И за Америка като за Америка

VIII

За това, което сега ще разкажа, трябват не само пари, но и думи. Думи, които да покажат онова, което не се вижда на всяка крачка по земята. Лично аз героично скърцах със зъби и се заканвах: «Само да ни паднат един ден тия американци.» В други случаи казвах: «Ега ти, това не може да бъде»… в трети изохквах или тъпо мълчах. Ние открай време ненавиждаме богатството и богатите, поради което общото ми състояние може да бъде определено като един свещен гняв от всичко, което предстои да видя. Казаха ми, че като свърна от Холивуд към хълмовете на Лос Анжелос, ще нагазя в най-богатата част на света. Тук, в този хълмист, силно озеленен район, живеели най-богатите хора на земята. Това, в което живеят тези най-богати хора на земята, по нашите географски ширини се нарича вила. Сто пъти ме поправяха американците, че жилищата, в които те живеят, не са вили, а къщи. Оттук, както и от другаде, където живеят американци, за никого не е проблем да пропътува шейсет-седемдесет мили и да отиде на работа… Най-богатите американци, като тези, които сега ще оброждам и оглеждам, имат по още едно, или две жилища — било на океана, било в Ню Йорк или в Европа. На Джейн Фонда например й напипах една от къщите в Санта Барбара — малко, ама като китка градче, цъфнало на брега на Тихия океан. Други имат апартаменти в Париж, около Ваграм или Гранд З’арме, трети по лудите курорти на Ривиерата. Отвън като ги гледа човек, трудно може да разбере какво представляват тези къщи. Още по-трудно — как живеят тези най-богати хора на земята. Карат ли се, мълчат ли си, как изглежда тяхната семейна клетка сутрин, как вечер. Ако се карат, за какво им са кавгите… Това, което се вижда с просто око е, че улиците нямат номера, нямат и имена. Пред скритите в зеленина къщи са спрели коли — преди да ги вкарат или току-що изкарани от гаража. Много от тях са големи, макар че големите коли в Америка вече са малко. Повечето от тях са вносни. Видиш ли американец с ролс-ройс, мерцедес, ягуар, волво, БМВ — в най-горния ред на петолинието го търси, че и отгоре. Някъде мерцедесите са по два пред къща… И всичко по тях лъщи, та се къса. Честно казано, в Америка мръсна кола аз тъй и не видях… Видях кола със счупен фар, с ударен калник, ръждясали, прогнили коли също видях… Дори питах полицаите, с които обикалях онази нощ Чикаго — как така позволяват кола без стопове да се движи. Това в България да е, нашите катаджийчета до девето коляно ще те гонят, сто акта ще ти съставят, а ако не спреш возилото, и затвор те чака. Тия вдигат рамене… Ама това е право на човека, казват, той да си решава каква да е колата му. Не е работа на полицията да определя кой в каква кола да се вози.

Силно недоумение бразди мисълта ми…

— Ако направи нарушение — казва полицаят, — ако мога да го докажа, тогава — да… Но ако няма нарушеше…

Пак правото на човека. Пак тази тема за неговата супер свобода… Започват да ми омръзнат тия американци. В нашия свят ми е дошло до гуша от предимствата на социализма над капитализма, тук от радостта на човека от свободата му.

Та в този рай, в който съм сега, такива проблеми няма. Няма такива коли, няма, то се знае, и такива полицаи. Най-хубавото е, че няма и такава пропаганда. Секретни пазачи, секретни инсталации, не се знае какви бижута, ценни книжа и прочее богатства охраняват. А отвън гледано — като че си в парк с широки алеи… Тук-таме ме стигне кола, внимателно, да не ме притисне, отминава, втренчвам очи вътре, какви са тия хора, от друга планета ли са, като са толкова богати… Нищо не ми казват. Нищо не отвръщат… Само колите лъщят, та се късат, и са нови, нови, като че тази сутрин са ги купили от нашето УБО…

