И стана ден

1.

— Чисто силдаровско правене „на пук“!

Тези думи дълго, цели месеци, сливенци сякаш по уговорка изричаха винаги, колчем се споменаваше за венчавката на даскал Михаил П. Икономов и Яна. Пак те, но придружени и от едно особено подмигване — хем възторжено, хем хитро — съпровождаха и всички поздрави, които Боян получаваше по повод задомяването на дъщеря си. А той, бащата, приемаше и поздравите, и намигванията, и думите за силдаровското „на пук“, но не казваше нищо в отговор и се червеше — външно, по лицето, и дваж повече вътрешно. Защото никой по-добре от него не знаеше истината… А тя, истината, беше такава.

Вярно, сватбата си беше от край до край едно голямо и преголямо „на пук“. Преди всичко нарушаваше разпоредбата на конака: е, духовете се бяха поуталожили, но тъй или иначе никой не беше отменил забраната, издадена още от априлските събития, повече от петима българи да не се събират на едно място. За да позамаже работата, Боян бе отишъл да покани за тържеството и Мехмед Абдул Рефи ефенди, като отнапред знаеше, че е покана „кажи му аго, да му е драго“. Мютесарифът беше нов в Сливен и бе пратен със заръката да притисне българите, не да яде и пие с тях, познаваше малцина, само по-първите общинари и членовете на меджлиса и се държеше ако не затворено, то поне подчертано сдържано — такъв ли човек щеше да дойде, когато янлъш фабрикантин като Боян, при това произхождащ от джинс на потомствени непокорници, женеше дъщеря си? Рефи ефенди поблагодари за поканата, извини се с някаква несъществуваща работа по същото време, но за самото празненство, както то бе замислено, не каза и дума — нито го отмени, нито припомни забраната от пролетта. Сватбата обаче престъпваше не само турския, но и българския, християнския закон. И по-специално Устава429 — венчавката на Яна и Михаил Икономов така го погази, че би било по-лесно да се изброят изпълнените предписания, отколкото нарушените. Не направиха годеж в общо приетия смисъл и с това не спазиха наведнъж две негови точки, поканиха толкова гости, че църквата „Свети Димитър“ се оказа тясна за тях, а после процесията се проточи, речи го, така, че когато младоженците бяха при Централното училище, последните сватбари още излизаха от храма, дадоха и такова „огощеніе“, каквото Сливен май не помнеше от венчавката на Сава Доброплодни насам…

Във всичко това сливенци безпогрешно бяха усетили проява на вечния силдаровски инат. Но тогава защо Боян се червеше и гърчеше, когато го поздравяваха за него? — Причината беше, че той се бе съгласил сватбата да се състои именно по този начин, но идеята не принадлежеше нему. И като приемаше поздравите, в известен смисъл обираше чужди лаври. Чии бяха те? Кому всъщност дължаха идеята да превърнат сватбата на Яна в своеобразна демонстрация, че българският дух продължава да живее и да се бори въпреки кланетата и побитите на кол глави? Странно, но на тези въпроси Боян не можеше да си даде точен отговор. Той знаеше само, че идеята не бе произлязла от него. Всъщност като че ли зад нея не стоеше и баща му, Бяно Абаджи. Още по-малко — Райна. И като че оставаше Стефан — непримиримият, озлобеният, ожесточеният. Но дали беше сам? В случая дали гърнето не си бе намерило похлупака в лицето и на самата Яна?

Въпросите оставаха без отговор. И затруднен, Боян продължаваше да се черви и да приема поздравленията. Само на един отдавнашен, много отдавнашен приятел — Иванчо Желязков — посмя да каже истината, но онзи я отхвърли със смях: хайде де, ами че нали не друг, а именно Боян, още едва-едва стъпвайки на крака, бе разбунил „хавриката“ в защита на баща му, Добри Фабрикаджията? И то ли е било подшушнато от някой друг, по-ербап от него? Боян се опита да му обясни, че онова е било случайно младежко хрумване, непремислен тласък пред лицето на явната несправедливост, но другарят му само го потупа по рамото и му рече, че напразно скромничел.

Така Боян престана да убеждава хората, че „чисто силдаровското правене на пук“ не е негова заслуга. Но си го знаеше. Защото познаваше себе си. Нему не липсваше смелост, но Бог не му бе дал дарбата да ражда идеи. Да ги изпълнява и изпипва — да. Но само до тук, до изпълнението и изпипването, не повече. Не например да се разпорежда, да управлява. Затова той някога се бе пазарил помощник при Добри Желязков Фабрикаджията, сетне се бе наортачил като равен с равни в работилницата с неколцина другари, а сега, уж достигнал до съдружник на Саръиванов и Кювлиев, той съзнателно и воден от самопреценка бе запазил за себе си работата във фабриката, при машините и становете, докато другите — и преди всичко Саръиванов, човек с безспорен размах и поглед в утрешния ден — имаха в ръцете си общото ръководство.

Пък в деня на самата сватба Боян бе удавен в толкова впечатления, та в паметта му те се преливаха едно в друго и образуваха нещо като многоцветно, но общо езерце. Не, не беше вярно. Езерцето на спомена не наподобяваше вода в чаша или застоял гьол, а приличаше по-скоро на Куш-бунар — точно като на Куш-бунар в него бълбукаха ярки мехури430, които събираха светлината на слънцето и сякаш припламваха от нея в различни багри. Ето някои от тези по-ярки, по-бляскави спомени, които Боян до края на дните си нямаше да забрави.

Още отначало се знаеше, че сватбената гощавка противно на обичая — впрочем и на „Устава“ също щеше да бъде у Боянови, а не у младоженеца. Не от стиснатост или от желание зорлан да се нарушава традицията — просто условията не го позволяваха. „Благата и медената“, която навести Сливен по време на Кримската война, съвсем не беше от най-страшните, не можеше да се опре и на малкия пръст на „Голямото чумаво“ от началото на века, но където закачи, остави пепел и върволица гробове по пътя си. Между пострадалите бяха и Икономови — от цялото многочленно семейство оцеля само осем-деветгодишният Михаил, всички други до последния човек станаха жертва на ненаситната паст на „благата и медената“. Тогава се намесиха настойници, които продадоха двете третини на хубавата им къща в Клуцохор и с парите проводиха момчето в Цариград да се изучи във Френския колеж. Сега, когато се завърна, той живееше в бащината си къща, но там приличаше на кираджия — имаше само две стаички (в тях се настаниха с Яна след венчавката), в останалото се разпореждаха две семейства, и то не от най-сговорчивите. Ето как от само себе си стана ясно, че „колкото ще додът през него ден за да им честитят“, то ще бъде не „на момъка в къщатъ“, а в дома на бабалъка, ще рече — у Боянови.

В това нямаше нищо лошо, Боянови — и особено Райна с нейното жеравненско гостолюбие — държаха вратата си винаги отворена за какъвто и да е посетител, по-близък или по-далечен, та с радост приеха тържеството да стане у тях. Затрудненията се появиха, когато се разбра какъв народ ще се струпа за венчавката: че щяха да опънат трапезата на двора, това се разбра от само себе си, но и самият двор не беше от големите, пък нали и преди двадесет години взеха почти половината от него за работилницата с десетината стана. Още се чудеха как да се справят с мъчнотията, когато помощта сама почука на портата им, взела образа на комшията им Велико Пахурни. С Велико, позамогнал се с изумителен труд мутафчия (за него разправяха на подбив, че козиняви косми стърчали и по празничното му рухо), никога не си бяха казвали лоша дума, но и не се имаха особено. Причината навярно беше в жена му — Велико Пахурни си бе довел стопанка от Търново, а тя пък си бе донесла „болярското“ самочувствие и високомерие; справяше се без охкане и ахкане с трудностите в домакинството, произлизащи от сравнително скромните доходи от върви, торби, козяци и въжета, но го правеше така курназ и с големство, че българите казваха за нея „на гол тумбак — чифте пищови“, а турците — „хем кел, хем фудул“431 и страняха от нея, а покрай нея — и от Пахурни. Сега се видя, че в тези хора нямало нито надменност, нито горделивост: като разбраха, че съседите им са в затруднение, Велико сам предложи (а после го направи с двете си ръце) да събори пет-шест аршина от дувара между дворовете им и благодарение на това сватбената им трапеза заприлича на едно грамадно Р — долният край на Р-то беше у Боянови, а горният със завъртулката у Великови. Също и търновлийката драговолно се включи в подготовката на „огощеніето“ и приготви таквиз вкусотии, че и пръстите да си изядеш покрай тях. Но и животът им се наплати по достойнство — заради този техен жест сливналии завинаги престанаха да ги одумват и на мястото на подмятанията им дариха искреното си уважение. Кой няма да уважава човек, който, за да помогне на съседа си, ще си разруши сам оградата?

А че имаше нужда от разбиване на оградата, това се разбра при стълпотворението, по време на венчавката. Господи, колко народ бе надошъл са̀мо! Като мислеше за гостите, Боян си казваше, че комай трябваше да се пресмятат не на десетици, а на стотици!

От тяхната, Янината страна бяха всички, в жилите на които течеше дори капка силдаровска кръв — Бяно Абаджи, Руска, братовчедът Христо Пеев с домочадието си, — но и роднините по сватовство от Градец и Котел (Неша, сестрата на Раковски, бе дошла не само с мъжа си, но и с децата си Зоя и Киро — онзи Киро, който под прякора Котелски бе представлявал десет комитета на общото събрание на БРЦК в Букурещ), а по линията на Райна — цялото семейство на Жейно Литаш от Жеравна, а̀ко и още да не бяха свалили траура за юначната смърт на Руско през буната. Но не бяха само те — дойдоха да ги почетат и всички приятели на Бяно и Боян, като се започне от общинарите, та се стигне до всички мъже от фабриката, от Стефан Саръиванов до последния чирак; тук бяха и хората от бившия Частен революционен комитет, които, разбира се, не се перчеха с членството си в него, а минаваха под общото заглавие „приятели и другари на Боян и Стефан“. Отсъствуваше кметът Йоргаки, той си бе измислил за случая някаква болест, но затова пък, представете си, почетно място и в църквата, и на трапезата заемаше един турчин с ей такава гъжва, навита около феса — Юмер ефенди. Все от страна на булката можеше да се брои не само поп Юрдан, който бе извършил бракосъчетанието, но и целият духовен клир на Сливен, начело с митрополит Серафим. А за съседи, познати, за бившите ортаци от работилницата, за еснафа на абаджиите и еснафа на долапчиите, за позабравени хора, видели някога добро от Силдаровците (например Серт Коста със синовете си) и тъй нататък, и тъй нататък — изобщо да не говорим…

Отстъпваха по число, но не и по тежест и гостите, които ги почетоха от страната на младоженеца. Преди всичко онези, които по право имаха най-личното място на трапезата — кумовете: за кумове Михаил Икономов бе предложил Добри Чинтулов и жена му Анастасия, което бе приветствувано едногласно от всички поколения Силдаровци. Но заедно с Чинтулов тук беше и цялото учителско тяло, между което, срам не срам, седеше и Аргира Димитрова, не липсваше и синът на мнимо болния кмет Димитър Георгакев, също управата на читалището, пък що се отнася до „лизнатите“ от комитета, то можеше да се спори дали бяха гости на по чудо оцелелия въстаник Стефан Сливенчето или на деловодителя на комитета даскал Икономов…

В този иначе бляскав спомен — гостите — не липсваше и едно тъмно петънце, не друг, а братът на Боян бе отказал да дойде и на венчавката в „Свети Димитър“, и на последвалото „огощеніе“. За отсъствието му Боян и Бяно смънкаха едно-друго на онези, които ги запитваха, но иначе случката бе по-„дебела“ и в спомените на Боян тя остана боядисана в черно. Стигнало се бе до бая̀ остър спор, който не завърши в разрив между братята само благодарение на сладкодумието и такта на бащата. „Ябълката на раздора“ (този израз вече се употребяваше в Сливен) беше Таша Йосифова. За нея Райна, уж кротка и послушна, се запъна като рак на бързей — не, та не, такава жена тя нямало да допусне на сватбата на дъщеря си, зер в Жеравна имало поверие, че каквито са поканените гости на сватбата, такава ще бъде един ден и булката. Каква точно такава беше Таша, Райна не искаше или не можеше да каже, но се закани, че види ли тази жена в църквата или на трапезата, тя самата ще си вдигне чуковете и… А Иван пък се запъна за обратното: щом Таша живеела под покрива на баща му, твърдеше той, и то не като наемателка срещу плата, а като желана гостенка, тя все едно била член на семейството и като член на семейството по право трябвало да присъствува на празненството. Боян, който в случая вървеше след жена си, като, общо взето, споделяше възгледа й, не отстъпваше. Не отстъпваше обаче и Иван. И когато спорът помежду им приближи до най-обикновеното мъжко скарване, ако не и до вдигане на пестници, Бяно Абаджи успя да наложи някакво средно решение (което, казано между другото, не хареса на никого от тримата): Боянови не поканиха Таша, а Иван пък — втори след Йоргаки чорбаджи — се оказа болен през този октомврийски ден и не зачете големия празник на племенницата си.

Може би имаше още много ярки мехури в привидно тихото езерце на Бояновия спомен, но два от тях се открояваха особено ясно.

Първият се състоеше в едно просто изречение на Иванчо Желязков — просто, ама само наглед, щом Боян вече цели месеци умуваше над него. То стана тогава, когато „Бяла Рада“ и „Червен Петко“, които този ден се лееха като из чешма, бяха поразмътили главите, а вече само най-младите и най-неуморимите продължаваха да вият хора̀ на улицата, където бяха и свирачите. Тогава, както става обикновено, гостите се събраха на отделни купчинки и във всяка купчинка се водеше отделен разговор. Точно тогава, докато минаваше да види как са обслужени гостите, новоизлюпеният тъст дочу как Иванчо Желязков казваше:

— Робството не се състои в изстъпленията, а в отнетата възможност на способния да постигне преуспяване.

Тези думи го поразиха. Боян никога не се бе опитвал да даде точно определение на понятието робство (както не можеше да определи и свобода, макар да го чувствуваше с всяка пора на тялото си), но кажеха ли му „робство“, той неизменно си представяше набучени на кол глави, пребити до смърт мъже, разсипани къщи и дюкяни, изнасилени жени, безсмислени убийства и палежи. Сега Иванчо му бе показал уж същото, но в съвсем нова светлина. Убийства, изнасилвания и грабежи се срещаха, знаеше се, и в най-цивилизованите страни, докато — как беше? — отнетата възможност на способния да постигне преуспяване…? Ще рече: роб ли си, за тебе има таван, над който нямаш право да се издигнеш, независимо от дарбата ти. И обратното: от поробителите ли си, ти може да се намериш и над тавана, макар природата да не ти е дала заложба за това. Да, дълго умува Боян над тези думи и в края на краищата тъй и не стигна до отговор: започнаха събития, в които нямаше време за умуване и философствуване…

Другият от „мехурите“ за запомняне беше приблизително по същото време — ще рече, в разгара на веселбата. Внезапно тропотът и провлеченото „И-ху-хууу“ на играчите на улицата секна, после един след друг замлъкнаха и свирачите. (Боян беше поканил и заплатил петима, а доброволно се присъединиха още седем, та бяха станали цяла тумба от дванадесет и свирнята им се чуваше навярно чак до циганската махала в другия край на града, където се сливаха Новоселската река и Куруча.) Боян помисли, че лудетините навън бяха замислили някакъв зевзеклък — например да поканят дядо Серафим на хорото или дявол знае какво подобно, — но се излъга. Портата се отвори от здрав ритник и в очертанията й се появиха трима, които той познаваше. Впрочем единия — мюдюрина Мустафа ага — познаваха всички, не беше сигурно за другите двама. А те бяха близнаците от Козосмоде Юксел бей и Руфи Сезгин бей, от които бе пропищял орталъкът от Сливен чак до Хаинето. Отдалече се виждаше, че са пийнали порядъчно и не се държаха твърде здраво на краката си, но затова пък се бяха накачулили с толкова оръжие, сякаш не идваха на място, където народът се веселеше на сватба, а се готвеха само те тримата да върнат Турция до границите й по времето на Сюлейман Великолепни.432 Присъствието им се усети и разговорите на дългата трапеза постепенно угаснаха. Това очевидно достави голямо удоволствие на тримата при вратата, понеже на разлигавените им от ракията лица се появиха победоносни усмивки.

— Кой е стопанинът тук? — попита за тримата Юксел бей.

Юмер ефенди, нали като турчин се смяташе равен на новодошлите, понечи да стане за разговор с тях, но един властен жест на Бяно Абаджи го накара да остане със скръстени крака на мястото си; по-късно старият човек му обясни, че е можело онези да го обявят на бърза ръка за предател, загдето е дошъл на християнска сватба, и без много-много умуване да му теглят куршума.

— Аз съм, бейляр — рече Боян и се изправи. — Празнувам сватбата на дъщеря си, бейляр — добави. — За нас ще бъде чест да споделите трапезата ни, да вдигнете по чаша за здравето на младоженците.

— А ти случайно да си чувал, че е забранено на неверници да се събират по повече от петима на едно място? Какво ще кажеш, а?

Боян се канеше да заглавичка пияните с многословни шеги и нови покани, но Руфи Сезгин не му даде време за това:

— Ще броя бавно до десет — произнесе той, като плетеше език. — На „десет“, който не се е измел оттук, да се приготви за небето.

И той наистина започна полека и с видимо удоволствие да брои „бир… ики… юч… дьорт…“433 и някои от гостите наистина се заоглеждаха уплашено. Надигна се обаче само един и с всичко друго, освен с бързане, се отправи към тримата бабаити до вратата. Не му обърнаха внимание; пък и защо да обърнат на този русо-бял поп, мършав и със свлечени рамене, дето и седемдесет, и сто да му дадеш, все няма да сбъркаш. Беше, разбира се, поп Юрдан поп Димитров. Той със същите провлечени стъпки стигна до Юксел, който беше най-близо до него, и тогава в един миг се преобрази. С движение, което никой не свари да проследи, той направи едновременно три неща: разгъна расото си и под него, втикнати в поясока му, лъснаха посребрените тепелици на два пищова; с лявата си ръка улови турчина за салтамарката зад врата така здраво, че почти го душеше; с дясната измъкна единия от пищовите, запрегна кондака и опря дулото до слепоочието на Юксел. И заповяда с такъв глас, който тримата дълго щяха да сънуват и да се стряскат в съня си:

— Силяхларънъзъ̀ атън434, гиди катил с катил! Само ако отвориш уста или мръднеш, мозъкът ти ще хвръкне чак в Козосмоде. — После добави към другите двама: — И вие също!

Тримата, изтрезнели изведнъж, се опулиха така, че очите им аха-аха да изпаднат от орбитите. Тогава, изглежда, разбраха, че този странен поп никак не се шегуваше, та с разтреперани пръсти разкопчаха кожените си силяхлъци и ги пуснаха в краката на свещенослужителя. А той продължи да плющи заповедите си:

— Сега — вън! И ако само някой погледне през рамо, ще получи от мене парче олово между веждите. Похвалвам се сам, ала мога от петдесет крачки да нанижа куршум връз куршум. Хайде, вън!

Напълно объркани, турците се завъртяха на пети и побягнаха с всички сили през вратата. Поп Юрдан подпомогна Юксел и с един здрав ритник в задника. А когато тримата се загубиха някъде надолу към Машатлъка, той полека освободи кондака, прибра пищова и се обърна към стърчащия като дингил-ахмак Боян:

— Имаш ли количка? Не се пули такъв. Питам за количка с две дръжки и едно колело. Имаш или нямаш?

Запитаният не можа да отговори, беше си глътнал езика, само поклати отрицателно глава. Вместо това се обади Велико Пахурни:

— Аз имам, поп Юрдане.

И наистина след малко дотича с количката в ръце. Чудноватият свещенослужител нахвърли в нея силяхлъците с всичките им там калъчи, ятагани и пищови; сякаш се гнусеше от тях, та ги хващаше само с палец и показалец. Като свърши и това, се огледа и погледът му попадна на Ангел, по-малкия син на Боян и Райна.

— Ти бе, изтърсак — сопна му се. — Не ме зяпай такъв. Стига си се разполагал „бей гиби“, ами хващай тази количка и право в конака. Ще кажеш, че аз, поп Юрдан, пращам тези силяхлъци армаган на мюдюрина. Разбра ли?

— Ама аз, дядо попе…

— Няма „ама“, няма „дядо попе“. Или искаш и ти един по дупето?

Момчето се подчини и след малко чуха количката да трака звънливо по калдъръмите на Дели Балта. Поп Юрдан се върна на мястото си и неочаквано за всички вдигна глас и запя:

Беше хайдушка песен, Кокарчоолувата, но той я караше не по хайдушки, а малко завъртяна по попски. Може би обаче именно затова хората се разсмяха, поотпуснаха се, мнозина присъединиха гласовете си към неговия.

До края на тържеството никой не ги обезпокои повече. Както се разбра по-късно, тримата бабаити се посрамили, че един дърт папаз ги е надвил по такъв позорен начин, взели си силяхлъците и дума не обелили за случилото се.

Това бяха най-ярките спомени, които се запечатаха завинаги в съзнанието на Боян от този много важен ден — сватбата „на пук“ на дъщеря му за уважавания учител Михаил П. Икономов…

2.

Не беше много редно жените на Мехмед Абдул Рефи ефенди да я поканят да им работи именно в неделя, но Таша прие — не само защото още се чувствуваше в опасност след събитията от април и не искаше да се набива в очи с прояви на непокорство, но дори и с известна радост. По-скоро не радост, а задоволство и облекчение. Защото това принудително отсъствие от къщи щеше да я избави от всичките неудобства — нейни и на бащата и сина Силдарови, — които произлизаха от неполучената покана за сватбата на Яна. Тя дори съзнателно продължи престоя си в харемлъка на мютесарифа, за да се прибере късно, на границата между привечер и вечер. За чест на новите й мющерийки тук трябва да добавим, че те си дадоха сметка как ще се чувствува една жена по мрачина из сливенските улици, та се погрижиха да й осигурят един съпровождач, който я следваше на две крачки чак до вратата на дома.

Къщата на Силдаровци беше спокойна, дори погледната от портата изглеждаше като безлюдно мъртва. Сякаш страхувайки се да не наруши спокойствието на този гостоприемен дом, Таша тихо прекоси двора и се изкачи на хаета. Не, не е било безлюдно тука — едва стъпила на хаета, тя долови неясни гласове откъм одаята, която Бяно Абаджи бе предоставил за нея и децата. Жената пристъпи крадешком до вратата и се заслуша. Очакваше да чуе Иринка и Нойко с някои от техните вечни спорове, но сгреши — единият глас действително беше на Нойко, но другият, топъл и шеговито-ласкав, принадлежеше на Иван Силдаров. През месеците, в които живееха под един покрив, Таша много пъти се бе удивлявала на различните оттенъци на този глас — толкова различни, че навремени ти се струва да са даже не на двама, а на десетмина души: строг и заповеднически, когато говореше с писарите си, остър и дори груб с разни нахалници, делови с мющериите и закупчиците, почтителен, едва ли не смирен в разговорите с бащата, закачлив и по момчешки палав с Иринка и Нойко, внимателен и благ, ала без коцкарско лигавене с нея…

Тя напрегна слух и различи думите му:

„Вярно, мъчно е дяволското умножение, ама хайде да го повторим. И тъй, как се умножават дроби, малки ми господине?“

Нойко отговори спокойно, почти самонадеяно:

„Дроби се умножават, като се умножават числител по числител и знаменател по знаменател.“

„Чудесно! Сега остава да видим дали можеш не само да го кажеш, но и да го направиш. Умножи ми, моля ти се, две пети по три осми.“

Чу се скърцане на калем по плочата за писане, а в същото време Нойко бавно си повтаряше:

„Две пе-ти по три ос-ми… Две по три е…“

Таша не можа да слуша по-нататък. Някаква буца заседна на гърлото й и полека се изкачи нагоре. Тя се отдръпна безшумно, като внимателно прескочи онази дъска на хаета, която винаги скърцаше, шмугна се в стаята на Бяно Абаджи и там се разхлипа горко. Плака, плака, плака, докато очите я заболяха, после се поизбърса, наложи си да успокои дишането си и отново прекоси хаета. От другата страна на вратата, изглежда, точно сега привършваха с умножението, защото Иван казваше доволно:

„Тъй те искам, момчето ми. Утре, ако господин учителят те изпита, ще му вземеш ума с майсторското умножаване. А как си с делението?“

„Хабер нямам от него.“

„Не казвай «хабер нямам»! — добродушно се скара Иван. — Имаме си хубава българска дума: «представа нямам». Защо да си кълчиш езика по агаларски, когато можеш да кажеш същото на най-хубавия език на света?“

„Представа нямам, чичо Иване — виновно каза Нойко. — Много е трудно пустото деление. Не го разбрах нито когато господин учителят го обясняваше, нито като го четох в сметанката…“

„Хайде, де, трудно. Я да опитаме!“

Жената сметна, че точно сега е подходящият момент да се появи при тези двама приятели, които сякаш не делеше нищо извън някакви си там четиридесетина години. Тя направи няколко шумни крачки по хаета и бутна вратата. Гледката, която се разкри пред очите й, я накара да зяпне от удивление. Нойко в катадневните си потурки и Иван в един от празничните си гълъбовосиви костюми лежаха един до друг по корем на пода, в ръцете им имаше само плоча, калем и сюнгер, а за светлина използуваха единствено пламъците на дърветата в оджака пред тях. Те се извърнаха към нея, но не станаха, само я поздравиха с по една широка усмивка; към усмивката на Иван се прибави и познатата й гънка на лявата му буза.

— Заповядай при нас, Таша — покани я мъжът. — Таман ще научиш най-проклетото нещо в смятането — деленето на дроби.

— Не се казва „таман“, а „тъкмо“ — каза тя, като сама се изненада на дяволитите нотки в гласа си. — Защо си кълчиш езика по агаларски, като си имаме такава хубава нашенска думичка?

Той разбра и казаното, и неказаното, и от това усмивката му стигна от ухо до ухо.

— Виноват, госпожа Таша. Тържествено обещавам този позор да не се повтори. А сега ще благоволиш ли да споделиш мъката ни с дробите?

— Ето ги моите дроби. — Тя кимна към едно панерче със скроени парчета тъмносин тафтян плат. — Но вие продължавайте, продължавайте, няма да ви преча.

Таша запали газената лампа (беше нейна, донесена от къщи, с огледалце и предназначена за окачване на стена, а не Бяновата със синкавата стъклена основа — нея той не я даваше никому) и междувременно попита за Иринка. Момиченцето беше отишло да си играе при една своя приятелка, само през два комшулука от Силдарови; казала била, че ако Нойко не отиде да я повика, може да остане да преспи при Лазаринка. После седна в ъгъла и се залови да тропосва роклята с малакоф, поръчана й от госпожа Бончевич. Работеше безшумно и така научи, че за да се раздели дроб на дроб, трябва да се умножи числителят на първата със знаменателя на втората и полученото да стане числител на резултата, а за знаменателя да се умножи знаменателят на първата дроб с числителя на втората; тя дори реши на ум как се разделя една втора на една четвърт и изпита своеобразно удоволствие, когато Иван и Нойко потвърдиха нейния резултат: „четири втори, което означава две“.

— Е, стига за днес — каза по едно време Иван и бавно се надигна от пода. — Не завиждам на учителя ти, ако те изпита утре: свят ще му се завие, докато те слуша.

Той разкърши вдървените си рамене и каза, че ще излезе на хаета да изпуши една цигара и да се поразтъпче. Таша също остави в панерчето бъдещия малакоф на госпожа Бончевич.

— Реши още една-две задачи — заръча на сина си. — Аз ще приготвя едно-друго за вечеря и ще сложа в ашевото.

Каза го и после наистина го направи, но преди това спря до Иван, който стоеше до пармаклъка на хаета, рееше невиждащ поглед в топлата октомврийска нощ и само цигарата му — същинска светулка — ту просветваше, ту угасваше.

— Благодаря ти, че отделяш толкова време да се занимаваш с Нойко — рече тя. — От господина Димитър Кавалджиева зная, че детето върви добре в училище, само смятането го затруднява повече.

Тя не чу, но усети смеха му:

— От утре даскал Кавалджиев ще запее друга песен, обещавам ти.

Таша не позволи разговора да се хлъзне по тази шеговита плоскост.

— Защо го правиш? — попита.

— Заради малкия, разбира се. Той невям е най-добрият ми приятел в Сливен. — Кратко мълчание. — Не, излъгах те. Също и за себе си го правя. Неизпитвана драгост е за мене да усещам този малчуган до себе си и да зная, че върша нещо, което ще му е полезно.

— От един ден път се усеща, че обичаш децата — каза тя. — И да се чуди човек как досега не си се задомил, не си народил челяд…

Иван не отговори нищо, само пламъчето на цигарата му описа една широка линия — мъжът бе махнал неопределено с ръка.

— И странното е — продължи Таша, — че умееш да го правиш. Това рядко бива със… — Тя млъкна изведнъж, но той продължи вместо нея:

— Със стар ерген, можеш спокойно да го кажеш. — Иван се изкиска, после обаче продължи сериозно: — Винаги идва момент, когато човек, дори, хм, да е стар ерген, чувствува нужда от деца около себе си. А моята съдба… — Този път той не се доизказа.

— Често си мисля за твоята съдба. И колкото повече си мисля, толкова повече се чудя.

— Нещо странно ли виждаш в нея?

— Цяла купчина странности, нощта не би ми стигнала да ги изредя. Но сега ще кажа само една. От рода на таквиз патриоти си, пък служиш на турците.

— Струва ми се, че днес и ти служеше на туркини…

— Не е едно и също. И не ми казвай, моля те, че не усещаш разликата. Едно е да шиеш шалвари и атлазени елечета на кадъни, друго — да обличаш войската на султана. Същата войска, която тъпче и коли нас, българите.

— Но резултатът като че ли е един и същ. И двамата печелим хляба си.

— За един потомък на Силдаровците твоят хляб би трябвало да ти загорчава. — Никакъв отговор. — При това разправят, бил си доста заможен и не се нуждаеш от хляба на негово величество Абдул Хамид хан Втори.

— И в такъв случай защо, мислиш, го правя?

— Доколкото изобщо мога да мисля с женския си акъл…

— Ум — поправи я той и се засмя тихо.

— … с женския си ум, истината знаят само Господ на небето и ти на Земята.

Иван помълча малко. Хвърли цигарата си и този път пламъчето описа една крива линия надолу към калдъръма на двора. Обърна се към нея и се озова толкова близо, че тя усещаше дъха му върху лицето си. Когато най-сетне заговори, гласът му отново се бе променил — сега бе загубил игривостта си и бе станал по-нисък и по-гръден.

— Вярваш ли в предчувствия? — попита я най-неочаквано.

— Не съм си задавала този въпрос — рече тя леко стъписано. — Но сигурно изобщо нямам предчувствия. Иначе нямаше да сторя някои големи грешки в живота си.

— Аз пък имам предчувствия и вярвам в тях. Имам предчувствие и сега, в този момент.

— И какво ти говори то?

— Че освен Господ и аз, скоро ще има и трети. И неговото име е Таша. — Жената усети, като че гърдите й се стягат в обръч, но гласът на Иван, отново променен и станал по момчешки дяволит, я върна към земята: — Освен ако не ме опровергаеш. Беше се запътила да приготвиш вечерята, пък аз комай още минута и ще умра от глад. А умра ли, тайната тъй и ще отиде в гроба заедно с мене…

Тя не каза нищо повече и тръгна към ашевото. Не си даваше сметка, но всъщност не вървеше, а се олюляваше…

3.

— Ти си луд! — не на шега кресна Бяно Абаджи. — Луд за връзване, ето какво си ти! Как изобщо ти дойде в главата да се качиш тук?!

Стефан не очакваше такова посрещане. Бе се надявал дядо му да изрази изненада, да се зарадва, да го похвали за мъжеството, изобщо надеждите му бяха все в розово и златно. И тази ненадейна острота, почти грубост, го стъписа.

— Представи си, че може би исках да ти помагам в работата, дядо — каза. — Или да видя повторно мястото, където се спасих от гладна смърт…, за да разбера, че съм загубил крака си. Или още — пожелал съм да докажа сам на себе си, че не съм престанал да бъда човек и мъж, а не някакво чучело, което само се мести от двора в одаята и от одаята в двора.

— С това последното съм съгласен — поомекна старият човек. — На твое място може би и аз щях да изпитам себе си по същия или подобен начин. И все пак е лудост — допълни. — До Барите и здрави хора виждат зор, пък ти… Дай да проверим като си доказал на себе си, че си човек и мъж, какви поразии си причинил на крака.

Момъкът се подчини и събу панталона, и запретна левия крачол на ичовете си. После размота каишите и свали дървения крак. Бяно внимателно огледа коляното, което лягаше върху корубата. Имаше охлузвания и претривания, разбира се, но не и по-тежки наранявания — за тези последни месеци бе хванала шия.

— Вържи го пак и се облечи — продума. — А за надолу ще ти отсека една тояжка да се подпираш. Ако толкоз държиш да се показваш курназ, хвърли я при Свети Тодоровото аязмо и влез в града без нея.

Малко по-късно, когато седяха един до друг на скемлетата пред долапа, старецът подхвърли:

— Изучи ли тютюнджийския занаят?

— Изучих — призна Стефан. — Ама пред тате все още ме е срам да запаля.

— Пред мене може и да не те е срам. Ето ти тютюн и хартийки, аз ще запаля лулата. — После, когато запушиха, продължи: — Кажи, защо все пак се надигна чак до Барите?

— Одеве не те излъгах, наистина исках да докажа на себе си, че още ме бива за нещо.

— Ти най-напред трябва да благодариш на Бога, че изобщо оцеля. Само още малко несполука и вълците отдавна да са оглозгали и последното месце от тебе. На Бога да благодариш, а също на доктор Планински и на Юмер ефенди.

— Не ги забравям нито за миг, дядо. Нито тях, нито Мюрсел и Емине, сина и дъщерята на бай Юмер. Зная, че на всички тях дължа живота си. Впрочем и на тебе също. — Бяно го прекъсна с махване на ръка. — Знаят го и в къщи. И тези дни мама ще прави курбан, нали ще станат шест месеца откакто Стефан се превърна в Топал Стефан… Ще занеса на всичките. Да беше тук Хайдар бей, и него нямаше да отмина.

— Хубаво е, че помниш. Човекът е човек, защото може да върши добро и да е благодарен за сторената му добрина. Другото си е чиста свинщина. Нали се знае: „Свинята като се наяде, обръща коритото.“ — Бяно пусна няколко кълбета дим към облаците, които се гонеха по небето. — И все пак не си дошъл само да си изпиташ силите, нали?

— Позна, дядо. Също и за съвет съм дошъл. Омръзна ми да ме съжаляват: на улицата ми сторват път, в кафенето някой става да ми отстъпи мястото си, в къщи ме глезят и ми угаждат като на болно дете… Пък аз искам да си имам свое място под слънцето. И да ме уважават заради самия мене, не за крака ми.

Старият човек го изгледа изпод вежди. Боже, каква прилика с неговия, Бяновия баща! Не само в ръбатото лице и острия като връх на кама поглед — да беше жив и със Стефановото нещастие, също и Георги Силдаря би разсъждавал напълно по същия непримирим начин.

— Чест ти прави, каквото си намислил — каза. — Гордея се с тебе.

— Не е само това, дядо. Чувствувам се в дълг. Към семейството и към България.

— На България ти даде достатъчно. — Бяно показа с очи към дървения крак на младежа. — Кешки и други да й дадяха толкова…

— Не си прав. България няма нужда от лентяи и тунеядци, които щастливо се оставят да ги хрантутят до края на живота им заради някакви минали заслуги.

— Ами че тогаз — колко му е! — стани апостол — засмя се пресилено дядо му. — На̀, Левски умря, Ангел Кънчев умря, Иларион умря — мястото е свободно.

— Мислиш ли, че нямаше да го направя, ако не беше този крак — отговори сериозно Стефан. — Но белязан човек като мене не става за тази работа. Нито тегав и тромав, апостолът понявга трябва да бъде по-пъргав и от планинска коза.

— И тогава какво?

— Ето как от само себе си стигнахме до съвета, за който дойдох при тебе. Мъча се да си втълпя, че човек може да бъде полезен на България не само с пушка в ръка. Цървули да шиеш, калдъръм да редиш, тикви и кратуни да отглеждаш, кал за кирпич да бъркаш…

— Хорски губери и шаяци да валяш — вметна старият човек.

— … дори боклук да събираш, ти наистина го правиш за себе си и за хляба си, но едновременно то е и труд за България.

— Пропусна може би най-важното, сине: майките, които раждат и отглеждат достойни чеда.

Стефан потвърди мълчаливо, но не се отклони от мисълта си.

— А мене не ме бива за нищо, дядо. Колкото и да се оглеждам, не виждам нещо, което бих могъл да върша с достойнство.

Двамата се умълчаха. За да запълни тишината, пък и да събере мислите си, Бяно Абаджи се залови да изчисти пепелта от лулата си.

— Ако си имал на ум да дойдеш помощник при мене и сетне да поемеш сам барата, тозчас ще ти отговоря „не“, сине. Не се засягай, но тази работа е за здрав, много здрав човек — клякане, носене на напоени с вода губери, газене до пояс във вадата, какво ли няма в него. Не е за тебе. Но ти минаваше за силен ученик, добър и в краснописа, и в смятането. Искаш ли да поговоря с чичо ти Иван да те прибере в кантората си?

— Не! — отряза сухо Стефан. — На човек, който слугува на турците, аз помагач няма да стана, пък ако ще свинка в джамия да пропее.

Старецът се сгъна от обидната дума, сякаш го бяха ударили с юмрук в корема, но се въздържа, не каза нищо за да защити сина си, трябваше да издаде една тайна, пък тя, тайната, не му принадлежеше.

— Преди години чувах Райна да те хвали, че се справяш отлично със стана и ткалото — внимателно подхвърли той.

— Справях се, вярно, макар да не мога да кажа, че чак съм бил за хвалба. Ще ти призная, мислил съм и за ткалото. Но това не е труд за България, дядо.

— Хайде да не се обиждаме — засмя се другият. — Ами че мен още ме кичат с прозвището „Абаджи“ и да си призная — драго ми е.

— По твое време е било и за почит, и за драгост — оживи се Стефан. — Но животът е отишъл напред, дядо. Да се посветиш днес на абаджийството, туй значи да дърпаш и себе си, и отечеството назад, към отминалия ден. Не знам какъв пример да ти дам. Ами че то е все едно да си много добър тюфекчия и като пръв майстор да изпипваш кондаците на пищовите, докато в Европа вече правят барабанлии револвери с по шест патрона и с нарези в цевта. Или да откриеш килийно училище, в което да преподаваш Псалтиря и Часослова, когато в Класното учат физика, астрономия, ботаника и зоология, география. Или още — да изобретяваш нов вид конска каруца, докато света кръстосват тренове, че и балони.

— Разбирам, разбирам — прекъсна го старецът. — Искаш да служиш на България, но не как да е, а по пътя на напредъка. — Стефан потвърди. — А помислял ли си за фабриката, сине? Фабриката, ще признаеш, е от утрешния, не от вчерашния ден.

— Бог да ме убие, ако ми бе минавало през ума! — плесна се по челото младият човек. — Всяка сутрин изпращам тате, пък…

— Виждам поне две предимства. Отдава ти се работата при стана, пък там е същото, само че задвижвано не от ръка, а от машини. И после — фабриката, индустрията въобще, туй е бъдещето и на България, и на света. Искаш ли аз да поговоря с баща ти?

— Ще ти бъда благодарен. Той от жалост към мене може да отреже едно „не“, пък сетне иди го разубеждавай…

— Значи, решено. Довечера съм на почерпка и разговорка у вас. Но само при едно условие, сине: че до аязмото ще ползуваш тоягата, която ей сегичка ще отсека…

Единственото затруднение за работата на Стефан във фабриката произлезе от… самия Стефан. Беше далечко за него, пък и пътят по Асеновския боаз му идеше доста стръмен, но когато Боян предложи да му купи магаре или конче за отиването и връщането, той — не, та не! Казваше: не искал в Сливен да го запомнят така недъгав, че да го разнасят надолу-нагоре като торба с картофи. И дали беше момчешки инат, или накърнено мъжко самочувствие, но той успя да се наложи. Е, това му струваше да тръгва един час по-рано и да се прибира също един час по-късно, ала Стефан нито веднъж не се оплака.

А иначе работата потръгна още от първата минута. И причината навярно следваше да се подели между природната му схватливост и един добър стар спомен на баща му. Боян си спомни как някога, започвайки работа в „хавриката“, Добри Желязков Фабрикаджията не го сложи направо там, където се накатаваше платът, а отдели един ден да го запознае с пълния процес на работата. Точно по същия начин постъпи сега Боян със сина си. Поведе го от хавуза (все още така казваха на водохранилището) високо над фабриката и стъпка по стъпка го запозна с цялото производство — чак до маазата под „канцелярията“, където се струпваше готовата стока.

По-специалното му внимание като на баща към син стигна само до тук. В нищо друго той не се държеше към Стефан по-различно, отколкото към другите новопостъпили работници. Прати го най-напред на най-мръсната и черна работа — при дарака, където дори и да имаш дробове като ковашки мехове, пак ще захванеш да се давиш от прахоляците. След това… Но нека не изреждаме всичките стъпала, по които се изкачи Стефан в битието му на „хаврикаджия“. По-същественото е, че навсякъде той нито се оплака, нито се изложи. Напротив — все биеше на очи като отличен работник, та дори Стефан Саръиванов и Тотьо Кювлиев го забелязаха и сами подтикнаха бащата: грехота е, пък и фабриката губи такъв работник да прахосва сили и умение в дейност за чираци.

И стана така, че още преди Коледа на момъка повериха стан, и то не какъв да е, а от най-добра белгийска марка. Пък като изкара около месец на този нов пост, лично бащата настоя да се направи сравнение между сукното, тъкано от Стефан, и другото, което излизаше изпод ръцете на старите майстори. В огледа участвуваха не само Саръиванов и Кювлиев, старшите съдружници във фабриката, но и опитните майстори, някогашни ортаци на Боян в работилницата. И мнението на всички беше единодушно: пастафите на младежа в нищо не отстъпваха на другите, „личало си — каза един, — че е син на баща си и внук на онзи, когото сливналии до днес зоват «Абаджи» и който заради майсторлъка си бе удостоен дълги години да бъде устабашия на абаджийския еснаф“. Друг пък свали от себе си майсторската престилка и я опаса на момъка.

И ето как стана така, че дори не навършил двайсет и една години, Стефан бе прогласен за майстор, пък и платата му стана майсторска… Боян и Стефан не си даваха сметка, но всъщност от този ден занаятът на бащата се превърна в потомствена професия на рода Боянови.

4.

Събуди я един необичаен шум. Таша отмахна завивката и се заслуша. Шумът идеше откъм дворната порта и наистина не приличаше на нищо познато — човек можеше да си каже, че няколко котки точеха ноктите си по вратата. Опита се да определи кое време е сега, но не успя (единственият часовник в къщата, посребрен и с красиво гравирани капаци, принадлежеше на Иван); после, като не си спомни да е чула първите петли, си каза, че навярно е около полунощ.

