И за Америка като за Америка

XI

Кога тръгнах за Сан Франциско, а още не съм преполовил пътя. Колоната, в която се движа, ме натиска ту отдясно, ту отляво. Оставям американските шофьори да си карат, както искат, за мене е по-важно да гледам. До мене е придружителката ми, и когато изкачвам един баир, тя ми посочва вдясно от пътя. Доста далече се вижда голяма вила, или замък. Оттук не мога да определя архитектурата.

— Това е къщата — казва тя, — която бащата на Патриция Хърст й построи преди година. Не може да не сте чувал за аферите около нея, вестниците много шум вдигнаха…

Патриция Хърст, Патриша, както я наричаха. Помните ли я? Колко писане изписаха и нашите вестници тогава: докъде докарва капитализмът хората, каква омраза вече е узряла у младите, че дъщерите се изправят срещу бащите. За тази Патриша писахме като за първа наша братовчедка. Тя, дъщерята на един от най-богатите хора в Америка, влезнала в банда — от презрение към обществото. Имаше съд, после затвор. Такива американците, онакива — но щом има нарушение на закона, може и на Хърст дъщерята да си — има съд. А момичето беше много младо, много хубаво, и много предизвикващо обществото… Патриша, като всяка мода мина и замина. Излежа си присъдата, излезе от затвора, ожени се… Вярвам, сега поне три деца е отгледала…

Това възпоминание за Патриция идва неочаквано и паметта ми и също така бързо отминава, като ми оставя познатото нагорчаване за българския интелигентска или полуинтелигентски гений, който най обича да плаче над чужд гроб, да дава съвети, да слага тежки резолюции — един от най-достъпните начини да се приобщава към големия свят.

Не е ли това отново комплексът на малкия човек, на малкия дух и на малката държава? Да се поизрепчи, да оплюе, та така да се почувства поне равна с тях, ако не и повече. Мисля, че това е и едно от обясненията, защо в нашите български нрави има колкото завист, толкова и «Кой бе, оня ли…»! С това «оня ли» ние с най-голяма лекота посягаме и на хора, и на събития от историята си, и на памет, и на паметници, и на минало. Да снижим тях, за да изглеждаме по-висши ние…

Замъкът, или къщата, остава назад, пред мен идват нови хълмове на Калифорния. Набола е вече зелена трева. Тук-там виждам ранча. Едно ранчо, двеста-триста декара, оградено, пълно с крави от породата «Джързи» — давали висококачествено месо. В средата на ранчото няколко постройки, между постройките на слънцето лъщят коли, кабините на камиони… Конете и кравите обаче преобладават сред другата стока. На едно място видях ферма за лами. След нея хълмовете започват да се снижават, Калифорния се заравнява, пътят се галне някъде край океана, после пак се свие нагоре и навътре, между меките хълбоци на тая благословена земя, и като изстрелян се вдига на две хиляди метра височина. Минаваме край едно ранчо, в което орат… Мирише на земя. Тая миризма ще я усетя след десетина дни, когато от този, див някога Запад, ще прелетя навътре в страната, където са щатите Илинойс и Индиана. Там някъде в градчето Тера Хота… Там ще се нагледам на ферми, на богата земя, на хора, които обичат тази земя…

Никъде гуреливи места, занемарени, или недай боже — запустели… А колко такива земи вече има в България. Май че те първи съобщават на човека за болката на природата — появи ли се изоставена, закоравяла земя, държавата не е в ред!

Кой да чуе болката на българската земя?…

Високоговорителите на НДК, където правеше конгресите си Партията, бяха по-силни от нейните гласове.

Като че ли сега, през тази ранна пролет, на Калифорнийската земя й е по-драго, отколкото дори на хората, че се е пукнала вече пролетта и хилядите крави, които се виждат, докъдето окото стига, с такава наслада чоплят прясната тревица, че човек като едното нищо може да им завиди… Преобладава дъбът, който тук е вечно зелен… На няколко места видях летища — за частните самолети на фермерите. Някои от тях в момента летяха — над мене, встрани, вдигат се, спускат се, играят си с небето и със земята! И с всичко, когато човек докара работите си до собствен самолет!

