василаки Попович и веднага след нея на Г. Чаракчиев — срв. Табаков. История на…, т. ІІІ, стр. 139–140.

196

Днес с. Гавраилово, Сливенско.

197

Биографичните данни за Михаил Греков и Атанас Узунов са предадени кратко и опростено, но автентично.

198

Заслужава да се изброят предметите, преподавани в Класното училище, за да добие читателят представа за високото ниво на образованието, разпространявано още преди Освобождението. Добри Чинтулов имал предметите закон Божи, френски език, български език и история; Узунов — буххалтерия (т.е. счетоводство), аритметика, алгебра, физика, геометрия; Греков — химия, минералогия, зоология, ботаника и география. Срв. Михаил Греков. Спомени…, стр. 152.

199

Къщата на Сава Райнов наистина е била малка и твърде неугледна. За нея М. Греков (цит. съч.) пише: „Къщичката му беше новичка, ала толкози голяма, че нея можеше един силен човек да я вдигне на гръб и понесе където иска, пък по конструкцията си тя приличаше на малорусийската «изба», толкози повече, че част от нея се намираше в земята…“.

200

Че Добри Чинтулов е бил посветен в работата на комитета, макар и без да е бил негов член, и че неведнъж е предоставял дома си за сбирките му, дори когато в тях са участвували и хора от селата, чието гостуване той трудно би могъл да обясни на властта, има изрично свидетелство от Михаил Греков (в обширния очерк: Поетът Добри Петров Чинтулов. В: Юбилеен сборник на…, стр. 142–143), включително за времето, когато самият Греков е бил председател на комитета. Неизвестно защо на този важен факт не е обърнато внимание от по-късните биографи на поета.

201

Бащата на младия учител и революционер Сава Геренов е бил свещеник във Варна.

202

Днес гр. Добрич.

203

„Стооой!… Хвърли оръжията!“ — (тур).

204

За излизането на Стоил хайдутин съществуват твърде неясни данни. В двата очерка за него (Д. С. Кукумявков. Спомен от Сливенското въстание в 1876. Сливен, 1885, и Христо Узунов. Стоил войвода. В: Бележити българи, т. ІІ, С., ДВИ, 1968), както и в романизираната му биография (Иван Василев. Стоил войвода. С., НМ, 1966) липсва точна датировка. Не дава ясен отговор и Васил Дечев (Късно хайдушко движение. В сборника Дорде е Стара планина. С., НИ, 1968, стр. 39), безспорно най-добрият познавач на хайдушкото движение в Сливенския край. Навсякъде се говори приблизително така: „Бил две-три години в Добруджа и Варненско, а през лятото на 1875 г. се прехвърлил в Котленския балкан.“ При това положение смятаме, че началото на пътя му като хайдутин и войвода би могло да е през 1872 г., както представяме тук.

205

Противно на изказаното предположение Киро Стоянов с псевдоним Котелски е играл сравнително по-второстепенна роля в национално-освободителното движение. След Освобождението е бил чиновник на различни места в България. Неговата голяма заслуга към българщината е, че е съхранил и по-късно предал безценния архив на вуйчо си Георги Раковски. Починал през 1916 г.

206

Другото име, под което е познат Олимпий Панов.

207

Схизма — обявяване на дадена църква за разколна или отцепническа, поради което се поставя извън редиците на „истинската църква“, в случая — на православието (църк.).

208

Днес с. Гурково, Старозагорско.

209

Къщата на вдовицата Бойка Атанасова, където е отсядал Левски, съществува и днес и се намира в квартал „Клуцохор“, на ул. „Московска“ № 43.

210

Целият случай около идването на Левски, срещата му с Греков, запознаването с Узунов и т.н. е автентично. Предадено е по Михаил Греков. Спомени…, стр. 164 и сл., като някои реплики са заимствувани дословно от там. Едно уточнение за любознателния читател: Стоян Чакъров действително е било едно от секретните имена на Греков, с него той е участвувал в Легията; след Освобождението понякога го е използувал като литературен псевдоним.

211

Двата описани случая са автентични. За самоубийството на поп Марко авторът научи от Петко Ив. Христов от София (родом от Правец), правнук на свещеника, за което му изразяваме искрената си благодарност.

212

В смисъл на едновременно.

213

Около клетвата на комитетските дейци от времето на Левски съществуват значителни неясноти и противоречия. Днес някои историци по инерция говорят за нея като за нещо така задължително и постоянно повтарящо се, както е било при подготовката на Априлското въстание. А писатели и художници често й отделят такова внимание (и придават такава тържественост на обреда й), сякаш тя покрива или олицетворява целокупното творчество на Апостола. Значително по-въздържан е Любомир Дойчев (Поверителност и ритуали в дейността на Апостола, в-к Сливенско дело, 12 март 1987), който подчертава, че „актът заклеване е бил лишен от помпозност и е протичал скромно, но задушевно“, а по-нататък дори намеква изобщо за заобикаляне на ритуала: „Освен клетвения «обряд» Левски при много случаи практикува и друг — след събрание той изпява по няколко народни песни, като по този начин вдъхва у слушателите си вяра и упование в близкото бъдеще, когато освободена България ще се превърне в «чиста и свята република».“

Неяснотите и противоречията се съдържат още в изворите. Мнозина съвременници в спомените си изобщо не говорят да е имало ритуал на клетва. Други само споменават, че е имало клетва, но без да съобщават подробности. Например Иван Драсов, автор на най-ранните спомени (1875 — неиздадени), казва само: „Преди всичко заклехме се, че ще бъдем тайни и ще се трудим да увеличим Ловеч и околността му с последователи.“ Още по-лаконичен е поп Минчо Кънчев в своята „Видрица“: „Минахме под клетва…“ (но добавя разни несериозни „украшателства“ — как Левски за клетвата облякъл расото му, наложил на главата си калимавката му и пр.). Трети обаче (напр. Иван Марковски в книгата на сина му М. Ив. Марковски. Спомени и очерки из българските революционни движения, 1868–1877, Враца, 1902 или Киро Тулешков — неиздадени спомени) не само описват твърде пищен ритуал, но цитират изцяло (понякога с много години давност) текста на клетвата, който им е бил прочетен от Левски.

Нашите лични продължителни изследвания ни доведоха до убеждението, че в началото на своята апостолска мисия Васил Левски изобщо не е прибягвал до каквато и да е клетва — достатъчна му е била изразената готовност за саможертва на посветените в делото. Едва след приемането на Устава (месец май 1872), в който се съдържа изричен параграф за задължителната клетва (глава VІІІ, чл. 1), но без да се уточнява нейният текст, Левски при последната си обиколка из България започнал, да изпълнява нарежданията на Устава и да заклева комитетските дейци. Така показваме и ние в романа, като се облягаме и на недвусмисления спомен за клетвата в Сливен на Михаил Греков (стр. 167). За произнесения текст използувахме единствения образец на клетвата, написан лично от ръката на Левски (срв. Васил Левски. Документално…, стр 227); специалистите не могат да датират точно този текст, но във всички случаи го определят преди 8 ноември 1872 г.

214

Сведенията за престоя в Котел и нощуването в Жеравна — автентични; срв. Петър Т. Цончев. Левски в Котел.

215

В интерес на романа тук малко се отклоняваме от фактите. Левски е получил писмото на Каравелов след заминаването си от Сливен, на 21 ноември в Стара Загора, първия отговор е изпратил в Букурещ от името на Старозагорския комитет, а в Сливен — преписи от двете писма с предложение и Сливенският комитет да изпрати на Каравелов писмо в същия дух. Сливенци изпълнили нареждането му, като всъщност преписали дословно старозагорското писмо.

216

Около споменатите две „упълномощия“ съществуват известни неясноти. Ако се вярва на Васил Левски. Документално…, с. 231–2, двете са издадени на едно лице — Йордан Стоянов. Но свидетелят на събитията Михаил Греков (Спомени, с. 175–6) изрично съобщава, че упълномощеното лице е бил не Йордан Стоянов, а Таню Стоянов; пак той публикува копие от това пълномощно, което е било пазено в архива на Сливенския революционен комитет. Тук възприемаме становището на Васил Дечев (Левски и революционният…), според което упълномощени са били и двамата. В подкрепа на това становище е и фактът, че в пълномощното на Йордан Стоянов Левски проявява известни резерви („това лице, като има от няколко места препоръчителни писма за работник“, т.е. упълномощава го по чужда, а не по своя препоръка), докато в пълномощното на Таню Стоянов той лично гарантира за заместника си („същото лице се препоръчва като искрен деятел и постоянен работник за постижението святата ни народна цел — освобождението на отечеството България“). Петър Т. Цончев (Левски в Котел…) също говори, че на 15 ноември Левски е издал две пълномощни — на Таню Стоянов за Сливенски окръг и „на друго лице“ (очевидно Йордан Стоянов) за Тулчанския район; авторът не споменава откъде е почерпил това сведение, но то звучи твърде вероятно, още повече, че Йордан Стоянов е познавал Тулчанския край, където дълго е бил овчар.

217

Днес гр. Търговище.

218

Днес гр. Омуртаг.

219

Т.е. 6 януари 1873 година.

220

На гамули — диалектен израз от Сливен и Сливенско, означава „неподредено“, „нахвърляно“, „натрупано безредно“.

221

Припомняме, че Асланоолу Аслан е бил един от революционните псевдоними на Търново.

222

В интерес на романа тук допущаме малко отклонение от фактите. Всъщност Таню Стоянов е бил арестуван на два пъти — първо по подозрение в съучастие в някакъв обир, извършен в Ески Джумая (Търговище), но след доказване на невинността му е бил освободен; второто арестуване е било заради революционната му дейност, за което той е бил изпратен на доживотно заточение в Диарбекир.

223

Автентично.

224

За да не затлачваме романа, тук спестяваме някои подробности. Всъщност описваме второто идване на митрополит Серафим, когато се установява окончателно в Сливен. Първото, преди ръкополагането му, е станало на 16 декември 1872 г. (срв. Добри Чинтулов. С., БП, 1973, с. 127); в спомените си Греков (Юбилеен сборник на…, с. 146) неправилно го поставя „в началото на 1873 г.“), когато, още само временен архиерей и кандидат за митрополитския пост, той бил изпратен от Светия Синод да се запознае с бъдещата си епархия. Пътувал е от Цариград за Сливен и е бил тържествено посрещнат край с. Сотиря с пламенна реч на Добри Чинтулов, която е разплакала свещенослужителя. Поради тази причина малко по-нататък в книгата спестяваме някои откъси от речта, с която е бил посрещнат през юни 1873 г., в които недвусмислено се говори за това, че митрополитът вече веднъж е бивал посрещан в Сливен: „Втори път днес сливенското население се удостоява да излезе пред Ваше преосвещенство…“, „И първий път беше велика наша радост“ и т.н. Още няколко думи за приветственото слово при това второ посрещане. То очевидно е било съчинено пак от Добри Чинтулов, но по някакви причини — може би поради все по-бързо влошаващото се зрение на стария учител — е било прочетено от д-р Начо Планински (срв. изричното съобщение на д-р С. Табаков, История на…, т. ІІ, с. 465).

225

Биографичните данни за митрополит Серафим — автентични. Рождената му дата е 14 октомври 1819 г. (а не „м-ц ноемврий 1819 г.“, както се сочи в Юбилейна книга на катедралний храм Св. Димитър. С., 1931, с. 115).

226

Лъджите — днес Сливенски минерални бани.

227

Думата е за тогавашния „Дебой“, който се е намирал на мястото на градинката пред ДСК, а не за сегашния ресторантски комплекс.

228

Откъсите от речта, съчинена от Чинтулов и прочетена от д-р Планински — автентични.

229

Тимануш (Мануш) войвода — прославен хайдутин и хайдушки главатар от XVI — XVII в., действувал в Сливенско.

230

Религиозно обрязване при мохамеданите, по значение приблизително равно на кръщението при християните.

231

Случаят — автентичен. Срв. А. Монеджикова. София през вековете. С., 1946, с. 111.

232

Днес съответно селата от Сливенски район Ковачите, Николаево, Младово и Съдиево.

233

Всички откъси от паметната реч на Добри Чинтулов са автентични, осъвременяването на езика му в буквалния смисъл е незначително. Единствено двете изречения „Делото на българския народ…“ до „… друго, още по-велико дело“ взехме от бележките към сборника на съставителя Никола Табаков „Стани, стани…“, с. 101, където те са предадени като дословен цитат; не успяхме да установим откъде ги е заимствувал Н. Табаков.

234

Стара река — село в Сливенски окръг, по пътя към град Елена, сега със същото име.

235

„Хайде сега, момчета“ (тур.).

236

Хайдутинът Кара Георги — истинското му име е било Георги Колтуков — е историческа личност (починал е през 1939 г.). Кратките биографични данни за него в книгата, както и външността му са автентични — съобщени са на автора от Георги Йорданов от София, негов внук, който го е познавал лично и го помни добре; помощ, за която му изразяваме сърдечна благодарност.

237

„Добро утро, госпожо Таша“ — тур.

238

Автентично. Като са се посъвзели след гибелта на Левски, революционните дейци в емиграция свикали през август 1874 г. общо събрание в Букурещ, на което бил възобновен БРЦК с временен състав на централния комитет Каравелов, Ботев, К. Цанков, Олимпий (Гълъб) Панов и Тодор Пеев, като нито един от тях не е бил родом от Сливен или Сливенския край. Срв. Александър Бурмов. Български революционен централен комитет 1868–1877. С., Народна култура, 1950, с. 114–117.

239

Гьоч — буквално преместване, преселване, също товара, багажа при преселването (тур.). Така в народната памет се нарича голямото преселение през 1830 год., когато след Дибичовия поход (руско-турската война от 1828–29 год.) хиляди семейства от Сливенско, Айтоско и Карнобатско са последвали руските войски, заселвайки се в Южна Русия.

