И за Америка като за Америка

II

Гледах я аз Америка още когато на екрана във френския «Боинг» се показа суша. Летенето над водата свършваше, екранът показа точно къде е самолетът, тогава се наведох през прозорчето и погледнах надолу… Настъпили бяхме над Канада.

Все си бях представял Канада зелена и крави в нея колкото щеш. А сега изведнъж гледам — сняг. Много сняг. Реките свити в снега и ледовете станали сини и тънки. От височината, на която се намираме, изглежда, че долу има снежна буря. Безкрайни и безлюдни пространства. Колко време става летим, а ни комин пуши, ни керемида се червенее, ни крава, да речеш. Все бяло, все празно… Ето го един от резерватите на човечеството… Тук няма как водата да не е чиста, въздухът да не е от кристал нагоре. Добре ще им е на канадците, когато светът се задъха съвсем, когато свършат носните му кърпички, когато и водата свърши и човек не ще може, като види изворче, да се наведе и да си пийне. Ето — чешмите у нас пресъхнаха, реките отъняха, потекоха кални и мръсни, от автомобилите ни излиза лют пушек, който се настанява по улиците, по площадите, прави цяла въздушна възглавница над главите ни и ни пречи да видим слънцето денем, нощем — месеца… И у нас е така, и в бившия социалистически свят е така, и в Европа е така… А в Канада не е… И в Америка, както ще видя много скоро, не е… Имат си въздух, и реки колкото щеш чисти си имат. И което е по-важно, там реките вече никога няма да станат по-мръсни и въздухът по-малко чист…

Като ходих насам-нататък, като се срещах с разни хора от професора до моите домакини — фермерите в Тера Хота, от шофьора на такси до колегите журналисти в «Лос Анжелос таймс», във «Вашингтон пост» или в местния вестник, в Санта Фе, все питах кой сега е най-големият проблем на Америка: индианците ли, дето ги изтребват все повече и повече, и като чете човек нашите загрижени вестници, ще разбере, че скоро от тях и крак няма да остане, негрите ли, безработицата ли или опиатите. Всички те най-често ми даваха съвсем друг отговор. Екологията, казваха те. Това сега е световният проблем номер едно.

— Значи — питам аз обобщения американец — сега проблем номер едно на света не е класовата борба, не е проблемът за мира, нито за предимството на социализма над капитализма. Така ли?…

Усмихва ми се чистосърдечно американецът, гледа ме със своите многоцветни и разноцветни очи…

— Проблем номер едно на света е Екологията повтаря той…

— Но аз не виждам да имате такъв проблем… И въздухът ви чист, с такъв въздух у нас туберкулоза лекуват, и водите, и тревите, и храните.

— О, господине. И у нас някои от заводите замърсяват… Само че ние сме нащрек…

— Кои вие? — питам…

— Всички ние — обществото, различните доброволни организации за защита на природата…

— Че такава сила ли имат вашите доброволни организации?…

— Общественото мнение тук е сила, господине…

В следващите седмици се убедих, че американското общество се движи и направлява съвсем не толкова от правителството, колкото от тези доброволни движения. Това е най-силната и най-чиста страна на американската демокрация.

Докато кръстосвах Америка, видях по телевизията доста сконфузени президенти на фирми, асоциации и компании, които, притиснати от журналистите, от ръководителите на тези най-различни обществени сдружения за екологическа защита на Америка, твърде уплашено и чевръсто да обясняват кога и как изпуснатият в реката или в океана мазут ще бъде изчистен… Каква глоба ще платят, какви гаранции дават, че това никога няма да се повтори…

Беше в Монтърей — градчето с улица «Консервна», Кенъри роу, с лабораторията на Док, с някогашното «Мечешко знаме», с добрите и услужливи момичета, с Големия Джо Портъджи, с Дани, Пилон и техните приятели, все работници в консервните фабрики на Монтърей… Там, пред новия голям аквариум, ме спря младеж… Подаде ми лист, после писалка и един списък…

— Какво е това?…

— Секвоята изсъхва в Калифорния. Събираме подписи, които ще внесем в Сената…

— А ще има ли ефект?

— Как няма да има — младежът е повече от убеден…

— А тия долари за какво са — поглеждам поставената встрани мрежа, в която такива като мен, като се подпишат, пускат по своя воля и един долар…

— За пропаганда — казва той — в печата, в телевизията.