Богата е Калифорния, океанът й океан, заливите й заливи, земята й земя. И спокойствието й — спокойствие. Отвред иде сила, вечност, вяра, че тази земя може да носи само добро… Че това богатство, което господ го е струпал тука, е само за добри и трудолюбиви хора… Нагазваме в някои от хълмовете с лозя. Каква подредена е тази изба на Америка… Калифорния бие, та се къса, Франция по качествата на своето «Каберне», «Бордо», «Божоле»… Каквито вина зная от Франция, същите, няколко дни след като стигна във Фриско, ще ги видя да се продават в тамошните магазини. Само че, произведени в Калифорния…

В околностите на градчето Сонома, недалеч от Сан Франциско, пътят ми отбива към една от стотиците тукашни изби. Беше неделен ден, спокоен ден. Американците идват насам из лозята, ходят си на гости, обядват на открито… И посещават изби като тази, в която отивам и аз. Такива подредени лозя, като че бяха не лозя, а градини — мисля, че не съм виждал. Стоя захласнат — как всеки стрък е обработен, окопан, боядисан с вар, окачен на тел — така у нас се прави само когато телевизията или Тодор Живков ще ходи на посещение в лозята. Такъв стрък какво грозде може да даде! От такова грозде какво вино може да стане!

Преди да стигна до виното, отбивам, за да мине дълга редица от коли.

Американски развлечения. Това са, както разбирам след малко, само фордове стари модели — от 1930 до 1940 година, запазени, гледани, лъснати…

Ето ти я и оная някогашна Америка — колите са малко нещо смешни, малко нещо демоде, малко нещо старчета и бабки. Но от тях се излъчва сила, здравина и не зная защо така го почувствувах — жажда. Жажда да живеят колкото се може по-красиво и по-дълго.

Оная Америка, в лицето на тия лъснати като годени цигани фордове, сега служи за неделни развлечения не на някогашните си собственици, дай боже да са още живи и здрави. Младежта в Америка е намерила в тях своето «ретро».

Другаде отбих от пътя, за да ме отмине модата на петдесетина шевролета, един и същи модел, само че задните гуми на всичките бяха подменени с по-малки, така, че колите изглеждаха като клекнали жаби, готови всеки миг да подскочат…

И в тях имаше седемнадесет-осемнадесетгодишни юнаци, които, обикаляйки малките градчета около Чикаго, прекарваха уикенда си…

Пътуваме по «Намбър уан»…

Жената отново ми показва нещо в далечината… Слабо виждам… Наистина е далече. Мержелее ми се китка дървета. В един много хубав валог, недалеч от океана, сивеят сгради…

— Знаеш ли какво е това — пита тя…

— Откъде ще зная?

— Това е ранчото на Рейгън!!!

И за това ранчо много писаха едно време нашите вестници. И доста ирония падна, доколкото помня…

Ние си имахме вече къде-къде по-успели овчари, дърводелци и онова, което беше особено престижно за бъдещите политически мъже на България — печатарски работници…

С тях ще се мери някакъв си американски актьор!

Вглеждам се в далечината дали пък няма да видя този не преуспял артист, да дои някоя крава…

Ала и да я дои, толкова е далече, че няма да ми стигнат очите дотам…

Не, не е доил по това време крави Рейгън. Защото след няколко дни го видях по телевизията. Във Вашингтон беше започнало разследването по Иран гейт… Изнасяли ли са САЩ оръжия за Иран, знаел ли е Рейгън и какво?… Беше си следствие и половина. И Рейгън също отговаряше като поп, макар че и досега не зная кой български поп точно пред кого е отговарял така, че да си остави името в приказките ни…

Ами калифорнийските царевици, ами калифорнийските плодове и зеленчуци, за които няма лято, няма зима… Оттук тръгват и объркват на такива като мене календара, по цяла Америка…

Ами калифорнийските коне! Те се отглеждат само за езда и конни състезания. И струват луди пари. Пасяха волно младата трева на групи, на групи, размахващи гъсти опашки!

Затова, като станеше дума откъде е, моята придружителка без колебание, и с особена гордост казваше: «Калифорния»…

И веднага следваше едно:

— О, Калифорния, о’кей… Това е много интересно.

— Били ли сте в Калифорния? — питаше тя…

Отговорът биваше различен. Или следваше искрено и дълбоко съжаление, че човекът не е видял тази благословена земя, явно много обичана от цяла Америка, или пък нескрита радост, че господ му е дал път и радост да види Калифорния…

А пътят ще се откъсне откъм тази ранчова част на Америка и ще се спусне пак към брега. Писано ми било още да си имам работа с американски президенти… Наближаваме вече Санта Барбара, едно не особено голямо градче, събрало красотите на целия свят и за още пита… Тук е един от калифорнийските университети, разположени в най-хубавата крайбрежна част на градчето.

Американските университети имат нещо общо с нашите манастири. Строени са в най-хубавите и живописни места!