240

Тук и нататък в книгата преднамерено допущаме известно отклонение от фактите. Всъщност именно след смъртта на Левски и залавянето на Узунов в Сливен една година е учителствувал ревностният патриот Пенчо Черковски, за когото има известни податки, че е бил пратен от Л. Каравелов точно с цел да възроди революционния комитет. Черковски е постигнал твърде половинчати резултати и след една година се е преместил в Карнобат. Заради тази половинчатост в революционното дело тук съзнателно го прескачаме и го представяме като напълно угаснало.

241

Както читателят вече знае, Стефан Серткостов е историческа личност, роден 1852 г., (за външността му срв. тук, бел. 38 към Първа книга). Донякъде произволно приемаме, че е бил — поне за известно време — на работа във фабриката на Саръиванов и Сие: по професия е бил абаджия, а във фабриката са набирали работниците си измежду по-младите, но вече с утвърдено име абаджии на Сливен.

242

Думата е за метални съоръжения с шипове за надяване на краката, които предпазват от хлъзгане по стръмнини, по сипеи, по сняг и пр.

243

Казаното за братя Газибарови отговаря на истината: макар и родени в прочута с богатството си сливенска фамилия, те винаги са се проявявали като честни и жертвоготовни патриоти. Тъй като те остават малко настрана от нашия разказ, тук ще дадем съвсем кратки сведения за тях.

Синовете на Лазар Газибаров Стефан и Никола са били измежду най-близките сътрудници на революционния комитет в Сливен. Особено са се проявили те в 1875 г. в подготовката на Старозагорското въстание. Стефан е бил революционен агитатор, като му е бил определен районът на юг — към Керменлий (дн. Кермен) и Ямбол; брат му Никола по същото време е бил делегат на Сливен при Старозагорския революционен комитет. След неуспеха на въстанието Стефан сполучил веднага да избяга във Влашко, а Никола стигнал до Бургас, от там с кораб заминал за Цариград и през Одеса също се присъединил към революционната емиграция във Влашко. През следващата 1876 г. Стефан участвувал в четата на Христо Ботев и загинал заедно с него, а Никола се е сражавал против турците като доброволец в сръбската армия, служейки в батальона на руския майор Чиляев.

244

Бинкос — днес село със същото име в Сливенско.

245

Ревностният изследовател на училищното дело в Сливен Атанас Николов (История на училищното дело в Сливен до 1928 г. — неиздаден ръкопис, съхранява се в Окръжния исторически музей в Сливен) посочва за учебната 1875/76 г. 17 учители, между които 5 жени. За общата бройка предполагаме, че Ат. Николов е допуснал грешка; например споменатият от него Пенчо Черковски по това време със сигурност е бил вече в Карнобат. По отношение на броя на учителките в името на романа съзнателно се отклоняваме от истината — действително е имало и други освен Аргира Димитрова. По-специално заслужава да се отбележи Зюмбюля Ив. Талимова, която е оставила трайни спомени в Сливен. Родена е в Стара Загора, образованието си получила в Белград, после учителствувала в родния си град, в Габрово, Варна, Хасково и София, но главно в Сливен; отличила се е и като преводачка — на нейното перо българският народ дължи напр. превода на „Вилхелм Тел“ от Фридрих Шилер.

246

Разговорно наименование от епохата за столицата Санкт Петербург.

247

Автентично. С изключение на краткия престой на Пенчо Черковски в Сливен, за времето от арестуването на Атанас Узунов (1873 г.) до 1877 г. директор или главен учител в Сливен е бил Захарий П. Коняров — извънредно образован човек, родом от Ямбол и възпитаник на Историко-филологическия факултет в Одеса. Срв. Табаков. История на…, т. ІІ, с. 484–485.

248

Тъй нареченото ново девическо училище на Сливен се е намирало непосредствено до дома на Русчо Миркович, построено на място, подарено от него. Срв. тук бележка 72 към Първа книга.

249

Автентично. Видната сливенска учителка и общественичка Аргира Димитрова, запомнена повече като Жечкова по презимето на мъжа си (както вече бе казано, на нейно име е наречено днес едно от сливенските училища), се е омъжила едва в 1886 година. От брака не са родени деца. Аргира Жечкова е доживяла до дълбока старост, ползувайки се от искреното уважение и признателността на съгражданите си.

250

Днес село Близнец, Сливенско.

251

Автентично. В „Календар за година 1875“, издаден от Христо Ботев, срещу датата 9 март е записано: „40 мъченици и Васил Левски мъченик.“ Може с основание да се предполага, че този календар е бил известен на Михаил Икономов. За любознателния читател ще добавим, че наред със съответните църковни светци в този календар фигурират и братя Миладинови (25 март), Стефан Караджа (31 юли) и Хаджи Димитър (5 август).

252

Макар и леко перифразирани, тук в устата на Икономов даваме действителни политически схващания на Васил Левски. Срв. писмата му от 25.VІІ.1872 г. и с неуточнена дата от ХІ — ХІІ. 1872 г.

253

Билюрени — кристални (на сливенски диалект от епохата).

254

Артаклари — днес с. Крушаре, Сливенско.

255

Хайдушките привички на Стоил — автентични.

256

Сбогом (тур.).

257

Оризаре — днес село със същото име в Сливенско.

258

„Много здраве“ (тур.).

259

Днес от някогашните тридесет тепавици по Козаревската река не е останала нито една. Когато през 1987 г. авторът премина по тези места, за тях напомняха само руини. Сега край реката е изграден модерен рибарник за пъстърва, а в най-ниското, където тя се излива в равнината, козаревци са приспособили само обикновена бара за пране на одеяла и черги. Впрочем една тепавица все пак съществува. Предприемчивият собственик на крайната къща на Косанската махала Хрисан Хр. Михалев я е изградил в двора си, като хитроумно е използувал силата на водата и за едно измислено от самия него съоръжение — своеобразна центрофуга, която „изстисква“ водата от стоката.

260

Лопуй — местен кулинарен специалитет. Представлява ястие от късчета месо, зеленчуци и повечко риба, завити в лист от растението, наричано тук лопуй (което дава името на гозбата), и печено на жарава около два часа.

261

„В името на Бога“ (тур.).

262

„Хиляда пъти слава Богу“ (тур.).

263

„Кражба на мома“ (тур.).

264

Анне — майка; също — мамо, майко, мале (тур.).

265

Утринна молитва — първата от петте задължителни за деня молитви на мюсюлманите.

266

Автентично — сура (глава) „Милостивият“.

267

Автентично — сура (глава) „Обявяване на опрощение“.

268

Алобас — днес с. Червенаково, Сливенско.

269

Тук се налагат няколко обяснения и преводи, иначе няма да се разбере играта на думи в репликата на Юксел бей.

Както е известно, повечето български имена имат конкретно значение, най-често пожелателно (Живко, Здравко, Желез, Вяра, Надежда, Маргарита, Цветана и пр.), а ако са от църковен произход — преводи, респ. от староеврейски или гръцки (Константин — постоянен, Иван — Бог е милостив или Божия благодат, Стефан — венец, Георги — земеделец, Тодор — Божи дар и т.н.) Същото нерядко е и с турските имена. В конкретния случай българската Найда при потурчването си е взела звуково близкото име Нахиде; Нахиде означава зорница, а Хасан — хубав.

270

Буквално — „ракиено удоволствие“; преносно — времето привечер, когато турците, въпреки забраната на Пророка, са се отдавали на здраво запиване на ракия.

271

Буквално: „умен човек“ (тур.), но обикновено се произнася в ироничен смисъл.

272

„Едно… две… три…“ (тур.).

273

Автентично. След неуспеха на Старозагорското въстание в средите на революционната емиграция са започнали бурни крамоли и несъгласия и на 30 септември 1875 г. Ботев официално си подал оставката като член на БРЦК.

274

Събитието е исторически вярно: на 1 януари 1876 г. сливенци подали чрез мютесарифа Мехмед Хайдар бей прошение до великия везир Махмуд Надим паша, подписано от 498 души, с което искали българският език да бъде признат за официален („втори след турския в държавата“), да се приемат и българи на административни и военни служби, да се даде право на българите да служат във войската, което би означавало да им се даде оръжие, и т.н. Прошението, разбира се, е останало без последствие, но е направило извънредно силно впечатление като програма, която българското население в империята си поставя за цел да осъществи през следващите години.

275

Ичове — дълги платнени долни гащи; донове (стара диалектна дума от Сливен, вече доста позабравена).

276

Автентично. Действително в началото на 1876 г. Нено Господинов Брадата е бил изпратен от сливенските революционни дейци във Влашко за събиране на информация и е донесъл сведенията, които предаваме в книгата.

277

Беброво — село в Еленско, на пътя за Сливен.

278

„Каквото е майката, такова е и телето“ (турска поговорка, приблизително отговаря на българската „Крушата не пада по-далеч от корена си“).

279

Очевидно се има предвид книгата на Панайот Хитов „Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои български стари и нови войводи“, издадена за пръв път в 1872 г. от Любен Каравелов в Букурещ, която скоро се е превърнала в нещо като Евангелие за борческата младеж. На стр. 19 (от изданието в 1962 г.) Хитов пише: „Нека ми бъде простено да кажа, че в нашето отечество само хайдуците (т.е. хайдутите), овчарите и говедарите са свободни хора. Тия хора барем навреме са избавени от турското робство и от чорбаджийските насилия, а за една свободна и щастлива минута много българи са готови да пожертвуват всичкия си живот.“.

280

Брусница — народното название на болестта дребна шарка или морбили (лат.).

281

Случаят с убийството на Стоян Айрянов и семейството му, станало причина за ограничаване дейността на Георги Икономов и Стоил войвода, а по-късно — и за укриване в Балкана на компрометираните пред властта като съзаклятници в Старозагорския бунт сливенски дейци — автентичен. Срв. Д. С. Кукумявков. Спомени от Сливенското въстание в 1876. Сливен, 1885, с. 18.

282

Парафраза на турската поговорка „Курбан текее гелмиш“ — „Курбанът сам дошъл в текето (манастира)“.

283

Думата е за Георги Обретенов, най-малкия син на баба Тонка от Русе. Тъй като през епохата той сам се е наричал, а и другите са го знаели като Тихов, на бащиното му име, в книгата го оставяме с това презиме. Кратките биографични данни, споменати за него, са автентични — учил е в Одеското военно училище.

284

Днес гр. Шивачево, Сливенско.

285

Сведенията за движението на апостолите са автентични, макар да съществуват известни разногласия по датата, когато Иларион Драгостинов е пристигнал в Сливен. Спестяваме някои излишни подробности, като например, че до Терзобас Иларион е бил доведен от Михал Стоенчов, пък до Сливен от друг верен човек, Стоян Тютюнджията, тъй като се е получила вест, че властта търси Михал и т.н. Нека обаче читателят запомни името на споменатия бакалин Енчо Иванов — ще му потрябва по-нататък.

286

Палачи е дума от епохата, действително употребена от Иларион Драгостинов в заседанието, която има значението на подпалвачи, т.е. на хора, които предизвикват пожар; за палачи в днешния смисъл е била употребявана турската дума джелати.

287

Действително едно от важните решения на Гюргевския БРЦК, свързани с тактиката на въстанието, е предвиждало да се изгарят селищата — като принуда за населението да се присъедини към въстаниците в планините и за да има „пуста земя“ пред турските войски; доколкото ни е известно, тази мярка е приложена частично само в ІV Пловдивски (Панагюрски) революционен окръг. Единствените, които ясно и недвусмислено са се възпротивили на това решение, са само членовете на Сливенския комитет. Станало е на описаното събрание в края на март 1876 г., като едните и другите доводи предаваме почти дословно и малко осъвременени езиково.

Във връзка с несъгласието на сливенци са изказани няколко противоречиви обяснения. Димитър Страшимиров (История на Априлското въстание, т. ІІ, Пловдив 1907, с. 32–33, 36, 45–46) тълкува отказа им не като свидливост за имот, а защото повече от всички други в Българско са живели със спомена за хайдушките чети, респ. за четническата тактика. Авторитетният сливенски историк Васил Дечев в разговор с автора на 5 ноември 1986 г. защити обратната теза: сливенци са искали да се придържат към решенията в Гюргево, но то е било осуетено от обстоятелствата — извънмерно засилените полицейски действия в града след злодейското убийство на Стоян Айряна (срв. тук бел. 19), парализирали много от намеренията на комитета и въстаниците. В подкрепа на неговото твърдение може да се приведе и сведението на Стоян Заимов (Етюди върху Записките на З. Стоянов, 1895), че поради смутовете в Сливен там е била докарана редовна турска военна помощ, в състав един батальон пехота и един ескадрон кавалерия. Някак по средата между двете крайни становища е живият и твърде точен разказ на Д. Кукумявков (Спомени…, с. 38–39), участник в заседанието — че палежите ще предизвикат страдания и гибел на невинното население, без да допринесат за по-добра резултатност на бунта. Тази именно позиция възприехме и ние в книгата.

288

Прякорът или интимното обръщение за Иларион Драгостинов действително е било „Лолчо“. Подчертаваме, не се касае за революционния му псевдоним — той е бил „Лудото Уруче“, — а именно за галено име. Авторът положи много усилия да установи доколко широко е било възприето то, но се оказа невъзможно — липсват достатъчно документи от епохата. Със сигурност обаче може да се твърди, че обръщението „Лолчо“ е било възприето в дома и семейството на бележитата революционерка баба Тонка Обретенова; за това свидетелствува и едно оцеляло писмо до нея от сина й Никола с дата 11 ноември 1875 г. (изпратено от Гюргево), към което Драгостинов (впрочем също и Стефан Стамболов) е добавил няколко реда, подписани именно по този начин: Лолчо.

289

Тук използуваме парафраза от един спомен на Никола Обретенов за Иларион Драгостинов, публикуван в Димитър Костов. Иларион Драгостинов, апостол на свободата 1876. С., 1937, с. 85 и сл.: „Бяхме дали честна дума, равносилна на клетва, че ще отидем между народа да го повдигнем на въстание; или ще измрем всички, или ще освободим България.“ (с. 89).