Изчака малко. Странните звуци се повториха. Жената се почуди какво да прави. Знаеше: да беше тук Бяно Абаджи, положително вече щеше да е навън (старият човек или изобщо не спеше, или спеше само с едно ухо и едно око.). Ала онзи, когото тя зовеше „татко“, го нямаше, той още в първите дни на април се бе качил горе на долапа. Да събуди Иван, не смееше — щеше да изпадне в смешно положение, ако се окажеше, че наистина разгонени котки бяха избрали точно тяхната порта, за да привлекат женихите си с умилкване и драскане по дървото.

Тя се поколеба още малко, пък се измъкна тихо изпод завивката, надяна една топла руба върху нощната си риза, обу чехлите на прябош и безшумно се измъкна от одаята. Все така тихо, като призрак, прекоси двора и приближи до портата. Да, странният шум идеше от там.

— Кой е? — попита Таша през вратата.

— Непознат съм, но не се бойте, госпожа — отговори приглушено един мъжки глас. — Българин и християнин съм, няма защо да се страхувате от мене.

Тя наистина не се страхуваше: в този глас имаше нещо, което — независимо от съдържанието на думите — внушаваше доверие.

— Какво искате? Защо сте дошли по такъв час?

Жената долови как другият тихичко се позасмя.

— Ще отговоря по обратен ред, госпожа. Дойдох по такова време, защото тъй се случи — ида отдалече, ябанджия съм. А ви обезпокоих, понеже търся господина Ивана Силдарова. Както ми описаха в Габрово, точно тази би трябвало да е къщата му. — И добави с непринудено уважение: — Прощавайте, ако все пак съм сбъркал в тъмното…

— Не сте сбъркали — успокои го. — Ще събудя господин Иван. Но за кого да му кажа?

— Кажете му само, че идвам от страна на бате Николай, това ще е достатъчно. Ба-те Ни-ко-лай, чухте ли ме добре?

— Чух. Извинявайте, но трябва да почакате още малко навън. Да си призная, не съм навикнала да отварям на непознати по този час…

Таша се затрудни — ако изключим онзи ден през миналото лято, когато Иван им показа как е преустроил херодаята, тя за пръв път трябваше да влезе там. Поколеба се, пък слезе по няколкото стъпала и почука на вратата. Иван се появи по-скоро, отколкото тя очакваше. Беше облечен в сива дреха от дебел, но лек и топъл плат на големи квадрати (жената знаеше, че това се казва халат, но го виждаше за пръв път), леко поразрошен и с газен фенер в едната ръка; много по-късно Таша щеше да си даде сметка, че другата му ръка през цялото време беше в джоба и този джоб изглеждаше неестествено издут.

Тя му каза за среднощния посетител и, противно на очакванията й, Иван не се изненада, сякаш намираше за напълно естествено някой да ти дойде на гости по първи петли. Мъжът я успокои с няколко обикновени думи и я изпрати да си легне, той щял да има грижа за госта. Тя изпълни поръчката му, но само наполовина — изкачи се на хаета, ала се сгуши в най-тъмния му ъгъл и се загледа какво ще последва. Обаче с едно изключение не видя нищо особено. Иван внимателно, като пазеше да не вдига шум, отвори портата, размени шепнешком няколко думи с непознатия и все така тихо го въведе в херодаята. Единственото ново и непривично, което се случи, беше, че закачи отдавна неизползуваното мандало и втикна джугата в него.

Разсънена напълно, „като кокал“ (неин израз), Таша намисли да проследи по-нататъшните събития. Загъна се по-добре в рубата си, привлече едно скемле и седна в кьошето на хаета. Не се наложи да чака много. Надали се мина повече от половин час, когато двамата мъже се появиха на двора. В оскъдната светлина на газения фенер жената видя, че Иван е вече напълно облечен. Те не говореха помежду си, но иначе не пристъпваха крадешком, като хора, които вършат някаква тайнствена работа, а крачеха свободно и спокойно — ще речеш, в неделя след литургия се разхождаха по Машатлъка. Дори когато излязоха и затвориха портата зад себе си, го направиха внимателно и без блъскане, но това беше по-скоро естествената грижа на човек, който не иска да разбуди къщата, а не предпазливост на апаш или изобщо на лице с гузна съвест.

Таша се поколеба, но реши да продължи „вардянството“ си — и без това сънят напълно бе избягал от клепките й. Този път й се наложи да чака повече, може би час, дори час и половина. Най-сетне вратата скръцна и се появи Иван — с предишната безгрижна крачка и с фенера в ръка. Той се запъти към херодаята, но някъде към средата на двора сякаш си спомни нещо, защото спря изведнъж и подвикна тихо:

— Не стой повече там, Таша. Нощта е хладна, сигурно си вкочанена като камък…

Боже, очи на бухал ли имаше този човек? Как можа да я забележи тук, в най-тъмното ъгълче на хаета? И все пак нека да бъде благословена мрачината — тя наистина не й бе дала укритие, но поне й бе помогнала да не се види пурпурът, който бе залял лицето й.

Таша си каза, че не само бе глупаво да продължи да се крие, но и че дължи някакво обяснение. Тя слезе и приближи до Иван.

— Извинявай, ако съм те разсърдила — каза простичко. — Повярвай, направих го не от клюкарско любопитство, а защото се боях за тебе.

— Ела — рече той в отговор. — Смешно е да стърчим тук посред двора.

Тръгна към херодаята и тя послушно го последва. Той не запали друга лампа, само повдигна фитилчето на фенера. С опитното си око на домакиня и стопанка Таша с един поглед забеляза удивителния ред и чистота, които царяха тук. Само китеникът, с който мъжът се бе завивал, не бе опънат върху одъра, а беше само заметнат, като сякаш продължаваше да очертава фигурата на човека, който бе лежал под него.

— Заповядай, седни — каза той. — Трябва да пием по глътка.

Таша се огледа. Единственото място, където можеше да седне, беше одърът. Тя седна на ръба; не си даваше сметка, но в този момент приличаше на наказана ученичка.

— Сигур ме бъркаш със свекъра ми — изговори тя, сядайки. — Само той пиеше така, по всяко време на деня и на нощта…

Иван притегли една малка масичка до коленете й, извади стъкленица и две чаши със странна тумбеста форма и наля по един пръст напитка в тях. Жената не познаваше питието, само видя, че има цвят на кехлибар, а ароматът му, непривичен за обонянието й, изпълни стаичката с приятно ухание.

— Дошло е особено време — каза Иван, докато се настаняваше до нея на одъра. Не изглеждаше весел, но не беше и тревожен — просто й се стори по-съсредоточен от друг път. А гласът му звучеше углъбено и леко напрегнато. — Особено време — повтори. — Време на ужаси и на надежди. Да пием, щото надеждите да вземат връх над ужасите.

Изпиха съдържанието на чашките — то и не беше повече от по една глътка. Питието имаше необикновен вкус — Таша за момент изпита странното усещане, че поглъща мирис, а не течност. Но беше течност; тя го разбра от топлината, която с тази единствена глътка се разля по жилите й. Иван наля още по малко, после взе тумбестата чаша и я задържа между двете си шепи. Гледаше в нея, когато произнесе замислено:

— Онзи ден, на дванадесети, в Кишинев цар Александър обявил война на Турция. Война за нашето освобождение. А утре — не, то вече е станало днес — в Плоещ ще се прогласи българското опълчение, което ще се сражава наред с братята руси.

Тя бе чувала за Плоещ, не и за Кишинев, но не попита за него.

— Ще бъде война за освобождението ни, казваш, Иване, пък го изричаш не с радост, а сякаш с тревога…

— Защото ще бъде страшна война, Таша, по-страшна от всяка, която е бивала по тези земи. И по-гибелна. Няма да прилича на блъскането и кюскането на пехливаните на алая, които уж се борят на живот и смърт, пък като се надвият, си стискат ръцете и отиват да си получат наградите. Тази война ще бъде „кой — кого“. И който падне, никога няма да се съвземе от загубата. И ще остане завинаги в прахта.

— Това ли дойдоха да ти кажат посреднощ?

— Незначително ли ти се вижда?

— По-скоро — малко чудновато: научаваш го от пратеник, а не от конака. Все пак мютесарифът е по-главен от Иван челеби, нали?

— В конака изобщо не го знаят. — Мъжът помръдна масивните си рамена. — Азиатско хитруване. Сигурно след ден-два султанът ще обяви джихад — полумесеца срещу кръста — и ще искат да изглежда, че, виждаш ли, свещената война е по негова воля, а не защото му е наложена от царя. И ще ревнат мюезините по минаретата — на̀, наместникът на Пророка призовава правоверните да сразят гяурите, този път ще им разплачем майката и тъй нататък.

— Тогава онзи, който облича войската им, навярно ще бъде ценѐн наравно със сердарекрема, ако не и още по-високо, велиахт например.

— Не се шегувай! — в гласа на Иван трепнаха металически нотки. — Не разбираш ли, че от два дни в живота и съдбата на всички нас е обърната нова страница? И че започват дни, когато главната ни грижа ще бъде да оцелеем? Ти, децата, баща ми, всички ние?

— Не се сърди, опитах се да те поразсмея — с внезапно за самата нея движение тя сложи ръката си върху неговата. И усети, как мъжът до нея се промени — сякаш цялата му снага се вдърви. — Иначе… Иначе навярно ще постъпя така, както са правили хората през „Голямото чумаво“. Ще взема децата, ще се укрия с тях в някоя непристъпна дупка на Балкана, може да ядем само луковици и охлюви, но ще изчакаме да мине бурята. — Тя се поколеба за секунда. — Ще взема и тебе с нас — добави.

Той поклати глава сериозно.

— В дни на такива изпитания мъжете имат и други задължения, извън грижата за живота си. Дори животът остава на по-задно място… — Сега Иван говореше напрегнато, малко задавено и ниско, като че думите излизаха направо от гърдите му. — И ако се случи невъзвратимото, те си мислят за искриците щастие, които приживе съдбата им е дарила…

Заедно с последните думи той извъртя ръка и улови нейната, после нежно хлъзна длан нагоре към рамото, под широките ръкави на рубата и на нощната й риза.

На всекиго понякога се случва така, да чувствува сърцето си като от размекнат восък. Премаляла, сякаш загубила дъх, тя полека се отпусна по гръб на одъра. Движението й увлече и него, но Таша намери сили да каже на пресекулки:

— Духни лампата…

Сладостно уморени, те лежаха един до друг на тесния одър. Иван ласкаво обгръщаше голите й рамена, а с другата си ръка ровеше пръсти в разпилените й коси. А тя бе положила глава на гърдите му и с бузата си усещаше коравите му мъжки мускули, които помръдваха при всяко негово движение. Лежаха така мълчаливо в тъмнината, всеки заслушан в дъха на другия. Таша се страхуваше да не би той да захване да й благодари — щеше да се почувствува като продажница, която по изключение се е отдала някому даром. Но боязънта й е била напразна. Когато най-сетне той заговори, неочаквано за нея се върна към предишния им разговор:

— Нека молим Бог да ни опази. Оцелеем ли във въртопа, който ще настъпи, тогава ще можем да помислим и за нас, за нашата доброчестина.

— Не ти ли стига щастието на тази минута?

— Не, искам те завинаги, до края на дните си. Искам постоянно да чувствувам рамото ти до моето. Искам да ми родиш деца, много деца. Аз ще осиновя Нойко и Иринка, разбира се, но искам да имаме и наши, твои и мои. Или както казал един: да имат твоите черти и да приличат на мене.

— Да не искаш да кажеш, че ме искаш не за жена, а за съпруга?

— Разбира се.

— Мене? Кокон Таша?

— Не позволявам този гнуснавичък прякор да се изговаря в мое присъствие.

— Ние никога няма да се свържем с венчило, Иване.

— Защо? Стига Господ да ни закриля през премеждията, не виждам какво може да се издигне като преграда помежду ни.

Таша усети, че в устата й нямаше нито капчица слюнка, а езикът й бе твърд и грапав като пила. Изкуши се да мълчи, да продължи този даден й сякаш от Провидението миг на блаженство, но се отказа — между нея и Иван не можеше, не биваше да има недомлъвки и безчестие, каквато и цена да трябваше да заплати.

— Има две прегради. Едната е в мене, другата — в тебе.

Той се засмя беззвучно. Таша си представи гънката на лявата му буза.

— Ами хайде да ги чуем.

— С коя да започна?

— Нека започнем с мене. И дано нощта да стигне, за да изброиш всичките ми дъски за дялане.

— Тя е само една. Ти работиш за турците, за войската им. А аз съм внучка на Нойко Завераджията. И искам да остана достойна за паметта му.

Иван повторно се засмя; този път тя долови приглушения му кикот.

— Вече сме говорили за това. Нека се надяваме, че ще дойде ден да получа комка и нафора435 и този мой грях да получи опрощението от Бога и хората. А преградата, която произлиза от тебе, Таша?

Секунда колебание, която й се стори равна на година.

— Не мога да свържа живота си с твоя, защото…, защото не съм чиста…

Неговият смях стана вече шумен и звънък.

— Хайде де, не си чиста. Мигар вчера не те чаках един час да освободиш банята…

— Не се глуми с думите ми — изрече тя сухо. — Разбираш, какво искам да кажа.

— Че не си целомъдрена? — Иван продължаваше да се смее гласно. — Свети Боже, бих искал да видя как може да си целомъдрена, когато горе над нас са Иринка и моят малък приятел Нойко.

— Не говоря само за Йосиф, голямата заблуда и голямата грешка на живота ми.

Той помълча малко.

— Ще излъжа, ако заявя, че ми е приятно — каза. — Но пък ще бъде безочливо да те коря. Понеже — защо да крия? — аз също не съм водил живот на отшелник. Нито съм расъл в саксия. Войник бях, живял съм дълги години ден за ден, какво ли не се случва на мъжа в такива случаи…

— Моето е по-грозно. И по-страшно. Аз съм лягала с турчин.

Ръката, която галеше голото й рамо, леко се вцепени.

— Може би са те насилили? Уловили са те някъде и са се погаврили?

— Не. Доброволно се отдадох.

Прегръдката му се отпусна. Само два-три сантиметра, но се отпусна.

— Разкажи ми — помоли той прегракнало.

Таша му разказа. Спести подробностите от онази нощ в селямлъка на Хайдар бей, но от главното нито скри, нито преиначи нещо.

— И за тази постъпка ти се презираш? — попита той изумено, когато тя завърши разказа си.

— Презират ме и хората. И странно — презират ме и онези, които може би опазиха живота си благодарение на моята жертва. Не зная дали брат ти Боян и племенникът ти Стефан знаят за случката, но също и те ме презират, макар да са навярно от бунтовниците, които дължат живота си на мене. На̀, есенес сметнаха, че аз, Кокон Таша, ще оскверня сватбата на Яна…

Той замълча. Беше много по-дълго мълчание от нейното преди малко.

— Ти си светица! — произнесе най-сетне с искрено благоговение. — Ти си най-святата светица, която българският народ притежава. Нищо, че не си вписана в календара. Ти си светица и не ти за мене, а аз съм недостоен за тебе.

— Искаш да кажеш, че ще можеш да ми простиш? — попита го с плаха надежда.

— Аз ще се гордея с онова, за което ти смяташ, че заслужава прошка. И когато станеш моя жена, ще извия врата на всеки, който не коленичи пред подвига ти в името на отечеството.

— Ако е вярно… О, Господи!… Чини ми се, че сърцето ми е полудяло…

— Ще го целуна и то ще се успокои.

Той я целуна. Но целувката му попадна на зърното на гърдата й. И от това докосване като че ток премина по цялото й тяло. Тръпката се предаде и нему. И той хлъзна ръка надолу към хълбока и бедрото й…

5.

— Също като добичета, които водят към касапницата — каза някой досами рамото му. Бяно Абаджи се извърна. Неусетно за него бе приближил Халис бей. Старият човек избута малко другите зяпачи и му направи място до себе си.

— Не ги ли съдиш малко строго, бей? — попита в отговор.

— Погледай ги, Бяно Абаджи. Това ли е войската, която под зеленото знаме на Пророка ще извърши чудеса? С такива като тези ли Мурад, Баязид и Сюлейман са завладявали царства и са карали Европата да се чувствува със сърцето в гащите?

Думите бяха полугорчиви-полуглумливи, обаче тонът им беше такъв, какъвто откакто се познаваха — а може да се познаваха от много десетилетия, — Бяно не бе чувал от устата на турчина, пък и изобщо не го смяташе способен на толкова сериозност и толкова тегота. Извърна се към него. Не, Халис не правеше театро — мъката и разочарованието бяха изписани като с молив върху лицето му. Отмести отново очи и се загледа в колоната на аскера, която се точеше на запад. Това не бяха войници, които жадуват да влязат в бой и да се обкичат с бранна слава. Тези се влачеха не само без строй, но и унило, уморено, както вървят обречени на близка гибел.

— „Мартини“ — произнесе някак ни в клин, ни в ръкав турчинът.

— Що рече, Халис бей? Да ме прощаваш, ала не те разбрах.

— Пушките на този табор. „Мартини“, добра пушка. Навярно за момента най-добрата, която се произвежда в Европа. Ако е в също така добри ръце, на две хиляди крачки може напълно сигурно да се разчита на нея.

Бяно го изгледа слисано. За Халис бей се знаеше, че разбира от пехливанлък и ичкии, на по-млади години също и кадъните са минавали за негова специалност, но че е така вещ и в оръжията беше нещо съвършено ново за Бяно.

Сякаш за да задълбочи впечатлението, Халис му показа с очи върволицата пред тях.

— Тази обаче не струва. „Шнайдер“, съвсем средна работа. Хемен-хемен на един кантар с „Бердана две“, най-добрата пушка на вашия прословут „Дядо Иван“. До хиляда крачки разчитай на нея, но за по-нататък…

— Не съм ти равностоен в разговора, бей — призна Бяно. — Ако вярно те разбирам, ти искаш да кажеш, че най-лошата ваша пушка е по-добра от най-хубавата руска?

— По-добра не, но на един кантар, това бяха думите ми. Другите руски са още по взели-дали. „Шаспо“, „Кринка“ — туй е все едно да хвалиш дювер-пушките на уста Кутьо, ако го помниш. — Турчинът напомняше за хаджи Кутьо, баща на Бяновия приятел от младини Паскал, който на времето минаваше за най-личен тюфекчия в цяло Турско. — Хубаво, да, ама отживяло. Пък оръжието не от година на година, а от ден на ден се мени, Бяно Абаджи, усъвършенствува се, от добро става на превъзходно. — Халис бей внезапно се оживи. — На̀, това например, „Винчестер“436. Ето една пушка на днешния ден, че и на утрешния. Аллах, аллах, за една такава пушчица бих се обрекъл цяла неделя да не сложа капка ракия на езика си!…

— Тъй като вярвам на оценката ти, бей, не мога да разбера защо аджеба тези момчета изглеждат така умърлушени и отпаднали духом. Ето, имат, казваш, по-добро оръжие. Говори се, че и войската ви бая̀ превишава руската.

— Само на север от балкана е два пъти повече от руската — уточни Мехмед Халис бей.

— На̀, виждаш ли! Защо е тогаз това униние?

— Защото като мъже и войници са боклук, Бяно Абаджи. И защото предчувствуват, че ще ядат незапомнен пердах. — Турчинът внезапно се оживи. — Кажи ми, приятелю, вярно ли е, че в „Шумла кавгасъ̀“437 сам Дибич паша ви е дал дума Московията да дойде още веднъж по тези места, за да ви отърве от нас, хм, „гаджалите“?

Бяно се затвори в себе си, както мида захлупва черупката си.

— Било е твърде отдавна, Халис бей, и аз съм бил много млад, къде ще помня такива работи — каза той предпазливо.

— Бяно Абаджи, Бяно Абаджи — дружелюбно му се сопна турчинът, — защо хитруваш, приятелю? Ами, че аз съм по-млад от тебе и го помня, пък ти ли, при това българин…? Или що, Бяно Абаджи, мигар се страхуваш от мене?

Упрекът улучи целта си — старият човек се засрами.

— Не бива да ми се сърдиш, бей. Не забравяй, че преди мене има двайсет и пет поколения роби, които са оцелели, доколкото са оцелели, само затова, защото са можели да си държат езика зад зъбите.

— Та какво, казваш, за Дибич паша? — благосклонно отмина оправданието му Мехмед Халис. — Давал ли ви е дума?

— Дал е, така говореха тогава.

Беят каза убедено:

— Преди двайсет и пет години Московецът не успя, но сега ще изпълни обещанието си.

— От що съдиш за това, бей ефенди? От клепналите уши на тези момчета ли? Или не вярваш, че когато софтите им обещаят вечен живот всред зеленина, шумящи шадравани и винаги девствени хурии те ще се бият като аслани?

— Можеш да добавиш, че имаме и добри пълководци. Военните ни кораби са под началството на ингилизин, аскерът ни е поверен на изпитани в много битки европейски генерали. Дори най-важният пост, Четириъгълникът438, също е поверен на опитен немец, ученик на Молтке439. И въпреки това ще ядем бой.

— Защо?

— Защото простотията и диващината ни дотегнаха и на Бога, и на света. Погледни само в нашия Сливен. Кого да закриля аллах? Келеш Осман ли? Или Мустафа ага? Или този шишко Рефи ефенди? Или може би Осман бьолюкбаши, Салих ходжа, или новия управител на фабриката Сабахадин бей, който разбира от станове колкото свиня от кладенчева вода? Или хайде да оставим нашите тъпоглавци. Вие, „робите“, чрез училищата си живеете в деветнайсетия век, докато ние, „господарите“, сме нейде в тринайсетия-четиринайсетия — това ли да пази аллах?

Бяно помълча, като се правеше, че гледа поредния бьолюк, който се мъкнеше пред тях.

— Ще призная, думите ти ми звучат особено, Халис бей. Говориш за поражението на Турция, пък в устата ти това звучи примирено, сякаш катадневен лаф…

— Не забравяй, че аз съм мюсюлманин и примиреността — „писано е“ — е част от моята религия. Но няма да се засегна, ако ти сега дадеш израз на радостта, която ти напира отвътре.

— Също и за радостта ми изглеждаш много сигурен…

— Не може да бъде иначе, Бяно Абаджи. Първо — защото си българин, пък говорим не за негрите в Америка, а за вас — българите, и за вашата свобода. И още — защото си Силдар. Пък вие, Силдаровците, дори когато се правите на ангелчета, открай време живеете — впрочем и мрете — все за тази пуста свобода. Баща ти, сестра ти Трънка, братята ти Манол и Васил, синът ти Найден… Да изреждам ли по-нататък? Впрочем също и ти си понахранвал тахтабите на пандиза, нали? — Сега на свой ред и турчинът помълча. — Да, свободата ви ще дойде, но за нея още ще плащате с кръв.

— Защо е това страшно предсказание, бей ефенди?

— Защото за изминалите двайсет и пет поколения, дето ги спомена, някои от вас са придобили робски души. Йоргаки чорбаджи например.

— Какво е сторил Йоргаки?

— Като кмет той ужким трябва да защитава своите. Пък на дело мюзевирджийствува и предава онези комитаджии, които са се опазили от копоите на мюдюрина. За Юрдан Данчов научи ли?

— Търговеца?

— Търговеца. Заптисан е. Пак по донос на Йоргаки чорбаджи. — Турчинът се изплю в краката си. — Ако всичките българи бяха като него, не си заслужаваше вашият „Дядо Иван“ да си лее кръвчицата…

— Ако се вярва на предишните ти приказки, сигурно не всички българи сме такива.

— Ух, да пукна дано! Как можах да забравя? Да, не всички сте като Йоргаки, Бяно Силдар. Знаеш ли, че цяла българска войска била преминала Дунава заедно с московците? Опълчение й думали.

Като помнеше предишния урок, Бяно каза неопределено:

— Чувах такова нещо…

— И там пак било пълно с наши сливналии, бе! Че дори и знамето им било осветено пак от сливенски поп440.

Войската се изниза на запад. Двамата я изпратиха донякъде с поглед, после заедно с другите зяпачи си тръгнаха.

— Загубихме си времето с тези михлюзи, но иначе добре си похортувахме, Бяно Абаджи. И все пак можеше да бъде и още по-добре. На чашка „остарял шербет“ например…

6.

Работниците гледаха по различен начин на тримата съдружници във фабриката: страхуваха се от Саръиванов, много-много не признаваха Кювлиев и почти боготворяха Боянов. По-специалното отношение към Боян не произлизаше само от това, че той, речи го, до вчера беше един от тях. Не се дължеше и на спомена, че още в началото на пътя, когато се бе наел за помощник на Добри Желязков, бе гледал на работниците като на хора и бе споделял личните им грижи. Най-съществената причина беше, че и сега, издигнал се вече до съсобственик на фабриката, той живееше не по чорбаджийски, а по работнически, времето си прекарваше сред тях и между становете им, помагаше им в трудностите и всякак се мъчеше да направи живота им по-сносен — в самата фабрика и извън нея.

Една от тези негови грижи беше, че в половиния час, който по пладне се даваше на работниците за храна и кратка почивка, той неизменно ги наобикаляше и где с шега, где със съвет им помагаше в личните дертове, разпитваше ги за дома и семействата. Никога не отказваше високомерно, ако някой му предложи да опита гозбата му, ами със своята си дървена лъжица гребваше от сефер-тасовете му.

Точно при една от тези обедни обиколки Стефан се обърна към него:

— Майсторе!

Именно така: „майсторе“, а не „тате“; по мълчалива уговорка между двамата „тате“ свършваше до оградата на фабриката, а вътре имаше само „майсторе“.

Сега, повикан, Боян спря при сина си и се помъчи да скрие жалостта, която стисна сърцето му; докато другите майстори и чираци бяха насядали удобно по турски с купички или паници в скута, единствено Стефан стоеше разчекнат — стъпил на здравия си крак, а подпрял дървения на едно сандъче, вероятно за да почине натъртеното му коляно.

— Можеш ли да поостанеш малко след работа, майсторе? Има нещо по стана, дето ме тревожи — може да не ми стигне умът, за да го оправя…

— Да го погледна сега?

— А, не, след работа. Захванал съм един хубав пастаф, ще ми е жал, ако го развалим, като го сваляме от стана.

Боян разбра. Не от многословието за хубавия пастаф, разбира се, а от натъртеното „след работа“. И затова кимна в отговор:

— Ще бъда тъдява някъде. Обади ми се преди тръгване.

При стана бяха едва тогава, когато освен тях двамата във фабриката беше още само нощният пазач бай Жеко с трите си зли кучета.

— Това за повредите в стана е бошлаф, нали? — започна бащата.

— Как разбра?

— Прегледах изтъканото от тебе. Добро е. — В разговорите със сина си Боян беше особено свидлив на похвали, иначе щеше да каже поне „отлично“. — Не може да се изтъче такова сукно с повреден стан.

— Позна. Повреда няма, тате. А ми се ще да има.

— Искаш станът ти да е повреден? — слиса се Боян.

— Не станът, а сукното.

Боян притегли едно сандъче и седна върху него.

— Разказвай наред — подкани сина си.

— Не е дълго, тате. Дядо Иван се е хванал гуша за гуша с поганеца не за друго, а за нашата свобода. Имало българско опълчение при него и туй е хубаво. И достойно за българщината. Но то не значи, че ние тука следва да си лежим под орехова сянка, да си пеем „шим-шим“ и да чакаме да ни поднесат свободата на табличка с чаша студена вода за по-лесно преглъщане.

— Продължавай. Искам да разбера докъде ще стигнеш.

— До там, че, според мене, всеки българин, където и да се намира, трябва с нещо да подпомага Дядо Иван. А ние тука, тате.

— Като повредим машините?

— Не, платовете. И да ги повреждаме по такъв начин, че външно да не личи, а да се цепят върху гърбовете на офицерите. Защото ние не обличаме кого да е, тате, а офицерите, каймака на турската войска.

— Явно е, един дървен крак ти се види малко — изсумтя бащата. Но все пак попита: — Мислил си за това. Как аджеба си го представяш?

— Например като по средата на основата слагаме по три-четири нишки от ей тия.

Боян взе нишките и ги разгледа. Външно те малко се отличаваха от останалите, може би само опитно око като неговото би схванало разликата. Той драсна в подметката си клечка кибрит и подложи пламъчето под нишките.

— Памук, и то малко поразсукан, нали?

— И натопен за минута в разреден кезап.

— Охо, ти разбираш и от кезап, и от разреждане? С кого се съветва?

— Със зетя, мъжа на Яна. Той направи в Класното много опити и намери колко трябва да се разрежда кезапът, колко да се топят нишките.

— Трябваше да се очаква — направи крива гримаса Боян. — Търкулнало се гърнето и така нататък. Е, що, дава ли резултат?

— Затуй те задържах. Да ти кажа, щото съм намислил, и да изпитаме доколко тези нишки ще свършат работа. Пък и да взема благословията ти — тук ти не си ми само баща, но и сайбия, тате.

— Че като съм сайбия да не ме мислиш по-лош българин от тебе бе, момче! — сопна се Боян. — Хайде, хващай се на работа.

Известно време работиха мълчаливо. Не си даваха сметка, но бе истинско удоволствие да ги наблюдаваш отстрани — разбираха си от занаята, та всяко движение на двамата изглеждаше точно отмерено и съгласувано с движенията на другия. Освободиха нищелниците и бърдото, извадиха няколко нишки от средата на основата и на тяхно място между кросното и гръдницата опънаха три-четири от тези, Стефановите.

— Първо, искам да признаеш, тате, че не се отличават много от другите.

— Карай де, стига си се хвалил. Пущай стана!

Стефан включи стана към голямото колело и застана до ткалото. Докато тъчеше, бай Жеко, привлечен от шума, надникна от вратата, но Боян го отпрати — имало някаква повреда, каза му, щели да я отстранят, че утре да не се губи време. Не мина много и Стефан натъка около един аршин сукно.

— Толкоз комай стига за изпитването — каза.

Свалиха парчето плат и най-напред внимателно го огледаха. Момъкът беше прав — нишките, багросани като другите, не само не биеха на очи, но изобщо не се открояваха на сукното.

— Да опитаме и здравината — предложи Боян.

Те хванаха плата за по единия край и дръпнаха. Разнесе се едно „хрррт!“ и всеки остана с по парче сукно в ръцете си.

— Дявол да го вземе! — уж изруга Боян, пък гласът му звучеше възторжено.

А Стефан, предоволен, прихна в смях.

— Можеш ли да си представиш някой забитин, тате, таман да е вдигнал аскера си на юруш и — хрррт! — я мундирът му се разцепил отзад, я шалварите, та отдолу се белнали ичовете му…

С вторачени в стана очи Боян дълго премисля. Накрая кимна:

— Това ще го направим — каза. — Дай ми време до утре да размисля едно-друго от подробностите, но отсега ти казвам, това ще го направим. Когато Дядо Иван дойде и насам, няма да се червим пред него. — Той помисли още малко и продължи, без да вдига очи от стана: — Имам и още няколко човека от майсторите, на които вярвам като на себе си. Също и тях ще поканим. Но няма да скрием, че който се хване, си слага главата в торбата…

— А да не би опълченците да си държат главите на сушина, тате?

Бащата не отговори.

— Хайде да си вървим — рече. — Каквито са времената, майка ти ще си изкара акъла, ако и двамата закъснеем.

До града почти не проговориха повече — бащата и синът премисляха онова, което току-що бяха решили. Вечерта беше настъпила, когато преминаха Големия мост. А бяха до „шадърфана“, когато една групичка, идеща откъм Кумлука, привлече вниманието им.

— Видиш ли? — прегракнало каза Стефан. — Заптисали са Георги Киряков и го водят към зандана…

Без да премисля последиците от постъпката си, Боян тозчас кривна към четирите заптиета и задържания търговец. Случи се, че задържането е било поверено не на друг, а на Осман бьолюкбаши, с когото Боян се познаваше. И веднага го заприказва така строго и същевременно така разточително — както го изисква турският разговор, — да хвали задържания, та бьолюкбашията се видя принуден не само да спре, ами и да отговаря надълго и нашироко. Георги Киряков използува това непредвидено спиране и успя да прошепне на Стефан:

— Предупреди „лизнатите“ — изговори бързешком. — Наклепал ме е Йоргаки чорбаджи. За какво — още сам не зная. Но и друго ги предупреди: на кол да ме набият или парче по парче да ме режат, няма да издам и думичка…

Не успяха да си кажат повече. Осман, сякаш да отблъсне нападките, извинително обясни, че, виждаш ли, той не знаел нищо, само изпълнявал заповед, и то не от кого да е, а направо от мютесарифа. И с това двете групи се разделиха. Боян и Стефан гледаха подир заптисания търговец, чак докато сумракът към „Тевната чаршия“ погълна него и заптиетата в пазвата си.

7.

Беше краят на юни, а навън плющеше чисто майски дъжд — като из ведро; ако беше вярна поговорката за капките и жълтичките, тази вечер всички сливналии трябваше да станат милионери…

Дъждът обаче не уплаши посетителите в читалището. Не ги спря да дойдат, не ги спря и да си тръгнат, когато наближи време за вечеря — дъждобраните, такава чудатост и злободневие по времето на Сава Доброплодни, сега за хората от Сливен бяха станали нещо като обичаен придатък към облеклото. Също и Димитър Георгакев се накани да си тръгне, когато му подмигнаха многозначително. Той разбра „ишмара“ и се престори на особено вдълбочен в страниците на „Миллиет“.

Когато в читалището останаха седем-осем души, председателят Захария Жечков измърмори нещо като „Абе вържи попа, да е мирно селото“ и врътна ключа на вратата; в случая искаше да каже: то няма кой да дойде тепърва в този дъжд, ама сигурното си е сигурно. А за да бъде още по-сигурно, прибави към гостите:

— За всеки случай дръжте я вестник, я книга. Нека те да са за шпионина, когото няма да домързи в такова време да наднича през прозореца.

Димитър Георгакев остана с „Миллиет“ в ръка, а междувременно се огледа. Бяха все „лизнати“ — разнебитените останки на „Славомир“441. И не може да се каже, че настроението беше особено приповдигнато…

Разговорът подхвана Михаил Икономов; полагаше му се — в отсъствието на председателя Нено Господинов той, като секретар-деловодител, идеше на второ място в йерархията на комитета.

— Както са дошли нещата, за някаква организирана дейност не може и да се мисли — започна той дрезгаво. — Но все пак беше редно да се видим, да си пооближим раните, да си кажем кой какво има на сърцето.

— Защо пък още с първата дума изключваш дейността? — заядливо попита Захария Жечков. — Виж Панайот Хитов и Дядо Желю. Те не си ближат раните, а начело на големи дружини кръстосват Стара планина и разузнават в полза на Дядо Иван, ще рече — воюват.

— Абе какво ти воюване тук, в Сливен! — възрази му доктор Планински. — Не видиш ли какви тежки времена са дошли? В града просто се препъваш в аскер…

— Тежките времена, за които приказва Начо, сега идват, братя. — Бял Димитър поклати загрижено плешивата си глава. — През хана минаха бегълци от Търново. Турски бегълци. Заслушах се в разговорите им. Не са стояли бездейни, преди да вдигнат праха за насам — един през друг се надхвалваха кой с обир, кой с изнасилена мома, кой с подпалена къща…

— Виждаш ли? — не се остави лекарят. — Може да са правили погроми и бастисвания, ала защо? Защото са усещали земята под краката си като жарава. Вие името на генерал Гурко да сте дочували?

— Негов проводник пък бил хаджи Стою — добави Жечков, — потомък на войводата Бойчо Цеперански и на брат му Петър.

— Аз не съм съгласен с Бял Димитър — каза учителят Иван Ханджиев, — черните времена тепърва настават. Черни ще бъдат те за Дядо Иван, пък за нас — направо катранени.

— Защо мислиш така?

Иван Ханджиев им разясни мисълта си. Според него Дядо Иван бил „изпуснал сапунчето“: вместо от Свищов веднага да удари към Плевен, който е главният възел за владеенето на Мизия, той се заловил да освобождава малки градчета покрай Дунава. От грешката му се възползувал хитрият Осман паша, който държал Видин. Той зарязал Видин и Бабините Видини кули и заел Плевен пръв, като струпал в него безбройна сила, може да имало до петдесет хиляди аскер. Пък в „Четириъгълника“ Мехмед Али паша като че разполагал не с петдесет, а със сто и петдесет хиляди. Вярно, генерал Гурко напердашил турчина при Търново и навярно днес-утре ще мине отсам Балкана. Със слаби сили обаче, всичко на всичко десет-петнайсет хиляди московци. Но какво са петнайсет хиляди души, дори когато са руски солдати? Може ли с тях да се вземе Цариград? В Одрин, Пловдив и София турците са имали достатъчно сили, пак с разни опитни европейски пълководци като Вейсел паша и Бекер паша. Но освен тях изтеглили на ингилизки кораби от Черна гора голяма сила, говорело се за четиридесет хиляди най-отбран аскер, начело с някой си Сюлейман паша, пак чужденец. Тях стоварили в Деде Агач и сега тази паплач бързала на север.

— Е, кажете ми — завърши учителят, — на добър хал ли е Дядо Иван? Ами че да вземем само едно. Докато Гурко се оправя със Сюлейман, достатъчно е Осман да напъне от запад и Мехмед Али от изток, и ето ти го целият отряд на генерал Гурко пипнат като в клещи.442

— Много голям военачалник се извъди, бе! — уж му се присмя д-р Начо Планински, ала с такъв израз на лицето, сякаш току-що бе сръбнал от гъбата, с която подали оцет на разпнатия Исус.

— И все пак аз вярвам в Дядо Иван — каза Михаил Икономов; гласът му бе станал двойно по-хриплив и неразбираем. — Той няма да се даде на някакви си там Сюлеймановци и Османовци.

Димитър Георгакев, който досега бе слушал мълчаливо (той изобщо не беше от много приказливите), сметна, че е длъжен да изрази и своето мнение. И произнесе с малко изкуствена самоувереност:

— Поддържам господина Икономова. От времето на цар Петър Първи досега Дядо Иван винаги е намирал начин да извие врата на султана.443

Захария Жечков отключи и излезе навън, поогледа се в дъждовната вечер, после се върна на мястото си и пак взе вестника, който преди малко бе оставил. Нито той, нито околните обърнаха внимание, че държеше вестника наопаки.

— Дядо Иван не е стигнал до там ние да му даваме акъл — каза. — А що се отнася до помощта, той вече я има в лицето на Опълчението и на разузнавателните чети, на проводниците. Да не изричаме голяма дума, ала мисля, че също и ние няма да се посрамим, ако и нам заповяда нещо си. Като ви смигнах да останете, имах предвид да помислим заедно за наши, тукашни дертове.

— За какво говориш? — стрелна го с поглед Ханджиев.

Откритото лице на Захария Жечков помръкна, а обичайното му спокойно изражение отстъпи място на явна притеснителност. Усетиха го, че е затруднен, та Бял Димитър Събев реши да му помогне:

— Хайде, говори, говори! Тук сме все наши хора…

— Добре, ще говоря, но още от сега моля господина Георгакева да не се засяга от думите ми. Искам да го уверя, че аз твърдо вярвам в онуй старо правило: човек си избира приятелите, но не и роднините.

Димитър Георгакев се досети накъде клонеше разговорът и почувствува, че се изчервява. Все пак намери сили да каже сравнително спокойно:

— Говорете, господин Жечков. Самият факт, че го правите пред мене, а не зад гърба ми, вече означава…

— Как зад гърба ви?! — прекъсна го председателят на читалището. — Не чухте ли Бял Димитър: тук сме все наши хора. Също и аз ви смятам за един от нашите хора, господин Георгакев.

— Хайде да я караме без толкова изтирифинтености — предложи Иван Ханджиев. — За какви дертове ставаше дума?

— Не чухте ли за Георги Киряков и Юрдан Данчов? Заптисани са…

— Все редовни членове на комитета — замислено каза Икономов, — макар и от „готовите за първи позив“. Сигурно не е случайно.

— Най-страшното е — продължи Захария Жечков, — че и двамата са задържани по донос. И нека не се сърди господин Георгакев, но доносите са от баща му.

— Йоргаки чорбаджи? — с недоверие произнесе някой.

— Да, кмета Йоргаки чорбаджи.

— Това е сериозно обвинение — продума замислено Михаил Икономов. — Такова нещо не се казва голословно…

Също и Димитър си даваше сметка, че такова обвинение не се казва голословно. Като се връщаше назад в мисълта си, той си припомняше някои по-особени постъпки и подмятания на баща си напоследък. Но чак да стигне до предателство?! Боже, колко е страшно да те е създал човек, от чието поведение да се срамуваш!

— Говоря съвсем сигурни неща — продължи Жечков. — За доноса срещу Данчов Халис бей лично е съобщил на Бяно Абаджи. А докато са отвеждали към хапуса Георги Киряков, той сварил сам да ни предупреди, че е издаден от Йоргаки чорбаджи. На Стефан Боянов го казал. Е, тук дължа да добавя, че ни предизвестил да не се страхуваме, както и да го мъчели, нямало да издаде нито едного от нас.

— Положението е наистина лошо — каза смръщено Бял Димитър и прекара ръка по голия си лоб, по който бяха избили капчици пот. — Не зная как Йоргаки чорбаджи ще да се е добрал до имената на Данчов и Киряков. Но ако продължи с доносите? Ако издаде например даскал Икономов, който е в течение на всичко?

— Аз ще добавя — рече Иван Ханджиев, — че не е по-малко страшно, ако наковлади да речем Панайот Минков, нищо, че не е от баш „лизнатите“. Но без един Панайот Минков, без един дядо Серафим, нашият Сливен може да се брои за напълно осиротял.

— Следователно трябва на всяка цена да пресечем доносите — твърдо каза Бял Димитър. — Както шпионите лани, тъй мисля аз.

Думите на ханджията бяха изречени като предложение, но всъщност съдържаха и неизречен въпрос. И Димитър Георгакев сметна, че честното отношение към него на другарите му налага да им отговори и той с честност. Преди всичко — като не се престори, че не е разбрал въпроса. Той замислено разрови „Зигфридовската“ си брада и каза ясно:

— Искам да знаете две неща. Едното — че се срамя тъй, та ми иде да потъна в земята. И второто — че няма да възразя, каквото и да отсъдите за баща ми. — Той преглътна шумно. — Дори да е смърт. На позорния човек — позорна смърт, тъй мисля аз.

Думите му явно направиха силно впечатление на всички в читалищната стая. Неколцина го поздравиха с мълчаливо кимване на глава.

— Твоето слово ти прави чест, колега — произнесе Михаил Икономов. — Не са много людете, които поставят интересите на отечеството си така високо над личните и роднинските интереси, както го направи ти. Но в случая за смъртна казън и дума не може да става.

— Защо? — сухо попита Бял Димитър.

— Защото кметът Йоргаки чорбаджи не е нито Дели Пенчо, нито онази жена там, как й беше името. И защото сега начело на санджака не е Хайдар бей, който твърде умееше да си затваря едното око, а шишкото Мехмед Абдул Рефи ефенди, чийто кантар за ползите и винѝте е съвсем различен. Да посегнем на Йоргаки чорбаджи, туй означава да повторим събитията от онова време, когато Панайот Хитов войвода нападна кадията Али в самия му дом. С тази разлика, че последиците ще бъдат далеч по-страшни — сега е военно време и турците няма да си губят времето с разпити и истиндаци, ами направо ще водят заподозрените и набедените към Старата круша.

— Тогаз се получава затворен кръг, който не може да бъде разчупен — нацупено издума Начо Планински. — Устата на Йоргаки чорбаджи трябва да бъде затворена завинаги, а не бива да се затваря по начина, познат на хората още от Каин и Авел…

— Аз мога да предложа начин за излизане от затворения кръг, — чу Димитър Георгакев да произнася собственият му глас. — Начин, при който самите турци да запушат устата на баща ми.