Напушва ме доста български смях. Американците много си падат все в някакви движения, организации, сдружения да членуват. Че вие ли ще спасите, мисля си, секвоята, ако тя е решила да изсъхва… Че това работа ли е на доброволни студентски сдружения. Че вие, ако си нямате партия, която да мисли за всичко, която да се грижи за човека, за дървото, за природата…

Младежът подава листчето с подписите на друг минувач. Човекът спира, прочита, усмихва се най-любезно, подписва, пуска доларчето…

— Колко време събирате тия подписи — питам…

— От един месец — казва младежът. Той ми отговаря хем сериозно, хем с усмивка, но не с ирония в очите, както бихме отговорили ние в България или в Европа на един такъв любопитен американец. — Събрали сме вече трийсет хиляди подписа и трийсет хиляди долара. Когато съберем сто хиляди, ще могат да се купят и препарати за опазване на секвоята. Общинските власти в щата също ще отделят средства. Дърветата ще бъдат спасени.

Афив ми се вижда тая работа!… Де е бюджетът на държавата да ти тегли едно перо, де е да ти излезе една уводна статия по проблема, де са тия доброволни движения…

Доста хилава ще е тая държава, американската, щом е оставила на тия трима-четирима студенти, които щъкат насам-нататък, да й спасяват секвоята…

Ала престоят ми в Америка ме срещна с много такива движения. Не бяха само екологични. Те бяха и за подпомагане на старите и самотни хора, за придружаване на чуждестранни туристи, за меценатство над театъра и операта, за пропаганда на европейската култура, за откриване на музеи.

В Сонома — недалеч от Лунната долина и имението на Джек Лондон, имаше училище за деца — дебили. Други деца — здрави, умни, един път в седмицата минават доброволно оттук, взимат по едно дете да го разходят; да го заведат в къщи, да обядват с него и родителите си, да му направят подаръци!

Да знаете у нас така масово да се вземат деца у дома за един ден поне от дом «Майка и дете»! За какво ли още не в Америка има доброволни движения. Но сега е думата за екологията…

Случих се в зоологическата градина на Вашингтон един неделен ден… Хиляди мъже с жените и децата си бяха дошли на празника, организиран от друго доброволно движение (волонтиърс), което защитаваше морските лъвове. Докато доброволците и приятелите на морските лъвове щамповаха на място, пред очите на всички, фланелки със съответни надписи и ги продаваха по десет долара парчето, седем морски лъва истински се кефеха пред очите на множеството, насядало около басейна както намерило за добре. На камък, на пейка, на земята…

Странни са тия американци — облечени в дънки, обути масово в маратонки, с по една блузка и едно яке — това е модата на цяла Америка. И те, и децата им винаги леко облечени. Имах чувството, че американският студ е специален. Чужденците като мен го усещат, американците и децата им — не.

Една майка е пуснала детето си да играе около бистрия басейн, то се спъна и изтърва сандвича. Не го наби, не му се скара, одуха сандвича, както едно време правеха нашите баби, като изтървяхме порязаницата с масълце или с мармалад, и отново му я даде. Други, седнали на каменните стъпала, гледат изящните скокове на лъвовете във водата, които, осигурени от толкова обич и грижа, са истински позьори. Качват се на големите скали, припекат се, хайде скочат за едно алайче по дъното. Рипне най-големият, подире му — останалите.

Тур д’овас! Обикновен, спокоен, непретенциозен неделен ден за любителите на морските лъвове във Вашингтон. Едни продават фланелки, други книги, трети закуски или друго — за разхлаждане. Печалбата отива за защита на тия красиви животни. Хората купуваха фланелките, вземаха закуски и — тези своеобразни дарения щяха да се умножат, да станат сила, да се превърнат в купчина пари. А когато има пари в Америка, всичко има.

Мисля, че няма да сгреша, ако кажа, че тия доброволни движения, това мисионерство са едни от най-значимите постижения на американския дух, на американския хуманизъм, да не казвам от неудобство повече… Да даваш от времето си, от труда си, от парите си дори за доброто на другите — понякога познати, но най-често съвършено чужди, — помислете си колко морално е това, колко сили срещу отчуждението, колко нравствена воля и резерви. Те са не само у възрастните, те се инвестират и у децата, у цялото духовно лице на днешна и утрешна Америка. И това не са единични случаи, отделни пориви на хуманизъм. Това са дълбоки и силни традиции, които във всекидневния живот обхващат всички. В Европа ние малко знаем за тях. Доколкото пък знаем нещо за тия доброволни движения, то най-често е съпроводено с ирония. На невежия човек му е най-лесно да иронизира онова, което не познава. Ние така отричахме цели науки, държави и системи. Незнанието и невежеството са най-сигурните и здрави гемове за подчинение и покорство.

