И за Америка като за Америка

Всякак съм си я представял Америка. Веднъж ми се е явявала като градина. Вървиш си из нея, късаш си, каквото видиш, и си ядеш. На очите сито и на стомаха. Кой колкото иска — толкова. Никой не те дърпа за пеша и не ти казва: «Хей, бате, къде дават така?… Я ела тук да те видим кой си, що си!»

Друг път съм си я представял като края на света, до който майката му е да се добереш с някой кораб. Качиш ли се на него, хвърляй шапка. Все някой ден ще те изсипе в Америка, а там вървят хора и викат: «Малко работа, много пари…» И моите земляци, младежи още, ненаплашени от живота, с як, балканджийски кокал, вървят най-отпред. Тях пък работата въобще не ги интересува. Кого, балканджията ли ще уплашиш с работа или с недояждане? Ти само парата му помахай пред очите и ела гледай — как се плюнчи молив, как се пишат документи и бършат сълзи… «Къде бе, Иване, Пенко, Боньо?…» «Отиваме в новите земи…» И все си представях тия мои земляци и други българи, които в края на миналия век, а някои и преди това стигнаха Америка, с едната ръка да копаят, да сеят или да зидат, с другата да пъхат в джоба си долари…

Леле, пък тази дума като я чух най-напред от комшията… Той даже не викаше долар, а дола̀р. Все не можех да си го представя какво нещо е това доларът, освен като всесилен господ — каквото си иска, това прави с човека. Командва го — легни, стани, напред, назад, продава едно, купува друго, гали, мъмри, раздава подаръци, заканва се с пръст и налага наказания. А на гърба си метнал един огромен кош, пълен с всякакви хубави дрехи, с печенки, кебапчета и разни сладкиши и вика: «Насам, народе, насам…»

И народите от цял свят тичат към долара и като го пипнат с пръст, по-големи от тях няма. Сега си мисля, че това е първото ми вярно социално усещане. С него се е заченала, с него си живее и тъй, с долара на уста, ще си върви Америка. А и не познавам човек, който да е побарал долара, и да е пропаднал.

Америка съм си я представял също така пренаселена с много богати лели и вуйчовци, които, като умират, оставят несметни богатства. Тъй съм и запомнил по-старите хора да казват: «Ти него не го мисли, той има вуйчо в Америка.»

Като тръгнах на училище, Америка взе да ми се явява и в по-друга светлина. Нямаше я вече онази Америка на комшията и на комшийката — една винаги добре облечена жена, с дрехите, донесени от мъжа й, след като се върна от Америка… Тя отстъпи назад, за да се появи в представите ми една друга Америка. В това отношение много ми помогнаха учителите, книгите, вестниците. Думи и изрази, като американски империализъм, Дивия запад, враг номер едно на народите, мракобесническа държава, душителка на мира и прогреса — всички тях ние ги научавахме много по-рано, от колкото коя е столицата на тая държава, от колко щата се състои, с кои океани и страни граничи. Дори и какъв език говорят американците.

Може да се каже, че в тази нова светлина познанията ми много скоро още се разшириха, когато започнах да бягам от училище, за да ходя на кино, когато се поява телевизията, когато ставах по-редовен читател на вестниците — и български, и най-вече съветски, от които за Америка научих нови страшни истини:

В Америка на лягане и на ставане пият уиски. Представех ли си американец, с голяма, пълна догоре чаша с уиски го виждах. Пият мъжете, пият и пропадналите американски жени, пият алкохол вместо майчиното си мляко даже и децата. Спомням си, и като сега я виждам пред себе си, една статия в «Работническо дело», в която се даваха от достоверни по-достоверни и от страшни по-страшни данни за американския алкохолизъм, който, ако продължаваше да се шири така, след година-две Америка я търси в някоя психиатрия или лудница, където се изпращат докрай алкохолизиралите се и развратени държави.