— Любопитен съм да чуя… — замислено рече Захария Жечков.

— Не е нещо гениално, но мога да го нарека сигурно. Още утре ще драсна на север и ще предложа на братушките да ме вземат като преводач. Зная български, турски, руски и френски — такъв човек положително няма да им е излишен. А сетне ще се постарая тук да дойде съвсем недвусмислена вест, че съм преминал на служба при русите.

— Това положително ще затвори завинаги вратата на конака за Йоргаки чорбаджи — бавно продума Иван Ханджиев. — Дори ако не го прати да прави дружина на Киряков и Данчов…

— А русите? — по прежному недоверчиво пробъбри Жечков. — Дали те ще се доверят на един кметски син?

— Зависи — настоя Димитър. — Например ако нося писмо с печата на „Славомир“ или на Втори революционен окръг…

— Добре — кимна Михаил Икономов. — Утре цяла сутрин имам часове в Класното. Намини и там ще си получиш писмото.

Димитър Георгакев се изправи.

— Тогаз да се сбогуваме, братя — каза. — Молете се да мина цял и невредим през двете бойни линии. А иначе имам една молба към вас…

— Отнапред обещаваме да я изпълним — заяви Начо Планински.

— Тя е много проста. Сигур ще се срещнем отново, чак когато над конака ще се вее бяло-синьо-червеното знаме на братушките. Обещайте ми, че тогава пак ще има едно място за мене в редиците на сливенските учители…

Братът и сестрата си имаха уговорен начин на почукване. Димитър се възползува от него и вратата на Стилиянината собичка веднага се отвори. Противно на очакванията му в този късен час сестра му още не си бе легнала. Влязоха вътре и седнаха толкова близо, че дори някой да подслушваше на вратата, пак да не чуе гласовете им. Димитър й разказа всичко, което се бе случило тази вечер, като премълча само едно — имената на хората, които бяха заседавали през дъждовната вечер в читалището. Когато стигна до решението си да избяга на север, Стилияна никак не се изненада — така никак, сякаш открай време бе очаквала да чуе именно това. Не се изненада, но поклати отрицателно глава.

— Не се опитвай да ме разубеждаваш — изпревари я той.

— Не ми и минава през ум — беше нейният отговор. — Само ще те поправя.

— За какво?

— Че няма да пътуваш на север сам, а с мене.

— С тебе! — не удържа едно възклицание Димитър.

— С мене — потвърди тя по начин, който изключваше какъвто и да е спор. И даде съвет: — Думата ти минава в конака, пък нали сме и деца на Йоргаки чорбаджи. Вземи утре тезкере за двама ни до Елена, а от там нататък ще разчитаме на закрилата на общия славянски Бог.

— Не говоря за тезкерето. Нито за начина, по който ще се прехвърлим оттатък. Питам те друго. Какво ти, за Бога, ще правиш в стана на русите.

— Не за Бога, а за живите хора. И за нуждаещите се от помощ. Чувах, че при тях имало и жени, милосърдни сестри им казвали. Сега е война — ранените и болните ще бъдат колкото звездите на небето. И две ръце, свикнали на труд, положително няма да са им излишни. — Тя се засмя тихо. Димитър си каза, че комай от цели години не я бе чувал да се смее. — Представяш ли си какво ще бъде на кмета, когато се разбере, че синът му е преводач, а дъщерята милосърдна сестра при братушките.

Той не спори повече. Познаваше челичения й характер, та знаеше, че цяла нощ да се разправя с нея, пак няма да й повлияе.

8.

За тези повече от двайсет и пет години, в които се бе посветил на долапчийството, днешният бе вторият случай, когато водата изведнъж спираше и барата от само себе си замлъкваше. При предишния случай се оказа, че това било дело на човешка ръка. Но не ръка на злосторник, както бе помислил най-напред Бяно, а чрез спирането на водата кръщелникът му Панайот — Панайот Хитов — хитро го бе измъкнал извън долапа, за да се срещнат далеч от погледите и ушите на възможните мющерии.

Бяно тръгна нагоре покрай вадата, за да разбере какво този път се криеше зад неочакваното спиране на водата. И както тогава я намери отбита с дъсчената преграда. И все както преди точно десет години таман да отпуши вадата, чу един познат глас да изговаря дума по дума същото:

— Не се сърди, кръстник.

Сякаш животът се бе върнал едно десетилетие назад — от същия шубрак го гледаше Панайот, а прочутите му къдели-мустаци играеха от дяволита усмивка. Те се прегърнаха — все както тогава — и прочутият войвода каза с нещо като шеговит упрек:

— Ех, кръстник, кръстник, не си роден ти за нашата подмолна работа. На̀, аз мислех, че щом спре водата, ти ще се сетиш от кого хабер е това, пък ти… — После съвсем рязко смени тона: — Искаш ли да поседнем нейде тук на по-закрито, кръстник, и да похортуваме?

Тръгнаха към това „по-закрито място“ и Бяно забеляза, че другият леко накуцваше.

— Какво? Да не си ранен? — попита го.

— Де да бях ранен — изсумтя недоволно Панайот, — щях даже да се гордея с раната си. Пък то някаква си там болест, ишиас ли, как й викат — мъчи ме за десет рани.

— И като е така, защо пак си хванал „лявото“, Панайоте?

— Грешиш, кръстник, този път не съм се върнал към „лявото“. На служба при братушките съм. И като зная, че от моето разузнаване им зависи победата или поражението, болест, не болест — ето ме в родната Стара планина.

— Разузнаване? Може ли сам човек да разузнава в тези времена, сине? Ами че навред гъмжи от аскер, башибозук и качаци…

— Кой ти рече, че съм сам? Начело съм на цяла дружина доброволци, кръстник, малко по-нататък — той показа към запад — шета и Дядо Желю, също и той с неколцина подбрани момчета. Има и други чети в Балкана — всеки, който познава проходите, пътеките и кайначетата, сега е под заповедите на Дядо Иван. С една дума — не чакаме свободата си на тепсия, а помагаме според силите си за нея.

— Хвала вам — прекръсти се старецът. — Нека Всемогъщият да ви опази, та дълго, чак до свободата, да помагате на братушките.

Те приседнаха, Панайот Хитов извади лист и молив и разговорът — истинският им разговор — едва сега започна. Всъщност то не беше разговор като разговор, а приличаше повече на разпит: войводата задаваше въпроси, старият човек отговаряше и Панайот си вземаше бележка от отговорите му.

— Много си се изпраксал в новия занаят — подхвърли по едно време Бяно, комуто направи впечатление опитността на довчерашния хайдутин.

— Не се чуди, кръстник, имах време да го изуча. На тази служба съм при братушките още преди царят да прогласи войната.444 От тогаз и плосък като тиган да ми беше мозъкът, пак щях да науча какво интересува Дядо Иван и как да му го съобщавам.

— И как му го съобщаваш, сине?

— С писма, кръстник. С писма до полковник Николай Артамонов, който е началник на руското разузнаване. И мога да ти се похваля, че полковникът нито веднъж не се е усъмнил в сведенията ми.445

Панайот Хитов се почеса с молива по врата.

— Сега-засега май свърших с въпросите, кръстник. Ала ще ти река друго. Също и ти трябва май да спуснеш кепенците на долапа и да се върнеш в Сливен. Да следиш, щото става там, и да ми го съобщаваш, пък аз ще имам грижата да го предавам, където трябва. Такива са времената, кръстник, че трябва да жертвуваме личните си изгоди и да мислим за братушките, които леят кръвта си за нас.

— Не ме кандърдисвай, момче. Знаеш ме, че не съм от алчните за пари, та като нищо ще врътна ключа на долапа. Работата е в друго. Аз съм стар човек, не разбирам много-много от военни дела. Не зная доколко аджеба ще съм ти полезен като наблюдател в Сливен…

— Но няколко табора да изброиш можеш, нали? Също и колко топове са с тях? И да видиш в каква посока отиват? Е, туй напълно ми стига.

— Ала Балканът е голям. Как да знам къде се криеш в него, та да те намеря и да…

— Не бива и да знаеш. Но ще си уговорим онова, което господин полковник Артамонов нарича „пощенска кутия“. Хайде да не ходим далече. Ей на̀, този камък тука, дето прилича на конска глава. Научиш ли нещо важно, няма да го пишеш в града (ще имаш неприятности, ако за нещо те спипат стражите и открият писмото по джобовете ти), а ще си вземеш дивита и — тук, на долапа. Написаното ще го слагаш под камъка. Аз ще имам грижата да проверявам пратил ли си ми хабер или не.

Уговориха подробностите, сетне Бяно се досети нещо:

— Помниш ли предишния път, когато ме попита как съм със сърцето, а сетне ме свърза с Иван?

— Забравя ли се такава случка…

— Сега Иван е в Сливен. Уж търговец, пък всъщност с твоя занаят, макар и малко по-различен — ти скиташ по балканите и разпитваш пътниците, а той я в конака, я при забитите на войската… Не е за чудене, ако и двамата пращате сведенията си на едно и също лице.

Панайот Хитов го изгледа замислено.

— Благодаря ти за доверието, но…, но може би ти нямаше право да ми съобщаваш това, кръстник. Открил ти се е Иван — негова работа; откривам ти се аз — моя работа. Ала ти трябва да се научиш да бъдеш като гроб. — Старият човек гузно наведе очи. — Искаш ли сега малко вести от мене, кръстник? Да? Няма да ти говоря за хода на войната. Той се мени с всеки ден и сигур все се дочува нещо и в Сливен. За живи хора ще ти говоря. Първо, приеми поздрав от внука си Димитър.

— Боже, жив ли е? — трепна старецът.

— Досега „чок селям“446 от умрял не съм предавал — изкиска се Панайот и с привично движение засука своите палабуюк мустаци. — Жив и здрав е Димитър и също като мене е постъпил на служба при братушките. Възложили са му друга работа, не като моята. Преценили са, че ще е по-полезен в техния „Червен кръст“. — Тук се наложи да обясни какво е това „Червен кръст“, понеже старият човек не знаеше. — Ама не го използуват при самите ранени, а са му дали да организира. Лазарети и болници да устройва, да вдига населението за пренасяне на ранените с каруци, жените да разчепкват тефтик… С една дума — добре е. И мечтае кога ще види леля Руска, тебе и всички роднини и близки. Ще ти предам „много здраве“ и от още двамина, дето, като чуеш имената им, може и да припаднеш. От сина и дъщерята на оня проклетник Йоргаки, кмета.

— Димитър и Стилиянка? — зяпна насреща му Бяно.

— Същите, Димитър и Стилияна. Стилияна е милосърдна сестра във военната болница в Габрово и началничките й много се хвалят с нея. А за Димитър може и да не повярваш, ала е личен преводчик на княз Светополк-Мирски, един от най-големите началници в руската войска.

Като се посъвзе от новината, Бяно се изкиска:

— Научи ли, баща им ще се спука през гърба…

Те сякаш си бяха казали всичко, но Панайот не бързаше да тръгне. Вместо това хвърли лукав поглед към кръстника си:

— Та какво, казваш, съм те попитал тук преди десет години?

— Попита ме за сърцето. „Как си със сърцето, кръстник?“. Точно тези бяха думите ти.

— А ти как си със сърцето, кръстник?

— Както тогава. Само гдето е с десет години по-старо.

— Е, добре тогава. Значи, ще издържи още една изненада.

Панайот сложи два пръста в устата си и свирна по особен начин. Сякаш изпод земята излезе един напет момък, строен и гъвкав и със стъпки като на сърна. Беше облечен много странно: с униформена куртка, върху която през рамената бяха кръстосани два патрондаша, и с военна шапка с козирка на главата, пък с биргьотлии потури и с навуща, черни върви и цървули на краката. Нещо в слабоватото ухилено лице на момъка се стори познато на Бяно, но за повече не можа да си спомни. Кръщелникът усети затруднението му, та заповяда на новодошлия:

— Представи се!

— Рядовой Ганчев Ганчо Кутевич.

— Ганчо, момчето ми! — изкрещя невъздържано Бяно Абаджи. — Господи, доживях да те видя отново! — Той скочи на крака и така прегърна момчето, че чак го завъртя във въздуха. — Чакай да те нацелувам, сине, пък сетне ще си кажем, каквото и да е… — А след като изпълни „заканата“ си, попита войводата: — Ще ми го дадеш ли да го скрия в долапа и да доведа майка му?

— Не, кръстник. И не от проклетия казвам това „не“ — Ганчо е солдат като всички в дружината, предстои ни важна работа към Ичера и Градец, той трябва да си бъде в строя наред с останалите. Но да си поприказвате половин час — може.

И с тези думи Панайот целуна ръка на стария човек и изчезна в храстите.

Бяно уж подбра най-грижливо думите, с които да съобщи на Руска за чудната си среща с Ганчо и добрите вести за Димитър. Мъчеше се да направи тъй, че тя да възликува и да запее от радост, но уви — майчиното сърце като че ли е по-склонно на сълзи, отколкото на песни. Едва чу разказа му и Руска зарида и занарежда:

— Само да са живи, Господи! — повтаряше тя, докато хлипаше неудържимо. — Само да са живи и да дочакам онзи ден, да ги видят очите ми… Зер стигат толкоз струвания и парастаси в нашия род: дядо, чичо Манол, леля Трънка, братовчеда Трънкин Георги, Найден, моя Андон… Толкоз хора дадохме курбан за народното дело, Господи, не ни ли се полага и мъничко радост? Най-простата от всички — майка да прегърне синовете си…

9.

Йоргаки чорбаджи бе живял достатъчно много и бе кметувал достатъчно дълго, тъй че не можеше да не забележи странностите на тази покана. Наглед беше ихтибар, какъвто рядко се прави на християнин — мютесарифът канеше него, Йоргаки челеби, да заповяда в конака да опита кафето, което вчера бил получил от далечна Арабия и което с аромата си упойвало повече от всичките рози на Казанлъшкото поле. Да, но поканата не беше изпратена по случаен човек или по някой от многобройните кятиби на конака, а по три въоръжени до зъби заптиета, единият от които — онбашия. И когато тръгнаха към Машатлъка (можеше ли човек да не се подчини на подобна покана?), заптиетата не само го придружиха, но вървяха след него с пушки в ръце.

Какво можеше да значи това? — питаше се Йоргаки чорбаджи. Че не беше покана като покана, в това нямаше съмнение. Не беше обаче и заптисване; ако щяха да го заптисват, за какъв дявол трябваше да се церемонят с него и да прикриват намерението си зад благи думи и приказки за арабско кафе? Докато вървеше нататък, умът на Йоргаки бе трескаво зает с две неща: молеше се на Бога да го видят колкото се може по-малко хора така, със заптийски пушки, опрени кажи-речи в задника му, и бързо прехвърляше всички сделки от последно време, за да открие онзи алъш-вериш, заради който можеха да го сгащят и одрусат. Не успя да си спомни сделка по-порочна от другите. И в сърцето си се поздрави за това. Не защото щеше да опази името си на честен търговец, не; Йоргаки отдавна беше наясно, че в търговията и в любовта всеки лъже според силите си, а специално в Турция търговецът биваше на толкова по-голяма почит, колкото по-ловко е излъгал мющерията. Поздравяваше се, защото самата мисъл, че би могъл да отиде на съд пред такова нищожество като Келеш Осман му причиняваше напъни за повръщане…

В конака го посрещнаха с всички обичайни икрами и в това Йоргаки чорбаджи видя добър знак. Също и Мехмед Абдул Рефи ефенди го прие с досегашното му благоразположение. Настани го на хубаво място в работната си одая и наистина го почерпи с кафе, което имаше особен, непривичен мирис; все още загрижен за съдбата си, кметът се впусна в много по-големи похвали за кафето, отколкото правилата то изискваха. Запалиха и тютюн — наргиле Рефи ефенди и цигара Йоргаки — и едва тогава мютесарифът започна разговора.

— Какво става с децата ти, челеби? Отдавна не съм чувал за тях.

„А, това ли било!“ — успокои се кметът. Успокои се, защото той отдавна се бе приготвил за неудобни въпроси на тази тема.

— Нямам хабер от тях, но трябва да са пристигнали благополучно, мютесариф ефенди. Нали знаеш, бързи са само лошите новини…

— Да, пощата се пообърка покрай това проклето мурабе — кимна Рефи ефенди. Кимна уж с добро, но защо Йоргаки имаше лошото усещане, че това прилича на играта на котка, преди да изяде мишката? — Впрочем откъде чакаш хабера, челеби?

— От Филибето — храбро излъга българинът. — Имаме рода̀ там, ефенди, та синът и дъщерята като пожелаха да им погостуват, с радост ги проводих. Едно, да се поразнообразят малко, че тук напоследък от скука ги беше хванал истински съклет. И друго, да са по-далечко от войната. Все пак Сливен е на един хвърлей от Балкана, а Филибето е-хе-хе — къде по̀ на юг…

— Не е лоша идея, не е лоша идея — закима мютесарифът между две подръпвания от кехлибарената захапка на наргилето. Но веднага последва и първият удар: — Много странно е било това тяхно пътуване, челеби. Проверих при мюдюрина — даскал Димитър, синът ти, е взел тезкере за себе си и за сестра си за Елена. Не ти ли се вижда доста чудно, Йоргаки чорбаджи, човек да тръгва за Филибе, пък да взема тезкере за Елена? Някой наскоро ми разправяше, че вие, сливналии, на такова пътуване сте викали „През Ново село за Лъджите“.

Йоргаки чу сам себе си как преглътва така, сякаш не държеше слюнка в устата си, а средината на цял самун хляб.

— Това е ново за мене, мютесариф ефенди — каза самоуверено, защото говореше истината. И веднага му скимна да продължи да хитрува: — Имаме роднини и в Елена. Дали пък не са решили да се отбият у тях, но за да не се страхувам, зер нали войната е приближила нататък, са скрили от мене?

— Роднините ви да не са още по̀ на север, челеби? — с предишния тон на забавляваща се котка произнесе Рефи ефенди. — И да не са по кръв московци? Защото, представи си, синът ти и дъщеря ти са заобиколили Елена и доброволно са се поставили в служба при московците. Пращат ти сърдечен привет, челеби. И са заръчали да не се кахъриш за тях — наистина били много добре. Дъщеря ти служела в една военна болница в Габрово, пък синът ти бил не къде да е и не какъв да е, а терджуманин на шехзаде Святополк-Мирски паша, втория човек във войската на московците след Николай, брата на царя.447

Йоргаки облиза пресъхналите си устни.

— Да ме извиняваш, мютесариф ефенди, но туй не мога да го повярвам…

— Ще ти го докажа, челеби, ще ти го докажа. Ще те запозная с човека, който ти донесе поздравите. Само, ще те моля, не го мъчи с дълги разговори. Той е аскер от Аскюю448, бил тежко ранен в сраженията. Куршум в гърдите. И с този куршум паднал в плен на московците. Те го лекували, изправили го на крака, но техният хекимин, който реже хората — хирург му викали, — решил да не вади куршума, защото бил заседнал на опасно място, в белия дроб. И сетне го пуснали да си върви по живо, но не по здраво — ей тъй, с куршума в джигера си е още. И го пропуснали през бойните линии да се прибере у дома. А на сбогуване дъщеря ти го помолила и тъй и тъй пътят му ще го преведе през Сливен, ами да спре за една нощувка и чрез нас да ти предаде поздравите от нея и брат й. Ей сега ще си ги получиш.

Мютесарифът плесна с ръце и след малко въведоха един млад и хубав аскер, само дето беше много блед и явно с труд се държеше на краката си. Мехмед Абдул Рефи ефенди го настани на миндерлика отсреща, а сетне го накара да разкаже патилата си. За раняването и за съзнателно оставения в дроба куршум Йоргаки не чу нищо ново. Новото беше, че в подкрепа на московците габровци направили в града си хастане, болница по тяхному, с 200 легла „за чудо и приказ“ (Не съм ходил в Стамбул, но и там надали има такава — каза момъкът), всичко било даром от уж стиснатите габровлии449. В болницата имало жени, помощнички на хекимите, милосърдни сестри им казвали. Най-главната от тях била рускиня, а втората след нея — българка от Сливен по име Стилияна Георгакева. И когато да изпишат войника и да му дадат пропуск да се прибере у дома си, тази Стилияна Георгакева го съпроводила извън болницата и го помолила да се отбие в Сливен и да каже на баща й, че тя е добре, а брат й — още по-добре, терджуманин бил на княз Святополк-Мирски, който по това време също бил в Габрово. Такваз била работата.

Като помнеше заръката на мютесарифа, Йоргаки не разпитва дълго, само помоли младия аскер да му опише външността на милосърдната сестра. Нямаше грешка — описанието напълно съвпадаше. И това беше краят на разговора с ранения аскер. Рефи ефенди се съжали над него и го освободи.

— Как са открили, че има заседнал куршум в дроба? — попита Йоргаки.

— Много просто. Има дупка от куршум от едната страна на гърдите, от другата — няма.

— От коя страна е дупката?

— Откъм гърба. Но не се опитвай да витийствуваш по повод на това, кмете. „Как може да се вярва на човек, който…“ и тъй нататък, нали? За съжаление сведенията от войната са, че повечето наши войници намират смъртта си с рана откъм гърба, не откъм гърдите.

Умълчаха се. Йоргаки чорбаджи извади броеницата си, пък забрави да премята зърната й — умът му беше другаде. А не бързаше да заговори, защото бе зает с друго — събираше слюнка, за да разкваси засъхналата си уста.

— Какво смяташ да предприемеш, Рефи ефенди? — попита най-сетне.

— Имах намерение да те запитам същото, Йоргаки челеби. Разбра, каквото разбра. Е, казвай за по-нататък.

— Зависи какво ме чака…

— Не вярвам да те очаква нещо добро. Ако гледаме по закон, ти вече би трябвало да крачиш към Диарбекир. Освен ако пътем не те спрат при Старата круша…

— Не можеш да си забравил, че напоследък — а и не само напоследък — аз направих редица неоценими услуги на властта, мютесариф ефенди. Данчов, Киряков и прочие.

— Помня, помня, не изброявай. А като приятел съм длъжен да те предупредя, че и българите в Сливен помнят.

— Мигар знаят?

— Не ми е ясно как са научили, но знаят и туй то. Стигнало е чак до калпавите шпиони на Мустафа ага. Знаят. И няма да ти е лесно с тях.

Ново мълчание. Също и зърната на броеницата продължаваха да мълчат.

— Ти си научил по-отдавна за батака, в който са ме натикали моите никаквици — каза Йоргаки. — Какъв съвет ще ми дадеш, Рефи ефенди?

— Да си обереш крушите от Сливен. И то час по-скоро.

— Да избягам ли? Аз, кметът?

— Ще избягат и много по-важни хора от тебе, кмете.

— Например?

— Например аз. Чувал си за Гурко паша, нали? Като е преминал Балкана през Хаинбоаз, той е ударил на запад и стигнал чак до Карлово. Сега обаче се връща на изток. И може да не спре в Хаинето, а да довтаса насам. Не искам Гурко паша да ме развежда из Сливен за резил, пък конят му да пръхти на врата ми. Твоята е по-калпава, Йоргаки чорбаджи. Моят заместник може да не уважи някои твои заслуги напоследък и без много-много церемонии да те окачи на въжето. А обърне ли се работата, твоите българи ще го сторят дори с още по-малко салтанати.

Йоргаки прибра броеницата и се изправи. Беше бял като киреч.

— Благодаря ти… Мехмед Абдул Рефи ефенди… За кафето, дваж повече ти благодаря за съвета. С него ми спаси живота…

— То не беше съвет, а само казване на очевидното. Ще ме простиш за грозната приказка, чорбаджи, но ти си като онзи от нашата поговорка, който не можел нито да кихне, нито да пръдне — все ще му влезе отнякъде. Едничкото ти спасение е в здравите крака.

Кметът не знаеше поговорката, но не полюбопитствува повече.

— Тогава… да се сбогуваме… мютесариф ефенди.

— По-скоро да си кажем „довиждане“. Нищо чудно, ако се срещнем някъде по друмищата…

И с тези думи се разделиха.

… Събрал цялата си наличност в пари и скъпоценности, същата нощ Йоргаки чорбаджи избяга от Сливен, съпроводен от шестима въоръжени до зъби арнаути на коне. Пое на юг, разбира се, към „своите“. Но къде кондиса — в Одрин ли, в Стамбул ли, или дори още по-надолу към Анадола — това никога не се разбра. Защото Йоргаки нито се върна повече в Сливен, нито прати какъв да е хабер за себе си.

10.

Керванът не беше от малките — седем каруци с конски впрягове (от които шестте закрити, в тях сигурно бяха жените и имуществото), отделно десетина конници за охрана. В една от улиците на Хаджи Яхя махала ги чакаше, впрегнат, друг керван — от четири каруци; също и в него само една беше без чергило отгоре. До предната, откритата каруца, стоеше Мустафа ага и като видя новодошлите, разпери ръце:

— Хайде бе! Захванах да мисля, че сте се разкандърдисали…

— Забавихме се тук, в Сливен — отговори му Юксел бей, като скачаше от предната кола. — Избиколихме чак откъм Новоселската река. Не искахме да правим сеир на сливналии.

— Нали ги знаеш — добави Руфи Сезгин, — щеше да падне дюдюкане и подигравки.

— Напразно сте обикаляли, кардашлар — поклати плоската си и четвъртита глава мюдюринът. — Защото оттук ще минем посред града да заберем и мютесарифа.

— И той ли ще дойде?

— Че как иначе? Нему не му ли е мил животецът? А от Ямбол ще вземем и Рафат бей, мюдюрина. Ще бъдем, както е думата, цяла процесия от хора и каруци. Пък ако застигнем и ония, дето вече отпрашиха…

— И такива ли има? — попита Руфи Сезгин. — Аз мислех, че ние, като най-близко до Хаинето, сме първите.

— Охо! Например Хасан, пощаджията, си вдигна чуковете още преди три дена. Нали си знае, що зулуми е вършил… — Мустафа ага се сепна изведнъж. — Като казах за него, та се сетих за твоя Хасан, Юксел. Где го този левент? Да не се е сгушил в колите при женурята?

Юксел бей заби поглед в земята, ще речеш — проверяваше как е нареден калдъръмът на улицата.

— Не иска да тръгне — каза. — Как ли не му говорихме с братока, как ли не го придумвахме, той — не, та не. „Таш еринде аър-дър“450 и прочие глупости.

— Не му ли обяснихте, че ако дойдат московците, може за своя инат и с главата си да заплати?

— Цяла нощ съм му го набивал в кратуната. Пък той: „Хепси гитмиш клисея, бу да гитсин манастиря“.451 Пък не е голобрад ушак, с два шамара да го вкараш в каруцата.

Юксел бей казваше истината, но доста поспестяваше от подробностите. Всъщност между него и Руфи Сезгин, от едната страна, и Хасан, от другата, бе имало твърде бурни свади, в които едва не се стигна до вдигане на пестници, че и до посягане към силяха. Защото момъкът наистина не веднъж каза, че „камъкът на мястото си тежи“, но към това неизменно добавяше и защо вижда „своя“ камък да тежи именно тук. Не бяха думи за повтаряне: Хасан твърдеше, че според него той има повече българска кръв в жилите си, отколкото турска („поне три четвъртини, освен ако и в миналото някои прадеди не са вземали българки за жени“), тъй че се смята свързан с тези места не само по родно място, но и по кръв. А когато го заплашваха с московците, той неизменно отговаряше: „Само да не посегнат на вярата ми, всичко друго съм готов да изтърпя. — И прибавяше злъчно: — Че и вашите грехове да изплатя съм готов…“ И нямаше как — оставиха го. Оставиха го с цялото съзнание, че този хубавец, истинска гордост за джинса, ще намери смъртта си в Козосмоде и с това ще се сложи край на прочутия Руждибейов род.

За щастие Мустафа ага не задълба в подробностите — собствените кахъри му стигаха. Той се метна на коня:

— Българите имат една приказка: „Всяка коза за свой крак“ — каза. — Поискал е Хасан да остане — останал е. Ние да не губим повече време, че погледнеш — Гурко паша ни хванал за пешовете.

И като махна с ръка, единайсетте коли поеха към Машатлъка.

Предположенията на двамата козосмоденски близнаци се потвърдиха — от двете страни на пътя имаше маса народ, който не пестеше нито остроумията, нито злоезичията си. Но нищо не можеше да се сравни с онова, което завариха при конака. Там край каруците със семейството и имуществото на мютесарифа се бяха събрали толкова хора, турци и българи заедно, които буквално се надпреварваха в присмехите и подигравките. Мустафа ага уж гледаше право пред себе си, но с ъгълчетата на очите си наблюдаваше тълпата. И на едно място видя групичка от четирима, която го порази повече от всичко. Бяха двама българи и двама турци, които целият град уважаваше: Бяно Абаджи, поп Юрдан, Юмер ефенди (изненада се — той беше в униформа на редиф) и Халис бей. Щом тези четиримата се бяха обединили против бегълците, това означаваше, че наистина целият град се е вдигнал срещу тях.

В конака, изглежда, ги очакваха, защото едва приближиха и отвътре се появи приличната на снежна топка фигура на мютесарифа. Рефи ефенди забърза към каруцата си (къде можеше да се намери кон, който да издържи шишкавото му тяло?), но и бързането не му спести една нападка. Защото Халис бей застана на пътя му:

— Не съм те виждал толкова чевръст, мютесариф ефенди — откри престрелката проклетият сархош.

— Виждаш, на път съм, бей — опита се да го заобиколи мютесарифът.

— Не те ли е страх, че този път може би не води към свобода и благополучие, а към Топхане452?

Кръглото лице на мютесарифа придоби пепеляв цвят.

— Предпочитам зандан при своите, отколкото свобода под властта на Гурко паша — каза.

— Е, добре. Пожелавам ти по-дълъг престой в зандана при своите — освободи му пътя Халис бей, без да подозира, че в този момент изричаше не острота, а предсказание.453

— И сигурно ще бъде така — добави злоустият поп Юрдан. — От Божието възмездие не можеш да се спасиш нито в колибата на просека, нито в сарая на султана…

Мехмед Абдул Рефи ефенди не каза нищо повече. Отмести с ръка Халис бей и продължи към каруцата си. Двама слуги му помогнаха да качи в нея тлъстото си туловище.

Като изпратиха дългия керван, четиримата тръгнаха заедно. Нямаха посока и затова без одумване приеха поканата на Мехмед Халис бей да се отбият до дома му. Всеки си даваше сметка, че да гостуваш на Халис бей, туй неизбежно означаваше да му опиташ ракията. Ала всички се смаяха от бързината, с която стъкленицата и чашите се появиха пред тях — все едно, че турчинът ги бе носил в джобовете си.

— Хайде, за добър път на нашите първенци — вдигна чашка стопанинът.

Отпиха. После, докато той наливаше отново, Бяно произнесе замислено:

— Чувах, че моряците имали една поговорка: когато корабът потъвал, първо побягвали плъховете…

— Тогаз нека втората чаша да е за плъховете — подкани ги Халис бей и им показа как не се пие, а се гаврътва гроздовата.

— Не мога да ви опиша колко съм отвратен — тихо и повече с печал, отколкото с погнуса каза Юмер ефенди. — В последната година се нагледах на гадости. От онези, пред които се питаш човекът човек ли е, или е звяр. Първо побитите на кол глави и бесенето на Старата круша. После си намерих работа и навестих Бояджик. Не, не Бояджик, Бояджик го няма вече. Онова, което е останало от Бояджик. Там човешките кости се търкаляха ей така, навред по земята. А сега позорното бягство на тези… Ако това е ислямът, аз искрено се срамя, че съм от „правата вяра“. И ви давам дума, че ще се откажа от нея.

— Чуваш ли се, Юмер ефенди? — вдигна белите си вежди Бяно.

— Чувам се и го потвърждавам. Оцелея ли от вихрушката, която ни разтърсва всички, ще се откажа от исляма и ще премина към християнството. Не знам дали е по-свястна вяра, ала поне прави хората по-свестни.

Мехмед Халис отпи отново, този път без да насилва и другите.

— Много е странно да го казваш в такъв момент, Юмер — рече, след като примлясна от удоволствие. — Ами че ти си вече в униформа. Ще рече — с единия крак вече си се запътил да се биеш за знамето на Пророка…

— Мюрсел, сина, го взеха в редовния низам още през май. Сега събират редифа. И дойде моят ред.

— Но щом си решил да преминаваш към кръста…? — не довърши поп Юрдан.

— Ще премина по убеждение, а не като бягството на плъховете одеве — каза Юмер ефенди. — С исляма ще скъсам завинаги, но преди това ще изпълня дълга си на турчин — не искам да се смята, че съм променил вярата си от страх поради хитра сметчица.

— Тогава да пием за тебе — вдигна чаша Бяно Абаджи.

— Да се върнеш жив и здрав, това е най-важното. Пък за вярата — сетне ще имаме достатъчно време да си говорим.

Така изпратиха този войник на Пророка — със забраненото от същия този Пророк питие…

11.

Неясни, объркани, често противоречиви, понякога несигурни, но до Сливен все таки достигаха новини от войната. Неясни, объркани, противоречиви бяха и чувствата, които те събуждаха в сливналии.

Чу се например, че братушките били ударили на камък при Плевен. „Дали юруш“ на крепостта, но Осман паша се бранел майсторски и хладнокръвно, та те се върнали, оставили маса жертви; приказваше се за до десет хиляди убити, но на тази цифра никой не вярваше. Никой българин. Защото турците — напротив — преувеличаваха жертвите двойно и тройно и не само вярваха на мълвата, ами я поздравяваха с маанета и пиршества. После се разнесе вест, че генерал Гурко преминал Стара планина през Хаинбоаз, където най-малкото очаквали, та заварил турчина по бели гащи. После обърнал войската си на запад и това бе повод за всеобща покруса — ами че ей го къде е Хаинкьой, само да беше свърнал насам и свободата щеше да огрее и Сливен. Но като се разбра, че Гурко отишъл и казал „здрасти“ на Казанлък, Калофер и Карлово, и сетне се върнал, без да им остави закрила, та турците нахлули след него и от своя страна „поздравили“ с огън и сеч всичко, което било повярвало в края на робството, мнозина се закръстиха и поблагодариха на Бога за този избор на генерала. Още по-нататък вестите заприиждаха, както е думата, от портите на Сливен. Ени Заара била на два пъти освобождавана и два пъти повторно заробвана, а жителите й заплатили с кръвта и имуществото си тези смени. За Гюнели махле454 пък се носеше слух, че там били избити хиляди селяни; вярваха, пък не можеха да си обяснят откъде ще да се намери толкоз народ в едно нищо и никакво село. Генерал Гурко стигнал чак до Ески Заара, но Сюлейман паша го пресрещнал с безбройна войска и го прогонил, пък хубавия град превърнал в пепел, примесена със спечена кръв. И някъде там турците за малко да пленят знамето на възкръсналата българска войска, ала пет души, руси и българи, паднали под него, но го опазили и с това спасили и честта си. И сега, пошетал в Тракия и причинил повече злочестини, отколкото добро, генерал Гурко ударил назад и спрял на Свети Никола, над село Шипка. А хората от целия този край, от Карлово и Казанлък на запад, до Ени Заара на изток и Железник на юг — имало, говореше се, до сто хиляди души — побегнали през Балкана и потърсили спасение където им падне между Габрово и Свищов; наричали това преселение „Бегът“ и наистина било такова бягане, каквото не се помнело от края на Дибичовия поход насам. И пак се закръстиха сливналии, че — слава на Всевишния! — злото и този път ги бе отминало, без да ги закачи…455

Като не се предоверяваше на слуховете и мълвите, Иван Силдаров пожела лично да огледа положението в тази част на Тракия. И нали снабдяваше войската, дадоха му за охрана не заптиета, а полуескадрон ездачи — в турската армия това се наричаше яръм сювари бьолюгю — с един бьолюкбашия начело. Турците отначало твърде се изненадаха, че „някакъв си там сливенски базиргянин“ язди по-добре от тях, но постепенно привикнаха и, слава Богу, никому не мина през ум да проучи как пък аджеба търговецът на аба и сукно може да дели мегдан с който и да е черкезин или казак.

Всъщност пътуването на юг мина спокойно и никъде не се наложи охраната да си оправдае присъствието. Но спокойствието беше само външно, по отношение на събитията — в душата на Иван се натрупаха цели камари от спомени за ужаси, неоправдани кръвопролития, погроми и издевателства.

Кошмарът започна още преди той със „свитата“ си да влезе в Ени Заара. На неголяма площ — на око надали имаше и един дюлюм — те се натъкнаха на няколко десетки непогребани трупа. Иван надви потърсването си и нетърпимата воня на разлагащите се човешки тела и мина между тях да ги огледа. През дългия си и пъстър живот на руски солдат той бе виждал не едно бойно поле, осеяно от трупове на войници и коне. Тук обаче всичко беше напълно различно; нямаше и следа от хора, които да са воювали — да са падали убити, докато убиват противниците, — а мястото напомняше човешка салхана: мирни мъже и жени, немощни старци, невинни дечица бяха буквално изклани и нахвърляни едни върху други.

А в Ени Заара… Не, всъщност Ени Заара не съществуваше. Китното допреди седмица градче сега представляваше една огромна руина, от която се открояваха само две запазени махали — от джамиите в тях лесно можеше да се разбере, че това са били турските махали на града. Един колагасъ̀, който представляваше нещо като военен комендант на сринатата и опожарена Ени Заара, след като се запозна с тапиите на Иван, не без хвалба му разказа онова, което се бе случило тук преди няколко дни. Русите влезли в града откъм Хаинкьой, ала не оставили гарнизон, а продължили през Авлиени456 към Ески Заара. Тогава турският аскер, който се бил оттеглил, отново напреднал към града. Мнозина българи не го дочакали, защото знаели, че ги чака мъст, а побегнали към Инджекьой („Знаете ли, ефенди, от това село бил онзи проклетник Стоил!“) и към Кортен. Не им провървяло — продължи да се хвали забитинът, — аскерът ги застигнал и никой не се спасил. Да, да, точно тези изклани бегълци ще да е видял Силдароглу челеби на влизане в града.

Впрочем другите, които предпочели да си останат по къщите, не извадили по-голям късмет. Нали се била разпалила кръвта на войниците на Пророка, втурнали се в града, та сеч и огън, сеч и огън, сеч и огън — кому колкото душа пожелае.

Не потръгнало повече и на онези, които все пак оцелели. Те проводили пратеничество лично при Реуф паша („Нали знаете, челеби, който командува дясното крило на безчислената армия на затиали Сюлейман паша“) и поискали да се преселят някъде на юг, но далеч от войната. Пашата се смилил над тях и позволил да хванат трена за сигурния Одрин.

— Сигурен, ама не бил чак толкоз сигурен — изкиска се на това място забитинът. — Искаш ли да видиш тази депеша, ефенди?

— Кажи ми, що се говори в нея.

— Уж рахатясали в Едирне, ала било от ден до пладне. Един техен земляк, някой си хаджи Ферад, ги издал на местната власт как са посрещали с хляб и сол и хоругви московците, та сто и единайсет енизаарци получили вместо вратовръзки въже на шията.457 И все пак туй е нищо работа — добави с разочарование младият колагасъ̀. — Тук и в Едирне надали са паднали и двеста и петдесет неверници. Виж в Ески Заара…

— Какво се чува за там? — с непроницаемо лице се осведоми Иван.

— Ески Заара е срината до основи и осем хиляди и петстотин предадени на наказание.

— Смърт?

— Че какво друго? — ухили се от ухо до ухо забитинът. — Няма да ги хрантутят по занданите, я! Сеч и толкова! — И добави със завист: — Това се казва да ти стори аллах хаира да извършиш жертвоприношение в негово име. — Той направи едно характерно движение с пръстите си, сякаш слагаше нещо в джоба. — Пък каквото ти падне покрай това — е, берекет версин!…

Колкото да оправдае пътуването си, Иван се осведоми за производителите на аба. Каква ти аба, дявол да го вземе — онова, което не е било погълнато от огъня, отдавна е станало ягма на аскера…

Като научи съдбата на Ени и Ески Заара, Иван пожела да провери какво имаше зад слуховете за Гюнели махле и вдигна охраната си на юг. За съжаление или — кой може да го определи? — за по-добро той пристигна с един ден закъснение. Едно денонощие преди това тук бил лично Реуф паша, придружен от трима консули — ингилизин, французин и австриец. (Тъй и не се разбра какви са били тези консули и в кой град се намирали седалищата им.) И притиснат от тях, пашата заповядал на аскера да събере, преброи и погребе избитите; аскера, а не селяните — оцелелите селяни от Гюнели махле и околните села се били изпокрили в миша дупка. Благодарение на това Иван си спести гледката на купищата трупове, видя само разплисканата и вече спечена кръв и килима от куршуми, който застилаше църквата.

Още обикаляше наоколо, когато ездачите от охраната му докараха пред него две жени и един старец — може би единствените преживели клането в Гюнели махле; поуспокоени от идването на консулите, те сега отново се подплашили при вида на турската конница и побягнали към близката кория, ала били забелязани и застигнати. Нещастниците не се помнеха от страх! На Иван беше нужно повече от час, за да ги увери, че е българин и че поема обет пред Христа да не допусне да им се стори каквото и да било зло. Когато най-сетне се поуспокоиха (впрочем и понахраниха — окаяниците три дни не бяха слагали хапка хляб в уста), той внимателно ги поразпита. И пред вътрешния му поглед се разкри една от най-грозните вандалщини, за които той бе чувал през живота си. Ето накратко, що му разказаха тримата:

Като се разчуло за съдбата на Ени Заара, българите от шест околни села — той си записа Беш тепе, Чифлик, Дедекьой, Юрдчии, Ердованлии и Радне махле458, както и по няколко семейства от Богдан махле и Куфалчево459 се събрали в Гюнели махле, за да търсят спасение. Намерил се обаче и тук мюзевирин, някой си Кумбас от Радне махле, който проводил човек в Ени Заара с лъжовната вест, че българите се събират за въстание. И Реуф паша пратил един табор низам, пък по своя воля тръгнал и мравунеци башибозук и черкези. Селяните, колко им бил акълът, като видели, че иде редовна войска, понечили да прибягат при нея, за да получат закрила от черкезите и башибозука. Но излязло обратното: низамът пръв открил огън против „комитите“. Настанала паника, каквато не е за описване — някои селяни се укрили по къщите, мнозина се щурали като луди без цел и посока, а най-много се струпали в черквата, като разчитали на нейните каменни стени. Тогава турската паплач нахлула в селото и започнал кървав въртоп, какъвто нито е чуван, нито е виждан. Войска и башибозук клали где когото срещнат. Впуснали се и по къщите, та рязали на воля глави, изкормяли деца, разпаряли булки… Като не останал читав човек от селото, те заобиколили църковния двор и с едно дружно „Аллах ил-аллах!“ избили всички до крак. Черкезите пък се заели със самата църква. Не могли да разбият вратата, но затуй пък изпочупили прозорците и от там стреляли, стреляли, стреляли… И както били струпани вътре людете, сигур всеки куршум е вземал наведнъж по две и повече жертви.

Тогаз черкезите наумили да ограбят селяните и им обещали да пощадят живота им, ако дадат откуп — обковките на иконите, парите си, кандилата, нанизите, гривните, пафтите. Повярвали нещастниците и изхвърлили где що имат. А ония обикаляли и ревяли: „Хей, пара̀, пара̀…“ Но пари и злато повече нямало. Тогава турци и черкези разбили с барут вратата и вътре, в Божия храм, че и в светия олтар, изклали всички, които били потърсили спасение тук.

— Колко са убитите? — попита с пресъхнала уста Иван.

