И за Америка като за Америка

XV

Няма как, ще се разделям с Америка. Голям майтап ще падне, ако съм взел да свиквам с нея…

Бях позабравил какво е България — по-точно, бях й позабравил нямането, опашките, политическия бабаитлък… Бях позабравил за грубостите, които вървят след тебе, речеш ли да се обърнеш към човек, или служба по някаква работа. Бях позабравил за злобата между хората, за завистта…

И все си представях как, като гледам тази хубава държава, ще се върна в България и ще я заваря друга, такава, каквато е в мечтите ми. Ще си се кача на моята колица — е, не е като тия, гдето тук ги карах — тойота, хонда, буик или шевролет, ама пак ще ми свърши работа — ще ида до Пловдив, където момчето ми служи трудовак, ще помоля началствата за един ден отпуск и каквато е пролет, ще се качим двамата в колата, ще минем Троянския балкан, откъдето на север се вижда Дунава, а на юг Бяло море. Ще си поема въздух, ще си целуна земята. Хубава си, Българийо, сама не знаеш колко си хубава! Да не ти е лошото, дето ние, хората, ти го правим…

Не една вечер в такива странни видения се хващах. Вместо да гледам рекламите по телевизията, вместо да си пусна някое «муви», аз все там — в Копривщица, в Троянските земи, в Добруджа се виждах.

Защо стана тъй… С какво и как Америка събуди такива родолюбиви пориви у мен… Представех ли си улица, я в Троян, я в София, все хубава ми изглеждаше, представях ли си равнина — все зелена, все люшната във вълни от жито. Представях ли си Балкан, все в цъфнали овошки ми се явяваше… Да не би това да е носталгията?…

Да е, ама не е… Защото, макар да съм вече уморен, макар че вече сетивата ми не възприемат нито Пето авеню, нито седмо, все още гледам. Все още се сащисвам от милионите светлини на Бродуей, които те изскубват от този свят и в друг те хвърлят. И ти трябва да се щипеш, за да повярваш че си ти… Уморен съм, а тая държава още не ме пуска, още иска да ми показва…

Ами ако рече човек да върне в душата си нощите на Чикаго, на Лос Анжелос, на Сан Франциско — осветените и отвън, и отвътре билдинги. Във всеки от тях хиляди светлини, които цяла нощ горят, защото било много по-евтино да светят, отколкото да плащат на хора — да ходят и да ги гасят… Докъде са я докарали американците!? Тъй е и с хартията — всеки ден, във всеки дом, пощата изтърсва килограми съобщения, реклами, вестници. Сутрин гледах върволици от боклукчийски коли да товарят хартия и откарват за сметищата — лъскава, луксозна, като я пипнеш с пръст, пръстът се пързаля. Електричеството и хартията в Америка пък хептен за нищо ги нямат!…

Не, не са нито електричеството, нито хартията, които ме карат да си харесвам България. Защо тъй ми се доходи по тия стари нашенски градчета, защо и кое ме накара да се закълна, че уволни ли се момчето, ще направим и ние като американците — един месец обиколка из България. Ще спим по малките градчета, ще се ровим в старините й, ще я обичаме и ще й се радваме… Защо и как тъй се омесиха в душата ми тия два свята. Защо повярвах, че и моята земя, докато ме е нямало, е станала като тази. За такова омесване и уеднаквяване, един месец не стига. Като гледах къде е Америка, къде е Европа и къде България — не месец, не десетилетие, век не стига, ако не и два!

Разстоянията са толкова големи — не само за самолет, но и с космически кораб да ги прелиташ — пак толкова — век и половина, два, ще трябват!

А аз ги омесих и ги изравних. Защо го направих? Защо се осмелих!

Ще я оставя Америка без сбогом. Само отгоре, от високото над Ню Йорк, ще огледам тия милиони светлини под себе си, пръснати долу точно тъй, както над самолета са пръснати звездите. Ще извия врат, за да видя за последен път авенютата как са подредени, успоредни, като че ли светлината по тях извира направо от земята, и хайде — било каквото било! Европата да държим, бай Алеко…

В Европа, като в Европа.

На летище «Шарл де Гол» се оказва, че съм нямал входна френска виза. Нашите момичета от «Ер Франс» забравили да уредят тази формалност, поради което провесвам нос на една опашка — доста умислен какво пък сега може да ме сполети… Една френска дама, доста прилична и на вид, и на години, с добре сресана коса, с маникюр на ръцете (откога не бях виждал жена с маникюр), държи паспорта ми и сякаш иска да ми каже — какво да те правя сега, като не си редовен…

— Защо нямате виза — казва тя, като едновременно говори с колежката си…

— Ами — казвам аз, — знаете ли… — като едновременно говоря с половина България и не само говоря, ами направо ми иде да ругая, защото самолетът ми излита от друго летище и като гледам, времето не бърза, а лети…