И на още нещо ми напомня този район. На вилната правителствена зона в Драгалевци. С тая разлика, че там пази милиционер с автомат, и ха си объркал нещо пътищата, ха те е заковал на място. Но иначе всичко си прилича. Не сме били американци ли?… Тук-таме се вижда някой зид, покрив или калкан. Нагоре по хълмовете картината е същата… Къщите са скрити в бреговете и зеленината. На един завой изхвръкна топка за тенис и се удря о колата ми… Не се вижда да има корт, а точно корт има там, зад зеленото, откъдето дойде топката… И плувни басейни има. И градини всякакви. И паркове за разходки… И още всичко, което могат да измислят човешката фантазия и доларът…

Четири часа обикалях този квартал… Докато се изморих да се разминавам с тия лъскави тенекии и с тия, съблечени по ризи господа вътре… Някои от тях такива големи коли имат, че задръстват пътя от една пряка до друга. Като ги гледам, мисля си, че вътре освен телевизор, което се вижда и по антените, освен барче, освен телефони, барем два-три, нищо чудно в тия дълги и винаги черни бизнесменски коли и маса за пинг-понг да има… Прави си бизнеса човекът, говори си от колата с целия свят, пък току каже на охраната си — я дай да му хвърлим едно пинг-понгче, докато си стигнем банката…

Тук има къщи от малтийски и от гръцки тип, испански къщи, английската къща е доста масова. Но имаше и къщи, като че бяха от Жеравна пренесени… Само дето жеравненските са целите открити, а тия тук скрити, да се скъсаш от мерак, не можеш да видиш как се съблича комшийката и като какъв цвят е комбинезонът й, кога вечеря и кога се буди. Но в нашите по-богаташки вили, оградени с огради и — високи телове, да не би пък да можеш!…

Сбърках пътя, от голямо катерене и спускане и вместо в моята си част на Лос Анжелос, се озовах в друга… Гледам надписа на улиците, гледам картата и разбирам, че съм далеч, много далеч от хотела. Така попадам в квартала, за който казват, че бил най-богатият и най-скъпият в света. Тия баровци, на които отвън им оглеждам къщите, тук идвали на пазар…

Не беше кой знае колко, да речеш, голям този квартал… Виж, магазините и цените в тях бяха големи… Най-добре е дотука да спра. Да се врътна назад и повече нито дума… Като Луи дьо Фюнес — ни чул, ни видял. Да се врътна, ама не се врътвам, защото това е прочутият квартал Бевърли Хилс. Защото, я ми се мерне вече някога пред очите, я не…

И два дена да се въртя с колата, то се знае, място без платено паркиране няма да намеря. Чикаго, дето е голям колкото половината България, такова място няма, та тука ли? Затова, със съответната душевна болка, отброявам доларчето, после още едно, мушкам ги в процепчето на апаратчето, един час ми е гарантиран. Ако, точно когато изтича последната минута, не съм тук и ако ме спипат, глобата се пише с толкова цифри, че ако още веднъж се повтори — с нея лека кола на старо мога да си купя!

Около мен колите не вървят, а шиткат; вътре дами и господа, малко от по-друго качество от тия, които съм виждал досега… Спрял съм си колата далечко — едно, че там таксата е по-ниска, и друго, защото, както едно вино дали е добро се познава на другия ден… така и един град се опознава, като ходиш из него пеша.

И хопаллааа… един колан, обикновен мъжки колан, ме придърпва към витрината и не толкова коланът, колкото цената — дванайсет долара. Ще ги дам като нищо, да се знае, че и аз веднъж през живота си съм купил нещо оттам, откъдето купуват най-богатите хора.

Че една красавица ме поема с усмивката си още от вратата, няма защо да разказвам. Че ме хваща внимателно под ръка и ме пита какво иска господинът… И като оцени с най-опитно ухо състоянието на моя английски, одма ми предложи своя приличен френски… Смут в душата ми… Такова мило посрещане, от опит зная…

Коланчето — ситно пристъпвам аз… И го посочвам с пръст на витрината. Жената казва нещо на друго момиче, то се появява на минутката с моето коланче от дванадесет долара в ръка. И аз просто трябва да отброя парата, и коланчето от змийска кожа след малко ще опаше панталона ми…

— Колко? — питам пак, за всеки случай…

— Сто и петдесет долара, господине… — казва момичето и го поставя в такава скъпа и изящна опаковка, че само нея мога да подаря в България като армаган…

Да ви кажа, че тази цифра ме удари като талпа по темето, ще ви прозвучи банално. Че се усетих готов първите 100 метра от този магазин да ги пробягам за по-малко от десет секунди — също. Истината е, че известно време не можех да издам никакъв членоразделен звук!