— Точно хиляда и тринадесет души, господине — отговори старецът. — Туй го чухме от устата на господа консулите.

— Но селото не е от големите…

— Затуй пък бежанците при нас бяха повече. Деветдесет и двамина са погиналите гюнелимахленци, всички останали до хиляда и тринадесет — от другите села.460

… Изпратиха децата да легнат, но Иван все още не посягаше нито към хляба, нито към дървената лъжица. Разбираха го — носеше в себе си такъв спомен, от който залъкът спира в гърлото.

— Не сме деца, говори — подкани го баща му. — Таша е юнак, може да слуша и тя.

— Ние сме били лековерници — въздъхна Иван. — Представяли сме си, че може да има Възкресение без Голгота. А Голгота има. И е чудно, че нейният път е минал досами нас, без да ни закачи.

— Колко са пострадалите?

— Кой може да ти каже? — сви едрите си рамене мъжът. — Пет хиляди, десет хиляди, петнайсет хиляди… Колкото и да ми рекат, все ще ми се види малко.461

За известно време над скромната им софра легна тишина.

— Помилуй, Господи! — рече с упование Бяно Абаджи и се прекръсти.

— „Бог дава, ама в кошара не вкарва“ — поклати глава Иван. — Трябва християните сами да помислят за спасението си, пък каквото той помогне…

— Що можем да направим ние, Иване? — попита на свой ред Таша.

— Хората трябва да знаят, да знаят истината. От там нататък нека вярваме, че десет хиляди глави ще мислят по-добре от нашите три. Ала как да се разгласи, когато тук гъмжи от войска и башибозук?

— Имам нещо на ум — замислено каза Бяно Абаджи. — Ще кажа на дядо Серафим, той пък да предаде на поповете. Нека хитро да разкажат на населението в проповедите си от амвона. Българинът е патил, той ще разбере…

Отново се умълчаха — този път много по-дълго.

Войната още не бе докоснала Сливен с костеливите си пръсти, но нейният мраз вече бе проникнал в дома на Силдаровците.

12.

Доктор Планински прегледа раната и на дребното му лице се отпечата задоволство.

— В нещастието си извадил наведнъж два пъти щастие — рече. — Първият път, че куршумът нито е засегнал важен вътрешен орган или раздробил кост, а само е заседнал в месото. И втори път, че за тебе се е погрижил хекимин, който си разбира от занаята, евалла му правя.

— Беше ингилизки военен доктор — обясни Юмер ефенди. — Доктор Робсън ефенди, тъй му викаха всички. Двайсет и пет години където имала Англия война, той все там — тъй се смееше самият Робсън ефенди. И още: вече не му се услаждал хлябът, ако през деня не закърпел поне двама-трима души.

— Тебе наистина те е закърпил отлично.

— И казваше, че само един белег щял да ми остане. За спомен. Иначе нито куцане, нито нищо.

— Наистина така ще бъде, Юмер ефенди — потвърди д-р Планински.

— Но тогаз защо нареди да ме върнат в къщи с военна талига?

— Защото, ако се движиш, раната ще се отвори и може да се подлюти. Също и сега ще ти забраня да ходиш известно време, а когато проходиш — първо с патерици, да не стъпваш на ранения си крак. Ясно ли е? Да? Е, щом ти е ясно, тогаз извикай на твоите да донесат ракията.

Юмер ефенди се провикна и в собата влезе млада жена с яшмак на лицето.

— Това не е ли моята помощничка Емине? — попита лекарят.

— Набито око имаш, доктор ефенди. Какъв да е плат не е преграда за него. Емине, къзъм, дай ракия и две чашки.

— Какви ти чашки! — изхока го доктор Планински. — Да не мислиш, че ракията искам за черпня? С нея ще промия раната, а сетне ще й сложа едно лекарство и ще я превържа. Виж го ти, ракия и чашки!…

Нареди да му донесат ракия, тефтик, ленено платно за превързване и разни други неща и момичето изчезна някъде в къщата да приготви всичко.

— Научи ли за Мюрсел? — попита турчинът, докато я чакаха.

— За сина ти ли? Какво да съм научил за него?

— Убиха го — мрачно произнесе бащата. — Както е думата, пред очите ми го убиха. Ако те интересува, от български куршум падна…

— Башънъз саг олсун!462 — Другият кимна. — Някак си го рече твърде делнично, Юмер ефенди — предпазливо подхвърли лекарят. — Нямаше тръшкане, нямаше вайкане, нямаше проклятия…

— Късметите ми са били два, сега и обясненията са две. Казвал съм го и го повтарям — ще сменя вярата си, доктор ефенди. Ала аз съм възпитан според исляма. А да си възпитан според исляма, туй преди всичко значи, да вярваш в съдбата. „Кадер не исе…“463 И другото е, доктор ефенди, че честна война беше, гърди срещу гърди и куршум срещу куршум. На честната война никой не може да се сърди. И не всеки оцелява в нея. Ала то е мъжко загиване, не като да те намушка янкеседжия, за да те обере.

Влезе Емине и прекъсна разговора им. Остави всичко до разголеното бедро на баща си и понечи да си тръгне, но се извърна до вратата.

— Може ли да попитам нещо, Планински ефенди?

— Заповядай, Емине.

Девойката се поколеба една дълга секунда.

— Какво стана със Стефан, доктор ефенди? Виждаш ли го?

— Стефан Боянов ли? Добре е, Емине. Раната му зарасна чудесно, така чудесно, че той вече престана да идва на прегледи при мене. И свикна с дървения крак. Сега припка по-добре и от здравите. И се е хванал във фабриката на Саръиванов. При баща си. Тъй чувах за него.

— Ако го видиш пак, поздрави го от мене, доктор ефенди — каза момичето и, без да дочака отговор, побърза навън.

Баща й замислено загледа захлопнатата врата.

— Младостта си е младост — произнесе мъдро. — И животът — война, не война — си върви напред… — Споменаването на войната го върна към предишния разговор. — Да ти разкажа ли за гибелта на Мюрсел?

— Стига да не ти е неприятно, Юмер ефенди — кимна лекарят, докато в същото време почистваше раната на бедрото.

— Това стана на Шипка. Още в първия ден…

— Казваш „в първия ден“, сякаш са били цели седмици…?

— Не, само три дни. Но ако някога пъкълът е слизал на земята, то е било именно в тези три дни, доктор ефенди. Деветнайсет юруша за три дни — това не е чувано никога. И това го казвам аз, дето съм воювал на Севастопол. Деветнайсет юруша — само който не е бивал на война, няма да го разбере.

— И какво стана?

— Нищо и половина. Деветнайсет юруша и деветнайсет бягства назад.

— Питах за друго. За нещастието с Мюрсел.

— То беше още в първия ден, на третия или четвъртия юруш, не помня добре. Таборите ни се случиха един до друг. Дори се видяхме с Мюрсел, взаимно си пожелахме късмет и победа. И борозаните заедно ни вдигнаха нагоре, табор от табор — на хвърлей място. И се случихме срещу българите, дето им викат опълченци. Да си кажа правичката, зарадвахме се. Мислехме си така: не са те обучени и опитни московски солдати, тях по-лесно ще сметем. Ама се излъгахме. Такъв пердах ни хвърлиха българите, че… Нашият бинбанши излезе човек, изтегли ни, преди да ни изтрепят до крак. Но другият, Мюрселовият… Луд ли беше, слава ли гонеше, тъй и не се разбра. Обаче се видя: те мрат като мухи, пък той все сочи със сабята нагоре: напред, та напред. И от целия му табор я оцеляха двайсетина души, я не. Но наш Мюрсел тъй и не беше между тях…

— Съжалявам, Юмер бей. — Доктор Планински вече мажеше раната с нещо толкова зловонно, че чак да ти се доповръща. — Наистина съжалявам.

— Не съжалявай. Умря като войник. Има ли по-голяма чест за мъжа от тази? Или е за предпочитане да го пипне една охтика и да си изтлее на одъра като свещ?

— А твоята рана, бей?

— Тя дойде на дванадесетия юруш. Изтеглиха ме добри хора, които в бягането мислеха не само за себе си. И за късмет веднага попаднах в ръцете на доктор Робсън ефенди. — Турчинът помълча малко. — Но останах долу, до селото Шипка. И видях всичко и на този, и на другия ден. Чак до края. Трябва да се гордееш, че си българин, доктор ефенди. Бяхме десет или дори петнайсет срещу един. И силях, джепане — колкото искаш, пък те само едно огнено слънце над главата и нищо друго. И знаеш ли как отблъснаха последните ни юруши? С камъни. А като свършиха камъните — и с труповете на убитите си другари. Аллах ми е свидетел, второ таквоз нещо не е бивало. И си е за гордост…

Лекарят овърза платното и разцепи края му, за да направи възела.

— И все пак се чудя… — започна, но другият го прекъсна:

— Всички им се чудехме. Това не бяха хора, а живи дяволи.

— Исках да кажа друго, Юмер ефенди. Чудя се на онзи, който е виждал таборите да мрат като мухи пред очите му, а той пак да заповядва юруш след юруш. В това има нещо нечовешко, Юмер ефенди…

— Днес потръгна все на чифтосана приказка. Също и сега ще ти отговоря с две неща. Едното е — нека бъдем справедливи, — че той като пълководец си разбираше работата. Слаба отбрана на прохода, пък като пробие — ето ти го с четиридесет или петдесет хиляди души наред с Осман паша от ляво и Мехмед Али паша от дясно и московецът ще се намери в Дунава. Трябва да признаеш, не беше лош план. И Дари Хура464 го оцени. И макар Сюлейман паша да не успя на Шипка, въздигнаха го в сердарекрем.

— Това е едното. А другото, ефенди?

— Имахме ревир на открито. Знаеш ли какво е ревир?

— Знам. Ние му казваме лазарет.

— Случих се да лежа до човек, който е бил под заповедите на Сюлейман още в Черна гора. И говореше страхотии за него. Човешки живот, къща, имот, Божи храм — всичко туй било нищо за Сюлейман. — Турчинът бавно свали крачола на шалварите си, явно мислеше за друго. — Имало някога друг един пълководец. Говорело се за него, че където стъпвал, трева повече там не никнела.

— Зная го. Атила е било името му.

— Тогаз Сюлейман е втори Атила. Звярът, дето е звяр, и в него се случва милост. Сюлейман обаче думата милост не знае. За своите, пък за другите дваж повече. — Юмер отново помълча. — По настояване на доктор Робсън ефенди ме уволниха и ме върнаха в Сливен. Но както чувах, пътищата ни със Сюлейман пак ще се кръстосат.

Българинът го стрелна с катраненочерните си очи.

— Какво искаш да кажеш, Юмер ефенди?

— Знаеш, че войската всичко научава, даже преди забитите. Последното, което чух, преди да поема насам, беше, че Сюлейман с пълчищата си също ще направи чест на нашия Сливен. А направи ли чест, то ще бъде пак онуй: тежко̀ на нас, мохамеданите, но дваж по-тежко̀ вам, на християните.

Лекарят полека събираше инструментите си и сякаш между другото попита:

— И като човек живял и патил, какъв съвет ще дадеш, ефенди?

— Какъв ли? Народът да се изпокрие като прилепи по зрак. А едно представителство от турци и българи, ама от най-видни люде, да се яви при пашата и с най-сладки и убедителни думи да му засвидетелствува верноподаничеството на сливналии.

— Българин няма да откаже — замислено продума Планински. — Ала турци… Няма го Хайдар бей, пък знаеш, какви са другите големци.

— Като няма големци, ще вземете, хм, подголемци…

— Ти например ще участвуваш ли, Юмер ефенди?

— Стига да ме поканите, ще бъде чест за мене. И ще се явя в униформата, с патерици и с военния нишан на гърдите, що го получих на Шипка.

— Благодаря ти, Юмер ефенди. Ти може и да не си даваш сметка, колко велика душа носиш в гърдите си, но знай — сливналии това го знаят и винаги ще те помнят с благодарност. — Лекарят се поклони дълбоко, после бавно се отправи към вратата. — Пък за раната ще се виждаме често, ефенди. На първо време ще наминавам всеки ден, а за по-нататък… — Той се засмя пресилено: — Нали знаеш, човек най-обича докторите, когато няма нужда да се среща с тях…

Вестта, донесена от Юмер ефенди, скоро се потвърди по косвен начин — в Сливен пристигна с хората си Хюсеин паша, който носеше гръмката титла „началник на продоволствената част“. И се започна едно изземване на храни, дрехи, платове, добитък и прочие, каквото градът отдавна не помнеше. Нали самото естество на работата му беше такова, той правеше най-много хошбеш с Иван Силдароглу. Пък Иван, зер беше хем войник, хем търговец, съумя лесно-лесно да влезе под кожата на пашата; стигна се дори до там, че Хюсеин паша разказвал: ичкията вечер не му се услаждала, ако не била съпроводена от лаф-мухабет с Иван Силдароглу… И на тези почерпки и лаф-мухабети Иван скоро откри двете основни слабости на „началника на продоволствената част“ — склонността му към забраненото от Пророка питие и към тлъстите дарове, за да не употребим най-простата дума: рушвет.465

Той подшушна, където трябва, за да бъде удовлетворено поне в прилична степен сребролюбието на пашата, а лично се възползува от другата му наклонност. Като го поеше с най-отбрана гроздова от Есирлий, той успя да достигне до най-важното, може би решителното за цялата война сведение: Сюлейман бил намислил да поддържа демонстрации при Шипка, ала иначе бил съставил план да доведе безбройната си войска в Сливен и от тук, тайно от русите, с ненадеен удар да преодолее Балкана през Елена.

— Каквато и цена да платим, това трябва да бъде известено на руското командуване — каза мрачно Иван, когато разговаряше за това с баща си. — Дори половината българско население да легне под ножа, не бива да допуснем братята освободители да бъдат изненадани… Разбираш ли, то ще бъде погром, не само какъв да е неуспех.

За негова изненада Бяно Абаджи отговори спокойно:

— Напиши, каквото трябва и както трябва и дай писъмцето на мене. Обещавам ти братушките да получат вестта още преди Сюлейман да е стъпил в града ни.

— Шегуваш ли се, тате?

Бащата го изгледа хитро:

— Има хора, които служат на братушките, без да са снабдители на турската войска…

— Не се сърди, но ще те помоля за по-точни сведения. Ще прозвучи надуто, но в случая въпросът е наистина на живот и смърт.

Бяно Абаджи му разказа за срещата си с Панайот Хитов и за уговорката за „пощенската кутия“, дори спомена и името на полковник Артамонов. И колкото повече разказваше, толкова лицето на Иван се връщаше към предишния си ясен изглед, дори забравената гънка се появи — Бог знае след колко време — на бузата му.

— Заби ме в земята — каза със смях. — След час ще имаш писмото. И не се бой, ако те хванат с него в пояса. Сега, ако помниш, има такива начини за писане, за които сливенските заптии хабер нямат. Ще прилича на сметка за валени губери и халища, пък…

— Добре. Аз пък наистина ще приготвя товар стока, за да не бие на очи, когато потегля нагоре.

След тези думи двамата се затвориха в стаите си.

13.

В средата на септември в Сливен настъпи незапомнено оживление. Войската — а тук имаше вече значителна войска — се разтича да разкраси града така, сякаш предстоеше лично Абдул Хамид хан Втори да го удостои с посещението си; показателно беше, че измиха не само конака и другите държавни учреждения, ами и целия Машатлък, и то не само с вода, ами и със сапунка. Да се мие мегдан със сапун — това наистина дори не бе чувано в Сливен!…

След ден-два се разбра причината за необикновената шетня — в града пристигна сердарекрем Сюлейман паша. За Бога, да не помислите, че е дошъл ей така, с един-двама придружници? Нищо подобно — Сюлейман водеше със себе си Садък бей, за когото се чу, че трябвало да заеме поста на председател на военния съвет в Сливен, а също и пет-шест от най-отбраните табори на войската му в съвсем новички униформи: свита, каквато вероятно и Абдул Хамид не би повел със себе си.

Сюлейман паша се затвори в конака и не прояви дори най-обикновено човешко любопитство да мине на длъж и на шир из града, колкото да се запознае с него; по-бъбриви служители разправяха, че се бил затворил в одаята на побегналия мютесариф Рефи ефенди и ден, и нощ прекарвал над някакви карти „колкото средно голям килим“, драскал и триел по тях, все върху тях хапвал набързо и храната, която му поднасяли.

Междувременно градът се напълни и с нови табори, не тъй представителни като онези от „свитата“, а други опънаха чадъри в околността — главно към Джан-Куртаран и от другата страна, към Краставо поле. Безчинствата в Сливен не бяха спирали още от миналогодишната буна, но сега, при струпването на толкова войска, станаха част от ежедневието. Да се напият и скарат аскери, а да си изкарат гнева на кръчмаря, да бастисат дюкян и да го оберат до шушка, да се разположат в невинен дом и да заповядат да им се точат баници и да им се пекат пилета — всичко това стана толкова обикновено, че сливналии постепенно престанаха да го говорят. Потресе ги само съдбата на младата стопанка на гайтанджията Марин Земрята. Тя имала неблагоразумието да сметне, че по пладне не може нищо да й се случи, та прескочила да купи едно-друго от бакалницата. Не стигнала далече — един аскер от онези, скулестите и с тесните очи, я нападнал на най-откритото място в града — между Аба пазар и „шадърфана“ — и там я повалил на земята и я изнасилил; това, навярно, се харесало на аркадашите му, защото и други се изредили след него. Не всички мераклии обаче могли да си свършат работата — младата жена не издържала и издъхнала още тогаз, посред мегдана, а на другия ден Марин Земрята и само неколцина най-близки я изпратиха тихомълком до гробищата…

След няколко поредни молби на петия ден след пристигането си Сюлейман паша най-сетне благоволи да приеме една „депутация“ на сливенското население, която — тъй звучеше обосновката — искала да му изрази верноподаническите чувства на сливналии към падишаха и уважението си към него лично, сердарекрем Сюлейман паша. Представителите на града бяха петима и ако можеше да се приеме, че расото, калимавката и владишкото було на дядо Серафим също можеше да се нарече своего рода униформа, то само един от петте беше цивилен — Добри Чинтулов. Иначе Мехмед Халис бей (той се бе съгласил да участвува в „депутацията“ още при първата дума на поканата) и Панайот Минков бяха в униформите си на членове на меджлиса и на капуджи-башии, а Юмер ефенди изпълни заканата си и дойде с редифската и с нишана на гърдите, който бе получил след раняването при Шипка. Както се вижда, при пашата се явиха трима българи и двама турци; искаше им се поне да бъдат трима на трима, но трети турчин тъй и не се намери.

Сюлейман паша ги прие учтиво, но и с добре премерена доза пренебрежение; беше опитен и хитър, та успя да прикрие, че наличието на толкова много униформи му направи впечатление. Настани ги по миндерлиците и поръча неизбежните кафета.

СЮЛЕЙМАН ПАША (към Юмер): — От къде този нишан, ефенди?

ЮМЕР ЕФЕНДИ: — От Шипка, затиалилериниз.

СЮЛЕЙМАН: — И патериците ли са от там?

ЮМЕР: — И те. Но ще дойде време да ги махна и да ги забравя. Ала имам друга рана, затиалилериниз, която завинаги ще остане да кърви.

СЮЛЕЙМАН: — Ще кърви? Толкова ли са безсилни докторите?

ЮМЕР: — Тя е в душата, паша ефенди. Загина синът ми Мюрсел. Единственият. Аллах ми даде три дъщери и само един син, комуто се полагаше да продължи рода ни. Падна при третия юруш, затиалилериниз.

СЮЛЕЙМАН (без външен признак пълният с болка разказ на бащата да му е направил впечатление): — Трябва да се гордееш, ефенди, че си дал толкова за падишаха и за свещеното знаме на Пророка. Но вие, ефендилер, не сте дошли да си говорим за Шипка, нали?

ХАЛИС БЕЙ: — Позна, паша ефенди. Ние, пратеници на съгражданите си, дойдохме да ти засвидетелствуваме онова, което вече многократно са ти повтаряли с молбата ни: че сме верни поданици на падишаха, да му даде аллах да живее сто години, и изпитваме дълбока почит към тебе лично. Молим те ден и нощ да помниш това, затиалилериниз.

СЮЛЕЙМАН (с лека ирония): — Също и българите ли?

ДОБРИ ЧИНТУЛОВ: — Също и българите. Ние тачим законите и според силите си подпомагаме тебе и твоята славна войска, паша ефенди.

СЮЛЕЙМАН (още по-иронично): — Това българите очевидно сте доста странно племе…

ЧИНТУЛОВ (подсказва): — Чинтулов.

СЮЛЕЙМАН: — … Чинтулов ефенди. Като те слушам сега, в главата ми се мержелее представа за ангелчета с крилца на раменете. Пък аз съм свидетел как българи се биха за знамето си при Ески Заара, после воювах с тях и на Орлово гнездо… Не бяха с крилца, уверявам те.

ЧИНТУЛОВ: — Науката ни учи, че от частното не бива да се съди за общото…

СЮЛЕЙМАН (повишава глас): — Частното, частното!… В опълчението — българи, снабдяване на русите с провизии — от българи, проводници в Балкана — българи, разузнавачи и шпиони — българи… Това все от частното ли е, Чинтулов ефенди?

МИТРОПОЛИТ СЕРАФИМ: — Ще си позволя да кажа, че нашата вяра проповядва смирение и подчинение, затиалилериниз. Не искам да изкарам, че няма хора, които не се съобразяват с повеленията на вярата. Не се засягай, паша ефенди, но сигур има такива и между мохамеданите. Но може ли по изключението да се съди за общото?

СЮЛЕЙМАН (със смес от ирония и злост): — На твое място не бих се обадил, деспот ефенди. Видях с очите си как един ваш „божи служител“ с кръст в едната ръка и револвер в другата води българи и руси в битката. И доколкото чух, бил именно от Сливен…466

МИТРОПОЛИТ СЕРАФИМ (с леко объркване): — Аз съм от четири години тук и мога да дам дума, че нито един свещеник от епархията ми не е напуснал поста си през това време, за да се присъедини към враговете на падишаха.

СЮЛЕЙМАН (заядливо): — Аз пък мога да дам дума, че този, който според думите ти също проповядва смирение и подчинение, е именно сливналия.

ХАЛИС: — Във всяко стадо се случва черна овца, паша ефенди. На̀, напоследък се случиха известни безобразия в Сливен, извършени все от аскери. Дава ли това право някой да каже, че цялата войска на падишаха се състои само от безобразници?

СЮЛЕЙМАН: — Какви безобразия? За пръв път чувам за това.

ПАНАЙОТ МИНКОВ: — Хората около тебе ги е досрамяло да ти ги кажат, затиалилериниз. Наистина има някои позорни деяния…

СЮЛЕЙМАН: — И тебе ли ще те досрамее да ми ги кажеш?

П. МИНКОВ: — Не, защото приемам думите ти като заповед. (Той разказа най-грубите издевателства, извършени от войската през последните дни, като особено наблегна на изнасилването на младата Маринковица посред бял ден на мегдана. Докато разказваше, Сюлейман си вземаше някакви бележки.) И моля да ми вярваш, затиалилериниз. Двуличието е чуждо на моята природа и затова сам падишахът ме удостои с тази сабя на капуджи-баши.

ХАЛИС: — Ще добавя, че безчинствата правят лошо впечатление и на турското население в града, паша ефенди. Вече не казват Али или Осман са направили това и това, а низамът на сердарекрем Сюлейман паша. Така петнят и твоето име…

СЮЛЕЙМАН (изправя се — знак, че срещата трябва да приключи): — Разбрах тежненията ви, ефендилер. Не ми се говорят големи думи, но ще ви уверя, че досегашните злодеи ще бъдат издирени и наказани, и то тъй, че да послужат за пример на останалите и за възмездие на, хм, мирните сливналии. (И докато приемаше теманетата им, прибави:) В края на краищата аз съм европеец, ефендилер…

„Депутацията“ се оттегли заднешком. На вратата едва не се сблъскаха с един слуга, който носеше шест кафета — това бяха същите кафета, които пашата бе поръчал още при идването на сливналиите. По-късно се чу, че такава била предварителната му заповед: да забавят кафетата, зер не му се губело време в празни лакърдии с „някакви си там простаци“.

Като остана сам, Сюлейман тегли няколко тегела по диагонала на одаята, после взе листчето с бележките си, прочете го, пък полека го смачка в шепата си и го хвърли в кошчето под масата. Плесна с ръце и заповяда на влезлия строен и изпънат като струна мюлезимин да прати при него Садък бей. Не мина много време и председателят на висшия военен съвет застана пред масата му.

— Колко души имаш в хапуса, бей? — попита без предисловие пашата.

— Осем, затиалилериниз.

— Турци или българи?

— Българи, разумява се. Но ги държа, тъй да се рече, само за дамазлък.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Селяци са, затиалилериниз. Тръгнали да продават едно-друго на пазара в града, а войската ги изловила — шпиони, та шпиони.

— Съдени ли са вече?

— Дори истиндак не е минал…

— Много добре, Садък бей. Обеси ги.

— Извинявай, паша ефенди. Не чух добре.

— Обеси ги, казах.

Късичка усмивка се хлъзна по жълтите от тютюна устни на бея.

— Ще бъде сторено веднага, затиалилериниз — каза той и се оттегли с темане.

Сянката на Голгота вече лягаше и върху града под Сините камъни…

1.

Малцината, които го бяха виждали, твърдяха, че между него, Сюлейман паша, и Начо Планински съществувала много голяма външна прилика — същата въздребна и слаба фигура, казваха те, същата подвижна походка, същото скулесто лице с черна, подстригана брада… Разликите, уверяваха, били две. По-незначителната — в носа; носът на доктора беше прав, макар и не съвсем гръцки, среден по големина, докато на пашата — леко гърбав и с винаги отворени ноздри, сякаш непрекъснато душеше във въздуха. Другата, по-съществената разлика, намираха в израза на лицето; лицето на лекаря имаше неизменен отпечатък на човеколюбие и отзивчивост, пашата — обратно — изглеждаше постоянно недоволен от хората и съдбата, сърдит, гневен.

Ако това за сърдитото изражение важеше изобщо, то в този топъл ден в края на септември Сюлейман изглеждаше направо свиреп и хищен. Облечен в походни дрехи и с ботуши до над коленете, той така бясно крачеше между прозорците и вратата, че човек можеше да го оприличи на рис, току-що заловен и затворен в клетка. Не говореше, а просто плющеше закани. И макар да не се заканваше на тримата души в одаята, те предпочитаха да мълчат — този яростен сердарекрем можеше да си изкара яда на тях, дори и ако само му пригласяха. И все пак единственият българин между тях, Иван Силдароглу, поне бе дръзнал да протегне крака напред и да кръстоса лачените си чепици. Другите двама се бяха сгушили в срещуположните ъгли и, както казват българите, се мъчеха да се покажат по-ниски от тревата и по-тихи от водата. Садък бей, който отдавна вече познаваше сприхавата природа на своя началник, чисто и просто чакаше бурята да отзвучи. Точно по диагонал на одаята седеше Фехим паша, новият мютесариф, изпратен на мястото на побегналия Рефи ефенди. Безлично и незначително човече, както впрочем обещаваше да бъде безлично и незначително властвуването му в санджака, Фехим изглеждаше да си е глътнал езика пред тази необуздана раздразненост.

— Войната трябваше да започне по съвсем друг начин! — крещеше в това време Сюлейман. — Със самото й обявяване трябваше да се предаде на смърт цялото българско племе. До крак! Само тогава щяхме да бъдем сигурни, че врагът ще е само пред нас, не и зад гърба ни.

— Не се ли увличаш, затиалилериниз? — някак лениво се престраши да продума Иван. — „Цялото българско племе…“ Ами че това са милиони хора! Впрочем…, впрочем и мене също ли, затиалилериниз? Знаете, че аз също съм българин. Да, българин съм, но макар и не с пушка в ръка, воювам рамо до рамо с воините на падишаха.

Пашата избегна прекия отговор, но затова пък запокити в лицето на Иван Силдароглу една дълга лента с точки и тирета.

— Погледни това — изрева. — Английски журналисти са го предали през Букурещ за Лондон, от Лондон е стигнало до Дари Хура в Стамбул и от там го съобщават на мене.

— Съжалявам. — Иван остави настрана лентата. — Не мога да разчитам тези знаци…

— В главното командуване на русите знаят моя план и са се приготвили за него. Знаят всичко: че частите, които съм оставил при Шипка и Хаинбоаз, са само за военна демонстрация, докато с главните сили се готвя да ги ударя през Елена към Търново. Откъде, питам аз, ще са им известни моите намерения? Не са ли им занесли сведенията онези, които и без това кръжат като хайдути в Балкана, дебнат всяко наше придвижване и час по час пращат куриери на север?

— Ще си позволя да кажа, че случаят ми изглежда малко по-друг. Войската има някакво странно свойство да узнава всичко. Онзи ден отидох с мющерии да полея един алъш-вериш в Лазовския хан. Току до нас се бяха разположили група низами и говореха високо за намисления удар през Елена. Дори точния ден и час на тръгването споменаваха. Аз съм убеден, паша ефенди, че така е осведомена войската от Бургас на изток до София на запад. А когато за нещо много се приказва…

— Но не можеш да ме убедиш, Силдароглу челеби, че някой от тези низами е притичал до княз Николай Николаевич да му прошушне намеренията ми. Това е дело само на проклетите българи. Нямаше ли ги българите, нямаше и кой да минава по недостъпните пътеки на планината, за да съобщава на русите.

— Ти употреби думата „намеренията ми“, затиалилериниз. Намеренията ти няма как да се узнаят от хайдутите в Балкана. Не е ли редно да помислиш за предателя някъде в най-близкото ти обкръжение, което е било известено за твоите намерения?

— Престани, челеби! — изсъска срещу него Сюлейман. — Престани, защото иначе не отговарям нито за себе си, нито за… съдбата ти. За мене виновни са българите и толкоз! Садък бей?

— Заповядай, затиалилериниз.

— Колко души имаш заптисани в хапуса?

— Тридесет и осем.

— Знаеш ли Татар Мезар джамиси?467

— Евет, паша ефенди.

— След два часа потеглям с войската. Искам от тук, от конака, до Татар Мезар пътят ми да е украсен от тези български шпиони. На дърво ли, на стреха ли, ала искам те, избесени, да украсяват пътя ми. Нека Сливен запомни кога е минал тук сердарекрем Сюлейман!

— Ще бъде направено, затиалилериниз.

— Това е, ефендилер. Приемете, че сме се сбогували. Можете да ми спестите пожеланията си — достатъчно ще ми е, ако ги имате в сърцата си.

Сливен помнеше какви ли не ужасии, но като тази — хем страшна, хем извратена — като че виждаше за пръв път: не стига, че тридесет и осем души висеха, обесени, от двете страни на главната улица, която водеше на изток, ами до всяка от жертвите стоеше по едно заптие и люлееше трупа468 в знак на поздрав към преминаващите войски и техния главнокомандуващ. Настрана, посбутани между къщите и в кьорсокаците, се тълпяха сливналии и надничаха крадешком. Бяха и българи, и турци, но еднакво онемели пред страхотната картина. Кой знае как се бе случило, че там някъде, приблизително по средата между Чорбаджилар джамия и голямата вада, що миеше улицата пред Ески джамия469, се оказаха един до друг двама стари познати: Юмер ефенди и поп Юрдан.

— И това доживяхме! — със сгърчено лице произнесе свещеникът.

— Може би трябва да се радвате, папаз Юрдане — отговори турчинът. — Казват, че кучето най-лошо хапе преди да умре… Цялата тази страхотия ми напомня на куче, което е пред умиране.

— Не обиждай кучетата, Юмер ефенди. Куче, даже бясно да е, не е способно на такова злосторство. Този Сюлейман е…

Не можа да се доизкаже. Откъм конака се дочу свирня на зурли и думкане на даули и, като протегнаха врат, зяпачите забелязаха да се задават пищните по облекло и по конски снаряжения най-лични представители на войската. Странно, но не се чу нито един приветствен възглас — дори турците на Сливен бяха потресени от тази нечовешка украса на улицата, само заптиетата захванаха по-усърдно да люлеят труповете.

Колоната приближи бавно — ездачите изравняваха хода на конете си със стъпките на пешаците. С приближаването на процесията разпознаха и Сюлейман. Не по физиономията (малцина го бяха виждали), нито по униформата — всъщност той се носеше значително по-скромно облечен от повечето свои подчинени, — колкото по властността и високомерието, които се излъчваха от физиономията му, и от раболепието на приближените му.

Бяха почти пред мястото, от което надничаха поп Юрдан и Юмер ефенди, когато се видя как пашата дръпна дизгините и спря. След него спряха и висшите военни в златосърмени униформи наоколо му, после спирането се предаде и на таборите назад. Като разбраха, че става нещо необикновено, чалгаджиите от музиката един по един също свалиха инструментите си и на улицата се възцари злокобна тишина.

Пашата вдигна ръка и към него приближи само един от свитата — Садък бей, който щеше да остане да го замества в Сливен, а сега само го изпращаше по пътя към Котел. Негово превъзходителство показа една стряха. И думите му — правилни, но със своеобразни напевни извивки при произношението — изпълниха улицата:

— Тази стряха защо е празна, Садък бей? — попита строго.

— Моля те да ме извиниш, затиалелириниз, но просто виновниците не стигнаха за целия път до Татар Мезар джамиси…

— Че толкова ли нямаше други, бей?

— Не съм пощадил нито един, който беше в хапуса, затиалелириниз.

— Питам друго. Трябва ли непременно да е в хапуса, за да се досещаш, че е девлет-душманин и руски шпионин? — Сюлейман забеляза неразбирането върху лицето на председателя на военния съвет и това видимо му достави удоволствие. — Ето например този. — Той показа напосоки към едно момче, което се тулеше по-настрана. — Не ми казвай, че не е виновен. Утре и той ще стане я хайдук в Балкана, я помагач на русите. Хайде!

При това „Хайде!“ няколко млади забити, от тези, които се тълпят винаги около висшето началство, за да бъдат забелязани, се втурнаха старателно нататък и уловиха момчето. То ревна изведнъж, опита се да обясни, че с нищо не се е провинило нито към властта, нито към турците въобще, но никой не пожела да го слуша и го поведоха към стряхата.

И в този момент се разнесе могъщ глас, който не само заглуши печалното „Мамо… мамо…“ на момчето, но и сякаш плисна над къщите, достигна Сините камъни и се върна назад като ехо:

— Сюлеймане, чифутино470 и кучи сине, остави момчето!

Нападката, своеобразна оглушителна заплювка, беше толкова дръзка, че за момент цялото множество — Сюлейман, войска, зрители — останаха втрещени и като приковани към земята. Единственият, запазил самообладание, беше собственикът на гласа — поп Юрдан. Той прекрачи напред и продължи да запокитва обидите и предизвикателствата си:

— Дотам ли стигна, жид с жид, да посягаш и на невръстни деца?! Ако ще бесиш някого, поне обеси мене, зер целия си живот съм посветил само на борба против посрания ви султан и такива голи охлюви като тебе. На̀, виж! — Свещеникът поразгъна расото си, та се показаха тепелиците на два пищова. — Тези двата са пратили при Пророка ви повече гъжвалии, отколкото косми са ми останали на главата.

Сюлейман най-сетне се опомни и сви тесните си рамене:

— Какво пък, обесете него вместо момчето…

Престараващите се млади забити оставиха момчето и затичаха към поп Юрдан, но той ги изтласка със сила, която невероятно как се намери в мършавата му висока фигура.

— Нали виждате, че отивам сам — скара им се. — Какво ще ме водите вие… — И тъй като те, напълно объркани, се отдръпнаха и му сториха път, свещеникът приближи до момчето и го попита: — Как се казваш?

— Ангел. Син съм на Боян Боянов и внук на Бяно Абаджи — отговори през сълзи то.

— Виж ти, виж ти! — непресторено се засмя поп Юрдан. — Ами че ние на всичко отгоре се падаме и бир парче роднини… — Сетне тупна момчето по дъното на панталонките и му прошушна: — Не плачи. И бягай, колкото сили имаш. И не се прави на юнак да се боричкаш с мене за клупа на въжето. Аз дадох, каквото можах. А ти тепърва ще служиш на България! Върви!

Пропъди го настрана и със спокойни крачки приближи към стряхата. Не можеха да го обесят така, за минута — усърдните забити имаха нужда от време, за да намерят отнякъде въже и да го преметнат през един от мертеците на стряхата, да измъкнат едно скемле от близката къща. В това време Юмер ефенди, също поопомнил се, приближи до свещеника:

— Отиваш си като светец, поп Юрдане. Сливен ще те помни…

— Все ми е тая за помненето — отговори нехайно онзи.

— Тогава знай поне едно. Християните в Сливен няма да намалеят, понеже аз, тъй както съм пълен ей до тук с погнуса, наистина ще се покръстя.

— Това, виж, е по-добре — каза свещеникът; каза го малко разсеяно, защото следеше работата на младите забити, превърнали се изведнъж в джелати. Той приближи, взе свободния край на въжето и ловко направи клуп. — Не можехте ли да прокарате въжето през ей онази греда? — попита, докато хладнокръвно стъпваше на трикракото столче, надяваше клупа на врата си и изваждаше русо-бялата си брада над въжето, сякаш за него сега не съществуваше нищо по-важно от опазването на тези рошави вълма.

— Че какво значение има това за тебе? — попита го един.

— Не за мене, а за оногова. — Поп Юрдан показа към пашата. — Ще дойде неговият ред да увисне до мене. Ще трябва да е по-далече. Защото мен дори в смъртта ще ме е гнус да се докосна до това чифутско изчадие. Бъди проклет, Сюлеймане!

И с тези думи сам ритна скемлето и увисна на въжето.

2.

Лудуваше онзи, сливенският. Всеки се криеше, както можеше, пък ако му се налагаше да отиде някъде, притичваше ей така, сгънат като буква „Г“. И само един — очевидно чудак на чудаците — беше излязъл извън кантората си, стоеше с разкрачени крака посред улицата и с привеждане насам-натам посрещаше поредните напъни на побеснелия вятър. С привеждане и с усмивка, а навремени и с радостни викове. И който го виждаше, или загрижено поклащаше глава, или тайничко се кръстеше: на Иван, сина на Бяно Абаджи, трябва да е мръднало нещо…

От мястото, което си бе избрал, Иван отдалече зърна двамината, които току-що завиваха покрай Нурул Кудус джамия. Сливналии с опит, те, за разлика от него, избягваха средата на улицата, а вървяха плътно прилепени до стените и дуварите — знаеха, че ако щурият вятър вдигнеше керемиди или събореше комин, най-безопасното място беше именно досами оградите.

Въпреки разстоянието и сълзите, които бурята пълнеше в очите му, Иван ги позна. И можеше ли да не ги познае? Ами че единият му беше брат, а другият — човек, когото броеше за свой втори баща. С една дума — Боян и Добри Чинтулов. Повече по чувство, отколкото по разум, той се досети, че през тази вихрушка двамата отиваха не другаде, а при него. И все пак ги дочака там, по средата на улицата.

— Какво стърчиш на вятъра? — изкрещя му с пълни гърди Боян, като се мъчеше да надмогне фъртуната. — Да не си си забравил ключовете от кантората?

Усмихнат широко, Иван с патешки-криви крачки приближи до тях.

— Излязох нарочно, да ме понадуха — каза. — Може и да не вярвате, но на вятъра му се радвам тъй, сякаш съм се срещнал с другар от детинство. Заповядайте!

Те не помръднаха.

— Там ли са писарите ти? — попита Чинтулов, като присвиваше недовиждащите си очи.

— Разбира се, нали затова им плащам. Но ако ще пречат — оставете на мене. Аз ще имам грижата да се отърва от тях.

Така и направи. Когато тримата влязоха в кантората, Иван освободи под някакъв предлог писарите си и остана сам с гостите.

— Поради вятъра ще се наложи да ме извините, че няма да предложа чай за вас, господин учителю, и кафе за тебе, Бояне. Но в такова време дори акробат от цирка не би сполучил да пренесе таблата от кафенето.

Боян не разбра думите „акробат от цирка“, но и не поиска обяснение — не искаше разговорът да се разводни още от самото си начало.

И вместо това подхвърли с предизвикателство, което не криеше:

— Можеш ли да се досетиш защо избрахме именно таквоз дяволско време, за да дойдем при тебе?

Иван беше достатъчно опитен, за да приеме правилата на играта такива, каквито му ги налагаха.

— Предполагам — за да ви забележат по-малко хора. За другото обаче не смея да гадая: дали искате да ми кажете нещо много тайно, или ще ви е срам от сливналии, ако видят с какъв човек имате работа.

— С последното позна — продължи още по-предизвикателно Боян. — Нека да ти го кажа направо, Сливен не се гордее с тебе, Иване. И се чуди, че родът на Силдаровците е могъл да пръкне човек като тебе.

— Наистина има нещо за чудене, Иване — обади се на свой ред Добри Чинтулов. — Познавам те от ей такъв. В „килията“ ми сме прекарали не дни, а цели месеци, така биха се събрали. И защо? Каква беше целта на усилията ми? Да станеш големец? Да заемеш висок пост? Да напечелиш пари? Не, Иване. Аз исках само да те направя човек, личност.

— И идвате да ми заявите, господин учителю, че сте се излъгали?

— Мигар не сме? — отговори вместо запитания Боян. После неочаквано попита: — Знаеш ли, че ще ставам дядо?

— Честито. Не бях чувал…

— Как ще го чуеш? Ами че ти отколе не си прекрачвал в къщи. А до новия дом на Яна трябва и да не си допрял…

— Кога чакате голямото събитие?

— След два-три месеца, знам ли? Но Яна отсега сърба попарата на роднинството си с тебе. Говоря ти като мъж на мъж, затуй няма да поливам думите си с шуруп като баклава. Вече подхвърлят на Яна, че ще роди отроче, което ще е роднина на турска подлога…

Иван се постара да покаже външно спокойствие, но няколко нервни подскачания на адамовата му ябълка подсказаха, че нападката го беше уязвила.

— Вас, господин учителю — обърна се към Чинтулов, — поне не могат да ви обвинят по подобен начин. Тъй или иначе уроците в килията ги вземах тайно.

— И все пак ме боли, Иване. Боли ме от хулните думи, които се изричат за тебе.

— Че съм турска подлога?

Добри Чинтулов поклати глава.

— Нападките са, тъй да се рече, двупосочни. От една страна, те обвиняват, че служиш на турците, на войската им, а, от друга — че като си се захванал да им служиш, не използуваш влиянието си върху тях, за да облекчиш от малко-малко положението на еднородците и едноверците си. Знаеш ли какъв кошмар царува над нашия Сливен?

— Странен въпрос. Ами че ей тук, от ъгъла, се вижда върбата при „шадърфана“.

— Не е само върбата — каза на свой ред Боян. — Така е на Старата круша, на крушата до дюкяна на братя Минови, до Студения кладенец… Всеки ден там висят нови и нови трупове на мъченици.471 Да, всеки Божи ден си отиват десетки, чиято единствена вина е, че са се родили българи…

Иван постепенно възвърна самообладанието си. И то, самообладанието му, вбесяваше гостите повече, отколкото онова, за което го обвиняваха от самото влизане в кантората до сега.

— Ще ви отговоря на всичко — изрече той спокойно, — но преди това и аз ще ви попитам нещо. Вас, а чрез вас — и всички сливналии, които са така щедри в обвиненията си към мене, че чак и към… нероденото дете на Яна. Наистина ли смятате вие, че някой — аз или друг — може така да повлияе на турците, че да се откажат от насилието?