За пушенето пък в Америка да не говорим. Тия пури, дебели като нашенска къделя, всякакви най-силни и отровни буржоазни цигари, пълни не само с тютюн, ами и с наркотици, за тях да не отваряме дума. Бременни жени, майки на кърмачета, самите кърмачета — всичко това американският капитализъм го подпалва с цигарен дим още в пелените и Америка, погледната, да речем, от самолет, не е нищо друго, освен едва горяща и догаряща капиталистическа държава…

Ами черните?… Тази дива расова ненавист, която американският империализъм разпалва между хората. И там, у тях си, и навсякъде по света. Всичко да си в Америка, черен човек и въобще цветнокож да не си. С пищови, с напалм, с камшици, с ласа, с какаото им падне на американците, малтретират по най-жесток начин черното население, както и, индианците, които пък вече съвсем са на изчезване. С което дават един най-отблъскващ пример на света докъде съвременният капитализъм може да докара бедните и прогресивни народи. За разлика от хармонията и обичта, която изпитват един към друг народите от нашите социалистически страни, и особено пък към слабо развиващите се държави.

Да говорим ли за употребата на другия страшен опиат — кока-колата, с което американските войници, пияни-заляни, вършеха своите зверства из ония страни, в които Америка непрекъснато си пъхаше носа и пречеше на самостоятелното им и прогресивно развитие… Това, че Америка е една държава, която води най-агресивните войни в човешката история, че се меси в щастливия живот на новоосвободените колониални народи и иска да командва всичко и всички — не подлежеше изобщо на съмнение в моето, а и на целокупния български народ съзнание…

Ами задният двор на Америка?… Гетата, натъпкани с гладни, безработни, жадни за труд и светлина народни маси, които Америка потиска и държи в най-дълбоко невежество. Тази същата Америка, която ежеминутно и ежечасно ражда безработица, и изхвърля на улицата гладни, бездомни хора, които, като няма къде да спят, се търкалят по тротоарите — живо обвинение докъде могат да докарат потъналите в охолство и тлъстини капиталисти собствените си народи. Добре, че имаше честни, класово осъзнати социалистически журналисти, които описваха това човешко дъно или направо го снимаха и изпращаха снимките насам — от една страна, да видим докъде е стигнал съвременният капитализъм, от друга — като го сравним със себе си, да се убедим черно на бяло, че ние живеем в най-щастливото и справедливо общество в цялата човешка история…

Ами за обикновените американски граждани какво да кажем. Толкова приказки съм чул от приятели и познати, които са били в Америка. Една България не знаят къде се намира и освен магазинчето, освен фермата си, освен гоненето на долара, нищо друго по света не ги интересува… Е, били много открити и дори наивни. Ама ти видиш ли такъв открит човек, не си ли наясно, че си имаш работа с най-долнопробен балама. Друго е, като човек умее да ти смигне с едното око, после с другото, дето знае какво е това «лява ръка — десен джоб», и който, поискаш ли му услуга, винаги може да ти каже: «Лесна работа, мой човек!» Пък оттам нататък «я камилата, я камиларя»… Всичките тия поговорки простите американци нито ги знаят, нито хабер имат от тях… Е, какво може тогава да се очаква от такава държава и от такива хора, дотам пропаднали в нашето обществено съзнание. А ето на, точно за тази държава ми се случи да се запътя в едно време, когато светът, както винаги е ставало в приказките, се мести от единия рог на най-големия козел на другия, когато си преоблича не само дрехите, но и душата, и мозъка…

Ала не мислете, че тръгнах сам за Америка. Освен с познанията, осигурени ми от нашата пропаганда, в която години наред и аз честно и с вяра в светлото бъдеще се трудех, много години още преди да пристъпи кракът ми във вестник, бях ходил до Америка с Алеко Константинов. И в Пратера съм бил с него, и в Чикагските кланици, и на Ниагарския водопад. Така че Америка, ако и да не съм я изръшкал, както би казал неговият човек Бай Ганю, все пак малко — много поназнайвам и от географията, и от обичаите й, и от онова, пред което да се чудиш да ръкопляскаш ли, да се кръстиш ли, и на което светът е рекъл: американска работа…

В крайна сметка: тичане, бързане, нерви, трясък, врясък, гонене на долара — това беше най-обобщената ми представа за Америка, участие във формирането на която взеха най-активно и американските филми.