Преди да стигнем Санта Барбара, минаваме край оазис от зеленина. Палмите са почти нагазили с крака в океана, да се разхладят малко, и са оставили място, колкото да се провре пътят. Около палмите е зелено, а там пък, където е най-зелена тревата, има ниска, много интересна и много красива сграда — това е хотел.

Аз, разбира се, и сега не зная какво точно значи тая дума красиво. Какво нещо е красивото? По какво се познава кое е красиво и кое не. Дефиниция не съм чел, не съм срещал и хора, които да извадят един метър, и да премерят насам, нататък, нагоре, надолу, и като свършат работата си, да кажат: ето, това е красиво. Красотата си остава нещо, което всеки човек си го има сам за себе си. Кой както си иска, така да го разбира. Нещо като представата за демокрация в България…

Тъй го определям това място аз — за красиво. Защото усещам, нещо в мене се променя, като го оглеждам, като че аз ставам по-кротък, по-добър, по-послушен. И очите ми стават по-питомни, по-укротени и меки, и ръцете ми по-малко нервни. И душата ми не бърза, не недоволства, както е обикновено. А че на всичко отгоре усещам и лекота, гледам палмите, гледам тревата между тях, не много високата сграда наполовина е в зелени цветя, наполовина в прозорци и стени. Към затворения двор води мек калдъръм. До него фонтани, до фонтаните — басейн. Около басейна столове, чадъри, шезлонги… И наоколо пак цветя, много цветя, навред цветя. Хората насядали между цветята, закусват, защото такъв е часът. Пият и кафе. Сигурен съм, че не е от онова, което непрекъснато пия аз. Прекрачвам в двора на хотела, оттам влизам в него. Под краката ми, както навсякъде — мокет. По него, по него, край столовете, край кътове с други цветя и растителност всякаква, стигам тоалетната. Ще ме извини читателят, че го водя по такива места, като разбере, че ще стане дума за царицата, за министър-председателката, за президентката на тоалетните, ако те имат такива йерархии…

Вляво огледала, вдясно огледала, на пода огледала. И на вратите също. Само че рамките на огледалата и вратите са сребърни, бронзови и дявол още знае какви! Отказвам се да я описвам. Кралиците трудно се описват.

До такава степен се стъписвам от лукса и блясъка, че съм готов да отложа работата, за която съм дошъл тук. За някое от по-второ или трето качество подобно място. Или за някой крайпътен храст… Ала тази тоалетна ми налага да назова един важен извод: по зъбите на гражданите и по тоалетните човек може да познае колко са богатствата и колко е културата на една държава.

Още ходя навътре, сградата още се разпуска, полускрита в градини, висящи, наклонени, постлани пред тебе с пътечки и кътчета, с пуснати отгоре цветя, с покатерили се отдолу. Дърво, камък и цвете. Питам се — има ли по-подходящ материал за красотата? И усещам, че още по-леко ми става, още ведрина влиза в мене. Като че ли подмладявам.

Не било случайно всичко това… Табелка сочи към един от апартаментите… Тук, в този апартамент, е прекарал брачния си месец Джон Кенеди с красивата Жаклин… Сега тук е най-модното място за богати младоженци. Те също идват, за да прекарат като Кенеди брачния си месец… Човек и без млада булка да е тука… Аз казвам на това място «рай», вие вървете по-нататък… Дори когато младите булки, които след малко ще срещнете, далеч нямат красотата на Жаклин. И дори, когато на сватбените им рокли има надписче: «Ние сме младоженци»… или: «Тук прекарваме медения си месец»…

Това с надписите, кой какво семейно положение има в Америка, е доста разпространено. Другаде видях кола с надпис: «Току-що разведен…»

Добре, че жените още нямат навика на колите си или на роклите си да слагат надпис: «Току-що…» Тогава картината за семейното и сексуалното състояние на американския народ ще бъде пълна и най-важното, публична… Нали американците толкова си падат по публичното и гласното.

Кротнах се вън под една палма, облегнах замечтано гръб о ствола й, като комсомолски кадър в бригадирските времена, и помолих един минаващ да ме снима… Имам си кадро вече от този прочут хотел, единствения хотел «шест звезди», в който стъпи кракът ми.