— Поне можеш да се опиташ — отговори за двамата Добри Чинтулов.

— Дори когато отнапред зная, че ще ударя на камък?

— Дори. Тогава поне ще имаш спокойствието, че си постъпил действително като мъж и личност.

— За спокойствието сте прав, господин учителю. Ще имам спокойствие, и то онова, което дядо поп в църквата го нарича „вечно“. Защото излезе ли ми име на застъпник за, хм, „девлет-душманите“, едничкият резултат ще бъде, че и аз ще намеря място я на Старата круша, я тук, на върбата. А да си призная, никак не ме блазни мисълта да умра, пък сетне да ме славят като мъченик за вяра и народност.

Боян се размърда на мястото си.

— Като че ли ще излезе, господин Чинтулов, че напразно сме бъхтали пътя до тук през ха̀лата, която свири навънка…

— Не бързайте да си тръгвате. В края на краищата имам право да кажа нещо и аз, нали? Нещо, с което ако не се оправдая, поне да отговоря на обвиненията ви.

— Това е справедливо — каза Чинтулов. — Още старите римляни са имали за правило „изслушай и другата страна“.

Иван помълча малко, сякаш събираше мислите си.

— Най-напред една молба. Главно към вас, господин учителю. Може ли за известно време да ме броите за пиле?

— Пиле? Къде отиде ти? Какво пиле?

— Най-обикновено, измътено от квачка.

— Ако дръзваш да се подиграваш с мене, поне не смей пред… — повиши глас Боян.

— Не се подигравам на никого. Просто моля да не прибързвате с присъдите си. И затова искам да ме имате за пиле — нали пилците се броят на есен?

— Искаш да кажеш…?

— Не искам да кажа нищо повече. И няма да кажа. Само отправих една молба. Ако искате, изпълнете я. Ако не искате… — Иван сви рамене. — Сега за другото. Щом ми говорехте от името на сливналии, трябва да се разбира, че и вие имате възможност да говорите на тях. Кажете им от ваше име, не от мое, да се пазят. Да се пазят повече, отколкото когато тук вилнее „благата и медената“. Ще се изселят ли, ще се изпокрият в пущинаците ли, нещо друго ли ще сторят, но да се пазят, както не са се пазили никога до сега. Защото Садък бей е по-страшен и от чума.

— Достоен ученик на Сюлейман — рече Боян. — Стигна ли до ушите ти, че Сюлейман за едното нищо щеше да обеси сина ми Ангел? И че поп Юрдан спаси Ангел с цената на собствения си живот?

Иван не отговори на въпросите, а продължи замислено:

— Садък е по-страшен от Сюлейман. Сюлейман бесеше от мъст, защото смяташе, че неуспехите си поне наполовина дължи на българите. И друга причина имаше той за наглед безсмислената си жестокост. Като оставяше след себе си ужас и смърт, той целеше да сплаши населението, за да престане то да подпомага русите. Зверско, но не лишено от здрав смисъл, нали? Докато Садък е друг. Той е като пор, влязъл в курник — убива заради самото убиване. Такъв човек (ако изобщо заслужава да бъде наречен човек) не може да бъде вразумен. Самата му природа се опива от картината на страданието и смъртта.

— Това се нарича садизъм — тихо се обади Чинтулов.

Иван кимна в съгласие.

— Садък бей знае, че праща на смърт невинни — продължи той. — И го прави не за да сплашва или да мъсти като Сюлейман. Такъв човек е наистина по-страшен от чума. Защото от чумата где с оцет, где с опушване на стаите, где с натриване на ръцете с чесън все можеш да се опазиш. Докато този звяр посочи ли те с пръст, спасение няма.

Той млъкна. Мълчанието продължи по-дълго, отколкото двамата му посетители очакваха. И кантората се изпълни със зловещото виене на вятъра.

— Това ли беше всичкото, което искаше да ни кажеш? — запита Добри Чинтулов.

— Това. И ще повторя молбата си: нека броим пилците наесен…

3.

Дядо Серафим вдигна с две ръце нагръдния си кръст и го целуна — повече с чувство на обреченост, отколкото с упование.

— И той отказа? — попита.

— Отказа — потвърди Добри Чинтулов.

Пръстите на стареца не милваха кръста, а сякаш се гърчеха върху него.

— Просто не мога да го повярвам за един син на Бяно Абаджи — каза. — Имах друга представа за Силдаровците…

— Иван Силдаров е обяснил отказа си по начин, в който не липсва разум — предпазливо го защити Панайот Минков. — Той е обрисувал Садък бей като звяр в човешки образ, който не убива от нужда да се убива, а заради самото убиване. И е сметнал, че всеки, който се застъпи за невинните жертви, ще ги последва в участта им — Садък на бърза ръка ще го провъзгласи за враг и ще го прати на Старата круша. Следователно ще се принесе в жертва, без да помогне ей толкова на нещастниците.

Разговорът се водеше рано следобед в онази къща на Кафтанджийската махала, хаджи Божиловата, която бяха наели за митрополия. Освен дядо Серафим от страна на църквата в него участвуваше само писарят му Юрдан Д. Юрданов, а гостите бяха Добри Чинтулов, Панайот Минков и Захария Жечков; Боян Боянов не се съгласи да ги съпроводи — не го каза, но го разбраха: срамуваше се да говори за поведението на брат си.

В стаята беше топло, но старият свещенослужител отиде полека до баджата и протегна кокалестите си длани към огъня.

— Ще си позволя да кажа — обади се зад гърба му Захария Жечков, — че Иван Силдаров не е преиначил в оценките си. Стотици хора увиснаха на въжето, а аз не зная за нито един, който да е имал драм вина. Дори не са се опитвали да я уйдурдисат: тръгвай към бесилото и толкоз. И зад всичко това стои лично той, Садък бей.

— И до какъв извод стигате, господин Жечков? — престраши се да попита Юрдан Юрданов, който обикновено не проговаряше в присъствието на митрополита.

— Че може би синът на Бяно Абаджи е прав. На извратен човек като бея не могат да повлияят никакви приказки, дори най-убедителните. А най-вероятното да се случи точно обратното, както Иван Силдаров е предрекъл — застъпникът без много-много истиндаци да бъде присъединен към онези, за които се застъпва.

Като продължаваше да грее длани, старият свещенослужител произнесе унесено и тихо, сякаш говореше сам на себе си:

— Когато е за вярата, саможертвата понякога значи повече от оцеляването. Исус, който безпогрешно виждаше в утрешния ден, не можеше ли да се промъкне през шубраците на Гетсиманската градина и да се укрие, да спаси живота си? Не го направи. Защото знаеше, че със смъртта си ще укрепи вярата, която проповядваше. И ще остави пример за вечни времена… Светите равноапостоли Петър и Павел не знаеха ли какво ги чака в Рим, където вече гинеха всеки ден по стотици последователи на Христа? Знаеха и въпреки това отидоха в столицата на злото. И загинаха на дръвника. А последиците? Върху пепелта на тленните им тела се изгради онази църква, която днес се разпростира по четирите краища на Земята.

— Защо ни казваш това, твое високопреосвещенство? — с нотка на уплаха попита Панайот Минков.

Дядо Серафим се върна на мястото си и пак положи ръце на кръста.

— За да посоча очевидното. Помолихме Иван Силдаров, понеже вярвахме, че той може да повлияе на звяра. Разумно или не — отказал е. Тогава остава само един, комуто се полага да опита да постигне онова, което според Иван Силдаров е невъзможно.

— Нали не искаш да кажеш…? — плахо започна Добри Чинтулов.

— Искам, учителю, точно това искам да кажа — прекъсна го митрополитът. — Има само един и този един съм аз…

— Не! — почти извика Захария Жечков.

— Да! — беше кроткият, но безпрекословен отговор.

— Не! — настоя и Панайот Минков. — Не! Когато отиде при тартора на сатаните Шевкет паша, ти вече достатъчно рискува живота си.

— Никой не е казал, че в името на Христа и на неговите последователи животът се рискува само веднъж. А аз съм владика не за да получавам владищина, а за да бдя над вярващите. — Старият човек помаха кокалест пръст. — Не се опитвайте да ме задържите, приятели. Зная, от обич го правите, но ще бъде излишно наддумване. Вместо това обещайте ми само едно. Имам неомъжени дъщери, единственото богатство са дрехите върху гърба им. Ако се случи да се сбъдне предсказанието на Иван Силдаров, не оставяйте момичетата да свършат като просекини или — още по-зле — да припечелват хляба си, като продават телата си. Юрдане!

— Заповядай, твое високопреосвещенство.

— Нека извадят най-представителната ми премяна, онази, великденската. И проводѝ човек в конака. Нека да каже на Садък, че аз, духовният водач на сливенските християни, искам да ми определи час, за да се срещнем и разговаряме.

— Повери това задължение на мене — предложи Панайот Минков.

— Макар че рискът ще бъде и за пратеника ми?

— Именно затова, твое високопреосвещенство. Не забравяй, че аз от тридесет години съм секретар на Сливенската църковна община. И не съм го правил за плата или облаги, твое високопреосвещенство.

— Да бъде волята ти, сине — каза дядо Серафим и го благослови от разстояние с кръстен знак.

Приеха го учтиво, много по-учтиво, отколкото той се надяваше, ала после го оставиха да чака — сам и бездеен — час и половина, ако не и повече. Митрополит Серафим помисли, че това е една от познатите му азиатски хитрини: да чака, да се изтощи от чакане, да се изнерви, да загуби самообладание, та после да бъде лесна жертва в трудния разговор. Докато бе свещенодействувал в Кършияка, така бе постъпвал десетки пъти с него мюдюринът на Филибе, един полуграмотен анадолец, издигнал се със силата не на ума, а на ятагана си. И дядо Серафим противопостави онова, което бе негово оръжие в Града на тепетата — отпусна се, колкото се може по-удобно, и се залови да възстановява на ум с най-малки подробности своите детински лудории в околностите на Пирдоп, където бе отраснал. Най-сетне се появи един млад забитин и предупреди, че негово превъзходителство се е освободил от неотложната си работа и вече е на път насам. Не беше нова плитко скроена хитрост — надали мина минута и Садък бей влезе в одаята, поздрави, дори намери сили да се извини за закъснението. („Нали разбираш, деспот ефенди, война е сега, възникват какви ли не грижи…“) После заръча неизбежните кафета и седна срещу митрополита.

Докато разменяха също така неизбежните празнословия, задължителни за началото на един ориенталски разговор, дядо Серафим — както правят пехливаните на алая, докато още се пляскат по блажните каспети и се кюскат по вратовете — се опита да прецени противника си. Садък бей, трябва да му се признае, можеше да мине за хубав мъж. Над среден ръст, почти висок, той имаше правилни черти, снагата му беше толкова малко напълняла над нормалното, че не би подразнила кой да е най-придирчив сливналия472, само известна раздърпаност на униформата му говореше против него. А не можеше да се приеме за хубав мъж, защото две неща в него разваляха впечатлението и непрекъснато напомняха що за човек е пред тебе — очите и зъбите. Бяха жълти, но различно жълти и затова предизвикваха различни представи. Зъбите дължаха жълтината си на тютюна, но не това бе най-лошото в тях. Бяха дребни, криви, разредени; дядо Серафим не беше виждал отблизо невестулка, но си представяше, че точно така изглежда устата й. А очите бяха като на тигър — да те побие страх като ги видиш. В предварителния разговор свещенослужителят откри една важна подробност: беят умееше да владее тона, думите и жестовете си, но не и очите — именно очите му изразяваха неговите същински мисли, а не устните.

Председателят на военния съвет бе във видимо добро настроение. Митрополитът никога не разбра, но причината за него беше същата, поради която бе и закъснението (впрочем също и раздърпаността на униформата): не анадолското хитруване на онзи филибелия, който го бе принуждавал да чака заради самото чакане, а една хубава петнадесетгодишна циганка, която му бяха довели рано следобед; циганка с матова кожа и вежди-пиявици, която — божа работа! — имаше малко слаби крака за вкуса на Садък, но затова пък в някои по-тънки умения аллах я бе дарувал с пълни шепи.473

Изсърбаха кафетата, после, докато очите изразяваха недоверчивост, Садък бей произнесе предразполагащо, почти дружелюбно:

— Благодаря, че вятърът навън, който хапе като зло куче, не те е спрял да дойдеш да ми сториш ихтибар, деспот ефенди. Може би освен удоволствието от кафето имаш да ми кажеш и нещо друго?

Разговорът не можеше да се подхване по-кротко и по-възпитано, ала дядо Серафим не се поддаде и остана предпазлив:

— Имаш име на мъдър и доброжелателен човек, бей ефенди — каза. — Дошъл съм да се позова на мъдростта и доброжелателството ти.

В тигровите очи светна лукавство, но устата изговори учудено:

— Нима в Сливен има нещо, за което трябва да се позоваваш на доброжелателството ми? Изненадваш ме, деспот ефенди…

— Има, Садък бей. Човешкият живот. За човешкия живот, който и според исляма, и според християнството се дължи на Бога, си заслужава да се моли в името на мъдростта и доброжелателството. А в Сливен човешкият живот напоследък започна да не струва и един гологан, бей.

— Не може да бъде! — недоверчиво каза Садък, а очите възликуваха.

— Ако не беше вярно, щях да избера по-приятно време, за да ти поднеса почитанията си, затиалилериниз. Бесилките в града „работят“ денонощно, бей ефенди.

Очите прихнаха в смях, а устата произнесе сериозно:

— Осведомен съм само за неколцина съгледвачи на московците, деспот ефенди. Съгласи се, това е военно престъпление, и… няма как…

— Дръзвам да река, че помощниците ти са те подвели, Садък бей. Първо, не са никакви съгледници, а невинни хора от хилядите селяци, надошли от селата да търсят закрила, които живеят в нищета и от просия. Какви съгледници са тези нещастници, които не до московците, а до собствените си села не смеят да отидат? Пък и московците на такова простолюдие ли ще вярват, което не знае азбуката, а брои на пръсти до десет? И второ, бей, не се касае за неколцина избесени. Аз ще кажа много десетки, а ти разбирай много стотици, бей.474

Тигровите очи продължаваха да сияят.

— Не може да бъде! — каза убедително беят. — Това е съвсем, ама съвсем сигурно. Не може да е имало толкова присъди, защото е нямало и толкова дела.

— Това е най-страшното, Садък бей. Присъди е нямало. Нито съдебни дела. Просто хорицата са окачвани на въжето и толкова.475

Садък бей разпери ръце. Трябва да му се признае, че го направи твърде артистично.

— Наистина не мога да повярвам, деспот ефенди.

Владиката спокойно можеше да му натрие носа, казвайки му, че не е могъл да не види десетките трупове, които висеха като плашила по приспособените от самия Садък бесилки. И предпочете да преглътне.

— Затова казах преди малко, че в известен смисъл ти си жертва на твоите помощници, затиалилериниз. Ти си върховен представител на властта тук, а те са прикривали истината от тебе. И едновременно като върховен представител на властта и като човек с всепризната мъдрост и доброжелателност, аз дойдох да те осведомя за истината, бей. И в името на Бога, който под различно име почитаме и двамата, да те помоля да използуваш силата си, за да сложиш край на този кошмар.

В жълтите очи се появи коварство.

— Защо молиш мене, а не Бога, деспот ефенди? Аз съм само един чиновник, докато той според вашата вяра е всесилен…

— Има дела, които се решават не от Бога, а от хората. Ако двама братя делят бащин имот, давията се решава в съда, а не в джамията или в църквата.

Очите се изпълниха със смях:

— Защо не отидеш тогава при, хм, Келеш Осман?

Дядо Серафим усети как гневът се събира като буца в гърдите му, но в името на високата цел, за която бе дошъл, надмогна чувството си.

— Преди малко ти казах, бей, че невинните ги затриват без съд, без дори най-обикновен истиндак. Защо да ходя в такъв случай при кадията? Струва ми се, че съм дошъл точно, където трябва. Военно време е сега, властта на председателя на военния съвет е над властта на кадията. И аз коленопреклонно те моля, бей, да използуваш властта си, за да престане това незапомнено погубване на невинни хора.

Жълтият поглед продължаваше да се замрежва от смях — лукав и ликуващ едновременно. А устата рече сериозно, с интерес:

— Вие, християните, сте особени хора, деспот ефенди. За вас думата има значение, не действието. Някой каже „Тръгвам за там и там“ и това ви стига, пък той, хитрецът му с хитрец, си отиде в къщи, удари една ракия и си легне. Вас не ви интересува, че не е отишъл да свърши обещаното, а ви стига, че е обещал да го направи.

Владиката се обърка; сигурно е било много явно, защото тигровите очи изразиха възторг.

— Не разбирам думите ти, бей…

— Един съвсем близък пример. От ясен по-ясен. Ти казваш „Аз коленопреклонно те моля“, пък си седиш ли седиш на миндера…

Може би Садък бей щеше да продължи, но старецът не му даде възможност. Само в една секунда той се свлече в краката на бея, прегърна нозете му и със сълзи, които не можеха да бъдат престорени, зацелува униформата и ботушите му. И изведнъж ролите се смениха — не очаквал такова действие и приготвен само за наддумване, сега Садък се оказа по-смутеният от двамата. Той улови владиката за раменете и се опита да го вдигне от пода, но не успя — божият служител се държеше с все сили о краката му и обливаше със сълзи ботушите му.

— Щом твърдиш — обърна другият край беят, — че съм човекът с най-голямата власт в Сливен, заповядвам ти тозчас да станеш и седнеш на мястото си.

Владиката се подчини и седна на миндера, но сълзите продължаваха да се стичат по старческото му лице.

— Защо го направи? — попита Садък.

— За да разбереш, че в молбата ми няма разминаване между думите и делата, затиалилериниз.

— Но ти се унижаваш…

— За себе си не бих го сторил. Но аз съм духовен пастир на тези нещастници, бей. И като пастир съм длъжен да изпълня обязаността си, независимо дали с цената на смъртта, или на унижението си.

Жълтите очи продължаваха да изразяват пълно объркване. Объркването трябва да беше и в самата душа на бея, понеже той се чу да изрича нещо, което не бе премислил предварително:

— Разбрах, че си бил искрен, деспот ефенди. Добре, нека бъде твоето. Иди си по живо, по здраво. И аз ти обещавам тържествено, че с властта, която падишахът е благоволил да ми даде, от тази минута прекратявам всички смъртни присъди, които не са произнесени от редовен съд след редовно съдебно дело. Бесилки и бесене повече няма да има, деспот ефенди. И нека вашите българи да знаят, че го дължат на тебе. И на готовността ти за тях да дадеш онова, което е по-страшно и от смъртта — честта си. Върви, върви, не ми благодари!

Когато остана сам, Садък бей повтори в мисълта си целия разговор, който се бе състоял преди малко. И изведнъж доброто му настроение отстъпи място на луд бяс. Аллах, аллах, как се бе оставил да бъде измамен от този карабаш!… Малко сълзи, малко коленичене, малко прегръщане на ботушите и на̀ — „аз ти обещавам тържествено, че с властта…“ Наистина, как можа да се остави да го подхлъзнат на динена кора!…

И все пак беше дал дума. Той трябваше още сега да повика мютесарифа и бьолюкбашията и да им нареди нито един гяурин да не увисва повече на крушите или на върбата до „шадърфана“. Щом е обещал, и то тържествено…

Изведнъж една противоположна мисъл го осени: възгеч бе, обещал тържествено, хайде да не приказваме големи лафове… Обещал тържествено на кого? Длъжен ли е да спази обещание, дадено на един хитър чернокапец? Ами че нали и неговият пряк началник Сюлейман беше давал обещания, пък после…?

Като си спомни за оня кюлаф, измислен от Сюлейман паша, след разговора с „депутацията“, жълтите му очи заблестяха от доволство. Удари звънчето на масата и заповяда да повикат Осман бьолюкбаши. И когато едроглавият Осман застана пред него, му каза без предисловия и без обяснения:

— В хапуса имаш десет заптисани, бьолюкбаши ефенди.

— Да, точно десет са, затиалилериниз.

— Изведи ги и ги обеси. Трима на Старата круша, трима на върбата до „шадърфана“ и по двама на другата круша и при Студения кладенец. После ще подпиша заповедта…

Осман бьолюкбаши поздрави и се оттегли.

Моментният гняв отново напусна председателя на военния съвет. Той полегна на миндерлика и широка усмивка разкри всичките му ожълтени зъби, а клепачите се премрежиха над тигровите очи.

В този момент Садък бей си припомняше преживяванията с мургавата циганка с големите, но твърди и вирнати нагоре гърди…476

4.

Макар да знаеше съдържанието й наизуст, Садък бей прочете още веднъж депешата, после, без да вдигне поглед от нея, прекара език по ожълтените си устни и произнесе отчетливо:

— Плевен е паднал, ефендилер. Гаази477 Осман паша се е предал заедно с целия си петдесетхиляден корпус.

Не последва никакво оживление в одаята. Садък не се изненада. Както изобщо ставаше в Турция, новината положително е обиколила всички по-дребни риби, преди да стигне до него, за когото бе адресирана.

Той взе една от своите специални папироси и с бавни движения я запали. Те бяха наистина специални, поне в Сливен не бяха виждани други такива — с форма на цигари, само че по-дълги, но завити не в хартийка, а в тютюнев лист като пури; говореше се, че Садък си ги доставял по някакъв начин направо от Холандия. Пусна няколко кълбета дим, след това продължи със същия равен и наглед безличен глас:

— Доколкото разбирам от военно изкуство, ние загубихме войната, ефендилер. И не защото загубихме огромната сила на Осман паша, а защото освободихме за действие стотината хиляди войници на Московеца, които той досега задържаше при Плевен. Нека да ни е малка утеха, че е бил победен не в сражение, а с разни инженерни хитрости. Това обаче не променя основното. Стоте хиляди щика ще се стоварят сега върху същинската част на империята. Дали с тях цар Александър ще помете Четириъгълника или ще удари някъде през Балкана — това не само ще го научим, но и ще го изпитаме на гърба си в най-близко време. И така, очаквам да чуя мнението ви.

За пръв път Садък вдигна глава. Очите му бяха вече само жълти, но не и тигрови — в тях нямаше нито свирепост, нито войнственост, изобщо нищо освен мюсюлманско примирение пред съдбата.

Никой не прояви охота да се изкаже пръв. Докато оглеждаше събраните изпод премрежените си клепачи, беят размишляваше лениво: „Разбира се, че е било предопределено да загубим войната. С такива като тези ли се печели един джихад, свещена война? Ами че този Сабахадин бей има такава цена като миралай, колкото като управител на фабриката — тоест абсолютно никаква. Всичките тези Фехим паша, Нутфулла ходжа, Келеш Осман и прочие не струват колкото последния поручик от армията на московците. Или този миралай от гарнизона! — Садък бей изобщо не се бе постарал да научи името му. — Хващам бас, че той не знае от коя страна гърми револверът на поясока му…“ Като местеше очи, погледът му попадна и върху вчера пристигналия Хюсеин паша, началника на продоволствието на войската. „А този пък за какъв дявол се пръкна тука? — продължи да разговаря със себе си беят. — Кого ще снабдява? Ще превозва храни и оръжие на Мехмед Али в Четириъгълника? Хайде де, през заснежения Балкан… Пък и Мехмед Али паша има такива запаси, че може да изхрани две години не само войската си, а цялата империя. Или ще праща кервани подир Сюлейман из Тракия?“

(Нямаше да мине много време и Садък щеше да разбере истинската цел на неочакваното и неоправдано — поне от гледна точка на войната — идване на Хюсеин паша. То стана, когато се разбра, че пашата е измъкнал подкуп „за да ги запази“ петстотин хиляди гроша в стока от абаджийския еснаф на Сливен, а на заминаване поискал и сто и двадесет хиляди в пари, но успели да му съберат „само“ осемдесет и пет хиляди…)478

— Е, добре, никой ли няма да отвори уста? — продължи Садък бей, докато досмукваше фаса на папиросата си. — Тогава ще ви съобщя моето решение. Първо, никакво бягство. Стигне ли се до отстъпление, то ще стане само при заповед от Дари Хура и в пълен ред. Ако някой реши да последва примера на Рефи ефенди или Мустафа ага — куршум без съд и присъда. Това го имайте обещано от мене. Второ… Фехим паша?

— Заповядай, бей ефенди.

— Вземи този списък. Хората от него да се заптисат незабавно и да се изпратят под силна стража в Одрин. Придружителното писмо ще изготвя аз.

Мютесарифът хвърли поглед по списъка — той съдържаше повече от двадесет имена — и ококори изумено очи.

— Шегуваш ли се, бей? Ами че това са… това са най-личните хора на Сливен. Хора на държавна служба. И уважавани и в Стамбул…

За пръв път жълтите очи придобиха някакъв израз и той беше на надменно господство.

— Веднъж ми разправяха, че когато Баязид Светкавицата завладял Търново, столицата на България, той поканил на разговор в една християнска църква всички паши или както там им викали на българите. И още в църквата ги изклал до крак. Защо? От кръвожадност? Не, Фехим паша, от разум и хитра сметка. Трябвало е да няма — как го рече ти? — най-лични хора, които да поведат народа на българите след себе си. Не зная дали тази история е вярна, ала е твърде поучителна. Също и за нас, не намираш ли? — Тигровите очи отново обиколиха присъствуващите. — А сега всеки на мястото си, ефендилер. Война е и ще воюваме до последния час, до който ни повели падишахът, като истински войници на Пророка. Свободни сте!

Когато я видя, Захария Жечков спря толкова рязко, че заптието, което вървеше зад него, връхлетя върху гърба му. Като знаеше, как се уреждат тези неща в Турция, Захария пусна една едра монета в шепата на чаушина, който командуваше заптиетата, и сравнително лесно получи разрешение да размени няколко думи с Аргира Димитрова.

— Щом ти е годеница — може — „великодушно“ се съгласи чаушинът. — Но само минута, не повече…

Захария приближи до младата жена, която също стоеше като окаменяла, а лицето й имаше цвета на току-що варосана стена.

— Виждате, Аргира — започна той направо, — задържаха ме.

— Чух, че същата съдба имат и други по-първи граждани, но като ви видях… О, Господи, сърцето ми ще се пръсне!…

— Една прилична сума развърза езика на моя чаушин, та ми каза, че ще ни пращат на заточение. Може и да е излъгал и да споделим орисията на ония нещастници, които… — Той махна с ръка. — Имаме една-единствена минута на разположение, госпожице Аргира. Искам само да знаете, че ако ме пратят на смърт, последната дума, която ще изрека, ще бъде вашето име. А ако се отървем „само“ със заточение, ще броя всеки час до връщането ми при вас…

— А вие помнете едно, господин Жечков. Сърцето ми не е от онези, които лесно пропущат някого в себе си… Ако ви заточат, дори сто години да отсъствувате, аз ще ви чакам… пък ако ще светът да се срине от това. А случи ли се, недай Боже, най-лошото, никога мъж не ще ме назове своя съпруга. Заклевам се!

— Благодаря ви, Аргира. Вашите думи ще ми дават смелост и…

Не можа да завърши. Заптиетата го блъснаха грубо напред, та той една смогна да вземе чантата си, която за малко бе оставил на земята.

… Аргира Димитрова не го бе излъгала, когато му каза, че имало и други задържани — в конака Захария Жечков завари вече двадесетина души. Мнозина от тях познаваше добре, някои броеше и за приятели — доктор Планински, Панайот Минков, Русчо Миркович, Парашкева̀ Бянов, имаше и такива, чието присъствие го изненада — Стефан Саръиванов, Антонаки Златанов, Кутьо Карапанчев… Захария знаеше по лице и повечето от останалите, но с тях не бе имал вземане-даване.

Изглежда, бе доведен един от последните, защото при тях се яви Фехим паша и гъгниво, като отбягваше погледите им, каза, че „по заповед отгоре“ те трябвало да бъдат задържани и изпратени в Стамбул. И добави явно от себе си:

— Но за живота си не се бойте, ефендилер. — После попита: — Имате ли някакви въпроси? Ще се опитам да направя всичко за вас, освен едно — да ви освободя. Това е извън моите права и възможности, ефендилер.

— Аз имам една молба — обади се веднага Панайот Минков; навярно за да подчертае нелепостта на задържането, той се бе явил в униформата си на капуджи-баши и с шашка на кръста. — Искам негово превъзходителство Садък бей да ме приеме за кратък разговор.

Искането беше неочаквано и Фехим се почеса глуповато по врата.

— Ще проверя и ще ти отговоря, Панайот ефенди — рече и излезе от стаята. Подир малко се върна: да, Садък бей бил готов да го приеме.

За разлика от късоумния Фехим паша, Садък бей бе предполагал, че някои от задържаните ще му поискат обяснение. И бе решил да приеме неколцина, но не повече от двама-трима — нямаше никакво желание да прекара цял ден в празни приказки.

Когато видя да влиза Панайот Минков, той веднага се досети за хитрия ход с униформата и шашката. И за да постави отначало всичко на мястото му, още от вратата се сопна на мютесарифа:

— Вземете веднага оръжието на челебията, паша — заповяда. — Той е тук като задържан, а не гост. — След това се обърна към българина: — Пожелал си да разговаряш с мене, Минков челеби?

— Не вярвам заптисването ни да си го решил сам, бей — започна Панайот Минков; дори и ако беше уплашен, той с нищо не го показваше. — Вероятно изпълняваш заповед на по-висшето началство.

— Хелбете! — храбро излъга председателят на военния съвет. — Не ми казвай, че вие не сте случайни хора, челеби, зная го отпреди. Нито ми искай пощада за себе си — извън възможностите ми е да го направя.

— Няма да моля да имам различна съдба от останалите — побърза да го успокои Панайот Минков. — Но все пак в правото съм си да запитам: защо е това отношение към нас?

— Защото сте всепризнати първенци, Минков ефенди. Все хора, които, ако ви скимне, бихте могли да поведете простолюдието.

— Да го поведем накъде?

— Например на бунт против нас.479

— В такъв случай не мога да не изразя учудването си, че между задържаните съм и аз, затиалилериниз. От четвърт век, откакто се създадоха с Хатихумаюна, аз съм неизменно член на меджлиса, бей, а за вярна служба падишахът ме въздигна и в капуджи-баши. На кое да вярвам, Садък бей? На признателността на падишаха за дългата ми вярна служба или на сегашното съмнение, че мога да оглавя бунт против него?

— Аз само изпълнявам заповед — продължи да лъже беят — и затова мога единствено да гадая. Отговор на въпросите си търси в своята вяра.

— Това пък какво значи?

— Във войната, която бушува вече половин година, всички християни под властта на падишаха преминаха на страната на Московеца. Разбираш ли, Минков челеби, всички. Нито един-едничък не застана редом с нас против нашественика от север. Напротив, те, уж верните и кротки поданици на падишаха, създадоха чети, които удрят войската ни в гръб, доброволно се поставят в служба на руснаците като разузнавачи или като проводници по само тям известни планински пътеки. Това се знае и от Дари Хура, и от сердарекрема, челеби. И налага се да се вземат съответните противомерки… Не ми повтаряй, че ти специално достатъчно си доказал верноподаничеството си и от тебе не може да се очаква нито бунт, нито да станеш проводник на руснаците в Балкана. Зная го. Работата е в това, че когато се получи списъкът, никой не поиска и нашето мнение. И в такива случаи винаги става… винаги става… Вие, българите, имате една много подходяща поговорка, челеби: „Покрай сухото гори и суровото.“ Това е!

Панайот Минков се поклони.

— Нямам други въпроси, бей — каза и, без да поздрави, излезе от стаята.

Следващият — всъщност той беше и последният — посетител се оказа Стефан Саръиванов. Като шареше неспокоен и лукав поглед, както му беше обичаят, той също поиска обяснение за задържането си. В общи линии, но по-кратко (повтарянето го уморяваше) Садък бей и нему разказа същата измислица, която вече го бе отървала от Панайот Минков. Но за разлика от Минков Саръиванов не се задоволи от отговора:

— Не искам да те обидя, Садък бей, но ти си сравнително отскоро тука и вероятно много от предишните събития в Сливен не са ти известни.

— Кое те кара да мислиш така, челеби?

— Самият факт, че съм между задържаните като съмнителни. Знаеш ли например, че по времето на онзи хайдамак Левски не друг, а именно аз, Стефан Саръиваноглу, съобщих на властта за съществуването на революционен комитет в уж хрисимия наш Сливен?

— Представи си, че го зная, челеби. Зная също, че същият този комитет те е бил осъдил на смърт и ти си оцелял само благодарение на навременното съобщение на един наш шпионин между комитаджиите.

— И това ти се струва малко?

Тигровите очи изразиха погнуса и презрение, но пожълтелите от тютюна устни запазиха предишния спокоен и почти радушен тон.

— Зная и още неща, Саръиванов челеби — след известно мълчание произнесе Садък бей. — Например това, че ако ти си честен и разумен човек, би трябвало да ми целуваш ръка, загдето те пращам на заточение.

— Позволявам си да кажа, че шегата ти не ми се вижда от най-уместните…

— Шега ли? Нищо подобно. Трябва да ми целуваш дори не едната, а двете ръце. Защото ти правя две благодеяния с… е, ясно с какво. — Беят отвори чекмеджето на масата и извади парче плат. — Да познаваш това нещо, Саръиванов ефенди?

Стефан Саръиванов огледа и опипа парчето син плат.

— Не мога да се закълна, но ми изглежда сукно от моята фабрика.

— Да, наистина е от твоята фабрика. С това сукно обличаме забитите, които воюват под зеленото знаме на Пророка.

— Според мен това е още една заслуга, която би следвало да се прибави към предишната.

— Добре, но нека проверим заслугата — кротко предложи беят. — Дръж този край на плата, ефенди. По-здраво, по-здраво, държиш плат, а не паяжина, нали? Плат, в който ще е облечен забитин на фронта, а не царедворец или конте480 от танцувалните салони. Е, внимавай сега!

Садък бей дръпна другия край на парчето. Не беше кой знае колко силно дръпване, но сукното между двете им ръце се разцепи по средата.

— Нещо да кажеш, челеби? Не? Тогава представи си един забитин на падишаха, който вдига табора си на юруш и в този момент шалварите му се разцепят на задника. Е? Ще тръгне ли някой след този, на когото дирникът е лъснал като тиган на слънце, челеби?

Стефан Саръиванов изглеждаше не на себе си от изненада. Той само оглеждаше двата къса сукно в ръцете си и повтаряше безсмислено:

— Не разбирам… Не разбирам… Нищо не разбирам…

— Аз пък разбирам, челеби. Твоята фабрика произвежда това сукно за войската, което има странното свойство да се цепи от нищо. Отговори по съвест, челеби. Фабрикантинът, който прави това сукно, не заслужава ли за награда едно въже на Старата круша? И ако вместо въже той само ще се разходи някъде до Анадола, не следва ли да целува ръка от благодарност?

— И все пак аз не разбирам… Не може да бъде… — продължи, като заекваше, Саръиванов.

Жълтите очи се смееха неудържимо.

— Докато започнеш да разбираш — каза беят, — аз ще използувам времето, за да ти обясня защо трябва да целуваш и другата ми ръка. Чувал ли си за Енчо Иванов от Терзобас, челеби? Онзи, който е предал на властта втория човек в четата на бунтовниците след Стоил войвода? Да? А да е стигнало до ушите ти, че вместо да бъде отрупан със злато и почести, този Енчо Иванов гние някъде в Диарбекир или в Сен-Жан д’Акр? Как ще си го обясниш, челеби? С груба неблагодарност? Не, приятелю, не. Това е второто, заради което ти трябва да ми целуваш ръка. Защото оставим ли те тук и — недай Боже — дойдат руснаците, оцелелите комитаджии ще отрежат главата първо на онзи, който някога е предал комитета им. Докато сега ще стане точно обратното. Ще си поживееш някъде на юг (защото пари не ти липсват, а с пари дори и на заточение не се живее никак лошо) и ще се върнеш като национален герой. Всеки ще забрави предателството и ще казва: на̀, този човек заради народното дело храни тахтабите и скорпионите по Анадола. Свалете шапки и тъй нататък, и тъй нататък. Е, Саръиванов челеби, прав ли бях? Трябва да целуваш и другата ми ръка, нали?

Стефан Саръиванов не каза ни дума повече — просто езикът му отказваше да се обръща в устата. А докато отиваше към вратата, краката му се влачеха, внезапно омекнали в коленете…

5.

Лежейки по гръб, между рамото му и гръдния мускул се образуваше една трапчинка. Когато, уморена от любов, Таша се отпуснеше до него, тя обичаше да слага главата си в тази трапчинка; тогава ухото й чуваше разтуптяното му от усилието сърце, а космите на гърдите му така приятно гъделичкаха устните й… Промушената под нея мъжка ръка притисна тялото й към неговото. Както много пъти досега тя изпита такова блаженство, че й се прииска тази минута да не свършва никога, да продължи до края на времето…

Но гласът на Иван рязко я върна към действителността:

— Виждаш ли?

Тя отвори очи — може би за пръв път от цял час насам. И видя на стената да играят розови отблясъци.

— Пожар — продължи той. — Не е наблизо, но сигур е огромен, щом светлините му озаряват града чак до тук. Ще отида да видя.

Както Жената от всички векове тя се опита да го задържи — при себе си и по-далеч от опасността:

— Остани. Не си тулумбаджия, я… Щом не е наблизо…

Но Иван вече издърпваше ръката си изпод тялото й.

— Трябва да отида — каза кратко.

— Твоя воля — примири се тя. — Аз пък ще се промуша при децата горе.

— Не, почакай ме тук. И не заспивай — искам да поговоря с тебе, когато се върна.

Таша не го изрази нито с думи, нито с жест, но вътрешно се разтопи от блаженство. „Трябва“, „остани“… Колко бе мечтала тя, уж силната и надменна Кокон Таша, да срещне мъж, истински мъж, който не с грубост и тиранство, но с извираща от самата му природа властност да разговаря така с нея, да я ръководи и превежда през препятствията на живота, да й говори простичко и нежно, пък тя да усети волята му. „Трябва“, „остани“…

— Добре, ще те чакам — каза тя, докато Иван се обличаше. — Но, за Бога, не се бави. Ще се страхувам, дяволски ще се страхувам за тебе…

Мъжът не се забави много. И изсумтя с влизането си:

— Катилите са запалили Тевната481 чаршия. Пламти като насмолен машал… — Той изруга тихичко. — Господи, цели векове е била търговски символ на Сливен, пък сега някой поганец, за да си направи кефа… Негодници!…

(На другия ден те щяха да научат, че нещастието бе много, много по-голямо: турците бяха изгорили и библиотеката на читалището — може би най-голямата и най-богатата в цяло Българско!)

Тя чу и сподели огорчението му, но чисто по женски в същото време забеляза и друго — Иван се върна при нея на одъра, без да съблече всичките си дрехи.

— Ти го предрече отдавна — каза му с добре измерена нотка на ласкателство. — Помниш ли, когато ни предупреждаваше за пътя към Голгота?

— Пътят към Голгота е извървян — каза той мрачно. — Сега издигат кръста. Иска им се да е толкова голям кръст, че да разпнат на него целия наш народ. — Кратко замълчаване. — Сега беше подходящият момент да ми кажеш, че като снабдител на войската и аз помагам за изправянето на кръста. Зная, че го мислиш. Защо го премълча?

— Защото съм в леглото на мъжа Иван, а не при търговеца Иван Силдароглу. На търговеца Иван Силдароглу сигур бих го казала в лицето.

— За това исках да поговоря с тебе. Ще започне наковаването на кръста и никой българин, разбираш ли, никой няма да е сигурен за съдбата си. Може нещо да сполети и мене.

— Например?

— Например най-простото — да загина.

— Ти?

— Аз. И ако Бог пожелае да е такава орисията ми, не искам никога ти да се срамуваш от нощите, прекарани с мене.

Тя се опита да постави глава на „своята“ трапчинка, но не успя — дрехите му й пречеха.

— Съществува ли такава опасност и за тебе?

— Повече отколкото за всеки друг. Да оцелея — ще бъде истинско чудо. Такова чудо, каквото… Представи си, че вали дъжд, силен пролетен дъжд. И аз трябва да отида до Сахатя, като притичвам между капките, без нито една да ме намокри. Такова е чудото, което може да ме спаси от разпъването на кръста. Такова или подобно…

— Да си призная — не разбирам…

— След малко, като чуеш онова, заради което те задържах, ще ме разбереш. — Ново замълчаване. — Аз не съм този, за когото си ме вземала досега, Таша. Не съм богат, не съм търговец, не съм снабдител на войската. Аз съм войник. И ако искаш по-точно — офицер, руски офицер.

— Досега само не разбирах, а вече напълно ме обърка.

— Добре, ще ти разкажа всичко поред.

Той наистина й разказа. Започна от уроците при Добри Чинтулов, заминаването за Москва, озоваването си в армията и сраженията при Севастопол, службата в кавказките гарнизони, докато стигна до битността си на виден търговец в Цариград и после — на снабдител на войската в Сливен.

— Защо преглътна толкова обиди? Защо не сподели поне с мене?

Таша усети, как той свива рамене.

— Войнишки дълг, не зная как другояче да го изразя. Представи си, че съм офицер от редовната армия и началството ми е поверило, че утре в толкова и толкова часа ще се предприеме с пълна изненада за противника обща атака срещу еди-коя си крепост. Позволява ли ми войнишкият дълг да го кажа комуто и да било, дори и на любимата жена?

— Тогава защо ми го казваш сега?

— Защото събитията се развиват така шеметно, че от разузнаване аз трябва да премина към действие. Дълг!… А ако падна, изпълнявайки дълга си, искам ти в спомените си да се гордееш, а не да се срамиш с мене. Защото държа на тебе, Таша. Държа повече от всичко на света… след България, разбира се…

— Говориш като обречен…

— Не, не съм обречен. Както не е обречен всеки войник, който се вдига на атака срещу противника. Смъртта отбира, не кара наред с косата. В противен случай изобщо нямаше да има войници, които да се връщат от война. Работата обаче е в това, че рискът за мене е по-голям от риска на войника, който се вдига „щиком“ с полка си.

— Излиза, че наистина си обречен.

— Повтарям ти, не съм… макар че, виждаш, не крия опасността. В една далечна страна на север съм обучен нарочно да се справям с всякакви подобни опасности. И ако към това малко провърви…

— Но, значи, Господ все пак може да те запази…?

— Моли се да ме запази. И ако се сбъдне молитвата ти, ние ще се съберем завинаги. И кълна се в майка си, която не помня, ще бъдем щастливи, много щастливи… — кратък напрегнат смях, — … дори да не бъда богатият търговец Иван Силдароглу, който си играе с пари.

— И аз вярвам, че ще бъдем щастливи…

— И сигурно тъй ще бъде. Защото ние сме от малкото, които всеки по свой начин, но предварително са заплатили щастието си.

Таша почувствува, че лицето й е влажно. Попипа се с опакото на ръката.

Жената, която наричаха Кокон Таша, плачеше…

6.

Но след Голгота дойде не Разпятието, а Апокалипсисът…

Беше хубава, здрава зима, от онези, каквито всеки българин обича — сняг до колене и после як студ, дето рисува чудновати цветя по прозорците и кара пъртината да скърца под стъпките.