И другата истина е, че когато дойдох на себе си, в състояние да кажа вече името си и някои други подробности от националната си принадлежност, бях доста далеч от това магазинче…

В следващите дни пак наминавах към този квартал, но като наближех магазинчето, свивах вдясно, обикалях го отдалеч и някъде много по-нагоре отново излизах на същата улица…

Така видях глинена лампа от френски произход, светила, както пишеше, на Людвик XIV — нищо кой знае какво, глина и свещ вътре, десет хиляди долара… Тук видях обувки — само господ може да каже от каква кожа са, — също в най-модните френски, италиански и немски магазини, които имат филиали тук, за хиляда долара… Тук пак видях сладкарница, цялата в сребро — от съдовете, приборите, чашите за кафе, до ръбовете на столовете и масите… Тук видях дамски бижута по тридесет, четиридесет и сто хиляди долара…

Само храната, както навсякъде в Америка, колкото и продуктите да бяха от най-прясно и чисто производство, беше на все същите достъпни и ниски цени…

И което беше още по-същото, отколкото навсякъде — усмивката, любезността, страшното спокойствие, с което този свят те огражда отвсякъде.

Ще се разделям вече с Бевърли Хилс. За мен той ще остане един сън… Бил ли съм, видял ли съм… Или просто съм си представял, че и такива места има по земята! Ще трябва да се разделя с този разглезен квартал, а не се разделям. Прав беше чичо ми, като казваше, че от хубав живот и чиста ракия никой не бягал…

Още ще повървя нагоре, до края на тази улица като стигна, ще кажа: «Сбогом, прощавай, хубава Яно. И не те ли е срам, американецо, до такава степен да се разпищолиш?…»

По-нагоре виждам голям магазин… Универсален, доколкото в Америка подобно понятие някому говори нещо… Три момчета в ливреи, негър с висок цилиндър, със силно лъснати черни обувки и с бяла риза, като че, преди да я облече, я е сравнявал с отколешния сняг по нашенските балкани. И като се убедил, че ризата му е по-бяла, облякъл я…

Тия негри пред големите хотели и магазини, на летищата и гарите са едно истинско удоволствие за окото. С какъв мерак си вършат работата, с какво подчертано внимание и с какви изискани жестове, които идват да кажат на тези, които са наоколо, и на света, че нищо на тази земя не е по-важно от това, което те правят. Целите в черно, освен ризата. На колана им, както на повечето американци, висят десетки ключове. Всеки от тях е като братовчед на св. Петър… Американците използват коланите си за какво ли не. На тях майсторите електричари и дърводелците закачат всичките си инструменти. Ходи си работникът, след него, или по-точно на колана му, висят инструменти за основен ремонт. Де що има портиер и полицай, те също по целия си колан са наредили ключове или инструменти, които висят по тях като шарени, къси роклички. Негрите пред хотелите също така държат и по една свирка, като змиеукротители. Само че те не са змиеукротители, а таксиукротители… Както си е с пелерината, отворена и развята на вятъра, като надуе негърът свирчицата си, минава ли такси наблизо и е празно, свива насам и кове спирачки на почетно разстояние, така че негърът да го види. С властен жест той посочва мястото, където таксито точно трябва да спре, поема багажа на човека, заради който е свирнал, небрежно слага задължителния долар — бакшиш в джоба си, отваря вратата на таксито, затваря я, така ниско и дълбоко, с такава силна чупка в кръста се покланя, че едно голямо, черно «Г» остава отдире ти. И ако ще ти от дън душа да си презрял буржоазния префъкут, колкото и да си наясно с класово партийния подход — иде ти да се мляснеш по красното чело и да се поздравиш, загдето майка ти те е родила, за да доживееш до такава почит…