290

Т.е. преживни животни.

291

Текстът на прокламацията — автентичен, само езикът е незначително осъвременен. За да не утежняваме романа, ограничихме се с публикуването само на третата част.

292

Струване — диалектна дума от Сливенско за помен или панихида.

293

Промяна на климата със здравословна цел (тур.).

294

Действително, когато присъствието му е започнало да става подозрително, такова е било едно от оправданията на Иларион Драгостинов.

295

Каша от варено царевично брашно, вид качамак.

296

Съзнателно, в името на конспирацията, Гюргевският БРЦК в своите почти двумесечни непрекъснати заседания не е водил никакви протоколи; за решенията му се знае само от спомените на малцината апостоли от най-вътрешния кръг (защото е имало и външен, в който са били например Г. Тихов (Обретенов) и Г. Бенковски, и участниците в който не са били посветени докрай във всички решения), оцелели след Априлското въстание и Освободителната война. Схващането, което тук приписваме на младия Стефан Боянов, в общи черти изразява скрития замисъл на тези решения. В подкрепа на казаното ще приведем един по-дълъг цитат от вече споменаваната малка, но извънредно компетентна книга на Димитър Костов (Иларион Драгостинов…, с. 33), за съжаление позната на твърде ограничен кръг читатели: „Без никакви бавения те трябвало да отидат в България, набързо да организират и въоръжат народа и още идната година — към 1 май — да предизвикат въстание. Малцина от тях си правели илюзии върху изхода му. Целта бе да дадат жертви, като пожертвуват най-напред себе си, дори чрез палежи на градове, разрушения и пр. да предизвикат кланета от свирепите турски башибозушки орди, за да докарат намесата на Европа. Само така ще се даде на Сърбия и Русия повод за въоръжена намеса, която да доведе до освобождението на България.“.

297

Миндали — бадеми (сливенски диалект).

298

Уфлянквам се — усуквам се словесно, хитрувам (диал.).

299

Господин Бъчваров (1835–1897), известен повече като даскал Буньо (или още господин Мълчаливий или — в Айтос — като Ходжата) е от онези светли и значителни възрожденски личности, които историята несправедливо е осъдила на забрава — ако изключим Медвен, споменът за него е почти изличен. Тук не е мястото да се разкаже подробно за него, но все пак за любознателния читател ще дадем кратки биографични сведения.

Получил отлично за времето си образование в Сливенската гимназия, Господин Бъчваров от 17-годишна възраст се установил учител в родното си село и, с тригодишно прекъсване в Айтос (1868–1871), учителствувал тук до края на живота си. Станал инициатор (1852) за построяване на местното училище и въздигнал преподаването в него на такова равнище, че му завоювал авторитет в целия Сливенски край (между по-бележитите му ученици е и Джендо — бъдещият Захари Стоянов). Бил начело в църковните борби, като лично организирал прогонването на владиката Вениамин. Около (1856–1858 г. пак той изхвърлил гръцкия език от училището. Верен е и фактът, споменат в книгата, че в навечерието на Априлското въстание именно при него са се подслонили помощник-апостолите и се е състояло събранието на местните народни дейци. Последен щрих — уж дребен, но многозначителен: „Даскал Буньо“ се оженил за Тодора Иванова — девойка от Медвен, имал двама сина, които кръстил… Кирил и Методий…

300

Дим. Кукумявков в своите Спомени от…, без да спестява никакви имена, обяснява предателството така. Един от новите „лизнати“, Сава Андреев, отишъл в дюкяна на Васил Стоянов, по прякор Байното, за да изпълни комитетската задача — да търси съмишленици за делото. Било грешка: Байното бил „ухо“ — не на турската власт наистина, а на чорбаджиите. Като се престорил на заинтересуван и разпален, Байното отишъл при Стидовски, „напоил го“ (учителят имал слабост към алкохола) и го изпитал основно, когато виното развързало езика му. Тогава се явил при Гиню Мезюв, първия чорбаджия на селото, и му разказал всичко от игла до конец. Дядо Гиню не стоял със скръстени ръце. Той от своя страна свикал в черковните стаи верни хора от своята черга, в това число и двамата предатели Сава Андреев и Атанас Стидовски. И тук било решено двамата апостоли и Божил да бъдат арестувани и изпратени под стража в Сливен — полумярка, понеже някои от другите младежи, издадени като съмишленици, били синове на чорбаджии, присъствуващи на свиканото от дядо Гиню съвещание.

301

За този странен Вечи бей заслужава да се кажат няколко думи повече. Макар и потомък на стар и заслужил род (някои го наричат „от царско коляно“), той наистина бил беден и живеел от подаръците на богатите си роднини в Ямбол. Миролюбив по дух, той във всяко отношение се проявявал като защитник на съселяните си — не само при арестуването на Събев и Кукумявков, но после и при обявяването на Априлското въстание, когато дал 20 000 лири (взети от учителската каса) на командуващия турски офицер и запазил селото. По същия и подобен начин запазил Градец и през Освободителната война. След падането на Плевен поел на юг, но преди това честно разплатил всичките си дългове на частни лица, а срещу заемите си от църковно-училищната каса оставил всичките си непродадени имоти — жилището, нивите, водениците си, — които по стойност далеч надхвърляли дължимото. По-подробно за него виж в: Хр. В. Димитров. С. Градец, Бургас, 1933, с. 35.

302

Цялата глава е автентична, написана е по-подробните спомени на едно от главните действуващи лица в нея — Димитър Кукумявков. За да не се затлачва изложението на нашия разказ, спестихме някои от подробностите и безбройните имена, съобщени от Кукумявков. Все поради същата причина съзнателно допуснахме и едно отклонение по отношение поръчителите на Кукумявков и Събев. Действително Миркович и Гюлмязов са присъствували на разпита на двамата помощник-апостоли, и са дали добра характеристика за тях, но поръчителите са били други — Н. Задгорски и Д. Михайлов за Кукумявков и П. Събев за брат си Бял Димитър. Заключителният разговор на Хайдар бей с двамата арестанти не фигурира в книгата на Кукумявков.

303

Автентично. Остро наблюдателният Константин Иречек (Княжество България, ч. ІІ. Пловдив, 1899) изрично пише за жеравненци: „Тукашните българи, добросърдечни и откровени без изтънченост, са хубави, високи и русокоси, с редки изключения чернокоси.“.

304

Исторически факт е, че един от четниците в дружината на Стоил войвода, излязъл от Жеравна, е бил Стефан от Сливен. Историкът на Жеравна Данаил Константинов (Жеравна в миналото и до днешно време. С., 1948, стр. 266) го назовава Стефан Сливенчето — име, което възприемаме и ние. В други изследвания той е наречен различно: Стефан Дойнов (сборник Втори Сливенски революционен окръг. С., 1966), Стефан Шекерджиев (Д. Кукумявков. Спомени от…, стр. 140), Стефан Кънчев (С. Табаков, История на…, т. ІІ, стр. 277) и т.н. Като отбелязваме тези различия, ние по-нататък няма да се връщаме на тях. И навсякъде ще приемаме, че Стефан или Стефан Сливенчето е Стефан Боянов от нашата книга.

305

„Да му се не види!“ (арм.).

306

Така се е наричала службата по разузнаване към Високата порта.

307

Автентично — сура (глава) „Плячката“.

308

Боя се, че моята болка не е каква да е болест. Страданието е в душата ми (фр.).

309

Имате ли основание да се чувствувате в опасност или поне да се вълнувате, разстройвате? (фр.).

310

Уви! (фр.).

311

Господин полковник (фр.).

312

Курвоазие — марка реномиран френски коняк.

313

Автентично.

314

Още веднъж предупреждаваме читателя, че тук и във всички бурни събития до края на книгата датите са посочени по стар стил. Ако някой има желание да следи събитията по нов стил, трябва да прибавя по 13 дни към посочените от нас дати.

315

Томина неделя или Неделя след Пасха се нарича първият неделен ден след празника Възкресение Христово (църк.).

316

Йов е библейска личност, когото Бог, за да изпита вярата му, подложил на какви ли не страдания, но той устоял на всичките; Юда, наречен Искариотски, е онзи от учениците на Исус Христос, който го предал срещу тридесет сребърника на властта.

317

Таша, запомнена повече като Кокон Таша, е историческа личност. Исторически факт е също, че за известно време Иларион Драгостинов е намерил укритие в нейния дом. Това последно обстоятелство е дало основание на някои белетристи, които боравят по-непридирчиво с историческата правда (напр. Иван Василев. Стоил войвода. С., НМ, 1966), да приписват на двамата някакво любовно чувство или даже любовно отношение. Ако беше вярно, в това не би имало нищо лошо: и двамата са били млади, с физическа и духовна красота, вдъхновени от една и съща идея. Работата обаче е там, че не съществуват абсолютно никакви податки — дори не и клюкарски намеци — за каквато и да е интимна връзка между тях. Не само защото Иларион Драгостинов, една от най-светлите фигури на Априлското въстание, е бил прекалено отдаден на апостолската си мисия, за да я „подслажда“ с евтини женски приключения. Връзката помежду им е била невъзможна и поради обективна липса на време; за нуждите на романа тук представяме, като че Иларион Драгостинов е намерил подслон у Таша някъде около средата на април, докато в действителност той се е установил в дома й на 29 април и го е напуснал на 2 май — тоест непълни три дни, — а по онова време отношенията между мъжа и жената съвсем не са се развивали с днешната динамичност.

318

Фирида — долапче в стена (диал.).

319

За знамето на Втори Сливенски революционен окръг се налагат малко повече пояснения.

Според най-ранния историк на въстанието Д. Кукумявков (Спомени от…, стр. 35) то е донесено от Георги Тихов (Обретенов); за багажа, с който е дошъл Тихов, той изрично казва: „Знамето, прокламациите, комитетски устави, песнопойки от Ботев и Стамболов, униформи (гусарски фасон) за Г. Тихов и Илариона, отровителни книжки, три пушки с патроните им и пр.“. Малко по-неясно, същото се твърди и от Никола Обретенов в неговите спомени; той допълва, че знамето е било изработено от сестра му Петрана. Тези две сведения са възприети от почти всички по-късни изследователи; списъкът е дълъг, но нека споменем само Димитър Костов. Иларион Драгостинов…, сборникът Втори Сливенски революционен окръг…, К. Косев, Н. Жечев и Д. Дойнов. История на Априлското въстание 1876. С., Партиздат, 1976, стр. 270 (последните приемат, че знамето е донесено от Г. Обретенов, макар и да се въздържат да свързват изработването му с Петрана) и пр. Тази версия е преобладаваща, макар да е доказано със сигурност, че знамето, изработено от Петрана Обретенова, е било начело на Ботевата чета (срв. Иван Унджиев, Цвета Унджиева. Христо Ботев — живот и дело. С., НИ, 1975, стр. 702-703: „Бойно знаме на четата става второто, наречено Русенско знаме, което Н. Обретенов взел със себе си и за което Ботев отначало не знаел. Дълго към 1.70 м и широко 0.80 м то било ушито от Петрана Обретенова от зелен копринен плат, обшито с лъв от едната страна, а от другата — с надписа «Свобода или смърт».“)… освен ако не се приеме, че Петрана е шила почти непрекъснато бунтовни знамена. На обратното становище е историкът на Сливен д-р С. Табаков (т. ІІ, стр. 239, бележка под черта), който въз основа на спомени на съвременници твърди недвусмислено: „Тенинка Йоргакева е била една от най-интелигентните моми на времето си. Тя самата е ушила знамето на сливенските въстаници през 1876 г.“ Без да желаем да предизвикваме научен спор, тук само ще съобщим, че по вътрешно убеждение и в интерес на романа ние възприехме за вярно сведението на д-р Табаков — че Стилияна (Тенинка) Георгакева е ушила знамето на сливенци.

Относно външния вид на знамето спорове не съществуват. То най-напред е описано подробно от съвременника Д. Кукумявков (Спомени от…, стр. 100). А тъй като е било унищожено по време на сраженията, членовете на Поборническото дружество в Сливен (вероятно не без участието на Стилияна Георгакева) след Освобождението са изработили по памет точно копие, което се пази и днес в Историческия музей на града.

320

Сахатя — градският часовник на Сливен, който се е намирал на централния площад — Машатлъка.

321

Водник — „мокрото помещение“ в старата сливенска къща, където са се съхранявали съдове с вода, имало закачалка за менци и пр.

322

Повтаряме, че тъй наречената Кокон Таша е историческа личност (срв. тук бел. 36 към Втора книга). От съвременниците й има писмено сведение за нея само от Д. Кукумявков. Спомени от…, стр. 95. Като се позовава на това сведение, за нея споменава и Д. Костов. Иларион…, стр. 62, без да прибавя каквато и да е нова подробност. В по-близко време само един автор — Стефан Ст. Султанов — прави усилие да върне на историята тази бележита жена и нейния изумителен подвиг (нека веднага да го кажем: с твърде скромен успех; за всички нас, които въздишаме или проронваме сълза за съдбата на Тоска или на херцогиня Сан-Северина, името продължава да е неизвестно). Публикациите му може да са повече, но ние познаваме две: Кокон Таша. Сп. Жената днес, бр. 7 от 1970, и Кокон Таша, едно забравено име., в-к Сливенско дело от 27.12.1975. (Тази последна публикация вероятно е единствената, която дава повече информация от Кукумявков — подробности, които Султанов преди години е събрал от Нено Господинов и от други лица, които лично са познавали Кокон Таша. Все от там заимствувахме името на шпионката Димитрина Топалка, както и подробности за възмездието над нея и над някои други предатели.)