Бяно не го сдържа̀ до оджака — нуждата му да знае какво става в Сливен го теглеше навън. Облече се, нахлупи старото калпаче, от което тук-там вече липсваха фъндъци кожа, и излезе. Едва пристъпи на хаета, когато гледката на потъналия в белота град грабна сърцето му: красив си беше Сливен, но двойно по-красив под снежната премяна и с виещите се от комините синкави струйки пушек. Спря до пармаклъка да му се порадва, ала още тук радостта му отстъпи място на усещане за близка, съвсем близка злочестина. Усети я вече не с очите, а с носа — над белия сняг се носеше някакво тънко, но трудно поносимо зловоние; през дългия си живот Бяно никога не бе присъствувал, когато буен огън подпали не само дървенията, но и кирпича на къща, пък сега можеше да се закълне, че долавя тръпчив мирис именно на това — на тлеещ кирпич.

Слезе по стълбите без страх да се хлъзне — още по тъмно Таша ги бе премела и прокарала пътека до портата. Старият човек излезе на улицата и хлопна вратата зад себе си. И още в първия момент спря поразен. Силдаровци живееха в, общо взето, оживено място, Кафтанджийската махала, пък сега не се виждаше жива душа. Пустош. Мъртвило. Нито човек да се мерне, нито даже куче да пролае. Бяно разтърка невярващи очи — сякаш нощес бе минал мор през Сливен и бе покосил не само хората, но всяка божия твар.

Бяно Абаджи не беше от страхливите, а сега усети как по гръбнака му минават тръпки, сякаш работни мравчици лазеха нагоре-надолу в неспирния си път. Той си наложи да се овладее, разтърка уши (студът вече ги бе парнал по ръбовете) и отблъсна от себе си внезапно появилото се желание да се върне по стъпките си. Поначало намерението му бе да слезе към Сахатя и чаршиите, но сега, озовал се в този мъртъв град, краката му от само себе си свърнаха на запад, към Мангърската и към Класното — искаше му се да се увери дали навсякъде царуваше това безлюдие.

Измина само няколко крачки, когато някъде напред се разнесе неясна гълчава. Не, не гълчава, защото в нея не можеха да се отличат думи и гласове; това беше някакъв нямащ равен на себе си шум, който можеше да се оприличи на всичко: на рев на диви зверове, на мучене на добитък, на грохот от свличащи се камъни, на тупурдия от бясно препускащо хергеле… Изненадан и объркан, неспособен да разтълкува хаоса от звуци, който идеше насреща му, Бяно спря — самотна тъмна фигурка, изправила се по средата на заснежения сокак („Бях като същински хамсалак“ — щеше да разказва той по-късно в къщи.) И точно в този миг на глупаво бездействие отнякъде се протегна ръка и го дръпна настрана; дръпна го толкова рязко към някакво касъче482, образувано в кьошето между две съседни къщи, че старият човек загуби калпака си. Щеше да попита за тези, меко казано, странни обноски, но човешка ръка — същата или друга — притисна устата му. И точно навреме. Шумът вече стана по-ясен и в него можеше да се отличи тропот на коне, примесен с дивашки крясъци. След шума се появиха и онези, които го предизвикваха. От скришното местенце Бяно ги видя. Бяха дузина или малко повече ездачи, безразборно размесени аскер и башибозук, всички до един с горящ машал в едната ръка, а в другата или между зъбите — гол ятаган; някои от ятаганите бяха накървавени така прясно, че кръвта по тях не бе успяла да се спече и да почернее, а още беше алена и се ръсеше на капки върху снега при лудешкото препускане. Тук-там някой от конниците опитваше портите, но напразно — намираха ги или заключени, или здраво залостени отвътре. А повечето от тайфата бяха заети с друго — редуваха се да мушват разпалените главни в стрехите на къщите.483 Докато ги гледаше как изчезват надолу, Бяно се прекръсти — беше се помолил дано не опитат и неговата порта, че както имаха навик да не я заключват… Вярно, Иван си беше у дома и може би щеше да направи нещо в защита, но дали щяха да му стигнат силите срещу тази побесняла сган?

Намери калпака и го надяна върху побелялата си глава. Едва сега забеляза, че в касъчето, дето иначе надали би сместило две кошници на гроздоберачи, се бяха събрали петима. Позна и онзи, който го бе придърпал в укритието. Беше Павел Чамура, съседи бяха, една улица ги делеше. Някога, в страшните дни на „гьоча“, Сотир, бащата на Павел, бе поел с другите и се бе затрил някъде на север, но синът не издържал да е далеч от родното място и след няколко години се върна и постегна бащината къща, подхвана бащиния занаят и зае бащиното място — в махалата и в града.

— Благодаря — каза му простичко Бяно. — Не допущах, че може да има такава зверщина…

— Палят, бате Бяно. Решили са да направят Сливен втори Бояджик.

Чу се трясък, веднага последван от предсмъртни викове и побѐдна варварска врява.

— Къщата на Рандю Папача — прегракнало рече някой от тъмнината на касъчето. — Не са сварили да затворят…

— А ние? — попита Бяно Абаджи. — Мигар ние ще стоим бездейни и ей така ще зяпаме хорското нещастие?

Същият глас му отговори от тъмното:

— Сега никой на никого не може да помогне, човече Божи. Адът е слязъл на земята. В него се разпореждат само дяволи…

Конският тропот прекъсна за малко, отново изпълни смълчания въздух на Сливен, след това постепенно се отдалечи — кеседжиите си бяха свършили работата… На две места лумнаха пламъци над къщите.

— Не разбирам — объркано рече старият човек. — А ти, Павле?

— Нали ти казах, бате Бяно. Искат да оставят прах и пепел подире си.

— Питах за друго. Мушнаха главни под всяка стряха, пък пламна само една къща. На Стоян Рахнеолу. Е, ако не броим Рандювата, разбира се. По какво ги избира огънят, туй не проумявам…

— По хората, които са останали, бате Бяно. Тук-там някой се е пожертвувал, останал. На̀, както ти у вас и аз у нас. Имало е останали вардяни и те са угасили огъня още в началото. Докато Стоянови всички ще да са ударили в Балкана…

— Не може да бъде! Ами че Стоян Рахнеолу има две внучета-близнета, още са в пелени. И те ли са побягнали? Че за такива парчета месо този мраз е готова смърт…

— „Бозгун“484 — сви рамене Чамура. — Когато е дошъл „бозгунът“, никой не ти гледа старец ли си, пеленаче ли си…

Бяно Абаджи знаеше, естествено, за „бозгуна“. Той не започна от вчера или онзи ден — още в средата на месеца, когато се разчу, че заптисаните от Садък бей били изпратени на заточение в някой си град Болу в Мала Азия485, мнозина от по-младите и по-застрашените „си взеха очите“ през Балкана на север, като годните да носят оръжие останаха да служат при „братушките“, останалите се разселиха кой където намери между Габрово и Русчук. В последните дни обаче бягството обхвана всички слоеве на населението — хората предпочитаха да мрат от студ и глад, нежели да станат жертва на турския ятаган или на безсмислените палежи. Но да вдигнат в „бозгуна“ чак пеленачета по на месец — това Бяно не го бе допущал…

Той забрави — нещо незапомнено за него! — да поблагодари на комшията си за спасението си и продължи прекъснатата обиколка. Тук-там имаше изгорени къщи, но, общо взето, бяха по-малко, отколкото можеше да се очаква от освирепелите османлии, решили — според думите на Павел Чамура — да превърнат Сливен във втори Бояджик. Слава Богу, Класното училище бе оцеляло. Като го видя, старият човек промърмори няколко думи на благодарност към съдбата: тъй или иначе Класното беше символ на напредъка, на просветата, на цивилизацията. Малко по-късно, когато се приближи, първоначалната радост се засенчи — видя, че чиновете, дялани безплатно от дърводелците и арабаджиите като дар за училището, бяха изхвърлени на двора и, разнебитени, представляваха кама̀ра от дъски, върху която снегът бе разпрострял бял губер.

Бяно Абаджи приближи още малко и заприказва аскера, който стоеше на пост пред Класното. Случи се свястно момче (по говора го определи откъм Стамбул), което не сметна за нужно да показва бабаитлъци пред белокосия посетител.

— И мен ми е жал за чиновете, ама нямаше как, дядо — каза в отговор на въпроса му. — Тук е хастане на войската — трябваше да се освободи място за ранените. И то, мястото, знаеш, пак не достига…

— Също и училището оттатък реката ли е запазено, чоджум? — Бяно имаше предвид Клуцохорското. — Макар и с извадени чинове?

— За запазено — запазено е. Ама по-добре не приближавай нататък, дядо. Превърнато е в джепхане. И стражите могат да ти теглят куршума дори без едно „Дур!“ да кажат.

— Е, берекет версин и на това — тихо продума старецът. — А на тебе, чоджум, пожелавам все да си на крака пред хастането, не и на носилка вътре…

— По-добре ми пожелай да се прибера жив и здрав при нашите — криво се засмя войничето. — Нагледах се на смърт и рани. И ако попиташ — за какъв дявол? Ходим да мрем за оня, дето клати гората…

Бяно свърна наляво и излезе на Аба-пазар. По-право — на онова, което допреди ден-два беше Аба-пазар. Защото Аба-пазар, друг от символите на богатия Сливен, не съществуваше — от край до край представляваше, купчина от димящи развалини, нито един от дюкяните не бе оцелял! Старецът позна вонята, която се носеше от димящите развалини — беше онзи мръсен мирис на горящ кирпич, който бе усетил още от дома…

От мястото си видя, че бе изгорена също по-малката, но по-спретната Бакалска чаршия, ведно с нея бяха предадени на огъня всички къщи, които по-рано ги разделяха, както и ханът и кафенето на Георги Райнов, дето доскоро се кипреше между тях. Като пресметна на ум, Бяно Абаджи си каза, че навярно бяха опожарени до осемстотин дюкяна и поне сто къщи!486 Особено му дожаля, че злосторни ръце бяха полуразрушили и „шадърфана“. Той пък какво им е пречил, за Бога!… Нали нему цели столетия се бяха радвали и турци, и българи!…

Бяно отново свърна наляво — към конака и Машатлъка. Не че не се боеше, но си казваше, че тук тъй или иначе може да се очаква малко повече ред и законност. И наистина той срещна не един въоръжен турчин, но никой не го закачи. Не го закачиха дори тогава, когато прокле високо и ясно. А то бе, когато видя, че бяха опожарили спицерията на доктор Планински:

— Мръсници! Мръсници!… — изруга той с цяло гърло при тази гледка. — Нали тук имаше церове за болни и страдущи!… Не само за българи — за вашите майки и деца също!…

Старият човек с мъка отлепи крака от тази тягостна гледка. А когато беше към Дебоя, чу откъм реката неясен шум и тропот. Полюбопитствува и свърна по Будай пазар. И скоро видя: по Ямболския път на юг се нижеше върволица от два реда коля и талиги, претоварени от бохчи и вързопи, бохчи и вързопи висеха и по самарите на мулета и магарета, завързани зад някои от колите. Впряговете водеха замислени турци, които не се опитваха да скрият угрижеността си, а върху огромните товари се полюшваха кадъни с фереджета и рояци дечурлига, като и едните, и другите зиморничаво трепереха под крехката завивка на черги и козяци.

Двойният поток течеше ли, течеше, ала гласове не се чуваха — така вървят хората, които отиват на погребение. А тези тук дори под яшмаците си изглеждаха така, сякаш отиваха на собственото си погребение…

— Не ти ли прилича на „гьоча“ отпреди петдесетина години, Бяно Абаджи? — попита някой току до рамото му. Бяно се извърна. Говореше му Халис бей, който неусетно бе приближил до него. — Дете бях тогава, още на ашици си играех, ала го помня. Същата скръб, същата тегота, същото отчаяние… Какво ще кажеш, Бяно Абаджи прилича ли на „гьоча“?

— И да, и не, бей ефенди — отговори старецът, след като помисли. — „Гьоча“ помня по-добре от тебе, аз също бях поел тогава към неизвестното, върнах се чак от Балдарамския мост.

— И какви прилики и разлики виждаш, аркадаш?

— Приличат си в страхотията на преселението, бей. Да си живял поколения наред на едно място и изведнъж… А пък не си приличат по друго, Халис бей. Тогава бягаше рая, роби. Да, роби, които векове са живели под камшик, та повече или по-малко са свикнали на изпитни и житейски промени. А тези тук са по-зле. През същите години на тях са им втълпявали, че са господари за до края на вековете, пък сега изведнъж… Разбираш ли? Външно е същото, пък в душата…

— Значи са били ахмаци — по своя ленив начин отговори Халис бей. — Ако имаха ум колкото на една кокошка, нямаше да се смятат за господари и щяха да знаят, че са гости върху тази земя. И като гости рано или късно ще им се наложи да рекат едно „Хошча калън“487 и с подвити опашки да поемат накъде Босфора.

Без да се уговарят, те се отделиха от зяпачите, които изпращаха тихия и тъжен керван и тръгнаха рамо до рамо по наклонения път нагоре към Сахатя. Кой знае откъде към тях се присъедини и още един техен приятел — Юмер ефенди. Изглеждаше невесел — гледката бе разстроила и него, — но не се бе нито размекнал от умиление, нито изпълнил от злоба.

— Не мога да проумея какво ги е прихванало тези хора — каза Бяно Абаджи, докато пристъпваше между двамата. — За какъв дявол си зарязват къщи и имоти и хукват към тъмнотата и дивото?

— Не стигна ли до ушите ти? — попита в отговор Халис бей. — Дойде по телеграфа заповед правоверните да се преселват на юг. И толкоз заплахи, прокоби за мъст и кланета — колкото искаш…

— А вие, ефендилер? Вие какво решихте за себе си? Ще се подчините ли на заповедта и също да поемете към незнайното?

— Аз — не — решително заяви Юмер ефенди. — Като погледна назад в живота си, няма от какво да се страхувам. Пък ако съм сгрешил и недовидял нещо, нека тук, на тази земя да получа, каквото ми се полага.

— А ти, Халис бей?

— Обратното на Юмер аз съм заповядал вече да съберат гьочовете и сигур утре, стига да дойдете насам, ще можете да ми пожелаете „Йолунуз ачик олсун!“488

Изненадан, Бяно спря и потърси погледа на турчина.

— Хайде де, бей! — каза му. — Мислиш ли, че ще ти повярвам, ако ми заявиш, че рече ли да се обърне и тозчас ще притичат неколцина българи да ти отрежат главата?

— Нищо подобно — беше незабавният отговор. — Но тук навярно ще стане българско царство, Бяно Абаджи. Пък мен, не ми се ще да живея в българско царство и под българска управия.

— Чул те Господ за царството, Халис бей! Но ако стане, дума давам и се заклевам, че никой с пръст няма да те докосне и ще…

— И прочие, и прочие — прекъсна го със смях турчинът. — Излишни са всичките ти клетви, аркадаш, защото туй го зная отнапред.

— И в такъв случай защо си решил да тръгнеш?

— Имам две много големи причини, Бяно Абаджи. Живях не „бей гиби“ (както впрочем ми се полага, нали божем съм бей), а като цар, продадох и изпих всичко. И затова не съм като ония нещастници, които — как го рече? — зарязват къщи и имот.

— А втората причина, Халис бей?

— Тя е в песните, приятелю…

— Да пукна, ако разбирам нещо! — обади се Юмер ефенди.

— Наистина за какви песни говориш, бей? — присъедини се и Бяно.

Другият се насмя до насита и после отговори:

— За вашите песни, аркадаш. Давал ли си си някога сметка, че едната третина от всичките ваши песни са все за труда? Докато аз не съм чул нито една турска — ние пеем само за любовта и юначеството. Е, това е, аркадаш. Не ми се остава при едно племе, което оценява хората според труда им. И ще търся такова място под слънцето, дето в песните ще си спомням моите минали любови и моите минали подвизи…489 — Той се изкиска повторно. — Виждам, сега ме разбрахте. И затуй ви каня у дома. На̀, тук на две крачки е. За да си кажем онова „сбогом“, аркадашлар, за което утре няма да имаме сгода. — Нов, още по-весел смях. — Пък имам и един „остарял шербет“, както казвал някога дядо ми, дето е просто грехота човек да го пие тайничко и сам, без приятели…

Тримата свърнаха към прочутите някога конаци на Тахир ага, дядо му. Докато вървяха рамо до рамо, Бяно подхвърли:

— Дано да имаш повечко от „остарелия шербет“, Халис бей. Зер една чашка няма да ми стигне да удавя в забрава всичките ужасии, които видях през този ден…

Беше казано уж на смях. Но беше такъв смях, от който на човек му се доплаква.

7.

Както обикновено, първа в къщата се надигна Таша. Тя тъкмо премиташе снега, навян през нощта по хаета, когато, напълно облечен, при нея се качи Иван; уморените му очи издаваха, че не беше спал много през тази нощ. Помоли я за разлика от друг път, когато се събираха всички около софрата, тази сутрин да нахрани първо децата, та сетне възрастните да бъдат сами и да си поговорят на спокойствие.

— И приготви повечко за закуска — помоли я. — Ще имаме гост, който вече месец не знае що е това да се наядеш до насита.

— Откъде си сигурен, че ще имаме толкова ра̀нен гост? — попита тя.

— Защото вече го имаме — беше неочакваният отговор. — Дойде нощес и спа долу при мене. Да не ми беше съвестно, щях да те събудя да му приготвиш от вчерашната гозба…, ако изобщо му стигнеше…

Когато дойде време за това, Иван се яви с госта, чието пристигане никой в къщата не бе усетил. Той беше безспорно една от най-чудноватите фигури, посещавали кога да е този дом. Странното не беше в облеклото — какво странно може да има в селски дрехи с широк черен пояс и бели навуща с черни върви. Необикновеното беше във физиономията му. Космато лице като на мечка — ако някога бе имал брада, то толкова отдавна не я бе подстригвал, че тя представляваше едно огромно рошаво руно, с две ръце не можеш го обхвана. Дълга и рошава бе и косата му, та за да я събира в калпака, гостът отзад я бе сплел; не беше обаче сплитък като на женска коса, а нещо късо и завъртяно нагоре, което по-скоро напомняше миша опашчица.

— Наричайте го само Нягол — каза Иван. А когато малко по-късно Таша се обърна към него с „господин Няголе“, я поправи с дяволита усмивка: — Без господин, без господин, за него това не върви. Само Нягол, толкоз.

За глада на Нягол Иван не бе преувеличил. Таша, приготвила двойно количество тархана, просто не сварваше да му сипва — така светкавично гостът бързо омиташе паниците. Това все пак не беше от странностите, Иван ги бе предупредил. Но затова пък приказката на Нягол напълно смайваше; човек би очаквал тя да прилича на външността му — да ръмжи като горски звяр или да мучи като добитък, — пък на дело заговореше ли, той изненадваше с изискаността на изразите си и с богатството на словото си („Все едно, че чете по книга“ — казваше Бяно по-късно.). И последната му чудноватост беше в тайнствеността, която Нягол поддържаше около себе си; някъде по време на разговора Бяно го запита откъде е, а той се задоволи да се засмее (доколкото усмивката можеше да се долови посред косматото му лице) и да отговори неопределено: „От Балкана, дядо. Поне в последната година и половина Балканът ми е бил и дом, и родна стряха, и баща, и невеста, и всичко…“

Като се позаситиха (по-точно — когато смогнаха да позаситят госта), Иван остави дървената лъжица и каза с пресилено спокойствие:

— Поисках да се видим без децата, за да се сбогуваме. Довечера, живот и здраве, двамата с Нягол поемаме на път.

— Тайна ли е целта на пътя? — попита Бяно Абаджи.

Другите двама размениха бърз, пълен с разбирателство поглед.

— Не е тайна, тате. Русите са в Хаинето. Трябва да отидем и да им докладваме за положението насам.

— Само двамата?

— Не, ще бъдем петима. Другите трима ни чакат около Раднева колиба490. Разбирате ли, не се знае на какво ще налетим по пътя, трябва поне един от петимата да стигне до Хаинето.

— Какво толкова имате да докладвате? — с нескрито несъгласие се обади Таша. — Че турците бягат? Че които остават, са я ударили на ягма и сеч? Че християните се крият като мечки в хралупите на Стара планина?

Нов поглед, изпълнен с единомислие.

— Кажи им ти, Няголе — предложи Иван.

— Преди няколко дни русите и нашето опълчение не разбиха, а направо сразиха турците при Шейново. Било е, разправят, щурм, какъвто се вижда веднъж на столетие. И до вечерта Вейсел паша се предал заедно с цялата си войска — някои казват двайсет, други двайсете и пет хиляди души.

— Значи, свършили са си работата и без вас — опърничаво настоя Таша. — За какъв дявол ще…?

— Опитайте се да си представите, че сте на мястото на руското командуване, госпожа — търпеливо обясни Нягол. — То не знае, какво е тук, и може да допуща, че насам има друга огромна сила, която да заплашва русите в гръб и същевременно да поддържа през Балкана связ с Мехмед Али паша в „Четириъгълника“. Докато два полка ще са достатъчни да се изчисти целият този край чак до Бургас, а главните сили да не си губят времето и да ударят я към Одрин, я към Пловдив.

— И именно вие ли трябва да съобщите това? — попита на свой ред Бяно, но получи неочакван и зашеметяващ отговор от сина си:

— А именно ти ли трябва да задаваш този въпрос, тате? Хайде, не се крий, много добре помня, какво ми е разправяла мама, мир на праха й. През Дибичовия поход нали точно ти си преминал през турските бойни линии, за да отидеш в Карнобат и да съобщиш за положението по тези места? При това си го направил ей така, от добра воля и честна българска съвест, докато за нас е дълг, тате.

Бяно се почувствува с гръб до стената.

— Мога да ви кажа как по-безопасно да стигнете Хаинкьой — рече, като с тези думи косвено се призна за победен. — Не че няма опасност да налетите на башибозук и качаци, но поне този път е по-сигурен. — И им го описа със сравнително пълни подробности.

— За Бога, откъде знаеш всички тези места, дядо? — слисано го погледна Нягол.

— От кръщелника.

— От кръщелника?

— Да, от Панайот Хитов.

— О-о-о!? — проточи Нягол. — Панайот Хитов войвода!…

Всички усетиха дълбокото уважение, което се съдържаше в това продължително „О!“ — уважение едновременно към Панайот Хитов и към онзи, от когото той бе получил светото си кръщение.

— Ще запомня маршрута — каза косматият гост после, — но иначе ще се съобразяваме с конкретните условия. — Така говореше този човек, който приличаше на мечка: „маршрута“ и „конкретните условия“…

— Разбирате ли? — продума на свой ред Иван. — Днес нам предстои да се сбогуваме. Няма да е за дълго. Стига да сполучим в мисията си, само след пет-шест дни може да се срещнем отново тук — ние с руските полкове откъм Хаинето и вие откъм Балкана.

— Балкана? — стрелна го изпод белите си вежди баща му. — Какъв дявол ще дирим в Балкана?

— „Бозгуна“, тате. Сега най-важното е да оцелеете, това е ясно. А останете ли тук, винаги може я да загубите главите си, я да се превърнете на въглени заедно с къщата.

— Разбирам — кимна Бяно Абаджи. — Разбирам и… оставам тук. Аз съм живял вече достатъчно дълго, Иване, и не ме е страх от смъртта. Ще остана тук — е, няма да бабаитствувам, разумява се, а ще се крия в миша дупка, — но ще остана и ще те чакам.491

— Аз също ще остана и ще те чакам — заяви решително и Таша.

— Не!

— Да. В края на краищата и аз съм човек и имам право да се разпореждам със съдбата си, нали?

— С твоята — да, но не и със съдбата на децата си.

Беше силен ход, който обърка младата жена. И тогава на помощ й се притече Бяно Абаджи:

— Дадох ключ на Руска, нощес ще бяга към долапа. Ще й заведа Иринка и Нойко, нека тя да се погрижи за тях.

— Смисъла, смисъла не разбирам — почти извика, загубил самообладание, Иван. — За какъв дявол Таша ще рискува живота си?

— Може би не е без смисъл, сине — поклати бялата си глава Бяно. — С решението си Таша доказва на всички нас, че ако й се е случвало напоследък някоя нощ да не спи при децата си, то не е било от прищявка и разгулност, а от дълбоко и искрено чувство…

Иван и Таша се изчервиха — те не бяха подозирали, че връзката им не е тайна за стария човек.

— Нека бъде вашето — каза Иван. — Не го одобрявам, но… Е, нека бъде вашето — повтори.

Кратко мълчание. Нягол се преструваше, че зяпа през прозореца и че не е разбрал нито дума от последната част на разговора.

— Ще заведа децата още сега — наруши тишината Бяно, — преди онези кеседжии да са се съвзели от махмурлука си и да я ударят пак на сеч и палежи. Приготви им нещата, Таша. Дебели дрехи, храна… е, няма какво аз да те уча, ти като жена по-добре знаеш.

— Имате ли оръжие? — делово се заинтересува Иван.

— Аз — да — рече Таша. И с тези думи излезе и след малко се върна, като носеше пищова на някогашния си свекър. Нягол го взе от ръцете й и го прегледа — личеше си, че разбира от тези работи. Не каза нищо, ала смени фишека в цевта и насипа сух барут до чакмака.

— То някога и аз имах един пищов — обади се Бяно, — ала може да са минали и двайсет години, откакто съм го видял за последен път…

Иван се обърна към косматата физиономия:

— Дай ми един револвер — каза.

Нягол бръкна в черния си пояс и извади едно модерно, много модерно оръжие. Също и това мина по сметка на странностите му: старомоден пищов и най-съвършен револвер. Ами че това е все едно в мазен бакалски тефтер да откриеш най-сложни астрономически изчисления…

— Трябва да ти обясня как се действува с този колт, тате — каза Иван. — Не е сложно, по-просто е даже от пищова на Таша, ама все трябва да се научи.

— Защо ще разправяш на мене? По-добре научи Таша.

— Тя също ще слуша. Но първо ти трябва да знаеш как се стреля с тази играчка. Защото докато водиш децата, в десния си джоб трябва през цялото време да държиш това нещо. — Иван изнесе кратка беседа по ползуването на револвера. — Толкова стига — реши накрая. — Стигне ли се до презареждане на барабана, амуджите няма да си загубят времето и ще ти видят сметката. — И се обърна към Таша: — Нека бъде твоето. Иди да приготвиш дрехи и храна за децата. Но не се разцивряй, като се сбогуваш с тях — нека не тръгват със страх в сърцето.

Минаването в двете посоки през града беше кошмарно страшно, но страшното беше от такова естество, че Бяно не само не посегна, а изобщо забрави за револвера в джоба си. Защото той и децата не прекосяваха многолюдния Сливен, а такава пустиня, в която сякаш от хиляда години не е имало живот. Въпреки мекия сняг, навалял през нощта, стъпките на тримата отекваха тъй зловещо в къщите и дуварите, че тръпки на ужас пропълзяваха по телата им. За да залъже Нойко и Иринка, старият човек се залови да запълва тишината с разкази за разни бивали-небивалици. И усети, че хитростта му помогна — децата, напрегнати и сковани допреди минута, застъпваха някак по-естествено и като че престанаха да забелязват мъртвилото около себе си; Бяно честно си призна, че празното бърборене помогна и на него — точно така, както като съвсем малко момче си бе пял в тъмното…

Руска, разбира се, му отвори едва след като я повика за трети път — в такива времена никой не сваляше мандалото от просто почуквне. За щастие тя прие да се грижи за децата без никакъв въпрос — за нея все още бащината й дума беше достатъчна.

— Ще тръгна — каза, — но не от тук. Имам хабер от Яна. Дошло й времето, разправя, всеки момент може да започнат болките.

— И какво сте решили, Русе?

— Да се съберем у Боянови и от тях по мръкнало да хванем нагоре. Нали разбираш, ако гаджалите захванат да колят и палят из града, все ще имаме време да духнем от Дели Балта до Бармук баир.

— Събери си тогава нещата — нареди Бяно. — Имам в джоба си добро оръжие, ще съпроводя тебе и децата до Боянови.

Така и направиха. В малката къща на Боян се събраха всички: Боян и Райна с децата, Яна и даскал Михаил, Руска с Иринка и Нойко. Как ли не кандърдисваха Бяно да остане през деня при тях, а вечерта заедно да поемат към долапа — той решително отказа. Намери се също някой да го попита за Иван и за Таша, но той успя да смънка някакъв полуправдоподобен отговор. И след като много пъти си казаха „Довиждане“ не като просто обичайно слово, а като пожелание, дори като заклинание, той си тръгна назад към Кафтанджийската.

В пътя надолу Сливен отново го порази със своята пустош. Едва на петдесетина крачки от дома си дочу познатите му вече дивашки викове и предсмъртни писъци, сетне някъде над по-далечните покриви се извисиха кълба огън и пушек. За стария човек не беше трудно да определи мястото на поредния погром — днес читаците бяха отдали предпочитанието си на Кумлука.

Бяно свали калпак и се прекръсти богобоязливо, после почука по уговорения начин на портата.

8.

Без да усеща сърбеж, генерал Малахов се почеса зад ухото. Нямаше нужда човек да има неговите знания, за да види очевидното: ако Сюлейман им бе устроил клопка, тъй нареченият „Ляв страничен отряд“ (или само „Твърдишки“ на жаргона на солдатите) бе осъден на хекатомба. Вейсел паша се бе предал, да, и това бе чудесна, бляскава победа. Но тази победа бе ангажирала при Шейново цялата военна сила на Радецки, Скобелев и Святополк-Мирски. Ами ако лисицата Сюлейман бе разделил четиридесетхилядния си корпус на две и, служейки си с Вейсел като една гигантска примамка, някъде около Твърдица, Ени Заара или Сливен вече събираше в юмрук втората половина, за да помете не само неговия, на генерал Малахов, отряд, но и да се яви в тил на победителите при Шейново?

Може би за стотен път генералът огледа картата, после премести очи на списъка на своите части. Пресвети Боже, как изобщо можа да нарече „списък“ това листче с точно три реда?! Защото звучеше много внушително това „Ляв страничен отряд“, докато военната му сила се състоеше всичко на всичко от:

Толкова! Войска, която не би стигнала за един богоявленски парад, трябваше „да прочисти“ турските сили от Хаинкьой до морето и да прекъсне връзката на „Четириъгълника“ с Цариград. Нищо работа, знаеш, за шепата хора… При това Малахов (той продължаваше да е убеден в правотата на своето решение) бе разделил отряда си на две бригади, като първата щеше да води сам към по-опасното направление на югоизток, докато втората бе поверил на Иван Безяев.492 С хората си Безяев трябваше да се отправи точно на Изток, като следва подножието на Балкана и… съдбата си.

— Дълг! — произнесе гласно Малахов; тази кратичка дума прозвуча като въздишка. — Ще изпълним заповедта, пък каквото Бог даде…

Точно в този момент в стаята се появи адютантът му. Като сметна, че го е чул как си говори на глас, генералът каза, без да вдига глава от картата:

— Нищо, поручик. Обсъждах задачата ни…

— Не съм ви чул, ваше високоблагородие. Но си позволих да доложа на ваше високоблагородие, че имаме извънредно важни посетители…

— От Търново?

— Не, от Сливен, ваше високоблагородие. Четирима българи от Сливен, които са се проврели през турските части. Поисках да ги разпитам, но те настояват да докладват лично на вас.

— Съображения?

— Съвсем не зная, ваше високоблагородие. Но по въпроса са абсолютно категорични. — Лека усмивка. — И приличат на хора, които мрат на думата… впрочем и на ината си…

— Въведете ги, поручик.

След минута при него се явиха четирима българи в селска носия. Тримата бяха здрави и прави, четвъртият — с ръка, вързана през врата. Ръкавът, почернял от кръв, показваше, че превръзката не е от момчешка суета… Генерал Малахов още премисляше това, когато единият от българите направи крачка напред и произнесе на отличен руски език:

— Представя се капитан от запаса Силдаров, Иван Бянович. — И добави многозначително: — Под прякото разпореждане на полковник Артамонов…

Под разпореждането на Артамонов? Ами че това означаваше офицер от разузнаването!…

— Имате ли някакъв документ за самоличност, господин капитан?

— Ще позволите ли във ваше присъствие, ваше високоблагородие?

Генерал-лейтенант Малахов не разбра особено ясно какво означаваше това за „разрешаване в негово присъствие“, но кимна утвърдително. Българинът разви пояса си, после свлече потурите и долните си гащи и от бедрото си отлепи един широк пластир с цвета на кожата му. Под пластира се оказа сгъната на четири хартия. Подаде я на генерала и едва тогава се залови да тури в ред облеклото си. Както и беше казал, документът свидетелствуваше, че капитан Силдаров е зачислен към разузнаването и изпълнява личните поръчки на полковник Артамонов. На Малахов направи впечатление, че датата на документа беше отпреди почти десет години.

— Предполагам, господин генерал, че ще наредите да се провери достоверността на документа в ръката ви — каза българинът с досегашната войнишка отривистост. — Нямам нищо против. Но моля да ме изслушате — страх ме е, че продължителността на проверката ще донесе непоправима загуба на време.

— Докладвайте, капитане!

Капитан Силдаров не чака втора покана и с краткостта и точността на професионален офицер обрисува обстановката на изток от Хаинкьой. Слушаше го генерал Малахов и колкото повече го слушаше, толкова повече просветляваше лицето му. Защото чрез доклада на българина получаваше отговор — и то най-благоприятен отговор — на всички съмнения, които го бяха измъчвали напоследък. Редовна турска войска в Сливен практически нямало; последните й остатъци, на брой две до три хиляди души, се оттеглили на юг „Към Едирне“493 — разправяли аскерите, когато с облекчение поемали на път. В града останала шайка дезертьори и башибозук, които се били отдали на плячка, кланета и палежи, та населението потърсило спасение в планината. Шайки кръжали също в планината, но се придържали главно към по-големите и отъпкани пътища. Понякога нападали селата, но повече разчитали на пладнешки обири на пътници. Известни редовни части (по пресмятане на капитана — по-малко от батальон) имало около Твърдица, където при Славова могила, Кутра, Стежераница и Овчеря…

— И на Падилата — безцеремонно се обади друг от българите, човек с огромно брадище, вероятно не срещало се от години с ножиците на бръснаря.

— Да, и на Падилата — потвърди капитанът.

— Можете ли да покажете? — предложи Малахов, като показа картата, разгъната на масата.

Силдаров се наведе над картата, ориентира се с опитно око, после с молива на генерала очерта местата на турските укрепления.

— Не бяхме предупредени за тези укрепления, ваше високоблагородие — каза той, — и това стана причина да загубя един човек, а този мой другар получи нараняване на ръката. Страх ме е, че е засегната и костта…

В този момент Малахов се чувствуваше така, сякаш му бяха поникнали крила.

— Голубчик — каза, — скърбя заедно с вас за убития и ранения, но иначе… иначе просто не намирам думи да изразя доволството си. Веднага ще ви отведа при генерал-майор Безяев, сведенията ви се отнасят пряко до неговото направление. И ако той не даде по бутилка шампанско за всяка дума, произнесена от вас, ще пусна донесение по цялата Дунавска армия, че по-голям скъперник от Иван Безяев не съществува под слънцето…

Българинът се прехвърли неловко от крак на крак.

— Ще ми позволите ли съвсем кратка отсрочка, господин генерал? Искам да заведа моя ранен другар в лазарета и, така да се каже, да му послужа за преводач…

— Не ще и питане — веднага се съгласи генералът. — Идете и се погрижете за всичко, а после се върнете тук. Аз междувременно ще разпоредя Безяев със своя началник-щаб също да дойдат. А за другите?

— Нека само да ги нахранят — каза българинът. — И по възможност да не пестят храната — тези хора са повече от година в планината.

Раната се оказа наистина сериозна и след първоначалния преглед пострадалият бе поверен веднага на един от полевите хирурзи. Докато се въртеше пред училищната стая, „въздигната“ набързо в операционна, към Иван приближи една милосърдна сестра, която изненадващо заговори на чудесен български език:

— Моля за извинение, господине. Ще попитам нещо и отнапред бих искала да знаете, че не е от женско любопитство. Впрочем разбирате ли ме?

— Как може да не ви разбирам? — учуди се той.

— Вие говорехте така добре руски, че… Всъщност на първия ми въпрос вие вече отговорихте — българин сте. А правилно ли чух, че се представихте под името Силдаров?

— Да, това е името ми, Иван Силдаров.

— Остава да кажете, че сте от Сливен.

— Още веднъж познахте, сестро.

— Ако вие сте Иван, загубеният някъде по чужбините Иван, синът на Бяно Абаджи, вие имате пълното право да ме наричате „сестро“. — Бледа усмивка се хлъзна по посърналото й монашеско лице. — Защото вашият баща ми е разрешил да го наричам „татко“… Не се изненадвайте, господин Силдаров. Аз съм сестра Евгения, но мирското ми име беше Златина. Златина, дъщеря на Евтим Димитров от Сливен.

— Чувал съм за вас. Вие и брат ми Найден… нали? — Тя кимна. — Е, излязохме два пъти роднини. А ако Бог благослови, вероятно ще станем три пъти.

— Извинявайте, за какво намеквате?

Той й разказа всички новини от Сливен. За бившето си семейство тя знаеше почти пълни подробности — научила ги бе от Бяно Абаджи, когато преди десет години се бяха срещнали на Бузлуджа. Новото беше само, че старият човек бе прибрал при себе си непознатата й снаха по име Таша и че Иван бе с намерение да се венчае за вдовицата на брат й.

— Разбирате ли, сестро? — завърши той със смях. — Тъй като ще осиновя братовите ви деца, ние с вас ще станем още веднъж роднини. А при това положение можем ли двамата с Таша да разчитаме, че вие ще почетете сватбата ни?

— Не, господине, дала съм обет, че кракът ми никога повече не ще стъпи в Сливен. Що се отнася до сватбата поздравявам ви от сега. И искам да знаете, че госпожа Таша няма да дойде при вас с празни ръце. Не само като наследница на Йосиф. Когато сегашната вихрушка премине, аз ще й даря по законен ред всичко онова, което се пада на мен от наследството на баща ми.

— И все пак никаква поръчка ли няма да ми предадете за Сливен?

— Само една. Да целунете от мое име ръката на татко Бяно ей така.

И преди Иван да смогне да дръпне десницата си, Златина — сестра Евгения — долепи устни до изпръхналата й от студа кожа.

В същото време, когато Иван се запознаваше с бъдещата си роднина, при генерал Малахов се водеше съвсем друг разговор.

— Вече поразпитах двамината българи, на които кашаварите едва смогваха да досипват ядене — ухилен до уши говореше генерал Безяев. — Не се отказвам от предизвикателството ви, господин генерал. Наистина при пръв удобен случай ще удавя в шампанско командуването на отряда.

— А иначе какво смятате да предприемете? — осведоми се Малахов.

— Ако не възразявате (тъй или иначе вие сте началник на отряда, независимо че го разделихте на две бригади), имам намерение да действувам незабавно.

— Да си призная, именно това очаквах от вас — кимна другият.

— Господин подполковник — обърна се Безяев към своя началник-щаб, — напишете, моля, заповед от мое име и ми я донесете за подпис. Назначавам две конни авангардни части. Едната ще бъде втори дивизион от драгунския полк с командир майор Кардашевски Леонид Иванович494, която следва да се движи по най-прекия път Твърдица — Терзобас — Бинкос — Сливен. Втората авангардна част ще се състои от казашкия донски полк с командир Бакланов…

— Откъде го измислихте този казашки полк, Безяев? — прекъсна го на това място Малахов.

— Както виждате, също и аз не дойдох при вас с празни ръце, господин генерал — засмя се Безяев, после обясни сериозно: — Казаците пристигнаха преди малко. Негово високо превъзходителство генерал Радецки е оценил недостатъчността на силите ни и ни ги е пратил като дар от своя отряд.495 Генерал Радецки е възложил на казаците да стигнат до Ямбол, но не през Ени Заара, а през Сливен. Това е добре дошло за мене. Защото без да променям основната им заповед, ще ги пратя по обходен маршрут, за да запазят десния фланг на Кардашевски — през Челтъклий, Лъджа, Алобас, Икисчий496 до Бинкос. Среща на двете части в Бинкос. Като че ли нещо остана неразбрано, господин подполковник?

— Напротив, всичко е разбрано и ще бъде изпълнено, господин генерал.

Отговорът не задоволи Безяев. Светлото му уралско лице с чип нос и пълни устни се бе превърнало в жив въпрос.

— Хайде, изплюйте камъчето, Корзухин — подкани своя началник-щаб.

— Не е неразбиране, а молба от все сърце, господин генерал. Стига негово високоблагородие — подполковникът се поклони по посока на Малахов — да не възрази, ще си позволя да ви помоля временно или постоянно да назначите друг офицер за началник-щаб, а на мен да разрешите да съпроводя майор Кардашевски. Независимо че съм по-старши от него по чин, предварително обещавам да не бъда нищо повече от негов помощник.

— Предполагам, че молбата е по някакви лични причини, господин подполковник? — намеси се в разговора генерал Малахов.

— Тъй вярно, ваше високоблагородие.

— Може ли да ги чуем или те са дълбоко секретни?

Василий Романович Корзухин реши, че ще бъде прекалено дълго, ако опише в подробности цялата история. И затова съвсем малко я посъкрати:

— В Сливен живее човек, който е спасил живота на баща ми. Стига да е жив, бих искал да съм от първите, които ще му предадат нашата руска трикратна целувка.

— Спасил е баща ви, казвате. Кога?

— През войната в 1829 година, ваше високоблагородие. Тогава баща ми е служил под заповедите на фелдмаршал граф Дибич.

— Но вие не можете да познавате този човек?!…

— Напротив, познавам го, ваше високоблагородие. Тъй като зная български, в началото на Кримската война бях изпратен на разузнаване дълбоко в тила на турците. Стигнах и до Сливен. И тогава се запознах със спасителя на баща ми.

— Господи! — прекръсти се Малахов. — Какви ли чудеса не стават, когато рамо до рамо воюват два братски народа… — После се обърна към Безяев: — Аз не възразявам, господин генерал. В края на краищата ние сме хора, човеци, а не военни машини. Не възразявам — повтори.

— Не възразявам и аз — каза Безяев. — Само че ще внеса една поправка, господин подполковник. Ще заминете не с Кардашевски, а с Бакланов. Не се цупете, моля, те ще бъдат едновременно в Сливен, нали? Но аз като началник на бригадата искам също да спечеля нещичко от вашите сантиментални пориви. С Кардашевски ще бъдат тримата българи и те ще са му достатъчни. Докато Бакланов е… Хммм, абе какво да ви разправям, знаете що за стока са казаците. Няма да е излишно с тях да има и един кадрови офицер. При това и готов преводач…

Подполковник Корзухин козирува в знак на съгласие и се завъртя „кругом“. Когато излезе, Безяев произнесе замислено подир него:

— Бих искал да не забравя този щрих от войната. И да се предава той в рода ми от поколение на поколение. Нека идните Безяевци да знаят за какво велико братство е воювал техният баща и дядо…

— Какво стана с вашия ранен другар, господин Силдаров? — попита Безяев, когато по-късно разговаряше със старшината на българските разузнавачи.

— Ще оцелее, но може би ръката му ще остане завинаги неподвижна — мрачно каза Иван. — Поне така разправяха докторите… Във всички случаи сега-засега ще го задържат на лечение в лазарета.

— А вие и другите двама?

— Напълно сме под вашите заповеди, господин генерал.

— Не под моите, а на Кардашевски. Елате оттатък да ви запозная с прекия ви началник.

В съседната стая те завариха Кардашевски внимателно да разучава картата. Като ги видя, той се изправи. Беше висок и строен мъж на неопределена възраст между тридесет и четиридесет, рус като узряла нива и с белег от сабя, който започваше от средата на челото и се спущаше през веждата до долния край на дясната буза, където се губеше в късоподстригана брада. Дали поради белега или то си беше част от кавалерийския му нрав, но първото впечатление, което Леонид Иванович оставяше, беше за човек, принуден да използува три четвърти от силата си, за да обуздава смелия си и буен характер.