И с идеология, положена именно върху незнание и невежество, ние се бяхме запътили да превземаме и да преобръщаме света. Усилие само по себе си показващо едно най-дълбоко невежество! Иронията към доброволците дойде донейде от нашумялата преди години книга «Пътуващият проповедник» на Колдуел. Американците обичат шегата. Даже много. Колдуел се беше пошегувал с любовните похождения на един такъв доброволец — проповедник. Написал бе великолепна книга. Но шегата му не намалява силата на това мощно духовно и хуманно движение, с което Америка наистина е станалата уникална страна. И далеч — далеч е изпреварила в това отношение целия останал свят.

Голямото ми изумление по отношение на чистотата на въздуха беше Чикаго. Когато пристигнах, беше студено и снежно. На другия ден за пръв път минах покрай Мичиганското езеро, от него духаше такъв силен вятър, че усещах как ще изстърже лицето ми и ще се върна без лице в хотела. Макар че, като гледа човек нашата българска действителност от последните десетилетия, а и отпреди това, не може да не види колко хора ни лице имат, ни очи, а дип добре си живеят… Даже по-добре от другите. Но понеже сега съм в Америка, лицето си ми трябва, и още как… Видях и на България колко й трябва лице за пред Америка.

Затова се сгънах още повече в якето си и с болшевишка сила на духа продължих пътя си към Северозападния университет.

И изведнъж се загледах в снега. Бе валяло преди седмица, а снегът беше чист като паднал преди час. Затруднявам се да кажа къде в България вече може да се задържи цяла седмица чист сняг: на Мусала, на Ботев връх, в Пирин? Въздухът над цяла България е толкова мръсен, че няма как да не стигне до Мусала и да не омърля и нея. Де го сега Алеко, да тръгнем с него из Чикаго. Да погледаме тоя толкова чист сняг и да го сравним с ония мръсотии, които тъй са го стъписали преди сто години. Да се изправим с Алеко и да погледаме небето — като се махнат облаците, гледай нагоре и сравнявай с най-синия цвят от детска кутия с боички… Ако не ме изпревари Алеко, ще извикам аз: Как ги правите тия работи бе, хора!… Как го постигате това чисто небе, къде са ви фабриките, къде са им комините? Да ти кажа, Алеко, питах и разпитвах и за твоите кланици… От тях няма как да не се стича мръсотия, няма как да не мирише: където има риба, месо и политика — винаги мирише… Ей тъй, за малко макар, ама да ми благне на душата, че не всичко им е наред на американците. Исках да ги видя тия мощни ченгели, на които са висели биковете, да видя как ги убиват, как ги режат, после как тия хора — касапите, не спират нито миг, нито час да си отдъхнат, както ти си ги видял. Цялата оная мощна и страшна поточна индустрия, която още преди години направи от Америка — Америка. Която вземаше душата на американците от работа, но им осигури висок, много висок жизнен стандарт.

Няма ги, Алеко! Твоите кланици са изчезнали от Чикаго още преди петдесет-шестдесет години и дори по-младите изобщо не знаят, че някога ги е имало… И ако не си бил ти, с твоето набито око да видиш някогашна Америка, събрана в тия чикагски касапници, то съвременното българско, а още повече американско поколение никога няма да знае какво е имало в твоя някогашен град. На мястото на касапниците сега са заводите «Бирл» — за супернови технологии. Но те нито замърсяват въздуха, нито миришат, нито превръщат хората в роби. Тези заводи са така тясно свързани с чикагските университети, с десетки други световни заводи и са такова нещо, от което, да ти кажа, Алеко, нищо не разбрах. Водиха ме, ала освен стаи — чисти, с компютри, с някакви апарати като за промиване на снимки, нищо повече не разбрах. Мъжете, които работят тук, са от двадесет и пет до тридесет години — най-силната възраст. Облечени са с най-белите ризи на света и са с най-изгладените панталони.

Показаха ми една изследователска лаборатория, нов модел флуорограф с дълбочина на снимката 20–25 сантиметра. Насилвам се да си представя какви сензационни последици ще има това в медицината, в селското стопанство за анализ на почвите, но не успявам. Показват ми и най-новата и най-съвършена черна кутия за самолети. Като зная обаче, че тя никога нито една добра дума не е казала, се отказвам да я гледам.