Толкова е «изчислено това място», че една нощ тук сигурно струва няколко мои целогодишни заплати…

Иска ми се да отморим поне един час тук… Ала програмата ме командва и трябва да гоним още днес, след престой от час-два в Калифорнийския университет, другите цели…

Откак съм видял на картата това име — Монтърей, мира нямам. Запали ми се душата, бръмна ми главата… Монтърей, Салинас! Ето ги, вече не само на картата ги виждам, ами ми се струва, че докато съм още тук, около това лобно любовно място на Жаклин, на една от високите палми, ако се покатеря, и ще видя някоя от улиците на Монтърей… И тя сигурно ще е УЛИЦА «КОНСЕРВНА»…

Читателят, който не обича Стайнбек, който по идеологически или други причини не може да му прости писмата до госпожа Алиша, или пък просто, ако не познава книгите му — може да прескочи тази глава. Той може, аз не мога… Защото човек не винаги пише книги за читателите си. Има чувства и усещания, които, и да иска, не може да държи само за себе си… Така и аз не мога да премълча своето пътуване до Кенъри Роуд. Не мога и не искам… Още повече, че извадих душата на домакините си още във Вашингтон. Като че някой подпали фитилче, пъхна го в пазвата ми, и рече: ще гориш чак докато идете там — до Кенъри Роуд. Не можех да си представя, че ще ида до Фриско, ще му оглеждам всичките прочути китайски, японски, гръцки и еврейски квартали, а няма да отвъртя още стотина мили и да ида там, където са живели живота си Док, Големия Джо, Дени, Пилон, където са развявали палавите си роклички момичетата от «Мечешкото знаме», където е бил китаецът Ли с магазина си, и където често е идвал самият Джон Стайнбек… И те, и аз самият, който в най-любопитни младини чрез тях познах Америка.

Странни са тези усещания у човека и не винаги достъпни за нашите вездесъщи материалистически обяснения на всички и всичко. Как ли не съм си я представял тази улица «Консервна», как ли не съм виждал във фантазията си лабораторията на Док и самия него. Как ли не са ми се явявали тези, ден работещи, два отмарящи в странни палавости момчета от улица «Консервна»… И къщата, в която спят, и добродушните им хитроумия — как да минат Ли, китаеца, и разходката с форда, на който работи само задната скорост… О, това е една цяла Америка, която съм обичал толкова много. Без при това да зная защо…

В Монтърей навлизам късно вечерта. Видях табела, която ми посочи, че скоро ще ме срещнат улиците му… Уж градче като градче, не е голямо — ситито му я държи тридесетина хиляди души, я не. Ала едно градче, което е влезнало в литературата и е обиколило чрез книгите на своя знаменит разказвач де що има паланки и хора, обичащи да четат, вече не може да бъде просто градче… И след петдесетте години, когато излизат книгите на Стайнбек, това вече не е същият Монтърей. Той става друг…

Вечерта го крие от мене… Гледам номера на улицата, на която трябва да е хотелът ми, а пред мене стрелка — ще ме разчекне. Действа ми като мълния… Вляво именно на стрелката е написано — Кенъри Роуд… Трябва да завия надясно, а ръката, сърцето, душата дърпат наляво… Защото ето я, до нея съм, ха отпусна кормилото и газта, и след броени минути съм там… Изкушението е страшна сила и аз проявявам всичката си воля да не му се подчиня, и да отложа тази радост и ситост на душата за утре… Какво ще видя сега, защо да бързам?… Надясно, като надясно… Ала аз ли няма да се объркам в един Монтърей, като гледам номера на улицата, която търся, а в душата ми се надвикват имената Кенъри Роуд, Салинас, Пилон, Док… Обърках се, както пише по книгите… Минах някакво осветено пространство, наближих го, ясно е, че ще побългаря вечерта… Да видим кого ще питам сега къде съм и накъде трябва да вървя… Улиците са широки, къщите на градчето ниски. И както е навсякъде в Америка, в единадесет часа вечерта няма да намериш любовни двойки или пийнали веселяци да се прибират от кръчмите, та да ги попиташ за това, което ти трябва…

Осветеното място е корт… Чуваш ли, Джон, твоите бачкатори от консервните фабрики са родили през петдесетте години синове и щерки. И те си имат вече синове и щерки и ето ги, на — тенис играят… Намалявам, ще ми се някое превелико откритие да направя, за големи социални промени от петдесетте години досега, но този път се озаптявам. В България от социални изводи вече не можем да си вържем гащите. Барем тук да си трая… Ще си трая, ама става вече петнадесет минути въртя кормилото — ни улицата, която търся, ни човек… А тия там няма да си оставят ракетите и да тръгнат да ме водят към хотела. Макар че в Америка това е напълно в реда на нещата.

И ето къщичка, пред къщичката човек, пуши цигара. Насочвам колата към него.