Запознаха се. И двамата изразиха задоволство, че ще воюват заедно.

— Какви са впечатленията ви, господин майор? — попита Безяев, като посочи с поглед разгънатата карта.

— Трябва да се отдаде заслуженото на господа османлиите, ваше високоблагородие. Укрепените позиции около Твърдица са избрани извънредно майсторски. И ако имат повечко хора и оръдия…

— Ако имат повечко хора и оръдия — прекъсна го генералът, — изрично заповядвам да обуздаете кавалерийската си природа и да не влизате в редовно сражение. Спешете дивизиона и като програма максимум се опитаите да приковете турските части до идването ми с… — кратка крива гримаса — … с главните сили на бригадата. За целта ще очаквам от вас точна, изчерпателна и главно бърза информация. Ясно ли е, Кардашевски? Бърза информация, а не в стила на императрица Елисавета.497

— Ще бъде изпълнено, господин генерал — позасмя се на намека Кардашевски и сложи разперена длан върху картата. — В края на краищата доколкото съдя, разстоянието от Твърдица до тук не е голямо.

— Зарежете картата, господин майор — намеси се в разговора Иван. — Повярвайте, ще ви бъде излишна. Осигурил съм ви такива проводници, които познават всеки камък и всеки храст по тези места.

— Да не са геодези? — засмя се широко майорът и русият му перчем се люшна над презполовеното от белега чело.

— Нещо повече — хайдути. За тях да познават всяка гънка на местността е било въпрос на оцеляване.

— Кога мога да разчитам на тези безценни хора?

— В първия момент, когато ни дадете по един кон.

— Значи ли това, че не искате една нощ или поне няколко часа за почивка?

— Вие, Леонид Иванович, бихте ли почивали, когато предстои да занесете свободата на родния си град, на баща си, на любимата жена?

— Лично аз не си обичам особено родния град — каза с усмивка Кардашевски, — но за една любима жена съм готов на Омирови подвизи.

— Например? — попита, развеселен, Иван Безяев.

— Например да ми възложите с един ескадрон да превзема Цариград, ваше високоблагородие. Е, какво, Иван Бянович, да поемаме ли?

— Момент! — спря го генералът. — Имам чувството, господин Силдаров, че изпитвате някакво много голямо желание, пък от стеснителност или дявол знае какви скрупули не смеете да го кажете.

— Познахте, господин генерал. Мечтая да се върна в Сливен в униформа на руски капитан, какъвто впрочем съм си. Бих искал да ме разберете добре, господин генерал. Аз нямам намерение да последвам войската и ще пусна завинаги котва в Сливен. Но щом съм воювал под пагони с двуглав орел в Крим и в Кавказ, то ми се ще последният път да бъде…

— Разбирам, разбирам — прекъсна го Безяев. — Хайде, Кардашевски, заведете го в полковия склад и лично му изберете най-хубавото, каквото се намери там. Искам до вас да не е капитан, а кукличка, ясно ли е?

— Благодаря за доверието — изпъна дългата си снага майорът. — Обещавам да го издокарам така, че когато го види, една още непозната мен сливенка ще си изгуби дъха, та ще се наложи моите кавалеристи да го търсят навред между Хаинкьой и Бургас…

И като прегърна българина през рамото, той го поведе навън.

9.

Страхът връхлетя върху него изведнъж — като скала, откъснала се от планински връх.

А всичко бе започнало толкова добре, точно както го бе замислил Стефан! Лъжата му за някаква работа в къщи и че ще настигне семейството си по пътя, най-много да се присъедини към другите в долапа, мина по-лесно от очакването му — всъщност всички бяха заети с Яна. Баща му и зетят Михаил приспособиха нещо като седалка, която да се окачва на вратовете им; твърдяха, че с нея били готови да изнесат бременната Яна чак до Барите. Майка му и Ангел щяха да носят завивките и храната. Леля му Руска щеше да се грижи за двете деца, които доведе. Така си разпределиха грижите и задълженията и щом притъмня, поеха нагоре към Селището. Не бяха нито първите, нито последните в бягството. Когато отиде да ги изпрати до „Хаврика джаде“, Стефан можа да види как не без мъка неговите близки се вместиха в гъстия и безреден поток на побегналите от „бозгуна“. Не помогнаха виковете на Боян, че водят бременна жена — заети от единствената грижа да спасят собствения си живот, бегълците нехаеха за молбите и настояванията му. И добре, че се случи един работник от „тяхната“ фабрика, който вкопа крака и за малко удържа човешкия порой, та семейството смогна да се вмъкне във върволицата. А тя, върволицата, просто ги всмукна в себе си и само след секунда Стефан ги загуби от погледа си.

Не се разтревожи — всичко ставаше според плана му. Помаха с ръка, като отнапред знаеше, че никой няма да види поздрава му. Поседя няколко минути така, да погледа обзетите от ужас хора; не си даваше сметка, но през цялото време една тънка подигравателна усмивка не слизаше от ръбатото му, сякаш издялано с топор, силдаровско лице. Продължи да се усмихва и докато се прибираше назад у дома, но вече по друг начин — надменно и самомнително. Защото на паниката на обикновените хора от улицата Стефан противопоставяше дързостта на решението си да остане, „пък каквото и да се случи“. Че можеше да се случи, той го знаеше превъзходно. Но да побегне по хралупи и пещери човек като него, който е воювал под знамето на Драгостинов и Стоил войвода и е бил рамо до рамо с юнаци като Георги Тихов или Дели Ради — това Стефан не можеше или по-точно не желаеше да си позволи, „пък каквото и да се случи“.

Имаха в къщи един ятаган, никой не му знаеше годините, който открай време криеха под стрехата „за зор заман“. Стефан го извади и го подпря зад вратата: ако щеше да се случи нещо, той нямаше да се даде като овца за заколване. Все така доволен от себе си, момъкът разгоря въглените в огнището, изпържи си половин чатал наденица и вечеря с охотата на спокоен и доволен от себе си човек, като дори поля залъците си с две чашки шевка. А по-късно изпъна дървения си крак настрана и приседна да се постопли край жаравата.

Не знаеше колко време е преседял така, когато усети съклет — глупаво е, знаеш, да седиш бездейно и да чакаш „каквото и да се случи“. Но нали нямаше с кого да размени и една приказка… Изведнъж му хрумна да запълни времето и да се поразнообрази, като отиде пак до „Хаврика джаде“ да позяпа, ако все още има бегълци.

А бегълци имаше, и то как! Извираха ли тези хора, та така, като работната пътечка на мравчиците, запълваха широката улица към фабриката и още по-нагоре — към Бармука или към Селището? Откъде се взе толкова много народ? И защо се бяха паникьосали? Хайде, може да се разбере, че млади семейства опазваха дребна челяд. Но защо с толкова страх подтичваха нагоре и здрави момци, и прегърбени от годините старци? През стъкленосинята прозрачност на снежната нощ Стефан погледа подплашените от „бозгуна“, послуша приглушените им подвиквания „Марийке, Марийке, къде са децата, Мариййке?!“ или „Не видя ли някой Петър бе, Петър Брайков?“, но най-странно му се стори, че нарядко, но между българите се намирваха и турци, които търсеха в Балкана спасение от безобразията на своите.498

Като се промъкваше досами дуварите, Стефан извървя част от пътя на бегълците. Навсякъде бе същото или дори още по-голямо гъмжило и по-голямо безредие. Защото идваха човешки потоци от долните краища на града, сливаха се с главния по „Хаврика джаде“ и се получаваше невъобразима бъркотия. Някои охкания и стенания му подсказаха, че не липсваха и пострадали — воплите идеха откъм краката на напускащите града, — ала върволицата не спираше, търкаляше се като валяк в тъмнината: оглупели и станали безчувствени от страх мъже и жени, които знаеха само едно — по-далеч от Сливен и шайките…

Промъквайки се назад, Стефан се препъна в нещо и падна на земята. Учуди се: той познаваше махалата и знаеше, че тъдява никой няма бинекташъ̀499 пред портата си. Върна се две крачки назад и попипа онова, което бе сметнал за камък. Грешка — беше се препънал в прегънатото тяло на някакъв старец. Понечи да го изправи, но вдигна тялото тъй, както беше прегънато.

— Хора! Помогнете! — извика.

Реката от бързащи люде не спря, само се намери някой да му изсумти в отговор:

— За какво ти е помощ, глупако? Не видиш ли, че държиш чукан в ръцете си…

Чукан ли? Стефан се приведе и в синята полувиделина разбра какво искаше да му каже човекът от върволяка: непознатият старец в ръцете му навярно не бе издържал на препускането, приседнал бе до дувара да си почине и там не само бе загинал от студ, но вече се бе и вкочанил… Стефан го положи внимателно на земята — страхуваше се, че ако го пусне по-грубо или от по-високо, тялото на стареца ще се начупи като стомна.

Поотдалечи се от зловещата си находка и, подпрял гръб о дувара, отново загледа бегълците, които се нижеха като привидения в зимната нощ. И тогава неочаквано разпозна едного: беше Серт Коста, абаджията и бащата на знаменосеца Стефан Серткостов, който също бързаше нагоре със синовете и цялата си челяд. В този именно момент страхът блъсна Стефан в гърдите — като куршум или като падаща канара. Боже, как можа да види точно тези хора! Щом те, които дължаха фамилния си прякор на своя нрав500, бяха преценили, че времето е за бягане, за спасение в планината, що за идиотско хрумване бе неговото, на Стефан, да остане на пук в града? Ужасът на Серткостови и на множеството се предаде и на него и от този момент той сякаш се преобрази: нямаше го вече съратникът на Иларион Драгостинов и на Стоил войвода — имаше само един изплашен до смърт младеж, който почти бе неспособен да мисли за друго, освен за спасението на живота си.

(Бедният Стефан! До края на живота си той щеше да разказва все същото — за срещата със Серт Коста и домочадието му и за страха, връхлетял го като лавина. Той изобщо не беше и никога не стана особен сърцевед, нямаше дарбата да наднича и в собствената си душа. Иначе щеше да си даде сметка, че страхът не го бе обзел така внезапно, а постепенно се бе загнездвал в гърдите му и бе расъл, расъл, докато го бе изпълнил чак до гръкляна. Започнал бе той още с изпращането на семейството, уголемявал се бе в пустошта на къщата, натрупвал се бе от гледката на хората-призраци и особено от смръзнатия като ер-голям стар човек, а разпознаването на Серт Коста, абаджията, бе само искрата, предизвикала избухването на вече натрупания страх…)

Първият му порив беше още в същата минута да се вмести в потока на бягащите сливенци и да поеме нагоре. После обаче съумя да се овладее (помогна му и опитът от премеждията по въстанието) поне дотолкова, че се върна в къщи, хвърли чепика си и с особена грижливост върза навущата и вървите на цървула върху здравия си крак, взе ямурлука, че дори му дойде на ум да превърти ключа на двете врати.

Шибан и пришпорван от „бозгуна“, Стефан успя да се набута между бегълците и заедно с тях закрачи към Селището. Мъчеше се да не пречи на другите, но само той си знаеше каква цена плащаше за това — колкото и да бе отъпкана пътеката, дървеният му крак все пак се забиваше в снега… Но не се оплака, не поиска помощ от хората. А то какви ли хора бяха това? Сториха му се по-скоро като обезумели от ужас добичета, които имаха твърде нищожна прилика с „образ и подобие“ не на Бога в небесата, а с довчерашните примерни жители на прочутия с реда си Сливен. И какви сцени само!… Брат нелепо повтаряше името на току-що загубената си сестра, мъж търсеше стопанката си и децата, тук или там в краката на човешката мешавица се оказваше я дете, я старец, но множеството напираше и никаква сила не позволяваше да се спреш, за да помогнеш…

Именно тук противоречивата природа на Стефан отново превъртя, този път към добро: вместо да се зарази от общата паника и да изпадне в полуда, той си каза нещо като „нещастието на всички не е нещастие за никого“ и се успокои също така внезапно, както (според него) се бе и уплашил. Не бяха стигнали дори до хавуза на държавната фабрика, когато той вече съумяваше трезво да мисли и трезво да гледа. Но не се върна назад — да се върнеш в Сливен по време на „бозгуна“, това не беше трезво мислене, а най-обикновена лудост. И той реши да направи онова, което бе обещавал лъжливо — да се присъедини към семейството си.

Човешката река, част от която беше и той, се раздели на два пъти — най-напред веднага над фабриката, където част от хората свърнаха към Бармук баир, и после над Селището, при Свети Тодоровото аязмо — там пък някои продължаваха по пътеката край Аблановската река към Кара-кютюк, докато други (между тях и Стефан) удряха надясно по неравната гърбица на Мариино градище, за да се прехвърлят в боаза на Новоселската река и по него да търсят спасение или из долапите и тепавиците, или по труднодостъпните места към Мочурите.

На този втори разклон тъкмо свърна към Мариино градище, когато един необикновен звук привлече вниманието на Стефан. Той се отдели от редицата и се заслуша. Не беше се излъгал — някъде настрана плачеше дете. Момъкът напрегна очи в сипкавината на зимното утро и скоро откри откъде се носеше звукът — настрана от пътеката и от хората се валяше по снега един вързоп. Добре и грижовно повито бебе, ето какъв беше вързопът…

Вече имаше опит, та знаеше, че ако потърсеше помощ, всеки щеше да го заобиколи или да се престори на глух. А се боеше от неотъпкания сняг — за човек с дървен крак като него той можеше да се окаже истински капан. Стефан помисли малко, пък легна с разперени ръце и крака върху рехавия сняг и така, задържайки се на повърхността му, се провлече към детето. Достигна до него и го пипна с ръце. Може би от усещането на човешката длан детето се разрева с всички сили. Все още несигурен за самия себе си, Стефан захапа със зъби повоите му и педя по педя се върна заднешком на пътеката. Едва там, стъпил на по-твърдо и се изправил, младият човек с несръчни движения поразгъна юрганчето. Да, в прегръдката му беше едно чудесно и здраво, червенобузесто бебе, разчекнало уста в неистов плач. Той го попипа с пръст — като че ли още не беше премръзнало. Храна и майчина грижа — ето от какво се нуждаеше невръстното създание.

Стефан се почуди какво да прави с нежния си товар. Опита се да заговори няколко жени, които бързаха по пътеката, но те, кой знае защо, изобщо не го изслушаха или мъжете до тях не им позволиха да спрат. Стефан се почувствува безпомощен. Той, несигурен върху дървения си крак, не би могъл да спаси детето, а не намираше отзивчива душа, която да му помогне. Постоя така и сякаш Господ сам се погрижи за спасението на малката душица в ръцете. А спасението имаше облика на една непозната жена на тридесетина години, която ситнеше по пътеката с обезумял поглед и с една саксия в ръцете — това бе единственото, което бе взела със себе си, когато я бе обхванала паниката на „бозгуна“. Стефан решително се изправи пред нея и не й позволи да го заобиколи от ляво или от дясно.

— Махни саксията и се погрижи за ей това дете! — каза й строго.

Жената или не го чу, или думите не достигнаха до помраченото й съзнание. Тя направи крачка назад и очевидно се готвеше да се хвърли с всичка сила срещу онзи, който й препречваше пътя за спасението. Но Стефан я изпревари. Той сам приближи до нея и със свободната си ръка лепна такава плесница на непознатата, че пръстите му се отпечатаха върху бузата й. Последва смайващо бърза промяна. Вместо да се бори или да отговори на удара с удар, жената изведнъж се осъзна. Очите й, празни и блуждаещи допреди миг, станаха смислени и разбрани. Тя погледна саксията в ръцете си и явно за пръв път я видя, защото гузно-гузно я остави отстрана до пътеката.

— Какво е това? — попита тя.

— Изоставено дете. Нуждае се от женска ласка и може би храна.

— Дай ми го. Аз ще се погрижа за него. Също и млекце ще му изпрося, когато… когато и другите се съвземат като мене…

Непознатата пое детето, погледна го и го погъделичка с нежни пръсти, погука му и то се успокои в прегръдката й. Като го подрусваше в ръце, жената, без да каже нито една дума повече, тръгна нагоре по пътеката. Стефан също не отвори уста за „сбогом“, само я изпрати с очи, докато здрачината я погълна. Минаха дни, когато се разчу, че щастливият случай бе помогнал на майката да намери рожбата си. И се разбра причината на необикновеното произшествие — като не можела да носи и детето, и вързопчето с дрехите му, майката по погрешка захвърлила детето, а задържала вързопчето…501

Вече се бе поразвиделяло, когато Стефан превали Мариино градище и излезе на пътеката, която би трябвало покрай Крайчова канара да го отведе към Барите. И дали някой го бутна в дяволската надпревара или той, поуспокоен, бе направил погрешна крачка, когато се случи нещастието. Той загуби равновесие, подхлъзна се, залитна и… подир миг бе потънал до кръста в една преспа край пътеката. Направи инстинктивно движение да се измъкне, но от него затъна още по-дълбоко в рохкавия сняг. Застана неподвижно и се опита да осъзнае положението си. Не беше от розовите: дървеният му крак се бе забил като кол право надолу в снега и именно той затъваше при всяко помръдване, докато десният, здравият, се бе оказал прегънат в неестествена стойка някак си зад и настрана от тялото. Като се видя мислено отстрана, той разбра и другото — без чужда помощ никога не можеше да се измъкне от смъртоносната прегръдка на преспата.

Съвсем, съвсем бавно се извъртя от кръста и той, войникът на Иларион Драгостинов и на Стоил войвода, през рамо повика:

— Добри хора, помогнете!…

Но „добрите хора“ си правеха оглушки и отминаваха, загрижени само за собственото си спасение.

— Помогнете!… — вече с нотка на отчаяние викаше Стефан. — С дървен крак съм, хора, не мога сам… Помогнете!… Помогнете!…

Мина може би час, а човешкият поток се нижеше покрай него и не се намираше християнска душа, която да протегне ръка за помощ. Обзет от отчаяние, Стефан се замисли да повика друго: да помоли онези, които стигнат до долапа на Бяно Абаджи, да пратят баща му да го извади от преспата. Но се отказа, защото осъзна безсмислието на хрумването си: ами че ако се случеше някой, който да изслуша подробното му описание, този човек много по-лесно щеше да отдели минутка, за да му окаже помощ още тук…

Вече бе започнал да усеща как отчаянието — онова същото отчаяние, което в майския сняг на седемдесет и шеста година го бе съпровождало от Харем бунар до Барите — сграбчва в костеливите си пръсти сърцето му, когато изведнъж („Боже, дали не бълнувам!…“) дочу един топъл като ангелска песен глас:

— Стефане!… Ти ли си, Стефане?…

Той пък с безкрайна предпазливост извъртя глава през рамо:

— Аз, аз съм, Емине…

Момичето, приведено от ръба на пътеката, се засмя насреща му. На Стефан се стори, че не жена, а самото слънце му се усмихва.

— А, позна ме! — доволно каза тя.

— Как няма да те позная! Нали при друг един случай, когато се смятах, че прекрачвам в небитието, пак твоето лице…

Не можа да се доизкаже. Не само заради уплахата и от трагичността на състоянието си — нему просто липсваше умение да разговаря, още по-малко пък с жени. Да не беше така, той можеше да й разкаже как стотици пъти през изминалата година и половина в съзнанието му се бе връщал споменът за това овално лице с тънки вежди и с носле, ошарено от лунички… По-практична или по̀ на себе си от двамата, Емине не позволи да прахосват времето си в спомени:

— Стой неподвижно, Стефане. Ще се огледам наоколо и ще намеря чалъм да те измъкна от бедата.

Тя се загуби за няколко минути, после се появи отново, като носеше „чалъма“ в ръце — откършен от някъде клон. Подаде единия край на Стефан, а задържа другия и заби пети в снега:

— Ръцете ти са свободни — каза му. — Придърпай се бавно по клона. Аз ще те удържа, не гледай, че изглеждам слабичка…

Наистина го удържа и той педя по педя се довлече до нея на пътеката.

— Уф! — засмя й се; бяха толкова близо, че дъхът му погали лицето й с луничките. — За втори път ме спасяваш!…

Те се проснаха на снега един до друг — задъхани, плувнали в пот въпреки студа, но и щастливи. Изведнъж лицето на Стефан се помрачи:

— Нали не го правиш от съжаление? — Той показа към дървения си крак.

— Глупчо — беше краткият й отговор. — Глупчо и… слепчо…

Тя му помогна да се изправи, прехвърли ръката му през рамото си и двамата тръгнаха с неравномерни крачки един до друг.

— Знаеш ли — разчувствувано продума момъкът, когато повървяха известно време, — за пръв път съм с ръка, положена на женско рамо…

— Ами аз? Да не мислиш, че в харемлъците се разхождаме все така, прегърнати с чужди мъже?

— Навярно наистина съм много голям глупак. За тази нощ ти си вторият човек, който ми го набива в очите.

— Какво щеше да кажеш, ако не беше такъв глупчо, какъвто си?

— Мога да ти разкажа и да те питам хиляди неща — един живот няма да ми стигне за тях. Но ще започна с най-глупавото, както се полага на човек като мене. Защо си без яшмак?

Емине изхихика; беше смях, който приличаше на гъдел.

— Снощи щяхме да се покръстваме. Тъй искаше баща ми — да хванем Балкана, ама първо да кажем „Хошча калън“, „Сбогом“ по вашему, на исляма. И хвърлихме яшмаците. Зер бива ли човек да се покръства, а да е с гъжва на главата или с фередже на лицето?

— Какво значи това „щяхме да се покръстваме“? Човек или се покръства, или не се покръства, тъй мисля аз…

— Отидохме да ни покръсти дядо Серафим, но не го намерихме в митрополията. „Бозгунът“ подгонил и него — комшии казаха, че се укрил някъде в Ново село…502 Тъй че само по една случайност можа да ме назовеш все още Емине.

— Защо? Какво християнско име си си измислила?

— Такова, дето прилича на предишното ми. Емилия.

— Е-ми-ли-я — повтори той озадачено. — Как измисли такова име?

Лицето с луничките се засенчи от скръб.

— Така се казваше жената на един от забитите на Садък паша Чайковски. Ала ако не ти харесва, Стефане, мога да взема друго. Например Минка, а? Минка също наподобява Емине…

Момъкът обгърна крехкото рамо с ръката си и притисна момичето до себе си.

— Аз харесвам тебе, не името ти. Щом си решила Емилия, нека да си Емилия. Това не е най-важното.

— А най-важното ще бъде ли, Стефане?

— Стига наистина да станем от една вяра… И ти да не си повече господарка, а аз рая, роб…

Емине засия. Ако не го крепеше, може би щеше да се претърколи като хлапак по пътеката.

— Значи — ще стане. Защото баща ми каза: стига да оцелеем, най-първата ни работа ще бъде да се покръстим.503

— И ще вървим в живота все така, както сме в тази минута — тържествено рече момъкът. — Заклевам ти се!

Заети с една и съща мисъл, те крачиха мълчаливо известно време, сетне Стефан се сети да попита:

— А къде са вашите? Как се случи, че си сама?

— Дотича човек отгоре. Търсеше жена, която знае да бабува, понеже някаква булка раждала… Майка ми и другите избързаха нататък.

— О, Боже!… Ами че това ще да е сестра ми!…

— Не се тревожи. Мама е опитна в бабуването, може да има сто деца да е извела на бял свят.

— Да побързаме и ние, Емине. Не, Емилия. Може да имат нужда и от нас.

Бързаха с всички сили и влетяха в долапа така, както бяха вървели от Мариино градище до Барите — прегърнати. Като по уговорка всички си наложиха да прикрият изумлението си от тази гледка — и Юмерови, и Силдарови. И за да запълнят празнотата, припряно заговориха в един глас за онова мъничко човешко същество, което, току-що изкъпано и повито, врещеше в ръцете на майката на Емине, та се късаше.

— Чудесно! — искрено възликува Стефан. — Станал съм вуйчо!… Какво е?

Щастливият баща, който си пееше сам и също така сам танцуваше наоколо, отговори между две стъпки на танца си:

— Момиче!… Най-хубавото момиче на света!…

Стефан намери из джобовете си една монета и я мушна в пелените на детето, после продължи да пита зет си:

— Как ще я кръстим, бате?

— Снежана.

— О, Господи! — комично възкликна новият вуйчо. — Днес невероятните и нечувани имена валят като градушка…504

— Нека името да спомня — каза Михаил Икономов, — как дъщеря ми се е родила ей така, посред снеговете!…

— Да е жива и здрава! — пожелаха в един глас Стефан и Емине. — Да е жива и здрава за твоя радост, татко, и за гордост на целия български род!…

Да, това го пожела също и Емине-Емилия!…

… А навън снегът — истинският кръстник на бебето — продължаваше да скърца: „бозгунът“ гонеше сливенци все по-нагоре и по-нагоре…

10.

Разездът, който се движеше на около половин верста505, пред дивизиона, нещо се засуети, разнесоха се гърмежи и над височината отсреща вляво се появиха познатите на всеки войник кълбца дим, които съпътствуват пушечните изстрели. От мястото си майор Кардашевски видя как един от драгуните от разезда се катурна от коня си, другите дадоха няколко изстрела по посока на височината, пък се разпиляха, за да представляват по-неудобна мишена за защитниците на Твърдица, и препуснаха назад. Преди още да се бяха присъединили към главните сили на дивизиона, Кардашевски повика началниците на ескадроните и отдаде заповед: дивизионът да се спеши, като конете се изтеглят на около 200 сажена506 назад, драгуните да залегнат и да се приготвят за бой, но да не откриват стрелба — разстоянието беше много голямо, за да се разчита на точност, пък и противникът очевидно се бе постарал да си приготви добри укрития; да се приеме боят само ако турците решат да контраатакуват, като задачата е да бъдат върнати и приковани на местата им.

Контраатака обаче не последва. Само турците от време на време даваха по някой залп, но куршумите им разравяха снега на стотина крачки пред дивизиона — приличаше, сякаш повей на вятър вдига летния прахоляк. Кардашевски не можа да разбере смисъла на тези залпове. Или турските офицери нямаха реална преценка за далекобойността на оръжията на войниците си, или стреляха ей така, като за кураж… Но като не разбираше действията на противника, майорът в същото време не можеше да реши какви трябва да бъдат и неговите — ето, минаваше час, а той не знаеше какво следва да рапортува на генерал Безяев в Хаинкьой: какви са силите на турците, къде точно са укрепените им позиции, може ли да се смята, че присъствието на дивизиона ги е приковало към местата им… Той още умуваше над това, когато придаденият му капитан от български произход Силдаров приближи до могилата, която бе избрал за своя наблюдателница и команден пункт.

— Кажете, Иван Бянович — подкани го дружелюбно. — Онова, от което най-много се нуждая в момента, е една добра идея.

Идея съществуваше, неин автор не беше капитан Силдаров, а дали беше добра — това само времето можеше да докаже. Предаден накратко, докладът на Иван Бянович съдържаше следното. Един от неговите спътници, по име Нягол, бил тукашен човек, от Твърдица. Познавал на пръсти местността и предлагал да му се дадат десетина души, с които да се промъкне по пътеки — говорел за някаква Сечена скала, — които турците положително не познавали. Така щял да се яви в обход и тил на противника и да разузнае всичко за него.

— Кой е този Нягол, господин капитан? — осведоми се Кардашевски. — Единият от вашите двама спътници е с образ на мечка и на тила с миша опашка, другият, обратното, се бръсне по два пъти на ден, както ми се вижда. За кого от двамата говорите?

— За първия. — На бузата на българина се появи гънка, която придаде не толкова усмихнат, колкото насмешлив изглед на физиономията му. — Той е Нягол. Другият, Кара Георги, е също местен човек, но не точно от Твърдица, а от едно селце на две-три версти югозападно.

— Вашето мнение, Иван Бянович?

— Да гласувате доверие на Нягол, господин майор. Дори и да загубим още някой човек, поне ще разполагаме със сигурни сведения за врага.

— Нека бъде вашето — съгласи се Кардашевски, след като размисли. — Ще внеса само едно допълнение. Заедно с десетте спешени драгуни ще пратя и офицер. Имам подходящ човек, роден разузнавач — капитан Скачков. Неговите сведения, предполагам, ще бъдат по-сигурни от сигурните сведения на вашия Нягол. Какво, май не одобрявате?

— Боя се да не настъпи многоначалие, Леонид Иванович — призна българинът. — Нягол предлага да действува по хайдушки, докато при наличието на един капитан до и над него…

— Скачков ще бъде под него, господин капитан. Заповедта ще отдам в този смисъл: началник на разузнавателното отделение ще бъде Нягол, а капитан Скачков — негов подчинен и наблюдател. — Кардашевски се засмя и белегът на лицето му се изкриви като питанка. — Тази не ще бъде нито първата, нито последната бъркотия…

— По-скоро странност — поправи го Силдаров.

— … в тази война, в която воюваме рамо до рамо с вас, българите. Една повече няма да прелее чашата, повярвайте ми.

Само за минути малкият разузнавателен отряд беше сформиран и мечкоподобният Нягол го поведе — не към Твърдица и турците на изток, а по плитки долчинки право на север. На въпроса на Кардашевски отговори, че искал да избиколи ей онова възвишение, което той нарече Чаковец; там вече щял да хване пътеки, за които чалмалиите дори и не подозират… И с това бледо пояснение се разделиха.

Измина час, в който нищо не се случи… после още един… Кардашевски вече бе започнал да се страхува не на шега, когато от изток се разнесе бясна стрелба. Като съдеше по пушечния дим, майорът прецени, че се стреля от всички хълмове, които обграждаха Твърдица от запад и север. Какво, по дяволите, можеше да е предизвикало тази пукотевица, особено към север? Дали командуването не бе изпратило друг авангарден отряд, който да се придвижи по… — как пишеше на картата? — Твърдишкия проход? Кардашевски още премисляше тези неща, когато пушечният огън отсреща видимо намаля, но затова пък лумна друг — истински, огромен, който се издигаше високо над възвишението, отделящо драгуните от Твърдица. Какво можеше да значи това? Някой да е подпалил селото в гръб на турците? Но кой ще е този „някой“, който, само за да подплаши аскера по околните позиции, ще предаде на огън българското село?

Въпросите му отново оставаха без отговор. Така премина около половин час или дори повече, когато капитан Силдаров пак притича до него:

— Погледнете, господин майор! Бяло знаме…

Кардашевски разгъна далекогледната си тръба и може би цяла минута гледа на изток. После подаде тръбата на капитана:

— Сега пък вижте вие, Иван Бянович. Вижте хубаво зад бялото знаме. Залагам сабята си срещу едно джобно ножче, ако това не са църковни хоругви.

Наистина бяха църковни хоругви.

— Вдигнете един ескадрон, Леонид Иванович. Ще развеем и ние бяло знаме и ще приближим. Ако това не е някакъв капан на господа чалмалиите… Хм, остава само да си мислим за Нягол и неговите хитрини.

Не, не беше никакъв капан. С хоругви и хляб, и сол, носени от двама достолепни старци — после се разбра, че са били кметът на християнската църковна община Сави Таранжиев и уважаваният от всички Иван Болния, — бяха излезли да ги посрещнат жителите на Твърдица, а пред всички стоеше един свещеник, който отдалече ги благославяше със сребърен кръст в едната и с револвер в другата.

— Ощипете ме, капитан Силдаров — комично приплака майор Кардашевски, когато двамата, скочили от седлата, приближаваха към чудноватия свещеник. — Мога да се закълна, че това е…

— Нягол, разбира се — завърши вместо него българинът.

— Ще сбъркате, чеда мои, ще сбъркате — на твърде приличен руски език проговори свещеникът. — Не Нягол, а поп Нягол.

Беше наистина Нягол, но с друга външност. Нямаше я „мишата опашка“ на тила му, а косата, добре разресана, се разстилаше по раменете му. Отгоре имаше калимавка, а върху хайдушкото облекло — расо и над расото епатрахил.

— Нима вие, хайдутинът, сте и…?

— Точно така, ваше благородие, точно така — засмя се насреща му свещеникът. — Когато след Априлското въстание започнаха кланетата, дядо поп Нягол закачи на гвоздея расото и препаса патрондаша. Сега направи обратното, за да ви посрещне по християнски.

— Но говорът ви, отче?… Този руски език…?

— Не се учудвайте, господин майор. — Поп Нягол продължаваше да се усмихва и сред рунтавата му брада светеха два реда бели като сняг зъби. — Църковното си образование аз съм получил в Одеса.507

— Разбирам, отче. Разбирам и по-важното — че докато съм тук, в България, вече не бива да се учудвам наистина на нищо…

С тези думи Леонид Иванович Кардашевски отложи фуражката си, целуна кръста, а сетне отчупи хляб, натопи го в солта и го глътна. След това помаха на множеството и извика:

— Здравейте, братя славяни!…

Отговори му всеобщо „Ура!“, но не мощно, а по-скоро задавено — жителите на Твърдица плачеха.

Кардашевски, Силдаров и поп Нягол тръгнаха напред, а след тях се проточиха драгуните да хапват от хляба и солта и да попадат веднага след това в прегръдките на селяните.

— Ще ми обясните ли какво се случи, ваше благоговейнство? — попита майорът, докато вървеше посред плачещото и ликуващо множество. — Бих разпитал капитан Скачков, но не го открих между посрещачите.

— Значи, не сте гледали добре, ваше благородие — изкиска се невероятният свещенослужител. — По негово собствено желание капитан Скачков носеше една от хоругвите… Но нищо, ще ви разкажа аз.

Предаден с кратки думи, разказът на поп Нягол изглеждаше приблизително така. Както и обещал на майора, той превел малкия си отряд по само нему познати пътеки и се озовали в тил на аскера по позициите на Кутра, Стежераница, Падилата и прочие. Ако било само за разузнаване, направеното до тук било напълно достатъчно. Но двамата с капитан Скачков („Ние, знаете ли, си допаднахме като гърнето и похлупака, както се казва по български…“) решили да опитат нещо повече. С драгуните дали няколко залпа по посока на позициите и същевременно заповядали да се крещи „Ура!“ с всички сили. Турците сметнали, че по някакъв необясним начин русите са вече в Твърдица и с отчаян вик „Москов гелийор!“ (Това ще рече „Московецът иде!“, ваше благородие.) побягнали презглава, но като „последен спомен“ от петстотингодишното робство пътем подпалили Соргун махала. И макар драгуните и жителите на Твърдица да се преборили мъжки с огъня, все пак махалата изгоряла и дванадесет души, повечето жени и деца, загинали в пламъците. А хайдутинът Нягол отишъл до дома да си вземе расото и епатрахила и…

— И останалото го знаете — завърши той, все така засмяно.

Междувременно бяха стигнали до Беглика, главната махала на Твърдица. Тук селяните нарушиха досегашния ред, втурнаха се напред и всеки се мъчеше да „отмъкне“ колкото се може повече братушки в дома си на обед. Кардашевски и Силдаров щяха да обядват, разбира се, у поп Нягол. Докато отиваха нататък, майорът каза:

— Когато ме изпращаше на война, старата ми майчица отиде на църква и горещо помоли Света Богородица да бди и опази живота ми. Сега ще й пиша, Иван Бянович, да помоли майката Богородица отново, ала този път за две неща: да оцелея, но и да не се побъркам…508

— Кажете, капитан Силдаров — подкани го Кардашевски, без да вдига поглед от рапорта, който пишеше.

— Налага се да прекъснете за малко, господин майор — рече от вратата българинът. — Трябва да приемете един турчин от близкото село Козосмоде. Явил се е сам и по своя воля и разправял, че иска да се срещне с най-големия началник, за да чуе присъдата си.

Леонид Иванович полека остави перото и се извърна.

— Присъда за какво?

— Не зная, господин майор. Не съм видял турчина. Но поп Нягол каза, че дошъл да бъде съден за престъпленията на баща си и чичо си.

Кардашевски поразмисли смръщено.

— Вървете по дяволите с вашия турчин, капитане — произнесе отчетливо. — А сега, като си начесах злобата за тази поредна порция чудатости, чуйте и заповедта ми. Аз пиша рапорт до генерал Безяев, капитане, а вие присъствувахте, когато генералът ме предупреждаваше, че иска рапорта ми немедленно, а не в стила на императрица Елисавета. Надявам се да не сте забравили. И тъй, аз ще си допиша рапорта. А като ваш пряк началник за момента, възлагам ви вие да се оправите с този турчин. Ясно ли е?

— Ясно е! — усмихна се в отговор Силдаров, чукна с токовете и излезе от стаята. А след малко, разположил се в съседната, вече заповядваше да въведат при него молителя-турчин.

Въведоха го, а заедно с него в одаята се вмъкнаха също поп Нягол, Кара Георги и пет-шест от драгуните — българи и руси в еднаква степен гледаха да не изпуснат сеира… Турчинът поздрави и застана прав посред стаята. Иван го изгледа. Беше се приготвил да види някой белобрад ходжа, а то пред него стоеше момък на двадесет, най-много на двадесет и пет години. И то такъв, че ако трябваше да се определи с една дума, тя непременно би била „хубавец“! Онова, което Иван запомни, беше, че мюсюлманинът имаше великолепна къдрава и малко по-дълга от общоприетото коса, та, затисната от феса, тя образуваше нещо като нимба около главата му.

Още го оглеждаше, когато младият турчин се обърна към Кара Георги и произнесе на великолепен, без никакъв чужд оттенък български:

— Кажи на господин офицера, че моля за преводач.

— Не е необходимо — пое разговора върху себе си Иван. — Ще се разберем, както искате — на български или на турски.

Снажният и красив момък леко се обърка от това, че щеше да разговаря пряко, без преводач, но бързо се съвзе.

— Тогава позволете ми, господине, да ви се представя. Наричам се Хасан Юкселоглу от Козосмоде. Нали рекохте, че разбирате и турски? Тогава ще да знаете, че Юкселоглу ще рече „син на Юксел“. Баща ми е Юксел бей от Козосмоде; той и брат му Руфи Сезгин бей са доста известни по тези места.

Иван Силдаров хвърли бърз поглед към Кара Георги. Хайдутинът с винаги гладко обръснатото лице и с опърничавата трапчинка на брадата кимна утвърдително — да, Юксел и Руфи Сезгин бяха известни хора.

— Как един син на Юксел и племенник на Руфи Сезгин знае така добре езика на гяурите? — попита българинът в руската униформа.

— Баба ми и майка ми бяха българки, ваша милост. Дори баба не беше си сменила вярата. — Ново утвърдително кимване на Кара Георги. — Отраснах с тях. А макар да живееше в харем, баба не признаваше друг език освен българския.

— Но щом и баба ви, и майка ви са били българки, то вие…?

— Да, имам три четвърти българска кръв и само една четвърт турска. Но ще помоля, ваша милост, когато ще решавате съдбата ми, да не се влияете от това. Дължа да си получа заслуженото наказание.

— Наказание за какво?

— Вие идвате отдалече, господин офицер, и може би не знаете много неща, които станаха тук в последните години. — И Хасан разказа сбито най-важните събития: нападението на Стоил войвода с четата му над дома им в Козосмоде, как баба му Пройна измолила пощада за синовете си, избухването и развоя на Априлското въстание, грозната роля на Юксел и Руфи Сезгин при залавянето на същия този Стоил, самообесването на Пройна. — Баща ми и чичо ми, разумява се, избягаха още когато се разчу, че Московецът е прехвърлил Балкана. Но аз останах.

— Защо?

— Не само заради българската си кръв, ваша милост. Аз съм тука роден и дори сега да наредите да ме убият, пак ще съм доволен, защото ще умра и ще бъда погребан пак тука.

— Нещо не разбирам — каза Иван. — Защо може да наредя да ви убият?

— Не разбрахте ли? Аз съм син и племенник на онези, които с ръцете си отрязаха главата на Стоил войвода. Нали законът е „кръв за кръв“, господине? Ето, аз дойдох да платя кръвнината за баща си.

Иван се облегна назад във възглавниците.

— Нещо бъркате, Хасан Юкселоглу. В цивилизованите държави (а България, кълна се, ще бъде една от тях!) няма такъв закон, според който синът да отговаря за греховете на баща си. Вие лично не сте били в потерята подир четниците на Стоил, нали? Тогава вървете си със здраве. Освен ако нямате някакъв личен грях срещу българщината…

— Не, личен грях нямам, господин офицер.

— Кара Георги?

— Кажи… Хм, заповядайте, господин капитан.

— Познаваш ли този момък? Какво знаеш за него?

— Наистина е без грях срещу българщината. Син на баща си е, ама е по̀ българин от много българи.

— Двамата бейове ли държаха властта на Козосмоде в ръцете си?

— Те. А преди това е бил баща им. А още по-преди бащата на техния баща. И така нататък, и така нататък.

— Отговорете ми, Хасан Юкселоглу. Откакто баща ви и чичо ви избягаха, кой управлява вашето село?

— Никой, ваша милост. Козосмоде е като село без кучета. Хората по навик за туй или за онуй се обръщаха към мене, пък аз ги отпращах.

— От днес Козосмоде е под руска и българска власт. Този човек познаваш ли?

— Кара Георги? Знаем се от деца, ваша милост. Играли сме и сме се били. А той пък като хайдутин при Стоил беше, когато…

— Разбрах, разбрах — прекъсна го Иван. — Ще отидете заедно в Козосмоде. И тъй като там хората те слушат, от името на руската войска ще им обявиш две неща: че Козосмоде е вече българско и че за кмет сме назначили ей този хайдутин с трапчинката на брадата.

— Не! — ужасено извика Кара Георги. — За Бога, господине, не искайте това от мене. Заповядайте ми каквото ви хрумне друго — да убия султана посред сараите му или да ви доведа вързан Сюлейман паша — ще го направя. Но да кметувам — туй, в името на всички светци, не го искайте от мене. Властта си иска чалъм. И опит. И знания. И мъдрост. Смилете се и не го искайте от мене.

— Тогава трябва да направя кмет Хасан. Нали божем той има всичкото, което изреди — чалъм, знания и прочие? Пък сам виждаш, не върви да установяваме християнска власт и да назначаваме турчин за кмет.

— Че няма да стана кмет, това се разбира от само себе си — каза младият турчин. — Но вие не казахте нищо за съдбата ми, господине.

— Свободен си, Хасане. Прави ти чест, че дойде сам да търсиш казън за себе си, но вече чу — ние не съдим синовете за престъпленията на техните бащи. Тъй че съдбата си избери сам.

— Стига да не посегнете на вярата ми, искам в Козосмоде да дочакам края на дните си.

— И ще го дочакаш — сви рамене Иван. — При това пожелавам този край да не е от най-близките. Въпросът сега е за кмет какво да правим.

— Позволявате ли ми да дам един съвет, ваша милост?

— И още как…

— Вече се разбра, че аз да бъда кмет на българското село Козосмоде не бива, а Георги не иска. Но в селото ни има един възрастен човек, когото всички — и българи, и турци — почитат. Бай Хубен Цвятков, така се казва. — Още едно утвърдително кимване на Кара Георги. — Нека бай Хубен стане кмет, аз ще съм до него, за да му дам — как беше? — опит, чалъм и знания, а Кара Георги да бъде ръката, с която бай Хубен ще управлява. Повярвайте ми, ваша милост, ако разпоредите така, всичко начаса ще си отиде на мястото.

— Какво пък, приемам — каза Иван, след като поразмисли.

— Да, ама аз не приемам — инатчийски се обади Кара Георги. — Аз съм тръгнал да се бия за свободата на милото ми отечество, не да кметувам или да помагам на кмета в мирното и кротко Козосмоде.