После негърът се изправя, оглежда достолепно околността, повереното му хотелско или летищно имущество — до появата на следващия пътник или на следващото такси… Така цял ден, така цял живот. Старанието и самочувствието, с което тези хора вършат работата си, ме увери още един път, че в тази държава няма унизителен, няма привилегирован труд. Труд ли е, за уважение е! Работа ли е, трябва да се извърши най-професионално и с най-голямо удоволствие! И не видях никой да се намръщи, като се обърнеш с въпрос или за помощ към него, не видях някой да си върши работата, а да гледа другаде. Всеки работи така, като че от това зависи животът му. Както е и в действителност! Убедих се, че най-голямата радост за американеца е да го забележат, че си обича работата, а ако пък получи признание или похвала, че е висок професионалист, по-радостен и щастлив от него няма. И това се отнася до всякаква работа. Гледах ги тия професионалисти по улиците, в ресторантите, в приземните етажи на билдингите, пълни е ресторантчета, кафенета, градинки. В старата поща на Вашингтон, освен двайсетте ресторантчета, имаше и концерт на музиканти доброволци… Хората си хапват и ръкопляскат. Свирят час, приберат инструментите, мястото им заеме друг оркестър. И той безплатно свири час. И трети иде. И тъй цял ден. Какви музиканти — любители при това! Такива «любители» в България стотина да имаме, ела ти, гърко, или югославянино, приказвай с нас…

Та разказвах за изкуството на метачите. Тая работа в Америка я вършат предимно мъже. Как вървяха тия чистачи, как не оставяха хартийка да се заседи повече от две-три минути на земята, с какви красиви движения на метлата я прибираха, после пък как в по-големите кофи, сложени край масите, където хората оставяха найлоновите кутии с бивши салати, сандвичи и всякакви местни и други удоволствия, завързваха найлоновите пликове, напъхани в кофата, как ги измъкваха и поставяха в една количка, как на тяхно място през десет минути слагаха нов, чист, красив плик от тъмен найлон. И самите те, колко чисти и прилично облечени… Ала само мъже. Америка смята, че все пак жената не е създадена да чисти публични места…

Негърът в онзи магазин в Бевърли Хилс чакаше някой да потърси такси и той веднага да надуе свирчицата си… Другите две момчета друго чакаха… Появи се кола, от колата слезе жена… Тя не извади ключовете от таблото, нито се огледа къде да паркира… Само слезе и като каза «добър ден» на момчетата, влезе в магазина. Едно от тях незабавно зае мястото й на кормилото, колата зави надолу, към подземния паркинг… Моя милост — след жената. На пръв поглед магазин като хилядите американски магазини. Не е възможно в един да има нещо, в друг да го няма. Различни са само производителите и цените. А стоката, като я гледаш, по-добре да си затвориш очите, и преди да си дойдеш в България, да си забравил какво си видял… Нагледах се на магазини и вече окото ми не ловеше разликите. Ала реших да тръпна след жената. Беше, както я гледах, набор — имаше ги петдесетте като едно нищо, ала беше още изправена, в походката й имаше много спокойствие и вътрешна увереност. Вървеше, както вървят всъщност всички жени в Америка. Явно, за разлика от мен, тя не изпитваше страх някой да не й извика: «Ама къде бе, другарко, не виждаш ли, че щандът е в ревизия… Ей, този народ без очи е останал…»

Или пък някой мъжага, небръснат, още махмурлия, да се провикне отзаде й: «Ало, малката, не виждаш ли, че сме в почивка сега… Да ти купя едни очила, ако трябва…»

Жената вървеше, аз я следвах на почетно разстояние, сподирен от двоен страх — едно, мен да не ме емне някой, какво пък аз търся в този магазин, като в джоба ми се прескачат само десетина долара, друго, да не би пък тя да си има охрана… В Америка съм се наслушал за какви ли не тайни сигнализации и охрани на човека, от силно развития престъпен свят…