Според нас се налага да дадем малко повече данни за шпионите и за тяхното разкриване. Странно, но Д. Кукумявков, който в цитираната своя книга от 1885 г. не се поколебава да изтъкне гнусната или поне съмнителната роля на много свои съвременници, като ги нарича с точните им имена, и въпреки собственото си изявление (стр. 1), че „всичко в настоящата книжка е описано тъй, както си е било“, единствено в този случай (стр. 83) е избегнал да каже имената на шпионите, като ги е заменил с поредица от инициали; все с инициали — О. Г. И. Г. — отбелязва той и човека, който ги е разкрил на комитета. Видният сливенски историк Васил Дечев по едни от инициалите възстановява името на хаджи Димитър Татев, но след разчитането си добавя и една въпросителна; все според Дечев зад четирите букви О. Г. И. Г. се крие известният по онова време О(тец) Г(еорги) И(ванов) Г(енов), по-популярен като „поп Шишя“ — свещеникът, смята Дечев, в случая е нарушил светостта на изповедта в името на България и българщината. Единственият от шпионите, за когото Кукумявков не се е възползувал от инициали, а в съкращаването на името му е премахнал само една буква, е споменатият Дели Пенчо — записал го е като „дели Пенч.“. За личността на онзи, който е разкрил шпионите, също има основание да се спори. Преди всичко съществува противоречие в самия Кукумявков. Както казахме, на стр. 83 той го нарича О. Г. И. Г., но на стр. 95 почти недвусмислено свързва разкриването с Таша; тъй като текстът не е голям, тук ще го приведем изцяло: „… Кокон Таша. Тъзи жена общото мнение сматряше я за шпионка, но тя беше прислушница (б.а. — разузнавачка) на комитетът. Всякой ден ходяше в харемите на по-влиятелните турци, тъй и в харемът на Хайдар бей, и всичко, що се говоряше за българите и що се донесеше от шпионите върху бъдущето въстаническо движение, умееше майсторски да испитва и го съобщаваше на Илариона.“ Във втората цитирана от нас публикация (във в-к Сливенско дело Ст. Султанов е още по-категоричен — въз основа на събрана от него информация той конкретно сочи именно Таша — Кокон Таша — като човека, който е разкрил шпионската мрежа на турците.

323

Най-прекият път между известното хайдушко сборище Куш-бунар и Сливен е Хайдушката пътека. Приблизително по средата й се е намирала тъй наречената Керемидена къшла.

324

„Не лъжесвидетелствувай!“.

325

Мухтар(ин) буквално означава селски кмет, но тези кметове не винаги са разполагали с административна власт, а по-скоро са представлявали нещо като утвърдени от властта старейшини. За улеснение на работата си в големия за епохата град Сливен, властта била назначила мухтари също в двата по-крайни квартала — „Клуцохор“ и „Ново село“.

326

Съвременникът на събитията Д. Кукумявков. Спомени от…, стр. 94–95 описва спасяването на архива (впрочем освен архива там са били също медикаментите, доставени от д-р Планински, и други компрометиращи материали) и ролята на мухтарина Дервенски, но не споменава къде Елена Ненова я е укрила. За това обаче въз основа на сведения на участници в събитията изрично свидетелствува Ст. Султанов в цитираната своя статия: Кокон Таша — едно забравено име.

327

Иван Попкиров Кишелски (ок. 1826 — ок. 1881), родом от Котел, първият българин достигнал до чин генерал в руската армия. Наистина през паметната 1876 година написал и издал „Ръководство за успешен бой с турците“, което се приема за първата българска военна книга. След Освобождението за кратко време бил губернатор на Видин и Варна.

328

За пагубната роля на Димитър Топалов преобладаващото мнение (което споделяме и ние) е, че е налудничаво дело на безотговорен човек, вероятно и алкохолик, който е ламтял да си придаде важност и да изтъкне собствената си личност дори и с цената на едно провалено въстание. Съществуват обаче и други гледища. Например смята се, че дейността на Гюргевския комитет е събудила в някаква степен за живот и дейците от Букурещ, които наистина са се надявали да подготвят голяма въоръжена сила и за неин предводител да осигурят генерал Кишелски. От тези съображения, а може би и от ревност спрямо Гюргевския комитет букурещките дейци наистина са пратили куриери за предотвратяване на Априлското въстание, един от които е бил Топалов. Според застъпниците на тази теза Димитър Топалов вероятно е смятал, че действува правилно и не е съзнавал гибелната бъркотия, която е предизвикал.

329

За да удовлетворим читателя с по-задълбочени интереси, може би следва да съобщим имената на тези, които на 3 май 1876 г. са обявили въстанието в Сливен (споменаваме родните места само на онези, които не са от Сливен): Иларион Драгостинов от Арбанаси, Георги Тихов Обретенов от Русе, Андон Кутев Ганчев, Петър Банов, Георги Колев Табанов от Кортен, Дели Петър Гендов от Кадъкьой (днес с. Съдиево, Сливенско), Цаню Александров Папанчев, Йордан Димитров Бояджиев, Ставри Ненчев, Стефан Шекерджиев и Йордан Бакърджиев. Справедливо е към тях да прибавим и Стефан Серткостов, който е отсъствувал само защото е бил пратен да изведе ямболската чета към Куш-бунар.

330

Малко отклонение от истината: в интерес на романа присъединяваме Дели Ради към четата още на Куш-бунар, докато всъщност той се е включил към нея няколко дни по-късно в родното си село Нейково.

331

В интерес на романа — за да проследим цялата линия на големите българи от Градец Руско чорбаджи — даскал Димитър Русков — Руско Димитров, бъдещия „железен генерал“ Радко Димитриев — тук приемаме, че действително Руско Димитров е бил секретар на комитета в Котел и определен за началник (войвода) на котленската чета, макар да имаме дълбоки съмнения в това. Все пак дължим да съобщим на читателя, че мнимата или истинска роля на Руско, както се казва, не я изсмукваме из пръстите си. Още Хр. В. Димитров. Село Градец…, стр. 161–163, вероятно воден от местен патриотизъм, приписва на 16-годишния (!) Руско да е бил секретар на Котленския комитет и задачата именно той да поведе четата, щом пристигне за това знак от Стоил. Може би преписвайки от Христо Димитров без извършване на лична проверка биографът на Руско Иван Дренски в: Генерал Радко Димитриев, С., ДВИ, стр. 9–10 повтаря същите, че и други грешки на Димитров например тази, че председател на комитета в Котел е бил учителят Иван Манев, докато всъщност доколкото там изобщо е имало комитет, начело на него е бил все още поп Янко — иконом Иван п. Николов.). В желанието си да увеличи ореола около главата на младия Руско, Дренски стига даже да съобщи неистини, а несъзнателно и да изпадне в противоречие със самия себе си. Така на стр. 10 той пише: „Котленската чета, в състава на която е и Радко Димитриев, излиза навреме на определеното място“ — което всъщност би трябвало да означава, че въстанието там е избухнало поне дотолкова, колкото в Сливен: четата е излязла. А съвсем малко по-нататък пак той казва: „Това (б.а. — вестта за разбиването на Стоиловата чета) осуетява обявяването на въстанието в Котел.“ Приблизително същите грешки допуща Иван Дренски и в очерка си: Радко Димитриев. Бележити българи, т. ІV, С., ДВИ, 1971, стр. 587. Допущам, че преписвайки „на юнашка вяра“ от първите двама, грешката се повтаря и от научния сътрудник Илия Илиев. Легендарен пълководец, в-к Работническо дело, 14.11.1987: „Едва 17-годишен (б.а. — Руско Димитров, който още не е променил името си на Радко Димитриев) е вече секретар на Котленския революционен комитет и взема дейно участие в подготовката на Априлското въстание.“ Истината е, че през епохата за някаква революционна дейност на Руско Димитров (Радко Димитриев) в Котел изобщо не се споменава — нито в документи, нито дори в устни предания. Също така не само въстанието в Котел не е избухнало, но и никаква чета не „излиза навреме на определеното място“. Благодарение на поп Гено (протоиерей Георги Бърдаров) от Котел, на когото отново изказваме благодарност, авторът притежава фотокопие от саморъчна приписка на поп Янко, в която се обясняват събитията в Котел от м. май 1876 г. Тъй като приписката е дълга и подробна, тук ще цитираме само най-същественото от нея: „На 1876 майе 7 в петък доде писмо от Жерона до конакът, което казваше защото бунтовници в Нейково дигнали байрак, до вечерта са научихми и, като зели от Нейково 25 хора с тях си, земат и от Жерона… (б.а. — цифрата неясна) с намерение на утрото в събота да додат в Котел, но през нощта такъв дъжд и сняг дебел, щото от фортуна не можиха хората в черква да додат (а не бунтовници да слязат).“ Както се вижда, председателят на комитета в Котел изобщо не споменава за съществуването на котленска чета (само са научили за намерението на Стоил да дойде в градеца), още по-малко — че „четата излиза навреме на определеното място“. Въпреки всичко това по съображението, което изтъкнахме в началото на тази бележка, ние приехме съзнателно греха на Хр. Димитров, Дренски и Илиев и също въведохме Руско в списъка на дейците от Априлското въстание.

332

По-правилно: крънка — нарезна пушка образец 1869 г., създадена от чешкия оръжеен майстор Крънка, но произвеждана в Русия.

333

С изключение на подробностите цялата глава е автентична; речите на Иларион Драгостинов и Стоил войвода са езиково съвсем леко осъвременени.

334

Съществува известно противоречие, което на нас не ни се струва съществено: дали обрядът на „оръжейната молитва“ е извършен в или пред храма. Според някои източници (Д. Кукумявков, цит. съч. стр. 129, Д. Костов, цит. съч. стр. 73 и др.) поп Никола е извършил богослужението в храма, а според други (Д. Константинов. Жеравна, стр. 263, д-р Табаков, т. ІІ, стр. 275 и др. на площада в присъствието и на други селяни.

335

Поп Никола е епизодичен герой в нашия роман, но си заслужава да разкажем по какъв начин е заплатил той своя ентусиазъм при даването на благослов на оръжието и знамето на въстаниците. В Нейково по предание се говори, че той е бил наказан със смърт от турците. Това не отговаря на истината. Действително ролята му в събитията не е останала тайна за властта и след разгрома на въстанието свещеникът е бил съден в Сливен, като му е била искана смъртна присъда. Защитното му слово е било колкото кратко, толкова и странно: „Че нали каквото им четох (б.а. — на въстаниците), такова и намериха.“ Объркани от този нищо не значещ аргумент, съдиите се почудили какво да го правят, пък като не измислили друг изход, оправдали го. (Срв. Табаков, т. ІІ, стр. 275, бележка под черта.) Поп Никола се прибрал в Нейково, продължил да служи като свещеник и след години, по думите на поп Гено от Котел, „умрял от себе си“.

336

Репликите към и на Дели Ради сме заимствували от сборника Втори Сливенски…, стр. 16.

337

Хаинбоаз — дн. Проходът на републиката.

338

Анхиало — дн. Поморие.

339

На прябош — на бос крак. (диал.).

340

Блатна треска — народното название на болестта малария.

341

„Кълнем се в Бога“ (тур.-араб.).

342

Според други източници клетвата в Жеравна е извършена от свещеник Руско Георгиев.

343

Читак — днес с. Тича, Котленска община.

344

Осман пазар — днес гр. Омуртаг.

345

Обичаят „Хранипо̀ле“ се спазва и днес — винаги на 7 май. На този ден сливенци отиват на острова при „Лъджите“ (Минералните бани) и там на самия остров на река Тунджа (местността „Адата“) се прави обща гощавка, веселби и т.н. Авторът направи усилия да открие произхода и смисъла на този местен празник, но не успя.

346

Малко отклонение от истината в интерес на романа — всъщност писмото е занесено на мютесарифа от Михалаки Гюлмязов (срв. Д. Кукумявков. Спомени от…, стр. 132).

347

Чадъри — в случая военни палатки, шатри (тур.).

348

За пътя на четата на Стоил войвода и местата на нейните сражения съществуват много описания — все приблизително еднакви, но и различни в подробностите; авторът притежава почти десет, между които няма две, които да се покриват напълно. За да си състави лична представа и да се допита до местни хора, които пазят спомените и преданията от тези важни събития, авторът с помощта на вече неколкократно споменавания с благодарност нейковски кмет Стоян Христов Георгиев през май 1980 г. предприе пътуване и оглед по целия път на четата от Нейково до Демир капия; благодарение на Стоян Георгиев в състава на групата бяха и двамата братовчеди Андон Д. Митевски и Стоян Т. Митевски — единият авджия (ловец) с петдесетгодишна практика, вторият също толкова време малджия (иманяр), които не само познаваха всеки камък и всяка трънка, но и помнеха сведения „от първа ръка“ — разказани им някога от участници в четата. За съжаление сега и двамата са покойници. Събитията в романа сме предали според данните от тази сравнително кратка, но извънредно полезна „експедиция“. Нека читателят, който може би разполага с други сведения, не се смущава, ако тук или там срещне известно разминаване с литературните данни или с, тъй да се рече, възприетите за „официални“ описания.

349

Системи модерни за времето си огнестрелни оръжия западен образец. Шаспо е бойна иглена пушка, френска система, по името на конструктора си (Chassepot); лефоше, в изворите се среща още лафоше, че дори и лафуше, е неправилно изговаряната също френска система огнестрелни оръжия с револверен механизъм льофошьо (Lefaucheux) по името на конструктора; винчестер, изопачено произнасяно от уинчестър (Winchester) е била полуавтоматична пушка американско производство.

350

В кремъчните пушки искрата от кремъка се е предавала на фалли (на български са го наричали „поемки“, но понятието не е имало гражданственост) с насипан сух барут, които са пренасяли огъня до фишеците в цевта.

351

Обедна молитва; втората от петте задължителни молитви на мюсюлманите е.

352

От дълги години тези две местности са познати повече като Делирадева поляна.

353

Около дванадесет метра.

354

„Бързо, бързо, момчета. Бързо насам!…“ (тур.).