Ризата на човека е чиста, ала това не са ръце, които са държали ракета… Хванал е фаса с два пръста — палец и показалец, и го пуши точно както нашенски работник, от времето, когато парите не стигаха за повече от една кариочка (ако читателят ги помни). Той пуска цигарата в краката си, понечва да я стъпче, но се сеща нещо, навежда се и я вдига, като се оглежда къде да я хвърли…

Това явно е работник и аз не зная защо ми става много близък този човек. Не ще да иде това чувство от прославеното единство на българската интелигенция с работническата класа. По-скоро тон много прилича да е от хората на Стайнбек… Човекът се навежда към мене и ми обяснява подробно и внимателно къде да завия, къде да хвана наляво… Приказва ми, ала пак вади цигарите и пали нова. До него борбата срещу тютюнопушенето не е стигнала…

Този човек внезапно и властно ми върна представата, че това е той — Монтърей, работническият град, на барабите от консервните фабрики, на хората, идващи от далечините на океана с товарни кораби да докарат риба, ако местните рибари не са си уловили, и да откарат изработеното…

На кое българско градче прилича Монтърей?… На Созопол, ако в Созопол имаше консервни фабрики, и ако в Монтърей имаше толкова летовници. И ако Созопол не беше така струпан край брега, а пръснат и към вътрешността…

След още два-три престоя по близките бензиностанции, много от които работят цяла нощ — напипвам хотелчето. Точно хотелче е. Ниско, като буква Ш, са разположени стаичките и администрацията му… Плащаш на администрацията, която се е постарала и тук, в тази дълбока провинция, да направи така, че на човека да му е хубаво, палната е камина във фоайето, около камината топли кости двойка старци, оттук се влиза в ресторантчето. В ресторанта има барче, на барчето — една-две девойки, на масичките наоколо са насядали други — дали са шофьори кавалерите им, дали са моряци, дали са такива като мене, не зная… Вижда се с просто око, както може да се види във всеки, български ресторант, че момичетата са тукашни, а мъжете са само за една нощ. Което ще стане видно за уморените ми очи още след малко, когато ще направя опит да заспя под взривовете на силен женски смях, на течащи душове и на скърцащи легла, които, както е в нашите панели, ме обграждат с недвусмислени шумове от всички страни…

Така е… Като се е писала Америка толкова целомъдрена, че е закрила такива достолепни пристанища на човешката душица като «Мечешкото знаме», описано толкова топло и с дълбоко почитание към труда на онези момичета, от не толкова стария тогава Джон… сега ще им скърцат креватите, ще им плющят душовете…

Не… не мога да заспя. И не само по причина на момичетата и на шофьорския свят, който използва вечерта, да вкуси малко местна любов… Не, възбудена ми е душата, че съм в този град, където Стайнбек написа вечни страници. Може би дори в това хотелче да е отсядал, може да е идвал дотук на разходка в събота и неделя — неговото родно градче Салинас е на един поглед място… Въз въздуха усещам миризма на рибни консерви и застанал на прозореца на едноетажното хотелче, търся в нощта отиващи или връщащи се работници, все ми се счува глъчка на излизащите от смяна хора… Ала не, не ги чувам. Виждам само крайбрежната ивица от лампи и зная, че оттам нататък е водата — дълга, равна, спокойна. И много голяма, в сравнение с това малко и велико градче, обезсмъртено от Джон Стайнбек.

Сутринта в Монтърей е мъдра… Слънцето напира в прозорците на стаята, дръпвам завесите, пред мен се плисва една такава чиста утрин, каквито съм имал само в детството си. Вдишвам въздуха на миналото, на младежките си чувства по далечни земи, на първи и силни копнения по непознати светове, на въпроси и отговори — ще ги стигна ли някога, или те ще си останат все тъй далечни и пълни с копненията на ориенталската ми душа… Помамки за мечти и надежди, които най-често не идват в живота на човека…

А ето, аз дойдох… Далечината на четиридесетте години познанство със Стайнбек се смали, сви се. И ето, аз съм тук, близо съм до Кенъри Роуд, до продавачницата на Ли, до… До всичко, което помня. Същите ли са сега улиците, сградите, въпросът чак ме отрезвява… Такива ли са си наистина? Или бизнесът и търговията, както навсякъде става по света, са си взели своето или, което е по-вярно, са им дали своето…

Откъде започва улица «Консервна», питам първия човек, който ми се явява, когато след петнадесетина минути вече крача из улиците на Монтърей…

— Ето я, господине, тя е пред вас…

Гледам доста смутен…

— Пред вас е, ето там е аквариумът…

Казва «аквариума» и аз се сещам, че става дума за аквариума на Док… Ала това, което виждам, е цяла планина от стъкло… Такава ли ще е била неговата лаборатория… Глупости… Нали момчетата му изпуснаха една вечер водата и бастисаха в едно пиянство всичката стока на Док… А това тук, ако е все вода и я изпуснеш, ще удавиш Монтърей…

Смутена ми е душата… Пред мен е океанът и оживлението, което настъпва в тази част на градчето, говори недвусмислено, че съм там, където искам да бъда!