Една млада кокалеста американка ме пита на какъв език говорим в България и от каква езикова група е той.

Отговарям й, а си мисля, че ако някога Маяковски е имал предвид някого, когато е написал, че гледа като коза в афиш, то това съм бил аз.

В една стая ме въведе едно засмяно момче — брада, дето се казва, още няма, а ми показва най-новия метал… Да ти кажа, Алеко, от ченгел — с бик отгоре му, разбирам, но от тоя най-нов метал, който трябва за НАСА, за спътниците — нищо… Тая неяснота в моето иначе обистрено класово съзнание момчето бързо я долови, защото опрости работите.

Показа ми една малка грамофонна плоча. Шефът му я бил покрил с този метал и сега тя и двеста години да свири без спиране, никога не можела да се изтрие…

Такива ми ти работи, Алеко, на мястото на твоите кланици е измислила Америка…

Трябва да ти кажа, че от уважение към теб ходих навсякъде, където и ти си бил преди 100 години. И хем Америка си е Америка, хем не е. И край Мичиганското езеро, където е било световното изложение, ходих, и в ресторантчетата, и на Ниагара, и във Вашингтон. По петите ти вървях и сега мога да ти кажа без никакво колебание. Голяма работа си бил ти, бай Алеко. Много ти е било силно и точно окото, по-дебели стени и десетилетия и от най-новия американски флуорограф е пробивало…

И поради всичко това не мога да премълча един въпрос, който няма нищо общо с американските работи. Откъде ти преди 100 години събра толкова пари, че туй Америка, Франция, Англия — изръшка ги наведнъж и окото не ти мигна. Колкото и да е неприлично пред святото ти име, подозирам те, писателю, че си бил таен барман, магазинер или продавач на бензиностанция. Или, колкото и да ни залъгваш, с бае ти Ганя сте си били биз-бизе хора на правителството, та то се е бръкнало в кесията и ти е отворило вратата за света. Сега в развитата от социализма България само човек на Партията и Правителството може да изръшка толкова свят… Иначе, като оставим настрана големите си успехи, България си е същата, Алеко, каквато беше и по твое време.

Преди два дни се разделих с бае ти Ганя. Напоследък, докато ходих по банки, по служби, по учреждения, той беше все отпреде ми. Сега се беше хванал пък да стяга избори и четеше, та се късаше твоите писания, да си припомни от ония години това-онова, което е позабравил. Със сигурност мога да кажа обаче, че нищо съществено не е забравил и че комай нищо ново не е научил, колкото и да беше се образовал в курсове, школи, университети…

И вестници се хвана да прави, и езикът, и псувните, и кепазенето на тоя и оня в тях са си ама хептен същите. 103 вестника оставих, Алеко, да излизат, като тръгнах. Около 85 партии и движения да се борят за власт. И какъв мерак само за европейци да минем. Окото на твоя човек се оказа, че или на Изток гледа, или на Запад. Само не и пред себе си! Поради това, каквото и да напишеш за днешна България, макар че 100 години вече те няма — пак ще е вярно…

Та ходих, Алеко, и на пристанището на Мичиганското езеро. Едно, както е известно от историята и географията, от Големите езера, както са ги наричали милите индианци. Скъса ме този леден вятър: той инат, аз дваж, той духа срещу мен, разкопчава ми якето, дърпа го — като че не е виждал кожено яке. Цяла Америка сега е облечена в якета, мичиганският вятър с мен се хванал. Ала нали ме гледа, че ида от Европа, де да го знаеш този вятър, не му ли се ще и на него, както и на нас — българите, до нещо вносно да се тръкне… И тук търсих, скъпи ми Алеко, мръсната вода на езерото да видя. Хей тъй, плъзнала на шарени кръгове, мазни, синьо-зелени. Не само такава ольоскана вода, каквато ние си имаме вече в изобилие по Черноморието, не видях, ами и кораби твърде няма. Не щат вече като тебе и другите българи от миналия век, а и като хилядите европейци, да пътуват днешните хора с кораби. Дълго им е, скъпо им е, кой ти има време да отдели две седмици за път… Надрали са му кожата на американското небе самолетите, които изсипват чужденци от цял свят и за още се връщат… Поради което няма вече кой да напише такива сладки странички — как сте пътували, къде сте спирали по пътя, какви картинки са се виждали от майка България и от Европата, тръгнали с Америката да се борят…

Сега, доколкото шавърникат насам-нататък кораби, то е, за да разкарват трудолюбивия американец, преметнал каишката на фотоапарата през рамо, да снима щяло и нещяло. Тук-таме някой европеец като мене се мерне, ала слаба работа, Европата сега си гледа Европата, а Америка са я емнали южнокорейци, японци и де що има латиноамериканец или африканец, който иска по-богато да живее — и него тука го търси.