Иван Силдаров смръщи вежди — това вече беше капитанът от руската армия, а не дружелюбният българин, които разговаряше по човешки с младия турчин.

— Рядовой509 Колтуков, вие знаете ли какво е заповед? Да? Тогава от името на руското командуване ви заповядвам веднага да тръгнете с Хасан Юкселов към Козосмоде, да назначите Хубен Цвятков за кмет и да го подпомагате в кметуването със здрава ръка. Ясно ли е?

— Ясно е, ама…

— Когато се изпълнява заповед, няма „ама“. — Усмивката, а с нея и ироничната черта на бузата, се върнаха върху лицето на капитана. — А сега, сбогом, господа управници на Козосмоде…

Кара Георги се подчини уж мълчаливо, но, излизайки, промърмори достатъчно високо, за да бъде чут:

— Абе щом е заповед на Дядо Иван, няма как, ще държа под козирог510. Ама тежко̀ му и горко̀ на бай ви Хубен: да стане първи кмет на свободно Козосмоде, и то не как да е, ами с един турски бей за съветник и един български хайдутин за помощник… Нека Господ да му е на помощ!…

… Когато по-късно, докато яздеха един до друг към Бинкос, Иван разказа на Кардашевски как е „съдил“ турчина Хасан, майорът най-напред се смя до насита, а накрая каза:

— Знаете ли кое е най-страшното, Иван Бянович? Че когато остарея и разказвам на внуците си за войната, ще ме смятат за изкуфял дъртак. И ако помислите — с право. Вземете, за Бога, само днешния ден. Хайдутинът се оказва свещеник, свещеникът се оказва руски възпитаник, десет драгуни, действуващи като хайдути, прогонват турците от позициите им, българите искат да изберат за кмет на селото с неизговоримото име един турчин. Да, да, да, драги. Не само за изкуфял дъртак, а за втори лъжец като Мюнхаузен ще ме смятат внуците ми. И ще се смушкват зад гърба ми: „Нали е удрян със сабя през главата…“ Поне вие запомнете всичко, драги. Та ако ми причернее, да пратя внуците си при вас в Сливен…

Те препускаха по заснежения път към Бинкос. Към Бинкос и към Сливен.

11.

А „бозгунът“ продължаваше. С всичките му мизерии и ужасии…

— Кахър ми е за семейството на господина Чинтулова — мрачно каза Боян. — Заедно с още няколко фамилии са се сврели в една пещера по-нагоре, към Куминя. Същински диви животни… Пък те и тримата не са за такъв живот. Даскал Добри е с крехко здраве, госпожа Анастасия още от момиче си е нежна и слаба, нежно и болнаво е и момчето им… „Бозгунът“ може би няма да продължи дълго, ама такива несвикнали на трудности и мъки хора като тях как ще изкарат — един Господ знае.

— Не можем ли да ги приберем при нас, тате? — попита Стефан. — Където мизеруват петнайсетмина, ще се сместят още трима.

— Хубаво, ама какво по-добро от тяхната пещера можем да им предложим? Нали имаме лехуса511, стаичката отделихме за нея, а в склада женурята са, речи го, една връз друга. Пък ние при барата не сме на много по-добър хал от онези в пещерата.

Наистина бяха затруднени — и от лехусата Яна, и от това, че бяха оставили семейството на Юмер ефенди при себе си в долапа.

— Все пак да поканим поне госпожа Чинтулова — предложи Михаил Икономов. — Ще я сместим някак при жените в склада. На нея най не подхожда да кара такъв живот…

— Опитай — съгласи се Боян. — Ама май не ми се вярва да се разделят в това време. Пък и госпожа Анастасия носи от упоритата и неотстъпчива кръв на баща си Фабрикаджията — надали ще остави мъж и син, за да се приюти на по-добро. Затуй виж какво ще ти кажа, Михаиле. Иди до пещерата и покани госпожа Анастасия, ама по-напред се отбий горе при Райна и изпроси от нея черга, я губер — каквото може да отдели. И ако Чинтулови откажат друго — остави им завивката. Каквото и да са си изнесли от града, все няма да им е излишна.

Както го бяха говорили по мъжки, така и стана. Естествено Анастасия Чинтулова отказа да изостави своите, но затова пък приеха с благодарност завивката — беше една черга на Юмерови. Не отказаха също и скромното вързопче с храна — малко сланина, малко пушена риба, близо четвъртина от пита кашкава, половин самун хляб…

— За даровете благодаря от сърце, колега — каза без никакви превземки Добри Чинтулов. — Виждате, драги, ние тук сме като в каменния век… Интересно, нали? Цял живот да преподаваш на децата за отминалите епохи, пък да дойде „бозгунът“ и отведнъж да те прати… Да, да, наистина щеше да бъде много интересно, стига да четяхме за това по вестниците, а не да го изпитвахме на гърба си. Предайте поздрав на всички Силдаровци долу, че и на Снежанка, ако можете да го преведете на нейния език. А на вас, за отплата, ще ви предложа чаша истински руски чай.

— Чай? Със сняг ли го забърквате, господин Чинтулов?

— Не, драги, не. Елате с мене. Ще видите, че има хора, които и в каменния век да ги върнеш, пак ще съумеят да се оправят.

Наистина заслужаваше да се види. В своеобразната първобитна община, която бегълците си бяха уредили под Куминя, се бе случил и човек, някой си Кузман, който владееше толкова полезни сръчности, че го бяха прекръстили на подбив Кузман-Със-Стоте-Ръце. Да напали такъв огън, от който да не излиза предателски пушек, да построи колибка от сбит и заледен сняг (самият Кузман живееше в подобно жилище и много се хвалеше с топлината в него), да свари чорба от изровени под снега вейки, ама така подбрани, че да си изядеш пръстите от гозбата — какво ли не умееше този човек! Никой не знаеше в подробности житието-битието му, но както Добри Чинтулов подшушна на по-младия си колега, всичка смятаха, че на по-млади години Кузман-Със-Стоте-Ръце ще да е карал някоя и друга година „лявото“, та тогава ще да е изучил тези безценни сръчности.

Около огъня на Кузман се бяха насъбрали само мъже. Някои пушеха настрана, други бъбреха на малки групички. Добри Чинтулов поздрави, натъпка едно котле със сняг и го мушна в жаравата, в която къкреха и други разни гозбици.

— Чухте ли? — рече някой. — Гръмна се, ама ще е някъде далече.

Само двама-трима бяха чули гърмежа. Между тях и Кузман:

— Беше топ — каза с тон на познавач. — Наистина не е наблизо, чак към Джендемите ще е по Ичеренския път, ако не и по-далеч.

Мина толкова време, колкото бе нужно да се стопи снегът в котлето и Чинтулов да сложи щипка чай за запарване във водата, когато изведнъж изтрещя толкова силен гръм, който разлюля и краката под нозете им. Мъжете се спогледаха объркани. Някои изтичаха при домочадията си из пещерите и хралупите наоколо, за да ги успокоят. Други свалиха калпаци и се закръстиха — така се кръсти човек пред лицето на небесните стихии. Кузман отново пое нещата в стоте си ръце:

— Изчакайте ме тук — полупредложи, полузаповяда. — Ще изтичам до горе и ще огледам околността.

Този човек не се шегуваше: каза „ще изтичам“ и наистина затича като дива коза по баира. Михаил Икономов се поколеба, но остана — каза си, че долу, на долапа, са и тъстът Боян, и Стефан, и Юмер ефенди, те ще успокоят жените. А той пък ще занесе повече новини, ако изобщо Кузман-Със-Стоте-Ръце успееше да разбере нещо за необичайния взрив. Почака и дори пи чай, като двамата с Чинтулов сърбаха поред направо от котлето. След половин-един час Кузман се върна и каза свъсено:

— Гаджалите са запалили хубавия наш Сливен, от баира там се вижда. Сливен ми се видя като едно голямо пожарище.

— О, пресвети Боже! — проплака някой. — Цял живот да се трепеш, да струпаш някакъв имотец и…

— Стига си се циврил! — изхока го друг. — Сливен да не е построен от чалмалиите? Ние с български ръце сме го строили. И ако се наложи, пак ще го построим, даже по-хубав от предишния.

Михаил Икономов отиде на долапа да занесе нерадостните новини, после се върна пак при огъня на Кузман. А надвечер се намери един по-млад човек, който се нае да слезе до града и да види сам какви поразии са извършили поганците. Забави се дълго, навярно бе минало полунощ, когато се появи отново. Кузмановата вест хем се потвърди, хем се оказа по-малко страшна. Работата била такава. Когато гръмнал топът, турските шайки, които още шетали и грабели из града, решили, че Московецът вече е над самия град (по-късно се разбрало, че не било точно тъй: всъщност гръмнало едно турско оръдие, което се бушандисало — ще рече, изтървало по нанадолнището, — докато преваляло Балкана по Ичеренския път) и „духнали“ надолу през Ямбол към Одрин. А преди да изоставят града, решили и извършили последните си поразии — запалили Клуцохорското училище, разтрошили всичките апарати на пощата, а накрая дали огън и на „джепхането“.512 Хиляди оки барут, патрони и гранати гръмнали едновременно, та именно този гърмеж разлюлял Стара планина, а пламъците му се видели чак до небето.513 Но иначе, слава Богу, градът не бил чак толкова поразен, приблизително бил на онзи хал, на който го оставили.

— Пък иначе всяко зло за добро — завърши разказа си младият разузнавач. — Сега през Сливен се стичат в бяг безброй малки и големи банди башибозук и качаци, които до днес са бастисвали мирните села навред между Стара река и Нейково. Тъй че едното зло ни отървава от другото. И вече бай Кузман ще може да кладе огън и с пушек — няма да има кой да го види…514

— Няма как, тази вест трябва да се полее — разпери ръце Кузман-Със-Стоте-Ръце. — Ще видите, че бай ви Кузман има нещичко не само за черен, но и за бял ден…

Той отиде някъде настрана в тъмнината и се върна с една бъклица. По начина, по който пръв сръбна от нея, се разбра, че е ракия. Бъклицата тръгна от ръка на ръка по мъжете, образували в този среднощен час кръг около огъня. Но не стигна далече. Подадоха я на един старец, който зиморничаво потреперваше под ямурлука и гуглата си, надяната върху калпака; доколкото изобщо се виждаше нещо от него, той се стори на Михаил Икономов като излязъл направо от Библията.

С бъклицата в ръка дядото отиде до онзи младеж, който се бе престрашил да слезе сред пожарищата и взривовете на Сливен.

— А Дядо Иван? — попита го. — Няма ли вест от Дядо Иван? Не ще ли чуем наистина и неговия топ?

Момъкът заби поглед в земята. Изглеждаше така, сякаш той и само той бе виновен за стратегическите планове на Русия.

— Нищо не се чува, дядо. Изглежда, братушките не са наблизо. Пердашат гаджалите, ама далече, далече от тука. Чак за София се споменава…

— Е, тогаз пийте вие, мъже — каза с въздишка старецът. — Аз помня времето, когато Дядо Иван обеща, че ще дойде и по нашите места да донесе свободата. Изпълни ли си думата, тогаз ми дайте бъклицата…

Той понечи да я подаде нататък по редицата, но нещо се бе прекършило в мъжете, та никой не посегна да я поеме. Помая се така старият човек, пък отиде и я остави в краката на Кузман-Със-Стоте-Ръце.

Отново притиснати от безнадежността на „бозгуна“, някои си тръгнаха.

Тръгна си и Михаил Икономов. Отиваше при своите в долапа на Бяно Абаджи, за да разкаже новините от техния Сливен. Знаеше, че няма да ги развесели. Но веселил ли се е някой под слънцето, докато е вървял по тръните на своята Голгота?

12.

— Диспозиция за четвърти януари хиляда осемстотин седемдесет и осма година… — диктуваше Кардашевски, докато крачеше на дългите си крака от ъгъл до ъгъл в стаичката, която бе провъзгласил за свой щаб в село Бинкос.

— Дис-по-зи-ци-я за че-твър-ти я-ну-а-ри… — повтаряше си под носа щабният ротмистър Слюсарьов, докато дращеше усилено под светлината на две лоени свещи.

И двамата не подозираха, нито пък някога щяха да разберат, че вписваха една дата, утрешната, която за дълги десетилетия щеше да остане паметна за града под Сините камъни и за неговите жители.515 Защото рядко биват дни, които да донесат светлина след една нощ, продължила цели пет столетия…

Когато дивизионът пристигна в Бинкос, казашкият полк на Бакланов вече го чакаше там — събитията около Твърдица бяха забавили драгуните. След неизбежната размяна на информация и след обсъждане на подробностите с капитан Силдаров решението на майор Кардашевски за следния ден изглеждаше така: атаката на Сливен и евентуалния сблъсък с ариергардните турски части (опитът от Твърдица вече си казваше думата) той запазваше за себе си и своите драгуни, докато на казаците възлагаше да избиколят града от юг и да прочистят набързо района около Лъджите, Бършен и Краставо поле (двамата с Бакланов щяха да припаднат от смях, когато Силдаров им преведе значението на последното име) от възможните башибозушки шайки, скитащи за плячка, и да продължат към Ямбол, както беше заповедта на генерал Радецки.

— Всичко ще бъде изпълнено, господин майор — кимна полковник Бакланов. После изостави служебния тон: — Сега, ако нямате нищо против, ще отида в квартирата, определена за мене, да си поопъна кокалите след днешната езда. Но преди това една молба…

— Молба ли? Стига да е във възможностите ми да я изпълня, няма да ви откажа нищо, господин полковник.

— Сбърках, трябваше да кажа по-скоро ходатайство. Нали ви е известно, че началник-щабът на 24-ти полк пожела да дойде с моите казаци? Ходатайството е за него, господин майор. Подполковник Корзухин има някакви лични причини да отиде в Сливен, а при вашата диспозиция това ще бъде невъзможно, ако остане при мене.

— Разбрах и не възразявам. Изпратете ми го, господин полковник. Утре, ако ни закриля Всевишният, ще влезем заедно с него в Сливен.

Подполковникът се яви точно когато Кардашевски и Силдаров вечеряха. Тъй като майорът отдавна познаваше Корзухин, веднага му спести всичките задължителни церемонии по представяне и прочие:

— Заповядайте, Василий Романович, заповядайте, споделете трапезата и виното ни. И без това нашият стопанин бе толкова натъжен, че не му осигурих като гости цялото офицерство на дивизиона.

Беше вярно. Както навсякъде от Свищов дотук също и в Бинкос хората се надпреварваха да оказват всяко възможно гостоприемство на „братушките“ — нямаше по-голяма беда за българина, ако къщата му е останала без гост-руснак.

Подполковникът остави фуражката си и приседна до тях, но не посегна веднага към гозбите и виното.

— Истина ли е, Леонид Иванович, че при вас има българин от Сливен, който утре ще ви служи за проводник до града?

— Не само че е истина, но ето го цял-целеничък пред вас, приятелю.

— В униформа на капитан?

— Той действително е капитан от армията на Негово императорско величество. Сражавал се е за нас и край Севастопол, и в Кавказ, а после е преминал под разпорежданията на полковник Артамонов.

Корзухин се обърна към българина:

— Много ми е приятно… Може би познавате не само пътя към Сливен, но и някои сливенци, господин капитан?

— Не може да бъде другояче — на великолепен руски език отговори Иван Силдаров, — щом съм родом от този град. Е, наистина отсъствувах от него повече от двадесет години, но в последната година и половина възстанових много от някогашните си познанства.

— Да знаете случайно дома на семейство Силдарови?

Иван изпусна вилицата.

— На кое семейство? На кое семейство?…

— Силдарови. И по-точно — на Бяно Георгиевич Силдаров.

— Свети Боже! — изпъшка изумено Кардашевски и белегът на лицето му отново заприлича на въпросителна. — Ами че Силдаров е пред вас, Василий Романович!…

— Василий Романович? — слисано повтори Иван. — Да не сте синът на Роман Алексеевич Корзухин? Боже мой, та вашите имена се споменават у дома наред със светците от календара, господин подполковник!

— Тогава вие сте…?

— Иван Бянович. Зная ви само по име… както впрочем и вашия баща. Защото когато сте идвали тук през петдесет и трета, аз като доброволец марширувах от Москва към Севастопол. — Той се поколеба. — Но сигурно не сте същият Василий Корзухин, който е отишъл при баща ми в планината?

— Защо мислите така?

— Простете откровеността ми, но… защото сте само подполковник, господине. Онзи младши офицер от петдесет и трета би трябвало да бъде поне с една-две генералски звезди на пагона.

— Причината е в миналото на баща ми. Научиха, че е декабрист. В нашето министерство не забравят такива неща, Иван Бянович. И макар че баща ми не е вече между живите…

— Починал е?

— Да, представи се516 преди девет години.

Българинът се прекръсти.

— Ще бъде тежък удар за баща ми. Но утехата пък ще бъде от това, че подир толкова години отново ще срещне вас, Василий Романович. Но ние вероятно дължим известни обяснения на нашия стопанин…

Леонид Иванович Кардашевски отметна русия си перчем, който бе се свлякъл върху челото с белега:

— Говорете си, говорете си, господа — каза майорът с променен глас. — Но трябва да ви предупредя, че по никакъв начин не ще успеете да ме изненадате. Дори да ми кажете, че сте братя, които като в приказките са били разделени от зла сила още в люлката. Или ако единият е дошъл от Луната, а другият от Марс. Невъзможно е да ме изненадате, разбирате ли? Вече имам доста опит в тази война…

— Не, не сме братя — засмя се насреща му Корзухин. — Още по-малко сме от Марс… Работата е далеч по-проста.

— А, защо?! — шеговито му възрази Иван Силдаров. — Тъй като бащите ни са побратими, ние се оказваме нещо като братовчеди…

— Ето, виждате ли! — изпъшка Кардашевски. — Оставям ви да си приказвате, господа. На мен повече нито ми се слуша, нито ми се яде. Казано накратко, убихте ми апетита и отивам да си легна. Но не прекалявайте с приказките, господа. Имам нужда утре капитан Силдаров да е свеж като люляк през май…

… И капитан Силдаров беше свеж, и качествата му на проводник — превъзходни517, но въпреки това дивизионът се забави. И не защото — като в Твърдица — имаше да преодолява укрепени турски части, а поради затруднения от самата природа: Тунджа бе придошла, та драгуните трудно намериха брод, на места по пътя имаше а натрупани преспи, другаде пък бе заледено и конете губеха равновесие… Тъй или иначе отдавна бе преминало пладне, когато изкачиха една обла височина (българинът я нарече със странното име „Джан-Куртаран“) и проводникът дръпна юздите на коня си и посочи с ръка:

— Сливен!…

Драгуните от двата ескадрона се струпаха около него и майор Кардашевски. Мнозина зацъкаха с език: отдавна не бяха виждали такъв голям и целия варосан в бяло град, а високо над него — скали със цвят на избеляла от слънцето и ветровете синя униформа.

Майор Кардашевски не си позволи да се отдава на съзерцания. Той се разпореди за бойния ред, изпрати разезди напред и встрани и повтори жеста и думата на българина:

— Към Сливен. Търсооом… марш!…

Предпазните мерки се оказаха излишни — никакъв враг не излезе насреща им, но и никакъв посрещач. Те сякаш не влязоха в град, а в мъртвило, което случайно имаше улици, къщи и дворове. Никаква следа от живот и тропотът на конете като че нарушаваше тишината, царяла тук от сътворението на света.

Кардашевски понамали хода на коня си, за да бъде застигнат от препускащите зад него Силдаров и Корзухин.

— Какво ще кажете за тази пустош, капитане? — попита. Не си даде сметка, но говореше приглушено, както се говори в гробище.

— Хората са избягали от смъртта, господин майор. Или…

— Или?

— Или не са успели да избягат от нея. Беше ад, господин майор. Воювал съм и зная какво е война. Повярвайте, тук беше по-страшно…

— Вижте! Вижте!… — прекъсна ги Корзухин. — Ей онази врата се открехна и пак се затвори. Сигурен съм, видях с очите си…

Иван препусна до посочената врата. Опита бравата, но тя, разбира се, не се отвори. Тогава се надигна на стремената и извика:

— Не се крийте, хора! Не виждате ли — свободата, свободата дойде!

Зад вратата се чу сподавен говор — обитателите на къщата очевидно се съвещаваха. Най-сетне един глас се престраши да попита:

— Ти кой си?

— Българин и сливналия.

— Ако си българин, повтори след мене: „Во имя Отца и Сина, и Святаго духа. Амин.“ — Иван повтори веднага, но вратата все още не се отваряше. След малко същият глас попита: — А какви са тия конници в униформи? Не са ли низами на Реуф паша?

— Какви ти низами, човече? Видя ли по главите им фесове? Дядо Иван е това, разбираш ли, братушките! Така, със заключени порти ли ще го посрещнем? Не е ли грях пред Бога и пред славянството?

Още малко мълчание. После вратата леко-леко се открехна, едно ококорено колкото филджан око надникна през цепнатината. Иван сметна за необходимо да направи широк, по̀казен кръст. Тогава вратата се отвори напълно и от нея прекрачи старец и, разплакан, затича тромаво напред, улови крака на един от конниците (случи се Корзухин) и занарежда благословии, докато обливаше ботуша му със сълзи. Сетне се посъвзе и се развпка с треперлив глас:

— Ганке!… Кирчо!… Божиле!… Излизайте от скривалищата, хора!… Дядо Иван е дошъл!… Излизайте!… Чувате ли, Дядо Иван!…

По стъпките му приближи една старица, от някои съседни къщи също наизлизаха посърнали и невярващи на очите си мъже и жени. После, осъзнали истината и явно объркани, незнаещи какво да правят, я удариха на плач и запрегръщаха, и зацелуваха конете, амунициите, ботушите на ездачите.

Майор Кардашевски, който бе наблюдавал сцената със смес от удивление и разчувствуване, даде знак с ръка — напред! — и ескадроните потеглиха, придружени от шепата разплакани посрещачи, преминаха един широк и добре построен мост, а отвъд него — сякаш паметник на унищожението — се ширеха изпепелени чаршии и почернели от огъня стени, които, виждаше се, само допреди ден-два са били китни и богати къщи.

Конниците направиха един безцелен кръг по пустия площад, сред който, полуразрушено, стърчеше нещо, което напомняше фонтан. Кардашевски смушка коня си и отново приближи до своя проводник:

— Е, Иван Бянович, можем да смятаме, че Сливен е свободен, а?

— Почакайте, докато хората, които са побягнали из околността, разберат за идването ви, господин майор. Тогава, уверявам ви, ще говорите с други думи и… по друг начин.

— Съжалявам, но не ще мога да послушам съвета ви. Сам знаете, челен отряд съм… Ще се върна за пренощуване в този квартал отвъд реката — Кардашевски говореше за Клуцохор, — там като че ли има повечко здрави къщи и, хм, повече живот.

— Няма ли да направите честта на бащиния ми дом?

— За втори път ще ви кажа, че искрено съжалявам, драги. Дълг, какво да се прави. А утре рано ще продължа към Ямбол, ще пратя няколко души и към Котел. Но на вас с подполковник Корзухин разрешавам не само да отидете до бащиния ви дом, но и да се отделите от дивизиона. Да, да, и вие, Василий Романович. Присъединете се после към главните сили на генерал Безяев. А ние… Да се сбогуваме, Иван Бянович. От сърце ви благодаря за всичко, което направихте за мен лично и за хората от дивизиона.

Те се прегърнаха. После майор Кардашевски направи знак с ръка и двата ескадрона изтрополяха по моста назад към Клуцохор. До руините на „шадърфана“ останаха само Иван и Василий Корзухин и махаха за поздрав подир драгуните.518

Таша притисна глава о рамото му:

— Някой се опитва да насили портата, татко!…

Бяно извади револвера от пояса си и го погледа втренчено няколко секунди: виждаше се, че си припомня как се действува с „това нещо“.

— Ти стой тука — каза й. — Аз крадешком ще отида да проверя.

Успя, но само наполовина. Още слизаше от хаета, когато забеляза как един човек се прехвърли през дувара, с един ритник изби подпорната греда, после се залови да вади джугата от мандалото. Бяно Абаджи несръчно вдигна револвера, но сетне се разколеба: пришълецът беше в униформа, но не турска, а някаква по-бамбашка и във всички случаи не с фес, а с фуражка на главата. Непознатият отвори и през вратата влезе още един в същата униформа, като водеше за юздите и два коня.

С револвер в ръка Бяно Абаджи измина последните стъпала. И точно стъпи на калдъръма, когато онези го видяха. За момент останаха неподвижни — старият човек до стълбата и двамата в особената униформа до дворната врата. После първият, онзи, който се прехвърли през дувара, килна настрана фуражката си и с разперени ръце се спусна през двора. Два вика се сляха в един:

— Тате!…

— Иване!…

Прегръдка, от която костите и на двамата изпукаха.

— Таша? — попита после Иван. — Жива и здрава ли е Таша, тате?

— Горе е. И те чака, сине. Чака те всичките тези дни и нощи, не е мигнала нито за минута.

Иван се втурна към стълбата, но направи само две крачки, сети се нещо и се върна.

— Ела да видиш кого ти водя, тате. А вие, господине, свалете фуражката…

— Василий! — тежко и несръчно се затича към госта Бяно. — Свети Боже, помогни ми да не умра от толкова щастие наведнъж… — Той прегърна офицера, после го отдалечи от себе си. — Наистина ли си ти, Василий?

— Аз съм, чичо Бяно.

— Носиш ли ми вест от баща си?

Онзи отклони очи.

— Нося нещо много по-важно, чичо Бяно. Свободата. Онази сладка свобода, която вашият народ е чакал цели петстотин години.

Те стояха прегърнати посред двора и мълчаха. Имаха толкова много неща да си кажат, че не знаеха откъде да започнат. Но и Иван не им даде възможност. Той се появи откъм къщата, като почти влачеше подире си Таша. Бяно забеляза, че лицето на младата жена бе обляно в сълзи.

— Тръгвайте, хора! — каза пътем Иван и продължи към изхода.

— Къде? — сети се да попита Бяно.

— Към митрополията, тате. Ще помоля дядо Серафим да ни венчае тутакси. Искам свободата на Сливен да бъде посрещната от семейство Таша и Иван Силдарови.

— Но чакай, човече. Ами че вие дори кумове си нямате…

— Ето го единия. — Иван кръстоса поглед с Корзухин. — Нали няма да ми откажеш, побратиме?

— Кой би отказал такова нещо!

— А вторият? — продължи с въпросите си старият човек.

— Няма да е лошо да поканите Кардашевски — предложи руснакът. — Той е много загрижен, знаете, как щял да разказва на внуците си за тази война. Ето за него един чудесен епизод: атакува с дивизиона си Сливен, за да стане веднага кум на един руски офицер от български произход…

— Далече ми е, не искам да губя толкова време — нетърпеливо възрази Иван. — Все ще намерим втори човек по пътя.

— Да поканим госпожица Аргира Димитрова — обади се Таша, като продължаваше да бърше очи с опакото на ръката си. — Зная къде се крие от „бозгуна“ — тя положително ще се съгласи.

— Добър избор — съгласи се Бяно Абаджи.

Уловил Таша за ръка, Иван почти я повлече подире си. Корзухин тръгна след тях, като си мърмореше:

— Боже мой, за пръв път виждам сватба, която да прилича на кавалерийска атака.

Понечи да поведе със себе си и стареца, но Бяно отклони:

— Вие вървете, вземете госпожица Аргира и продължете към митрополията. Но да ме чакате за тържеството, ей! Аз ще дойда след малко.

Каза „след малко“, но не беше съвсем „малко“. Осъзнал чудовищното положение — братушките да са донесли свободата, пък да няма кой да ги посрещне като света, — той се почуди що да стори. Една наглед нелепа мисъл му мина през ума веднага след като изпрати своите. И начаса тръгна да я изпълни. Без дори да хлопне вратата зад себе си, той пое към центъра на града и след малко откачи желязното клепало на храма „Свети Димитър“. После тръгна на зигзаг по пустите и наглед мъртви улици на Кафтанджийската и Мангърската махала, биеше с всички сили клепалото (след няколко дни щяха да открият, че желязото се е спукало от ударите му) и викаше колкото му глас държи:

— Ставай, народе български!… Излез от тайниците, народе!… България възкръсна!… След петвековна нощ дойде ден и за нас!… Ставай, народе български!… Излез и посрещни братушките-освободители!…

Отначало никой не се отзова на призивите му, но постепенно някои порти се пооткриха. Познали човека с клепалото, наизлязоха още хора. Когато се събраха двадесетина-тридесет, Бяно Абаджи отдели трима по-млади или поне по-здрави от тях и ги изпрати по трите главни направления, където „бозгунът“ бе прогонил сливенци — към Бармук баир, към Кара-кютюк и към Куминя:

— Ще им кажете да слязат още нощес — нареди им. — Ей тъй на̀: Бяно Абаджи им заповядва да се приберат начаса и да посрещнат Дядо Иван както подобава. Разбрахте ли? Тръгвайте тогава, докато още виждате пътя в краката си.

А когато тримата пратеници поеха към планината, се обърна към останалите: — А вие — след мен! Каня те на сватба, народе български. Нека се запомни тъй: че свободата в Сливен е дошла и с нов живот…

Пообърканите сватбари тръгнаха след него. И едва прекрачиха в митрополията, чуха малко слабия, но звънлив и тържествен глас на дядо Серафим:

— Венчается раб божи Иван и рабиня…

Неочаквано между гостите се озоваха и неколцина турци с фесове на главите; после се разбра, че те са се крили в митрополията и са излезли от скривалището си, за да разберат каква е тази тупурдия.

… И стана така, че един представител на прочутия с родолюбието си род Силдарови се венча в руска униформа, а сред сватбарите имаше и мюсюлмани с фесове на главите…

13.

То беше ден като никой друг. Благословен от Бога беше той и може би затова в него станаха толкова чудеса.

Чудесата всъщност започнаха още преди сипкавата светлина на януарското утро да изтика нощта към боазите на планината: тогава бегълците заприиждаха и вдъхнаха отново живот на своя град. Както трите реки се събират в Сливен519, така в три пороя заизтичаха от Балкана хилядите нещастници, които цели дни бяха прекарали като диви зверове по хралупи и пещери или направо върху снега. Още преди разсъмване градът се бе върнал към живот и синкав дим се проточи от комините към небето.

На сутринта бе второто чудо. Откъм Селището слезе онзи, който години наред бе разтрепервал турците само с името си — Панайот Хитов. Сега Панайот войвода не беше само с името си; предвождаше той една чисто българска дружина, каквато никой не бе виждал насам от цар Шишманово време — хиляда юнаци бяха под байрака му, кой от кой по-напет и кой от кой по-силен, да ти се зарадва окото като ги видиш построени в шест отделни чети. Поведе ги Панайот Хитов направо към митрополията за благослов, а целият Сливен се изсипа на улиците да приветствува в тяхно лице възродената българска войска.

И ето ти ново чудо. Майчиното сърце на Руска безпогрешно разпозна едного от тези заскрежени левенти и с вик, какъвто може да се откъсне само от майчини устни, се втурна към него:

— Ганчо!… Детето ми… Ганчо!…

Ганчо също разпери ръце и се хвърли срещу нея:

— Мамо!…

Мнозина от посрещачите зашмъркаха умилени, а един гърлен глас изрече с благоговение:

— Благословена да е тази българска майка, Руска Кутьовица!… Трима сина родила и тримата дала на България: Андон увисна на бесилото, Димитър се бил под знамето на Христа Ботйова, сега и Ганчо с дружината на Панайот войвода… Честита да си, майко Руске!…

— Чест и слава на тебе, майко Руске!… — отекна нестроен хор.

Само няколко часа по-късно от Балкана слезе с няколко момчета още един от прославените войводи — Дядо Жельо. Но тогава вече нямаше толкова народ да го поздрави по сливенски. Научили, че руската войска — същинският Дядо Иван, а не само предните му вестоносци, и то с истински генерал начело — се е задала насам откъм Бинкос, сливенци запретнаха ръкави да я посрещнат както подобава. Тук отначало се запънаха: кой е посрещал гост като Дядо Иван, та да знае как аджеба подобава?! Помаяха се, помаяха се, пък затичаха нагоре към Дели Балта да питат онзи, навярно единствения, който би могъл да им даде съвет. И Добри Чинтулов им го даде без никакво колебание:

— Триумфална арка!… Триумфална арка извън града — тъй, че да минат под нея и тогаз да стъпят в Сливен…

Както камък излита от прашка, така хукнаха сливналии към „Харманите“ да строят арка. Едни копаеха замръзналата като камък земя, други мъкнеха и изправяха талпи и върлини, трети носеха цели наръчи чемшир, за да облекат с него голотата на набързо скованата арка… И почти я бяха завършили, когато откъм града се зададе още един помагач, най-странният от всичките и може би най-известният от всичките — Бяно Абаджи. Същият, който вчера бе спукал желязото на църковното клепало, за да ги призове да отдадат почит на свободата. Сега старецът бе намислил друго: понесъл бе на рамо една голяма греда, която малцина младежи биха сполучили да вдигнат от земята. Попитаха го:

— За какво е тази греда, Бяно Абаджи?

И чуха чудноватия отговор:

— За арката, братя българи. Свалил съм я от портата си. Може и да не знаете, но на нея преди шейсетина години турците обесиха баща ми, завераджията. Полага се първо тя да посрещне свободата…

Не всички го разбраха, някои дори приеха думите му като чудащина, но на този човек не се намери сливналия да скърши хатъра. И с пъшкане и охкане успяха как да е да вдигнат гредата над отвора на почти готовата арка. Успяха, но наистина само „как да е“ — не можаха да я издигнат до горе, та тя, потъмняла от времето и обрулена от прочутия сливенски вятър, остана на ниско, като втора напречна греда. Канеха се поне да я позакрият с чемшир и лавър, ала за това, виж, времето не стигна — едва я вързаха за страничните стълбове и към тях почти едновременно се зададоха две процесии. Едната, по-стройната, която идеше откъм „Джан-Куртаран“, бе „авангардата“ (така казваха тогава) на Дядо Иван, а зад нея се мержелееха с развято знаме и стегнатите редици на батальоните. За другата не подобаваше особено думата процесия: гмеж беше то, което приближаваше откъм Сливен, и безчислено, и безредно човешко множество; можеше да се види само, че най-отпред крачеше с кръст в ръка владиката дядо Серафим, съпроводен от неколцина най-уважавани граждани, а всичко зад тях бе едно разбъркано гъмжило от мъже, жени и деца, които си приличаха по един-единствен белег — нямаше човек, чиито шепи да не стискаха китка чемшир, лавър или саксиени цветя.

Тълпата сливналии (защото това наистина беше тълпа, а не процесия) дойде до арката и се разля като подкова около нея. Но защо, за Бога, Дядо Иван спря отсреща? Как може такова нещо? Не разбира ли той, освободителят, какво значи петстотин години да си го чакал и сега, когато го виждаш на два хвърлея място, той да се назлъндисва и да не идва? Бива ли така?

Причината за това бездействие и гледане едни-други от разстояние беше проста. Генерал Безяев, който идваше към Сливен с Петрозаводския полк, се бе стъписал от внушителното множество на посрещачите и изведнъж му се стори, че полкът ще бъде твърде непредставителен и ще се стопи в това разбунено човешко море. Пожела да изчака втората половина на своята бригада, Устюжския полк, ала времето течеше, солдати и народ мръзнеха, а устюжци ги нямаше и нямаше… Тогава генералът даде заповед за влизане в Сливен. Бойното знаме на петрозаводци заплющя под повея на зимния вятър, духовата музика подхвана игрив и бодър марш, Безяев смушка коня си и тръгна напред, а зад него със стъпка, която отекваше в околните хълмове, поеха в стройни редици батальоните. Само като видяха движението им, хилядите наизлезли към „Харманите“ сливенци сякаш полудяха от възторг. Калпаци полетяха във въздуха, зелени клонки и пъстри черги се проснаха по пътя, които щяха да извървят солдатите, а виковете „Ура“ и „Да живее император Александър Втори“ навярно са се чули чак в Цариград…

Пред множеството се изстъпи белобрад и белокос свещенослужител с малко свлечени рамене; от владишкото му було Безяев се досети, че това е митрополит Серафим, чието име вече бе стигало до него. На няколко крачки зад владиката крачеше духовният клир на Сливен и току до него — старейшините на града. Генералът слезе от коня, приближи, прекръсти се и целуна сребърния кръст в десницата на дядо Серафим. Чу как старият човек му каза нещо на български, но не разбра думите и повика с кимване на помощ капитан Силдаров, който от тази сутрин изпълняваше при него неясната двойна служба на адютант и преводач.

— Благославя, ваше превъзходителство — отговори на немия му въпрос българинът. — Благославя лично вас, Русия, царя, знамето и полка.

— Предайте на негово високопреосвещенство моята благодарност за това сърдечно посрещане, капитане.

Иван не успя да изпълни заповедта, защото в същия момент отнякъде дотъркаляха каруца без впряг, дружелюбни ръце изкачика върху нея един възпълен господин с посивели коси и очила на носа, който веднага издигна глас на отличен руски език:

— Ваше превъзходителство! Накрая Господ Бог чу молбите на своите роби. Надеждите и очакванията на българския народ се осъществяват.

Иван Силдаров отново отговори на неизречения въпрос на генерала:

— Народен учител, ваше превъзходителство. Нарича се Добри Чинтулов. Един от най-уважаваните мъже не само в Сливен, но и в цяло Българско.

— Но той говори руски по-добре и от мене!?…

— Защото е получил образованието си в Русия, господин генерал. Възпитаник е на Одеската херсонска семинария.

— А защо се обръща към мене, а гледа в друга посока?

— Почти напълно сляп е. Но той няма нужда да чете, ваше превъзходителство. Думите, виждате, извират направо от сърцето му…

Думите наистина сякаш извираха направо от сърцето на учителя:

— Населението на нашия град почти половин век очаква този радостен и тържествен за него ден: още са живи старците, от паметта на които не се е изличил обетът, даден им през 1829 година от предводителя на руската армия — Дибич Забалкански, обет, че православна Русия след освобождението на Молдова и Сърбия в бъдеще ще смята за свой свещен дълг и освобождението на останалите християнски народи на Балканския полуостров.

Генерал Безяев съвсем не можеше да се нарече сантиментален човек — тридесетте години, прекарани под знамената, бяха загрубили душата му. Сега обаче, докато слушаше развълнуваното слово на българския учител, нещо засмъдя в очите му, а бръснатата му брадичка затрептя между добре разресаните къдрави бакенбарди.

Докато се преборваше с разчувствуването, генералът пропусна част от словото на господина Чинтулова. А то продължаваше да се лее още по-топло и още по-вълнуващо:

— … Виждайки в това събитие неизповедимата съдба на Провидението, ние по примера на нашите прадеди славяните излизаме с хляб и сол за посрещане на христолюбивото и победоносно войнство на нашия великодушен избавител. — И учителят се провикна, вдигайки ръка над главата си: — Елате, елате, дългоочаквани и скъпи гости, пристъпете със смели стъпки към нашия град. Неговото население, измъчено от тежките страдания, със сълзи на очи ви очаква с разтворени обятия. Утешете го със своето присъствие! Излекувайте неговите пресни и димящи още рани с целителния балсам на…

Генерал Безяев отново загуби нишката на приветствената реч. Имаше в нея и „сърдечна радост“, и „да живее“ и за императора, и за главнокомандуващия княз Николай, и за пълководците и „победоносното войнство“, имаше и неизбежното „Ура!“520, подето едногласно от освободители и освободени, но той, разтърсен до дълбочината на душата си, не чу почти нищо. Погледна през рамо. Също и повечето от офицерите и солдатите на Петрозаводския полк, преминали през толкова кръв и страдания, подсмърчаха и бършеха сълзите, които се стичаха по лицата им. Поиска да каже нещо в отговор, но се отказа; уплаши се, че той, уж един от „храбрите пълководци“, за които бе говорил учителят, няма да издържи и ще се разридае като ученичка. Задоволи се да стисне ръката на слепия оратор, после да хапне хляб и сол, поднесени му от двама достопочтени старци, и се отправи към набързо скованата триумфална арка. Вече приближи, когато нещо в нея го порази, та той отново прибягна до помощта на своя адютант-преводач:

— Тази греда там не ви ли се струва, хм, малко не на място, господин капитан?

— Трябва да го кажете на баща ми, ваше превъзходителство.

— На баща ви?

— Именно той настоя тя да намери място на арката.

— Защо?

— Защото неговият баща е бил обесен от турците на тази греда, господин генерал, гредата на портата на собствената му къща. А на нея е приковано и пиринчено лъвче. То пък е красяло калпака на брат ми, загинал на връх Бузлуджа преди десет години в бой с турците.

— О-о-о, Господи!… — проточи Безяев и цялата кръв се оттегли от светлото му лице, а по уралски пълните устни заприличаха на тънка цепка. — Но това… това не е греда, капитан Силдаров… Това е… това е символ… — И внезапно решил нещо, генералът се извърна и извика на петрозаводци: — Пооолк, мирно!… Храбри руски солдати, пред вас е един величествен паметник на българското родолюбие и българската непримиримост към робството. Той ще ви покаже, че българите не получават даром свободата си и са ни призовали за братска помощ не с думи, а с кръвта си. Пооолк, на колене!… Шапкиии долу!…

Солдатите естествено не разбраха много добре смисъла на това слово, но коленичиха. Коленичи и генерал Безяев. А когато се изправи, той поиска коня си, метна се на седлото му и с бавна стъпка го поведе към отвора на арката. Там дръпна поводите, изправи се на стремената, прекръсти се благоговейно и целуна — ще речеш същинска икона! — потъмнялото дърво на гредата. Щом премина оттатък, към него се спуснаха жени и млади девойки и отрупаха с цветя и лаврови клонки него и коня му. Същото се случи след това и с всеки един от полка, до последния войник.

Музиката отново поде боен марш и Петрозаводският полк навлезе в тесните и криви улички на Сливен. Сега обаче го нямаше предишният тътен от твърдата стъпка на петрозаводци — не се чува тропот, когато крачиш по килим от лавър, чемшир и цветя…

При централния храм на града митрополит Серафим отслужи благодарствен молебен, после сливенци — бутайки се и блъскайки се помежду си — се втурнаха напред и всеки се стремеше да повлече колкото се може повече от братушките у дома си на гости. Божичко, колко нещастни се оказаха онези, за които, тъй да се рече, не остана нито един солдат!… Те или със завист се вслушваха в гласовете, наздравиците и песните, долитащи от домовете на по-щастливите си съграждани, или крояха като същински сливналии хайдушки планове как да нахлуят там, където имаше повече от славянските братя, и да ги отвлекат, пък ако потрябва и със сила…

За щастие не се стигна до насилие и безразсъдни постъпки. Защото славянският Бог направи последното чудо в този благословен ден, като по тъмно изпрати в Сливен и закъснелия Устюжски полк. Така нито един дом не остана без гост-солдат. И започна една всеобща веселба, каквато градът не помнеше отпреди шестдесет години, когато тук дойдоха воините на Дибич Забалкански. Виното се лееше като река, Сините камъни отекваха от български песни и руски частушки, от време на време по улиците излизаха разгърдени и зачервени мъже в униформа или в алафранга дрехи и захващаше невиждано надиграване кой както може и кой както знае — на ръченица или пляска. И какви ли още бесовици и лудории не се случиха в уж скования от мраз и тъмнина Сливен…

Благословен, благословен да бъде този ден!521

14.

В този ден умря Бяно Абаджи.

Разправяха хората: сърцето му не издържало на толкова радост.

Сливен — София — Варна

1984—1988