Жената спря в салона за бижута… Дълго оглежда едно, после второ… Около нея бързо се натрупаха продавачки, заизваждаха от различни кутийки и други бижута. Одма кова око и аз в едни дънки… Що не взема, барем като сме тука, да опозная цената на дънките. Цяла Америка е в дънки, не е ли време и аз да се поамериканча малко… Поамериканчих се, няма що… Забол, не забол поглед в дънките, и не толкова в тях, ами в цените им, ето ти ги не едно, ами две момичета цъфнаха до мен. Че като плиснаха онези бели зъби отпреде ми, като ми се заумилкваха, «Какво иска господинът?…» «Какви дънки интересуват господина?…» Абе какви дънки ме интересуват! При тия цени, нищо не ме интересува… Седим си и си блеем…

Ала вече малко поамериканчен, отвръщам, като също сипя усмивка, възкисела: «Аз само гледам…»

Докато в Америка се престраших да го казвам това изреченийце — «Аз само гледам», докато повярвах, че като го кажа, нито ще ме напопържат, нито ще ме натирят, че тук не е панаир, нито стадион, та да ходиш като халтав и да гледаш, без да купуваш, зор видях…

Момичетата ме погледнаха, пак усмивка се сипна отпреде ми и както навсякъде другаде става, се оттеглиха към своите места около касите, да не се натрапват на клиента, да не го притесняват.

Дамата избра бижуто, извади онова ситно картонче, лизна го електрониката, прибра си го и тръпна към горния етаж. Там, сподирена от своето разузнаване и от моя милост, купи някакъв много лъскав куфар, с разни дръжки и колелца по него, но дори не го и пийна, само го огледа, кимна с глава — «о’кей», демек… Оттам влезе в отдела за хранителни стоки. То не беше отдел, а нещо доста по-друго… Огледа, без да ги пипа, доматите и каза: «Един килограм»… После отиде при краставиците, и там каза: «Един килограм», после — репички, други зеленчуци и плодове, на които аз дори не зная имената. После спря при месата, суджуците, пастърмите, тук многотията беше толкова голяма, че за малко щях да я изгубя. Показваше стоката и казваше от кое колко иска. Нищо повече… После се повтори оная работа с картончето…

Каза номера на колата си и тръгна обратно… Излезе жената, подире й моя милост, в качеството си на тъмен балкански субект… На изходната врата на магазина, колата я чакаше. Вътре бяха поставени покупките, опаковани, превързани с панделки, с цветя върху панделките… Гледам и разни мисли вече минават през главата ми… Усещам, че намразвам Америка.

Префъкут… казваше в подобни случаи бай Пенко Шейтана. Ще си плати един ден сметката Америка за това си разпищолване, ама да видим кота ще е…

Още ми се ще да постоя и да погледам, защото и негърът, и двете по-малки негърчета до него, и слизащите от колите, и качващите се в колите, са гледка и половина.

Приличам на куче, което обикаля около касапница. Знае, че месото е прибрано и мръвка никаква няма за него, ама се върти.

Ще се разделим с квартала, ама още не. Защото на улицата ме настига огромен ролс-ройс, какъвто никога не съм виждал. Дръжките на вратите му са позлатени. Позлатени са и някои от металните му части. Стъписан е чак моят приятел Смит, с който днес се разхождаме…

— Това не се случва всеки ден — казва той… И обобщено посочва колата и пространството около нея.

Ролс-ройсът не само ни настига, но и спира. Зад шофьора, както в много американски коли, има стъклена преграда… Шофьорът спря колата небрежно, на средата на улицата, чевръсто слезе от мястото си и отвори задната врата… Хвърлям светкавично българско око… Вътре седалки за още шестима души, всяка седалка като балдахин, а в краката — скъпи килими… Боже, боже… какво друго мога да кажа?!… От тротоара, съвсем близко до нас, се отделят две по-възрастни жени и три млади, направо невзрачни момичета. Те сядат на задните седалки, шофьорът с поклон затваря вратата и заема мястото си…

Явно гледката не се вижда всеки ден, дори и тук, защото и други такива като нас спират крачката си, за да огледат колата, която бавно се отдалечава…

Боже, боже… пак напират български възгласи в устата ми! Кому е нужно всичко това? На кого са му потрябвали тия златни дръжки, тия блестящи сребърни гривни на фаровете, тази цялата позлатена, правена на ръка кола?!…

— Може и това да видите — и Смит посочва другата страна на улицата.