Какво е литературата? Какво означава да си голям писател?… Стоял тук Стайнбек, описвал прости хора, прости човешки радости и драми… Прости мечти и прости удоволствия. Един галон вино, едно момиче в кревата, едно пиянство с всичките зулумлуци след него… А сега цял свят иде тук да се поклони на камъка, постлан на улицата, по която са вървели ония бараби, на дървото, което е останало наоколо. И човек е склонен всичките тези най-обикновени предмети и хора да ги обожествява, да ги превръща в светини, до които да приближава със свито сърце и на пръсти. Така съм се чувствал в къщата на Вазов, край вадата, която минава през двора му, така и на чардака на Димчо Дебеляновата къща, откъдето се вижда Копривщица…

Няма по-силно и по-магическо доказателство какво е литературата и какво е големият писател от това, че те кара да опипваш един най-обикновен камък, а да имаш усещането, че се докосваш до сандалите на Христос…

Малкото някогашно аквариумче на Док, се е превърнало наистина в една от най-големите забележителности на Монтърей… Цялата стъклена планина, която се въздига отпреде ми, сега е пълна с всичкия онзи океански свят, който е изследвал Док. Сам по себе си този аквариум е едно превисше потвърждение за навиците на Америка да приближава човека до онова, което му носи знание и обич към тази земя. Като архитектура, като обем, като съдържание на морски богатства аквариумът е нещо наистина забележително. Всичко, което го има в Тихия океан, го има и в този аквариум. Дори китове — дели три парчета… Добре, че дойдох дотук, да видя кит… Единият е жив и цепи водата. Другите са мъртви… Как стените на стъклото удържат живия, как е изтръгнат от дълбините си, за да се превърне в затворник на човешкото любопитство, не зная… Дивата му мощ стъписва любителите. И всички други риби са запрени тук… От онази, която я отброява милиметърче, я не, до всички други, които браздят водите на океана. Цветове на риби, окраски на риби, форми на риби… идва миг, в който природата те превръща в нищо, съсипва те с фантазията си, докарва те дотам, че да разбереш най-важното — и ти, човече, си една от тези рибки, уви, нито толкова красива, нито толкова изящна. Толкова, и нищо повече. И нищо друго… Залите, клетките, малките вътрешни аквариумчета пазят едрите риби да не изядат дребните… Де да си имахме и ние, хората, такива аквариумчета за човека, ала тогава той ще стане ленив, небрежен, ще отслабнат очите му, мускулите му ще омекнат, волята му ще се състари, душата му ще загуби бодрост…

Нали точно върху липсата на такива вътрешни аквариумчета за човека е изградена философията на живота в Америка. Нали точно строителството на такива аквариуми — за гарантирани бездария, за ленивци на мисълта, за спокойствието на хилави мозъци, — нали то изяде главата на нашия свят…

Стига политика!… Гледай пред себе си… Голям стъклен похлупак е затиснал десетки малки стъкленички: сако, панталони, презрамки. И един портрет на човек с очила. Учен човек. Това е Док!… Каквото е запазено от неговата лаборатория, от неговия аквариум, е тука… Щипки, ножчета, кутия с цигари…

Глупаво се повъртам, като правя онова, което всички в подобно положение правят: опитвам се да запомня видяното, да прелея от топлината или студа на предметите, които виждам, в паметта си, да пипна някак си, ако мога — този Док…

Вън… в моята развълнувана и смутена душа се промъкват гласовете на студентите. Тия са, които ще спасяват секвоята… Минавам край тях, вървя по улица «Консервна»… Вляво е океанът. На брега, вече запуснати, с остарели ламарини и дървени тараби, изтърбушени, безжизнени, изоставени, умират три-четири фабрични помещения, от които до мене не достига нито миризма на ръждиво желязо, нито на изхвърлена риба…

От дясната страна на улицата се редят малки, ала съвсем не така бедни къщички, както са били тогава. Защото са се превърнали в магазини, в които сега се продава всичко. Много работа е свършил за този град Стайнбек. На много хора от туристическата индустрия е дал хляб… Сега тук идват туристи не само от цяла Америка, но и от цял свят.