33% от всички студенти в Америка са от арабските и африканските страни. Нахлуват в днешна Америка точно тъй, както някога са нахлували англичаните пуритани.

Заглеждах се и във водите на Мисисипи — голяма река, и чиста. В сравнение е нея нашият «тих бял Дунав» наистина вече става само за песен, като прекалим малко с ракийката или като тръгнем колективно на екскурзия в каросерията на някой текезесарски камион, да я подкараме на два гласа… Че е голяма Мисисипи, голяма е, но че не й намалява водата никога — това е по-важното. Омекнаха ми краката, като я видях. Защото я видях посред нощ, когато самолетът кацна на летището в Мемфис. Един черен ме качи в широкия си шевролет и ме люшна на задната седалка като пет пари в кесия. Позна ме гяволът, че не съм от тукашния свят, щото, като стъпихме на един мост, рече:

— Това е река Мисисипи.

Бях пътувал много, бях уморен и дори не бях погледнал в картата, че Мисисипи тече през Мемфис…

Вляво от мене реката се беше разляла толкова нашироко, като че ли тая земя беше нейна и само нейна… Стиснах си от вълнение малкото куфарче, колата отмина, вратът ми още се дърпа назад, където в тъмнината на нощта бързо се изгуби реката… Първата ми работа на другия ден беше да отида на Мисисипи… Качих се на един туристически кораб, носещ прославеното име на Марк Твен, който толкова много е обичал тази река, и заплавах победоносно. Реката беше мътна. Мътна, но не мръсна. Беше валяло някъде из безкрайна Америка, защото тя мъкнеше такива коренища и огромни дървета, че «Марк Твен» се наложи няколко пъти да спира, за да не счупи старовремските си перки, с които гребе водата… Дърветата бяха толкова огромни, че не само перките ще счупят, ами като ни преградят пътя, да се убием, не можем ги отмести. Да ги отмести може само реката… Велика работа е тази река. Не бърза, не се плаши от такива като нас, не се плаши тя още и от американеца. Тече си през Америка, като че ли този свят съществува само заради нея — да преполовява държавата, да показва на света, че нищо не е по-велико и по-силно от майката природа… Колкото гледах Мисисипи, толкова и американците, които бяха накачулили «Марк Твен».

Американците са такива хора, че те и когато работят, и когато си им на гости или на разходка, не се стремят да те шашнат колко умни са, колко образовани или колко преуспели.

Да направиш впечатление, да стъписаш останалите, че не си кой да е — е пак работа за малките хора и народи, за ония, които не са сигурни, че са, а много им се иска да изглеждат «по-така». Както просто го каза журналистът Милър от Санта Фе: «Ние сме убедени, че в Америка животът е най-добре уреден, че тук е най-демократично и разумно.»

Поради това у повечето американци се усеща ненатрапчивост и сдържано, коректно самочувствие.

На кораба има семейства, дошли от бившите прерии, сега сити и дебели фермерски земи, които, по всичко личи, не са ходили през целия си живот много по-далеч от Мемфис.

Мъжете са с големи мустаци, жените са доста дебели и се смеят много високо, като слагат, както и по-старите българки, ръка пред устата си.

Четирима играят карти, двадесет около тях ги зяпат. Въздебел пубертет си е купил нови слънчеви очила и през пет минути ги сваля. На ушите му, както може да се предполага — уокмен. Не е рядкост да се види американец с извадена от панталоните риза. Това е една дълбока провинциална Америка, трудова, непретенциозна. Пред мене човек на около 60–65 години, с доста износени и не преди месец купени обувки, донякъде токовете им са от гьон, оттам нататък — гума!

Обувките му са стари, но фотоапаратът е нов, средна хубост и още по-средна цена. Като дете му се радва. И като дете се държи — види ли гларус да прелети над нас — снима го. Някое по-дебело дърво като срещне кораба, щракне и него.

Всякакви са наистина американците, но в тази им всякаквост има нещо много детско.