Това, което Смит посочва, не е кола. Това е една бяла лястовица. В нея черна перла — красива мулатка! Бялото и черното са се вързали в една картина, от която няма откъсване на окото. Колата спира недалеч от нас, мулатката слиза, но не отива, както аз правя, да постави монета в апарата за паркиране — тя явно може да си плати глобата… Какво по-напред да гледам — бялата, изящна линия на колата, правена като че ли само за тази жена, изящната линия на тялото й ли, родено като че ли само за тази кола… Газелата се отдалечава и влиза в магазина отсреща… Нима тя сама прави покупките си? Нима въобще тези изящни ръце се докосват до онова, което е съдено на простосмъртните… Моите сетива са дотук. В този квартал, сред тези хора, аз нямам сетива за повече. Не че ги боготворя, не че им се покланям. С просто око се вижда, че сме хора от различни планети. Има ли живот извън земния? Ами то на самата ни земя има поне два живота, и две цивилизации… които не могат да контактуват помежду си, чиито сигнални системи са различни.

За нашия си свят, жив и здрав да ни е, и ония — с ролс-ройса, и дамата в магазина, и тая райска птица тук — всички те са преситени, от гледна точка на нормалния разсъдък, в цялото им присъствие има нещо нереално, нещо хипертрофирано…

Но как ли пък ние, другоезичните и другопланетните, изглеждаме на тях. Те какво ли пък мислят, като гледат, ако въобще някога са гледали или чули за нашите жени-героини. За комбайнерките, трактористките и кранистките, накачили се вместо в такива скъпи коли, в магарешки каручки, с изкривени от работа ръце и гърбове, угаснали от умора на предългата опашка за хляб, за добре очистен от парченце месо кокал, за прах за пране и за сапун, срещу които ги принуждават да гласуват за тази или онази партия!

Драстично е това съпоставяне. Страшно е.

Пъдя мислите, които налитат в главата ми. Пъдя ги, но те не се махат. Къде отива тази жена, с кого ще се срещне сега, кога ще си лепне да спи, с кого. Като се събуди, към книга ли ще протегне ръка, към вестник ли… Въпроси, въпроси, на които моята бедна селска мера, откъдето съм дошъл чак тук, трудно дава отговор. Не, чуждо ми е това безумие, това самозабравяне от имане, това незнаене за какво по-напред да се хвърлят милиони и милиарди натрупани долари, след като на мене не ми достигнаха сто и десет долара да си купя коланче…

Не зная как се чувствам. Вроденото ми презрение към капитала не е достатъчно, за да си отговоря на такива въпроси… Всичко това е вече извън границите на моята България, извън страниците на книгите, които съм прочел… Извън обещанията, които пленумите и конгресите ми даваха за светло бъдеще…

Откак съм в Америка, за пръв път виждам, че тя ме избутва встрани, изправя ме пред въпроси, на които моята европейска, балканска и българска представа е безсилна да отговори.

Кому е нужно това?…

Мулатката излиза от магазина и ме сварва на същото място на тротоара с моите си размишления, сяда в колата, сподирена от цяла сюрия усмихнати лица, лъснати равни зъби и поклони, като под тел прекарани… Колата се отдалечава, хората още се покланят на дима, макар и пречистен и невидим, който е оставила отдире си.

Най-добре е да си хвана пътя към хотела, да си пусна телевизийката. Ама ха де, душа се къса, крака не се късат от тая улица… Свивам по друга. И там същото… Най-известните френски магазини, най-известните италиански, най-известните германски… Имена, богатства, от цял свят се събрали тук, изживяват, както се вижда, своя най-висш и последен стадий…

Минавам край сладкарниците на тукашния хотел «Шератън». Както предполагах, вън няма ценоразписи. В ресторанти, пред които няма ценоразписче, или пък магазин, в който стоките нямат написани цени, по-добре не влизай… Такава една улица има в Ню Йорк — 57-а, или 58-а, ако не се лъжа… магазин до магазин е цялата. Ала в нито един магазин, на нито една стока няма да видиш цената… Тава, както разбирате, е за такива като мене, да се подлъжат, да поискат стоката и после да ги ударят… Ала на мене български приятели ми казаха за тая работа и аз, докато ходих по тая улица, нито веднъж не влезнах в проклетите им магазини. Откъде ще зная няма ли да ме хванат на сила, да ми натъпчат една стока в ръцете и като не я искам, да извикат полицията и да ме снимат с нея… Зная ги аз какви провокации могат да извъртят на един беден, но частен социалистически труженик.