— Елате с мен — дамата тръгва отпреде ми, без да ме погледне повече… На горния етаж пред врата, където пише «Полиция», казва: — Стойте тук…

Стоя там, какви ще ги дъвча…

След минута излиза, минава край мене и добавя:

— Чакайте тук…

След няколко минути излиза пък мъж на средна възраст, допушва си цигарата, пуска я отпреде си, размазва я с крак. Той пък казва:

— Идете там. — И посочва другия край на стъкления коридор. — Чакайте там…

Позволявам си да го погледна учудено…

— За вашата сигурност — идете там…

При такива думи, и на онзи свят се ходи. «Там» няма пейка, няма стол. Присядам на ръба на един парапет…

По земята полицаят вече е разтъпкал с крак доста угарки. И хартийки се валят…

Те се валят, аз чакам… Петнадесет, двадесет минути… Ни полицай, ни терорист минават… По едно време се появява една лелка, оглежда ме вяло, оглеждам я и аз и попитвам плахо:

— Оттук има ли автобуси, или някакъв друг транспорт до летище «Орли»…

— Не зная, господине. Аз съм отскоро на работа… — И отминава по своите безметежни, европейски пътища…

Няма, няма никакво съмнение — в Европа съм… Дори може да се каже — в България…

След около половин час излиза полицаят и ме вика с пръст:

— Заповядайте!…

Барвам си паспортчето, ха сега да видим къде ми е куфарчето? Да не вземе и с него да стане като с килимчето на бай Ганя — да замине за София преди мен, пък ти утре иди го гони…

Нейсе. Намерих го — самотно, върти се на един диск за багажи от Америка. Вземам го от диска и с това последната ми връзка с оная земя, е вече прекъсната. Така става и моето последно прощаване с Америка. Влизам в салона, питам един, питам втори, нейсе — напипвам един рейс, който всеки момент ще потегли за «Орли». Младежът на кормилото си приказва с едно девойче, застанало до него, възрастна жена се опитва да си натовари куфара… Някой й помогна, криво-ляво жената се оправи. Прави му чест на шофьора, оказа се, че знае и английски.

— Всичко ли е о’кей? — попита той и люшна рейсчето…

На «Орли» спря. Каза: «Орли две» в микрофончето, и се зае да си пише нещо. Имаше няколко бабички, те пък къде са тръгнали, натоварили се с толкова багажи. На всичко отгоре се оказват американки. Озъртат се, оглеждат се, няма ли тук негри, няма ли обслужващ персонал да им вземе куфарите, да ги натовари на една количка, да им лъсне отпред белите си зъби, да им се поклони, като му дадат едно доларче… Няма! Това да не ви е Америка… Сваляйте си сега сами куфарите, за да видите на нас лесно ли ни е.

В салона е задушно. Всичките пейки са заети от пристигащи и излитащи за някъде араби: баби, старци, дебели, тънки, деца — измити, мърляви… Свят! Като че не съм в Париж, а някъде по пристанищата на Пирея, Неапол или Александрия… Обикалям цялата огромна зала, намирам място. Отварям взетия от самолета френски вестник «Фигаро»…

Голяма анкета: отношението на французите към чужденците. Против арабите — толкова и толкова процента, против негрите — толкова и толкова. Антисемити — толкова и толкова. Срещу други гастарбайтери от Европа — толкова и толкова. Министър-председателят е разтревожен от растящия расизъм във Франция…

Америка, Америка, къде си?…

В самолета — вече мил, роден самолет на «Балкан», до мене седи французойка. Моите години я гонят. И не само я гонят, ами са я стигнали… Тя е от Париж, от комунистическата община Банлийо…

Приказваме си…

— Откъде идвате — пита…

— От Америка — отвръщам…

Жената прави кисела физиономия. Мълчи малко и започва да говори срещу Америка. Какви страшни расови проблеми има там. Каква безработица и наркомания!… Какво жестоко отчуждение между хората…

— Вие сигурно сте били за дълго? — казвам.

— Нито съм била, нито имам намерение да ходя. Синът ми е студент, той има приятели студенти — от тях зная, и от пресата…

— А той бил ли е там?…

— Не, и няма никакво намерение да ходи… Ние също имаме проблеми — снизходително додава жената. Но техните са десетократно повече.

— Да им имаме проблемите — отронвам тихо…

— Не ви разбрах — рече жената…

— Аз също не се разбрах — отвърнах…

Още малко, и ще кацнем в София. У мене всичко вече се побългарява. Америка е назад… Много назад. Едно изречение се върти в главата ми и докато не го изрека на глас, както прави онова момченце от приказката, когато изкопава дупка, за да извика в нея: «Цар Траян има кози уши», та да му олекне, така и аз… Не мирясвам, докато не казвам на глас, ала само аз да се чуя:

Това, което мислех, че сме ние, европейците, се оказа, че са американците…

Объркан тръгнах към онзи свят!

Още по-объркан се върнах…

юни 1990 г.