355

Освен в някои дребни подробности главата правилно отразява събитията в този паметен за дружината на Стоил войвода ден. Ще добавим само няколко малки уточнения. Смъртта на Георги Тихов (Обретенов) е вярно описана — включително застрелването и недосдъвканата „отровителна хартия“. По този повод Д. Кукумявков. Спомени от…, стр. 138, бележка под черта, пише: „Главата на Г. Тихов я донесоха в градът с тази полупъхната книжка.“ Но паметникът, който бележи мястото на гибелта му, е поставен неправилно — той е убит не на Дели Радева поляна, а малко по-южно, в местността „Георгев (Гергев) лом“. За загубването на Стефан от четата в документите съществуват известни противоречия. Някои твърдят, че той е бил убит при сражението. Други — че е загинал при изтеглянето на четата и войводата заповядал да му отрежат главата, за да не се гаврят с нея турците. Ние възприехме третото становище, застъпено от С. Табаков, т. ІІ, с. 277 (макар той да дава презиме Кънчев на Стефан). Ето съответния текст: „Преследвани още по-нататък (б.а. — четниците на Стоил войвода), те изгубват Юрдан Димитров и Стефан Кънчев“. Така разказваме в книгата и ние: че Стефан е загубен от и за четата, а не убит по време на сражението или при оттеглянето.

356

Едно от многобройните прозвища на султана.

357

Картината на турските изстъпления, които рисуваме тук, не е измислена, нито преувеличена. Ето как е описана тя от д-р Табаков (т. ІІ, с. 283) въз основа на разкази на очевидци: „… Тъкмо в туй време местните войници, ангажирани на работа в имперската тук фабрика, били разпуснати и намират удобния момент да ударят на сеч. Картината била покъртителна. Бягащите по улиците граждани били сподирвани с голи ятагани и посичани като псета. По тоя начин са паднали като предвестници на по-послешните неизброими жертви гражданите: Дечо Панталонджия, дядо Стефан Камбура, тежко раненият Тодораки Ахмаков и т.н., очевидно съвсем невинни хорица.“.

358

Малко отклонение от истината: Хохщетер, посетил Сливен в 1869 г., говори за 24 000 жители (4000 семейства), които са българи, турци, арменци и евреи, но не определя процентния състав на отделните народности. Срв. Васил Георгиев. Сливен през погледа на стари автори и пътешественици, в-к Сливенско дело, бр. 8 и 9/1971 г.

359

Шейх Мослех ед-Дин Сади (1184–1291), класик на персийската литература. Наред с някои дидактични поеми в основата на творчеството му е осъждането на тиранията и възпяването на героизма и мъжеството.

360

Възвишения североизточно от Твърдица — по-близо до града (тогава селото) е Градището, а след него по-високата Кутра.

361

Днес села със същите имена съответно в Котленска и Сливенска община.

362

Българка — най-високият старопланински връх в Източна Стара планина (1182 м.). През епохата е бил познат почти със същото име: „Българка“ за българите и „Булгар кая“ („Българска скала“) за турците.

363

„Удрете, комитите са тук!…“ (тур.).

364

Гумнища — равна и широка поляна между село Жеравна и височината Ветрила.

365

Малко отклонение от истината — по време на събитията (но след излизането на четата в Балкана) в Сливен за кратко време се е върнал Ганчо Кутев, най-малкият от братята Кутеви (срв. Д. Кукумявков. Спомени от…, с. 121), но тъй като не е взел никакво участие в развоя на действията, тук в интерес на романа прескачаме непродължителното му пребиваване в града.

366

Автентично — Мехмед Хайдар бей наистина е изиграл ролята, която описваме тук. Срв. подробното писмо-доклад на сливенския митрополит Серафим до екзарх Антим І от 15 май 1876 г., което се съхранява в Окръжния държавен архив — Сливен.

367

Бяла — днес село със същото име, Сливенска община.

368

От кондиките на църквата в някогашния Терзобас — днес гр. Шивачево, Твърдишка община, — се вижда, че поп Харитон, героят на въстанието в Дряновския манастир, е бил тук свещеник от 1869 до 1872 година.

369

„Предай се!…“ (тур.).

370

Главата е изцяло автентична, като са запазени дословно и някои реплики на героите. Единственото малко отклонение е, че Андон Кутев и Енчо Иванов са били изпратени първо в Ени Заара (Нова Загора), където именно са били най-страшните разпити и изтезания, а едва след това в Сливен.

371

„Слава Богу“ (тур.).

372

„Тежък (С тежест) бъди, ходжа (можеш) да станеш“. (тур.).

373

„Мълчанието означава съгласие“ (турска поговорка).

374

„Безочливци“ (тур.).

375

„Свечерява се, пада тъма, плаче сърцето ми за тебе. Далече си. Не достига гласът ти, макар че го чакам всяка нощ. Стига раздяла. Да се съберем, обичайки се, да се разходим — в твоите обятия докато умра, обичайки се, да живея аз…“ (тур.).

376

„Благодаря Ренгинар. Благодаря, Каймет“ (тур.).

377

Алобас — днес с. Червенаково, Твърдишка община.

378

Икисчий — днес с. Близнец, Твърдишка община.

379

Няколко думи за местността около чешмата. При личен оглед на автора през март 1988 г. се оказа, че сега р. Тунджа изобщо не минава в близост до нея — водите й са спрени от два последователни язовира в по-горното й течение. От върбите обаче личи, че преди коритото й е било на около 300 метра от чешмата. На мястото на някогашните ръжени ниви сега има нови насаждения.

380

Думите на Стоил — автентични.

381

„Хайде, момчета!“ (тур.).

382

На мястото, където е убит Стоил, през 1968 година признателните му съселяни са вдигнали скромен, но достоен паметник, който да напомня на поколенията за великата саможертва на войводата. За чест на жителите на с. Стоил войвода (сега в община Нова Загора), бившето Инджекьой, следва да подчертаем, че на паметника те са изписали името не само на Стоил, именития представител на селото им, но и на останалите бунтовници, които са го съпровождали до последния му час.

383

За революционната песен, с която четиримата пленници са влезли в града, се споменава само в малкия по обем, но извънредно компетентен сборник Втори Сливенски…, с. 20. Ето самия текст: „Останалите четници са подкарани към Сливен. Когато навлизат в града, последните, за голяма изненада и учудване на потерята, въпреки умората, запяват революционна песен.“ Сведения за тази революционна песен авторът не е срещал в изворите.

384

Уверяваме читателя, че в книгата сме предали с почти абсолютна пълнота и автентичност Априлското въстание в Сливенския революционен окръг. Разбира се, тъй като целта ни не беше да преразкажем дословно историята, тук-там ни се наложи да се откажем от някои детайли или участници. Преди всичко смятаме, че всеки българин би трябвало да знае значително повече за Иларион Драгостинов — според нас една от най-светлите личности на Априлското въстание, неотстъпващ по нищо напр. на Волов, Каблешков и др. Недостатъчната му известност е напълно незаслужена. За любознателния читател бихме препоръчали многократно цитираната книга на Димитър Костов с приложения към нея спомен за Драгостинов от Никола Обретенов. Ако намирането на тази книга представлява трудност, препоръчваме също който и да е по-подробен труд върху Априлското въстание, макар че там биографичните бележки за главния апостол на Втори окръг са, общо взето, недостатъчни.

Все в интерес на романа се принудихме само да споменем някои от основните фигури на въстанието в Сливен и Сливенско, а други изобщо не намериха място в страниците на романа: бояджията хаджи Димитър Петров Бояджиев, търговецът Юрдан Данчов, учителят Пенчо Черковски, по това време в Карнобат, Жельо Бояджиев (сравнително твърде противоречива личност) и т.н. Една от много ярките фигури, която също не намери място в романа, е отец Амфилохий — странна личност, изобщо не докрай изяснена биографично от историците. Сливналия по рождение и произхождащ от семейство на много свещенослужители, владеещ отлично няколко езика, със своите странствувания по света той в никакъв случай не отстъпва на прочутите си съграждани Добровски и Добрович. Любопитното при него е, че се е явявал в Сливен винаги, когато се е подготвяло въстание — по време на „Хаджи Ставревата буна“ в 1862 г., преди приближаването на Хаджи Димитър в 1868 г., също и в началото на Априлското въстание. Специално в последния случай именно той е донесъл „магическото“ предсказание, че „Туркия ке падне“. Изчезнал по необясним начин от Сливен в бурните дни на въстанието, той е един от тримата свещеници, осветили в Плоещ Самарското знаме на българското опълчение, а после е участвувал и в Освободителната война. Доживял Освобождението, но починал скоро след това (1880 г.). При липса на подробна биография, насочваме читателя да научи повече за отец Амфилохий от д-р С. Табаков. История…, т. ІІ, стр. 325 и следващите, също в Ф. М. де Прерадович. Спомени за Руско-турската война 1877–1878. С., ВИ, 1977.

385

Според евангелския разказ в нощта преди залавянето му Христос предрекъл, че Петър, най-личният от учениците му, до първи петли на три пъти ще се отрече от него. Петър с възмущение отхвърлил тези думи. Но те се сбъднали. Когато слуги и войници го посочвали като сподвижник на вече арестувания Исус, той на три пъти отрекъл да се познава с него; веднага след третото отричане пропели и първите петли — точно според предсказанието. Разказът се съдържа във всичките четири евангелия, затова тук посочваме само единия, който ни се вижда най-човечно и трогателно предаден — в Евангелието на Матея, 26, 34–35, 69–75.

386

За махалите на стария Сливен срв. тук бел. 6 към Първа книга. Сега ще споменем само, че Юмер ефенди очертава маршрут, който тогава е преминавал извън чертите на града, докато днес би бил почти през средата му. Изключение е неголямата Хаджи Хасан махала, която през епохата е била в най-южната част на същинския Сливен; Айше Хатун махала се е намирала непосредствено до нея в северна посока.

387

Малко преиначена турска поговорка; оригиналът завършва с „… аллах биледжек-дър“: „Направи добро, че го хвърли в морето; рибата ако не знае, Бог (при играта на думи: Юмер) ще знае.“.

388

Т.е. Кримската.

389

Игра на думи. Уж сбърквайки случайно, митрополит Серафим казва не Шевкет, а Ешек, което означава магаре. Прякорът действително получил разпространение и сливенци, безсилни да противодействуват по някакъв начин на страшния Шевкет, са се задоволявали да го осмиват с името Ешек паша — Магаре паша.

390

Главата е изцяло автентична. Исторически вярна е и ролята на хората, споменати в нея — на митрополит Серафим и Хайдар бей, но също така и на Хюсеин бей и офицера Изет ага, които особено са се отличили в грабежите. За подробности вж. писмото-доклад на митрополит Серафим до екзарх Антим І от 15 май 1876 година (оригиналът се пази в Окръжния държавен архив — Сливен) и д-р С. Табаков, т. ІІ, стр. 284 и сл.

391

Тук се налагат две уточнения. В интерес на романа съзнателно представяме преминаването на четите на Таню войвода и Христо Ботев малко по-рано от действителните дати. Всъщност малката чета на Таню войвода (Таню Стоянов Куртев) е слязла на българска земя на 16 май, а Ботевата — на 17 май. По отношение на участниците от Сливен и Сливенско в четата на Ботев думите на Шевкет паша са силно преувеличени. Всъщност истинският им брой е дванадесет, от които шестима от Сливен, четирима от Котел и по един от селата Глушник и Гергевец. За четите и за участието на сливенци в тях виж повече в: Памет за Таню войвода и четата му. Разград, 1936 (брошура); Васил Дечев. Таню войвода и неговият подвиг, в-к Сливенско дело, 27.ІV.1976; Васил Дечев. Ботев и сливенци, пак там, 4.І.1964; Петър Чолов. Съдбата на Ботевите четници от Сливенски окръг, пак там, 2.ІХ.1975.

392

Не преувеличаваме злонамереността на Шевкет паша, той наистина е смятал да унищожи Сливен, най-малкото българските му махали — срв. С. Табаков, т. ІІ, стр. 286: „Шевкет се запътва като победител към Сливен и имал намерение да го бомбардира и посече, защото тук «всички били комити».“.

393

Автентично — сура (глава) „Плячката“.

394

Днес село със същото име в Ямболско, Тунджанска община.

395

Всички източници са единодушни, че Шевкет е бил родом от с. Бояджик, а разгромяването на селото — че е негово лично отмъстително дело. Според Александър Миланов. Бояджишкият бунт. Варна, „Г. Бакалов“, 1977, причината за омразата на Шевкет паша бил един неуспешен опит от младежките му години да отвлече бояджишката хубавица Йова, когато бил позорно набит от нейния брат Кольо Попов.

396

„Огън!“ (тур.); същото е и военна команда за стрелба.

397

Бояджик отстъпва по мрачна слава на събратята си по съдба Батак, Перущица, Брацигово или Панагюрище, но в никакъв случай не е с по-малко трагична участ. Значително за времето си село и център на нахия (най-малката административна единица в Турция, нещо средно между община и околия) и твърде заможен, той броял „около 1300 жители, а къщите 260“. В резултат на изстъпленията на Шевкет паша „селото са обърнало в огън и пепел“ (митрополит Серафим). Няма точна статистика за жертвите, но съвременникът Ив. Златаров ги изчислява на „200 фамилии са унищожени из корен (убити 1000 души)“. Американският дипломат Юджин Скайлер, преминал по тези места почти два месеца по-късно (на 12 август 1876), докладва: „Видях човешки черепи и кости по полето.“ Има немалко документи и книги за участта на този втори Батак (за Бояджик се е говорило и писало в цяла просветена Европа, включително са станали многобройни дебати и в туркофилския парламент на Англия), но тук ще се ограничим да посочим само три от тях: писмо-доклад на митрополит Серафим до екзарх Антим І от 24 май 1876; Ив. Кр. Златаров. Жално историческо събитие по клането на село Бояджик (спомен от 1876 г.), Сливен, 1886; Александър Миланов, цит. съч.