Ала на тази улица, както и на Пето авеню, именно узнавам още една от големите истини за Америка. Че нейната сила е в слабостта й, или че нейната слабост е в силата й. На тази улица много от магазините през два-три месеца сменят собствениците си. Мнозина се явяват, купуват, фалират. Нов кандидат се появява. Победи и поражения. Борба навсякъде. Това е слабостта на Америка. Мисля, че по-вярно е, ако се каже — в това е силата й.

Щом искаш да си тук, трябва да си всичко!

… Когато човек ще прави престъпление, в главата му нахлува един бръмбар, подпалва кръвта му и той нито гледа, нито чува оттам нататък. Аз до престъпление не докарах работата, ала пък до един тънък резилец, разбира се, отново стигнах…

Срещу мен е сладкарницата на «Шератън», в сладкарницата седнали възрастни хора, пият си кафенце, от това рядкото, американското кафенце, хапват си разни пастици, приказват…

В тоя баш богатски квартал, мисля си, не може да е такъв боклук кафето, не може да няма поне еспресо. И се престрашавам да вляза, като се оглеждам със свойствената си за нашите географски ширини подозрителност и неувереност. Виждам празна маса, ала както е навсякъде в Америка, никой не ме остави да си шаря с очи и където ми е кеф, там да се цопна. Елегантен мъж, с папионка, до него мадамка с тънко минижупче, одма удариха поклон отпреде ми — и това беше първото засмъдяване, че пак нещо обърквам конците.

— Плийз, сър…

— Кафе — казвам…, — имате ли еспресо кафе?

— О’кей, сър… къде желаете да седнете? Тази маса там?… — и ми показват маса във вътрешността. — Или тази тук, до прозореца, маса за двама, маса за четирима?…

Посочвам прозореца и масата за двама, както се пее в песента, те ми удрят още един кръст и ме повеждат…

Значи тук има еспресо… До такава степен се вълнува душата ми от сърдечното посрещане, че чак не забелязвам кога стигам до масата, кога мъжът дръпва стола назад, когато друго девойче плавва отпреде ми с все същата цветна градина на устните си и слага прибори отпреде ми… Не забелязвам, че и чашката, в която ще си пия еспресото, е сребърна. А че и чинийката. И ръбовете на картонената или по-скоро кожената папка с менюто — също… Можете ли да си представите, като каква беда усещам, че ме грози… За едно нищо и никакво еспресо, не се знае за колко дни напред ще ми изгорят дневните…

И пак тъй: срам — не срам, резил — не резил, ще трябва да бия отбой…

— Екекюз ми, сър — казвам с една милна, възгорчива, възкисела и възсмутена усмивка. — Бих искал само кафе…

От ясно по-ясно ми е вече, че тук съвсем не е място, където такива като мене се отбиват само да изпият кафето си. Ала човекът съвсем не ме наругава, съвсем не се нацупва, не се и усмихва снизходително и иронично на празния ми джоб… Покланя се пак така, като че съм му поръчал цяло войсково поделение най-скъпите напитки, и се оттегля със същия поклон, с който би посрещнал навярно и самата госпожа Буш, ако и тя като мене си пада не по американското кафе, а по еспресото…

Изпих си кафето, отброих един долар бакшиш и по-бързо, отколкото е нужно, се изметох от тая сребърна сладкарница. Ала и сега, както много пъти вече досега, докато излизах навън, все имах същото онова, ненапускащо ме чувство, откак съм в Америка, че ще ми извикат зад гърба: «Абе, селски, ти къде се намираш… Кого разиграваш да ти чиракува тук за едно кафе…»

Нейсе, никой не ми извика, никой не ме върна да дам обяснение, не чух и псувня да ме сподири…

Боже, колко наплашени хора сме вече!