А щом един американски филм ти показва каква престъпна държава е Америка, щом той ти казва какви страшни кражби и убийства стават там, какво повече ти трябва. Знаех също, че ако нямаш двайсет долара в джобчето на сакото си, по-добре не излизай на улицата… Щом ти ги поиска американският престъпен елемент, внимателно бъркаш в джобчето, усмихваш се и ги подаваш. Но в никакъв случай не търси пари във вътрешен или заден джоб. Престъпникът на секундата те ликвидира с ножа си, защото мисли, че вадиш оръжие… Тая пък история с двайсетте долара я зная и от сън да ме бутнеш… Казваха ми я всички приятели, които са били в Америка, а и немалко такива, които не са били. Една седмица преди да тръгна за САЩ, закопчах въпросните двайсет долара в ризата си, с която щях да пътувам, и всяка вечер, преди да си легна, и сутрин, като стана, пробвах се — как ще бръкна в джобчето, как ще ги извадя, без да дам никакво основание на престъпния американец да си помисли, че мога в малкото джобче на ризата си да държа пистолет… Познавачите на Америка също тъй ми казваха, че вечер след седем часа за никакво излизане по улиците не може да става дума… Тогава престъпният свят изпълзявал от леговището си, напълвал градовете с пистолети и ножове, полицията се обърквала какво и кого по-напред да пази и тогава започвали страшните кражби, убийства и пожари… Макар че, както ме уверяваха, и в хотела да си седиш, не е съвсем безопасно. Неслучайно, както писа нашата безпристрастна преса, американците се охраняват с огромни кучета, със специални пазачи, с двойни и тройни ключалки, с алармени инсталации и за по-сигурно бягат, та се късат от големите градове, където престъпността е взела най-всеобщи и вездесъщи размери…

Това за хотелите съвсем ме довърши. Щом крадците и убийците се промъкват и през прозорците на небостъргачите и си влизат при тебе като едни фантомаси — черни, озверели, къде ми остава да се скрия? Вадят ти пистолет, натикват ти го, както си сънен и объркан, под носа и ти казват: «Парите или живота!» Даже колега един месеци наред си изкарваше черпнята, като най-подробно и цветисто разказваше на познати и непознати как точно станало обирането му в хотела. И ето, толкова години оттогава, чуя ли за американски хотел, все тая гледка ми е пред очите…

Даже, ако трябва всичко да си призная, при цялата съвкупност на тези данни и познания, събрани от очевидци, от пишещи хора, от филми и пр., аз доста упорито и седмици наред си задавах един и същи въпрос — защо пък толкова съм заритал да ходя в Америка. Ходил съм в Съветския съюз, в ГДР съм ходил, в Румъния… И в Япония даже ходих — видях го, дето се казва, този капитализъм. За какво сега пък Америка, ми е притрябвала. Да й бера страха — кога и как ще видя някое дуло пред носа си или някое лъскаво чиренче… А ако случайно оживея и се върна, тогава пък известните с липсата на всякаква завист сънародници да ме емнат: «А, така значи, не ти стига, че света обиколи ами сега и Америка…»

Така си обяснявам защо толкова много, както отподир разбрах, пишещи български братя са били вече в Америка, но като се върнат в отечеството, си мълчат. Едно, да не ги обвиняват, че са се продали на американския империализъм, второ — да не им завиждат… Ходи си, гледай си, кътай си видяното, ама да пишеш, да разказваш — да не си луд!…

Българинът винаги е имал едно качество, което го е увардило от много беди и ядове и което винаги се е появявало, когато потрябва — това е съобразяването!…

В такива колебания, страхове и направо с чувството, че ставам готова жертва на лакомията си нещо от този свят да не изтърва, един божи ден на късната зима или на най-ранната пролет — смутен, неспокоен, стиснал юмруци за кураж, каквото и да става — да се пиша мъж, в такова състояние на духа, природата и обществото потеглих за Америка…