398

Беш тепе — днес с. Пет могили, Сливенско, община Нова Загора.

399

Репликата на Хайдар бей — автентична.

400

Думата „нишан“ има няколко значения; в случая имаме предвид „орден“.

401

Днес с. Еленово, Сливенско, община Нова Загора.

402

Главата вярно отразява събитията, като са спазени и истинските дати; последният диалог между владиката Серафим и Шевкет паша е отчасти дословно възпроизведен по писмото-доклад на митрополита от 24 май 1876 г.

Държим да предупредим читателя, че в книгата нито с дума не сме преувеличили народозащитната роля на митрополит Серафим. Описанието ни е въз основа на пребогат изворов материал, български и чуждестранен; дори в дипломатическия си рапорт за събитията Юджин Скайлер не пропуша да спомене за „смелото посредничество на владиката Серафим“, който лично имал заслугата за спасяване на селата, за поръчителствуването му пред Шевкет паша, с което успял „след претърпени големи унижения да извоюва милост за много лица, които били невинни“.

403

Автентично. За обвиненията срещу мютесарифа Табаков, т. ІІ, стр. 286 съобщава: „Всички турци били изненадани от поведението на Хайдар бей и почнали да си шепнат помежду си, че той не бил чист турчин, а гяурин (неверник).“ А за ролята на споменатия Саиб ага свидетелствува митрополит Серафим в доклада си до екзарха от 24 май 1876: „Имаме и ние в Сливен подобен на гореказания клеветник на име Саиб ага… заел са сега някак си при Шевкет паша да подкопае падането на днешния мютесарифин и да са снабдят с такъв, какъвто тям се иска, (за) да могат да съсипят цялото християнство в санджака ни. Това го взех тайним образом от самия ни честит мютесарифин.“.

404

Автентично — срв. Данаил Константинов. Жеравна в…, стр. 267: „Това благоволение на Хайдар бея към Жеравна се дължало на приятелството между него и Димитракия бей, жеравненец, който му помогнал с препоръка по назначението му мютесариф на Сливен.“.

405

„Да живее нашият падишах!“; същото е и военен поздрав.

406

„Заповядайте, седнете! Можете да бъдете сигурен, че ще направя всичко, каквото е възможно“ (тур.).

407

„Извинявай“ (тур.).

408

„Казвам се“, „Името ми е“ (тур.).

409

„Аз съм, ти си, той е, ние сме…“ (тур.).

410

Ролята на Хайдар бей за опазването на Сливен от турски погром не е преувеличена, за нея свидетелствуват абсолютно всички съвременници, както и изследователите на епохата. От многото възможни материали ще цитираме само д-р С. Табаков, т. ІІ, стр. 286: „Хайдар бей развел Шевкета из града, за да му покаже, че няма в него въстаници и съветвал въоръженото турско население да свали оръжието и се прибере по домовете си.“ А за отношението на бея към българското население извънредно интересно описание е оставил американският журналист Макгахан. Той пише, че Хайдар се гордеел с разположението на народа към него, а: „човек, комуто е приятно да имат за него подчинените му добро мнение, не може да не желае да се отнася добре… Напълно разбираше тежкото положение на Турция, предвиждаше последиците от зверствата, извършени в България и… искрено желал би да подобри злочестото положение на народа… Но в цялата османска империя няма нито десетина такива хора.“.

411

Днес с. Осеновлаг, Софийско, община Своге.

412

Днес село със същото име в Софийско, община Ботевград.

413

Клеветническите доноси срещу Хайдар бей са исторически факт с тази разлика, че за тях той е споделил не с Бяно Абаджи, а с митрополит Серафим — срв. тук бел. 79 към Втора книга: „Това го взех тайним образом от самия ни честит мютесарифин.“ Че Хайдар бей за доброто си отношение към християнското население и към сливенци в частност е бил понижен, получавайки назначение в Гюмюрджина, вж. Табаков, т. ІІ, стр. 286, бележка под черта.

414

„До скоро виждане“ (тур.).

415

В интерес на романа съзнателно се отклонихме от действителната съдба на Димитър Кутев. Той наистина е бил заловен (след предателство) край село Осеновлак, но е бил откаран не в Сливен, а в София. Там е доживял до амнистията, която Турция е дала под натиска на великите сили, и е бил освободен. През Освободителната война е бил доброволец в руския Червен кръст, а след Освобождението е останал в родния си град като държавен служител. Починал в 1921 година.

416

Савфет паша — по това време министър на външните работи на Турция.

417

„Моля да ме извините, че ви обезпокоих, господа!“ (тур.).

418

Точно през времето на 1876 г., което описваме, в Цариград за кратко време са станали няколко дворцови и правителствени преврата (всички вдъхновени от небезизвестния Мидхат паша), в резултат на които в три месеца са сменени трима султани и още повече велики везири. Тъй като тези подробности от турския политически живот остават настрана от нашия роман, ще ги спестим на читателя; на онези, които имат специални интереси в тази област, ще препоръчаме например: А. Ф. Миллер. Краткая история Турции. М., ОГИЗ, 1948 и А. Ф. Миллер. Очерки новейшей истории Турции. М. Ленинград, Издательство АН СССР, 1948. Тук от „калабалъка“ на великите везири избрахме именно Мехмед Рющю паша, понеже той е последният, заемал този пост през властвуването на султан Абдул Азиз.

419

„Добре дошъл, господине. Заповядай!“ (тур.).

420

„Пази Боже!“ (тур.).

421

На турски език думата се произнася по същия начин, защото е заимствувана буквално от френски.

422

„Стой!… Предайте се!…“ (тур.).

423

Димка Бизимка, Румяна, Сирма — жени хайдутки и войводки, героини на множество народни песни.

424

Днес гр. Свиленград.

425

Т.е. нешифрована.

426

Случаят и ролята на Юджин Скайлер — автентични. В някои исторически съчинения погрешно се говори не за Нено Господинов, а за други сливенци революционери — напр. Юрдан Димитров, Симеон Николов и т.н. Истината е, че герой на събитието е бил именно Нено Господинов Брадата. Това изрично е указано и от съвременника Добри П. Минков в поздравително писмо до Аргира Димитрова-Жечкова с дата 28 май 1936 г., по случай чествуването на 90-годишнината на бележитата сливенска учителка (оригиналът на писмото се съхранява в Сливенския исторически музей). Като описвахме, че променянето на присъдата е станало в самия ден на екзекуцията, не търсехме да създадем изкуствено напрежение и изход деус екс махина; в обяснения на видния сливенски историк Васил Дечев, дадени на автора на 7 май 1986 г., Нено Господинов „бил свален буквално от бесилката“.

427

Ако изключим написаното на дъската от малкия Нойко, всичко в този раздел на главата е автентично. Заимствували сме го от писмото на Дженерариъс Макгахан до „Дейли нюз“, както и вмъкнатите тук-там откъси от него. (Многозначителна подробност: цялото девето писмо е посветено на посещението на Макгахан и Скайлер в Сливен и е озаглавено „Образцов български град.“) Съжаляваме, че мястото и възможностите не го позволяват, иначе бихме цитирали от край до край целия този репортаж, в който има подробни описания на самия Сливен, на къщата на Жечкови и на порядките в нея, но най-силно впечатление прави безспорно разказът за посещението в училището. Тъй като той има значение за цялата учебна система в България през епохата — нека да не забравяме, че става дума за робството! — тук ще си позволим да прибавим още два кратки откъса: „… ние имахме възможност да видим как изглеждат те (б.а. — българските учители), как биха могли да се сравнят по външност с техните колеги от други места на света. Бих могъл да кажа, че сравнението по никой начин не би било неблагоприятно за българите, както би могло да се предположи. Те не бяха много добре облечени, това е истина, но почти всички те имаха честни, сериозни и интелигентни лица и високо ценяха своята благородна професия.“ И общо за образователната система: „Общият извод бе, че българският град Сливен може да се сравнява както от образователна, така и от всяка друга гледна точка с всеки английски или френски град от същата големина. Трябва да се напомни също така, че всичко направено от българите за образованието почива на доброволни начала: без да бъдат ръководени от министерство на образованието или пълномощници, изпратени да прилагат наредбите на парламента и да насилват родителите да учат своите деца и да ги пращат на училище. В цялата страна училищата се издържат от данък чрез самооблагане. Всяка неделя в черквите се събират допълнителни доброволни вноски. И за тези хора ние слушаме да се говори като за варвари: те, чиито села бяха изгаряни и ограбвани от турците, тези мъже, жени и деца, които с хиляди бяха клани, изнасилвани и измъчвани от турците.“

Няколко думи и за самите репортажи на Макгахан. В България те са издадени в отделна книга (в превод на Стефан Стамболов) още в първите години след Освобождението: Е. Д. Макгахан. Турските зверства в България. Писма на специалния кореспондент на Daily News. С., 1880. За нуждите на настоящата книга ние използувахме по-ново издание: Януари Макгахан 1844–1878 г. Биография, документи и материали. С., НИ, 1977.

428

„Мирно“ — военна команда (тур.).

429

Запазен е един извънредно любопитен документ на централния сливенски храм „Свети Димитър“ с дата 26 февруари 1870 г., озаглавен „Устав за годеж и свадба в Сливен“. Уставът съдържа десет точки, като първите две уреждат „церемониите“ при годежа, следващите седем — при сватбата, а последната, десетата, има наказателен характер: че който наруши „най-малкото от този устав“, „ще има да отговаря и ще се накажи църковно“. Основното в устава не е уеднаквяване на ритуала или въвеждане на някакви нови канонически правила, а строго ограничаване на разточителствата, свързани с годежа и сватбата. Годините след Кримската война са отбелязали значително замогване на сливенци, което много често е получавало външен израз именно в тържествата около сватбите — стигнало се е едва ли не до надпревара да се организират с колкото се може повече показност и блясък, като се започне с даровете и се завърши с пищните гощавки. Това, разбира се, е струвало много — често е поглъщало цялата „сирмия“ (припечеленото от момъка преди брака), а понякога младото семейство е затъвало в такива дългове, че ги е изплащало с години. Уставът е създаден срещу тези разсипнически прояви: ограничава броя на сродниците, които ще участвуват в церемониите, и на даровете (има и такъв текст: „За булкенските дрехи, които момъка ще прати на свадбата, длъжен е да гледа колко е възможно да бъдат по-ефтини.“), забранява сватбените пиршества, като разпорежда за онези, които ще отидат да поздравят младоженците, да бъдат почерпени „с едно само сладко или кааве, без да има огощеніе“ и т.н., и т.н.

Тук ще си позволим да върнем читателя към нашето време и към помпозните и разорителни сватби, на които сме свидетели, за да се запитаме дали онзи, който има власт за това, не би следвало да се поучи от здравия разум на „Устава“ от 1870 г.

430

Куш-бунар, известно хайдушко сборище на Сините камъни над Сливен, има една характерна отлика — на различни места в него и на неравномерни интервали от дъното излизат въздушни мехури, които наподобяват кипеж.

431

„Хем келяв, хем горд“ (турска поговорка).

432

При властвуването на султан Сюлейман Първи (1520–1566), наречен Великолепни (а според турците Кануни, т.е. Законодател), Турция достига най-голямото си разширение в Европа, като провежда първата обсада на Виена.

433

„Едно, две, три, четири…“ (тур.).

434

„Хвърли оръжията“ (тур.).

435

В християнската религия нафората е късче осветен хляб, а комката — лъжичка осветено вино, които символизират тялото и кръвта Христови. С комка и нафора става причестяването, при което се опрощават извършените грехове.

436

По-правилно „Уинчестър“ — полуавтоматична пушка, американско производство.

437

Шумла кавгас — едно от народните турски наименования на Руско-турската война от 1828–1829 год., запомнена от българите повече като „Дибичовия поход“.

438

Под „Четириъгълника“ през епохата са разбирали системата от четирите първостепенни крепости — Русчук (Русе), Силистра, Варна и Шумен, — която е преграждала традиционния път на руските настъпления към Цариград.

439

Автентично. Турската флота е била командувана от английския адмирал Хобарт, а „Четириъгълникът“ — от Мехмед Али паша, потурчен немец, който дори в хода на войната за известно време е заменил като сердарекрем (главнокомандуващ) възрастния и преценен като некадърен Абдул Керим паша.

440

Автентично. Самарското знаме е осветено от трима свещеници, единият от които е бил отец Амфилохий, сливенец. Биографични данни за него вж. тук, бел. 69 към Втора книга.

441

Напомняме на читателя, че след Арабаконашката катастрофа и смъртта на Левски в Търново на 18 март 1873 г. се е състояло Общо събрание на БРЦК в твърде слаб и неавторитетен състав, целта на което е била да се запази организацията и след гибелта на Апостола. Едно от решенията на събранието е било да се променят псевдонимите на частните революционни комитети. Тогава Сливен е получил революционния псевдоним Славомир. Срв. Александър Бурмов. Български революционен централен комитет 1868–1877, С., Нар. култура, 1950, стр. 91–93.

442

Изложеното тук отговаря на историческата и военна обстановка в епохата. Вместо да преразказваме, нека да цитираме на любознателния читател История на България, т. І, С., Наука и изкуство, 1954, стр. 493: „Но, в това време на бойните театри станали промени във вреда на руското командуване. Генерал Криденер освободил на 4/16 юли гр. Никопол. … Но вместо да се отправи с бърз марш към Плевен, в който нямало турски сили, и да го завземе, той дал почивка на войските. През това време Плевен, който имал важно стратегическо значение като възел на пътищата в Северна България, бил завзет от турските войски във Видин, командувани от Осман паша. Затегнали се действията и на Източния отряд в четириъгълника Русе — Силистра — Варна — Шумен. Руската армия била извънредно много затруднена. Турското командуване, разбирайки, че изходът на войната ще се реши на Балканския военен театър, заповядало на Сюлейман паша, който командувал войските срещу Черна гора, да подбере най-боеспособните части, да ги натовари на английски кораби, които Англия с охота му дала, и да се отправи на помощ на Мехмед Али паша и Осман паша в Северна България. Сюлейман паша свалил своята 40 000 армия в Деде Агач и на 16/28 юли я стоварил на гара Карабунар, Новозагорско. Под негово командуване минали гарнизоните в Чирпан и Нова Загора. С бърз марш той се отправил за Стара Загора. Тук армията на Сюлейман паша се срещнала с отряда на генерал Гурко, който бил четири пъти по-малочислен от нея.“.