От другата ми страна на задната палуба седи скромна, набръчкосана и доста работила през живота си женица. Облечена е в синьо шушляково яке, което не й стои добре. За сметка на това има бъбриво дете, което ме пита:

— Вие откъде идвате?

— От много далече — казвам, — от България.

Чисти са детските очи, те не могат да скрият незнанието и лъжата…

Все пак момиченцето е любопитно.

— Вие турист ли сте?

— Не съм.

— А тогава защо сте тук?

— По работа.

— И се возите на кораба?

— Да, а ти?

— Аз съм във ваканция.

Сега аз мълча, но виждам как в очите на момиченцето се навирват още въпроси.

— Значи на работа сте? — пита то.

— Да… Защо?

— Ами… хората, които са на работа, не се возят на кораб!

Остава да му кажа: ами ние в България така работим… И в Съветския съюз също…

Но зная, че милото дете никога няма да ме разбере! И слава богу!

Не зная защо Мисисипи толкова ми заприлича на Днепър. Дали защото пътувах по Днепър със също такъв туристически кораб, дали защото и Днепър преминава през такъв хубав град — Киев, както Мисисипи през Мемфис, дали защото всички туристически кораби и всички туристи си приличат? Или за това, че и Днепър знае, че без него няма и не може да има Русия, както без Мисисипи — Америка!

И как се е увардила толкова чиста тая река! Доброволните движения ли я спасяват и нея? Защото, както научих, не само че има движение за опазване на Мисисипи, но че това движение не си знае силата… Не дава то ни фабрика някоя да си изпусне боицата в реката, ни някой по-голям град — тоалетните, ни отпадните води на заводите… Като гледам колко чиста е реката, започвам наистина да си спомням думите на онзи студент в Монтърей, който ми говореше за голямата сила на тия доброволни движения. Замърси ли се някъде реката, обществената тревога става толкова голяма и напориста, че просто няма как виновникът да не направи всичко, което може да се направи, за да оправи поразията. Под натиска именно на тия движения правителството може да вземе, и то много често взема, такива драстични мерки, че на виновната страна мамицата ще се разплаче, че е допуснала поразията…

Така е решен и непосилният за много страни проблем за замърсяването на въздуха от автомобилите. Една американска кола, която няма уредба за пречистване на газовете, не може да се движи. Просто и ясно. Законът я настига — където и да е, колкото и мощна да е и на колкото и богат и силен собственик да е. Така че тия стотици милиони леки коли и камиони в Америка си вървят насам-нататък, въздухът зад тях е чист, като че ли — преди да влезнат в движението, са минали през борова или букова гора, напълнили са резервоарите си вместо с бензин с най-чист и обогатен с кислород въздух и после, като тръгнат по безкрайните пътища на страната, го издишват… За това, че така яростно бранят небето, земята и водата си чисти, няма как на американците да не им се свали шапка.

Но в Америка, да се съсипеш, вече не можеш да намериш бензиностанция, на която да продават оловен бензин. Даже, за да е от ясно по-ясно, че бензинът е изчистен, на бензоколонките е написано. И при всичките тези факти за очистване на природата, които са от очевидни по-очевидни, в Америка на лягане и на ставане си приказват, че най-големият техен проблем си остава проблемът «Екология»… Леле, ако могат американците нас да ни видят на какво сме дередже… Ако узнаят, че сме страна, която на места е замърсена до 120 пъти над допустимото… И със самолет да прелитат над България, стюардесите ще раздават кърпички и противогази.

Тези мисли за България са тъжни, тези мисли за Америка са ведри. От тях и у мен напира надежда. Щом една Япония можа да си очисти въздуха, щом тая работа можа да я свърши така безпощадно, бивайки при това крайно недоволна от свършеното, една Америка, то явно е, че някой ден и останалият свят ще може. Че опасният екологичен край на човечеството може да бъде избегнат. Просто ще трябва да си навъдим и ние от тези «волонтиъри», да преполовим военния бюджет и да го отправим вместо за биене на крак за чистене на майката земя… И правителство такова трябва да си изберем, и такъв обществен ред, че вдигне ли се шум за замърсяване, правителството и дори преди правителството — пресата да е накарала виновника да изчисти онова, което е изцапал. Че и съответната най-висока глоба за това да плати, та друг път преди сметката да гледа екологията. Всъщност такава покана за участие в подобно движение България вече получи. И аз ще ви разкажа как.