Недалеч от аквариума обаче виждам китайска пагода. Странно стои на крайбрежната американска улица тая китайска пагода, в своята архитектурна самота. Дали — целият треперя пред въпроса, — дали това не е някогашната бакалница на Ли?…

Наближавам я, кажи-речи, на пръсти. Надничам в нея. Вътре — ресторантче, магазинче и млади продавачки… Не, не ми трябват те, нищо няма да ми кажат те за Ли, нито за онова, което тъй силно ме вълнува — къде е била самата лаборатория на Док?… На мястото на аквариума ли?… Стар, доста отпаднал човек седи в единия край на барчето. Очите му са още бодри, ала вече стари. Този човек знае това, което тия хиляди наоколо не знаят… Приближавам до него, усмихвам се с всичката прелест на земите, от които ида:

— Това е била бакалията на Ли — казвам. — На китаеца…

Човекът ме гледа, сякаш ме проверява чак толкова ли зная. И като свършва проверката си, неочаквано отвръща:

— Да, господине… Тук е била… От него я купих, той замина за Фриско, оттам загубих следите му… Не е идвал оттогава насам, ако е жив… Старецът прави пауза: — Не беше млад, а оттогава четиридесет години минаха…

— И нищо ли не е запазено от онова време?

Старецът още ме гледа, още ме изучава. После става трудно… прави няколко крачки и откачва ключ. С него отваря вътрешна врата и ме въвежда във вътрешна стаичка… Точно както онзи старец в барчето на Холивуд. Ни повече, ни по-малко — това е музей. Най-автентичният от всичко, което съм видял досега. Тук са някои от търговските прибори на Ли… Ето ги със Стайнбек на снимка, ето леглото, на което е пренощувал тук от време на време самият Стайнбек… Тази малка стаичка — два на три, я е добавил към бакалницата си самият Ли още навремето, когато са излезнали книгите на Стайнбек. Търговският му нюх проговорил, че оттук могат да текат пари… Както и станало. Иначе можел ли е да спести толкова, че да стигне до Фриско?…

— А защо сега я държите скрита тази стаичка?… Тя може да ви доведе много клиенти. И много пари!

— Клиенти има — отвръща добродушно американецът… — Годините ми са много — той се усмихва добродушно и чисто, както се усмихват въобще американците… — А виждате ли — американците от народа много често употребяват изразите «виждаш ли», «знаеш ли», — много от хората, които идват тук, са чули нещо за тази улица, за Стайнбек, за Ли, но то е само да се каже, че са били тук… Но те не знаят, написаното… Защо им е да надникват тук?…

Много странна ми се вижда, много неамериканска логиката на този човек. Той не печели от нещо, от което може със сигурност да се направи състояние…

— Синовете, когато отново преустроят бакалията, ще пробият врата от другата страна — тогава всички ще могат да влизат в стаичката. Дотогава… — той ме поглежда пак така безхитростно — тя ще е само за приятели на Стайнбек.

— А вие, приятели ли бяхте с него?

— Големи — казва старецът… — Той обичаше да пийва. Не много. В Америка не се пие много… Вечер сядахме пред бакалията — синовете ни обслужваха. Престояваше тук по една седмица, после изчезваше за години…

Той беше голям американец, господине!

Старецът стана, потътри крака навътре към друга стаичка, побави се, после се върна със снимка в треперещата си ръка… На снимката — те двамата със Стайнбек. И тази същата пагода, в онзи беден някогашен вид, каквато истински е била, когато Ли е щъкал с късите си и бързи китайски крачета из нея…

Старецът ме трогва чак… Ръката ми трепери не по-малко от неговата, докато държа снимката.

Бъркам смутено из куфарчето си, напипвам в него едно българско глинено цървулче и го подавам на стареца. Американците, и най-богатите, се трогват от най-никаквото подаръче. В нето те виждат човещина…

Старецът взема цървулчето и чак сега ме пита от коя страна идвам…

— От България — казвам този път без страхове…

— Не зная къде е вашата страна, сър… Малко съм учил…

— Искам да ви питам още нещо — казвам и целият съм в смут… — Вие сигурно сте от малкото хора, които знаят къде точно е била лабораторията на Док?… И имало ли е въобще такава… Или това си го е измислил Стайнбек…

— Имаше — казва без колебание старецът. — И още я има…

При тези думи потръпвам…

— Не казвам къде е — добавя старецът. — Тъй съм се разбрал със собственика й… Аз съм най-старият човек тук, след като Док умря. Купувачът — Саймънс, ме помоли да мълча… Ала на вас ще кажа: там сега е частен клуб… Отвън си е същата, както беше по времето на Док. Виж, вътре… Затова не казвам къде е, да не се трупат хората!…

Старецът и аз сме застанали прави на улица «Консервна», пред някогашната бакалничка на Ли, вляво от нас — на стотина метра — е аквариумът, още на стотина метра от другата страна — улица «Консервна» свършва… Къде може да е била лабораторията на Док?