443

Думата е за тъй наречената „Северна война 1700–1721 г.“, представляваща едно от първите стълкновения на Русия и Турция, с която започва многобройната поредица на Руско-Турските войни.

444

Автентично. Запазен е рапорт на полковника от руското разузнаване Бобриков до началник-щаба на действуващата армия генерал Непокойшцки от 10 април 1877 — т.е. два дни преди обявяването на войната, — в който съобщава, че е във връзка с Панайот Хитов и от него е научил кои са най-удобните подстъпи за преминаване на Стара планина и за различните пътища, по които може да се стигне до Сливен. Срв. А. А. Улунян. Болгарский народ в Русско-турецкая война 1877–1878 г. Москва, 1971, стр. 60.

445

Някои от донесенията на Панайот Хитов са запазени и те наистина могат да се смятат за образец на сбити и съдържателни разузнавателни сведения, а където не е сигурен във фактите, той простичко съобщава за незнанието си, а не запълва празнотата с измислици. За да добие читателят представа за тези сведения, ще приведем изцяло едно от донесенията на П. Хитов до полковник Артамонов с дата 9 юли 1877:

446

„Много здраве“ (тур.).

447

Има известно преувеличение в думите на Рефи ефенди: генерал княз Святополк-Мирски е бил висш офицер, но не чак втори в йерархията след главнокомандуващия княз Николай Николаевич — бил е командир на 9-та пехотна дивизия.

448

Аскюю или Хаскьой — днес гр. Хасково.

449

Автентично. В Габрово наистина била организирана отлична болница с 200 легла, за което главна заслуга имали не руските войски, а жителите на града. В един рапорт на полковник Струков до главнокомандуващия от 19 юли 1877 г. може да се прочете следното: „Болницата е образцова, всичко дадоха жителите: бельо, ризи, кревати, и всички жени помагат — да се удиви човек от габровските жители.“ Срв. Сборник материалов Русско-турецкой войны 1877–1878 г., вып. 10, стр. 52.

450

„Камъкът на мястото си тежи“ (турска поговорка).

451

„Всичко отиде за черква, нека и това отиде за манастир“ (турска поговорка, употребява се в смисъл: „И без това всичко съм загубил, нека пропадне и това“).

452

Топхане — прочута тъмница в Цариград, една от най-мрачните по слава.

453

Действително управниците на Сливен и Ямбол са били съдени — и осъдени — за бягството си. За това свидетелствува и Иван Евстатиев Гешов (Записки на един осъден. В: Спомени и студии. С., БАН, 1928, стр. 59): Когато през 1877 г. след дълго разследване в Пловдив Гешов е бил преместен в Цариград и задържан в централната тъмница Мехтерхане, „… нас ни заведоха в неговите Хатър-Одаларъ̀, дето бяха затворени привилегировани лица, като високи чиновници или видни първенци. Там намерихме бившия сливенски окръжен управител Рефи ефенди, бившия сливенски градоначалник Мустафа ага и бившия ямболски околийски началник Рафет бей, осъдени първите двама по на година, а третия на 10-годишно заточение, защото и тримата се уплашили и дезертирали от постовете си при първото минаване на Балкана от Гурко.“.

454

Гюнели махле — днес с. Любенова махала, община Нова Загора, Бургаска област.

455

Макар да сме изучили Освободителната война в най-тънки детайли — от документите на войната, през историографията до спомените на участниците, — тук съзнателно не проследяваме нейния ход; тази огромна тема, за която сме преровили хиляди страници, остава настрана от нашия разказ. Тъй като в книгата сме възприели като изходно правило да се придържаме към събитията в Сливенския край, а за останалите да показваме само отражението им в Сливен, тук умишлено предаваме не в подробности, а като отглас военните действия от първия период на Освободителната война. „Като отглас“, но все пак се придържахме към историческата правда. От проучената литература бихме могли да посочим цели страници библиография, но любознателния читател ще напътим само към два от ползуваните трудове: по-пристрастния (но по-достъпен за намиране в библиотеките) на Цонко Генов. По бойния път на освободителите. С., Медицина и физкултура, 1976, и по-хладно — обективистичния Russes et tures, La guerre d’Orient, vol. І, Paris, Maneaux éditeur, 1877. Убедени сме, че онзи, който желае да изследва в подробности Руско-турската война от 1877–78 г., няма да бъде затруднен при издирването на по-пълна, по-подробна литература.

456

Авлиени — днес с. Асеновец, Новозагорска община.

457

Между избесените в Одрин е била и почти цялата интелигенция на Нова Загора — първият новозагорски лекар д-р Георги Демирев, учителите Атанас и Петър Богданови, свещеник Михаил Киров и др.

458

Днес съответно селата Пет могили, Радево, Дядово, Млекарево и Сокол от община Нова Загора, Бургаска област, и град Раднево, Хасковска област.

459

Днес съответно селата Богданово, община Нова Загора, и Гледачево, община Раднево.

460

Погромите в Нова Загора и Гюнели махле (Любенова махала) са известни и многократно описани — за съжаление по-скоро споменати — в историческата литература. Според нас най-доброто описание е в малката, но извънредно ценна брошура Новозагорският край по време на освободителната война 1877–78 г., съст. Янка Анестиева, Нова Загора, 1967. За тях е разказано и в художествената литература, но за жалост все още не е създадена онази потресаваща творба, която да обезсмърти жертвите от този край и да превърне храма в такъв символ, какъвто за нас, българите, са църквите в Перущица и Батак.

461

Видният наш историк Дойно Дойнов (Габровският край — убежище на бежанци от Южна България, в сборника Габровският край през освободителната война 1877–1878 г., С., 1968) изчислява жертвите, дадени по време на настъплението на Сюлейман паша към Балкана, на 17 320 убити, разрушени и опожарени 10 800 къщи и 925 обществени сгради, 182 църкви и 120 училища, а добитъкът — отвлечен.

462

„Моите съболезнования!“ (тур.).

463

„Каквото е писано…“; част от турската поговорка „Аллахън хикмети бюйюк-дър; кимсе билмез сонуну: кадер не исе, о олур“ — „Божата тайна е велика; никой не знае края: каквото е писано, то става.“.

464

Дари Хура — висш военен съвет, образуван в Цариград по време на войната, който е съсредоточил в себе си общото й ръководство.

465

Автентично. Хюсеин паша, който ще се появи в Сливен и непосредствено преди Освобождението, наистина е бил рядко подкупна личност, дори за нравите и мерките на османските турци. Срв. Георги Димитров. Княжество България, т. ІІ. С., 1900, стр. 288.

466

Думата е за вече неколкократно споменавания отец Амфилохий. Към досегашния му портрет ще добавим още няколко щриха, които заимствуваме от командира на 1-ва бригада на опълчението Фьодор Михайлович де Прерадович (Спомени за Руско-турската война 1877–1878. С., ВИ, 1977, стр. 171): „… оберсвещеникът на Българското опълчение архимандрит Амфилохий. Амфилохий е 60-годишен старец, но е човек извънредно бодър и възприемчив. Физическият труд и лишенията за него са нищо. Във време на поход ще препаше с широк ремък стройната си юнашка талия, ще възседне коня и ще язди, без да почувствува умора, от преход до преход. Струва ми се, че простите българи го обичат…“.

467

Джамията Татар Мезар, полуразрушена, съществуваше допреди двадесетина години. Намираше се приблизително на мястото, където днес е представителният магазин на „Албена“.

468

Случаят е автентичен, макар в изворите да се споменава различен брой на жертвите — от 25 до 38. Ние избрахме 38 не защото е най-голяма и най-внушителна, а защото е съобщена от Георги Димитров. Княжество…, т. ІІ, ч. ІІ, който лично е разпитвал свидетели на събитието. Пак от него заимствувахме и дивашката сцена на люлеенето на труповете в чест на преминаващия Сюлейман паша.

469

Чорбаджилар джамия се е издигала до конака, най-общо казано на мястото на сегашното заведение „Старият бряст“. Ески джамия, строена през ХVІ в., се е намирала приблизително срещу днешното кино „Българка“. Вадата, за която става дума, по-голяма от множеството други в стария Сливен, е минавала от север на юг почти през средата на града по днешните улици „Драган Цанков“ и „Димитър Добрович“.

470

Преди да приеме исляма, за да може да постъпи на турска служба, Сюлейман паша е бил полски евреин.

471

Автентично. При нечувания терор през есента на 1877 г. Старата круша, традиционното място за бесене на „девлет-душмани“, се е оказала недостатъчна за многобройните жертви и председателят на военния съвет Садък бей е превърнал в бесилки споменатите други три дървета — двете круши до дюкяна на братя Минови и до Студения кладенец и върбата при „шадърфана“, може би най-личното място на Сливен след Машатлъка.

472

Автентично. Сливенци са изпитвали нескрито пренебрежение към пълните хора, защото са възприемали дебелината като белег на лентяйство.

473

Садък бей действително твърде е робувал на сексуалните удоволствия, като, за да си ги достави, не се е посвенявал да използува и служебното си положение. „Садък бей е «мърсувал» и с циганки“, свидетелствува д-р Табаков. История на…, т. ІІ, стр. 315, бележка под черта.

474

Юрдан Юрданов, секретарят на митрополията, е водил „статистика“, че от 20 юли до 15 ноември 1877 г. в Сливен са били обесени 268 души. Според анонимна дописка до английския вестник Daily News (за неин автор се предполага Добри П. Минков, когото читателят вече познава като съавтор на ръкописното вестниче „Светлина“ и като придружител на Михаил П. Икономов до Влашко — срв. тук, бел. 79 към Първа книга), изпратена от Цариград в края на декември, жертвите са значително повече: „От като Сюлейман паша мина през Сливен към края на септември, не по-малко от хиляда души затворници са били обесени всред бял ден.“ Двете данни цитираме по д-р Табаков. История на…, т. ІІ, страници съответно 316 и 313.

475

Автентично. В същата дописка до Daily News (Табаков, стр. 313) се свидетелствува следното: „Осъдените на смърт не се никак разпитват. Не си дават дори труд да им кажат в какво ги обвиняват — всъщност те са съвършено невинни. Ограничават се само да им кажат: «Днес ти ще бъдеш обесен» — казано и свършено.“.

476

С изключение на подробностите главата е автентична. Ето как е описано събитието в цитираната дописка в Daily News: „Миналата седмица митрополит Серафим ходи при председателя на военния съвет да го моли да тури край на това бесене на невинни хора. Достопочтеният старец паднал на колене пред Садък бея и със сълзи на очи го молил за милост и състрадание. Садък бей обещал, че вече няма да беси. Тази новина подействува като балсам върху отчаяното население. Но уви, тежко на този, който вярва на обещанието на турчина! Още в същия ден десет българи бяха обесени всред града.“.

477

Гаази — Победител; прозвище, дадено от султана на защитника на Плевен Осман паша след първите му успешни сражения срещу обединените руско-румънски войски.

478

За корумпираността на Хюсеин паша и за точността на цифрите, които привеждаме в книгата като взети подкупи, срв. Георги Димитров. Княжество…, т. ІІ, ч. ІІ, стр. 288.

479

В случая Садък бей говори истината: той е изпратил задържаните в Цариград не с обвинение, а само като превантивна мярка. За това говори и придружителното му писмо до мюстешара на заптието (министъра на полицията): „… тъй като тия лица са влиятелни българи в гр. Сливен и са в състояние чрез влиянието си да повдигнат бунт, то ние Ви ги изпращаме, за да направите с тях, както намерите за добре.“.

480

Думата е имала широка гражданственост през епохата.

481

На сливенски диалект от епохата — Тъмната чаршия. Наричана е била така, защото за пазене на сянка е била покрита с дъсчен покрив без керемиди и затова била тъмна.

482

Касъче — диалектна дума, която означава малко, ниско, сбутано, но потайно кътче; вероятно произлиза от турското „къзък“ — скъсен, съкратен, притиснат, пресован.

483

Автентично, срв. Табаков. История…, т. ІІ, стр. 319: „Сливенци са виждали с очите си как турски конници със запалени борови факли са ходели от стреха на стреха и подпалвали града.“.

484

Според Турско-българския речник (С. НИ, 1962, стр. 73) турската дума „бозгун“ (bozgun) означава: поражение, крах; разорение, разгром, гибел; разнебитен, разгромен, разбит. Именно с тази дума и с вложените в нея кое от кое по-страшни значения сливенци са нарекли периода на ужас в края на 1877 и първите дни на 1878 г., когато градът е бил място на масова сеч и пожари, а населението, потърсило спасение в планината, е било изложено на не по-малки мъчнотии — студа, снеговете и непроходимите пътеки на Балкана, глада, невъзможността да палят огньове поради страх да не привлекат скитащите шайки от башибозуци и качаци (дезертьори), спането в пещери, хралупи или направо върху снега и т.н. Любопитно е, че и днес някои сливналии, предимно между по-възрастните, макар и да са минали няколко поколения от „бозгуна“, още говорят за него като за време на нечовешки страдания.

485

Болу не е бил толкова страшно място за заточение като например Диарбекир, нито толкова далече — градът, който съществува със същото име и днес, се намира в сравнително по-цивилизованата част на Анадола, на около 100 км по въздушна линия южно от Измит.

486

Данните — автентични. Срв. Табаков, История…, т. ІІ, с. 316.

487

„Довиждане“ (тур.).