Старецът вдига патерицата си и ми посочва дървена барачка, с малка стълба, също тъй дървена отвън… Невзрачна, като всички тези запустели фабрични халета, които започват зад гърба й…

— Сега там няма никой — казва старецът. — Саймънс и приятелите му се събират към пет часа… Идете…

Лабораторията на Док е просто през улицата, препълнена с нищо незнаещи и нищо неподозиращи туристи като мене. Отивам до евтината дървена обковка на барачката, попипвам я с пръст и целият треперя. Защо? Тъй силно ли е врязана в душата ми, с времето и хората, които описва Стайнбек? Откъртвам тресчица и като крадец се оглеждам — видя ли ме някой, после се качвам по стълбата, също стара и скърцаща… Тук, по нея са минавали Големият Джо Портъджи, Дени, Пилон, Док, Стайнбек… Кога съвсем трезви, кога…

Тази някогашна лаборатория! Навеждам се през прозорчето, виждам столове, масички, в дъното билярд… И онова, което не го виждам, е навярно барче. Частен клуб. Не ми е удобно да разпитвам повече стареца — кой идва тук, какво правят посетителите. Пък и има ли то някакво значение… Попипвам старата дръжка на вратата, същата, както си е била през петдесетте години, слизам бавно и трудно по късата и ниска стълбица… Задържам ръка на дървените перила и усещам как протичат далечните светове на времето…

Не се връщам обратно по улица «Консервна». Попих, каквото можах, турих в душата си, каквото успях… Като стигнах края на улицата, се обърнах. И без да зная защо — и досега нямам обяснение на деянието си, — прекръстих се… Старецът беше заел отново мястото си пред бакалията — махнах му с ръка — той не ме видя…

Същия ден, когато попътувах около час по широките пътища и сред зелените хълмове на Калифорния, стигнах Салинас… Салинас е родният град на Стайнбек… Тук на всяка улица има табелка, сочеща къщата на Стайнбек… Салинас е много широко по територия селскостопанско градче. Поради което прилича на голямо село. И улиците му широки, и зелените площи покрай тях още по-широки, и дворовете, и неоградените къщи… Стайнбековата къща намирам по-лесно, отколкото снощи хотела си в Монтърей… Тя е масивно строена, всъщност тя е европейска къща. Даже бих казал — българска къща на два етажа. Сега се използва за нещо като ресторантче. За моя голяма изненада. А за мое голямо съжаление, когато пристигнахме, то се оказва вече затворено!… В това ресторантче работят доброволки. Женици от Салинас, бивши учителки… Те готвят, сервират, а заплащането от клиентите е минимално. Никой не печели от това ресторантче, никой не слага пара в джоба си. Каквото изкарат, отива за поддържането на къщата. Общината не се е бръкнала и на шега… А Стайнбек толкова нашироко разнесе името й. Цялата къща се крепи на труда, на доброволния труд и на свободното време на тези женици, които сега метяха, а преди малко бяха готвили. Които са посрещали и изпращали такива като мене, разказвайки им в коя стая е била спалнята на Стайнбекови, къде кухнята… В Америка, това е една колкото добра, толкова и недотам добра действителност.

— Мога ли да видя кухнята?

— Разбира се, господине…

Кухнята е голяма, колкото една нашенска гарсониера, има подземия за хранителни продукти. Отивам и там… Ето гостната, в която семейството е обядвало… Имало е няколко слуги… Ето в тази стая са спали…

— А мебелите? — питам.

— И те са от семейство Стайнбекови. Но синовете му продадоха част тях. Те сега не живеят тук…

— Ресторантчето стига ли за поддържането на къщата?…

— Долу има малко магазинче…

Слизам долу. Странно! Тук, в къщата на Стайнбек, се вълнувам по-малко, отколкото когато бях на улица «Консервна»… Докосването ми до дома на писателя по-слабо ме вълнува, отколкото въображаемата среща с героите му…

В музейчето купувам едно термометърче. Тук две много стари, но държеливи жени продават всякакви дреболии, от които човек я може да усети нужда някога, я не. Но когато знае, че са от дома на Стайнбек… И тук има малка стаичка. Ето леглото, върху което се е родил Джон… Ето някои от детските му играчки… ето велосипеда му… ето снимки от детството му в това градче, толкова приличащо на нашия град Бяла… Само дето тук си нямат Колю Фичето, да им вдигне такъв мост, че от поколение на поколение да има с какво да се хвалят пред чужденците и гостите си хората.

Ала Стайнбек да не е по-долу от Колю Фичето?…