488

„На добър път!“, „На добър час!“ (тур.).

489

Малко отклонение от истината. Халис не се е подчинил на заповедта и е останал известно време след Освобождението (освен ако не се е върнал за кратко специално за това), което личи от факта, че именно след Освобождението е продал на Сливенската община последното наследство от дядо си — „Лъджите“ (Сливенските минерални бани) и конаците.

490

Местност — навремето е имало и колиба — високо над Сливен по пътя към Кара-кютюк и връх Българка.

491

Действително малцината българи, останали през тези дни в Сливен, са били стари или болни. За тях Табаков (История на…, т. ІІ, стр. 319) казва: „Малко останалите в града сливенци, стари или неспособни да бягат, се скрили в зимниците си зад бъчви или брашнени сандъци, или най-после — край «мишите дупки» на тесните си тавани. Те били истинските свидетели на пладнешките обири, изтезавания и сечове в града.“.

492

Искаме да уверим читателя, че положихме неимоверни усилия да установим точните военни сили и диспозициите на онези части, които са донесли свободата на Сливен и Сливенския край, но претърпяхме пълен неуспех. Затова тук се доверяваме изцяло на систематиката на авторитетния историк Васил Дечев, като — за кой ли път вече? — му изказваме искрената си благодарност: не само за предоставените материали, но и че ни позволи да ги ползуваме, преди да са публикувани от него.

Ето систематиката по В. Дечев:

Командир на ХІ арм. корпус е бил генерал А. И. Шаховской, но през описваното от нас време той по неизвестни (и за Дечев) причини е отсъствувал и е бил заместван от командира на 24. дивизия генерал-лейтенант Делингсхаузен. Със заповед, издадена в Търново, ген. Делингсхаузен е сформирал „Левия («Твърдишки») страничен отряд“ в състава, който вече е известен на читателя, и го е поверил на генерал-лейтенант Малахов. Той пък от своя страна е разделил силите си в две бригади, като е поел командуването на първата и е възложил втората на генерал-майор Безяев. Задачата на отряда е била такава, каквато сме я посочили в книгата.

493

Едирне — Одрин, на други места в книгата Адрианопол, както са го наричали русите.

494

Майор Кардашевски (на руски Кардашевский) е истинският освободител на Сливен. Положихме изключителни усилия да открием пълното му име, но навсякъде в документите той фигурира само с инициалите „Л. И.“. За нуждите на романа произволно разчетохме двете букви като „Леонид Иванович“.

495

Че 26-ти казашки Донски полк с командир Иван Бакланов е бил от състава на частите на генерал Радецки срв. Васил Дечев. Посрещането на руските войски в Сливен, в-к Сливенско дело, 26 януари 1985.

496

Днес съответно селата Оризари, Баня, Червенаково и Близнец.

497

Намекът е за един популярен за епохата анекдот. Императрица Елисавета (1741–1762), дъщеря и наследница на Петър Велики, била крайно небрежна и мързелива при изпълнение на държавническите си функции; случвало се канцлерът Бестужев-Рюмин да чака цели седмици, дори месеци, за един прост подпис. При един подобен случай Елисавета най-сетне се наканила да подпише един подготвен спешен указ, написала „Ели“ — трите първи букви на името си, — но в този момент една оса я ужилила по ръката и… минали шест месеца, докато императрицата се наканила да допише следващите шест букви — паднало се по една буква на месец.

498

Автентично, срв. Георги Димитров. Княжество…, т. ІІ, ч. ІІ, стр. 290. Няколко турски семейства не са се подчинили на заповедта за евакуация и са избягали в планината със съгражданите си — българи, някои по-смели са останали „в къщята си“, а специално четири семейства са потърсили спасение в митрополията, където са били гледани много добре.

499

Бинекташ — голям камък, за да стъпва на него ездачът, когато ще яхва коня си (тур.).

500

„Серт“ — лют, остър, лош и опърничав (за характер), твърд (тур.).

501

Апокалиптичната картина на „бозгуна“, която рисуваме тука, включително случката със захвърленото бебе, заимствуваме изцяло от Табаков. История на…, т. ІІ, стр. 319: „Зрелището е било ужасно. Майки, натоварени с малки деца и нужните завивки, в забравата си и за да бягат по-бърже са захвърляли първите вместо вторите. Студът е бил голям, а пътеките по околните три прохода — стръмни и гористи. Време не е оставало да се мисли. Брат от сестра и мъж от съпруга са се разделяли и се отправяли кой където му видят очите… Прегърбени старци и малки деца са измирали из пътя, а спасените на̀ две-на̀ три, са прекарали цяла неделя и повече по овчарските колиби из горите, по закътаните долапи из боазите или в нарочно от тях струпани върху сняг и лед подслони.“.

502

Автентично — срв. Георги Димитров. Княжество…, т. ІІ, ч. ІІ, стр. 290. При паниката по време на „бозгуна“ не всички побягнали в планината. Тъй като погромите били главно в същинския Сливен, мнозина от неизбягалите се крили в по-крайния квартал Ново село; там се укрил за два-три дни и владиката Серафим — в дома на Хочо Митев.

503

И наистина семейството на Юмер ефенди непосредствено след Освобождението е приело християнството. За това съществуват много сведения, но ще приведем безспорно най-достоверното — на Георги Димитров (цит. съч.), който лично е познавал покръстените: „Някой си Юмер ефенди с жена си и три възрастни дъщери изявил желание да приеме християнската вяра, бил кръстен от владиката и наименуван Димитър.“ Потомци на тази фамилия положително има и до днес в Сливен; авторът положи много усилия да ги открие, но се оказаха безплодни.

504

Автентично — имената Емилия и Снежана (Снежанка) са били непознати през епохата. Според Стефан Илчев. Речник на личните и фамилни имена българите. С., БАН, 1969, стр. 198, името Емилия е „сравнително ново“ разбирай — след Освобождението), а на стр. 457 се уточнява, че Снежана се е появило от 1919 г. насам, след превеждането на известната приказка на братя Грим, а за първото появяване на декомпозираното Снежанка се сочи още по-късна дата на появяването — от 1925 г. Същото в по-кратък вид се поддържа и от Николай П. Ковачев. Честотно-тълковен речник на личните имена у българите. С., „Петър Берон“, 1987, стр. 92 и 167.

505

Верст, верста — стара руска мярка за разстояние, равна на 500 сажена или на 1066 м.

506

Сажен — стара руска мярка за разстояние, равна на 2 м и 13 см.

507

Кратките биографични данни за поп Нягол от Твърдица — автентични.

508

Както изворите, така и историографските данни за освобождението на село — сега град — Твърдица са твърде оскъдни. За нашето описание възприехме сведенията от очерка на Тодор Стоянов. Твърдица по време на Освободителната руско-турска война 1877/78 година, в сборника Освобождението и временното руско управление в Сливенския край. Сливен, 1978. Макар и с объркана хронология и известна непоследователност на изложението, преценихме, че от фактологична гледна точка очеркът заслужава пълно доверие.

509

Редник (рус.).

510

Неправилно произнесено от руски: „взять под козырек“, означава „козирувам“.

511

Лехуса — родилка (гр.). В по-старата практика — в някои случаи дори до средата на нашия век — родилката с детето е била изолирвана в отделна стая за цели 40 дни след раждането, като достъп до нея са имали само малък брой членове на семейството, повечето жени да я обслужват, да помагат при къпането и повиването на детето и пр. В някои по-стари богатски къщи особено в краища с по-силно гръцко влияние (например Арбанаси) при разпределянето на помещенията в къщата има отделна стая, предвидена за лехусата.

512

Джепхането — големият склад за боеприпаси — се е намирало приблизително около сегашната междуградска автобусна гара; по онова време е било малко извън чертите на града.

513

За „бозгуна“, както и за взривяването на „Джепхането“ има сравнително богата литература — спомени на съвременници и историографски изследвания. Те всички го описват като отделно отмъстително деяние на турците при напущането на хубавия и богат Сливен. За това, че подпалването е било в резултат на уплаха поради изгърмяването на едно оръдие в Балкана, научихме по семейно предание от кореняка-сливенец д-р Николай Сяров, който някога е имал щастливото хрумване да запише спомените на своята баба. В писмо до автора от 21 февруари 1987 г. (за което му изказваме сърдечна благодарност) д-р Сяров съобщава част от тези спомени, от които последователността на събитията се очертава така: в планината изгърмява един „бушандисан“ (изтърван, изпуснат) топ; турците в Сливен — между тях и редовна войска с офицери — помислят, че са обстрелвани от проникнали през Балкана руски войски; обхванати от паника, те веднага побягват, но преди това запалват „джепхането“, за да не попаднат боеприпасите в ръцете на русите. Тъй като в тази схема има повече логика (ако не е била предизвикана паника от нещо, турците вероятно биха направили опит да спасят огромното количество бойно снаряжение), ние я възприехме, въпреки че никъде другаде не се споменава за самотния оръдеен гърмеж в планината.

514

За бягството на скитащите из Балкана турски разбойнически шайки срв. Табаков. История на…, т. ІІ, стр. 320.

515

Всички дати в книгата са по стар стил.

516

Изразът „представи се“ често се е употребявал през епохата вместо „почина“ или „умря“. Навярно е съкратена форма от „представи се пред Бога“.

517

Исторически факт е, че дивизионът на майор Кардашевски по пътя към Сливен е имал за проводник (т.е. човек, който познава пътя, водач — рус.) българин. Според Табаков. История на…, т. ІІ, стр. 321, бележка под черта, той се е наричал Коста Карадимитров.

518

За нуждите на романа представяме, като че ли освобождението на Сливен е станало в по-ранен следобеден час, докато в действителност това е било по мрак, към 17,30 часа. Това е единственото ни отклонение от истината — всичко друго е предадено с документална точност. В подкрепа на твърдението ни ще приведем част от доклада на началника на Твърдишкия отряд генерал-лейт. Малахов с дата 5 януари 1878 год:

„Вторият дивизион на 13-и драгунски на Военния орден полк под командата на майор Кардашевский заел вчера, 4 януари, в 5,30 следобед г. Сливен (действувайки) едновременно с казашкия полк на полк. Бакланов, който се съедини с драгуните в с. Бинкос.

Центърът на града е изгорен; турската войска от Стара река, Сливен и Ямбол спешно отстъпила към Адрианопол; жителите българи се връщат в своите домове. Телеграфният апарат е взет от турците, жиците и стълбовете са цели…“

А за първия контакт на освободителите с местното население ще приведем един откъс от цитираната вече „Възпоменателна книга за 50-годишнината от…“: „Следобед на 4 януари към Сливен е настъпил един руски кавалерийски отряд, състоящ се от два ескадрона драгуни. Изплашеното население още повече изтръпва — предполагали са, че идат турски конници. Разездите са се задали откъм «Джан-Куртаран». Когато са били вече на «Харманите», ония, които са ги познали, са тичали към тях. Недоумявали какво да правят. Целували им са ръцете, ботушите, конете… други са тичали пред тях и са плачели. Трети са изнесли вино и са черпели новите «гости». И все пак, разправят паметливи очевидци, улиците били съвсем тихи и пусти, а посрещачите тъй малко. Когато кавалеристите «казаци» са стигнали отсам «Големия мост» в Сливен, разположили са се до сегашното помещение на Популярната банка (б.а. — днес «Център за културни и стопански връзки»). След малка почивка те се върнали обратно в Клуцохор, дето са и нощували… На другия ден единият от ескадроните отпътувал за Ямбол, друга част се върнала да съобщи положението, а 7 души са отишли в Котел, за да го обявят за свободен. Тези 7 освободители са били посрещнати най-тържествено от целия град отвън града. Дошлите в Сливен първи руски войници са били от драгуните на майор Кардашевски.“

И един последен второстепенен щрих към описанието на паметния 4 януари 1878: в сливенския квартал „Клуцохор“ майор Кардашевски е пренощувал в дома на Кавалджиеви.

519

В Сливен се събират три реки — Асеновската, Селищката и Новоселската. Някои изследователи предполагат, че името на града произлиза от сливането на тези реки.

520

Към речта на Добри Чинтулов при посрещането на освободителните руски войски е било проявено голямо внимание още от съвременниците и очевидците. Тя е публикувана за пръв път от Илия Р. Блъсков в сборника „Лиляка“, 1884 г. така, както му е била продиктувана на руски от самия Чинтулов. На читателя, който проявява по-специален интерес към нея, ще препоръчаме да я намери на осъвременен руски език в: Добри Чинтулов. Стани, стани…, стр. 60.

521

Фактологически и хронологически (като последователност на събитията) нашето описание на освобождението на Сливен е напълно достоверно. „Грехът“ ни е, че в интерес на романа събрахме, „свихме“ тези събития в по-кратко време — „благословения ден“, — отколкото те в действителност са се развили. Същинската хронология е с два-три дни по-разлята: късно следобед на 4 януари майор Кардашевски е влязъл в Сливен и избягалото в планината население е започнало да се връща по домовете си; на 5 януари с разузнавателна чета от 1000 души (6 дружини) е пристигнал Панайот Хитов; на 6 януари е дошъл и Дядо Желю с малка четица; идването на генерал Безяев е „едва“ на 8 януари. За тази истинска датировка съществуват много документи от войната (напр. доклада на генерал-майор Безяев до изпълняващия длъжността началник на ХІ армейски корпус генерал-лейтенант Делингсхаузен с дата 8 януари 1878 г.), но ние съзнателно ще цитираме един роден източник, който се пази в Държавния архив на Сливен — летописните бележки на съвременника и очевидеца на събитията хаджи Киро Табака от Сливен: „5 януарий 1878 г. Пристигнаха нашите герои именно Панайот Хитов с 6 дружини, които се отправиха в митрополията при стареца Дядо Серафим. На 6 януарий пристигна войводата Дядо Желю с няколко момчета. На 8 януарий, в неделя, пристигна руската пехотна войска, 26-а дивизия.“.